четвъртък, 10 март 2016 г.

За УМЪТ, ВЯРАТА И БОГ






КАКВО Е УМЪТ
откъс от Книгата на Румен Чорбаджийски "Ти си Това"


Месеците минаваха, а през това време нещо вътре в мен все ме караше да търся, да изучавам, да проверявам нещата до които се докосвах. Така пресях много информация свързана с духовенството. Трябваше да разширя мирогледа си.., но все не намирах подходящата литература… Така след време попаднах на лекциите на Кришнамурти. Вътрешно разбрах, че това е нещото което съм търсил толкова време. Искам да представя част от неговите анализи пресети чрез моя мироглед.

Умът е познатото - а познатото е това което е преживяно. С това мерило ние се опитваме да познаем Непознатото. Но познатото очевидно никога не познава Непознатото, то може да познава само онова което е преживяло, на което са го научили, което е натрупало. Може ли умът да види истината за собствената си неспособност да познае Непознатото?

Разбира се, ако виждам съвсем ясно, че умът ми не може да знае Непознатото, съществува абсолютен покой. Ако смятам, че мога да уловя Непознатото със способностите на познатото, вдигам много шум, говоря, отхвърлям, избирам, опитвам се да намеря път към него. Но ако умът осъзнава пълната си неспособност да познае Непознатото, ако вижда че не може да направи и една крачка към неизвестното, тогава какво става? Тогава умът притихва, той не е отчаян, вече не търси нищо. Движението на търсенето може да бъде само от познатото към познатото и единственото което може да направи умът е да осъзнае, че това движение никога няма да разкрие Непознатото. Всяко движение от страна на познатото е пак в полето на познатото.

Това е единственото което трябва да проумея, това е единственото което умът трябва да осъзнае. Тогава без никаква стимулация, без никаква целенасоченост умът притихва. Когато умът е празен, смълчан, когато е в състояние на пълно отрицание - което не е празнота, нито обратното на позитивността, а едно различно състояние в което е престанала всяка мисъл - само тогава е възможно да се появи онова което е неназовимо.

Ако вярваме в Бог вярата ни със сигурност е резултат на средата ни. Има хора които още от детството са научени да отричат Бог и такива които са научени да вярват в Бог. Затова ние формулираме концепции за Бог според възпитанието си, според произхода си, според индивидуалните си особености, според предпочитанията си, според надеждите и страховете си. Очевидно тогава тъй като не разбираме процеса на собственото си мислене, концепциите за Бог нямат никаква стойност, нали? Защото мисълта може да проектира всичко каквото и хареса. Тя може да създава и отрича Бог. Всеки човек може да измисли или да унищожи Бог според склонностите, удоволствията и болките си. А трябва да знаете, че вашият собствен ум може да сътвори образа на каквото си пожелае, може да си представи Бог с брада или с едно око, може да го направи син или червен. Ако копнеете да видите Бог в определен вид, видения от вас образ ще съответства на желанията ви, но този образ няма да бъде Бог, нали? Ако изпитвате мъка и искате да намерите утеха или ако сте романтични в религиозните си стремежи, в крайна сметка ще сътворите един Бог, който ще отговаря на потребностите ви, но пак няма да бъде Бог. Следователно, докато мисълта е активна, формулираща, измисляща, онова което е отвъд времето никога не може да бъде открито. Бог или действителността ще бъдат открити едва тогава когато мисълта се преустанови.

