неделя, 15 октомври 2017 г.

ЕДИННА ТЕОРИЯ ЗА ЛИЧНОСТТА 2ч.



Темперамент

Вродената част от личността или характера ни наричаме темперамент. Следователно, въпреки че винаги се допуска известна гъвкавост, в голяма степен ние “сме” темперамента си през целия си живот. Той се изявява непосредствено тук и сега. Юнг го извежда на сцената, Айзенк го прави по-научно приемлив,а Големите Пет го официализират. Почти всеки, когото познавам, приема две измерения на личността, установени още преди раждането, най- вероятно генетично: Емоционална стабилност(невротизъм и т.н.) и Екстраверсия-интроверсия (социабилност, surgency и т.н.)
 
Други три изглеждасрещат широко одобрение: Съзнателност (аналитичност, преценяване-възприемане...); Приятност (топлина, усещане-мислене...); Отвореност (култура, интелект, инуитивност-усещане...) – вероятно аспект на интелигентността. Има и ощетри съперника, които е по-трудно да подредим: Психотизъм (Айзенк) – вероятно комбинация от не-приятност и не-съзнателност; Импулсивност (Бъс и Пломин) – вероятно аспект на не-съзнателността и Активност (Бъс и Пломин) – вероятно аспект на екстроверсията. Но трябва да внимаваме:тези резултати от факторния анализ могат да бъдат точно толкова отражение на езика, колкото и на истинските генетични основи на личността. Докато продължаваме да развиваме разбирането си за генетиката и за точните връзки между синтезирането на протеин и мозъчната функция, може да открием че има хиляди “темпераменти”, или вместо това да открием идея, която изобщо не пасва.

Учене 


С изключение на Скинър, Бандура, Кели и някои други, ученето в голяма част се приема за даденост от повечето психолози на личността. Но аз подозирам, че не би трябвало даетака. Можем да определим понетри типа учене: основно,социално и вербално. Основното учене включва обуславянето, каквото е при Павлов и Скинър, т.е. да получишобратна връзка от средата. То също включва латентното учене, за което говори Е. К. Толман: учим се от средатаси, като просто сме част от нея! Начинът, по който Джордж Кели гледа на основното учене се различава от работата на Сниг и Комбс, която насвой ред се различава от тази нагещалт-психолозите: научаваме се да различаваме едно нещо от друго въз основа на последиците от тях. Било то бихейвиористко или гещалтистко, това учене изисква много малко от гледна точка на съзнанието. Съществува и вид учене от средата, което включва други хора. Когато малкият направи нещо, което мама или татко не одобряват, той може да бъде наказан по някакъв начин. Също така може да бъде награден, ако, за разнообразие, се е държал добре. Това също обикновено се нарича обуславяне, но фактът, че включва други хора означава, че е и социално учене, и като такова съдържа допълнителни трудности. Например, ако всеки път когато се блъснете в дърво ви боли главата, ще спрете да се блъскате в дървета. От друга страна,ако винаги, когато кажете “По дяволите!” баща ви ви удря по главата, може да спрете да го казвате ... или може да избягвате татко, да казвате“По дяволите”едва чуто, дазапочнете да мразите бащаси или авторитетите като цяло, да започнете да биете малки деца след училище и т.н., докато затворът успешно прекрати това поведение. Тези неща рядко сеслучватс дърветата. Социалното учене включва учене чрез другите (т.е. обръща се внимание на видовете отговори от средата и социалното обуславяне, които са получили другите за поведението си) и имитация (Бандура го нарича "моделиране"). Това вероятно е най-значимият тип учене за развитието на личността. Той може да бъде или съзнателен, както когато един художник заучаватехникатаси, или несъзнателен, както когато порастваме и ставаме объркващи като родителитеси. Съществува и вербалното учене – то произлиза отсредата или от поведението на другите, но чрез думите. От гледна точка на културата, това, разбира се, е силно значима форма на ученето. През повечето години в училище сме придобили по-голямата част от знанията си именно чрез него. И въпреки това, в крайнасметка него познаваме особено добре! Едно нещо есигурно:старите модели на плъха с неговото обусловено и формирано поведение, и на компютъра с цялото му програмиране, не са особено ефективни. Ако наистина искате проста метафора за човешкото учене, по-добре мислетеза хората, и особено за децата, като за домакински гъби!

