Империята на рептилианските пчели

            

В настоящата книга Морнинг Скай навлиза в огромни детайли относно произхода и еволюцията на рептилиите и сирианците. По всичко личи, че тази информация е достигнала до хората, които са му я предали, директно от извънземни.

Едно логично предположение е, че тези сведения идват от някое от братствата на змията, свързани с ЕА и ще се спрем по-подробно на това след малко в точка 5. В този ред на мисли, не трябва да ни изненадва, че работата на Робърт е невъзможна за откриване (освен „Документите Тера"). Неговата информация е първокласна и той е истински воин, без значение на
настоящия му статус и възгледи. Трудът и жертвите, които е направил, не остават неоценени и опитите, които самите ние правим, са част от запазването на това наследство
и неговото надграждане - Ще говориш ли за рептилоидните същества отново? - попита Мату своя учител. Пер погледна към своя млад ученик.
- Трябва, Мату... - отговори той - Защото те са източникът на институциите на Човечеството. Те са причината, поради която сме тук. На Мату никога не му беше комфортно, когато Пер казваше това. Някак си мисълта за същества-влечуги като водеща сила на Човечеството му изглеждаше противна. Пер видя дискомфорта у своя чирак.
- Това е нещо, което трябва да научиш, Мату... - напомни той на младежа - Това, което е важно да се знае в преследването на Истината е че: „Истината не почива на това, какво
трябва да е или би могло да е, Истината почива на това, каквото е".
- Но трябва ли да оставим нашите мечти за това какво може или трябва да бъде,Учителю? -попита чирака.
- Не, Мату... - отговори Старейшината - Мечтите и мислите за това, което може да бъде, са онова което ни дава нашите цели, те ни дават причина да напредваме и постигаме.
Но за да осъществим тези цели и мечти, можем да използваме само това, което е налично. Запомни, Мату, нито един дърводелец не е построил къща, спорейки какво е можело да стане, ако е имал чук или гвоздеи. Никой не е построил къща, оплаквайки се, че е трябвало да има чук или че трябва да има гвоздеи. Една къща се построява от човек, който използва това, което има под ръка. Дърводелецът трябва да има чук, но ако са налични само камъни, той ще използва камъка като чук. Дърводелецът трябва да има трион, но ако няма наличен, ще използва брадва или нож. Воинът използва това, което е налично и не се фокусира над това какво той или тя би трябвало да има.
Мату се замисли върху думите на Старейшината. Истината лежи в това, което е... не в това, какво трябва или може да бъде. Воинът използва това, което му е под ръка.
Колко просто., каза си той. Колко просто.
Пер пак се облегна назад.
- Почини си сега Мату... - каза той - Когато започнем отново, искам да поговоря за световете на звездите на Орион... и Кралицата, която е източникът на всички религии на
Човечеството.

Мату седна, благоговеейки за момент, взирайки се в своя Учител. Колко ли ще споделиш с мен?, чудеше се той. Колко от това, което наистина знаеш, ще споделиш с мен, Старейшино?

Можеше само да се надява. Докато ставаше, за да поеме към своето време за почивка, той се обърна, за да погледне Учителя си. Старейшината Пер гледаше към звездите.
* * *
Мату беше отишъл на разходка сред дърветата отвъд манастира. Тишината на гората изглежда действаше като одеяло, което защитаваше Мату от външния свят и от дребнавите мисли за живота в града. Той бе сам с мислите си, неговите най-добри другари. Понякога водеше битки с тях, понякога ги предизвикваше... често откриваше, че е предаден от мислите, които бяха с него през целия му живот. Докато седеше при дърветата, можеше само да се усмихва, разсъждавайки колко наистина маловажни бяха нещата от града. Той обичаше дърветата и изолацията, сякаш можеше да осъзнае своята пра-същност отново.
Хммм!, помисли си той. Ставам примитивен... дивак! Колко низко!

Докато гледаше към манастира, видя, че в библиотеката все още свети. Той подскочи...

Може Пер все още да е там., помисли си той. Навярно все пак може да продължим вечерта! Той се обърна и започна да бяга натам.

Мату се втурна през вратата. Той огледа стаята, но не можа да види Учителя.


