сряда, 29 септември 2021 г.

СЕЛФИ И СЕБЕПОЗНАВАНЕ

                      



Историческите корени на една виртуална мания


Витрувианският човек е в центъра на Света. Пико де ла Мирандола: "Накрая Творецът в добротата си реши, че този, на когото той не можеше да даде нищо собствено, може да ползва еднакво всички неща, определени за отделните същества. Също така прие човека като творение с неустановен образ и като го постави в центъра на света, му заговори с тези думи: „Адаме, не ти дадох нито сигурно място, нито собствено лице, нито някакъв особен дар, за да можеш по твоя воля и преценка, да имаш и притежаваш, каквото място, каквото лице и каквито дарове си пожелаеш."

                



ПО НОВИТЕ СЛЕДИ НА ЕДНО СТАРО ЗАНИМАНИЕ

Непрекъснато повтарям, че Главният Технологичен (виртуален) Маркер вече ни е преселил в друга епоха и вместо да му се опъваме, трябва час по-скоро да се опитваме да преведем високите си художествени традиции и вечните си ценности, на езика на съвременните технически средства... ако искаме да разширяваме знанията на новото поколение за корените на днешните чудеса, с които то си устройва забавления. Уви, тези опити продължават да са критично малко. Почти липсват подобен сорт автори-медиатори. Тогава как ще разберем, че „зад всеки калкулатор, седи добрата стара таблица за умножение и деление...“? И какво ще последва, ако един ден я... забравим?


           


Hit now Brutus


Чудесните смартфони, с тях и таблетите, пощуриха новото поколение и заляха мрежите – мобилни и стационарни, с нестихващ поток селфита. Дисциплината е нова, професионалисти няма, но пък интерес – леле-мале. Вече не е ясно кое продава повече смартфони – селфито или осъществената комуникация J. Факт е, че селфи имитира опит от сферата на себепознаването. Затова считам за уместно една интердисциплинарна разходка между отражения, огледала, легенди и арт прояви, които да ни подскажат истинските стойности на явлението...

             


Хардуерно смартфоните и таблетите се различават главно по това, че разполагат с предна и задна камери, съчетани с лесна приносимост и управление, които тепърва ще разгръщат програмно този си потенциал. Опростеният и ергономичен софтуер допуска разнообразна операторска работа - снимане и видеозаснемане и в двете посоки - с предната или задната камера. Именно появата този вид самозаснимане роди манията селфи.

            



Доц. д.н.к. Мария Шнитер твърди, че първото модерно селфи, дало старт на селфи манията, било идея на Обама, който преди няколко години се щракнал с Меркел и..., на поредната историческа среща на върха... Но Гугъл и останалите търсачки остават безмълвни към това твърдение...

       


You blew my selfie away !


Модулният и хибридният дигитален хардуер са в неспирна битка. Засега фотоапаратите от нисък и среден клас губят от селфи-смартфона, независимо че именно те отгледаха новите ни умения, а уж всички се юрнаха по „движещите се картинки“...
Instagram първи усетиха задаващата се мания и разгърнаха проста, но свръхефективна схема за споделяне (предимно) на селфита. Тази първа визуална вълна бе последвана от не по-малко мощното настъпление на клипчетата. Но селфи-манията и клипчетата отгледаха нов ексхибиционизъм и накараха всички да дебнат с телефоните си всяко необичайно събитие, явление, феномен, дори тежки битови драми и катастрофи. В тях се огледа и прословутата ни пасивност, а мрежата ги разнесе мълниеносно, напук на остарялата медийна слава на професионалната журналистика. Самоуките фото-„монографи“ скоро усетиха, че освен нова снимачна позиция – „на една ръка разстояние“, трябва да помислят и за „позата“. Полека-лека откриха нейният „протокол“. Появи се „синдромът на свирукащото лице“, зер в новият ти „електронен паспорт“ не бива да си ухилен и самовлюбен. Синдромът донесе и някои проблеми на звездите... И както винаги се случва, скоро позата удари своя връх – нацупените „селфи устнички“ се превърнаха в... задължителна визия на новото представление.
Но технологията родила селфи-манията е поникнала върху далеч по-дълбоки нива на неизбродната човешка психика. А това вече си е повод, да се опитаме да изследваме историческите корени на... селфито.

   

            

Можем ли да кажем, че селфи е последната проява от дългият път към себепознанието, което помага на представата за себе си? Началото на този път е в къснонеолитни времена, когато антропоморфизмът завладява хората и нашите далечни предци поставят Човекът, в центъра на всичките си проучвания. Следва ли обаче да наречем този първи вид самоосъзнаване, нарцисизъм? Едва ли! Митът за Нарцис и Ехо изиграва своята цивилизацаторска роля, защото улавя външната, лековата и почти комична проява на самовлюбеността, родила не една и две арии за суетата, преграждащи дълбинните нива на човешката душа...

            



Тази доста едностранчива и заклеймяваща представа за селфито, прецапала през хилядолетията току до наши дни, поддържа дори предвестникът на модерното селфи, анимацията на „Тримата глупаци“ -



Много преди това и много по-дълбок смисъл има човешката промисъл да се явим в Отвъдното. То иде при нас от първични времена, когато сме вярвали, че пътят ни там завършва с... представяне пред Него.

            



И макар че е нетленно, погребалните маски сочат друго – “selfie, с адрес“ – желанието да Му се представим, запазвайки своите физиономични черти и приносящи Му... своя земен жизнен статус. Едно, впрочем доста наивно засвидетелстване на опити, да оправдаваме житейските си дела по придобиване на статуса, вместо, в края си, тихо да въздъхнем: „Всичко е суета, приятели“.