Емоции Емоциите или чувствата винаги са привличали интереса наавторите на теориите за личността. На най- ниското ниво сред тях стоят болката и удоволствието, които са по-скоро усещания, отколкото чувства. Съществуват и психологическа болка и удоволствие – наричаме ги страдание и наслада – може би те са корените на всички други емоции. Усещаме страдание, когато случващото се в реалността е повече от това, което можем да понесем. Изпитваме наслада, когато открием, че все пак можем дасесправим! Тревожността е любима тема в теориите на личността. Въпреки че за нея са предлагани много дефиниции, те винаги се въртят около ненужен или неуместен страх. Кели забелязва, че всъщност тя е очакването, било то уместно или не, за настъпването на страшна ситуация. Страхът, на свой ред, обикновено се разбира като включващ възприятието за предстоящо зло, физическо или психологическо. Тези дефиниции служат добре в повечето ситуации. Вината е друга ключова емоция. Свързана съссрама, тя обикновено се описва като смесица от чувства, възникнали когато някой нарушава интернализирани социални правила. Кели предлага полезно уточнение:той определя вината като усещането, когато нарушим своята само-дефиниция (която може да включва, а може и да не включва тези стандартни социални правила!). Екзистенциалистите добавят друг детайл, като твърдят, че винатае тясно свързана с усещането за съжаление за пропуснати възможности. Тъгата е усещането, чесветът неетакъв, какъвто би могъл да бъде, като към товае добавена идеята, че нямаме възможността да променим тази ситуация. Вместо това имаме нужда да променим самитесебе си – нещо, което по принцип не искаме да правим! Мъката би била очевидния краен пример затова, а депресията може дасе опише като нереалистична тъга, продължаваща дълго след възникването на първоначално провокиралата я ситуация. Гневът е подобен на тъгата: светът не е такъв, какъвто трябва да бъде. Но сега, тук фигурира и идеята, че трябва да съберем сили, за да променим нещата. Когато действаме, водени от гнева си, товасе превръща в агресия. Гневът и агресията не са задължително лоши:например, гневът ни от социалните несправедливости и агресивните действия да ги реформираме, могат да доведат до позитивни социални промени! Нереалистичниятгняв, този негов подвид, към който се придържаме, въпреки, че е възможно да причинява страдание на нас и на близките ни, може да се нарече враждебност. Съществуват, разбира се, и много други емоции и емоционални нюанси, които можем да се опитаме да определим, но това е задача за друго време и място. Само още нещо трябва да бъде отбелязано: излиза, че където има съзнание, има и емоция – или поне емоционален тон или настроение. Както посочват екзистенциалисите, нее възможно просто да не ни пука. 


Мотивация 

Ето нещо по-трудно: мотивацията е централен момент за повечето теории за личността и разновидностите й изглеждат безкрайни! Но вероятно малко подредба би била от полза:

          

На първо място трябва да отбележим наличието на биологичната мотивация и най-вече на инстинктивната(въпреки чесе развиват и зависимости). Всички ниесме подвластни на нуждатаси от въздух, вода и храна. Тук можем да причислим и стремежа за избягване на болката. Също и потребностите от удоволствие: приятно докосване, предразполагане, секс. Може да искаме да добавим инстинктивните комплекси, които споменахме по-рано: за чифтосване, за отстояване на себе си, за грижа. Всички теории приемат идеята за биологичната мотивация, въпреки че се различават доста по относителната им важностеднаспрямо друга, както и по видовете мотивация. Второ, съществуватсоциалните мотивации. Те могат да построят биологичните, особено инстинктивните комплекси, и в същото време могат да са много различни, в зависимост от културната среда, от индивидуалната социална ситуация или от ученето. Тъй като те са заучени много добре и то в един много ранен етап от живота на човек, бихме могли да заемем термина на Маслоу и даги наречем инстинктоидни (подобни на инстинкти). Социалната мотивацияможе да включва потребността ни от приемане, внимание и одобрение (както ги нарича Роджърс “позитивно отношение”), както и онези форми насамооценка, които се основават на него. Вината и срамът очевидно са фактори засоциалната мотивация, както и гордостта. Успоредно с идеята за личното несъзнавано, трябва да отбележим и личните мотивации, които биха били заучени в процеса на уникалния ни характерен опит. Последни, но не и на последно място, сапо-висшите мотивации. Те са съзнателни и ги възприемаме като неща, даващи смисъл на живота ни. Изглеждасъществуват два основни вида: Първият е развиването на Аз-а. Тук причисляваме мотивации, които са ни помогнали да развием себеси отвъд простото оцеляване и удобство, способствали да станем “това, което можем да бъдем”. Те включват желанието да учим повече от необходимото, да развием умения отвъд обичайните и да бъдем съзидателни. Адлер би ги нарекъл стремеж към превъзходство или към съвършенство. Вторият вид е трансценденцията на Аз-а. Тя е описана най-ясно от Виктор Франкъл и представлява свръхразвитие на естествената ни склонност да се грижим за децата, семействата, приятелите и любимитеси хора, и на вродената ни способност заемпатия. Себе-трансцендентността включва алтруизъм, любов, съпреживяване и това, което Адлер нарича “социална загриженост”. Вероятно, част от нея са и други преживявания, издигащи ни над това което сме, като например музиката, изкуството, литературата, танците и красотата на природата. Ериксън, в частност, говори за наличието на тези два мотива, особено през стадия на възрастните. Без значение дали са просто видоизменения на по-ниските нужди или наистина са нещо повече, те ще останат тема за обсъждане за още много години напред! 

