петък, 31 юли 2015 г.
сряда, 29 юли 2015 г.
Глава 1: Договорът на сатаната - 1-ва част
Глава първа
ДОГОВОРЪТ
НА
САТАНАТА
(1-ва част от 5)
ДЕМОКРАТЪТ каза:
- Съвременната демокрация води своето начало от едно велико философско произведение: „Общественият договор” на Жан-Жак Русо.
АНТИДЕМОКРАТЪТ каза:
- Основното произведение на Русо, на което се позовава до ден-днешен всеки начинаещ политолог, възхваляващ „демокрацията”, се нарича „За обществения договор”. Пълното му заглавие е „Du Contrat social ou Principes du droit politique” („За обществения договор или Принципи на политическото право”). То е част от недовършената книга на Русо „Политически институции”. Публикувано е през 1762 г., 27 години преди масовите кланета, известни под името „Велика френска революция”.
Повечето днешни политолози, така или иначе, смятат, че в това произведение са заложени основите на съвременното „демократично” разбиране за общественото устройство. Независимо дали са го чели или не. Просто е създадено такова клише в мисленето.
Но има и друго схващане: че „Общественият договор”, както по-често се цитира заглавието, полага основите на съвременния тоталитаризъм в 4-те му познати форми – комунизъм, фашизъм, национал-социализъм, глобализъм.
Ето защо ще отделим известно внимание на въпросното книжле. Най-малкото понеже, основавайки се на написаното в него, демократичните (тогава под названието „републикански”) палачи в периода 1789 – 1794 гг. избиват повече от 5 милиона души.
Комунистическите палачи след 1917 г. до 1989 г., които между другото, идват на власт в името на принципите на демокрацията – „свобода, равенство, братство”, и после на свой ред имаха претенции да управляват „демократично” (дори нарекоха своята политическа система „народна демокрация”), също избиха десетки милиони хора.
А милионите жертви на масовите убийства между 1789-та и 1917-та, известни като „демократични революции”, нацвъкани в историята на цяла Европа, които никой не е броил?
Паметта на толкова хора заслужава да се взрем по-внимателно в теорията, която ги е изпратила на смърт.
Резултатът от писанията на Русо
Ще си позволим съвсем накратко да разгледаме основните идеи в някои глави на този наръчник по демократична диктатура.
Подробното му четене не е интересно, нито увлекателно. Въпросното произведение на Русо е безкрайно отегчително и досадно с изобилните си повторения, с неумението на автора да намери адекватна терминология, с честите му собствени признания, че не може „засега” да обясни точно нещата, които се е захванал да обяснява, с призивите към читателя да прояви „търпение” и пр.
Ето защо ще се опитаме да бъдем съвсем кратки в този принуден обзор на главното съчинение на основателя на съвременния демократично-глобален тоталитаризъм.
Още в увода на „Обществения договор” Русо си поставя цел колкото невъзможна, толкова и наивна.
Първото изречение гласи: „Искам да проуча дали в обществения ред може да съществува законно и сигурно правило за управление, като вземем хората такива, каквито са, и законите такива, каквито могат да бъдат”.
За да спазваме, доколкото е възможно, по отношение на въпросния вдъхновител на демократичните касапници добрия тон, ще акцентираме не толкова върху наивността (някой с вкус към резките изказвания би използвал израза „глупостта”), колкото върху невъзможността на така декларираното му намерение.
Значи: „хората такива, каквито са...”
Между другото, онези изследователи, които смятат, че в „Обществения договор” Русо де факто призовава не толкова към „свобода” и „демокрация”, колкото към установяване на тотална диктатура в обществото, съвсем не са малко. Ето например какво пише Бенжамен Констан още в началото на ХІХ-ти век:
„Русо послужи за морално оправдание на деспотизма. (...) Този възвишен гений се оказа източник на злокобни оправдания за не един тиранин”.
Ето защо онзи, който се изненадва от категоричното ни отрицателно отношение към злокобния „възвишен гений”, нека не изпитва неудобство. Както виждаме, подобно отношение не е от вчера.
Диктаторският стил на мислене на „възвишения гений” с 5-те захвърлени деца проличава още от началото на „Обществения договор” в униформения начин, по който възприема човешката личност.
“Хората такива, каквито са...”
А какви са хората?
Хората са различни.
Един бял, друг черен, трети жълт. Един смел, друг страхлив, трети предпазлив. Един грижовен баща, друг само храни и не се интересува от възпитанието на децата си, трети ги захвърля в приют независимо от количеството им.
Ами такива са хората – различни. Ето защо да заявиш, че разглеждаш хората „такива, каквито са”, е проява на най-обикновено плиткоумие в по-добрия случай, или на диктаторска нагласа на ума – в по-тежкия.
Но очевидно става дума за по-тежкия случай.
Една от грижите на революционните касапи във Франция е да издадат наръчника, по който устройват масовите убийства
На снимката: издание на "Общественият договор" от 1792 г.
Натикването на хората в калъпи, шаблони, клишета и униформи е първият признак на деспотична, тиранична, диктаторска и глобалистично-тоталитарна нагласа. Така е при Томас Мор, Томазо Кампанела, Карл Маркс, Улянов-Ленин, Бронщайн-Троцки, Хитлер – най-популярните херолди и реализатори на тоталитаризма в човешката история.
Така е и при Русо, който достойно се включва в тяхната редица.
Втората част от уводното изречение на „Обществения договор” е натоварена с повече претенция, но е не по-малко ограничена като начин на разсъждение – „законите такива, каквито могат да бъдат”.
А какви могат да бъдат законите?
Всякакви могат да бъдат.
Може да има смъртно наказание. Може и да няма. Пушенето забранено. Пушенето позволено. Ако на главатаря на племето му се счупи зъб – ще го умъртвим, за да не може този негов дефект да съсипе природата и да докара примерно цунами. Ако на главатаря на племето му се счупи зъб – няма да го умъртвяваме, защото този негов дефект не може да съсипе природата и да докара примерно цунами. Ще затваряме хората в концлагери. Няма да затваряме хората в концлагери. Ще позволяваме на християните във Великобритания да носят кръстчета. Няма да позволяваме на християните във Великобритания да носят кръстчета.
Свят шарен – закони разни.
Впрочем, понеже стана дума за концлагери: всичко, извършено от нацистите по времето на Хитлер, е абсолютно регламентирано по класическите най-демократични процедури – минало през законодателна инициатива, през парламента, през гласувания със съответното мнозинство, и е облечено в безукорна законова форма.
Законите „могат да бъдат” всякакви.
Хилядите варианти не може да се обхванат и от най-продуктивния претенциозен драскач – това не е като да правиш деца и после да ги захвърляш на произвола на съдбата.
Така още в началото на „Обществения договор” неговият автор ни демонстрира по-скоро една безпочвена претенция за предизвикване на впечатление, както и стремително желание за униформиране на обществото и отделната личност, отколкото задълбочена философска мисъл.
По-нататък Русо заявява нещо, категорично разобличаващо скритата му цел.
Тя не след дълго ще стане съвсем открита цел на палачите и масовите убийци, които ще се появят след него и ще приложат тоталитарните му идеи на практика сред планини от трупове и реки от кръв. (Тези кошмарни планини и реки днес във Франция се празнуват всяка година на 14 юли).
Ето какво пише той:
„Роден съм гражданин на свободна държава”.
Русо е роден в Швейцария, в средно заможно еврейско семейство на часовникар.
Страната е република.
Но щом така категорично я възхвалява като „свободна държава”, той пряко или индиректно подстрекава към налагане на нейния обществен строй в други държави – нали презумпцията е, че щом една република е „свободна държава”, държавите с друг обществен строй не са „свободни държави”.
И понеже „Общественият договор” е написан във Франция, подстрекателството придобива съвсем целенасочен адрес.
Кървавият резултат изригва през 1789-та.
Не по-малко нагло и безочливо е твърдението в края на увода:
„Щастлив съм, че колкото повече размишлявам за различните управления, толкова повече причини откривам, за да харесвам управлението на моята страна!”
Тоест, човекът мрази всички управления, които не са като „управлението на неговата страна”.
Впрочем, тогава държавите в почти цяла Европа са монархии. Така нетърпимостта на Русо към друг, различен от неговия, начин на мислене си проличава още в увода на най-откровеното му произведение.
Впрочем, нетърпимостта, омразата и нетолерантността на демократите към всички, които не споделят мнението им, е тяхна отличителна черта.
Книга І
Глава І – „Предмет на книга първа” започва с изречение, което от много и безкритично повтаряне се е превърнало в поредния любим на демократите безсмислен шаблон: „Човек се ражда свободен, а навсякъде е в окови”.
Както се вижда, подобно високопарно твърдение дори не се нуждае от кой знае какво опровержение.
Човек се бил раждал свободен...
Кой на този свят е видял бебе, което да се изтърси от утробата на майка си и да хукне свободно и на воля по белия свят?
Напротив: няма, никога не е имало и не може да има на този свят човек, който да се е родил свободен.
Той винаги се ражда като безпомощен роб – защото веднага попада в зависимост от родителите, от обичаите на племето, обществото, държавата, в които се е родил. Без грижите на околните, тоест ако се „освободи” от тези грижи, тутакси ще загине.
Къде е тази негова свобода? „Оковите”, които посочва Русо, действително съществуват – но те се появяват със самия факт на раждането му и го съпровождат до самата му смърт. И онова, което високопарно се нарича „свобода”, представлява само тяхно леко разхлабване – например да зависиш от ограничаващите свободата ти закони не на чужд народ и на чужда власт, а на собствения ти народ и собствената ти власт, без значение под каква форма ще те управляват: монархия, диктатура, демокрация като прикрита диктатура и пр. Прочутата фраза: „Който не храни собствена армия, ще храни чужда” най-добре посочва както неизбежната задължителност на „оковите”, така и фалшът на „свободата”.
Глава първа на „Обществен договор» съдържа открит призив към бунт и революция – тоест към грабежи, безредици, масови убийства и разрушаване на обществото:
„Докато един народ е принуден да се подчинява и се подчинява, той постъпва добре; веднага, щом може да свали хомота и го свали, постъпва още по-добре. Щом си върне свободата по силата на същото право, което му я е отнело (явно правото на физическата сила – б. а.), значи има основание да си я възстанови или пък другите не са имали основание да му я отнемат. Но общественият ред е свещено право, основа на всички останали”.
Горният кратък абзац е образец за хаоса, противоречивостта и суматохата в мисленето на „източника за злокобни оправдания на не един тиранин”.
