"През времето на Константин , когато Кубрат, повелителят на казаната България и на котрагите, умрял и оставил петима синове, като им завещал никога да се не разделят със съвместното си живуване, чрез което те навсякъде ще господаруват и няма да бъдат поробени от друг народ, не след много време от смъртта му тия негови петима синове дошли до несъгласие, разделили се един от други, като се отцепил всеки от тях с подчинения нему народ"
Теофан
https://www.youtube.com/watch?app=desktop&v=qee0O5myw8c
Все още може да се срещнем очи в очи с потомците на Алцековите българи, живеещи край град Бояно в Италия и околните населени места.
Българиските поселения в Италия са исторически факт. Днес от тях са останали множество топоними, хидроними, оригинални носии, уникален средноазитски архитектурен стил непознат никъде другаде в западна Европа и най вече - богато генетично облагородяване на италианците с българска кръв. Според италиянският познавач на Алцековите Българи, Чиченцо ди Амиго, между 1 500 000 и 3 000 000 италианци имат българска кръв. Но дори тази цифра да е завишена, то следите оставени от нашите сънародници там, заслужават вниманието ни.
В историята са оставени две съобщения за Алцек. Някой историци спорят, че те не се отнасят до едно и също лице, поради факта, че в едното съобщение името на Алцек е написано като Alzeco, а в другото "Alciok". Дали става дума за различни българи, можем да преценитем сами:
"В това време българският воевода на име Алцеко (Alzeco), който бе напуснал своя народ неизвестно по коя причина, мирно достигнал до Италия и отишъл с цялата си войска [с ордата си] при крал Гримуалд, като му обещавал, че ще му служи и ще живее в неговото отечество [царство]. Гримуалд, като го изпратил при сина си Ромуалд в Беневент, заповядал на последния да определи местоживелища на Алцеко с неговия народ. Ромуалд го приел благосклонно и им назначил разпръснати места за поселение, които дотогава били пусти, а именно: Sepinum, Bovianum et Iserniam, и по други градове в своята територия, а самаго Алцеко, като изменил името на достойнството му, заповядал вместо вожд (воевода, dux) да се нарича gastaldius-управител."
Началото на заселването на българи в Италия вероятно е започнало още в 4 и 5 век. Във военните кампании на Велизарий срещу готите в Италия са били включени и български части. Друга част от българите са участвали в походите на Атила в Италия. Очевидно много от тях са се заселвали там и са останали да живеят в свои селища. Редица топоними и в Северна, и в Южна Италия говорят за това и днес.
Диалектът на Бояно и Пиетрароя, свързан с българския език
Един бегъл поглед върху диалекта на района показва наличие на думи, разбираеми за българите, но не и за италианците. Такава дума в езика на гр. Пиетрароя (град, свързан в съзнанието на околните райони с легенди за вещери и вещици, т.е. с езически обичаи) например е думата „тринке” или „трунке”. Това означава малка слива, т.е. трънка. В италианския език липсва буквата „ъ” и очевидно се е търсел начин за фонетично изразяване на тази дума. За сравнение италианското съответствие на думата е „пруноле“, твърде различна от използваната в този район. В района на гр. Бояно обаче тази дума не означава трънка, а глогинка. Разликата не е голяма. Думата урва на местния диалект означава вада за напояване на посеви. Синоним е думата „чуру” (сравни с чучур). „Шерте” на местния диалект е значението на дума за улея, който докарва вода до колелото на воденицата. Може да се сравни с думата „шурти”. А думата „крик” означава „прав”. „Варта” е дума, означаваща „чакам“. Думата има прилика с използвана в някои песни от Македония дума „варам”, която има и значение „оставам някого намира”. „Зурре” означава човка, а в нашия език може да се сравни със „зурла”. „Дъб“ на местния език е „церк“, а у нас за това се използва и думата „цер“, вероятно и в двата случая има латинско влияние. Интересно, че за сиренето качокавало (произнасяно на местния диалект като „качкавало”) се твърди, че някога е правен от кобилешко мляко. „Кавало“ означава „кон“ на италиански, но думата „качо“ – качен на коня, която описва начина на поставянето на меховете на сиренето върху коня, е неразбираема за италианците. Затова пък е използвана от българите и днес в разновидността „качвам (се)“. В района на градчето Фрозолоне освен сиренето качокавало се организира и родео с магарета. То е любимо занимание за местните хора и е свързано с големи веселби. Особено интересни са барелефите на църквата „Санта Мария дела Страда“ в Матриче, които напомнят много барелефи от Плиска и Преслав. Тези няколко примера дават основание за организиране на професионална етноложка експедиция по тези места. Време е след 1300 години да се срещнем отново с потомците на далечните ни роднини от Кампобасо, Изерния, Кастропиняно, Петрароя, Бояно и Матезе.