Струва ми се, че всичко изброено дотук, и вероятно още някои, които съм пропуснал, могат да се окачествят като мотивации. Несъгласиятаза това кои са най-значими вероятно са подвеждащи, тъй като това зависи от всеки отделен човек. И възможността по-високите мотивации да произлизат от по-ниски по никакъв начин не намалява значимостта им. Идеята на Роло Мей за голям брой демони, уникални за всеки индивид, може би е най-добрият подход. 


Баланс 

Друга обща тема в теориите за личността е идеята за баланса. Фройд, например, счита, че всички “кризи” в живота се решават най-добре в някаква средна точка между двете крайности – приучаването за ползване на гърне трябва да се постигне нито твърде рано, нито твърде късно, нито твърде сурово, нито твърде щадящо. Резултатът от балансирано отглеждане, например, ще е балансирана личност – нито твърде сдържана, нито твърде импулсивна. Дори когато говорим за позитивен опит, като това да се научим да действаме според представите си, е важно да осъзнаем, че той трябва да бъде оцветен с макар и мъничко негативни преживявания. Например, Ериксън смята, че едно такова поведение водено от представите ни, ако не е съпътствано от малка доза вина или колебание, би било безпощадно. Цялата теория на Карл Юнг се върти около баланса, особено около анима и анимус, и Аз-а и сянката. Това е получило голяма доза внимание и емпирично потвърждение. Андрогенните хора (тези, които съчетават в себе си и “женското” и “мъжкото” начало) се оказва, че са по-здрави психически. И това твърдение среща подкрепа: хората, които умеят да мислят в “нюанси на сивото” са много по-зрели от тези, които виждат всичко черно- бяло, добро-зло или ние-те. Противоборството междуАз-а и сянката може също да се разглежда като необходимостта дасе постигне баланс между разума и емоцията. 

                  

Действието по балансиране, което най-вече привлича вниманието на психолозите на личността, е уравновесяването на желанията ни за индивидуалност и за общност. Тази идея произлиза от Ото Ранк, който изучава противопоставянето между желанията ни и за “живот”(в смисъл на стремежа ни към индивидуалност) и за“смърт”(като устрем по обединение с другите), както и на произлизащите от тях страхове (изолация срещу поглъщане). Роло Мей използва думите воля и любов, а други теоретици - автономност и омонимия, представяне и общуване, егоизъм и алтруизъм, и т.н. Основаващи се на инстинктите ни към отстояване на себе си и грижа, в най-висшата си форма те са съответно само-усъвършенстване и себе-трансцендентност. Каквито и думи да използваме, балансът, който трябва да бъде постигнат, е между импулса да служим на себе си (превръщайки се във всичко онова, което можем да бъдем като индивид) и този да служим на другите (да се слеем с вселената им). Но ако служиш само на себе си, оставаш сам,а ако служиш само на другите, губиш собствената си идентичност. Вместо това, трябва да служим на себе си, за да служим и на другите, и да служим на другите, за да служим на себе си по най-добрия възможен начин. В известна степен, тези две неща не са толкова уравновесени, че да работят взаимодопълващо се. Ето един цитат от добрия стар Айнщайн, който обобщава казаното: “Човек е, едновременно, самотно и социално същество. Като самотно същество, той се опитва да защити своето и съществуването на близките си, да задоволи желанията си и да развие вътрешните си способности. Като социално същество, той търси да получи признание и топло отношение от другите човешки същества, да сподели удоволствията им, да ги утеши в страданията им, и да подобри условията им на живот. Единствено съществуването на тези различни, често конфликтуващи помежду си желания, е причината за специфичността на характера на човека и особеното им съчетаване определя степента, до която индивида може да постигне вътрешното си равновесие и да допринася за благополучието на обществото” (Айнщайн, “Защо социализъм” в “Мънтли Ривю”, НюЙорк, Май 1949г.)


