Ние живеем на твърда повърхност на земята, континентите, островите, но все още нямаме ясна представа как са се образували континентите, механизмът на модела на движение на по-нататъшната трансформация. Т.е. за Земята, ние знаем много малко.Една от причините - консервативни възгледи на фундаменталната наука, която често се базира на мнението на един век. И тези възгледи са били тогава само версия и хипотези. Но те са толкова вкоренени в учебници и мозъците, че повечето смятат че са доказани, а те са просто догми. Но ако задълбаем малко ще започнеме да разбираме че има много въпроси ... Понякога, коментарите под статии раждат интересни дискусии, които са пълни с информативно обсъждане на фактите. Реших да направя някои коментари в отделен пост, и да се развива темата... за движението на континентите, т.нар Континентален дрейф, теорията на Вегенер и контрастиращите на тази версия - версия на една разширяваща се Earth.
Теорията на тектониката на плочите е доказана. Континентите се движат един спрямо друг (станциите са доказали, GPS), океанската кора постоянно се движи от средата на океанските хребети от външната страна на континента. . Това е, което си спомням дори и така, въртенето на Земята няма да бъде устойчиво. 6370 км радиус на Земята и земната кора - 40km. По-малко от 1%. Да, и плътността на кората е 2 пъти по-малко от средната плътност на Земята. В центъра на масата няма да се промени много. В допълнение, земята е далеч от един перфектен свят, така че излишната "кора" от едната страна няма да доведе до катастрофа. 
На следното клипче може да се види как е нараствала масата на Земята през последните 180 милиона години: ТЕОРИЯ ЗА НАРАСТВАНЕ НА ЗЕМЯТА И НЕБЕСНИТЕ ТЕЛА
В последните години все повече се говори за скритата тъмна материя в космоса. По мои изчисления, които се покриват с възглеите на учените, около 70% от масата на Галактиката е разпръсната в пространството в ръкавите на Галактичната спирала около екваториалната плоскост, във вид на фин прах. Останалите 30% се намира в звездите и планетите.
В науката за развитие на Земята досега съществуваха три направления, разглеждани от голям брой теории и хипотези – следва изброяване на по-значимите от тях:
1/Фиксизъм или неизменност на Земята от образуването и' - отхвърля се почти единодушно от съвременната наука
2/Мобилизъм или дрейф на континентите - възприема се от повечето учени
3/Разширение на планетата с намаляване на плътността - поддържа се от ограничен брой учени
4/ Разширение на земната кора се дължи на периодично и непрекъснато нарастване на масите на Земята и другите планети с еднакъв общ коефициент на растеж при поглъщане на космическа материя. Този процес е непрекъснат, но се извършва най-активно при обиколката на Слънчевата система в Галактиката при пресичане на газово-праховите облаци в областта ни галактичния екватор. Настоящата теория не се ограничава само с развитие на Земята във времето, а разглежда комплексно образуването на Слънчевата система. Всички известни до сега теории имат общ недостатък. Те разглеждат Земята и Слънчевата система в материален план от далечното минало в развитие, но в близко минало и днес вече почти окончателно завършена и неизменна, защото нямат визия за бъдещото и` развитие. Ако човек не познава космичните закони по които Бог твори, не може да направи и стъпка напред в прогнозите си за бъдещи промени. Ние сме част от Галактиката, която съществува в процес на непрекъснати промени. Всяко едно нещо във Вселената, спре ли да се изменя, то непременно умира.
Близо до Слънчевата система се намира плоската спирална подсистема на Галактиката около равнината на Галактичния екватор. Тя е моделирана чрез отблъскващото действие на магнитното поле на централната звезда Алфиола, която е сто милиона пъти по-голяма от Слънцето. Територията на Галактичният екватор е звездна система, където се раждат планети и звезди, и има повишена плътност на прахови облаци. Слънчевата система не може да направи една пълна обиколка на ядрото, без да пресече плоската подсистема на екватора два пъти.
Основно твърдение в теорията е периодичното нарастване на масата на цялата Слънчева система с еднакъв коефициент за всички тела в Слънчевата система. Това се потвърждава от параболичния закон на Кеплер RV2 =const, където се вижда точна връзка между скорост и разстояние за всяка планета до Слънцето, независимо от промени на масите и се обясняват диспропорциите в момента на количество на движение. Нарастване на масите променя стойността на константата, но не и на съотношението, а точността на изразите не може да се обясни с теорията на Ото Шмидт за образуване на Слънчевата система. Всъщност неговата теория не се различава много съществено от теорията на Кант-Лаплас, и не дава обяснение за осовото въртене на планетите.
Разделянето на континентите се дължи на бавно непрекъснато и относително бързо циклично нарастване на масата на Земята, с увеличаване на обема и повърхността и' в следствие на това обстоятелство. От преместване на континентите един спрямо друг може да се изчисли нарастването на радиуса, а от тук и увеличението на масата.
Едно основно следствие от теорията ще доведе до ликвидация на фантастичната теория за водородния модел на звездите и определяне на основния химичен състав на Галактиката и Вселената - SiO2. Цялата съвременна астрофизика беше изградена на този фалшив модел и скоро ще си понесе последствията - разрушаване на старата псевдонаука. Основният материал на Слънцето съставлява космически прах (пясък), който представлява около 50% кислород и 30% силиций, а не водород и хелий.
Приемам хипотезата, че площта на днешните континенти е равна на площта на земната сфера, която е била океанско дъно, равномерно покрито с вода, преди разкъсването му. Това е било след началото на втвърдяване на Земята при преминаването и` от огненотечно в твърдо състояние, станало преди 190 милиона години, както ще бъде изяснено по-нататък. При процес на разширение е логично и нормално да се очаква пропорционалност в движение на континентите един спрямо друг към общото разширение в определени базови точки. За такива точки приемам центъра на тежестта на фигурата на съответния континент. Разширението на обема и повърхността на Земята се разглежда във времето като циклично, със скок и след това затихващо, подобно на вдишване и издишване при надуване на балон. Механичните връзки в океанското дъно влияят незначително на разширението и се пренебрегват.
Ако означим коефициента на относително линейно разширение с КL, периметъра на Земята сега с РE и радиус RE, по времето на образуването и' с Р0 и R0, а L0 и LE са избрани дъгови отсечки върху континенталните плочи, съответно при образуване и сега, то
КL=(РE-Р0)/РE = 1 - Р0/РE = 1 - 2π R0/ 2 π RE = (1 - R0/RE) =(1 - L0 / LE)%
Определяйки разширението, предположих че след началното разкъсване на кората на първичното океанско дъно, връзките между континентите са станали незначителни и парчетата след разкъсването се движат едно спрямо друго пропоционално на общото разширение.
Използувах земен глобус с диаметър 300 мм. Извърших няколко базови измервания: измерих разстоянието между центровете на тежестта на фигурите на два континента в съединено положение с обща граница. След това измерих действителното разстояние между същите точки по глобуса в същия мащаб. Отношението на двете числа дава относителен коефициент на линейно разширение на земната повърхност.
Тези и няколко подобни други измервания определиха стойността на първичния начален земен радиус
R0=RE(1-0.46)=0.54RE= 0.54*6371=3440 км, а линейното нарастване на земния радиус е 1.85 пъти!
Повърхността на Пангея при кристализация на земната кора е била S0=4πR02=4π34402=148.73 мил.км2
Но сушата днес се изчислява на 149 мил. км2 !!!
Този факт още веднъж доказва, че днешните континенти са били първична земна кора (океанско дъно) и са покривали изцяло океанското дъно на Земята при образуването и'. Тогава земната кора е била равна като диня, без планини и падини, равномерно покрита с вода.
Сферичният модел на образуване е логичен и естествен. Неестествен е моделът, възприет от някои учени, при който се разглежда континент Гондвана като някакъв тумор, израстнал посред океана. Интересно обстоятелство е фактът, че континентите в днешно време са съставени от първична земна кора, покривала преди време цялата земя като океанско дъно, докато по време на Лемурианска и Атлантска епоха не е било така. Тогава главните континенти са имали вторичен произход - образувани са били островни континенти и издигнати от застинала лава.
Разширението може да се обясни с два фактора: намаляване на плътността, увеличаване масата на Земята или и двете едновременно.
За една Галактична година Слънчевата система пресича Галактичния екватор два пъти. Минималното време за пресичане в перпендикулярно направление на плоската подсистема е около 0.72 милиона години, но реално времето зависи от ъгъла между равнината на Слънчевата орбита и плоскостта на Галактичния екватор. Според моите изчисления, сега ъгълът е 3.240. Плоската подсистема е пресичана за различно време през различните периоди и времето за преход се увеличава, а ъгълът се намалява при всеко следващо преминаване поради масовия растеж.
Тъй като отношението планетни радиуси към планетни орбити средно е твърде малко - от порядък на 1/10 000, с достатъчна за пресмятанията точност, планетите могат да се разглеждат като материални точки. Тогава коефициентите на масово нарастване в системата с космичен прах следва да бъдат приети еднакви за Слънцето, всички известни и неизвестни планети и техните сателити, принадлежащи на Слънчевата система. Падащият прах е отнасян от дъждовете в реките, а оттам в морета и океани. Тежкият прах разтяга земната кора в дъното на океаните надолу. От вътрешната страна кората се разтопява, а от горната страна се натрупва. В резултат се получават два ефекта:
1/ Увеличава се обемът на Земята
2/ Понижава се океанското ниво и се повдига сушата
В Галактичната подсистема Слънчевата система е пресичала етерни области с прахови облаци, образуващи спиралите и масата е нараствала. Всяко преминаване на плоската подсистема е било свързано с големи промени за живия свят, инволюционни и катастрофални от наша гледна точка. Това важи най-вече за последното преминаване през областта на плоската подсиситема - относително кратко време през което се развива материалната Земя и материалния разумен Homo sapiens. Сега Слънчевата система излиза от праховите облаци на плоската подсистема и предстои да ни се открие Централното Слънце на Галактиката Алфиола.
Галактичната година според "Кратка Българска Енциклопедия" е 180 милиона години, а според "Большая Советская Энциклопедия" има 200 милиона години Тъй като при една обиколка се пресича два пъти равнината на галактичния екватор, големите промени се извършват през сто милиона години. На основата на този голям цикъл ще може да се определи възрастта на Земята.
Учителят Петър Дънов потвърждава това твърдение:
“Земята се върти около Слънцето за една година, а Слънцето и цялата Слънчева система се въртят около централното Слънце (Алфеола) за двеста милиона години”
“И Природата днес не е такава, каквато е била преди милиони години. На всеки сто милиона години вътре в Природата става един велик преврат.”
Разстоянията на планетите днес относно Слънцето съвсем не са случайна величина, те са съобразени със силите на привличане и силите на отблъскване, с отношението на планетните маси и масата на Слънцето, дори с емпиричния закон на Тициус-Боде.
Скоростната диаграма е универсален метод за изследване на всяка сателитна система. За целта е необходим репер или звездно тяло, което има известни параметри и въз основа на него се изчисляват параметри или възраст на по-слабо известни или по-отдалечени тела от системата.
Скоростната диаграма, като метод за изследване ще намери значително приложение за други слънчеви системи и за техните сателити.
При развитието на Слънчевата система нейната маса циклично е нараствала и с това са се увеличавали разстоянията между Слънцето и планетите. За да установим колко пъти е нарастналамасата на Слънчевата система през последните епохи, ще използувам за репер отдалечаването на Луната от Земята. За това използувам скоростна диаграма на Луната.
Между величините орбитална скорост, орбитален радиус и планетна маса съществуват установени зависимости. При увеличаване на масите се променят орбиталните скорости и разстоянията. Това дава възможности за съставяне на графична зависимост между тези величини. От закона на Нютон F=gmM/R2 и центробежната сила F=mV2/R, се определя орбиталния радиус gmM/R2=mV2/R или R=gM/V2, който изразява III закон на Кеплер. Ако означим радиуса, масата и скоростта на една планета сега с индекс "0", и преди последния преход в плоската подсистема на Галактиката с "1", "m" е маса на планета, "М" е маса на Слънцето, R0=gM0/V02 и масовия коефициент на нарастване
е К1, то М1=М0/К1.
По закона за запазване момента на количество на движение (Q) на планетите (уравнение на Мещерски), при равномерно поглъщане от всички посоки на добавъчна външна маса mДОБ, скоростта на орбитално движение ще намалява обратно пропорционално на нарастването.
Приемаме m0 + mДОБ=m1=K1m0:
Q=m0V0=(m0+mДОБ)V1=m1V1 следва m1=m0/K1и V1=K1V0.
Ако в израза RV2=Mg=const. замествим скоростта в израза с равенството V=wR, ще получимw2R3=Mg-
трети закон на Кеплер.
Ако например масата се увеличи 2 пъти,
трети закон на Кеплер.
Ако например масата се увеличи 2 пъти,
К1=2, то R1=gM1/V12;
R1=(gM0 / 2) / (2V0)2=R0 / 8 и
К13=23=8; R1=R0 / 8;
Очевидно орбиталният радиус нараства на трета степен
R1=R0 / K13
Линейните изменения на орбиталните скорости, вследствие линейното нарастване масите на всички елементи от системата, водят до нарастване на орбиталните радиуси на сателитите на трета степен.
Орбиталната скорост на всяка планета, когато се е откъсвала от Слънцето, непременно трябва да е била равна на първа космическа скорост спрямо Немезида.
Първа космическа скорост за видим радиус на Слънцето днес е
V0I =(s0r0)1/2= (273.98*6.96.108)1/2=436.68 км/с
От s=gM/r2 следва sr=gM/r или първа космическа скорост на Слънцето може да се изрази като V '=(sr)1/2=(gM/r)1/2 .
Ако приемем, че при нарастване на масата плътността не се изменя съществено, тогава новият радиус r1, разделен на стария r0, според формулата за обем ще бъде равен на К 1/3. Използувайки връзките r1=r0/K11/3 и M1=M0/K1, заместени в горния израз и делене на скорости от два съседни прехода Vn'/Vn-1', се доказва връзката между скорости на планети и I космическа скорост на слънцетоVnI/Vn-1 I=Kn-1 1/3.
Първа космическа скорост на слънцето е V'=V0 1 / K1/3, а V=V0K е орбитална скорост на съответната планета. В момента на откъсване тези две скорости са били равни или V'= V. По този начин са изчислени скоростите от V1I до V5I. В първата графика от ляво е показано нарастването на масите на слънцето и планетите като непрекъснат процес, от образуването на слънчевата система до днес, в зависимост от масовия коефициент К. На абцисата са нанесени коефициентите на масово нарастване, а на ординатата – скоростите на планетите днес и първа космическа скорост на слънцето. Правите линии са изменение на скоростите на планетите назад във времето, пресечните точки с кривата на I космическа скорост дават скоростите в момент на отделяне на планетите.
По закона V0' / K 1/3=V0 K, получен от пресичане на графиките, където V0' е I космическа скорост на слънцето, V0 е орбитална скорост на съответната планета, са изчислени коефициенти на нарастване на масата или съответно намаляване на скоростта за всяка планета и скоростите на откъсване. Колкото повече преходи извършва Слънчевата система през равнината на галактичния екватор, толкова повече амплитудата на отклонение на системата се намалява, масата и` нараства, а количеството прах в пространството се намалява. Отношението на времето за преход през плоската подсистема към времетоизвън нея за един цикъл нараства. По долу са дадени в табличен вид коефициентите на нарастване на небесните тела от Слънчевата система през последните 2 милиарда години, от когато започава обособяване на планетите.
Масов коефициент на нарастване за един преход К
1,25 1,29: 1,22: 1,18: 1,13: 1,12:
1,12: 1,017: 1,017; 1,017; 1,017; 1,017; 1,016
1,016: 1,295: 1,295: 1,295: 1,295: 1,295: 1,295
Преход [преди милиони активни години], съответно:
1900; 1800; 1700; 1600; 1500; 1400
1300; 1200; 1100; 1000; 900; 800; 700;
600; 500; 400; 300; 200; 100; 20
Общ коефициент [преди милиони години], съответно:
17,49 13,94 10,81 8,86 7,5 6,64
5,93 5,3 5,21 5,12 5,03 4,95 4,87
4,79 4,71 3,64 2,81 2,17 1,68 1,295
Изходящ ъгъл на Слънцето относно Галактичния екватор при съответният
преход [в градуси] :
45,16 35,02 28,71 24,3 21,51 19,21
17,14 16,9 16,6 16,3 16,04 15,78 15,52
15,26 11,79 9,1 7,03 5,44 4,2 3.24
Продължителност на прехода през праховата област на Галактичния екватор
[в милиони години], съответно:
1,14 1,47 1,8 2,11 2,38 2,67
3 3,35 3,4 3,47 3,52 3,58 3,64
3,7 4,79 6,21 8,04 10,4 13,48 17,45
Максималната скорост на отклонение е точно в равнината на галактичния екватор. Увеличаването на масата на системата води до намаляване на максималната скорост и свиване към екватора.
Сатурн е първата отделена планета от старото слънце, а планетите Уран, Нептун и Плутон са присъединени от друга слънчева система в последните хилядолетия. Скоростта на екватора на слънцето е била по-малка при откъсване на Сатурн, отколкото при откъсване на Меркурий. Това се дължи на свиване на размера на слънцето, което води до увеличаване на ъгловата скорост.
При Слънчевата Система в плоската подсистема от пясъчни облаци и нейното излизане, входящият ъгъл на атака винаги е по-голям от изходящият, като отношението входящ / изходящ ъгъл относно плоската подсистема е равно на коефициента на масов растеж на системата К.
Входящият ъгъл a е по-голям от изходящият К пъти. Вижда се, че входящият ъгъл за Слънчевата система е намалял от 45 градуса на 3, 24 градуса за времето, през което се отделят планетите.
В разкъсаните области се образувала базалтова кора, минерал, наречен сима. Това е разтопен в мантията, изригнал и втвърден космически пясък. Водната и ветрова ерозия са отнасяли остатъците от пясък в реките и океаните. Тогава започнали да се създават кухини, пещери и долини от архитектите на Земята с помощта на абразивното действие на пясък и вода. Под водата пясъкът се отнасял по-бавно и това е продължавало милиони години. Под ъгъл на естествения откос се формирал континентален шелф. Той бавно се разрушавал откъм океана, а тежкия пясък разтягал океанското дъно надолу. Върху горната страна на земната кора се трупал пясък, а долната страна се разтапяла. Понякога кората се разкъсвала и изригвали вулкани.
Земята е била малко слънце до преди 190 милиона години. Тогава става “грехопадението” на човечеството и започва втвърдяване на Земята. Първата земна кора се образува на океанското дъно, а животът се развива само във водна среда. Първото разкъсване на земната кора е станало преди по-малко от 190 милиона години. Тогава Земята се втвърдява и е била покрита с равномерен слой вода от около 1500 метра. По време на един преход и ледников период се натрупва голямо количество прах. Сравнително тънката и мека още кора не издърва на натиска и се разкъсва. Първоначално кората на Пангея се разкъсва, където днес е Тихи океан и се разделя на два огромни подводни масива – Лавразия и Гондвана. В Лавразия се включват земите на Северна Америка, Европа и Азия. В Гондвана се намират континентите Южна Америка, Африка, Австралия и Антарктида. След не много дълго време Лавразия излиза над световния океан. Гондвана излиза над океана милиони години след нея.
Преди последният преход, извършен през последните 20 милиона години разстоянието Земя-Слънце достигнало 69 милиона километра, масата на Слънцето – 1,54.1030 кг. Масата на Земята достигнала 4,63.1024 кг. (Тези данни са по стария невалиден закон на Нютон). Преди 1 милион години. Слънцето излиза в по-разредена прахова област и вече могло да се види. Дотогава то се виждало не като диск, а като светло петно.
По време на потоп океанските падини се повдигат нагоре и създават хоризонтален натиск на земната кора, която се нагъва в равнинните области, нивото на сушата спрямо океана спада рязко (потъва) и после бавно отново започва да се издига по затихваща експоненциална крива. Земната суша се повдига отначало по-бързо и продължава затихващо. Тя се повдига и сега, със скорост около 1-2см/година, за сметка увеличаване дълбочината на океанското дъно. Може да се твърди, че с малки кратки изключения във времето, повдигането на сушата е постоянен и непрекъснат процес. Топенето на ледовете действува в обратна посока и повишава водното ниво. Предпоследната голяма катастрофална промяна при преминаването през плоската подсистема е била преди около 1.5 милиона години. Тогава приключва ледников период, поради излизане на Слънчевата система от праховите облаци.
Тя поставила край на Мезозой, начало на Неозой и Атлантската Раса. Разстоянието между Слънцето и Земята нараства на трета степен, а Слънчевата радиация се увеличава на втора степен. Това причинява бавно захлаждане на климата. (на Марс вече станало окончателно застудяване). Когато започнал потопът, в първите 1-2 часа земната кора е трептяла като сапунен мехур. Имало земетресения и урагани по цялата Земя, разкъсване на кората и изригване на стотици вулкани. Океанските падини се изправяли. Гигантски вълни залели сушата. Планините се подрязвали в основата си от преместване на равнините след изправяне на океанските дъна, при което се сривали и снишавали, а равнините се нагъвали и се създавали нови планини. Морското ниво се повишило с повече от1000 метра, заливайки цялата суша, с изключение на полюсите и най-високите върхове. Животът не само от сушата, но и в океана бил унищожен. След големия потоп се развива новата V Раса.
На океанското дъно сега вторичната кора е с дебелина 8-10 км, а на сушата - 50-75 км. Температурният градиент съответствува на дебелината: 100 м за 10С на сушата и 10 м за 10С в океанското дъно. Еластичните връзки в дъното акумулират енергия. С действието на тежкия пясък океанските падини действуват като помпа, която поглъща вода, увеличава земния радиус и намалява океанското ниво. Енергията периодично се освобождава чрез вулкани и земетресения. Дебелата 40-50 км кора плава върху мантията. При нарастване на обема, кората се съпротивлява на изправянето. Това причинява разкъсвания или нагъване на горния слой и образуване на планини, хълмове, долини и т.н. В океанското дъно действуват основно сили на опън, а на сушата - комплекс от сили на опън и натиск или огъващи моменти спрямо една нулева линия. Когато някъде се образуват високи планини, често в близост се откъсва остров или полуостров и се образува дълбока падина.
Най-очевидно е нагъването на Хималаите при изправяне на кората на Азия. През Лемурийската Раса Хималаите са били плодородна равнина. В резултат от експлозия на Немезида (или на Свръхнова), равнината се нагъва вследствие изправяне кората на целия континент и натиск от изправяне на океанското дъно от юг към север. Изправянето в направление изток-запад причинява свиване в направление север-юг. Много преди това Индия се откъсва от Африка и остров Мадагаскар, но тя никога не е била остров, забит като пирон по неизвестни причини в азиатския континент, както се твърди в някои смехотворни публикации. По-скоро в недалечно бъдеще може да се очаква разцепване на Азия и понижаване на Хималаите. На новия континент в Тихи океан ще се създадат високи планини. Океанските падини са се формирали стъпка по стъпка с разкъсване и разтягане, изтичане на лава и втвърдяване.
Повърхността на океанското дъно, при образуване на земната кора представлява повърхност на днешните континенти. Изненадваща е точносттата на конфигурацията в сегашно време на континентите, като бивши области от първоначалното океанско дъно, ако се има в пред вид по-късните промени на земната кора появата и изчезването на вулканичните континенти Лемурия (Му) и Атлантида.
Ако се погледне в историята и бъдещето на земната кора, при сегашно ниво на океана, едва ли друг път е имало и в бъдеще няма да има подобна толкова точна картина на сушата от първична земна кора. Ако всички континенти се свържат помежду си, ще се получи сфера с радиус около 3440 км.
Днешните континенти са първични, т.е. не са от вулканичен произход, защото очертанията на Африка и Южна Америка например доказват връзката им в миналото и почти цялата суша днес е била първично океанско дъно.
ИЗВОДИ
1.Периодично-цикличното и непрекъснато нарастване на масите на Слънцето, планетите и както и увеличаване на земната маса и повърхност е основен космически закон, валиден за всички космически системи.
2. Теорията обяснява образуването, разделянето и движението на континентите. Обяснява също тектоничните процеси като нагъване на земната кора и образуване на планини в резултат от изправяне на океанските падини.
3.Теорията обяснява действието на вулканите и връзката на земетресенията със Слънцето и Луната.
4.Теорията обяснява развитието на Слънчевата система и дава универсален сравнителен метод за определяне на възраст, начални скорости и маси на планети и сателити.
5.Теорията обяснява образуването и развитието на планети и звезди. Тя премахва различията между тях по отношение на строеж и химичен състав, и ги определя като непрекъснати етапи от един и същи модел на развитие.
6.Теорията доказва подобен химичен състав на земна кора и мантия - основно силициев двуокис (SiO2).
7.Теорията доказва,че основен материал на небесните тела в Галактиката е прахова звездна материя, преобразена на Земята във вид на кислород (50%) и силиций (30%).
8.Теорията обяснява образуването на големи пещери, равнини и плата.
9.Теорията обяснява образуване различията между континентална и океанска земна кора, между първична земна кора и вторична земна кора от вулканичен произход.
10.Подводното положение на масива Гондвана при образуване в Мезозой и разчупването му след експлозия на Немезида означава, че никога не е съществувал (надводен) континент Гондвана.
11.Положението на континентите сега и преди 190 милиона години показва, че големите континенти Му и Атлантида в Атлантически и Тихи океани са имали вулканичен произход, а не са били образувани от първична земна кора.
12.Теорията доказва, че водородът е микроелемент в звездите и че в тях е невъзможно да протича термоядрен синтез.
Видимите звезди като Слънцето не произвеждат енергия, а само я преобразуват и отразяват.
ДОКАЗАТЕЛСТВА
1.Съществува пропорционалност в разширението на Земята и непрекъснато раздалечаване на континентите, доказващо нарастване на масата.
2.Различията в земната кора на сушата и океанското дъно в химичен състав, плътност, дебелина и температура потвърждават теорията.
3.На Земята няма и не може да съществуват костни остатъци на живот, по-стари от 190 милиона години.
4.Появата на земноводни в Девон, насекоми в Карбон и масивни дървета в Карбон и Перм, доказват образуване на първата земна кора, вода и суша преди 190 милиона години.
5.Измереният земен коефициент на разширение на Пангея определя такъв радиус, при който повърхността и’ е била равна на площта на днешната суша.
6.Образуването на тилити върху частите на Гондвана доказват подводното и' положение след разделяне с Лавразия.
7.Профилът на Африкано-Арабско-Индийският щит неоспоримо доказва разширителния процес на земната кора.
8.Общият коефициент на линейно увеличение на земния радиус от последните 190 милиона години, определен от движението на континентите - 1.85, е близък до изчисления от скоростната графика 1.68 пъти. Разликата вероятно се дължи на образуване на земната кухина..
9.Орбиталният радиус на Земята около Слънцето и орбиталният радиус на Луната около Земята, разделени на масовите коефициенти К3 дават приблизително стойността на началния радиус на планетата майка при време на откъсване на сателитите (получава се 150 000 000/ 7.53=355000 км за радиус на Слънце, и 384 400/4.73=3700 км за радиус на Земя по екватора).
10.Натрупване на пясък в пустините, поради липса на достатъчно дъжд, доказва растежа на масата с пясъчен материал. В каменовъглени мини от Южен Уелс са открити остатъци от гигантски дървета в изправено положение, затрупани с пясък. На дълбочина до 1500 метра са намерени повече от 70 реда дървета, едно над друго. По време на преминаване през пясъчните облаци растителността е успяла да се приспособи към пясъчния дъжд. Това означава, че скоростта на нарастване на пясъчния слой е била съизмерима със скоростта на растежна дърветата. Въглеродът се извличал от атмосферата и се складирал под земята. Така по това време се образуват залежите на каменни въглища и след излизане на Слънчевата система от пясъчните облаци CO2 намалява и се постига необходим температурен баланс.
Може да се изчисли с колко мм на денонощие е нараствало нивото на космическия прах. През последният преход от преди 18 до преди 1 милион години, масата на Земята е нарастнала с 1,37.1024кг. За 1 година масата е нарствала със 7,8.1016 кг или 2,14.1014 кг на денонощие. На 1 м2 е падал 0,42 кг прах за денонощие. Това прави по 1,5 мм на денонощие. Ветровата и водна ерозия са отнасяли пясъка от наклонените терени в морета и океани, докато тук дърветата са приспособили растежа си със скоростта на пясъчния дъжд.
Всички културни слоеве и артефакти се откриват на няколко метра дълбочина при разкопки, като колкото културният пласт е по-стар, толкова дълбочината е по-голяма, макар скоростта на пясъчния дъжд в днешно време да е силно намаляла. Това е още едно доказателство за нарастване на земната маса.
След около 2000 години земната черупка ще се разтвори във вид на газова обвивка и размерите на Земята ще се увеличат 10 пъти. Тя ще започне да прилича на планетата Юпитер.
Пенчо Бойчев
Откъс от последната ми книга “Сътворение и еволюция на Земята, човека и Слънчевата система” – 2010 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар