ФРАНСИС БЕЙКЪН ЛОРД ВЕРУЛАМ И ВИКОНТ СЕНТ ОЛБАНИ

      

§ 63. Фрeнсис Бейкън



Фрeнсис Бейкън лорд Верълъм (1561-1626) е изтъкнат английски философ, юрист, политик и писател, рицар, барон, виконт и лорд-канцлер, широко известен преди всичко като философ и учен - основоположник на емпиризма, класик на английския материализъм от ХVІІ век, обвинен в корупция, лежал в затвора и реабилитаран, автор на множество произведения[1], обект на изследователското внимание на редица автори[2], прекарал по-голямата част от живота си в практическо упражняване на политическите изкуства, отколкото в размишления върху тях.

Той е роден в Лондон; неговият баща Никълъс Бейкън е бил лорд-пазител на държавния печат при кралица Елизабет; сестрата на баща му е била съпруга на високопоставения лорд Бърли; и така, още от най-ранната си възраст той бил „закърмен” с изключително висок интерес към политиката и държавните дела.

На 12-годишна възраст постъпил в „Тринити-колидж” („Света Троица”) към университета в Кембридж, където, според неговия биограф Уйлям Раули, макар и все още почти дете, изпитал силно разочарование от философията на Аристотел - и то не заради друго, а заради безполезността на нейния метод; според неговото формулирано още тогава мнение, философията на Аристотел е изключително удобна за каквито и да са научни диспути, но е абсолютно безполезна и непригодна да бъде използувана като метод, носещ определени прагматични резултати в живота на хората.

На 16-годишна възраст и без все още да се е дипломирал, той бил назначен на работа в британското посолство в Париж; когато е на 18-годишна възраст, баща му умира внезапно; на 21-годишна възраст се дипломирал като юрист; на 23-годишна възраст бил избран в парламента като член на Камарата на общините и станал близък приятел и съветник на популярния тогава млад и амбициозен граф Уолтър Есекс (1541-1576)[3], който замислил и предприел подготовка на заговор срещу кралица Елизабет(заради което впоследствие бил обезглавен); впрочем, той бил близък приятел и съветник и на човека, който произнесъл присъдата над граф Есекс.

След смъртта на Елизабет през 1603 г. станал съветник на крал Джеймс І; през 1613 г. бил назначен за главен прокурор; през 1618 г. станал лорд-канцлер на Англия и получил титлата барон; през 1621 г. станал виконт; тъй като през 1621 г. бил обвинен в корупция и направил самопризнания, бил осъден на затвор, където престоял само четири дни и бил освободен с кралски милостен акт, но всичко това сложило край на политическата му кариера; пет години след обвинението той починал от най-обикновена и банална простуда.

Според Бърнард Ръсел, когато Фрeнсис Бейкън бил обвинен в подкуп, той признал истинността на обвинението, тъй като по онова време било напълно нормална практиката магистратите да получават дарове и от двете страни по съдебния спор, и тъй като, според собствените признания на обвинения, дарът не бил повлиял по никакъв начин върху вземането на решението му като магистрат; според Б. Ръсел деянието на Фрeнсис Бейкън, макар и да е укоримо и дори отвратително от съвременна гледна точка, макар и той да не е бил „мъж с висока нравствена извисеност като своя предшественик Томас Мор”, все пак „не е бил и особено порочен”, „не е бил нито по-добър, нито по-лош от мнозинството негови съвременници”[4].



Б. Фрeнсис Бейкън е автор на множество трактати[5], но неговите основни или главни съчинения са „Нов органон”, „Нова Атлантида”, „За усъвършенстването на науките” и „Опити”; той не само е считан за един от основоположниците на модерния индуктивен метод и пионер в опита за логическа систематизация на научния подход, но е известен и с това, че е обосновал афористичната теза, че напредъкът на науката се нужддае не само от добър метод, но и от добра политическа подкрепа.

В своята най-известна работа „Нов органон” той обръща внимание върху трите напълно непознати на античността открития, а именно книгопечатането, барута и компаса, благодарение на които са били извършени коренните промени в областта на литературата и науката, военното дело и навигацията, и по този начин са били създадени предпоставките за възникването на коренно нова ситуация за човечеството. В трактата си „Опити” той прави анализ на политическия и обществения живот, и това съчинение се счита за едно от класическите произведения на английската литература. В името на утвърждаването на обективното знание той подлага на изключително остра критика паранаучните (магическите, алхимическите и пр.) знания и направления, критикува и традиционната философия и традиционната логика, които счита за превърнати в инструмент за безплодни дискусии, а не в инструмент за получаването на нови знания; критикува и т. нар. „идоли и лъжливи понятия, сковаващи човешкия разум”. Макар че в „Опити” авторът изглежда силно повлиян ученик и ентусиазиран привърженик на републиканизма на Николо Макиавели, в „Нова Атлантида” той, макар и чрез метода на загатването, е представен преди всичко като привърженик на просветената теокрация.

Известният съвременен социалог на науката Карл Манхайм (1893-1947) отбелязва, че чрез своята критическа теория за идолите Фрeнсис Бейкън всъщност е предшественик на съвременното схващане за идеологията, а известният съвременен теоретик на харменевтиката Ханс-Георг Гадамер (1900-2002) подчертава, че по своята същност неговите изследвания са били насочени към принадлежащите към предразсъдъците и предубежденията фактори, които поробват човешкия Дух.

[1] Вж.: The Oxford Francis Bacon, Red. Graham Rees and Lisa Jardine, Oxford, Oxford University Press, 1996, Vol. 1-15; The works of Francis Bacon, Letters and Life of Francis Bacon, including all his Occasional Works, Red. James Spedding, Robert Leslie Ellis, Douglas Denon Heath, Londonр Longman, 1857-1859, Vol І-VІІ, 1861-1874, Vol.VІІІ-ХІV; Bacon, Essays, 1985; Bacon, Selections, Red. Brian Vickers, Oxford, Oxford University Press, 1996; Бейкън, Нов органон, С., 1968; Бейкън, Опити, С., 1982; Бэкон, Ф., История правления короля Генриха VІІ, М., 1990; Бейкън, Ф., Нова Атлантида, превод от английски, С., 2008;


[2] Вж.: Vickers, Francis Bacon and the Renaissance Prose, Cambridge, Cambridge University Press, 1968; Urbach, Francis Bacon as a Precursor to Popper, in: British Journal for the Philosophy of Science, Vol. 33, № 2, 1982, p.113-132; Vickers, Francis Bacon and the Progress of Knowledge, in: Journal of the History of Ideas, Vol. 53, № 3, 1992, p. 495-518; Cambridge Companion to Bacon, Red. Markku Peltonen, Cambridge, Cambridge University Press, 1996; Sargent, Rose-Mary, Baconian Experimentalism: Comments on McMullin's History of the Philosophy of Science, in: Philosophy of Science, Vol. 68, N 3, Seрtember 2001, p.311-318; Muntersbjorn, Madeline M., Francis Bacon’s Philosophy of Science: Machina intellectus and Forma indita, in: Philosophy of Science, Vol. 70, N 5, December 2003, p. 1137-1148.


[3]Когато Есекс изпаднал в немилост, Френсис Бейкън участвувал в преследването му, и поради това в своята знаменита книга „Елизабет и Есекс” Литън Стречи го определя като „чудовище, изтъкано от предателство и неблагодарност”. Бъртранд Ръсел (1872-1970), обаче, приема, че „това донякъде е несправедливо”, тъй като той е бил с Есекс докато Есекс е бил верноподан, и го е изоставил в момента, когато верността му към него е щяла да го въвлече в предателство (Ръсел, Б., История на Западната философия и нейната връзка с политическите и социалните условия от най-ранни времена до днес. Том 3. Съвременна философия. От Ренесанса до логическия анализ, превод от английски, С., 1996, Том 3, с. 78).


[4] Пак там, с. 79.


[5] Доколкото ни е известно, всички негови произведения са следните и са издадени в посочената тук хронологическа поредица: 1597 - Essays („Опити”), І вариант, съдържащ 10 есета; 1601 - A Declaration of the Practices & Treasons Attempted and Committed by Robert, Late Earle of Essex; 1604 - Certain Considerations Touching the Better Pacification, and Edification of the Church of England; 1604 - Sir Francis Bacon His Apologie, in Certaine Imputations Concerning the Late Earle of Essex; 1605 - The Advancement of Learning, The Two Books of Francis Bacon. Of the proficience and advancement Learning, divine and humane; 1609 - Francisci Baconi De Sapientia Veterum Liber; 1612 - The Essaies of Sr Francis Bacon Knight, „Опити”, ІІ разширен вариант, съдържащ 38 есета; 1620 - Instauratio Magna („Голямото обновяване (на науките)”), от която е завършена и издадена само втората част, озаглавена Novum Organum („Нов органон”); 1622 – Historia Naturalis et Experimentalis ad condendam Philosophiam: sive Phaenomena Universi: quae est Instaurationis Magnae pars tertia, известна като Historia Ventorum, фактически представляваща ІІІ част от Instauratio Magna; 1623 – De Dignitate & Augmentis Scientiarum Libri IX, известна като De Augmentis Scientiarum и представляваща съществено разширено издание на издаденото през 1605 г. The Advancement of Learning; 1623 - Historia Vitae et Mortis; 1623 - De Dignitate et Augmentis Scientiarum; 1624 - New Atlantis. A Work unfinished, известна като New Atlantis, публикувана посмъртно в книгата Sylva Sylvarum: or a Natural Historie, 1627; 1625 – The Essayes or Counsels, Civill and Morall, известна като Essays („Опити”), представляваща ІІІ разширен вариант, съдържащ 58 есета; 1627 - Sylva Sylvarum: or A Natural Historie, включваща и незавършената дотогава The New Atlantis; 1630 - The Elements of the Common Laws of England; 1641 - Cases of Treason; 1642 - The Learned Reading of Sir Francis Bacon, One of Her Majesties Learned Counsel at Law, upon the Statute of Uses.


[Публ. на стр.328-332 от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основи на политикоправния генезис). Том 6. СРЕДНОВЕКОВИЕ. Книга 3. ЕВРОПА. - С., "Янус", 2007. - 478 с.]

Тези, които отричат Бога, убиват благородното у човека, защото безспорно човекът е близо до животните по отношение на своето телесно устройство и ако не е близо до Бога по дух човекът става едно долно и презряно същество.” (BACON 1875, 65-66).

Смисълът на човешкото знание е да достигне Природата такава, как­вато е сама по себе си. Бейкън разбира, че доколкото процесът на позна­нието има два полюса. - Човек и Обект за познаване - то зависи не само от характеристиките на предмета, но и от способностите и насочеността на субекта. Това, което характеризира субекта, често се наслагва върху характеристиките на самия обект. Познанието не е фотография на предме­та, а е сложен процес, при който физиологическата или историческата ограниченост на Субекта влияят върху степента на разкриване на Обекта. Човешкото знание би се обезсмислило, ако няма способността да достига до действителните качества и същност на предмета. За целта, хората, тря­бва да се освободят от субективните елементи в познанието.

Бейкън групира тези субективни елементи и ги нарича ИДОЛИ НА УМА

Идоли на Рода - при познаването на Природата човек често е склонен да съди за нещата, по аналогия със своите собствени качества да предполага "много по-голямо еднообразие и еднаквост в При­родата, отколкото действително има в нея" ;, да счита променливите неща за постоянни; да не отдава достатъчно значение на отрицателните примери. Критиката на тези идоли е насочена срещу суеверието свързано с Астрологията, сънищата, предсказанията, Божиите наказания и т.н.




Идоли на Пещерата - произлизат от особената ду­ховна или телесна природа на всеки индивид, от възпитанието, навиците Познаващият човек като че ли гледа нещата, от собствена пещера, като ги подчинява на своите възгледи. Това, се проявява в създаването на теории претендиращи да обясняват цялата действителност, като изхождат от предпочитанието на автора към твърде ограничена, област. Според Бейкън тези идоли могат да бъдат преодолени чрез сравняване на индивиду­алните съждения с колективният опит. Тези идоли не са носители само на отрицателен момент, познанието винаги се е развивало тласкано от индивидуалните и обществените интереси, които в много случаи помагат да се "види" истината за нещата.


Тези два вида. ИДОЛИ са вродени и по-малко опасни.

                

Идоли на Пазара /Площада/ - много опасни. Те са се вмъкнали в ума благодарение на връзките м/у думи и имена. Тези идоли се забелязват тогава, когато се използуват имена за несъщест­вуващи неща /първопричина, щастие, орбити на планети/. Те могат да бъдат неутрализирани чрез правилни дефиниции и връщане квм фактите, към тяхната последователност. Една от задачите на Науката е да намери най-адекватните дефиниции за своите понятия, предварително да определи терминологията си т.е. да се знае точно за какво се говори. Тези идоли разкриват и произволната употреба на думите.


Идоли на Театъра - не са вродени, нито са се про­мъкнали тайно в ума, а открито са влезли в него. Позоваването на авто­ритети, а не на опита при решаването на проблеми, възпитава пренебрежително отношение към непосредственото наблюдение. Съпротивата на Бейкън срещу философските учения на Аристотел и Платон е толкова силна, че той дори е склонен да отрече тяхното историческо значение. Не случайно философът счита своя "Нов Органон" за противоположност на Аристотеловият "Органон".


Разобличаването на ИДОЛИТЕ НА УМА е първо условие за да стане умът годен да възприема и използва създаденият от Бейкън нов метод на мислене - н а у ч н а и н д у к ц и я. Предпочитанието на създате­ля му към индуктивният метод е предпочитание към конкретното изследва­не на Природата. Този метод не се основава върху просто събиране и под­реждане на изучавани факти. Чрез него умът прави своите истинни изводи въз основа на данните на сетивата. В същото време това не е индукция, която издига възможностите на сетивното възприятие и недооценява логическите способности на човешкият разум. Напротив - създателят и отрежда на разума централна роля с цел да се избегне предоверяването на сетивата. Новият метод се нуждае от опит от нов тип - такъв който ше се ръководи от закони последователно и непрекъснато. Връзката между опита и разсъдъка се осъществява най-добре чрез проверка данните на сетивата в научно поставения експеримент, който има предимствата на непосредствено възприятие и рационална осмисленост на фактите. Бейкън не желае да прилича нито на мравката, събираща материал, от който не се извлича нищо ново; нито на паяка, измъкващ от тялото си нишките за своята мрежа. Философът трябва да прилича на пчелата – да успява от материала, получен от нещата да добива меда на новото познание.


Научната индукция не е произволна. Тя представлява строго насочван умствен процес – постепенна градация от наблюдение към обобщение. След като този път бъде изминат може да се тръгне в низходящ ред по стълбата, която ще ни отведе до отделните неща, но вече с познанието за тяхната идтинна природа. Много важен за Франсис Бейкън е практическият критерий, гарантиращ истинността на знанието. Тези положения, които нямат практическо приложение в края на краищата се оказват неистинни.


Бейкън дава и първата класификация на науките. Принципът, на който е изградена тя не е само психологически, както би се приело на пръв поглед: памет – в основата на Историята; въображение – в основата на Поезията; разум – в основата на Философията. Науките се разграничават и по реалното различие на обектите, които изучават. Познанието на природата ни се представя като пирамида, основата на която е събирането на факти – дело на естествената история. Следва Първата част на Философията на природата – Физиката (изградена върху емпирични основи, изучаваща променливите – материални и ефективни – причини). След нея е Втората част на Философията на природата – Метафизиката (достигнала до универсални положения, отнасящи се до непроменливите – формални и крайни – причини). Именно формалните принципи разкриват единната същност на природата, обединяваща всички съществуващи неща. Защото този, който знае само причините може да стигне само до нови открития, но не и до пълното познаване на нещата, а този, който знае формите познава единната природа на нещата. За да може умът да достигне върхът на пирамидата т.е. до непроменливите формални причини, Бейкън създава индуктивни таблици, с помощта на които умът подрежда фактите. (таблици на: същност или присъствие, отклонение или отсъствие, сравнение или степени).


В "Нов Органон" Бейкън демонстрира ефективността на индуктивните таблица с откриване непроменливата формална причина на топлината. Това става в момент, когато ученият свят все още свързва топлината с наличие на особено вещество. Бейкън прави извода, че източника на топлина е по-силното или по-слабото движение на частиците в телата. Той изследва най напред в таблицата на присъствието тези природи, които присъстват заедно с топлината, и които ние сме установили непосредствено в нашия опит: лъчите на Слънцето, възпламеняващи се вещества, врящи течности и телата на животните. След това в таблицата на отсъствието разглежда явления, които притежават подобни свойства на първите, но при които липсва изследваното качество - топлина: лъчите на Луната, студени светлини, студени течности, студенокръвни животни. И накрая в таблицата на степените разглежда явления, при които има изменение в степента на топлина, т.е. има изменение в степента на качеството, което ни интересува, а заедно с това изменение, протича увеличаване или намаляване на свойствата. Елими­нират се тези природи, (които можем да наречем и свойства), които отсъсват, когата качеството (топлина) е налице, или които остават неизменни когато качеството се променя.

http://www.ikant.info/olbani.html

        

"Знанието и човешката сила са синоними, тъй като незнанието на каузата/причината осуетява ефекта; защото природата е само подчинена в покорност, така това, което в съзерцателната философия съответства на каузата в практическата наука, става правило". ~ Сър Франсис Бейкън. Първи виконт Св. Албан. 1561-1626. 🌹

Франсис Бейкън и идолите на времето

В своето изследване Франсис Бейкън („The new Organon or true directions concerning the interpretation of nature“) детерминира два типа предразсъдъци – придобити и вродени. Първите проникват в съзнанието посредством външни влияния, а последните са природни дадености. Езикът, обичаите, традициите са придобити същности, които могат да се корелират с колективното несъзнавано и архетипите на Юнг, които задават ориентирите на пътя, „по който душата често процедира по така спорен начин, че се случва да отрича очевидна истина и да се изказват претенции, които са предизвикателство за истината“[Вж. Юнг, Карл. Принос към психологията на детския архетип. // Георгиева, Иваничка. [съст.] АВС на етнологията. Антология на науката за човека, културата и обществото. София, УИ „Св. Кл. Охридски“, 1999. Т.2. с. 20-48]. Архетипът е онзи образ, който кореспондира не с отделния човек, а с цялото, и който изпраща своите послания по недвусмислен начин, т.е. може да бъде разбран и интерпретиран на нивото на несъзнателното. Комуникацията, която се осъществява между поколенията, е код на разпознаването. Организирана около едно общо минало, тя изгражда комплекс от фундаментални знания и значения, около които се групира приемствеността между отделните групи. Така предразсъдъците на Бейкън проецират целия опит, като го пренасят в настоящето на съвременниците. Изхожда от метафоричното сравнение между огледалото, което пречупва лъчите на знанието и ума, който чрез сетивното си познание за нещата, напасва възприятията си към средата. Оттук идват погрешните умозаключения, защото субективното възприятие бива примесено с това на природните дадености. Въвежда в своето изследване учението за пречистването на разума от ненужни заблуждения, като една от целите, които си поставя, е да опровергае вродените човешки менталности. Предразсъдъците счита за погрешни понятия, изведени от човешкия ум, те са пречки на съжденията и затова трябва да бъдат отстранени. Но изказва съмнението, че ако хипотетично се изкоренят, дали на тяхно място няма да поникнат нови форми на заблужденията (предразсъдъците). Неговите съждения се фокусират в сферата на абстрактните, идеалните същности, като влиза в противоречие с теорията на Карл Густав Юнг.Обособява четири подвида предразсъдъци, които назовава идоли, но същевременно ги разграничава от неразумните съждения (false notions) и едновременно с това ги отъждествява като дълбоко вкоренени функции на човешкия разум: идоли на рода/племето (Idols of the Tribe), идоли на пещерата (Idols of the Cave), идоли на площада (Idols of the Market Place) и последните – идоли на театъра (Idols of the Theater). Разделение на идолите се наблюдава на фигура 1.

      

Фиг. 1

Първите са идолите на рода. Всичко, което остава като впечатление у човека, се пречупва през призмата на личното му светоусещане.Така се наслагват идеи и мисловни конструкции, които са плод на субективна преценка в посока отвън (външни влияния) – навътре (вътрешни убеждения), което води до заблуди.Тук се говори за перцепциите на индивидуалната личност, не за универсални общовалидни норми. Неслучайно Бейкън уподобява човешкото световъзприятие на изкривено огледало (false mirror). Това са предразсъдъци, възникващи от ограничеността на човешкия дух, от личните му предубеждения и впечатления на заобикалящите го социо-културни артефакти.

