Алън Уотс - Произход на Будизма

              

Произход на Будизма

1. То е Онова, което не съзнава нито субективното, нито обективното, нито двете
2. В началото този свят бе Атман (Азът), единствено под формата на Пуруша.
3, Мокша - освобождение от „майя
4. Индийската философия схваща „рупа”, т. е, формата, като „майя
5. Първата от четирите благородни истини на Буда – страданието, „дукха”
6. Втората благородна истина - объркването и несполуката, „тришна“
7. Третата благородна истина на Буда - прекъсването на себеобвързването, на сграбчването
8. Четвъртата благородна истина на Буда – Осемстепенния път на дхармата на Буда
9. Недвойствеността на съзнанието е „самадхи”


То е онова, което не съзнава нито субективното, нито обективното, нито двете

1. За западното съзнание загадката на индийската философия е в това, че тя казва, колко много неща „мокша” (спасението) не е, а малко или нищо за това, какво мокша е. Объркването е естествено, щом преживяването е наистина без съдържание и някаква връзка с нещата, които ние смятаме за важни, как да си обясним изключителната почит към него в индийската подредба на живота.

За индийците отрицателното знание, това да знаеш едно нещо какво не е, е не по-малко важно, отколкото да знаеш, какво то е. Затова индийската философия се съсредоточава върху отрицанието, върху освобождаването на съзнанието от понятията на вярното. Тя не предлага никаква идея, никакво описание какво трябва да изпълни пустотата на съзнанието, защото идеята би изключила факта.

Затова практическата дисциплина (садхана), свързана с пътя към освобождението, представлява постепенно отдръпване на собственото Аз (атман) от всякаква идентификация. Това означава да разбереш: Аз не съм това тяло, тези усещания, тези чувства, тези мисли, това съзнание; основната реалност на моя живот не е нито един мислим предмет. В крайна сметка това е да не се идентифицираш с каквато и да било идея от рода на Бог или „атман”.

„То е Онова, което не съзнава нито субективното, нито обективното, нито двете; което нито е обикновено съзнание, нито е недиференцирано познание, нито е пълен мрак. То е незримо, необвързано, неразбираемо, недосегаемо и неописуемо – същината на Аз-познанието, краят на „майя”.”

Мандука-упанишад (VII)

За тоталното ни съзнание „атман” е онова , което е главата за зрителното възприятие – нито светло, нито тъмно, нито пълно, нито празно, само невъобразимо, отвъд. В момента, когато прекъсне всяко отъждествяване на Аза с определен обект или понятие в състоянието, наричано „нирвакалпа”, т. е, „безпонятийност”, от непознатите дълбини на съзнанието блясва това състояние, което се нарича божествено, познанието на Брахман.

Преведено на конвенционален, и нека повторим, мито-поетичен език, познанието на Брхман се представя като откритие, че този свят изглеждал като множественост е Едно, че „всичко е Брахман” и че „всякаква двойственост е грешка на въображението” Такова изричане е може би най-доброто словесно изражение на самото преживяване, макар сякаш в момента на казване на „последната дума”, езикът да се парализира от собственото си откровение и да е бил принуден да бърбори безсмислици или да замлъкне.
Качено на сайта iztoknazapad.com на 09.02.2016

,
В началото този свят бе Атман (Азът), единствено под формата на Пуруша.

2. „В началото този свят бе Атман (Азът), единствено под формата на Пуруша. Оглеждайки се наоколо, той не виждаше нищо друго освен себе си. Той първи каза „Аз съм”. И от там дойде думата ‘Аз”. Така и до днес, когато повикаш някого, той първо се отзовава с „Аз съм.” А после казва името си……..”

„Брихадараняка упанишад” I. 4. 5.

За всеки, който вярва, че „Бог е създал света”, въпросът, „Защо е позволил Той съществуването на зло в него или на онази Зла сила, която персонифицира всяко зло? е безсмислен; по същия начин може да се попита защо Той не е създал свят без измерения или свят без последователност във времето.

Ананда Кумарасвами (Coomarasmi (1) p. 77)

Митът за божествената игра (лила), в която чрез акт на себеразчленяване Всевишният създава света, не е някаква формална философия, а на преживяване на съзнанието, което се нарича „мокша”, т.е, „освобождение”. Като цяло би могло спокойно да се каже, пише Алън Уотс”, че индийската философия представлява преди всичко това преживяване; едва на второ място тя е система от идеи, опитващи се да преведат това на конвенционален език. В същината си философията става понятна само при споделяне на преживяването, което се състои от същото неконвенционално познание, с което се занимава и даоизма.

То е наричано и „атма-джиняна” (Аз-познание) или „атма-бодхи” (Себе-пробуждане), тъй като може да се схваща като откриване кой съм аз, или какво съм аз, когато не съм отъждествен с някаква роля или конвенционално определена личност. Индийската философия не описва съдържанието на това откритие по друг начин, освен чрез формулите на мита, използвайки фразата „Аз съм Брахман” (ахам брахман) или „Ти си онова” (тат твам аси), за да подскаже, че Аз-познанието е постигане на изначалната идентичност на личността с Бога.
Качено на сайта iztoknazapad.com на 10.02.2016

.
Мокша - освобождение от „майя

3.„Мокша се схваща като освобождение от „майя” – една от най-важните идеи в индийската философия, както индуистка, така и будистка. Защото целият многообразен свят от факти и явления се определя като „майя”, което обикновено се схваща като илюзия, забулваща единната основна реалност на Брахман. Това създава впечатлението, че „мокша” е състояние на съзнанието, при което цялото многообразие на естествения свят изчезва от полезрението, потопено в безбрежния океан на смътно осветено пространство.

Подобна представа би трябвало да се отхвърли веднага, защото сама по себе си предполага двойственост, несъвместимост между Брахман и „майя” – нещо, което е в противоречие с основния принцип на упанишадската философия. Защото Брахман не е Едно, като противоположност на Множеството, не е простота, като противоположност на сложност. Брахмман е недвойствен (адвайта), което ще рече непротивопоставен, тъй като не спада към определен клас, а също така не е и извън някакъв определен клас.

Докато класификацията е именно „майя”. Думата идва от санкритското матр-, измервам, оформям, съграждам или планирам, корена от който се получават и гръко-латинските думи като метър, матрица, материал и материя. В основата си процесът на измерване е разделяне, независимо дали е теглене на черта с пръст или чрез разграфяване, или чрез заграждане на кръгове с пергел или на ръка, или чрез разпределяне на зърно или течности в мерки (чаши). Така санкритският корен два-, от който идва и деля (на английски divide, е и коренът на латинското duo и на думите „дуален” и „дуализъм”.

Определянето, поставянето на граници, очертаването – това са все действия на „разделяне”, а оттам – и на раздвояване, защото в момента на прокарване на граници, имаме вече две страни.
Качено на сайта iztoknazapad.com на 10.02.2016

.
Индийската философия схваща „рупа”, т. е, формата, като „майя

4. Индийската философия схваща и „рупа”, т. е, формата, като „майя”, защото е непостоянна. Когато в индуистки или будиски текстове става дума за „пустия” или „илюзорен” характер на видимия природен свят – за разлика от условния свят на нещата – те имат предвид именно непостоянността на неговите форми. Формата е променлива и за това е „майя” в донякъде преносния смисъл, че не може да бъде категорично очертана или уловена.

Формата е „майя”, когато съзнанието се опитва да я проумее и да я контролира чрез фиксираните категории на мисълта, т. е, посредством имена (нама) и думи. Защото това са точно съществителните и глаголите, посредством които биват означавани абстрактните и понятийни категории за нещата.

За да изпълняват предназначението си, имената задължително трябва да бъдат установени и ясно определени, както всички останали единици мерки. Ала използването им е така удовлетворяващо – до определен момент, – че човек винаги е в опасност да сбърка парите с богатството, установената конвенция с променливия поток на реалността. Но стигайки до отъждествяване на самия себе си и живота си с тези сковани и кухи форми на определяне, той се самоосъжда на постоянна немощ, мъчеща онзи, който се опитва да улови вода в сито.

Така индийската философия постоянно предупреждава за не-мъдростта да се преследват нещата, да се стреми човек към постоянство на определени обекти и явления, тъй като вижда в тях само преследване на призраци посредством абстрактните мерки на ума (манас).

Така „майя” се приравнява към „нама-рупа”, т. е, „име-форма”, опитът на съзнанието да улови течащите форми на природата в своята мрежа от установени категории. Но когато се схваща, че формата е в крайна сметка пуста – в особения смисъл на неуловима и неизмерима – светът на формите моментално се възприема като Брахман, не като „майя”.

Формалният свят става реалният свят в момента, в който престане да бъде стискан с всички сили, когато отпадне съпротивата срещу неговата текуща изменчивост. Следователно, самата преходност на света е знакът на неговата божественост, на фактическата му идентичност с неделимата и неизмерима безкрайност на Брахман.

Преходността на света е потискаща само за ум, който упорства да сграбчи. Но за ум, който се отпуска и се движи с потока на промените който според дзен-будистката образност, става подобен на топка пусната в планински поток, усещането за преходност или празнота се превръща в нещо като екстаз.

И на Изток и на Запад нетрайността е тема на най-дълбока и затрогваща поезия – дотам, че великолепието на промяната просветва дори тогава, когато поетът като че ли е обзет от най-силна ненавист към нея:

Туй наше вечно „утре”, „утре”, „утре”
пълзи от ден на ден с крачета ситни
дорде изгризе сетните частици
на срока ни. А всички наши „вчера”
са светели по пътя на глупци
към мухъла на гроба. Пфу, угасвай
свещице кратка! Тоз живот е само
една нещастна движеща се сянка,
актьор бездарен, който се явява,
измъчва и изпъчва своя час
на сцената и след това изчезва.
История разказана от луд
със много шум и бяс, в която няма
ни капка смисъл.

„ Макбет” Шекспир, превод Валери Петров

Казано по такъв начин – както отбелязва Р. Х. Блайт – не изглежда толкова зле в края на краищата.
Качено на сайта iztoknazapad.com на 10.02.2016

.
Първата от четирите благородни истини на Буда - „дукха”

5. Първата от четирите благородни истини на Буда е свързана с понятието „дукха”, която може да бъде преведена свободно като „страдание”; това според Будизма е „болестта” на света, а нейният лек е учението(дхарма) на Буда.

