Как болковото тяло се храни от драмите

Болковото тяло у човек


Преобладаващата част от мисленето на повечето хора е неволно, автоматично, повтарящо се. То не е нищо повече от един вид умствена статика и не изпълнява никаква реална цел. Най-точно казано, вие не мислите; мисленето се случва с вас. Изказването „аз мисля“ предполага волево действие. Предполага, че имате дума по въпроса, че можете да избирате. Ала при повечето хора не е така. „Аз мисля“ е също толкова погрешно, колкото „аз храносмилам“ или „аз циркулирам кръвта си“. Храносмилането се случва, кръвообращението се случва, мисленето се случва!
Гласът в главата има свой собствен живот. Повечето хора са се оставили на милостта на този глас; те са обсебени от мисленето, от ума. А тъй като умът е обусловен от миналото, те са принудени отново и отново да повтарят миналото в действията си. Източният термин за това състояние е „карма“ (SPCTTR: изначално погрешна концепция, която Изтока не иска да преразгледа, истината е, че минало, настояще и бъдеще се случват в един и същ момент, а ние хората сме едновременно инкарниращи се, т.е. продълженията на нашите Висши Азове. Всяка една инкарнация се манифестира точно СЕГА, независимо дали е 1100 година, 1500 или 2014 година). Когато сте отъждествени, идентифицирани с този глас, нямате и представа как точно се случва. Ако имахте представа, нямаше да бъдете обсебени от него, защото обсебване съществува само тогава, когато човек взема това, което го обсебва, за това, което той е в действителност, т.е. когато той самият стане това, което го обсебва.
В продължение на хиляди години човечеството все повече е било обсебвано от ума, все повече се е проваляло в осъзнаването на обсебващата го цялост като един „не аз“. И в резултат от пълното отъждествяване с ума се е родило едно фалшиво усещане за аза — родило се е егото. Плътността на егото зависи от степента, в която вие — съзнанието ви — се отъждествява с ума ви, с мисленето. Всъщност мисленето не е нищо повече от един мъничък аспект от целостта на съзнанието, от целостта, която вие сте.
Степента на отъждествяване с ума е различна у различните хора. Някои хора успяват да се порадват на периоди, през които са освободени от това отъждествяване (дори тези периоди да са кратки), и покоят, радостта и живостта, която изпитват през това време, придават ценност и смисъл на живота им. Има и периоди, когато в тях се надигат силите на творчеството, любовта и състраданието. Други си остават в непрестанния плен на его-състоянията. Те се отчуждават от самите себе с и, от другите хора, от света около тях. И когато ги погледнете, понякога можете да видите тяхното вътрешно напрежение, изписано на лицето им, с бръчка между веждите, с отсъстващо или втренчено изражение. Преобладаващата част от тяхното внимание е погълната от мисленето, така че в действителност те нито ви виждат, нито ви чуват. Те не присъстват в ситуацията, вниманието им е насочено или към миналото, или към бъдещето, които, разбира се, съществуват единствено в ума им като мисловни форми. Или пък те общуват с вас чрез някаква играна от тях роля, т.е. не чрез себе си. Повечето хора са отчуждени от това, което са, като някои от тях са дотолкова отчуждени от себе си, че поведението им и взаимодействието с другите хора се възприемат като „фалшиви“ почти от всички, освен от онези, които са също толкова фалшиви, също толкова отчуждени от самите себе си, колкото тях.
Отчуждение означава да не се чувстваш удобно в нито една ситуация, на нито едно място, с нито един човек, нито дори със себе си. Винаги се опитваш да стигнеш до „дома“, но никога не се чувстваш у дома. Някои от най-големите писатели на XX в., например Франц Кафка, Албер Камю, Т.С. Елиът и Джеймс Джойс са осъзнали, че отчуждението е всеобщата дилема на човешкото съществуване, вероятно са го почувствали дълбоко в себе си и са го облекли в бляскава словесност. Ала не са предложили начин как да се излезе от него. Приносът им е, че ни представят един образ на човешкото затруднение, така че да го видим по-ясно. А да се види затруднението, в което човек се намира, е първата крачка към преодоляването му.




Раждането на емоцията


Наред с мисленето, макар и не изцяло отделено от него, в егото съществува и едно друго измерение — емоцията. Не искам да кажа, че всяко мислене и всяка емоция произхождат от егото. Напротив, те стават его едва когато се отъждествите с тях и те изцяло ви завладеят, т.е. когато станат „аз“.
Физическият организъм, вашето тяло, има свой собствен разум, какъвто има и организмът на всички други форми на живот. Той реагира на това, което умът ви говори, реагира на мислите ви. Емоцията е отговорът, който тялото дава на вашия ум. Разумът на тялото е, разбира се, неотделим от вселенския ум, той е една от безбройните негови форми на проявление. Разумът на тялото създава временно сцепление в атомите и молекулите, съставляващи физическия ви организъм. Той е организиращият принцип, стоящ зад функционирането на всички органи на тялото; зад превръщането на кислорода и храната в енергия, зад пулса на сърцето, зад кръвообращението, зад имунната система, защитаваща тялото от външни нашествия, зад преминаването на сетивното съдържание в импулси на нервната система, стигащи до мозъка, разкодирани там и събирани, и подреждани, за да се образува съгласувана вътрешна картина на външната действителност. Всички тези, както и хиляди други едновременно протичащи функции, се координират и то перфектно от този разум. Не вие управлявате тялото си. Разумът го управлява. Той също така отговаря за промените в отклика на организма на заобикалящата го среда.
Това е валидно за всяка форма на живот. Един и същ разум придава на растението физическата му форма, след което разкрива себе си в цветето, което растението създава, цветето, разтварящо листенца рано сутрин, за да поеме благотворните лъчи на слънцето, и прибиращо ги след залеза. Той е и същият онзи разум, който се проявява като Планетарния дух — сложното живо същество, което е планетата Земя (вместо „Планетарен дух“ автора е използвал грешната според мен концепция „Гея“, както някой от вас знаят това е една от титлите на Кралицата, която е първенец по идентификации със всичко „висше“ от Планетарния дух до самия Източник).
Този разум поражда инстинктивните реакции на организма на всяка заплаха или предизвикателство. Той предизвиква у животните реакции, доста наподобяващи човешките: страх, гняв, удоволствие. Тези инстинктивни реакции могат да се приемат за изначалните форми на емоциите. В определени ситуации човешките същества отговарят чрез инстинктивни реакции — също като животните. При опасност, когато оцеляването на организма е поставено под въпрос, сърцето започва да бие по-бързо, мускулите се свиват, дишането се ускорява — подготовка за битка или за бягство. Един изначален страх. Когато човек е поставен натясно, в тялото изведнъж избухва пожар от интензивна енергия, която влива в тялото непознати дотогава сили. Един изначален гняв. Тези инстинктивни реакции наподобяват на емоциите, но не са емоции в истинския смисъл на думата. Фундаменталното различие между инстинктивна реакция и емоция е следното: инстинктивната реакция е пряк отговор на тялото на една или друга външна ситуация. Емоцията е реакцията на тялото на една или друга мисъл.
Непряко, една емоция може също така да бъде отговор на действителна ситуация или събитие, но ще бъде отговор, преминал през филтъра на умствената интерпретация, през филтъра на мисленето, през умствените понятия за добро и лошо, харесване и нехаресване, аз и моето. Например, вероятно няма да изпитате никаква емоция, когато ви кажат, че нечия кола е била открадната, но когато откраднатата кола е именно вашата, сигурно доста ще се разстроите. Учудващо е каква силна емоция може да породи мъничкото умствено понятие „мой“.
Въпреки че тялото е много разумно, то не може да направи разлика между действителна ситуация и мисъл. И реагира на мислите сякаш са действителност. Не знае, че те са единствено и само мисли. За тялото една тревожна, изплашена мисъл означава „аз съм в опасност“ и то реагира съобразно с това, дори ако мислите тази мисъл, лежейки в топлото и удобно легло през нощта. Пулсът ви се ускорява, мускулите се свиват, дишането забързва. Натрупва се енергия, но тъй като опасността е само умствена фикция, енергията няма къде да се изразходва. Част от нея се връща в ума и създава още по-тревожни мисли. Останалата част посредством множество процеси спомага натрупването на токсини и нарушава хармоничното функциониране на тялото (SPCTTR: може да се запознаете с хормоните норадреналин и кортизол, а може да прочетете и книгата „Защо зебрите нямат язва“).




Емоциите и егото


Егото е не само ненаблюдаваният ум, гласът в главата, който претендира, че сте вие, но също и ненаблюдаваните емоции, представляващи реакцията на тялото на това, което гласът в главата казва.
Вече видяхме с какъв вид мислене се занимава его-гласът през по-голямата част от времето и нарушеното функциониране, вътрешно присъщо на структурата на мисловните процеси, независимо от съдържанието им. Именно на нарушеното функциониране на мисленето тялото реагира с негативни емоции.
Гласът в главата разказва история, на която тялото вярва и реагира съответно. Реакциите му са емоциите. Емоциите на свой ред връщат енергия на мислите и така ги подхранват, т.е. подхранват онези мисли, които са ги създали. Установява се порочен кръг между неизследваните мисли и емоции, пораждащи емоционалното мислене, и емоционалните истории.
Емоционалният компонент на егото се различава при различните индивиди. При някои е по-голям, отколкото при други. Мислите, които дават тласък на емоционални реакции в тялото, понякога могат така бързо да се задействат, че още преди умът да има време да ги огласи, тялото вече им е отреагирало с емоция, а емоцията се е превърнала в реакция. Тези мисли съществуват в едно предсловесно състояние и могат да бъдат наречено невербализирани, несъзнателни допускания. Те произхождат от обусловеността на човека в миналото, обикновено от ранното детство. „На хората не може да им се вярва“ е едни пример за несъзнателно допускане от страна на човек, чиито родители или братя или сестри не са го подкрепяли и не са му вдъхвали доверие. Ето няколко още по-чести несъзнателни допускания. „Никой не ме уважава и цени. Трябва да се боря, за да оцелея. Парите никога не стигат. Животът винаги ви измамва. Не заслужавам да живея охолно. Не заслужавам да бъда обичан.“ Несъзнателните допускания създават емоции в тялото, които на свой ред пораждат активност в ума и/или незабавно реагиране По този начин те изграждат личностната ви действителност.
Гласът на егото непрекъснато нарушава естественото състояние на благополучие на тялото. Почти всяко човешко тяло е подложено на голямо количество напрежение и стрес, не защото го заплашва някакъв външен фактор, а защото е под обстрела на ума. Към тялото е прикрепено едно его, което задължава тялото да отговаря на всички съставляващи егото умствени модели на нарушеното функциониране. По този начин един поток от негативни емоции се лее успоредно с потока от безспирно и натрапчиво мислене.
Какво представлява негативната емоция? Емоция, която е токсична за тялото и се намесва в неговото равновесие и в балансираното му функциониране. Страхът, тревожността, гневът, затаеното недоволство, тъгата, омразата или интензивната антипатия, ревността, завистта — всички тези емоции нарушават енергийния поток на тялото, отразяват се негативно на сърцето, имунната система, храносмилателната система, произвеждането на хормони и т.н. Дори конвенционалната медицина, въпреки че все още знае твърде малко за начините, по които егото действа, започва да признава връзката между негативните емоционални състояния и физическите болести (Браво на нея!). Емоция, която вреди на тялото, вреди и на хората, с които влизате в контакт, и непряко, чрез процеса на верижната реакция, на безброй други хора, с които никога не сте се срещали. За всички негативни емоции има един общ термин: НЕЩАСТИЕ.
Имат ли позитивните емоции обратния ефект върху физическото тяло? Укрепват ли имунната система, вдъхват ли нови сили и дух на тялото, лекуват ли го? Да, те правят това, но е нужно да разграничаваме позитивните емоции, породени от егото, от по-дълбоките емоции, които се излъчват от естественото ви състояние на свързаност с Източника (SPCTTR: тук отново линията е много тънка и човек много лесно може да се самоподлъже да изпита фалшиви позитивни емоции тип „да си повторя 10203 пъти, че съм ОК!“ вероятно се досещате за какво пиша).
Позитивните емоции, породени от егото, вече съдържат в себе си своята противоположност и доста бързо могат да преминат в нея. Ето няколко примера: това, което егото нарича „любов“, е притежаване и пристрастеност, а те лесно могат да преминат в омраза. Радостното очакване на едно бъдещо събитие, чиято значимост егото е надценило, лесно може да премине в неговата противоположност — провал или разочарование, — след като събитието се е случило и преминало, или ако не е удовлетворило очакванията на егото. Похвалите и признанието ви карат да се чувствате изпълнени с живот и щастливи днес, критиките и пренебрежението ви карат да се чувствате отхвърлени и нещастни утре. Удоволствието от един бурен купон се превръща в сивота и махмурлук на следващата сутрин. Няма добро без лошо, няма високо без ниско.
Породените от егото емоции имат за основа отъждествяването на ума с външни фактори, а всички външни фактори са нетрайни, променящи се от един момент на друг. По-дълбоките емоции всъщност не са емоции, а състояния на Битието. Емоциите съществуват в царството на противоположностите. Състоянията на Битието могат да бъдат засенчени, но не притежават противоположности. Те възникват вътре във вас — като любовта, радостта и покоя, които са аспекти на истинската ви природа.




Патицата с човешки ум


SPCTTR: примера е уникално добър, прочетете го поне 50 пъти и размишлявайте над него!


В „Силата на настоящето“ споменах за едно мое наблюдение — след като две патици се сборичкат (това впрочем никога не трае дълго), те се разделят и излитат в противоположни посоки. След малко всяка патица енергично плясва с крила няколко пъти, с което освобождава допълнителната енергия, създала се в нея по време на боричкането. Полетът й продължава, все едно нищо не се е случило.
Ако патицата имаше човешки ум, щеше да продължи да си мисли за боричкането като създаде история за него. Историята й вероятно щеше да бъде нещо такова: „Не мога да повярвам какво онзи ми причини. Доближи се на по-малко от десет сантиметра до мен. Мисли си, че блатото е негово. Изобщо не се съобразява с личното ми пространство. Вече никога няма да му имам доверие. Следващия път сигурно ще направи друго нещо — само и само да ме ядоса. Сигурен съм, че вече планира какво ще е то. Ала аз няма да го търпя. Ще го науча аз него, ще му дам такъв урок, че ще ме помни“. И т.н., и т.н., умът изприда своите истории, продължава да ги мисли и да говори за тях дни, месеци, понякога дори години по-късно. Що се отнася до тялото, боричкането все още продължава и енергията, която то генерира в отговор на всички мисли е емоция, генерираща на свой ред още мислене. Това е емоционалното мислене на егото. Виждате ли колко труден би станал животът на патицата, ако имаше човешки ум. А именно така се държат повечето човешки същества. През цялото време. Няма ситуация или събитие, които да са веднъж завинаги завършени за тях. Умът и създаденото от ума, „аз и моята история“, ги продължават и пресъздават отново и отново.
Ние сме форма на живот, изгубила пътя си. Всяко нещо в природата, било то цвете, дърво, животно, може да ни преподаде важни уроци, стига да спрем, за да го погледаме и послушаме. Урокът, който ни преподава нашата патица, е следният: Плеснете с крила — преведено на човешки език „освободете се от историята“ — и се върнете на единственото място, което съдържа сила — НАСТОЯЩИЯ момент (СЕГА).




Да носиш миналото със себе си


Неспособността или по-скоро нежеланието на човешкия ум да се освободи от миналото е описана по много красив начин в историята за двама дзен-будистки монаси — Тадзан и Екидо. Веднъж се случило да вървят по селски път, целият в кал от наскорошните проливни дъждове. Приближавайки се до едно село, монасите срещнали девойка, която искала да пресече пътя, но калта била толкова дълбока, че щяла да съсипе коприненото й кимоно. Без да му мисли, Тадзан я вдигнал на ръце и я пренесъл на другата страна.
Монасите продължили пътя си в мълчание. Пет часа по-късно, когато вече приближавали манастира, където щели да се подслонят, Екидо не издържал и най-после заговорил за това, което го гнетяло: „Ама защо взе на ръце онова момиче? — запитал той. — Ние, монасите, не бива да постъпваме така.“
„Оставих я на земята преди часове — отвърнал му Тадзан — Ти още ли я носиш със себе си?“
Сега си представете какъв би бил животът на някой, който през цялото време живее като Екидо, никога не успява или никога не пожелава да се освободи вътрешно от ситуациите, натрупвайки все повече и повече „материал“ вътре в себе си — именно такъв е животът на преобладаващата част от човечеството. Какъв тежък товар от минало носят хората в ума си!
Миналото живее във вас под формата на спомени, но спомените сами по себе си никога не са проблем. Всъщност именно чрез спомените вие се учите от миналото и от миналите си грешки. Единствено когато спомените, т.е. мислите за миналото изцяло ви превземат, те стават бреме, стават проблем, стават част от усещането ви за вашия аз. Вашата личност, обусловена от миналото, се превръща във ваш затвор. Спомените ви се пропиват с усещането за аза и историите ви стават този, като когото се възприемате. Този „малък аз“ е илюзия, която засенчва истинската ви идентичност, безвремево и непритежаващо форма Присъствие.
Вашата история обаче се състои не само от умствена, но и от емоционална памет — стари емоции, които непрекъснато се съживяват. Също както онзи монах, носил със себе си товара на своето негодувание пет часа, като го подхранвал с мислите си, така и повечето хора носят почти през целия си живот огромно количество ненужен багаж, както умствен, така и емоционален. Те ограничават себе си чрез скърбите си, чрез своите оплаквания, враждебност, чувство за вина. Емоционалното им мислене се е превърнало в техен аз и те са се вкопчили в старите емоции — защото те подсилват идентичността им.
Поради човешката склонност да се увековечават старите емоции, почти всеки носи в своето енергийно поле натрупвания на стари емоционални болки, наричани от мен „болково тяло“.
Но пък можем да престанем да добавяме още и още неща към болковото тяло, което вече имаме. Можем да се научим да прекършваме навика да трупаме и увековечаваме стари емоции всеки път, когато той отново надигне глава, като плеснем с криле (метафорично казано) и като се постараем да не обитаваме с мислите си миналото, независимо дали става дума за нещо, случило се вчера или преди тридесет години. Можем да се научим да не поддържаме ситуациите и събитията живи в ума си, а да връщаме отново и отново вниманието си към първичния, безвремеви настоящ момент, да се откажем в името на настоящето от безспирното създаване на умствени филми. Истинското Присъствие се превръща в наша идентичност, а не мислите и емоциите ни.
Нищо, случило се в миналото, не може да ви попречи да бъдете присъстващи в настоящето, А след като миналото не може да ви попречи, каква е тогава силата му?




Индивидуалното и колективното


Всяка негативна емоция, която не е напълно видяна като това, което е в момента на нейното възникване, не би успяла да се разпадне. След себе си тя ще остави остатък от болка.
За децата силните негативни емоции са твърде разтърсващи, за да могат да се справят с тях, и затова те се стремят да не ги изпитват. При отсъствието на напълно осъзнат възрастен човек, който да ги напътства с любящо и съчувстващо разбиране как да се изправят срещу емоцията, изборът тя да не се изпитва е наистина най-доброто решение. За жалост, този изработен в ранна възраст защитен механизъм обикновено се запазва и когато детето стане възрастен човек. Емоциите продължават да живеят в него неосъзнати и се проявяват косвено, като тревога, гняв, изблици на насилие, лошо настроение или дори физическа болка. При някои случаи те се намесват в най-интимните отношения и дори понякога ги саботират. Повечето психотерапевти са работили с пациенти, които първоначално твърдят, че са имали щастливо, безоблачно детство, а по-късно се оказва точно обратното. Може би това са само най-крайни случаи, но все пак никой не минава през периода на детството, без да изпитва емоционална болка. Дори и двамата ви родители да са просветлени, ще се окаже, че израствате в един до голяма степен несъзнателен свят.
Остатъците от болка, натрупвани у вас, когато всяка ваша силна негативна емоция е била недовидяна, ненапълно възприета и след това оставена да се разпадне, се съчетават, за да създадат едно енергийно поле, което обитава клетките на тялото ви. То се състои не само от изпитаната през детството болка, но и от болезнените емоции, прибавяни по-късно през юношеството и дори зрелостта, като много от тях са били създадени от гласа на егото. Емоционалната болка става ваш верен спътник, когато животът ви се основава на фалшиво усещане за аза.
Това енергийно поле от стари, но все още доста живи емоции, налично у почти всеки човек, е болковото тяло.
Ала болковото тяло не е само индивидуално. То също така участва и в болката, изстрадана от безброй човешки същества в хода на цялата човешка история, защото това е история на непрекъснати войни между племената, на поробвания, грабежи и изнасилвания, мъчения и всякакви други форми на насилие. Тази болка все още живее в колективната душа на човечеството и все още се увеличава всеки ден, както можете да се убедите, гледайки вечерните новини или ставайки свидетели на някоя драма в човешките отношения. Колективното болково тяло вероятно е кодирано в ДНК на всеки човек, макар все още да не сме го открили.


SPCTTR: Toле удря точно в десетката, независимо, че вероятно не знае за тях, става дума точно за ДНК командите. Така нареченото „болково тяло“ е или умишлено втъкано [тъй като е процес с натрупване, а това несъмнено ще доведе до повече контрол] като това което е или е страничен ефект от конфликта между ДНК командите и Азовия комплекс [макар, че с времето Висшия аспект разгражда ДНК командите, но това не минава без съпротива], ако някой учен открие това, вероятно ще получи Нобел и някой друг лев :D


Всяко новородено дете, идващо в нашия свят, вече носи едно емоционално болково тяло (SPCTTR: нещо за което съм говорил, че още с инкарнирането си тук в 3D, ние получаваме бонус от негативни комплексности + тези, които ще ни се случват + тези с които нашите прекрасни родители ще ни дарят). При някои то е по-тежко, по-плътно, отколкото при други. Някои бебета се чувстват добре, щастливи са през повечето време. Други носят огромно количество нещастие в себе си. Вярно е, че някои бебета все плачат, защото не получават достатъчно внимание и любов, но други плачат без очевидна причина, сякаш се опитват да направят всички около себе си също толкова нещастни, колкото са те самите — и често успяват да го постигнат. Те са дошли на този свят с тежък товар от човешка болка. Трети бебета пък често плачат, защото усещат излъчването на негативни емоции от бащата и майката, а това им причинява болка и допринася за нарастването на болковото им тяло чрез поглъщане на енергия от болковите тела на родителите. Независимо от това какъв точно е случаят, с нарастването на физическото тяло на бебето нараства и болковото тяло.
Едно дете с леко болково тяло не е непременно „по-напреднало“ в духовен план, отколкото мъж или жена с плътно болково тяло. Всъщност обикновено е точно обратното. Хората с плътно болково тяло в повечето случаи имат по-голям шанс да се пробудят за духовното, отколкото онези, чието болково тяло е по-леко. Докато някои от първите остават в плен на плътните си тела, други могат да достигнат до точка, в която вече не могат да живеят нещастни, и съответно мотивацията им да се пробудят става особено силна.
Защо страдащото тяло на Иисус, лицето му, изкривено в агония, и покритото му с кървящи рани тяло, е толкова могъщ образ в колективното съзнание на човечеството? Милиони хора, най-вече през Средновековието, не биха се чувствали така дълбоко свързани с него, ако нещо в тях не откликваше, ако несъзнателно не го разпознаваха като външен израз на собствената им вътрешна действителност — болковото тяло. Макар да не са били достатъчно съзнаващи, за да го съзрат непосредствено у себе си, те все пак вече са били на пътя към пробуждането. Иисус може да се смята за архетипния човек, въплъщаващ както болката, така и възможността тя да бъде превъзмогната.




Как болковото тяло се възпроизвежда


Болковото тяло е полуавтономна енергийна форма, която живее вътре в повечето човешки същества и се състои от емоции. То притежава свой собствен примитивен разум, леко наподобяващ разума на хитро животно, като той е насочен най-вече към оцеляването му. Подобно на всички форми на живот, и то се нуждае от храна — за да се зареди с нова енергия, — но тази храна е енергия, която е съвместима с неговата собствена, т.е. вибрираща със сходна честота. Всяко болезнено емоционално преживяване може да се използва за храна от болковото тяло, затова то разцъфтява бурно на почвата на негативното мислене и на драмите във взаимоотношенията. Болковото тяло е пристрастено към нещастието.
Може би ще се почувствате шокирани, когато за първи път прозрете, че у вас има нещо, което постоянно се стреми към емоционална негативност и търси нещастие. Нужна е обаче по-голяма осъзнатост, за да го видите в себе си, отколкото в друг човек. След като нещастието ви завладее, вие не само че не искате то да приключи, но искате да направите и другите също толкова нещастни, колкото вас, за да можете да се храните и от техните негативни емоционални реакции.
При повечето хора болковото тяло има както латентно, така и активно състояние. Когато е в латентно състояние, вие лесно забравяте, че носите вътре в себе си тежък тъмен облак или спящ вулкан, създаден от енергийното поле на вашето болково тяло. Колко дълго то ще остане латентно е различно при всеки човек: най-често няколко седмици, но е възможно и няколко дни или няколко месеца. В редки случаи болковото тяло може да бъде в състояние на летаргия години наред, преди да се активизира от някое събитие.




Как болковото тяло се храни от вашите мисли


Болковото тяло се събужда от съня си, когато изгладнява и е време да се обнови. То може да се активизира по всяко време от някакво събитие. Изгладнялото болково тяло е в състояние да използва най-незначителното събитие като активатор, например нещо, което някой е казал или направил, или дори една мисъл. Ако живеете сами и в този момент около вас няма никой, болковото тяло ще се храни с вашите мисли. Внезапно мисленето ви става подчертано негативно. Най-вероятно няма дори да осъзнаете, че точно преди да се надигне този прилив на негативно мислене в ума ви се е втурнала вълна от емоции — мрачни и тежки настроения, тревога или пламтящ гняв. Всички мисли са енергия и болковото тяло започва да се храни от енергията на мислите ви. Но не от енергията на всички мисли. Не е нужно да сте особено наблюдателни, за да забележите, че усещате позитивната мисъл по съвсем различен начин в сравнение с негативната мисъл. Те притежават една и съща енергия, но тя вибрира с различна честота. Щастливата, позитивна мисъл не става за храна на болковото тяло. То се храни само с негативни мисли, защото само те са съвместими с неговото енергийно поле.
Всички неща представляват вибриращи енергийни полета в непрестанно движение. Столът, на който седите, книгата, която държите в ръцете си, изглеждат солидни и неподвижни само защото вашите сетива възприемат именно под такава форма тяхната вибрационна честота, иначе казано, безспирното движение на молекулите, атомите, електроните и субатомните частици, които заедно създават това, което възприемате като стол, книга, дърво или тяло. Това, което възприемаме като физическа материя, всъщност е енергия, вибрираща (движеща се) в рамките на конкретен спектър от честоти. Мислите също се състоят от енергия, вибрираща с по-високи честоти в сравнение с енергията на твърдите тела, и поради тази причина те не могат да се видят или докоснат. Мислите притежават собствен спектър от честоти, като негативните са в ниските нива на спектъра, а позитивните — в по-високите нива. Вибрационната честота на болковото тяло съответства на честотата на негативните мисли и затова само негативните мисли могат да го хранят.
Обичайният модел на мисълта, създаваща емоция, е преобърнат в случая с болковото тяло — поне в началния етап. Емоцията, идваща от болковото тяло, бързо се сдобива с контрол над мисленето ви, а след като умът бъде завладян от болковото тяло, мисленето ви става негативно. Гласът в главата ви ще разказва тъжни, тревожни и гневни истории за вас или вашия живот, за други хора, за миналото, бъдещето или за въображаеми събития. Той ще обвинява, ще се оплаква, ще си въобразява. И вие ще бъдете напълно отъждествени с това, което гласът казва, ще вярвате на всичките му изопачени мисли. В този момент се установява пристрастеност към нещастието.
Не че не можете да спрете потока на негативните мисли — просто не желаете до го спрете. Причината е, че болковото тяло в този момент вече живее чрез вас, претендира, че е вас. А за него болката е удоволствие. То жадно поглъща всяка негативна мисъл. И гласът, който обикновено звучи в главата ви, сега става глас на болковото тяло (SPCTTR: болковия глас напълно измества така наречения ваш вътрешен глас, които идва директно от Висшия ви Аз, затова и при опит за връзка с него, трябва да имате и това в предвид) . Гласът на болката се е настанил на мястото на вътрешния диалог. Създава се порочен кръг между болковото тяло и вашето мислене. Всяка мисъл се подхранва от болковото тяло, а то на свой ред генерира още мисли. И в даден момент, след няколко часа или след няколко дни, болковото тяло се е захранило и се връща към спящото си състояние, като оставя след себе си опустошен организъм и тяло, твърде податливо на заболявания. И ако болковото тяло ви изглежда като психически паразит, вие сте прави. То е именно такова.




Как болковото тяло се храни от драмите


Ако около вас има други хора, за предпочитане вашият партньор или близък член на семейството ви, болковото тяло ще се опита да ги провокира — както се казва, да им натисне бутона, за да може да се храни от развихрилата се драма. Болковото тяло обожава интимните отношения и семействата, защото именно от тях получава преобладаващата част от храната си. Трудно е да устоите на болковото тяло на друг човек, ако то е решило да ви въвлече в сблъсък. То инстинктивно знае вашите най-слаби, най-уязвими места. И ако не успее първия път, ще се опита отново. И отново. Защото е емоция в суров вид, търсеща още емоции. Болковото тяло на другия иска да ви провокира така, че двете болкови тела взаимно да обменят енергия.
Много взаимоотношения преминават на редовни интервали през бурни и разрушителни епизоди на болковото тяло. Почти непоносима е болката, която малкото дете изпитва, когато става свидетел на емоционалното насилие на развихрилите се болкови тела на неговите родители, а именно такава е съдбата на милиони деца по целия свят, кошмарът на всекидневния им живот. Това е един от основните начини, чрез които човешкото болково тяло се предава от поколение на поколение. След всеки епизод партньорите се сдобряват и настъпва интервал на относителен мир помежду им, дотолкова, доколкото егото им го позволява.
Прекаленото консумиране на алкохол често активира болковото тяло, най-вече при мъжете, но също и при някои жени. Когато един човек се напие, той претърпява пълна промяна на личността — болковото тяло го завладява. Един дълбоко несъзнателен човек, чието болково тяло обикновено се самозахранва чрез физическо насилие, често насочва това насилие срещу съпругата или децата си. Когато изтрезнее, той наистина ще съжалява за стореното и ще заяви, че то никога няма да се повтори — и ще бъде искрен. Ала човекът, който говори в случая и дава обещания, не е онова същество, което извършва насилието, така че можете да сте сигурни, че всичко ще се повтаря отново и отново, докато той не стане присъстващ, не осъзнае болковото тяло вътре в себе си и не прекъсне отъждествяването с него. В някои случаи съветът на хора, запознати с този род неща, ще му помогне да се освободи.
Повечето болкови тела искат както да причиняват болка, така и да страдат от болка, но има и такива, които предимно нанасят болка или предимно са жертви на болката. И в двата случая те се хранят от насилието, било то емоционално или физическо. Някои двойки си мислят, че „са влюбени“, а всъщност са привлечени един към друг, защото болковите им тела взаимно се допълват. Понякога в момента, в който се срещнат, вече е ясно кой ще изпълнява ролята на причиняващ болка, и кой — на жертва. Има бракове, които уж са сключени в рая, но се превръщат в ад.
Ако някога сте живели с котка, ще знаете, че дори когато котката изглежда заспала, тя знае какво става наоколо и при най-лекия необичаен шум наостря уши и леко отваря очи. Спящите болкови тела са като котките. На определено ниво те са все още будни, готови да скочат, да преминат в действие — щом получат импулс.
В интимните отношения болковото тяло обикновено е достатъчно умно, че да се снижи и „покрие“, когато заживеете с някой и, за предпочитане, подпишете договор, ангажиращ ви да прекарате останалата част от живота си с този човек. Вие не се оженвате или омъжвате просто за една жена или за един мъж, вие се оженвате или омъжвате и за нейното/неговото болково тяло — както и обратното. Възможно е да преживеете доста голям шок, когато може би скоро след медения ви месец, изведнъж един ден откриете, че у партньора ви е настъпила пълна промяна на личността. Гласът му е станал груб и остър, той ви порицава, обвинява, крещи ви, и то обикновено за нещо съвсем незначително. Или пък партньорът изведнъж се затваря в себе си. „Какво има, какво не е наред?“ — питате вие. „Нищо няма, всичко е наред“ — ви отвръща. Ала наситено-враждебната енергия, която излъчва, ясно говори „Нищо не е наред“. И когато погледнете в очите й/му, виждате, че в тях вече няма светлина; все едно се е спуснала тежка завеса и съществото, което сте познавали и обичали и което е проблясвало през егото, сега е напълно засенчено. Пред вас стои напълно непознат човек, в очите му има омраза, враждебност, горчивина или гняв. Но всъщност, когато той ви говори, не ви говори партньорът ви, а неговото болково тяло. Каквото и да казва, това е версията на болковото тяло за действителността и действителността се оказва изцяло изопачена от страха, враждебността, гнева и желанието да се причини и получи повече болка.
В този момент може да се зачудите да не би пък това да е истинското лице на партньора ви, което не сте виждали досега и затова сте направили ужасната грешка да се обвържете с този човек. Не е така, не това е истинското му лице, това е само болковото му тяло, което временно го е завладяло изцяло. Трудно е да се открие партньор, който да няма болково тяло, но все пак ще е по-добре да изберете някого, чието болково тяло не е твърде плътно.




Плътното болково тяло


Някои хора имат плътно болково тяло, което никога не заспива напълно. Възможно е да се усмихват и да водят любезни разговори, но не е нужно да си психотерапевт, за да усетиш нажежената топка от нещастни емоции, която се таи в тях, точно под повърхността, изчакваща следващото събитие, за да реагира, следващия човек, когото да обвини или с когото да се конфронтира, следващото нещо, за което да страда. Техните болкови тела никога не могат да получат достатъчно, винаги са гладни. И умножават потребността на егото от врагове.
Чрез тяхното реагиране незначителни неща се разрастват непропорционално, като с реакциите си те се стремят да привлекат и други хора да участват в драмата им. Някои се ангажират с продължителни и в крайна сметка безсмислени битки или със съдебни процеси — срещу организации или отделни хора. В други гори натрапчива омраза срещу бивша съпруга или партньор. И понеже не съзнават, че носят вътре себе си болка, чрез реакциите си те проектират тази болка върху събития и ситуации. Поради пълна липса на осъзнатост те не могат да направят разлика между дадено събитие и своята реакция на това събитие. За тях нещастието и дори самата болка се съдържат в събитието или ситуацията. Несъзнавайки вътрешното си състояние, те дори не знаят, че са дълбоко нещастни, че страдат.
Понякога хора с толкова плътни болкови тела стават активисти, борещи се за някаква кауза. Възможно е каузата сама по себе си да е ценна, достойна, може първоначално те да постигнат успех в начинанията си, обаче с времето негативната енергия, която вливат в думите и делата си, започва да предизвиква нарастваща опозиция срещу тяхната кауза. Обикновено става така, че те си създават врагове в самата организация, в която участват, тъй като където и да отидат, си намират причини да се чувстват зле, т.е. болковото тяло продължава да открива точно каквото търси.




Забавленията, медиите и болковото тяло


Ако не сте запознати с нашата съвременна цивилизация, ако идвате от друга епоха или друга планета, едно от нещата, които ще ви впечатлят, е, че милиони хора обичат да гледат — и плащат пари за това — как хората се убиват взаимно или си причиняват болка един на друг, и наричат това „забавление“.
Защо филмите с насилие привличат толкова много зрители? Съществува цяла индустрия, която в преобладаващата си част захранва човешката пристрастеност към нещастието Очевидно, хората гледат тези филми, защото искат да се чувстват зле. Но какво е това у хората, което обожава да се чувства зле и се нарича „добре“? Болковото тяло, разбира се. Голяма част от развлекателната индустрия го обслужва. И така, наред с реагирането, негативното мислене и личната драма, болковото тяло се възобновява и чрез ходенето на кино и гледането на телевизия. Болкови тела са сценаристи, продуценти и режисьори на тези филми, болкови тела плащат, за да ги гледат.
Винаги ли е „погрешно“ да се показва и гледа насилие по телевизията и в кината? Дали цялото това насилие обслужва болковото тяло? На настоящия еволюционен етап на човечеството насилието е не само вездесъщо, но дори нараства, тъй като старото его-съзнание, увеличило се посредством колективното болково тяло, се интензифицира, преди да настъпи неизбежният му край. Ако филмите показват насилие в по-широк контекст, ако показват произхода му и корените му, ако показват какво причинява то на жертвата, както и на извършителя, ако показват колективното несъзнавано, което стои зад него и се предава от поколение на поколение (гневът и омразата, живеещи у хората под формата на болково тяло), тогава тези филм; вече могат да изиграят жизненоважна роля за пробуждането на човечеството. Могат да бъдат огледало, в което човечеството да види собствената си лудост. Лудостта се осъзнава именно като лудост (дори когато става дума за собствената ви лудост), когато се пристъпи в царството на нормалността, и раждащата се осъзнатост. И това е краят на лудостта.
Такива филми съществуват и те не подхранват болковото тяло. Някои от най-добрите антивоенни филми показват истинската действителност на войната, а не захаросаната й версия. Болковото тяло може да се подхранва само от филми, в които насилието се показва като нормално и дори жестоко човешко поведение, или от филми, в които насилието се възвеличава с единствената цел да се породи негативна емоция в зрителя и да се „определи местоположението“ на пристрастеното към болката болково тяло.
Популярните таблоиди продават не толкова новини, колкото негативни емоции — храна за болковото тяло. „Копелета“ — пищи деветсантиметровото заглавие. Най-добрата в това отношение е британската таблоидна преса. Работещите в нея знаят, че негативните емоции се продават доста по-добре от новините.
В новинарските медии, включително и телевизията, съществува тенденция лакомо да се поглъщат и представят негативните новини. Колкото по-лоши стават нещата, толкова по-въодушевени са говорителите и репортерите, и обикновено медиите заразяват зрителите с негативното си въодушевление. Болковите тела просто го обожават.




Колективното женско болково тяло


SPCTTR: една малко по-различна версия за подтискането на „женското начало“.


Колективното измерение на болковото тяло съдържа в себе си различни течения. Племена, нации, раси — всички те имат свое собствено колективно болково тяло, като някои от тези тела са по-плътни от други. Повечето от членовете на дадено племе, нация и раса имат дял в съответното болково тяло.
Почти всяка жена също има своя дял в колективното женско болково тяло, което става особено активно точно преди менструацията. В този момент повечето жени се чувстват погълнати от море от интензивни негативни емоции.
Потискането на женския принцип през последните две хиляди години е дало възможност на егото да се сдобие с пълно върховенство в колективната човешка душа. Въпреки че жените, разбира се, имат его, егото по-лесно се вкоренява и разраства в мъжката форма на живот, отколкото в женската. Причината за това е, че жените по-малко се отъждествяват с разума, отколкото мъжете (макар, че през последните години се наблюдава друга картинка – засилено женско его). Те са повече в досег с вътрешното си тяло и с разума на организма, а именно те раждат интуитивните способности у човека. Женската форма на живот е по-малко капсулирана от мъжката, тя е по-отворена и по-чувствителна към другите форми на живот, в по-голяма хармония с природния свят.
Ако равновесието между мъжките и женските енергии не беше унищожено на нашата планета, егото нямаше да се разрасне чак толкова. Нямаше да обявим война на природата и нямаше да бъдем така цялостно отчуждени от нашето Битие.
Никой не знае точните цифри — защото не са запазени свидетелства, но изглежда, че през един тристагодишен период между три и пет милиона жени са били измъчвани и убити от „Светата инквизиция“, институция, основана от римокатолическата църква за премахване на ересите. Това може да се сравни само с Холокост и може да се определи като една от най-мрачните глави в историята на човечеството. Достатъчно е било някоя жена да показва любов към животните, да се разхожда сама по полетата или в горите, да събира лечебни билки, за да бъде заклеймена като вещица и измъчвана, и изгорена на клада. Свещената женственост е била обявена за демонична (by RA) и цяло едно измерение почти е било изтрито от човешкия свят. Други култури и религии, например юдаизмът, ислямът и дори будизмът, също потискали женското измерение, макар и по по-малко насилствени начини. Жените били сведени до средство за раждане на деца и до собственост на съпруга. Мъже, които отричали женското дори вътре в себе си, управлявали света, свят, напълно лишен от равновесие. Това е историята, или по-скоро историята на една лудост.
Кой е бил отговорен за този страх от женското, който може най-точно да се определи като остра форма на колективна параноя? Бихме могли да кажем: разбира се, виновни са мъжете. Ала защо в такъв случай в множество древни предхристиянски цивилизации, като например шумерската, египетската и келтската, жените са били уважавани и женският принцип е бил обект не на страх, а на почит [SP: интересен въпрос, на които отговора е: Защото тогава са управлявали женските администратори, познати ни като БОГИНИ]? Какво внезапно е накарало мъжете да се почувстват застрашени? Много просто — развиващото се у тях его. То е знаело, че може да постигне пълен контрол над планетата само в мъжката си форма, а за да осъществи това, е трябвало да обезсили женския принцип.
С течение на времето егото подчинило на властта си повечето жени, макар никога да не успяло да се вкорени в тях така дълбоко, както в мъжете.
И ето че сега сме изправени пред ситуация, в която потискането на женското е станало вече вътрешно, интернализирано, дори при повечето жени. Свещената женственост, понеже е била потискана, се изпитва от повечето жени като емоционална болка. Тя е станала част от болковото тяло заедно с натрупваните векове наред страдания — раждането на деца, изнасилванията, поробванията, мъченията, смъртта в резултат от насилие.
Ала нещата днес вече бързо се променят (О, YEAH!). Все повече хора стават осъзнати и егото започва да губи властта си над човешкия ум. А тъй като никога не е било дълбоко вкоренено в жените, то губи властта си над жените по-бързо, отколкото над мъжете.




Национални и расови болкови тела


Страни, в които са били извършвани множество актове на колективно насилие и са причинявани много страдания, имат по-плътно болково тяло, отколкото останалите страни. Поради тази причина по-старите страни имат по-плътни болкови тела. По-младите страни, например, Канада и Австралия, както и онези, които са били заслонени от заобикалящата ги лудост, например Швейцария, имат по-леки колективни болкови тела. Разбира се, и във вторите страни хората имат свое лично болково тяло, с което трябва да се справят. Ако сте достатъчно чувствителни, можете да усетите плътността на енергийното поле на определени държави, още щом слезете от самолета. В други държави може да се усети енергийно поле на латентно насилие под повърхността на всекидневния живот, В страни от Близкия изток, например, колективното болково тяло е така изострено, че значителна част от населението се чувства принудено да го изяви чрез външни действия — безкраен и лудешки цикъл от извършване на насилие и възмездяване за претърпяно насилие, в хода на който болковото тяло възобновява себе си отново и отново.
В държави, в които болковото тяло е плътно, но вече не е изострено, настъпва тенденция хората да се стремят към намаляване на чувствителността си към колективната емоционална болка: в Германия и Япония това става чрез труда, в други страни — чрез ширещо се консумиране на алкохол (което обаче може да има противоположния ефект — да стимулира болковото тяло, особено ако консумацията е прекалена). Плътното болково тяло на Китай е в известна степен смекчено от твърде разпространеното практикуване на тай-чи, което — учудващо — не бе обявено за незаконно от комунистическите управници, чувстващи се застрашени от всичко, което не могат да контролират. Всеки ден по улиците и в градските паркове милиони хора упражняват тази двигателна медитация, успокояваща ума. Така колективното енергийно поле значително се променя и болковото тяло донякъде намалява, защото мисленето се редуцира и се генерира Присъствие.
Духовните практики, в които участва и физическото тяло — тай-чи, цигун и йога — все повече се разпространяват в Западния свят. Тези практики не създават разделение между тялото и духа и спомагат за намаляване на болковото тяло. Те ще играят важна роля в глобалното пробуждане.


SPCTTR: “пробуждането“ няма глобална форма, то е изцяло индивидуален процес, чудно ми е защо повечето автори, дори и със своите дълбоки прозрения – какъвто е Толе – не искат да проумеят, че някой процеси са строго индивидуални, за това и би трябвало да се придържаме към максимата, която гласи да се пазим от подводни камъни.


Колективното расово болково тяло е особено ясно изразено при еврейския народ, който е страдал от преследвания векове наред. Не е изненадващо, че то е плътно и при индианците, чийто брой значително е намалял поради европейските заселници, които почти са унищожили местната култура. Силно изразено е и болковото тяло при чернокожите американци. Техните предци са били насилствено изтръгвани от земите им, бити, за да се научат да се подчиняват, и след това продавани в робство. В основата на икономическия просперитет на SSSАЩ стои трудът на четири-пет милиона чернокожи роби. Всъщност страданията, причинени на червенокожите и на чернокожите, не са се влели в болковото тяло само на тези две раси, но са се превърнали в част от колективното американско болково тяло. Винаги става така, че и жертвата, и извършителят страдат от последиците на актовете на насилие, потисничество, жестокост. Каквото правиш на другите, го правиш и на себе си.
Няма значение каква част от болковото ви тяло принадлежи на страната или на расата ви и каква част е лична. И в двата случая можете да го надмогнете, като поемете отговорност за вътрешното си състояние. Сега. На минутата. Дори ако обвиненията ви срещу някого са повече от оправдани, щом обвинявате, ще продължавате да подхранвате болковото тяло с мислите си и ще останете в плен на вашето его. Има само един извършител на зло на нашата планета: човешката несъзнателност. Да се разбере това е истинска прошка. С прошката вашата идентичност на жертва се разпада и се ражда същинската ви сила — силата на Присъствието. Вместо да обвинявате мрака, вие донасяте светлина (или най-добрия вариант: БАЛАНС).




„Освобождение“ СЕГА!


Началото на освобождаването от болковото тяло е осъзнаването, че имате болково тяло. Следващата, още по-важна крачка, е развитието на способността ви да сте достатъчно присъстващи, достатъчно осъзнати, че да забележите своето болково тяло — когато се активира — като тежък прилив на негативна емоция. Когато осъзнаете това, болковото тяло вече няма да може да претендира, че е идентично с вас, да живее чрез вас и чрез вас да се възобновява.
Вашето съзнателно Присъствие разрушава отъждествяването с болковото тяло. Когато не се отъждествявате е него, то не е в състояние да контролира мислите ви и съответно вече не може да се възобновява, хранейки се с мислите ви. В повечето случаи болковото тяло не се разпада незабавно, но след като веднъж сте скъсали връзката между него и мисленето си, то започва да губи своята енергия. Мисленето ви вече не се замъглява от емоции; сегашните ви възприятия вече не се изопачават от намесата на миналото. Енергията, която болковото тяло си е присвоило, променя вибрационната си честота и се превръща в Присъствие. По този начин болковото тяло се превръща в гориво за пламъка на съзнанието. Затова и много от най-мъдрите, най-просветлените мъже и жени на планетата някога са имали плътно болково тяло.

Автор: Екхарт Толе

PS: Мисля, че това е ключа: “Началото на освобождаването от болковото тяло е осъзнаването, че имате болково тяло”, от там на сетне всичко зависи от вас. Действате така както сметнете за добре. Това е то – индивидуалното освобождение по ваш образ и подобие, не по други (външни) образи и подобия (имитации).

- See more at: http://spectator-bg.blogspot.com