ПЪРВАТА И ПОСЛЕДНА СВОБОДА Джиду Кришнамурти 7-13

ГЛАВА 6. ВЯРАТА

ВЯРАТА И ЗНАНИЕТО са тясно свързани с желание­то и, може би, ако разберем тези два проблема, ще можем да про­умеем и как действа сложната природа на желанието.

Струва ми се, че едно от нещата, които повечето от нас приемат с готовност и вземат за нещо дадено, е въпросът за вярата. Не нападам вярата. Онова, което искам да установим, е защо приемаме различните вярвания. Ако можем да разберем мо­тивите, причините за тяхното приемане, тогава, може би, ще разберем не само защо го правим, но и ще успеем да се освободим от тях. Виждаме как политическите и религиозните вярвания, националните и другите видове убеждения разделят хората, създават конфликти, смутове и враждебност - това е неоспо­рим факт и все пак не сме готови да се откажем от тях. Същес­твуват индуизъм, християнство, будизъм - безкрайно много секти и национални идеи, различни политически идеологии, които се борят помежду си, а всяка от тях се опитва да погълне другите. За всеки е очевидно, че вярата разделя хората, поражда нетолерантност. Възможно ли е да живеем без вяра? Човек може да установи това само ако успее да се самопознае в отно­шение с вярата. Възможно ли е човека да живее без вяра - да не променя вярванията си, да не подменя една вяра с друга, а да бъде напълно освободен от всички вярвания, за да може във всеки мо­мент да посреща живота по новому? Това, в края на краищата, е истината: да сме в състояние да приемаме всичко по новому във всеки момент, без условните рефлекси от миналото, без въз­действието на онова, което е натрупано у нас и е като бариера между нас и това, което е,

Ако го обмислите ще видите, че страхът е една от причи­ните, поради които с готовност приемаме дадена вяра. Какво ще се случи с нас, ако нямаме вяра? Трябва ли да се страхуваме от онова, което може да ни се случи? Ако нашите действия не се насочваха от дадена вяра - в Бога или в комунизма, в социализма, в империализма, или от някаква друга религиозна формула, от някаква догма, с която сме възпитани, щяхме да се чувстваме загу­бени, нали? Приемането на дадена вяра не е ли прикритие за страха - страха, че сме нищо, че сме празни? В края на краища­та една чаша е от полза само когато е празна. Съзнание, което е пълно с вярвания, убеждения, догми, твърдения, цитати, не е творческо. То е само повтарящо съзнание. Главното е желание­то ни да избягаме от този страх - от страха от празнотата, от страха от самотата, от страха от застоя, че няма да стиг­нем доникъде, няма да успеем, няма да постигнем нищо, няма да станем нещо, не е ли така? То обяснява защо с такава готовност приемаме различни вярвания. А разбираме ли себе си, ако прегър­нем дадена вяра? Напротив - религиозното или политическо вярване ни пречи да разберем себе си. То действува като прегра­да, през която се наблюдаваме. А можем ли да погледнем на себе си без вярвания? Ако отстраним всички вярвания и различни убеждения, остава ли нещо, което можем да видим? Ако нямаме вярвания, с които съзнанието се отъждествява, тогава съзнани­ето ще може да види себе си такава, каквото е - тогава ще за­почнем да разбираме себе си.

Въпросът за вярата и знанието е твърде интересен. Каква необикновена роля играе в нашия живот! В колко неща вярваме? Явно, колкото по-интелектуален, по-културен, по-духовен, ако мога да употребя тази дума, е човек, толкова по-малка е способ­ността му да разбира. Диваците, даже в днешно време, вярват в безброй суеверия. Онези, които имат малко вярвания, мислят по-дълбоко, имат по-живо и будно съзнание. Това е така, защото вярването обвързва човека и го изолира. Ние виждаме, че е така в целия свят, в икономическия и политическия свят, а също и в тъй наречения духовен свят. Вие вярвате, че има Бог, а аз може би не вярвам, или може би вие вярвате, че държавата трябва да контролира напълно всеки индивид, а аз вярвам в сво­бодната инициатива и всичко останало. Вие вярвате, че същес­твува само един Спасител, чрез Когото можете да постигнете вашите цели, а аз не вярвам в това. Вие защитавате вашите вярвания, а аз - моите. Едновременно с това и вие, и аз говорим за любов, мир, единство на човечеството, за общ живот -всичко това не означава нищо, защото вярваме в нещо, което разделя хората. Вие сте брамин, а аз не съм, вие сте христия­нин, а аз мюсюлманин и т.н. Вие говорите за братство и аз също говоря за братство, любов и мир, но в действителност ние сме разделени, ние се делим. Човек, който желае да има мир и който иска да създаде един нов свят, един щастлив свят, не би трябвало да се отделя от другите поради някакви вярвания. Не е ли ясно? Може би на думи е ясно, но едва когато разберете неговата значимост, валидност и истинност, едва тогава то ще започне да действа.

Виждаме, че желанието да се постигне нещо е съпроводено от процес на изолация поради някаква вяра или убеждение, защо­то вие вярвате, за да имате икономическа, духовна или вътреш­на сигурност. Не говоря за хората, които вярват в нещо поради икономически причини, защото са възпитани да разчитат на службата си и докато има работа за тях, те са католици или мюсюлмани - няма значение какви точно. Няма да обсъждаме също хората, които се придържат към някакво вярване от удоб­ство. Може би за повечето от нас това е едно и също нещо. Вяр­ваме в някои неща за удобство. Нека оставим икономическите интереси настрана и да вникнем по-дълбоко в нещата. Да вземем хората, които вярват силно в някоя идея - икономическа, соци­ална или духовна. Зад това явление винаги намираме психологическото желание за сигурност, не е ли така? От друга страна, съ­ществува желанието за продължителност. Сега не обсъждаме въпроса дали има или няма продължителност, а въпроса за постоянния импулс да вярваме в нещо. Човек, който е спокоен, който наистина иска да проумее целия процес на човешкото съществуване, не може да бъде обвързан с някаква вяра. Той вижда, че действащите му желания са средствата, които му носят сигур­ност. Моля ви, не мислете, че говоря против религията. Нямам такава намерение. Това, което искам да кажа е, че докато не сме в състояние да разберем процеса на желанията, проявяващи се във формата на вяра, ще съществуват спорове, конфликти, мъки, хората ще се противопоставят един на друг - неща, които наблюдаваме всеки ден. Така че ако усещам, но имам съзна­ние, че този процес взема формата на вяра, което е израз на стремежа за вътрешна сигурност, то тогава моят проблем няма да бъде, че вярвам в това или онова, а как да се освободя от желанието за сигурност. Може ли съзнанието да се освободи от желанието за сигурност? Това е проблемът, а не в какво и колко вярвам. Имаме просто израз на вътрешния стремеж да се чувс­тваме психологическа сигурни, да бъдем сигурни в нещо, когато всичко в този свят е толкова несигурно.

Може ли едно съзнание, будното съзнание, може ли личност­та да се освободи от желанието за сигурност? Искаме да се чувстваме сигурни и се нуждаем от помощта на нашата собстве­ност, нашите вещи и нашето семейство. Искаме да бъдем вът­решно, а така също и духовно, сигурни и издигаме стени от вяр­вания и убеждения, които са израз на стремежа ни към сигур­ност. Можем ли като индивиди да се освободим от този стремеж, от този порив за сигурност, който намира израз в желани­ето да вярваме в нещо? Ако не се освободим от всичко това, ставаме източници на несъгласие с другите хора, не носим спокойствие и в нашите сърца няма обич. Вярата руши - ние го наблюдаваме в нашето всекидневие. Мога ли да видя какво съм, кога­то съм в примките на желанието, което намира израз в придържането ми към някаква вяра? Може ли съзнанието да се освободи от вярата, напълно да се освободи от нея, а не само да намери някакъв заместител за нея? Не можете да отговорите на думи с „да" или „не" на този въпрос, но с положителност можете да да­дете окончателен отговор, ако вашето намерение е да се освободите от вярата. Тогава неизбежно ще достигнете до момен­та, когато ще започнете да търсите начин да се освободите от желанието за сигурност. Явно не съществува вътрешна си­гурност, която може би би ни искало, да бъде продължителна. Вие бихте желали да вярвате, че има Бог, който се грижи за ва­шите дребни проблеми, казва ви с кого трябва да се срещате, какво да правите и как да го правите. Такава мислене е детско, незряло. Вие мислите, че Великия Отец наблюдава всеки от нас. Това не е нищо друго освен проекция на собствените ви предпочитания. Но явно не е истина. Истината трябва да бъде нещо съвършено друго.

Нашият следващ проблем е знанието. Необходимо ли е зна­нието за постигането на истината? Когато кажа „знам", косве­но утвърждавам, че съществува знание. В състояние е ли това съзнание да изследва и проучи действителното? Освен това, какви са нашите знания, с които толкова се гордеем? Всъщност какво знаем? Имаме информация, пълни сме с информация и опит, определени от нашата среда, памет и умствени възможности. Какво имате предвид, когато кажете „знам"? Това потвърждение ли е, че онова, което знаете, е известен факт, известна информация или е част от вашия жизнен опит. Непрекъснатото натрупване на информация, овладяването на различни форми на знание образува съдържанието на вашето твърдение, че „знаете", и вие започвате да осмисляте онова, което сте чели, в зависимост от общественото ви положение, от вашите желания и личен опит. Вашите познания са процес в действие, подобен на процеса на вашите желания. Ние заместваме вярата със знанията. „Знам, имам такъв опит, това не може да бъде оп­ровергано; моят опит ми казва, че мога да разчитам напълно на еди какво си." Това са признаците на такава знание. Но когато проникнете зад него, анализирате го, разгледате го по-грижливо и интелигентно, ще откриете, че твърдението „знам" е друга стена, която ви отделя от мен. Вие се криете зад тази стена, търсите зад нея удобство и сигурност. Следователно, с колкото повече знание е обременено едно съзнание, толкова то е по-неспособно да разбира.

Не знам дали някога сте мислили върху проблема за усвояването на знание - дали знанието в края на краищата ни помага да обичаме, да се освободим от онези качества, които създават конфликти у нас, между нас и нашите съседи, дали знанието освобождава съзнанието ни от амбициите. Защото амбициите в крайна сметка разрушават връзките между хората, противо­поставят човек на човека. Ако живеехме в мир един с друг. амби­циите щяха със сигурност да изчезнат - не само политически­те, икономическите и социалните амбиции, но така също и по-неуловимата и вредна амбиция, психологическата амбиция да бъ­дем нещо. Възможно ли е съзнанието да се освободи от процеса на натрупване на знания, от желанието да знаем?

Интересно е да се наблюдава неимоверно голямата роля на знанието и вярата в нашия живот. Погледнете само как се пре­кланяме пред онези, които имат огромни знания и ерудиция. Раз­бирате ли значението на това? Ако искате да откриете нещо ново, да преживеете нещо, което не е проекция на вашето въображение, съзнанието ви трябва да бъде свободно, не е ли вярно това? Съзнанието трябва да е в състояние да види нещата, кои­то са нови. За нещастие, всеки път, когато видите нещо ново, вие привнасяте цялата информация, която имате, всичките си познания, всичките си спомени. И явно ставате неспособен да виждате, неспособен да възприемате нещо, което е ново, не е като старите неща, които са ви известни. Моля ви, недейте да свързвате това със знанията за конкретните неща. Ако не знам как да се прибера у дома ще се загубя. Ако не знам как да използвам дадена машина, ще бъда безполезен. Това са различни неща. Не това разискваме сега. Онова, което разискваме, е знанието, из­ползвано като средство за сигурност, психологическото и вът­решно желание да бъдем нещо. Какво получавате благодарение на знанията? Авторитета на знанието, тежестта на знанието, са­мочувствие, достойнство, чувство за жизненост и какво ли не. Човекът, който казва „знам", „има" или „няма такава нещо", е престанал да мисли, преустановил е целия процес на желанието.

В такъв случай нашият проблем, така както аз го виждам, е, че ние сме обременени от вярвания и знания. А възможно ли е съзнанието да се освободи от вчерашния ден, от вярванията, придобити през вчерашния ден? Разбирате ли въпроса? Възмож­но ли е аз като индивид и вие като индивиди да живеем в наше­то общество и, едновременно с това, да сме свободни от вярва­нията, с които сме възпитани? Възможно ли е съзнанието да се освободи от знанията си и от всички авторитети? Четем раз­личните Свещени писания и религиозни книги. Те много грижливо описват какво да правим и какво да не правим, каква е наша­та цел и как да я постигнем, какво е Бог. Знаете указанията на­изуст и сте ги следвали. Това са вашите знания, с това сте се сдобили, това сте научили. Това е пътят, по който вървите. Явно е, че ще намерите онова, което търсите. Но то ли е дейс­твителното? Не е ли то само проекция на вашите знания? То не е действителното. Възможно ли е да разберете това сега, не утре, а сега, да кажете: „Виждам, че това е истината" и да осво­бодите съзнанието си от осакатяващия ви процес на въображение и проекции.

В състояние ли е съзнанието да се освободи от вярванията? Можете да се освободите от тях само когато разберете харак­тера на вътрешните причини, които ви карат да се придържате към тях, не само съзнателните, но и несъзнателните моти­ви, които ви карат да вярвате. В края на краищата ние не сме просто повърхностна същност, която функционира на съзна­телно ниво. Ние можем да открием нашата дълбока съзнателна и несъзнателна дейност, ако дадем възможност на нашето под­съзнание, защото то реагира по-бързо от съзнанието ни. Докато съзнанието ни спокойно мисли, слуша и наблюдава, подсъзнание­то ни е много по-дейно, по-бдително и много по-възприемчиво и поради това то може да ни даде правилния отговор. Може ли съз­нанието, което е било подчиняваш, сплашвано, заставяно да вяр­ва, може ли то да мисли свободно? Може ли да погледне на неща­та по нов начин и да отстрани преградите, които ни разделят? Моля ви не казвайте, че вярата сближава хората. Толкова ясно е, че това не е вярно. Никога организираната религия не го е пости­гала. Вгледайте се в себе си и в онова, което става във вашата страна. Вие всички сте вярващи, но единни ли сте всички? Обединени ли сте? Знаете, че не сте. Вие сте разделени в дребнави модерни партии и касти. Известни са ви многобройните неща, които ви разделят. Този процес се наблюдава в целия свят - и на Изтока, и на Запад. Християни унищожават християни, убиват се един друг заради незначителни неща, затварят хора в лагери, во­дят угасяващи войни и т.н. Следователно вярата не обединява хората. Това е толкава ясно. Ако то е ясно и е вярно и вие го раз­бирате, то тогава трябва да го възприемете. Но проблемът е, че повечето от нас не могат да го видят, защото не сме в със­тояние да погледнем в очите вътрешната несигурност и вът­решното чувство за самота. Необходимо ни е нещо, на което да се опрем, независимо от това дали е държавата, класата, нацио­налното ни чувство, дали е някакъв водач, спасител или нещо друго. И когато проумеем колко погрешно е това, тогава съзна­нието ни е в състояние - временно, може би само за един мо­мент, да прозре истината, даже ако това ни струва скъпо. Но достатъчно е да ни се отворят очите, дори само временно, да я видим дори само за един мимолетен момент, защото тогава ще видим нещо необикновено. Подсъзнанието започва да действа, макар съзнанието да се съпротивлява. Макар и краткотраен, мо­ментът ще даде своите плодове, въпреки че съзнанието ще се бори против него.

Така че нашият въпрос е: „Може ли съзнанието да се освобо­ди от своите знания и вярвания?" Съзнанието не е ли изградено от знания и вяра? Знанията и вярата не определят ли структурата на нашето съзнание? Вярата и знанията са процесите на възприемане. Те са център на съзнанието. Процесът е всеобгръщащ, той е както съзнателен, така и подсъзнателен. Може ли съзнанието да се освободи от собствената си структура? Може ли съзнанието да престане да съществува? Това е проблемът! Зад съзнанието, такава каквото ни е известно, са вярванията, жела­нията, стремежът за сигурност, знанията и натрупаната сила. Но въпреки своето могъщество и чувство за превъзходство, човек не може да мисли самостоятелно, в света няма да има мир. Може да говорите за мира, да организирате партии, да викате с цял глас и така няма да имате мир, защото вашето съзнание е основата, на която се изграждат противоречия, което ви изолира и отделя от другите. Сериозният човек, който иска мир, не може да се изолира и да говори за братство и мир - това би било само политическа или религиозна игра, амбиция и желание да се постигне нещо. Човека, който гледа сериозно на тези неща, който иска да ги разбере, трябва да е наясно с проблема за знанието и вярата. Той трябва да вникне в тях, да разбере действащия процес на желание за сигурност, на стремеж към увереност.

Съзнанието, за да постигне състояние, при което новото ще се осъществи - било то отнасящо се до истината, Бога или нещо друго, безспорно трябва да престане да събира знания, трябва да остави всички знания настрана. Съзнанието, утежнено от знания, не е в състояние да види действителното, да види онова, което е неизмеримо.


ГЛАВА 7. УСИЛИЕТО

ЗА ПОВЕЧЕТО ОТ НАС ЖИВОТЪТ се основава на уси­лия, на някакви волеви прояви. Не можем да си представим действие без волеизява, без усилия. Нашият живот се основава на тях. Нашият социален, икономически, и тъй наречен духовен живот представлява серия от усилия, които винаги постигат някакъв резултат. И ние смятаме, че усилието е съществено, необходимо.

Защо правим усилия? Простичко казано, не е ли за да постиг­нем нещо, да станем нещо, да достигнем до дадена цел? Смята­ме, че ще изпаднем в застой, ако не правим усилия. Имаме идея за целта, към която непрекъснато се стремим и този стремеж става част от нашия живот. Когато искаме да се променим, да осъществим някаква основна промяна у себе си, ние правим ог­ромни усилия да се отърсим от старите навици, съпротивляваме се на влиянието на заобикалящата ни среда и т.н. Свикнали сме с постоянните усилия, чрез които се стараем да постигнем нещо, за да можем въобще да живеем.

Не са ли тези усилия дейност на аза? Усилието не е ли дей­ност, съсредоточена върху личния аз? Ако правим някакво уси­лие, изхождайки от централността на аза, то неизбежно ще има за последствие конфликти, объркване и още по-големи страда­ния. И въпреки това, ние продължаваме да правим усилие след усилие. Малцина разбират, че насочените към собствения аз уси­лия не решават проблемите ни. Напротив, те увеличават нашата обърканост, нашите страдания и печал. Знаем го добре и въпреки това се надяваме по някакъв начин да успеем да проби­ем чрез тези насочени към собствения аз усилия, чрез дейност­та на волята.

Смятам, че ще разберем смисъла на живота, ако разберем какво означава да полагаш усилия. Носят ли усилията щастие? Опитали ли сте някога да бъдете щастливи? Невъзможно е, нали? Мъчите се да бъдете щастливи и не достигате до щасти­ето, не е ли така? Щастието не идва като се потискаме, само-контролираме или се отдаваме на удоволствия. Може да дадете воля на желанията си, но накрая ще изпитате горчивина. Може да се потискате или контролирате, но винаги ще има скрита борба. Ето защо щастието няма да дойде в резултат на усилия, нито радостта ще дойде в резултат на потискане, контрол или жалко задоволяване на желанията ви. Към това трябва да до­бавим постоянната борба с цел да преодолеем нашите страсти, нашата алчност и нашата глупост. Не се ли борим непрекъснато, не правим ли непрекъснато усилия, надявайки се, че ще наме­рим щастие, нещо, което ще създаде у нас чувството за спокойствие и обич? А идват ли разбирателството и любовта в ре­зултат на борба? Смятам, че е много важно да разберем какъв смисъл влагаме в думите борба, домогване, усилие.

Думата усилие не означава ли борба да променим онова, кое­то е, в нещо, което не е, което трябва да бъде или трябва да стане? С други думи, ние непрекъснато се борим да избегнем онова, което е, или се опитваме да го трансформираме, да го променим. Истински доволният човек е онзи, който разбира това, което е, и му отдава значението, което то заслужава. Това е истинското чувство на задоволство. То не се интересу­ва дали притежава много или малко неща, а иска да разбере напъл­но значението на онова, което е. А това става възможно само когато приемете онова, което е, когато го осъзнаете, а не кога­то се опитвате да го видоизмените или промените.

Виждаме, че усилието е борба да изменим онова, което е. в нещо, което искаме то да бъде. Говоря само за психологическата борба, а не за борбата с физически проблеми, например инженерни - някакво откритие или изменения, които са чисто технически. Говоря само за онази борба, която е психологическа и винаги взима връх над техническата. Използвайки безкрайните познания, които науката ни дава, вие можете старателно да из­градите чудесно общество. Но докато не разберете психологическата борба, противопоставяне и битки и не преодолеете психологическите внушения и течения, колкото и да е чудесна неговата структура, обществото неизбежно ще се сгромоляса, както се е случвало и се случва отново и отново.

Усилията отклоняват вниманието ни от онова, което е. В момента, в който приемем онова, което е, борбата секва. Всяка форма на борба и противопоставяне отвлича вниманието; тя е активност, която съществува, докато психологически желаем да преобразим онова, което е, в нещо, което то не е.

Първо трябва да осъзнаем, че радостта и щастието не идват в резултат на усилия. Съществува ли творчество чрез уси­лие или успяваме да творим едва когато спрем да правим усилия? Кога пишете, рисувате и пеете? Кога творите? Без съмнение това става не когато правите усилия, а когато сте напълно ос­вободени, когато всички нива у вас си съдействат напълно, кога­то сте напълно интегрирани. Тогава изпитвате радост, тогава започвате да пишете стихотворение, да рисувате или да създа­вате нещо друго. Мигът на творчество не се ражда в борба.

