неделя, 24 април 2016 г.

Мистерии в Странджа



Странджа е една от планините в България, която крие много тайни в себе си. Намира се в югоизточната част на страната и продължава в съседна Турция, като се простира на обща площ от 10 000 кв. км., бивайки сравнително ниска като височина. Сединия си край планината се среща с Черно море.

Някои изследователи казват, че Странджа свършва в Константинопол (днешен Истанбул) със 7 хълма, върху които тамошната тракийска цивилизация започва своя живот 6 в. пр. н.е. Първия замък е изграден на първия хълм, който впоследствие се превръща в Магнаурската школа, където е учил и Боян Мага (който дава импулса за създаване на богомилството). В западната част на Константинопол и до ден днешен съществуват т.нар. тракийски врати и тракийски площад, а повечето императори са били с български или тракийски имена, което ясно показва потеклото им.

Легендата гласи че „Странджа” е била красива млада жена от знатен род, която по неспоменати причини никой не е посмял да поиска за жена. Тогава тя напуснала семейството си и с близки хора се заселила далеч от родният си дом. Не след дълго около нея започнали да се събират голям брой хора, които тя покровителствала и закриляла. По примера на амазонките, Странджа ходела с мъжки дрехи, обичала да язди дълго и да плува в морето.

Много кандидати идвали да я искат за жена, но тя връщала всички, докато един ден дошли голям брой черни хора предвождани от своя цар с явни намерения да не си тръгват без Странджа. Било невъзможно да откаже или да се използва сила, положението било безнадеждно. И в този момент земята се разтресла, морето и реките се разбушували, земята се надигнала и настанал страшен хаос. Когато всичко утихнало имало нови планини, морето от кристално бяло станало мътно и черно, а от черните хора нямало и следа. Така Странджа останала в планината си, която приела нейното име.

В познатата и непозната ни история много хора са минали оттам, живели са и са умирали, градили и разрушавали. Красотата и магията на тази планина е запечатала по малко от всичко в едно неизмеримо с времето състояние на нетленност и непреходност.

Богата на археологични находки Странджа много пъти е посещавана и изследвана от различни учени, ентусиасти, иманяри и религиозни представители. Тук легендите са преплетени с фактите, а науката – с мистицизма. Не подлежи на никакво съмнение обаче, че околността е пълна с разкрити и неразкрити тракийски светилища и съоръжения, някои от които могат да бъдат датирани още от атлантско време. Данните, с които се сдобих показват, че много е ограбено от иманяри през вековете; тази планина е пазила много съкровища и злато, но това само води на размисли, че има и много останало неразкрито, дълбоко скрито в недрата на земята.

По всичко личи, че целия район в древността е бил пристанище за фракция от оцелелите след катаклизма атланти, които разпръскват културата си сред местното население, което било траките. Интересен е факта, че именно в Странджа са откривани кости на гиганти, които веднага са потулвани, както това става с всяко подобно нещо навсякъде по света – нещо, за което си има специални екипи. Тези сведения достигат до нас тихомълком от приятели археолози.

Друго много интересно сведение е, че когато започва процеса по еретизирането и избиването на богомилите по света, те били събирани от цяла Европа и през таен подземен тунел, водещ началото си от пристанище на Черно море, били отвеждани в Странджа, в областта Марино селище, където били избивани. Говори се за над 66 000 избити богомили и седем посветени. Защо е било важно за някой да бъдат покосени точно там – остава загадка и до днес.

Въобще Странджа планина е богата на мистерии. Има доклади за много подземни тунели, правени от атланти и траки. Докладвана е също срещана с Йети, при която след 20 секунден контакт, съществото се разтваря във въздуха пред очевидеца. Споменавам това, защото не е история типична за България и изобщо района – или както става ясно – поне досега не сме знаели.

Безспорно, най-голямата мистерия в областта обаче си остава т. нар гробницата на Бастет.

Тя се намира в подножието на най-високия връх в българската част на Странджа – Градище.

Историята около египетската гробница започва след появата на странна, древна карта с неразбираеми чертежи, геометрични фигури и йероглифи. Притежателят й, чието име се пази в тайна, решил, че става въпрос за скрито съкровище. Дълго време търсил специалисти, които да разчетат картата, докато се озовал в БАН. Оттам документът попаднал при Людмила Живкова.

Случката с тайнствената карта, за която споменахме по-горе е разказана подробно в книгите посветени на гробницата на Бастет „Хомо сапиенс за произхода на хомо сапиенс” на Кръстю Мутафчиев. Авторът е бил съветник на Людмила Живкова и като шеф на отдел „Културно наследство” е включен в изследователския екип в Малко Търново, който впоследствие започнал да проучва местността. И така активната част на историята започва през пролетта на 1981 г., когато секретна експедиция на Комитета за култура в състав от 5 човека е изпратена от тогавашния шеф на Комитета Людмила Живкова да извърши разкопки в седлото под връх Градище (710 м.).

Ще представя нещата обаче от гледната точка на друга ключова фигура в историята – племенницата на Ванга, която също се включва във въпросната експедиция. Следващото е превод на част от нейната книга посветена на Ванга:

Отидохме в планината още на 4 май. Приличахме на „следотърсачи”, които дирят някаква невидима следа. Не съм планинар и не ме бива много в ориентирането. Това лутане по баирите по-скоро ме притесняваше, отколкото да ми доставя удоволствие. На моменти ме обземаше сериозно съмнение в успеха на това издирване и неколкократно предлагах да се откажем и да се върнем в града. За моя най-голяма изненада обаче към обяд открихме мястото. Толкова точно и подробно ми го беше описала Ванга, че беше невъзможно да допуснем, че сме се заблудили. Видяхме и скалата, която се беше разпростряла на северния край на малка поляна. Огледахме внимателно цялата местност, но не забелязахме в нея нищо особено.

Посрещнахме утрото на приказки край димящата жарава на огъня. Небето се беше изчистило от облаците и се готвеше да посрещне първите слънчеви лъчи.

Веднага прекосихме поляната и застанахме в подножието на скалата. Не знам защо решихме да застанем точно там и да очакваме нещо, неизвестно какво, щом изгреят първите слънчеви лъчи. Вероятно за това решение натежа откритието от предния ден на един от приятелите, че в горния край скалата има - вероятно много отдавна издълбани - три кръга, „соларни”, както ги наричат археолозите, с големина на малка чинийка от сервиз за кафе, които образуваха триъгълник, чийто остър връх сочеше към земята.

Половин час не се случи нищо. Но след това един слънчев лъч заигра по върха на скалата, слезе по-надолу до соларните кръгове и започна да се движи по тях от ляво на дясно, описвайки светлинен триъгълник. Наблюдавахме тази игра на светлината около двадесет минути и след това почти цялата скала бе огряна от слънцето.

Без да сме специалисти и археолози, без да разбираме случайна ли беше тази игра на светлината, или сме били свидетели на някакво интересно явление, самият факт, че Ванга ми каза да наблюдаваме първите лъчи на слънцето точно на този ден - 5 май - и то ни даде своето странно доказателство (щом е казано - ще го видим!) - всичко това ни изпълни със странно вълнение и възбуда.

През целия ден коментирахме случилото се, разглеждахме скалата и кръговете във форма на триъгълник, които я „бележеха”, и зачакахме да падне нощта, за да видим какво ще ни покаже слънчевата посестрима - луната.

Повтори се историята от предишния ден. Около три часа, преди да се стъмни, отново заваля проливен дъжд и отново се намокрихме до кости. Небето остана прихлупено и облачно. Малко след това се стъмни. Застанахме пред скалата невярващи, че можем да видим нещо друго, но скоро установихме, че облаците постепенно се разчистват, и след около половин час видяхме и първата звезда на небето.

Тогава един лунен лъч, дори не разбрахме как се появи, повтори светлинната игра на слънчевия лъч от сутринта.

Беше около 21 часа.

Навсякъде беше тъмно. Лъчът докосна върха на скалата и после, многократно докосвайки соларните кръгове от ляво на дясно, около петнадесет минути описваше вече познатия ни триъгълник с остър връх, насочен към земята. След това лъчът изчезна. Стояхме неподвижни в тъмнината на два-три метра от тъмната скала и никой не смееше да пророни и дума, но вероятно и петимата сме мислели едно и също: случайна ли е тази игра на светлината по скалата, или между тях има някаква закономерност.

Но най-невероятното започва сега.



Няколко минути след това южната гладка страна на скалата, пред която стояхме, светна някак отвътре като екран на телевизор и сред планинската тъмнина тя се открои в светлосиво. И миг след това се появиха в открояващ се бял цвят... две фигури. Бяха огромни и заемаха почти цялото осветено пространство - гладката стена беше висока не по-малко от пет метра и около 3-4 м. широка, фигурите се виждаха толкова отчетливо и се открояваха така релефно, че имах чувството как всеки момент могат да се отлепят от стената и да тръгнат към нас. Беше толкова потресаващо, че ние буквално се вкаменихме - от това, което виждахме със собствените си очи, и (защо да крия?) - от страх...