Теофан
https://www.youtube.com/watch?app=desktop&v=qee0O5myw8c
Все още може да се срещнем очи в очи с потомците на Алцековите българи, живеещи край град Бояно в Италия и околните населени места.
Българиските поселения в Италия са исторически факт. Днес от тях са останали множество топоними, хидроними, оригинални носии, уникален средноазитски архитектурен стил непознат никъде другаде в западна Европа и най вече - богато генетично облагородяване на италианците с българска кръв. Според италиянският познавач на Алцековите Българи, Чиченцо ди Амиго, между 1 500 000 и 3 000 000 италианци имат българска кръв. Но дори тази цифра да е завишена, то следите оставени от нашите сънародници там, заслужават вниманието ни.
В историята са оставени две съобщения за Алцек. Някой историци спорят, че те не се отнасят до едно и също лице, поради факта, че в едното съобщение името на Алцек е написано като Alzeco, а в другото "Alciok". Дали става дума за различни българи, можем да преценитем сами:
"В това време българският воевода на име Алцеко (Alzeco), който бе напуснал своя народ неизвестно по коя причина, мирно достигнал до Италия и отишъл с цялата си войска [с ордата си] при крал Гримуалд, като му обещавал, че ще му служи и ще живее в неговото отечество [царство]. Гримуалд, като го изпратил при сина си Ромуалд в Беневент, заповядал на последния да определи местоживелища на Алцеко с неговия народ. Ромуалд го приел благосклонно и им назначил разпръснати места за поселение, които дотогава били пусти, а именно: Sepinum, Bovianum et Iserniam, и по други градове в своята територия, а самаго Алцеко, като изменил името на достойнството му, заповядал вместо вожд (воевода, dux) да се нарича gastaldius-управител."
Началото на заселването на българи в Италия вероятно е започнало още в 4 и 5 век. Във военните кампании на Велизарий срещу готите в Италия са били включени и български части. Друга част от българите са участвали в походите на Атила в Италия. Очевидно много от тях са се заселвали там и са останали да живеят в свои селища. Редица топоними и в Северна, и в Южна Италия говорят за това и днес.
Диалектът на Бояно и Пиетрароя, свързан с българския език
Един бегъл поглед върху диалекта на района показва наличие на думи, разбираеми за българите, но не и за италианците. Такава дума в езика на гр. Пиетрароя (град, свързан в съзнанието на околните райони с легенди за вещери и вещици, т.е. с езически обичаи) например е думата „тринке” или „трунке”. Това означава малка слива, т.е. трънка. В италианския език липсва буквата „ъ” и очевидно се е търсел начин за фонетично изразяване на тази дума. За сравнение италианското съответствие на думата е „пруноле“, твърде различна от използваната в този район. В района на гр. Бояно обаче тази дума не означава трънка, а глогинка. Разликата не е голяма. Думата урва на местния диалект означава вада за напояване на посеви. Синоним е думата „чуру” (сравни с чучур). „Шерте” на местния диалект е значението на дума за улея, който докарва вода до колелото на воденицата. Може да се сравни с думата „шурти”. А думата „крик” означава „прав”. „Варта” е дума, означаваща „чакам“. Думата има прилика с използвана в някои песни от Македония дума „варам”, която има и значение „оставам някого намира”. „Зурре” означава човка, а в нашия език може да се сравни със „зурла”. „Дъб“ на местния език е „церк“, а у нас за това се използва и думата „цер“, вероятно и в двата случая има латинско влияние. Интересно, че за сиренето качокавало (произнасяно на местния диалект като „качкавало”) се твърди, че някога е правен от кобилешко мляко. „Кавало“ означава „кон“ на италиански, но думата „качо“ – качен на коня, която описва начина на поставянето на меховете на сиренето върху коня, е неразбираема за италианците. Затова пък е използвана от българите и днес в разновидността „качвам (се)“. В района на градчето Фрозолоне освен сиренето качокавало се организира и родео с магарета. То е любимо занимание за местните хора и е свързано с големи веселби. Особено интересни са барелефите на църквата „Санта Мария дела Страда“ в Матриче, които напомнят много барелефи от Плиска и Преслав. Тези няколко примера дават основание за организиране на професионална етноложка експедиция по тези места. Време е след 1300 години да се срещнем отново с потомците на далечните ни роднини от Кампобасо, Изерния, Кастропиняно, Петрароя, Бояно и Матезе.