Нервна дейност, ориентация и сигнализация при пчелите/Танц на пчелите


- Преди много, много време... - започна Пер.
Мату се обърна към прозореца. Учителят стоеше там, почти скрит в тъмнината. Мату се отправи към масата. Обичаше това начало. -... на един нов свят, все още парещ и покрит със зелена мъгла, някъде близо до повърхността на неговите новосформирани океани, живеели и процъфтявали малки същества подобни на личинки. Това били първите форми на живот на Зеления свят.

Малките същества живеели във водите точно над опасния, студен и тъмен свят на
дълбините и точно под много светлия свят на топлите води на повърхността. С времето те
достигнали до водите на повърхността. С всяко поколение малките личинки стигали все
по-близо и по-близо до водите на повърхността. След време, те достигнали дотам,
търсейки безопасността на плитчините, когато океаните били буйни и търсейки топлината,
когато моретата били хладни. Но дори когато водите били относително спокойни, вълните
носели малките създания все по-близо и все по-близо до земята на ръба на морския свят.
През многото поколения малките създания успели да избегнат сушата..., но съдбата им
явно трябвало да бъде друга. С времето пенливите океански вълни подхванали част от
малките гърчещи се създания, хвърляйки ги и мятайки ги над водите и в крайна сметка
запращайки ги на белите пясъчни ивици. Много от примитивните личинки не оцелели на
напъна на унищожителните вълни и внезапното изхвърляне в суровите пясъци..., но една
малка част успели да оцелеят. Захвърлени в застоели блата на брега или в кухини на
камъни и на ръба на стръмни скали, малките създания устояли на хаоса на вълните. Те
оцелели! Но техните мъки не били свършили..., защото въпреки че все още били живи, те
неочаквано се озовали изправени пред един нов живот в един нов свят. Било вярно, че
водите били доста по-спокойни в тези блата, отколкото в постоянно движещия се свят на вълните, от който те идвали. Нямало го това блъскане и разбиване на вълни..., но... имало
много малко храна. Мату можеше да си представи Зеления свят и малките личинки.

Пер продължи:
-... Но някои от малките първични създания издържали. Те се адаптирали към новия си
свят. Научили се да се хранят с малките растения в самото блато и да оцелеят с малкото
растителност, която попадала на повърхността му. Някои загинали, но други продължили
живота си. Тези, които преживели, станали по-силни и докато оцелявали, те се размножавали и нараствали по брой. Това било добро, но същевременно и лошо за тях.

Скоро хранителните източници на блатото не били достатъчни, за да стигат за всички. И
както се случвало на толкова много светове, с толкова много същества, малките личинки
започнали да се хранят... една с друга. Оцеляването изисквало само най-силните създания да устоят на предизвикателствата на живота в малките блата.

Канибализъм., помисли си Мату. Предполагам е навсякъде.

- С времето - продължи Пер - някои личинки си проправили път до бреговете на блатото. Докато се хранели, те се научили да повдигат малките си главички над водата и да ядат мъха и малките растения, подаващи се от скалите. Тактиката проработила... за известно време. С времето, за да открият храна, малките личинки били принудени изцяло да напуснат водата и с голям напън да изкарат телата си до ръба навън, ядейки каквото могат да намерят и след това се завръщали в безопасността на водата. Поколения по-късно те се научили напълно да напускат водата, бързо преминавайки малка дистанция от нея до растителността в калта и камъните, след което бързо се връщали в спокойната вода на блатото преди лъчите на слънцето да ги убият. Това бил опасен живот, Мату. Излизането на земята често причинявало на осмелилите се личинки засядане в калта или в малки дупки по повърхността. Някои не успявали да се върнат във водата преди слънчевите лъчи
да изсушат „кожата" им. Излизането на сушата в търсене на храна ги изложило на нови
опасности и създало рискове, които те не били срещали преди, но също така предоставило
напълно нов източник на храна за малките създания.

Докато продължавали да се развиват
и адаптират, техните малки мускулчета дали път на малки примитивни крачета. „Кожата"
им заякнала, а техните перки се превърнали в сграбчващи щипки. Но дори още по-важно,
малките създания започнали да развиват бели дробове, които им позволили да дишат в
новосформираната атмосфера. По този начин, Мату, на Зеления свят се родили първите
примитивни пълзящи насекоми.