Толкова добре съм запомнила тези фигури, че няма да ги забравя, докато съм жива. Отляво на скалата на преден план в цял ръст стоеше възрастен мъж, по-скоро старец, с дълга до земята роба и дълга до раменете коса. Лявата му ръка беше отпусната по тялото, а в дясната, протегната напред, държеше някакъв предмет - нещо като топка, кръгло, но не беше топка, по-скоро някакъв непознат уред.

На по-заден план, но по-горе и по-вдясно стоеше втората фигура. Не знам защо, на мене ми заприлича на фараон. Това беше млад мъж, който седеше в нещо като кресло, с прибрани един до друг и спуснати надолу крака и ръце, положени на облегалките на стола. На главата си имаше висока шапка, на която от двете страни над ушите стърчаха издатъци като антени.

Фигурите стояха достатъчно време на скалата, така че успяхме да ги огледаме и запомним добре. След това скалата „угасна”, стана отново тъмна и всичко наоколо се покри с непрогледна тъмнина. Отникъде не идваше и най-малка светлинка, за да помислим за някакви светлинни ефекти.

Когато се посъвзехме и осветихме с фенерче часовниците си, установихме, че сме наблюдавали видяното около двадесет минути.





Точно на гореописаната история и казаното от Ванга се гради цялата митология около случая.

Макар и по-рано като хронология, сега е момента да се каже един допълнителен факт, който като че ли има най-голяма тежест за сериозността на ставащото и макар въпросната случка да се случва години преди всичко разказано досега, само след всичко описано, следващата история може да бъде оценена.

По време на специализацията и?в Оксфорд през втората половина на 70-те години, Людмила Живкова има среща с висш представител на британското разузнаване МИ6. По време на разговора той и?съобщава, че с помощта на британските СДВ-станции (станции за сканиране със свръхдълги вълни) под връх Градище, в Странджа е засечена огромна кухина с изумително правилна форма на куб, за която няма съмнение, че е от изкуствен произход. Людмила Живкова е силно впечатлена от тази информация. Първоначално свръхдългите радиовълни СДВ се използват от американската флотска радиослужба за повикване на подводниците, тъй като се оказва, че за този честотен обхват дълбочинното проникване не е проблем. Впоследствие се установява, че свръхдългите вълни проникват без проблем не само през тлъст воден слой, но и през земната кора. Това довежда до активното им използване за дълбочинно сканиране на земните недра и регистриране на всякакви кухини в тях, както празни, така и пълни с нефт или газ. Тъкмо такава британска СДВ-станция „напипва” каверната във формата на абсолютно правилен куб в Странджа. Впоследствие Людмила забравя този факт, чак докато картата не влиза в играта и Ванга не дава своите възгледи за нещата. Когато Людмила получава стабилни позиции като председател на Комитета за култура, възлага на екип от най-близкото си обкръжение да започне разкопки на мястото в условията на пълна секретност. Трябва да се отбележи, че експедицията не е възложена на Археологическия институт към БАН, а на хора от собствения и?екип. Трудно е да се направи пълен анализ на събитията от онова време, но вероятно разговорът на тема „кухината в Странджа” с човека от МИ6 е бил доста по-обстоятелствен, а и очакваната находка в тази пещера е била толкова шокиращо невероятна, че се е наложило пълното засекретяване на разкопките... Тъй като Людмила има много контакти в световен мащаб с всякакви духовни лидери и личности, при едно от пътуванията си в Индия, тя се свързва с двама лами, свещеници и те също я уведомяват, че в България е саркофага на богинята Бастет. Което означава, че явно в пространството има някаква информация за нещата и някои хора отдавна знаят за това какво е скрито по нашите земи. Ламите са казали, че това откритие ще направи голямо добро на България в бъдеще.

И така, всичко описано досега явно дава достатъчен сериозен повод за започване на разкопки. В експедицията участват:

- Кръстю Мутафчиев – ръководител на служба „Културно наследство” в Комитета за култура.

- Красимира Стоянова – служител в Комитета за култура, племенница на баба Ванга (интересното е, че по-късно Красимира завършва египтология в НБУ).

- Иля Прокопов – ст. н. с. II степен, историк и нумизмат, по-късно директор на музея в Кюстендил и на Националния исторически музей (НИМ).

- Цеко Етрополски – вероятно става дума за журналиста Етрополски, завеждал бюрото на ЮПИ в София.

- Георги Пантов – главен механик на Рудник „Странджа” (Не е ясно дали това е петият основен член на експедицията, или има още един).



Официалната история мълчи откъм подробности как са протекли разкопките, както и какво е открито. През лятото на 2009 г. за първи път посетих мястото и направих свое собствено проучване на нещата. Това, което разбрах се оказа много по-голямо, дълбоко, древно и многопластово от всичко, което знаехме досега. Намесени са множество интереси и следите се преплитат една връз друга, което прави представянето на нещата в една адекватна хронология почти невъзможни. Успях да се срещна и да интервюирам местния „събирач на истории”, Илия Петков, който е бил партиен секретар по това време и също е бил пряк участник в събитията. Милият човек е вече доста възрастен, но добротата е изписана на лицето му. Прие ме с удоволствие и разказа чистосърдечно, всичко което знаеше. Разговорът на моменти бе доста комичен, защото клетия човек е почти оглушал. Слуховите апарати не му помагаха и трябваше да крещя в ухото му, когато исках да задам някой въпрос. В процеса ми хрумна, че мога да му пиша въпросите си на лист, но дори тогава той ги четеше с лупа, защото нямаше очила. Това не се налагаше често обаче, защото той разказа почти всичко което искам да знам, без да задавам конкретни въпроси. По всичко личеше, че е разказвал целия сюжет безброй пъти на десетки хора, като мен, които са идвали от цялата страна, за да се докоснат до мистерията.

Ще пресъздам подробностите около случилото се, така както не могат да бъдат намерени в нито един официален източник.

След прожектирането на холограмата, разкопките започнали бавно и мъчително. Прогреса бил бавен и станало очевидно, че трябва по-тежко оборудване за постигането на целта. По този повод се присъединяват минни инженери, които заключват, че това е стар тракийски, а впоследствие е бил и римски полу-открит рудник, с открита част и галерии. Първоначално, миньорите намират само дървена лебедка, която очевидно била много стара. В процеса на копаенето експедицията намира вестник „Правда” на руски. По-късно Илия ми обясни, че през 1949-50 г. пристигнал инж. Лебедев, който дошъл да изследва района на база някакви стари документи намерени в Ермитажа в Санкт Петербург под претекст, че иска да види дали има условия за развитие на рударството в околността. Тази версия е много слабо издържана. Очевидно руснаците са просто поредните, които са получили сведения по свои пътища, че в Странджа има нещо от голямо значение, което ако попадне в ръцете на някоя от Великите сили, може да бъде в голяма полза. Излиза, че руснаците открили статуи до кръста както и камъни с надписи (и на Градището и на Мишкова нива, за която ще стане въпрос по-нататък в изложението). Опаковани са в чамови дъски в 1 волска каруци и са пренесени до пристанището в Бургас, а оттам – навярно за СССР. За да се убеди Илия, че нещо наистина е изнесено от страната, той отишъл при коларя и го попитал, дали тази история е вярна. Коларя казал „да” – била една пренатоварена каруца, теглена от 2 вола. След това Илия разказа за едно друго, още по-старо сведение. По време на турско робство, от Цариградската патриаршия са били изпратени двама свещеници с много висока култура и ранг. Те дошли с група работници, които са работели и на гробницата на Бастет и на Хероона (за който ще обясня по-късно) в продължение на 6 месеца. Възрастните хора твърдят, че са отнесли всичко за Цариград и може би Гърция. Всичко това води на въпроса – какво се случва тук? Излиза, че българите за пореден път разбират последни, за това, което е скрито в собствените им земи! Очевидно за това малко забутано място в малка Странджа се знае от Индия през Великобритания, Русия и дори гръцката ортодоксална църква! След това Илия каза, че мястото е посещавано и от нацистите, което разбира се е логично и е похлупака на всичко. По време на ВСВ в Малко Търново е имало 2 групи нацисти. Едната е инсталирана в граничния отряд, където са сложили голяма антена. Другата е настанена в местността Витаново. Ходили са на върха Градище за да подслушват линиите. Предвид сведенията, които имаме, че фашистите са се интересували от всичко окултно и са пращали експедиции по цял свят в дирене на всякакви древни, скрити оръжия, които да обърнат хода на войната в тяхна полза, не е чудно, че са минали и през Странджа. Официалната версия за присъствието на немските войници е за да се подслушват телефонните линии по време на войната, но предвид всички други екипи, които са ровели в околността, няма да е смело, ако предположим, че всичко е просто едно извинение, за истинската цел, която е пещерата на Бастет. По стечение на обстоятелствата, един от нацистите загива в областта, когато камион го блъска по невнимание, давайки на задна скорост при строежа на един бункер. Гроба на този германец стои и до днес и аз го посетих, за да се уверя в историята. На паметната плоча едва се различава вече почти изличена свастика. Оказа се, че историята е вярна.

