Точно преди 50 години, на 9 юни 1967 г американския морски кораб "Либърти" е умишлено нападнат в Средиземно море от армията на Израел .
Еврейският народ и неговата история ме запленяваха. Докато се самообразовах по еврейския въпрос обаче, аз не запазих мълчание. Обсъждах онова, което четях, със семейството си, с моите приятели и учители. Така посочването на еврейската лукавост и лицемерие стана причина да бъда обвиняван в омраза, нетолерантност, расизъм, религиозен фанатизъм и разбира се, в антисемитизъм. Сетне ми стана ясно, че независимо от медийния образ на евреите като най- светите и богоподобни люде на земята, еврейската инфраструктура бе произвела една крайна форма на етническа надменност. И тяхната надменност се удвоява чрез прекомерната ненавист спрямо другите, подхранвана още от времето на тяхното бягство от Египет, та чак до след-холокаустовата съвременна епоха. Този шовинизъм непрестанно е изригвал във вид на нетолерантност и потисничество. Ала всеки, който дръзне да изложи на показ това свидетелство за еврейското лицемерие, притворство, расизъм и омраза, бива охулван като мразител от „Антиклеветническата лига“. Когато се опитвах да представя за разглеждане еврейския расизъм или да прочета цитати от юдейските писания, или пък от творби на настоящи еврейски лидери, моите учители отначало биваха изненадани, а по-късно ме уверяваха, че или подобни емоции били част от едно далечно минало, или че в наши дни били изразявани от някакво нищожно малцинство. Те ми казваха, че евреите от съвременната епоха в действителност не следват етноцентричния път на своите предци. Ала изучаването на Израел ми помогна да разбера, че еврейското превъзходство и надменност са съвсем същите и в настоящето. Едно от нещата, които ми отвориха очите, бе израелският военен акт срещу Америка - коварно, предателско действие, което предизвика само угодничество и държавна измяна от страна на американските медии и правителство. На 8 юли 1967 г. корабът на американското военноморско разузнаване „Либърти“, патрулиращ в открито море близо до бреговете на Израел и ивицата аза, попадна под обстрела на реактивен изтребител и торпедни катери. Спомням си как чух новината от транзисторния ми радиоапарат, докато бях на традиционната си работа през лятото - остъргвайки старата боя от една къща в района Лейквю на Нови Орлеан. Нападението стана по време на Израелско-арабската война от 1967 г. - една война, в която Америка подкрепяше Израел. Първите новинарски репортажи обаче не идентифицираха атакувалата страна и аз допуснах, че египтяните, предприемайки една извънредно брутална и глупава атака, бяха ударили плавателния съд на САЩ като отмъщение за нашата масивна поддръжка на израелската военщина. И няколко избрани чиновници вече бяха почнали да призовават за незабавно военно отмъщение на Египет. Въпреки увеличаващите ми се познания относно злокачествената природа на ционизма, моят дълбоко вкоренен патриотизъм просто избликна. Разгневих се на Египет за дръзкото нападение над американския плавателен съд. По- късно обаче в репортажите взе да се прокрадва идеята, че всъщност израелци атакували американския кораб, в резултат на което бяха ранени 171 американци и загинаха 31. Официалното извинение пък бе, че израелците сбъркали „Либърти“ с египетски кораб. Прочее през следващите няколко седмици се появиха голям брой доказателства, които разкриваха как нападението било предварително замислено. Ала дотогава вече историята за кораба на САЩ „Либърти“ и за 171-та американски жертви отпадна от заглавията в медиите. На екипажа, пък бе наредено да не разгласява никакви сведения за атаката. Когато години по-късно мълчанието най-сетне бе нарушено от лейтенант Джеймс Енс - офицер на борда на „Либърти“, се оказа, че преобладаващите доказателства сочеха към едно хладнокръвно нападение над американски кораб от страна на израелците. Корабът на САЩ „Либърти“ - като леко въоръжен разузнавателен съд, чиято мисия била да прихваща чужди радиовръзки, плувал в международни води някъде около египетския град Ел Ариш, който израелските сили току-що били завзели. Израел обаче знаел, че „Либърти“ следи неговите радиопредавания и се страхувал, че ще научи относно подготовката за нахлуване в Сирия на следния ден. Така в ясната и ветровита утрин на 8 юни израелски реактивен изтребител направил няколко кръга над „Либърти“, като слизал все по-ниско и по-близо - дотолкова, че екипажът на кораба взел да маха с ръце на пилотите и в действителност можел да зърне лицата им. Корабът бил ясно обозначен със своите огромни и различими букви „Военноморски сили на САЩ“ (U.S. Navy), а освен това на него, изопнато от бриза, се веело голямо американско знаме. Изведнъж, без никакво предупреждение, в 2,00 часа след обяд, необозначени израелски реактивни самолети нападнали „Либърти“ с ракети, огън от оръдията си и с напалмови бомби. Първата им мишена била стаята с радиостанцията, която разрушили заедно с корабните антени. Изтребителите извършвали последователни рейдове, като атакували кораба, докато не им свършили бомбите и останалите амуниции, и едва тогава прекратили нападението. При това положение хората на „Либърти“ сменили първото американско знаме, което било отнесено от изстрелите, с друго, което вече имало свръхразмери от 7 на 13 фута (прибл. 2 на 4 метра - бел. ред.).
Израелците очевидно са знаели, че корабът е американски, тъй като междувременно прихващали и се опитвали да заглушат с електроника радиосигналите за помощ, идващи от „Либърти“. Макар да звучи невероятно, но свързочниците на кораба успели да издигнат нова антена и да излъчат призив за бедствие, като идентифицирали нападателите и молели за помощ от Шести средиземноморски флот. Веднага самолетоносачите „Саратога“ и „Америка“ изпратили съобщения, че помощта идва и вдигнали изтребители, за да защитят „Либърти“. Обсаденият и окървавен екипаж обаче напразно очаквал обещаната подкрепа на изтребителите. Много скоро израелски торпедни катери атакували, опитвайки да потопят „Либърти“ и да приключат с екипажа, който в този момент се борел с пожарите от напалма върху палубите и се грижел за ранените. Израелците опустошавали кораба с огън от 20 и 40-милиметрови оръдия и го поразили с торпедо току на ватерлинията, като убили 22 моряци, намиращи се под палубата. Торпедните катери дори се приближили достатъчно, за да обстрелват с автомати и картечници онези от екипажа, които оказвали помощ на ранените на палубата. Въпреки 281-та по-големи от човешки юмрук дупки, из-бухващите върху палубите и надстройките напалмови бомби, огромния пробив и сериозните поражения от торпедата на равнището на ватерлинията, „Либърти“ продължил да плава по някакво чудо (а не благодарение на подкрепата от изтребителите на САЩ, които въобще не се появили; те били извикани обратно по заповед на президента Линдън Джонсън още преди да могат да прихванат нападателите). Израел очевидно е възнамерявал да потопи „Либърти“ и да изтреби всички на борда. В нарушение на международното право, израелски торпедни катери обстрелвали с автоматични оръжия дори спасителните лодки на кораба. Те се стремели да поразят и извадят от строя залата за комуникации на „Либърти“ и да заглушат нейните радиосигнали, за да предотвратят разпознаването на нападателите; след това вече да пратят американския кораб и неговия екипаж на дъното, та никой да не опровергае естественото предположение, че коварният акт е бил извършен от египтяните. Ционистите са били наясно, че като извадят от строя „Либърти“, ще разполагат с повече свобода за действие в Сирия, а негодуванието от потапянето на американски кораб от страна на египтяните щяло да донесе безусловна подкрепа за най-радикалните военни цели на Израел. Само смелостта и способностите на хората от кораба предотвратили по-нататъшното отсъствие на справедливост. Със своята заповед за връщане обратно на изтребителите, изпратени да защитят „Либърти“, Джонсън, пък извърши един от най-долните и най-коварните актове на предателство в американската история. Той бе загрижен повече да избегне едно публично противопоставяне между САЩ и Израел, отколкото за спасяването на живота на американските бойци. Оцелелите от „Либърти“ открито и ясно заявиха, че ако изтребителите не били повикани да се върнат обратно, атаките на торпедните катери щели да бъдат прекъснати и по този начин щял да бъде запазен животът на много американци. Капитан Уилям Макгонагъл - командирът на „Либърти“, също сериозно ранен, демонстрира изключителен героизъм, който му спечели Медала на честта на Конгреса, Обикновено президентът връчва най-високите държавни награди на церемония в Белия дом, заедно с изчитането на почетна грамота с подробности от героичните дела.
