неделя, 16 август 2015 г.

Борбата на лихварите евреи за световно господство



                                                                                                                      „Паричната революция“, е започнала в средните векове. Обаче това не е било еднократно събитие, „революцията“ продължава и в следващите векове, тя се явява като „перманентна революция“, която продължава да се осъществява и пред очите ни.
Под „парична революция“ ние разбираме инициирани от лихварите съществени изменения в паричната система, които водят до укрепване на техните позиции в отделни страни и в целия свят като цяло, приближаване на тяхната въжделена цел – световно господство.
Може да разграничим няколко основни етапа на „паричната революция“
1.Отмяна на забраните и ограниченията за взимане на лихвен процент, легализация на лихварството.
2.Легализация на частичното резервиране на задълженията на лихварите към своите клиенти.
3.Създаване на фондова борса.
4.Учредяване на институцията „централна банка“
5.Въвеждането на тъй наречения „златен стандарт“.
6.Отмяна на „златния стандарт“ и окончателен преход към емисия на необезпечени пари.
7.Всеобща либерализация на икономическата дейност, както в отделни страни, така и в мащабите на световния пазар.
Отделните етапи по време може да се застъпват един други. Редица по-малко съществени събития (изменения в паричната система) не са намерили своето отражение в приведената по-горе схема на периодизация на „паричната революция“, например, създаването на някои от важните за съвременната „икономика“ финансови институти – международни финансови организации, инвестиционни банки, взаимни фондове, хедж-фондове, „електронни пари“, финансови производни инструменти и т.н. По-голямата част на тези нововъведения се падат на петия и особено на шестия период на „паричната революция“, когато темповете на промените са на порядък по-високи спрямо предишните периоди. При толкова висока динамика не е изключено да се окажем свидетели на прехода на „паричната революция“ в някаква следваща фаза.
„Паричната революция“ неизбежно е съпроводена с напрежение и противопоставяне на лихварите и обществото, и в тази борба има победи и поражения, както от едната така и от другата страна, и обхваща освен паричните и финансовите сфери, а така също и политическата, и правовата, и нравствената и религията. „Паричната революция“, в крайна сметка, предполага изменение на човека, неговото съзнание и поведение. Измененията на паричната система – са отражение на духовния строеж на обществото. Събитията в света на парите може да сравним с движението на „сенките“, хвърляни от света на духовния живот на човека.
В дадения труд ние фиксираме в основи само движението на „сянката“. В същото време задача на богословите, философите, писателите, поетите, — е да реконструират и обяснят първопричините за тези „танци на сенките“ – измененията в духовното устройство на обществото. В качеството си на опити да се осмислят духовните първопричини на измененията в света на парите (и в целия материален живот на обществото) може да назовем трудовете на: Макс Вебер – „Протестантската етика и духът на капитализма“, Вернер Зомбарт –„Буржоа“, Сергей Булгаков –„Философия на стопанството“, Лев Тихомиров –„Религиозно философски основи на историята“ и редица други.
Историята на лихварството показва, че да се говори за някакви „обективни“ закони за развитие на паричната система не може, това развитие е резултат от борбата на конкретни хора с изключително „субективни“ интереси, мотиви, страсти и слабости. Всяка победа на лихварството може и трябва да се разглежда само като проявление на политическа, социална, нравствена, а в крайна сметка духовна слабост на хората, не съумели да устоят пред изкушението на „златния телец“.