Мату си представи малките насекоми не по-големи от зрънце ориз, дори още по-
малки. Пер се изправи.
- Опознавайки все повече околния свят, личинките открили и други блата, по-големи
от това на крайбрежието. Там Живота бил малко по-лесен, без наличието на неочаквани
вълни, които да се разбиват в малкото блато на първите оцелели. Миграцията навътре към
сушата продължила, блатата отстъпили място на малки езерца, а светът на примитивните
създания се разраснал до безпрецедентни размери. Езерцата станали дом за различни
видове насекоми и осигурявали хранителни ресурси, които не били налични в плитките
локви. Живота бил по-добър. Но Живота на първичния Зелен свят бил една непрестанна
битка за оцеляване. Бил изискващ, жесток и означавал смърт за всяко същество, което се
предавало в битка или просто било прекалено слабо. В течение на милиони години
малките насекоми продължили битката за оцеляване. Живота им на сушата бил прекарван
в постоянно търсене на храна, опитвайки се същевременно да се предпазват от
смъртоносните лъчи на слънцето, изсъхващите кални капани и силните ветрове. Живота
им във водата не бил по-добър. Малките насекоми постоянно се защитавали от други насекоми-хищници, които също се борели да оцелеят в първичния свят. Всички малки
примитивни създания се борели да ядат... и да не бъдат изядени.

Пер отиде до прозореца.
- Един ден, след еони борба и еволюция, едно малко змиеподобно същество стояло на
един камък на брега. Докато стояло тихичко, търсейки следващото си ястие, забелязало по-
малко същество, което плувало във водата под него. Без забавяне и без да мисли, то
скочило от мястото, на което стояло към неподозиращото създание. За части от секундата
неговите малки мускули реагирали с чист инстинкт за оцеляване. Същите тези инстинкти
накарали малкото същество да извърши немислимото и да напусне безопасното място, на
което стояло и да се изтласка навън и към небето! Това било много важно събитие, Мату...,
въпреки че скокът нямал и сантиметър, успехът от действието, фактът че този малък скок
доставил на създанието храната, от която имало нужда, вкоренил това поведение в неговите банки памет. Когато същата ситуация се повторила, малкото насекомо не се
спряло, за да мисли, а просто реагирало... отново. И успяло... отново. Бавно и сигурно,
докато времето минавало, малкото насекомо се научило да стои на ръба и да чака следващата си жертва. И други насекоми се научили да правят същото.
Поколения по-късно, малките същества се научили да подскачат по повърхността на водата в тяхното несекващо търсене на храна. С всеки успех те ставали по-силни, по-бързи... и по-
смъртоносни. След стотици хиляди години, техните малки крачета станали по-силни, а
техните тела по-слизести и по-заострени... извиването отстъпило на подскачането, а
малките скокове станали по-големи, еволюцията на насекомите направила голяма стъпка
напред.

Пер се обърна към Мату:
- Това е начинът, по който ще станеш Воин на Звездите, Мату... - каза му той. Мату бе
хванат неподготвен. Той се сепна от тези думи.
- Не разбирам, Пер... - успя да промълви.
- Ще спреш да се държиш и мислиш като човешко същество, което е ограничено от земята. Ще започнеш да мислиш и действаш като Звездно същество. Трябва да подскочиш от безопасното си място, с което идентифицираш „човешкото" и да почувстваш силата на съществуването като Звездно същество. Мисли като Звездно същество, Мату! Прави го често, прави го много пъти, прави го през цялото време. Ако можеш да го правиш, действията и мислите на Звездното същество ще станат естествени, те ще станат част от твоето ежедневно поведение. Тогава и само тогава ще започнеш еволюционния път по
превръщането ти във Воин на Звездите!

Мату поразмишлява над тази мисъл. Точно затова един атлет тренира непрекъснато! С времето тренираните движения стават естествени, стават инстинктивни. Невероятно! Да действаш като Воин на Звездите без да мислиш... това би било постижение!