Поемайки по следата, че разузнаванията по целия свят и различни духовенства знаят за гробницата на Бастет в България, попитах Илия дали преди въпросните събития през 80-те, в околностите е имало легенди свързани с Бастет или нещо подобно. Той се позамисли и разказа следната история. Преди много години негов приятел донесъл снимка на килимче, на което е избродирана жена-котка с мустаци. Снимката е направен в Стара Загора в апартамента на един друг техен познат, където над леглото стояло въпросното килимче с този образ на фона на двата върха – Малко и Голямо Градище. Явно тази легенда е съществувала и отпреди и се е съхранила по този начин (вече ти бях писал веднъж затова, как в българските килими и шевици се вгражда езотеричното знание на древните).

В контекста на историята за нациста обаче, можем само да заключим, че определено Германия също има апетити във въпросния сюжет, тъй като има слухове, че всичко в процеса на разкопките е отнесено там за изследвания и никога не е върнато. В процеса на разкопките, екипа попаднал на вход, подобен на минна галерия водещ към дълбок тунел и затворен с обработен правоъгълен камък. В тунела са открити полуизгнили дървени дръжки от сечива и скрипец. Освен тях екипът открива 2 камъка от черен гранат – плосък с гравиран мъжки профил и сферичен с 12 стени (това се потвърждава и от Илия, който твърди, че скоро след приключването на разкопките посетил мястото и под камъните имало остатъци от същия черен гранат). За него изследователите смятат, че е ценен информационен носител, подобен на днешните микрочипове. Находките били изпратени незабавно по разпореждане на Живкова в ГДР за лабораторен анализ, но там, както вече казах, изчезват безследно.

Групата попада и на друга странна находка. На около 2 м. след входа откриват дупка в пода с формата на окръжност, приличаща на кладенец и запълнена с каменни късове. Върху скалите на връх Градище пък са открити странни указателни стрелки и знаци, напомнящи древна писменост и идентични с тези върху старинната карта. На лявата скала отгоре е имало 3 соларни кръга, които ако се съединят се получава триъгълник, който сочи входа на едната галерия, която те откриха (както се описва в горе поместения разказ на Красимира Стоянова; сведение, което се потвърждава и от Илия Петков). Впоследствие екипа намира вход и от южната страна. От източната страна на рудника пък, те открили много голяма пещера, която имала невероятна акустика. Тази пещера е засипана и е неузнаваема днес като локация. Самият аз не успях да открия къде се е намирала, а какво е имало в нея – по сведения – никой не е разбрал, защото е била затрупана при взривовете на скалата, без да бъде проучена.

Докато екипа е работил по обекта, дали им няколко граничари, които да им помогнат в изкопните дейности. При копаенето започва да им посинява бялото на окото и да получават пареза на крайниците. Носят се слухове, че част от тях след това са полудели и загинали. След този случай спрели да ползват „външни” хора. Впоследствие се оказва се че има много силна радиация на мястото, която може да е породена или от извънземната технология, която е закопана там или от някакъв вид защита, която е била поставена от древните, която да влезе в действие срещу любопитни люде.

Други слухове твърдят, че екипа е намерил скиптър от извънземна материя – метър, метър и нещо, който показва различни холограмни образи, в зависимост къде точно хванеш скиптъра. Според някои източници член на експедицията контрабандно е изнесъл този артефакт от извънземен произход, намерен при разкопките под Градището (както и кости от неуточнено погребение в Хероона, намиращ се в съседство – в местността Мишкова нива; костите са принадлежали на същество, високо 260 (!) см. и са били продадени на западна космическа програма (вероятно NASA) във Виена. За съжаление тази информация е невъзможно да се допълни и детайлизира). Изглежда пещерата е свързана с този вид технология по някакъв начин. Това, което е проектирано от скалата навярно е просто изображение, което се активира на определени периоди с някаква цел и не е свързано по никакъв начин с групата посетила мястото. Ванга просто е получила информация, кога ще е поредната прожекция. (Има и други твърдения на местни хора за наблюдение на подобни фигури на същото място през различни части на денонощието.) Заедно с информацията, че са открити предмети от извънземен произход ни дава основания да мислим, че цивилизацията оставила този вид съоръжения или е близка до тази, отговорна за устройствата в Румъния, за които Raduговори или поне става дума за нещо сходно. Както съм споменавал и преди – възможно е всички тези комплекси да са свързани с безкрайната мрежа от подземни тунели, от които земята е пронизана. Ако не пряко свързана с румънския комплекс, то всички места в областта около пещерата на Бастет не са случайно разположени и имат своето значение. Смята се, че всичко е един огромен комплекс, има много неоткрити неща в района и много обрасли, тъй като в България пари за археология – не се отделят. Нещо, на което Мафията и иманярите, не възразяват.

В крайна сметка няма ясни данни за това, какво е изровено от гробницата на Бастет. Това, което аз мисля, от всичко, което разбрах, е че самата гробница е на няколко нива и всичко, което е изнесено от нея не е същината на скритото вътре. До най-дълбоките нива никой не е успял да проникне, в това вярвам твърдо.

Въпреки секретността на проекта новината за необичайните находки стига до ушите на Държавна сигурност (българския вариант на NSAпо времето на комунизма) и службите вземат обекта под своя опека. Дълго време районът е бил отцепен от военните. Внезапната смърт на Людмила Живкова слага край на проучването. Патронажът поема министърът на минералните ресурси Стамен Стаменов, но той също умира преди експедицията да се върне на Градището.

След това мястото е строго охранявано от гранични войски и специални части. По свидетелства на бивши ДС служители чак до „нежната революция” обектът бил охраняван предимно от спецвойски. Около него била вдигната и „жива ограда” от силно отровни пепелянки, отглеждани от узбеки, регистрирали фирми по 56 постановление в крайбрежната ивица от Созопол до Ахтопол. И ако случаен човек имал неблагоразумието да се опита да се провре през „съскащия” плет, влечугите веднага пускали в действие смъртоносния си език.

Четири дни преди кончината на Людмила, на 16 юли 1981 г., бъдещата дясна ръка на Горбачов, академик Станислав Шаталин, с целия си екип се озовава... в ...Малко Търново! Какво е правил там – остава неизвестно. Изглежда руснаците имат твърдо присъствие в областта и имат апетити.

Обектът отдавна не се охранява от военните, но така или иначе достъпът до него е невъзможен без изрично разрешение на гранична полиция направено няколко дни предварително, защото се намира непосредствено до българо-турската граница и попада в зоната „зад мрежата”. Отвън мястото прилича на обикновен хълм и с нищо не подсказва, че под него лежи египетски саркофаг. От западната му страна се забелязват два отвора, напомнящи изоставени рудници.

По привидно стечение на обстоятелствата, в местността Мишкова нива (много близо до гробницата на Бастет), по същото време когато текат разкопките от екипа на Людмила Живкова, работи и професор Александър Николаев Фол– виден български историк (от гръцки произход) – траколог и филолог, основател на Института по тракология. Фол демонстрира открито враждебно и пренебрежително отношение към Мутафчиев и Стоянова, а реално през цялото време работят на няколко километра разстояние един от друг.




Професора се е занимавал с проучването на мястото, което той нарича „Хероон” (което преди това, както вече споменахме е разграбено от гръцките монаси и руснаци, наред с находката на Градището и където е открит скелета на гиганта). Най-ранните предания са, че това е светилище на Дионис.

Култов паметник построен приживе за обожествяван владетел, жрец или митично същество, превърнат впоследствие в негова гробница. Официалната датировка е 2 000 г пр. Хр., а неофициалната говори за 3 000 г. възраст на външният кръг и камерата и 6 000 г. на външният кръг и долмена с гранитната плоча,което автоматично повдига въпроси. Или най-малкото ни кара да погледнем по-замислено към гробницата на Бастет под близкия връх. В тази връзка трябва да кажем, странни неща са наблюдавани и на Мишкова нива. Местни жители твърдят, че усещат някакво енергийно излъчване, но какво точно никой не може да обясни.

От другата му страна е разкрит уникален тракийски комплекс от V в. пр.н.е. – тракийска куполна гробница, светилище с жертвени корита, некропол и крепост от римско време. Находките подсказват, че случайно или не мястото е било свещено както за траките, така и за римляните.

Нашето внимание към този обект привлече неговата прилика с машина за преминаване през пространството, времето и измеренията създадена от атлантите (самия комплекс прилича на Атлантида както я описват някои от птичи поглед – 3 вписани един в друг кръга). Лично по мое мнение, обекта е доста по-интересен от самата гробница на Бастет, а самото място е много по-отворено енергийно за посещение, за разлика от Градището.

Така или иначе свързването на няколко сходни обекта в местността в една схема предполага наличието на още обекти и още по голяма мрежа със специфична функция.




За размисъл

Преди да дам заключението на нещата и края на самата история, нека помислим отново малко за всичко случващо се.

Кога човек скрива най-скъпото нещо, което притежава, на най-сигурното място?

Когато го очаква някаква голяма трагедия, някаква фатална загуба. За Древен Египет това е времето след 332 г. пр. Хр., когато великият Александър Македонски разбива персите и завзема Египет. След девет години умира, а властта на неговата огромна държава се поделя между неговите военачалници. Управител, а после цар на Египет, става Птолемей, който поставя началото на династията на Птолемеите, управлявала до 30 г. пр. Хр. След това Египет бил покорен от Рим, а в VII в. сл. Хр. - от арабите. Това бил един предизвестен край за залеза на великата египетска цивилизация.