Значи, докато народът се подчинява – постъпва добре.
Щом обаче се разбунтува – пак постъпва добре.
Е, в края на краищата: кога постъпва добре?
Не може и в двата случая, нали?
В най-добрия случай (най-добър за избистряне на мисълта, но не и за последиците от подобно „избистряне”) може да се сметне, че според Русо народът трябва да дебне кога управляващите ще се окажат достатъчно слаби, за да бъдат свалени от власт. Впрочем, тази му идея е напълно реализирана във френския преврат от юли 1789-та и в руския от октомври 1917-та – в момента, когато управляващите се подлъгват по идеите на демокрацията и проявяват великодушие или обикновена непредпазливост (наричана днес „толерантност”) към враговете си, биват избити (заклани, гилотинирани, разстреляни, застреляни, набучени върху щикове) от предварително готовите, организирани, добре финансирани чрез лихварско-банкерските къщи, и въоръжени до зъби демократи-републиканци.
Интересно само как призивите му за разрушаване и бунтове се съчетават с буквално следващото изречение:
„Общественият ред е свещено право, основа на всички останали».
Очевидно става дума за онзи обществен ред, който харесва на Русо.
Ако не му харесва – общественият ред е „хомот”, който, щом бъде отхвърлен, е „още по-добре”.
Или пък имаме налице просто объркване на мисълта, пренатоварена от напрежение как да обоснове разрушаването на едно общество.
Книга І
Глава ІІ – „За първите общества”, със своето начало ни дава донякъде ключа към отговора на въпроса за морално-етичната недостатъчност, която наблюдаваме у Русо:
„Децата остават свързани с бащата само, докато имат нужда от него, за да оцелеят. Щом тази нужда престане да действа, природната връзка се разпада”.
Ето значи защо най-великият демократ на всички времена и народи зарязва петте си деца в приют.
Ами, да – защо да се грижи за тях, щом рано или късно те на свой ред ще го зарежат, понеже вече няма да „имат нужда от него, за да оцелеят” ?
И по-нататък:
„Децата, освободени от послушанието, което са дължали на бащата, самият той, освободен от грижите, които е дължал на децата, стават еднакво независими”.
Туйто. Нашият велик мислител явно е предпочел да стане „независим” колкото се може по-рано. Защо пък не, след като така или иначе все някога ще се освободи от „грижите, които е дължал на децата”? Пък и те на свой ред ще се освободят от”“послушанието, което са дължали на бащата”. Ах, малките злобни неблагодарници, я да ги изритаме навреме в приюта, та да видят колко е хубаво да бъдеш „независим”!
И веднага следва обяснението и оправданието за едно такова поведение:
„Тази обща свобода е последица от природата на човека. Негов пръв закон е да се грижи за своето самосъхранение. Първите му грижи са грижите, които дължи на себе си... Семейството е първият образец на политическото общество – лидерът е бащата, народът – децата. И понеже всички се раждат равни и свободни, те се отказват от свободата си само, когато имат полза от това”.
Нещата се изясняват. Един абзац, който може да претендира за титлата „най-брутално провъзгласена апология на егоизма”. Понеже великият демократ не е имал полза да се откаже от свободата си, като се погрижи за децата, създадени от него, побързва да ги захвърли едно по едно на произвола на съдбата. Пък ние мислехме, че е бил материално затруднен да се грижи за тях; или е допуснал това морално престъпление поради развихрените емоции на младостта.
В "Общественият договор" Русо провъзгласява философията на егоизма,
която ще се превърне в офицалната идеология на "демократичното общество"
О, не! Отказът от собствените деца е идеологически обоснован. Той е закономерен.
Оттук може да се направи пряка аналогия с прословутото произведение на Фридрих Енгелс „Произход на семейството, частната собственост и държавата”, където се набелязват пътищата за унищожението и на семейството, и на частната собственост, и на държавата. При комунизма Маркс и Енгелс се изучаваха задължително в училищата и висшите учебни заведения. Ленин основа своите конвейери на смъртта върху тяхното учение, като винаги сочеше за образец на действията си френските касапи от 1789-та година– практическите основоположници на съвременната френска, тоест и на цялата западна „демокрация”. Но, както виждаме, Енгелс в своята атака срещу християнското семейство има пряк предшественик в лицето на теоретичния основоположник на същата тази „демокрация” Жан-Жак Русо.
Нека да запомним този важен извод, колкото и странен да ни се вижда на пръв поглед: в атаката си срещу основата на обществото – семейството, единият от основоположниците на диктатурата на комунизма – Фридрих Енгелс, е предшестван от основоположника на демокрацията Жан-Жак Русо и просто следва неговия път.
Животинският егоизъм, който в съвременното демократично общество измества християнското милосърдие и съпричастност към ближния, е в основата на теорията на Русо за „обществения договор”:
„Негов пръв закон е да се грижи за своето самосъхранение. Първите му грижи са грижите, които дължи на себе си...”.
В обществото, към което се стреми той, няма Бог, няма милосърдие, няма състрадание и любов към ближния – има само хищно оголени зъби, за да се осигури физическото оцеляване.
И това не са само теоретични умопостроения на един объркан в морално-нравствените си критерии лакей (Русо е изпълнявал и тази длъжност – всъщност, колко щеше да спечели човечеството, ако си беше останал такъв!), на потопено в умствен и словесен хаос амбициозно парвеню от средата на „просветения”, „илюминиран” ХVІІІ-ти век.
Защото, когато днес отбелязваме с учудване констатираните от мнозина философи, писатели и социолози отчужденост и консумативизъм на съвременния западен човек, неговото все по-голямо завръщане назад, към животинското състояние вследствие на преобладаването на първичните инстинкти над одухотвореността, не бива да забравяме откъде идват те.
Оттам идват, от словесните мъглявини на основателя на съвременната демокрация, за която Фукуяма заяви в заглавието на кой знае защо нашумялата си книга, че била представлявала „краят на историята”, понеже била представлявала и върхът на същата тази история.
Явно защото, макар, че има „много недостатъци”, нищо по-добро не било измислено... О, бедни ми Чърчил, щеше да е по-добре да се упражняваш само като оратор, вместо да бъркаш риториката с политиката; тогава най-малкото 250 хиляди англичани, канадци, австралийци и новозеландци щяха да са останали живи, а не да са оставили костите си в Дарданелите!
И на света щеше да има една лъжлива и глупава фраза по-малко…
Все в Глава втора на Книга първа Русо се съгласява с Аристотел, което всъщност е в пълно противоречие с онова, което беше написал в Глава първа, че „човек се ражда свободен”. Ето какво пише:
„Всеки роден в робство се ражда за робство, това е съвсем сигурно”.
Е, как така? Нали в Глава първа е казано изрично: „Човек се ражда свободен”?
В края на краищата свободен ли се ражда или зависи къде се ражда?
Впрочем да търсим логика у Русо е все едно да търсим морал и етика както в неговия личен живот, така и в писанията му.
Безнадеждно занимание.
Книга І
Глава ІІІ – „За правото на силния”, започва с изречението:
„По-силният никога не е достатъчно силен, за да бъде винаги господар, ако не превърне силата си в право, а послушанието – в задължение”.
Това е вярно. Всяка една диктатура трябва да се укрепи и чрез пропаганда, освен чрез силата на оръжията. Ето защо винаги всички диктатори са се позовавали на правото си да бъдат диктатори.
Едни твърдят, че то им е дадено чрез силата на оръжието – тези са по-безочливите.
Други – че им е дадено от народа чрез гласуване; тези са по-хитрите.
Разбира се, пропагандата на демокрацията надминава многократно всички останали трансформации на “силата в право, а послушанието – в задължение”. Най-ефикасната формула за тази пропагандна теза е написана именно от Русо в началото на Глава трета от Книга първа на „Обществения договор”.
Русо просто формулира указанието как да се установят такава тирания и деспотизъм, които да не се схващат от потиснатите като тирания и деспотизъм.
Той дава инструкция как да бъде изградена диктатурата така, че да се маскира.
Например, достатъчно е да бъде наречена „демокрация” – и ето, силата се е превърнала в право. А „послушанието” към демокрацията от само себе си се подразбира, че е задължение; и ако някой възрази на това, веднага го срязват, че демокрацията е функция от избори, от гласуването на мнозинството, следователно трябва да сме „послушни”, защото нали иначе ще се изправим срещу мнозинството? Ако пък някъде на управляващите глобални демократи не им хареса гласуването на мнозинството, тогава се плаща на «неправителствени» организации да издигнат на преден план „правата на малцинствата”. Идеолозите на демократурата са подготвени за всички случаи…
Ако се вгледаме в масираните пропагандно-рекламни лавини, заливащи която и да било държава незабавно, щом диктатурата демокрация дойде на власт, лесно ще установим, че новата тирания, получена чрез „избирателното право”, хвърля главните си усилия именно в това: да превърне силата на гилотините, на щиковете и на оръдията в „право”, а послушанието на гражданите – в „задължение”. Тоест, да ги убеди, че са управлявани от демократичните властници не, защото тези властници са силни, а защото имат „право” да ги владеят. И това тяхно послушание, понеже е гласувано чрез „избирателно право”, се превръща в „задължение”.
Русо пръв насочва вниманието на новите диктатори към необходимата пропагандна дейност, без която разобличаването им би станало много по-лесно и бързо. Самият факт как до ден-днешен милиони, а и милиарди хора смятат, че макар демокрацията да има много недостатъци, „нищо по-добро от нея не е измислено”, показва, че заложеното от него, и наистина необходимо за демократичните диктатори указание действа с неотслабваща сила.
Така Русо всъщност създава идеята за една диктатура, толкова добре прикрита, че гледана не само отвън, но дори и отвътре, да прилича на „демокрация” в античното разбиране на тази дума – „власт на народа”, тоест на мнозинството, осъществявана чрез гласуване.
Колко е реално това гласуване, в смисъл какви са възможностите гласуващите да бъдат измамени, излъгани, заблудени, манипулирани чрез посредниците между тях и кандидатите за властници – няма значение. „Недостатъците” на демокрацията не само се компенсират от невъзможността да се „измисли” нещо по-добро, според спиртосания от уиски и арменски коняк мозък на Чърчил, но и биват представяни като временно явление, което може да се преодолее в имагинерното бъдеще.
Точно така по времето на комунизма пропагандата представяше концлагерите, терора на тайните служби и узаконените привилегии като „временни недостатъци”, които ще бъдат отстранени, когато бъде преодолян несъвършеният етап на „социализма” и, също в имагинерното бъдеще, се достигне до истинския комунизъм.