Когато навън в света съществува все по-голяма несигурност, очевидно има копнеж за вътрешна сигурност. Тъй като не можем да намерим сигурност навън, ние я търсим в една идея, в мисълта и затова създаваме онова което наричаме Бог и тази концепция се превръща в една сигурност. Разбира се, умът който търси сигурност, не може да открие истинското, вярното. За да проумеем какво е онова което е отвъд времето, фабрикациите на мисълта трябва да спрат. Мисълта не може да съществува без символи, образи, без думи. Думите са само средство за общуване, но думата не е обект. Думата, символа не са действителност и когато човек затъне в думите, тогава става много трудно да се измъкне от символите, думите от идеите които пречат на възприятието. Въпреки че трябва да използваме думи, думите не са факти. Т.е. от самота и отчаяние човек е предал святост на една идея, на един образ, създаден от ръката или ума. Образът е станал изключително важен за християните, индусите, за будистите и т.н. и те са вложили усещането за святост в този образ. Можем ли да отстраним – не устно, не теоретично, а действително да го отстраним този образ и да видим цялото безплодие на това действие?

Тогава можем да започнем да задаваме въпроси. Но няма кой да ни отговори, защото всеки въпрос който си задаваме не може да получи отговор от никого и най-малкото от нас самите. Но това което можем да направим е да поставим въпроса и да го оставим да къкри, да ври – да оставим този въпрос да се движи. И човек трябва да притежава способността да следва този въпрос навред. За да преживеем, за да осъзнаем онова което е отвъд времето, ние очевидно трябва да познаваме и да разберем процеса на времето. Умът е резултат на времето, той се гради върху спомените от вчера.

На мен ми е пределно ясно, че всичките божества като Брахман и т.н. са продукт на времето, защото са описани като единици за време. Вижте, божествата описани в индийската литература като Пара Брахман, Брахман, Вишну, Пуруша и т.н. описват пълният кръг на времето, както и енергийните центрове – вярно е, че са форма и разновидности на Космическото съзнание, но все пак са във времето.

Индивидуалният дух никога не може да излезе от рамките на времето, защото дух и душа е едно и също нещо. Но душата има двойствен аспект – в първия тя е въплътена в ума и неговите модификации и в материалното тяло, а втория аспект е трансцедентален. Но при втория аспект душата няма пряк контакт с тялото и затова се нарича дух, това състояние на духа се образува след физическата смърт. Смъртта представлява прекъсване на връзката между ума и тялото, но след като прекъсне връзката с тялото, духа остава в границите на времето. Божествата са просто центрове на времето от където се излъчва някакъв енергиен поток. Вярно, духът който стигне до центъра наречен Брахман ще бъде в блаженство много, много години. Но това не му дава абсолютната свобода, защото е в рамките на времето и рано или късно ще претърпи отново прераждане в материалният свят, като по този начин се трупа Карма и така отново и отново… Това е непрекъснат цикъл, а смъртта и раждането са само запетаи в едно безкрайно изречение. Толкова е просто…

Това означава, че е пълна глупост да се боготвори нещо което е в рамките на времето, а това важи и за свещените писания защото са нещо познато, а щом е познато то е продукт на ума – а той никога не може да надхвърли себе си.

А възможно ли е да се освободим от мултипликациите на вчерашните дни, които представляват процеса на времето? Естествено това е много сериозен проблем, той не е въпрос за вярване или невярване. Вярването и невярването са процес на невежество, докато разбирането на времевото качество на мисълта поражда свобода, в която единствено може да бъде откритието. Но повечето от нас искат да вярват, тъй като това е много по удобно, дава ни чувство за сигурност. Разбира се същата тази вяра ни разделя, ти вярваш в едно аз в друго. За това вярата действа като бариера, тя е процес на разделяне. В такъв случай важното е не възпитаването на вяра или неверие, а разбирането на умствения процес. Мисълта е време и всичко което тя проектира трябва да е временно, следователно мисълта просто не може да надхвърли себе си. За да открие какво е отвъд времето, мисълта трябва да престане и това е най-трудното, защото краят на мисълта не идва чрез дисциплина, чрез контрол, чрез отхвърляне или потискане. Мисълта свършва само тогава когато разберем целия процес на мислене. За да намерим Бог, онова което е отвъд времето, ние трябва да проумеем процеса на мисълта – т.е. процеса на себе си.