Невроза


Животът е изпълнен със стрес. Трудностите на мнозина започват с преживяване на насилие, пренебрежение, бедност, болест, заболяване, психологически проблеми или загуба на родител, развод, имиграция, инциденти, отклонения и т.н., още в детството им. Понякога сме достатъчно силни, или имаме достатъчно много подкрепа, за да устоим на бурите. По- често, откриваме, че тези преживявания белязват разбирането ни за живота. Накрая страдаме от тревожност, вина, тъга, гняв ... не като пряка последица оттози специфичен опит,азащото вече нямаме вяра в живота. Дете с любящи родители и съчувстващи роднини, другарчета и учители, най-вероятно ще се справи доста добре с проблемите си. От друга страна, липсата на подкрепа, на онова, което Роджърс определя като "позитивно отношение" може да превърне дори дете, дарено с подкрепящасреда, в такова, измъчвано отсъмнения и несигурност. Много от теориите ни са създадени, за да помогнат на тези, които не се справят и ако погледнем към Адлер, Хорни, Роджърс, Бандура и др., откриваме голяма доза съгласие по между им относно подробностите. Както казах преди малко, за да преодолеем трудностите в живота, имаме нужда от добро отношение – малко любов, одобрение, уважение, внимание ... Но другите често правят тази любов и одобрение условни, зависещи от това дали отговаряме на определени стандарти, не всички, от които, можем да задоволим. С времето, се учим дасъдим самите себе си по тях. Несъответствието (терминът, който използва Роджърс) между това, от което имаме нужда и нещата, които си разрешаваме, е причината за ниската ни самооценка и зат.нар. "беден образза себе си"или комплексза малоценност. Има едно истинско предимство на идеята за малоценността пред тази за самооценката: рядко се случва да има цялостно усещанеза нискасамооценка. Вместо това, повечето хора имат усещане за малоценност в определени области, което липсва в други. Осъзнаването на специфичността на малоценността ни позволява да се съсредоточим върху възможните средства за преодоляването й, докато ако просто кажем, че някой страда от нискасамооценка нямаме много идеи за изход оттази ситуация! Като се сблъскаме с трудностите в живота, с липсата на подкрепа от страна на другите и без дори да сме уверени в собствените си възможности, откриваме, че трябва да се защитим по всякакъв възможен начин. Можем да съставим дълъг списък отзащитни механизми, както е направила Анна Фройд, или пък малко да опростим нещата както Карл Роджърс: да защитим ранимия си Аз чрез отричане или рационализация. Отричането (вероятно включващо подтискане) е опитът пряко да блокираме заплашващия опит, с цената на емоционално изтощение. Рационализацията (вероятно включваща изкривяване на възприятията) е по-усложнен и по-малко изтощаващначин дасесправим съсзаплашващата информация, като работим около нея. И в двата случая, това са лъжи, към самите себе си и към другите, целящи да намалим максимално въздействието на несъответствието между потребностите ни от любов и сигурност, и от това, което ни се предлага. Използваме ги, защото всъщност помагат. Но ефектът от тях е краткотраен: с времето, те водят до сериозно неразбиране за това как светът (и особено другите хора)се върти и кои, всъщност,сме ние. При хората, които са вероятно малко по-силни от податливите към неврози, все още откриваме, че страдат от вид отчуждение: развивасе разделение между по-дълбокия, по-истинския, ядрения Аз и персоната (заемаме терминa на Юнг), която представяме на външния свят, в опит да отговаряме на условията за ценност (по Роджърс). Чувстваме се неистински, фалшиви, престорени, нечестни от една страна, и неразбрани и недооценени, от друга. В дългосрочен план, това вероятно ще доведе до депресия и оттегляне от социалния живот. Но понякога, резултатът от отчуждението може да доведе до нови перспективи в живота и до някои забележително съзидателни прозрения. Вероятно дължим голяма част от изкуството, музиката и литературатаси натакива хора.