На около 20 км. северно от град Мемфис се е намирал легендарният град Ану (Хелиопол), който бил седалище на могъщото духовенство. Жреците попечителствали Школата на мъдростта и пазели религиозния държавен култ. Тази школа била прочута и по времето на Птолемеите, за нея с огромна почит разказва и Херодот. Но тези жреци не били само „духовници”, по-скоро високообразовани избраници, едно научно затворено общество, запознато не само с религиозните идеи, но с най-древните познания, с науката за небесните тела, вероятно с изкуството на символната архитектура и йероглифите. С две думи, тези жреци-учени били съвсем наясно каква е бъдещата съдба на Египет и се опасявали за опазването на хилядолетните познания. Египет вече не бил сигурно място за съхранение на тези знания, защото предстояли още войни, кръвопролития и промени в целия регион. Трябвало да се търси сигурно убежище, но къде?

Още през VII в. пр. Хр., по време на управлението на фараона от XXVI династия Псаметих I, 664-610 г. пр. Хр.) гърците основали своя колония на територията на Египет - в делтата на река Нил, югозападно от Саис. Тук възникнал големият гръцки град Навкратис (възприеман като предшественик на Александрия), който изиграл голяма роля за сближаването на египетската и гръцката култура. Египетското влияние се разпростряло в страните от Средиземноморието, а по-късно и върху Римската империя, в чийто състав освен самият Египет влизали още Балканите, Италия и други страни от Западна и Източна Европа. Наред с египетските култови предмети в тези страни прониквали и египетските религиозни представи, така че нашата територия не е била непозната за жреците.

Ванга казва: „Историята на света – две хиляди години преди нашето време и две хиляди след него, е изписана от вътрешната страна на голям каменен саркофаг от черен гранит, на непозната досега писменост.” Това не е необичайно. Царските книги за отвъдното се срещат изписани в Древен Египет по късните каменни саркофази от времето на персийското владичество и Птолемейският период. За първи път такава книга е пренесена върху саркофаг още по времето на Мернептах (1213-1203 г. пр. Хр.). По време на Средното царство също са използвали саркофази с изписани отвътре свещени текстове. Обикновено те се изработвали от черен или червен гранит. Повечето от откритите досега саркофази са датирани от периода на XXVI-та династия (около 500 г. пр. Хр.). Тогава в Гиза често нахлували външни лица и жреците от онова време явно предпочитали идеята за изписани каменни саркофази, които да се полагат в гробници, слизащи дълбоко под земята, с широки правоъгълни шахти, като тези в Сакара, например.

Според мен тайнственото и необикновено пътешествие на древните египтяни до Балканския полуостров в земите на трак е станало по времето на Птолемей I (ок. 323 г. пр. Хр.). Както вече уточнихме, това не е било невъзможно, защото и двете земи са били част от Римската империя. А преди това, по времето на Александър Македонски, са били части от неговата „Световна македонска държава”. В многоезичната македонска армия се сражавали и много траки, които после се заселвали по долината на Нил.

По времето на Птолемеите Египет водил войни за морски пътища и бил признат за Средиземноморска държава. Значи не е било проблем да се организира пътуване от Египет, през Средиземно море, Дарданелите, Мраморно море и да се достигне югоизточния бряг на Черно море, откъдето започва да се извисява Странджа планина. От тази страна тя се издига полегато и е удобна за изкачване.

Остава да отговорим на въпроса защо саркофагът е донесен и скрит в тази планина. Тя се намирала в територия, която се превърнала в отдалечена северозападна провинция на Римската империя и изпаднала в изолация, довела Тракия до упадък през III-I в. пр. Хр. Голяма част от населението на укрепените тракийски селища и на високопланинските крепости започнало да слиза в равнините, по-близо до производителните центрове.

Странджа в по-голямата си част се намира в днешна европейска Турция. В българската част заедно с друга по-малка планина, намираща се близо до западните и? склонове, образуват ниската заоблена планинска верига Странджа-Сакар.

По билото на Странджа минава границата на България с Турция, а най-високият връх на планината в българската част е висок 710 м. и се нарича Голямо градище. Някога тук е имало тракийска крепост.

Под нея тече река Резовска.

Под този връх е поляната и тайнствената скала, на която е наблюдавано чудното явление с изображението на двете фигури.

Странджа планина е известна със залежите от медни и железни руди, затова още от древни времена тук е било развито рударството и има прокопани галерии на древни рудници под планината. Това са важни уточнения, защото те ще ни помогнат в по-нататъшните разсъждения.

Според някои версии думата „странджа” е одриска по произход и идва от името „Тонзос” (река Тунджа), „Тра-Тонзос” (на изток, отвъд реката) – „Транзос” – „Транза” и „Странза” при българизацията и грецизацията, т.е. от одриска гледна точка на изток от Тонзос, към черноморския бряг. Зоната Тра-Тонзос е била огромна и е достигала чак до т. нар. Делта на Босфора. Според друг тракийски топоним думата означава „връх, защита, шлем, височина”, а според старобългарския корен „стран”, означава отстранена, затворена територия – с две думи защитено и закрито пространство, подходящо да се скрие нещо ценно.

Но Странджа върви редом със Сакар планина и докато за първата планина можем да намерим някакви обяснения за името, не така стои въпросът със „сакар”. Откъде идва, какво означава? Аз поне не можах да открия никаква следа освен тази на древните египтяни и смятам, че е привнесено от тях. Защото те нищо не са правили случайно. Всяко тяхно действие, да не говорим за важната им мисия в Странджа планина, се е подчинявало на определени магически и религиозни ритуали, свързани с определено божество, с цел то да покровителствува и пази направеното в негово име.



Сакара се наричала в Древен Египет местност до платото Гиза в Мемфиския некропол. Тя има голямо значение в историческо отношение, защото тук са представени всички основни династии – от Първата до епохата на Птолемеите и управлението на персите. Названието „Сакара” идва от името на древния бог на мъртвите - Сокар. Първоначално вероятно е бил бог на земята и плодородието. По време на празника му по полетата е теглен камък (неговото култово изображение?) в ладия, закрепена върху шейна, а хората са следвали с венци от лук около вратовете си. Тъй като култовият обсег на Сокар били некрополите, той се превръща в бог на мъртвите. В уподобяването на божествата на царя Сокар приема образа на небесния сокол и започват да го изобразяват стоящ върху камък. Основните обекти на култа към Сокар били могилата и свещената лодка, която отнасяла мъртвия цар на небето. По време на Древното царство Сокар се смятал за покровител на занаятите, рудодобива и по специално на металообработването.

Отъждествяван е с бог Озирис – бог на плодородието, подземния свят и възкресението. По време на Средното царство е известен като синкретичен (общ) бог Сокар-Озирис, тъй като между двете божества има тясна връзка и действията и ролите им често пъти са взаимозаменяеми. По времето на Птолемеите празникът му е свързан с кръговрата на слънцето към пролетта, когато като Озирис символизира възкресението и обновлението на природната сила. Празникът се е провеждал през петия месец по време на новолуние с издигането на свещената колона „джет” като символ на възраждането на духовното.

Според древната свещена египетска книга Ам Дуат – Книга за отвъдния свят, Сокар се вижда в изображението на четвъртия и петия час. Тази книга била белег на царската гробница и на познание, недостижимо за обикновения египтянин. Била разделена на 12 части, които символизирали 12-те часа на нощта. Четвъртият и петият час са Четвъртата и Петата област на подземния свят, като Петата, където властва бог Сокар, има изключително важно значение - това е най-дълбоката и централната част на отвъдния свят, където настъпва преобразяването на покойника, където „тленното се превръща в нетление”.

Изображението на Петата област в древните египетски текстове представлява тунел, пълен с вода, който води от изток на запад и се изкачва към голям Сфинкс, чиято задница е затрупана с пясък. Този Сфинкс, наричан „Акер”, сякаш пази входа към странна елиптична камера, в която стои Сокар, изобразен тук като човек с глава на сокол...

Известно е и друго изображение: Сокар е застанал в могилата си, в нещо като хълм, увенчан с някакъв черен коничен символ.

Спомнете си как е описан „фараона” на скалата при експедицията в Странджа - той е увенчан с конична царска корона.

Според древните египтяни той е бил бог, въплъщаващ земята. Изобразяван е като тясна ивица земя съответно с човешка или лъвска глава в двата края или просто като два обърнали си гръб лъва. Едното животно гледа на Запад, където залязва слънцето и започва нощния му път и където се намира царството на мъртвите. Другото животно гледа на Изток, където всяка сутрин слънцето се издига от царството на тъмнината. Двата лъва пазят входа и изхода на подземния свят.

Казаното от Ванга е напълно възможно - възможно е египтяни да дойдат по вода, да се изкачат на известно, но скрито място в планината, да донесат изписан отвътре със свещени текстове саркофаг от черен гранит и да го закопаят дълбоко в земята! Защо обаче било необходимо да се отиде на определеното от Ванга място и да се наблюдават първите лъчи на слънцето и луната точно на 5 май? Защо тази дата е била толкова специална?