Карта с разпространението на Българският топоним.
Дава добра представа къде е имало заселване на компактни български маси.
Повечето от днешните градове и села от региона на Кампобасо на своите електронни сайтове имат историческа информация за миналото си.
Много от тях посочват, че през 7 век там са се заселили българи. Почти всички в тези райони говорят на диалект, в който се срещат доста думи, много по-различни от италианските. За градчето Кастропиняно например се казва, че около 11 век то дори се е наричало Българският Кастропиняно. Там през 11 век се е говорел латински диалект и езикът на българите едновременно. През 7 век в Кастропиняно резидирал българският първожрец, което превърнало градчето в религиозен център със специален статут. Изглежда, че това обстоятелство правело възможно даването на убежище на преследвани хора. В него „триумфирали всички лоши хулигански навици”, казвали околните „зли езици”. По западно от него пък се намира селцето Канталупо, което някои превеждат като седалището на кана (на българите). Близо до това село се намира малкото селце Вичене – и двете в района на град Бояно. Там през 1987-1988 г. е открит голям „пра”-български некропол от 7 век. 13 от гробовете са на войни, погребани заедно с конете си по азиатския обичай на степните конни народи. В гроб № 33 на един от погребаните са открити и два златни пръстена, единият от които е пръстен на гасталд (гащалд). Пръстените на гасталдите – васали на херцога на Беневенто, са добре проучени и няма съмнение, че погребаният с коня си в гроб № 33 е бил удостоен с тази титла. Това кара италианските археолози да обявят с пълно основание откриването на гроба на самия Алцек. Неговите кости, меч, копие и останките на коня, с който е погребан, са пренесени и експонирани днес в музея на Кампобасо. В същия некропол са открити и редица други предмети, мечове, токи, стремена, които някои обявяват за аварски, но авари в този район никога не е имало.
Историята на Алциок
Фредегарий, който в своята хроника описва историята на франките от 584 до 641 г., пише за един български вожд – Алциок, който е прогонен от Панония. Той поискал убежище при краля на франките от династията на Меровингите Дагоберт I. Дагоберт отначало приел българите, но след това вероломно заповядал те да бъдат избити в една тъмна нощ. От клането оцелели около 700 души, които начело с вожда си Алциок се заселили във Венетската марка при вожда на венетите Валук. Близо до днешния манастир „Санкт Флориан“, по горното течение на Дунава, в Австрия е открит масов гроб от епохата, обявен първоначално за гроб на раннохристиянски мъченици – около 6000 души. Това е територия, някога владяна от крал Дагоберт. Тъй като такъв огромен брой жертви не биха могли да се обяснят с религиозно гонение, най-вероятно това са останките от българите на Алциок, избити по нареждане на крал Дагоберт. Днес костите им са подредени и запазени в криптата на манастира около саркофага на прочутия църковен композитор Антон Брукнер. Науката вече разполага с генетични методи, които могат да отговорят на въпроса за произхода на тези хора, ако бъде допуснато изследване на останките им.
Историята на лангобардите и заселването на Алцек в Италия
Една от най-известните истории за заселване на българи в Италия е описана от хрониста от 8 век Павел Дякон в неговата „История на лангобардите”. Там той описва как нареченият от него „дук на българите” Алцек поискал мирно от крал Гримуалдо да се засели в земите край Беневенто в Южна Италия. Това се случило около 667 г. Кралят го отпратил при сина си Ромуалдо, който му дал титлата Гасталдо (управител на областта), предоставил му градчетата Изерния, Сепино и Бовианум (прекръстено на Бояно) и други, както и земите около тях, намиращи се в планините, където българите се заселили. Павел Дякон твърди, че българите са се заселили в обезлюдени земи. Тези места се намират близо до планинските проходи, водещи към Неапол. Войниците на Алцек играели роля на въоръжена охрана на тези проходи. По времето на Павел Дякон и до 11 век те все още говорели своя език.
Потомците на Алцек
Редица народни носии от района удивително напомнят българските. При един експеримент, направен у нас, показвайки снимки на носиите от село Летино, намиращо се на 1000 м надморска височина в района на парка Матезе, без изключение всички посочват отделни райони в България, откъдето смятат, че са тези носии. Подобни са носиите в селата Черчемаджоре, Черчепиколо, Йелси и др. Селото Гало Матезе, на брега на езеро, на чийто срещуположен бряг е селото Летино. То се намира високо в планината. За него в интернет може да се види филм в четири части от 1967 г. Интересно е да се отбележи, че и мъжете, и жените, и децата там масово яздят коне, магарета и мулета, които подкарват със същия вик „дий” който се използва у нас (а също в Северна Индия и Бирма, където думата означава „върви!“).
На уеб страницата на селото изрично е указано, че то е основано от малка българска орда, заселила се по тези места.
През 1993 г. в кметството на селото е представена книгата, издадена от университета в Бари, за българите в Гало Матезе. Интересно е, че точно районът Матезе и Изерния са център на гайдарството в Италия. В една културна асоциация на гайдари там са регистрирани 201 гайдари. В този регион и съседните с него са 3/4 от всички гайдари в Италия, а село Скаполи е единственото, където се произвеждат гайдите, наричани цампони (зампони). Провеждат се ежегодни фестивали на гайдари. Гайдата присъства задължително в традиционното празнуване на много празници, като Рождество Христово, Нова година, а също и едни особени празници, подобни на кукерски, свързани с човека-елен и с човека-мечка. Легендите за човека-мечка в Широка лъка и във Врачанско у нас може би са отглас от подобно празнуване на такива празници някога и в България. Интересно, че в района се носят един вид цървули, наричани на местния диалект „чоча”. В останалата част на Италия названието на цървулите е „цампито”. Заедно с навущата и вървите, „чоча“ не се отличават по нищо от българските цървули.
БЪЛГАРИ В ИТАЛИЯ ВЕКОВЕ ПРЕДИ АЛЦЕК
През 2012-та година, в blog.bg публикувах работата си “Чудото с българина-една интересна история”. Материалът действително предизвика интерес защото бе прочетен над 24 000 пъти. Темата засяга ранното присъствие на българи на Апенинския полуостров, или казано другояче – в земите на Италия. Използвах представения от Веселин Бешевлиев разказ на папа Григорий Велики.
Става дума за събитие, което главата на църквата определя като чудо. През VI на територията на Италия се провеждат много битки. При една от тях пострадва малко воловарче, което явно изненадано от бойните действия, не е успяло да се оттегли навреме и бива ранено. След битката при детето бил доведен един българин, който служи като мечоносец в армията на пълководеца Нарзис. Българинът заговорил на воловарчето на своя език, а то отговорило разбирайки всичко казано.
За Папа Григорий това е истинско чудо. Той смята, че тежко раненото дете е било на небето, където е научило всички езици, включително и българския и това е направило общуването с българския боец възможно.
Всъщност обяснението е друго. Много по-логично е да се приеме, че раненото воловарче е принадлежи на обитаваща Апенините етническа група, към която спада и българинът на римска служба. Дори да живеят в различни региони, хора от един и същ произход биха били в състояние да се разберат, ако се срещнат. Нашият език е много консервативен и това със сигурност помага на хора отделили се от Балканите преди много време да се разберат със своите роднини.