По-нататък в същата глава Русо, схващайки, че самата сила не поражда право, ако не измами хората да повярват, опитва да се разграничи от идентификацията между тези две понятия.
Естествено, не успява.
И ако се вгледаме в днешното практическо осъществяване и реализиране на тази максима, ще забележим, че опитите му за разграничаване между сила и право, независимо доколко са искрени, биват напълно забравени и пренебрегнати от неговите идейни последователи.
Но инструкцията, че „по-силният трябва да превърне силата си в право, а послушанието – в задължение” не е забравена. Тя действа в перманентен режим до ден-днешен.
Конкретно това се изразява в тоталната пропагандна истерия, обхванала всяка една сфера от живота в условията на диктатурата демокрация.
Редовните пропагандни кампании, предназначени да ангажират общественото внимание с частни проблеми: медицински, климатични, битови, хуманитарни и пр. са не само израз на безпомощността на демократичната диктатура да създаде истинска духовна атмосфера в обществото, която духовна атмосфера да действа без необходимост от допълнителен подтик и автоматично да решава възникващите частни проблеми. Тези постоянни пропагандни кампании са много повече израз на формулираната от Русо необходимост силата да бъде превръщана в „право”, а послушанието – в „задължение”, защото тяхното внушение е, че без „правото” и „задължението” проблемите просто няма да бъдат решени и ще затрупат човечеството.
В Глава трета отново се съдържа пряк призив към кръвопролития, бунтове, революции, сваляне на властта:
„Всяка власт е от Бога, но и всяка болест е от Него. Значи ли това, че е забранено да се вика лекар?”
Както виждаме, Русо тук е недвусмислен: властта наподобява болест, следователно трябва да се повика лекарят, който да я унищожи.
Интересно, как ли ще реагират днешните демократични правителства в Европейския съюз, САЩ или която и да било друга държава, кичеща се с етикета „демократична”, ако някой призове да бъдат свалени чрез повикване на „лекаря”?
Между другото, сред лекарите има и хирурзи. Очевидно Русо визира именно тях, защото едва ли има намерение да лекува такава тежка „болест” със сиропи за кашлица.
А какъв е резултатът от призива му се вижда през 1789 г., когато „хирурзите” задействат с всичка сила скалпелите под формата на гилотини...
Глава трета завършва с фразата:
„Силата не създава право. Човек е длъжен да се подчинява само на законните власти”.
Явно Русо смята, че има и “незаконни” власти, на които човек не бива да се подчинява.
Именно това негово схващане бива подхванато от всякакъв род терористи, убийци, бандити-революционери, палачи, главорези, масови садисти и всякаква друга демократична паплач, която само 27 години по-късно отваря кутията на Пандора.
Тази кутия не се затваря и до ден-днешен.
Книга І
Глава ІV – „За робството”, започва с изречението:
„Щом човек няма природна власт над друг човек и щом силата не създава право, значи като основа на всяка законна власт между хората остават споразуменията”.
В тази фраза е целият подличък метод на Русо да подхвърля някаква недоказана и въобще твърде спорна идея като неоспорима аксиома, а след това върху нея да изгради поредната си хипотеза.
Всъщност и най-повърхностния поглед върху твърдението му не само доказва неговата несъстоятелност, защото липсват всякакви доказателства за това, което предпоставя - но и показва предварително подготвения по-нататъшен път на мисълта му. Тоест: вместо да изследва и анализира истинността или неистинността на едно твърдение, за да се стигне до неизвестния засега извод (нали все пак изводът не може да бъде известен, преди да се стигне до него!), Русо предварително има готов такъв и само търси доказателствата, които ще го потвърдят, без да обръща внимание на онези, които го отхвърлят.
В цялото му книжле „За обществения договор” изводът е изкуствено предпоставен: кралската власт трябва да бъде свалена на всяка цена, а ето ви и доводите за това...
И започва да стъкмява доказателства.
Естествено, че един почтен изследовател би постъпил по точно обратния начин: ето ви доказателства, ето и контрадоказателствата – аха, стигнахме до извода, че кралската власт трябва да бъде свалена на всяка цена. Или не трябва да бъде свалена на всяка цена.
Това е същото, както с глобалното „затопляне” – то било най-голямата опасност пред човечеството, независимо, че за последните 100 години средната температура се е повишила с 0.7°С – на всичко отгоре без изобщо да е сигурно, че и това минимално повишение е резултат от човешката дейност.
Именно в Глава шеста от Книга първа на „Общественият договор” Русо започва пряката си атака срещу монархията:
„Кралят не само не осигурява на поданиците си тяхното препитание – напротив, той напълно осигурява своето чрез тях; а, както казва Рабле, крал не живее с малко”.
Колкото до Рабле – за него после. И той не е цвете за мирисане. Още повече с неговата фекална литература. Засега неговото споменаване ни помага само да констатираме, че подмолната дейност срещу монархията както не завършва с Русо, така и не започва с него. Просто той се оказва на върха на теоретичното й подстрекаване и идеологическо насъскване. Побеснялата демократична, тогава „републиканска”, глутница от 1789 г. намира именно в неговия „Обществен договор” най-сериозното „оправдание”, за да потопи Франция, а после и цяла Европа, в кръв.
Русо тук не обръща внимание, че думите му срещу краля може спокойно да визират също както и демокрацията във вид на република, така и всяка друга власт. Та нима депутат в демократичен парламент „живее с малко”? Ами ако вземем всички депутати? Ами ако пък парламентът е двукамарен? Хайде, една камара иди – дойди! А сенаторите от горната камара с „малко” ли живеят?
Но не, Русо вече предпочита не както в началото на книжлето си да напада властта изцяло и по принцип. Оттук нататък цялата му отрова е насочена пряко само срещу кралската власт; по този начин мълчаливо предпоставя положението, че републиката е застрахована от „недостатъците” на монархията.
Всъщност цитираното изречение е просто една поредна пропагандна теза.
Кралят не бил осигурявал на поданиците си тяхното препитание...
А нима една „демократична” република го осигурява? Някому осигурява, другиму – не. Питайте онези, дето ровят в кофите за боклук! Също както и при монархията.
(Следва)
Книгата "Демократура или Диктатура на демокрацията" се продава чрез пощенска пратка с наложен платеж.
Желаещите да я притежават моля да изпратят заявка на посочения по-долу e-mail, като посочат получател и адрес.
Цена - 16 лв. + 3 лв за пощенската пратка = 19 лв.
Който желае да си я поръча, може да го направи на и-мейл:
gualtom@abv.bg https://sites.google.com
ДОГОВОРЪТ
НА
САТАНАТА
(1-ва част от 5)
ДЕМОКРАТЪТ каза:
- Съвременната демокрация води своето начало от едно велико философско произведение: „Общественият договор” на Жан-Жак Русо.
АНТИДЕМОКРАТЪТ каза:
- Основното произведение на Русо, на което се позовава до ден-днешен всеки начинаещ политолог, възхваляващ „демокрацията”, се нарича „За обществения договор”. Пълното му заглавие е „Du Contrat social ou Principes du droit politique” („За обществения договор или Принципи на политическото право”). То е част от недовършената книга на Русо „Политически институции”. Публикувано е през 1762 г., 27 години преди масовите кланета, известни под името „Велика френска революция”.
Повечето днешни политолози, така или иначе, смятат, че в това произведение са заложени основите на съвременното „демократично” разбиране за общественото устройство. Независимо дали са го чели или не. Просто е създадено такова клише в мисленето.
Но има и друго схващане: че „Общественият договор”, както по-често се цитира заглавието, полага основите на съвременния тоталитаризъм в 4-те му познати форми – комунизъм, фашизъм, национал-социализъм, глобализъм.
Ето защо ще отделим известно внимание на въпросното книжле. Най-малкото понеже, основавайки се на написаното в него, демократичните (тогава под названието „републикански”) палачи в периода 1789 – 1794 гг. избиват повече от 5 милиона души.
Комунистическите палачи след 1917 г. до 1989 г., които между другото, идват на власт в името на принципите на демокрацията – „свобода, равенство, братство”, и после на свой ред имаха претенции да управляват „демократично” (дори нарекоха своята политическа система „народна демокрация”), също избиха десетки милиони хора.
А милионите жертви на масовите убийства между 1789-та и 1917-та, известни като „демократични революции”, нацвъкани в историята на цяла Европа, които никой не е броил?
Паметта на толкова хора заслужава да се взрем по-внимателно в теорията, която ги е изпратила на смърт.
Резултатът от писанията на Русо
Ще си позволим съвсем накратко да разгледаме основните идеи в някои глави на този наръчник по демократична диктатура.
Подробното му четене не е интересно, нито увлекателно. Въпросното произведение на Русо е безкрайно отегчително и досадно с изобилните си повторения, с неумението на автора да намери адекватна терминология, с честите му собствени признания, че не може „засега” да обясни точно нещата, които се е захванал да обяснява, с призивите към читателя да прояви „търпение” и пр.
Ето защо ще се опитаме да бъдем съвсем кратки в този принуден обзор на главното съчинение на основателя на съвременния демократично-глобален тоталитаризъм.
Още в увода на „Обществения договор” Русо си поставя цел колкото невъзможна, толкова и наивна.
Първото изречение гласи: „Искам да проуча дали в обществения ред може да съществува законно и сигурно правило за управление, като вземем хората такива, каквито са, и законите такива, каквито могат да бъдат”.
За да спазваме, доколкото е възможно, по отношение на въпросния вдъхновител на демократичните касапници добрия тон, ще акцентираме не толкова върху наивността (някой с вкус към резките изказвания би използвал израза „глупостта”), колкото върху невъзможността на така декларираното му намерение.
Значи: „хората такива, каквито са...”
Между другото, онези изследователи, които смятат, че в „Обществения договор” Русо де факто призовава не толкова към „свобода” и „демокрация”, колкото към установяване на тотална диктатура в обществото, съвсем не са малко. Ето например какво пише Бенжамен Констан още в началото на ХІХ-ти век:
„Русо послужи за морално оправдание на деспотизма. (...) Този възвишен гений се оказа източник на злокобни оправдания за не един тиранин”.
Ето защо онзи, който се изненадва от категоричното ни отрицателно отношение към злокобния „възвишен гений”, нека не изпитва неудобство. Както виждаме, подобно отношение не е от вчера.
Диктаторският стил на мислене на „възвишения гений” с 5-те захвърлени деца проличава още от началото на „Обществения договор” в униформения начин, по който възприема човешката личност.
“Хората такива, каквито са...”
А какви са хората?
Хората са различни.
Един бял, друг черен, трети жълт. Един смел, друг страхлив, трети предпазлив. Един грижовен баща, друг само храни и не се интересува от възпитанието на децата си, трети ги захвърля в приют независимо от количеството им.
Ами такива са хората – различни. Ето защо да заявиш, че разглеждаш хората „такива, каквито са”, е проява на най-обикновено плиткоумие в по-добрия случай, или на диктаторска нагласа на ума – в по-тежкия.
Но очевидно става дума за по-тежкия случай.
Една от грижите на революционните касапи във Франция е да издадат наръчника, по който устройват масовите убийства
На снимката: издание на "Общественият договор" от 1792 г.
Натикването на хората в калъпи, шаблони, клишета и униформи е първият признак на деспотична, тиранична, диктаторска и глобалистично-тоталитарна нагласа. Така е при Томас Мор, Томазо Кампанела, Карл Маркс, Улянов-Ленин, Бронщайн-Троцки, Хитлер – най-популярните херолди и реализатори на тоталитаризма в човешката история.
Така е и при Русо, който достойно се включва в тяхната редица.
Втората част от уводното изречение на „Обществения договор” е натоварена с повече претенция, но е не по-малко ограничена като начин на разсъждение – „законите такива, каквито могат да бъдат”.
А какви могат да бъдат законите?
Всякакви могат да бъдат.
Може да има смъртно наказание. Може и да няма. Пушенето забранено. Пушенето позволено. Ако на главатаря на племето му се счупи зъб – ще го умъртвим, за да не може този негов дефект да съсипе природата и да докара примерно цунами. Ако на главатаря на племето му се счупи зъб – няма да го умъртвяваме, защото този негов дефект не може да съсипе природата и да докара примерно цунами. Ще затваряме хората в концлагери. Няма да затваряме хората в концлагери. Ще позволяваме на християните във Великобритания да носят кръстчета. Няма да позволяваме на християните във Великобритания да носят кръстчета.
Свят шарен – закони разни.
Впрочем, понеже стана дума за концлагери: всичко, извършено от нацистите по времето на Хитлер, е абсолютно регламентирано по класическите най-демократични процедури – минало през законодателна инициатива, през парламента, през гласувания със съответното мнозинство, и е облечено в безукорна законова форма.
Законите „могат да бъдат” всякакви.
Хилядите варианти не може да се обхванат и от най-продуктивния претенциозен драскач – това не е като да правиш деца и после да ги захвърляш на произвола на съдбата.
Така още в началото на „Обществения договор” неговият автор ни демонстрира по-скоро една безпочвена претенция за предизвикване на впечатление, както и стремително желание за униформиране на обществото и отделната личност, отколкото задълбочена философска мисъл.
По-нататък Русо заявява нещо, категорично разобличаващо скритата му цел.
Тя не след дълго ще стане съвсем открита цел на палачите и масовите убийци, които ще се появят след него и ще приложат тоталитарните му идеи на практика сред планини от трупове и реки от кръв. (Тези кошмарни планини и реки днес във Франция се празнуват всяка година на 14 юли).
Ето какво пише той:
„Роден съм гражданин на свободна държава”.
Русо е роден в Швейцария, в средно заможно еврейско семейство на часовникар.
Страната е република.
Но щом така категорично я възхвалява като „свободна държава”, той пряко или индиректно подстрекава към налагане на нейния обществен строй в други държави – нали презумпцията е, че щом една република е „свободна държава”, държавите с друг обществен строй не са „свободни държави”.
И понеже „Общественият договор” е написан във Франция, подстрекателството придобива съвсем целенасочен адрес.
Кървавият резултат изригва през 1789-та.
Не по-малко нагло и безочливо е твърдението в края на увода:
„Щастлив съм, че колкото повече размишлявам за различните управления, толкова повече причини откривам, за да харесвам управлението на моята страна!”
Тоест, човекът мрази всички управления, които не са като „управлението на неговата страна”.
Впрочем, тогава държавите в почти цяла Европа са монархии. Така нетърпимостта на Русо към друг, различен от неговия, начин на мислене си проличава още в увода на най-откровеното му произведение.
Впрочем, нетърпимостта, омразата и нетолерантността на демократите към всички, които не споделят мнението им, е тяхна отличителна черта.
Книга І
Глава І – „Предмет на книга първа” започва с изречение, което от много и безкритично повтаряне се е превърнало в поредния любим на демократите безсмислен шаблон: „Човек се ражда свободен, а навсякъде е в окови”.
Както се вижда, подобно високопарно твърдение дори не се нуждае от кой знае какво опровержение.
Човек се бил раждал свободен...
Кой на този свят е видял бебе, което да се изтърси от утробата на майка си и да хукне свободно и на воля по белия свят?
Напротив: няма, никога не е имало и не може да има на този свят човек, който да се е родил свободен.
Той винаги се ражда като безпомощен роб – защото веднага попада в зависимост от родителите, от обичаите на племето, обществото, държавата, в които се е родил. Без грижите на околните, тоест ако се „освободи” от тези грижи, тутакси ще загине.
Къде е тази негова свобода? „Оковите”, които посочва Русо, действително съществуват – но те се появяват със самия факт на раждането му и го съпровождат до самата му смърт. И онова, което високопарно се нарича „свобода”, представлява само тяхно леко разхлабване – например да зависиш от ограничаващите свободата ти закони не на чужд народ и на чужда власт, а на собствения ти народ и собствената ти власт, без значение под каква форма ще те управляват: монархия, диктатура, демокрация като прикрита диктатура и пр. Прочутата фраза: „Който не храни собствена армия, ще храни чужда” най-добре посочва както неизбежната задължителност на „оковите”, така и фалшът на „свободата”.
Глава първа на „Обществен договор» съдържа открит призив към бунт и революция – тоест към грабежи, безредици, масови убийства и разрушаване на обществото:
„Докато един народ е принуден да се подчинява и се подчинява, той постъпва добре; веднага, щом може да свали хомота и го свали, постъпва още по-добре. Щом си върне свободата по силата на същото право, което му я е отнело (явно правото на физическата сила – б. а.), значи има основание да си я възстанови или пък другите не са имали основание да му я отнемат. Но общественият ред е свещено право, основа на всички останали”.
Горният кратък абзац е образец за хаоса, противоречивостта и суматохата в мисленето на „източника за злокобни оправдания на не един тиранин”.
Значи, докато народът се подчинява – постъпва добре.
Щом обаче се разбунтува – пак постъпва добре.
Е, в края на краищата: кога постъпва добре?
Не може и в двата случая, нали?
В най-добрия случай (най-добър за избистряне на мисълта, но не и за последиците от подобно „избистряне”) може да се сметне, че според Русо народът трябва да дебне кога управляващите ще се окажат достатъчно слаби, за да бъдат свалени от власт. Впрочем, тази му идея е напълно реализирана във френския преврат от юли 1789-та и в руския от октомври 1917-та – в момента, когато управляващите се подлъгват по идеите на демокрацията и проявяват великодушие или обикновена непредпазливост (наричана днес „толерантност”) към враговете си, биват избити (заклани, гилотинирани, разстреляни, застреляни, набучени върху щикове) от предварително готовите, организирани, добре финансирани чрез лихварско-банкерските къщи, и въоръжени до зъби демократи-републиканци.
Интересно само как призивите му за разрушаване и бунтове се съчетават с буквално следващото изречение:
„Общественият ред е свещено право, основа на всички останали».
Очевидно става дума за онзи обществен ред, който харесва на Русо.
Ако не му харесва – общественият ред е „хомот”, който, щом бъде отхвърлен, е „още по-добре”.
Или пък имаме налице просто объркване на мисълта, пренатоварена от напрежение как да обоснове разрушаването на едно общество.
Книга І
Глава ІІ – „За първите общества”, със своето начало ни дава донякъде ключа към отговора на въпроса за морално-етичната недостатъчност, която наблюдаваме у Русо:
„Децата остават свързани с бащата само, докато имат нужда от него, за да оцелеят. Щом тази нужда престане да действа, природната връзка се разпада”.
Ето значи защо най-великият демократ на всички времена и народи зарязва петте си деца в приют.
Ами, да – защо да се грижи за тях, щом рано или късно те на свой ред ще го зарежат, понеже вече няма да „имат нужда от него, за да оцелеят” ?
И по-нататък:
„Децата, освободени от послушанието, което са дължали на бащата, самият той, освободен от грижите, които е дължал на децата, стават еднакво независими”.
Туйто. Нашият велик мислител явно е предпочел да стане „независим” колкото се може по-рано. Защо пък не, след като така или иначе все някога ще се освободи от „грижите, които е дължал на децата”? Пък и те на свой ред ще се освободят от”“послушанието, което са дължали на бащата”. Ах, малките злобни неблагодарници, я да ги изритаме навреме в приюта, та да видят колко е хубаво да бъдеш „независим”!
И веднага следва обяснението и оправданието за едно такова поведение:
„Тази обща свобода е последица от природата на човека. Негов пръв закон е да се грижи за своето самосъхранение. Първите му грижи са грижите, които дължи на себе си... Семейството е първият образец на политическото общество – лидерът е бащата, народът – децата. И понеже всички се раждат равни и свободни, те се отказват от свободата си само, когато имат полза от това”.
Нещата се изясняват. Един абзац, който може да претендира за титлата „най-брутално провъзгласена апология на егоизма”. Понеже великият демократ не е имал полза да се откаже от свободата си, като се погрижи за децата, създадени от него, побързва да ги захвърли едно по едно на произвола на съдбата. Пък ние мислехме, че е бил материално затруднен да се грижи за тях; или е допуснал това морално престъпление поради развихрените емоции на младостта.
В "Общественият договор" Русо провъзгласява философията на егоизма,
която ще се превърне в офицалната идеология на "демократичното общество"
О, не! Отказът от собствените деца е идеологически обоснован. Той е закономерен.
Оттук може да се направи пряка аналогия с прословутото произведение на Фридрих Енгелс „Произход на семейството, частната собственост и държавата”, където се набелязват пътищата за унищожението и на семейството, и на частната собственост, и на държавата. При комунизма Маркс и Енгелс се изучаваха задължително в училищата и висшите учебни заведения. Ленин основа своите конвейери на смъртта върху тяхното учение, като винаги сочеше за образец на действията си френските касапи от 1789-та година– практическите основоположници на съвременната френска, тоест и на цялата западна „демокрация”. Но, както виждаме, Енгелс в своята атака срещу християнското семейство има пряк предшественик в лицето на теоретичния основоположник на същата тази „демокрация” Жан-Жак Русо.
