вторник, 24 януари 2017 г.

ВРЪХ БЪЛГАРИЯ II. С ПРАВОТО НА ПЪРВОРОДНИЯ



Идеята, че един първоздан народ в прастари времена е живял от Иран до Иберийския полуостров, по южния - Балкански и Италийски - фланг на Европа, пронизваше съзнанието ми от най-ранна младост.
Внушаваше ми го нещо почти ирационално - усещането за красота. В Персия, Грузия, Армения, Гърция, България и Италия живееха най-красивите хора на света. За тях наистина можех да се съглася, че са създадени по божи образ и подобие. Те и обитаваха най-красивите места на земята. Никоя друга раса, подраса или народ, нямаше такава одухотвореност на лицата. Наричах в себе си тези лица и тези нации "южна раса" и се интересувах от всичко, свързано с тях. Естествено бе да предположа, че те са кръвно свързани и принадлежат към един и същи праетнос, от чиято снага са плазмирани всички днешни народи, обитаващи тази територия и от чиято реч са създадени всички езици в този огромен ареал.
Омагьосваха ме имената. Търсех и намирах съответствия в имената на планини, реки, градове - Пиренеи и Пирин, Хеброс и Ебро, Родопи и Родос, Хемус и Хеми, Калабрия и Месамбрия, Троя и Троян, Спарта и Спартак. Имената на човеците бяха моята стихия, търсех произхода им. Трупах имена, както сребролюбецът трупа кюлчета, както колекционерът трупа реликви.
На осемгодишна възраст прочетох "Илиада". Спомням си, че бях болна, лежах в леглото и не изпусках от ръцете си този монолит, толкова тежка ми се виждаше книгата, която не можех да спра да чета. Мислех, че съм боледувала месеци, така дълбоко бях потънала в един свят, който оттогава насетне се превърна в света на моя истински живот. Още знам наизуст началната песен на поемата, която, в сърцето си бях сигурна, разкриваше документалната истина за света, в който бях избрала да живея.
Не се учудвах на интуицията на Шлиман - нямаше нищо по-естествено от това да повярваш на Омир.
Омир и Херодот отвориха очите ми за тракийския произход на малоазийските народи. Естествено бе да предположа, че и по егейските архипелази, заобиколени от два бряга, населени с траки, със сигурност също живеят траки, а не "минойци", "егейци" и т.н. Заподозрях, че гърците, които физически толкова приличат на нас, са плът от нашата плът, но в дълбоката древност някой е дошъл и е променил всичко.
И пак чувството за красота ме възпираше да повярвам в тюркската теория за произхода на българите. Тя ми се струваше незаслужена обида, плисната в лицето на моя народ, който в същото време не беше и славянски - "черните очи еленови", "витите гайтани вежди", носията, къщата, трапезата, виното, танцът, песента - ми говореха съвсем друго.
Фундаменталните трудове на Петър Добрев за произхода, бита и културата на древните българи, отвориха пред мен хоризонти, подготвени вече от интуицията ми. Но великолепните доводи, богатството от доказателства (вкл. езикови), които говореха за голяма ерудиция, обемът от информация, бяха истинско откровение. Разказът бе увлекателен, строгото научно изложение притежаваше четивността на роман. В България се бе появил нов тип историк - с енциклопедични знания и слово на поет. Въпреки че тезата му оказа влияние върху две български поколения, тя остана извън учебните програми, а авторът Ј - извън университетските катедри. Истинските научни открития у нас се правят все някак еретично, извън, отстрани, скришом, в междучасието, след работно време. И остават за консумация на ентусиастите и т.нар. "паранаука".
Петър Добрев отмести още по на изток източната граница на моя първонарод - в полите на Памир и Хиндукуш, в предмостията на Хималаите и даже в Северна Индия. И което е още по-важно: даде ми отправна точка и кураж.
Аз не съм историк в тесния смисъл на понятието, въпреки че имам университетска диплома по история. Никога не съм работила в научен институт, но като журналист добре познавах атмосферата там - те бяха нещо като склад за почетно шкарто, синекури за по-калпавите синове на партийните величия, които не ставаха за ръководители на "партията и държавата" и бяха оставени да си играят на интелектуалци. Вместо двигатели на науката, те бяха пръти в колелата Ј (отдавам дължимото огромно уважение на малкото изключения от това правило, сред които е бележитият учен историк акад. Георги Марков). Това едва ли бе направено без умисъл - на една провинциална страна, от която нищо не зависи, не Ј трябва наука. Така единственото им смислено приложение - да дават заплата и екзистенциална сигурност на мозъците, за да се посветят на изследователски труд, отиваше на вятъра. Истинско бедствие за българската наука бе и забраната за българите, включително за научните работници, да пътуват и да работят спокойно в чужбина. Тези, на които това бе разрешено, бяха галениците на социалистическия режим, от които нито науката, нито нацията имаха полза. Така българската историческа мисъл се превърна в прокрустово ложе на посредствеността - всичко, което стърчеше извън калъпа, се отсичаше.
Чувствах, че не принадлежа към този животински вид. Ненавиждах клишетата, политическото слугинство в историята и това плебейско присмехулство, с което се посрещат новите идеи. "Имах манията - както казва поетът Христо Банковски - да поправям историята", в случая историографията. Историята не е изба за мишоци и съдебни писарушки. Историята, както и политиката на един народ, не бива да се пишат от комплексари. Откритията са прозрение, интуиция. Доказателствата идват после. "Казвам, нямам време да доказвам" - отсича Ницше. Първото нещо, което е нужно на учения, е смелост. Той е воин, пътешественик, върви напред, а подире му започват да валят и доказателствата за правотата му. Херодот няма научен апарат и бележки под линия в своята "История".
Така и аз също като Херодот (шегувам се!), се занимавах "ненаучно", "непрофесионално". Лишена от осигуреността на какъвто и да било екзистенцминимум, тичах да изкарвам насъщния си на разни поприща, които често нямаха нищо общо с науката. Сиромашията не ми позволяваше да се затварям в библиотеките. Малките си "открития" правех мимоходом, четейки древните извори (в превод), както и пътеписи, мемоари, репортажи, съобщения за археологически находки. И, разбира се, събирах имена. Нови български исторически съчинения не съм чела от момента на заминаването си за чужбина (2004 г.). Поради вродена непоносимост към автомобили, смартфони и компютри, не ползвам интернет и не съм в течение на най-модерните тенденции в българската историческа мисъл.
Опознавайки Италия, се убедих, че древните италийски народи водят произхода си от траките и българите. Аргументите, които успях да събера и които са по-скоро логически и езикови, излагам по-долу в тази глава. Така ареалът, обитаван от траките, се разширяваше неимоверно. От Мидия на Астиаг (дядо на Кир), предшестваща времево и културно създаването на персийската империя, от царството на хетите (гети) със столица Хатушаш, чието име може да се прочете по законите на тракийския език като Гетуша, от територията на масагетите, победили и погубили царя на царете Кир на бойното поле, до Апенинския полуостров включително, цялата тази огромна земна шир е била населена с тракийски народи. Явно Херодот "се е излъгал" - траките са по-многобройни от индийците.
Много са доказателствата, че старите кавказки народи и персите са близкородствени братя на траките. Но кавказките народи и персите са също толкова близки и с древните българи, както ерудирано доказа Петър Добрев. В своите трудове той разполага българската прародина в района на езерото Балх в подножията на Памир и Хиндукуш, където нейната култура процъфтява едновременно с шумерската и дори преди нея. Очевидно доказателство за родството на България с найдревните, почти мистични цивилизации в Хималаите, са имена като Сумер, Кабул, Бутан, които съществуват в българската топонимия. Следите на българите водят и още по-далече. Както разкри Петър Добрев, един български цар - Прайепати Кардама, основава държава с името България в Северна Индия. Също там, в Северна Индия и досега съществува обичаят "сати" - ведно с тленните останки на починал аристократ да се изгаря жива на кладата и неговата любима жена. Обичай, характерен за траките.
Петър Добрев очертава придвижването на древните българи от Изток на Запад, тласкани от демографската експлозия и агресията на жълтите народи. В своя път българите създават броеница от държави с името България, една от които е в Кавказ. Елементи от древната българска народност в Кавказ са кабардинобалхарците, марийците и др. Следващи етапи в тяхното движение, вече в по-нови времена, са основаването на приазовската Велика България, а по-сетне на Дунавска и на Волжска България. Навсякъде, където са стъпили, българите са оставили ярка цивилизаторска следа.
Колкото до Иберийския полуостров, езикът на баските показва сходство с език на древните грузинци.
Така моят велик първоздан народ се надигаше от земята като митичен гигант, първороден син на Гея, от Северна Индия и Хималаите до Испания и цивилизаторската роля в тая безбрежна територия играеха двата основополагащи елемента на днешна България - българи и траки.
Явно е кръвното родство между българи и траки, но всъщност от каква степен е това родство? Какви са те помежду си - братовчеди, братя или, така да се каже, "една и съща личност"? Могат ли да се включат българите в групата от многочислени тракийски народи, след като пътищата и съдбата им така често се преплитат?
Работех вече над това изложение, когато разбрах, че в България тече ожесточен спор по въпроса: траки ли са българите? Аз няма да се включвам в този спор, защото нямам необходимата езикова компетентност, нито време и средства за издирване на нужните документи и доказателства. Колкото и важен да е, той всъщност остава извън целите на моя труд, с който искам да събудя умовете за факта, че най-древната цивилизация на Европа е тракийска, а не гръцка и че тази цивилизация е част от огромен културен блок, в който кръвнородствените траки и българи са основен фермент. Имам важни податки, част от които вече споделих в I глава, а другите ще посоча по-долу, за изключителната роля на българите на Апенинския полуостров и остров Сицилия. Някои от тях водят до недвусмисленото заключение, че - да, траки и българи са един и същи народ. В хода на работата си се убедих, че тяхната прародина е Кавказ, както сочи и Вехтият завет и че придвижването им става в два лъча - на Изток и на Запад. Обратният път на българите - от Хиндукуш на Запад - бележи втори или следващ етап в техните вътрешномиграционни процеси.
Не бива обаче въпросният спор да се изражда в нападки срещу Петър Добрев, първият съвременен учен, който разби бетонираната тюркско-алтайско-монголска нелепица и накара университетските професори, прекарали живота си в нейното преписване, да се почувстват неловко в удобните си кабинети. Не съм негов адвокат, той не е ангажиран с моите изводи, не знае дори, че съм хванала писалката, но ми се струва, че в сегашната патова политическа ситуация всички родолюбци и честни издирвачи на българското минало, уважавайки различията си, трябва да се сплотят, а не да водят гладиаторски битки помежду си, превръщайки измъчената ни история в циркова арена. Явно, дошъл е моментът истината за произхода на българския народ да излезе на бял свят, но тя трябва да ни озари преди българите да изчезнат и преди изследователите на историята да са се избили един друг.
А сега да отидем в Италия.