Празниците на Сокар-Озирис като период на възраждането на природата и духовността са се чествали през май по време на новолуние. На 5 май 1981 г. луната е била в новолуние и е преминавала през Кит, Овен и Бик! Древните египтяни са вярвали, че тяхната цивилизация е създадена в ерата на Телеца/Бика, затова и в Старото царство са се прекланяли пред бика. Някои съвременни астрономи датират тази ера през 4630-2200 г. пр. Хр. Значи на тази дата сме получили едно древно, четирихилядолетно послание и потвърждение - това едва ли е случайно. Древноегипетските писмени паметници съобщават, че Ростау (отвъдният свят) трябва да бъде търсен в нощното небе: „Аз изминах пътищата на Ростау по вода и по суша. Това са пътищата на Озирис и те са в небето.”

Слънцето на този ден е преминавало през съзвездието Овен, изгряло е в 6,17 ч., залязло е в 20,31 ч. и в лъчите му няма нищо особено, освен че триъгълникът, който очертават върху скалата, се повтаря вечерта с лунните лъчи. Но според египетската митология слънцето и луната са двете очи на небесния ястреб, олицетворяван от бог Сокар. Лявото е деня - слънцето, а дясното – луната или нощта. Тъй като едното от тези очи „расте” и „намалява” в течение на лунния цикъл, древните египтяни използвали числени части от единицата за обозначаване на символа на Уаджет (Окото). Събирането му означавало завръщането на пълната луна като символ на хармония и че космическият порядък Маат е непокътнат. Значи общо взето ние сме били във времето, указващо този порядък.

Високообразованите учени-жреци са владеели до съвършенство езика на символите, названията и символната архитектура. Името на нашата планина Сакар едва ли е случайно съвпадение с името на местността Сакара, посветена на бог Сокар; той е древен бог, изобразяван като сокол, небесната птица, каквато се среща в Странджа; бог е на мъртвите и подземния свят и владее една от най-важните области - тази, в която материалното се превръща в духовно. Какво по подходящо място да съхраниш древните световни познания, изписани на саркофаг? Нали те са ни дадени от боговете? А дали пък там, под скалата, където стояхме, има такова място за преобразяване? Сокар е покровител на рудниците и на металообработването, на дълбоките минни галерии и шахти, с които е опасана цялата Странджа планина. На това място е имало стар меден рудник,а съвсем близо до него, до Малко Търново има още действаща мина. Освен това Ванга неведнъж споделяла: „Всички говорят за пирамидите в Египет, но древни пирамиди има и у нас”.

Когато настъпи определеното време и саркофагът с тези древни познания бъде намерен, можем да си представим пътя, по който ще вървят откривателите: вероятно дълга подземна галерия ще завършва с дълбока четвъртита шахта (нали в такива през 500 г. пр. Хр. жреците в Гиза са заравяли изписаните саркофази, за да ги запазят от чужденците), след това ще достигнат до тунел и овална пещера пълни с вода, където в средата, върху някакъв постамент, камък или скала („хълм”) ще се намира саркофагът. Центърът, в който материалното придобива нематериален израз по някакъв начин, какъвто не можем да си представим.

Ванга е права като казва, че не става дума за „съкровища” в нашето материално разбиране на думата. Но едва ли е толкова лесно да влезеш вътре, ако не си допуснат, ако не е отворена за теб портата на подземния свят, както се казва в един текст от пирамида: „Отворени са за теб портите на Акер”, защото лъвовете пазят и на входа и на изхода.

                 
Това е лъвицата Секхмет – представителка на волята на слънчевия бог Ра. Унищожава враговете на боговете. По – често представяна като полужена


Има теории, че първите хора, населявали земята, били хората-лъвове според древните египтяни, т. е. хората-богове, които се появили на тази планета в периода на зодиакалния знак „Лъв” преди около 11 хиляди г. пр. Хр. Възможно е древното познание, за което говори Ванга, да датира от това време, но за мен е интересен и един друг факт: защо древните египтяни са предпочели да скрият древното си познание в нашите земи и защо ние (българите) почитаме толкова много лъва или лъвовете и даже ги изписваме и в съвременния ни държавен герб? 



Лъвът не е животно, което е обитавало тези земи. Явно причината е друга. Лъвът изразява физическа сила, но и духовна мощ и още древните траки са го изобразявали на стели и керамични съдове. Защо древните българи не са поставили на герба си конската опашка, а са оставили лъва? Повлияни ли са от вярванията на древните египтяни или са имали свои познания за първите човеци-лъвове и за началото на човешката история? Или пък имат с египтяните някакви общи, древни допирни точки?


Горен Египет ли е свещената Странджа?



Горен Египет или най-древният субстрат на тракийското наследство е напълно възможно да се намира в Странджа. Има податки от етруския език, които смайват с логичната си връзка с името. Освен това „тра”означава на Изток, а „джет” е известният митичен източник на сътворението в египетския език, а също и окото „уаджет”. В речниковия запас от думи в етруския език се открива забележително сходство между името на планината Странджа и думата „srancza”, която от своя страна удивително подхожда по значение за обозначаване на ороним. „Srancza” на етруски език означава горна част – Горен Египет, а „penza” долна част (съответно hampha – дясна страна и laiva – лява страна). Не само „srancza” има аналог в българската топонимика, но но и laiva е съвсем ясен аналог с българското „ляво“. Ако само това бяха изключенията в езиковите връзки между българския и етруския език, ние можехме да отдадем тези прилики със случайни фонетични сходства.

Имаме и митологично тълкуване на името „Странджа”. Тя била красива млада жена от знатен род, която по неспоменати причини никой не е посмял да поиска за жена. Митичната девойка напуснала семейството си и с близки хора се заселила далеч от родният си дом. Не след дълго около нея започнали да се събират голям брой хора, които тя покровителствала и закриляла. По примера на амазонките, Странджа ходела с мъжки дрехи, обичала да язди дълго и да плува в морето.

В периода VІІІ-VІ век пр. Хр. в района на Странджа е обитавало тракийското племе асти, което съвременниците са свързвали с планината. Те се споменават в различни древногръцки и римски източници. Според тези именно писмени източници, планината Странджа се е наричала Астей илиАстика (по-ранното, тракийското име в древногръцки запис), или Хемимонт (по-късното, древноримско име).

Племето асти било твърде многобройно и в този смисъл било забележимо сред околните. Едва през ІІІ-ІІ век пр. Хр., когато мощта на Одриското царство отслабнала, в Югоизточна Тракия се откроила като относително по-стабилна държавната формация тази на астите, чиито главен град бил в сърцето на Странджанския масив – в Бизие. Според някои автори това е град Виза в Европейска Турция. Но наше мнение селището се намира на българска територия и най-вероятно е град Урдовиза или Бизоне.

В „Забранената египтология” на Ердоган Ерчиван авторът прави много интересно предположение, което се основава на сериозни проучвания на британския професор по египтология Ърнест Алфред Уолис Бъдж, който твърди, че праобраз на Озирис, свързан с Орион, е друг бог, наречен Ас Ар, като женският вариант наИзида се нарича Ас-т. Това е много интересно свидетелство, което може са обясни смятаните за недостоверни твърдения на българската пророчица Ванга, че в околностите на Малко Търново в Странджа е погребана египетска принцеса. Тази фараонка обаче ще се окаже тракийска или прототракийска, по определението за древното население на региона, дадено от Кръстю Мутафчиев в книгата му „Homo sapiens за произхода на homo sapiens”.

В историческата наука е познато името на владетеля Садалас, при чието управление Астейското княжество бележи най-голям възход. Тогава територията, подвластна на Садалас, се простирала покрай морето от Южна Странджа чак до Одесос на север.

Астея е едно много интересно име, което също така е духовна степен на посвещение, известна ни от Ведите. По съдържание това е целомъдрие в мисъл, слово и действие, или степен на усъвършенстване по скалите на духовността.

Но да се върнем по-напред във времето и да видим къде се споменават тракийски племена и кога. Първото ни по-известно позоваване е в Илиадата на Омир, където съвсем ясно се говори за митичен царРезос в Тракия, който бил велик пълководец, предвождащ войската си на колесница от злато и сребро, по-скоро бог, слизащ от планината Олимп, отколкото обикновен смъртен. Не може с лека ръка да се пренебрегва и връзката на топонимите с името на река Резовска в приблизителния на описвания ареал от древността.

Първите най-ранни податки за тракийското население са още от 35-40 в. пр. Хр., тъй като имаме артефакти, показващи изящни ювелирни образци, мегалитни съоръжения, които би трябвало да се датират по-прецизно, и селища с оформена градска структура още от неолита. Следователно не е необичайно да се твърди въз основа на факти от различен характер, че траките са един от най-старите народи на света.

Че цивилизация от Странджа създава Горен Египет е смело, но не без основание твърдение.

Има геологически, антропологически, топографски, археологически и дори писмени източници, които показват изключителна близост на културата от нашите земи и тези в Шумер, Акад и Египет. Самата египетска култура сякаш се появява от нищото, защото въпреки усилените търсения на археолозите това, което откриват преди първата династия, е значително по-ниска в цивилизационно отношение култура.

Според някои учени в геологическо отношение Странджа е много стара планина, която сякаш е оцелявала при сериозни катаклизми. В тази връзка те изказват предположения, че възникването на странджанската система започва след разкъсването на свръхконтинента Пангея преди около 200 млн. години – периодът на образуване на океанската кора и планините. Други учени я определят като млада планинска верига, част от голямата Алпо-Хималайска система, в която тя се намира. В изграждането й най-съществено участие имат старите мезозойски наслаги от Триас, Юра и Горна креда.