Аз-ът е много сложен, схематично се опитах да го представя в предната глава. Той не е на едно ниво, а е съставен от много мисли, много същества, всяко с противоречие с другите. Трябва да има постоянно осъзнаване на всички тях, осъзнаване в което няма избор, няма преценяване или сравняване. Т.е. трябва да се виждат нещата такива каквито са, без да се изопачават или превеждат. В мига в който видим или преценим видяното, ние го изкривяваме в съответствие с обусловеността си. За да разкрие реалността или Бог не може да има вяра, защото приемането и отхвърлянето са пречка за откритието. Умът трябва да разбере, че стремежът за някаква сигурност е илюзия. Единствено умът съвършено свободен от всякакъв вид притежание може да открие – и то е много трудна задача. Това не означава, че трябва да се оттеглим в манастир или да се изолираме в някаква вяра, тъкмо обратното, нищо не може да съществува в изолация. Само в разгара на взаимоотношенията може да открием спонтанно себе си такива, каквито сме. Именно това откриване на себе си такива, каквито сме, води до фундаментална трансформация на нашата същност…

Има нещо по важно. Животът в настоящият си вид е доста празен и ние се опитваме да го напълним с музика, литература, с забавления, с развлечения, с идеи, с познания. Но когато навлезем в това малко по-дълбоко и широко, човек открива колко е празен, колко плитко е цялото съществуване макар да има титли, притежания, способности. Животът е празен и когато го осъзнаем, искаме да го напълним. Ние търсим пътища и средства не само да запълним тази празнота, но и да намерим нещо, което не може да бъде измерено от човека. И защо е всичко това? Защото се страхуваме - основно това е причината. От страх - не само от всекидневната белачка на живота, страхът да не се осъществиш, престиж, известност, да нямаш власт, положение - и всичко това поражда много страх и след време човек се примирява с този страх. Но тъкмо заради този вътрешен страх вярата става толкова важна. Изправен пред съвършената празнота на живота, човек продължава да се държи за вярата, той създава за себе си своя собствена вяра, за да открие и постигне онова необикновено нещо което е търсил, търсил…

И така човек търси. Естеството, структурата на това търсене е съвсем ясна. В търсенето участва процесът на разпознаването - т.е. когато го намерите, каквото и да е то, трябва да можете да го разпознавате, иначе търсенето е безсмислено. Проследете моля ви това. Човек търси нещо с надеждата да го намери, а когато го намери да го разпознае. Но разпознаването е действието на паметта, следователно вече се загатва, че вие вече сте го знаели. Или, тъй като сте толкова строго обусловени от пропагандата на всички организирани религии, вие се самохипнотизирате. И когато търсите, вие вече имате определена концепция, идея за това което търсите и когато го намерите, това означава, че вече го знаете, иначе не можете да го разпознаете. По тази причина то изобщо не е вярно.

Истината е нещо моментно. Подобно на добродетелта, подобно на красотата тя не е трайна. Онова което е трайно е продукт на времето, а времето е мисъл. Очевидно времето не е пътят, нито вярата, нито изкуствените дисциплини налагани от системата, от учителя, от философа, от свещеника – всичко това е толкова детинско. Възможно ли е тогава да не преминаваме през всичко това и въпреки това да стигнем до онова необикновено нещо, което е извън времето?

Защото То не може да бъде поканено, не може да бъде издирено защото умът е твърде глупав, твърде малък, начините ни на живот са твърде объркани за това огромно, това необятно нещо за да го поканим в толкова малка къща. Невъзможно е да го поканим. За да го поканите трябва да го познавате, а вие не можете да го познавате, защото в мига в който кажете “знам”, вие не знаете. В мига в който кажете че сте го намерили, вие не сте го намерили. Ако кажете че сте го опитвали, значи че никога не сте го опитвали. Тогава как е възможно да намерите Непознатото? Може ли познатото което е моят ум да търси Непознатото? Ако не познавам действителността, истината, как мога да я търся?