Пер седна отново.
- Един ден, докато се греело на един малък камък, излагайки се на слънце, за да
затопли кръвта си, малкото насекомо забелязало друго малко същество, което пълзяло по
земята точно под него. Реагирайки със същите инстинкти, които били станали част от
неговото съществуване, то скочило от мястото си. И както се случвало толкова много пъти
преди, изненадата от атаката не оставила шанс на жертвата да се защити. Заученото
поведение се отплатило на малкото насекомо. Но този път..., този път скокът бил различен.
Докато летяло във въздуха, плячката на атакуващото насекомо мръднала! Мръднала
настрани! Вече във въздуха, малкото насекомо изведнъж изпънало краката си напред, опитвайки да се докопа до всеки допълнителен микромилиметър в повече, до който може
да достигне. И успяло! Малкото махане с крайници успяло да го повдигне за част от
секундата... достатъчно, за да достигне плячката си! И това, Мату..., това бил първият опит
за истински полет! Още веднъж... еволюцията влязла в ход. Тъй като махането с
крайниците проработило веднъж, малкото насекомо опитало пак своето новопридобито
умение. Отново й отново предизвикателният скок, придружен от помахване с крайниците..., бил успешен. Еднократното помахване станало двойно, а след това и четворно... и докато тактиката се предавала от поколение на поколение, скоковете ставали по-дълги, а техните крака и заформящи се крила ставали все по-силни. И удивително, Мату, махащите крайници на малките насекоми станали по-леки и ципести. Първичното малко насекомо развивало крила. От миниатюрно създание с малки власинки, които му
помагали да се движи във водата, до извиващ се плувец с малки перки, до пълзящо същество с малки крачета, до скачащо същество с мощни крайници... и след това, Мату..., до същество с криле със силата да лети..., било родено първичното летящо насекомо.

Мату бе изумен от историята. Бе поразителна. От малко гърчещо се създание до летящо насекомо... удивително., помисли си той. Просто невероятно!

Пер продължи. Той винаги продължава., каза си Мату. Той е непреклонен.
- Много други примитивни създания от езерцето също се научили да летят в мъгливия
Зелен свят. Милиони години по-късно многобройни създания с криле започнали да се
придвижват от брега на океана все по-навътре и по-навътре в парните джунгли, които се
намирали във вътрешността. Някои създания се отказали от живота в езерцата и гьоловете
и се придвижили до горските хълмове или към мочурливите блата. Други избрали да
останат близо до езерцата, които винаги били техен дом и убежище. Десетки различни
видове насекоми започнали да се придвижват по сушата и небето на Зеления свят, носейки
живот на неизследваните краища на праисторическия свят. Минало време... Крилатите
насекоми станали по-големи и по-комплексни в своята телесна структура. Били родени
стотици видове летящи насекоми на Зеления свят, много от тях живели само няколко
хиляди години преди да измрат. Но други успели да изградят своята малка опора в
примитивния праисторически свят. И тук, Мату, тук в този първичен свят на мъгливи
езерца и насекоми се крият корените на влечугоподобните същества.

Мату приседна напред. Боже Мой., каза си той. Боже мой... точно така! Влечугите произлизат от насекомите! Боже...! Защо не съм се сещал за това преди?, чудеше се той.

Рептилиите произлизат от насекомите! Разбира се! Мату не бе на себе си.

Учителят Пер видя как интересът в младия чирак изведнъж стана по-силен. Това е добре., каза си той. Това е добре.
- Насекомите, които започнали да доминират света на езерцата, Мату... - започна
отново той -наподобявали това, което наричаме „водно конче" тук на Земята.
- Водно конче! - развълнува се Мату още повече - Водно конче!
- И въпреки това било повече като... - обясни Пер - Имало черти като на земната пчела.

Майчице! Мату беше изненадан. Комбинация между водно конче и пчела! Какво
невероятно насекомо трябва да е било!

- Как се е казвало, Учителю? - попита той - Имало ли е име?
- Древните наричали пчелата-водно конче „kheb", Мату... - отговори Пер.
- „Кeb"? - повтори Мату.
- С гърлено „к", Мату... - поправи го Пер - Повече прилича на „khh-eb"... както при
звука „ch" при чудовището от Лох Нec... ,,knh-eb".
- „Khh-eb"... - повтори чиракът - „Khh-eb". Мату се опита да си представи насекомо, което да е комбинация от водно конче и
пчела.
- Оставайки в света на езерцата... - продължи Пер историята си - примитивните пчели-
водни кончета „kheb", се придържали здраво към своя малък свят. Многото плитки езера,
заедно със заобикалящата ги мочурлива земя позволили на „kheb" да намират храна за себе
си и своето потомство, както във водата, така и на сушата. Силата на полета и милионите
години опит като хищен вид им давали значително предимство в лова и убийството.
Уменията им и изобилието от хранителни ресурси в света на езерата им позволили да
станат по-силни. Но имало и други насекоми, които еволюирали на Зеления свят, както и
други извиващи се летящи насекоми, които се появявали на първичната планета. Новите
форми насекоми довели нови форми на насилие и хищничество и дори пчелите-водни
кончета били заплашени от останалите ловци... и това ги принудило да станат още по-
ожесточени...