„Рождението е дукха, разпадането е дукха, болестта е дукха, смъртта е дукха, същото са скръбта и терзанията. Обвързаността към неща, които не харесваме, и отдалечеността от неща, които харесваме, също са дукха. Да не получаваш онова, което желаеш, и то е дукха. С една дума, това тяло, тази съвкупност от пет елемента, основана на вкопчването в живота (тришна), това е дукха.

„Самюта-Никая”, p..421

Но това не може да бъде сместено съвсем свободно в общото твърдение, че „животът е страдание”. По-скоро става дума, че животът, както ние обикновено го живеем, е страдание – или по точно, се превръща в кошмар от особеното чувство за обърканост и безсилие в резултат на опитите да се постигне невъзможното. Може би тогава „обърканост” е най-доброто съответствие на „дукха”, макар думата да е антоним на „сукха”, което означава „приятен” или „сладък”.

В друга формулировка на учението на Буда „дукха” се споменава като една от трите характерни черти на битието или съществуванието (бхава), другите две са „анитя”, непостоянство, и „анатман”, отсъствие на Аз. Тези два термина са от особена важност.

Доктрината за „анитя” също не се покрива с простото твърдение, че светът е нетраен, а по-скоро постановява, че колкото повече човек поиска да сграбчи света, толкова повече този свят се променя. По същността си реалността не е нито постоянна, нито непостоянна, тя не може да бъде категоризирана. Но когато човек се опита да я улови, промяната се проявява моментално, така, както сянката побягва по-бързо, когато човек я подгони.

По същия начин и доктрината за „анатман” не съвпада напълно с голото твърдение, че в основата на нашето съзнание не почива на реален Аз (атман) Става дума по-скоро , че не съществува Аз или основна реалност, която може да бъде уловена или чрез пряк опит, или чрез понятия. Явно Буда е усещал, че доктрината за „атман” в упанишадите твърде лесно се поддава на погрешно тълкуване. Това понятие бива превърнато в обект на вярата и обект на желанието, в цел, която трябва да бъде постигната, в нещо, в което умът може да се вкопчи като в своя единствена и полезна обител на сигурността срещу изменчивия поток на живота. Според виждането на Буда уловеният по такъв начин Аз не е вече истинският Аз, а само още една от безбройните форми на „майя”. Така „анатман” може да се изрази и чрез формулата „Истинският Аз е не-Аз”, тъй като всеки опит за конструиране на Аз-а, вяра в Аз-а, търсене на Аз-а тутакси го прогонва.

В упанишадите се прави разграничение между „атман”, истинският, свръхличностният Аз и „дживатман”, личната душа, така че доктрината за „анатман” на Буда е в съгласие с тях, отричайки реалността на втория. В основите на всяка една от школите на Будизма лежи схващането, че не съществува личностен Аз, не съществува устойчива цялост, която да е неизменен субект на изменчивите ни състояния. Защото личностният Аз съществува само в абстрактен смисъл, тъй като представлява абстракция на паметта, подобна на илюзорен огнен кръг, образуван от въртяща се главня. Можем, например да си представям пътя на една птица във въздуха, като отчетлива линия, следвана от нея. Но тази линия е толкова абстрактна, колкото линията на географския паралел. В конкретната реалност птицата не е оставила никаква следа. И по същия начин миналото, абстракция от което е нашето лично Аз, е изчезнало напълно. Така всеки опит за включване в личното Аз или за превръщането му в ефективен източник на действие, е обречен на неуспех.
Качено на сайта iztoknazapad.com на 10.02.2016

.
Втората благородна истина на Буда – объркването и несполуката, „тришна“

6.Втората благородна истина засяга причината за объркването и несполуката, определена като „тришна” – включване или сграбчване, почиващо на „авидя”, което ще рече неведение или неосъзнатост. Всъщност „авидя” е формалната противоположност на пробуждането. Това е умът в състояние на хипноза или омая от „майя”, който погрешно приема абстрактния свят на нещата и явленията за конкретния свят на реалността.

На по-основно ниво това е липса на себепознание, липса на осъзнатост, че всяко сграбчване се оказва напразен опит да сграбчиш самия себе си или по-скоро, да караш живота да улови себе си. Защото за онзи, който има самопознанние, не съществува двойственост между него и външния свят. „Авидя” е и „игнориране” на факта, че субект и обект са взаимосвързани като двете страни на една и съща монета, така че когато едното се изявява, другото се скрива.

Затова и егоцентричният опит за господство над света, трае не особено дълго, преди да породи проблема личния Аз да контролира сам себе си. Така желанието за пълен контрол, – над обкръжението и над самия себе си – се основава на дълбоко недоверие към контролиращия. „Авидя” е невъзможността да бъде съзряно основното вътрешно противоречие на подобна позиция. Затова тя поражда безплодни опити за сграбчване или контролиране на живота, което си е чисто себеобъркване, а схемата на живот, който следва от това, е порочният кръг, наричан в Индуизма и Будизма самсара, Колелото на раждането и смъртта.

Активният принцип на Колелото е известен като „карма”, „обусловено действие”, т. е, действие, породено от мотив и търсещо резултат – онзи вид действие, което винаги изисква по-нататъшно действие. Човек се обвързва с карма, когато се намесва в света по начин, който го принуждава да продължава да се намесва, когато решаването на даден проблем създава още проблеми за разрешаване, когато контролът над нещо създава необходимостта от контролиране на няколко други неща. Така „карма” е съдбата на всеки, който се „опитва да бъде Бог”. Той поставя на света капан, в който сам попада.

Много будисти схващат Колелото на живота и смъртта съвсем буквално, като процес на прераждане, където кармата, която оформя индивида, продължава действието си от един живот в друг, докато не бъде неутрализирана и успокоена посредством прозрение и пробуждане. Но в Дзен и други школи от Махаяна тя бива възприемана по-скоро в преносен смисъл, с подразбирането, че процесът на прераждане се осъществява с всеки следващ момент, така че човек продължава да се преражда, докато се отъждествява с продължаващ личен Аз, който подновява съществуванието си всеки един момент.
Качено на сайта iztoknazapad.com на 10.02.2016

,
Третата благородна истина на Буда - прекъсването на себеобвързването, на сграбчването

7. Третата благородна истина се занимава с прекъсването на себеобвързването, на сграбчването и на цялата порочна кръгова система на карма, която поражда Колелото. Прекъсването се нарича „нирвана”. Тази дума се свързва с различни санкритски корени, които ѝ предават значение на духване на свещ; или из-дъхване; или спиране на вълнението, въртежа (вритти) на съзнанието.

Ако нирвана е „из-дъхване”, тя е актът на онзи, който е видял колко безплодни са опитите да се задържа безкрайно жизнения дъх (прана), защото да се задържа дъхът, означава той да бъде загубен. Така „нирвана” е еднозначно с „мокша”, освобождение.

Погледнато от една страна, това изглежда като отчаяние – осъзнаването, че животът удържа пълна победа над опитите ни да го контролираме, че цялото човешко стремление не е нищо повече от човешка ръка, която се опитва да сграбчи облаците.

Погледнато от друга, това отчаяние избликва в радост и творческа сила по принципа, че да загубиш живота си, означава да го намериш – да намериш свобода на действието, невъзпирана от себеобъркване и от притеснението, присъщо на опитите да бъде спасен и контролиран Аз-ът.

Ако „нирвана” се схване като прекъсване (нир-) на въртежа (вритти), терминът е еднозначен с целта на йога, чието определение в „Йога-сутра” гласи: читта вритти ниродха – прекъсването на въртежа на съзнанието. Този „въртеж” е кръженето на мислите, чрез които умът се опитва да улови света и самия себе си. Йога е практика насочена към възпиране на тези мисли, чрез мислене върху тях, докато цялата безплодност на процеса бъде „почувствана” толкова ясно, че той просто отпада и умът открива своето естествено и необъркано състояние.

В крайна сметка „нирвана” е начинът на живот, който следва след прекъсване на опитите на сграбчване на живота. Но тъй като всяка дефиниция е опит да се улови нещо в юмрук, „нирвана” задължително е нещо неопределимо. Може да се каже, че е естественото „не-сграбчващо-себе-си” състояние на съзнанието, като тук „съзнание” няма никакво определено значение, защото, онова, което не е уловено, не е познато в конвенционалния смисъл на знание.

В по-разпространеното схващане „нирвана” е изчезване на съществото от Кръга на преражданията, не в състояние на унищожение, а просто в състояние извън определенията и поради това неизмеримо и безкрайно.

Да се постигне „нирвана” е да се постигне и буд-ност, пробуждане. Но това не е постижение в обичайния смисъл, защото не е свързано с някаква придобивка и никаква мотивация. Невъзможно е да се желае „нирвана” или да се планира постигането на „нирвана”, защото всичко, което може да се желае или да се схваща като обект на действие, по дефиниция не е нирвана. Нирвана може да възникне само непреднамерено, спонтанно, при пълно осъзнаване на невъзможността за себе-улавяне.

Затова и Буда е човек без ранг. Той не е отгоре като ангел, не е отдолу като демон. Той не се среща никъде в шестте раздела на Колелото, а би било погрешно да бъде смятан за по-висш от ангелите, защото законът на Колелото гласи, че което се издигне нагоре, трябва да слезе надолу и обратното. Той е минал отвъд всякакви двойнствености и заради това би било безсмислено да се мисли за висш или за пример на духовен успех.
Качено на сайта iztoknazapad.com на 10.02.2016

,
Четвъртата благородна истина на Буда - Осемстепенния път на дхармата на Буда

8. Четвъртата благородна истина описва Осемстепенния път на метода или доктрината (дхарма) на Буда, по който се прекратява себеобъркването. Всеки етап от пътя е назован с име; предшествано от думата „самяк” (на палийски самма), което има значението „съвършен” или „завършен”. Първите два стиха са свързани с мисълта; следващите четири са свързани с действие; последните два са свързани със зоркост или осъзнатост. Така имаме:

1. Самяк дришти, завършен поглед.
2. Самяк самкалпа, завършено разбиране.