“Паричните революции“ на „късния“ капитализъм

„Късният" западен капитализъм е започнал да се формира във втората половина на XX век. Днес живеем в епохата на „късния“ капитализъм. Това вече е капитализъм, обременен със сериозни „болести“. Но не става дума за „болестите“. „Жаждата за пари“ и стремежът към световно господство са заставяли и продължават да заставят лихварите да търсят все нови пътища за обогатяване. Внедряването на всяко такова средство е важен етап на перманентната „парична революция“.
Западният капитализъм е влязъл в стадия на късното си развитие преди четири десетилетия. Границата на този преход се определя достатъчно точно – 15 август 1971 г. Какво е станало на този ден? На този ден американският президент Р. Никсън в свое изказване по националната телевизия съобщил на гражданите на САЩ и на целия свят много важна новина: Америка прекратява обмяната на своите долари за злато. Това е взрив, който без преувеличение може да се нарече още една „парична революция“.
За да разберем значението на това събитие ще направим малка екскурзия в XIX век. Тогава в света постепенно се утвърждава тъй наречения „златен стандарт“. Същността му е в това, че в основата на националната парична система се намира златото. Това не означава, че в обръщение се намират само златни монети или кюлчета. Това означава, че всички пари (книжни, безналични) е можело да бъдат обменяни за ценния метал, при това по определен курс (паритет). Първия златен стандарт е въвела в началото на XIX век (след наполеоновите войни) Англия. Втора била Германия, която преминала на злато след франко-пруската война 1871 г. След Германия последвали Франция и други европейски страни. Русия се присъединила към блока на страните от „златния стандарт“ в самия край на XIX век (в резултат на проведената парична реформа на С. Вите). Примерно по това време „златният стандарт“ се утвърдил и в Америка. Та така, в много страни по света се утвърдила парична система, базирана на жълтия метал. Това било скъпоструваща система: за да се поддържа паричното обръщение вътре в страната, трябвало да добива злато от недрата на земята или постоянно нещо да се експортира за злато. Без златен запас не може да се обезпечи паричното обръщение в държавата, тъй като хартиените пари е трябвало да бъдат обезпечени от запасите на жълтия метал. При такава система парите обикновено не стигат, средство за поддържане на необходимата маса пари в икономиката остава вземането на заеми, при това в злато. По такъв начин, за страните от „златния стандарт“ постоянно е съществувала опасност да се опарят от неудобен златен заем. Защо, все пак, държавите са внедрили такава неудобна и скъпо струваща парична система? Накратко казано, тази система е била изгодна за тези, които са имали много злато, което са можели да дават на нуждаещите се за лихва. А злато са имали не много лихвари, на първо място сред тях са били Ротшилдите.
Минал век от момента, когато „златният стандарт“ започнал своето победно шествие по света. И неговото шествие завършило, както казахме, на 15 август 1971 г. Във втората половина на XX век златото започнало вече да пречи на главните лихвари да правят пари: превърнало се в своеобразна „спирачка“ или „котва“, която не позволявала на световните лихвари да включат на пълна мощност „печатната машина“ (та нали при „златния стандарт“ количеството пускани в обръщение пари било лимитирано от златния запас).
Веднага след включването на пълна мощност на „печатната машина“ на лихварите, „финансовите иновации“ се посипали като от рога на изобилието. Тези „иновации“ са многообразни:
-различни нови „финансови инструменти“, на първо място производни инструменти (деривати);
-Нови „финансови продукти“ (включително до услуги по застраховане на риска от падане на метеорит върху дома ви);
-Нови финансови институти (например, хедж фондове, взаимни фондове, фондове на фондовете и т.н.);
-Въвличане в сферата на паричните отношения това, което по-рано не се купувало и продавало (например, „интелектуалната собственост“);
-Превръщане на фирмите в обект на пазарни спекулации (за което започнали активно да насаждат надпревара за увеличение на „капитализацията на бизнеса“) и т.н.
Важно събитие в историята на късния американски капитализъм станало разрешаването на банките в САЩ да се занимават практически без ограничения с финансови спекулации. Ето един от най-лесните способи за получаване на свръхпечалби от лихварите. През 2002 г. бил отменен приетия през 1933 г. Закон Глас-Стигал, който забранявал използването на парите на вносителите за игра на борсата. Много банки от депозитно кредитни учреждения се превърнали в депозитно инвестиционни: те започнали да играят с парите на вносителите на различни финансови пазари. Веднага след това започнало „надуването на балона“ на пазара на недвижими имоти и пазара на ипотечни ценни книжа (който, както е известно, се спуква след няколко години, предизвиквайки тежка финансова криза).
Смисълът на всички тези „финансови иновации“ е достатъчно прост: да се създаде на растящо търсене на „хартиената продукция“ на притежателите на „печатната машина“ (тоест на парите), а също така да се подсигури „законно отнемане на парите“ от физически и юридически лица в резултат от активното им въвличане в „честните“ игри на финансовите пазари.
Светът се намира в напрегнато очакване на втората „вълна“ на финансовата и икономическа криза. Освен това, Западна Европа през 2011 г. влезе в остра фаза на „дългова криза“. Макар за „изкупителна жертва“ да е избрана Гърция, финансово икономическото положение на другите страни членки на Европейския съюз не е много по-добро (а за някои страни и по-лошо). Някои тревожни признаци започнаха да се появяват в Китай.
Светът се намира на границите на сериозни сътресения и изменения. Световните лихвари провеждат глобална политика на тъй наречения „управляем хаос“. В рамките на тази политика при тях е планирана поредната фаза на „паричната революция“. Тези планове не са ни известни до край. Но общият вектор на тяхната политика е разбираем. В частта за създаване на „хаос“ се планира война (или серия войни) и „оранжеви“ революции в много части на света. В частта за „управление“ се планира активно да се строи конструкцията на световното правителство. Някои от тези планове периодично се огласяват: учредяването на общо министерство на финансите за Европа, рязкото усилване на ролята на Европейската централна банка (ЕЦБ) създаване на световна централна банка, въвеждане на международни данъци, пълен преход към безналични пари и т.н. Впрочем, в плановете на световните лихвари историята може да внесе сериозни корекции. За което свидетелствува цялата история на „перманентната парична революция“.