Предразсъдъците/идолите на пещерата също са предназначени за отделната личност, но тук човекът подлага на съмнение всичко. Те се насочват към онази празнина в човешката природа, която интерпретира понятията от придобити външни впечатления. Пещерата е метафора на човешкото знание, което може да си постави определени граници, или да търси познанието в общия свят[ Бейкън цитира косвено Хераклит, който казва, че човек се насочва към познанието в по-малките светове, вместо да разшири обсега на своите знания към по-общия свят, към универсума.] Осмисля се като своеобразна кухина в човешкия ум, която се запълва със знания, придобити отвън. Ученият стига до извода, че духът на човека е неустойчив, пропусклив на чужди влияния, мнения и учения. Този тип идоли произлизат от образованието, възпитанието, навиците на личността. Това ги прави една разнообразна система от внушения. Стремежът личността да се откъсне от заобикалящата го среда в нейната предметна образност, т.е. да елиминира или сведе до минимум доминацията на любими теми и предмети и да подлага на съмнение всичко онова, което синтезира природата на нещата. Интенцията е разумът да остане неприкосновен, което хипотетично отвежда към зоните на абстрактното, тъй като човекът е част от общността и частица от универсума, което го прави податлив на външни влияния. Платоновият мит за пещерата, поместен като диалог в „Държавата“, кореспондира с Бейкъновите предразсъдъци и идеални същности. Внушението е, че, приковани, хората се превръщат в затворници на собствените си тела и ограничен светоглед. Така те могат да виждат само сенките си, без да съзнават истинските стойностина външния свят, в следствие на което изпадат в заблуждения[Относно мита за Платоновата пещера вж. Plato. The Allegory of the Cave [online]. historyguide.org 17.06.2013, <http://www.historyguide.org/intellect/allegory.html>,
както и адаптацията му в Youtube.com 17.06.2013,].

Там, където човекът образува общност (association), близост със себеподобни и осъществява междуличностни взаимоотношения, се проявява идолът на площада. Той е най-обезпокоителен от разглежданите досега (the most troublesome of all). Речта е основният код за разбираемост/неразбираемост. Авторът е на мнение, че комуникацията между отделните индивиди може да бъде полза, но и пречка, тъй като възникват спорове, които отвеждат към зоната на изкривеното огледало, на породените измислици. Неправилният избор на думи, както и шума в комуникационния канал възпрепятства правилната чуваемост между членовете на дадена група. Опосредстваната комуникация или псевдоличностно комуникиране (Христов, Ч. 2008: 71) се проявява в съотношението комуникатор – групов субект (Христов, Ч. 2008: 71). На фигура 2 е изобразено междуличностното комуникиране, което се случва „на площада“, навън, и е обвързано с интенциите на групата към субекта и обратно. Наблюдава се адресант на съобщението (комуникатор), който кодира в своето съобщение дадена представа (предразсъдък) към адресата (получател), който, от своя страна, декодира посланието със скритите влияния от страна на адресанта (шум в канала). Съществуват осезаеми рискове при декодирането на смисъла на посланието, откъдето общуването се превръща в бреме както за изпращача, така и за получателя[ Процесът на комуникация, който е изложен на фиг. 2 и е доразвит в настоящата статия, е инспириран от теорията на Бейкън за предразсъдъците, като в книгата му тези хипотези липсват.]. Проявява се корелацията реч – представа, или съюз между думи и имена (the alliances of words and names). Най-често думите се прилагат по признака разбираемост на тълпата, те се рамкират съгласно с възможностите на членовете на групата, с техния капацитет на взаимна споделеност. Именно оттук възникват противоречията, когато се разчупва общоприетата рамка на комуникативна задруга и нахлуват нови понятия, неразбираеми за останалите. Прави се условно разделение на предразсъдъците, натрапени в съзнанието посредством думи и значения. Или са съществуващи същности, или несъществуващи (поради липса на наблюдение) такива. Последните се основават на чудати предположения (fantastic suppositions). Но те са по-лесно изкореними от природата на човека, защото се базират на измислици и погрешни учения, които могат по-лесно да бъдат отхвърлени от възприемателя.

Нещата, които се предполага, че съществуват, са или неясни по своята същност, или зле дефинирани (ill-defined). Този клас предразсъдъци са дълбоко вкоренени (deeply rooted) и пряко зависят от контекста на думите, положени в изречението. От съжденията, до които достига Бейкън, може да се направи изводът, че комуникативният акт е маркиран с означенията на предразсъдъците.



Фиг. 2

Идолите на театъра присъстват в човешкото съзнание посредством догмите на учените философи или от погрешни правила на доказателства. Бейкън ги нарича идоли, който са имигрирали в човешките умове (immigrated into men’s minds), поради силата да се вселяват чрез театралност и да заживяват в поведението на хората. Това са придобити предразсъдъци, които директно са натрапени на сетивните възприятия и разума и които представят изопачени правила (perverted rules). Като сходно понятие на този подвид предразсъдъци се въвежда фразата идоли на авторитета. Тези идоли могат да бъдат изкоренени посредством техническия напредък на науката и знанието, където чрез аргументи и доказателства, изводите, до които се достига, са много по-истинни и по-представителни. Чрез умножаването на знанието на човека и технологизацията недвусмислено се подлага под съмнение естеството на нещата. Разколебават се границите на това докъде стига природата и откъде започва прякото вмешателство на технологиите.

Изводът, до който достига изследователят, е, че трябва да се направи разлика между предразсъдъците на човешкия ум (idols of the human mind) и идеите на божественото (ideas of the divine). Прякото подчиняване на предразсъдъците довежда до несъзнателни грешки относно природата на нещата. За да се избегнат неразумните идеи (съждения), трябва да се създаде един истински модел на света, такъв, какъвто е в действителност, а не плод на нечие въображение. Тази идея може да се реализира чрез внимателното разрязване (diligent dissection) и анатомизиране на света (anatomy of the world). Разколебава и подлага на съмнение заслугите на философското учение и съвкупността от знания и извежда интенцията за едно съзнание, завладяно от глупави и маймунски изображения на световете (foolish and apish images of worlds), което съзнание трябва да бъде очистено от тях. Създанията на твореца се приемат като истински и ценни отпечатъци (the Creator’s own stamp), отколкото произволните абстракции (arbitrary abstractions) на разума. В своята теория Бейкън подчинява логиката на материалистичната философия, която се осланя на идеята за атомизирането на света. Изхожда от презумпцията, че в ядрото на света стоят атоми, които са необходимият елемент за природата на човека. Зад правилното познание на материалния свят на човека застават пречки, които възпрепятстват истинното му разбиране. Тези идоли или предразсъдъци на духа трябва да бъдат преодолени и изкоренени от здравия разум на обществото, за да може човекът да излезе от сковаващите духа заблуждения и да съзре пътя извън пещерата на неговото познание. Разбира се, че е трудно да се споменава за здрав разум в най-чистия смисъл, до който иска да достигне Бейкън, защото факторите на околната среда – икономически, политически, социални и прочее, оказват доминиращо въздействие спрямо мисленето на масите и техните действия. Както за Бенедикт няма човек, който да види заобикалящата го природа с девствени очи, така и съзнанието не може изцяло да се очисти от заблужденията (и стереотипите, и предразсъдъците), които оказват влияние на светогледа.

Изводите, до които достига на Бейкън, са зададени на фигура 3.



Фиг. 3

Изводи

1. Зависимостите на масовото общество към колективно несъзнаваните процеси (т.е. постоянно повтарящият се житейски опит на човечеството според Юнг) и стереотипите и предразсъдъците (наречени ментални конструкции или мисловни схеми според Христов) оказват влияние върху формирането на българската национална идентичност. Няма идентичност без памет. Стереотипите и предразсъдъците са преносители на памети. Оттук може да се направи изводът за двустранно влияние (външно – околната среда, и вътрешно – индивидуалните човешки навици), което осигурява взаимодействието между отделната личност или групата в социума и обратно – на социума към личността (респ. групата) . Така процесът на комуникация се означава като маркиран акт на познанието между отделния член и групата (общността).

2. Културното въздействие на стереотипите и предразсъдъците посредством предаваните комуникативни послания оказва влияние върху сформирането на българската националната идентичност. Опосредстваната комуникация е маркирана с означенията на предразсъдъците и стереотипите. Именно подложено на външни (социални) влияния, разкодирането на посланието от страна на получателя (адресата) е затормозено със субективните впечатления на изпращача. Но, от друга страна, благодарение на тези ментални конструкции разпознаването на външния свят и процесите в него се случва по благоприятен и опростен начин. Отпада нуждата от непрекъснатата конфронтация с непознатото, неизвестното. Тези продукти на механичното мислене (по дефиницията на Христов) са съхранители на традицията, която е фундаментът на българската национална идентичност, те са своеобразен склад на колективното мислене и вярвания.

http://www.newmedia21.eu/