Сигурно тя трябва да дойде, аз не мога да я преследвам. Ако тръгна да я гоня преследвам нещо, което е познато проектирано от мен. Тогава какво е онова което ни подтиква да търсим Непознатото? Според мен това е достатъчно ясно: собственото ни желание да сме по сигурни, да избягаме от болката, от объркването, от мъката и дори от глупавите караници с противоположната половинка. Това е очевидния ни подтик. Когато го има този подтик, този стремеж, ще намерите прекрасно измъкване в Буда, Христос, религията, секти, организации или в политически лозунги и всичко останало. Това не е действителността, Непознатото. За това стремежът към Непознатото трябва да престане, трябва да спре. Което означава, че трябва да има разбиране за натрупаното познато, което е умът. Това е доста трудна задача. Няма да го научите с една лекция или като прочетете една книга. Необходима е постоянна бдителност, постоянно осъзнаване на всяко движение на мисълта, не само когато сте будни, но и когато спите.

Това трябва да бъде цялостен процес а не частичен, без осъждания и приемане на нещата такива каквито са. Само тогава умът може да бъде неподвижен. Никоя медитация или дисциплина не могат да направят ума неподвижен - в истинския смисъл на думата. Нашата работа е да проумеем объркването, бурята, нещастието в себе си. И тогава онова нещо загадъчно оживява, изпълнено с радост.

Изключително важно е да разберем защо създаваме или формулираме една идея? Защо изобщо умът формулира идеята? Под формулиране имам предвид създаването на философии, рационални, хуманистични или материалистични идеи. Идеята е организирана мисъл, в тази организирана мисъл живее човекът. Това правим всички ние, независимо дали сме религиозни или не. Ако човек се наблюдава, ще установи че формулира една идея когато има намерение. А когато сте напълно активни, което изисква цялото ви внимание - това е действие. Когато има действие тогава няма идея, ние просто действаме. За да се извърши някакво действие, това изисква цялото внимание от наша страна. Тогава сме напълно внимателни. Същото е и със слушането. Когато вниманието ни е насочено например към музика, птиците, природата и т.н. тогава има само слушане, това е състояние на внимание и точно в това състояние няма идея. Ние създаваме или възприемаме идеите, когато тези идеи ни дават сигурност, чувство за увереност. И това усещане за увереност, това усещане за безопасност поражда идеите и ние бягаме в тези идеи и за това няма действие. Създаваме или формулираме идеи тогава, когато не разбираме напълно онова което е. Така идеите стават много по-важни от факта. За да открием действителността, факта - дали съществува или не съществува Бог идеите нямат никакво значение.

Няма значение дали вярвате или не вярвате, дали сте вярващ или атеист. За да откриете, вие се нуждаете от цялата си енергия, от пълната си цялостна енергия която не е накъсана, която не е разпокъсана. Енергия която не е изкривена и не е изопачена. Затова за да разберете, да откриете дали съществува такова нещо като онази действителност която човек е търсил милиони години, вие трябва да имате енергия - съвсем цялостна незамърсена енергия. А къде се пилее тази енергия? Тя се пилее в конфликтите. Основната причина за конфликта е бягството - бягството чрез идеи. Моля наблюдавайте себе си: вместо да посрещнете да кажем - завистта, ревността, вместо да влезете в пряк контакт с тях вие казвате:

“Как ще ги преодолея? Какво да правя? Кои са методите чрез които да не бъда ревнив?” – което са все идеи и следователно бягство от факта че ревнувате, изплъзване от факта че ревнувате. Изплъзването от факта чрез идеи не само пилее енергията ви, но и ви пречи да установите пряк контакт с факта. Идеята както разбрахме пречи на вниманието. За това когато наблюдавате или осъзнавате това чувство ревност и му отдавате цялото си внимание без идеи, тогава ще видите, че сте в пряк контакт с това чувство. Единственото което трябва да се прави тогава, е да се наблюдава това чувство. След известно време ще установите, че в следващите мигове това чувство на ревност престава да съществува. Тогава разполагате с повече енергия да посрещнете следващото чувство. За да осъществите цялостна промяна вие трябва да имате енергия – не енергията която идва от потискането, от разни ритуали и догми, а това е енергия която идва при вас когато не бягате в идеи. Бягаме от факта не само когато тичаме в храма и всичко останало, но и чрез думите, чрез споровете, мнения и преценки. Имаме толкова начини за изплъзване от факта.