Италийският полуостров и принадлежащите му острови пазят безчислени белези на родство с траките и българите. Съвременна Италия не е монолитна държава като България. Нейната разпокъсаност, продължила до 1861 г., не е преодоляна и след Обединението, а може би това не е и нужно. Тя е разделена на административни области, които в много отношения съвпадат с териториите на древните италийски народи и населението им пази жив спомена за прадедите. Всяка област и дори всяка провинция има свой език, който властите, заинтересовани да обуздават центробежните сили, предпочитат да наричат "диалект". И до голяма степен имат право, защото под тези множество езици, ясно се вижда една основа, една обща матрица. Тази основа според мен е тракийският език и днешните италиански диалекти са диалектите на различните тракийски народи, развили се впоследствие самостоятелно и под частичното влияние на прииждащите в течение на хилядолетията етноси.
Странно, но тази страна с велико минало и запазени културни паметници, тази страна с почти шейсетмилионно население няма съвременна историография, която да обяснява произхода на италийските народи. Има блестящи изкуствоведи и великолепна подробна историческа книжнина, но тя не отива отвъд VIII в. пр. Хр. т.е. епохата на създаването на Рим. Всъщност съвременната италианска историография няма отговор на въпроса кой стои в основата на италианската култура и на великото минало на Италия! Италианските историци и изобщо интелектуалният елит не са и чували за тракийската култура, не подозират за нейното съществуване. С малки изключения, по въпроса за произхода на италийските народи цари непрогледна мъгла, от която напоследък изскачат като призраци дори трагикомични предположения. Най-ерудираните говорят за "предгръцки", "индоевропейски" следи. По-долу отбелязвам тази невежествена празнота при всеки конкретен случай.
Културата на България като отправна точка за изследване на италийските народи е нещо немислимо за италианските учени. В Италия цари безпросветно пренебрежение към нашата страна, насаждано в течение на десетилетия от политическата пропаганда и в течение на векове от Католическата църква. За един православен християнин звучи кощунствено пълното покриване на понятията "католицизъм" и "християнство" в Италия. Питат ме: "Sei catolica?" и при моя отрицателен отговор, не изчакват по-нататъшните ми обяснения. В страната, която се смята за цитадела на християнството, цари тотално равнодушие към съдбата на източните християни и към жертвите, които те днес дават. А аз с болка съм се питала някога как християнският Запад е позволил да паднем под турско робство. България за тях е бивша социалистическа източноевропейска страна - че май и понятието "европейска" им се свиди да ни дадат. Интересът свършва дотук. И, разбира се, всичко това е последица от коматозната амнезия, която в самата България покриваше истината за миналото ни.
Поразява обаче и друго: в Италия, тази голяма страна, преводът и издаването на преводна литература е много бавен, някак случаен и нецеленасочен процес. Докато в България книгите на чуждестранните автори се превеждат и издават почти веднага след публикуването им в оригинал, в Италия това трае с години и много важни научни и художествени съчинения остават непознати. Ще отворя скоба, за да изразя удивлението си от още един факт: въпреки че италианският е най-мелодичният език в света (когато го усвоих, загубих чувствителност към звуковата му красота; това е нормално, когато разбираш смисъла на думите; самите италианци, знаят че езикът им звучи като музика само благодарение на твърденията на чужденците) и въпреки обилието от рими, преводите на световната поезия не са на високо равнище. Преводите на Шекспир са катастрофални, да не говорим за руските поети.
Преданието гласи, че първият народ заселил се на остров Сицилия са сикулите (или сиканите). На сицилиански език те се наричат и секули (с "е" вместо с "и") и така са отбелязани в сицилианската историческа книжнина. Предводителят на този народ се е казвал Секул, което означава "изобилие". Той е дал името си на тази благодатна земя, която по плодородието и по тъжната си съдба толкова прилича на нашата и тя започва да се нарича Сицилия. Говори ли нещо на нас, българите, името Секул? И тук стигаме до нещо удивително, което ни позволява да разберем какви всъщност са секулите (секаните). Според изследванията на съвременни български учени един народ, наричан секули (секели, секеи), който представлява ядро от прикавказките българи, обитава през VI в. Панония и става впоследствие основен елемент в най-западните провинции на средновековната българска държава, а покъсно влиза и в състава на унгарската. Негови потомци, на брой около 860 хиляди и днес живеят в Централна Трансилвания. И днес думата "полгар" на унгарски означава "гражданин". Гражданин е не само обитател, а и строител на градове, културен човек. И тук е мястото да припомня един факт, който вече отбелязах в предишната глава. На Италийския полуостров е живял един важен народ, волските, чието име е идентично с етнонима "българи". По време на Римската Република те обитават земите на Лациум, Кампания и Молисе по теченията на реките Сако и Лири и крайбрежната ивица. В името на реката Сако-Сакус откриваме дивтонга "ае", който ни позволява да го прочетем и като Секус. Така отново срещаме знаменателния корен "сек", който потвърждава предположението ми за волските и ясно говори, че първият народ, заселил се на остров Сицилия и негов естествен господар, са българите. През VI в. пр. Хр. в Лациум волските са владетели и на една изключителна по значението си област с пет прастари градове, заобиколени от "циклопски" крепостни стени, два от които носят името Атина (дн. Атина край Фросиноне и Ферентино, който в най-дълбока древност също се нарича Атина). Всичко това потвърждава, че българите са първичен, най-древен народ и тяхната култура е яката основа, върху която стъпват и започват да съзидават останалите народи. Знаем, че Сицилия дълго време е безусловната хранителка, житницата на древен Рим, преди да раздели това задължение с новозавладения от римляните Египет. Само ръцете на много опитен земеделски цивилизован народ могат да обработват така земята, че тя да дава толкова обилен плод. И може би в найдълбока древност не "секул" е значело изобилие, а връзката е обратна - там, където са секулите, българите - цари изобилие. Отново ще цитирам възхвалата на Цицерон за град Атина в Лациум: "майка на много прочути мъже, с колкото никой друг град не е така богат".
Следователно сигурни сме, че конкретно българите, а не изобщо траките, са коренното население на остров Сицилия.
Топонимията, свързана със секулите (сикули) изобилства - имена на селища като Сикулиана, Лука Сикула, Вилафранка Сикула са само малка част от нея. Изключително интересни са имената на селата Черда, което не се нуждае от превод и на Менфи, недалече от Селинунт на южното крайбрежие на острова, чийто паралел с Мемфис, столицата на древен Египет, е очевиден и може би името се е произнасяло точно така - "Мемфи" - без суфикс също като Хеми. Чисто българско е и името на река Тройна, която наистина е тройна, тъй като се разделя на три реки, както и името на река Горналунга, която се влива в залива на Катания. Думата "лунго", която ние смятаме за типично италианска, е всъщност архаична и излязла от употреба в днешния български език, но съществувала в него със значението на "дълъг" ("лунгур"). Сякаш специално за мен е построено и градчето с име Милена.
Но това, което наистина е удивително, е името на големия град Багерия (Bagheria) на северното крайбрежие на Сицилия, близо до Палермо (който е основан много по-късно от маврите). Родом от Багерия е художникът Ренато Гутузо, един от най-бележитите творци на Италия през изминалото столетие. Фамилното име Гутузо е идентично с името на ген. Кутузов, чийто корен е от Волжска България. Но ето че макар и далече от Багерия, пак в северните части на острова, откриваме връх Катузо (Monte Catuso). Без наставката "-уз", тези имена биха звучали като Гуто, Куто, Къто, но и с наставката "-уз", която аз смятам за умалителен суфикс, те са безкрайно интересни, тъй като тази наставка се среща в типични за тракийската (българската) култура имена.
Сицилианският език ведно с тосканския е обявен за език-майка на съвременния италиански. Но кой е езикът-майка на сицилианския?
Почти всички негови италиански тълкуватели изхождат от много наивни предположения. Пълното непознаване на българския и тракийския език ги води в погрешни посоки. Лексикалните корени се извеждат преди всичко от "древногръцкия" и латинския, без да се знае откъде водят началото си тези два езика. В течение на хилядолетията през Сицилия са минали много колонизатори и поробители, но населението от вътрешността се е капсулирало и така в общи линии е запазило своя оригинален бит и език. Авторите на речници на сицилиански език представят огромен брой понятия за произлезли от гръцки корени. Невъзможно е обаче тези понятия, принадлежащи на ежедневния бит и домашния, дори интимния речник, да са дотолкова повлияни от колонизатори, заселили се почти само по крайбрежието. Много по-логично е да се мисли, че тези думи и в сицилианския и в гръцкия език водят началото си от езика на коренния народ на острова - българите (траките). Ето една съвсем малка част от тези понятия:
tata - тато, тате
naca - люлка (нанкам)
nenne - ненки, бозки, майчина гръд
lannu - лани, миналата година
liccu, luccu - лаком (оттам и локум - нещо лако
мо, желано, лакомство)
racioppo - чепка грозде
ciuccoli - особени по своята форма скали, чукли
(а оттам, както и в българския, чакъл)
tuppiari - чукам, тупам
grasta, crasta - овен, овца
Думата "grasta, crasta" като понятие за овен, овца звучи като истинско признание. Тя съдържа и българския народен термин за болестта краста. В нея съзираме типичното апотропагично (прогонващо злите сили) поведение на българския стопанин по отношение на стоката му, любовта към която той прикрива с обидни думи на пренебрежение. Тази дума ни кара да си спомним и стиха на Ботев от "Хайдути" - "копелето му да бавя и крастите му да завръщам".
Към речника на коренното население принадлежат и почти всички нецензурни думи в сицилианския, които са идентични и в съвременния български. Във всички езици нецензурните понятия са изключително устойчиви.
И ето го едно от моите доказателства за идентичност на траки и българи: ако тези думи са влезли в гръцкия преди колонизацията на Сицилия, следователно те принадлежат на тракийския език в Егейския басейн и на Балканския полуостров, а след като в същото време са думи от речника на коренното население на Сицилия, което произхожда от секулите - българите, тогава българи и траки наистина са едно цяло.
Емблематично е присъствието на звука "ъ" във всички южноиталиански диалекти.
В сицилианския език, както и в други южноиталиански говори (калабрийският) има една много интересна особеност - звукосъчетанията "nd" и "ng", които се произнасят като носовка и означават съкращения на срички от думата. Но такива съкращения - носовки, е имало и в тракийския език. В село Рогозен, Врачанско, родното село на майка ми, където преди около 40 години бе открито прочутото съкровище от 165 сребърни позлатени съда, великолепен образец на тракийската торевтика, хората и до днес говорят така. Вместо "той им е брат", те казват "он н`ги е брат"; вместо "той им ги даде", произнасят "он н`ги даде" и пр.
Звукосъчетанията "nd", "ng" в южноиталианските говори заместват частиците "in", "im", които в италианския език често означават отрицание, противоположно качество или действие. Скоро ще се върнем на това им значение.