Това обяснение е логично, но веднага изниква един сериозен хронологичен проблем. Описаните от Папа Григорий събития са от VI век. Или се касае за битката при Тагѝнай - 552 г., или за тази край Волтурно -554 г. Във всеки случай – около век преди идването на Алцек в земите на Италия. Според Павел Дякон, Алцек и неговите българи идват доста по-късно - по времето на лангобардския крал Гримуалд, а той властва в периода 662-667 г.
“During these times a duke of the Bulgarians, Alzeco by name, left his own people, from what cause is unknown, and peacefully entering Italy with the whole army of his dukedom, came to king Grimuald, promising to serve him and to dwell in his country.” -P.Deac.H.L. XXIX
http://www.thule-italia.org/Nordica/Paul%20the%20Deacon%20-%20History%20of%20the%20Lombards%20(1907)%20[EN].pdf?lbisphpreq=1
В старата си работа от 2012 година предложих разрешение на загадката: причината в земите на Италия да има хора разбиращи езика ни се крие в това, че Алцековите българи принадлежат на старите балкански народи, за които има сведения, че още в най-дълбока древност са се заселили на Апенинския полуостров.
За установяване на стари балканци в земите на Италия има не само исторически извори, не само има названия на селища и реки като тези от наша територия, но могат да се намерят дори свидетелства, че част от въпросните балкански преселници са носили името българи, както ще се уверим след малко.
Преди обаче това да стане, държа да направя кратно, но важно уточнение – обитаващите земите ни от най-дълбока древност траки и пеласги са хора от един и същ произход.
Капитолийската вълчица с близнаците Ромул и Рем -Lupa Capitolina: she-wolf with Romulus and Remus. Bronze, 13th century AD[1] (the twins are a 15th-century addition). - - Jastrow (2006)
https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/a/aa/Capitoline_she-wolf_Musei_Capitolini_MC1181.jpg/800px-Capitoline_she-wolf_Musei_Capitolini_MC1181.jpg
Да започнем с историческите извори. Те засягат различни преселения на различни групи наши предци. При описанието на Лаций, Плиний Стари споменава, че областта е обитавана в различни времена от различни хора, като пеласгите са една от групите:
“Latium antiquum a Tiberi Cerceios servatum est m. p. L longitudine: tam tenues primordio imperi fuere radices. colonis saepe mutatis tenuere alii aliis temporibus, Aborigenes, Pelasgi, Arcades.”- Plin.III.56
http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Pliny_the_Elder/home.html
Уповавайки се на свидетелства на Меандрий, Страбон твърди, че след Троянската Война, енети и траки са се заселили в северните покрайнини на Адриатическо море:
“Maeandrius says that the Eneti first set forth from the country of the White Syrians and allied themselves with the Trojans, and that they sailed away from Troy with the Thracians and took up their abode round the recess of the Adrias. “-Strab.XIII.3.25
http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Strabo/12C*.html
Дионисий от Халикарнас пише за едно доста по-ранно преселение на стари балканци на Апенинския полуостров. Този автор е уверен, че пеласгите са взели участие в основаването на Рим:
“As for the Pelasgian nation, however, those who were not destroyed or dispersed among the various colonies (for a small number remained out of a great many) were left behind as fellow citizens of the Aborigines in these parts, where in the course of time their posterity, together with others, built the city of Rome. “-Dion.Hal. Rom.Ant.I.30.5
http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Dionysius_of_Halicarnassus/1B*.html
В cвоя работа от 2015 г. “Мистерията на древните етруски” представих едно интересно свидетелство на Плутарх. Според него пеласгите били могъщи хора, който успели да покорят почти всички народи. След идването си (в земите на Лаций бел.моя) пеласгите основали Рим, името Roma означавало сила на пеласгийски език: “Some say that the Pelasgians, after wandering over most of the habitable earth and subduing most of mankind, settled down on that site, and that from their strength in war they called their city Rome.“ –Plut.Rom.I.1.
http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Plutarch/Lives/Romulus*.html
На старобългарски думата рамѣнъ означава силен. Явно тук коренът е *ram/*rom-сила, мощ, а частицата -ѣнъ служи за образуване на прилагателно както е и днес: силен, волен, мощен, горен. В старогръцкия срещаме пеласгийската заемка ὄρμενος-висок (едър, силен бел.моя). Явно южните ни съседи са префасонирали ромен/ρὄμενος-на ὄρμενος, тъй както преобразуват древната наша дума ἔλενος-елен на ἔνελος-елен. За справка – H.Frisk, Griechische Etymologische Wörterbuch, z.514, бел.Niedermann.
Коренът *ram/*rom-сила, мощ, намираме в тракийската ономастика по простата причина, че както вече бе обяснено - траки и пеласги са хора от една и съща общност, делят един език и култура. Според акад. Вл. Георгиев към едно от най-древните названия на тракийски богове трябва да се причисли Роме/Рομη, в Дакия пък се среща топонима Ramidava/Рамидава.
Нашата древна дума *rome-сила е обяснение за предложеното от Плутарх значение на името на град Рим-Roma. Разбира се има и други възможности за тълкуване на названието на древния град. Цитирайки Шулце, Кречмер и други свои колеги, езиковедът Алоиз Валде е склонен да види в названието на Рим значение Stromstadt- град на река, като при анализа споменава и стблг. думи строуiа-струя и островъ.
Действително, Мавър Сервий Хонорат пише за това, че Румон е по-старото име на река Тибър: “nam hoc est Tiberini fluminis proprium, adeo ut ab antiquis Rumon dictus sit…”-Serv. Serv. A. 8.63
http://www.perseus.tufts.edu/hopper/text?doc=Perseus%3Atext%3A1999.02.0053%3Abook%3D8%3Acommline%3D63
В края на анализа си, Валде споменава нещо, което е много, много интересно: “Der Name des Tiber, Rūmo, erinert freilich stark an Στρῡμων” – “(По-старото бел.моя) име на Тибър, Румо (също и Rūmon бел.моя), наподобява, напомня силно за Стрюмон (река Струма бел.моя).”
Благодарение на Есхил ние знаем, че преди Троянската Война пеласгите са обитавали земите край река Струма. В работата “Молителките” срещаме следния ценен пасаж:
“Аз съм Пеласг, потомък на Палехтон, когото земята роди, господар на тази земя и по моето име – това на техния цар, са назовани поданиците ми пеласги-тези, които обработват тази земя. В цялата област, в която чистата река Стрюмон тече, та и на запад, аз съм господар”-“For I am Pelasgus, offspring of Palaechthon, whom the earth brought forth, and lord of this land; and after me, their king, is rightly named the race of the Pelasgi, who harvest the land. Of all the region through which the pure [255] Strymon flows, on the side toward the setting sun, I am the lord.” – Aesch.Suppl. 250-255
http://www.perseus.tufts.edu/hopper/text?doc=Perseus%3Atext%3A1999.01.0016%3Acard%3D234
Съвсем нормално е когато един народ се пресели в друга област, да нарече реки и местности с имена на реки и местности от Родината. Давайки описание на остров Крит и опирайки се на сведенията на Омир, Страбон посочва пеласгите като поселници там: “ there Cretans of the old stock, proud of heart, there Cydonians, and Dorians too, of waving plumes, and goodly Pelasgians." Strab. V. 2.4
http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Strabo/5B*.html
Пеласгийското присъствие на остров Крит обяснява защо там има топоними като Ида, Пергам, Сетоя, Гортиния, Истрон, Аптера, отговарящи на старобалканските Идаке, Пергам, Сети-дава, Гортиния, Истрия, Абдера.
Пеласгийското присъствие на Апенинския полуостров обяснява и защо намиращите се в Лациум и Етрурия селища Verulae, Satricum, Scaptia, Setia, Sura, Caletra, Visentium, Stabiae имат паралели в тракийската/ пеласгийската ономастика:Vereta (Ereta), satri, Scapte syle, Seti-dava, Chalastra, Visante, Stobi.
В такъв случай, имайки предвид ранното идване на определена група трако-пеласги на Апенините, не бива да се учудваме, че те са дали на реката течаща през тяхното селище името Стрюмон, което по-късно римляните променят на Румон.
И в двата случая – дали Roma идва от *romen-силен, или *strumon-струя, смисъл на български език има. Ha този момент е трудно да се направи крайно заключение от коя древнобългарска дума произлиза името на Рим, но реално нещо друго е по-важно, а това е – как точно са се наричали хората дали името на Вечния град?
Пеласги е само колективно название, известни са отделни групи като кавкони, сели, темники, лелеги и т.н. Съществуват индикации, че сред дошлите от балканите преселници е имало хора от групата на сатрите, те са дали името на намиращият се близо до град Рим Сатрикум.
Проф. Диана Гергова съобщава за Сатрианум -друго селище с подобно име, като свързва името с тракийското племенно название сатри: “The toponym Satrianum also suggests Southwestern Thrace, in the Pangaion region, between the Nestos ans Strymon river, and the area of the Western Rhodope Mountains that abounds in sanctuaries, where Satri, through their priestly clan of Bessoi, dominated the famous sanctuary of Dionysos.”
http://arheologie.ulbsibiu.ro/publicatii/bibliotheca/acta%20V%20special%20number/6%20gergova.htm
За дарданите (чието име е запазено в българските имена Дардан и Дардана) знаем, че името им е синоним на трояни, а според Тит Ливий, хората, от чиито среди произлизат царете от династията на Силвиите, са потомци на Еней и неговите трояни:
“Ascanius was succeeded by his son Silvius, who by some chance had been born in the forest. He became the father of Aeneas Silvius, who in his turn had a son, Latinus Silvius. He planted a number of colonies: the colonists were called Prisci Latini. The cognomen of Silvius was common to all the remaining kings of Alba, each of whom succeeded his father. Their names are Alba, Atys, Capys, Capetus.”
http://perseus.uchicago.edu/perseus-cgi/citequery3.pl?dbname=LatinAugust2012&getid=1&query=Liv.%201.3
Плиний Стари пише за друга група дардани твърдейки, че хората наречени корани са наследници на дошлия от Троя Дардан: “Corani a Dardano Troiano orti”-Plin.III.63
http://penelope.uchicago.edu/Thayer/L/Roman/Texts/Pliny_the_Elder/3*.html
Най-интересно обаче е името българи –Vulgares. Смятам, че то е принадлежало на стари балканци, които са се заселили на Апенинския полуостров дълго преди появата на Рим, колкото и странно да звучи това.
Както нашите, така и чуждите учени отричат възможността името българи да е принадлежало на стар балкански народ, но това се прави не защото се следват фактите, а защото се следват предубежденията и политическата конюнктура на момента.
В далечното минало името на народа ни е записвано в различни варианти от римски, гръцки, арменски и др. автори. Различните начини на представяне на името на дедите ни се дължат на това, че то е документирано от хора от друг етнос, говорещи език, който не им позволява да изразят правилно най-древния вариант на името българи и по-точно бльгии. Значението е светли, сияйни.*(1)
Бльгии отговаря на сткелт. bolgscio-сияние, блясък, гр.*βλέγω/ φλέγω-горя, *βλεγῠρος φλεγῠρος-горящ, санскр. bharga/bhalga-блясък. Тук могат да бъдат добавени също латв. balgans-светъл, да не забравяме и нашата благ, чийто най-древен смисъл е светъл, лъчезарен, а най-древна форма е *bolgъ – БЕР, Т.1, с.52-53.
Да се върнем обаче на обитавалите Апенинския полуостров хора носещи името Vulgares. Официално такъв народ там не е живял, но от друга страна, латинските думи volgus, volgaris, vulgus, vulgaris – народ, народен, нямат убедително обяснение на латински.
Държа да отбележа, че изконната латинска дума за народ е populus. Неслучайно правителството на Римската Република е бива представяне като SPQR - Senatus pupulus que Romanos - Сенатът и народа на Рим.
Други латински думи за народ, простолюдие, тълпa са: plebs, plebes, plebicula, turba, multitudo, gens.
Смятам, че volgus/vulgus е латинизираното име на дедите ни, които макар да дават много на местното население на Италия, след време биват низвергнати и поставени в подчинено положение.
Точно такава е съдбата на древното предгръцко население на Южните Балкани. След идването на данайците от Африка, предците ни от този регион попадат под властта на нашествениците и са принудени да търпят унижения, а и терор.
Ние не разполагаме с точни сведения как точно данайците са успели да завладеят дедите ни, няма сведения и за това как трако-пеласгите от земите на Италия губят позицията си на доминантна група и са превърнати в подчинени на хората, на които са дали култура.
