Думите, независимо дали се вокализират и превръщат в звуци или остават неизречени като мисли, могат да ви омаят с хипнотичната си магия. Вие лесно изгубвате себе си в тях, самохипнотизирате се и вярвате, че когато назовавате нещо с името му, знаете и какво е то. Фактът е друг: вие не знаете какво е то. Само сте прикрили мистерията, лепвайки й етикет. Всичко, било то птица, дърво, дори обикновен камък, и несъмнено — човешкото същество, е в основата си непознаваемо. Поради неизмеримата му дълбочина. Всичко, което възприемаме, изживяваме и мислим, е повърхностният пласт на действителността, нещо по-малко от върха на айсберга.
Под повърхностния външен вид нещата не само са взаимосвързани, но и свързани с Източника, от който произхождат. Дори един камък, а още повече едно цвете или птица, могат да ви покажат пътя към Бога, към Източника, към вас самите. И когато го погледнете или го вземете в ръка, и го оставите да бъде, без да му налагате име или умствен етикет, у вас възниква учудване, страхопочитание. Неговата същност безмълвно общува с вас и отразява като огледало вашата същност обратно върху вас. Именно това усещат великите художници, това успяват да предадат в картините си. Ван Гог не си е казвал: „Ето един стар стол“. Той е гледал, гледал и гледал. И е усетил битийността на стола. А след това е застанал пред платното с четка в ръка. Самият стол би струвал няколко долара. Но изобразен на картина, днес той струва над 25 милиона долара.
Когато не прикривате света с имена и етикети у вас се връща усещането за чудото, изгубено много отдавна — когато човечеството, вместо да използва мисълта, е било обсебено от нея. Дълбочината се връща в живота ви. Нещата възстановяват новостта си, свежестта си. И най-голямото чудо е изживяването на вътрешния ви аз като предшестващо всички имена, мисли, умствени етикети и образи. Но за да се случи това, трябва да разплетете и отделите вашето себеусещане, усещането за Битийността от всички останали неща, в които то се е вплело, иначе казано — отъждествило. Именни на това разплитане е посветена тази книга.
Колкото по-бързо лепвате словесни или умствени етикети на нещата, хората, ситуациите, толкова по-плитка и безжизнена става действителността за вас, толкова по-глухи ставате вие самите за действителността, за чудото на живота, което непрекъснато се разгръща във вас и около вас Да, така можете да станете умни, но пък губите мъдростта, а с нея и радостта, любовта, творчеството и ведростта Те потъват в неподвижната пропаст между възприятието и интерпретацията. Разбира се, не можем да не използваме думи и мисли. Те имат своя собствена красота — но защо трябва доброволно да станем техни затворници?
Думите свеждат действителността до нещо, което човешкият ум може да схване — а то не е много. Езикът се състои от пет основни звука, произвеждани от гласните струни. Това са гласните а, е, у, о, у. Другите звуци са съгласните, произвеждани от натиска на въздуха: с, ф, г и т.н. Вярвате ли, че има такава комбинация от основни звуци, която може да обясни кои сте, или да обясни основната цел на вселената, или дори какво е едно дърво или един камък в своята дълбочина?
Илюзорният аз
Думата „аз“ въплъщава най-голямата грешка и най-дълбоката истина — в зависимост от това как се използва. В общоприетата употреба, тя не само е една от най-често употребяваните думи (заедно със свързаните с нея думи: „мен“, „ме“, „ми“, „мой“), но също и една от най-подвеждащите. В нормалната всекидневна употреба „аз“ въплъщава изначалната грешка, погрешното възприемане на това кой сте, илюзорното усещане за идентичност. Тоест егото. Илюзорното усещане за аза е това, което Айнщайн — а той е имал дълбоки прозрения не само за естеството на пространството и времето, — нарича „оптическа илюзия на съзнанието“. Този илюзорен аз става основата за всички по-нататъшни погрешни интерпретации на действителността, на мисловните процеси, на взаимодействията и отношенията между хората. Вашата действителност става отражение на изначалната илюзия.
Добрата новина е: ако сте в състояние да разпознаете илюзията като илюзия, тя се разпада. Осъзнаването на илюзията е и нейният край. Оцеляването й зависи от това дали ще я приемете погрешно за действителност. Като видите кой не сте, действителността на това кой сте възниква от само себе си. Именно това ще се случи, докато бавно и внимателно четете тази и следващата глава, посветени на механизмите на фалшивия аз, когото наричаме „его“. И така, каква е природата на този илюзорен аз?
Това, което обикновено имате предвид, когато казвате „аз“ не е това, което вие сте. Чрез един чудовищен редукционизъм безкрайната дълбочина на това, което вие сте се бърка със звука, произведен от гласните струни или с мисълта за „аз“ във вашия ум и с всичко, с което той се отъждествява. И така, какво значат обикновеното „аз“ и свързаните с него „мен“, „ме“, „ми“, „мой“?
Когато малкото дете научава, че една последователност от звуци, която гласните струни на родителите му произвеждат, означава неговото име, то започва да приравнява думата, която в ума му се превръща в мисъл, с това кое е то. На този етап някои деца говорят за себе си в трето лице: „Джони е гладен“ Скоро след това те научават магическата дума „аз“ и я приравняват с името си, което вече са приравнили с това кои са те По-късно се раждат и други мисли, които се сливат с изначалната мисъл за „аз“. Следващата стъпка са мислите за „мен“ и „мое“, за да обозначат неща, които по един или друг начин са част от аза. Това е отъждествявано с предмети, което означава влагане в неща, но в крайна сметка мислите, представящи неща с усещане за аза, извеждат собствената идентичност от тях. Когато „моята“ играчка се счупи или някой ми я вземе, започвам силно да страдам. Не заради вътрешната ценност на играчката — детето скоро загубва интерес към нея, интересът му се насочва към други играчки, към други предмети, — а заради самата мисъл за „моето“. Играчката се е превърнала в част от развиващото се у детето себеусещане, усещане за аза.