3. Самяк-вак завършена (т. е, истинна) реч
4. Самяк-карманта, завършено действие.
5. Самягаджива, завършено занимание.
6. Самяк ваяяма, завършено приложение.

7. Самяк-смрити, завършено памет.
8. Самяк-самадхи, завършена зоркост.

Без подробно обсъждане на тези осем етапа може просто да се каже, че първите два са свързани с правилното схващане на доктрината и на човешкото състояние. В известен смисъл първият етап „завършен поглед”, съдържа в себе си всички останали, тъй като методът на будизма е преди всичко практикуването на ясна осъзнатост, на виждане на света „ятхабхутам” – такъв, какъвто е. Подобна зоркост представлява будно внимание спрямо собствените преки преживявания, към непосредственото възприемане на света, така че да няма заблуда от имена и етикети. Последният етап от пътя, „самяк-самадхи”, е довеждане на първия до съвършенство, което означава чисто съпреживяване, пълна зоркост, където повече няма двойственост между познаващия и познаването.

Етапите, свързани с движението често са обект на недоразумения, тъй като те имат измамна прилика със система от поучения. Будизмът не споделя западния възглед за морален кодекс, наложен от Бог, спазването на който е дълг на човека. Прдписанията на Буда – да не се отнема живот, да не се взема това, което не ти е дадено, да не се лъже……. – са доброволно приети правила на поведение, за премахване на пречките пред яснотата на вътрешния взор. Неспазването на правилата създава „лоша карма”, не защото карма е закон или морално възмездие, а защото всички мотивирани целенасочени действия, независимо дали са добри или лоши според конвенционалните разбирания, представляват карма, доколкото са насочени към сграбчване на живота.

Общо казано, действията, конвенционално считани за „лоши” са значително по-грабливи, отколкото „добрите”. Но висшите нива в практикуването на Будизма са толкова свързани с откъсване от „добрата карма”, колкото и от лошата. Така завършеното действие е в крайна сметка свободно, неумишлено, спонтанно действие, в точно същия смисъл, който има даоисткото „у-вей” (акарма-необусловено действие или асамскрита-неумишлено действие).

„Смирити”, способността за концентриране на паметта и „самадхи”, зоркостта, съставят раздела свързан с вътрешния взор, умственото практикуване на пътя на Буда. Завършената памет е постоянна зоркост или наблюдателност върху собствените усещания, чувства и мисли – без цел и обсъждане. Тя е пълна яснота и присъствие на съзнанието, активно пасивно, където събитията влизат и излизат като отражения в огледало, не се отразява нищо друго, освен това, което е.

При такава осъзнатост се вижда, че разделението на мислещия от мисълта, на познаващия от опознаваното, на обекта от субекта, е чисто абстрактно. Несъшествува от едната страна ум, а от друга неговите преживявания, има само процес на преживяване, при което няма нищо като улавящ субект. Видян така процесът на съпреживяване престава да посяга да улови себе си. Мисълта следва мисълта без прекъсване, т, е, без нужда да отдели себе си, за да стане свой собствен обект.
Качено на сайта iztoknazapad.com на 11.02.2016.

.
Недвойствеността на съзнанието е „самадхи”

9.„Там, където има предмет, там възниква мисъл.” Нима тогава мисълта е едно, а предметът – друго? Не, което е предметът, това е и мисълта. Ако предметът беше едно, а мисълта дриго, щеше да има двойно мислене. Тъй че самият предмет е самата мисъл. Нима е възможно мисълта да обозре мисъл? Не, лисълта не може да обозре мисъл. Както оструето на сабя не може да разреже себе си, както върха на пръста ме може да докосне себе си, така и мисълта не може да види себе си.

„Сикшасамуччая” стр..234

Тази недвойственост на съзнанието, при която то повече не е разединено против самото себе си, е „самадхи” и заради изчезването на това безплодно мятане на ума в опити да улови самия себе си, „самадхи” е в състояние на дълбок покой. Това не е застиналостта на пълното бездействие, защото когато съзнанието възвърне своето естествено състояние, „самадхи” остава във всеки един момент – при „вървене, стоене и лежане”. Но от най-ранни времена Будизмът поставя особено ударение върху концентрирането на паметта и зоркостта на ума в седнало положение. Повечето изображения показват Буда седящ във вглъбение, в позата известна като „падмасана” или лотос.

Да седиш във вглъбение не е духовно „упражнение”, каквото често се смята, не е практика, следвана с определена крайна цел. Според становището на Будизма, то е просто правилният начин на седене и изглежда съвсем естествено човек да остане седнал, стига да няма друго за правене и стига да не е обзет от нервна възбуда.

Нервната възбуда означава безпокойно съзнание и за да бъде „умилостивено” то, седенето във вглъбение трябва да се възприеме като упражнение, като дисциплина, следвана от по-висш мотив. Но точно в този момент то престава да бъде вглъбение (дхяна) в будисткия смисъл, защото там, където има цел, където има търсене и посягане към резултати, няма успех.

Тази дума (дхяна) (на палийски джхана) е санкритският първоизточник на китайското „чан” и японското „дзен”, тъй че смисълът ѝ е от първостепенно значение за разбирането на Дзен-будизма. Английската дума „meditation”, която има основно значение „премисляне на нещата“´или „потъване в размисъл”, е крайно заблуждаваш превод. Но алтернативи като „транс” или „погълнатост” са дори по-лоши, тъй като предполагат хипнотичен унес. Най добре би било думата „дхяна” да остане непреведена, така както не превеждаме „дао” и „нирвана”.

В Будизма терминът „дхяна” се употребява като обобщение на концентрацията на паметта (смрити) и „самадхи”, така че най-добре може да се определи като състояние на единна или съсредоточена осъзнатост. Насочването в една точка е, първо, фокусиране върху настоящето, тъй като за ясната осъзнатост няма нито минало, нито бъдеще, а само този един момент (екакшана), който западните мистици са нарекли „Вечното сега”. От друга страна, „дхяна” е съсредоточаване в една точка, доколкото е състояние на съзнанието без разграничаване на познаващия от познаването и опознаването.

Татхагата (т. е, Буда) е виждащият онова, което има да се види, но той няма съзнание (на маннати, т. е, не „съзнава”) за видяното, невидяното, видимото или виждащия. Така е и с чутото, усетеното и познатото: той нне мисли за тях с тези категории

Ангуттара-Никая, II, 25

Трудността на схващането какво означава „дхяна” идва от структурата на нашия език, който не ни позволява да използваме преходен глагол без допълнение и сказуемо. Когато има „знаене”, условностите на граматиката изискват да има някой, който да знае и нещо, което да се знае. Ние така сме привикнали към тези условности при говорене и мислене, че не успяваме да схванем, че това е само условност и че тя не съответства непременно на действителната практика на знанието. Когато кажем „Блесна светлина.”, все пак успяваме сравнително лесно да прозрем през граматическата условност, че блясването е светлината.

Но „дхяна” като умствено състояние на освободения и пробуден човек е естествено свободна от объркване на условните обекти с реалността Интелектуалният дискомфорт, който ни обзема при опита да си представим знаене без определен „някой”, който да знае и определено нещо, което се знае, е подобен на дискомфорта от появата на официална вечеря по пижама. Грешката е конвенционална, а не екзистенциална.

Така виждаме още веднъж, как условностите на конвенцията, как „майя” на измерването и описанието населяват света с призраците, които ние наричаме обекти и неща. Силата на конвенцията е тъй хипнотична, тъй убедителна, че ние започваме да чувстваме тези призраци като реалности и да ги превръщаме в обекти на нашата любов, в наши идеали, наши ценни притежания.

Но изпълненият с безпокойство въпрос какво ще стане с мен, когато умра, в крайна сметка е подобен на въпроса какво става с юмрука ми, когато си разтворя ръката, или къде изчезва скута ми, когато се изправя. Може би тогава вече можем да схванем и прочутото обобщение на будистката доктрина във „Висуддхимагга”:

Само страданието съществува, но не и някой,
който да страда;
стореното е на лице, но не и оня, който го е сторил;
нирвана има, но не и някой, който да я преследва.
Път има, но не и някой, който да го следва.
Качено на сайта iztoknazapad.com на 14.02.2016

Към началото на страницата Към „съдържание“ публикации чан във facebook
Към карта на сайта

Алън Уотс „Пътят на Дзен”

                    

I. Историческият план

Философията на Дао

1. Дао – път към спасение
2. Конфуцианци и Даоисти в Древен Китай
3. Абсолютът и конвенцията в обществото за моралния и правовия ред
4. Даоизмът и „Книгата на промените”
5. Принципът на Дао е спонтанността
6. Спонтанността на Дао и конвенционалната връзка между познаващ и познавано
7. „У-вей”, вторият по важност принцип в даоизма след „Дао”
8. Доверяването на естествения човек – основна постановка на даоизма и конфуцианството
9. „У-син” – състояние на цялостност, при което умът действа свободно
10. Центърът на умствената дейност не е в съзнателния мисловен процес, не е в личностното / „Дъ”, като особено „достойнство” „добродетел”, или „сила”

,
Философията на Дао
Дао – път към спасение

1. Корените на Дзен са колкото даоистки, толкова и будистки, и тъй като дъхът на тази традиция е така специфично китайски, най добре би било да се започне с преглед на нейното китайско родословие, като едновременно с това фразата ‘път към освобождението” бъде онагледен чрез примера на даоизма.

Голяма част от трудностите и недоразуменията, пред които Дзен изправя западния ученик, произтичат от незапознатостта с китайските начини на мислене – начини, които са поразително несходни с нашите собствени, и поради самата тази причина особено ценни за нас, като възможност за поставяне на нашите собствени идеи в критична перспектива.

Проблемът е в оценяване на различията в основни мисловни постановки и в самите методи на мислене, а те често биват пренебрегвани, че нашите интерпретации на китайската философия имат тенденция да се превръщат в проекции на идеи, характерни за запада, върху китайска терминология. Това е неизбежният недостатък на изучаване на азиатска философия по буквалистичните методи на западната ученост, тъй като думите могат да установят общение само между споделящите сходни преживявания.