Антропологично и геоложко изследване показа в последните години, че планината е била обитавана от преди 50 000 млн. години, което потвърждава версията за архаичния произход. Необикновената флора в региона няма аналог на Земята и обрича на неуспех опитите да бъде присадена в парникови условия, където и да било другаде.

Но какво свързва планината Странджа с тайната на пирамидите?

Трудно за възприемане, но ето, че дойде време да се разбият някои културно-исторически стереотипи и да се разбули малко от мистерията като се погледне движението на човешката цивилизация напред не като на единичен и граничен процес, а като на съвкупност от твърде много и разнородни по научен приоритет надградени знания.

За за се постигне разкриването на нещо необикновено не са достатъчни обикновените научни методи. Антропологическа експедиция отпреди няколко години в региона на планината датира чрез радио-въглероден анализ човешка активност отпреди 50 000 млн. години. Освен находки на отдавна изчезнали видове от флората и фауната, са открити следи от човешка дейност с такава давност, която разбива представата за зараждането на човешката цивилизация. Странджа е останала сякаш встрани от тежки климатични или геологични трансформации и е била населена от homo sapiens много преди предполагаемото. Това би означавало началото на нов подход към всички исторически обекти в планината, които са частично датирани с неясни тези.

В региона има над 10 мегалита и долмена, приписвани досега на траките, някои от които напълно непроучени. Напълно възможно е да са дело на прототракийско население, което е обитавало планината преди повече от 8000 г. пр. Хр. В тази статия ще предоставим нови доказателства за различен исторически интердисциплинарен подход.

В последно време не само чуждите, но и нашите учени започнаха да търсят по-задълбочено произхода на тракийската култура. Според астронома проф. д-р Владимир Дерменджиев от Астрономическата обсерватория към БАН, има доказателства, че населението на нашите земи е притежавало ценна за човечеството астрономическа информация, интерпретирана върху каменните стражи, мегалитните строежи и могилните комплекси. Дерменджиев е забелязал, че могилният комплекс в Сборяново в близост до Исперих наподобява прецизна астрономическа карта отпреди повече от 7000 г. Разположението на могилите отговаря на някои групи звезди от видимата небесна сфера на нашата географска ширина и по-точно на съзвездията Малка мечка, Жираф, Колар, Персей, Касиопея, Гущер, Цефей и Дракон, като големината на могилите съответства на яркостта на съответните звезди. Още по-далеч стига бившият директор на музея в Исперих Йордан Стефанов, който твърди, че звездната карта в Лудогорието е огледален образ на звездното небе отпреди повече от 7500 г. Хелиографското струпване на 17-те струпвания от стомогилния археологически комплекс отстоят на определени разстояния, като пет пъти се повтаря дължината 1900 м, с които са означени в началото и края на могилните некрополи, както и отстоянието от Свещарската могила до култовия комплекс Демир баба теке, който в миналото е бил централно светилище на траките. Според Стефанов гетите са притежавали завидна астрономическа култура, като жреците им са познавали поименно повече от 500 звезди. От картотекираните над 280 могили, групирани в 19 некропола, както и останките на 57 антични селища, както и т.нар. „загадъчен камък” става видно, че резерватът Сборяново е освен всичко друго и астрономическа обсерватория.

Няма логика да смятаме, че астите от Странджа или техните предци са изостанали в своето развитие. Един от известните археологически обекти в планината Мишкова нива е датиран неправилно заради по-късните гръцки текстове, както и заради намиращата в близост все още неразкопана римска вила. При внимателен оглед на обекта се вижда, че той е част от цял ритуален комплекс в разширяваща се навън спирала. Поради факта, че намерените на Мишкова нива находки никога не виждат бял свят, цялостното проучване стига до тезата на Александър Фол, че това е некропол на херой или храм на Аполон. Запазени са част от подовата настилка, гробната камера и дромоса (коридор), както и двете крепиди (огради). Гробницата е построена според него от мрамор. Входът е увенчан с триъгълен фронтон с изобразен на него щит и копие между две човешки длани. До храма, датиран от IV век преди Христа, са открити крепост на връх Голямо Градище, рудници, могилен некропол и укрепена римска вила рустика. Гробницата е използвана като хероон (светилище на митично или реално съществуващ цар, жрец или герой). Там са намерени мраморни жертвеници на Аполон Аулариос с надписи, посвещение на Херакъл и оброчни плочки с изображения на тракийския конник, съхранявани в историческия музей.

Разполагайки с нови факти, днес можем да предложим по-различно тълкуване. Единствената стела с гръцки надпис, въз основа на която се прави датирането, не е ясно дали е намерена в близост или на обекта. Напротив – при изследването на вътрешния кръг на мегалита, който представлява вписани един в друг кръгове с лабиринтни проходи, отвеждащи до малък купол, се оказва, че е напълно възможно обектът да е значително по-стар. Самата конструкция на паметника не показва директно сходство с тракийски некрополи от късния период, открити в Родопите или в Северна България. Обектът много повече прилича на новооткрит наскоро подобен храм в Гьобекли тепе, днешна Турция, датиран от Джулио Мали на около 11 000 г. пр. Хр., или дори на гробницата на Атрея в Микена, която има куполообразна част от безхоросанно свързани блокове. Храмът в Гьобекли тепе, според археолозите, е посветен на Сириус или на Кучешката звезда, наречена така защото се намира в съзвездието на Голямото куче. Освен Египет, Халдея, Вавилон и Шумер, очевидно и по българските земи се е почитал мистичният Сириус.

Ключ към разкодирането на обекта на Мишкова нива са двата триъгълни напълно уникални фронтона на външния и вътрешния кръг, които са отделени от паметника, съхранявани пред Археологическия музей в Малко Търново. Според някои от версиите, култовото съоръжение в Мишкова нива е място за верско преклонение, което еволюира от мегалитен паметник (долмен) с ограда (крепида) към свещено пространство (теменос). Не е изяснено наличието на правоъгълно помещение зад коничния купол на централната част на светилището, който също не се вписва в тезата за създаването на обекта през гръко-римска епоха.

Няма логика обектът и на Мишкова нива да се разглежда откъснато от значението на цялата местност Градище. Поради тези факти, специалното внимание към двата фронтона са възможност за правилно тълкуване на посланията на древните, както и за създаването на цялостната по-разгърната концепция за мястото на Странджа за развитието на световната цивилизация. Те са в пряко указание, че става дума за древна религия, почитаща Сириус. На по-големия от тях са „фотографски – негативно” изобразени малки (женски) човешки длани (вж. фиг. 1), които са разположени около издатина, отново под формата на космическа спирала, и с една стрела насочена вдясно над едната длан. Сякаш създателите на храма са призовали вярващия да допре ръцете си до камъка и да почувства другия, паралелен и неразбран за очите свят. Не е без значение, че стрелата сочи към Градище или най-високия връх на Странджа. Освен тази особеност на изображението на ръцете, което предполага добро познаване на човешката физика, издатината под формата на кръг досега е тълкувана като щит и копие към него. Изображението би останало неразгадано напълно, ако не се обърне внимание на по-малкия фронтон, който е бил поставен на външния кръг и съвсем ясно изобразява единствената планета с пръстени в Слънчевата система – Сатурн. След малкия, посветен на Сатурн, следва големият фронтон, чийто символи нямат аналог в историята. Дълбокото астрономическо знание, което свързва Сатурн с мистичното и с духовното развитие на човека и със Сириус, е присъщо на изключително напреднала цивилизация. За да се разбере какво представляват всичките взаимосвързани обекти до Малко Търново, те трябва да се разгледат в комплекс.



Фиг. 1 – фронтон с човешки длани


Древният човек е разбирал мястото, където е домът му, като цялост, като свещено пространство на космогонична хармония, където няма граница между духовното и материалното. Ние често забравяме, че древният човек не е познавал начертаните географски граници между държавите, а истинската същност на космогоничните сили не е била такава загадка.

Но откъде древен народ отпреди повече от 8000 г. пр. хр. е имал планетарни знания?

За да си отговорим на този въпрос е необходимо да преразгледаме редица световни артефакти. В Египет трите пирамиди от известния ни Хеопсов комплекс са ориентирани по посока на Сириус, а Хелиакалният изгрев на звездата е по време на т.нар. в България горещници от 17 до 23 юли, когато е бил и разливът на р. Нил, който е почитан като свещен период. Интересно е, че звездната система на Сириус включва четири звезди, което в момента на създаване на египетската цивилизация според предходна датировка, не е било тяхно знание. Хелиакалният изгрев означава, че Земята, Слънцето и Сириус се подрежда в една редица. Древногръцкият историк Диодор Сицилийски пише: „Разположението на звездите и тяхното движение винаги са били за египтяните обект на внимателно наблюдение, те са съхранили и до днес записи за всяка от звездите за невероятен брой години, а това изследване прилежно се превеждало от тях от древни времена.“

Британският писател и журналист Греъм Хенкок в книгата си „Мистерията на Сфинкса” е нарекъл космическите монументи в Гиза „каменна книга, слязла от небесата”, тъй като трите Велики пирамиди в Гиза са земен аналог на трите звезди от пояса на Орион, а Сфинксът – земно изображение на съзвездието Лъв. В книгата на Робърт Бовал и Ейдриън Гилбърт „Тайните на пирамидите” се излага хипотезата за съответствието на планирането на комплекса пирамиди в Гиза с разположението на звездите в съзвездие Орион, на принципа „на земята – като на небето”. При представяне на филма„Забравената цивилизация” в България през 2015 г., той направи изненадващо съобщение, че сфинксът е женски и носи името Родопе.

Древните египтяни приписват произхода на Озирис – бог на производителните сили на природата и владетел на подземното царство на Орион. А Сириус, разположен под съзвездието Орион е „кармичната” звезда на Изида – Аст, съпруга и родна сестра на Озирис. Тя е богиня на любовта, майчинството и плодородието. На нея се приписва раждането на земеделието и писмеността. Тя е майка на Хор – бог на мъдростта и тайнствата. Интересно е, че Изида има четири божествени деца, едно от които се предполага, че е Бастет. В книгата на Кръстю Мутафчиев се прави връзка между появата на четирите раси и намесата на извънземен разум, но от различни планетарни системи. Колкото и фантастично да ни изглежда това, вече не може да пренебрегнем многобройните факти, потвърждаващи, че на планетата е имало предходни цивилизации, напълно непознати на нашата ограничена в своя отрязък от време историческа наука. Несъмнено е, че не би имало никаква логика египетска прицеса да бъде погребана в Странджа, освен ако тази територия не е била органически свързана с древноегипетския свят. Още повече това да става с цената на големи жертви и очевидно баснословни за онези времена средства.

Но да се върнем на връзката между Орион и Сириус на база на фактическото им значение за развитието на Земята. Сириус е заемала важно място в астрономията, митологията и окултизма. Някои тайни школи я смятат за „слънце зад слънцето“ и оттам за истинският източник на мощта на нашето слънце. Ако слънчевата топлина поддържа жизнеността на физическия свят, то се вярва, че Сириус дава живот на духовния свят. Това е „истинската светлина“ от изток, духовният лъч, чрез който слънцето осветява материалния свят, който пък е считан за най-голямата илюзия. Системата на египетския календар е базирана на хелиакалния изгрев на Сириус, който настъпвал точно преди годишния разлив на Нил през лятото. Движението на звездата по небосклона също било наблюдавано и почитано от древните гърци, шумери, вавилонци и безброй други цивилизации. Следователно, звездата се смятала за свещена, а нейното появяване на небето било чествано с празненства. Кучешката звезда известявала настъпването на горещите и сухи дни на юли и август, откъдето са известни като „летните кучешки дни“. „Тези древни хора (египтяните) са знаели, че веднъж годишно Слънцето е в една линия с Кучешката звезда.

Следователно, Великата пирамида била така конструирана, че в този свещен момент светлината на Сириус да пада върху „Камъка на Бога“ в горния край на Голямата галерия, огрявайки главата на главния жрец, който получавал „супер слънчева“ сила и претърсвал собственото си „слънчево тяло“, за да предаде на останалите посветени тази искра, която помагала за превръщането им в богове. Това била функцията на този „Камък на Бога, в който Озирис дарявал посветения с Атеф – Бялата корона на небесната светлина.“ „На север и на юг от тази корона е любовта“, се казва в египетска песен. „И така, в цялото учение на Египет, видимата светлина не бе сянка на невидимата светлина; и в мъдростта на древната страна, мерители за Истината бяха годините на най-великия“ .

Поясът на Орион от своя страна се състои от три звезди, а сирусианската система също се смята, че е съставена от Сириус А, Сириус В и Сириус С. Орион е митичен герой, който излиза на лов с Голямото и Малкото куче, съзвездия от познатия ни небесен купол. Очевидно е, че древните народи са знаели, че Земата е зависима от три зведни системи – Орион, Сириус от Голямото куче и звездите от Цефей.

За да се датира един археологически комплекс, който е ориентиран по звездното небе и посоките на света, е достатъчно да се изчисли прецесията или изместването спрямо Сириус. Прецесията е открита от Хипарх от Никея през II в. пр. Хр. Същността на това явление е в бавното завъртане на оста на въртене на Земята по кръгов конус под действието на Слънцето, Луната и други планети за период от около 26 хиляди години. Оста на този конус е перпендикулярна на плоскостта на земната орбита. Прецесията води до това, че точката на пролетното равноденствие се премества по всички знаци на Зодиака в направление, обратно на движението на Слънцето. Целият кръг на това движение бил наречен „Велика година“.

Друго следствие от прецесията е преместването на положението на полюсите. Северният небесен полюс се премества по окръжност с център в съзвездието Дракон. Дългопериодичната нутация е изменението на ъгъла на наклона към еклиптиката на Земната ос на въртене от около 22,1 градуса до 24,5 градуса за период от 41000 години. (бил е: 24,049° през 3 300 пр. н.е., 23,443° през 1973 г., 23,439° през 2000 г.). Най-същественото влияние върху небесните светила е, че се променя височината на издигането на Слънцето над хоризонта, както и точките на изгрев и залез.

С измерване на ориентацията на светилища и храмове, спрямо зимното или лятното слънцестоене може да се направи датировка. Н. Локьор и Дж. Хокинс са проучили на този принцип ориентацията на Карнакския комплекс. Интересното в случая е, че комплексът е ориентиран точно по посока на пирамидите в Гиза и тези в Босна, открити през 2006 г. ,което означава, че е в един й същи прецесионен период. С други думи полюсът се е намирал на друго място, а не както е в съвременността.

Възможно ли е културата от Странджа да предхожда тази от Египет?

И дали преди потопът от преди около 7800 години, тази територия да е имала сухоземна връзка с Африка?

Част от отговора дава племето догони в Африка, съхранило непокътнати точни астрономически знания. През 1940 двама френски антрополози получават смайващи данни за звездната система на Сириус тридесет години преди откриването на втората звезда Сириус. През 1863 г. Сириус А е наблюдаван с телескоп, но много по-късно се разбира за по-плътната Сириус В – бяло джудже, а една наскоро в двойката беше включен и Сириус С с вероятност да орбитира около Сириус А. Отново имаме тройка и в колана на съзвездието Орион.

В почти всички човешки култури числото три е смятано за магично. В християнството олицетворяваСветата Троица – Баща, Син и Светия дух. Възкресението става на третия ден, а Спасителят се явява три пъти пред учениците си. Трима са царете-влъхви, които отиват във Витлеем. Има три основни християнски празника – Коледа, Великден и Петдесятница. Три символизира майката, бащата и детето, а също рая, земята и въздуха като три духовни области. Триединна е структурата на човека – дух, душа и тяло. От триъгълни форми е и приамидата. В Египет също имаме свещена троица – Изида, Озирис и Хор. Връзката със Сириус и нашата Слънчева система би останала загадка, ако мита на догоните не се споменава Сатурн. Учените предполагат , че преданието подсказва извънземно посещение от съзвездието Голямо куче, където са трите Сириус звезди. Трите пирамиди в Гиза имат свои три по-малки близнаци, което показва, че несъмнено тези съоръжения имат освен всяко друго и астрономическо значение. Те са земна астрономическа карта, която ни показва връзката между живота на Земята и космическия ред. Сатурн е една от петте планети почитани и от българите.



Фиг. 2

Според останали следи в културите на други древни народи вавилонският воден бог Енки идва от Сириус, шумерският еквивалент е Еа, а египетската триада Изида, Озирис и Хор са несъмнено сирусуански слънчеви богове. Догоните твърдят,че „земята на боговете”, идващи от водна планета, била третата звезда, невидима за наблюдение т.е. Сириус С. Той се нарича още скритото земно слънце. Известно, е че пирамидите в Гиза са ориентирани по посока на Сириус, почти еднаквата строителна конструкция показва наличието на единна култура по-стара от познатите по-нови, на които се приписват тези съоръжения.

Изследователят Дейвид Куан обяснява мегалитните строежи като коректори на магнитната решетка, поради способността на камъка да задържа енергиите на земята. Той твърди, че изумителните каменни комплекси по цял свят са свързани с познание за природата, което съвременният човек не познава. Той проучва камъка като специален строителен материал, способен да резонира при обработка, на практика запазвайки информацията. Ако осъзнаем това откритие, ще стане ясно защо древните са оставяли своите послания на камък. В техните очи това древният, но по-съвършен компютър, който запазва знанието за дълъг период от време.

Еквивалент в български условия е Голямото Градище в Странджа, чието име ясно показва укрепено селище или свещено пространство. Голямо Градище по подобие на пирамидите е ориентирано в посока полярната звезда или Сириус. Най-интересното в случая е, че всички проучени мегалити в България по доказателствата на техните изследователи показват ориентация към Сириус и по посока на пирамиди или мистични планински върхове – най-често с имена свързани с нещо съградено. Топоними „Градище” има на следните места в България – Област Плевен, Габрово, Търговище, Земен, Източни Родопи, Ямболско и Странджа. В близост до комплексите има каменни глави или стражи, интересни антропологични черти – от митични човекоподобни същества до негърски глави. Както и при пирамидите има камък на Бога и митични същества пазители. И тогава не е странно и защо на една от ритуалните фиали на Панагюрското съкровище като слънчеви лъчи са изваяни негърски глави. По южното българското черноморско крайбрежие има изсечена огромна статуя на чернокожа фигура в близост до свещената планина – Странджа.