Най-ранните свидетелства сякаш са глинени маски със златни апликации от Варненския некропол. Учените още спорят какво значение (интерпретация) да дадат на тези погребални „селфита“, а ние получихме преди години нова реплика, този път от иманярски погром в Централните Родопи. Никой не й обърна внимание, а музеят в Пловдив експлоатира синовните ми чувства, за да я заключи из сей-овете си, защото не се намери археолог, който да се осмели, поне да я датира, камо ли да предположи, що за представи е удовлетворявала тя в онези „бронзови времена“.

Тази нова реплика само препотвърждава в по-нови, след-халколитни времена, посочената и вече осъзнавана напоследък причина, за която нямаме мит (слово), но имаме нещо по-ценно – изяществото на визуалната представа за Свещеното в преподготовките ни за срещата с Него.

                  



Веднага отиваме на другият полюс, в онзи апотеоз на живота, какъвто винаги е била Любовта. Този вечен двигател, този извор на живота роди безброй образи, преоблече ги в безброй въплъщения. В негова чест, под неговото знаме, на което всички възрасти са покорни, вдигаме днес ръка и въоръжени със смартфон или таблет, крещим – тук сме, тук и сега. В името на самоизявата, в името на себепознаването и разбира се, на себеутвърждаването. Не бих искал да принизявам това велико чувство, петнейки свещеното му име с думи за суетността, за показността, за флирта... Затова нека продължим да го венцехвалим като чиста монета, като отправна точка в този поход към историческите корени, този път с образа на Ерос.

Ако продължим да изследваме и решим „за справка“, отвреме-навреме, да напускаме терена с несигурните датировки (визирам народните приказки и умотворения), неминуемо ще стигнем до ново разклонение в разбирането за себе си – историята за Кастор и Полукс.Защото няма как селфито да не докосва „огледалните“ ни биологични чувства с всичките им земни и неземни превъплъщения.

          



Вече отприщихме въображението си за геройствата на Самовлюбеният. Той, сграбчил здраво душите ни, вършее във всички времена и пространства. И не пощадява никога, никого! Дори и гениите – идете в палацо Векио, в божествената Флоренция, за да се насладите на Микеланжело и Леонардо, в едно невиждано съперничество между гении, Може ли „Битката при Ангиари“ и „Битката при Кашина“ – и двете незавършени, да изиграят ролята на най-креативният, на най-чутовният „селфи-дуел“ в историята на изкуството? И както често се случва, последвало е напомнянето, че само Бог има право да ни „брои“. Може би затова, никога не успяваме да завършваме докрай земните си дела, рядко ни се случва да отрязваме сянката зад себе си, независимо, че мнозина са изпълнили 3-те иницииращи смисъла на земният си път.
https://sunnywanderer.wordpress.com/2013/11/28/florence-renaissance/

Кой е по-добър? По-красив, умен, силен или Животът като състезание по себеутвърждаване! Със и без селфи!

Един чуден автор – Оскар Уайлд, приживе успя да скандализира консервативна Англия, отхвърлила го от обществото, има много да ни разказва – от „Себелюбивият великан“ до прочутият си роман, него спокойно можем да наричаме „баща на селфито“. Самият сюжет, жаждата да останеш вечно млад, вече предпо-лага изяви и поведение, сред които бледнее и най-разголеното селфи на горещи хубавици в банята...

          


В душата на всеки млад човек се борят демона и Бога, които искат да го спечелят. Навсякъде около нас са хора, които се ровят в душите ни, искат да ни изкушат. За нас е трудно да устоим. Цяла индустрия глези капризите ни. Селфито е част от нея. Презадоволените хора (той е много красив, богат, с положение) не са натоварени от житейските несгоди.
Сред чудесните му приказки:

http://ucha.se/watch/4482/shtastliviya-prints-syuzhet-kompozitsiya-temi-oskar-uayld
връхна точка е „Портретът на Дориан Грей“ - вижте целият филм: http://vbox7.com/play:60586c610d?p=collection&id=1990873&order=

Навсякъде около нас са хора, които се ровят в душите ни, искат да ни изкушат. За нас е трудно да устоим. Цяла индустрия глези капризите ни. Селфито е част от нея. Презадоволе-ните хора (той е много красив, богат, с положение) не са натоварени от житейските несгоди. Те търсят удоволствия. Отглеждат в себе си едно „гладно чудовище”, което колкото повече храниш, толкова повече глад изпитва. То е ненаситно, но постепенно все по трудно го задоволяваш, защото веднъж преживените „наслади” не го засищат повече -
http://philosophy.log.bg/article.php?article_id=9269

Немалко художници въвеждат отражението на огледалото като семантичен и/иликомпозиционен акцент. Не съм особено сигурен, че можем да идентифицираме появата на огледало като предтеча на селфито, защото все пак в последното имаме лична волеизява, а другото седи недалеч от фотограф-ирането, но определено в тази идея има малко селфи и повече добавъчна информация, сиреч селфито е пораснало в моята любима разширена реалност.

Тук е редно да се сетим за Веласкес и неговата Манини от музея Прадо в Мадрид. Но ако ме питате мен, кой тук в тази композиция играе ролята на селфито, то това не са Краля и Кралицата, които въпреки и дублирани в огледалото (по-скоро в търсене на симетрия и уравновесяване на композицията) също са покорени от блясъка на току-що влязлата инфанта, която като магнит обира всеобщото възхищение. Ней бих възнаградил с едно селфи, което и правя

В голяма грешка ще изпаднем, ако оставим селфито без думи, та поезията си е едно красиво селфи за душата, от душата. Не, не е само думичката вълшебно огледало, която ни праща в скута на символизма. Заченат от Бодлер („Цветя на злото“), когото големият и вече възстар
Виктор Юго обвинява, че е внесъл „нов трепет“ във френската поезия, през Стефан Маларме,
Пол Верлен, Артюр Рембо...




той преминава, с възторзи, в българската поезия и – какво откритие – в любовната лирика.
Как да наречем тогавашното „селфи очакване“ - да видиш ,„две хубави очи“, или „Не си виновна ти“ на този мургав чирпанлия, бохем, харамия и...
мъченик, Яворов:

                

Bette Davis Eyes



Не си правете селфи с огледало!

От стари времена към огледалата са се отнасяли с внимание. Кръгът бил предпочитана форма за изработката им, като по този начин отдавали почит на Слънцето. Малки огледалца пришивали на дрехите, за да предпазват носещия дрехата от опасност. Огледало спасило и древногръцкия герой Персей от вкаменяващия поглед на Медуза Горгона. Може би знаете, че когато в един дом има погребение всички огледала се покриват, за да не запечатат скръбта и случващото се.

       


Физиците определят огледалата като неизследвана, многослойна структура и смятат, че огледалата имат не само един отразяващ слой, а множество вътрешни слоеве с различни функции. Огледалата, заради уникалните им свойства се използват много и в космическите технологии.

             


Гадатели и магьосници са добре запознати с магическите свойства на огледалата и умело си служат с тях в своите практики от незапомнени времена. Мистиците препоръчват да се гледаме в огледала, колкото се може по-рядко. Тази препоръка особено силно важи за чужди, обществени и стари огледала, тъй като те имат свойството да „попиват“, „запаметяват“ всичко и всеки отразил се в тях и да предават тази енергия на този, който се огледа в тях. А както сами можем да се сетим огледалата стават „свидетели“ на раздори, трагедии, престъпления, агресия, скръб, нещастия и какви ли не емоции и събития.

Повечето хора са свикнали да възприемат огледалото като обикновено парче стъкло. Но както всяка една вещ, огледалото си има собствена енергия. Никой посветен в това знание не би си направил снимка пред огледало. Нашумелите селфитата в огледала са модерни, но крият своя енергиен капан. Едва ли в този момент някой се замисля за енергийното значение на това действие. Какво всъщност се случва, когато се снимаме пред огледало или по-точно казано отражението ни бива заснето или „запечатано“ в огледалото? Когато човек се снима в огледало, той съединява своя образ на енергийно ниво с всевъзможна информация, която огледалото е „поело“/“запомнило“. На енергийно ниво се получава наслагване и сливане на образи и съдби в една снимка. По този начин човек рискува да си навлече негативна енергия и всички последствия от нея, без дори да подозира. Затова се замислете върху тези думи преди да си направите снимка пред огледало.

                 



http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=130&WorkID=3362&Level=3

Е, да естетиката на символизма днес трудно можем да открием в селфи сесиите, но пък красота и трепети, очаквани от представителите на „най-широкото съвременно изложение“ в света дал Господ.
Символизмът на Маларме в поезията ни дари с импресионизмът на Клод Дебюси и неговата поема "Следобедът на един фавн"? Тема, която лежи в картината на Анри Русо:
    
Нека се насладим на видеото, опитващо се да онагледи прелестната музика. Обезателно проникнете в тази нежна фавънска идилия, удобен background на пред-селфи мечтанията http://vbox7.com/play:e3a6a0d7

Романът „Нарцис и Голдмунд“ е определян като „най-хубавата и най-дълбоката книга на Херман Хесе“. В сътворената от него вселена прозира философия, каквато всеки преживява в миговете на зрялост и себеосъществяване. Виденията на Голдмунд носят архетипен характер. Митологичните представи сякаш свързват пра-света и съвремието. Осезаем е преходът от вещественото и тленното към духовните ценности. И ако Нарцис се потапя в неизбродимата човешка същност и хармонията на живота, Голдмунд разкрива индивидуалността си в художественото творчество....– четем в един от безбройните анонси на творбата.

              



Самоснимането, път към самопознаването?

Но къде отидохме ние? ... до мистичното, до тамплиерите... Никога не забравяме, че огледалото е преди всичко магически, мистичен инструмент... така че... На лов... в контекстът на темата за селфи-то - на лов за самия себе си? Но тогава пък, възкликна Васил Мутафов, се връщаме към Великия въпрос: Кой живее в нас?

Във всеки "ренесансов" коментар се оглежда един Яков Буркхардт...

Към чудесното есе на проф.дфн Томислав Дяков, просто няма какво да се добави. Затова ви оставям удоволствието да го прочетете тук - http://www.public-republic.com/magazine/2012/01/82936.php

Огледалото винаги показва още нещо – твърди една мъдра притча на дервиша Газали, разказана от Мишел Турние.

„Имало едно време в Багдад един халиф, който искал да украси двете стени на тържествената зала в своя дворец. Извикал двама художници – един от Изтока и един от Запада. Първият бил известен китайски художник, който никога не бил напускал своята провинция...

