Опити с хипноза - Армен Викториян

                  

ЦРУ е провеждало множество изследвания за употребата на хипноза в отбранителни и офанзивни операции. Голяма част от ресурсите са отделени за наблюдаване на напредъка на неговите международни врагове, особено Съветския съюз и другите [бивши] комунистически държави. Данните в тази област са доста мъгляви и едва напоследък започнахме да съзираме катастрофалните дългосрочни ефекти от тайната работа на Управлението върху неговите „жертви“.
Първото доказателство за използване на хипнозата като оперативен на хипнозата като оперативен инструмент е открито в работата на Морс Алън от 1954 година. Това се е случило в разгара на изследователските усилия по проекта АРТИШОК за използване на хипноза с цел „програмиране“ на атентатор. Джон Маркс разкрива, че долу-горе по това време ръководители на МКУЛТРА, включително Гитинджър, препоръчали използването на хипноза „в поне един“ от оперативните експерименти през 1959 година.
Един доклад на ЦРУ с гриф „Само за служебна употреба“, изготвен през 1978 г. („Недолавяни проявления на мисловните процеси по време на дълбока хипноза“), всъщност е превод на руския „Философски въпроси“, написан от В. Л. Райков. Този документ не само представя някои особено интересни прозрения по темата, но и издава колко са се разпространили тези изследвания по света.
Един от експериментаторите, Ф. Дж. Еванс, е казвал на дълбоко хипнотизираните си субекти, че няма да могат да възприемат числото 6 в решаването на елементарни математически задачи, „когато се стигне до това“. Този експеримент повдига един парадоксален философски въпрос — трябва ли субектите първо да възприемат числото 6, за да могат след това да го пренебрегнат?
През 1966 година ЦРУ изготвя един поверителен технически доклад — „Хипнозата в разузнаването“. „Болшинството предложения за употреба на хипнозата в разузнавателната работа, особено за отбранителни цели, включва постхипнотични внушения“, се казва в него. В Управлението са открили, че „най-консервативните мнения са, че постхипнотичното внушение продължава да действа няколко месеца, а може би и години, ако бъде периодично укрепвано.“
Също толкова важен е и интересът на ЦРУ към самохипнозата (наричана също самовнушение). Хипнотизаторът насажда у субекта убеждението, че след сеанса ще може сам да се хипнотизира по сигнал на хипнотизатора.
Отново се изразява загрижеността, че чуждите разузнавателни служби може да са по-напреднали в тази област. В доклада на ЦРУ пише: „Възможността хипнозата да се използва дори в момента от вражески сили е съвсем реална. Хипнозата може да бъде полезна в много отношения, особено в изтръгването на информация и съдействие от иначе неподатлив (упорит) източник.“
След като демонстрира такъв потенциал, хипнозата е използвана ефикасно върху субекти, които дори не подозират, че са манипулирани. Това е ставало в три вида ситуации: по време на сън, докато пациентът е подложен на психиатрична консултация или спонтанно, когато субектите наблюдават как друг субект бива хипнотизиран.
Възможността за злоупотреба с хипнозата повдига сериозни въпроси за множество странни престъпления и мистериозни смъртни случаи и тяхното „официално“ обяснение. Примери за това са убийството на Джон Ф. Кенеди, самоубийството на 13 учени, работили в Американските национални лаборатории в Лос Аламос, а също и някои, работили в „Маркони“ във Великобритания. Наскоро в секретната станция за ядрени изследвания в Лукас Хайтс, Нов Южен Уелс, Австралия, имаше три смъртни случая. Тайните доклади на ЦРУ показват, че Управлението добре съзнава възможността от такива инциденти: „В последните години е съобщено за три документирани случая, в които хипнозата е изиграла роля за предизвикване на престъпно поведение.”
В случая, докладван от Крьонер, един млад, неженен и чувствителен учител е попаднал под хипнотичното влияние на свой съсед. Започвайки с прояви на съседско гостоприемство, хипнотизаторът изгражда с него връзка, в която посредством внушения да принуждава учителя да му дава дребни суми или вещи. За да изпробва силата си, след това [съседът] му насажда постхипнотичното внушение да се простреля в лявата длан. Учителят всъщност се прострелва в левия лакът и е убеден, че това е станало случайно. Накрая хипнотизаторът кара жертвата да си признае престъпления, които той [съседът] е извършил и в които учителят няма никакво участие. През петте години, докато трае това, учителят няма никакъв спомен за хипнотичните сеанси. Осъден е въз основа на постхипнотично предизвиканите си признания, но една случайно изтървана забележка го кара да се усъмни в естеството на отношенията си със своя съсед. След много обжалвания той е изпратен на преглед при Крьонер, който разкрива истината, като отново го хипнотизира и го накарва да си спомни хипнотичните сеанси със своя съсед.
В доклада на ЦРУ се казва и че според У. Р. Уелс, известен изследовател в областта на хипнозата, „никой от субектите не бе в състояние да се съпротивлява на неприемливи или всякакви други команди“, вменени му като постхипнотично внушение. „С помощта на постхипнотично внушение Уелс е накарал един субект да открадне еднодоларова банкнота от палтото на хипнотизатора. Субектът не съзнавал своите действия и яростно отричал да е крал пари.“ Уелс се аргументира, че „ако не успеем да принудим човек към такова действие, то това не означава, че не съществува такава възможност, докато дори един успех демонстрира, че може да се направи.“
Дж. М. Шнек и Дж. Г. Уоткинс, двама офицери от СВ, предизвикали с хипноза поведение, което при обикновени обстоятелства се счита за престъпно. Според своя доклад „Военно престъпление под влияние на хипноза“ Шнек по невнимание накарва „един войник да напусне дежурство, за да изпълни действие под постхипнотично внушение.“ По подобен начин Дж. Г. Уоткинс подтиква друг войник „да удари по-висшестоящ, понеже му е внушено, че офицерът всъщност е японски войник.“ Освен Уоткинс успява да измъкне от хипнотизирана жена, служеща в Женския корпус към СВ, „поверителна информация, която преди това му е казала, че няма да му разкрие.“
Има и други доклади, които потвърждават, че техниките на постхипнотичните внушения се използват оперативно. Л. У. Роулънд поискал от „двама субекти под дълбока хипноза да вдигнат с ръка голяма, жива гърмяща змия. Каза им, че това е въже. Единият субект се подчини незабавно и само [почти] невидимото стъкло над змията му попречи да я хване. Другият субект излезе от хипноза и отказа да продължи експеримента. Следващите двама субекти се опитаха да хванат змията, дори след като им беше казано, че е змия, а не въже. По подобен начин хипнотизаторът нареди на други двама субекти да лиснат сярна киселина върху една лаборантка (защитена от стъкло) и те се подчиниха.“
П. К. Янг „повтори изследването на Роулънд, като поиска от осем дълбоко хипнотизирани субекти да изпълнят подобни задачи. Седем от тях направиха неща, напълно неприемливи за нехипнотизиран човек, т.е. пипаха змии и лискаха киселина, при условие че в нормално състояние биха ги побили тръпки от това.“
Колкото до отбранителните приложения на хипнозата, по съвет на своите професионални хипнотизатори ЦРУ предлага „хипнозата да се използва за укрепяване защитните сили на хора от личния състав, пленени или задържани от вражески сили“. Така Управлението се впуска в изчерпателно изследване на наличните данни. Успехът на проучванията е свързан главно с „проницателното използване на постхипнотични внушения“. Било е известно, че под хипноза субектът може да бъде програмиран да устоява на опитите от страна на друг хипнотизатор да го приведе в транс. Такъв човек може да бъде научен да „симулира транс или да откликва неподходящо всеки път, когато го използва друг хипнотизатор.“
И САЩ, и НАТО са използвали този аспект на автовнушението. Отбранителната му роля е включвала мерки за предотвратяване на неупълномощена хипноза, както и самовнушения за по-леко понасяне на трудни ситуации. „С обучение по автовнушения всеки от личния състав ще бъде в състояние да отложи или временно да облекчи съсипващото въздействие на продължителната изолация.“ Изпадайки с помощта на самовнушения в продължителен сън, субектът би могъл да намали и дори преодолее стреса. ЦРУ провежда и изследвания за употребата на наркотици с цел да се понижи съпротивата на хипнотизиран субект. „Почти неизменно използваните наркотици са били депресанти, главно барбитурати. Депресантите предизвикват отпускане, а се счита, че отпускането увеличава податливостта на внушения.“ Управлението обаче не се ограничава с използването само на ЛСД и сродните му вещества. В своята книга „Хипнотизмът: обективно изследване върху податливостта на внушение“ А. М. Вайценхофер твърди, че „субанестетичните дози от различни анестетични вещества правят субекта по-податлив на внушение, стига той по начало да има такава склонност“.
Л. Р. Уолбърг получава „добри резултати с натриев амитал, вливан бавно, венозно, в субанестетични дози, по този начин създавайки усещане за безпомощност у пациента, което пък на свой ред събужда архаична зависимост към оператора.”


В един доклад без дата (разсекретен на 14 януари 1977) и със заглавие „Хипнозата в разпитите“ се казва: „Контролът върху човешкото поведение, уж постиган при хипноза, я прави подходяща за употреба в трудния процес на разпита.“ По-нататък авторът пита: „Първо, може ли по време на разпит да се предизвика хипноза? Ако е така, може ли субектът да бъде принуден да разкрие информация? И доколко надеждна би била такава информация?“
Двата варианта били субектът да се приведе в хипнотичен транс или против волята му, или без да съзнава това. В случаите, когато субектите бивали враждебно настроени, Уелс, Уоткинс и Бримън постигали някакъв успех. Субекти, които полагали усилия да се съпротивляват, обикновено изпадали най-лесно в транс.
Джордж Х. Ийстърбрук „предложи да използваме (хипнозата), за да направим така, че личният състав да бъде непроницаем за хипноза, да получава амнезия за секретни сведения или да е по-устойчив, особено на болка, в случай на пленяване от врага“. Известно е, че Управлението е използвало тези способи в много от своите операции. Друга ключова област от изследванията на ЦРУ е „покорност в състояние на транс“. До каква степен би могъл подходящо обработеният субект да задържи секретна информация, докато е в състояние на транс? Установено е, че някои видове информация, разкрити на човек в хипноза, не могат да бъдат изтръгнати от него, ако не му се подаде ключовият знак (дума, изречение, мелодия, картина и др.) — също както не можеш да отвориш сейф, без да знаеш комбинацията.
П. Джанет помолва една „жена под дълбока хипноза да извърши няколко убийства пред подбрана група от съдии, например да прободе някои от жертвите с гумена кама, а други да отрови със захарни таблетки.“ Хипнотизираната прави всички тези неща, без да се поколебае. Други изследователи, като Уоткинс и Уелс, вече са демонстрирали това.
ЦРУ използва и други методи, например „псевдохипноза“ (вид хипноза, прилагана върху мишени по време на курс за обучение, без те да знаят за това) като средство при разпити. Повечето такива програми са взаимствани от психологическите способи за водене на война. Служителите на ЦРУ ги използват, за да обучават различни видове военен персонал (на САЩ или НАТО) в използването на „Магическите стаи“ или „Смешните камери“ — където да разпитват субекти или да правят служещи в приятелски войски по-устойчиви на различните съвременни методи на разпит. Белият шум и другите звукови способи са използвани за дезориентиране на субектите и повишаване на тяхната податливост.
Изследвана е и хипнозата от разстояние. Един от специалните проекти на ЦРУ който никога не е бил официално признаван, е „Радиохипнотичен междумозъчен контрол“ (РХМК). Той включва използването на Стимосивър — миниатюрно електронно устройство за привеждане в хипнотично състояние. За да се активира подобно устройство, то трябва да е имплантирано в субекта с помощта на интрамускулна техника.
В ранните стадии на експериментите с това устройство хирурзите са оставяли съвсем мънички белези по тялото на жертвата. Но вече отдавна техниките позволяват да не остане никаква следа. Обикновено за имплантиране се използват носната кухина или ухото. След това жертвите често получават пристъпи на тежко главоболие или неочаквано кървене от носа.
Бившият агент на ФБР Артър Дж. Форд, който е напуснал Бюрото, за да стане журналист под псевдонима Линкълн Лоурънс, пръв разказва за РХМК в книгата си „Бяхме ли контролирани?“, издадена през 1965 година. Там той описва как е ставало всичко: „Това е свръхмодерното приложение на постхипнотичното внушение, задействано по желание чрез радиоизлъчване. Това е повтарящо се хипнотично състояние, предизвиквано автоматично със същия контролен радиоуред. Човекът бива привеждан в хипноза. Това може да се извърши скрито по много начини. След това го програмират да извършва някои действия и поддържа определена нагласа при радиосигнал.“
ЦРУ използва много РХМК в САЩ и Европа. Канада, друг близък съюзник на САЩ, също провежда ценни изследвания, включващи практически експерименти върху невинни жертви. Тези експерименти са ставали под зоркото наблюдение на д-р Соланд — същият лекар, който е одобрил тайните проучвания на НЛО феномени в Канада под кодовото име „Проект Магнит“. Болшинството от тези изследвания са замаскирани в бюджета на Министерството на транспорта.
Смята се, че шведите все още правят експерименти с имплантиране на устройства на нищо неподозиращи субекти. Все пак първоначалната идея за РХМК принадлежи на американските военни.
Журналистът Джеймс Мур твърди, че от източник от ЦРУ се е сдобил с наръчник за РХМК от 350 страници и още един проект, изготвен през 1963 година. В наръчника пише: „Медицински погледнато, тези радиосигнали се насочват към определени места в мозъка. Когато част от мозъка получи миниатюрен електрически импулс от външни източници, например гледка, нещо чуто и т.н., се произвежда емоция — да кажем, гняв при вида на банда улични гамени, които бият старица. Същият гняв може да бъде предизвикан и с изкуствени радиосигнали, изпращани до мозъка ви от оператора. И вие веднага усещате същата заслепяваща ярост, без да има някаква очевидна причина.“
Д-р Хосе Делгадо, изобретателят на Стимосивъра, пише: „Радиостимулацията на различни точки в hymgdala и хипокампа на четиримата пациенти произведе различни ефекти, включително приятни усещания, въодушевление, дълбока мисловна концентрация, странни усещания, свръхотпускане, цветни видения и други реакции.“ Всички тези ефекти са постигнати от външен оператор. Както заявява Делгадо през 1966 година, резултатите от предишните му изследвания и експерименти „подкрепят неприятния извод, че движенията, емоциите и поведението могат да бъдат направлявани с електрични сили, а хората да бъдат контролирани като роботи посредством най-обикновени бутони“.
И сякаш това не е достатъчно, вече има и ЕУП (електрическо унищожаване на паметта) — усъвършенствана версия на РХМК. То предизвиква „липсващото време“, или изтриванията на отделни части от паметта на субекта. Постига се с просто блокиране, или електронно „задръстване“ на някои от мозъчните synapses с излишък от ацетохолин. Това съединение може да спре нервната трансмисия по някои точно определени пътеки. Освен с тази химична технология за постигане на „липсващо време“ могат също да се използват електромагнетизъм и микровълни. ЕУП може да се използва и като средство за въвеждане в хипнотичен транс от разстояние.
Източникът от ЦРУ на Линкълн Лоурънс разкрива някои страховити подробности за ЕУП: „Вече е в употреба малък ЕУП генератор трансмитер, който може да бъде скрит по тялото на човека. При контакт с този човек — най-обикновено ръкостискане или дори докосване — се предава слаб електронен заряд плюс ултразвуков сигнален тон, който за кратко нарушава ориентацията във времето на засегнатия.“
Тези методи (РХМК и ЕУП) могат да насаждат внушения у субекта или изтриват паметта му за неща, които е бил помолен да извърши. Това се постига с някои ключови думи (или поредица от простички действия), които задействат вградения в паметта механизъм „команда-изпълнение“. Този механизъм е замислен така, че колкото и интелигентен да е субектът, да не подлага на никакви съмнения правилността или логиката на заповедта, а да я изпълнява слепешката, без да обръща внимание на опасността.
Според източника от ЦРУ субектът може да изпълнява заповеди и за своето унищожение. Това обикновено се прави след завършване на мисията, за която субектът е бил програмиран. Ако обаче той по някаква причина стане неудобен, механизмът за самоунищожение може да се задейства и преди изпълнението на главната задача. При професионално планиране и изпълнение методът не предизвиква абсолютно никакви съмнения у вражеските агенти.

Източник: Откъс от книгата на Армен Викториян „Контрол върху съзнанието”