Височината на планината 710 м показва, че мястото не е случайно избрано. Седемстотин и десет е особено число в бинарните системи. То показва, че е възможно под върха да се крие пирамидален комплекс. Без претенцията за изчерпателност в това отношение само ще посоча, че в числото Пи 3,14 след десетичния знак се среща три пъти 710. Следвайки теорията на Лагранж за сумата на четирите квадрата, можем да представим числото като 710 = 92 + 102 + 232 . Не случайно кодовата система на мобилните телефони следват серията 710.

Но не бихме могли да обясним каква е връзката с Мишкова нива, Градище и Египет, без да разгледаме внимателно фронтона с изображението на Сатурн с пръстените, много преди той да е наблюдаван с телескоп. Връзката между Сириус и Сатурн е, че от 17 до 23 юли всяка година те се подреждат по особен за Земята начин. Почитанието им е отдавна известно, но и това не би било достатъчно, ако не направим анализ на това какво се чества и до днес на 17 юли в България – деня на Света Марина, покровителка на плодородието, жътвата и семейството. Тя е от най-почитаните местни светици в региона на Странджа. Тя е в особена връзка с огъня и слънцето, както и с езическия си родов произход. Три местности в околността носят нейното име – в бърчината на Сливарово се намира пещерата на светицата. Още една местност я обвързва с аязмо в Граматиково. Със С. Маринката, както я отнася към култа на нестинарите, привидно посветени на Свети Константин и Елена. Света Марина се почита на 17 юли, когато е хелиакалния изгрев на Сириус в най-голяма близост със Сатурн. Самата Света Марина е много особена светица. Тя укротява огъня на горещниците, но в същото време е свързана и с водата. Много подобен екултът към Изида и праобраза й Аст. Тя е слънчева богиня, но в същото време е свързана с водата и водния разлив на Нил. Следователно в народната памет е съхранено, че датите на подреждане на Сириус и Сатурн в една линия, изобразен на малкия фронтон на комплекса от Мишкова нива, показва значимото и неизследвано напълно място на артефактите.

Така другият обект в българската планина – гробницата на Бастет, тълкувана също като свързана със звездното знание от Кръстю Мутафчиев вече не е отделно от комплекса от Мишкова нива, а придобива нов смисъл. Народ, по нашите земи, пренебрегван досега с древните си знания е имал отношение, както към строителството, така и към древното знание на тайната за предназначението на пирамидите, ориентирани към тройната звезда Сириус и хелиакалния изгрев в контакт със Сатурн. В тази диспозиция сякаш „окото” на Сириус поглежда към Земата.

Едно интересно позоваване 9 века преди Хр. обаче твърди, че българските канове са владеели мистичната тайна за строителство на пирамидите и са пазили съкровено истинското им предназначение. Като се има предвид това и множество други исторически факти, разглеждани фрагментарно, става по-ясно какво прави митът за Бастет по българските земи. И по-стари и по-нови изследвания потвърждават, че около преди 8000 г. пр. Хр. по нашите земи е имало потоп. Дори Балканският полуостров да не е имал сухоземна граница с Африка, знаем от изворите, че траките са строели кораби. Не е трудно да се предположи, че великата култура, сътворила най-старото златно съкровище (Варненското неолитно съкровище), което представлява сложна система за навигация и ориентация по звездите и има общо и с артефактите в Странджа. Правени са какви ли не датирания на вероятното транспортиране на тялото на египетската принцеса по нашите земи. Възможно е това да е станало преди около 3000 г. пр. Хр., когато разцъфтява култа й. Но е възможно и да е от много по-ранна епоха, както показва комплекса Мишкова нива. Това е много по-логично, от която и да е друга теза, която не може да обясни, защо египетска принцеса, обожествена или пък свързана с култа към Бастет, ще бъде погребана в Странджа.

За култа свидетелстват мистиката на нестинарските танци, очевидно древно поклонение пред силата на огъня и слънцето, става много по-ясна. А многобройните соларни кръгове в региона, както и светилището в местността Камъка, потвърждават връзката на тайното сирисуанско слънце с египетските божества Изида, Озирис и Бастет. Има и писмени доказателства за връзката на народа по нашите земи и културите на Шумер, Акад и Египет.
Връзката на траките със средноазиатските народи и по-специално с Иран се тълкува погрешно. Посоката на влияние се обръща на 180 градуса. Премълчава се сведението на Херодот, че медите са повлияли персите; скрива се свидетелството на Плиний, че сарматите са потомци на медите; а Прокопий, който определя сарматите като тракийски народ, бива охулван несправедливо.

Истината е, че в дълбока древност тракийски племена са напуснали земите си и са се заселили дори и в далечната Централна Азия. Доказателства за това получаваме от древните автори, от археологически находки, а и от тракийските топоними в земите на Иран и Индия. Напълно естествено е, че там те са се смесили с местното население и поради тази причина част от хората, обитаващи Иран и Индия, притежават гени близки до нашите. Известно е, че сред много етноси на Централна Азия е разпространен генетичният маркер Р1 а1, но това, което не се споменава е, че най-старият вариант на този маркер е от Балканите.

Мегалитите и менхирите в България, въпреки, че са били системно унищожавани, също пазят тайната за българския произход. Както в местността Камъка в Странджа, така и на Белингташ край Асеновград и на Беглик таш край Приморско, има ясно издълбани символи на Луната и Земята, но досега не е обърнато внимание на факта, че Луната е изобразена в определена фаза спрямо Земята. Още по-интересно е, че между Земята и Луната има друго небесно тяло, неслучайно негативно издълбано в противоположност на изпъкналите образи на другите две небесни тела – като обекта при с. Мелница. Сякаш древните са знаели за скритата планета в Слънчевата система, чието съществуване едва наскоро беше признато. Възможно да става дума за негативната планета Нибиру, която има странна орбита, но силно въздействие върху Земята.



Фиг. 3. Нибиру фази на луната, с. Мелница

Според египетската митология Слънцето и Луната са двете очи на небесния ястреб, олицетворяван от богСокар. Лявото е деня – слънцето, а дясното – луната или нощта. Тъй като едното от тези очи „расте” и „намалява” в течение на лунния цикъл, древните египтяни използвали числени части от единицата за обозначаване на символа на Уаджет (Окото). Събирането му означавало завръщането на пълната Луна като символ на хармония, и че космическият порядък Маат е непокътнат. Значи цивилизацията по нашите земи указва времето, приемащо този порядък.

Елица Димова

––––––––––––––––––––––––––––––––––––

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

• Херодот. История, част I и II, ДИ “Наука и изкуство”, София, 1986-90 г.
• История на България в 14 тома, Том 1, изд. на БАН, С 1979.
• Д. Попов, Ал. Николов, “История на Стария свят”, изд. на БАН, С 2001.
• Г. Д. Баласчев. Старо-тракийски светилища и божества в Мезек, Глава Панега, Мадара, Царичина и други градове и тяхното значение, печ. П. Глушков, София, 1933 г.
• Д. Дечев. Очерк на религията на древните траки, Българска историческа библиотека, т. III, редактори – проф. д-р В. Н. Златарски и проф. д-р П. Ников, уредник – стопанин Страшимир Славчев, София, 1928 г.
• Боно Шкодров. Писмените знаци на българите. Ретроспекция на цивилизацията. 2006 г.
• Иван Маразов. Митология на траките, ИК “Секор”, София, 1994 г.
• Христо Данов. Траки, изд. “Народна просвета”, София, 1982 г.
• Христо Данов. Тракийско изворознание, изд. “Витал”, В. Търново, 1998 г.
• Александър Фол. Тракийската култура. Казано и премълчано, изд. “Рива”, София, 1998 г.
• Гергана Цанова; Людмил Гетов, Тракийската гробница при Казанлък, изд. “Български художник”, София, 1983 г.
• Павел Серафимов. Българският характер на тракийските топоними. http://sparotok.blog.bg/politika/2010/06/20/bylgarskiiat-harakter-na-trakiiskite-toponimi-i.564906
• Димитър Попов. Тракология, изд. “Лик”, София, 1999 г.
• Иван Венедиков. Митове на българската земя. Раждането на боговете, изд. “Идея”, гр. Стара Загора, 1997 г.
• Франсоаз Бонардел. Херметизмът, изд. “Панорама”, София, 1997 г.
• Marshall Adams, The Book of the Master of hidden places,1980.
• Малвина Русева. Тракийска гробнична архитектура в българските земи през V-III в. пр. н.е., изд. “Я”, Ямбол, 2002 г.
• Карел Шкорпил. “Описание на старините в черноморската област – Част ІІ: Светилища и паметници с изображение на конници”, С 1926.
• Ердоган Ерчиван. Забранената египтология, София, 2011 г.
• Robert Bauval, Adrian G. Gilbert The Orion Mystery: Unlocking the Secrets of the Pyramids. 1995 г.
• Георги Китов. Траколожка експедиция за могилни проучвания “Темп” (календар), София, 2002 г.
• Едуар Шуре. Велики посветени, книга I и II. Орф

1 коментар: