Дзадзен не е същото като медитацията

                

"Знайте, че истинската дхарма се проявява сама по себе си - при практикуването на дзадзен - отстранявайки препятствията и разсейванията" - Доген

Изглежда съществува всеобщо объркване за дзадзен, за което някои хора мислят като техника за постигане на състоянието „без мисли“. Такова едно разбиране за дзадзен предполага, че определено състояние на съзнанието може да бъде постигано чрез манипулация, техника или метод. На Запад, дзадзен обикновено е превеждано като „дзен-медитация“ или „седяща медитация“. Отново и отново, в съвременната употреба, дзадзен е разглеждан като един от многото методи на източните духовни традиции за постигане на такива цели като психическо/физическо здраве, умело социално поведение, спокойно съзнание или просто като решението на различни проблеми в живота.

Вярно е, че много медитативни практики в будистката традиция биха могли да бъдат от помощ в постигането на тези цели. Както и да е, дзадзен, както е разбиран от Доген Дзенджи, е нещо различно и не може да бъде категоризирано като медитация в смисъла, който сме вложили по-горе. По тази причина би ни било полезно да разгледаме някои от различията между дзадзен и медитацията.

Доген (1200-1252 г.) бил основател на Сото-дзен традицията и майстор по медитация с високи достижения. Неговият „Шобогендзо“ е един от великите шедьоври на будистката доктрина и традиция. Съвременните изследователи намират много в този текст, за да им помогне да разберат не само уникалното доближаване до дхармата на Буда (учението на Буда), но също така и дзадзен като практика. За Доген дзадзен е на първо място и преди всичко холистична физическа поза, а не състояние на съзнанието.

Доген използва различни термини, за да опише дзадзен, един от които е „готцу-дза“, което означава „да седиш неподвижно като стръмна планина“. Подобен термин от голямо значение е „кека-фуза“ или „пълна позиция лотус“, която Доген разглежда като ключа към дзадзен. Както и да е, разбирането на Доген за кека-фуза е напълно различно от това на йогистката традиция в Индия и това разбиране хвърля коренно различна светлина върху въпроса как да се доближим до дзадзен.

В повечето медитативни традиции практикуващите започват точно определен метод на медитация (като броенето на дъха, визуализиране на свещени образи, концентрирането на съзнанието върху точно определена мисъл или усещане и т.н.) след като удобно са заели позата пълен лотус. С други думи това е кека-фуза плюс медитация. Използвана по този начин кека-фуза се превръща в оптималното средство или условие за тялото и съзнанието за провеждането на ментални упражнения наречени „медитация“, но не и в цел сама по себе си. По този начин практиката е структурирана дуалистично: седящото тяло като съд и медитиращото съзнание като съдържанието му. Ударението винаги е върху медитацията като ментално упражнение. В такава дуалистична постановка тялото седи неподвижно, докато съзнанието върши нещо друго.

За Доген, от друга страна, целта на дзадзен е просто да се седи в кека-фуза правилно – няма абсолютно нищо за добавяне към това. Имаме кека-фуза плюс нула. Кодо Саваки Роши, велик дзен-учител в ранните години на 20 век в Япония, е казал „Просто седи в дзадзен и това е краят.“ При такова едно разбиране дзадзен отива отвъд дуализма съзнание/тяло; и двете – и тялото, и съзнанието са едновременно и напълно използвани просто в следствие на седенето в кека-фуза. В главата „Кралят на Самадхи“ на „Шобогендзо“ Доген казва: „Седи в кека-фуза със своето тяло, седи в кека-фуза със своето съзнание, седи в кека-фуза, изоставайки тялото и съзнанието.“

Медитативните практики, които наблягат на нещо психологическо – мисли, възприятия, чувства, визуализации, намерения и т.н. – всички те насочват вниманието ни към церебралните функции, които общо ще отнеса към „Главата“. Повечето медитации, както ние конвенционално сме свикнали да ги разбираме, са работа, фокусираща се върху Главата. В източната медицина откриваме интересната идея, че хармонията между вътрешните органи е от голяма важност. Всички проблеми, асоциирани с Главата, са просто нещо в резултат на липса на хармония между вътрешните органи, които са истинската база на нашия живот.

Заради нашите високо развити церебрални функции, ние все гледаме да приравним себесъзнанието, чувството за „Аз“, с Главата – както ако Главата е главния персонаж в пиесата, то тялото е слугата, следващ нарежданията на Главата. Както и да е, от гледна точка на източната медицина това е не само самонадеяността на Главата, но и тотално грешна концепция за живота. Главата е просто малка част от цялото тяло и не е необходимо да заема такава привилигирована позиция.

Докато повечето медитации гледат да се фокусират върху Главата, дзадзен се фокусира повече върху холистичната рамка тяло-съзнание, позволявайки на Главата да съществува без да й дава каквото и да било превъзходство. Ако Главата е с прекалено завишени функции, това ще доведе до разделение и небалансиран живот. Но в дзадзен-позата тя се учи да намира подходящо място и функция вътре в уеднаквеното поле на тяло и съзнание. Нашето живо човешко тяло не е просто съвкупност от телесни части, но е органически интегрирано цяло. То е създадено по такъв начин, че когато една част от тялото се движи, независимо колко фино може да е движението, това едновременно причинява движението на цялото тяло в съгласие с тази част.

Когато за първи път се учим на дзадзен, ние не можем да го научим като цяло или с един замах. Неизбежно първоначално правим дисекция на дзадзен на малки парчета, след което ги подреждаме по точно определен ред: регулирайки тялото („чошин“), регулирайки дъха („чосоку“) и регулирайки съзнанието („чосин“) (забележете, че регулирането на тялото и съзнанието е изписано по един и същ начин – бел. пр.). В „Ейхей-короку“ Доген е написал: „В нашия дзадзен от първостепенна важност е да седим в правилната позиция. След това да регулираме дъха си и да се успокоим.“

Но след като се премине този подготвителен етап, всички инструкции давани като отделни парченца във времето и пространството трябва да се интегрират като едно цяло в тялото-съзнание на практикуващия дзадзен. Когато дзадзен се превърне в дзадзен, „шошин-танза“ се реализира. Това означава „просто (тан) седене (за) в правилната (шо) физическа (шин) позиция, с „таза“, наблягаща на качеството да бъдеш едно цяло във времето и пространството. „Цялото“ на дзадзен трябва да бъде интегрирано като „едно“ седене. С други думи дзадзен трябва да се превърне в „Дзадзен, Едно Цяло“.

Как това качество на пребиваването в едно цяло се манифестира чрез седящата поза в дзадзен? Когато дзадзен е дълбоко интегриран, практикуващият не усеща, че всяка една част от неговото/нейното тяло е разделена от останалите и е независимо вършеща своята работа тук и там в тялото. Практикуващият не е зает да прави много различни неща в различни части на тялото си, следвайки редица инструкции за това как да регулира тялото. В реалността той/тя прави само едно нещо, за да продължава да се прицелва в правилната седяща позиция с цялото си тяло.

Така че в действителния опит на практикуващия има само проста и хармонична, цялостна седяща позиция. Той/тя чувства преплетените крака, космическата мудра, наполовина отворените очи и т.н., като локални манифестации на седящата позиция бидейки едно цяло. Докато всяка част на тялото функционира по свой уникален начин, като цяло тяло те всички се обединяват в състоянието да бъдат Едно. Това се изпитва, ако всички граници или прегради между телесните части са премахнати и всички са обгърнати и претопени в една завършена постройка от плът и кости. Понякога изпитваме по време на дзадзен, че нашите ръце или крака са изчезнали или ги няма.

Терминът „шошин-танза“ най-добре може да бъде разбран в термините на позата и гравитацията. Всички обекти на земята винаги са придърпвани към центъра й от гравитацията. Вътре в това поле на гравитацията, всяка форма на живот е оцеляла, като се е хармонизирала спрямо нея по различни начини. Ние – човешките същества – сме постигнали изправената поза, поддържайки централната ос на тялото вертикално, след дълъг еволюционен процес. Изправената стойка е „анти-гравитационна“ дотолкова, доколкото тя не може да съществува без уникалния човешки стремеж и воля, които работят подсъзнателно да държат тялото изправено. Когато сме болни или уморени, намираме за трудно да поддържаме изправената си поза и лягаме. В такива ситуации намерението ни да стоим прави не работи.

Въпреки че вертикалната стойка е анти-гравитационна от определена перспектива, тя може по подходящ начин да се превърне в „про-гравитационна“, т.е. да следва гравитацията. Когато тялото е под наклон, точно определени мускули оказват напрежение, за да възстановят изправената позиция; но ако различните части на тялото са правилно „подредени“ по вертикалната линия, теглото бива поддържано от скелета и ненужното напрежение в мускулите ще бъде освободено. Тогава цялото тяло се подчинява по посока на гравитацията. Тънкостта на седящата позиция изглежда лежи във факта, че „анти-гравитационното“ и „про-гравитационното“ състояния, които може да са несъвместими на първо време, съществуват заедно съвсем естествено. Нашата връзка с гравитацията в шошин-танза не е нито анти-гравитационен начин за борба с гравитацията чрез напрежението в мускулите и коравостта на тялото, нито пък е про-гравитационен начин да бъдем победени от гравитацията с отпуснати мускули и увиснало тяло.

В шошин-танза, докато тялото седи неподвижно като планина, вътрешното тяло е освободено, отпуснато и релаксирано във всеки ъгъл. Точно като „яйце, което балансира на ръба на скала“, външната структура остава стабилна и корава, докато вътрешната е флуидна, омиротворена и в покой. С изключение на минималните необходими мускулни движения, всичко в нас е напълно тихо почиващо си. Колкото по-релаксирани сме, толкова по-чувствителни можем да бъдем и връзката ни с гравитацията ще е все по-добре и щателно регулирана. Колкото повече сме позволили на мускулите ни да се отпуснат, толкова по-точно става осъзнаването ни и шошин-танза се задълбочава безкрайно.

Често откривам, че хората мислят за дзадзен като решение на лични проблеми и страдания или култивирането на индивидуалност. Но думите на Роши Кодо Саваки ни дават малко по-различна перспектива: „Дзадзен е, за да се настроим към Вселената.“ Позицията в дзадзен ни свързва с цялата Вселена. Както казва Шигео Мичи (добре познат анатом от миналия век): „Доколкото дзадзен е позиция, в която човешкото същество не прави нищо в интерес на човешките същества, човешкото същество е свободно от това да е човешко същество и се превръща в Буда.“ (Songs of Life – Paeans to Zazen by Daiji Kobayashi).

Мичи също така иска от нас да правим разлика между „Главата“ и „Сърцето“, казвайки как в дзадзен нашите вътрешни „сърдечни функции“ се разкриват съвсем ясно. Главата, за която говорех по-горе, може да бъде отнесена до техническия будистки термин „бонпу“, означаващ „обикновено човешко същество“. Бонпу е не-Буда, личност, която все още не е просветлена и е обхваната от всички видове невежество, глупост и страдания. Когато се заемем с дзадзен с цялото си сърце, вместо да го държим в себе си само като идея, ние не бихме се провалили в разбирането, че в известен смисъл, практиката дзадзен е всъщност отричане или пускане на нашата бонпу-природа. С други думи, в дзадзен се движим от Главата към Сърцето и оттам в нашата Буда-природа. Ако не успеем да вземем тази предпоставка насериозно, ние подкопаваме себе си, насърчавайки нашата собствена бонпу-природа; ставаме отпуснати, приспособяваме дзадзен да пасне на бонпу-природата ни и разрушаваме дзадзен сам по себе си.

Доген Дзенджи е казал: „(когато седим в дзадзен) не мислим за нито едно от двете – добро или зло. Не сме засегнати от правилно или грешно. Оставяме настрана работата на нашия интелект, воля и съзнание. Спираме да обсъждаме неща с паметта, въображението или разсъдъка си.“ Следвайки този съвет, ние сме свободни, във времето на практиката, да стоим настрана от нашите високо развити интелектуални способности. Просто се освобождаваме от способността си да концептуализираме. В дзадзен не мислим умишлено за нещо. Това не означава, че би трябвало да заспим. Напротив, съзнанието ни трябва да е винаги чисто и будно.

Докато седим в дзадзен всички наши човешки способности, придобити през еоните на еволюция, са временно отхвърлени или преустановени. Откакто тези способности – движение, говорене, лакомия, мислене – са най-ценени от хората, можем да кажем, че „навлизането в дзадзен е излизане от бизнеса да бъдеш човешко същество“ или, че в дзадзен „слагаме край на бизнеса да си човек“.

Какво е значението на отказването от всички тези трудно спечелени човешки способности, докато седим в дзадзен? Вярвам, че е в това да имаме възможността да „запечатаме нашата бонпу-природа“. С други думи, когато седим в дзадзен ние безусловно се отказваме от човешкото си невежество. В резултат казваме, че „Няма да използвам тези човешки способности за моите объркани, егоцентрични цели. Усвоявайки позицията в дзадзен, моите ръце, крака, устни и съзнание са запечатани. Те са такива, каквито са си. Не мога да създам карма, с който и да е от тях.“ Това означава „запечатването на бонпу-природата“ в дзадзен.

Когато използваме нашите сложни човешки способности в ежедневието си, ние винаги го правим за нашите заблудени, егоцентрични цели, за нашите „бонпу“ интереси. Всичките ни действия са основани на нашите желания, нашите харесвания и нехаресвания. Причината да решим да отидем тук или там, да манипулираме различни обекти, да говорим по различни въпроси, да имаме тази или онази идея или мнение, са детерминирани само от нашата наклонност да задоволяваме собствените си егоистични интереси. Такива сме. Това е навик, дълбоко вкоренен във всеки бонпу-човек. Ако не правим нищо за този навик, ще продължаваме да използваме всички наши прекрасни човешки сили по невеж и егоистичен начин и ще закопаваме себе си все по-дълбоко и по-дълбоко в заблуда.

Ако от друга страна коректно практикуваме дзадзен, нашите човешки способности никога няма да бъдат използвани за бонпу-интереси. По този начин тенденцията ще бъде задушена поне за определено време. Това наричам аз „запечатване на бонпу-природата“. Нашата бонпу-природа все още съществува, но е напълно запечатана. Доген Дзенджи определя дзадзен в „За следването на Пътят“ като състояние, в което сме способни „да ударим печатът на Буда върху нашите три карма-порти: тялото, речта и съзнанието – и да седим изправени в това самадхи.“

Той има предвид, че не трябва да има абсолютно никакъв знак от бонпу-активност където и да било в тялото, речта или съзнанието ни; всичко, което е там, е знакът на Буда. Тялото не се движи в дзадзен. Устата е затворена и не говори. Съзнанието не търси да се превърне в Буда, вместо това спира менталните активности на мисленето, волята и осъзнаването. Като премахнем всички знаци на бонпу от нашите крака, ръце, уста и съзнание (което обикновено действа само в половината на нашите заблудени човешки интереси), чрез удрянето на печатът на Буда върху тях, ги поставяме в услуга на нашата Буда-природа. С други думи, когато нашето бонпу тяло-съзнание действа като Буда, то се трансформира в тяло-съзнанието на Буда.

Трябва да бъдем много внимателни за факта, че когато говорим за „запечатването на нашата заблудена човешка природа“, не говорим за нещо, което съществува като самостоятелно същество, нито пък като субект или обект. Това просто е нашето състояние на възприемане. Не можем просто да го отречем и да се отървем от него. Всъщност когато седим в дзадзен просто като дзадзен, без волево да възнамеряваме отричането на каквото и да е, нашата заблудена човешка природа се запечатва от появата на нашата Буда-природа през всичките тези три порти на карма, т.е. на нивото на нашето тяло, реч и съзнание. В резултат, заблудената ни човешка природа е автоматично отхвърлена.

Всички обяснения по-горе – на отхвърлянето, на запечатването, на заблудената човешка природа – са само думи. Тези обяснения са базирани на индивидуална, ограничена гледна точка, хвърляща светлина над дзадзен отвън-навътре. Несъмнено е вярно, че дзадзен ни предлага възможностите, които описах. Както и да е, когато практикуваме дзадзен, трябва да сме сигурни, че не занимаваме себе си със „заблудената човешка природа“, „отхвърлянето“, или която и да е такава идея. Всичко, което е важно за нас, е да практикуваме дзадзен, тук и сега, като чист, незамърсен дзадзен.

Март, 2002 г.

Автор: Ишшо Фуджита

Източник: http://www.dharma.org

Превод: lexas

Редакция: Издателство „Паралелна Реалност“