В справочниците по сицилиански език се отбелязва наличието на устойчива група звуци - "str", много характерна за сицилианската лексика и топонимия. Според авторите произходът на това звукосъчетание остава и до днес пълна загадка. Аз бих казала, че и в съвременния италиански език често се срещат понятия, които започват с това звукосъчетание, а в българската лексика те буквално изобилстват: струна, струя, стража, стрижа, струвам, строя, строен, стръмен, стръвен (в смисъл на "опасен"), страна, странен и пр., както и думи, които свързваме със славянския лексикален внос в българския език, но те може би имат по-древна подложка: строгост, страст, страдание, страх. В нашия език думите, които започват със "стр" са свързани най-често със страх, опасност или с измерения - теснота, дълбочина, височина, ширина. В гръцкия (тракийския) език имаме думата stratis - воин, страж (опасен, страшен, строг). В италианския език откриваме понятия със същия смисъл: stretto (stringere) - тесен (стягам), strada - улица, stragge - убийство или стихийно бедствие, при което се дават много жертви, strazziare - измъчвам по ужасен начин, strega - вещица, зла жена и пр.
Без да съм изследвала етимологията на топоними като Странджа (планина), Струма (река), Струга, Стралджа, Стрелча (градове), мисля, че тя се вмества в очертаните рамки. Следователно чрез българския (тракийския) език може да се даде отговор на тази отколешна сицилианска загадка.
На базата на етимологичното разчитане на прадревното име Струма - Стримон - струящ, струя, си позволявам да разчета името на вулкана Стромболи, найсеверният от Еолийските острови, като "хвърлящ струи".
В Сицилия се намират градовете Сиракуза и Рагуза, по-малките селища Радуза (Радуша) и Равануза, както и езерото Пердуза, а по-далече в морето се намира и малкият остров Лампедуза, днес печално известен с десетките хиляди мигранти, акостирали и заседнали на него. Сиракуза, разбира се, е гръцка колония, но името е по-древно. Рагуза съществува и на Балканския полуостров, това е тракийското име на Дубровник, предшестващо славянското. Наставката "-уза" носи важни указания. Кре-уза се казва загиналата при разрушението на Троя съпруга на Еней. Арет-уза е име на сицилианска нимфа. Клепт-уза пък е името на мощния карстов извор във Велинград, захранващ цялото езеро. Възможно е в тракийската древност имена с наставката "-уза" да са носили водните нимфи, пазителки на този вид уникални извори, полубожествени имена, които в течение на времето са се превърнали в имена на обикновени жени. Наставката "-уза" е служила за образуване на умалителни, галени имена и с такива предразполагащи имена древните траки са се обръщали към своенравните пазителки на изворите. Такива галени собствени имена, вече на обикновени жени, срещаме както в България (Маруца), така и в Италия (Маруца, Натуца). В такъв случай бихме превели името на остров Лампедуза като "малка лампада" - лампадка, лампичка, светлинка. Романтично име за парченце суша, предвестник на европейския континент, чийто фар праща едва доловими лъчи към моряците. Островът е свързан с името на Джузепе Томази ди Лампедуза, наследствен сицилиански принц, автор на романа "Гепардът", една от най-големите творби в италианската литература от Данте насам - още един от великите италианци, синове на този край.
Умалителната наставка "-узо", "-уза", видоизменена в "-uccio","-uccia", "-izzo", "-izza" ("-ицо", "-ица"), "-zo", "-za" ("-цо", "-ца") съществуват както в Италия, така и в България и произхождат от тракийското, българско и персийско "-уш", "-уша".
Така - като галено име, дадено от един народ на неговия доблестен вожд, който той познава от малко дете, можем да разчетем и името на основателя на днешна България - Аспаруш.
Неведнъж съм свързвала в ума си името на остров Сардиния с името Сарди, столицата на древна Лидия, чийто цар е бил прочутият с богатствата си Крез. От само себе си се налага и аналогията с името на тракийския народ серди, строителите на прастарата Сердика, основателите на нашата столица София. Само че те са серди, а столицата на Лидия е Сарди, и името на острова е Сардиния. Това "е" вместо "а" дълго време изключваше всякакви по-нататъшни предположения за родство. Е добре, в "Житие на Св. Георги Нови Софийски" авторът поп Пейо, изповедник и съветник на светеца, започва тъжната си повест така: "В Сардакийския град Средец...". "Сардакийски", а не "сердикийски", значи по времето на поп Пейо и Св. Георги Нови, народът, построил този древен град, все още е бил наричан "сарди" или са били употребявани и двете почти идентични имена. Всъщност отнася се за тракийския дивтонг "ае", който разгледахме във връзка с обяснението, дадено на етнонима "гърци" - "graeci" и "Graecia". Той е характерна особеност на латинския, а в българския съществува и днес в по-консервативните народни говори. В родното село на баща ми - Камено поле, Врачанско, което се гордееше със запазената си старина и където до средата на 70-те години на миналия век, когато аз бях младо момиче, можеха да се видят старци, които никога не обличаха сако, риза и панталони, а само традиционната българска носия, все още се произнася този дивтонг "ае" - "е двойно". Ето как от Лидия през Са/ердика стигаме до остров Сардиния. Но това не е всичко. Най-древното име на лидийската столица, преди тя да бъде наречена Сарди, е Тарна. Не бива да се боим от смелостта на предположението - да, древната Тарна носи името на толкова много селища по българските земи - Търнава, Търнак и др., включително и на средновековната българска столица Търново. Така само до преди няколко десетилетия не смеехме да допуснем, че родовото име на Пиер дьо Ронсар ("ronce" - трън, трънка) означава Търновеца, Търновски. Името на планината Тмол в Лидия в такъв случай може да бъде разчетено като "Тъмен".
Традиционната носия на сардинците е почти еднаква с българската, все едно, че си влязъл в български етнографски музей, само че мъжките дрехи не са от плат, изтъкан направо от самочерка, а са от боядисана в наситено черно вълнена тъкан. Мъжкото хорово пеене в Сардиния и Корсика е живо ехо от българската народна песен.
Калабрия е името на най-южната част на Италийския полуостров и то винаги силно ми е напомняло Месамбрия, древния тракийски град на Черно море, името на днешния Несебър. Италианските и местните калабрийски изследователи се затрудняват да го разтълкуват. Все пак най-ерудираните сред тях извеждат произхода му от "гръцкото" "кала" и "брия", което значи "красив извор" ("bella sorgente"). По време на моето студентство българските историци обясняваха тракийското понятие "брия" ту като извор, ту като град. В превода "извор" има логика, тъй като и днес в някои български говори съществува глаголът "брия" - изхвърлям силна струя под налягане. Но доколкото "брия" участва като съставна част в имената на много древни тракийски градове, може би "град" също е удачен превод. Интересно е, че "Brione" е често срещано название на селища в Италианска Швейцария, където живея сега. В подножието на Алпите, разбира се, не липсват извори. Но ако приемем, че Калабрия (Calabria) е съставно име, какво тогава означава "cala"? В днешния италиански език съществува често срещаното понятие "calo" - понижаване, намаляване, спадане. В речниците намираме понятието "cala", посочено като остаряла средиземноморска дума. Едно от нейните значения е особен вид много отворен залив, с високи брегове, но плитко море, удобен за убежище на малки морски съдове. Град на такъв специфичен залив, дал името и на цялата област, е много задоволително обяснение. Друго значение на "cala" е свързано с хвърлянето на рибарските мрежи в морето. Третото значение на "cala" ни води в света на древните каменоделци - изтръгването на каменния блок и придвижването му надолу - отлично име за земя на строители и скулптори. Струва ми се, че сред тези три обяснения трябва да се търси тълкуванието на името Калабрия.
Калабрийски или калабрийки се наричат и много видове лозници, които идват от Сицилия. И в Калабрия, и в Сицилия общото име на лозата е "vitigno", такова е то и в днешния италиански език. Vitigno - витиньо с меко "-ньо", което е идентично с името на Старопланинския проход Витиня (с меко "-ня" накрая), топоним, оставен ни от славния високо развит тракийски народ на витините. Същите витини, част от които след вътрешномиграционни процеси основават могъщото царство Витиния в Мала Азия, чийто цар Никомед, прекалено близък с Юлий Цезар, стряска пуританските нрави в Републиканския Рим от I в. пр. Хр. с разточителството и екстравагантните си привички.
На латински лоза е "vitus" - виеща се, лиана. Всъщност и думата "вино" е свързана с етнонима на витините. Това е милионното доказателство, че траките са първият народ в света, отглеждащ лозата и правещ вино от нейния божествен сок, че те са цивилизаторите, дали земеделски познания и универсална култура на Европа, че техните простори са родината на Дионис и че неговата майка Земела (Семела, Кибела) е тяхната майка-богиня-земя.
Според древните хронисти още през XVI в. пр. Хр. Калабрия е обитавана от т.нар. авзони и енотри (отглеждащи лозя и правещи вино). Изворите са фрагментарни и последователността не е много сигурна. Според Дионисий от Халикарнас енотрите са дошли в днешна Южна Италия, водени от Енотър, цар на Аркадия, син на Ликаон, роден 17 поколения преди Троянската война (други автори говорят за 3 поколения). Следователно това се случва около 1600 г. пр. Хр. Енотрите заварват авзоните, които обитават обширните земи на днешните долен Лацио, Кампания, Калабрия със самата област на Реджо Калабрия, наречени в най-дълбока древност Авзония. Авзоните са дали името си и на западното море, което преди да се нарече Тиренско, се е наричало Авзонско.Авзоните са доведени по тези земи от своя вожд Секул. Енотрите са приети с мир от авзоните. Според древните автори става дума за един и същи народ.
Поради неясната последователност, италианската историография предпочита да ги нарича авзониенотри. Според нея, че произходът им е "оски", термин, който тя използва, за да обозначи произхода и на волските и на всички италийски народи.
Итал, цар на енотрите, живял през XV в. пр. Хр., за когото Антиох от Сиракуза твърди, че бил "добър и мъдър" владетел, дава името си на енотрите, които след неговата смърт започват да се наричат итали, а от тях и целият Италийски полуостров приема това име. Името на цар Итал (Itael) напомня името на кан Телец (Телес). След смъртта на наследника му Моргет, част от народа приема името моргети. Така при колонизацията древните гърци намират в Южна Италия следните народи: итали, моргети, секули и кони (което няма нищо общо с хуните, а по-скоро напомня името на киконите и на град Коня в Анатолия). Сред техните процъфтяващи градове има един с названието Тамеза (което звуково напомня името на лондонската река), цитиран от Омир в "Одисея". Други градове са Тавриана, Коне и Кротоне.
Япидите, които също са част от авзоните, са найстарите обитатели на днешната област Пулия.
Според преданието около 1400 г. пр. Хр. авзоните, водени от Липар се заселват на остров Липари, където създават държава със столица Липара, просъществувала до 850 г. пр. Хр.