          

На другия край на спектъра са тези, чието психологическо страдание се поражда от физиологични проблеми. Шизофренията, въпреки че за появата й определено има доста социални и психологически причини, изглежда има и значителен физиологичен елемент. Други разстройства, като биполярното, дълбоката депресия и обсесивно- компулсивното, се повлияват положително от използването на лекарства, които подобряват действието на невротрансмитерите ни. Границата между психология и физиология става все по-неясна!





Стратегии за справяне 

Хората, страдащи от невроза, биха открили, че са привързани към начин на живот, който в една или друга степен поддържа съществуването на психологическата болка: те могат да станат алкохолици, работохолици, пристрастени към секса или да бъдат обладани от идеята за чистота, за физическо здраве и т.н. Тези модели могат да включват необичайно поведение, емоционална привързаност, натрапчиви мисли и др. Бинсвангер ги нарича "теми" и те са подобни на невротичните потребности при Хорни и на ирационалните вярвания при Елис, както и на неадаптивните поведенчески навици при бихейвиористите. Мнозина теоритици, виждат определена подредба сред тези теми и ги класифицират в четири или пет категории, които Хорни нарича "стратегии за справяне", Фром - "ориентации", а Фройд използва термина "типове характер"... всъщност те са резултатът от взаимодействието между темперамента на човек и специфичните стресови фактори,с които той трябва да се справи. С готовност можем да се съгласим за наличието на две стратегии за справяне: Зависимият стил се характеризира с усещане за малоценност и слабост, но също така включва и силна, вероятно отчаяна, манипулация на другите. Нарича се също и "орално-пасивен", "получаващ", или "сервилен". Агресивният стил се характеризира с агресивна поза, която служи, за да се намали временно усещането за малоценност – т.е. като комплекс за превъзходство! Когато сте недоволен от себе си, биете или унижавате някой друг. Този стил също е известен и като "орално-агресивен" , "властващ", "доминантен" или "експлоатиращ". Оттук нататък нещата стават по-несигурни: Третият кандидат е перфекционисткият стил. Човек с такъв стил се опитва да достигне прекалено високите стандарти, които е приел за себе си – или поне да се престори, че ги достига. Той е склонен да бъде емоционално отдалечен от другите и да му е неприятно да е зависим от тях. Перфекционисткият стил е известен и като "анално-задържащ"или "натрупващ". Четвъртият кандидат ешизоидният, т.к. избягващият или оттеглящият се стил. Такъв човек се опитва да се оттегли от по-голямата част или изобщо от социалното взаимодействие. Склонен е да бъде мрачен, психологически хладен, понякога гневен на целия свят и склонен към насилие. И последният, пети кандидат еинфантилният стил, наричан още "фалически" или "предлагащ се". Тези хора избягват отговорността, като очевидно пренасят детството си и в годините на зрелостта. Те са обладани от младостта, забавлението, приключенията и дори изпълнените с риск занимания. Склонни са към това да бъдат повърхностни и хедонистични. Може да се поспори за най-често срещаната стратегия за справяне – най-често срещана, защото работи толкова добре – е прагматичността, “заетостта”, това да бъдеш погълнат от ежедневните си дейности. В случай, че идеята за няколкото стилове се задържи, бъдещите психолози на личността ще определят кои от тях са истински, или ще трябва да се придържаме към по-индивидуален подход за описване на справянето на хората.