Глава 3

„Паричната революция“: легализация на лихвения процент

Заемодателя никога не се наслаждава на това, което има, никога не се радва затова, дори и тогава, когато нарастват процентите, не се весели за придобитото, напротив, съжалява за това, че лихвата не е сравнима с капитала; и преди още тази неправедна лихва да се е умножила до там, той се старае да я пусне в оборот, обръщайки в капитал и самите проценти, и насилнически ги заставя да произвеждат преждевременно рожби ехиднини. Такова нещо е лихвата. Тя по-лошо от отровна змия терзае и яде душите на нещастниците. Ето – „съюз на неправдата“! ето – „веригите на робството“! Човека казва: аз не ти давам за да имаш, а за да ми върнеш с лихва.
Свети Йоан Златоуст



Католицизмът: двойствено отношение към лихварството

Легализацията на лихварската дейност не е станала отведнъж. В различни държави в Европа този преход е продължавал от няколко десетки години до няколко века още при формално пълната власт на римокатолическата църква. Този преходен период е завършил с ¬Реформацията. Редица изследователи обръщат внимание на това, че именно преходът на лихварството от „нелегално“ към „полулегално“ положение е създал духовно нравствените и материалните предпоставки за Реформацията, станал е най-важната причина за „духовната революция“ в лоното на католицизма.
На преходния етап се наблюдава тенденция към формиране на „двоен подход“ на римско католическата църква към лихварството. Това, от една страна, запазва строгите забрани на лихварството за християните; от друга страна, снизходително отношение към лихварските дейности на онези лица, които са извън лоното на католическата църква.
Става дума, преди всичко, за евреите, т.е. представителите на юдаизма. Снизходителното отношение към евреите лихвари се обяснява с това, че към техните „услуги“ са прибягвали монарси, князе, йерарси на католическата църква и даже Папата. Освен това данъците вземани от доходите на евреите лихвари, са били крайно необходими за попълване на хазните на монарсите. Именно по това време започва укрепването на позициите на евреите в света на финансите.
За това може по-подробно да се научи от книгата на Вернер Зомбарт „Евреите и стопанския живот“, която е била написана в началото на миналия век и вече няколко пъти е преиздавана в постсъветско време. Започвайки от времето на кръстоносните походи, лихварството, по мнението на Зомбарт, става основно занимание на евреите.
Впрочем, даже към лихварската дейност от християни позицията на църквата престанала да бъде така жестока, както е била на първия етап. Работата е там, че без излишен шум с лихварство са се занимавали и някои манастири, католически ордени, отделни епископи и даже хора от близкото обкръжение на Папата. Доста често представители на католическата църква за даване на кредити са ползували за посредници евреите лихвари, естествено без да афишират връзките си с тях. Фактически, бил е създаден механизъм на „взаимноизгодно“ сътрудничество в сферата на кредитирането с лихва между представителите на двете вероизповедания. Някои от представителите на интелектуално католическия елит се опитвали да намерят идейно догматическо обяснение на такова сътрудничество, други остро протестирали против такива практики.
Първите опити, вътре в католическата църква да се намери логическо и богословско обяснение на лихвата, обикновено се свързват с името на известният схоластик – богослова Тома Аквински (1225-1274). От една страна той справедливо е осъждал евреите лихвари. Например, той е написал, че лихварите, по същество, търгуват не толкова с пари, колкото с време: та нали заемополучателя получава не толкова парите, колкото времето, което го отделя от момента на получаване на заема до момента на изплащане на дълга. Днес възприемаме фразата: „времето е пари“ без възражения. А тогава времето се е възприемало като дар божий, а с такива дарове се е забранявало да се търгува. От друга страна, той вече допуска „възнаграждение“ за дадените в дълг пари. Той нарича това „плащане за риска“. Не се забранява „възнаграждение“ в тоя случай, ако парите се дават за някаква определена цел, която носи приход на заемополучателя. В този случай процентът е заплащане за участие в търговския проект. Вярно, че Тома Аквински не намира за разумен въпроса: длъжен ли е притежателя на парите да иска процент, ако доход от тези дела не е получен.