Според римляните авзоните и аврунките, които те представят за един и същи народ, са най-древните обитатели на Монт и Аврунки, планинска верига, която граничи с долината на река Лири, земята на волските.
Усилията на италианските учени да разгадаят произхода на тези народи са останали и досега напразни. Все пак през последните години въз основа на известни езикови изследвания, се е разкрило, че езикът им е сходен... с албанския. Следователно албанците са се качили на лодки, прекосили са по диагонал Адриатическо море, навлезли са в Йонийско и заселвайки се в найюжните области на Италийския полуостров, са дали началото на тези народи. Тук се сблъскваме със същата огромна невежествена празнота, със същото незнание, което италианските историци са готови да запълнят с всяка частична податка, с всякакви трохи от сходство. Съответствията в езика и бита на албанците и на калабрийските народи могат да се обяснят единствено с общия им произход, а не с директно албанско заселване. Прадедите и на едните и на другите са траките.
Когато търсим следи от най-дълбоката древност, не бива да ги търсим по самото крайбрежие, изложено на много повече влияния и колонизации през изминалите хилядолетия, а във вътрешността. По южното крайбрежие на полуострова и на големите италийски острови (пък и не само на тях - същото се отнася и за остров Капри) се чувства все още доловимо напрежение, непреодолима глуха враждебност между населението от крайбрежието и това от вътрешността, сигурен белег за различен етнически произход. Убедена съм, че и сицилианската мафия и калабрийската ндрангета са създадени като тайни общества за съпротива на коренните жители срещу пришълци от всякакъв тип и то в една много по-отдалечена епоха, отколкото се смята.
"Ндрангета" и "мафия" са изключително интересни думи, чието тълкуване в италианската наука и до днес остава незадоволително. Произходът на "ндрангета" се извежда от "гръцкото" понятие "androgathia" - "човешки (мъжки) дабродетели". Доколко е гръцки този израз можем да си представим след всичко, което вече казахме за гръцкия език. "Andros" също е тракийска дума, което личи от факта, че името Александър (мъжегубител) е носено от ред македонски (тракийски) царе. Александър е името, което Хекуба дава на Парис след завръщането му. Тракийските имена Касандра и Андромаха също съдържат като съставна част понятието "андрос". Освен това и чисто фонетично думата "androgathia" е твърде далеч от ндрангета.
През Средновековието "drakkar" са се наричали скандинавските кораби, украсени с характерната дървена скулптура на морски дракон. Така са ги наричали самите скандинавци, така са ги наричали и жителите на Апенинския полуостров и заобикалящите го острови, у които появата на "драконите" е предизвиквало ужас. Същият прякор "дракони" те дават на самите нормани и на техните предводители - грабители и завоеватели. През 1038 г. на портите на Неапол се създава графство Аверса (същото име носи и Анверс), управлявано от норманския вожд Рейнулф Дренгот. Името дори съдържа характерната носовка "ng". Древногръцките колонизаторски кораби са носили същото или почти същото изображение - дракон или очи на морско чудовище от двете страни на носа на кораба - и вероятно са били наричани по същия начин от древните италийски народи. Оттам това название се е разпространило и върху гръцките колонизатори. И до днес много термини в съвременния италиански език, свързани с корабоплаването, които не могат да се приемат за произлезли от средновековните нормански нашествия, съдържат корена "drag". Така ндрангетата е създадена още в дълбока древност като организация за защита и подмолна борба на местното население срещу гръцката колонизация, когато тя вече е била факт. По-горе споменах, че "n-" в южноиталианските говори означава и против, срещу, противоположно действие. С това можем да си обясним значението на древната дума "ндрангета" - "организация, насочена срещу драконите", "общество за борба против драконите".
Друго предположение е, че понятието "ндрангета" е свързано с евентуалното присъствие в южните краища на Италийския полуостров на част от дрангите, народ родствен на древните българи, който се споменава сред етносите, включени в състава на Персийското царство. Неслучайно полковник Борис Дрангов носи това фамилно име.
За понятието "мафия" съществува едно много популярно обяснение, тиражирано повсеместно в италианската книжнина. Смята се, че мафията се създава през краткия период на френското владичество в Сицилия (от 1266 до 1282 г.) като съпротивителна общност срещу Анжуйската династия. Самата дума "мафия" се разшифрова като код: буква по буква, като зад всяка букваинициал стои съответна дума. Такъв кодиран смисъл древните християни са влагали в думата "ihtios" - риба, един от ранните символи на Христа. Така понятието "mafia" се разчита като "смърт на французите, Италия копнее за това". Освен че краят на израза не пасва достатъчно, не можем да не се удивим как така точно сицилианците ще се кълнат в една обединена Италия, в епоха, когато никому и на ум не идва подобна възможност. Това обяснение е подходящо по-скоро за комедия дел`арте. Явно напоследък по-начетените тълкуватели са си дали сметка за неговата несъобразност и предлагат друго - думата "мафия" произхожда от Св. Матей San Matteo - Maffeo в някои италиански говори. Съществува и италианско фамилно име Maffei. Според тези съвременни езиковеди евангелистът е много почитан от мафиотите и на своите сбирки, пред отрупана с вкусни блюда и отлично сицилианско вино трапеза, те вдигат наздравица и в един глас се провикват: "Maffei!". Не съм проверявала дали това е така, но дори да съществува, наздравицата "Maffei!" може да бъде само прикриващ, маскировъчен кодов сигнал на посветени, зад който стои нещо друго.
Мафията се е зародила в районите на градовете Корлеоне ("Лъвско сърце") и Калтанисета, в сърцето на Сицилия. Предполагам че там живеят най-чистите представители на коренното население, изтикани от бреговете от гърци, картагенци, араби, нормани, шваби, анжуйци, испанци и пр. Известно е, че едно от имената на Богинята-майка Кибела е Ма, което значи майка. Но тази богиня е идентична с тракийската Земела (Семела) - земя, майка. И днес италианците от южните и централни области на полуострова, се обръщат към майките си с "ма" вместо с "мамо". За тях това е съкращение от "мама" и то се използва повсеместно. В България в простонародните говори имаме същото обръщение към жената - "ма" (а към мъжа "бе"), но то е дегенерирало в пежоративно понятие, носи пренебрежителен привкус или е знак за лошо възпитание на произнасящия го. В Италия то се е запазило като нежно, синовно обръщение. В тракийския език думата "filius" е означавала "син" също както в латинския, та нали и в съвременния български употребяваме понятието "филиз". Думата "filia" - "любов" със сигурност не е гръцка, а тракийска, като началният Ј смисъл е "синовна любов". Ето че достигаме до едно смислово и фонетично много по-приемливо обяснение на понятието "мафия" - "любов към майката(земята)" или "синове на майката (на земята)". Както "ма" участва с първата си сричка, така и компонентът "синове" - "фи" участва с първата си сричка. Явно мафията, както и ндрангетата, е създадена в далеч по-стари времена, отколкото се предполага, като общност на коренните жители и названието Ј се превежда с техния древен език. Самата семейственост, фамилният признак при подбора на членовете, говори не само за желание за запазване на тайната, но и за принципа на етническата чистота, който е бил от първостепенно значение. Голямата роля на жените в организацията също подкрепя това твърдение. Мафията е създадена от кръвните синове на тази земя в нейно име и в нейна защита и като такава е действала дълго време, преди да се изроди, както и ндрангетата, в престъпен синдикат.

Смятам, че мафията и ндрангетата, бидейки конспиративни организации, пазят подобно скривалища, значими следи от най-дълбокото минало, които вече са заличени на повърхността.
Неминуемо още веднъж ще се спра на етруските, най-могъщият италийски народ в момента на раждането на Рим - Urbe Aeterna. В Италия ги наричат с две имена - туски (тоски) и тирени. Тирените, чийто произход се извеждаше от прочутия финикийски град Тир, са дали името на Тиренско море, което мие западните брегове на Италия. Прави впечатление, че свързаната с тирените топонимия се открива по-скоро по крайбрежието на долните части на полуострова - например градът Cava dei Tirreni (Кариерата на тирените) се намира на юг от Салерно, а самата Етрурия е разположена в неговата централна и по-горна част - територии от Лацио, Тоскана, Умбрия, Емилия Романя - и обхваща обширни части от вътрешността. Още отдавна правеше впечатление тази странна нееднородност и необяснимите връзки на земеделската съзидателна цивилизация на етруските с морското пиратство, колонизацията и пр. Заговори се за двойнствен произход на етруските, за два елемента в тяхната култура и пр.
Но ако тирените идват от Тир, откъде тогава са дошли туските?
Над етруските безкрайно дълго тегнеше легендата, че те са изолиран народ, че езикът им не прилича на нито един от древните езици и също толкова неразгадаема е тяхната азбука. Тази глупава теория обезкуражи много изследователи и за десетилетия, а може би и за векове обгърна в непрогледна мъгла произхода на този велик народ, чието разгадаване можеше отдавна да разсее много заблуди, включително и отнасящите се до тракийската култура.
Още в 1885 г. на остров Лемнос, в църквата на Каминия (забележете името) е открита погребална стела, от която ясно се разбира, че етруските са траки. Дионисий Милетски твърди, че те са се преселили на Италийския полуостров от Лидия, избягвайки така гладна смърт, дължаща се на незапомнена суша. И действително в Лидия преди време бе открит град Тира. Един италиански историк правилно заключава, че именно това е градът, от който водят произхода си "тирените", за които се говори, че са част от етруската култура. Разбира се, Лидия е тракийско царство (и дори нещо повече, както ще се убедим по-нататък) - преместването на маси от лидийския народ на Апенинския полуостров е вътрешномиграционен процес в обширните пространства на тракийската цивилизация. Колкото до туските, италианската историография ги определя като "оски", смътният термин, с който е обозначен произхода на всички италийски народи и на който отново ще се върна малко по-късно. При положение че "оските" са първите народи, населили Апенинския полуостров можем да определим и тях и в частност етруските като автохтонен, коренен народ.
Напоследък в Етрурия е работил полският археолог Валански, явно нещо като полски Индиана Джоунс в търсене на така необходимото "велико минало" на Полша, който е открил, че етруските са... славяни. Ако беше конгоанец, щеше да докаже, че са конгоанци. Италианските историографи са по-склонни да посочват сходствата им с... албанците. Това е същата частична истина, която е на път да се превърне в огромна заблуда и която в съвременната италианска историческа книжнина се среща повсеместно. Всички подобни вкопчвания в този или онзи дребен сходен елемент се дължат на пълното непознаване (страшната забрава!) на великата тракийска култура, игнорирането - и бих прибавила дори - пренебрежението към България. За италианците Гърция е непостижим кумир, от който води началото си целият свят, а албанците, които те що-годе са опознали в най-новата си история, единствени представители на извънгръцката култура. Разбира се, ако има някакви сходства между албанци и етруски, то е само защото и двата народа произлизат от траките, но разликата в културното им развитие е колосална и директните паралели между тях са несериозни.