Може би когато разберем въпроса за творческите способнос­ти, ще успеем да разберем какво имаме предвид, когато говорим за усилие. Резултат на усилие ли е творчеството, осъзнаваме ли, когато сме в творческо състояние? Или творческото състояние е чувство на пълна самозабрава, чувство, при което няма и следа от смут, когато човек не съзнава движението на мисълта, а из­питва само пълнота, цялост, богатство на съществуването? Следствие на мъка, на борба, на конфликт и усилие ли е това със­тояние? Не знам дали сте забелязали, че когато правим нещо бър­зо и с лекота, няма никакво усилие, никаква борба. Но тъй като в повечето случаи нашият живот е поредица от сблъсъци, проти­воречия и борби, ние не можем да си представим живот, състо­яние, при което напрежението напълно липсва.

За да разберем състоянието на съществуване без борби, творческото състояние, е наложително да проучим в пълнота­та му проблема за усилието. Усилието е опит за реализация, опит да постигнем нещо, нали? Аз съм това, но искам да стана онова, аз не съм това, но трябва да стана това. И достигаме до „това" чрез борба, конфликти и усилия. Ние неизбежно искаме да постигнем нещо, когато се борим. Ние търсим самореализация чрез дадено нещо, чрез дадена личност или идея, а това означа­ва непрекъсната борба и усилия за изява. Така че сме приели уси­лията за нещо неизбежно. Но се питам дали борбата, целяща да станем нещо, е неизбежна. Защо е тази борба? Всяко желание за изява, независимо от това от какъв вид е, предизвиква борба. Зад всяко усилие се крие желанието да станеш нещо, да постиг­неш, да вървиш напред, независимо дали си голям началник, домакиня или бедняк.

А защо е това желание за изява? Явно желанието да се изявиш, да станеш нещо, се поражда от чувството, че си нищо. Понеже съм нищо, празен, вътрешно беден, боря се да стана нещо. Вън­шно или вътрешно аз се боря, за да се изявя като личност, чрез дадено положение или идея. Целият процес на нашето същест­вувание представлява опит да запълним тази празнина. Имайки съзнанието, че сме празни, вътрешно бедни, ние се стараем или да натрупаме външни неща, или да култивираме вътрешно бо­гатство. Правим усилия, за да избягаме от вътрешната празно­та чрез действия, чрез размишления, чрез придобивки, чрез постижения, власт и т.н. Такава е нашето всекидневие. Аз съзнавам собствената си слабост, своята вътрешна нищета и се мъча да избягам от тях. Това бягство, желанието да прикрием празно­тата си, водят до борби и усилия.

А какво ще стане, ако не правим опити да избягаме? Тогава човек заживява със самотата си, с чувството за празнота. И като ги приеме, той ще установи, че се постига творческо със­тояние, което няма нищо общо с такива неща като борби или усилия. Усилията съществуват само когато се опитваме да избя­гаме от вътрешната самота и празнота. Но когато ги разгледа­ме, когато приемем онова, което е, без да бягаме, ще открием, че идва състояние, при което няма борба. Това е състояние на творческа сила и тя няма нищо общо с борбата.

Когато човек разбере онова, което е - празнотата, вътреш­ната нищета, когато човек ги приеме и ги разбере напълно, тогава идват творческата същност и творческата способност, които единствено носят щастие.

Следователно действието, такава каквото го знаем, е реакция, то е непрекъснат опит да станем нещо друго, то е отри­цание, бягство от онова, което е. А когато осъзнаваме самота­та, за която няма алтернатива, без да я съдим или оправдаваме, тогава с разбирането на онова, което е, идва истинското дейс­твие и това действие е творческо. Вие ще разберете това, ако осъзнаете себе си в действие. Наблюдавайте действията си, не само външно, но и вътрешно - движенията на вашите мисли и чувства. Когато имате съзнание за тези движения, ще видите, че мисловният процес, който е и чувства, и действие, се опре­деля от целта да постигнем нещо. Тази цел се появява, когато сме несигурни, а чувството за несигурност идва, когато имаме съзнание за вътрешната си празнота. Ако имате съзнание за този процес на мисълта и чувствата, ще видите, че той е пос­тоянно свързан с борба, с усилия да променим и видоизменим онова, което е. Това е опит да постигнете нещо, а тези опити са бягство от онова, което е. Чрез самопознание и самосъзнание ще установите, че борбата и конфликтите, предизвикани от желанието да постигнем нещо, водят до болка, нещастие и невежество. Само когато съзнавате вътрешната си нищета и жи­веете с нея без да бягате и я приемете напълно, ще достигнете до едно необикновено състояние на спокойствие, спокойствие, чиито корени са в разбирането на онова, което е. Само в това състояние на спокойствие ще бъдете творчески личности.


ГЛАВА 8. ПРОТИВОРЕЧИЕТО

ВИЖДАМЕ ПРОТИВОРЕЧИЯТА в нас и край нас. Тъй като живеем в противоречие, нямаме вътрешно спокойствие, няма спокойствие и извън нас. Ние сме в постоянно състояние на отрицание и утвърждаване - на онова, което сме и което искаме да бъдем. Състоянието на противоречие създава конфликти, а конфликтите не ни дават спокойствие - прост и очевиден факт. Това вътрешно противоречие не трябва бъде превръщано в нещо като философски дуализъм, защото би било твърде лесен начин за бягство. Да кажем, че противоречието е състояние на дуализъм, и да смятаме, че така сме решили проблема, не е нищо друго освен извинение, опит за бягство от действителността. А какво имаме предвид, когато говорим за конфликт, за про­тиворечие? Защо в мен има противоречие - непрекъсната бор­ба да бъда нещо различно от това, което съм? Аз съм едно нещо, а искам да съм нещо друго. Това противоречие в нас е факт, а не е метафизичен дуализъм. Метафизиката не е от никакво значе­ние за разбирането на онова, което е. Ние можем да разискваме, да речем, дуализма, какво представлява, дали съществува и тъй нататък, но от каква полза ще бъде това, ако не разберем, че в нас съществуват противоречия, противоположни желания, противоположни интереси, противоположни цели? Искам, но не мога да бъда добър. Това противоречие, тази противоположност в нас трябва да бъде разбрана, защото тя предизвиква конфликта. А когато сме в състояние на конфликт, в противоборство, не можем да бъдем творчески личности. Трябва да бъ­дем наясно в какво състояние живеем. Щом има противоречия, има и борба, а борбата е унищожителна, опустошителна. В това състояние не можем да създаваме нищо друго, освен анта­гонизъм, борба, горчивина и страдание. Ако разберем това доб­ре и по такъв начин се освободим от противоречията, ще пос­тигнем вътрешен покой, а това ще доведе до разбирателство с другите хора.

Това е проблемът. Осъзнавайки факта, че конфликтите са разрушителни и пагубни, защо всеки от нас позволява в него да има противоречия? За да разберем това, трябва да отидем малко по-далече. На какво се дължи чувството за противоречиви желания? Не знам дали вътре в себе си ние го съзнаваме - това противоречие, това чувство, че искаме и едновременно с това не искаме, че си спомняме за нещо и искаме да го забравим, за да намерим нещо ново. Наблюдавайте го. То е нещо обикновено и естествено. Не е нищо особено. фактът, че живеем в противо­речия, е неоспорим. А какво пораждат противоречията?

Какво означава противоречието? То не подсказва ли наличи­ето на състояние на несигурност, на което се противопоста­вя друго състояние на несигурност? Да предположим, че имам някакво постоянно желание, а в мен се появява някакво друго же­лание, което му се противопоставя. Това противопоставяне довежда до конфликт, който е пагубен. С други думи, едно жела­ние винаги отрича друго желание, една цел измества друга цел. Е, тогава има ли такава нещо като постоянно желание? Ясно е, че всяко желание е нещо непостоянно. В действителен, а не в метафизичен смисъл. Искам да получа някаква служба или смя­там, че дадена служба ще ме направи щастлив, но когато я полу­ча, откривам, че не съм доволен. Първо искам да стана управи­тел, а после собственик на фирмата и т.н. И това е така не само в материалния, но и в тъй наречения духовен свят - учи­телят иска да стане директор, свещеникът - владика, ученикът - учител.

Това постоянно желание за движение нагоре, от едно ниво към друго, води до противоречия, не е ли така? Тогава защо да не гледаме на живота не като на някакво постоянно желание, а като на поредица от пробягващи желания, винаги противопос­тавящи се едно на друго? Ето защо съзнанието ни не трябва да е в състояние на противоречие. Ако гледаме на живота не като на едно постоянно желание, а като на временни желания, които непрекъснато се менят, то тогава няма да има противоречия.Противоречието съществува само когато съзнанието е със­редоточено върху едно желание, т.е. когато съзнанието не гле­да на всички желания като на нещо движещо се, преходно, а се вкопчва в едно желание и го превръща в нещо постоянно. В такъв случай, когато се появят други желания, се получават конфликти. Но всички желания са в постоянно движение, а не са нещо фиксирано. При желанията няма фиксирана точка, но съзнание­то въвежда такава точка, защото то гледа на всяко нещо като на средство да стигне донякъде, да постигне нещо. И докато човек се движи към цели, които си е поставил, се получава про­тиворечие, конфликт. Искате да стигнете до някъде, да успее­те, искате да се доберете до някакъв бог или истина, които да ви донесат постоянно чувство за удовлетвореност. В такъв случай вие не търсите истината, не търсите Бог, а търсите продължителна удовлетвореност и обличате тази удовлетво­реност с някаква идея, с внушително звучаща дума като Бог или истина. В действителност ние всички търсим удовлетворе­ност и поставяме тази удовлетвореност, тази задоволеност и наричаме най-висшата й степен Бог, а на най-ниското й стъпало поставяме пиенето. Щом съзнанието ни търси задоволеност, няма никаква разлика между Бог и пиенето. От социална гледна точка пиенето може да е лошо нещо, но не е ли по-лошо от него вътрешното желание за удовлетвореност, за печалба? Ако искате наистина да откриете истината, трябва да сте съвсем искрени, не на думи, а искрени във всяко отношение. Трябва да сте съвсем наясно, а не можете да бъдете наясно, ако не сте в със­тояние да погледнете фактите в очите.

Какво предизвиква противоречията във всеки от нас? Не е ли желанието да станем нещо, да преуспеем в живота и по този начин да постигнем вътрешно някакъв резултат. Докато мис­лим от гледна точка на времето, на постиженията и на положението, ще има противоречия. В края на краищата съзнание­то е продукт на времето. Мисълта има за основа вчерашния ден, миналото. И докато мисълта функционира в полето на времето, докато мислим за бъдещето, за промяна, за печалба, докато искаме да постигнем нещо, ще има противоречия, защо­то няма да сме в състояние да се изправим лице в лице с онова, което е. Само когато разберем, когато безусловно осъзнаем онова, което е, ще се освободим от противоречията, които са разрушителен фактор.

Важно е да разберем цялостния процес на нашето мислене, защото именно там намираме противоречието. Самата мисъл се превръща в противоречие, защото не разбираме как действа цялостният процес в нас. А можем да го разберем само когато напълно осъзнаем как мислим, не като наблюдатели на мислов­ния си процес, а като подходим към въпроса цялостно и безус­ловно, а това е много трудно нещо. Но само тогава ще можем да се отървем от противоречието, което е толкова вредно и болезнено.

Докато се мъчим да стигнем до някакви психологически ре­зултати, докато искаме да имаме вътрешна сигурност, в живо­та ще има противоречия. Смятам, че повечето от нас не съзна­ват, че има такава противоречия, а когато го осъзнаем, не виждаме калка голямо е тяхното значение. Напротив, противоре­чията ни стимулират за живот. Самото безпокойство ни кара да смятаме, че сме живи. Усилията, борбата на противоречията ни дават чувството за жизненост. Ето защо обичаме бойните, защото са ни приятни безизходните сблъсъци. Докато същест­вува желанието да се достигне до някакъв резултат, което е же­лание да имаме чувство за психологическа сигурност, ще има противоречия, а човек не може да бъде спокоен в условията на противоречия. Спокойното съзнание е абсолютно необходимо, за да можем да разберем цялото значение на живота. Мисълта никога не може да бъде спокойна. Мисълта, която е продукт на времето, не може да достигне до безвремието, до онова, което е отвъд времето. Самата природа на нашето мислене е противоречие, защото ние винаги мислим от гледна точка на минало­то и бъдещето, поради което не можем напълно да разберем и осъзнаем настоящето.

Необикновено трудно е да проумеем настоящето, защото съзнанието не е в състояние да погледне фактите направо, без да се самозалъгва. Мисълта е продукт на миналото и поради това винаги действа от гледна точка на миналото или бъдеще­то, тя не може да осъзнае даден факт от гледна точка на насто­ящето. Докато мисълта, която е продукт на миналото, се опитва да отстрани противоречията и всички проблеми, които те създават, тя всъщност преследва някакви цели, опитва се да достигне нещо, а такава мислене създава само допълнител­ни противоречия, оттук и конфликти, страдание и обърканост в нас и около нас.

За да се освободи от противоречията, човек трябва безус­ловно да осъзнае настоящето. Как може човек да избира, когато е изправен пред даден факт? Няма съмнение, че фактът става неразбираем, докато мисълта гледа на него в условията на прео­бразуване, видоизменение и промяна. Следователно самоопознаването е началото на разбирането. Без самопознание противоречията и конфликтите продължават. Не е необходимо да си експерт или авторитет, за да опознаеш целия процес, за да стиг­неш до самопознание. Разчитането на авторитети поражда само страх. Никакъв експерт или специалист не може да ви по­могне да разберете как действа собствения аз. Човек трябва сам да проучи това. Ние с вас си помагаме в това отношение като разговаряме по въпроса, но никой не може да ни го разкрие. Никакъв учител или специалист не може да го проучи вместо нас. Ние можем да го осъзнаем само в нашите взаимоотношения, в отношението ни към нещата, към собствеността, към хората, към идеите. Във взаимоотношенията ще установим, че проти­воречията се появяват, когато действията ни се ръководят от някакви идеи. Идеята не е нищо друго, освен кристализация на мисълта като символ, а усилието да живеем според даден символ води до противоречия.

Противоречията ще продължат да съществуват, докато има мисловни схеми. Единствено самопознанието ще сложи край на противоречията. Познаването на аза не е нещо, което само малцина могат да постигнат. Нашата всекидневна реч, начи­нът, по който мислим и чувстваме, по който гледаме един на друг, всички те разкриват аза. Ако осъзнаем всяка наша мисъл, всяко наше чувство във всеки момент, тогава ще видим как чрез отношенията азът може да бъде разбран. И само тогава е възможно да постигнем спокойствието на духа, при което се дос­тига до истински действителното.


ГЛАВА 9. КАКВО Е АЗЪТ?

ЗНАЕМ ЛИ какво имаме пред вид, когато говорим за аза? За мене той означава идеите, спомените, заключенията, преживяванията, различните форми на назовани и неназовани на­мерения, съзнателните усилия да бъдеш или да не бъдеш нещо, натрупаните спомени на подсъзнателното, расовото, родово­то, груповото, личното - всичко това, независимо дали се проя­вява чрез външни действия или духовно чрез вътрешни качест­ва, всичко това е азът. Той включва съревнованието, желанието да бъдеш нещо. Целият този процес е азът. И когато се изпра­вим пред него, откриваме, че той е нещо злощастно. Използвам думата „злощастно" нарочно, защото нашият аз ни отделя от другите хора, той се самоизолира. Колкото и благородни да са, неговите действия ни отчуждават и отделят един от друг. Ние всички знаем това. Познати са ни онези необикновени моменти, когато нашият аз го няма. Когато няма усилие, желание да се пос­тигне нещо - моментите, когато сме изпълнени с любов.

Струва ми се, че е много важно да разберем как нашият опит укрепва личния аз. Ако сме сериозни, би трябвало да разберем този проблем на нашето съществуване. А какво означава думата опит? През цялото време ние имаме преживявания, добиваме впечатления и осмисляме тези впечатления, реагираме и дейст­ваме по един ши друг начин под тяхно влияние, правим си сметки, хитруваме и т.н. През цялото време съществува взаимодействие между онова, което виждаме обективно, и нашето отно­шение към него, взаимодействие между съзнателното и споме­ните на подсъзнателното.

Спомените ми определят начина, по който се отнасям към онова, което виждам и чувствам. Опитът участва в процеса на моите реакции към онова, което виждам, чувствам, знам и вяр­вам. Опитът е реакция, отклик на нещо видяно. Аз реагирам, когато ви видя и наричам тази реакция опит. Ако не дам име на мо­ята реакция, тогава тя няма да бъде опит. Наблюдавайте ваши­те собствени реакции и онова, което става около вас. Ако през това време вие не назовавате нещата, това ще означава, че не може да се говори за опит. Ако не ви разпозная, как мога да говоря за някакво преживяване, за това, че съм се срещнал с вас? Звучи просто и ясно. Това не е ли факт? С други думи, ако не реаги­рам според моите спомени, според моите условия на живот, според моите предубеждения, как мога да говоря за опит, за това, че съм преживял нещо?

Да вземем проекциите на нашите желания. Желая да не съм изложен на опасност, да имам вътрешно чувство за сигурност. Или желая да имам гуру, учител, Бог. И опитът е проекцията на моето желание, т.е. моето желание е възприело известна форма и аз съм му дал име. И аз реагирам на това. Проекцията е моя и аз съм й дал име. желанието, което за мене е опит, ми дава основание да кажа: „Това е моят опит", „Срещнах Учителя", или: „Не срещнах Учителя". Нали желанието е онова, което наричаме опит?

Какво става, когато желая съзнанието ми да бъде спокойно? Какво се случва? Виждам колко важно е съзнанието ми да бъде спокойно, в покой, поради различни причини - защото Упанишадата казва това, религиозните писания казват това, светците го казват и понеже понякога аз самият чувствам колко хубаво е да съм спокоен, понеже съзнанието ми е толкава бъбриво. Поня­кога разбирам калка приятно е съзнанието да е спокойно, да е в покой. Искам съзнанието ми да бъде спокойно и се питам: „Как може да стане това?" Знам какво една или друга книга казва за медитацията и за различните форми на дисциплина. И се мъча да постигна спокойствие чрез дисциплина. Следователно моят аз се утвърждава с помощта на покоя.

Искам да разбера каква е истината. Това е моето желание, моят стремеж, в резултат на което обективизирам онова, което смятам за истина, защото съм чел много за нея, слушал съм много хора да говорят за нея, религиозните писания я описват. Искам всички тези неща. И какво се случва? Обективизирам само­то желание и приемам състоянието, до което съм стигнал. Ако не приема това състояние, не бих говорил за истина. Аз го при­емам, преживявам го и този опит ми дава сила, не е ли така? А след това човека казва: „Знам", „моят Учител", „има Бог", „няма Бог", казва, че дадена политическа система е правилна, а всички други не са.

По този начин опитът винаги утвърждава аза. В резултат на това вашият характер придобива известна сила, засилват се вашите знания и вашите вярвания, изкарвате ги на показ пред другите хора, които не са толкава умни, колкото сте вие, защо­то имате дар да пишете, да говорите или сте обигран. Тъй като вашият аз действа, а също и вашият Учител, социалната група, към която принадлежите, икономическото ви положение - всички те ви изолират от другите хора и пораждат противоречия. Ако сте искрен и сериозен, трябва напълно да разрешите този център, а не да го оправдавате. Ето защо трябва да проу­меете процеса на личния опит.

Възможно ли е за съзнанието, за собствения аз да не се обективизира, да няма желания и опит? Виждаме, че целият опит на собствения аз е отрицание, че е пагубен. А го наричаме положително действие, нали? Именно това наричаме положителен на­чин на живот. Да се откажете от целия този процес за вас е от­рицание. Това правилно ли е? Можем ли, вие и аз, да стигнем до корена на проблема и да разберем процеса на собствения аз? Какво води до разпадане на аза? Религиозните и други групи предла­гат да се отъждествим с нещо, не е ли така? „Отъждествете се с нещо по-голямо и собственият аз ще изчезне", казват те. Но безспорно отъждествяването е все още процес на собствения аз. Онова, което ни се струва по-голямо, не е нищо друго, освен проекция на собствения аз така, както го чувстваме, поради което то ни дава сили.

Всички различни форми на дисциплина, вяра и знание също подсилват собствения аз. Можем ли да открием какво ще накара аза да изчезне? Но, всъщност, неправилен ли е въпросът? По съ­щество това искаме. Искаме нещо, което да накара собствения аз да изчезне, така ли е? Смятаме, че съществуват различни средства за това, например отъждествяване, вяра и тъй нататък, всички те са на едно и също ниво, защото всички те утреп­ват аза по един и същи начин. Е, мога ли да видя собствения аз навсякъде, където той действа, да видя неговата разрушителна сила и енергия? Каквото и име да му дам, той е сила, която отчуждава, пагубна сила, и аз искам да намеря начин да я унищожа. Сигурно сте си задавали същия въпрос: „Виждам как собствени­ят аз действа през цялото време и винаги ми носи несигурност, страх, неудовлетвореност, отчаяние, страдание, не само на мен, но и на хората около мен. Може ли този „аз" да бъде премах­нат цялостно, а не частично?" Можем ли да стигнем до негови­те корени и да ги изтръгнем? Нали това е единственото нещо, което ще ни даде възможност да функционираме? Не искам да бъда частично интелигентен, а хармонично интелигентен. Някои от вас са интелигентни в своя бизнес, други в своята служба и тъй нататък. Всички хора са интелигентни по различен на­чин, но ние не сме хармонично интелигентни. За да бъдеш хар­монично интелигентен, трябва да се освободиш от собствения аз. Това възможно ли е?

Възможно ли е азът да липсва напълно? Знаете, че е възможно. Какви са необходимите съставки, изисквания за това? Какъв е факторът, който може да го осъществи? Мога ли аз да го уста­новя? Когато задавам въпроса: „Мога ли аз да го установя?", явно показвам, че съм убеден, че това е възможно. Аз вече направих пред вас експеримент, който показва как собственият аз се за­силва. За да разберем аза е необходима голяма интелигентност, остра наблюдателност и бдителност, непрекъснато да го наб­людаваме, за да не убегне от вниманието ни. Аз, който съм бди­телен, искам да се освободя от своя аз. Когато казвам това, аз знам, че е възможно да го направя. В момента, в който казвам: „Искам да се освободя от него", осъзнавам своя аз и по този на­чин той се засилва. Е, тогава, как е възможно азът да няма съзна­ние за себе си. Човек може да види, че творческото съзнание изключва съзнанието за аза, за себе си. Има творчество, когато азът липсва, защото творчеството не е интелектуална дей­ност, акт на съзнанието, не е проекция на собствения аз, а нещо, което е отвъд всякакъв вид опит. Възможно ли е съзнани­ето да бъде напълно спокойно, в състояние на неразпознаване, в несамосъзнание, за да стигне до положение, при което творческият процес става възможен, което означава, че собственият аз го няма, че азът липсва? Нали това е проблемът? Всяко движение на съзнанието, положително или отрицателно, е преживяване, което в действителност усилва собствения аз. Може ли съзна­нието да престане да разпознава? Това е възможно само при пъл­но спокойствие, но не спокойството, което осъзнава собстве­ния аз и поради това му дава сили.

Има ли нещо, освен самия аз, което може да наблюдава аза и да го разруши? Има ли нещо духовно, което замества аза, отст­ранява го, унищожава го? Нали смятаме, че има? Повечето рели­гиозни хора смятат, че има такава нещо. Материалистите каз­ват: „Не е възможно азът да бъде унищожен, той може да бъде само подобрен, укротен - политически, икономически или соци­ално, с помощта на дадена формула можем да го държим под кон­трол, да го опитомим и по този начин да го накараме да води благороден, морален живот, да не пречи на нищо, да следва соци­алната формула и да функционира като машинка." Това ни е из­вестно. Има и други, тъй наречените религиозни хора - така ги наричаме макар да не са религиозни, които казват: „По същест­во има такъв елемент. Ако успеем да се свържем с него, той от­странява собствения аз."

Имали такъв елемент, който отстранява аза? Вижте, моля ви, ние правим точно това. Ние притискаме своя аз в ъгъла. Ако позволите някой да ви притисне в ъгъла, ще видите какво ще се случи. Бихме желали да има нещо, което да е извън време­то, което не е свързано със собствения аз, което се надяваме да дойде, да се намеси и да отстрани аза - нещо, което нари­чаме Бог, Има ли нещо такава, което умът ви може да си представи? Може да има, но може и да няма. Не в това е въпросът. Когато съзнанието търси духовно състояние извън времето, състояние, което ще започне да действа и ще унищожи собст­вения аз, тогава това не е ли друга форма на преживяване, което усилва аза? Не става ли точно това, когато вярвате? Кога­то вярвате, че има Бог, истина, състояние извън времето, без­смъртие, това не е ли процес, който укрепва собствения Ви аз? Азът е проектирал чувствата и вярата, които изпитвате, и това му дава по-голяма сила. И какво сте постигнали тогава? Вие не сте унищожили своя аз, а само сте му дали друго име, придали сте му други качества, вашият аз си е все още там, за­щото сте го осъзнали. По този начин нашето вътрешно движение е едно и също от началото до края, само че ние си мис­лим, че то се развива и става все по-красиво и по-красиво. Но ако се вгледате в себе си, ще видите, че това е същият аз, който функционира на различни нива, под различни етикети и имена.

Когато видите целия процес - хитруването, необикновените измислици, интелигентността на аза, как той се прикрива като се отъждествява с благодетелност, жизнен опит, вяра, знания, когато видите как съзнанието се движи в кръг, блъска се в клетка, която самото то си е създало, какво се случва тогава? Когато напълно осъзнаете това, тогава не изпитвате ли необикновено спокойствие, което идва не като награда или в резул­тат на принуда, на страх? Когато разберете, че всяко движение на съзнанието е форма за укрепване на аза, когато го наблюдавате, когато сте напълно наясно за действията му. Когато стиг­нете до това положение - не по идеологически път или в резул­тат на жизнения си опит, когато сте наистина в такава състо­яние - тогава ще установите, че съзнанието, което е в пълно спокойствие, няма сила да твори. Каквото и да твори вашият ум, то ще бъде в границите на вашия аз. Когато съзнанието не е творящо, има творчество, процес, който не можете да разпознаете.

Действителното, истината, не са неща, които човек може да разпознае. За да се прояви истината, вярата, знанията, лич­ният опит, стремежът към благодетелност - всичко това трябва да си отиде. Добродетелният човек, който съзнава, че се стреми към добродетелност, няма никога да открие дейст­вителното. Той може да е много почтен човек, но това няма нищо общо с човека на истината, човека, който разбира. За човека на истината истината се проявява сама. Добродетелният човек е добър човек, но той никога няма да открие истината, защото добродетелта за него е прикритие на неговия аз. Стараейки се да бъде добродетелен, той засилва своя аз. Когато каже: „Не трябва да бъда алчен" състоянието на не-алчност, ко­ето той изпитва, само засилва аза. Ето защо е толкова важно да бъдеш беден, не само материално, но също така в областта на вярата и знанията. Материално богатият човек, човекът, бо­гат със знания и вяра, ще познава само тъмнината и ще бъде сре­дище на беди и страдания. Ако вие и аз като индивиди разберем по какъв начин действа азът, ще осъзнаем също какво е любов­та. Уверявам ви, че това е единственото преображение, което може да промени света. Любовта няма нищо общо с аза. Азът е сляп за любовта. Казвате „обичам", но в самото казване, в само­то изживяване няма любов. Там където има любов, азът не при­съства.


ГЛАВА 10. СТРАХЪТ

КАКВО Е СТРАХ? Страхът никога не съществува сам за себе си, той винаги е свързан с нещо. как мога да се стра­хувам от смъртта, как мога да се страхувам от нещо, което не познавам? Мога да се страхувам само от неща, които познавам. Когато кажа, че се страхувам от смъртта, всъщност от неиз­вестното ли се страхувам, а това е смъртта, или се страхувам, че ще загубя неща, които познавам? Страхувам се не от смърт­та, а от това, че ще загубя връзката си с неща, които ми принадлежат. Страхът ми винаги е свързан с известното, а не с не­известното.

Това, което ще се опитам да проуча сега, е как мога да се ос­вободя от страха, от известното, което е страхът, че мога да загубя семейството си, репутацията си, реномето си, банковата си сметка, апетита си и тъй нататък. Може да кажете, че мислите пораждат страха, но нашето мислене е определено от условията на живота ни, така че те са резултат на известното. А какво знам? Знанието означава, че имаш идеи, имаш мнение за нещата, имаш съзнание за продължителността на известното и нищо повече. Идеите са спомени, резултат на опита ни, кой­то пък е отклик на различни предизвикателства. Страхувам се от известното, което означава, че се страхувам да не загубя близки хора, вещи или идеи, страхувам се да открия какво точ­но съм, страхувам се да не изпадна в безпътица, страхувам се от болката, която може да изпитам, защото съм загубил нещо, не съм постигнал нещо или вече не изпитвам удоволствие.

Страхуваме се от болката, физическата болка е реакция на нервната система, но психическата болка се появява, когато имам съмнения, че нещо или някой може да ми отнеме неща, които ми доставят удоволствие. Психологическите натрупвания възпират психологическата болка, докато нещо не им попречи. Аз представлявам съвкупност от натрупани неща, от опит, който ме предпазва от смущения. А аз не искам да бъда смуща­ван. Ето защо се страхувам от всички, които ме смущават. Т.е., страхувам се от известното, от натрупаните физически и психологическа фактори, които ме предпазват от болка и възпи­рат мъката. Така както медицината ни предпазва от физическите болки, вярата ни помага да възпрем психическите болки. Ето защо се страхуваме да не загубим вярата си, макар и да не сме убедени и да нямаме конкретни доказателства, че вярата е нещо реално. Може да отхвърляме някои от традиционните вярвания, които са ни били внушени, защото личният ни опит ни е дал сила, самочувствие и разбиране, но вярата и знанията, които сме придобили, са по същество едно и също нещо - сред­ства да се предпазваме от болки.

Страхът съществува, докато се натрупват знания за извес­тното. Това ни кара да се страхуваме, че можем да го загубим. Следователно страхът от неизвестното е страх да не загубим натрупани известни неща. Натрупването неизбежно означава страх, което от своя страна означава болка. В момента, в кой­то си казвам: „Не трябва да губя", изпитвам страх. Макар че на­мерението ми, когато натрупвам неща, е да предотвратя болката, болката е вложена в процеса на натрупване. Нещата, кои­то имам, създават страх, а това е болка,

Семената на отбраната раждат нападението. Искам да бъда физически в безопасност. Ето защо създавам суверенно прави­телство, на което му е необходима войска, а това означава вой­на, която разрушава моята сигурност. Когато има желание човек да се предпазва, има и страх когато разбера погрешното си же­лание за сигурност, преставам да натрупвам. Ако кажете, че разбирате това, но не можете да не трупате, то тогата значи не виждате, че болката е вложена в природата на натрупването.

Страхът съпровожда процеса на натрупване, а вярата в нещо е част от процеса на натрупване. Умира синът ми и аз за­почвам да вярвам в прераждането, за да се предпазя психологически от болката. Но съмнението съпътства вярата. Външно аз натрупвам неща и по този начин допринасям да има войни. Вът­решно натрупвам вяра и си причинявам болка. Докато искам да имам сигурност, банкова сметка, удоволствия и т.н., докато искам да стана нещо, физиологичеки или психологически ще из­питвам болка. Самите неща, които върша, за да предотвратя болките, ми носят страх и болки.

Страхът се появява, когато искам да се вместя в дадена схе­ма. Да живееш без страх означава да живееш извън схемите. Же­ланието да живея по даден начин е извор на страх. Трудности­те, които изпитвам, се дължат на желанието ми да живея в да­дени рамки. Мога ли да разчупя рамките? Мога да го направя само когато разбера истината, че рамките предизвикват страха и страхът укрепва рамките. Ако кажа, че трябва да разруша рамките, защото искам да се освободя от страха, аз просто влизам в друга схема, която предизвиква допълнителен страх. Всяко мое действие, чиято цел е да разруши рамките, ще създаде нова схема, предизвикваща страх. Как мога да разруша рамките без да предизвикам страх, т.е., без каквото и да е съзнателно или не­съзнателно действие от моя страна по отношение на страха? Това означава, че не трябва да действам, не трябва да предпри­емам нищо с цел да разруша рамките. Какво става с мен, когато просто наблюдавам рамките и нищо не правя? Откривам, че рамките, схемата са самото съзнание. То съществува в обичай­ната сфера, която само е създало. Следователно страхът е само­то съзнание. Всичко, което съзнанието прави, помага да се под­сили старата схема и да се създадат нови схеми. Това ще рече, че всичко, което съзнанието прави, за да се освободи от страха, причинява страх.

Страхът си намира различни убежища. Най-обикновеното сред тях е отъждествяването с родината, с обществото, с някоя идея. Не сте ли забелязали какви чувства изпитвате, когато видите някакво шествие - военен парад или религиозна проце­сия, когато родината ви е в опасност, когато е нападната. Вие несъмнено се отъждествявате с родината си, с дадена личност или идеология. В други случаи се отъждествявате с детето си, със съпругата си, с дадена форма на действие или бездействие. Отъждествяването е процес на самозабрава. Докато имам съз­нание за себе си, знам, че има болка, борби и постоянен страх. Но ако може да се отъждестви с нещо по-голямо, с нещо, което си струва - с красотата, с живота, истината, вярата, знанията, човек избягва, поне временно, от своя аз, прав ли съм? Когато го­воря за „моята родина" аз забравям себе си за известно време. Забравям себе си и ако мога да кажа нещо за Бога. Ако мога да се отъждествя със семейството си, с дадена социална група, с някоя партия или идеология, тогава временно успявам да избягам. Следователно отъждествяването с нещо е форма на бягст­во от себе си. Даже добродетелта е бягство от себе си. Човек, който следва пътя на добродетелта, бяга от себе си. Такъв човек е ограничен. Неговото съзнание не е добродетелно, защото добродетелта не е нещо, което може да се достигне. Колкото повече се стараете да бъдете добродетелен, толкова повече за­силвате своя „аз". Страхът, който всички ние изпитваме под различна форма, винаги намира заместител и още повече усилва нашата борба. Колкото повече се отъждествявате със замести­теля, с толкова по-голяма сила се вкопчвате в онова, за което сте готов да се борите, дори да умрете, защото непосредстве­но зад него е страхът.

Знаем ли сега какво е страхът? Не е ли той отказ да приемем онова, което е? Трябва да разберем смисъла на думата „приемам". Не използвам думата, за да означа усилията, които правим, за да приемем нещо. Не може да става дума за приемане, когато въз­приемаме онова, което е. Как мога да се придвижа по-нататък, след като представлявам възел от реакции, спомени, надежди, униние, неудовлетвореност, след като съм резултат на блокирано съзнание? Може ли съзнанието да се осъзнае без тези пречки и бариери? Знаем, че когато нямаме препятствия, можем да изпитаме необикновена радост. Нали знаете, че когато тялото е съвършено здраво, изпитвате известна радост, чувство за бла­госъстояние, и нали знаете, че когато съзнанието ви е напълно освободено, без бариери, когато центърът за разпознаване - вашият „аз" - липсва, тогава изпитвате известна радост? Не сте ли изпитали това състояние, състоянието, когато азът липсва? Сигурно сте го изпитвали.

Изпитвам свобода от аза само когато мога да погледна на не­щата в тяхната обвързана цялост. И успявам да направя това само когато разбера целия процес на всички дейности, породени от желанията, които са израз на мисълта - защото мисълта не се различава от желанията - без да оправдавам, без да порицавам, без да потискам личното. Когато успея да направя това, тогава ще знам дали е възможно да преодолея ограниченията на аза.


ГЛАВА 11. СКРОМНОСТТА

БИХ ИСКАЛ ДА РАЗИСКВАМЕ ВЪПРОСА за скромността и може би по този начин ще успеем да установим какво представлява чувствителността. Струва ми се, повечето от нас смятат, че скромността е само външен израз, че тя означа­ва оттегляне от живота - да имаме малко собственост, да няма­ме дом, да имаме малко дрехи, малка банкова сметка. Явно това не е израз на скромност. Това е външна показност. Смятам, че скромността е нещо съществено, но тя се проявява само когато започнем да разбираме значението на самопознанието.

Скромността не е просто пригаждане към дадена схема. Не­обходима е голяма интелигентност, за да можеш да бъдеш скромен без да се съобразяваш с дадени схеми, колкото и важни да изглеждат те. За нещастие, повечето от нас започват с външни­те неща. Сравнително лесно е да живеещ с малко вещи и да си до­волен, възможно е дори, колкото и малко да имаш, да успяваш да го споделяш с други хора. Но външният израз на скромност, от­насяща се до вещи и собственост, не предполага вътрешна скромност. Защото в сегашния свят все повече и повече неща ни се предлагат външно. Животът става все по-сложен и по-сложен. За да избягаме от тази сложност, ние все повече и повече започваме да се отказваме и да не се обвързваме с неща - коли, къщи, организации, с безкрайно многото обстоятелства, наложени ни отвън. Ние смятаме, че ще бъдем скромни, като се оттеглим от живота. Много светци, много Учители са отричали земното, но струва ми се, че такава отрицание няма да реши на­шите проблеми. Истинската скромност може да се прояви само вътрешно, а оттам да намери и външен израз. Тогава пробле­мът е как да станем скромни, защото това прави човека по-чув­ствителен. Чувствителното съзнание, чувствителното сърце са нещо много важно, защото тогава човек бързо се отзовава и откликва на другите.

Човек може да стане вътрешно скромен само когато осъзнае безкрайно многото пречки, привързаности и страхове, които го ограничават. Но повечето от нас обичат да бъдат обвърза­ни с хора, вещи, идеи. Нрави ни се да бъдем затворници. Вът­решно ние сме наистина пленници, макар и външно да изглеждаме много естествени. Вътрешно ние сме пленници на нашите желания, на нашите идеи, на безкрайно много подбуди. Не можете да постигнете истинска скромност, ако не сте свободен вътрешно. Ето защо трябва да тръгнем отвътре, а не отвън.

Човек изпитва необикновено чувство за свобода, когато раз­бере целия процес на вярата, когато разбере защо съзнанието се отдава на дадена вяра. Скромността идва, когато се освободим от вярата. Но скромността изисква интелигентност, а за да бъ­деш интелигентен, трябва да осъзнаеш собствените си ограни­чения. Човек може да постигне това, ако е постоянно нащрек, ако не се движи по установен ред и не се придържа към дадена схема на мислене или действие. В края на краищата, вътрешно­то засяга и външното. Обществото и всички форми на действие са израз на това, което ние, хората, сме, и без вътрешна промя­на, каквито и закони да се приемат, те ще имат много малко зна­чение за външното. Те могат да доведат до някои реформи, до известно подобрение, но вътрешното винаги надделява над вън­шното. Ако човек е вътрешно алчен, амбициозен, следва някои идеали, тази вътрешна сложност ще разстрои и дори унищожи външното общество, колкото и грижливо да е замислено то.

Затова трябва да започнем с вътрешното, без да отричаме външното. Човек стига до вътрешното, когато разбере външ­ното, когато установи как конфликтите, борбите, болките съществуват отвън. Когато навлезе все по-дълбоко и по-дълбоко в тях, той естествено достига до психологическото състояние, което причинява външните конфликти и страдания. Външното е само израз на вътрешното състояние, но за да разберем вът­решното състояние, трябва да тръгнем от външното. Повече­то от нас правят точно това. Като разберем вътрешното без да отхвърляме външното, като стигнем до вътрешното, разчитайки смисъла на външното, ще установим, че изучаваме на­шата вътрешна сложност, ние ставаме все по-чувствителни и по-свободни. Тази вътрешна скромност е от съществена важност, защото тя ни прави чувствителни. Съзнанието, което не е чувствително и будно, не е в състояние да възприема, не е годно за творческа дейност. Конформизмът като средство да постигнем естественост притъпява ума и сърцето и ги прави безчувствени. Всякакъв вид авторитарна принуда, наложена от правителството или лично от нас под натиска на стремежа да успеем, също води до безчувственост, просто защото не идва отвътре. Външно може да се приспособите и да си придадете вид на скромен, нещо, което много религиозни хора правят. Те си налагат различни видове дисциплина, стават членове на раз­лични организации, отдават се на съзерцание по даден начин -те всички си дават вид, че са скромни, но такъв конформизъм не води до естественост. Всякакъв вид принуда е пречка за пости­гане на скромност. Колкото повече натиск се оказва, колкото повече нещата се подменят, толкова по-малка е скромността. А колкото по-добре разбирате процесите на натиск и подмяна, толкова по-голяма е възможността да постигнете истинска скромност и естественост.

Нашите проблеми - обществени, политически, религиозни, проблемите на околната среда, са толкова сложни, че могат да бъдат решени само като постигнем естественост, а не като станем необикновено ерудирани и умни. Обикновеният човек вижда и изпитва нещата по-непосредствено, отколкото сложният човек. Нашите умове са така задръстени от факти и ин­формация за това какво са казали другите, че не сме в състояние да изживяваме нещата по непосредствен начин. Тези проблеми изискват нов подход. И ние можем да подходим към тях само ако сме естествени, наистина вътрешно скромни. Тази скромност идва само в резултат на самопознание, като разберем какво сме, как мислим и как чувстваме, какво е движението на нашите разсъждения, как реагираме на нещата, как от страх се приспособя­ваме, съобразяваме се с общественото мнение, с онова, което другите казват, с това какво Буда, Христос и големите светци са казали - всичко онова, което ни прави конформисти и което правим, за да имаме сигурност, да бъдем в безопасност. Когато човек търси сигурност, той явно се страхува и не може да ста­не скромен и естествен.

Ако не сте скромни и естествени, не можете да бъдете чув­ствителни - към дърветата, птиците, планините, вятъра, към всичко окова, което става около нас в света. Ако човек не е ес­тествен, не може да почувства вътрешните внушения на неща­та. Повечето от нас живеят повърхностно на най-горното ниво на своето съзнание. И на това ниво се стараем да бъдем дълбокомислени или интелигентни. което е синоним на религиозността. На това ниво се стараем умовете ни да бъдат естес­твени, Като ги подлагаме на принуда и дисциплина. Но това не е скромноет и естественост. Когато насилим най-горното ниво на нашето съзнание да бъде естествено, насилието втвърдява съзнанието ни, а не го прави подвижно, ясно и бързо. Да бъдем ес­тествени в целия процес на нашето съзнание е извънредно трудно, защото трябва да преодолеем всякакви видове вътреш­ни резерви, трябва старателно да следим и изучаваме процеса на нашето съществуване, което означава да бъдем будни за всички вътрешни внушения и загатвания, да имаме съзнание за нашите страхове и надежди и все повече и повече да се отърсваме от тях. Само когато умът и сърцата ни станат естествени, кога­то се отървем от обгръщащата ни закоравялост, ще можем да решим проблемите, пред които сме изправени.

Знанията няма да ни помогнат да решим проблемите. Може би знаете например, че човек се преражда, че продължаваме да съществуваме след смъртта. Може би знаете. Не казвам, че зна­ете, може би това е въпрос на убеждение. Но това не решава проблемите. Смъртта не може да бъде класифицирана с теории, информация или убеждения. Тя е много по-тайнствена, по-дълбока и много по-градивна.