Затрудненията са не толкова поради езика, колкото поради мисловните схеми, които до момента като че ли са схващани като неотделими от академичния и научен подход към предмета. Непригодността на тези схеми към предмети като даоизма или Дзен е до голяма степен отговорна за впечатлението, че „източният ум” е загадъчен, ирционален и непроницаем. Не би трябвало да се предполага, че онова, с което те се занимават, е толкова специфично китайско или японско, че няма допирна точка с нищо в собствената ни култура. Това се опровергава нагледно от от прекрасното изследване на Р. Х. Блайт, което показва, че същностните прозрения на Дзен като „път към освобождението” за универсални.
Превод Крум Ацев,
Алан Уотс, „Пътят на Дзен”
Качено на сайта iztoknazapad.com на 13.03.2016

.
Конфуцианци и Даоисти в Древен Китай

2. Обърнем ли се към обществото на древен Китай, откриваме две „философски” традиции с взаимнодопълващи се роли – конфуцианството и даоизма. Първата, най-общо казано, се занимава с лингвистичните, етични, правови и ритуални концепции, които осигуряват на обществото неговата комуникативна система. С други думи, конфуцианството се съсредоточава върху конвенциалното знание и под негово покровителство децата получават такова възпитание, че изначално своеволната им и немирна природа да бъде нагодена към покрустовото ложе на обществения порядък.

Индивидът дефинира себе си и мястото си в обществото посредством конфуцианските формули.

Даоизмът, от друга страна, е общо взето занимание на по-старите и по-специално за онези, които се оттеглят от активен живот в общността. Оттеглянето им от обществото е нещо като външен белег за едно вътрешно освобождение от обвързаностите на конвенционалните схеми на мислене и поведение. Защото даоизмът се занимава с неконвенциалното знание, с проумяване същността на живота пряко, а не по абстрактните линейни пътища на репрезантативното мислене.

Така конфуцианството контролира изпълнението на обществено необходимата задача да бъде вкарана първичната спонтанност на живота в строгите рамки на конвенцията – задача, свързана не само с конфликти и болка, но и със загубата на особена естественост и несамоосъзнатост, заради която малките деца са тъй обичани, и която светците и мъдреците понякога успяват да си възвърнат.

Ролята на даоизма е да поправи неизбежните увреждания, съпътстващи подобна дисциплина и не само да възстанови, но и да развие първичната спонтанност, наричана „дзъ-жан”, т. е, „самотакъвост”.

Защото спонтанността на детето е още детинска, както всичко друго в него.
Образованието поощрява неговата неогъваемост, но не и неговата спонтанност. При някои характери конфликтът между обществени условности и подтиснатата спонтанност е толкова бурен, че се изявява в престъпност, умопомрачение и невроза – цената, която плащаме за инак безсъмнените облаги на порядъка.

Но даоизмът в никакъв случай не бива да се разбира като революция срещу конвенцията. Даоизмът е път към освобождение, което никога не идва чрез средствата на революцията, тъй като е общоизвестно, че повечето революции установяват по-лоши тирании от тези, които са унищожили.

Да си свободен от конвенциите не означава да ги пренебрегваш, а да не бъдеш заблуждаван от тях. Означава да можеш да ги използваш като инструмент, вместо да бъдеш използван от тях.
Превод Крум Ацев,
Алан Уотс, „Пътят на Дзен”
Качено на сайта iztoknazapad.com на 14.03.2016

,.
Абсолютът и конвенцията в обществото за моралния и правовия ред

3. Западът няма духовна институция, съответстваща на даоизма, защото нашата юдеохристиянска духовна традиция идентифицира абсолюта – Бога – с конвенцията на моралния и логическия ред. Това натоварва обществения ред с прекомерна авторитарност и именно това извиква появата на толкова характерните за историята на западния свят революции срещу религията и традицията.

Едно е да се чувстваш в конфликт с обществено установените конвенции, а съвсем друго - да се чувстваш скаран с източника и основата на живота, със самия абсолют. Последното поражда токова нелепо чувство за вина, че то няма как да не избие или в отрицание на собствената природа, или в отрицание на Бога. Тъй като първата от тези алтернативи в крайна сметка е невъзможна – все едно да си сдъвчеш зъбите – втората става неизбежна.

Самата дума „абсолют“ извиква в съзнанието ни нещо абстрактно и понятийно, нещо като „чисто битие”. Самата идея за „дух” противопоставен на „материя”, като че се родее по-силно с абстрактното, отколкото с конкретното. Но при даоизма, както и при другите пътища към освобождението, абсолютът никога не трябва да се обърква с абстрактното.

От друга страна, ако кажем, че „дао”, както се нарича висшата реалност, е по-скоро конкретното, отколкото абстрактното, това може да доведе до допълнително обърквания. Защото ние сме свикнали да отъждествяваме конкретното с материалното, физиологическото, биологичното и природното, в отличие от свръхестественото. А от даоистка гледна точка това са само термини за конвенционални и абстрактни сфери на познанието.

Така че, за да започнем да разбираме за какво става дума в даоизма, трябва поне да сме готови да допуснем възможността за начин да виждане на света, различен от конвенционалния, за познание, различно от това, което изпълва повърхностното ни съзнание, способно да възприема реалността само по една абстракция (или мисъл, „ниен”) на веднъж в даден момент. В това няма нищо толкова трудно, тъй като ние вече сме готови да приемем, че „знаем” как да движим ръцете си, как да вземаме решение или как да дишаме, независимо че едва ли бихме могли да започнем да обяснява с думи как го правим!

Даоизмът е продължение на този вид знание, продължение, което ни дава съвсем различен поглед върху самите нас, несъвпадащ с онзи, към който сме конвенционално привикнали, поглед, който при това освобождава човешкото съзнание от ограничаващото го отъждествяване с абстрактното его.
Превод Крум Ацев,
Алан Уотс, „Пътят на Дзен”
Качено на сайта iztoknazapad.com на 14.03.2016

,,
Даоизмът и „Книгата на промените”

4. Tрадиционната китайска философия отнася както даоизма, така и конфуцианството към по-ранен източник, който лежи в самата основа на китайската мисъл, датиран в широкия диапазон от време между 3 000 и 1 200 г. пр. Хр. Това е „Книгата на промените” (И Дзин).

И Дзин се счита за гадателско пособие, но това е така само по външни белези. В основата на на И Дзин са 64 абстрактни фигури състоящи се от по 6 черти (хексаграми) Чертите са два вида – прекъснати (отрицателни) и непрекъснати (положителни). Предполага се че хексаграмите стилизират пукнатините върху нагрята на огън черупка на костенурка. Това е отзвук от древен метод на гадаене, по тези пукнатини гадателят пророкувал бъдещето. От много векове насам костенурковите черупки не се използват, а вместо това хексаграмата, съответстваща на момента, в който пред оракула е поставено питане, бива определена чрез произволно разделяне на снопче от 50 стръка бял равнец.

Така че се допуска, че тези 64 хексаграми изчерпват основните конфигурации на пукнатините от този гадателски метод. Но истинският гадател, посветен в „Книгата на промените” може да „види” хексаграма във всичко – в случайната подредба на ваза с цветя, в предмети разхвърляни по масата, в естествените жилки на камъка.

Човекът от Запада би се отнесъл скептично към един толкова „несериозен” метод на гадаене, но би трябвало да си даде сметка, че и научните методи на прогнозиране много често се опровергават от бъдещето, и са обречени на провал от липсата на достатъчно изходни проверени данни и най-вече от липсата на време. Когато трябва да се вземе срочно, неотложно решение, това става на базата не на данни, а на вътрешна интуиция, както и в „И Дзин“. Образно казано, в случаите на дефицит на време, и на Изток и на Запад се прибягва не до централното , а до периферното „зрение”, което е в основата на интуицията.

Всеки, който се занимава с „И Дзин“ знае това. Той знае, че книгата не съдържа конкретно научно знание, а по-скоро представлява полезен инструмент, който ще работи за него, ако той има добра „интуиция”, или, както би се изразил той, ако е в „Дао”. Към оракула не се подхожда без съответната подготовка, без спокойно и точно преминаване през предписаните ритуали, с цел въвеждане на съзнанието в това състояние на спокойствие, където „интуицията” добива ефективност.

Предвид това, корените на даоизма като че ли не са толкова в текста на „И Дзин”, колкото в начина по който тази книга е била използвана и в обуславящите я възгледи. Защото опитът с вземането на решения по интуиция може да ни покаже достатъчно ясно, че този „периферен” аспект на съзнанието действа най-добре, когато не се опитваме да му се месим, когато му се доверяваме да работи сам –дзъ-жан, спонтанно, „от само себе си”.
Превод Крум Ацев,
Алан Уотс, „Пътят на Дзен”
Качено на сайта iztoknazapad.com на 15.03.2016

.
Принципът на Дао е спонтанността

5. За да действа без заблуждения съзнанието ние не бива да му се месим, когато му се доверяваме да работи само – дзъ-жан, спонтанно, само по себе си. По този начин се саморазкриват и основните принципи на даоизма:

Преди всичко има „Дао” – неопределимият, конкретен „процес” на света , Дао (Пътят) на живота. „Дао” на китайски означава „път”, а понякога и „говоря”, така че първият ред от първата станса на „Дао дъ дзин” съдържа игра на думи върху двете значения:

„Дао, което може да бъде изговорено, не е вечно Дао.”

Но опитвайки се да подскаже поне малко какво има предвид, Лао-дзъ казва:

„Преди възникването на Небето и Земята е имало нещо неясно. Колко спокойно! Колко пусто! То стои самичко, неизменимо; то действа навред без умора. То може да бъде сметнато за майката на всичко под Небето. Не знам неговото име, но го наричам с думата Дао.“ (25)

И отново:

„Дао е нещо смътно и неясно.
Колко неясно! О, колко смътно!
И все пак в него има образи.
О, колко смътно! Колко неясно!
И все пак в него има неща.
Колко мъгляво! Колко объркано!
И все пак в него има умствена сила.
Тъй като тази сила е напълно истинна,
в него има и увереност.” (21)

„Умствена сила” е „дзин”, дума, която обединява идеята за есенциално, субтилно, психично или духовно, както и умело. Защото смисълът е, че както главата остава невидима за очите, но е източникът на разума, така и неясното, подобно на пустота и неопределимо Дао, е разумът, който оформя света с умение, отвъд пределите на нашето разбиране.