Твърдеше се, че малкото известни етруски думи (най-дългият познат етруски текст представлява надпис върху ленените ленти, с които е обвита една мумия) са съвършено неразгадаеми. С това бе повторена познатата ни от българската наука заблуда, че в българската лексика са останали само 10 думи, "донесени от прабългарите", а сред тях и думата "чертог", на която ще се спра по-късно. Всъщност древнобългарската лексика, идентична с тракийската, е повсеместна в днешната българска лексика и влиянието на древнобългарския върху нашия съвременен език далеч не се изчерпва с нея. Така и понятията, които идват от етруските в съвременния италиански език са безчислени и сходни с наследените от другите италийски народи. Малкото думи, които бяха сочени за собствено етруски и "неразгадаеми", могат да бъдат преведени чрез езиците, произхождащи от тракийската матрица, в това число и чрез съвременния български език.
В странно противоречие с теорията за "неразгадаемост" е и фактът, че тосканският е обявен за език-майка на италианския език, заедно със сицилианския, както вече споменах. Излиза че тосканският, който се е говорил и се говори от потомците на туските (тоските) няма нищо общо с етруския. Тосканският, революционно модернизиран от Данте, е езикът, на който са писали най-великите дейци на италианския Рененсанс, огромната част от които са тосканци. Любопитна особеност на съвременния тоскански е звукът "х", с който тосканците заместват "к" в произношението на думите.
Самите етруски наричат себе си "расни", "расени", "ресени". Тук отново срещаме дивтонга "ае", заради който в изворите "а" варира в "е" и обратно. Но българската територия е богата на селища с името Ресен: Ресен, село във Великотърновско; Ресен (вече несъществуващо) село в Кюстендилско; Ресен, село в община Босилеград (днес в Сърбия); Ресен, град в (днешната република) Македония. Нещо повече, в България се намира град Етрополе в Етрополския Балкан - топоним, чиято етимология остава неразгадана. Но Етрополе е рударски център от незапомнени времена, там отвека се разработват медни рудници, обработват се метали, създават се красиви накити, с които този край се гордее. Етруските, както и траките, са сред най-известните торевти на древността. Траки, етруски и египтяни полагат скъпоценни маски върху лицата на своите царе в разкошните им гробници. Следователно понятието "етро" е свързано с рудниците, с обработката на металите. С това не искам да кажа, че точно траките от Етрополе са отишли на Апенините, а че общото понятие, означаващо дейност, извършвана само от високоразвити народи, доказва общ корен.
Има един много интересен детайл. В селото на баща ми - Камено поле, Врачанско - селище със запазена древна реч и топонимия, коренните жители се наричат "тушници" (тукашни). Паралелът с "туски" не е за пренебрегване.
Както не е за пренебрегване съответствието между Арна, спомената от Омир в "Илиада", изключително плодородна област в Тракия - харна, добра (вече под властта на гърците по време на Троянската война) и Арно, прочутата река, която тече през Флоренция. Както не са за пренебрегване и всички смели предположения, които тласкат напред историческата наука и изобщо човешкото знание. Иначе Троя никога нямаше да бъде открита.
Няма да разглеждам сходствата в паметниците, оставени от етруските и траките - те съществуват и трябва да бъдат подробно класифицирани. Но в една от светая-светих на техните култове, прорицателството, една от най-съкровено пазените и следователно найдревна, най-неподатлива за влияния част от вярата, можем да говорим не само за сходства, а за идентичност. Етруските жреци разделят небесната вис на четири квадранта. Северният е седалището на върховните богове, от изток идват знаците на доброжелателните към човека божества, от запад - злокобните белези на зложелателните висши сили. Югът има по-малко влияние върху хората. Същото разделение на небето и същото значение на четирите му части съществува и в тракийските култове. Широко известни са етруските жреци авгури, които гадаят бъдещето по поведението на птиците (и днес италианската дума за поздрав, пожелание е "augurio","auguri" - мн. ч.). Идентични гадания са извършвали и тракийските жреци. Етруските са прорицавали по свистенето на вятъра, по трептенето на листата на дърветата. Абсолютно същите начини на прорицателство откриваме и в тракийските култове.
Прави впечатление изключителната почит, която етруските и останалите италийски народи отдават на Сатурн (Кронос). Сатурния е един от силните градове на Етрурия (и днес е важен балнеологичен център на Тоскана сред чудно красива местност с естествени топли фонтани). Сатурналии са известните римски празници в чест на този бог. Сатурн, според преданието, изгонен от Зевс, е дошъл на Италийския полуостров и е построил петте прастари "циклопски" градове, чиито имена започват с "А" в Лациум, които дават началото на Златен век. Турн (Са-турн) е името на вожда на рутулите, съперник на Еней, което показва, че Сатурн е влязъл в листата от собствени имена на италийските народи. Тази почит към Сатурн носи и носталгична нотка. Тя може да се обясни с факта, че Сатурн (Кронос) е повелител на "предишната епоха", ерата, в която тракийските народи са били свободни, а властта им над безкрайните земи, чието коренно население са - безусловна.
Вече няколко пъти в изложението ми става дума за бог Арес и за свидетелството на Херодот, че Арес е най-почитаното от траките божество. Омир почти непрекъснато го споменава като родоначалник на различни тракийски и гръцки герои. С тракийското си име Арес е включен като един от основните богове в олимпийския пантеон. Функциите му са ясни - те са военни. Поведението му на типичен военолюбец е даже малко окарикатурено. Но доколкото създаването на този гръцки, така да се каже "изравнителен" пантеон, е политическо дело, датиращо от "нови" (нови за най-дълбоката тракийска древност) времена, функциите на Арес са предадени едностранчиво, опростено, пределно плоско.
В името Арес се съдържа коренът "ар". Знае се, че този корен означава "ора", т.е. обработвам земята, а също и "орало", "рало". В арменската книжнина това е широко известно. От това "ар" идва названието на арийските народи, защото носи основната им характеристика - народи, посветили се на труда, орачи, земеделци. Но всъщност името Арес се състои само от корена "ар" и от нищо друго. Суфиксът "-ес" може да бъде сведен до "-ис" или само до "-с", той означава само, че името е от мъжки род. Следователно името Арес означава буквално Арий - Ариец. Ето кой е най-почитаният бог у траките, най-чисти арии. Но земеделците трябва да пазят плодовете на своя труд, те трябва да изковат не само орало, но и оръжие. Така думата "ар" вторично придобива смисъл и на оръжие и коренът "ар" влиза в словообразуването на понятия, свързани с войната. Виждаме добре това в думите "arme" (фр.), "arma" (ит.), армия, армада и пр. Също както в съвременния български от корена "ор" се образува и "орало" и "оръжие". Това е общият смисъл на "оръдие" - средство, инструмент. Така функциите на Арес стават едновременно мирни и военни, съзидателни и разрушителни и покриват всъщност цялата дейност и целия жизнен цикъл на човека.
Може би няма да бъде пресилено ако допуснем, че и тракийският конник - Херосът - първоначално е бил идентичен с Арес.
Боговете са създали народи, посветили се на труда, който трябва да защитават и народи, посветили се на грабежа, които живеят от труда на другите. Това е промисъл, която ние, човеците, не можем да си обясним. Виждаме същото в света на обществените насекоми - пчелите и стършелите.
По време на моето студентство историците представяха Марс като етруски бог. Сега са по-предпазливи и го представят като италийско божество, "отъждествявано с гръцкия Арес". Очевидно е, че етруските като тракийски народ са отдавали изключително значение на култа към Марс, има дори етруски град, наречен Марсилиана. При тях той има същите функции като тракийския Арес, т.е. далеч не само военни. Нещо повече, според мен Марс и Арес са едно и също божество, дори и имената им са идентични. Името "Марс" се състои от "Арс" с една начална "М", която вероятно е последният остатък от някакъв епитет или още по-сигурно от притежателно прилагателно - "мой Арес", нещо, което се долавя и от името М-Нерва, Ми-Нерва, "моя Нерва".
Но Марс е и общоиталийско божество, доколкото и останалите народи на Италийския полуостров произлизат от траките. Еней, дардански принц и зет на троянския цар Приам търси убежище и място за заселване при латините в Лациум. С него е и синът му Асканий, наричан още Юл (Сладкия, Милия). По свидетелства на древногръцките автори латините произлизат от пеласгите, прастар тракийски народ (Пеласг - цар на Аргос). А ето как италианската историография определя пеласгите - "легендарен народ, роден от ерудираното въображение на гърците", "senza riscontro nella realta" ("без потвърждение, съответствие в действителността") - наистина трагикомично! "Латерес" е име, давано от древните римляни на тухлите, изпечени на слънце, с които са строени къщите през архаичния период - кирпич, земя. От същия корен са "latitudine" - земна шир, а сетне и всеобщо наложено понятие за географска ширина, "latifundia" - поземлена собственост, "lato" - страна на някакъв обект, както и "laetonia" (лат. ез.) - каменна кариера, а по-късно и каторга. Ето откъде може да се изведе произходът на етнонима "латини". Но Laetona (Laeta) е и майката на бог Аполон, великият тракийски бог. Всичко води към една най-древна концепция за земя-камък-време, характерна за тракийската, българската и свързаните с тях най-древни цивилизации.
За да не остане никакво съмнение в произхода им, Ромул и Рем са обявени за синове на Марс (Арес).
Многозначителното име марси носи и друг италийски народ, обитавал днешната област Абруцо, която в древността се е наричала Марсика. Марсите са част от "оско-умбрите", термин, който италианската историография използва за да означи горния клон от една огромна група народи - оските, фактически най-голямата, обитаваща Италийския полуостров. Според някои историци дори всички древни народи, обитаващи Италия, произлизат от оските. Оските, в италианската историческа книжнина най-често се идентифицират с волските.
Ето че отново се срещаме с този велик народ, един от най-важните на Апенините, чийто етноним е идентичен с нашия. Волските са кръвно и културно свързани както със сикулите, авзоните и енотрите на юг, така и с латините, самнитите, сабините, сабелите, еквите, марсите и умбрите в централните части на полуострова. По същия начин те са свързани и с етруските и заедно с тях са сред най-страшните противници на Рим. Тит Ливий в своята "История" ги определя като "ferocior ad rebellandum quam bellandum gens". През VI и Vв. пр. Хр. волските обитават днешния долен Лацио, Кампания и долно Молисе, в долината на река Лири, в която се влива реката Сако. Долината на Лири е много дълга, успоредна на тиренския бряг от Тоскана до най-южните части на Калабрия и е изключително богата на метали - желязо и мед. Волските се занимават със земеделие и скотовъдство, а езикът и административните им учреждения са толкова устойчиви, че и след падането на волските територии под римска власт, на волските е разрешено да използват своя език в официалните документи, както е видно от Tavola Veliterna, съхранявана в Неаполския музей.
Римските автори отбелязват разделението им на приморски волски, обитаващи тиренското крайбрежие - волски анциати (по името на техния град Анциум, по-късно блестящ курортен град на римската аристокрация) и волски от вътрешността - волски ецетрани (по името на тяхната столица Ецетра). Сред найизвестните градове на волските са Анциум (Antium), Анксур(Anxur), Фросине (днешният Фросиноне, център на провинция), Фрегела (Fregellae), Минтурна (Minturnae), Ардеа (Ardea, Арда?), Ариция (Aricia, по името на Арес?), Норба (Norba), Сетия (Setia, Сетя? като Сития от Крит?), Синя (Signa, дали идва от синьо или от син?) и Велитра (Velitrae, днешният Велетри). От този град произхожда родът на Октавиите, фамилията на император Октавиан Август.
Към тези градове трябва да прибавим и петте "циклопски" градове на волските, построени в най-дълбока "сатурнова" древност, за които вече няколко пъти стана дума и в един от които - Арпинум - са родени философът Марк Тулий Цицерон и пълководецът Гай Марий.
И тук стигаме до нещо изключително интересно: италианската историография свързва тясно произхода на волските и етруските, тъй като типично етруските градове Volterra, Volsinii (Болсена и Орвието) и самата Тарквиния са били основани и обитавани от волските. В имената на първите два града е очевиден етнонимът на волските, а името Тарквиния на етруски език е Tarch-na, Тарна като столицата на Лидия, Търна като Търново! И това е могъщата Тарквиния, гордостта на Етрурия, градът, който е дал етруските царе на Рим! Тарквиний Стари и Тарквиний Горди са прозвища, които могат да бъдат преведени като "Търновеца"!
Ето кой се е вдигнал от Търна в Лидия и е построил Търна в Тоскана.
Името на град Волтера можем да разчетем като "земя на волските". Самото название "terra" (Тира, Тера в Лидия) можем да изведем от българската дума "черна" (земя) и следователно да докажем, че както всички останали понятия и то произлиза от българския език.
Но емблематичната частица "вол" откриваме и в името на река Волтурниус (Волтурно), свързана с войните на Спартак. Ето още една река, която заедно с Волга носи в името си нетленния знак на българите.
В XI Песен на "Енеида" Вергилий описва скиталчествата на волския цар Метаб, доблестен владетел, изгонен поради интриги от своята столица Привернум. Опитвам се да разчета това име като Привърн (При върха, Под върха). Царят заживява в изгнание в дивата гора, с малката си дъщеря Камила на ръце, чиято майка Касмила (да си спомним Кас-андра) е умряла при раждането Ј. Погнат веднъж от ожесточените си врагове, които не спират да го преследват, Метаб преминава придошлата река Amaseno (амазонка?), спасявайки и себе си и дъщеря си, благодарение на своята съобразителност.
Пораснала, Камила става опитен воин и участва начело на храбри волски конници във войната срещу Еней, водена от Турн, царя на рутулите, в която загива.
Войните на волските с римляните започват през първата половина на VI в.пр. Хр. През 493 г. пр. Хр. те навлизат в решителна фаза, като римляните превземат волските градове Лонгула, Полуска (Плиска!) и Кориоли с важното участие на един млад благороден римлянин - Гней Марций, който в чест на тази победа е наречен Кориолан.
По-нататъшната история на Кориолан вдъхновява самия Шекспир за едноименната му творба. Няколко години след тази паметна победа, Кориолан е принуден да бяга от Рим и да се спасява при волските, довчерашните си врагове. Той намира убежище в Анциум като гост на Атий Тулий - благороден волск. Отварям кратка скоба, за да обърна внимание на това многозначително родово име - Тулий, носено и от Цицерон (Марк Тулий). Логично е да търсим в него следа от едно прадревно волско (българско) благородно ядро, рода Дуло - синоним на царствен ранг и на върховни владетелски и човешки ценности. Кориолан и Атий Тулий подтикват волските към война с Рим, но доблестните волски отказват, защото държат на дадената дума и на сключения двегодишен пакт за ненападение. Самият Рим обаче нарушава договора с измислени обвинения срещу волските и им поставя ултиматум да напуснат града преди залез слънце. Тогава войната избухва и волските, водени от Атий Тулий и Кориолан, си възвръщат градовете, превърнати в римски колонии - Цирцеи, Сатрикум, Лонгула, Полуска, Кориоли, Мугила (Могила?, Мугла?), Лавиний и др. Това разказват Тит Ливий в "Ad Urbe condita" и Плутарх в "Паралелни животи".
Според италианската историография сикулите, авзоните, енотрите, волските, латините, самнитите, сабините, сабелите, марсите, еквите, умбрите и лигурите имат "оски" произход. Същото тя твърди и за венетите, споменати от Тацит и приемани по инерция от нашата историческа наука за славяни. В този случай съм склонна да приема свидетелството на Вергилий, който разказва за заселването на втора група троянски бежанци - енети (енотри?) в района на Венецианския залив и изобщо на днешно Венето. Според италианската историческа книжнина "оски" са и етруските. Следователно всички древни италийски народи са "оски", но въпреки това този термин остава напълно неясен, с изключение на една следа, от която ще тръгнем.
Италианските историци твърдят, че понятието "оски" се припокрива с волски. От това, което знаем за волските, за техния език и материална култура, не остава никакво съмнение, че всички италийски народи имат българско потекло. А това важи и за лидийците, след като именно от Лидия е дошла голяма част от етруския етнос, вляла се мирно, следователно единородствена, в останалата, живееща вече на Апенините етруска общност. Според мен, в такъв случай, "оски" не може да означава нищо друго освен "пеласги", щом като толкова селища на волските се наричат Полуска, Палоско и пр. Произношението на етнонима "пеласги" е, разбира се, видоизменено, в оригиналния си вид той вероятно звучи като "пълсги" - "бълги" и е идентичен с нашия етноним"българи". "Плиска" според Петър Добрев означава укрепен град и е съзвучно с понятието "българин" като жител и строител на градове. Оттам идва гръцката дума "полис", западноевропейските "palace" (палат, дворец, жилище на владетел) и "place" (площад). Но древните автори назовават "пеласги" и тези многочислени народи, които наричаме траки. Фактът, че и едните и другите са "пеласги" и неразделимото им преплитане на територията на Италийския полуостров, Балканите, Егейския басейн, Мала Азия и още по на изток, води до категоричното заключение, че - да, траки и българи са един и същи народ, първият цивилизован народ "строител на градове". Това е определило идването на кан Аспарух на Балканите и естественото основаване на Дунавска България, прието не като акт на завоевание, а на завръщане. Същото се отнася и за установяването на Куберовите българи в днешна Македония, както и на Алцековите и други ранносредновековни български анклави на Апенините. Езикови паметници, останали от сикулите и волските, съществуват и се съхраняват в Италия - те трябва да бъдат изучени от българските специалисти. Така най-сетне подлите крясъци на гърците, че "един мръсен народ" е дошъл в 680 г. и се заселил на "тяхна" територия ще замлъкнат завинаги.
Имайки предвид горното заключение и българския произход на етруските, логично е да предположа, че прочутите "рушки" букви, които Св. Кирил намира в Херсон, находка, изиграла важна роля в създаването на българската азбука, са всъщност етруски букви.
А сега да се върнем на библейското предание. Ноевият ковчег засяда под връх Арарат в Кавказ, планината, която разделя (но и свързва) Европа и Азия. Синът на Ной, Яфет, има седем сина - родоначалници на арийските народи. Поради голямото противоречие, което цари в изворите при определянето кой син на кой народ е родоначалник, противоречие, в което долавям по-късни заинтересовани обработки, ще следвам само логическата нишка на линията, която ме интересува. Прародината на всички траки (българи), както и на всички арийски колена е Кавказ. Траките (българите) обаче се оказват най-многочислени сред първите арийски народи, те преживяват истинска демографска експанзия. Ето защо се разселват в два лъча - на Изток и на Запад, като една значителна група остава в родния Кавказ. Източните траки/българи стигат до района на езерото Балх, в подножията на Памир и Хиндокуш, а вече по-късно диаспората им се простира до Северна Индия и дълбоко в Хималаите. Западните траки/българи достигат до Мала Азия, Егейския басейн, Балканския полуостров и дори до Египет, а в една по-късна епоха и до Апенините (узнахме причините за това). В първоначалната си крайна точка на Изток - в района на ез. Балх - траките/българите влизат в контакт с великите учители на човечеството от Шамбала, а на Запад - в Егейския басейн и свързания с него малоазийски и балкански хинтерланд, както и в Египет - с носители на знанията на атлантската цивилизация, унищожена не дълго преди това. Знанията, които получават от своите учители, превръщат траките/българите на свой ред в учители на другите народи - останалите потомци на Яфет и Ной. Така се извършва удивителната неолитна революция, грамаден скок напред в развитието на човечеството, чиито причини не могат да бъдат обяснени с еволюционно натрупване, а само с дарен наготово свръхнапреднал културен модел. Съкровищница на тези знания след унищожението на тракийската цивилизация в Егейския регион от т.нар. "морски народи" (гърците), остава Египет.
Траките/българите под Памир и Хиндукуш получават от своите учители и едно нетленно сечиво - езика, наречен санскрит - и правото на първородния да даде име на всичко съществуващо. Вярна е констатацията на мнозина български изследователи, че чрез българския език могат да бъдат разчетени всички древни езици. Държавата България, която те основават там, става цивилизационен образец за всички най-древни народи. Неслучайно персийското жречество в огромното си мнозинство произхожда от Мидия, неслучайно Заратустра се ражда тъкмо в Бактрия, а Гаутама-Буда - в Северна Индия. Има някои предположения, че и третият велик учител на човечеството - Исус Христос - също има древнобългарски корен.
Санскрит - съвършеният език - и неговата писменост са достояние на посветените. Народите говорят варианти на санскрит и пишат с варианти на неговата азбука. Всички тези варианти на санскрит, макар и опростени, също като него имат падежи. В обозрима древност западните траки/българи говорят диалекти на езика, известен като "древногръцки" (а по-късно на Апенинския полуостров и формирания от техните диалекти латински). Източните траки/българи логично говорят по-чист вариант на санскритския, но и той подобно на "древногръцкия" и латинския, със сигурност е падежен език. Въпросът е как така "българският" език губи падежите си, а тракийският ("древногръцкият") му вариант ги запазва?