Човек трябва да има способността да изследва всички тези неща по нов начин, защото проблемите ни се решават само чрез непосредствения опит, а той е възможен само ако сме естест­вени, което означава да станем чувствителни. Умът се притъпява под тежестта на знанията. Миналото и бъдещето притъпяват ума. Само умът, който може да се пригоди към настояще­то, да бъде с него непрекъснато във всеки момент, може да се справи с огромното влияние и огромния натиск, който ни оказва заобикалящата ни действителност.

Така че религиозен човек не е този, който си слага расо, яде само едно ядене на ден и е дал обет да бъде това, а не онова, а онзи. Който е вътрешно скромен, чиято цел не е да стане нещо. Такава съзнание е необикновено възприемчиво, защото пред него няма прегради, страх, преследване на цели. Ето защо то е в състояние да изпита Божията милост, да достигне до Бога, до истината и какво ли още не. Съзнанието, което търси, не е ес­тествено. Съзнание, което се подчинява на вътрешни и външ­ни авторитетни схеми, не може да бъде чувствително. А само когато едно съзнание е наистина чувствително и будно, разби­ра своите мисли, знае какво става около него и как да реагира, ко­гато не се старае да стане нещо - само тогава то може да стиг­не до истината. Само тогава може да има щастие, защото щас­тието не е цел, то е резултат от действителността. Когато нашият ум и нашето сърце станат скромни и естествени, ще станат чувствителни, но не по принуда, натиск или насилие, тогава ще открием, че нашите проблеми могат да бъдат реше­ни по много лесен начин. Колкото и сложни да са проблемите ни, ние ще бъдем в състояние да ги видим и да подходим към тях по нов начин. В настоящия момент са необходими хора, които мо­гат да, посрещнат външната бъркотия, неуредици и конфликти по нов начин, творчески и естествено - не с помощта на тео­рии и формули, идващи отляво или отдясно. Не можете да под­ходите по нов начин, ако не сте скромен.

Даден проблем може да бъде решен само когато подходим към него по този начин. Но подходът ни няма да бъде нов, ако го разглеждаме в светлината на дадени мисловни, религиозни, политически или други схеми. Така, че трябва да се освободим от всички тези неща, за да станем скромни и естествени. Ето защо е толкова важно да се познаваме и да сме в състояние да разберем процесите на нашето мислене, да разбираме напълно какво представляваме. Тогава ще бъдем естествени, а това ще ни направи смирени. И нашата смиреност няма да бъде практикувана добродетел. Придобитата смиреност не е смиреност. Съзнанието, което се научава да бъде скромно, не е скромно. Само когато човек постигне смиреност, но не култивирана сми­реност, ще може да посрещне тежестите на живота, защото няма да гледа на нещата през призмата на своето време и чувство за значимост, а ще проумее самия проблем и ще е в състоя­ние да го разреши.


ГЛАВА 12. ОСЪЗНАВАНЕТО

ДА ПОЗНАЕМ СЕБЕ СИ означава да знаем какви са отношенията ни със света - не само със света на идеите и хо­рата, но също и с природата и нещата, които притежаваме. Това е нашият живот - животът е отношение със света в неговата цялост. Трябва ли да бъдем специалисти, за да разберем тази връзка? Явно не. Онова, което е необходимо, е да осъзнава­ме, че трябва да посрещнем живота в неговата цялост. А как да го осъзнаем? Това е един от нашите проблеми. Как може човека да постигне това осъзнаване - ако мога да използвам думата без да й придавам значението на специализация. Как може човек да пос­рещне живота като цяло? Нямам предвид само отношенията ви с вашите съседи, но също отношението ви към природата, ве­щите, които притежавате, идеите, илюзиите, които умът ви фабрикува, желанията ви и т.н. Как може човек да осъзнае целия този процес на отношения? Нали е ясно, че това е животът? Няма живот без отношения. Разбирането на тези отношения не означава изолация. Напротив, то изисква пълно признаване и осъзнаване на цялостния процес на отношения.

Какво означава да осъзнаваш? Как осъзнаваш нещата? Как осъзнаваш отношенията си с даден човек. Как осъзнаваш, че чувстваш дърветата, повика на птиците? Съзнаваш ли по какъв начин реагираш, когато четеш някой вестник? Съзнаваме ли колко повърхностни са реакциите на ума, колко повърхностни са вътрешните реакции? Как въобще осъзнаваме нещата? Нали най-напред реагираме на даден дразнител - това е нещо явно. Виждам дървета, реагирам на тях, после идват осъзнаването, контактът, отъждествяването и желанието. Нали това е обикновеният процес? Вие сте в състояние да наблюдавате какво става. И това не се научава от книгите.

И така, вие изпитвате удоволствие и болка в процеса на отъждествяване. И вашите „възможности" са израз на интере­са ви към удоволствието и на желанието да избегнете болката. Ако ви интересува нещо, ако то ви прави удоволствие, „възможностите" ви се проявяват незабавно, осъзнаването на този факт идва незабавно. А ако става въпрос за болка, „възможностите" ви служат, но за да я избегнете. Мисля, че няма да успеем докато проучваме „възможностите" си да разберем какво предс­тавляваме. Ако разчитаме чрез „възможностите" си да разберем себе си, няма да успеем, защото разбирането на самия себе си не зависи от възможностите. Те не представляват техника, която можем да усъвършенстваме, култивираме и усилваме с време­то и непрекъснато да подобряваме. Осъзнаването на самия себе си може да бъде проверено в процеса на отношенията ни, чрез начина, по който говорим и по който постъпваме. Наблюдавай­те се без да се отъждествявате, без да се сравнявате, без да се порицавате - просто се наблюдавайте и ще откриете, че ста­ва нещо необикновено. Не само ще сложите край на постъпки, които са несъзнателни - повечето от нашите постъпки не са съзнателни - не само ще сложите край на тях, но освен това вие ще осъзнаете какви са мотивите за тези постъпки без да ги проучвате и без да вниквате в тях.

Когато постигнете осъзнаване, ще можете да наблюдавате целия процес на вашето мислене и вашите действия. Но това може да стане при условие, че нямате отрицателно отноше­ние. Аз имам отрицателно отношение към нещо, когато не го разбирам и това е начин да се откажа да го разбера. Мисля, че по­вечето от нас правят това нарочно - веднага показваме отри­цателно отношение към нещо, смятайки, че сме го разбрали. Ако не тръгнем с отрицание, а отворим съзнанието си към дадено нещо и го разгледаме внимателно, тогава неговото съдържание и значение ще започнат да се отварят пред нас. Направете опит и сами ще се уверите. Просто отворете съзнанието си -без всякакво оправдание, което може да ви се стори негативно, но не е негативно. Напротив, то има качеството на пасивност, която представлява непосредствено действие, и ще откриете, че е така, ако направите опит.

В края на краищата, нали за да разберете нещо, трябва да бъ­дете в пасивно състояние? Не можете да продължите да мисли­те за него, да го разисквате, да го поставяте под въпрос. Ваша­та чувствителност трябва да бъде достатъчно изострена, за да можете да възприемете неговото съдържание. Трябва да бъ­дете като чувствителна фотографска плака. Ако искам да ви разбера, моето съзнание трябва да бъде пасивно, тогава вие ще започнете да разкривате своята история. Явно, за това не са не­обходими специални възможности или знания. Това е процесът, който ще ни помогне да разберем кои сме - не само повърхнос­тните слоеве на нашето съзнание, но дълбочините, които са много по-важни, защото там са нашите подбуди, намерения, на­шите скрити, объркани желания, нашите апетити, опасения и страхове. Отвън те може да изглеждат под контрол, но вътре кипят. Докато тези неща не бъдат осъзнати, не можем да бъдем свободни, щастливи и интелигентни.

Необходима ли е някаква специализация, за да станем интели­гентни? Интелигентността е цялостно осъзнаване на процеси­те в нас. И може ли този вид интелигентност да се култивира в резултат на специализация? Защото всъщност става тъкмо това, нали? Мисленето на свещеника, лекаря, инженера, индуст­риалеца, бизнесмена, професора се определя от тяхната специа­лизация.

За да достигнем до най-високата степен на интелигент­ност - до истината, до Бог, до нещо, което думите не могат да изразят - смятаме, че трябва да се специализираме. Учим, из­следваме, търсим чрез мисленето си на специалисти, или облягайки се на нашите знания като специалисти, ние се самоизучаваме, за да разбием възможности, които да ни помогнат да разкрием нашите конфликти и страдания.

Нашият проблем е да осъзнаем дали конфликтите, страда­нията и мъките на всекидневния ни живот могат да бъдат раз­решени от някой друг и ако е невъзможно, как ние да се справим с тях. Явно е необходима известна интелигентност, за да се справи човек с даден проблем и тази интелигентност не може да бъде постигната или култивирана в резултат на специализа­ция. Тя се появява само когато, макар и пасивно; осъзнаваме це­лия процес на нашето съзнание, което означава да имаме ясна представа за себе си без да казваме какво е правилно и какво не е. При състояние на пасивно съзнание, което не е леност или сънливост, а извънредна бдителност - проблемът придобива друго значение. Това означава, че вече не се отъждествяваме с пробле­ма и поради това не правим оценки, тогава проблемът започва да разкрива своето съдържание. Ако правите това постоянно и непрекъснато, ще можете да решите всеки проблем основно, а не повърхностно. Но е трудно, защото повечето от нас не мо­гат да достигнат състоянието на пасивно осъзнаване, т.е., да оставят проблема да се разкрие сам без ние да го обясняваме. Ние не знаем как да гледаме хладнокръвно на проблемите. За не­щастие не можем да го направим, защото искаме от всеки проблем резултат, искаме отговор, очакваме да се стигне до даден край, мъчим се да обясним проблема в зависимост от това как­во ни доставя удоволствие или ни причинява болка, или имаме готов отговор как да се справим с проблема. Следователно, ние подхождаме към всеки нов проблем, като използваме стари схе­ми. Предизвикателството е винаги нещо ново, но нашето от­ношение към него е винаги старо. За нас е трудно да се справим напълно и по подходящ начин с предизвикателството. Пробле­мът винаги се свежда до нашето отношение към неща, хора, идеи. Други проблеми не съществуват. И за да можем да се спра­вим с проблема за отношенията, с неговите непрекъснато изме­нящи се изисквания, да го посрещнем правилно, по най-добрия на­чин, трябва да развиваме пасивното осъзнаване. Тази пасивност не е въпрос на решителност, воля или дисциплина. За начало трябва да осъзнаем, че не сме пасивни. Без съмнение в началото е осъзнаването, че искаме отговор на даден проблем, че сме наясно какво е отношението ни към този проблем и как да подходим към него. Едва тогава осъзнаваме какво е отношението ни към проблема - как реагираме, какви са нашите предубеждения, изисквания и цели, когато се изправим пред него - това осъзнаване ще разкрие нашия процес на мислене, нашата вътрешна природа и ще ни даде свобода.

Несъмнено важното е осъзнаването без избор, защото избо­рът боди до конфликти. Човек, който избира, е объркан, затова и избира, ако не е объркан, няма да избира. Само онзи, който е объркан, избира какво да прави и какво да не прави. Човекът, кой­то е наясно с нещата и е естествен, не избира. За него каквото е, това е. Явно действието, основано на дадена идея, е резултат от избор. Такава действие не води до освобождаване. Напротив, то създава противодействие и конфликти в зависимост от мис­ленето ви, определено от вашите условия на живот.