Такава трактовка вече е била сериозно отстъпление от позициите на по-ранните схоластици, които считали, че парите, дадени в кредит от едно лице (кредитор) на друго, стават собственост на последния (кредитополучателя). Исканото от кредитора заплащане за ползуване на нещо, което вече не му принадлежи, означава опит за ограбване на кредитирания. Ние, живеещите в XXI век, трудно можем да разберем тази логика, а в епохата на ранното християнство тя е била единствено възможна.
На преходния етап в пълна сила са се проявили всички ония изгоди, които дава практикуването на лихварството за лихваря: преди всичко, това са възможността:
- за получаване на доход във формата на лихва; -за присвояване на имуществото на длъжника, използвано в кредитната сделка като залог;
- за получаване на особени права от длъжника – както финансово стопански, така и политически.
С първия вид изгоди нещата са повече или по-малко очевидни.
Що се отнася, обаче, до втория вид изгоди, то в средните векове, където основния вид дейност на човека е било селското стопанство и главния „капитал“ – земята, именно тя е била основен обект на залог. За залог са се използували и добитъка, инвентара, сградите, покъщнината. Освен имуществото в залог, не рядко, се е оказвал и самият човек. В отделни случаи при невъзможност да погаси задълженията си кредитополучателя се е превръщал в роб, преминавайки в собственост на лихваря, или „крепостен“ – тоест в положение на полуроб. Понякога в такова положение на „жив залог“ са се оказвали други членове от семейството или цялото семейство на длъжника. Например К. Маркс в том 3 на „Капиталът“ в глава 36 „Докапиталистически отношения“ достатъчно подробно описва, как още в древен Рим патрициите давали на плебеите на заем с високи лихви хляб, коне, говеда, а в случаите на не погасяване на дълговете превръщали плебеите в роби. Също така той дава примери от средновековието: при Карл Велики френските селяни били разорени от войните и били принудени да вземат парични и стокови кредити. В случай на не погасяване на дълговете те се превръщали в крепостни.
Ще се спрем малко по-подробно на третия вид изгоди, които у много автори се оказват „зад кадър“. Онези лихвари, които давали пари на заем на крале и принцове, се решавали да „опростят“ напълно или частично дълговете на своите височайши клиенти. Но в замяна си издействували такива привилегии, като събиране на данъците, аренда на монетния двор, „управление“ на крепостните селяни. Ето какво пише по този повод Н. Островский: „в Русия помешчиците давали именията под аренда на евреите (лихварите –В.К.), и те, вече от свое име, обирали селяните, често събирайки ги на едно, което позволявало да действат „по-ефективно“… именно затова народът се е отнасял към привилегированите друговерци (лихварите евреи-В.К.) по-лошо, отколкото към властите“.
Най-важното – лихварите от влиятелните си клиенти, олицетворяващи и представляващи политическата власт, в отплата за своите „услуги“ са се стремили да получат политически привилегии. Н. Островски пише: „Кредитът даден на властта, — това е обикновен подкуп или скрита форма на заплащане при покупка на привилегии, или при покупка на власт във вид на преотстъпване на длъжностно лице на част от властта или пълномощията. Фактически – това е подкуп. Но подкупи съществуват и извън кредитните отношения. Кредитът – е само маскировка, а кредитните учреждения – акумулатори на средства за подкуп на властите. Най-често за подкуп се използуват средства на самата власт или населението…“
По-нататък Н.Островский пише, че кредиторите, „пристигайки на новите места, скоро получавали привилегии, а след съвсем незначително време, ставали много богати и състоятелни хора. Никакво морално оправдание на тези привилегии никога не е съществувало макар и само за това, че в основата на този бизнес лежи дестабилизацията на обществените отношения и изменение на законите в полза на кредитора с помощта на подкуп“
Ще отбележим, че по същество цялата история, започвайки от средните векове (поне относно историята на Запада) и до ден днешен – това е история на „дестабилизацията на обществените отношения и изменението на законите в полза на кредитора с помощта на подкуп“. Може да се съгласим с Н.Островский, че „кредитните учреждения – това са акумулатори на средства за подкуп на властта“. Обаче от някакъв момент в историята самата власт става жертва на интригите и разрушителната дейност на лихварите. По тази причина споменатите „акумулатори на средства“ започват да се използуват за подкупването на сили, намиращи се в опозиция на законните власти, — примерно „църковни реформатори“, „народни предводители“, „бунтуващи се боляри“, „политически партии“, „профсъюзни лидери“ „депутати в Думата“, „оранжеви активисти“, „блатни опозиционери“ и т.н.


Средновековна Европа: лихварите излизат от нелегалност

Етапът на пълна легализация на лихварството започнал още в средните векове и се простира във времето до наши дни. И в този етап е имало не малко приливи и отливи, тоест изменения по посока на либерализация на дейността на лихварите и по посока на втвърдяване на забраните и ограниченията. Тези „колебания“ се изразявали в изменение на пределните величини на взиманите проценти; видове кредити, по които се е допускало взимане на проценти; строгост на наказанията за нарушаване на предписанията и т.н.
Обикновено в учебниците е написано, че забраните за взимане на лихва законодателно са били снети в епохата на Реформацията или дори по-късно, в епохата на буржоазните революции: „Законодателната отмяна на забраната за взимане на проценти в Англия е станала през XVI век, в във Франция едва в края на XVIII век в периода на френската революция“.
Обаче по наше мнение легализацията на лихварството е станала съществено по-рано.
Първо, следва да си спомним, че известния католически Орден на тамплиерите е имал официално разрешение от Папата да се занимава с финансови операции. Първоначално тамплиерите, които са били крайно бедни рицари, сами са заемали пари от евреите лихвари. По-късно Папата ги освободил от необходимостта да връщат тези дългове. Постепенно тамплиерите сами започнали да дават пари в заем, при това при по-нисък процент, отколкото евреите лихвари; затова те достатъчно бързо започнали да заемат доминиращо положение на паричните пазари в Европа и Средиземноморието. В началото на XIV век Ордена на тамплиерите бил обявен от френския крал Филип IV Красивия извън закона, а главните му ръководители били екзекутирани.
Второ, в католическа Европа вече през X-XI век се оформили своеобразни „офшорни зони“, където на християните им е било позволено да се занимават с лихварство. Става дума за такива градове – държави в Италия като: Венеция, Генуа, Флоренция, Ломбардия, Сиена и Лука.
Вече в началото на XIII век две известни флорентински фамилии – Барди (Bardi) и Перуци (Peruzzi) били толкова богати, че можели да дават заеми и други финансови услуги на феодалните държави и Папата. Наричали ги банкерите на Папата. В началото на XIV век (особено след като тамплиерите слезли от сцената) тези банкерски фамилии разгърнали свои мрежи навсякъде по Европа. Така, домът Барди имал филиали в Барселона, Севиля, на Майорка, в Париж, Авиньон, Ница, Марсилия, Лондон, Брюге, Константинопол, Йерусалим, на Родос, на Кипър и др. Краят на банковите къщи на Флоренция дошъл през 40-те години на XIV век. Перуци и Барди дали през 1340 г. кредит на огромната по това време сума от 1,5 млн. златни форинта на английския крал Едуард III. Тези пари му трябвали за да води война с Франция (която война по-късно прераснала в Стогодишната война). През 1345 г. кралят обявил за своята неплатежоспособност (дефолт), и двете банкерски къщи се разорили.
На смяна на разорилите се банкерски къщи във Флоренция дошли нови, от тях най-богати и влиятелни били фамилията Паци (Pazzi) и Медичи (Medici). През XV век в Европа домът Медичи бил най-богатият, а банка Медичи – най-голямата. Кланът Медичи бил тясно свързан с Папите, те постоянно използували услугите на тяхната банка.
Южно италианските лихвари активно паразитирали върху стопанството на най-богатата по ония времена държава – Византия. Венецианските и други южно италиански лихвари и търговци имали особен, привилегирован статут (както сега се казва – „режим на най-облагодетелствувана нация“) във Византия в епохата на разцвета й и заработвали добри пари. А градовете-полиси, ако се изразим на съвременен език, били своеобразни офшорни зони, където са се стичали печалбите на лихварите и търговците. Главен източник на богатства на Византия били митата, които взимали при преминаването на морските съдове през Босфора и Дарданелите.
Най-голям стопански и финансов разцвет Византия достигнала при император Василий II (975-1025 г.), когато годишните доходи на империята изчислено в злато достигали 90 тона. При това генуезките кораби имали имунитет от митнически контрол, затова генуезците активно се занимавали с контрабандна търговия. На тях им се разрешавало свободно да внасят и изнасят ценни метали, а за сметка на различия в пропорциите на цените във Византия и другите държави те получавали тъй наречената „арбитражна“ печалба. Без да споменаваме печалбите от лихварската им дейност.
Постепенно големите финансови потоци започнали да се изместват от Византия към Юга на Италия. След известно време дейността на венецианските лихвари в християнска Византия влязла в противоречие с религиозно нравствените и правови норми на тази държава, започнало да възмущава както простия народ, така и представителите на властта. Всичко завършило с това, че през 1181 г. в Константинопол настанало клане на чужденците. Дошлият на вълната на тези събития на власт император Андроник Комнин изгонил извън пределите на своето царство венецианските лихвари.
Последните решили да се реваншират и взели активно участие в подготовката на тъй наречения „кръстоносен поход“, който завършил с разграбването на Константинопол през 1204 г.
Плячката, която заграбили кръстоносците, била равна на 1 млн. келски марки, което е еквивалентно на 30 т злато. По онези времена това е било несметно богатство. Достатъчно е да споменем, че даже след две столетия (през 1400 г.) годишните бюджети в златен еквивалент в отделните градове републики и държави били равни на: Венеция 5,4 т, Франция 3,4 т, Милано 3,4 т, Флоренция 2 т, Португалия 1,35 т, Генуа 0,8 т.
След време всичкото злато и ценности преминали в ръцете на лихварите, които „обслужвали“ кръстоносците. По мнението на някои историци, именно тези несметни (по онова време) богатства и били онова „първоначално натрупване на капитал“, което дало тласък на развитието на капитализма. Злато и сребро от Америка (епохата на тъй наречените „велики географски открития“) се появило в Европа след три столетия. Позициите на лихварите от Венеция и други градове на Южна Италия станали още по-силни, те започнали да разпространяват своето влияние по цяла Европа и даже се опитвали да поставят под свой контрол и Русия.
Ето какво казва за тези времена архимандрит Тихон Шевкунов, създател на известния филм „Гибелта на империята. Византийски урок“: „Именно с несметните богатства на Константинопол е било отгледано чудовището на лихварската банкова система на съвременния свят. Този малък сега град в Италия, Венеция, е бил Ню Йорк на XIII век. Тук тогава са управлявали съдбите на народите. В началото по-голямата част от награбеното спешно се извозвало по море във Венеция и Ломбардия (оттам тръгнала думата „ломбард“). Като гъби след дъжд започнали да се появяват първите европейски банки. По-малко любопитните, отколкото тогавашните венецианци, немци, холандци и англичани се включили малко по-късно; от тях на основата на нахлулите в Европа византийски пари и съкровища започнал да се създава оня същия знаменит капитализъм с неговата неутолима жажда за печалба, която по същество се явява генетическо продължение на опиянението на военния грабеж. В резултат от спекулации с константинополските реликви са се образували първите крупни еврейски капитали“.
Византия след този кръстоносен поход така и не могла да се възстанови, а след две и половина столетия престанала да съществува. Както пишат историците, — в резултат на завземането на Константинопол от турците. Но ако се поразровим по-надълбоко ще видим, че зад турците са стояли все същите лихвари.