Ние познаваме "древногръцкия" и латинския език чрез тяхната писмена традиция, а българския - в народната му форма и то след хилядолетна еволюция. Известно е, че в народните недра кипят ферментите, които променят и революционизират езика. Това, разбира се, се отнася за културните нации, когато самият народ живее интензивен вътрешен културен живот и разполага с богата, разклонена понятийна система. Издигнатият слой, интелектуалната, "посветената", "писмената класа" усъвършенства еволюционно езика, но от един момент нататък тя става задържащ, консервиращ фактор. Този процес ясно личи в развитието на латинския език. Той постепенно се превръща в единствено писмен език, в празна черупка, която се пръсва под напора на претърпелите развитие народни говори на Апенините (в основата на които стои езикът на траките/българите). Доказано е, че развитието на езиците върви от падежни към безпадежни форми. Това няма нищо общо със съвършенството на един език като инструмент за изказ на най-сложни и изящни мисли - ако говорим за съвършенство, то най-съвършен в арийския свят си остава санскритският с неговите 8 падежа - а с удобството на едно сечиво, използвано неспирно, всеки ден, всяка секунда в продължение на хилядолетия. Езиците, както всички неща във вселената, се подчиняват на закона на уравниловката, трудностите - върховете, падините - се стремят към изравняване. Аксиомата в езикознанието, според която падежите изчезват, когато в една новообразувана народностна и езикова общност, единият елемент говори падежен, а другият - безпадежен език, само потвърждава твърдението, че развитието се извършва в посока към безпадежните форми. Келтският свят, родствено близък до нашия и следващ логиката на латинския език и култура, също няма падежни езици. Той дори е изгубил доста по-рано тези форми, тъй като няма древна писмена традиция. Германите и славяните са запазили падежните си езици поради оскъдната си културна традиция до XVIII век. Запазва ги до днес и гръцкият, наследник на "древногръцкия" - тракийския език поради специфични, по-сложни причини. Първо: това е езикът на който траки и скандинавски завоеватели могат да общуват. Нашествениците са научили този език, който не е техен и те трудно могат да го "оплодят", да внесат промяна в него. Второ: жреческото съсловие и просветените слоеве имат безусловно тракийски произход и държат езикът на дедите им да остане непроменен като белег за тяхната идентичност дълги векове след завоеванието. Трето: създадената през класическата епоха и допълвана в по-късни времена гръцка шовинистична идеология се стреми да консервира старинния език, да задържа естественото му развитие, като оръжие срещу България, която олицетворява "непогърчения" тракийски свят и като свидетелство за превъзходство над Католическата църква и всички европейски народи. Такава е целта на създадения през XIX век "катаревос", а такива "състарявания" на гръцкия (тракийския) език и нарочни връщания към древността е възможно да са правени и по-рано.
Следователно имам всички основания да смятам, че в дълбока древност българският език е имал падежи, които впоследствие е изгубил, както и че говоримият тракийски е изгубил падежите си много порано от писмения (латинския и пр.). Така двата езика с почти идентична лексика се сливат в средновековния български, който търпи, разбира се, граматическото и лексикално влияние и на славянския елемент. Много по-късно - през Възраждането и след Освобождението - българският език, както вече казах, нарочно е доближен до славянските езици чрез множество руски лексикални и словообразуващи заемки. По този начин древната култура, която стои в основата на гръцката, на латинската, а и на руската, е шкартирана като някаква си "нова" периферна славянска култура. По същата абсурдна логика за латинска държава се смята например Франция (!), а майката на латинския свят - България, с пренебрежение е подминавана като европейски сурогат на някакви си диви тюркски заселници, потомци на хуните.
Частицата "ар" като ясен знак за расова и етническа принадлежност е влязла в етнонимите на много народи - българи (Българ), арменци, иранци, ирландци. Не бива, разбира се, да намесваме тук понятието "араби", което е ново, средновековно, появява се около X век като общо название на народите, произлезли от Измаил, незаконния син на Аврам. Но какви са арамеите, които носят повече от очевидно въпросния знак "ар" в името си? По време на моето студентство историческата книжнина (не само българска, а и световна) твърдеше че те са група семитски народи, същото мнение се тиражираше и по-късно. Не знам дали междувременно са направени крачки към разкриване на истината, но тя е на повърхността. Етнонимът "арамеи", името Арам, носено от много арменци (арии), азбуката, названието на прадревния град Яфа (Яфо, днешният Тел Авив), носещ името на Яфет, самият външен облик на хората, са жалони, които говорят, че в Месопотамия, Сирия, Ливан, Йордания и Палестина някога е живяло арийско население, сходно по своята култура с траките. Името на Агенор, баща на отвлечената от Зевс Европа, е носено и от мнозина троянци.
Интересна черта на тази прадревна евразийска цивилизация (към която принадлежи и древен Египет) са скалните градове. В Йордания (град Петра), в Кападокия, на остров Санторини, в днешните български земи и на Апенините се намират удивителни скални селища, някои от които са обитавани и през Средновековието, а други - дори до наши дни. Такъв е град Матера в Южна Италия, самото му име говори много. Той заема обширно пространство, с издълбани в матерната скала красиви жилища с тераси, улици и площади. Въпреки че в него продължават да живеят хора (а като негово продължение е изграден и нов град, носещ същото име, с обикновени, изцяло построени от човека, къщи), той едва наскоро бе разкрит в цялата си пълнота и оригиналност и бе обявен за неприкосновено наследство на човечеството от ЮНЕСКО. Когато гръцките колонизатори със своите триреми са прекосявали Неаполския залив (който тогава, разбира се, е носел друго име), те са били поразени не само от красотата на пейзажа - с Везувий, чийто връх се е издигал много по-високо, отколкото днес и със силуетите на Капри, Иския, Прочида и п-в Соренто в маранята над тихите води. Там, на сушата, преди да основат своята "неаполис", те са открили един прастар народ, обитаващ отколешен град с комфортни домове, издълбани в скалата. Той е бил създаден край странен плосък вулкан, който днес се нарича "Кампи Фрегреи", с бликащи топли гейзери, практика, удобна както за бита, така и за култа (прорицанията).
Тези древни градове, обитавани от "троглодити" нямат нищо общо с питекантропите. Те са удобни за отбрана, в домовете естествено се поддържа еднаква температура през различните сезони, а майчината прегръдка на първичната скала, постоянното докосване до камъка, основен дар на боговете, първоздан елемент, сигурно е играело важна роля в общуването на древния човек с върховните сили на вселената.
И над цялото това безбрежно пространство като зов на човека към божественото и като отговор от небесата, се е носила музика и песен, чиято мелодика, ритмика и интонация сякаш бликат от един извор, от една традиция, от една душа. Мъчително-сладостна песен, чиито слова идат от началата на времето. От Северна Индия, през Тибет, през Хиндукуш и Памир, през Иран, през Кавказ, през Мала Азия - до Сардиния и Корсика древното песенно творчество поразително напомня нашата народна песен, българската народна песен, тракийската народна песен, песента, от която се е учил Омир.
***
Древните са смятали, че ако знаеш едно име, владееш човека или силата, която го носи. Какво тогава да кажем за народа, който дава имена? Защото траките и българите дават имена, а не ги обсебват, строят градове, а не ги ограбват, обработват земи, а не ги поробват, творят история, а не си я приписват. Те владеят земята така, както боговете са повелили на човека: "Владей и дай име на всяко нещо." Това е признак за първородство. Това е правото на първородния.
По-долу изброявам тракийски и български имена и техните съответствия в различни части от грамадната територия на действие на траките и българите. Повечето от тях вече съм споменала в моето изложение, но изредени заедно, те представляват карта на нашето минало, негов географски, исторически и духовен атлас:

♦ Кубер е древнобългарски първенец, син на кан Кубрат, според повечето историци, настанил своята част от българския народ в земите на днешна Македония. Но Кубер, според Махабхарата, е и името на бога на богатството, който излиза от Шамбала, за да порицае цар Арджуна, довел своята войска до входа на великото невидимо царство. Тук се натъкваме на следи, водещи към непрогледна древност, които правят от българите участници или поне свидетели на деянията на изконните сили и енергии, които управляват планетата.
♦ Орфей и Озирис - изключително интересен, почти мистичен ефект се получава, когато заменим началната буква "О" в имената им с "А". Орфей се превръща в Арфей, а според вероятното тракийско произношение - в Арфи, подобно на Мемфи, както сигурно египтяните са произнасяли името на своята столица, за което можем да съдим по името на страната им Хеми, а не Хемис. Получава се названието на музикалния инструмент арфа, съдържащо и корена "ар", от който произхожда етнонимът на ариите. От своя страна Озирис се превръща в Азирис - Асирис и отново напипваме тази следа, която води през имената на древните държави Асирия и Сирия към съзвездието Сириус в една наистина фантастична космо-историческа перспектива.
♦ Мадара в България, Мадрас в Индия, Мадрид в Испания - според мен произлизат от едно и също понятие, свързано със свещената жреческа мъдрост. Това са били огромни по значението си култови центрове, огнища на знанието. Те бележат три основни пункта в територията на моя пранарод - източен, западен и централен - България. Всичко води към заключението, че Херосът - богът конник, почитан и от траки и от българи, е божество от най-древния арийски култ.

♦ Коренът "сек", "сак" се съдържа в думата "секира", чийто първообраз на символ на върховна власт откриваме на остров Крит. Но "сак" присъства като словообразуваща съставка в целия понятиен блок за "свещено" в латинския език - "sacrum" (светиня, тайнство, мистерия), "sacer" (свещенослужител, жрец), "sacellum" (светилище) и пр.
♦ Ако прочетем рожденото име на Буда - Гаутама, озвучавайки звука "т", който преминава в "д" ще получим Гаудама, което напомня българското Кардама. Превеждайки името Гаудама чрез латинския език, се получава Радостния, Щастливеца, което потвърждава казаното в свещените текстове, че рожденото име на Буда, дадено му от баща му, е Щастливият принц.
♦ Шумер, Бутан и Кабул имат поразителни съответствия в българската топонимия. Ако някой все още се съмнява, че тези съответствия са спомен от действително пребиваване на българския елемент в предмостията на Хималаите, от дълбините на българския език като своеобразен свидетел се появява думата "пущ", която съвпада с етнонима на най-голямата общност в днешен Афганистан - "пущуни".
♦ В нашия език "пущ" е изцяло негативно понятие. Не бихме могли да изведем произхода му от думата "пуст" ("пустиня"), поне не директно. Думата "пущ" е сигурен знак, че когато българите са живели в полите на Памир, те са станали свидетели на прииждането и взривното размножение на етническата общност "пущуни", която сигурно им е създала много проблеми.
♦ Кардам се нарича българският владетел, предшественик на Крум. Същото име носи и Прайепати Кардама, основател на държавата България в Северна Индия. Кардамила пък се казва градът в Месения, обещан от Агамемнон на Ахил, ако забрави обидата и се върне отново в боя.
♦ Стамен е обикновено българско име, но Стамен се казва и един от двамата висши пълководци на Ксеркс, водач на конницата в кампанията срещу Гърция. По този повод ще отбележа, че траките не биха споделили омразата към "сганта на Ксеркса", нито биха се възхитили от "шъпата спартанци". За жалост гледната точка на Вазов е гледна точка на всички искрени, но дълбоко заблудени романтици от късните епохи. Явно е, че траките са виждали в Царя на царете единородственик и освободител от гръцкото заробване, щом всячески са подпомагали войските му.
♦ Роксана е името на невиждано красивата дъщеря на бактрийския вожд, която Александър Велики взема за съпруга след разгрома на Дарий. Но и днес Руксана, Рухсана е обикновено име в Пакистан, в областта на Пешавар, в близост до афганската граница.