Президентът Джонсън обаче се обади на израелците, за да разбере дали те нямат някакви възражения срещу награждаването с медала, и сетне реши да не участва в церемонията, като дори не позволи тя да се проведе в Белия дом. Награждаването извърши министърът на военноморските сили във вашингтонския Военноморски двор, а в почетната грамота Израел въобще не се споменаваше като нападател. Също и във „Вашингтон Пост“ нямаше никаква публикация за това, че капитан Макгонагъл е получил наградата. Военноморските сили на САЩ проведоха едно формално разследване (продължило едва четири дни) и не се осмелиха да призоват като свидетел поне един израелец. Обратно, нападението над кораба „Старк“ заслужи деветмесечно разследване. Един от офицерите на борда - лейтенант Джеймс Енс, написа подробна книга за инцидента, озаглавена „Нападението над „Либърти“ и издадена през 1979 г. (Ennes, J. (1979). Assault On The Liberty. New York: Random House.) Тя отразява страхотните доказателства, показващи как атаката е била един пресметнат и умишлен опит за потапяне на кораба, за който израелците със сигурност са знаели, че е американски, и как са искали да изтребят до крак всички оцелели, за да няма никакви американски свидетели-очевидци. Посланикът на САЩ в Ливан по онова време също не се сдържа и заяви, че докато изпълнявал задълженията си в Близкия изток, чул прихванатите от САЩ израелски съобщителни връзки с атакуващите изтребители, в които се признавало, че корабът е американски. Мнозина от известните лидери на Военноморските сили на САЩ смело заложиха репутацията си с искането за истинско разследване на атаката над „Либърти“, а ръководителят на военноморските операции заяви, че доказателствата ясно сочат към едно планирано нападение. Държавният секретар Дийн Ръск, адмирал Томас Мурър и оцелелите от екипажа на кораба до един заявиха, че атаката е била откровено преднамерена. Навярно човек би могъл да разбере подобен акт на предателство от страна на враговете на нашата страна, но не и от един предполагаем съюзник. Фактът, че Израел нападна силите на държавата, която го подкрепя повече от всяка друга - с пари, с дипломация, с добри намерения и даже с въоръжения (включително с оръжия, които бяха обърнати и насочени срещу нашите хора), - трябва да се счита за един от най- нечуваните актове на военно предателство в историята на нациите. Запитах се, как така Израел можеше да бъде толкова безразсъден и дързък, та да атакува американски плавателен съд? И очевидният отговор бе, че те са били наясно как тяхната операция против „Либърти“ съдържа много малък риск, понеже в случай, че атаката успееше, и корабът, заедно с неговия екипаж, бяха унищожени, Израел щеше да извлече от войната всичко, което пожелаеше. Ако пък се проваляха в своята мисия да потопят „Либърти“ и да хвърлят вината върху египтяните, израелците знаеха, че можеха да минат всичко това като една грешка. Освен това те бяха съвсем наясно, че тяхното огромно влияние в правителството и в печата щеше да им помогне да покрият нещата. След като за половин век покориха и пометоха с терор милион и половина палестинци, а освен това ги лишиха и от имуществото им, за тях случаят с „Либърти“ бе като детска игра. Но нашият „благороден“ съюзник Израел не само атакува американските военни сили, ами в течение на десетилетия той разполагаше с високопоставени шпиони сред нашето правителство. Един пример е аферата „Полард“, в която високопоставен евреин от американското разузнаване предаде огромни количества свръхсекретни материали на израелското правителство. Когато Полард бе своевременно съден, признат за виновен и пъхнат зад решетките, израелското правителство създаде фонд за подпомагане на неговото освобождаване и за награждаването му за неговата служба. След аферата „Полард“ ционистите повече не се нуждаят от шпиони на ниски равнища, защото сега разполагат със силно предани ционисти, които господстват в най-висшите разузнавателни среди на Съединените щати - в Съвета за национална сигурност на президента.
Няма коментари:
Публикуване на коментар