...... Най-напред всички отишли при стената, изрисувана от китаеца. Разнесъл се вик на възхищение. Стенописът изобразявал вълшебна градина с цъфнали дървета и малки езерца във формата на бобови шушулки, прекрачени от елегантни мостчета. Истинско райско видение, от което човек не може ад откъсне очи. Обаянието било толкова силно, че някои искали направо да се обяви китаецът за победител, без дори да са погледнали творението на гърка. Но не след дълго халифът заповядал да махнат завесата, която разделяла залата на две, и тълпата се обърнала. Тълпата се обърнала и възкликнала от удивление и възхита. Какво бил направил гъркът? Той не нарисувал абсолютно нищо. Задоволил се само да постави огромно огледало, което започвало от пода и свършвало до тавана. И естествено, огледалото отразявало градината на китаеца до най-малките подробности. Но в такъв случай, ще попитате, с какво този образ бил по-хубав, по-вълнуващ от своя модел? Ами защото градината на китаеца била пуста и без обитатели, докато в градината на гърка се виждала великолепната тълпа с бродирани роби, украшения с перли, златни накити и гравирани оръжия. И всички тези хора се движели, размахвали ръце и очаровано се разпознавали...

В суфизма също мога да бъдат открити селфи мотиви, но за жалост, никой от фейсбук колективът не искаше да нагази в темата...

ОТРАЖЕНИЯ

Започналите от Нарцис и огледалните му отражения прояви, са само предметната част от голямата тема за Отраженията. Никога не бива да забравяме, че те са част от техниката, но не и от мотивите за използването й. Защото „шаманизмът и архаичните техники на екстаза“ (М. Елиаде), чрез тях предизвиквали най-различен по вид и род теофании. В много отношения днешните виртуални магии лесно могат и отглеждат подобни преживявания. Жалко че липсва достатъчно Вяра, за да им се отдадем с архаична или поне антична страст. От друга страна, никога музикалното шоу не е привличало такава публика, която попадайки в неговата власт се отдава на екзалтация. Но в какво се е превърнала днес древният стремеж за общуване с Божествата? И не е ли манията за селфи със знаменитости, тяхното профанирано продължение?

       



Селфитата днес разпределяме в два вида – „самотни“ – всичко казано дотук е съотносимо с тях, и „групови“. Груповите също са в две групи – едните са „колективни“ – дават визия на приятелството – компании, съученици, влюбени, другарчета... а другите имат други корени – те са рожба на влечението превърнато в мода, да се снимаш със... знаменитост.

                       



Една пре-предълга традиция, в която днес с просто око разгадаваме мотивите на показността (вижте ме, с кой съм) и силата на отражателното въздействие (ох, колко гафове нарои в публичното ни пространство то). А кажете ми кой е техният аналог в миналото? И наистина ли теофанията днес е придобила подобна уродлива форма?

                     


И ето ни в наши дни, в Музей на селфи-то. Създаде го Оливия Муус. Идеята е проста – всеки автопортрет да си открие подходящият смартфон

Цялата колекция от Музеят на селфитата тук:

http://www.ufunk.net/en/insolite/museum-of-selfie/

                   


Съвсем в реда на нещата, новите технологии само преоткриват отдавна известни за хората етапи, през които е минало човечеството и които са добре известни от дълбокото минало. Явно няма да се уморя да повтарям, че смяната на Главния Технологичен Маркер премества стандартите, които населяват средата, в която протичат бита и трудовите ни навици. Но те не променят нашите представи за самите себе си, тема оказала се централна от епохата определяна от археолози и историци като антропоморфизъм. Жалко, че темата с нейните приказни превъплъщения остана недоразкрита, а народните приказки и стъпилите върху им автори със сигурност възпроизвеждат прастари действителни сюжети... какъвто е случаят с приказките на братя Грим, например...

               



Moят скромен съвет е: Не загивайте от нарцисизъм...

въпреки, че в селфито има много забавления...

            



Безобидното на пръв поглед желание да споделяте собствените си снимки може да ви отведе в кабинета на психиатъра. Зависимостта от интернет скоро ще бъде включена в списъка с психиатрични заболявания и тогава тази диагноза ще бъде поставяна на хората, зависими от онлайн игрите, социалните мрежи или селфитата. Само че не всички любители на селфитата се нуждаят от лечение.

        



„Селфито по същество е автопортрет“, обяснява водещият научен сътрудник във Федералния медицински изследователски център по психиатрия и наркология към руското здравно министерство Лев Пережогин. „Автопортрети има в творчеството на почти всеки художник, това е начин да изразиш себе си“.



Лечение е необходимо, когато човек не може да живее без селфитата и излага на показ всяка своя стъпка. Когато това се превърне в натрапчива идея, тогава трябва да се потърси лекарска помощ.

           


„Докторите в момента се сблъскват с поголовно увлечение към мобилните устройства като цяло и селфитата в частност“, продължава Пережогин. „Селфито е форма на зависимост от електронните устройства. Например, човек не може да публикува снимка, когато няма интернет и започва да изпитва абстиненция, подобна на тази, причинявана от хероиновата зависимост. Разбира се, че това е зависимост и трябва да се лекува, включително и медикаментозно“.

Психолозите отбелязват, че селфи-манията е особено разпространена сред младежи на възраст между 13 и 30 години, при това по-често при момичета, които особено много обичат да си правят групови селфита.

              



За мнозина ориентир станаха звезди от политиката и шоубизнеса, които с удоволствие си правят селфита със свои фенове. На не по-малка популярност се радват и непринудени фотографии на знаменитости, направени с помощта на огледала, които също попадат в мрежата, но вече с помощта на хакери.

„Голите фотографии за съжаление вече не учудват никого – в търсене на популярност младежите се снимат на фона на горящи сгради, биещи се хора или автомобилни катастрофи“, споделя психологът Олга Пешкова. „Но има и такива, на които просто им липсва внимание, общуване и тогава те започват да публикуват в мрежата свои снимки на фона на храна, шкаф или под душа“.