♦ Примери, че България стои в основата на прастарата арийска именна и понятийна система са имена като Гано, Ганьо (Ганеш), Гатьо, Миньо, Мино (Минос), Пено, Балдьо и още безброй други. Името Райно, Райна аз извеждам от царствен (светъл, светлейши), което се потвърждава от испанското rey, reina (крал, кралица). Френската дума за "лъч" е rayon, а италианският Ј синоним - raggio, което директно води към индийското "раджа" (цар). Келтското име Ryan, Райън има същото значение. С това можем да си обясним защо в българската приказна традиция галеното име на слънцето е Райко. Такъв е произходът и на производните имена Рачо, Рачко.
♦ От дете бях забелязала, че в дългите и сложни имена на месопотамските царе често присъства частицата "сар" като суфикс или префикс и тя винаги ми е напомняла думата "цар" - Сарданапал, Навуходоносор, Балтасар. Обяснението на произхода на българската дума "цар" от цезар (кесар) не ме удовлетворяваше, връзката по-скоро ми се струваше обратна. Предполагам, че в съставното понятие Балтасар намираме древното име Балто (Балдьо) и "сар" - цар. Предвид значението на корена "балто" - сека, можем да преведем Балтасар дори не като собствено име, придружено от светлейшата титла - цар Балто - а изцяло като почетно понятие - "погубител на царе". По същия начин е съставено и името Сарпедон, носено от един от най верните и мощни съюзници на Троя, възпят от Омир в "Илиада".
♦ Арна е име на област в Тракия, която Омир споменава в песента "Изброяване на корабите" в "Илиада". Той изрично отбелязва изключителното Ј плодородие, което ме кара да търся произхода на името Ј в думата "харна" - добра, арна, благодатна и в древноарийското понятие "харе". Но Арно се нарича и реката, която тече през Флоренция, столицата на днешна Тоскана. В Арно пък се влива реката Бизенцио, тракийско име, което дълбоко е навлязло в тосканската топонимия.
♦ Расни, Расени е името, с което етруските наричат самите себе си. Но Ресен е и име в на много селища в българската (или бившата българска) територия. Българското име Рашо, названието Рашка на областта в Западните Балкани, където през Средновековието византийските власти настаняват сърбите като контрасила на българската държава, според мен са следи, оставени от расените, етруските.
♦ Перузия е етруското име на Перуджа, днес столица на Умбрия, етруски град, сринат до основи от Октавиан Август и възстановен пак от него, но с доведено от другаде население. В България имаме Перущица, град, обвеян с не по-малка слава. Под Перуджа съществува голям подземен град, както и под Орвието, както и под Нарни (Нарния), характерна черта на най-древната цивилизация на Апенините.
♦ Яникул е един от прочутите седем хълма на Рим. Според римските извори той носи името си от "кулата на бог Янус", която се е издигала на него, преди Ромул да построи своя град. На съвременен италиански език думата, означаваща "кула" е "torre". Не остава съмнение, че "кулата" на Янус, идва от тракийската/българска древност на Лациум. Да си припомним, че волските са обитавали Лациум и че тъкмо там, недалеч от град Фросиноне, който е съвсем близо до Рим, се намира областта на петте "циклопски" града от епохата на Сатурн, която те са владели до VI в. пр. Хр. Това ми напомня за българската традиция да се строят жилищно-отбранителни кули в частните земи на отделните заможни семейства. Както България, така и Италия е осеяна с такива кули.
♦ Мугла, е българско село в Родопите, но същото име носи и голям град в Мала Азия, в днешна Турция, а Мугила се нарича един от важните градове на волските на Италийския полуостров.
♦ Рез е името на един от героите на "Илиада" с найпечална съдба. Той е блестящ тракийски цар, съюзник на троянците, чиито прекрасни коне, с каквито Тракия се гордее, стават причина за гибелта му. Убиват го гръцките вождове Диомед и Одисей (Уле) в една нощна обирджийска акция, съвсем скоро след пристигането му под Троя. Река Резовска имаме в България, но Резос е и името на река в Мала Азия, вливаща се в знаменитата Граник. Тракийското Рез (Резос) е идентично с обичайното персийско име Реза и силно напомня латинското "rex" - цар. За мое учудване името Рез (Rez) съществува и днес в Швейцария.
♦ Името Астиаг, мидийски цар, дядо на Кир, създателя на Персийската империя, си прилича с част от съставното име Астианакс, носено от сина на Хектор и Андромаха. Освен това дъщерята на Астиаг и майка на Кир се казва Майдане, което можем да прочетем и като Медане (меди, миди).
♦ Троя и Троян! Винаги съм се питала защо този крещящ паралел не се споменава в нито един български исторически и езиковедски труд.
♦ Името Дардан упражнява магическо влияние над мен. Повтарям го като мантра и то ми изглежда ту като съставено от две срички "дар" и "дан" с еднакъв смисъл, ту като семантично произлязло от река "дар" (Вардар, Родан, Йордан, Брадан). То е носено от един от тракийските народи с най-висока култура - дарданите, които дават и романтичното име на протока Дарданели. Техният град Дардания е градът-майка на Троя. Това обяснява Еней, дардански принц и зет на цар Приам, на съперника си Ахил, преди двамата да влязат в двубой, прекъснат своевременно от Афродита, загрижената майка на Еней. В този диалог Омир чрез устата на Еней, както винаги с пределна точност и мъчителна носталгия описва Дардания, град, заслонен в склоновете на планината Ида, докато Троя е изградена на открито, в полето, в близост до морския бряг. Самият
♦ цар Приам носи фамилното име Дарданид. Но ето че някои днешни иракски християни също носят фамилното име Дардан. Питам се колко ли от тях са станали жертва на извергите от ислямска държава. Дардан и до днес съществува като собствено име в Италия - Дардано.
♦ Името Еней, което в България се среща като Еньо, съществува и в Италия в два варианта - Енио и Енеа.
♦ Ил е името на основателя на Троя (Илион), баща на Лаомедонт, дядо на Приам.В България до неотдавна е съществувало собственото име Ило (не Илия) - така се нарича и един от героите на Елин Пелин в повестта "Гераците".
♦ "Подарк" е прякорът на цар Приам, погрешно приеман от някои тълкуватели на "древногръцкото" (тракийското) предание като негово истинско собствено име. Той препраща към един разказ, натоварен с много символика за предшестващи Троянската война стълкновения между троянци и гърци в Троада, съпроводени с типичната за нашествениците свирепост. Посейдон и Аполон са построили крепостните стени на Троя, но Лаомедонт не е заплатил на Посейдон (бога на гърците, на морските народи) обещаното възнаграждение. За наказание Херакъл и Теламон, кой знае защо влезли в ролята на съдия-изпълнители и екзекутори за неплатения дълг, убиват всички възрастни синове на Лаомедонт, както и него самия. Дъщерята на Лаомедонт, Хезиона, откупува със златния си венец (това вечно
♦ злато в големи количества, това прекрасно обработено злато на траките, което става причина за тяхната гибел!) живота на най-малкото си братче Приам и става жена на Теламон (предполага се, на драго сърце!). Като жест на великодушие (!) тогава Теламон и Херакъл се съгласяват да Ј подарят живота на Приам и му прикачват прякора "Подарк". Значението на това понятие в българския е съвършено ясно, то говори само, че гърците не са оставили на поколенията собствения си език, а са започнали още много рано да говорят тракийски и цялата т.нар. древногръцка митология е дошла до нас на този език. Езикът, на който е била създадена. Историята, случила се в детството на Приам, осветлява и един много важен факт, а именно, че Троянската война е вторият (и вече успешен ) опит да бъде завладяна Троя в рамките на един човешки живот.
♦ Името на Парис, брат на Хектор, възлюбен и съпруг на Елена, "виновник за Троянската война", носи много интересна информация. То винаги ми е напомняло понятието "парий", с което арийската култура в древна Индия означава кастата на най-бедните. И нищо чудно, според преданието, новороденото момченце, с чието идване на бял свят е свързан ужасен кобен сън на майка му за гибелта на Троя, е предадено на един слуга, комуто е заръчано да го убие. Слугата се смилява и предава чудесното момченце на беден бездетен планинец, който го осиновява и му дава името Парис. Но божествената промисъл е неотменима. Когато след двайсет години Парис е открит и приет от разкаялите се Приам и
♦ Хекуба в двореца, сред другите царски чеда, нежната майка намира, че Парис е недостойно име за един принц и го нарича с много по-царственото Александър. Следователно Парис е дума, чийто смисъл наистина е принизяващ, неподходящ за лице с висок ранг и като изходим от понятието "парий", почти сигурно означава "нищ", "бедняк". Това се потвърждава и от проявената милост към "бедничкото", обречено на смърт подхвърлениче, което беднякът е прибрал, защото в оня момент то е по-бедно и по-безпомощно и от него. Едно пряко съответствие на името Парис откриваме в българското Паруш, като гръцката транскрипция "-ис" се заменя с оригиналната "-уш". Този суфикс, за който вече говорихме, е използван както в древна Тракия (Демух, един от синовете на Приам, чието име разчитам като Демуш), така и в Персия (Дариуш, Сиавуш) и в България (Мануш, Милуш, Гергуш и пр.). Това е умалителната наставка, която превръща собствените имена в галени и за която вече стана дума.
Така стигаме до оригиналното произношение на името на основателя на нашето отечество, Дунавска България - Аспаруш, верен знак за любовта на народа към него и можем да си представим с каква нежност са изричали това галено име старците, които са помнели владетеля още като малко дете, още от раждането му.
Тази наставка и то именно с финален звук "ш", а не със "с" е преминала в характерното римско образуване на мъжките имена, когато троянските бегълци са се установили на Италийския полуостров. Там обаче тя е загубила умалителното си значение. Нея съзирам и в типичната за гръцките съществителни от мъжки род финална частица "-ос", където "ш" се превръща в "с" поради особеностите на гръцкото произношение.
И накрая с идентичността на имената Багерия (град в Сицилия), Монте Булгария (връх в Лукания) и България ще завърша тази глава и ще започна следващата. България на Секул, България на Алцек, България на Аспарух - между създаването на първата и на вторите са изминали повече от две хиляди години. Днес единствената държава в света, която носи това име е нашата родина.
Българийо, да се свети името ти.

1 коментар:

  1. Бърз кредит оферта.
    Имам капитал, който ще се използва за отпускане на специални заеми
    краткосрочен и дългосрочен план от 2000 евро до 1000000 евро за всеки
    сериозните искат за този заем. 4 % лихва година според готови сумата, защото
    са специфични съм не нарушава лихварство акт. Можеш
    възстанови Максим 3 до 25 години в зависимост от размера на готови. Това е за да видите
    за месечните плащания. Питам само потвърждение на дълг
    ръкописни сертифицирано и също някои документи да предостави. Тук е моят имейл адрес. lucastrid123@gmail.com

    ОтговорИзтриване