Едва ли някога ще намерим информация на тази тема. Търсейки нужният им престиж и самочувствие, новите господари на Апенините – римляните демонизират своите стари благодетели и започват да използват името им в изкривен вид, като символ на роби.
Това е причината за появата на особена класа роби- така наречените vulgares. За тях се знае твърде малко, в Речника на Гръцката и Римска древност, съставен от Уйлям Смит през 1875 г. срещаме следния пасаж:
“Vulgares included the great body of slaves in a house who had to attend to any particular duty in the house, and to minister to the domestic wants of their master.”
http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/secondary/SMIGRA*/Servus.html
Подобен термит Vulgares-роби срещаме и на друго място: MEDIASTI´NI the name given to slaves of all work either in town or country, who are said by the Scholiast on Horace, Hor. Ep. 1.14, 14, to be those “qui in medio stant ad quaevis imperata parati.” They would therefore be those of whom Cicero speaks (Par. 5.2, 37), “qui tergunt, qui ungunt, qui verrunt, qui spargunt.” In Ulpian they are spoken of as equivalent to vulgares servi.
http://www.perseus.tufts.edu/hopper/text?doc=Perseus%3Atext%3A1999.04.0063%3Aentry%3Dmediastini-cn
Същата дума Vulgares срещаме в работата на анонимния римски космограф, който определя (имащият тракийски име бел.моя) Зиези като праотец на Българите: Ziezi ex quo Vulgares.
Никой не е търсил връзка между особената класа римски роби Vulgares и потомците на Зиези – Vulgares по простата причина, че през 1875 г. за българите се знае твърде малко, или нищо. По-лошото е, че дори оскъдната информация засягаща произхода на народа ни е невярна и подвеждаща.
За писалите по-рано за нас Енгел, Тунман, Шафарик и др. ние сме потомци на късно дошли в Европа тюрки, татари, угро-фини. В такъв случай кой би се заел да свърже народа ни с трако-пеласгите, които са отговорни не само за появата на Рим, но дори и за полагането на основите на културата на Апенинския полуостров?
Кой би предположил, че споменатите в Илиада Φλεγύες (*бльгии), описаните в ирладските предания като дошли от Тракия Fir Bholg, са предци на българите? Кой навремето би предположил, че Йоан Цеца, Йоан Малала, Йоан Зонара, Михаил Аталиат, Димитри Хоматиан, Лаоник Халконкондил и др. са били прави свързвайки българите с древните балкански народи? Нито някой е имал достатъчно знания, за да отсее лъжите от истината, нито пък тези, които са разполагали с информация, са имали интерес да го направят.
През ХХ век когато лингвистиката е вече напреднала наука, на мнозина специалисти е станало ясно, че името на Рим, а и на други древни селища като Сатриакум, Стабия, Калетра, Руселе, Сетия и др. нямат смисъл на латински, или който и да било друг италийски език, но заслепени от догмите, малцина са тези, които гледат към Балканите.
И докато някои изследователи като Антонио Скиарета се осмеляват да споменат трако-пеласгийските имена на определени древни селища от земите на Италия, то никой не дръзва да признае, че българите са потомци на хората, които след като се заселват на Апенините, са положили основите на Рим.
По-лошото е това, че вредните за Родината теории, че дедите ни идват от Сибир, Памир и т.н. продължават да бъдат подкрепяни от представители на научните среди. Защо за Бога се сеят заблуди вместо да се работи за популяризация на заслугите на предците ни в оформянето на европейската култура!
Учените са виждащите –тези, които трябва да водят, но когато тези, които водят доброволно слагат черна превръзка на очите си поради страх или друга причина, то каква ще е съдбата на следващите и вярващите на учените сънародници?
Всеки има право да определи сам пътя си, сам да избере сам съдбата си, но намираш ли се в позиция на водещ, нямаш право да поставиш личния интерес над обществения. От друга страна и ние – тези, които са осъзнали сторената неправда, не бива да мълчим и да се примиряваме. Трябва да изискаме това, което ни се полага – културно, спокойно, но и решително. За своето човек трябва да се бори до последно!
Няма коментари:
Публикуване на коментар