И така, докато детето расте, изначалната мисъл за „аз“ привлича други мисли към себе си: тя се отъждествява с пола, с притежанията, с възприеманото чрез поражданите от него усещания тяло, с националността, расата, религията, професията. Освен това „аз“ се отъждествява и с ролите — майка, баща, съпруга, съпруг и т.н.; с натрупаното знание или мнения, харесвания и нехаресвания; с неща, които са се случили с „мен“ в миналото, спомените за които са мисли, допълнително определящи усещането ми за аза като „мен и моята история“. Изброените тук са само някои от нещата, от които хората извеждат усещането си за формата, с която се отъждествяват. Но в крайна сметка, те не са нищо повече от мисли, свързани съвсем случайно, от факта, че във всички тях е вложено усещането за аза. Именно това умствено построение имаме предвид обикновено, казвайки „аз“. И, по-точно: през по-голямата част от времето не вие говорите или мислите, казвайки „аз“, а някакъв аспект на това умствено построение его-аза. След като се пробудите, ще продължите да използвате думата „аз“, но тя вече ще идва от много по-дълбоко място вътре във вас.
Повечето хора все още напълно се отъждествяват с безспирния поток на ума си, с натрапчивото мислене, по-голямата част от което е повтарящо се и безцелно Те не виждат друго „аз“ освен това, което присъства в мисловните им процеси и съпровождащите ги емоции. Това означава, че тези хора са несъзнаващи в духовен план. Когато им се каже, че в главата им има глас, който никога не спира да говори, те ще запитат. „Какъв глас?“ или пък ядосано ще отрекат думите ви, но това, което говори у тях, е именно този глас, мислещият, ненаблюдаваният ум. На него може да се погледне като на същество, което напълно ги е завладяло.
Някои хора никога не забравят първия път, когато са прекъснали отъждествяването с мислите си и така накратко са изпитали промяна на идентичността си — от съдържание на мисленето им тя е била осъзната като нещо, намиращо се в задния план[1].
Случва се понякога тази промяна да настъпи в такава недоловима форма, че човек трудно я забелязва или пък това, което усеща, просто е прилив на радост и вътрешен покой (чийто източник той не съзнава).
Гласът в главата
Този първи изблик на осъзнатост се случи с мен, когато бях първа година студент в Лондонския университет Два пъти в седмицата се качвах на метрото, за да отида в университетската библиотека, обикновено около 9 часа сутринта, към края на пиковия час. Веднъж срещу мен седна жена на малко повече от тридесет години. Вече няколко пъти я бях виждал във влака. Нямаше как да не я забележа. Въпреки че влакът бе пълен, седалките от двете й страни си оставаха незаети, като причината за това бе, че жената изглеждаше леко не с всичкия си. Беше крайно напрегната и непрекъснато си говореше с висок и гневен глас. Изцяло погълната от мислите си, явно не съзнаваше че около нея има хора. Навела надолу и леко наляво глава, сякаш насочваше думите си към някого, седнал на празната седалка до нея. Макар да не си спомням точното съдържание на монолога й, в общи линии той звучеше така: „И тогава тя ми каза… така че аз й отговорих, че ти си лъжец и как смееш да ме обвиняваш, че… когато именно ти си този, който винаги се е възползва от мен, а аз ти вярвах и ти предаде доверието ми…“ Гневната нотка в гласа й беше протестът на човек, спрямо когото са постъпили несправедливо и който трябва да защити позицията си, за да устои.
С приближаването на спирка Тотънхам корт роуд жената стана и тръгна към вратата, без потокът от думи нито миг да спре. Тъй като и аз слизах на същата спирка, се озовах зад нея Когато излязохме на улицата, тя се насочи към площад Бедфорд, продължавайки въображаемия си диалог, все така гневно обвинявайки и защитавайки позицията си. У мен се събуди любопитство и аз реших да продължа да вървя след нея, докато пътят ни е общ. Въпреки че бе изцяло погълната от диалога си, изглежда знаеше накъде върви. Скоро стигнахме до внушителната многоетажна сграда от 30-те години на XX в., където се помещаваше администрацията на университета, както и университетската библиотека. Бях шокиран. Беше ли възможно да сме се отправили към едно и също място? Явно бе така. В такъв случай каква бе тя? Преподавател, студент, административен служител, библиотекарка? Или пък участваше в изследователския проект на някои психолог? Така и не научих отговора. Вървях на двадесетина крачки зад нея и когато влязох в сградата (по ирония на съдбата тя беше главният щаб на „Полицията, отговаряща за умовете на хората“ във филмовата версия на книгата на Джордж Оруел „1984“), тя вече бе изчезнала по някой от ескалаторите.
Стреснах се от това, което видях. Бях зрял — двадесет и пет годишен, първа година студент, и виждах себе си като човек на път да стане интелектуалец, напълно убеден, че всички отговори на дилемите на човешкото съществуване могат да бъдат постигнати чрез ума, т.е. чрез мисленето. Все още не знаех, че мисленето без съзнаване е главната дилема на човешкото съществуване. Смятах преподавателите си за мъдреци, въоръжени с отговорите на всички въпроси, а университета — за храм на знанието. Как е възможно един ненормален човек като тази жена да е част от университетската институция?
Продължавах да мисля за нея, докато се намирах в мъжката тоалетна, преди да вляза в библиотеката. Миех се ръцете и си мислех: „Надявам се да не свърша като нея“. Мъжът до мен ме погледна за миг, и изведнъж, шокиран, осъзнах, че не само съм мислел това, но и съм го измърморил на глас. „О, Боже, вече съм като нея“ — ми мина през главата. Не беше ли и моят ум също така безспирно активен като нейния? Та между нея и мен съществуваха само незначителни различия! Основната емоция зад изказаните от нея мисли ми се струваше гняв. В моя случай беше тревожност. Тази жена мислеше на глас. Аз мислех — най-вече — наум. Ако тя беше луда, следователно всеки беше луд, включително и аз самият. Разликите бяха само в степента.
За момент успях да се откъсна от ума си и да се взра в него от по-дълбока гледна точка. За кратко мисленето ми се промени в осъзнатост. Все още се намирах в мъжката тоалетна, но сега вече бях сам и наблюдавах лицето си в огледалото. В момента, когато се откъснах от ума си, се изсмях на глас. Вероятно е звучало ненормално, но това беше смехът на нормалността, смехът на Буда с големия корем. „Животът не е така сериозен, както го смята моят ум“ — ето какво говореше смехът ми според мен. Но това беше само един изблик на осъзнатост, който бързо забравих. Прекарах следващите три години в тревоги и депресия, напълно отъждествен с ума си. Трябваше да стигна почти до самоубийство, за да се възвърне осъзнатостта ми, но този път тя бе много повече от мимолетен изблик. Освободих се от натрапчивото мислене и от фалшивия, създаден от ума аз.
Описаният случай бе не само първият ми изблик на осъзнатост, но също и нещо, което хвърли у мен семето на съмнението в абсолютната валидност на човешкия ум. Няколко месеца по-късно се случи една трагедия, която подсили вече изпитваното съмнение. Беше понеделнишка сутрин и ние се приготвяхме да изслушаме лекцията на професор, на чийто интелект дълбоко се възхищавах, но ни съобщиха, че през уикенда той се е самоубил — застрелял се. Втрещих се. Той беше високоуважаван преподавател и според мен знаеше отговорите на всички въпроси. По онова време обаче все още не виждах алтернатива на култивирането на ума. Все още не съзнавах, че мисленето представлява само един мъничък аспект от съзнанието, което сме, не знаех нищо за егото, да не говорим за възможността да го открия у себе си.
Съдържание и структура на егото
Его-умът е напълно обусловен от миналото. Обусловеността му е двустранна: той се състои от съдържание и от структура.
Когато детето плаче за играчката си и страда, защото са му я отнели, играчката представлява съдържанието. Тя е заменима с всяко друго съдържание, с всяка друга играчка или предмет. Съдържанието, с което се отъждествявате, е обусловено от вашата среда, от възпитанието ви, от заобикалящата ви култура. Независимо дали детето е богато или бедно, дали играчката е парче дърво с формата на животно или сложна електронна джаджа, мъката му по загубата е еднаква. Причината така силно да страда се крие в думата „мое“, която вече е структурна. Несъзнателният стремеж да се развива собствената идентичност чрез свързването й с един или друг предмет се вгражда в самата структура на его-ума.
Една от най-основните умствени структури, чрез които егото получава живот, е идентификацията (отъждествяването). „Идентификация“ произхожда от латинската дума idem, означаваща „същото“ и латинската дума facere, означаваща „да правя“. Същото като какво? Същото като аз. Аз дарявам нещо с усещането ми за аз, и така то става част от моята „идентичност“. Едно от най-базисните нива на идентификацията е нивото на отъждествяване с неща: моята детска играчка след време става моята кола, моята къща, моите дрехи и т.н. Опитвам се да открия себе си в неща, но никога не успявам и накрая изгубвам себе си в тях. Това е съдбата на егото.
Отъждествяване с неща
Работещите в сферата на рекламата отлично знаят, че за да продават неща, от които всъщност хората не се нуждаят, трябва да бъдат убедени, че тези неща, ще добавят нещо към начина, по който виждат себе си или по който другите ги виждат; с други думи, ще добавят нещо към усещането за аза си. Рекламните агенти постигат това, като например ви казват, ̀е ще изпъкнете в тълпата, ако използвате този продукт, следователно, ще можете да бъдете по-пълно себе си. Или могат да изградят в ума ви асоциация на дадена стока с някоя прочута личност, или изобщо с млад, привлекателен щастлив човек. Дори снимките на стари или вече починали звезди се използват, и то ефикасно, за целта. Мълчаливо се допуска, че като купите стоката, чрез някакво магическо действие на присвояване ще станете като знаменитостите или щастливците, или по-скоро като повърхностната представа за тях. Така че в много случаи вие си купувате не стоки, а „нарастване на идентичността“. Марката на производителя е преди всичко колективна идентичност, която си купувате. Марковите дрехи са скъпи и затова „ексклузивни“. Ако всеки можеше да си ги позволи, те щяха да загубят психологическата си стойност — и щеше да ви остане само материалната им стойност, която се равнява на съвсем малка част от сумата, която сте платили за тях.
С какви неща се отъждествявате варира от човек на човек, според възрастта, пола, доходите, социалната класа, модата, заобикалящата култура и т.н. С какво се отъждествявате е изпяло свързано със съдържанието; докато несъзнателният стремеж да се отъждествявате (идентифицирате) е структурна. Това е една от основните форми на функциониране на. Его-ума.
Парадоксално е, че това, което позволява на така нареченото консуматорско общество да се развива, е фактът, че опитът да откриете себе си посредством предмети, е обречен на провал: задоволяването на егото винаги е краткотрайно и отново ви се налага да търсите още, да продължавате да купувате, да продължавате да консумирате.
Разбира се, в това материално измерение, в което азът обитава, нещата, предметите са необходима и неизбежна част от живота ни. Ние се нуждаем от къщи, от дрехи, от мебели, от инструменти, от превозни средства. В живота ни също така може да има неща, които ценим заради красотата или присъщите им качества. Трябва да почитаме света на предметите, а не да го презираме. Всяко нещо притежава Битийност, всяко нещо е временна форма, произхождаща от непознаващия формата единен Живот, Източника на всички неща, на всички тела, на всички форми. Хората от повечето древни култури са вярвали, че всичко, дори така наречените неодушевени предмети, притежава обитаващ го дух и с това вярване са били по-близо до истината от съвременните хора. Когато живееш в свят, умъртвен от умствената абстракция, не усещаш оживотвореността на Вселената. Повечето хора обитават не една жива действителност, а една концептуализирана действителност.
Не можем истински да почитаме нещата, ако ги използваме като средства за нарастване на аза, т.е. ако се опитваме да открием себе си чрез тях. А егото прави именно това Отъждествяването на егото с неща създава привързване към тези неща, обсесия, която на свой ред създава консуматорско общество и икономически структури, при които единствената мярка за успеха е „непрекъснато повече“. Неконтролируемият стремеж към повече, към неспирен растеж, е нарушено функциониране и болест. Същото нарушено функциониране е характерно за раковите клетки, чиято единствена цел е да се множат, несъзнавайки, че с това множене, разрушавайки организма, от който те са част, разрушават и самите себе си. Някои икономисти са толкова привързани към идеята за растежа, че не могат да се откъснат от нея и определят рецесията като време на „отрицателен растеж“.
Голяма част от живота на хората отива, за да се снабдят с натрапчиво желаните неща. Поради това една от злините на нашето време е огромното увеличаване на броя на предметите. Когато вече не можете да усетите живота, който сте, започвате да изпълвате живота си с предмети, опитвайки се да го направите пълнокръвен. Като духовна практика ви предлагам да изследвате чрез самонаблюдение връзката си със света на предметите и по-конкретно връзката с нещата, към които прибавяте местоименията „мой, моя, мое, мои“. Трябва обаче да бъдете нащрек, а също и честни, за да откриете, например, дали усещането за собствената ви ценност е свързано с предметите, които притежавате. Не ви ли внушават някои предмети неуловимото усещане за важност и превъзходство? Липсата им кара ли ви да се чувствате по-нисши от другите, които ги имат? Не споменавате ли от време на време, чисто случайно, за нещата, които притежавате, не ги ли излагате от време на време на показ, за да увеличавате по този начин ценността си за външните кора, а и за вас самите? Изпълвате ли се със съжаление или с гняв, усещате ли аза си някак смален, когато друг има повече от вас, или когато изгубите ценно притежание?
Изгубеният пръстен
Когато работата ми беше да приемам хора и да им давам съвети в качеството ми на духовен учител, два пъти в седмицата посещавах една жена, болна от рак с разсейки по цялото тяло Тя беше учителка, около четиридесет и пет годишна, и лекарите не й даваха повече от няколко месеца живот. Понякога по време на посещенията ми разговаряхме, но в повечето случаи седяхме в мълчание и тя за първи път съзря покоя вътре в себе си, за чието съществуване не бе подозирала през активния си живот на учителка.
Един ден, влизайки при нея, видях, че е изпълнена с мъка и гняв.
— Какво се е случило? — попитах.
Диамантеният й пръстен, много скъп и в парично, и в лично-емоционално отношение, бе изчезнал и тя бе сигурна, че е откраднат от жената, която идваше да се грижи за нея по няколко часа всеки ден. Учителката ми каза, че не може да си представи как някой би могъл да бъде толкова безчовечен и безсърдечен. Попита ме да говори ли първо с жената или направо да извика полицията. Отвърнах, че не мога да й кажа какво да направи, но я посъветвах да си помисли и да изясни колко важен е този пръстен, както и каквото и да било друго, на този етап в живота й.
— Ама ти не разбираш — възкликна тя. — Това е пръстенът на баба ми. Носех го всеки ден, докато пръстите ми не се подуха така от болестта, че вече не ми ставаше. За мен той е нещо много повече от пръстен. Как да не съм разстроена?
Бързината на отговора й, както и гневът й, и отбранителната нотка в гласа й ясно показваха, че тя все още не е придобила достатъчно присъствие, че да погледне на нещата изотвътре: да откъсне реакцията си от самото събитие и да наблюдава и двете. Казах й:
— Ще ти задам няколко въпроса, но не за да ми отговориш веднага, а за да се опиташ да откриеш отговорите вътре в теб самата. Ще спирам за кратко след всеки въпрос. Когато откриеш отговора, той може и да не е под формата на думи.
Тя кимна, че ме слуша. Запитах я:
— Съзнаваш ли, че щеше да се лишиш от пръстена в определен, може би доста близък момент? От колко още време се нуждаеш, за да станеш готова да се лишиш от него? Ти или нещо в теб по-малко ли ще стане без пръстена? Това, което ти си, намаляло ли е в резултат от загубата? — Замълчах за няколко минути след последния въпрос.
Когато тя отново заговори, на лицето й имаше усмивка и вече беше спокойна:
— Последният ти въпрос ми помогна да осъзная нещо много важно. Първо попитах ума си и умът ми каза: „Разбира се, че си намаляла“. После отново си зададох въпроса: „Това, което аз съм, намаляло ли е?“ Но този път повече се стараех да усещам, отколкото да мисля. И внезапно почувствах моето „Аз съм“. Никога преди това не съм го чувствала. Ако мога да чувствам „Аз съм“ толкова силно, то това, което аз съм, изобщо не е намаляло. Все още го чувствам, и то е нещо умиротворено, но много живо.
— Това е радостта от Битието — казах аз. — Можеш да я почувстваш само когато излезеш извън главата си. Битието трябва да се почувства. То не може да се мисли. Егото не знае за него, защото се състои от мисли. Пръстенът присъстваше в главата ти като мисъл, която ти смеси с усещането за „Аз съм“. И си помисли, че „Аз съм“ или част от „Аз съм“ е в пръстена.
Това, което егото търси и към което се привързва, са заместители на Битието, което егото не е в състояние да почувства. Ти можеш да цениш нещата, да те е грижа за тях, но винаги, когато се привържеш към нещо, ще знаеш, че егото ти се е привързало. Всъщност ти никога не си привързана към нещо, към някакъв предмет. Това, към което си привързана, винаги е мисъл, която съдържа „аз“, „мой“, „мен“ в себе си. Когато напълно приемеш една загуба, ще преминеш отвъд егото и ще се появи това което ти си, ще се появи „Аз съм“, което е самото съзнание.
Тя промълви:
— Сега вече разбирам думите на Иисус, които не ми бяха ясни преди: „Ако някой ти вземе ризата, дай му и дрехата си“.
— Точно така — отвърнах аз — Думите му не означават, че не бива да си заключваш вратата. Те означават само, че понякога отказът от нещата е действие, заредено с много по-голяма сила, отколкото защитата на нещата или привързаността към тях.
През последните няколко седмици от живота й, колкото повече отслабваше тялото й, толкова по-сияйна ставаше тя, сякаш пронизана от светлина. Раздаде много от нещата, които притежаваше, някои — на жената, която беше откраднала пръстена, и всеки път, когато подаряваше нещо, радостта й нарастваше. Когато майка й ми се обади да ми каже как е починала, тя спомена, че след смъртта й са открили пръстена в аптечката в банята. Дали онази жена бе върнала пръстена или той е бил вътре през цялото време? Никога няма да научим. Но пък знаем едно: „Животът ще ти даде онова преживяване, което най-много ще спомогне за еволюцията на съзнанието ти“. Откъде знаем, че именно от това преживяване се нуждаем? От това, че именно това преживяване имаме в този момент.
Погрешно ли е да се гордеем с това, което притежаваме, или да изпитваме негодувание към хора, които притежават повече от нас? Не, не е. Защото чувство на гордост, потребността да се откроиш, привидното нарастване на аза чрез „повече от“ и смаляването му чрез „по-малко от“ нито е правилно, нито е грешно — то е егото. Егото не е грешно, то просто е несъзнаващо. Когато започнете да наблюдавате егото във вас, поставяте началото на превъзмогването му. Не приемайте егото твърде сериозно. Щом откриете его-поведение в себе си, само се усмихнете. Или направо се засмейте високо. Но как се е случило така, че човечеството да изпадне в плен на тази заблуда и пленничеството му да продължи толкова дълго? Най-напред разберете, че егото не е лично. То не е това, което сте Ако го сметнете за личен проблем, то това е натрупване на его.
Илюзията на притежаването
Да „притежавам“ нещо — какво всъщност означава това? Какво означава да направя нещо „мое“? Ако застанете на някоя улица в Ню Йорк, посочите един огромен небостъргач и кажете: „Тази сграда е моя. Аз я притежавам“, вие сте или изключително богат, или самозаблуден, или лъжец. Във всеки случай разказвате история, в която мисловната форма „аз“ и мисловната форма „сграда“ са се слели. Това е начинът, по който умственото понятие за притежаване работи. Ако всички се съгласят с вашата история, ще бъде подписан документ, удостоверяващ съгласието им. Вие сте богат. Ако никой не се съгласи с историята ви, ще ви пратят на психиатър. Вие сте изпаднали в заблуда или пък сте импулсивен лъжец.
Важно е да се осъзнае, че тази история и мисловните форми, които я съставляват, независимо дали хората ги приемат или не, изобщо не са свързани с това кой сте вие. Дори ако хората се съгласят с нея, тя в крайна сметка е само една фикция. Много индивиди не го осъзнават до последния момент от живота си и едва на смъртното им ложе всичко външно отпада и се оказва, че нищо никога не е било свързано с това, което те са. Лице в лице със смъртта понятието за притежание се разкрива като абсолютно безсмислено. В последния момент от своя живот мнозина осъзнават, че докато са търсели и търсели през целия си живот по-пълно усещане за своя аз, през цялото време търсеното е било в тях, било е тяхното Битие, но до голяма степен забулено от отъждествянето им с неща, което в крайна сметка означава отъждествяване им с ума.
„Блажени бедните духом — казва Иисус, защото тяхно е царството небесно“[2].
Какво означава „бедните духом“? Това са хората, които не са натоварени с вътрешен багаж, с отъждествявания (идентификации). Те не се отъждествяват с неща, нито с някакви умствени понятия, които съдържат усещането за аз. А какво означава „царството небесно“? Простичката, но дълбока радост от Битието, която изпитвате, когато се освободите от отъждествяванията и станете „бедни духом“.
Поради тази причина отричането от всички притежания е древна духовна практика както на Изток, така и на Запад. Отказът от притежаване обаче не ви освобождава автоматично от егото. Напротив, егото ще се постарае да си осигури оцеляването, като открие нещо друго, с което да се отъждестви, например, с умствения образ, че вие сте като някой, който е надмогнал целия интерес към материални притежания, и затова е по-висш, по-духовен от другите. Има хора, които са отхвърлили всички притежания, но егото им е по-голямо от това на някой милионер. Ако се освободите от един вид отъждествяваме, егото веднага ще си намери друг. В крайна сметка за него няма значение с какво се идентифицира, стига да има идентичност. Противопоставянето на консуматорския стремеж и частното притежаване са други мисловни форми, други умствени положения, които спокойно могат да заемат мястото на отъждествяването е притежанията. Чрез тях можете да изкарате себе си прави, а другите — грешни. Както ще видим по-късно, да изкарваш себе си прав, а другите — че грешат, е един от главните его модели на ума, една от главните форми на несъзнателното С други думи, съдържанието на егото може да се променя, но не и умствената структура, която го оживотворява и поддържа.
Една от преструвките на несъзнателното е, че при отъждествяването с материален предмет посредством фикцията притежаване, външната солидност и трайност на този предмет ще придадат на усещането за аза по-голяма солидност и трайност. Това е приложимо най-вече към сгради и дори още повече — към земята, тъй като тя е единственото нещо, което не може да бъде унищожено, разрушено и същевременно подлежи на притежаване. Абсурдността да се притежават неща е най-очевидна в случая със земята. Когато белите се заселват в Северна Америка, коренните жители изобщо не са в състояние да разберат тяхното понятие за притежаване на земя. И затова загубват земята си, когато европейците ги карат да подпишат късчета хартия, също толкова неразбираеми като понятие за тях. Местните жители смятали, че принадлежат на земята, а не че земята им принадлежи.
Егото е склонно да приравнява имането с Битието: аз имам, следователно аз съм. И колкото повече имам, толкова повече съм. Егото живее чрез сравненията. Това, как другите гледат на теб, се превръща в как ти гледаш на себе си. Ако всеки живее в свое собствено имение и всеки е богат, имението и богатството ви вече няма да бъдат в състояние да увеличават усещането ви за аз. В такъв случай можете да се оттеглите в простичка колиба, да се откажете от богатството си и да възстановите идентичността си, като започнете да гледате на себе си, и другите да гледат на вас, като на по-духовни от тях. Това, как гледат на вас другите, се превръща в огледало, което ви казва какви сте и кои сте. Усещането на егото за вашата ценност в повечето случаи е свързано с ценността, която имате в очите на другите. Нуждаете се от другите, за да ви дадат усещане за аза ви, и ако живеете в култура, която до голяма степен приравнява вашата ценност с това, колко и какво притежавате, ако не можете да прозрете отвъд тази колективна заблуда, ще бъдете осъдени да преследвате неща през целия си живот, водени от напразната надежда да откриете в тях ценността и целостта на усещането ви за аз.
Как да се освободите от привързаността към нещата? Не се и опитвайте. Не е възможно. Привързаността към нещата сама изчезва, когато престанете да откривате себе си в тях. Междувременно просто съзнавайте, че сте привързани към неща. Понякога е възможно да не знаете, че сте привързани, т.е. отъждествени с нещо, докато не го загубите или не изпитате страх, че ще го загубите. И ако при това положение се разстроите, разтревожите и т.н., значи сте привързани към съответното нещо. Ако осъзнавате, че сте отъждествени с нещо, отъждествяването престава да бъде пълно, цялостно. „Аз съм осъзнатостта, която осъзнава, че е налице привързаност“. Това е началото на преобразуването на съзнанието.
Желанието: потребността от повече
Егото се отъждествява с имането, но удовлетворението, което имането дава, е сравнително повърхностно и краткотрайно. Вътре в него остава едно надълбоко скрито усещане за неудовлетвореност, незавършеност, за „недостатъчно“. „Все още нямам достатъчно“ — егото има предвид: „все още не съм достатъчно“.
Както вече видяхме, имането — понятието за притежаване — е фикция, създадена от егото, за да даде на себе си солидност и трайност и да се открои, да стане нещо специално. Тъй като не можете да откриете себе си чрез имането, зад него се оказва действащ един по-мощен импулс, който принадлежи към структурата на егото: потребността от повече, чието друго име е „желаене“. Нито едно его не може да съществува дълго време без потребността от повече. Затова желаенето поддържа егото живо в много по-голяма степен, отколкото имането. Егото желае да желае повече, отколкото желае да има. По този начин на мястото на повърхностното удовлетворяване идва по-голямото желаене. Това е психологическата потребност от повече, т.е. повече неща, с които да се отъждествявате. Става дума за потребност в резултат от пристрастяване, а не за автентична потребност.
В някои случаи психологическата нужда от повече и усещането за недостатъчност, така характерни за егото, се прехвърлят на материално ниво и се превръщат в ненаситен глад. Страдащите от булимия често принуждават себе си да повърнат, за да могат да продължат да ядат. Но е гладен умът им, а не тялото. Тази хранителна болест може да се излекува, ако страдащите от нея, вместо да се отъждествяват с ума си, влязат в досег с тялото си и чрез досега усетят истинските потребности на тялото си, а не псевдонуждите на его-ума.
Има такова его, което знае какво желае и преследва целта си с мрачна и безмилостна решимост — Чингис хан, Сталин, Хитлер са някои от надживелите времето си примери. Енергията, стояща зад тяхната потребност, обаче създава противоположна, също толкова интензивна енергия, която в крайна сметка довежда до техния провал. Междувременно, те са направили както себе си, така и много други хора нещастни, или, в надживелите времето си примери, са създали ад на земята. Повечето личности с его от този вид имат желания, които са в конфликт помежду си. Те желаят различни неща в различно време или пък може да не знаят какво желаят, освен че не желаят това, което е: тоест настоящия момент. Неудобството, безпокойството, отегчението, тревожността, неудовлетвореността са резултат от неосъщественото желаене. Желаенето е структурно, така че никакво количество съдържание не може да осигури трайното му удовлетворение — дотогава, докато умствената структура остава действаща. Интензивното желаене, ненасочено към някакъв конкретен обект, може да бъде открито във все още развиващото се его на тийнейджърите, някои от които са в трайно и непрекъсващо състояние на негативна нагласа и неудовлетвореност.
Материалните потребности от храна, вода, подслон, дрехи и основни удобства могат лесно да се удовлетворят за всички хора на планетата, ако не беше дисбалансът на ресурсите, създаден от ненормалната и хищна потребност от повече, алчността на егото. То намира своя колективен израз в икономическите структури на света, в който живеем, като например огромните корпорации, представляващи его-цялости, конкуриращи се помежду си за придобиване на още и още. Единствената им напълно сляпа цел е печалбата. И те следват безпощадно тази цел. Природата, животните, хората, дори собствената им работна ръка не са нищо повече от цифри в счетоводството, неодушевени предмети, които могат да бъдат използвани, а след това захвърлени.
Мисловните форми „мен“ и „мой“, „повече от“, „аз желая“, „аз имам нужда“, „аз трябва да имам“ и „недостатъчно“ принадлежат не към съдържанието, а към структурата на егото. Съдържанието е взаимозаменимо. Докато не осъзнаете тези мисловни форми в себе си, докато те остават несъзнателни, ще трябва да вярвате в това, което те казват; ще бъдете обречени да действате според тези несъзнателни мисли, да търсите, но да не намирате — защото, когато споменатите мисловни форми са в действие, никакво притежание, място, човек или условия, обстоятелства, не могат да ви удовлетворят. Докато его-структурата си е на мястото, никакво съдържание няма да ви удовлетвори. Независимо от това какво имате или какво получавате, ще бъдете нещастни. Винаги ще търсите нещо друго, което да ви обещава по-пълно осъществяване, да ви обещава да внесе пълнота в непълното ви усещане за аза ви, да запълни липсата, която чувствате в себе си.
Отъждествяване с тялото
Освен с предмети, друга основна форма на отъждествяване е с „моето“ тяло. Най-напред, тялото е мъжко или женско, и чрез това усещането, че си мъж или жена, заема значителна част от усещането на повечето хора за аза. Полът става идентичност (отъждествяване). Отъждествяването на детето с пола му се окуражава от околните още от доста ранна възраст, така детето е принудено да играе роля (на мъж или на жена), да следва обусловени модели на поведение, които оказват влияние не само върху сексуалността му, но и върху целия му живот. Някои хора са напълно впримчени в ролята им съответно на мъж и на жена, като властта на тази роля над хората е особено силна в традиционните общества за разлика от Запада, където тя вече е намаляла. В повечето традиционни общества най-лошата съдба, която може да сполети една жена, е да остане неомъжена или да се окаже бездетна, а един мъж — да е импотентен и да не може да зачене деца. Осъществяването на човека в живота се възприема като осъществяване на половата му идентичност.
На Запад външният вид на тялото силно влияе върху усещането за това кой мислите, че сте: силата и слабостта на тялото, красотата или грозотата му — в сравнение с другите. За много хора усещането за аза е тясно свързано с тяхната физическа сила, красота, стегнатост, външен вид. Мнозина се чувстват малоценни, защото възприемат тялото си като грозно или несъвършено.
Понякога умственият образ или понятие „моето тяло“ е пълно изопачаване на действителността. Случва се някоя млада жена да смята себе си за дебела и да си налага гладуване, за да отслабне, а всъщност да е доста слаба. Причината за това е, че тя вече не е в състояние да вижда себе си. Всичко, което „вижда“, е умственото понятие за тялото й, което казва: „Аз съм дебела“ или: „Аз ще стана дебела“. В основната на тази обусловеност стои отъждествяването с тялото. Колкото повече хората се отъждествяват с ума — което представлява засилване на его дисфункцията, — толкова повече нараства броят на случаите на анорексия, най-вече през последните десетилетия. Ако страдащата от анорексия жена погледне на тялото си, без да намесва съжденията, произвеждани от нейния ум, или в по-добрия случай разбере какво всъщност представляват съжденията й, вместо да ги приема за безусловно верни, или най-добре, ако почувства тялото си отвътре, тя ще успее да се излекува.
Онези, които се отъждествяват с красотата си, с физическата си сила или способностите си, страдат, когато тези техни качества започват да намаляват и дори изчезват, а те не могат да не намалеят и изчезнат. Самата идентичност на такива хора се основава на споменатите качества и с намаляването им тя е заплашена, съществуването й е поставено под въпрос. Независимо от това дали те смятат себе си за грозни или красиви, значителна част от тяхната идентичност, била тя негативна или позитивна, е извлечена от тялото им. И, по-точно, извлечена от мисълта за аза, която те погрешно са свързали с умствения образ или понятие за тялото, което все пак не е нищо повече от материална форма, споделяща участта на всички форми — да е нетрайна и обречена на тление.
Приравняването с материалното, сетивно възприемано тяло, обречено да остарее, увехне и умре с „аза“, винаги — рано или късно — води до страдание. Въздържането от отъждествяване с тялото не означава да го пренебрегвате, презирате или да спрете да се грижите за него. Ако то е силно, красиво и енергично, вие можете да му се радвате и да цените тези му свойства — докато ги има. Можете също така да подобрите състоянието на тялото, като се храните както трябва и като правите упражнения. Но ако не приравнявате тялото с това кой сте, когато красотата увехне, енергичността намалее или тялото изгуби способностите си, това по никакъв начин няма да накърни усещането за стойността ви или идентичността ви. Всъщност с отслабването на тялото вече е по-лесно измерението, непритежаващо форма, светлината на съзнанието, да просветне през изтляващата форма.
Не само хора с добро или почти съвършено тяло отъждествяват тялото си с това кои са те. Също толкова лесно е човек да се отъждестви с едно „проблемно“ тяло и да превърне несъвършенството му, болестите или недъзите му в своя идентичност. И да говори и мисли за себе си като за „страдащ“ от тази или онази хронична болест или недъг. И да получава внимание от страна на лекарите, както и на други хора, което неспирно потвърждава идентичността му като „страдащ от“ или пациент. В резултат, несъзнателно се привързвате към болестта си, защото тя се е превърнала в най-важната част на това като какъв се възприемате. Превърнала се е в друга мисловна форма, с която егото може да се отъждестви. След като егото е открило своя идентичност, то не иска да се освободи от нея. Учудващо и съвсем нерядко егото, в търсене на една по-силна идентичност, може да си създаде и на практика си създава болести, за да усили чрез тях самото себе си.
Усещането за вътрешното тяло
Макар отъждествяването с тялото да е една от най-основните форми на егото, добрата новина е, че то е и една от формите, които най-лесно можете да надмогнете. Това се постига не като се опитвате да убедите себе си, че вие не сте вашето тяло, а като изместите вниманието си от външната форма на тялото и от мислите за него — красиво, грозно, силно, слабо, твърде дебело, твърде тънко — към усещането за живостта вътре в него. Видът на тялото от външна гледна точка се оказва напълно без значение, тъй като отвъд външната форма се намира интензивно живо енергийно поле.
Ако не сте свикнали с „вътрешното тяло“, затворете очи за миг и открийте има ли живот в ръцете ви. Не питайте за това ума си. Той ще ви каже: „Не усещам нищо“. Вероятно също така ще каже: „Дай ми по-интересна тема за мислене“. Затова вместо да питате ума си, направо се обърнете с въпроса към ръцете. С това имам предвид да осъзнаете финото чувство за живост вътре в тях. То е там. Просто вниманието ви ще трябва да отиде при него — и ще го забележите. Ако задържите вниманието си известно време в ръцете си, усещането ще се усили. За да постигнат това, някои хора дори нямат нужда да затворят очи. Те ще почувстват своите „вътрешни ръце“, докато четат моите думи. След това отидете при краката си, задръжте в тях вниманието си за около минута, и започнете да усещате и ръцете, и краката си едновременно. След това включете и останалата част на тялото ви — корем, гръден кош и т.н. — в това усещане, докато не осъзнаете вътрешното си тяло като всеобхватно чувство за живост.
Това, което наричам „вътрешно тяло“, всъщност не е тялото като такова, а жизнената енергия, мостът между формата и безформието. Превърнете способността да чувствате вътрешното си тяло в навик. След известно време няма да бъде нужно да затваряте очи. Например, проверете дали можете да усетите вътрешното си тяло, докато слушате какво ви говори някой познат. Звучи почти парадоксално: когато сте в досег с вътрешното си тяло, вече не се отъждествявате с тялото си като такова, нито с ума си. Това означава, че вече не се отъждествявате с формата, а се откъсвате от отъждествяването с нея и тръгвате по пътя на отъждествяването с безформието, другото име на което е Битие. Тя е същностната ви идентичност. Осъзнаването на тялото не само ви закотвя в настоящия момент, но то е и вратата, през която можете да излезете от затвора на егото. То укрепва имунната система и способността на тялото да лекува себе си.
Забравяне на битието
Егото винаги е отъждествяване с формата, търсене на себе си и по този начин загубване на себе си в някоя форма, формите не са само материални предмети или физически тела. По-фундаментални от външните форми — неща и тела — са мисловните форми, които непрекъснато възникват в сферата на съзнанието. Те са енергийни образувания, по-фини и по-малко плътни от физическата материя, но си остават форми. Това, което може би осъзнавате като неспирно говорещ глас в главата ви, е потокът на непрекъснатото натрапчиво мислене. Когато някоя мисъл изцяло погълне съзнанието ви, когато сте така отъждествени с гласа в главата ви и съпровождащите го емоции, че изгубвате себе си във всяка мисъл и във всяка емоция, значи сте напълно отъждествени с формата и следователно — впримчени в хватката на егото. Егото представлява конгломерат от възникващи отново и отново мисловни форми и обусловени умствено-емоционални модели, в които е вложено усещането за аза, усещането за самия себе си. Егото възниква, когато усещането ви за Битийността, за „Аз съм“ — т.е. съзнанието без форма — се смеси с формата. Това е същността на отъждествяването, идентификацията. Това е забравянето на Битието, изначалната грешка, илюзията за абсолютната отделеност, която превръща действителността в кошмар.
От грешката на Декарт до прозрението на Сартр
Философът от XVII в. Декарт, смятан за основоположник на модерната философия, дава словесен израз на тази изначална грешка с прочутата си максима (на която гледа като на изначална истина): „Мисля, следователно съществувам“. Това е отговорът на въпроса „Съществува ли нещо, което мога да знам с абсолютна сигурност?“ Разсъждавайки върху въпроса, той стига до заключението, че след като винаги мисли, и това, че винаги мисли, е отвъд всякакво съмнение, то мисленето следва да се приравни с Битието, т.е. да се приравни идентичността, отъждествяването — „Аз съм“ — с мисленето. Вместо да открие върховната истина, той е открил корените на егото, но не е знаел това.
И са били нужни почти триста години, преди друг прочут философ да види нещо в максимата, което Декарт, както и никой друг, не е съзрял. Името на този философ е Жан-Пол Сартр Той изследва в дълбочина максимата на Декарт „Мисля, следователно съществувам“ и внезапно осъзнава, по собствените му думи, че „Съзнанието, което казва «Аз съм», не е съзнанието, което мисли“. Какво има предвид Сартр? Когато съзнавате, че мислите, съзнаването на мисленето не е част от мисленето. То е различно измерение на съзнанието. И именно осъзнаването казва: „Аз съм“. Ако във вас нямаше нищо друго освен мисли, вие нямаше да знаете, че мислите. Щяхте да бъдете като сънуващ човек, който не знае, че сънува. Щяхте да се отъждествявате с всяка своя мисъл, както сънуващият се отъждествява с всеки образ, създаван от съня му. Много хора все още живеят по този начин, като сомнамбули, заловени в капана на старите модели, създавани от ума с нарушено функциониране, които безспирно пресъздават една и съща кошмарна действителност. Когато знаете, че сънувате, вие сте будни в съня. Друго измерение, в което съзнанието излиза напред.
От прозрението на Сартр могат да се извлекат дълбоко съдържателни заключения, но той самият твърде много се отъждествява с мисленето, за да осъзнае пълното значение на това, което е открил: възникването на ново измерение на съзнанието.
Покоят, надхвърлящ всяко разбиране
Съществуват много разкази за хора, които са преживели възникващото ново измерение на съзнанието, след като в даден момент от живота им ги е сполетяла трагична загуба. Някои от тях изгубват всичките си притежания, други — деца или съпруг (съпруга), обществено положение, репутация, физическите си способности. При някои случаи, например бедствие от един или друг вид, или война, те изгубват всичко едновременно и откриват, че нямат „нищо“. Бихме могли да наречем това „гранична ситуация“, С каквото и да са се отъждествявали те, от каквото и да е произтичало усещането им за себе си, то им е било отнето. И в един момент, внезапно и необяснимо, мъката или силният страх, първоначално изпитван от тях, отстъпва пред свещеното усещане за Присъствието, един дълбок покой и ведрина, пълна освободеност от страха. Това явление трябва да е било познато на свети Павел, който използва израза: „и Божият мир, който надвишава всеки ум…“.
Наистина това е мир, който надхвърля всяко разбиране, и хората, които са го преживели, се питат: въпреки това, как е възможно да изпитвам такъв покой?
Отговорът е прост — след като веднъж осъзнаете какво е егото и как действа то. Когато формите, с които сте се отъждествявали и които са ви давали усещането ви за аз, се разпаднат или са ви отнети, това води до разпадане на егото, тъй като егото е отъждествяване с формите. И когато вече няма нищо, с което да се отъждествявате, тогава кой сте вие? Когато формите около вас умират, или пък вашата собствена смърт приближава, усещането ви за Битийността, за „Аз съм“, се освобождава от обвързаността си с формата: духът се освобождава от затвора си в материята. Вие осъзнавате същностната си идентичност като непритежаваща форма, като всепроникващо Присъствие, като Битие, предхождащо всички форми, всички отъждествявания. Осъзнавате истинската си идентичност като самото съзнание, а не като това, с което съзнанието се е отъждествявало. Това е Божият мир. Върховната истина относно това, какво сте вие, не е „Аз съм това“ или „Аз съм онова“, а „Аз съм“.
Не всеки, който преживява голяма загуба, преживява и това пробуждане, това освобождаване от отъждествяването с формите. Някои незабавно създават у себе си силен умствен образ или мисловни форми, в които виждат себе си като жертва, било то на обстоятелствата, на други хора, на несправедливата съдба или на Бога. Те силно се отъждествяват с тази мисловна форма и с емоциите, които тя предизвиква, например гняв, негодувание, самосъжаление и т.н., и тя незабавно заема мястото на всички други отъждествявания, които са се разпаднали при загубата. С други думи, егото бързо си намира нова форма, фактът, че тази нова форма е дълбоко нещастна, не вълнува особено егото, стига тя да има идентичност, независимо дали е добра или лоша. Всъщност това ново его ще бъде по-сгъстено, по-сурово и по-непроницаемо от старото.
Винаги, когато се случи трагична загуба, човек или й се съпротивлява, или отстъпва пред нея. Някои хора се изпълват с горчивина или дълбоко негодувание: други — със състрадание, мъдрост и любов. Да отстъпите означава вътрешно да я приемете. Вие сте отворени за живота. Съпротивата означава вътрешно свиване, втвърдяване на черупката на егото. Вие се затваряте. Каквото и действие да предприемете в състояние на вътрешна съпротива (която можем да наречем „негативност“). Това ще увеличи външната ви съпротива, и Вселената не ще бъде на ваша страна, животът няма да ви помогне. Ако капаците на прозорците са затворени, слънчевата светлина няма да влиза в стаята. Когато вътрешно отстъпите, когато капитулирате, у вас се отваря ново измерение на съзнанието. И ако е възможно или необходимо да действате, действията ви ще бъдат в хармония с цялото и подкрепяни от творческа разумност, от необусловеното съзнание, с което се сливате в едно, когато сте вътрешно отворени към него. Обстоятелствата и хората се оказват готови да ви помогнат, да ви съдействат. Започват да стават съвпадения. А ако не е възможно да действате, тогава се отпускате във вътрешния покой, настъпващ с капитулацията. Отпускате се в ръцете на Бога.
Няма коментари:
Публикуване на коментар