Пер спря, за да отпие от напитката си.
Мату се облегна назад. Той можеше да види мъгливия Зелен свят в своето съзнание.
Всъщност, можеше да види първичните насекоми, пъплещи през мъглите и можеше да си
ги представи в езерцата и калните гьолове. Всичко бе зелено в неговите представи... и
изпълнено с пара.

- Пчелите-водни кончета снасяли яйцата си в спокойните езера... - започна Пер -
Яйцата били мънички нещица, които били покрити със слой, подобен на желе. Като
новородени, малките „kheb" приличали на микроскопични скорпиони... и бидейки родени
сякаш от самия дявол, малките „kheb""-скорпиончета незабавно били готови за битка. Те
имали опашки с жило на края им и малки щипки като клещи на техните предни крайници,
които постоянно тракали във въздуха.

Мату бе удивен... и впечатлен. Дяволски насекоми... страшничко!, помисли си той.
- Веднага щом малките „kheb" пчели-водни кончета били родени, те започвали
незабавно да се бият със своите братя и сестри за своя собствена малка територия. С
летящи щипки и удрящи опашки по своите събратя, скорпионоподобните бебета били
ужасяващи и смъртоносни. Между битките със своите братя и сестри, пеленачетата „kheb"
се хранили с преминаващите малки организми, които плували във водата.

Това били бебетата пчели-водни кончета, форма на влечугоподобни насекоми, които били ужасяващи в борбата си за живот и които не били склонни да се предадат пред нищо без битка. Но
колкото и опасни да били пчелите-водни кончета, Мату, развиващият се нов свят и неговите много нови създания, които съществували отвъд езерцата, носели постоянни опасности и предизвикателства за тяхното оцеляване. Други насекоми се променяли и адаптирали към джунглата. Те развили нови офанзивни и дефанзивни тактики, а също така увеличили и своята сила и размер. „Kheb" бавно били надвити. Без промяна, смъртта на
съществата пчели-водни кончета щяла да настъпи скоро.

На Мату му бе трудно да повярва, че тези „дяволски" насекоми ще измрат.
- Но Животът е адаптация, Мату... - подчерта Пер - Това е законът на Зеления свят и
законът на галактиката... и... законът на Живота във вселената. И никой не знае как или
защо..., но някак си пчелите-водни кончета направили нещо, което щяло да промени
завинаги историята на галактиката. Те направили нещо, което никое друго същество не било правило преди.

Мату се приведе напред.
- За да оцелеят, пчелите-водни кончета се научили да правят две пълни трансформации
на формата си по време на живота си, две пълни промени на своите тела. Първата трансформация се състояла, когато „скорпиончетата" достигали до зряла възраст. След като допълзявали до клонка или камък, малките пчели-водни кончета прикрепяли своите подобни на скорпиони тела плътно и сигурно към тях. Докато външната им кожа се втвърдявала, за да се превърне в твърда черупка, вътрешните им органи започнали да се
променят. Когато най-накрая младата пчела-водно конче излизала от черупката, тя вече
нямала формата на малък скорпион... сега, Мату..., сега приличала повече на богомолка.
Извиващото се и жилещо водно отроче вече го нямало, на негово място се раждал дебнещ
хищник, който сновял по сушата. Заприличвайки все повече и повече на смъртоносно
влечуго, в което с времето щял да се превърне... в своята форма, развиващият се млад
„kheb" усъвършенствал хищническите си умения.

Тръпки побиха Мату. Ако това е било съществото предшественик на рептилиите...тогава, божичко, точно затова...
Пер прекъсна мислите на Мату:
-... но това била само първата трансформация, през която пчелите-водни кончета преминавали, Мату. Във втората фаза, след като махала външната си черупка, узряващата
пчела-водно конче излизала с по-дълги крайници, щипки и жило, което било по-добре развито. И също така излизала с двоен чифт крила и хобот с множество предназначения. В своята нова форма, „kheb" била много по-ефективна летяща машина за убиване. Това било насекомото-влечуго, страховитата пчела-водно конче, истинският „kheb". И точно това създание щяло да се издигне в небесата на Зеления свят и да ги покори... напълно.