Важното е да осъзнавате нещата по новому във всеки нов момент, без да натрупвате опита, който осъзнаването ви носи, защото от момента, когато започнете да трупате, вие започвате да осъзнавате нещата в зависимост от онова, което сте натрупали, според дадена схема, според даден опит. С други думи, вашето осъзнаване започва да се обосновава от онова, ко­ето сте натрупали и затова вече не наблюдавате, а обяснявате. Там, където има обяснения, има и избор, а изборът причинява конфликти. В условия на конфликт не сте в състояние да разби­рате нещата.

Животът се свежда до отношения и за да разберете тези отношения, които не са статични, е необходимо осъзнаване, което е гъвкаво, будно и пасивно, а не агресивно и активно. Както вече отбелязах, до това пасивно осъзнаване не се достига чрез каквато и да е форма на дисциплина, нито чрез упражнения. Трябва във всеки момент да осъзнаваме нашите мисли и чувст­ва, не само когато сме будни, защото ще видим, че когато нав­лизаме по-дълбоко, започваме да сънуваме, да изхвърляме на по­върхността най-различни символи, които преживяваме като съ­нища. Така отваряме вратата към тайното, което се превръща в известно. Но за да открием неизвестното, трябва да стигнем далеч по-нататък от вратата - и в това е трудността за нас. Умът не може да познае действителното, защото умът е резул­тат на известното, на миналото. Следователно умът трябва да разбере какво представлява и как функционира, да разбере ис­тината за себе си. Само тогава за неизвестното става възможно да бъде.


ГЛАВА 13. ЖЕЛАНИЕТО

ЗА ПОВЕЧЕТО ОТ НАС ЖЕЛАНИЕТО е важно нещо -желанието за собственост, за положение, власт, удобства, за безсмъртие, за непрекъснатост, желанието да бъдем обичани, да имаме нещо постоянно, задоволително, нещо, отвъд време­то. Какво е желанието? Какво е това, което непрекъснато ни подтиква? Не искам да ви внушавам, че трябва да сме доволни от това, което имаме или от това, което сме - то не е нищо друго освен обратното на онова, което искаме. Опитваме се да видим какво представлява желанието и ако навлезем в проблема колебливо и предпазливо, струва ми се, ще можем да стигнем до промяна, която не е просто подмяна на един обект на желание с друг обект на желание. Нали обикновено това имаме предвид ко­гато използваме думата „промяна"? Когато не сме доволни от даден обект на желание, ние намираме друг, с който да го замес­тим. Непрекъснато се движим от един обект на желание към друг, когото смятаме за по-възвишен, по-благороден, по-изтън­чен. Но колкото и да е изтънчено, желанието си е винаги жела­ние. И движението на желанията винаги е съпроводено от без­крайна борба на противоположностите.

Това не прави ли важна задачата да установим какво е жела­нието и дали можем да го променим? Какво е желанието? Не е ли то символ и усещането за него? Желанието е усещане и обект за неговото постигане. Има ли желание без символ и усещането за него? Явно, че няма. Символът може да бъде картина, някой човек, дума, име, образ, идея, която ми дава усещането, че я харесвам или не я харесвам. Ако усещането е приятно, искам да се до­бера до него, да задържа неговия символ и да продължа удоволствието. В зависимост от моите склонности и намерения, отвреме навреме променям картината, образа, обекта. Дадено удоволствие ми омръзва, става ми скучно и затова търся ново усеща­не, нова идея, нов символ. Отхвърлям старото усещане и се захващам с ново, с нови думи, ново значение, нов начин на преживяване. Противопоставям се на старото и се отдавам на новото, което смятам за по-висше, по-благородно, по-задоволително. При желанието наблюдаваме явленията противопоставяне и отдаване, което винаги е съпроводено от изкушението. И раз­бира се, когато се отдадем на нов символ на желание, ние винаги се страхуваме, че можем да се разочароваме.

Когато наблюдавам целия процес на желания в себе си, виждам, че винаги има един обект, към който моето съзнание е насо­чено, търсейки допълнителни усещания и че този процес е съп­роводен от противодействие, изкушение и самоконтрол. Тук са включени възприятие, усещане, контакт и желание, а умът става механичен инструмент на този процес, където символи, думи, обекти образуват центъра, около който се изграждат всички желания, стремежи и амбиции. Този център е азът. Мога ли да разруша този център на желания - не едно единствено же­лание, апетит, страст, а цялата структура на желания, стреме­жи, очаквания, в която винаги присъства страхът от разочаро­вание? Колкото по-разочарован се чувствам, толкова повече се засилва азът. Докато има надежда и копнеж, винаги зад тях ще има страх, който укрепва този център. Истинска революция е възможна само в този център, не на повърхността - процес, който само ще отвлече вниманието ни и ще доведе до повърх­ностни промени, чийто резултат ще бъдат вредни действия.

Когато съзнавам каква е цялата структура на желания, аз съм в състояние да видя, че моят ум е станал мъртъв център, меха­ничен процес на запомняне. И когато желанието ми омръзне, аз автоматично искам да се осъществя в друго. Съзнанието ми ви­наги експериментира с усещания, то е инструмент на усещанията. Когато ми доскучае от дадено усещане, търся ново усеща­не, то може да бъде онова, което наричам осъществяване на Бога, но то е все още усещане. Не мога да понасям повече този свят и неговите страдания, нуждая се от спокойствие, спокойствието на вечното, ето защо медитирам, контролирам се, тренирам ума си, за да изпитам това спокойствие. Но да изпит­ваш такъв вид спокойствие продължава да бъде усещане. Тоест: моят ум е механичен инструмент на усещания и спомени, мър­тъв център на моите действия и мисли. Целите, които прес­ледвам, са проекции на съзнанието като символи, от които то получава усещания. Думите „Бог", „любов", „комунизъм", „демокрация", „национализъм" са символи, пораждащи усещания в съзна­нието, поради което то се придържа към тях. Ние всички зна­ем, че всяко усещане има край и поради това се движим от едно усещане към друго и всяко усещане засилва навика ни да търсим нови усещания. По този начин съзнанието става просто инстру­мент за усещания и спомени и ние не можем да се освободим от този процес. Докато съзнанието търси все нови преживявания, то може да мисли само от гледна точка на усещанията. По този начин всяко преживяване, което може да е спонтанно, творческо, жизнено, необикновено ново, незабавно се свежда до усещане, а после се превръща в спомен. Ето защо преживяването е мърт­во, а съзнанието се превръща в застоял вир от миналото.

Когато навлезем дълбоко във всичко това, се запознаваме с този процес. Но изглежда, че не сме в състояние да минем отвъд него. Искаме да отидем отвъд него, защото ни е омръзнала безкрайната рутина, механичното преследване на усещания. Ето защо съзнанието проектира идеите за истината и за Бога. То мечтае за съществена промяна, да играе главната роля в тази промяна и т. н. Така и не се стига до творческо състояние. Виждам, че този процес на желанията в мене е механичен, повтаря се, съзнанието се навиква на еднообразието, превръща го в мър­тъв център на миналото, в който няма творческа спонтан­ност. Виждам и внезапни моменти на творчество, които не во­дят своето начало от съзнанието, спомените, усещанията или желанията.

Нашата задача в такъв случай е да разберем какво е желание­то - не докъде трябва да стигнем и къде трябва да спрем, а да разберем целия процес на желания, стремежи, изгарящи страс­ти. Повечето от нас смятат, че като ограничим притежания­та си, ние се освобождаваме от желанията - и как се прекланяме пред тези, които имат малко неща! Парче плат около бедрата и една роба са символи на нашето желание да се освободим от желанията. Но това също е повърхностно отношение. Защо трябва да започнем като се откажем от външните неща, кога­то съзнанието ни е изпълнено с безброй желания, вярвания, стремежи. Явно там трябва да започне революцията, а не с това какво притежаваме, какви дрехи носим, колко пъти на ден ядем. Но ние отдаваме голямо значение на тези неща, защото мисленето ни е повърхностно.

Важният проблем е да видим дали съзнанието ни може да се освободи от желанията, от усещанията. Явно творчеството няма нищо общо с усещанията. Действителността, Бог, или как­вото и да е друго, не са състояния, които можете да изпитате като усещане. Какво става, когато изпитвате нещо? Вие имате някакво усещане или изпитвате чувство на въодушевление или на униние. Естествено вие се опитвате да се отървете от уни­нието, но ако чувството е чувство на радост, на въодушевле­ние, вие се стараете да го продължите. Вашите усещания са приятни и вие искате да са повече, а повечето усещания подсил­ват мъртвия център на съзнанието, което жадува за повече приятни преживявания. Ето защо съзнанието не може да изжи­вее нещо ново. То не е способно да изживее нещо ново, защото подхожда към всичко чрез спомените си, чрез нещата, които може да разпознае. А онова, което разпознавате чрез спомени­те, не е истината, творчеството, действителното. Такава съзнание не може да изпита действителното, то може да има само усещания. А творчеството не е усещане, а нещо винаги ново, във всеки момент.

Сега разбирам какво е състоянието на съзнанието ми. Виж­дам, че то е инструмент на усещанията и желанията, или по-скоро, че то самото е усещания и желания и се е превърнало в нещо механично. Такава съзнание никога не е в състояние да из­пита или да почувства новото, защото новото е отвъд усеща­нията, а усещанията са винаги нещо старо. Ето защо на този механичен процес с неговите усещания трябва да се сложи край, прав ли съм? Желанието да имаме повече, стремежът към симво­ли, думи, образи и техните усещания - всичко това трябва да свърши. Само тогава съзнанието ще бъде в онова творческо със­тояние, при което се ражда новото. Ако можете да разберете това без да попаднете под хипнотичното въздействие на думи, навици, идеи и ако можете да видите колко важно е новото да обладае съзнанието, тогава ще разберете процеса на желанията, рутината, скуката и на постоянния копнеж за преживявания. То­гава, струва ми се, ще започнете да разбирате, че желанията са почти без значение за човек, който наистина търси. Без съмне­ние, всички се нуждаем от някои физически неща - храна, дрехи, покрив и всичко останало. Но те никога не се превръщат в пси­хологически апетити, в нещо, около което съзнанието се изг­ражда като център на желания. Като оставим физическите нуж­ди настрана, каквито и да са желанията - за величие, да стиг­неш до истината, да бъдеш добродетелен - се превръщат в пси­хологически процес, чрез който съзнанието изгражда идеята за собственото „аз" и поставя себе си в центъра.

Когато наистина проумеете този процес, осъзнаете го бе­зусловно, без изкушение, без да го съдите или оправдавате, тога­ва ще откриете, че съзнанието е в състояние да приеме новото и че новото никога не е усещане, че то никога не може да бъде разпознато и изпитано отново. То е състояние, при което творчеството идва без покана, без спомени и това е действи­телното.

http://realize.my.contact.bg/