Важната разлика между Дао и обичайната идея за Бог е, че Бог създава света чрез правене (вей), Дао го създава чрез неправене (у-вей), което също казваме и с думите „отглеждам растение”. Защото направените неща са отделни части, сглобени в едно, подобно на машините или на нещата създавани отвън навътре, каквито са например скулптурите. Докато отглежданите саморастящи неща осъществяват делението си отвътре навън.

Тъй като естествената вселена действа съгласно принципа на растежа, за китайския разум би изглеждало твърде странно да се пита как тя е била направена. Ако вселената е била направена, ще има някой, който знае как е била направена – който би могъл да обясни как е била сглобена парченце по парченце, подобно на техник, който би могъл с по една дума на момент да обясни как е била сглобена. Но една растяща вселена изключва напълно възможността да се познае посредством тромавите понятия на мисълта и езика как тя израства, тъй че на никой даоист не би му хрумнало да попита дали Дао знае как създава вселената. Защото Дао действа според спонтанността, не според план. Затова Лао-дзъ казва:

„Принципът на Дао е спонтанността.” (25)

Превод Крум Ацев,
Алан Уотс, „Пътят на Дзен”
Качено на сайта iztoknazapad.com на 16.03.2016

.
Спонтанността на Дао и конвенционалната връзка между познаващ и познавано

6. Спонтанността в даоизма в никакъв случай не е сляп, безпорядъчен импулс, обикновена сила на каприза. Философия ограничена до алтернативите на конвенционалния език, няма как да постигне представата за разумна сила, която не действа по план, в съответствие с мисловен ред (от типа на едно по едно). И все пак конкретното доказателство за съществуването на подобна разумна сила е на една ръка разстояние, вътре в нашето безсъзнателно организирано тяло. Защото Дао не „знае” как създава вселената, точно така както ние не „знаем” как да изграждаме мозъка си. Казано с думите на великия Джуан-дзъ:

„Около нас се създават нещата, но никой не знае произхода им. Те излизат на бял свят, но никой не вижда вратата. Хората до един ценят онази част от знанието, което е познато. Те не знаят как да се възползват от Непознатото, за да постигнат знание. Не е ли това обърканост.”

Конвенционалната връзка на познаващия и познавано често е връзка между контролиращ и контролирано, и така – между господар и слуга. Бог е господарят на Вселената, тъй като „знае всичко за нея! Той знае!” Докато връзката на Дао с онова, което създава е точно обратната:

„Великото Дао тече навред,
и на ляво, и на дясно.
Всичките неща зависят от него, за да съществуват,
и то не ги изоставя.
За постиженията си признание не търси.
Обича и отглежда всичките неща,
но не им става господар.” (34)

Докато в западната традиция Бог е и себепознаващ се, Дао е открай докрай загадъчно и тъмно (сюан). Както казва по-късно един Дзен наставник:

„Има нещо отгоре, подпряло Небето; отдолу подхванало Земята.
Черно като лак, то действа безспир.”

Но „сюан” е метафорична тъмнота – не тъмнината на нощта, на черното в противовес на бялото, а тъмната невъобразимост, пред която се изправя съзнанието, когато се опитва да си припомни времето преди раждането или да проникне в собствените си дълбини.
Превод Крум Ацев,
Алан Уотс, „Пътят на Дзен”
Качено на сайта iztoknazapad.com на 16.03.2016

.
„У-вей”, вторият по важност принцип в даоизма след „Дао”

„Щом възвишеният човек чуе за Дао,
прави всичко, на което е способен,
за да го осъществи.
Щом посредственият човек чуе за Дао,
понякога го запазва, понякога го изгубва.
Щом низшият човек чуе за Дао,
разсмива се гръмогласно над него.
Не се ли разсмиваше той, то не би било Дао.” (41)

7. Защото наистина не е възможно да схванеш какво се има предвид под Дао, без да си малко глуповат по един твърде особен начин. Докато съзнателният интелект неистово се стреми да удържи света в своята мрежа от абстракции и настоява животът да бъде обвързан към неговите строги категории и съразмерен по тях, духът на даоизмът ще остане непонятен, а интелектът ще се самоизтощи.

Дао е достъпен само за съзнание, което владее простото и потайно изкуство на „у-вей”, което е вторият по важност принцип в даоизма след „Дао”.

„Книгата на промените” (И Дзин) е дала на китайското съзнание известен опит за стигане до решения спонтанно, решения, които са ефективни дотолкова, доколкото човек разбира как да остави ума си на спокойствие, доверявайки му се да действа сам.

Това е „у-вей”, тъй като „у” означава „не”, а „вей” – „действие”, „правене”, „вършене”, „стремление”, „напрежение” или „дейност”, „заетост”. Ако се върнем към онагледяването чрез процеса на виждане, периферното зрение работи най-ефективно – например в тъмното – когато виждаме с крайчеца на очите си, а не гледаме право в нещата. По сходен начин, когато искаме да видим детайлите на далечен предмет, по добре ще ги видим, ако очите са отпуснати, а не се взират, не да се „опитват” да видят.

Умственото или психологическо съответствие на това „отпускане” е онзи особен вид глуповатост, за която толкова често напомнят Лао-дзъ и Джуан-дзъ. Тя не е просто притъпеност на съзнанието, а „не-вкопчване” на съзнанието. Съвършеният човек използва съзнанието си като огледало. То не улавя нищо; то не изпуска нищо. Приема, но не задържа. Така Лао-дзъ казва за себе си:

„Пресечи умността и безпокойствата изчезват….
Човешкото множество е щастливо,
като на радостен пир
или като на изкачване по кула в ранна пролет.
Само аз съм несмутим, и знак дори не съм направил,
като бебе, още не умеещо да се усмихва;
изоставен, сякаш нямам дом, където да отида.
Всички други имат повече, отколкото им трябва,
на мене сам сякаш винаги не ми достига нещо.

Може би умът ми е като на глупак,
невеж до крайност!Аз съм занемарен до невзрачност;
носещ се свободно, необвързан сякаш с нищо.
Множеството хора все с нещо са заети,
аз един съм като вързан в ръцете.
Само аз от всички други съм различен,
но препитание търся единствено от Майката (Дао.” (20)

В повечето даоистки текстове има известна доза преувеличение или прекомерно наблягане на този момент, което е еид хумор, автошарж.
Превод Крум Ацев,
Алан Уотс, „Пътят на Дзен”
Качено на сайта iztoknazapad.com на 16.03.2016

.
Доверяването на естествения човек – основна постановка на
даоизма и конфуцианството

8. Лао-дзъ е категоричен в осъждането на конвенционалната умност:


„Пресечи мъдруването, отхвърли многознайството –
и ползата за хората ще е стократна.
Пресечи „човеколюбивостта”; отхвърли праведността –
и хората ще си възвърнат любовта към ближния.
Пресечи умността, отхвърли изгодата –
и няма да има крадци и разбойници….

Стани непресторен,
цени прямотата;
личното омаловажи,
стремленията си смали.” (19)

Идеята не е човешкото съзнание да бъде сведено до видиотена пустота, а да извика към живот неговата вродена и спонтанна интелигентност, като тя се прилага без да се насилва. Една от основните постановки както на даоистката, така и на конфуцианската мисъл е доверяването на естествения човек и от тяхна гледна точка западното недоверие към човешката природа, независимо дали в теологията, дали в технологията – изглежда като шизофрения.

Според тях би било невъзможно да вярваш, че злото е вродено в теб, без да поставиш под съмнение самото това вярване, тъй като всички идеи на едно изкривено съзнание би следвало да са изкривени идеи. Колкото и да е „еманципирано” спрямо религията, технологичното съзнание издава, че е наследило в свой ущърб типичното за нея разделение, опитвайки се да подчини целия човешки ред на контрола на съзнателния разсъдък.

То забравя, че разсъдъкът не би заслужавал доверие, щом не може да вярва на мозъка, тъй като силата на разсъдъка зависи от органи, отгледани от „безсъзнателен разум”.
Превод Крум Ацев,
Алан Уотс, „Пътят на Дзен”
Качено на сайта iztoknazapad.com на 17.03.2016

.
„У-син” – състояние на цялостност, при което умът действа свободно

9. „Безсъзнателността” за която често говорят Лао-дзъ и Джуан-дзъ не е кома, а онова, което последователите на Дзен по-късно означават с термина „у-син”, буквално „не-съзнателност”, т. е, „не-себе-осъзнатост”. Това е състояние на цялостност, при което умът действа свободно и леко, без усещането за втори ум или второ Аз, стоящо над него с тояга в ръка. Ако обикновения човек е онзи, който трябва да повдига краката си с ръце, за да върви, даоистът е онзи, който се е научил да остави краката си да вървят самички.

Редица пасажи в даоистките книги навеждат на мисълта, че „безсъзнателност” означава включването на целия потенциал на ума, така както ние използваме очите си за цялостно сканиране на предметната сцена пред нас, но без усилието да възприемем нещо конкретно от нея. Според Джуан-дзъ:

„Бебето по цял ден гледа в нещата около себе си, без да мигне; това е, понеже очите му не се фокусират върху нито един определен предмет. То тръгва, без да знае на къде е тръгнало, и спира, без да знае какво е направило. Слива се с обкръжението и се движи заедно с него. Това са принципите на умствената хигиена.”

И също:

„Ако настроиш тялото си и обединиш вниманието си, хармонията на небето ще слезе в тебе. Ако събереш усета си и обединиш мислите си, духът ще приеме тялото ти за своя обител. Дъ (добродетелта) ще те облече и Дао ще те подслони. Очите ти ще са като на новороден телец, който не пита защо.”

Всяко от усещанията на човека е отделен момент от умствената дейност, която протича през всички тях, и която на китайски се означава като „син”. Терминът е от такава важност за Дзен, че си заслужава да бъде казано нещо за начина, по който той бива схващан в даоизма и в китайската мисъл изобщо. Обикновено ние го превеждаме като „ум”, или като „сърце”, но нито едната, нито другата дума изразява удовлетворително същността.

Трудностите при нашия превод идват от това, че „ум” или „съзнание” е прекалено интелектуално, прекалено „мозъчно-корово”, а „сърце”, според обичайната употреба в съвременния език е твърде емоционално, дори сантиментално. В допълнение „син” не винаги се използва с един и същ смисъл. Понякога се отнася до пречка, която следва да бъде отстранена, както в случая „у-син” (без-съзнателност).

Понякога се използва по начин, който почти го приравнява с Дао. Това се среща най-вече в Дзен-будистки текстове: „изначално съзнание” (бън-син), „Буда-съзнание” (фу-син), „вяра в ума” (син-син). Това явно противоречие намира решението си в принципа, че „съзнанието е не-съзнание”, което ще рече че „син” е истинско, че действа както трябва, когато действа все едно, че го няма.
Превод Крум Ацев,
Алан Уотс, „Пътят на Дзен”
Качено на сайта iztoknazapad.com на 17.03.2016

.
Центърът на умствената дейност не е в съзнателния мисловен процес, не е в личностното
„Дъ”, като особено „достоинство” „добродетел”, или „сила”

10. „Син” в крайна сметка като че ли означава целокупността на нашата психична дейност, а по-специално сочи центъра на тази дейност, с областта на средата на гърдите, малко по-ниско от сърцето. Японската дума за понятието, отбелязано със същия символ, „кокоро”, се използва с още по-разнообразни стилови нюанси, но е достатъчно да се разбере, че преводът на „син” чрез „ум” или „съзнание” (достатъчно неясни думи) няма предвид изключително интелектуалния или мислещия ум, както и повърхностното съзнание. Същественият момент е, че според даоизма и според Дзен, центърът на умствената дейност не е в съзнателния мисловен процес, не е в личностното.

Когато човек се е научил да оставя ума си на мира, да действа по цялостния и спонтанен начин, който е естествен за него, той започва да проявява особеното „достоинство”, „добродетел”, или „сила”, нарично „дъ”. Това не е добродетел в обичайния днес смисъл на морална висота, а има по-древното значение на резултатност, ефикасност…… Освен това „дъ” е непреходна и спонтанна „добродетел”, която не може да бъде възпитавана или копирана по някакъв умишлен начим. Лао-дзъ казва:

„Висшето дъ не е дъ,
и затова има дъ.
Нисшето дъ не се отклонява от дъ –
и затова не е дъ.
Висшето дъ е не-дейно (у-вей) и безцело.
Нисшето дъ е дейно и целенасочено.” (12)

Дословният превод в случая притежава сила и дълбочина, които се губят в превода при перифраза от рода на: „Висшата добродетел не възприема себе си като добродетел и затова е добродетел. Низшата добродетел не може да мине без добродетелност и затова не е добродетел.”

Когато конфуцианците предписват добродетел, която зависи от изкуственото спазване на правила и предписания, даоистите посочват, че такава добродетел е конвенционална, т. е, условна, а не истинска. Критиката на даоизма към конвенционалната добродетел засяга не само сферата на морала, но и изкуствата, уменията, занаятите. Според Джуан-дзъ:

„Майстор Чуй можеше да чертае окръжности с ръка по-добре, отколкото с помощта на пергел. Пръстите му тъй естествено прилягали към онова, което вършел, че нямало нужда да съсредоточава вниманието си. Така разумът му ставал Едно (т. е, единен) и нищо не можело да засегне неговите способности. ….. Когато разумът не осъзнава положителното и отрицателното, това означава, че сърцето (син) е непритеснено.А, който е започнал без притеснение и никога не е изпитвал притеснение, дори не познава спокойствието на непритеснението.”.

Както майсторът, постигнал „дъ” не се нуждае от изкуствената помощ на пергела, така и художникът, музикантът и готвачът нямат нужда от изкуствено създадени конвенционални конструкции като петте цвята, или петте звука, или петте вкуса…. . Затова Лао-дзъ казва:

„Петте цвята притъпяват зрението.
Петте звука приглушават слуха.
Петте вкусови усещания притъпяват слуха. ….” (12)
Превод Крум Ацев,
Алан Уотс, „Пътят на Дзен”
Качено на сайта iztoknazapad.com на 18.03.2016

Към началото на страницата Към „съдържание“ публикации чан във facebook
Към карта на сайта

Ние растем от този свят по същия начин, по който ябълките растат от дървото ~ Алън УОТС

   

„Ти си Вселената, която изживява себе си“

Алън Уотсе познат като интерпретатор на Дзен будизма в западното общество и по-специално на индийската и китайската философия. Автор е на 20 големи труда върху философията и психологията на религията, което му печели репутацията на един от най-влиятелните философи на 20-ти век.

Вярвам, че ако сме честни съссебе си, най-значителният въпрос, който ни занимава на света е „Кой съм аз?“. Какво мислите,какво чувствате,когато кажете думата „Аз“? „Аз“, „себе си“. Не мисля, че съществува по-пленително занимание оттова, поради своята мистериозност и неуловимост. Защото това,което сте, вашето съкровено същество, ви бяга по-същия начин, по който не можете да видите собствените си очи, без да използвате огледало, не можете да захапете собствените си зъби, не можете да вкусите собствения си език и не можете да докоснете върха на пръста си със същия пръст. Ето защо винаги го има елементът на дълбока мистерия в проблема „Кой съм аз?“ 

Много е интересно как използваме думата „Аз“, когато просто се придържаме към ежедневната реч. Не е прието да казваме: „Аз съм тяло“, а казваме: „Имам тяло“; не казваме: „Бия сърцето си“, по същия начин, по който казваме: „Аз вървя“, „Аз мисля“, „Аз казвам“. Казваме, че сърцето ни само бие и това няма много общо с „аз“-а. С други думи, не свързваме „аз“, „аз, самият“ като идентични с целия си физиологичен организъм. Свързваме го с нещо вътрешно и повечето хора от западното общество локализират егото си в главите си. Те са някъде между очите си, между ушите си, като повечето от тях се олюляват между тези отправни точки. 

Когато например китайците и японците локализират центъра на „аз“-а си, те посочват гръдния си кош. Някои хора посочват слънчевия сплит, но мнозинството от нас посочват мястото между очите и ушите, сякаш някъде вътре в черепа имаме малко човече,което има слушалки, през които получава съобщения от ушите ни, има екран пред себе си, от който приема информацията от очите ни,както и различни електроди, които се намират навсякъде около тялото ни,които му дават сигнали от ръцете ни, от кожата ни. Това човече има контролен панел пред себе си с всякакви копчета и бутончета, чрез които контролира тялото, но то не е част от него, защото аз съм този, който контролира волевите действия, а не волевите действия на тялото просто ми се случват. Подмятан съм насам-натам от тях, но в известна степен и аз мога да подмятам тялото си на където си искам. 

              

Забележете начина, по който децата, повлияни от нашата културна среда, задават въпроси: „Мамо, аз кой щях да съм, ако баща ми беше някой друг?“ Детето е приело идеята, че майка му и баща му са му дали тяло, в което то е натикано в определен момент. Това показва, че живеем с идеята, че сме душа, духовна есенция от някакъв вид, заключена в тяло, от което наблюдаваме света навън като чужд за нас. Оттам нататък ние се „сблъскваме с реалността“, „изправяме се пред фактите“. Изразяваме се така, сякаш сме дошли на този свят, като цялата душевност, която сме е някакво островче съзнание, заключено в торба кожа. От нея наблюдаваме света,който е абсолютно чужд за нас, с усещането, че това, което е „извън мен, не е мен“. 

             

Това изгражда фундаментално усещане за враждебност и отчуждение между нас и т. нар. „външен свят“. Оттам се започва и желанието ни да „подчиним природата“, да „завладеем космоса“, озовавайки се насред нещо като бойно поле, воювайки със света, който е извън нас. 

               

Абсурд е да твърдим, че сме дошли НА този свят. Не сме. Ние сме дошли ОТ света. Да предположим, че светът е дърво. Какво сте вие? Листата по клоните или птици, случайно кацнали на старо мъртво дърво? Всичко,което знаем за живите организми от гледна точка на науката, ни казва, че ние „израстваме“ ОТ света. Че всички ние можем да се наречем „симпоми“ на състоянието на вселената като цяло. Но това не е част от общоприетото мислене. 

             

        

Западният човек, в продължение на много векове, е под влиянието на два големи мита – големи идеи, чрез които човек се опитва да си обясни смисъла на света. Първият е да се гледа на света като на продукт–като масата на дърводелеца или гърнето, направено от грънчаря. В Генезис се обяснява как човекът е фигура, направена от кал от всемогъщия бог, който му вдъхнал живот. Така че цялата западна мисъл е повлияна от идеята, че всички неща, всички събития, всички хора, всички планини, всички звезди, всички цветя, всички скакалци, всички червеи, всичко това са продукти. И те са били направени, затова е и нормално за западното дете да попита майка си: „Как се правят бебетата?“ или „Как съм направен?“ Това би бил неестествен въпрос за китайско дете, тъй като китайците не мислят за природата, като за нещо направено, а за нещо,което расте и се развива, а тези два процеса са съвсем различни. 

             

Когато правиш нещо, ти го сглобяваш, свързваш части, или издълбаваш фигура от дърво или камък, работиш отвън навътре. Но когато наблюдаваш как нещо расте –това е абсолютно обратен процес –то се разширява отвътре, постепенно се усложнява, разширява се навън, като разцъфващата пъпка, като семенцето, превръщащо се в растение.

              

             

Но в нашето мислене е заложена идеята, че светът е продукт, направен и поставен тук от небесен архитект, дърводелец, творец, който е наясно как се правят тези неща. В популярната теология, бог е организаторът,който знае всичко и един ден като отидем при него, ще ни го обясни. През цялото време сме наблюдавани от всевечен съдия. Навсякъде е божието око, което те наблюдава и съди и ти никога не си сам, старият джентълмен те гледа строго и старателно си записва всичко в черно тефтерче.

            

Тази теория му е дошла в повече на западния човек, тъй като е потисническа. И той я замества с нов мит–за напълно механичната вселена. Измислен е в края на 18-ти век, става изключително модерен през целия 19-ти, за да се превърне в обичайното мислене днес. Много малко хора днес наистина вярват в бог, дори и тези, които казват, че вярват, те само се надяват да има бог, а всъщност нямат вяра в него. Ще им се да има такъв, но идеята за стария брадат джентълмен, вече не е правдоподобна. И не защото някой го е доказал, а защото някакси не се връзва с необятната безкрайност на галактиките и огромната в светлинни години дистанция между тях. 

И това се превърна в мода. И не е нищо повече от мода. Вярването, че вселената е случайна, глупава, а интелигентността, ценностите, любовта и чувствата се намират единствено на върха на човешкия епидермис, и извън това, нещата са просто хаотични, безсмислени, взаимодействие на слепи сили. Вярването, че коренът на съществуването е енергията, а тази енергия е сляпа и тотално глупава, а нашата интелигентност е злощастен инцидент от някакъв странен номер на еволюцията. Случило се е случайно да бъдем чувствителни и рационални същества, повече или по-малко рационални, и това е било някаква грешка, защото – ето ни нас във Вселена,която няма нищо общо с нас. Тя нито споделя интересите ни, нито я е грижа за нас и ние сме просто космичен инцидент и единственият ни шанс е да победим и подчиним тази ирационална вселена. Да я завладеем, да я управляваме.

Всичко това е абсолютно идиотско. От една страна имате мита за стария джентълмен,който прави каквото желае с вас според волята си, от друга страна имате мита, че реалността не притежава никаква интелигентност въобще. Е, това поне ще ви отърве от дъртото плашило в небесата. В замяна на идеята за свят,който е абсолютно глупав. 

   

В тези идеи няма никакъв смисъл. Особено във втората. Защото няма как да произлезе интелигентен организъм, какъвто е човешкото същество, от неинтелигентна вселена. В Новият заветсе казва, че смокините не растат от репи, нито гроздето отшипки, и това важи за света. Не може да намериш интелигентен организъм да живее в неинтелигентна среда. Ако има дърво в градината и всяко лято то произвежда ябълки, го наричаме ябълково дърво, тъй като дава ябълки. Това е,което прави. Ето ви и Слънчева система в галактика, в която поне една от планетите произвежда хора. По същия начин по който ябълковото дърво дава ябълки. Може би преди два милиона години, някой е дошъл от друга галактика на космически кораб, погледнал е към Слънчевата система, повдигнал е рамене и си е казали: „нищо друго, освен скали“ и си е тръгнал. Малко по-късно, например два милиона години по-късно, пак е наминал, погледнал е отново и си е казал: „О, извинете, мислех, че това само скали, но то произвежда хора. Живо е в крайна сметка, и извършва нещо логично“.

Защото, разбирате ли, ние растем от този свят по същия начин, по който ябълките растат от дървото. Ако еволюцията означава нещо – означава това! 

Но е много интересно как го извъртаме. Казваме – в началото не е имало нищо друго освен газове и скали. След което се е случило да възникне интелигентността,като някаква плесен или мухъл по повърхността на всичко това. И започваме да разсъждаваме по начин,който откъсва интелигентността от камъните. Но по скалите един ден се е появил живот,хора са ги изкачвали, само въпрос на време е, също както е въпрос на време жълъдът да се превърне в дъб, тъй като носи този потенциал в себе си. Скалите не са мъртви. 

               

Въпросът е как искате да гледате на света – ако искате да го принизите, за вас е само много геология, безсмислица, и някак си се е случило нещата да се изродят и да се появи съзнание. Тази гледна точка възприемаш,когато се опитваш да убедиш другите, че си готин, че си реалист, че разчиташ на фактите и не се влияеш от фантасмагории. Дори в интелектуалния свят има модни тенденции.

                  

От друга страна, ако се чувстваш благоразположен към вселената, заявяваш, че да, скалите са съзнание, но много примитивна форма на съзнание. По същия начин, по който, когато почукате кристала, той звъни, вие отговаряте на цветове, звуци, идеи, мисли. Просто едното е по- примитивно от другото. 

Винаги се опитвам научно да обясня, че когато изследваме човека или който и да е организъм, усещането ни за себе си като изолирани същества, заключени в торба кожа, е халюцинация. Абсолютно откачено е, защото когато описваш човешкото поведение или това на мишката, плъха, пилето или на когото и да било, разбирате, че ако желаете да опишете поведението вярно, се налага също да опишете поведението на средата му. Ако вървя и вие искате да опишете акта на моето вървене, не можете да пропуснете пода, върхукойто вървя. Ако се опитате да го направите, ще описвате вървенето на някой,който си мята краката в празно пространство. Така че, за да опишете вървенето ми, трябва да опишете мястото, в което ме виждате. Не можете да ме видите, без да видите и заобикалящата ме среда –това,което е зад мен. Ако аз съм само до границите на моята кожа, вие изобщо няма да можете да ме видите. 

Най-важното нещо, което трябва да знаете, за да разберете най-дълбоките метафизични тайни е, че всяко навън си има вътре и всяко вътре има своето навън. И макар да са различни, вървят заедно.

           

Алън Уотс за разликата между парите и богатството

„Парите са начин за измерване на богатството, но не са богатство сами по себе си. Торба със златни монети или дебел портфейл, натъпкан с банкноти не струват нищо за един самотен моряк в открито море на своята лодка. Той се нуждае от истинско богатство, под формата на рибарски принадлежности, компас и мотор, зареден с газ. Именно бъркането на парите с богатството ни пречи да вървим напред в пълна степен, да развием технологическия си гений и да осигурим предостатъчно храна, дрехи, домове и други неща от първа необходимост за всички хора на земята.

Чрез парите ние измерваме богатство и ние сме изобретили парите по същия начин, както сме изобретили скалата на Фаренхайт за температура и скалите за тегло. Но за разлика от парите, истинското богатство е комбинация от енергия, техническа интелигентност и суровини.

Никой не задлъжнява, освен в критични случаи. Но пък затова просперитета ни задължава да бъдем постоянно в критично състояние чрез войната. И заради войните ние сме постоянно в дълг. Концентрираме се върху парите, вместо върху истинското богатство. Ако спрем да измерваме притежанието по стандарта на парите, а го сменим със стандарта на истинското богатство, цените ще останат същите, но всеки ще има повече от достатъчно да яде, пие, облича или с други думи – да живее достатъчно добре. Изключително сериозно се опитвам да обясня, че към днешна дата, икономическата утопия не е някаква идея за бъдещето, а необходима алтернатива на саморазрушението.

Прекалено просто е да се обвинява бизнеса, че търси печалбата, а не цени самия продукт. Не може да се очаква някой да прави бизнес без да очаква печалба от него. Истинската беда е, че печалбата се дефинира единствено като пари и се разграничава от действителната печалба – да живееш с достойнство в благоприятна околна среда.

Да се поправя грешката чрез прокарване на закони е далеч от целта, защото повечето закони имат толкова малко връзка с реалния живот, колкото и парите с богатството. Политиката и законите повече задълбочават тези проблеми, отколкото да ги решават. Финансисти, банкери и акционери трябва престанат да се мислят за богове и да осъзнаят, че са обикновени хора и да се запитат какво искат от живота. Отговорът на този въпрос ще им донесе много повече, отколкото ще намерят по пътя, по който са тръгнали.

Осъзнаването е целта пред всички нас. Най-голямата илюзия на абстрактното его е, че то може да направи всичко и да направи изключително подобрение в света само по себе си. Това е невъзможно, чисто физически, както е невъзможно да се вдигнеш от земята, като се хванеш за връзките на обувките си. Още повече, че егото, подобно на парите, е концепция, символ, дори заблуда, а не биологичен процес или физическа реалност“.

           

Алън Уотс за смисъла на живота

В музиката човек не прави завършека на композицията. Ако това беше така, най-добрите музиканти щяха да са тези, които свирят най-бързо, щеше да има композитори, пишещи само финали. Хората щяха да ходят на концерти, само за да чуят един ударен акорд, и това щеше да е краят.

Но ние виждаме, че в музиката не се случват така нещата. Подобно случване ни е предоставено в ежедневието от образователната система. Тя дава напълно различно впечатление за нещата. Всичко в нея се оценява и това, което правим е да поставим детето в коридора на тази система, примамвайки го "Ела насам, мац пис пис".

Така вие отивате в детската градина и това е страхотно, защото след като приключите с нея, отивате в първи клас и тогава, хайде, във втори клас и така нататък. Когато приключите с основното училище, отивате в гимназията и нещата се ускоряват, нещото приближава. Тогава трябва да отидете в колеж. После отивате в университет и когато приключите с него се присъединявате към света.

След това трябва да си изкарвате прехраната и на някое място започвате да продавате застраховки. Там трябва да изпълните възложените ви задачи и вие успешно се справяте с тях. Започват да ви повишават и през цялото това време нещото идва, приближава се, приближава се, това великолено нещо, този успех, за който работите и се трудите.

Тогава, когато един ден се събудите на около 40 години, си казвате "О, боже, пристигнах! Аз съм там". Но не се чувствате по-различно от начина, по който обикновено се чувствате. Дори сте малко разочаровани, защото се чувствате измамени. И то наистина е било измама. Ужасна измама. Накарали са ви да пропуснете всичко.

Решили сте, че животът е аналогичен на едно пътешествие, имащо сериозна цел в своя край. И че целият смисъл е да се стигне до този край, където е успехът или каквото и да е, може би раят след смъртта.

Но се оказва, че през целия изминат път сте пропуснали същността на въпроса. Случилото се е било нещо музикално и се е предполагало вие да пеете или да танцувате, докато музиката е свирила.