Нека да запомним този важен извод, колкото и странен да ни се вижда на пръв поглед: в атаката си срещу основата на обществото – семейството, единият от основоположниците на диктатурата на комунизма – Фридрих Енгелс, е предшестван от основоположника на демокрацията Жан-Жак Русо и просто следва неговия път.
Животинският егоизъм, който в съвременното демократично общество измества християнското милосърдие и съпричастност към ближния, е в основата на теорията на Русо за „обществения договор”:
„Негов пръв закон е да се грижи за своето самосъхранение. Първите му грижи са грижите, които дължи на себе си...”.
В обществото, към което се стреми той, няма Бог, няма милосърдие, няма състрадание и любов към ближния – има само хищно оголени зъби, за да се осигури физическото оцеляване.
И това не са само теоретични умопостроения на един объркан в морално-нравствените си критерии лакей (Русо е изпълнявал и тази длъжност – всъщност, колко щеше да спечели човечеството, ако си беше останал такъв!), на потопено в умствен и словесен хаос амбициозно парвеню от средата на „просветения”, „илюминиран” ХVІІІ-ти век.
Защото, когато днес отбелязваме с учудване констатираните от мнозина философи, писатели и социолози отчужденост и консумативизъм на съвременния западен човек, неговото все по-голямо завръщане назад, към животинското състояние вследствие на преобладаването на първичните инстинкти над одухотвореността, не бива да забравяме откъде идват те.
Оттам идват, от словесните мъглявини на основателя на съвременната демокрация, за която Фукуяма заяви в заглавието на кой знае защо нашумялата си книга, че била представлявала „краят на историята”, понеже била представлявала и върхът на същата тази история.
Явно защото, макар, че има „много недостатъци”, нищо по-добро не било измислено... О, бедни ми Чърчил, щеше да е по-добре да се упражняваш само като оратор, вместо да бъркаш риториката с политиката; тогава най-малкото 250 хиляди англичани, канадци, австралийци и новозеландци щяха да са останали живи, а не да са оставили костите си в Дарданелите!
И на света щеше да има една лъжлива и глупава фраза по-малко…
Все в Глава втора на Книга първа Русо се съгласява с Аристотел, което всъщност е в пълно противоречие с онова, което беше написал в Глава първа, че „човек се ражда свободен”. Ето какво пише:
„Всеки роден в робство се ражда за робство, това е съвсем сигурно”.
Е, как така? Нали в Глава първа е казано изрично: „Човек се ражда свободен”?
В края на краищата свободен ли се ражда или зависи къде се ражда?
Впрочем да търсим логика у Русо е все едно да търсим морал и етика както в неговия личен живот, така и в писанията му.
Безнадеждно занимание.
Книга І
Глава ІІІ – „За правото на силния”, започва с изречението:
„По-силният никога не е достатъчно силен, за да бъде винаги господар, ако не превърне силата си в право, а послушанието – в задължение”.
Това е вярно. Всяка една диктатура трябва да се укрепи и чрез пропаганда, освен чрез силата на оръжията. Ето защо винаги всички диктатори са се позовавали на правото си да бъдат диктатори.
Едни твърдят, че то им е дадено чрез силата на оръжието – тези са по-безочливите.
Други – че им е дадено от народа чрез гласуване; тези са по-хитрите.
Разбира се, пропагандата на демокрацията надминава многократно всички останали трансформации на “силата в право, а послушанието – в задължение”. Най-ефикасната формула за тази пропагандна теза е написана именно от Русо в началото на Глава трета от Книга първа на „Обществения договор”.
Русо просто формулира указанието как да се установят такава тирания и деспотизъм, които да не се схващат от потиснатите като тирания и деспотизъм.
Той дава инструкция как да бъде изградена диктатурата така, че да се маскира.
Например, достатъчно е да бъде наречена „демокрация” – и ето, силата се е превърнала в право. А „послушанието” към демокрацията от само себе си се подразбира, че е задължение; и ако някой възрази на това, веднага го срязват, че демокрацията е функция от избори, от гласуването на мнозинството, следователно трябва да сме „послушни”, защото нали иначе ще се изправим срещу мнозинството? Ако пък някъде на управляващите глобални демократи не им хареса гласуването на мнозинството, тогава се плаща на «неправителствени» организации да издигнат на преден план „правата на малцинствата”. Идеолозите на демократурата са подготвени за всички случаи…
Ако се вгледаме в масираните пропагандно-рекламни лавини, заливащи която и да било държава незабавно, щом диктатурата демокрация дойде на власт, лесно ще установим, че новата тирания, получена чрез „избирателното право”, хвърля главните си усилия именно в това: да превърне силата на гилотините, на щиковете и на оръдията в „право”, а послушанието на гражданите – в „задължение”. Тоест, да ги убеди, че са управлявани от демократичните властници не, защото тези властници са силни, а защото имат „право” да ги владеят. И това тяхно послушание, понеже е гласувано чрез „избирателно право”, се превръща в „задължение”.
Русо пръв насочва вниманието на новите диктатори към необходимата пропагандна дейност, без която разобличаването им би станало много по-лесно и бързо. Самият факт как до ден-днешен милиони, а и милиарди хора смятат, че макар демокрацията да има много недостатъци, „нищо по-добро от нея не е измислено”, показва, че заложеното от него, и наистина необходимо за демократичните диктатори указание действа с неотслабваща сила.
Така Русо всъщност създава идеята за една диктатура, толкова добре прикрита, че гледана не само отвън, но дори и отвътре, да прилича на „демокрация” в античното разбиране на тази дума – „власт на народа”, тоест на мнозинството, осъществявана чрез гласуване.
Колко е реално това гласуване, в смисъл какви са възможностите гласуващите да бъдат измамени, излъгани, заблудени, манипулирани чрез посредниците между тях и кандидатите за властници – няма значение. „Недостатъците” на демокрацията не само се компенсират от невъзможността да се „измисли” нещо по-добро, според спиртосания от уиски и арменски коняк мозък на Чърчил, но и биват представяни като временно явление, което може да се преодолее в имагинерното бъдеще.
Точно така по времето на комунизма пропагандата представяше концлагерите, терора на тайните служби и узаконените привилегии като „временни недостатъци”, които ще бъдат отстранени, когато бъде преодолян несъвършеният етап на „социализма” и, също в имагинерното бъдеще, се достигне до истинския комунизъм.
По-нататък в същата глава Русо, схващайки, че самата сила не поражда право, ако не измами хората да повярват, опитва да се разграничи от идентификацията между тези две понятия.
Естествено, не успява.
И ако се вгледаме в днешното практическо осъществяване и реализиране на тази максима, ще забележим, че опитите му за разграничаване между сила и право, независимо доколко са искрени, биват напълно забравени и пренебрегнати от неговите идейни последователи.
Но инструкцията, че „по-силният трябва да превърне силата си в право, а послушанието – в задължение” не е забравена. Тя действа в перманентен режим до ден-днешен.
Конкретно това се изразява в тоталната пропагандна истерия, обхванала всяка една сфера от живота в условията на диктатурата демокрация.
Редовните пропагандни кампании, предназначени да ангажират общественото внимание с частни проблеми: медицински, климатични, битови, хуманитарни и пр. са не само израз на безпомощността на демократичната диктатура да създаде истинска духовна атмосфера в обществото, която духовна атмосфера да действа без необходимост от допълнителен подтик и автоматично да решава възникващите частни проблеми. Тези постоянни пропагандни кампании са много повече израз на формулираната от Русо необходимост силата да бъде превръщана в „право”, а послушанието – в „задължение”, защото тяхното внушение е, че без „правото” и „задължението” проблемите просто няма да бъдат решени и ще затрупат човечеството.
В Глава трета отново се съдържа пряк призив към кръвопролития, бунтове, революции, сваляне на властта:
„Всяка власт е от Бога, но и всяка болест е от Него. Значи ли това, че е забранено да се вика лекар?”
Както виждаме, Русо тук е недвусмислен: властта наподобява болест, следователно трябва да се повика лекарят, който да я унищожи.
Интересно, как ли ще реагират днешните демократични правителства в Европейския съюз, САЩ или която и да било друга държава, кичеща се с етикета „демократична”, ако някой призове да бъдат свалени чрез повикване на „лекаря”?
Между другото, сред лекарите има и хирурзи. Очевидно Русо визира именно тях, защото едва ли има намерение да лекува такава тежка „болест” със сиропи за кашлица.
А какъв е резултатът от призива му се вижда през 1789 г., когато „хирурзите” задействат с всичка сила скалпелите под формата на гилотини...
Глава трета завършва с фразата:
„Силата не създава право. Човек е длъжен да се подчинява само на законните власти”.
Явно Русо смята, че има и “незаконни” власти, на които човек не бива да се подчинява.
Именно това негово схващане бива подхванато от всякакъв род терористи, убийци, бандити-революционери, палачи, главорези, масови садисти и всякаква друга демократична паплач, която само 27 години по-късно отваря кутията на Пандора.
Тази кутия не се затваря и до ден-днешен.
Книга І
Глава ІV – „За робството”, започва с изречението:
„Щом човек няма природна власт над друг човек и щом силата не създава право, значи като основа на всяка законна власт между хората остават споразуменията”.
В тази фраза е целият подличък метод на Русо да подхвърля някаква недоказана и въобще твърде спорна идея като неоспорима аксиома, а след това върху нея да изгради поредната си хипотеза.
Всъщност и най-повърхностния поглед върху твърдението му не само доказва неговата несъстоятелност, защото липсват всякакви доказателства за това, което предпоставя - но и показва предварително подготвения по-нататъшен път на мисълта му. Тоест: вместо да изследва и анализира истинността или неистинността на едно твърдение, за да се стигне до неизвестния засега извод (нали все пак изводът не може да бъде известен, преди да се стигне до него!), Русо предварително има готов такъв и само търси доказателствата, които ще го потвърдят, без да обръща внимание на онези, които го отхвърлят.
В цялото му книжле „За обществения договор” изводът е изкуствено предпоставен: кралската власт трябва да бъде свалена на всяка цена, а ето ви и доводите за това...
И започва да стъкмява доказателства.
Естествено, че един почтен изследовател би постъпил по точно обратния начин: ето ви доказателства, ето и контрадоказателствата – аха, стигнахме до извода, че кралската власт трябва да бъде свалена на всяка цена. Или не трябва да бъде свалена на всяка цена.