Терапия 

Някак си изненадващ е фактът, че при цялото разнообразие натеориите, е налице значително съгласие между тях що се отнася до терапията. На първо място, има акцент върху себе-опознаването, или както го описва Фройд, осъзнаването на несъзнаваното. Поощряваме клиентитеси да разбират биологичното, социалното и личното несъзнавано, и свързанитес него мотивации, да изследват конфликтите между потребностите си и стандартите, които обществото и тесамите поставят, и дагледат отвъд защитнитеси позиции. Също така сме научени да окуражаваме клиентите си да откриват повечесъзнателни, висши мотивации – което означава развиване на умения,съзидателност,съчувствие, ценностзасебеси и за другите... А средствата за терапия? Научени сме да използваме уникален диалог, да проявяваме грижа и да предоставяме подкрепа (не управление или контрол), целящи в крайнасметка постигане на независимостза клиента. Сега, всякатеория имасвой набор от предпочитани техники.Някои, като крайния бихейвиористичен подход, настояват, че техниките са всичко, от което имате нужда. Други, като подхода на Роджърс, считат, че те изобщо не ви трябват, а единственото необходимо средство за терапия е простото, емпатично, изпълнено с уважение и откровено лично присъствие. Вероятно мнозинството терапевти, обаче, следватзлатнатасреда и използват няколкото техники, които считат за полезни, и които пасват на личността на клиентите им и натяхнатасобствена. В допълнение, в днешно време разполагаме с доста лекарства, на които може да се разчита, защото изглежда помагат. Разбирането ни за физиологическата основа на психологическите проблеми се разрастна бързо и въпреки че то все още далеч не е пълно и изчерпателно, дава възможност да се повлияват страданията на хората по-ефективно. Повечето терапевти се колебаят дали да разчитат изцяло на лекарствата и вероятно с право. Но използването на медикаменти определено е добро решение при спешни случаи и при пациентите, чието страдание просто не се повлиява от терапиите ни, основаващи се само наговорене.

Заключение 

Дори в списъка ни с последователности, все пак можем да намеримнякои “метапоследователности”. Тъй като съм със силно развито визуално мислене, щеги обясня в графичен вид. Ето ги:

                         


Това, което виждате тук, съм “горкият аз”(или “горкият ти”), в центъра на взаимодействието между огромни сили. На върха имаме историята, обществото и културата, които ни повлияват предимно чрез ученето, опосредствано от нашите семейства, връстници, медиите и т.н. Най-долу виждате еволюцията, гените и биологията, те ни въздействат чрез нашата физиология (вкл. невротрансмитери, хормони и т.н.). Някои от особеностите, които най-вече се отнасят към психологията,са инстинктите, темперамента и здравето. Както показват красивите дебели стрелки, тези две мощни сили ни повлияват силно и продължително от зачеването ни чак то смъртта и понякога дори заплашват да ни разкъсат. Разбира се, нищо свързано с тези влияния, не е просто. Обърнете внимание на тънките стрелки (а) и (b). Те изобразяват някои от по-заобиколните пътища, по които биологията влияе на ученето ни, или пък обществото въздейства на физиологията ни. Стрелката с буква “а” може да представлява агресивен темперамент, водещ до изпълнен с насилие отговор на някои медийни съобщения, чийто резултат би бил неточно разбиране на тези съобщения. Или “b” може да изобразява как навиците на хранене, използвани при отглеждането на човек, могат да доведат до физиологичен дефицит по-късно в живота му. Съществуват безкрайни усложнения. Слагам и много малки стрелки, отбелязани с “c”. Те представляват инцидентните влияния, физиологични или експериментални. Не всичко, което се случва в средата ни е част от някакво велико историческо или еволюционно движение! Понякога, нещата просто се случват. Можете да бъдете на грешното място, в грешното време или на правилното място в правилното време: да чуете някой велик мислител, който да промени хода на живота ви и да го обърне в посока, тотално различна оттрадиционната или някоя ваша клетка да бъде улучена от лъч от радиация съвсем неправилно. Последно, но не на последно място, можем да споменем “г”-тата,те представляват изборите, които правим. Дори в крайна сметка свободната воля да не се изправи пред философския или психологически анализ, можем поне да поговорим за идеята за само-определянето, т.е. за идеята, че отвъд обществото, биологията и инцидентите, понякога поведението и преживяванията ми са породени от... мен самия! Вероятно, има повече съгласие, отколкото предполагах в началото! Това предвещава добро бъдеще за нашата област. Вероятно можем да преминем през следващите няколко години непроменени и да се озовем в двадесет и първи век в напълно научно състояние. Дано да стане така, въпреки се надявам и личността да продължи да бъде и вид изкуство. Предпочитам да вярвам, че винаги ще бъде малко по-трудно да предсказвате или управлявате хората, отколкото да вкарате зелено вещество в тестова туба!


Няма коментари:

Публикуване на коментар