Например да вземем факта, че даден индивид е с по-слаби умствени възможности. И когато осъзнаете че сте с по-глупав, бягството е да се опитате в момента да станете по-умен. Но за да станеш чувствителен се изисква цялото ти внимание да се насочи към онова състояние на ума, което е глупаво. За това се нуждаем от енергия, която не е резултат от някакво напрежение, но тя се появява при пълната липса на усилие. Проумейте този съвсем прост, действителен факт. Ние губим енергията си чрез усилието и че загубата на енергията чрез усилието ни пречи да установим пряк контакт с факта. Когато полагам огромно усилие да слушам, цялата ми енергия отива в полагането на усилие и аз действително слушам. Но когато обръщам внимание единствено на гнева или на друго състояние на ума, без да бягам чрез думи съждения или преценки, тогава това е състояние на внимание и то е свободно от нещото наречено гняв.

Точно това е разковничето - вниманието което е събиране на енергия не е усилие. Само умът който не полага усилие е религиозен ум. И затова единствено този ум може да открие дали има или няма Бог. Нашият живот е толкова дребнав, толкова мизерен, има толкова много отчаяние и толкова много нещастие. Живели сме няколко милиона години и няма нищо ново. Погледнете!

Когато умът се изправя срещу проблем, той винаги търси изход, като се опитва да го разреши, да го преодолее, да го заобиколи или да го прескочи, винаги прави нещо с проблема - умът се движи или навън или навътре. Ако не се движеше в никоя посока - тогава изобщо нямаше да има движение било то навън или навътре, а щеше да остане само проблемът… И тогава умът щеше да експлодира… Опитайте някой път и ще се убедите в действителността на казаното - в което не е необходимо да вярвате, да оспорвате или да не оспорвате. Тук няма авторитет. Затова когато има такава концентрация на енергията, която е резултат от липсата на усилие и когато тази енергия не се движи в никаква посока, в този момент настъпва Сътворяването. Сътворяването не означава да се раждат деца или да се нарисува картина или да се напише стихотворение или да се приготви вкусно ястие. Това не е сътворяване, то е просто резултат на определено умение, дарба или овладяване на дадена техника. Изобретението не е сътворяване. Сътворяването може да се появи само когато сте мъртви за времето, т.е. когато няма утре. Сътворяването може да се случи когато имате пълна концентрация на енергията, която изобщо не се движи нито навън нито навътре. И това сътворяване е истината, Бог или каквото пожелаете - тогава думата няма значение.

Тогава тази експлозия, това сътворяване може да се усети от човек, но то трае само миг, никога не продължава по-дълго. Защото ако продължи по-дълго, нашите тела няма да издържат, те ще се унищожат. Все едно в една инсталация от 120 V да пуснеш напрежение от 6000 V, много просто е че няма да издържи. Така е и с нас хората. Тази експлозия която се образува от липсата на някакво движение на енергията в човек, може да се изтърпи само за миг, но не и за повече.

Забелязал съм и нещо друго. Когато има такава експлозия в мен, после никога не е същото. Претърпявам вътрешна трансформация която оказва влияние върху абсолютно всичко в системата човек. Но с течение на годините, този миг се изпълва с неповторимо и неописуемо усещане в което няма различие между мен и околната среда. Всичките ми сетива, както и двигателните ми органи са изцяло в този неповторим и неназовим усет който е в основата на блаженството. В това състояние няма мисъл, нито движение на ума, единственото което е останало е възприятието. Думите са толкова мъртво нещо с точно определено значение, а онова “което е” е отвъд всички думи и описания. Почти е невъзможно да се опише.