Това е същото, както с глобалното „затопляне” – то било най-голямата опасност пред човечеството, независимо, че за последните 100 години средната температура се е повишила с 0.7°С – на всичко отгоре без изобщо да е сигурно, че и това минимално повишение е резултат от човешката дейност.
Именно в Глава шеста от Книга първа на „Общественият договор” Русо започва пряката си атака срещу монархията:
„Кралят не само не осигурява на поданиците си тяхното препитание – напротив, той напълно осигурява своето чрез тях; а, както казва Рабле, крал не живее с малко”.
Колкото до Рабле – за него после. И той не е цвете за мирисане. Още повече с неговата фекална литература. Засега неговото споменаване ни помага само да констатираме, че подмолната дейност срещу монархията както не завършва с Русо, така и не започва с него. Просто той се оказва на върха на теоретичното й подстрекаване и идеологическо насъскване. Побеснялата демократична, тогава „републиканска”, глутница от 1789 г. намира именно в неговия „Обществен договор” най-сериозното „оправдание”, за да потопи Франция, а после и цяла Европа, в кръв.
Русо тук не обръща внимание, че думите му срещу краля може спокойно да визират също както и демокрацията във вид на република, така и всяка друга власт. Та нима депутат в демократичен парламент „живее с малко”? Ами ако вземем всички депутати? Ами ако пък парламентът е двукамарен? Хайде, една камара иди – дойди! А сенаторите от горната камара с „малко” ли живеят?
Но не, Русо вече предпочита не както в началото на книжлето си да напада властта изцяло и по принцип. Оттук нататък цялата му отрова е насочена пряко само срещу кралската власт; по този начин мълчаливо предпоставя положението, че републиката е застрахована от „недостатъците” на монархията.
Всъщност цитираното изречение е просто една поредна пропагандна теза.
Кралят не бил осигурявал на поданиците си тяхното препитание...
А нима една „демократична” република го осигурява? Някому осигурява, другиму – не. Питайте онези, дето ровят в кофите за боклук! Също както и при монархията.
(Следва)
Книгата "Демократура или Диктатура на демокрацията" се продава чрез пощенска пратка с наложен платеж.
Желаещите да я притежават моля да изпратят заявка на посочения по-долу e-mail, като посочат получател и адрес.
Цена - 16 лв. + 3 лв за пощенската пратка = 19 лв.
Който желае да си я поръча, може да го направи на и-мейл:
вторник, 7 юли 2015 г.
Ферма за енергетични донори
Всички същества имат нужда от енергия. Ако изхождаме от това, че част от негативните същности обитават нематериалния план и се хранят с известен диапазон от достъпни енергии, по какъв начин те си подсигуряват “прехраната” ?
Най-лесният начин е просто да паразитират върху друга същност, като постоянно я подтикват да отдава енергията, която е способен да приеме паразитът. Но в по-глобален мащаб трябва да се построи ферма за енергетични донори и чрез подходящото й управление да се оптимизира “добивът”.
Когато става дума за отдаване, не се имат предвид загубите на физическа енергия при изпълнение на някаква работа – този вид енергия попада в материалния план. По-интересното е излъчването на нематериална енергия – енергията на съзнанието…
Съзнанието на всяко живо същество представлява своего рода “генератор” на определен диапазон честоти. Съзнанието, както и аурата постоянно вибрира – в това е неговата същност. Колкото повече същности – толкова повече енергия те генерират в постоянен режим. Въпросът е в спектъра и амплитудата на вибрациите й. Всяка същност има специфичен спектър на променливи и зависи от външните събития, както и от вътрешната работа на самото съзнание. В общия случай те се свеждат до това, че възприетото като негативни емоции е с нискочестотни вибрации, а вибрациите на всичко, което се отнася до позитивните емоции, са високочестотни. Привеждат се дори някои цифри в херцове, но нещата са малко по-сложни.
Например към какви вибрации да се отнесат емоциите на смеха или например енергията на оргазма ? Освен това не е задължително вибрациите на съзнанието да се съпровождат с емоции : те присъстват постоянно, дори когато съществото не върши нищо. И се променят в процеса на мислене.
Светиите неслучайно имат нимб над главата – той е проява на вибрациите на съзнанието, видими в зрителния диапазон. Тоест дори когато е в покой, съзнанието изработва много високочестотни вибрации и така оказва непосредствено влияние върху всички околни, попадащи в зоната на действие на аурата.
Въз основа на наблюдение на вибрациите могат да се направят някои изводи.
Амплитудата на вибрациите доста тясно е свързана с честотата – колкото по-силно (визуално) е проявлението им, толкова по-ниска е честотата. Енергията на ниските вибрации е в голямата амплитуда и в малката честота ; енергията на високите вибрации е във високата честота, но малка амплитуда. С други думи, всички взривни емоции са нискочестотни вибрации на съзнанието, предадени на нивото на тялото ; силата на движенията на тялото е пряко свързана със силата на безконтролно колебаещото се съзнание. Затова такива емоции като смях/кикот имат вибрационна съставка, близка до емоцията на гнева. Оргазмът е грамаден изблик на нискочестотна енергия, замаскирана като екстаз на цялата нервна система. И въобще, много загуби се маскират като наслаждения и именно така те стават желани.
Второ, вибрациите на тялото определено са свързани с вибрациите на съзнанието, макар че не е едно и също. Наблюдавайте околните – например по спирките в състояние на очакване. Как мърдат ръцете, краката, пръстите им – в безконтролно състояние, на пълен автомат. Освен изпълнението на основни функции по осигуряване на жизнените функции, тялото постоянно вибрира на различни места и това може да се забележи в моменти на пълно отпускане. Токът на енергиите, течащ по тялото на определени места се блокира и настъпва вибрация. Човек ги забелязва само защото в моменти на отпускане/спокойствие честотата на вибрациите на съзнанието нараства и потокът енергии, преминаващ през тялото, все още се намира на друга честота, докато не настъши пълно отпускане.
Отпускането, спокойствието е метод за кратковременно изместване на вибрациите на по-висок диапазон, но не и в безкрайността. Може да се каже, че всеки има своя минимум и максимум от честоти и тези граници са относително стабилни. С други думи, намирайки се в постоянното спокойствие, можете да пребивавате в зоната на своя максимум от честоти. Но само по себе си спокойствието не е способно да въздейства на самата граница, а ако го направи, то ще е много-много бавно. Разширяването на собствения диапазон е функция на нещо друго. Какво е то ?
Един от основните фактори, влияещи върху това е т.нар. “откритост” – т.е. способността да се приемат възможните външни вибрации и взаимодействия. Човекът има система от чакри, всяка от които е отворена в известна степен. Част от чакрите вибрират на по-ниски честоти, друга част – на по-високи. Излиза, че в известен смисъл човекът е своего рода музикален инструмент, който чрез своята конфигурация “свири” на различни честоти и може постепенно да се пренастройва.
Всеки обаче има своите слаби места – струни, които могат да се дръпнат, предизвиквайки предопределени реакции. Тези реакции са свързани с неспособността да се приеме нещо, предизвиквайки своего рода нискочестотен резонанс. Колкото повече такива места и струни има, толкова по-лесно е да се извади човекът от равновесие и съответно да се постави в състояние на дисбаланс.
Друг фактор са фиксацията и очакването. В известен смисъл всяко очакване прилича на опъната струна на инструмент, която се задържа със сила, като понякога се усилва налягането, когато желанието нараства. Периодично струната се отпуска (настъпва срив), след което се наблюдава вибрация с висока амплитуда и сила. Премахвайки очакването, започва свободно приемане на външните събития без различен резонанс към тях и съответно преминаване на съзнанието към друг честотен диапазон.
Устройство на фермата
Организацията на фермата трябва да е многопланова, обхващаща всички сфери. И при това е желателно управлението й да се осъществява от самите хора, без ни най-малка намеса и загуба на енергия за управление отвън.
Един от най-главните необходими фактори е ограничаването на знанието. Истинското знание позволява да се разбере работата на мирозданието и съoтветно дава възможност за вписване в него. Вместо това е необходимо да се предложи неразбиране и породен от него страх, система от лъжливи знания ; трябва да се контролира и да се развива науката строго в нужното направление. Може да се убиват всички носители на истински знания, както това се е правело във времената на инквизицията. Освен това е необходимо генетично да се ограничи способността за мислене и осъзнаване. Най-критичен фактор е затварянето на канала за връзка с висшия Аз, за да се минимизира протичането на знания. Това се прави с помощта на генетични методи от типа на “разреждане” на ДНК с “отпадъчни фрагменти”, намаляване на броя на разклоненията на ДНК и на хромозомите.
Освен това са добавени/усилени някои елементи от типа на възела ревност/завист, а на нивото на първичните програми при мъжете е записан “неутолим сексуален инстинкт”, докато при жените често това е “ненаситност в материален план”. Първичните програми се преодоляват много трудно.
Когато науката не може да бъде удържана, тя трябва да се насочи по лъжлив път – например както е била подадена частична дезинформация от сандъка на Нютон, попаднал при Юнг. Или чрез отстояване на лъжливи теории от рода на теорията на относителността на Айнщайн. Затова технологии пък като електрониката много добре се вписват, защото дават възможност за реализиране на системата на контролирани медии, телевизия, радио. Както и да се организира система за излъчване на мобилни/Wi-fi и други вълни, влияещи на здравето…
Цялата система на обучение трябва да бъде контролирана и съответно да се подават знания, които не я рушат, а я поддържат.
Следващата стъпка е да се осигури система на неравенство и конкуренция между хората. Това се осъществява с помощта на проекта “цивилизация”. Тоест преминаване от отношения, когато човекът живее в хармония с природата и взема от нея всичко, което му е необходимо, към отношения, когато използва природата за своите цели, но самият източник се отделя от хората, въвеждат се отношения на собственост, контрол над разпределението и други ограничаващи фактори. Въвеждат се парите като инструмент за използване на труда на другите, за своего рода контрол над тях.
Необходимо е 90% от населението да се държи в състояние на полунищета – тогава те се намират в пълна зависимост от удържащите фактори. Но в същото време имат илюзията, че притежават нещо и се страхуват да не изгубят и него. На останалите трябва да се внушават ценности като кариерен растеж и илюзията на благата, с които те могат да се разпореждат и частично да разпределят, управлявайки другите. Всичко е под пълния контрол на йерархическата структура на властта.
С други думи, на едни се осигуряват страдания, на другите – борба със себеподобните. Властите трябва да създават всички инструменти, които да поддържат тази борба във вид на армия, полиция, данъчни и т.н., плюс това да държат всички в страх.
Следващата стратегия е разделяй и владей. Обществото трябва да се сплоти чрез посочването на вътрешен и външен враг. Непрекъснатата война в цялата история отразява нещастията и ликуването на победителите. Енергията на страха от убийството на себеподобните е отлично подхранване. Идеите на патриотизма, героите – всичко работи за това. Освен това войната нулира натрупванията и всичко започва отначало. Вътрешната борба се създава на ниво принадлежност към партии/лидери/религии и т.н. Не е важно какви светли идеали те носят, главното е да възпитават в непримиримост към идеалите на другите. Необходимо е населението да бъде отслабено – да е потисната волята, да усеща болка, за да попадне в зависимост. Осъществява се в 2 направления.
Първото е да се създаде нездрава система на хранене и на съществуване. Да се дават култури за отглеждане, които организмът трудно преработва, а което не се преработва, да се натрупва във вид на неорганични отлагания, които водят до болести. Второ – да се създаде медицина, която да създава илюзия за лечение, т.е. борба със симптомите, а не с причините. Да се стимулира системата за използване на химия и всякакви неорганични материали.
Плодете се и се размножавайте. Стимулиране на броя на съзнанията и съответно на генераторите плюс сливане на сексуалната енергия.
Необходимо е в умовете на хората да се рисуват пъстри картини от типа “top of the world”, основани на пълното потапяне в материалността и собствеността, стимулирайки тяхното постигане, като възможностите при това се ограничават. Да се финансират само програмите, които поддържат системата на ограничения или още повече ги ожесточават, увеличават броя на нереализираните желания.
Друг елемент е системата от хазартни и компютърни игри, както и системата на феновете. Стадионите са места за събиране на големи маси от хора, у които се формира привързаност към даден отбор или спортист. Привързаността поражда очаквания, свързани с успехите или неуспехите на отбора и съответно – на ментални загуби. По този начин се осъществява асоциация с външните събития, върху които няма въздействие, но от които съществува зависимост.
Телевизията също трябва да е изпълнена с новини за страшни произшествия, с филми с откровено жестоки сцени, да се формира система на съпреживяване с главните герои, с техните нещастия и радости, които частично да заменят собствения живот. Много развлекателни програми трябва да извличат от хората емоции, показвайки откровено глупаво поведение или посредствени личности. Системата от концерти и музиката трябва да са приведени на долни октави, за да могат хората да резонират с нискочестотните колебания и съответно да привеждат съзнанието си на същите вибрации.
Хората трябва да живеят по разписание : да стават рано, да ходят на работа/училище. Разписанието задава нови ограничения и дава нови инструменти за въздействие и натиск върху хората; освен това то отклонява от естествените ритми. Самото разписание също формира някои “задължителни” цикли, когато се формират шаблони на поведение, когато животът без всекидневната задължителна работа е немислим. Самото понятие работа и наемен труд всъщност е елемент на робството, когато се реализират не собствените желания , а желанията на работодателя.
Проектите могат да бъдат много и различни, те се променят във времето, но главното е хората да ги приемат и реализират самостоятелно. Приемането на първо място минава през личната изгода : или като инструмент за реализация на лични желания, или като такъв за получаване на удоволствия, дори това да става за сметка на другите.
Какво ще излъчва – страх или любов, е индивидуален избор. От всеки един зависи как той ще въздейства на околните чрез излъчване на вибрации в околната среда. И въпросът с доенето е прост – докато има мляко, ще се намират същности, които да го събират, съответно да въздействат на фермата със своите методи.
Изменението на общия фон на вибрациите ще доведе или до неспособността им да се хранят, или до нуждата да преминат на по-високи честоти, което е еквивалентно на преминаването сред любящите: страхът се подхранва от страх, а любовта – от любов…
събота, 4 юли 2015 г.
четвъртък, 2 юли 2015 г.
КЛОНИРАНЕ/ ВСЕКИ ЧЕТВЪРТИ ЧОВЕК - КЛОНИНГ
Клониране
В.Н. Решетинский
Ето още един белег на последното време Бог не отрежда специални наказания за човеци, защото във всеки грях наказанието за него е вече заложено. Онова, което предлага човешкият ум в последно време, е безпрецедентно по своята извратеност. В Библията е казано, че причината за първородния грях се крие в избора на човека. Адам избра автономия, независима линия на поведение, отказа да се покорява на своя Творец, откъсна се от истината и поиска да бъде самостоятелен. С човека се случи същото, което се бе случило с прекрасния ангел - сина на зората. Той каза: „Ще бъда подобен на Всевишния!" Синдромът на падналия ангел се прояви в Едемската градина, когато сатана обеща на човека: „ ще бъдете като Бога - да познавате доброто и злото" (Бит. 3:5)1. Вие ще установявате критерии на истина. Усъвършенствайте се, вървете в собствената си светлина. Развивайте се, еволюирайте, култивирайте в себе си божество: сила, мъдрост, власт.
Минаваха векове, сменяха се поколения. И ето - потопът. Написано е: „ умножаваше се злината на човека по земята и всичките въображения на мислите на сърцето му бяха само зло цял ден" (Бит. 6:5). Това бяха и гордост, и преситеност, и жестокост Останаха само осем души с неизвратени мисли и стремежи, които чуваха и възприемаха Бога: Ной и неговото семейство. Бог унищожи всички освен тях. Но представителите на допотопната цивилизация изглеждат невинни младенци в сравнение с хората от XXI век. След потопа, още „неуспели да изсъхнат", хората започнаха да строят Вавилонската кула, кулата до самото небе. Бог бе принуден пак да се намеси в човешката история. Следващият факт - Содом и Гомора, градове, затънали в полови извращения и идолопоклонство. Когато Господните ангели дойдоха там като Божии мъже, жителите на Содом искаха да се погаврят дори над тях. Този дух бе обхванал и стари, и млади. Бог изля сяра и огън от небето и вместо великолепните градове и кътчето на райската природа ние имаме Мъртво море и безжизнена пустиня наоколо. Минаха хилядолетия Смениха се цивилизации Началото на XXI век. Нямам съмнение, че това е последното време. Сатана подари на човека множество пагубни идеи: атомно и бактериологично оръжие, различни средства за въздействието върху психиката, мощна техника, способна да влияе върху околната среда, да променя климата и много други. Днес науката се приближи към разграничителната линия, след преминаването на която човекът навлиза в „забранената територия", принадлежаща единствено на Бога. Съвсем скоро американски учени съобщиха, че е разгадай генетичният код на човека. Какво означава това? Това означава, че съществува възможност да се управлява развитието на зародиша, да се внасят необходимите наследствени признаци, да се определя характерът на човека. Например да се създават поети, философи, музиканти, атеисти, политици, войници и много други необходими (на кого?) видове разумни същества.
С други думи, човек не просто е извратил Божия закон и не просто е решил да демонстрира себе си, но заявява нагло и цинично на Бога: аз вземам от Тебе патента Ти на творение! Осъществява се древната идея: ще бъдем като Бога. Човек е умножил знанията до невероятни предели и понякога му се струва, че той е бог. Например оседлал е атомната енергия, а после не знае какво да прави с нея. Пуснал е духа от бутилката. И всичко, което човешкото „божество" намисля, води до гибелта на самото „божество". Наистина, във всеки грях вече е заложено наказанието за него. Понастоящем гордият човешки ум се блъска върху създаването на изкуствен интелект, върху . репродукция на живот в ' епруветка. Това е излизане извън границите на позволеното. Човек нахлува в лабораторията на живия Бог. Отдавна се правят изследвания по клониране. Първите опити с животните са били успешни и човекът се е възгордял. Бог казва: „Душата, която е съгрешила, тя ще умре" (Езек. 18:4). Но грешният горд човек отвръща: не, няма да умре, аз ще измисля как да възпроизвеждам себе си и ще живея вечно. Ние ще възпроизведем умрелите лидери, ще ги върнем към живота. За преодоляването на пречките в това дяволско дело се хвърлят колосални средства, ресурси, интелект. В името на какво?
| Тук искам да кажа за " популярните в западния свят идеи на хуманизма. Благодарение на тях човек е заел централно място в съзнанието на обществото: всичко трябва да се върти около него. Обективните закони и вечните истини престават да съществуват, ако те не са угодни на човека. Неотдавнашното изявление на американски учени за клонирането на Исус Христос говори, че човешката гордост се простира още по-далече. Създаден е проект под названието „Второ идване". Ако Содом и Гомора не избегнаха наказанието, как Бог възприема и реагира на „постиженията" на съвремената цивилизация?
За съжаление, този проект подкрепиха и някои представители на либерални християнски църкви от 12 изповедания. Те заявиха: „Ние се изморихме да се молим и да очакваме Бог, Той трябва да дойде сега." Помислете само: човек иска сам да Го създаде и да Го управлява! Аз, казва, ще го създам в епруветката. С какво това се различава от древното езичество, когато хората правеха боговете си от камък или дърво? Ние живеем в просветения век на енергетиката, космоса, атома Ще вземем частици от Торинската плащаница, където има капки кръв и остатъци от косите на Исус Христос, ще извлечем молекулите на ДНК, ще направим клон, ще го имплантираме на млада девственица и тя ще ни роди Исус Христос. Някои скептици (при това бележити учени) иронизират, че ето - сега ние ще видим, можеше ли Той да прави чудеса, както пише Библията, или не. Ще проверим доколко това отговаря на истината.
Не мисля, че в кръвта от двехилядолетната давност са се съхранили живи ДНК. Но дори и да се удаде да се направи клон, тоест тяло, човек не може да създаде Духа на Божия Син. До каква степен е стигнало кощунството и безумието на човека, гордостта му в това предизвикателство относно Бога. Предполагам, че християните би трябвало да кажат: „Господи, не им считай този грях, защото не знаят какво правят." Как тогава ние трябва да се молим Бог да не порази веднага нашата земя! Трябва да Го умоляваме: „Господи, спри тази нечувана дързост пред Твоето лице! Да не пламне праведният Ти гняв!" Вече ясно се чуват приближаващите се крачки на антихриста. Не е изключено това да е един от неговите начини за посещение на човешката цивилизация. Той, както е написано, ще заблуди мнозина, дори и от числото на избраните, за да погуби най-доброто Божие творение. Идеята за клониране сега е подхваната, дяволът активно я експлоатира, като се надява, че от епруветката може да излезе нещо непредвидено, страшно за цялото човечество. Нещо много по-страшно от всичко, което то е преживяло досега. И затова моралната отговорност на инженерите генетици е изключително голяма. Отговорността на Христовата църква - също.
Неизследвани опасности
Група учени начело с Терухико Вакайама се сблъска с проблем при клонирането на мишки от шесто поколение. Резултатите от последните им експерименти показват, че у зверчета се появява някакъв скрит дефект, явно придобит в процеса на клонирането. Мишките изглеждат напълно здрави, но с всяко следващо поколение все по-трудно се поддават на клонирането. Въпреки отчаяните усилия на учените, при шестото поколение се роди само една мишка. И тя веднага бе изядена от майка си „Предполагаме, че мишките клонинги носят в себе си някаква придобита аномалия" - казва Вакайама. Този дефект засега е скрит от очите на учените, но явно е познаваем от мишките, щом последният клонинг бе изяден от собствената си майка
Това откритие е изключително важно за развитието на клонирането. Възникват въпроси: има ли гаранции, че при клониране на човешките органи няма да се изявят подобни или още по-сериозни дефекти, които могат да доведат до различни ракови заболявания?..
Както съобщава радиостанция „Зхо Москвы”, правителството на Япония предлага да се въведат големи глоби или лишаване от свобода за онези, които ще се опитат да клонират хора. Предлага се да се забрани не само клонирането на човек, но и производството на така наречените „химерни създания", които съчетават свойства на хора и животни. Лишаване от свобода за клониране вече е въведено в редица западни държави. В Германия за подобни експерименти човек може да получи до 5 години затвор, във Франция - до 20.
www.clone.ru Всяка популярна личност има свой клонинг в лицето на някой заклет фен. Звездите от списъка по-долу обаче са лика-прилика с други останали в историята персони.
Еминем и римският император Александър Север
13-ят президент на САЩ Милард Филмор и Алек Болдуин
Майсторът на среброто Пол Ревер и Джак Блек
Чарлз Дарвин и американският комик Джордж Карлин
Испанският крал Филип IV и Марк Зукърбърг
Френският актьор Пол Моне и Киану Рийвс
Борецът за освобождение на чернокожите в САЩ Джон Браун и Чарли Шийн
Оскар Уайлд и Хю Грант
Октавиан Август и Владимир Путин
Джордж Вашингтон и Глен Клоуз
Ras Birru Wolde Gabriel незаконен син на император Менелик II(кръвна линия със Соломон II )-Етиопия.И клонинг Еди Мърфи > The Most Beloved King of Ethiopia Minelik II , the founder of Addisababa
Комедийният актьор Еди Мърфи и неизвестен мъж, вероятно жител на някой южен американски щат 
Населението на Земята превишава 7 милиарда души, но всички тези милиарди са само клонинги (копия) на 500 изходни образци (шаблони). 
В това отношение не е лошо да се припомнят думите в Библията – „Бог ни е създал по Свой образ и подобие“ и легендата за това, че някога на земята са дошли богове, които са създали човешката раса. Двамата мъже, чиято снимка можете да видите,по горе не са роднини и живеят в различни части на света, но те ??изглеждат като братя – близнаци.
Библейски истории, легенди и митове на Земята, подсказват нашия произход. Много истории казват, че началото на времето на нашата планета са дошли „богове“, или по-просто – представителите на извънземна раса. Може би те са претърпели авария и не са били в състояние да се върнат на своята планета, а може би това е екипаж на кораб „сеяч“, летящ из необятната шир в Космоса и създаващ обитаеми светове.
Макар да е по-вероятно на Земята да е кацнал кораб, чийто екипаж по някаква причина е останал тук завинаги и е трябвало да се създаде обслужващ персонал – клонинги, които да обезпечат на своите създатели всичко необходимо за оцеляване и комфортен живот на нова планета.
Милиарди живеят на Земята, но всички те произхождат от около 500 първоначални шаблони. Тези шаблони съществуват като отражение на вътрешния и външен образец на тялото. Много учени отричат съществуването на тези шаблони, но 62-годишният фотограф Франсоа Брунел от Монреал е прекарал последните 12 години в търсене на тези шаблони в световен мащаб.
Той е събрал доказателства за идентичността на напълно непознати хора със сходни физически характеристики. Резултатите от неговите изследвания доказват твърдението, че шаблоните по които се създават хората – съществуват. Хора в различни части на света и несвързани по никакъв начин, са почти идентични по отношение на физически и външни белези.
"Шаблоните били много полезни за нас – хората, в началото на пътя ни на тази планета. В началото, като вид, е имало необходимост от силен и здрав шаблон за да се гарантира оцеляване на вида".
В началото на живота човешките ембриони се създават с помощта на шаблон, а след това се коригират, за да се отрази генетичния код на родителите.
Изходният клонинг се променя, което създава илюзията за уникалността и разнообразието на човешкия вид, но все пак оригиналният шаблон се съхранява като част от новия шаблон. Всеки нов човек е създаден от оригиналния шаблон, и всеки път, когато се ражда нов човек, той по същество се пресъздава.
В нашия свят живеят над 7 милиарда души, но независимо от тяхната раса, етническа принадлежност, пол или възраст, има някой, който е почти идентичен с вас. Да, родителските гени променят външния вид на новия човек, но в 1% от случаите това не се случва, което позволява да се намеря и да се изчислят изходните 500 шаблони, по които сме създадени всички ние – родът на „Хомо сапиенс“, съществуващ на планетата днес.
Хората, които виждате в тези снимки – не са братя, нито сестри и не са никакви роднини. Двойникът на Джъстин Тимбърлейк е един издирван затворник в миналото, чието име не се споменава.
Рупърт Гринт от "Хари Потър" изглежда като шотландския художник сър Дейвид Уилки
Месут Йозил и Енцо Ферари 
Генерал Дъглас Мак Картър е можел спокойно да изиграе "Умирай трудно" през Втората световна война 
Сократ и Антъни Хопкинс 
Кристофър Лойд от "Назад в Бъдещето" изглежда като политика Джон Калхун.
За мъжът до Никълъс Кейдж се знае много малко. Сигурно е само, че е на войник участвал в Гражданската война 
Леонардо ди Каприо прилича изумително много на неизвестна американка, чийто внук публикувал снимката, за да покаже невероятната прилика на вече покойната дама. . 
Луи XII и Владимир Путин 
Джоузеф Пулицър и Dustin Diamond 
Paul Revere и Jack Black 
Cab Calloway и Prince 
Обри де Грей и Raspoutine 
Григорий IX и Силвестър Сталоун 
John McIntire и Уил Феръл 
Brad Pitt и Hermann Rorschach 
Nicolas II де Russie и Медведев 
Джордж Патън и Доналд Тръмп 
Johnny Depp и Томас Талис. 
Rudolf Steiner и Ханк Азария. 
Троцки и Andrew Garfield. 
translate.googleusercontent.com/translate_c. Клонингите нямат душа. Често те биват използвани като тела от различни видове духове. Клонингите нямат карма, понеже не произлизат от Създателя. Когато влиза в човешкото тяло, душата има нужда от време, за да се аклиматизира към него и към мозъка - затова и месеците на брменността. Клонингите се произвеждат бързо (между 12 - 48 часа в зависимост от платената за тях цена - съответно качество и срок на годност) и затова душата не може да "се намести" в тях дори и когато принадлежи на оригинала. Клонингите не осъзнават, че са клонирани.Освен древните фабрики за клониране, които се намират във Вътрешната Земя и се оперират от рептили, съществуват и фабрики на повърхността, които работят "На частно" за богатите и известни личности, както и за политиците. Напоследък, обаче, технологията е попаднала и в много профански ръце.
Доста светлина по въпроса хвърля филмаNever Let Me Go, където Кийра Найтли е в тайна комуна от клонинги, които са лишени от самоличност и са напълно наясно, че биват отглеждани за подмяна на органите на оригиналите - богати клиенти, които са платили, за да им отгледат клонинги.
Още през 60те години, например, е можело да се купят копия на известни красавици за "лична употреба" - за няколко милиона долара.
Филмовата и музикална индустрия не би пестила средства, ако може да показва своите "златни кокошки" в идеална форма, за да снасят златните яйца максимално дълго време и без да създават проблеми. Това се казва мъдър мениджмънт - никой не е незаменим. Клонирането на влиятелни фигури е етап 1 на проект Плашило.
Напълно увършенстваната технология за производство на клонинги широко се прилага във фабрики от 1979 година, макар че рептилите и сивите я прилагат от хилядолетия. Хора са били клонирани откакто свят светува, но най-често за производство на работници и войници и от време на време на някой крал или кралица. Никога не е била използвана така масово, както сега.
И каква е целта?
Ако това масово клониране продължава, скоро "бездушните" тела ще превишат броя на "истинските" хора. Рептилите са ловци на души - душите са тяхната храна, техното удоволствие, тяхното развлечение. Затова те се опитват да обвият Земята с щит, който не позволява на душите да се въздигнат към светлината и да се преродят. Те могат да улавят души, да измъчват души, да ги преместват в хибридни тела или в синтетични тела.
Мнозина са склонни да споделят убеждението, че ДНК е физическият запис на индивидуалната кармичната програма, с която се ражда човек. Това прави насилното зачеване на биологични единици с еднакво ДНК не особено приемливо, за да не речем нежелателно от кармична гледна точка. Не е задължително в клонинга да влиза душа.Възможно е и чистото съществуване на биоединица, прикачена към външен организиращ действията й и ценностната й система център. Не трябва да се оглеждаш прекалено надалеч, за да съзреш първия подобен екземпляр, който досущ изглежда като човек, но не е. Философският въпрос, който много хора си задават предвид всички тези факти е дали душите на Земята живеят в един своеобразен холографски затвор и са „отглеждани“ като енергиен източник или има нещо отвъд това? При тяхната смърт те биват примамени към светлината и към Луната чрез красиви звукови и светлинни ефекти, така че да бъдат заловени. Има някакъв вид технология (или кула) на Луната, която очевидно задейства този процес. Душите биват задържани на Луната преди да бъдат трансферирани. Техните спомени биват напълно заличени от светлината и биват рециклирани, реинкарнирани или заточени отново на Земята като хранителен източник „грижливо отглеждан“ от различни същества които се хранят от тази енергия. www.parallelreality-bg.com/statii/ezoterika/473-2013-09-16-23-12-46.html СУПЕР KЛОНИНГИ - ШВЕДСКИТЕ БЛИЗНАЧКИ