Паралел между Джам, Йима, Яма (Йама) и ОзИрис!
Внимателния анализ, от една страна, на „Ригведа”, „Авеста” и „Шах наме”, в основата на които стои древно арийско предание, и древноегипетския мит¹ за ОзИрис, от друга страна, упорито ни навежда на мисълта, че между египетския ОзИрис, ведийския Яма (Йама) и авестийския Йима, в средновековието наричан Джам, има връзка. И не само връзка – че иде реч за една и съща личност, явяваща се прототип на тези герои. С други думи – в основата на мита за ОзИрис стои същото древно арийско предание, което е и в основата на митовете за Джам, Йима, Яма (Йама). Същевременно, митът за ОзИрис, сам по себе си, носи основни характеристики на индоевропейските митове, което също ни дава основания да предполагаме, че този мит има индоевропейски произход. Даже нещо повече – всички тези маркери, характеризиращи индиевропейската митология, които специалистите са установили, са производни на факта, че индоевропейската митология има единно начало, породено в зората на протоиндоевропейския народ. Историческите факти от най-древен Египет, от своя страна, навеждат на мисълта за външен фактор, който се е намесил, утвърждавайки общоегипетски елит и култура, които са в основата на единението на етническия, лингвистично и културно многообразен субстракт формирал древноегипетския народ. Такова единение, на паралелно развиващите се разноезични етнокултури поселяващи над 1000 километровото поречие на р. Нил, на онзи етап от човешката история, само по себе си не би могло да стане, без уникални обстоятелства. И като последно: досегашните заключения на изследвачите, че основни митологични понятия от архаичния период на Древен Египет не са били разбирани добре в по-късни периоди; че основни митологични понятия и имена нямат египетски прочит, но на които можем да съпоставим БългАрски прочит, не може да не ни предизвика да направим заключения, които са различни от установените на този етап на развитие на историческата наука.
1.1. Основен персонаж в мита за ОзИрис от Древен Египет, е енеадата на Боговете – „рода на Хор”, девятката на „Великия Хелиополски Съд”, който тържествено е провъзгласявал възкачването на престола на новия цар. Това са: „самовъзникналия” Атум, изместен и слят по-късно с Бога на слънцето Ра; неговите деца Шу и Тефнут, от чието бракосъчетание се родили Хеб (Кеб) и Нут, както и ОзИрис, Хор, Сет, Изида и Нефтис – близнаци, родени в пет последователни дни от Хеб и Нут. В този Божествен пантеон Хор се явявал превъплъщение на живия фараон. Хелиополската доктрина определя родословието на Хор и ОзИрис от Ра-Атум – Бога на слънцето. Озирис е предшестван от трима царували преди него Богове – Ра-Атум, Шу и Хеб. В „Туринския папирус” има известен спор относно поредността на царуването на Птах, Ра и Шу (27, стр. 15,) но този въпрос ще уточним по-натам.
Извън космогоничните постройки на тази доктрина, семейния кръг – ОзИрис, Изида, Хор, Сет и Нефтис са носители на една чисто човешка по съществото си история. В този кръг, Изида е съпруга на брат си ОзИрис, а Нефтис – на другия брат Сет. Хор е брат на ОзИрис, както и негов син от Изида, на което древните автори дават обяснения върху които ще се спрем по-долу. Основата в историята на ОзИрис е същата, като тази на арийския мит за Яма (Йама,) Йима, Джам. Тя е история за благодетелен цар, съградил силна и преуспяваща държава, с когото високопоставените му велможи постъпили несправедливо. За съжаление: „Нито в един египетски паметник няма цялостно, последователно изложение на мита за Озирис.” (1, стр. 150) Данни за него има в „Текстовете от пирамидите”, „Текстовете от саркофазите”, „Книга на мъртвите” и други по-късни текстове, но те са фрагментарни. Единствено в произведението на Плутарх „За Изида и Озирис” (2, 3 и др.) от I-ви век, където авторът го разказва на несведущите по въпроса свои сънародници, е изложена, макар и в експозе, цялостна и последователна версия на мита. В това произведение е изложена една късна и улегнала версия на мита, но в нея се съдържат едни от най-древните елементи.
1.2. В общи линии, най-древната известна египетска версия гласи: „Цар Озирис бил убит от своя брат Сет в Недит (или Гехест). Изида и Нефтис, сестрите на Озирис, търсили тялото, намерили го в Недит и го оплакали. Изида временно възкресила Озирис, така че могла да зачене дете от него. Още като дете, Хор побеждава змията. Когато той възмъжал, Изида извършила над него церемонията на вързването на пояса (ритуал за утвърждаване на зрелостта, на възмъжаването на младежа – бел. на авт.) и той тръгнал „да срещне” своя баща (Pyr. 214-1215). Очевидно, той го намерил. След това в Хелиопол се състоял съд начело с Хеб. Сет отричал убийството на Озирис; възможно е също така да е възникнал въпросът, дали Хор е истинският наследник на Озирис; във всеки случай Изида свидетелствала в полза на сина си, давайки му своята гръд. Съгласно решението на съда Хор бил обявен за цар.” (4, стр. 73) Специфичното в дреноегипетската версия е, както споменахме, че в първите раздели на „Текстовете от пирамидите” Хор се явява веднъж, като брат-близнак на Сет и ОзИрис, и втори път, като син на ОзИрис и Изида. Ето какво обяснение дава Плутарх за това: „Изис и Озирис се влюбили още преди да се родят и се слели още в майчиното лоно. От този съюз се ражда Аруерис (Αρουηριν ст.гр.), които Египтяните наричат Орус Стария, а гърците го назовават Аполон.” (2, стр. 188; „За Изида и Озирис”, 12). Както виждате и двете версии са достатъчно фантастични и нагласени така, че да засвидетелстват произхода на младия цар Хор от „Бога на Отвъдното”, от „Повелителя на Боговете” Озирис.
1.3. В „Шах наме”, ДжамШид има трима предшестващи го царе, като прапрадядо му Каюмарс, макар и да не е казано директно, че произлиза от слънцето, се сравнява по блясък с неговите зари:„Тридесетилетие продължила властта на царя, блестящ на трона си като заря.” (5, стр. 40) На ДжамШид („Джам-Яркоблестящия”) зороастризма е отнел божествената му харизма (хварно,) но въпреки това:
„Изглеждал царя сякаш в небето че виси.
На златния престол – че слънцето блести.”
(5, стр. 51)
На древния цар се приписват какви ли не пороци, което вече разгледахме, като в „Шах наме” е акцентирано върху неговото възгордяване.
В семейството си, ДжамШид има две сестри – Шахрназ и Арнаваз (5, стр. 62). А дали е имал брачно съжителство с тях и с коя – в епоса не е упоменато. След убийството на Джамшид, сестрите му стават наложници на триглавия змей Заххак, докато потомъка на Тахмурас (Тахмурас, съгласно епоса, е бащата на Джамшид) Фаридун не сваля Заххак от власт и ги освобождава. Присъствието на Фаридун, син на Абитин, водещ родът си от бащата на Джамшид (5, стр. 73,) говори косвено за наличието на брат на Джамшид. Фаридун, син на Абитин, не произхожада от сестрите Арнаваз и Шахрназ. При арите родовете следват мъжката линия. Освен това е намекнато за някакви любовни чувства между Шахрназ и Фаридун, което предизвикало Заххак да влезе в директен двубой с него (5, стр. 90 – 91). Двете сестри на Джамшид, е казано, застават от двете страни на героя, като израз на легитимиране на неговата власт (5, стр. 88). Но истинската легитимация се осъществявала, чрез свещен брак.
Първоначално Фирдоуси представя Заххак, като благодетелен син на арабски цар, с човешки образ. Той бил честен и почтен, докато не бил завладян от дявола и се превърнал в зъл триглав змей. Тук трябва да си зададем въпроса, дали Фирдоуси не се увлича от политическите си цели и комплицира древния мит в съвремието си, като нарушава автентичността му? Конкретно, става въпрос за оплитането на образа на Заххак с арабите, които по времето на Фирдоуси владеят Иран и налагат своя ислям, рушейки древната култура.
1.4. В най-ранната „Авеста”, Йима е „вивахвантов сине”. Баща му е Вивахвант („яркоблестящия”). Йима има две сестри – Арнавак и Сахнавак. Авестийските имена Арнавак и Сахнавак (Шахнавак) са идентични с фарсийските Арнаваз и Шахрназ. Арнавак е сестра и жена на Йима. Тя е отвлечена от триглавия змей Ажи-Дахак. Траетаона, герой от трето поколение в „Авеста”, я спасява и след това тя става негова жена. Траетаона е син на втория човек, след бащата на Йима Вивахвант – Атвя, съответстващ на фарсийския Абитин, и служещ на „пречистия Хаома” („Ясна”, IX). Йима има брат Спитюра, който е обладан от Ажи-Дахак, слуга на „Бога на Мрака”. В по-късни версии негови братя са също Нарсин и Тахма Урупи. Говори се и за сестра-близначка, която е наречена Йимак. Най-старите текстове определят Йима, като първия човек и първи цар. Йима запалва и първия свещен огън, но отклонява предложените му от Бога жречески задължения, запазвайки за себе си само царските достойнства. („Вендидат” II, 3) В по-късните текстове, управлението на Йима е предшествано от управлението на тримата негови предци, споменати и в „Шах наме”. В „Малката Авеста” за първи човек и първи цар е посочен Гайо Март (в „Шах наме” Кайомарс,) който, е казано, не бил от династията Пишдада на Хошанг, Тахма Урупи и Йима. Във ведийската митология, на Гайо Март („с живот на смъртен”) съответства Мартанда („смъртен роден”). В „Авеста” няма подробни сюжети за него. Той се явява по-късен образ, заменил обявения от зороастризма за грешник Йима, в ролята му на първи човек, първи цар и праведник.
1.5. В „Ригведа”, Яма (Йама) е първият човек роден на земята. Баща му е Вивасват (6, стр. 129; „Ригведа”, Х, 14, 5-с,) съответстващ на авестийския Вивахвант. Вивасват е яркоблестящия във висините, благодатния огън в небесата, даряващ светлина, топлина и живот на земята. Вивасват, бащата на Яма (Йама), първи извършва ритуал на жертвоприношение и дарява на хората огъня. (7, стр. 315) Той се отъждествява с по-късния образ на върховния в определен момент Бог на „ведийската” митология – Бога на слънцето Суря² (древоиндийското „сурйас” – “Слънце”), наричан е още Савитар („пораждащ”,) Пушан („благодетел”,) Бхага („даващ благополучие”,) МитРа („споделящ благата”). В друг текст („Ригведа”, Х, 51, 3) Яма (Йама) е този, който дарява огъня на хората и прави първите жертвоприношения. Близначката на Яма (Йама) е Ями (Йами). (6, стр. 124 – 126; “Ригведа” Х, 10.) Майката на Яма (Йама) – Санджна („съвест”,) или Санджана, родила от Бога-Слънце – Суря, наричан още и Вивасват, три деца – Яма (Йама,) Ями (Йами) и Ваивасват, който става баща на Икшваку – родоначалника на „Слънчевата династия”. Ваивасват е седмо поред превъплъщение на първочовека Ману (индийския Ной,) което е една по-късна версия. Санджана избягала от жарките лъчи на съпруга си Суря, превръщайки се в кобила. Но той я последвал превъплътен на жребец, настигнал я и от любовната им връзка се родили двамата братя-близнаци – конниците Ашвини. Те са наричани с различни имена, но най-вече Даста и Насатя. Персонализацията на Ашвините е въпрос на бъдещи изследвания и доколко Насатя и Нарсин от “Авеста” са идентични е въпрос. Ашвините били млади и красиви, умни, ловки и бързи като соколи…
1.6. В Египет, в първите раздели на „Текстовете от пирамидите”: „…царете от II–та династия, около 2800 г.пр.н.е., са се наричали „Хор и Сет”, или „Два Сокола”…” (4, стр.33) Сет и Хор, от най-старите версии на мита, се явяват братя – братя на ОзИрис и равнопоставени управници на Горен и Долен Египет. Освен това „…по време на II династия Сет, също както и Хор, е бил смятан за благодетелно божество.„ (1, стр. 144) В „Текстовете от саркофазите” например, както и в цяла поредица други религиозни текстове (папирус Бремнер-Ринд; 8, стр. 276,) Сет се споменава като божество, близко до Ра, което се сражава срещу змея Апопи – въплъщение на силите на мрака и злото. (9, стр. 33 – 39) В „Книга на мъртвите”, Сет и Хор са наречени „крайници (ръце) на ОзИрис”, „двамата Хор”, „двама братя”, които Шу със словото си смирил:
„…Чрез словото могъщо на устата си,
срази той (Шу – б.а.) злото в крайниците ти (на Озирис – б.а,) стаено.
Двамата Хор (Сет и Хор – б.а.) той усмири, воюващите двама братя,
отблъсна бурите и наводненията.
Чрез него Сет и Хор, тъй както и земите две (Горен и Долен Египет – б.а.),
стараят се приятни да ти бъдат (на ОзИрис – б.а.), чрез мира царуващ помежду им…”
(10, стр. 306; гл. 183)
Демонизирането на Сет е от много по-късни времена. Сет е върховно божество в Аварис, по време на управлението на хиксосите (1710 – 1560 г.г.пр.н.е.). Но и след отхвърлянето на тяхната власт, например, фараона Рамзес II (1317 – 1251 г.г.пр.н.е.) също му отдава почести и дарове.
1.7. Обладалият Спитюра бес Ажи-Дахак, според стари ирански и арменски източници, също е почитан в Мидия и Средна Азия. Местни владетели отнасяли своя произход от него, или от верни нему люде, служили в царския му двор (7, стр. 63, виж. „Ажи-Дахака”; 35, стр. 416, бел. „Ажи-Дахака”). Ажи-Дахак, според зороастрийските текстове, се явява “…син на Хрутаспа, потомък на Сиямак (Сиямак се казва и бащата на Хошанг, а Хошанг е дядо на Джам) и Нашак, от шесто коляно; правнук на Таз, синът на Фравак и Фравакя, а неговата майка била дощеря на Удай, чиито предци — всички до един — били най-злите дайви и водели своя род от самия Дух на Злото, ето защо дъщерята на Удай родила чудовищния змей, за гибел на света” (Бундахишн. 31.6.; 34, стр. 179). В „Шах наме” внукът на Фаридун е възпитаван от Сам, произхождащ от родът на Джамшид, а от синът на Сам – Зал и Рудаба, от рода на Заххак, се ражда най-почитания ирански герой Рустам. Тази противоречива същност на Сет и Ажи-Дахак (Спитюра) изглежда може да бъде разбрана само в контекста на тяхната божественост: Човек не е достоен да съди Боговете -длъжен е да ги почита, защото гибелен е тяхният гняв! Образът е многопластов и многократно пресъздаван, както и всички останали, затова е труден за разбиране.
1.8. В изложението на Плутарх, ОзИрис е цивилизатор, в пълния аспект на тази дума. А същото, както изложихме в предната Гусла, се отнася и за Джам, Йима и Яма (Йама). При неговото раждане: „един глас обявил: “Ражда се Господарят на всички одушевени и неудошевени неща” (2, стр. 187; „За Изида и Озирис”, 12) „Озирис е син на Слънцето…”(2, стр. 188; „За Изида и Озирис”, 12). „През своето царуване Озирис освободил Египтяните от мизерията и диващината, показал им земеделето, дал им законите и ги научил да почитат боговете (ще кажа – създава Боговете, персонифицирайки ги и осмисляйки ги) и после се заел да разпростира знание по цялата земя, и в много редки случаи прибягвал до оръжие, а най често постигал целите си, чрез силата на словото си, музиката и песните.”(2, стр. 188; „За Изида и Озирис”, 13). Той построява първите храмове и градове, и дава на народа си справедливи закони – всеобщ, честен, божествен ред – „МаАт”, така както Джам и Йима. Това прогласява и едно древноегипетско изображение, на което Сети I поднася статуетка на Богинята МаАт, на седящия на трана си Озирис, край който са Изида и синът им Хор.
Фиг. 8 Изображение от храма на Сети I (1291 – 1279 г.пр.н.е.), Абидос.
А за поетичните дарби на Яма (Йама,) за вдъхновеното му слово се намеква и в „Ригведа”:
„46 На четири четвърти речта е размерена.
Тях знаят ги брахманите, които са мъдри.
Три тайно подредени, в ход не пускат те.
На четвъртата реч говорят хората.
47 Дъждоносна буря (ИндРа), Споделено благо (МитРа), Даваща простор (ВарУна) Огън (Агни) я наричат (речта – б-а.),
а то, божественото слово е свещен орел (Гаруда).
Което е едно – вдъхновение наричат го различно:
Огън (Агни), Яма, първия жрец (Матаришван) грабнал мълнията от ръцете на дъждоносната буря(Индра) го наричат…”
(11, стр. 205; „Ригведа”, I, 164)
Този мотив присъства и в други митове, за герои отъждествявани с ОзИрис, на които ще се спрем по-натам. ОзИрис приобщил народа си към културата и бащински се грижел за него. Той странствал по всички земи, дарявайки благата на просвещението, така както Джам, Йима и Яма(Йама). По време на странстванията му, за държавата се грижела сестра му Изида – неговата съпруга.
1.9. ОзИрис, съгласно Плутарх, бил свален от рижия му брат Сет (старите гърци го унифицират с Тифон). „Тифон организирал заговор срещу него, след като си осигурил съучастничеството на седемдесет и двама съзаклятници и също така, последван от една царица на Етиопия, наричана Асо” (2, стр. 188; „За Изида и Озирис”, 13). Вярвам, всеки от вас разбира, че червената коса на Сет трудно се вписва сред аборигените на Египет. В „Авеста” същото прави брата на Йима Спитюра, като в нея също се говори за „риж змей”.. В „Шах наме” поетът буквално казва”:
„Така на царя дните, сред бедствия се сриха -
те святата му власт в сърцата угасиха.”
(5, стр. 52)
„Измъчи се иранската страна,
било навред – размирици, война.
Денят помръкнал в дим и във мъгли.
В Иран от Джам отвърнати били.
И се явили всичките князе,
със бойните байраци във ръце.
Прииждали с войскте в страшен вид
без вяра и без почит към Джамшид.”
(5, стр. 59; прев. авт.)
Така князете с мрачните лица прокудили Джамшид и отишли, да коленичат пред триглавия змей Заххак от Арабистан, с молба да наложи власт в страната им. Както вече изложихме в предходната Гусла и българите, според „Сказание за Бога на водите”, се отвърнали от Джам, когато страната била сполетяна от бедствия и глад, и предали властта на потомъка на Кан Тулук – чичото на Джам, който е наречен Урмар.
1.10. ОзИрис, според най-старата известна версия на мита в „Текстовете от пирамидите” (Pyr. 1008) е убит от брат си Сет. Изида, заедно с другата сестра Нефтида, намерили тялото на ОзИрис и Изида, с магическите си сили, временно го съживила, за да зачене от него Хор. (12, стр. 89, 112 и 254.) Според друга египетска версия, записана върху „Паметник на мемфиската теология”, създаден от фараона Шабака (ХХV-та династия, VIII-ми в.пр.н.е.,) но в който се говори за Старото царство, ОзИрис се удавя и Хор, с помощта на Изида и Нефтида, извадил тялото близо до Мемфис. Хор и Сет се скарали. Хеб назначил Сет за цар на Горен Египат, а Хор – на Долен Египет, но след това променил решението си и дал властта изцяло на Хор. (13, стр. 62) Тази версия не е намерила широко разпространение в Египет.
Според изложението на Плутарх (2, стр. 188 – 189; „За Изида и Озирис”, 13,) Сет и неговите съзаклятници затварят ОзИрис жив в сандък и го пускат „по едното танитично разклонение на реката (tanitique, от „Tanis” – единия ръкав на река Нил,) което и до днес Египтяните наричат ”прокълнато и злокобно”. Вълните го изхвърлили до финикийския гр. Библ (в днешен Ливан). Изида пристигнала, взела останките и ги скрила в Делтата. „Тифон (Сет – б.а.), една нощ докато ловувал с кучетат си на лунната светлина случайно го открил, познал тялото и го разкъсал на 14 парчета, които разпръснал.” (2, стр.192; „За Изида и Озирис”, 18).
Спитюра, който е обладан от злия дух Ажи-Дахак, след като сваля от власт брат си – авестийския Йима, също го издирва, открива и разсича на две.
Джамшид, след като неговата власт загубила светоста си, напуснал войската и страната, и почти сто години бил невидим за всички. Обладаният от дявола Иблис, Заххак го открил някъде далеч извън страната, настигнал го, макар и трудно, и го разсекъл на две: „за да не се подчинява света на предишната власт.” (5, стр. 60)
1.11. Така и за най-почитаните накрая идва смъртта. Първият роден сред хората – Яма (Йама) пръв и умира отказвайки се от своя Божествен статут. След като Сет разсича тялото на ОзИрис, Изида събира останките, извършва ритуал по балсамация, за да го съживи, но вече да отиде в отвъдното, където става цар и Бог на мъртвите. А според Плутарх: „Казват, че при откриването на всяко парче, Изис е правела светилище на бога.” Така: „Разчленяването на трупа обяснява наличието на множество гробове в Египет на Озирис.” (2, стр. 192 – 193; „За Изида и Озирис”, 18) Яма (Йама), след смъртта си, намира пътя към отвъдното, някъде далеч на юг, за да стане цар и Бог на мъртвите. Сестра му Ями (Йами) отказва да приеме смъртта му като реалност. Тя го съхранява в спомените си. Тогава „Боговете” (Девовете) се опитали да я накарат да го забрави: „Всеки път, когато я помолели за това, тя отговаряла: „Той умря едва днес.” Тогава Боговете си казали: „Така никога няма да го забрави. Трябва да създадем Нощта.” Защото в ония времена имало само ден, но не и нощ. Тогава Боговете създали Нощта. След нощта дошло утрото на следващия ден. И Ями забравила Яма.” (14, стр. 237) Така, казват, сестрата забравила брат си, но неговият народ – не го забравил! Те „въздигнали към небесата белязания от Бога”. Разнесли спомена за „Златния век” и установените от тяхния първи владетел традиции, навсякъде по света, защото по неговото време животът бил ясен, достоен и благочестив за синовете му – хората. Затова и тяхната борба, за въстановяване на законната власт продължила…
1.12. Тази борба била възглавена от потомците на Джам, Йима и ОзИрис. В „Шах наме” това бил Фаридун, в „Авеста” – Траетаона, а в Древен Египет – Хор. След дълга борба, наследниците на Джам, Йима и ОзИрис доказват правото си и побеждавайки убиеца-узурпатор на властта, съответно – Заххак, Спитюра (Ажи-Дахак) и Сет, се възкачват на принадлежащия им престол. Фаридун побеждава Заххак и го приковава към скалите на огнената планина Демавенд. (5, стр. 92 – 93) Траетаона също пленява Ажи-Дахак и го оковава във вериги над вулканичното гърло на свещенната планина Демавенд (най-високият връх на планината Елбрус в днешен Иран). В египетския мит, войната със Сет: „Най-накрая Хорус я спечелил. Вързан Тифон бил закаран при Изис, но тя вместо да го убие го освободила. Хорус не могъл да приеме тази постъпка, загубил самообладание и вдигнал ръка срещу майка си, и й отнел короната от главата й.(обезглавил я, отнел й властта – б.а.) Тогава Хермес й дал маска с формата на крава.(кърмилка, хранителка – б.а.)”(2, стр. 193 и 194; „За Изида и Озирис”, 19). Така както и Джам, от „Сказание за Бога на водите”, отхвърлил и отнел властта на Турун Аби Омай – Богинята МайКа, заради отказа й да накаже престъпния му чичо, който убил баща му. Джам (Сам Скита) напуснал царството на Омай и създал свое царство, като в последствие завладял и всички стари територии на азите.
Старогръцките автори (Херодот, Плутарх) унифицират Сет със стоглавия змей Тифон (15, стр. 155; кн.II,144). Тифон, както Сет, се опитва да вземе властта сред Боговете, но Зевс успява да се пребори с него и да го захвърли в огнения Тартар. (16, стр. 46) А образът на триглавия змей Ажи-Дахак влезнал в народните приказки от „българския ареал”, като триглавата Ламя, която откраднала златната ябълка, но най-малкият син – юнака победил ламята и взел ябълката. При волжките българи Ажи-Дахак е наречен Аждаха, отсам Дунав – Аждер, сърбите му казват Аждайя, каракалпаците – Аждарха, киргизите – Ажидаар, таджиките – Аждаха, узбеките – Аждарха, тюркмените – Аждарха, ногайците – Азадага, а в арменския епос „Випасанк”, Аждахак е цар на марите (мидите) и т.н., и т.н.. А в „Сказание за Бога на водите”, Бога на водите (Чулман) спасил страната от бедствията и помогнал на Джам да прогледне, след което той въстановил властта си, прогонвайки братовчед си Урмар, който с измама бил отнел властта му.
1.12.а. Паралелът на благодетелните царе ОзИрис, Джам и Йима, свалени от високопоставените си велможи, носи множество съвпадения. Допълнителен елемент на съвпадението откриваме връщайки се към хорезъмското предание за Хошанг, което ни информира индиректно, че високопоставените велможи (дайвите,) в царството на Джам, Йима, както разгледахме по-горе, били седемдесет и двама. А съгласно произведението на Плутарх, както споменахме по-горе (2, стр. 188; „За Изида и Озирис”, 13,) седемдесет и двама високопоставени велможи помогнали на Сет (Тифон) да свали ОзИрис от власт. Тази малка подробност е изключително съществена. По онези времена, царството се е ръководело от царския род и фараона бил изразител на волята на семейният съвет – така било и в арийските традиции. Числото 72 естествено насочва към свещенното число 7 на арите, свързано със „седемплеменното” им обединение. Така е казано и в „Сказание за Бога на водите”, където 72-та рода приели властта на господарката МайКа в нейното Първо царство. И понеже няма нито един източник, който да навежда на мисълта, че царете в Архаичен Египет са имали 72-ма високопоставени велможи, следва да приемем, че мита механично пренася сведенията за тази арийска традиция… А, може би, съвета на фараона е спазвал тази традиция и е имал 72-ма члена?.. Дали в Древен Египет не са копирани и институциите на древните ари?..
1.14. От наравеният паралел на разлежданите митове, до тук можем да обобщим следното:
- Баща на главния герой е слънцето. Вариант – неговият прародител е слънцето. Съответно: на Йима – Вивахвант; на Яма(Йама) – Вивасват; на ОзИрис – Ра-Амон, а за Джам от „Сказание за Бога на водите” – Мар. В „Шах наме”, макар ДжамШид да е свален от божествения пантеон, в резултат от тенденцията наложена от зороастризма, той блестял в небесата на златния си трон, като ярко слънце и никой не можел да заличи неговия блясък.
- Главният герой има брат, братя: Йима – Спитюра, а в някои версии – Спитюра, Нарси и Тахма-Урупи; Яма(Йама) – Ваивасват и Ашвините – конниците-близнаци Дастя и Насатя, ОзИрис – Сет, или Сет и Хор. За Джамшид, наличието на страничен клон от родовото му „дърво”, излизащ от баща му Тахмурас, предполага също наличието на брат, или братя.
- Главният герой има сестри, сестра-близначка, която е и негова съпруга: Йима – Йимак, или Арнавак и Сахнавак (Шахнавак); Яма(Йама) – Ями(Йами); ОзИрис – Изида – съпругата му и Нефтис. ДжамШид има две сестри – Арнаваз и Шахрназ, но за брак не е упоменато нищо.
- Главният герой е преуспяващ цар и цивилизатор в пълният смисъл на думата.
- Главният герой е първи законодател, уредил обществените порядки и задълженията на всички в царството си.
- Главният герой е лечител и строител.
- Главният герой извършва първите свещенни обряди и е „господар на Боговете”. Изключението е ДжамШит, по изтъкнатите вече причини. Но в гордостта си той се обявил над всичко.
- Главният герой е свален от власт, с измама от своите високопоставени велможи. Преврата е организиран от неговия брат и 72-ма високопоставени велможи. В преданията за дядото на Йима-ДжамШид е казано, че 72-ма Девове, са мъдреците на царя. Те са жреците-водачи на арите. Тяхното участие (на неговите князе) в свалянето от власт на благодетелния цар е заявено ясно и в „Авеста”, и в „Шах наме” – казано е и в „За Изида и Озирис” на Плутарх.
- Главният герой, след свалянето му от власт, е убит и разсечен от своя брат: ОзИрис – от Сет, Йима – от Спитюра. В „Шах наме” същото извършва заелия трона на ДжамШид Заххак. Смъртта на Яма (Йама) не е уточнена, но е казано, че той сам предпочита смъртта, пред божествения статут, приемайки човешкият смисъл в живота и безсмъртието чрез поколенията, както и Джам от „Сказание за Бога на водите”. Дори и човек, за него се говори като за Бог. Яма (Йама) „умира”, като след смъртта си намира пътя към отвъдното, за да стане цар и Бог на мъртвите, както и ОзИрис.
- След смъртта на главния герой, тронът му е зает от неговия убиец. Наследника на бившия цар – Хор на ОзИрис; Траетаона на Йима; Фаридун на Джамшид – води продължителна борба и накрая успява да въстанови наследствените си права. Хор, Траетаона, Фаридун се възкачват на трона на великия си предшественик.
Но не всичко свършва до тук.
1.15. В индоевропейската митология има ред специфични чертити, които са общи и характерни. Проучванията в това отношение не са от вчера. Като една от тези характеризиращи „индоевропейската” митология особености, Ж. Дюмезил изтъква тричленните структори, които се изразяват в наличието на три типажа Богове: сакрални, военни и стопански, съответстващи на трите основни аспекти от бита им; Боговете са разположени на три нива – небесни, земни и водни (подземни); акцентира се върху тричленни комплекси – „баща, майка, син”, „трима сина”, „трима герои” и „герои от третото поколение”, като вариант на „третия син”. Зевс, който се бие с безсмъртния стоглав змей Тифон, също е от „трето поколение”. Според Хезиод (16, стр. 28,) той е син на Кронос и Рея, а те са деца на Гея и Уран. Гея от своя страна е майка на Уран и Понт. Тези свои деца, с които в последстве влиза в брачни връзки, създавайки Боговете от второто поколение, тя ражда след появата на Ерос, който събужда силите на любовта у всички самовъзникнали Божества (Хаос, Гея, Тартар и Ерос). В „Шах наме” Фаридун е от трето поколение, като син на Абитин, произхождащ от бащата на Джам и същевременно е третия син. Той има двама по-голями братя – Пурмай и Киянуш (5, стр. 82). В „Авеста” Траетаона е герои от третото поколение. Той е син на Атвя, който пък е вторият човек („Ясна”, IX,) след бащата на Йима Вивахвант. Във „Ведите”, Тритя и по име е „третия по ред”, който се бори и побеждава тройственото по природа чудовище. Один, Вили и Ве са тримата братя в Едите. Агатюрсос, Гелонос и Скютес – също са трима братя, родени от Херкулес и змиеподобната им майка, както и съответстващите им Арпоксаис, Липоксаис и Колаксаис, синове на Таргитаос, от легендите за скитите, предадени от Хродот. (17, стр. 10 – 12; кн. IV, 5 – 10)
В най-старите египетски източници, Хор-брата също се явява един от тримата сина на Хеб и Нут и същевременно Хор-синът е роден от третото поколение. Първото небесно семейство – Шу и Тефнут, раждат първото божествено поколение – Хеб и Нут. Те от своя страна, като второто небесно семейство, създават второто поколение Богове – ОзИрис, Хор-брата, Сет, Изида и Нефтис. А третото небесно семейство – ОзИрис и Изида, раждат третия – Хор-сина.
1.16. Друга характерна структора в „индоевропейската” митология са кръвосмесителните съпружия, инцеста между близнаци, или брат и сестра. Представители на такава структора са брачните двойки-близнаци Яма (Йама) – Ями (Йами), Йима – Йимак, или Йима и Арнавак. Бракът между Зевс и Хера; инцеста на славянските Иван и Мария, за празника Купала; брака на тридесетте братя и тяхните тридесет сестри-близначки, деца на царица Канеса, от древнохетските митове и т.н., все типично „индоевропейски” сюжети. Продължавайки, можем да добавим двойките от хелиополския пантеон Шу – Тефнут, Хеб – Нут, ОзИрис – Изида и Сет – Нефтис.
Така изложеното допълнително приближава мита за ОзИрис, към общността на „индоевропейската” и съответно на арийската митология. И ти, БолгАрино, вече сам разбираш, че не може да бъде друго, щото всичко от едно произхожда. Този древноегипетски мит има характерни за „индоевропейските” митове черти. Затова, без да забравяме, че в историята нищо не е 100% сигурно, съгласно изложеното до тук, имаме достатъчно данни да твърдим, че египетската митология, в основния си митологичен сюжет – за Озирис, с голяма вероятност има общ корен с предзороастрийските предания на древните ари; че ОзИрис, Йама (Яма), Йима и Джам, Сам, Шам имат единен първообраз, един и същи исторически прототип. Възможно е да допуснем, че в „Ригведа” има завръщане на мита от Египет, към старите арийски земи: Специално в постановката, че вече мъртвия цар е открил „Пътя към Отвъдното”, някъде далеч, далеч на юг, където е станал Бог и Цар на мъртвите. С други думи, информацията, за метаморфозата на сваления и разсечен от брат си Велик владетел, в „Бог на Отвъдното”, някъде на юг, където неговите съплеменници са го обожествили и въздигнали на нов пиадестал, да е дошла от Египет. Този въпрос е свързан с местоположението на Царството на Джам, разрастването му на юг и свалянето му от власт. Ако се съобразяваме с времето на възникване на разглежданите документи, не може да се отхвърли и версията, че мита е пренесен от Египет на север, но в светлината на цялостната информация, ще се убедите, че това не е така. Този мит е вписан спекулативно в Египетската реалност. Този мит е отзвук от арийската древност и тя надхвърля плахата хронология на съвременната историческа наука… На този етап целта ни е да отбележим основните моменти, указващи единството в обследваните митове, като доказателство, че мита за Озирис е арийски, че арийски народ е замесен в историята на Древен Египет и от друга страна, че мита за Озирис съдържа информация за Предците на Древните БългАрски държавни формирования. Затова да продължим, към дебрите на историята и същността на древноегипетската митология, в която основна фигура е „Богът на всички Богове и на Отвъдното” ОзИрис.
1.17. Преди това, не бих искал да отминем с мълчание един проблем, който трябва да намери своето решение, за да продължим по набелязания път. Става въпрос, че мита за ОзИрис е вписан в географията на Египет. Както бе казано, в „Паметник на мемфиската теология” ОзИрис се удавил в р. Нил и Хор, с помощта на Изида и Нефтида, извадил тялото близо до Мемфис. Съгласно „Текстовете от пирамидите” пък (Pyr. 1008) ОзИрис е убит от Сет в местността Недит (Гехест,) близо до Бузирис (Пер Усир,) в Делтата. Изида, заедно с другата сестра Нефтида, намерила тялото на ОзИрис и заченала Хор, когото отгледала в усамотение, в блатата на Делтата. В Делтата се намирали един до друг два града: единият, според древните гърци бил Исеум, а другият – Бузирис (др.-егип. Пер Усир,) за които се считало, че били „родните места”, съответно на Изида и ОзИрис. (1, стр. 71) И т.н., и т.н.. А веднъж вписан в географията на Египет, без задоволително обяснение на този факт, трудно е да се оспорва египетския произход на първоосновата на мита. Отделни изследвачи, водени от принципно:„изказаното в мита твърдение, че Озирис е бил първия цар на Египет…” (4, стр. 36,) даже развиват тази тезата: ОзИрис бил първи цар на Египет, който в последствие е обожествен (12, стр. 112; 18, стр. 79, бел.3). Макар да има известно несъответствие и неяснота относно статута на предшестващите ОзИрис трима „царе” – Ра-Атум, Шу и Хеб, на пръв поглед, това твърдение изглежда вероятно. Все пак, те имат космическо естество и тяхното царстване може да се приеме само като духовно, а не физическо. Обръщайки се и към „Сказание за Бога на водите” имаме същият проблем, но и съответния отговор. Джам Идик (Сам Скита) е предшестван от неговия прадядо Леу Субан Субаш (Боян Имен, или още Трак) основател на рода Имен, който фактически пръв събрал седем племена в един народ – именците. След него идва дядото Джам Имен Алабуга, или Аспандияр, който управлявал именците от Междуречието, Мала Азия и Балканите – „първосвещената” земя „БирАк”. А след това баща му Шура (Сура,) или Кавес, който управлявал във Второто царство на Богинята МайКа наречено Бурджан, в земята Джеремел. Но този въпрос има естествен отговор: Предшествениците на Джам Идик (Сам Скита) са управлявали под егидата на Богинята МайКа – Тя е царицата, а те са управници и нейни велможи. ОзИрис, макар и персонаж на най-човешка история, също има и космическо естество. Той е цар, но само „цар и Бог на мъртвите”, на Аменти – „Страната в отвъдния свят”, в духовния космос, в ноосферата на Египет:
„Привет, Озирис, господар на Аменти,
Велико божество, владетел на Абидос, (в Абидос – др.-егип. Абджу, в Тиниския ном – се намирал един от най-древните храмове на Озирис. Там Озирис е „владеел” като Божество, измествайки по-старо божество на мъртвите.)
Цар на вечността, на търпението господар,
Бог тайнствен на Ре Стау.(област в Отвъдното)”
(19, стр. 284; гл.173)
„Отвсякъде си обграден с богове, о, Озирис!
За Бик (господар) на Аменти провъзгласен си, о, Озирис!
…
Вратите на Дуат, (област в Отвъдното – б.а.)
небесните и земните, ти отвори ми!” ( 19, стр. 134; гл.78)
Вратите на „седемте области” на Отвъдния свят „Аррити” Той отваря… А вратите „Аррити” не са в реалния Египет… Затова други изследвачи се противопоставят категорично на предположението, ОзИрис да е древен египетски цар, с факта, че: „Озирис е персонификация на умрелите царе.” (20, стр.104) „Необходимо е специално да подчертаем, че в египетските текстове Озирис никога не символизира жив, царстващ фараон. „(1, стр. 153). За него винаги се говори, като за цар на мъртвите и като за превъплъщение на умрелия фараон. И този факт не може да бъде подминат мълчаливо. Защото горните думи са на хора работили дълго и задълбочено върху древноегипетските текстове. Но, БолгАрино, за да бъдем перфектни и напълно научно издържани, всичко това подлежи на проверка.
1.18. Но извън контекста за Египет, ОзИрис е цар. Той е един от Боговете царували над света и е бил свален от власт… Животът Му бил естествен и човешки… Обаче, в Египет Той е единствено и само „Бог на Отвъдното”, „Господар на Боговете” и превъплащение на вече починалия фараон… Получава се някакъв конфликт?! Буриданова апория. И тази апория, поражда отговора: Да, ОзИрис е бил цар – но само на народа заселил се и пренесъл културата си в Прадревен Египет? Неговото царстване е осъществено във времето, преди този народ да стъпи на египетска земя? Земното Му царуване е оставило незаличими спомени и тези спомени народът Му пренесъл със себе си, преселвайки се в Египет. А когато наследниците Му наложили своята власт, родствената връзка с Великия предшественик се явила идеална обосновка, за неоспоримото им духовно право върху династичната власт. Този цар, който бил обожествен, за великите Му дела, който бил цар на заминалите вече в Отвъдното предци, който дал „свещенните божествени закони” – „МаАт”, който обрисувал космогонията на света, назвал Боговете и определил тяхните функции, станал Бог и Цар на мъртвите – на Отвъдното царство, с неговите седем прекрасни области; „Господар” на Боговете, които го изоставили… Вероятността за такава възможност е голяма – много голяма. Човешкият характер на мита, описаната несправедливост на недолюбваните високопоставени велможи, верността на неговата сестра и съпруга, докоснали сърцата на народите живеещи по поречието на великата река Нил и породили тяхното вътрешно съчувствие и съпричастие. Съпричастието, вече се явило идеалната възможност, да се проникне в душите на етническото, културно и лингвистично многообразие на Египет, за обединението му в общество и за лансиране в това общество неотменимото династично право на фараона, превъплатил се в Хор, да властва над него. И разковничето се крие в същността на Повелителя Хор – последният от Боговете, който царувал над света. Така натурализацията на мита се оказала, чисто по човешки, желана от местните жители и изгодна за тези които го пренесли от своята древна родина. А след него, “първият човек, царувал в Египет, бил Мин” (15, стр. 108; кн. II, 4).
1.19. Това обяснява и приветливото, като цяло, описание на царството на ОзИрис Аменти: „Към Аменти красивата отивам.” (19, стр. 212; гл. 133) Това обяснява, защо в „Книга на мъртвите” Аменти е свещена земя с хубави пътища, защо е “убежище” с прекрасни „ракитови поля”³, където: „… пшеницата в полята пет лакти стига: две за класа, три – за стеблото. Там ечемикът е от седем лакти: три за класа и за стеблото – четири.” (19, стр. 168; гл. 109,) което описание повече подхожда на „рай” и спомен за обичана земя, отколкото на възглед за „подземен” свят, с мрак и мъртви, чиито тела гният в небвението, а душите им страдат, както е в един „Ад”, или в „Царството на Хадес”:
„В полето на блаженните пристигам.” (19, стр. 138; гл.81)
„Да бих могъл до господаря на Аменти(Озирис) да остана
и на свещенната земя да стана жител!” (пак там)
„О, Ра, пусни ме в мир да влезна в твойта лодка
и в мир да плавам из красивата Аменти…”
(19, стр.210, гл. 131)
Последните стихове ни указват, че Аменти е страна из която плава Богът на слънцето, макар да съществува и някакво: „царството на тъмнините, където на Аменти мъките царуват.” (19, стр. 132, гл. 78). В „Текстовете от пирамидите”, „Царството на мъртвите” е на изток, макар „аменте” в коптския език да има значения на „запад” и „некропол”, „отвъден свят”. А на изток е „Царството на Боговете” – на изток, където е подхода към Египет и по-точно – на североизток, където е била седемплеменната Идел. Даже изрично се предупреждава: „Не тръгвай по тези пътища на Запада, които водят към него, понеже тръгналите по тях не се завръщат. Тръгни на изток със свитата на Ра.” (Pyr. 2175). И най-вероятно, именно тези особености на древноегипетските религиозни възгледи, да са довели, до изграждането на възгледите за „рай” и „ад”, в по-късни времена. Защото представата за Рая, по принцип да се свързва с Бога на мъртвите, изисква уникалните изходни постановки, каквито имаме в изложеният по-горе текст. Рая, според „Библията”, е мястото, където са живяли първият човек и жена му, сътворена от неговата плът, каквито са Йима и Йимак, Яма (Йама) и Ями (Йами,) Джам и неговата Сандух („Славея”). Спомените на народа за древния цар, за тяхнотоседемплеменно обединение на благополучието, биха ни насочили, към отговора на въпросите, защо областите на „другия” свят са седем и защо портите към тях „АрРити” са названи…
1.20. Разглеждайки мита, прави впечатление и факта, че вписването му в географията на Египет е неустановено и объркано. Веднъж ОзИрис се е удавил в Горен Египет; веднъж е убит в Делтата; веднъж сандъка със закования в него ОзИрис се озовава далеч извън Египет – в Библ, съгласно Плутарх. В Абидос, ОзИрис измества местното много древно божество на мъртвите Хентиментиу и то е слято и „погълнато” в последствие от него. Много градове претендират да са убежище на тленните останки на ОзИрис. Уж прахът (значи кремиран, нещо недопустимо за традициите на Египет) на ОзИрис се намирал на о. Биге (Абатон,) близо до първия праг на р. Нил (1, стр. 65,) но в Хераклеопол (др.-егип. Хенсу) бил погребан десният му крак… А и други части (12, стр. 317 и 318). ОзИрис е погребан и в Делтата – в Недит (Гехест,) до Бузирис (12, стр. 89, 112 и 256). Казано е, че и на други места имало погребани части от ОзИрис. Явно египетските жреци са намерили, как да удовлетворят претенциите на всички светилища на Бога, разпръснати по цялата страна! По сведения от Плутарх (2, стр. 192; „За Изида и Озирис”, 18) Сет разсякъл тялото на ОзИрис на 14 парчета, които разхвърлял из цял Египет. Изида погребвала всяко парче там, където го намирала, затова на територията на страната имало много погребения на ОзИрис. Плутарх също указва, че обясненията за това са различни, но във всички случаи са свързани с храмовете на Озирис и тяхната легитимация. За съжаление, на този етап ни липсва информацията, колко са били светилищата на ОзИрис по цялата територия на Египет. Съдейки по казаното от Плутарх, те би трябвало да са четиринадесет. Но обсъждайки от всички страни въпроса, почти сигурно е едно: В Египет никога не е имало мощи на ОзИрис, дори и фалшиви! Защото, ако би имало, то и до днес биха били съхранявани, или щяха да са съхранени предания и легенди за тях – за тяхните чудодейни сили, въпреки християнството и последвалият го ислям. Цялата тази „бъркотия” се дължи на това, че мита за ОзИрис е вписван и нагаждан към Египет, за потребностите на властта (същото ще се убедите по-долу, че важи и за Хор,) и при вписването са вземани предвид регионални претенции и палеативни съображения. Ако митът бе автохонен, положенията в него щяха да бъдат ясни, установени и знайни. Особено, ако това е била история за истински египетски цар. Щяха да се знаят и неговите земни родители – не само божествените. Както при теогамните версии, за зачеването на по-късните фараони, при които майките им ги „зачевали от Боговете”, които се „превъплъщавали” във фараонът-съпруг – земният им баща (1, стр. 190). Щеше да се знае подробно цялата му биография и всичко около него и целият му род, защото един толкова забележителен цар не може да се укрие от собствения си народ, в собствената си родина. А когато разказът е внесен и се излага пред несведущи, всеки може да има своя версия, без някой да му я оспорва. Египтяните са приемали религиозните ритуали и разиграваните театрални сцени с искрена наивност, защото са били близки и желани за манталитета им и истината е била несъществена – даже нежелана, за управниците. На този етап от изследването нека отбележим, че според Плутарх, а той е получил своята информация от египетските жреци, Изида донася мощите на ОзИрис от Бибъл. И това, както ще се убедите по-сетне е изключително съществено…
1.21. Съмненията, че реалността на ОзИрис трудно се вързва с Египет не са нови. Не един автор е излагал доводи, че Озирис не е с египетски произход, че е „пришелец” от Предна Азия. (21 и 22)„Името на Озирис – казва достатъчно ясно и Р.Антес. – не се поддава на обяснение и изглежда не е египетско.” – (4, стр.37,) като се има предвид, че той не споделя теорията за извънегипетския произход нито на Озирис, нито на мита… Но съмненията си, относно неегипетският произход на имената, Р.Антес отнася и до имената на Сет и Хор. А когато имената на основните персонажи в един мит не са местни, съмненията в местният му произход имат сериозни основания. Или по-скоро той е местен, доколкото е нагоден. Значението на имената на Изида и Нефтис експертите намират съответно, за Изида – от „изис”, свързвайки го с египетското „исет”, като „място”, „трон” (23, стр. 123, виж „Изида”) „престол” (4, стр. 38,) а за Нефтис – „владетелка на дома” (пак там). Опирайки се на старогръцкия език „Οσιρις” може да се тълкува, като „който е небесна дъга”, или – „който е пратеник на Боговете”: от „οσ” – „който”, „тоз” и „ιρις” – „небесна дъга”, „вестител на Боговете”. [Ир][ис] – буквално означава „възвишен е”, „небесен е”, „високо извит – дъга”, „дъгата в небето”, „ирис” (на окото в бълг.ез. – дъга от небето). Името Озирис е поне от преди 5-6000 години и за разчитането му трябва да се търсят онези морфеми, родени в зората на нашата цивилизация – в протоиндоевропейския език, в езикът на шаманите, които с Боговете са говорели и през мъглата на времето са се взирали, когато героите на народа са наричали.
1.22. И тук, може би, е момента да кажем, че в митологията на марите, един фински народ, от уралското семейство, който хилядолетия е бил в състава на българската държава, по Западното Поволжие, при вливането на р. Волга и р. Кама, е съхранено предание, за „духът на смъртта” ОзИрин, така както и в произведението на Плутарх буквално е записано – „Οσιριν”, или АзИрен (7, стр. 63,) който имал антропоморфен вид на могъщ мъж (а при всички варианти – Джам, Йима, Яма, Озирис, става въпрос за могъщ, силен мъж,) дордето не бил измамен: Според един от митовете, дърводелец, който искал да се избави от смъртта, се престорил, че не знае как да легне в ковчега си. Когато АзИрен (ОзИрин) ляга, за да му покаже, измамникът сложил бързо капака и заковал ковчега. А през нощта го хвърлил в дълбоката река. (Версия, както по Плутарх.) Хората престанали да умират, но ги налегнали старост, болежки и недъзи – измъчили се (виж. „Сказание за Бога на водите” в предходната Гусла, за мъката на Джам) и тогава Луната („рогатата хранителка”) им показала къде е ковчега с АзИрен (ОзИрин,) така както Изида, с кравешката глава и рога от лунен сърп, открила магически трупа на ОзИрис. Когато хората освободили АзИрен (ОзИрин,) той изпратил в отвъдното първо дърводелеца-измамник и престарелите, а след това станал невидим, за да не попада повече в ръцете им. Произходът на името АзИрен (ОзИрин) е неясен, но както виждате, то не само фонетично, но и в същността си е изключително близко, до египетския ОзИрис. А марите живеят на хиляди километри на север от Египет, до великата река Волга (Болга,) която някога в древността, дедите ни са наричали Ра, или РаАнг.
1.23. Ако разбием името ОзИрис на съставящите го базови морфеми [{гл.}з] [{гл.}р] [{гл.}с], първата, и третата от тях са протоформи на глагола „съм”, а втората по смисъл е „персоната, обекта на превъзходни качества, или неговото пространство”, то за общата фонетична форма можем да извлечем следното вариантно значение около: „озарен е”, „тоз който е осветен, белязан отгоре”, „белязан от Бога е”, или за формата [оз][ир][ис], значенията – „който е високо, въздигнат, възвишен, небесен, божествен, свещен”. Възможна е и формата [аз][ир][ис] – „окото на Всевисшния”, предвид „Изгряващият иззад високите белоснежни върхове – Всевисшният”, опората на живота и света – „Азът на БългАрите”. Неговото име египтяните записвали така:
Фиг. 9. Йероглифно изписване на името Озирис
Което Ви дава възможност да си направите и сами изводи. Това име предполагат, че е звучало като „АсЕр”. „Ас” е „Азът на БългАрите”, а „ер” е „той”, „он”, „този който”. Подробна обосновка и тълкуване на имената, защото ономастиката не е само лингвистика, ще намерите в следваща Книга. На този етап за нас е съществено, дали името ОзИрис има прочит в древният език на Бълг Арите. Същото се отнася и за „Изида” [из][ис], строгръцкото Ισις, ιδος, йон. ιος, както и египетското „исет”, чийто прочит по-точното е „издигната е”, „извисена е”, „високопоставена е”, „поставена отгоре е”, „турена е”, а не нелепото „трон”, или „престол”, като „място” (виж предходния текст). Щото първосмисълът на думата „трон” идва от „поставен”, „турен” (на субекта над другите,) да властва (древнобългарското „турун” – „власт”, „туран” – „владяната”, „владението”; „турнов”, „турин”, „търнов” – „място което е престолнина”). В случаят, символ на властта се явява стола, на който сядал високопоставения властелин, откъдето този стол, този престол добил наименованието „трон”. А Богинята Изида е именно „високопоставена” – Господарката МайКа, която е ръководела народа на Азите, който нейният син Хор обединил в едно. Затуй, БолгАрино – ти който свято пазиш с името си своя арийски произход; ти, който си наследник на азите и себе си „Аз” зовеш; ти, който дълбоко в подсъзнанието си си скрил смисъла на понятието „хор”, щото народът-БългАрски е единственият, който от хора се е нароил, чуй за…
2. Тайната на ХОР
2.1. Египтяните, още преди началото на III–то хил., се докоснали до понятието „хор”. То е установено още за времето на първата династия. Но двусмислеността му (λοξος, старогръцки) трудно понятна била, както за старите гърци Аполон-Локсий, с който те отъждествявали Хор… Трудно понятно то е и днес – за съвременниците ни. Постановките, че ОзИрис е роден Хор; че брат му Сет е Хор и че наследника на ОзИрис е Хор действително объркват и специалистите. Затова, казва един от изследвачите на египетската митология: „…древните египтяни често смесвали различните богове Хор, поради което възникнала истинска митологична бъркотия.“ (1, стр. 169). Според текстовете от светилището в Едфу (др.-егип. Джеба, или Бехдет,) в Горен Египет, се различават трима Хор-Богове: Хор-бехдетски, Хор-старши и Хор-сина (24, стр. 77). Където Хор-бехдетски е изобразен като крилат диск. Това изображение било символ на божественост и най-висша святост, и красяло входа на всеки египетски храм. Но Хор-бехдетски е Бог и на друг град наричан също Бехдет – от Делтата (25, стр. 180,) който по-късно е назван СамБехдет („Белязания от Бог Бехдет”). Фактически Хор-бехдетски е „роден” в Делтата, но после култът му се „сраснал” с Едфу и Той станал типично горноегипетско божество (26, стр. 45). Известно е съществуването още и на Хор-мерти (Хор-очи,) местен Бог в източната част на Делтата (25, стр. 170;) Хор-безокия, който бил отъждествяван с вечерното слънце (12, стр. 205). На о. Филе почитали Хор-пократ. Хор – братът на ОзИрис е Хор-старши (Харур, др.-гръцкото „‘Αρουηριν”,) а Хор – синът на Изида е Харсиес. Хор-бехдетски от Едфу бил мъж на Богиня Хатор от гр. Дендера, отъждествявана от гърците с Афродита (1, стр. 67 и 69) и техен син бил Хор-сматауи (Хор-обединителя на Двете Земи). В района на днешния гр. Ком Омбо почитали Харур (Хор-великия, който е Хор-Старшия). Хор е и хелиополският Бог на светлината (12, стр. 205). Тук отново да припомним, че Хор бил отъждествяван от древните гърци с Бог Аполон (15, стр. 155; кн. II, 144,) които е Бог на светлината. Но, примерно, как да обясним и следния текст от „Книга на Мъртвите”:
„Така наричат се децата, които Хор е имал:
Дуатмутф, Хапи, Местха, Хебхсеннуф,
а майка им Изида е…”? ( 19, стр. 176; гл. 112).
Където, за четири от децата на Хор, се казва, че майка им е Изида – майката на Хор. Изложеното до тук показва, че Хор е многовариантен и не достатъчно ясен по същество.
2.2. В една от старите версии, фиксирани в „Текстовете от пирамидите” има разказ за „Окото на Хор”:„Сет заграбил Окото на Хор, който в последствие станал Озирис, когато се сражавали в Хелиопол, а младият Хор, синът на Озирис, го отнел при двубоя си със Сет и го върнал на убития си баща Озирис, за да го съживи.”(21, стр. 73; 27, стр. 102) Този текст ясно казва, че живият цар на Египет е Хор, който, след като му била отнета властта (Окото на Хор,) се превърнал в Озирис (бил убит, бил свален,) при сражение в Хелиопол. Ако в този текст заменим понятията, с тяхните значения, се получава следното: „Сет заграбил властта от царя, който в последствие бил убит, когато се сражавали в Хелиопол, а младият цар, синът на убития, отнел, при двубой със Сет, властта, за да въстанови царството на баща си.” Постановката, че живият цар винаги е Хор обяснява метаморфозата на Хор-старши, Хор-велики в Хор-сина. Р.Антес, от своите дългогодишни проучвания на древните египетски текстове, прави заключението: „че египетската митология е била по-скоро спекулативна, отколкото творческа и поетична.” (4, стр. 22). Тя е водена от прагматизма и мистиката в нея е по-скоро привидна. „Медицината в III-то хил. пр.н.е. – твърди той – явно се е справяла без магии, противно на навика постоянно да се прибягва към нея в рецептите от II-то хилядолетие. Оракулът на бога, както изглежда, не се е намесвал в рационалното изпълнение на правосъдието до 1500-та г. пр.н.е…” (4, стр. 27). Пирамидите, каналите и монументалните строежи също не са градени с магии, макар с мистични обряди да са освещавани. Мистификацията на египетската реалност е по-късен резултат от преекспонирането на същата тази спекулативност.
2.3. Изхождайки от постановката, че в основата на египетската митология стои чист прагматизъм, а не мистика, за целият хаос, или недоразбиране около Хор, ОзИрис и мита за тях, има едно елегантно обяснение, което ти, БолгАрино, вече сам подозираш: Този мит в Египет е институционализация на върховната власт. А няма нищо по-спекулативно и порочно от врастта. Хор е върховната държавна институция, чрез която фараонът упражнява висшата власт в Египет. Или, с други думи, с „хор” се е наричала царската институция, както и съответния жив фараон, представляващ тази институция (цар и царска институция). При смъртта на това лице – то отива в небитието, напускайки институцията. То престава да бъде Хор едва при обявяване на събитието за неговата кончина, с което се превръща в ОзИрис. Хор-институцията остава и друг поема функциите й, когато бива коронясан. Хор не „умира”, докато съществува монархичната институционна форма и държавното формирование. Хор може да „погине”, само при смяна на институционната форма, както става в България през 1946 г.4), или когато държавата погине. Недоулавянето на разликата между, образно казано, „еднолично представляваното юридическо лице” и „лицето представляващо това юридическо лице” е в основата на „проблема Хор”.
2.4. Потвърждение за това, че в Древен Египет, с понятието “хор” са означавали монархичната институция и държавния глава намираме и в титуловането на фараона. Неговата титулатура била петкомпонентна и един от компонентите задължително включвал елемента (титула) “хор”, указващ че той представлява институцията (28). Ето, като пример туловането на един произволно избран фараон – СенУсерт І (S-n(y)-Wsr.t), който съгласно Царственика на Манетон е Сесонхосис (1970 – 1934 г.г.пр.н.е.). Неговото лично прозвище е:
„Сен-Усерт”, или „Син-Усерт” – „синът на Усерт”.
Той е посветен на фетиша Усерт (виж “Книга на мъртвите”, гл. 110) и името на баща му Анемхат не е почетено. Според египетската етикеция от древността, фараона винаги бил зачеван от някое божество, което се явявало пред майка му евентуално въплътено в неговият земен баща. Затова в титулатурата на фараона задължително бил указван божествения му корен, като „син на Ра” и не винаги се упоменавало бащиното му име. Така е и в нашият пример, където вторият компонент от титула на Сенусерт е:
„Хепер-ка-Ра” – „Възродена душа на Ра”.
Титулатурата включвала институцията, с венцехвален епитет към нея и евентуално седалището. Примерно – „Хор, могъщ Бог, възсиял в Тива”, или „Хор животороден” (29, стр. 71 и 72). При Сенусерт е:
„Хор Анх-месут” – „Роден за живот като Хор (цар)”
Освен това, бил посочван обхвата на юрисдикцията му: примерно, птицата каня – сокола повелител на Долината и кобрата – владетелка на Делтата, както е в нашият пример:
„Анх-месут-небти”
1.1. Основен персонаж в мита за ОзИрис от Древен Египет, е енеадата на Боговете – „рода на Хор”, девятката на „Великия Хелиополски Съд”, който тържествено е провъзгласявал възкачването на престола на новия цар. Това са: „самовъзникналия” Атум, изместен и слят по-късно с Бога на слънцето Ра; неговите деца Шу и Тефнут, от чието бракосъчетание се родили Хеб (Кеб) и Нут, както и ОзИрис, Хор, Сет, Изида и Нефтис – близнаци, родени в пет последователни дни от Хеб и Нут. В този Божествен пантеон Хор се явявал превъплъщение на живия фараон. Хелиополската доктрина определя родословието на Хор и ОзИрис от Ра-Атум – Бога на слънцето. Озирис е предшестван от трима царували преди него Богове – Ра-Атум, Шу и Хеб. В „Туринския папирус” има известен спор относно поредността на царуването на Птах, Ра и Шу (27, стр. 15,) но този въпрос ще уточним по-натам.
Извън космогоничните постройки на тази доктрина, семейния кръг – ОзИрис, Изида, Хор, Сет и Нефтис са носители на една чисто човешка по съществото си история. В този кръг, Изида е съпруга на брат си ОзИрис, а Нефтис – на другия брат Сет. Хор е брат на ОзИрис, както и негов син от Изида, на което древните автори дават обяснения върху които ще се спрем по-долу. Основата в историята на ОзИрис е същата, като тази на арийския мит за Яма (Йама,) Йима, Джам. Тя е история за благодетелен цар, съградил силна и преуспяваща държава, с когото високопоставените му велможи постъпили несправедливо. За съжаление: „Нито в един египетски паметник няма цялостно, последователно изложение на мита за Озирис.” (1, стр. 150) Данни за него има в „Текстовете от пирамидите”, „Текстовете от саркофазите”, „Книга на мъртвите” и други по-късни текстове, но те са фрагментарни. Единствено в произведението на Плутарх „За Изида и Озирис” (2, 3 и др.) от I-ви век, където авторът го разказва на несведущите по въпроса свои сънародници, е изложена, макар и в експозе, цялостна и последователна версия на мита. В това произведение е изложена една късна и улегнала версия на мита, но в нея се съдържат едни от най-древните елементи.
1.2. В общи линии, най-древната известна египетска версия гласи: „Цар Озирис бил убит от своя брат Сет в Недит (или Гехест). Изида и Нефтис, сестрите на Озирис, търсили тялото, намерили го в Недит и го оплакали. Изида временно възкресила Озирис, така че могла да зачене дете от него. Още като дете, Хор побеждава змията. Когато той възмъжал, Изида извършила над него церемонията на вързването на пояса (ритуал за утвърждаване на зрелостта, на възмъжаването на младежа – бел. на авт.) и той тръгнал „да срещне” своя баща (Pyr. 214-1215). Очевидно, той го намерил. След това в Хелиопол се състоял съд начело с Хеб. Сет отричал убийството на Озирис; възможно е също така да е възникнал въпросът, дали Хор е истинският наследник на Озирис; във всеки случай Изида свидетелствала в полза на сина си, давайки му своята гръд. Съгласно решението на съда Хор бил обявен за цар.” (4, стр. 73) Специфичното в дреноегипетската версия е, както споменахме, че в първите раздели на „Текстовете от пирамидите” Хор се явява веднъж, като брат-близнак на Сет и ОзИрис, и втори път, като син на ОзИрис и Изида. Ето какво обяснение дава Плутарх за това: „Изис и Озирис се влюбили още преди да се родят и се слели още в майчиното лоно. От този съюз се ражда Аруерис (Αρουηριν ст.гр.), които Египтяните наричат Орус Стария, а гърците го назовават Аполон.” (2, стр. 188; „За Изида и Озирис”, 12). Както виждате и двете версии са достатъчно фантастични и нагласени така, че да засвидетелстват произхода на младия цар Хор от „Бога на Отвъдното”, от „Повелителя на Боговете” Озирис.
1.3. В „Шах наме”, ДжамШид има трима предшестващи го царе, като прапрадядо му Каюмарс, макар и да не е казано директно, че произлиза от слънцето, се сравнява по блясък с неговите зари:„Тридесетилетие продължила властта на царя, блестящ на трона си като заря.” (5, стр. 40) На ДжамШид („Джам-Яркоблестящия”) зороастризма е отнел божествената му харизма (хварно,) но въпреки това:
„Изглеждал царя сякаш в небето че виси.
На златния престол – че слънцето блести.”
(5, стр. 51)
На древния цар се приписват какви ли не пороци, което вече разгледахме, като в „Шах наме” е акцентирано върху неговото възгордяване.
В семейството си, ДжамШид има две сестри – Шахрназ и Арнаваз (5, стр. 62). А дали е имал брачно съжителство с тях и с коя – в епоса не е упоменато. След убийството на Джамшид, сестрите му стават наложници на триглавия змей Заххак, докато потомъка на Тахмурас (Тахмурас, съгласно епоса, е бащата на Джамшид) Фаридун не сваля Заххак от власт и ги освобождава. Присъствието на Фаридун, син на Абитин, водещ родът си от бащата на Джамшид (5, стр. 73,) говори косвено за наличието на брат на Джамшид. Фаридун, син на Абитин, не произхожада от сестрите Арнаваз и Шахрназ. При арите родовете следват мъжката линия. Освен това е намекнато за някакви любовни чувства между Шахрназ и Фаридун, което предизвикало Заххак да влезе в директен двубой с него (5, стр. 90 – 91). Двете сестри на Джамшид, е казано, застават от двете страни на героя, като израз на легитимиране на неговата власт (5, стр. 88). Но истинската легитимация се осъществявала, чрез свещен брак.
Първоначално Фирдоуси представя Заххак, като благодетелен син на арабски цар, с човешки образ. Той бил честен и почтен, докато не бил завладян от дявола и се превърнал в зъл триглав змей. Тук трябва да си зададем въпроса, дали Фирдоуси не се увлича от политическите си цели и комплицира древния мит в съвремието си, като нарушава автентичността му? Конкретно, става въпрос за оплитането на образа на Заххак с арабите, които по времето на Фирдоуси владеят Иран и налагат своя ислям, рушейки древната култура.
1.4. В най-ранната „Авеста”, Йима е „вивахвантов сине”. Баща му е Вивахвант („яркоблестящия”). Йима има две сестри – Арнавак и Сахнавак. Авестийските имена Арнавак и Сахнавак (Шахнавак) са идентични с фарсийските Арнаваз и Шахрназ. Арнавак е сестра и жена на Йима. Тя е отвлечена от триглавия змей Ажи-Дахак. Траетаона, герой от трето поколение в „Авеста”, я спасява и след това тя става негова жена. Траетаона е син на втория човек, след бащата на Йима Вивахвант – Атвя, съответстващ на фарсийския Абитин, и служещ на „пречистия Хаома” („Ясна”, IX). Йима има брат Спитюра, който е обладан от Ажи-Дахак, слуга на „Бога на Мрака”. В по-късни версии негови братя са също Нарсин и Тахма Урупи. Говори се и за сестра-близначка, която е наречена Йимак. Най-старите текстове определят Йима, като първия човек и първи цар. Йима запалва и първия свещен огън, но отклонява предложените му от Бога жречески задължения, запазвайки за себе си само царските достойнства. („Вендидат” II, 3) В по-късните текстове, управлението на Йима е предшествано от управлението на тримата негови предци, споменати и в „Шах наме”. В „Малката Авеста” за първи човек и първи цар е посочен Гайо Март (в „Шах наме” Кайомарс,) който, е казано, не бил от династията Пишдада на Хошанг, Тахма Урупи и Йима. Във ведийската митология, на Гайо Март („с живот на смъртен”) съответства Мартанда („смъртен роден”). В „Авеста” няма подробни сюжети за него. Той се явява по-късен образ, заменил обявения от зороастризма за грешник Йима, в ролята му на първи човек, първи цар и праведник.
1.5. В „Ригведа”, Яма (Йама) е първият човек роден на земята. Баща му е Вивасват (6, стр. 129; „Ригведа”, Х, 14, 5-с,) съответстващ на авестийския Вивахвант. Вивасват е яркоблестящия във висините, благодатния огън в небесата, даряващ светлина, топлина и живот на земята. Вивасват, бащата на Яма (Йама), първи извършва ритуал на жертвоприношение и дарява на хората огъня. (7, стр. 315) Той се отъждествява с по-късния образ на върховния в определен момент Бог на „ведийската” митология – Бога на слънцето Суря² (древоиндийското „сурйас” – “Слънце”), наричан е още Савитар („пораждащ”,) Пушан („благодетел”,) Бхага („даващ благополучие”,) МитРа („споделящ благата”). В друг текст („Ригведа”, Х, 51, 3) Яма (Йама) е този, който дарява огъня на хората и прави първите жертвоприношения. Близначката на Яма (Йама) е Ями (Йами). (6, стр. 124 – 126; “Ригведа” Х, 10.) Майката на Яма (Йама) – Санджна („съвест”,) или Санджана, родила от Бога-Слънце – Суря, наричан още и Вивасват, три деца – Яма (Йама,) Ями (Йами) и Ваивасват, който става баща на Икшваку – родоначалника на „Слънчевата династия”. Ваивасват е седмо поред превъплъщение на първочовека Ману (индийския Ной,) което е една по-късна версия. Санджана избягала от жарките лъчи на съпруга си Суря, превръщайки се в кобила. Но той я последвал превъплътен на жребец, настигнал я и от любовната им връзка се родили двамата братя-близнаци – конниците Ашвини. Те са наричани с различни имена, но най-вече Даста и Насатя. Персонализацията на Ашвините е въпрос на бъдещи изследвания и доколко Насатя и Нарсин от “Авеста” са идентични е въпрос. Ашвините били млади и красиви, умни, ловки и бързи като соколи…
1.6. В Египет, в първите раздели на „Текстовете от пирамидите”: „…царете от II–та династия, около 2800 г.пр.н.е., са се наричали „Хор и Сет”, или „Два Сокола”…” (4, стр.33) Сет и Хор, от най-старите версии на мита, се явяват братя – братя на ОзИрис и равнопоставени управници на Горен и Долен Египет. Освен това „…по време на II династия Сет, също както и Хор, е бил смятан за благодетелно божество.„ (1, стр. 144) В „Текстовете от саркофазите” например, както и в цяла поредица други религиозни текстове (папирус Бремнер-Ринд; 8, стр. 276,) Сет се споменава като божество, близко до Ра, което се сражава срещу змея Апопи – въплъщение на силите на мрака и злото. (9, стр. 33 – 39) В „Книга на мъртвите”, Сет и Хор са наречени „крайници (ръце) на ОзИрис”, „двамата Хор”, „двама братя”, които Шу със словото си смирил:
„…Чрез словото могъщо на устата си,
срази той (Шу – б.а.) злото в крайниците ти (на Озирис – б.а,) стаено.
Двамата Хор (Сет и Хор – б.а.) той усмири, воюващите двама братя,
отблъсна бурите и наводненията.
Чрез него Сет и Хор, тъй както и земите две (Горен и Долен Египет – б.а.),
стараят се приятни да ти бъдат (на ОзИрис – б.а.), чрез мира царуващ помежду им…”
(10, стр. 306; гл. 183)
Демонизирането на Сет е от много по-късни времена. Сет е върховно божество в Аварис, по време на управлението на хиксосите (1710 – 1560 г.г.пр.н.е.). Но и след отхвърлянето на тяхната власт, например, фараона Рамзес II (1317 – 1251 г.г.пр.н.е.) също му отдава почести и дарове.
1.7. Обладалият Спитюра бес Ажи-Дахак, според стари ирански и арменски източници, също е почитан в Мидия и Средна Азия. Местни владетели отнасяли своя произход от него, или от верни нему люде, служили в царския му двор (7, стр. 63, виж. „Ажи-Дахака”; 35, стр. 416, бел. „Ажи-Дахака”). Ажи-Дахак, според зороастрийските текстове, се явява “…син на Хрутаспа, потомък на Сиямак (Сиямак се казва и бащата на Хошанг, а Хошанг е дядо на Джам) и Нашак, от шесто коляно; правнук на Таз, синът на Фравак и Фравакя, а неговата майка била дощеря на Удай, чиито предци — всички до един — били най-злите дайви и водели своя род от самия Дух на Злото, ето защо дъщерята на Удай родила чудовищния змей, за гибел на света” (Бундахишн. 31.6.; 34, стр. 179). В „Шах наме” внукът на Фаридун е възпитаван от Сам, произхождащ от родът на Джамшид, а от синът на Сам – Зал и Рудаба, от рода на Заххак, се ражда най-почитания ирански герой Рустам. Тази противоречива същност на Сет и Ажи-Дахак (Спитюра) изглежда може да бъде разбрана само в контекста на тяхната божественост: Човек не е достоен да съди Боговете -длъжен е да ги почита, защото гибелен е тяхният гняв! Образът е многопластов и многократно пресъздаван, както и всички останали, затова е труден за разбиране.
1.8. В изложението на Плутарх, ОзИрис е цивилизатор, в пълния аспект на тази дума. А същото, както изложихме в предната Гусла, се отнася и за Джам, Йима и Яма (Йама). При неговото раждане: „един глас обявил: “Ражда се Господарят на всички одушевени и неудошевени неща” (2, стр. 187; „За Изида и Озирис”, 12) „Озирис е син на Слънцето…”(2, стр. 188; „За Изида и Озирис”, 12). „През своето царуване Озирис освободил Египтяните от мизерията и диващината, показал им земеделето, дал им законите и ги научил да почитат боговете (ще кажа – създава Боговете, персонифицирайки ги и осмисляйки ги) и после се заел да разпростира знание по цялата земя, и в много редки случаи прибягвал до оръжие, а най често постигал целите си, чрез силата на словото си, музиката и песните.”(2, стр. 188; „За Изида и Озирис”, 13). Той построява първите храмове и градове, и дава на народа си справедливи закони – всеобщ, честен, божествен ред – „МаАт”, така както Джам и Йима. Това прогласява и едно древноегипетско изображение, на което Сети I поднася статуетка на Богинята МаАт, на седящия на трана си Озирис, край който са Изида и синът им Хор.
Фиг. 8 Изображение от храма на Сети I (1291 – 1279 г.пр.н.е.), Абидос.
А за поетичните дарби на Яма (Йама,) за вдъхновеното му слово се намеква и в „Ригведа”:
„46 На четири четвърти речта е размерена.
Тях знаят ги брахманите, които са мъдри.
Три тайно подредени, в ход не пускат те.
На четвъртата реч говорят хората.
47 Дъждоносна буря (ИндРа), Споделено благо (МитРа), Даваща простор (ВарУна) Огън (Агни) я наричат (речта – б-а.),
а то, божественото слово е свещен орел (Гаруда).
Което е едно – вдъхновение наричат го различно:
Огън (Агни), Яма, първия жрец (Матаришван) грабнал мълнията от ръцете на дъждоносната буря(Индра) го наричат…”
(11, стр. 205; „Ригведа”, I, 164)
Този мотив присъства и в други митове, за герои отъждествявани с ОзИрис, на които ще се спрем по-натам. ОзИрис приобщил народа си към културата и бащински се грижел за него. Той странствал по всички земи, дарявайки благата на просвещението, така както Джам, Йима и Яма(Йама). По време на странстванията му, за държавата се грижела сестра му Изида – неговата съпруга.
1.9. ОзИрис, съгласно Плутарх, бил свален от рижия му брат Сет (старите гърци го унифицират с Тифон). „Тифон организирал заговор срещу него, след като си осигурил съучастничеството на седемдесет и двама съзаклятници и също така, последван от една царица на Етиопия, наричана Асо” (2, стр. 188; „За Изида и Озирис”, 13). Вярвам, всеки от вас разбира, че червената коса на Сет трудно се вписва сред аборигените на Египет. В „Авеста” същото прави брата на Йима Спитюра, като в нея също се говори за „риж змей”.. В „Шах наме” поетът буквално казва”:
„Така на царя дните, сред бедствия се сриха -
те святата му власт в сърцата угасиха.”
(5, стр. 52)
„Измъчи се иранската страна,
било навред – размирици, война.
Денят помръкнал в дим и във мъгли.
В Иран от Джам отвърнати били.
И се явили всичките князе,
със бойните байраци във ръце.
Прииждали с войскте в страшен вид
без вяра и без почит към Джамшид.”
(5, стр. 59; прев. авт.)
Така князете с мрачните лица прокудили Джамшид и отишли, да коленичат пред триглавия змей Заххак от Арабистан, с молба да наложи власт в страната им. Както вече изложихме в предходната Гусла и българите, според „Сказание за Бога на водите”, се отвърнали от Джам, когато страната била сполетяна от бедствия и глад, и предали властта на потомъка на Кан Тулук – чичото на Джам, който е наречен Урмар.
1.10. ОзИрис, според най-старата известна версия на мита в „Текстовете от пирамидите” (Pyr. 1008) е убит от брат си Сет. Изида, заедно с другата сестра Нефтида, намерили тялото на ОзИрис и Изида, с магическите си сили, временно го съживила, за да зачене от него Хор. (12, стр. 89, 112 и 254.) Според друга египетска версия, записана върху „Паметник на мемфиската теология”, създаден от фараона Шабака (ХХV-та династия, VIII-ми в.пр.н.е.,) но в който се говори за Старото царство, ОзИрис се удавя и Хор, с помощта на Изида и Нефтида, извадил тялото близо до Мемфис. Хор и Сет се скарали. Хеб назначил Сет за цар на Горен Египат, а Хор – на Долен Египет, но след това променил решението си и дал властта изцяло на Хор. (13, стр. 62) Тази версия не е намерила широко разпространение в Египет.
Според изложението на Плутарх (2, стр. 188 – 189; „За Изида и Озирис”, 13,) Сет и неговите съзаклятници затварят ОзИрис жив в сандък и го пускат „по едното танитично разклонение на реката (tanitique, от „Tanis” – единия ръкав на река Нил,) което и до днес Египтяните наричат ”прокълнато и злокобно”. Вълните го изхвърлили до финикийския гр. Библ (в днешен Ливан). Изида пристигнала, взела останките и ги скрила в Делтата. „Тифон (Сет – б.а.), една нощ докато ловувал с кучетат си на лунната светлина случайно го открил, познал тялото и го разкъсал на 14 парчета, които разпръснал.” (2, стр.192; „За Изида и Озирис”, 18).
Спитюра, който е обладан от злия дух Ажи-Дахак, след като сваля от власт брат си – авестийския Йима, също го издирва, открива и разсича на две.
Джамшид, след като неговата власт загубила светоста си, напуснал войската и страната, и почти сто години бил невидим за всички. Обладаният от дявола Иблис, Заххак го открил някъде далеч извън страната, настигнал го, макар и трудно, и го разсекъл на две: „за да не се подчинява света на предишната власт.” (5, стр. 60)
1.11. Така и за най-почитаните накрая идва смъртта. Първият роден сред хората – Яма (Йама) пръв и умира отказвайки се от своя Божествен статут. След като Сет разсича тялото на ОзИрис, Изида събира останките, извършва ритуал по балсамация, за да го съживи, но вече да отиде в отвъдното, където става цар и Бог на мъртвите. А според Плутарх: „Казват, че при откриването на всяко парче, Изис е правела светилище на бога.” Така: „Разчленяването на трупа обяснява наличието на множество гробове в Египет на Озирис.” (2, стр. 192 – 193; „За Изида и Озирис”, 18) Яма (Йама), след смъртта си, намира пътя към отвъдното, някъде далеч на юг, за да стане цар и Бог на мъртвите. Сестра му Ями (Йами) отказва да приеме смъртта му като реалност. Тя го съхранява в спомените си. Тогава „Боговете” (Девовете) се опитали да я накарат да го забрави: „Всеки път, когато я помолели за това, тя отговаряла: „Той умря едва днес.” Тогава Боговете си казали: „Така никога няма да го забрави. Трябва да създадем Нощта.” Защото в ония времена имало само ден, но не и нощ. Тогава Боговете създали Нощта. След нощта дошло утрото на следващия ден. И Ями забравила Яма.” (14, стр. 237) Така, казват, сестрата забравила брат си, но неговият народ – не го забравил! Те „въздигнали към небесата белязания от Бога”. Разнесли спомена за „Златния век” и установените от тяхния първи владетел традиции, навсякъде по света, защото по неговото време животът бил ясен, достоен и благочестив за синовете му – хората. Затова и тяхната борба, за въстановяване на законната власт продължила…
1.12. Тази борба била възглавена от потомците на Джам, Йима и ОзИрис. В „Шах наме” това бил Фаридун, в „Авеста” – Траетаона, а в Древен Египет – Хор. След дълга борба, наследниците на Джам, Йима и ОзИрис доказват правото си и побеждавайки убиеца-узурпатор на властта, съответно – Заххак, Спитюра (Ажи-Дахак) и Сет, се възкачват на принадлежащия им престол. Фаридун побеждава Заххак и го приковава към скалите на огнената планина Демавенд. (5, стр. 92 – 93) Траетаона също пленява Ажи-Дахак и го оковава във вериги над вулканичното гърло на свещенната планина Демавенд (най-високият връх на планината Елбрус в днешен Иран). В египетския мит, войната със Сет: „Най-накрая Хорус я спечелил. Вързан Тифон бил закаран при Изис, но тя вместо да го убие го освободила. Хорус не могъл да приеме тази постъпка, загубил самообладание и вдигнал ръка срещу майка си, и й отнел короната от главата й.(обезглавил я, отнел й властта – б.а.) Тогава Хермес й дал маска с формата на крава.(кърмилка, хранителка – б.а.)”(2, стр. 193 и 194; „За Изида и Озирис”, 19). Така както и Джам, от „Сказание за Бога на водите”, отхвърлил и отнел властта на Турун Аби Омай – Богинята МайКа, заради отказа й да накаже престъпния му чичо, който убил баща му. Джам (Сам Скита) напуснал царството на Омай и създал свое царство, като в последствие завладял и всички стари територии на азите.
Старогръцките автори (Херодот, Плутарх) унифицират Сет със стоглавия змей Тифон (15, стр. 155; кн.II,144). Тифон, както Сет, се опитва да вземе властта сред Боговете, но Зевс успява да се пребори с него и да го захвърли в огнения Тартар. (16, стр. 46) А образът на триглавия змей Ажи-Дахак влезнал в народните приказки от „българския ареал”, като триглавата Ламя, която откраднала златната ябълка, но най-малкият син – юнака победил ламята и взел ябълката. При волжките българи Ажи-Дахак е наречен Аждаха, отсам Дунав – Аждер, сърбите му казват Аждайя, каракалпаците – Аждарха, киргизите – Ажидаар, таджиките – Аждаха, узбеките – Аждарха, тюркмените – Аждарха, ногайците – Азадага, а в арменския епос „Випасанк”, Аждахак е цар на марите (мидите) и т.н., и т.н.. А в „Сказание за Бога на водите”, Бога на водите (Чулман) спасил страната от бедствията и помогнал на Джам да прогледне, след което той въстановил властта си, прогонвайки братовчед си Урмар, който с измама бил отнел властта му.
1.12.а. Паралелът на благодетелните царе ОзИрис, Джам и Йима, свалени от високопоставените си велможи, носи множество съвпадения. Допълнителен елемент на съвпадението откриваме връщайки се към хорезъмското предание за Хошанг, което ни информира индиректно, че високопоставените велможи (дайвите,) в царството на Джам, Йима, както разгледахме по-горе, били седемдесет и двама. А съгласно произведението на Плутарх, както споменахме по-горе (2, стр. 188; „За Изида и Озирис”, 13,) седемдесет и двама високопоставени велможи помогнали на Сет (Тифон) да свали ОзИрис от власт. Тази малка подробност е изключително съществена. По онези времена, царството се е ръководело от царския род и фараона бил изразител на волята на семейният съвет – така било и в арийските традиции. Числото 72 естествено насочва към свещенното число 7 на арите, свързано със „седемплеменното” им обединение. Така е казано и в „Сказание за Бога на водите”, където 72-та рода приели властта на господарката МайКа в нейното Първо царство. И понеже няма нито един източник, който да навежда на мисълта, че царете в Архаичен Египет са имали 72-ма високопоставени велможи, следва да приемем, че мита механично пренася сведенията за тази арийска традиция… А, може би, съвета на фараона е спазвал тази традиция и е имал 72-ма члена?.. Дали в Древен Египет не са копирани и институциите на древните ари?..
1.14. От наравеният паралел на разлежданите митове, до тук можем да обобщим следното:
- Баща на главния герой е слънцето. Вариант – неговият прародител е слънцето. Съответно: на Йима – Вивахвант; на Яма(Йама) – Вивасват; на ОзИрис – Ра-Амон, а за Джам от „Сказание за Бога на водите” – Мар. В „Шах наме”, макар ДжамШид да е свален от божествения пантеон, в резултат от тенденцията наложена от зороастризма, той блестял в небесата на златния си трон, като ярко слънце и никой не можел да заличи неговия блясък.
- Главният герой има брат, братя: Йима – Спитюра, а в някои версии – Спитюра, Нарси и Тахма-Урупи; Яма(Йама) – Ваивасват и Ашвините – конниците-близнаци Дастя и Насатя, ОзИрис – Сет, или Сет и Хор. За Джамшид, наличието на страничен клон от родовото му „дърво”, излизащ от баща му Тахмурас, предполага също наличието на брат, или братя.
- Главният герой има сестри, сестра-близначка, която е и негова съпруга: Йима – Йимак, или Арнавак и Сахнавак (Шахнавак); Яма(Йама) – Ями(Йами); ОзИрис – Изида – съпругата му и Нефтис. ДжамШид има две сестри – Арнаваз и Шахрназ, но за брак не е упоменато нищо.
- Главният герой е преуспяващ цар и цивилизатор в пълният смисъл на думата.
- Главният герой е първи законодател, уредил обществените порядки и задълженията на всички в царството си.
- Главният герой е лечител и строител.
- Главният герой извършва първите свещенни обряди и е „господар на Боговете”. Изключението е ДжамШит, по изтъкнатите вече причини. Но в гордостта си той се обявил над всичко.
- Главният герой е свален от власт, с измама от своите високопоставени велможи. Преврата е организиран от неговия брат и 72-ма високопоставени велможи. В преданията за дядото на Йима-ДжамШид е казано, че 72-ма Девове, са мъдреците на царя. Те са жреците-водачи на арите. Тяхното участие (на неговите князе) в свалянето от власт на благодетелния цар е заявено ясно и в „Авеста”, и в „Шах наме” – казано е и в „За Изида и Озирис” на Плутарх.
- Главният герой, след свалянето му от власт, е убит и разсечен от своя брат: ОзИрис – от Сет, Йима – от Спитюра. В „Шах наме” същото извършва заелия трона на ДжамШид Заххак. Смъртта на Яма (Йама) не е уточнена, но е казано, че той сам предпочита смъртта, пред божествения статут, приемайки човешкият смисъл в живота и безсмъртието чрез поколенията, както и Джам от „Сказание за Бога на водите”. Дори и човек, за него се говори като за Бог. Яма (Йама) „умира”, като след смъртта си намира пътя към отвъдното, за да стане цар и Бог на мъртвите, както и ОзИрис.
- След смъртта на главния герой, тронът му е зает от неговия убиец. Наследника на бившия цар – Хор на ОзИрис; Траетаона на Йима; Фаридун на Джамшид – води продължителна борба и накрая успява да въстанови наследствените си права. Хор, Траетаона, Фаридун се възкачват на трона на великия си предшественик.
Но не всичко свършва до тук.
1.15. В индоевропейската митология има ред специфични чертити, които са общи и характерни. Проучванията в това отношение не са от вчера. Като една от тези характеризиращи „индоевропейската” митология особености, Ж. Дюмезил изтъква тричленните структори, които се изразяват в наличието на три типажа Богове: сакрални, военни и стопански, съответстващи на трите основни аспекти от бита им; Боговете са разположени на три нива – небесни, земни и водни (подземни); акцентира се върху тричленни комплекси – „баща, майка, син”, „трима сина”, „трима герои” и „герои от третото поколение”, като вариант на „третия син”. Зевс, който се бие с безсмъртния стоглав змей Тифон, също е от „трето поколение”. Според Хезиод (16, стр. 28,) той е син на Кронос и Рея, а те са деца на Гея и Уран. Гея от своя страна е майка на Уран и Понт. Тези свои деца, с които в последстве влиза в брачни връзки, създавайки Боговете от второто поколение, тя ражда след появата на Ерос, който събужда силите на любовта у всички самовъзникнали Божества (Хаос, Гея, Тартар и Ерос). В „Шах наме” Фаридун е от трето поколение, като син на Абитин, произхождащ от бащата на Джам и същевременно е третия син. Той има двама по-голями братя – Пурмай и Киянуш (5, стр. 82). В „Авеста” Траетаона е герои от третото поколение. Той е син на Атвя, който пък е вторият човек („Ясна”, IX,) след бащата на Йима Вивахвант. Във „Ведите”, Тритя и по име е „третия по ред”, който се бори и побеждава тройственото по природа чудовище. Один, Вили и Ве са тримата братя в Едите. Агатюрсос, Гелонос и Скютес – също са трима братя, родени от Херкулес и змиеподобната им майка, както и съответстващите им Арпоксаис, Липоксаис и Колаксаис, синове на Таргитаос, от легендите за скитите, предадени от Хродот. (17, стр. 10 – 12; кн. IV, 5 – 10)
В най-старите египетски източници, Хор-брата също се явява един от тримата сина на Хеб и Нут и същевременно Хор-синът е роден от третото поколение. Първото небесно семейство – Шу и Тефнут, раждат първото божествено поколение – Хеб и Нут. Те от своя страна, като второто небесно семейство, създават второто поколение Богове – ОзИрис, Хор-брата, Сет, Изида и Нефтис. А третото небесно семейство – ОзИрис и Изида, раждат третия – Хор-сина.
1.16. Друга характерна структора в „индоевропейската” митология са кръвосмесителните съпружия, инцеста между близнаци, или брат и сестра. Представители на такава структора са брачните двойки-близнаци Яма (Йама) – Ями (Йами), Йима – Йимак, или Йима и Арнавак. Бракът между Зевс и Хера; инцеста на славянските Иван и Мария, за празника Купала; брака на тридесетте братя и тяхните тридесет сестри-близначки, деца на царица Канеса, от древнохетските митове и т.н., все типично „индоевропейски” сюжети. Продължавайки, можем да добавим двойките от хелиополския пантеон Шу – Тефнут, Хеб – Нут, ОзИрис – Изида и Сет – Нефтис.
Така изложеното допълнително приближава мита за ОзИрис, към общността на „индоевропейската” и съответно на арийската митология. И ти, БолгАрино, вече сам разбираш, че не може да бъде друго, щото всичко от едно произхожда. Този древноегипетски мит има характерни за „индоевропейските” митове черти. Затова, без да забравяме, че в историята нищо не е 100% сигурно, съгласно изложеното до тук, имаме достатъчно данни да твърдим, че египетската митология, в основния си митологичен сюжет – за Озирис, с голяма вероятност има общ корен с предзороастрийските предания на древните ари; че ОзИрис, Йама (Яма), Йима и Джам, Сам, Шам имат единен първообраз, един и същи исторически прототип. Възможно е да допуснем, че в „Ригведа” има завръщане на мита от Египет, към старите арийски земи: Специално в постановката, че вече мъртвия цар е открил „Пътя към Отвъдното”, някъде далеч, далеч на юг, където е станал Бог и Цар на мъртвите. С други думи, информацията, за метаморфозата на сваления и разсечен от брат си Велик владетел, в „Бог на Отвъдното”, някъде на юг, където неговите съплеменници са го обожествили и въздигнали на нов пиадестал, да е дошла от Египет. Този въпрос е свързан с местоположението на Царството на Джам, разрастването му на юг и свалянето му от власт. Ако се съобразяваме с времето на възникване на разглежданите документи, не може да се отхвърли и версията, че мита е пренесен от Египет на север, но в светлината на цялостната информация, ще се убедите, че това не е така. Този мит е вписан спекулативно в Египетската реалност. Този мит е отзвук от арийската древност и тя надхвърля плахата хронология на съвременната историческа наука… На този етап целта ни е да отбележим основните моменти, указващи единството в обследваните митове, като доказателство, че мита за Озирис е арийски, че арийски народ е замесен в историята на Древен Египет и от друга страна, че мита за Озирис съдържа информация за Предците на Древните БългАрски държавни формирования. Затова да продължим, към дебрите на историята и същността на древноегипетската митология, в която основна фигура е „Богът на всички Богове и на Отвъдното” ОзИрис.
1.17. Преди това, не бих искал да отминем с мълчание един проблем, който трябва да намери своето решение, за да продължим по набелязания път. Става въпрос, че мита за ОзИрис е вписан в географията на Египет. Както бе казано, в „Паметник на мемфиската теология” ОзИрис се удавил в р. Нил и Хор, с помощта на Изида и Нефтида, извадил тялото близо до Мемфис. Съгласно „Текстовете от пирамидите” пък (Pyr. 1008) ОзИрис е убит от Сет в местността Недит (Гехест,) близо до Бузирис (Пер Усир,) в Делтата. Изида, заедно с другата сестра Нефтида, намерила тялото на ОзИрис и заченала Хор, когото отгледала в усамотение, в блатата на Делтата. В Делтата се намирали един до друг два града: единият, според древните гърци бил Исеум, а другият – Бузирис (др.-егип. Пер Усир,) за които се считало, че били „родните места”, съответно на Изида и ОзИрис. (1, стр. 71) И т.н., и т.н.. А веднъж вписан в географията на Египет, без задоволително обяснение на този факт, трудно е да се оспорва египетския произход на първоосновата на мита. Отделни изследвачи, водени от принципно:„изказаното в мита твърдение, че Озирис е бил първия цар на Египет…” (4, стр. 36,) даже развиват тази тезата: ОзИрис бил първи цар на Египет, който в последствие е обожествен (12, стр. 112; 18, стр. 79, бел.3). Макар да има известно несъответствие и неяснота относно статута на предшестващите ОзИрис трима „царе” – Ра-Атум, Шу и Хеб, на пръв поглед, това твърдение изглежда вероятно. Все пак, те имат космическо естество и тяхното царстване може да се приеме само като духовно, а не физическо. Обръщайки се и към „Сказание за Бога на водите” имаме същият проблем, но и съответния отговор. Джам Идик (Сам Скита) е предшестван от неговия прадядо Леу Субан Субаш (Боян Имен, или още Трак) основател на рода Имен, който фактически пръв събрал седем племена в един народ – именците. След него идва дядото Джам Имен Алабуга, или Аспандияр, който управлявал именците от Междуречието, Мала Азия и Балканите – „първосвещената” земя „БирАк”. А след това баща му Шура (Сура,) или Кавес, който управлявал във Второто царство на Богинята МайКа наречено Бурджан, в земята Джеремел. Но този въпрос има естествен отговор: Предшествениците на Джам Идик (Сам Скита) са управлявали под егидата на Богинята МайКа – Тя е царицата, а те са управници и нейни велможи. ОзИрис, макар и персонаж на най-човешка история, също има и космическо естество. Той е цар, но само „цар и Бог на мъртвите”, на Аменти – „Страната в отвъдния свят”, в духовния космос, в ноосферата на Египет:
„Привет, Озирис, господар на Аменти,
Велико божество, владетел на Абидос, (в Абидос – др.-егип. Абджу, в Тиниския ном – се намирал един от най-древните храмове на Озирис. Там Озирис е „владеел” като Божество, измествайки по-старо божество на мъртвите.)
Цар на вечността, на търпението господар,
Бог тайнствен на Ре Стау.(област в Отвъдното)”
(19, стр. 284; гл.173)
„Отвсякъде си обграден с богове, о, Озирис!
За Бик (господар) на Аменти провъзгласен си, о, Озирис!
…
Вратите на Дуат, (област в Отвъдното – б.а.)
небесните и земните, ти отвори ми!” ( 19, стр. 134; гл.78)
Вратите на „седемте области” на Отвъдния свят „Аррити” Той отваря… А вратите „Аррити” не са в реалния Египет… Затова други изследвачи се противопоставят категорично на предположението, ОзИрис да е древен египетски цар, с факта, че: „Озирис е персонификация на умрелите царе.” (20, стр.104) „Необходимо е специално да подчертаем, че в египетските текстове Озирис никога не символизира жив, царстващ фараон. „(1, стр. 153). За него винаги се говори, като за цар на мъртвите и като за превъплъщение на умрелия фараон. И този факт не може да бъде подминат мълчаливо. Защото горните думи са на хора работили дълго и задълбочено върху древноегипетските текстове. Но, БолгАрино, за да бъдем перфектни и напълно научно издържани, всичко това подлежи на проверка.
1.18. Но извън контекста за Египет, ОзИрис е цар. Той е един от Боговете царували над света и е бил свален от власт… Животът Му бил естествен и човешки… Обаче, в Египет Той е единствено и само „Бог на Отвъдното”, „Господар на Боговете” и превъплащение на вече починалия фараон… Получава се някакъв конфликт?! Буриданова апория. И тази апория, поражда отговора: Да, ОзИрис е бил цар – но само на народа заселил се и пренесъл културата си в Прадревен Египет? Неговото царстване е осъществено във времето, преди този народ да стъпи на египетска земя? Земното Му царуване е оставило незаличими спомени и тези спомени народът Му пренесъл със себе си, преселвайки се в Египет. А когато наследниците Му наложили своята власт, родствената връзка с Великия предшественик се явила идеална обосновка, за неоспоримото им духовно право върху династичната власт. Този цар, който бил обожествен, за великите Му дела, който бил цар на заминалите вече в Отвъдното предци, който дал „свещенните божествени закони” – „МаАт”, който обрисувал космогонията на света, назвал Боговете и определил тяхните функции, станал Бог и Цар на мъртвите – на Отвъдното царство, с неговите седем прекрасни области; „Господар” на Боговете, които го изоставили… Вероятността за такава възможност е голяма – много голяма. Човешкият характер на мита, описаната несправедливост на недолюбваните високопоставени велможи, верността на неговата сестра и съпруга, докоснали сърцата на народите живеещи по поречието на великата река Нил и породили тяхното вътрешно съчувствие и съпричастие. Съпричастието, вече се явило идеалната възможност, да се проникне в душите на етническото, културно и лингвистично многообразие на Египет, за обединението му в общество и за лансиране в това общество неотменимото династично право на фараона, превъплатил се в Хор, да властва над него. И разковничето се крие в същността на Повелителя Хор – последният от Боговете, който царувал над света. Така натурализацията на мита се оказала, чисто по човешки, желана от местните жители и изгодна за тези които го пренесли от своята древна родина. А след него, “първият човек, царувал в Египет, бил Мин” (15, стр. 108; кн. II, 4).
1.19. Това обяснява и приветливото, като цяло, описание на царството на ОзИрис Аменти: „Към Аменти красивата отивам.” (19, стр. 212; гл. 133) Това обяснява, защо в „Книга на мъртвите” Аменти е свещена земя с хубави пътища, защо е “убежище” с прекрасни „ракитови поля”³, където: „… пшеницата в полята пет лакти стига: две за класа, три – за стеблото. Там ечемикът е от седем лакти: три за класа и за стеблото – четири.” (19, стр. 168; гл. 109,) което описание повече подхожда на „рай” и спомен за обичана земя, отколкото на възглед за „подземен” свят, с мрак и мъртви, чиито тела гният в небвението, а душите им страдат, както е в един „Ад”, или в „Царството на Хадес”:
„В полето на блаженните пристигам.” (19, стр. 138; гл.81)
„Да бих могъл до господаря на Аменти(Озирис) да остана
и на свещенната земя да стана жител!” (пак там)
„О, Ра, пусни ме в мир да влезна в твойта лодка
и в мир да плавам из красивата Аменти…”
(19, стр.210, гл. 131)
Последните стихове ни указват, че Аменти е страна из която плава Богът на слънцето, макар да съществува и някакво: „царството на тъмнините, където на Аменти мъките царуват.” (19, стр. 132, гл. 78). В „Текстовете от пирамидите”, „Царството на мъртвите” е на изток, макар „аменте” в коптския език да има значения на „запад” и „некропол”, „отвъден свят”. А на изток е „Царството на Боговете” – на изток, където е подхода към Египет и по-точно – на североизток, където е била седемплеменната Идел. Даже изрично се предупреждава: „Не тръгвай по тези пътища на Запада, които водят към него, понеже тръгналите по тях не се завръщат. Тръгни на изток със свитата на Ра.” (Pyr. 2175). И най-вероятно, именно тези особености на древноегипетските религиозни възгледи, да са довели, до изграждането на възгледите за „рай” и „ад”, в по-късни времена. Защото представата за Рая, по принцип да се свързва с Бога на мъртвите, изисква уникалните изходни постановки, каквито имаме в изложеният по-горе текст. Рая, според „Библията”, е мястото, където са живяли първият човек и жена му, сътворена от неговата плът, каквито са Йима и Йимак, Яма (Йама) и Ями (Йами,) Джам и неговата Сандух („Славея”). Спомените на народа за древния цар, за тяхнотоседемплеменно обединение на благополучието, биха ни насочили, към отговора на въпросите, защо областите на „другия” свят са седем и защо портите към тях „АрРити” са названи…
1.20. Разглеждайки мита, прави впечатление и факта, че вписването му в географията на Египет е неустановено и объркано. Веднъж ОзИрис се е удавил в Горен Египет; веднъж е убит в Делтата; веднъж сандъка със закования в него ОзИрис се озовава далеч извън Египет – в Библ, съгласно Плутарх. В Абидос, ОзИрис измества местното много древно божество на мъртвите Хентиментиу и то е слято и „погълнато” в последствие от него. Много градове претендират да са убежище на тленните останки на ОзИрис. Уж прахът (значи кремиран, нещо недопустимо за традициите на Египет) на ОзИрис се намирал на о. Биге (Абатон,) близо до първия праг на р. Нил (1, стр. 65,) но в Хераклеопол (др.-егип. Хенсу) бил погребан десният му крак… А и други части (12, стр. 317 и 318). ОзИрис е погребан и в Делтата – в Недит (Гехест,) до Бузирис (12, стр. 89, 112 и 256). Казано е, че и на други места имало погребани части от ОзИрис. Явно египетските жреци са намерили, как да удовлетворят претенциите на всички светилища на Бога, разпръснати по цялата страна! По сведения от Плутарх (2, стр. 192; „За Изида и Озирис”, 18) Сет разсякъл тялото на ОзИрис на 14 парчета, които разхвърлял из цял Египет. Изида погребвала всяко парче там, където го намирала, затова на територията на страната имало много погребения на ОзИрис. Плутарх също указва, че обясненията за това са различни, но във всички случаи са свързани с храмовете на Озирис и тяхната легитимация. За съжаление, на този етап ни липсва информацията, колко са били светилищата на ОзИрис по цялата територия на Египет. Съдейки по казаното от Плутарх, те би трябвало да са четиринадесет. Но обсъждайки от всички страни въпроса, почти сигурно е едно: В Египет никога не е имало мощи на ОзИрис, дори и фалшиви! Защото, ако би имало, то и до днес биха били съхранявани, или щяха да са съхранени предания и легенди за тях – за тяхните чудодейни сили, въпреки християнството и последвалият го ислям. Цялата тази „бъркотия” се дължи на това, че мита за ОзИрис е вписван и нагаждан към Египет, за потребностите на властта (същото ще се убедите по-долу, че важи и за Хор,) и при вписването са вземани предвид регионални претенции и палеативни съображения. Ако митът бе автохонен, положенията в него щяха да бъдат ясни, установени и знайни. Особено, ако това е била история за истински египетски цар. Щяха да се знаят и неговите земни родители – не само божествените. Както при теогамните версии, за зачеването на по-късните фараони, при които майките им ги „зачевали от Боговете”, които се „превъплъщавали” във фараонът-съпруг – земният им баща (1, стр. 190). Щеше да се знае подробно цялата му биография и всичко около него и целият му род, защото един толкова забележителен цар не може да се укрие от собствения си народ, в собствената си родина. А когато разказът е внесен и се излага пред несведущи, всеки може да има своя версия, без някой да му я оспорва. Египтяните са приемали религиозните ритуали и разиграваните театрални сцени с искрена наивност, защото са били близки и желани за манталитета им и истината е била несъществена – даже нежелана, за управниците. На този етап от изследването нека отбележим, че според Плутарх, а той е получил своята информация от египетските жреци, Изида донася мощите на ОзИрис от Бибъл. И това, както ще се убедите по-сетне е изключително съществено…
1.21. Съмненията, че реалността на ОзИрис трудно се вързва с Египет не са нови. Не един автор е излагал доводи, че Озирис не е с египетски произход, че е „пришелец” от Предна Азия. (21 и 22)„Името на Озирис – казва достатъчно ясно и Р.Антес. – не се поддава на обяснение и изглежда не е египетско.” – (4, стр.37,) като се има предвид, че той не споделя теорията за извънегипетския произход нито на Озирис, нито на мита… Но съмненията си, относно неегипетският произход на имената, Р.Антес отнася и до имената на Сет и Хор. А когато имената на основните персонажи в един мит не са местни, съмненията в местният му произход имат сериозни основания. Или по-скоро той е местен, доколкото е нагоден. Значението на имената на Изида и Нефтис експертите намират съответно, за Изида – от „изис”, свързвайки го с египетското „исет”, като „място”, „трон” (23, стр. 123, виж „Изида”) „престол” (4, стр. 38,) а за Нефтис – „владетелка на дома” (пак там). Опирайки се на старогръцкия език „Οσιρις” може да се тълкува, като „който е небесна дъга”, или – „който е пратеник на Боговете”: от „οσ” – „който”, „тоз” и „ιρις” – „небесна дъга”, „вестител на Боговете”. [Ир][ис] – буквално означава „възвишен е”, „небесен е”, „високо извит – дъга”, „дъгата в небето”, „ирис” (на окото в бълг.ез. – дъга от небето). Името Озирис е поне от преди 5-6000 години и за разчитането му трябва да се търсят онези морфеми, родени в зората на нашата цивилизация – в протоиндоевропейския език, в езикът на шаманите, които с Боговете са говорели и през мъглата на времето са се взирали, когато героите на народа са наричали.