Желанието да се запечата всяка стъпка, която човек прави, води до това, че социалните мрежи са претъпкани със скучни снимки, чиито автори дори не знаят защо ги правят.

„Живеем във век, изпълнен с егоцентризъм; хората не разбират нито своята социална роля, нито личностната си принадлежност – оттам идва и постоянното желание за експерименти“, предполага Пережогин. „Оттук идва и желанието да си сменяш работата по 10 пъти, партньора – по 20 пъти – вечният стремеж на човек да разбере кой е и за какво е необходим. В процеса на търсене на идентичност възниква нарцисизмът – желанието да гледаш себе си, да се излагаш на показ и да получаваш одобрението на околните“.

   


Рязкото популяризиране на селфитата вече доведе до някои забрани – например главният редактор на американското списание Vogue въведе забрана за селфита на Бала на института за костюми, а генералният директор на фестивала в Кан забрани селфитата на червения килим.

                  


Да се снимаш сам не може и в Лондонската национална галерия, в Нюйоркския музей за съвременно изкуство, в Националната галерия на Австралия. В Русия подобна забрана е въведена в държавната Третяковска галерия. Експертите отбелязват, че това е само началото на борбата срещу нарцисизма.

bg.rbth.com/2015/06/05/ruski-psihiatri-lekuvat-ot-selfi_96747

            



Дали пък не облякохме с нови думи вечният си стремеж към себеизява? Може бе редно да започнем с това:

http://woman.hotnews.bg/n/edna-malka-stupka-za-choveka-no-ogromen-skok-za-selfitata.34380.html

- селфи на вторият космонавт стъпил на Луната, който има претенции да е направил най-доброто селфи за всички времена! (Сещате се защо...)

Само че тук сякаш опираме в опасната зона на екстремните селфи-та. Нямаме нито възможност, нито желание да търсим черната статистика на жертви вследствие на прекомерното желание за екстремно селфи, но, уви, тя съществува...
Но си заслужава да завършим със Сократ. Макар и по-популярен с "Аз знам, че нищо не знам", неговата теза «Познай себе си» е върховна норма на човешката мъдрост и не случайно е приютена в храма на Аполон в Делфи. Аз не зная дали селфито може да играе роля на гравирано в смартфоните "Познай себе си", но всеки от нас се опитва да хармонизира постъпките си с всеобщо валидното, както природата е еднаква за всички хора, да стигне в съзнанието си до нравственото, което е норма и критерий на човешките действия. Всеки за себе си открива истинския смисъл на действията си, защото те трябва да отговарят на общочовешките принципи за хармония, добродетел, справедливост.

Йордан Детев

            



Селфитата – манията да се снимаш сам, е вид лудост, категорични са специалисти

                



Селфитата доказано са признак за психично разстройство. Манията да се снимаш сам със смартфон, след което да качиш кадъра в социалните мрежи, е вид лудост, категорични са специалисти от Американската психиатрична асоциация.

           



Селфитата доказано са психично заболяване
Едни от най-големите светила в психиатрията в световен аспект определиха селфитата като разновидност на популярното обсесивно-компулсивно разстройство, което всъщност е едно от най-разпространените психични заболявания в целия свят. Хората, които страдат от ОКР, постоянно се критикуват и изпитват чувство за малоценност.

               



Руски психиатри лекуват от селфи


В същото време хората, вманиачени по селфитата, се вписват именно в тази категория със сериозните си комплекси. И точно това се опитват да компенсират със селфитата си. Чрез постоянното публикуване на собствени снимки в мрежата, въпросните индивиди се мъчат да компенсират тоталната си липса на самочувствие и на интимност.

         


Добрите новини са, че въпреки сериозността на психическото заболяване, пристрастеността към селфитата е напълно лечима. За да спрат хората да заливат онлайн пространството със собствените си самоснимани физиономии, е необходимо да се подложат на специална терапия.

            



http://www.spisanie.virtualna-kultura.com/

„Тор: Светът на мрака“ и още за черното масло

 



За тези от вас, които не гледат филми и не са в час с поп-културата на днешната пъпчива младеж, Тор е комиксов супер-герой от вселената на Marvel (най-известната компания за комикси, купена преди няколко години не от кой друг, а от Дисни), вдъхновен разбира се от скандинавската митология, където въпросния персонаж е бог на гръмотевиците и мълниите (което го прави директно обвиняем за последния ми изгорял хард диск отпреди 2 години). По подразбиране екранния живот на този герой има толкова връзка с истинските северните легенди, колкото аз имам връзка с Кейт Бекинсейл.

Тор живее в същата story-line вселена на Човекът-паяк, Железният човек, Хълк, Капитан Америка и т.н. Миналата година бе направен филм, който обединява всички тези герои в общ сюжет и бе наречен „Отмъстителите“ и за да придобиете представа за манията по всичко свързано с Marvel, ще кажа, че този филм, към днешна дата, е втория най-печеливш за всички времена (с приход над 1,5 милиарда долара), като пред него е само „Avatar“ (като съм сигурен, че само до по-малко от 1 година последният ще бъде задминат от комиксовата мания). Т.е. това идва да ни каже, че филмите за супер-герои са в своя inception и скоро няма да се отървем от тях, защото те са огромна машина за пари. Всеки един от тях има сюжетна връзка с другия (макар да са самостоятелни продукции), което постепенно създава една огромна взаимносвързана филмова вселена с широк сюжетен потенциал и гигантска фен-база. А това са кинти на килограм. Отделно от това всеки един от тях е невероятно окултен по природа (няма да се спирам подробно в момента) дори в буквалния смисъл, защото обикновено тези герои боравят с окултни сили и се борят срещу вражески такива. Все пак говорим за свят от комикси, в които всичко е възможно. С няколко думи – това е едно изцяло ново поле за imprint на масите, което, сигурен съм, ще бъде експлоатирано до последна капка.

„Тор: Светът на мрака“ е 2-ра част от самостоятелната линия на приключения на бога Тор, който ако не друго, е поредното намигане от страна на глобалния елит, че онова, което в миналото сме наричали „богове“ са нищо повече от извънземни. Защото чисто сюжетно, Тор е извънземен идващ от технологично превъзхождащо ни общество на воини, което на практика съдържа в себе си много черти на Империята Сириус минус външния вид и благородството, което им е придадено изкуствено във филма. На няколко пъти е подчертано, че асгардианците (расата на Тор) живеят с хиляди години по-дълго от хората. Не се съмнявайте в това.

Кинематографичната стойност на филма е умело замаскирана още в заглавието му. Той не става за нищо друго освен за оборска тор за земеделски нужди. Крис Хемсуърт (в ролята на Тор) е comic book reject (схващате ли великия ми двойствен хумор – хаха?), който спешно трябва да остави киното и да се пренасочи към индустриалното произвеждане на гипсокартон, за да бъде в резонанс с природата си. Защото той е еманация на най-красивия бетонен стълб и с това приключва функцията му във филма – да бъде фураж привличащ кокошки купуващи билети. Ако мислите, че преувеличавам, станах пряк свидетел на женска реплика, докато чаках да започне прожекцията, която най-общо казано смислово се състоеше в това, че въпросното момиче отива да гледа филма единствено заради актьора. Това беше повторено и подчертано 4 пъти, почти един след друг (имам свидетел, който ще потвърди, че не се изхвърлям) придружено с леко сконфузен кикот (сякаш целящ да оправдае ситуацията и да я направи умилителна), който идваше да покаже, че мадамата по всяка вероятност има тампони o.b. в чантата си специално за прожекцията. Бе ясно, че отделените прозрачни вагинални флуиди ще бъдат out of the ordinary.

Какво да кажем за останалите лица на филма?

Натали Портман е под нивото си, макар да изпълнява задачата си на много по-земеделско ниво, защото единственото, което правеше е да забива шамари за щяло и нещяло на всички сирианци във филма (зрителите в кино-салона се смееха искрено на тези моменти), което в крайна сметка задоволява стремежа на сюжета. Няма да споменавам, че Антъни Хопкинс също участва в продукцията, защото ме е срам от факта. Ветеранът е бил длъжен, защото обикновено се подписва предварителен договор за 3 филма още преди първия от франчайза да бъде заснет. Цялата продукция естествено се изнася на рамене от Тъмния персонаж Том Хиделстън (в ролята на Локи), който единствен показва заложби на нещо различно от дърворезба в созополски антиквариат. Друга запомняща се второстепенна роля е на Кат Денингс за която няма да споря дали става за актриса, но мога да гарантирам, че определено лекува еректилна дисфункция. Което автоматично я направи запомняща се под формата на favorite mark в последвалия ми image google search. Не че се правя на разбирач, но Кат би имала по-голяма успех във вселената на Brazzers, отколкото във вселената на Marvel.

За щастие хората като нас отдавна не гледат филми с идеята да бъдат изненадани приятно от нещо качествено и смислено на равнище кино... Тази функция отдавна е иззета от порното.

Гледат ги, за да са в час със световния imprint. А „Тор 2“ има какво да предложи в тази посока.

„Тор: Светът на мрака“

Като истински nerd отидох на предпремиерата на филма на самият 31 октомври в 00:00 ч. и си излязох от киното на 1 ноември. Т.е. – технически погледнато прекарах хелоуин в мола като тъпа кифла (добре че всичко това не се случваше в Пловдив, където евентуално можех да се компрометирам пред познати). Ядох дюнер там, играх на електронни игри и накрая седнах на стол за масаж (два пъти по 5 мин.), за да пропадна впоследствие тотално в „света на мрака“ на консумативизма завършвайки с американско полуфабрикатно кино и големи пуканки (които признавам – не успях да изям, като ще пропусна и да кажа, че пих голям Sprite, защото автоматично ще спра да бъда вземан насериозно от всички в конспиративните кръгове).

С две думи – чувствах се чудесно :D На гребена на вълната на духовното си развитие.

Чак когато филма започна (а той започна директно с концепцията за черното масло без да си губи времето с bullshit) си дадох сметка, че предпремиерата е на хелоуин. В смисъл – пределно наясно бях, че е хелоуин, защото тъпия мол беше целия окичен в кичозни китайски чучела и бе пълно с глупави бургазлии с маски или бездарно нарисувани лица и нямаше как да не забележиш кой ден е; но чак когато филма наистина започна направих връзката за себе си между двете – световната предпремиера (в случая датите в IMDb са грешни не им обръщайте внимание) на филма рекламиращ изцяло черното масло и Тъмната полярност от по-висока плътност, който отгоре на всичко се казва и „Светът на мрака“ (duh!) се случваше на самия хелоуин – най-големия официален празник на Тъмната полярност, който отразява началото на тъмния сезон по старите окултни системи (educate yourself). Т.е. – нямаше по-перфектен ден за премиера на този филм (признавам ги отново за архетипната им съгласуваност), а аз бях на пред-предпоследния ред :)

„Cool!“, каза си Висшият ми Аз и зачаках да видя какво са сготвили този път (заради Висшия ми Аз, не заради мен...).






И OMF (Oh Mighty Fuckness)... ето какво...

Филмът започва с разказа на Один (бащата на Тор) как преди вселената и раждането на светлината е съществувал само мрак, който – pay attention, следва неочакван twist – е оцелял и до днес. В древното минало, от този мрак възникнали т.нар. „тъмни елфи“, които си имат свое разбиране за вселената и в един момент решили, че трябва да го наложат на всички останали 9 свята (никога няма да познаете какво е разбирането им...).





Лидерът на тъмните елфи, Малекит, решил, че именно той трябва да демонстрира мощта на тестисите си и да върне вечната нощ като статукво във вселената. Один обяснява, че такова зло било възможно единствено чрез силата на т.нар. „етер“ – древна сила носеща безкрайно разрушение. Тази сила си взаимодействала с Малекит, който щял да играе ролята на инструмента на унищожението, което щяло да се случи при подравняването на 9-те свят в права линия (нещо като мега-вселенската версия на 2012 г. и подравняването на планетите с тази разлика, че във филма събитието наистина се случва).

Още на този етап в мен се формира личното убеждение, че Малекит е успял в начинанието си да донесе вечен мрак във вселената. Преки доказателства за това откриваме в съществуването на земеделски предприятия като McDonald’s и белината за мозък bTV (която взе да се превръща в корпорация – I don’t like that), но очевидно това бяха аргументи, които намираха валидност единствено в моя свят, но не и във вселената на 9-те свята от „Тор 2“. Защото според сюжета, асгардианците в лицето на бащата на Один – Бор (дядото на Тор) отнели етера от Малекит, което попречило на алхимичната реакция между двете и донасянето на вечната нощ (gasp). Не е изненада, че споменатия етер е не друго, а самото черно масло... (За съжаление филма тепърва започва да се върти по кината и няма как да сложа качествени снимки, затова ще приложа такива от единствената CAM-версия, която откривам до момента в интернет. Kогато след време излезе BluRay-rip ще ги заменя. Тези, които са с очевидно по-добро качество са от трейлъра или са официални shot-ове от интернет.)




„Етерът“ от сюжета е жива, течна, черна, интелигентна субстанция (понякога с тъмно-червени отблясъци)




Той се съхранява между 2 куба, в което пространство се рее. На този етап все още не съм писал толкова много в сайта за концепцията за кубовете (но възнамерявам другата година по някое време), затова не мога да обясня с 2 думи защо те са толкова важни. Накратко – платформата на Играта има матрична форма на куб (или квадрат погледнато двуизмерно). Тесеракта – друг важен предмет от поредицата супергеройски филми на Marvel е също куб и спомага за междупространствено пътуване, което е реална архетипна функция на куба.

Накратко, асгардианците побеждават тъмните елфи и успяват да вземат етера преди Малекит да успее да го използва и да стане всемогъщ. Последният успява да се измъкне с кораба си в последния момент. Тъй като етера не може да бъде унищожен обаче, Бор го „скрива някъде надълбоко, където никой няма да го открие“. С това свършва и предисторията на филма (с което на практика свършва и интересното в него, хаха).

Преминаваме в „наши дни“, когато вече са минали еони и деветте свята отново доближават приравняване, точно както едно време, когато Малекит е искал да активира етера. Поради приравняването, на Земята започват да се появяват пространствени аномални зони, където обектите могат да левитират и изчезват в други измерения. Героинята на Натали Портман, Джейн (в която Тор е влюбен по (не)разбираеми причини – в зависимост от сексуалната ви ориентация) открива едно такова място. Може да бъде видяно на трейлъра, където големия камион се рее във въздуха. Проучвайки го от научна гледна точка тя преминава в друго измерение, което явно е съседно на Земята и има връзка със самата планета. Озовава се дълбоко под повърхността, където открива не друго..., а скрития етер.




Джейн открива черното масло затиснато между двата куба дълбоко под земята

Като всяка кифла, която си пъха носа там, където не трябва, Джейн отива до етера и го докосва. Защото – let’s face it folks! Kакво прави всеки човек преминал внезапно и неочаквано в съседно измерение, виждайки пулсиращ зловещ обект в тъмното, от очевидно извънземен произход? Разбира се, че отива и го докосва – that totally makes sense! Трябва да си малоумен... не, трябва да си роден от кръвосмешение между малоумни, за да ти дойде подобна мисъл в празната тиква!

Като и да е, Джейн става носител на черното масло, което води до моменти на неадекватност, губене на съзнание и т.н. Придобива свръхсили, очите й стават изцяло черни – all the classic stuff.




Моментът, в който очите на Джей стават черни е моментът, в който тя разбира, че обикновена визита при личния й офталмолог няма да реши проблема с изгубената й окулярна мощ

Бивайки активирано, черното масло пробужда и Малекит, който през цялото това време е бил в хибернация на своя кораб някъде из дълбините на космоса. Което означава проблеми за Земята, защото той иска да си възвърне етера и да довърши онова, което е щял да започне преди еони. А етера е в Джейн. И така, той започва да я преследва. Тя обаче върви в комбинация с Тор (no pun intended), което очевидно е формула за ритане на елфски задници.

Финалната битка се разиграва в Лондон, на едно много специално място...

По време на сюжета героите откриват, че древните хора вече са преживели едно от миналите приравнявания на световете и са оставили своеобразна карта на бъдещите поколения къде ще се случи следващото такова. Защото всички мегалити по света (ако ги свържете с чертички на карта) сочат към... Гринуич.