Реформацията: по-нататъшно настъпление на лихварството

Счита се, че „църковната революция“ във вида на Реформацията е започнал Мартин Лютер, и много автори го считат за „предтеча“ на капитализма. Интересно е да се знае, че този отец основател на протестантизма е бил настроен крайно негативно по отношение на лихварството. По –дълбоко изучаване на историята на Реформацията води към извода: „църковната революция“ е била в не малка степен провокирана от комерсиализацията на католическата църква (в това число от нейната лихварска практика). Така че Лютер в равна степен обвинявал в лихварство и евреите и духовниците на католическата църква:
„Езичниците можаха да разберат, на основата на разума, че лихварят е четирижди крадец и убиец. Ние християните, така ги почитаме, че едва ли не им се молим заради парите им… който граби и краде от другия неговата храна, той извършва убийство (понеже това от него зависи), както ако го беше морил от глад и измъчвал до смърт. Така постъпва лихварят; и си седи спокойно в креслото, вместо, както му се полага по справедливост, да увисне на бесилото, за да кълват такова количество врани, колкото е откраднал гулдени, ако по него има достатъчно месо, че да стигне за всичките врани. А дребните крадци ги бесят… Дребните крадци свършват в пранги, а големите крадци ходят в злато и коприна… затова на земята няма за човека враг по-голям (след дявола), от скъперника и лихваря, тъй като той иска да е бог над всички хора. Турци, воини, тирани – всички те са зли, но все пак са длъжни да дават на хората да живеят и сме длъжни да признаем, че те са зли хора и врагове и могат и даже са длъжни понякога да се смилят над някои. Лихварят и скъперникът обаче искат, целия свят да гладува и се измъчва от жажда, да погива в нищета и печал, и щото само той сам да има всичко, и щото всеки да получава от него като от господ и да стане навеки крепостен… той винаги носи мантия, златни вериги, пръстени, мие муцуната си, дава си вид на човек верен, набожен, хвали се… Лихварят — е грамадно и ужасно чудовище, звяр, опустошаващ всичко, по-лош от Какус, Хернон и Антей (герои на античната митология В.К.). Обаче, украсява се, приема благочестив вид, за да не видите къде са изчезнали биковете, които е натикал в леговището си на заден ход. Но Херкулес е длъжен да чуе рева на биковете и виковете на пленените и да открие Какус даже сред скалите и клисурите, за да освободи биковете от злодея. Защото Какус се наричаме злодея, набожния лихвар, който краде, граби и изяжда всичко. И все пак той като че ли не е направил нищо лошо, и мисли, че даже никой не може да го изобличи, защото той е вкарал биковете в леговището си със задницата напред, и от следите им ще личи, като че ли са пуснати навън. По такъв начин лихварят се опитва да излъже целия свят, като че ли той принася полза и дава на света биковете, докато в действителност ги хваща само за себе си и ги изяжда… И ако бият на колелото и обезглавяват разбойниците и убийците, то колко пъти повече трябва да качат на колелото, да четвертоват… да изгонват, прокълнават, обезглавяват всички лихвари.“.
Трудно е да се намери по-остър памфлет против лихварството. Той е не само емоционален. В него има, най-малкото, две важни мисли, които ни помагат да разберем природата на съвременните лихвари банкери.
Първо, Лютер е надникнал надълбоко в душата на лихваря и е разбрал: обогатяването за лихваря е само средство; целта е – да стане като бог („той иска да е бог над всички хора“). Лихварят наистина се стреми да заприлича, но не на бог, а на антипода му – дявола.
Второ, дейността на лихваря е организирана по такъв начин, че тя (дейността) и той (лихваря) външно изглеждат съвсем благопристойно и почтено в очите на народа, даже християнския („ние, християните, така ги почитаме“). И успява, с измама и благодарение на простодушието и доверчивостта на простия народ („по този начин лихварят искал да измами целия свят, като че ли той носи полза и дава на света бикове, докато той ги хваща само за себе си и ги изяжда…“). Днес, навярно, благодарение на интензивната обработка на съзнанието с помощта на СМИ в очите на обикновения човек (до голяма степен отдалечил се от християнството) съвременният лихвар банкер изглежда още по-почтено; разбирането за престъпния характер на банковата дейност до съзнанието на обикновения човек не достига.
Но в живота се случило точно на обратно: М. Лютер разчистил пътя на тези, които люто ненавиждал – лихварите. Как да не си спомним поговорката: „пътят към ада е постлан с добри намерения“.
Друг отец основател на протестантизма – Калвин – в написано от него писмо за лихварството заема позиция, съвършено различна от Лютер. Тази позиция може да наречем диференциран и сдържан подход към лихварството. Той е против най-омразните форми на лихварството, но заедно с това смята за „естествено“ да се печели от дадения заем, особено когато е с цел за получаване на доход от заемополучателя и ако процентът не е извънредно голям (да превишава 5%). На лихварите тази пролука в позициите на християните е била достатъчна, процесът на завоюване от тях на нови плацдарми се ускорил. За това достатъчно подробно е писал Макс Вебер в книгата си „Протестантската етика и духът на капитализма“.
„Щафетата“ от Калвин подхванали появилите се в спекуларизиращия се свят „професионалните философи“, заели се ревностно да защитават лихварството в неговия „реформиран вариант“. Ставало дума за това, че лихварството трябвало да се легализира, но при условие, че заемите ще се насочват не към потребление (на особена критика били подлагани заемите давани на аристократите за придобиване на предмети на разкош и въобще за „подслаждане“ на живота), а към това, което със съвременни думи можем да наречем „развитие на бизнеса“. Това би позволило снижаване на процента при заемите и ускоряване на „прогреса на обществото“ (тоест капитализма). Сред трудовете на тази тема може да споменем трактата на Дж. Лока „Съображения за последствията от понижение на процента на паричния капитал“ и трактата на И. Бентам „В защита на процента“.
Може би, първата банкерска династия от епохата на Реформацията в Европа може да назовем немското семейство Фугер. Банкерския дом Фугер (както и банкерите от южна Италия, например Медичи) изградил своето състояние на това, че предоставял пари в кредит на Папата, на крупни феодали, крале. Кредитирането на крале било много изгодно дело. Паричните заеми се давали под залози като; обширни участъци земя, друго недвижимо имущество, в замяна на концесии. Например Фугер получили достъп до сребърните и медни рудници. Банкерите получавали в аренда източниците за доходи на кралете (събирането на данъците), те фактически управлявали активите на монарси и феодали.

Няма коментари:

Публикуване на коментар