1.22. И тук, може би, е момента да кажем, че в митологията на марите, един фински народ, от уралското семейство, който хилядолетия е бил в състава на българската държава, по Западното Поволжие, при вливането на р. Волга и р. Кама, е съхранено предание, за „духът на смъртта” ОзИрин, така както и в произведението на Плутарх буквално е записано – „Οσιριν”, или АзИрен (7, стр. 63,) който имал антропоморфен вид на могъщ мъж (а при всички варианти – Джам, Йима, Яма, Озирис, става въпрос за могъщ, силен мъж,) дордето не бил измамен: Според един от митовете, дърводелец, който искал да се избави от смъртта, се престорил, че не знае как да легне в ковчега си. Когато АзИрен (ОзИрин) ляга, за да му покаже, измамникът сложил бързо капака и заковал ковчега. А през нощта го хвърлил в дълбоката река. (Версия, както по Плутарх.) Хората престанали да умират, но ги налегнали старост, болежки и недъзи – измъчили се (виж. „Сказание за Бога на водите” в предходната Гусла, за мъката на Джам) и тогава Луната („рогатата хранителка”) им показала къде е ковчега с АзИрен (ОзИрин,) така както Изида, с кравешката глава и рога от лунен сърп, открила магически трупа на ОзИрис. Когато хората освободили АзИрен (ОзИрин,) той изпратил в отвъдното първо дърводелеца-измамник и престарелите, а след това станал невидим, за да не попада повече в ръцете им. Произходът на името АзИрен (ОзИрин) е неясен, но както виждате, то не само фонетично, но и в същността си е изключително близко, до египетския ОзИрис. А марите живеят на хиляди километри на север от Египет, до великата река Волга (Болга,) която някога в древността, дедите ни са наричали Ра, или РаАнг.
1.23. Ако разбием името ОзИрис на съставящите го базови морфеми [{гл.}з] [{гл.}р] [{гл.}с], първата, и третата от тях са протоформи на глагола „съм”, а втората по смисъл е „персоната, обекта на превъзходни качества, или неговото пространство”, то за общата фонетична форма можем да извлечем следното вариантно значение около: „озарен е”, „тоз който е осветен, белязан отгоре”, „белязан от Бога е”, или за формата [оз][ир][ис], значенията – „който е високо, въздигнат, възвишен, небесен, божествен, свещен”. Възможна е и формата [аз][ир][ис] – „окото на Всевисшния”, предвид „Изгряващият иззад високите белоснежни върхове – Всевисшният”, опората на живота и света – „Азът на БългАрите”. Неговото име египтяните записвали така:
Фиг. 9. Йероглифно изписване на името Озирис
Което Ви дава възможност да си направите и сами изводи. Това име предполагат, че е звучало като „АсЕр”. „Ас” е „Азът на БългАрите”, а „ер” е „той”, „он”, „този който”. Подробна обосновка и тълкуване на имената, защото ономастиката не е само лингвистика, ще намерите в следваща Книга. На този етап за нас е съществено, дали името ОзИрис има прочит в древният език на Бълг Арите. Същото се отнася и за „Изида” [из][ис], строгръцкото Ισις, ιδος, йон. ιος, както и египетското „исет”, чийто прочит по-точното е „издигната е”, „извисена е”, „високопоставена е”, „поставена отгоре е”, „турена е”, а не нелепото „трон”, или „престол”, като „място” (виж предходния текст). Щото първосмисълът на думата „трон” идва от „поставен”, „турен” (на субекта над другите,) да властва (древнобългарското „турун” – „власт”, „туран” – „владяната”, „владението”; „турнов”, „турин”, „търнов” – „място което е престолнина”). В случаят, символ на властта се явява стола, на който сядал високопоставения властелин, откъдето този стол, този престол добил наименованието „трон”. А Богинята Изида е именно „високопоставена” – Господарката МайКа, която е ръководела народа на Азите, който нейният син Хор обединил в едно. Затуй, БолгАрино – ти който свято пазиш с името си своя арийски произход; ти, който си наследник на азите и себе си „Аз” зовеш; ти, който дълбоко в подсъзнанието си си скрил смисъла на понятието „хор”, щото народът-БългАрски е единственият, който от хора се е нароил, чуй за…
2. Тайната на ХОР
2.1. Египтяните, още преди началото на III–то хил., се докоснали до понятието „хор”. То е установено още за времето на първата династия. Но двусмислеността му (λοξος, старогръцки) трудно понятна била, както за старите гърци Аполон-Локсий, с който те отъждествявали Хор… Трудно понятно то е и днес – за съвременниците ни. Постановките, че ОзИрис е роден Хор; че брат му Сет е Хор и че наследника на ОзИрис е Хор действително объркват и специалистите. Затова, казва един от изследвачите на египетската митология: „…древните египтяни често смесвали различните богове Хор, поради което възникнала истинска митологична бъркотия.“ (1, стр. 169). Според текстовете от светилището в Едфу (др.-егип. Джеба, или Бехдет,) в Горен Египет, се различават трима Хор-Богове: Хор-бехдетски, Хор-старши и Хор-сина (24, стр. 77). Където Хор-бехдетски е изобразен като крилат диск. Това изображение било символ на божественост и най-висша святост, и красяло входа на всеки египетски храм. Но Хор-бехдетски е Бог и на друг град наричан също Бехдет – от Делтата (25, стр. 180,) който по-късно е назван СамБехдет („Белязания от Бог Бехдет”). Фактически Хор-бехдетски е „роден” в Делтата, но после култът му се „сраснал” с Едфу и Той станал типично горноегипетско божество (26, стр. 45). Известно е съществуването още и на Хор-мерти (Хор-очи,) местен Бог в източната част на Делтата (25, стр. 170;) Хор-безокия, който бил отъждествяван с вечерното слънце (12, стр. 205). На о. Филе почитали Хор-пократ. Хор – братът на ОзИрис е Хор-старши (Харур, др.-гръцкото „‘Αρουηριν”,) а Хор – синът на Изида е Харсиес. Хор-бехдетски от Едфу бил мъж на Богиня Хатор от гр. Дендера, отъждествявана от гърците с Афродита (1, стр. 67 и 69) и техен син бил Хор-сматауи (Хор-обединителя на Двете Земи). В района на днешния гр. Ком Омбо почитали Харур (Хор-великия, който е Хор-Старшия). Хор е и хелиополският Бог на светлината (12, стр. 205). Тук отново да припомним, че Хор бил отъждествяван от древните гърци с Бог Аполон (15, стр. 155; кн. II, 144,) които е Бог на светлината. Но, примерно, как да обясним и следния текст от „Книга на Мъртвите”:
„Така наричат се децата, които Хор е имал:
Дуатмутф, Хапи, Местха, Хебхсеннуф,
а майка им Изида е…”? ( 19, стр. 176; гл. 112).
Където, за четири от децата на Хор, се казва, че майка им е Изида – майката на Хор. Изложеното до тук показва, че Хор е многовариантен и не достатъчно ясен по същество.
2.2. В една от старите версии, фиксирани в „Текстовете от пирамидите” има разказ за „Окото на Хор”:„Сет заграбил Окото на Хор, който в последствие станал Озирис, когато се сражавали в Хелиопол, а младият Хор, синът на Озирис, го отнел при двубоя си със Сет и го върнал на убития си баща Озирис, за да го съживи.”(21, стр. 73; 27, стр. 102) Този текст ясно казва, че живият цар на Египет е Хор, който, след като му била отнета властта (Окото на Хор,) се превърнал в Озирис (бил убит, бил свален,) при сражение в Хелиопол. Ако в този текст заменим понятията, с тяхните значения, се получава следното: „Сет заграбил властта от царя, който в последствие бил убит, когато се сражавали в Хелиопол, а младият цар, синът на убития, отнел, при двубой със Сет, властта, за да въстанови царството на баща си.” Постановката, че живият цар винаги е Хор обяснява метаморфозата на Хор-старши, Хор-велики в Хор-сина. Р.Антес, от своите дългогодишни проучвания на древните египетски текстове, прави заключението: „че египетската митология е била по-скоро спекулативна, отколкото творческа и поетична.” (4, стр. 22). Тя е водена от прагматизма и мистиката в нея е по-скоро привидна. „Медицината в III-то хил. пр.н.е. – твърди той – явно се е справяла без магии, противно на навика постоянно да се прибягва към нея в рецептите от II-то хилядолетие. Оракулът на бога, както изглежда, не се е намесвал в рационалното изпълнение на правосъдието до 1500-та г. пр.н.е…” (4, стр. 27). Пирамидите, каналите и монументалните строежи също не са градени с магии, макар с мистични обряди да са освещавани. Мистификацията на египетската реалност е по-късен резултат от преекспонирането на същата тази спекулативност.
2.3. Изхождайки от постановката, че в основата на египетската митология стои чист прагматизъм, а не мистика, за целият хаос, или недоразбиране около Хор, ОзИрис и мита за тях, има едно елегантно обяснение, което ти, БолгАрино, вече сам подозираш: Този мит в Египет е институционализация на върховната власт. А няма нищо по-спекулативно и порочно от врастта. Хор е върховната държавна институция, чрез която фараонът упражнява висшата власт в Египет. Или, с други думи, с „хор” се е наричала царската институция, както и съответния жив фараон, представляващ тази институция (цар и царска институция). При смъртта на това лице – то отива в небитието, напускайки институцията. То престава да бъде Хор едва при обявяване на събитието за неговата кончина, с което се превръща в ОзИрис. Хор-институцията остава и друг поема функциите й, когато бива коронясан. Хор не „умира”, докато съществува монархичната институционна форма и държавното формирование. Хор може да „погине”, само при смяна на институционната форма, както става в България през 1946 г.4), или когато държавата погине. Недоулавянето на разликата между, образно казано, „еднолично представляваното юридическо лице” и „лицето представляващо това юридическо лице” е в основата на „проблема Хор”.
2.4. Потвърждение за това, че в Древен Египет, с понятието “хор” са означавали монархичната институция и държавния глава намираме и в титуловането на фараона. Неговата титулатура била петкомпонентна и един от компонентите задължително включвал елемента (титула) “хор”, указващ че той представлява институцията (28). Ето, като пример туловането на един произволно избран фараон – СенУсерт І (S-n(y)-Wsr.t), който съгласно Царственика на Манетон е Сесонхосис (1970 – 1934 г.г.пр.н.е.). Неговото лично прозвище е:
„Сен-Усерт”, или „Син-Усерт” – „синът на Усерт”.
Той е посветен на фетиша Усерт (виж “Книга на мъртвите”, гл. 110) и името на баща му Анемхат не е почетено. Според египетската етикеция от древността, фараона винаги бил зачеван от някое божество, което се явявало пред майка му евентуално въплътено в неговият земен баща. Затова в титулатурата на фараона задължително бил указван божествения му корен, като „син на Ра” и не винаги се упоменавало бащиното му име. Така е и в нашият пример, където вторият компонент от титула на Сенусерт е:
„Хепер-ка-Ра” – „Възродена душа на Ра”.
Титулатурата включвала институцията, с венцехвален епитет към нея и евентуално седалището. Примерно – „Хор, могъщ Бог, възсиял в Тива”, или „Хор животороден” (29, стр. 71 и 72). При Сенусерт е:
„Хор Анх-месут” – „Роден за живот като Хор (цар)”
Освен това, бил посочван обхвата на юрисдикцията му: примерно, птицата каня – сокола повелител на Долината и кобрата – владетелка на Делтата, както е в нашият пример:
„Анх-месут-небти”
– „Роден за живот с Двете Владетелки” (на Горен Египет – птицата каня и на Долен Египет – змията-кобра,) или „Роден да владее Горен и Долен Египет”.
И като последно, задължително било включвано венцехвалебствие към самият владетел, като „животороден златен Хор”, или „могъщ в силата и свят с короните си”( и т.н.30, 4, стр. 55 – 79). При Сенусерт е:
„Анх-месут-небти” – „Златен сокол роден за живот” – „роден да блести над другите” (31, стр. 623)
И като последно, задължително било включвано венцехвалебствие към самият владетел, като „животороден златен Хор”, или „могъщ в силата и свят с короните си”( и т.н.30, 4, стр. 55 – 79). При Сенусерт е:
„Анх-месут-небти” – „Златен сокол роден за живот” – „роден да блести над другите” (31, стр. 623)
Отблясък от тази “древноегипетска” традиция откриваме и в българската история, Бълг Арино. Върху един от пръстените (пръстен-печат) на Кана на Стара Велика БългАрия от VII-ми век Кубрат е изписаното „ХорБат”.
Което не е лично име на кана, а неговият институционен титул – “Хор-Старши”. Пример отлично илюстриращ същността на понятието, както и ясно указващ, за връзка институционните титули в Древен Египет и тези в по-късните български държави. Този титул указва и връзката между титуловането при българските управници и това при управниците в Древен Шумер, върху който въпрос ще се спрем по-натам.
2.5. Хор-бехдетски бил „Повелята” свише – небесната институция, всевиждащото небесно око, изворът на светлината, който осветява и благославя делата на своите деца – хората! Божествената жена „Светилището на Благородния” (ХатОр,) „Домът на Хор” била негова съпруга. Но тя е по принцип Богинята-Жена, Богинята-Майка, затова имала много прозвища – „Котка” (Бубастис,) „Лъвица” (Сехмет,) „Небесна” (Нут,) „Страшна и непримирима” (Нейт) и „Високопоставена” (Изида). Тези прозвища, или превъплъщения отразяват многостранната същност на жената-майка… Майката на децата на Хор не може да не е „Високопоставена” (Изида,) както е в гл. 112 на „Книга на мъртвите” и смисълът на цитираните по-горе стихове е, че майката на децата на Хор е високопоставена. С други думи “изида”. А не, че децата му са родени от неговата майка Изида (“Високопоставената”). Институцията (Хор) създава Хорсматауи („Обединителя”) и Той е роден от Хатор („онази”, на която институцията служи – домът на повелителя). Синът на ОзИрис Хор не може да е роден от друга, освен от „Високопоставената” (Изида). И в абстрактната си същност образите се преплитат, а те са едно, гледано по разному… Връзката на Хор с ОзИрис и неговите предшественици, започвайки от „свещенородения” Атум, целяла да удостовери божествения произход и същност на институцията. Архаичен Египет се управлявал от Съвета на царският род и Хор изразявал повелите му недвусмислено – независимо от двусмисленото си естество… И за да се изяснят нещата, трябва да се подходи към него, като към абстрактно понятие, защото всички тези персонажи са превърнати в абстракции от жреците, като с тяхните „превъплъщения” обрисували образно същността им, за да се запечатат те устойчиво в паметта на общността на хората. Целият мит за ОзИрис (древно БългАрското предание, за блестящият цар обединил седемте азийски племена и поставил основата на дълбокомъдра философска концепция целяща да създаде от човеците социална общност – “Роденият от слънцето”, “Дракона обединяващ дома”, “Окото на Всевисшния”, което следи своите деца от небето) бил необходим на египетските мъдреци единствено и само, като обосновка на концепцията за държавното формирование. Затова той е вписан в египетската действителност и се явява спойката на цялото египетско етническо, лингвистично и културно многообразие. Този мит спекулативно е променян и и обхваща от социално-битови елементи, до висши, абстрактни комплицирани конструкции недостъпни до масовия жител на страната. И този процес на мистификация на образите довел до положението, в последствие, те да са неразбираеми, дори и за посветените…
2.6. Ако приемем, БолгАрино, че изложеното до тук е ясно, идва и въпросът: какъв е смисъла на понятието „хор”? Някои автори определят „хор” (Hr), като „небесен”, „планински”, от (hrt) – „небе” (1, стр. 168). Обсъждайки обаче всички фактори, по-скоро тези специалисти са водени от фонемата „гор” в руския език, както в него се произнася името Хор. Не, че в горното няма нищо вярно, защото „ορος” е „планина”, „хълм”, „възвишение” (ст.-гр.,) „or” е „благородна, планинска земя” (англ.,) а БългАрското понятие „гора” означава „множество извисили се дървета”, както и „множество възвишения”, откъдето и значението „планина” в руския и в старобългарския език. Но „небе” у древните египтяни е „нут” и е от женски род, като женски паралел на първичния океан „нуну” (4, стр. 37). В изписването на „хор”, „бог” и „цар” при египтяните има обединителен елемент, свързан с изобразяването на сокол в йероглифите им. Това, може да се каже, е „словообразуващата морфема” на тези слова. Соколът е „господар на небесата”. Той е „небесен” и по подразбиране „божествен”, „превъзходен” и „благороден” – Той е роден от Бог и е син на Бог ОзИрис. Хор е герой в делата си! Хор е „издигнат”, „възвишен”, „господар”, „повелител” и с всичките си качества цар! Хор въобще е блестящ Бог и Негови са Царството Небесно, както и съдбите човешки и замните владения. Той се превъплъщава в своя Бог-баща!.. И всичко сякаш е казано… За древните египтяни „хор” означавало „цар” и „сокол” – „небесен повелител”, „бог”! Но… защо днес, за съвременните египтяни (и не само за тях,) това е понятие навяващо само спомени за древността?..
2.7. Думата „хор” е образувана от морфемата [{гл.}р], добавяйки префиксния звук [х] от издишването, при изговарянето й. А основната морфема [{гл.}р] е една от най-древните„индоевропейски” морфеми. В старогръцкият език от нея са формирани такива слова като „αρχι” - ”главен”; „αρχος” - „вожд, водач, началник, главатар”; „αρχη” – „начало, началство, ръководство, власт, управление”; „ουρανος, ουρανιος” (УрАн) – „небе” („на висините простора”) и споменатото „ορος” (ор) – „планина”, „хълм”; “аря” в санскрита5), както и древноперсийското “айрия”, означаващи “благородник”, “знатен”, “човек с известен, добър произход”; “er” – “той”, в немския и английския език, както и “Erde”, съответно “Erthe” – “земя”, като небесно тяло, територия – не почвата, пак там; „ур” – стръмнина, насип, вал, укрепление, изкуствено заграждение – при шумерите; „урва” – „стръмнина, пропаст”, „кър”6) – „поле, равнището в полите на възвишенията” и много други в българският език. Под формите на суфикси, означаващи „той”, „в общия смисъл личността, персоната, която носи някакви качества, или осъществава определени функции и дейности”, тази морфема е застъпена широко в индоевропейското словообразуване. Примери безчет: зидар, овчар, кожар, грънчар; “commander” (командир) -„военноначалник”, „той – който издава устни заповеди”, от “commande” (устна заповед,) във френския език; imperator (император) – „той, който властва”, от imperium (власт,) в латинския език и т.н., и т.н.. Производната морфема [х][{гл.}р], както и чистата й форма се среща широко в БългАрските диалекти, като многосмисловно и променящо се според ударението понятие. В БългАрския език това древно слово разкрива напълно своето смисловно величие. Неговият абстрактен смисъл е: „единство на множеството” – абстрактно понятие изразяващо „той – главният, който обединява с превъзходните си качества, с благородният си статус множеството”, както и самото обединение… „Хор” е „добър”, „харен”. Той е „горен” (демек издигнат,) „възвишен”, „благороден”, „божествен”, „небесен”, „свещен” и „блестящ”. Със статуса си на носител на тези качества, Той общува,хортува, казва, говори, нарежда и повелява, и със силата на словото си „хора” сбира, като общност формирана около Него. Обединение хортуващо (общуващо) с Хор, вслушано в мъдростта на думите и повелите Му. Общност завладяна от харизмата Му и благородният му блясък. Не сборище на диви и себелюбиви човеци – а социална общност, хор с висок статус, озарен от божествената Му същност…
2.8. Той е „ор” (хор,) Той е „ар” (хар,) Той е дева! Благороден дух – Светлината на Божествения Огън, около която те са се хванали яко един за друг… Хор, който понася песента си нагоре, към сияйното небе и в единството си усеща силата на словото си… В хармонията на своя Хор, хората се изпълват с доброта един към друг и се чувстват харни („добри”,) и извисени… Човек е сам – а те са хора, залюляни в единен ритъм! Пеещи, наричащи в хор и понесли се в диво хоро! Хорото се вие и увлича в бесовският си ритъм душите им… Ритуал, в който всяка стъпка е мисъл, всяко движение – дивна страст… Неравноделен ритъм на многократно повтарящи се движения ставащи все по-бързи… Раз, два, хопа-ха! Хорото се люлее и ги понася в транс към небесата… Хоро на хора, в хорустремени към своя съвършен, божествен Свят… Вие сте хора!.. Ритуал, който само духът БолгАрски може да проумее!.. Вие сте Хора!.. И хора (както и χωρα, -η, в старогръцкия език) е мястото, което ви сбира – вашата МеРа, вашата земя, вашият дом – землището на общността, на което по празник вашите [х][О, Ра!] се вият; земята върху която свещенодействате – земята, която орете и засявате със святото семе на бъдното…
Що ли си забравил ти, БолгАрино, че хороводните стъпки са определени движения от древното БългАрско бойно изкуство!?. А бойните изкуства дедите ни създали, не само като средство за ефективна отбрана и нападение, но и като част от мирова философия… С посвещаване в този неравноделен ритуал човеците в хора се превръщали – в един дух, една мисъл, една общност – всички сляти в едно, полетяли към небето… с озарени отРа(Божествена благодат)дост лица… Те били хора, които на Земята-черната, своя Божествен свят съграждали… Те били едно - едно тяло, едно сърце, една мисъл… Те били БолгАри – Славни, Благородни, обединени в името на всеобщото си благо… Велика Космогония, към която те водя, БолгАрино… Теб, който сърцето ти неиздържа, кога чуе неравноделния ритъм… И ти рипваш и ставаш един от тази понесла се към небесата бесовица… За да се проумее същността на Хор, ОзИрис и цялата египетска митология - частица от тази мирова философия трябва да станеш! Щото тя не е автохонна – тя е Болг Арска, БългАрино! На народа, който бил… владял… и си отишъл… А дето са остали – те с времето се разтворили сред египетската реалност… Но там – дълбоко в пластовете на Земята-черната, от преди Архаичното царство, Болг Арино, следите на дедите ни са зарити… Затуй ела! Ела да продължим да ровим времето безмерно, за да изровим блясъка на Народа на Хора Небесен…
Което не е лично име на кана, а неговият институционен титул – “Хор-Старши”. Пример отлично илюстриращ същността на понятието, както и ясно указващ, за връзка институционните титули в Древен Египет и тези в по-късните български държави. Този титул указва и връзката между титуловането при българските управници и това при управниците в Древен Шумер, върху който въпрос ще се спрем по-натам.
2.5. Хор-бехдетски бил „Повелята” свише – небесната институция, всевиждащото небесно око, изворът на светлината, който осветява и благославя делата на своите деца – хората! Божествената жена „Светилището на Благородния” (ХатОр,) „Домът на Хор” била негова съпруга. Но тя е по принцип Богинята-Жена, Богинята-Майка, затова имала много прозвища – „Котка” (Бубастис,) „Лъвица” (Сехмет,) „Небесна” (Нут,) „Страшна и непримирима” (Нейт) и „Високопоставена” (Изида). Тези прозвища, или превъплъщения отразяват многостранната същност на жената-майка… Майката на децата на Хор не може да не е „Високопоставена” (Изида,) както е в гл. 112 на „Книга на мъртвите” и смисълът на цитираните по-горе стихове е, че майката на децата на Хор е високопоставена. С други думи “изида”. А не, че децата му са родени от неговата майка Изида (“Високопоставената”). Институцията (Хор) създава Хорсматауи („Обединителя”) и Той е роден от Хатор („онази”, на която институцията служи – домът на повелителя). Синът на ОзИрис Хор не може да е роден от друга, освен от „Високопоставената” (Изида). И в абстрактната си същност образите се преплитат, а те са едно, гледано по разному… Връзката на Хор с ОзИрис и неговите предшественици, започвайки от „свещенородения” Атум, целяла да удостовери божествения произход и същност на институцията. Архаичен Египет се управлявал от Съвета на царският род и Хор изразявал повелите му недвусмислено – независимо от двусмисленото си естество… И за да се изяснят нещата, трябва да се подходи към него, като към абстрактно понятие, защото всички тези персонажи са превърнати в абстракции от жреците, като с тяхните „превъплъщения” обрисували образно същността им, за да се запечатат те устойчиво в паметта на общността на хората. Целият мит за ОзИрис (древно БългАрското предание, за блестящият цар обединил седемте азийски племена и поставил основата на дълбокомъдра философска концепция целяща да създаде от човеците социална общност – “Роденият от слънцето”, “Дракона обединяващ дома”, “Окото на Всевисшния”, което следи своите деца от небето) бил необходим на египетските мъдреци единствено и само, като обосновка на концепцията за държавното формирование. Затова той е вписан в египетската действителност и се явява спойката на цялото египетско етническо, лингвистично и културно многообразие. Този мит спекулативно е променян и и обхваща от социално-битови елементи, до висши, абстрактни комплицирани конструкции недостъпни до масовия жител на страната. И този процес на мистификация на образите довел до положението, в последствие, те да са неразбираеми, дори и за посветените…
2.6. Ако приемем, БолгАрино, че изложеното до тук е ясно, идва и въпросът: какъв е смисъла на понятието „хор”? Някои автори определят „хор” (Hr), като „небесен”, „планински”, от (hrt) – „небе” (1, стр. 168). Обсъждайки обаче всички фактори, по-скоро тези специалисти са водени от фонемата „гор” в руския език, както в него се произнася името Хор. Не, че в горното няма нищо вярно, защото „ορος” е „планина”, „хълм”, „възвишение” (ст.-гр.,) „or” е „благородна, планинска земя” (англ.,) а БългАрското понятие „гора” означава „множество извисили се дървета”, както и „множество възвишения”, откъдето и значението „планина” в руския и в старобългарския език. Но „небе” у древните египтяни е „нут” и е от женски род, като женски паралел на първичния океан „нуну” (4, стр. 37). В изписването на „хор”, „бог” и „цар” при египтяните има обединителен елемент, свързан с изобразяването на сокол в йероглифите им. Това, може да се каже, е „словообразуващата морфема” на тези слова. Соколът е „господар на небесата”. Той е „небесен” и по подразбиране „божествен”, „превъзходен” и „благороден” – Той е роден от Бог и е син на Бог ОзИрис. Хор е герой в делата си! Хор е „издигнат”, „възвишен”, „господар”, „повелител” и с всичките си качества цар! Хор въобще е блестящ Бог и Негови са Царството Небесно, както и съдбите човешки и замните владения. Той се превъплъщава в своя Бог-баща!.. И всичко сякаш е казано… За древните египтяни „хор” означавало „цар” и „сокол” – „небесен повелител”, „бог”! Но… защо днес, за съвременните египтяни (и не само за тях,) това е понятие навяващо само спомени за древността?..
2.7. Думата „хор” е образувана от морфемата [{гл.}р], добавяйки префиксния звук [х] от издишването, при изговарянето й. А основната морфема [{гл.}р] е една от най-древните„индоевропейски” морфеми. В старогръцкият език от нея са формирани такива слова като „αρχι” - ”главен”; „αρχος” - „вожд, водач, началник, главатар”; „αρχη” – „начало, началство, ръководство, власт, управление”; „ουρανος, ουρανιος” (УрАн) – „небе” („на висините простора”) и споменатото „ορος” (ор) – „планина”, „хълм”; “аря” в санскрита5), както и древноперсийското “айрия”, означаващи “благородник”, “знатен”, “човек с известен, добър произход”; “er” – “той”, в немския и английския език, както и “Erde”, съответно “Erthe” – “земя”, като небесно тяло, територия – не почвата, пак там; „ур” – стръмнина, насип, вал, укрепление, изкуствено заграждение – при шумерите; „урва” – „стръмнина, пропаст”, „кър”6) – „поле, равнището в полите на възвишенията” и много други в българският език. Под формите на суфикси, означаващи „той”, „в общия смисъл личността, персоната, която носи някакви качества, или осъществава определени функции и дейности”, тази морфема е застъпена широко в индоевропейското словообразуване. Примери безчет: зидар, овчар, кожар, грънчар; “commander” (командир) -„военноначалник”, „той – който издава устни заповеди”, от “commande” (устна заповед,) във френския език; imperator (император) – „той, който властва”, от imperium (власт,) в латинския език и т.н., и т.н.. Производната морфема [х][{гл.}р], както и чистата й форма се среща широко в БългАрските диалекти, като многосмисловно и променящо се според ударението понятие. В БългАрския език това древно слово разкрива напълно своето смисловно величие. Неговият абстрактен смисъл е: „единство на множеството” – абстрактно понятие изразяващо „той – главният, който обединява с превъзходните си качества, с благородният си статус множеството”, както и самото обединение… „Хор” е „добър”, „харен”. Той е „горен” (демек издигнат,) „възвишен”, „благороден”, „божествен”, „небесен”, „свещен” и „блестящ”. Със статуса си на носител на тези качества, Той общува,хортува, казва, говори, нарежда и повелява, и със силата на словото си „хора” сбира, като общност формирана около Него. Обединение хортуващо (общуващо) с Хор, вслушано в мъдростта на думите и повелите Му. Общност завладяна от харизмата Му и благородният му блясък. Не сборище на диви и себелюбиви човеци – а социална общност, хор с висок статус, озарен от божествената Му същност…
2.8. Той е „ор” (хор,) Той е „ар” (хар,) Той е дева! Благороден дух – Светлината на Божествения Огън, около която те са се хванали яко един за друг… Хор, който понася песента си нагоре, към сияйното небе и в единството си усеща силата на словото си… В хармонията на своя Хор, хората се изпълват с доброта един към друг и се чувстват харни („добри”,) и извисени… Човек е сам – а те са хора, залюляни в единен ритъм! Пеещи, наричащи в хор и понесли се в диво хоро! Хорото се вие и увлича в бесовският си ритъм душите им… Ритуал, в който всяка стъпка е мисъл, всяко движение – дивна страст… Неравноделен ритъм на многократно повтарящи се движения ставащи все по-бързи… Раз, два, хопа-ха! Хорото се люлее и ги понася в транс към небесата… Хоро на хора, в хорустремени към своя съвършен, божествен Свят… Вие сте хора!.. Ритуал, който само духът БолгАрски може да проумее!.. Вие сте Хора!.. И хора (както и χωρα, -η, в старогръцкия език) е мястото, което ви сбира – вашата МеРа, вашата земя, вашият дом – землището на общността, на което по празник вашите [х][О, Ра!] се вият; земята върху която свещенодействате – земята, която орете и засявате със святото семе на бъдното…
Що ли си забравил ти, БолгАрино, че хороводните стъпки са определени движения от древното БългАрско бойно изкуство!?. А бойните изкуства дедите ни създали, не само като средство за ефективна отбрана и нападение, но и като част от мирова философия… С посвещаване в този неравноделен ритуал човеците в хора се превръщали – в един дух, една мисъл, една общност – всички сляти в едно, полетяли към небето… с озарени отРа(Божествена благодат)дост лица… Те били хора, които на Земята-черната, своя Божествен свят съграждали… Те били едно - едно тяло, едно сърце, една мисъл… Те били БолгАри – Славни, Благородни, обединени в името на всеобщото си благо… Велика Космогония, към която те водя, БолгАрино… Теб, който сърцето ти неиздържа, кога чуе неравноделния ритъм… И ти рипваш и ставаш един от тази понесла се към небесата бесовица… За да се проумее същността на Хор, ОзИрис и цялата египетска митология - частица от тази мирова философия трябва да станеш! Щото тя не е автохонна – тя е Болг Арска, БългАрино! На народа, който бил… владял… и си отишъл… А дето са остали – те с времето се разтворили сред египетската реалност… Но там – дълбоко в пластовете на Земята-черната, от преди Архаичното царство, Болг Арино, следите на дедите ни са зарити… Затуй ела! Ела да продължим да ровим времето безмерно, за да изровим блясъка на Народа на Хора Небесен…
Няма коментари:
Публикуване на коментар