           

Вие сте толкова огромно нещо, което вижда толкова далеч с големи телескопи. Алън Уотс

http://webstage.bg/

МИСЛИ ФОРМИ 79

Barack Obama the Magician

Това, което трябва да знаем, винаги е близко до нас, ако имаме ума да го забележим. ~ Manly P. Hall (Будистката доктрина за медитационните символи 1969, стр. 2)

Не очакваме бебето да разбира правилата за живот; не очакваме детето в училище да бъде в състояние на висока изпълнителна длъжност; но също трябва да признаем, че в този свят има безброй нива, от които индивидите се развиват по най-добрия начин. Много от тези хора не са мъдри; много от тях са много глупави; някои от тях са много детски и жестоки. Но тези неща трябва да приемем. Един от начините да избягаме от страданието е да спрем да надценяваме това, което човешкото същество е способно да прави по всяко време на еволюцията си. ~ Manly P. Hall (Универсалният план за живот изисква лично страдание? 1968, стр. 4)

Собственият човек се откъсва от потока на живота, независимо дали го знае или не; и начинът, по който той най-накрая открива грешката си, е, че неговият егоизъм го унищожава постепенно. ~ Manly P. Hall (Будистката доктрина за медитационните символи 1969, с. 11)

Себелюбивият човек се откъсва от потока на живота, независимо дали го знае или не; и начинът, по който той най-накрая открива грешката си, е, че неговият егоизъм го унищожава постепенно. ~ Manly P. Hall (Будистката доктрина за медитационните символи 1969, с. 11)

Choose us and we'll bring America to paradise

Това, което трябва да знаем, винаги е близко до нас, ако имаме ума да го забележим. ~ Manly P. Hall (Будистката доктрина за медитационните символи 1969, стр. 2)

"Тези, които забравят доброто и злото и търсят само да знаят фактите, са по-склонни да постигнат добро от тези, които гледат света чрез изкривяващата среда на собствените си желания". ~ Бертран Ръсел

"Който гледа навън, сънува, който гледа навътре, се събужда." ~ Карл Г. Юнг

Не Бог , а човека изостави Бога / себе си /

                                 

Макар и като правило „дисидентството” неизменно, външно и формално да е демонстрирало използуването на „конспиративни прийоми”, то всъщност винаги си е било оставало в сферата на легитимната дейност в рамките на Системата, и фактически никога не е било официално издигало и заявявало цели, насочени към разрушаване на Системата.
При това, дори и в случаите, в които някои от критичните позиции към властта са били имали безспорно антикомунистически патос, изразителите на тези позиции никога не са били водени от целенасочени усилия за смяна на самата Система. Впрочем, единственото изключение от това „правило” са били унгарците, които през втората половина на 80-те години вече са били изработвали и издигали достатъчно ясни програми за „трансформация на социализма”.
Във връзка с тази именно неизменно проявявана най-дълбока същност на „дисидентството” специално внимание заслужава обстоятелството, че не толкова самите негови дейци, колкото именно Западът и официалната власт в съответните социалистически държави са били силите и факторите, които са били заинтересовани да извършат и фактически са били извършвали такава семантично-смислова интерпретация, която да представи както самото движение, така и неговите дейци именно като опозиционни противници на Системата. При което, все пак, различните автори са представяли по различен начин самата степен на опозиционността , като напр.: някои автори са характеризирали дисидентите като „новите руски революционери”; други са ги определяли като представители на умереното и либералното направление в комунистическата теория и практика; а трети са приемали, че дисидентите, всъщност, съчетават в себе си елементите на либерализма и на революционността. Впрочем, същите гледни точки са били намерили своя израз и в някои от публикациите на самите дисиденти .
Днес, разбира се, специално изследователско внимание заслужават причините и механизмите на тази „еднаква заинтересованост” на „двете противоположни политически сили”.
Още през70-те години, в резултат на серия „междуелитни джентълменски споразумения” по време на „дисидентството” т. нар. „конфликт между системите” вече се е бил намирал като „трансформиран” в състояние на „конвергенция между елитите, насочена срещу собствените им народи”; и че самият феномен „дисиденство”, всъщност, е създаден и поддържан в лабораториите на комунистическите тайни служби, при което е имал предназначението да обслужи идеологическите и практическите политически и организационни нужди на въпросната договорена конвергенция.

        

Според нашето гледище:
„дисидентството” е имало редица функции, но най-важната се е била свеждала до това да отстрани и елиминира от актуалната политическа сцена всички вече отдавна възникнали, всички възникващи и всички, които биха възникнали напълно естествени автентични индивидуални и организирани антикомунистически импулси, прояви и движения;
това е било стратегически и тактически нужен оперативен политически инструмент в ръцете на трансмутиращия комунистически елит, тъй като в контекста на целите на „джентълменското споразумение” автентичните антикомунистически индивидуални или организирани изяви вече категорично и договорно са били считани за „пределно опасни” и за двете страни по споразумението;
едно от доказателствата, потвърждаващи това гледище, е фактът, че заедно с „отмирането” на „дисидентството” и неговото слизане от политическата сцена, в абсолютно пълен синхрон от същата сцена слезе и официалната интензивна западна ангажираност с механизма за защита на „човешките права” – въпреки че в новата, т. нар. „посткомунистическа епоха”, нарушаването на човешките права брутално започна да придобива чудовищни размери, които корумпираната част на западните елити започна просто „да не забелязва”;
който „механизъм за защита на човешките права”, очевидно, е бил имал предназначението да защитава именно „дисидентите”, но не и автентичните антикомунисти, не и най-обикновените граждани, които са били имали „историческия шанс” да бъдат третирани и от двете, уж противостоящи си страни, именно като „НЕчовеци”, и следователно като „Непритежаващи подлежащи на защита човешки права”;
Западът изключително стриктно е бил спазвал поетото от него „джентълменско споразумение” да легитимира и да дава исторически шанс за проявление и развитие на политическата сцена изключително на онези личности и организационни формирования, които са се били намирали в състояние на най-строг, тотален и директен контрол от специалните служби на Червената армия, пребиваваща в състояние на договорно гарантирана трансмутация в Червена Мафия.

    http://www.eurochicago.com/2012/11/maskaradat-vbalgarsko-disidentstvov/

             

Другарят Николай Василев е „титанична фигура“ в борбата против живковизма. Няма що – бил е силно „репресиран“. Изключили го от БКП. За какво? Навремето той обясняваше причината с „българското“ слово – волнодумство. Изживяваше се като народник, както през ХІХ век наричали социалистите в Русия.

Той е един от онези, които ЦК на БКП определи за „дисиденти“. Какво се крие зад тази чуждица, превърната в понятие? Човек, който мисли различно. Преведено на български – другоячемислещ. Местните „дисиденти“ бяха комунисти и лица, направлявани от ДС, които по своите схващания малко се различаваха от основната партийна линия или се правеха, че го правят. Те не желаеха радикална промяна на Системата. Целта им беше „да реформират“ комунистическата партия отвътре. До ден днешен това е оправданието им за тяхното съучастие в престъпната организация БКП. То е глупаво, цинично и лишено от смисъл. Няма да се посвеня да повторя, че да се мъчите да реформирате комунизма, е все едно да се стараете да облагородите сифилиса.

Другарят Николай Василев е достатъчно активен или по-точно – активиран. Не само се включва в учредения на 3 ноември 1988 г. Клуб за подкрепа на гласността и преустройството в България – имитация на Горбачовата „гласност и перестройка“ на наша почва. През периода януари-май 1989 г. оглавява организацията. На 19 януари с.г. е сред излъчените от партията „дисиденти“, които закусват с гостувалия в началото на 1989 г. френски президент Франсоа Митеран. Сред тях нямаше нито един, който да не е членувал в БКП.

Кои бяха „дисидентите“, закусвали с френския президент? Все „страдалци“ на комунизма?! Например „активните борци против фашизма и капитализма“ Анжел Вагенщайн, терорист, убиец, агент на ДС и източногерманската Щази; Алексей Шелудко – „академик“; главният платен „опозиционер“ на ЦК на БКП Радой Ралин, който беше „съсипан“ от режима с обилни хонорари и само с… 3 апартамента (?!) – други взеха повече; Барух Шамлиев от вестник „Разбойническо“ – пардон – „Работническо дело“;] силно „репресираният“ като главен редактор едновременно на многотиражния компартиен седмичник „Народна култура“ и списание „София“ Стефан Продев, който заради заслугите си към партията е удостоен с… „висше образование“!

С френския президент закусват още членът на ЦК на БКП Светлин Русев, дългогодишен председател на партийния Съюз на българските художници; гаулайтерката на РМС в Софийския университет през четиридесетте, „канторката“ на партията Блага Димитрова, пяла възторжени дитирамби за БКП, за „бащицата“ Йосиф Сталин и за Георги Димитров; висшият служител в Съвета за развитие на духовните ценности на обществото към оглавявания от Тодор Живков Държавен съвет на Република България, заместник-председателят на Съюза на българските писатели Йордан Радичков (женен за поданица на Израел); „обидената“ на партията настояща главна редакторка на вестник „Култура“ Копринка Червенкова; преподавателят по „научен комунизъм“ доцент Николай Василев и единственият безпартиен, но масово издаван и многократен лауреат на множество болшевишки награди Ивайло Петров. Туй то – „антикомунистическа опозиция“?! Да не пропусна и „първия демократичен президент“ Желю Желев – комунист, признал, че продължава да е… марксист!

Когато главата на Петата република пожелава да се види и с неговия състудент Илия Минев, му е отказано. Разбира се, двете страни са намерили благовиден предлог за това. Как иначе? Нали другарят Митеран е продукт на френския клон на семейство Ротшилд. И на Държавна сигурност, и на френския й еквивалент е било ясно, че бай Илия недолюбваше цялата им секта. Затова monsieur Франсоа не е настоял. Проявил е такт, както се казва на дипломатически или по-скоро на комунистически език… А основаното от Илия Минев Независимо дружество за защита на правата на човека, първата некомунистическа организация от 41 години, вече беше на една година… В закуската не са включени уж предвижданите Ахмед Доган и Янко Янков.

http://diagnosa.net/diagnosite-mi

             

В държавата на абсурдите - цигулката се счита за опасно оръжие..

Струните били считани за “режещи предмети” и затова потенциално опасни.

            

Това е състоянието, в което излезе цигулката ни след контролите за сигурност на Летище Пловдив (Крумово), България, на път за Бергамо, Италия. Бяхме принудени от служителите по сигурността да свалим струните на цигулката, за да не бъдат конфискувани и изхвърлени, и да ги оставим на родителите ни, които ни изпращаха на летището. Струните били считани за “режещи предмети” и затова потенциално опасни. Очакваме Министерство на Вътрешните работи да вземе отношение и съответни мерки по този и много подобни случаи все на Летище Пловдив при подадения вече от нас сигнал. До тогава Цигулари, Виолисти, Виолончелсти, Китаристи и т.н.... един приятелски и лютиерски съвет, имайте едно на ум и ако можете избягвайте това летище до момента, в който служителите по сигурността не покажат по цивилизовано отношение към струнните музикални инструменти.

https://www.lentata.com/page_10044.html

        

Trumpet Machine Gun

Women Running Away From Bill Clinton the Sax Maniac

Saxaphone Alien