Това е от изключително символично значение. Припомням, че Гринуич изскочи на няколко пъти в разследването около Олимпийските игри миналата година. Именно там, баба Лизи дебаркира с фрегатата в нейна чест по време на диамантения й юбилей – на военноморския колеж, на нулевия меридиан, където изкачи стълбите и влезе в него. Стълбата към небесата на масонска картина символизира това.






Интересното е, че във филма, Малекит акостира своя кораб точно на същото място, макар и по доста по-драматичен начин.




Малекит врязва своя кораб там, където Елизабет II дебаркира със своята фрегата преди 1 година. Мястото е същото като на горната картинка, просто е показано от въздуха и 2-те кубета на военноморския колеж не се виждат в този кадър. Космическият кораб разпорва точно стълбите, по които се изкачи кралицата. The guy has a no-nonsense style after all.

Разбира се избора на Гринуич е много важен, защото той е дома на „времето“ – там то се измерва и се превръща в действаща илюзорна концепция в нашия свят. Гринуичкият меридиан се нарича „Главен меридиан“ и със сигурност има много добра окултна причина за това. Т.е. Лондон контролира времето в света и диктува случващото се. Припомням и че според конспиративната теза именно Лондон е мястото, където черното масло бива изследвано и излято в каналните системи на града.

В изследванията си покрай ОИ стигнах до извода, че Гринуичкия меридиан, който сам по себе си е архетипно въплъщение на идеята за axis mundi, и който бе многократно експлоатиран като магически резонатор в Олимпийските ритуали, има идеята да закотви идеята за „столицата на света Лондон“/пъпа на света/Цион/Новата Атлантида. За по-детайлна информация вижте тук.

И какво се случва във филма? Единственото място от което Малекит може да проникне в останалите 8 свята и да разпространи силата на черното масло е именно Гринуич... Там се отваря портала и оттам етера ще нахлуе в другите светове, налагайки концепцията за „новия свят“ на Тъмната полярност от по-висока плътност. Т.е. буквално „времето е дошло“ – предполагам разбирате архетипите заложени тук.

Разбира се битката свършва в полза на наш’те, черното масло е победено по холивудски начин при това със земна технология монтирана и закрепена за стативи от фотоапарат Nikon (което би било чиста фантазия в реалността) и Земята е спасена. Разбира се в този момент повърнах в супата си.

Но искам още веднъж да обобщя архетипните елементи, които са в пряк съвпад с описаното в главната тема за черното масло.

Имаме филм с подзаглавие „Светът на мрака“ прожектиран в най-тъмния окултен ден от календара, което е най-блзиката земна аналогия на онова, което това съзнание представлява. Неговият сюжет се свежда изцяло до съществуването на древно зло от друг свят, чиято манифестация е черното масло (във филма – „етера“). То е интелигентна черна течност, която действа чрез извънземна раса (логично е и в реалността да има някакъв неин аналог), която носи маска без очи, само с две черни кухини, което е директно съвпадение с ОИТ №1 и всички последвали синхроничности с филми намекващи за връзка между черното масло и същества без очи, като негови носители (за повече информация – вижте основната тема).






Черното масло във филма е скрито дълбоко под земята, каквато е и официалната конспиративна теза за него. Това отново насочва към концепцията за древното зло на Лъвкрафт, което чака своя миг дълбоко под земята, за да излезе на повърхността и да обсеби света. Идеята е една и съща. (Допълнение: Към този момент, 1 месец след като настоящата статия бе публикувана, гледах няколко екранизации по разкази на Лъвкрафт и от това, което видях, мога да кажа със сигурност, че става дума за един и същ архетип. Обикновено древните богове по неговите описания са само с 1 око, биват събудени от земните недра, а във филма „Dagon“ има пряка и недвусмислена препратка към черното масло.)

Черното масло обсебва човешки приемници, дава им свръхсили и прави очите чисто черни, както в много други продукции.

Малекит не просто иска да пороби световете, той иска да ги погълне и да наложи чистата Тъмнина, точно както черното масло не изисква подчинение, а просто консумира светове.

Финалният етап, където това се случва и портала между световете бива отворен, е „дома на времето“ – Гринуич, Лондон, което ще стане родното място на новия свят на Тъмнината. Именно Лондон е мястото, където черното масло бива пренесено за изследване от Фолклендските острови в реалния живот.

Малекит (виж 3-та точка от следговора на „Произход и история на Империите Орион и Сириус“ за връзката между буквата „М“ и Кралицата) акостира със своя кораб в Гринуич, където Елизабет II акостира със своята фрегата по време на Олимпийските ритуали. Малекит и Елизабет II са взаимозаменяеми образи обединени под идеята за черното масло. Напомням, че архетипа на Елизабет II бе централен в ОИТ №2, когато за първи път се сблъсках с енергетиката на Тъмната полярност от по-висока плътност, която на земен план е въплътена от черното масло.

И така, чрез „Тор: Светът на мрака“ за пореден път виждаме как нещо, което реално съществува намира своя път на проявление чрез едни и същи архетипи в реалността (къде умишлено, къде не). Бивайки проследени, можем да видим модел, който да бъде като пътеводен знак занапред. Имайте предвид, че тези неща не могат да бъдат (до)нагласени от мен. Те първо бяха преживени и описани, а проявленията им (в конкретния случай – в лицето на втория „Тор“) се случиха след това, чисто хронологично.


      


Черното масло: подмяната на видове