Но то е тук - непознато, неназовимо. То е в очите, в дъха. Очите могат да виждат, да гледат, но когато дойде този миг - те са съвършено различни от органа око и въпреки това са същите очи. Има само виждане, очите виждат отвъд времето и пространството. Има любов, която е тленна и въпреки това е над всичко. То е тук неразрушимо, неназовимо, незнайно. Никоя мисъл не би могла да проникне в него, никое действие не би могло да го докачи, прозрачно “чисто”, недокоснато и толкова убийствено красиво. Не е нещо, което мисълта да улови и да съхрани в паметта за да си го спомня. То е тук и когато изпълни моя ум, тогава всяка мисъл в мен умира. Тази другост е тук и покрива всичко около мен, като изпълва ума и сърцето ми. Тогава аз осъзнавам красотата и любовта на тази другост. Това не е любовта съхранявана в образи, извиквана от символи, картини и думи, нито обгърната в завист и ревност, но любов която съществува свободно от мисълта и чувството. Тя се излива със своето неизмеримо изобилие... Тази странна благодат идва когато си пожелае, но с всяко посещение дълбоко вътре настъпва трансформация, никога не се проявява по един и същи начин. Тя е тук и всички неща притихват, мозъкът и тялото. Дълбочината й няма край, съществуването й е без време и пространство. Мисълта не може да я обмисли, нито чувството да си пробие път до нея, не е плод на въображението. Въображението пресеква когато има действителност. Дори и медитацията не може да породи действителността, нея нищо не може да я породи…

За да преживее Непознатото, самият ум трябва да бъде Непознатото. Какво сме ние, ако не натрупване на познатото, на всички беди, суети, амбиции, болки, реализации и неудовлетворения. Всичко това е познатото, а докато умът функционира в полето на времето, той не може да бъде Непознатото. Това не е нещо сложно или тайнствено. Описвам очевидните факти на всекидневното ни съществуване. Натоварен с познатото умът търси да открие Непознатото. Как е възможно? Ние всички говорим за Бог, във всяка религия, във всяка църква или храм се използва тази дума, но винаги в образа на познатото. Едва неколцина, малцина изоставят църквите, храмовете, книгите и продължават напред за да открият. Целият този процес на откривателство е религия. Религията няма нищо общо с това дали сте християнин или будист, мюсюлманин или индуист. Тези неща нямат значение, те са спънка, а умът който ще открие трябва да е напълно освободен от тях. Аз мога да ви дам описание на истината, но тя няма да бъде същата като вашето преживяване на истината за вас самите. Всички свещени книги описват какво е Бог, но тези описания не са Бог. Думата Бог не е Бог, нали?

Единственият религиозен акт е да се постигне тази вътрешна яснота чрез себепознание, т.е. човек да осъзнае всички вътрешни желания и да им позволи да се разгърнат без да ги поправя или контролира, но винаги да ги наблюдава. От това постоянно наблюдение се поражда изключителна яснота и невероятно съхраняване на енергия. А човек трябва да има необятна енергия, защото всяко действие е енергия, самия живот е енергия. Когато сме нещастни, когато се тревожим, караме, ревнуваме, когато сме изплашени, когато се чувстваме обидени или поласкани, всичко това е пилеене на енергия. Пилеене на енергия е и боледуването, физическо или вътрешно. Всичко каквото правим мислим и чувстваме е изливане на енергия. Ако човек разбере пилеенето на енергията, точно от това Разбиране възниква естественото събиране на цялата енергия. Единствено такъв човек може да открие реалността или Бог или както искате го назовете.

 

Няма коментари:

Публикуване на коментар