Мату можеше да повярва на това.
- Докато зрелите пчели-водни кончета летели из въздуха, те приличали на бронирани комари, Мату. Те имали външни скелети, които били направени от втвърдени телесни черупки. Обвивката защитавала техните уязвими вътрешни органи и ги правела почти
неуязвими опоненти във войните на летящите насекоми. Те били наистина плашещи.
Имали четири мощни криле, които ги повдигали във въздуха, като всяко се движело
независимо от останалите. Точно затова зрелите „kheb“ можели да кръжат над дадено
място или бързо да се придвижват напред или назад. Те можели да се изстрелват във
въздуха с умения, които били непосилни за останалите насекоми. Имали дълги, дълги
предни крайници с малки, но мощни щипки, които им позволявали да се придържат към
листа и клони и да хващат по-добре своите безпомощни жертви. С един бърз замах на
своите щипки пчелата-водно конче можела да убие своя враг или да разтвори тялото на
своята плячка. След това, стоейки над неподвижното тяло, тя можела да вкара хобота си и да изсмуче лакомо даващите някога живот флуиди на своята жертва.

Мату потръпна от подобната на вампир богомолка, която си представи.
- В ранните дни на Живота на Зеления свят... - каза Пер на чирака - ... пчелата-водно
конче „kheb", примитивна форма на влечуго-насекомо, била най-страшният враг, който
едно летящо създание можело да срещне.
Мату бе сигурен, че това е вярно.
- Във финалната фаза на своя живот, след второто премахване на техните кожи, „kheb"
се превръщали в напълно развити същества. В този момент от техния живот женските
били готови да заченат и да износят потомството си. Но за да направят това, вътрешните
органи на женските се променили още по-драстично от системите на мъжките. Докато
преди женските можели да оцелеят от нектара на растенията или от плътта на други насекоми, сега те имали нужда да се хранят с телесните флуиди на други създания, за да произведат химикалите в телата си, които ще позволят зачеването. Женските имали нужда да се хранят с телесните флуиди... с кръвта... на други създания.
По дяволите!, помисли си Мату. Все повече и повече като вампири!
- След като женските „kheb" се натъпквали с кръвта на други създания, те се връщали
в гнездата си, за да чакат „промяната". Когато били готови, те се издигали в небето,
летейки колкото могат по-високо и чакали приближаването на мъжките търтеи. Чрез
издигането си високо в небето, женските се подсигурявали, че само най-силните и решени
мъжки ще могат да ги достигнат. Това щяло да гарантира, че ще имат силно и жизнено потомство. Способни да се чифтосват няколко пъти, женските оставали в своето „райско място" докато били изпълнени с мъжко семе. След това, спускайки се към своите избрани езера, женските
снасяли своите яйца, завръщали се в гнездата си... и цикълът започвал отново.

Това, Мату... - подчерта Учителя Пер - ... това бил начинът на живот на предците на
влечугоподобните същества от нашите небеса.
Мату мълчеше. Същества... човешки същества... произлезли от предци пчели-водни кончета. Кой би повярвал на това? Но нали и ние сме потомци на някаква форма на примати, помисли си той. Навярно не маймуна, но подобна на маймуните и
шимпанзетата. А приматите са произлезли от четирикраки създания, които са живеели
на дърветата преди милиони години. А те пък откъде са дошли, ако не от примитивни
влечугоподобни същества? Не е толкова пресилено да се повярва, помисли си Мату. Ние
също имаме „рептилоиден участък" в нашия мозък. Би ли било грешно да се наречем
влечугоподобни хуманоиди?, чудеше се той. Не..., каза си той. Мисля че не.

Пер гледаше през прозореца.
- През милиардите години на своята еволюция, пчелите-водни кончета станали по- големи. И докато еволюирали в своята по-голяма форма, започнали да се появяват първите знаци на тяхната хуманоидна съдба. Техните дълги израстъци започнали да приличат все
повече на издължени ръце и крака. Техният гръден кош приел формата на торс с тънка
талия, а триъгълната им глава с огромните кристални очи започнала да изтънява и да
прилича повече на човешка. Във въздуха те приличали на примитивно човешко същество с
крила... не като феи, а по-скоро като фурии. Докато стоели на някое дърво, тихо чакащи
своята жертва да прелети над тях, приличали на тъмни гаргойли.
.
Мату се облегна назад. Картините в главата му бяха плашещи.
- Но източниците на храна не били само в небето, Мату. Имало също и плячка, която вървяла по земята. По-големите крила помогнали на „kheb" да станат ефикасни ловци във въздуха, но пък големият обхват на тези криле ограничавал движението им в гъстите гори и шубраци. Оцеляването изисквало от влечугоподобните хуманоидни пчели-водни кончета да се научат да ловуват на земята. Чрез подвиване на своите криле близо до тялото си, „kheb" се научили, че могат бързо да се шмугват през дърветата. Техните крака и долни части се адаптирали към движението по земята, а щипчестите им стъпала станали по- гъвкави. Гръбнакът им се адаптирал към изправеното движение, а опашката им почти
изчезнала. И въпреки че новата им форма им позволила да се превърнат в смъртоносен
хищник на земята, в горите и джунглите, техните горни части и криле никога не загубили
своята уникална способност да ги повдигат към небето и да се стрелват във въздуха.

- Звучи ми като описание на хора-дракони... - каза на глас Мату. Пер кимна:
- Да... това е подходящо описание.
- Наистина ли са били рептилии, Пер? - попита Мату.
- Да, Мату... - отговори Пер - Те били крилати влечуги по време на своя път по
превръщането им в хуманоиди.
- Били ли са студенокръвни, Учителю? - попита той. - Това е вярно, Мату... - отвърна Старейшината - Люспите и обвивките им не запазвали
топлината на тялото им много добре. И както и влечугите на земята трябва да правят,
ранните „kcheb" трябвало често да се пекат на слънце. Практика било също и да живеят в
топлите региони на техния свят.
- Каза, че имали люспи...? - любопитен бе младият чирак.
-Да, Мату... - отговори Старейшината -... в началото. Постепенно те загубили своите
люспи и черупчесто покритие. Разбери, че за период от милиони години примитивните
мъжки „kheb" имали костна обвивка около телата, ръцете и краката си, подобно на динозаврите на Земята в далечните праисторически времена. Те имали ивица от къса обвивка с полуостри резци, които започвали близо до челото и се спускали по черепа и надолу към гръбнака, постепенно изтънявайки надолу в къса и тънка опашка. Също така имали и дълги остри нокти на ръцете, които се развивали. Можели да режат и разпарят с
безжалостна бързина и имали големи квадратни челюсти с остри набраздени зъби, които
можели да откъсват с една бърза захапка. Имали мощни крака, които им позволявали да
бягат бързо и да подскачат във въздуха с невероятна скорост и пъргавина. Техните черни
очи без капка емоция можели да уплашат и най-върлия противник... и запомни Мату... те
можели да летят. Летящите „kcheb " били сред най-жестоките създания в Зеления свят.

Мату кимна. Няма никакво съмнение в това., помисли си той.
- И те били черни, Мату... - Пер присви очите си, поглеждайки право в тези на ученика
си - ... техните тела били тъмно черни. В тъмнината мъжките търтеи били почти невидими.
Скрити в тъмнината на нощта, атаката на мъжките била свирепа и безжалостна. Спускайки
се със зашеметяваща скорост и бързина във вражеските гнезда или леговища на земни
създания, атаките на мъжките пчели-водни кончета рядко се проваляли. Родени с
инстинктите на „kheb“ мъжките продължавали да се бият... дори когато техните глави били
отрязани. Вражеските сили, които оцелявали при първоначалната изненадваща атака на
„kheb", имали малък шанс да доживеят при последващата яростна атака. Отново и отново,
светкавичните атаки на мъжките пчели-водни кончета успявали... и с времето те
увеличавали своите първоначални инсектоидни територии.

Пер се наведе напред.
- Но колкото и страх да всявали мъжките „kheb", Мату..., женските били още по- ужасяващи за създанията в Зеления свят. В тяхната еволюция, докато женските се превръщали в хуманоиди, те останали с по-малък размер от мъжките и с по-малки черупчести покрития на телата си с уязвими зони, които били покрити с тънки мъхести косми. Но липсата на броня не ги правела по-малко опасни. Техните нокти били също толкова остри, а благодарение на по-малкия им размер, били по-бързи отколкото мъжките им половинки.

Пер направи пауза.
- Но имало нещо друго... - каза той. Мату слушаше в очакване. Учителят говореше
почти шепнешком.
- ... те били отровни!
Мату направи гримаса. Отровни?, зачуди се той. Отровни? Не са ли и така достатъчно смъртоносни? Имат нужда да станат отровни?
-През милиардите години на тяхната еволюция нещо се случило с женските „kheb", за
разлика от мъжките. Промените в техните тела, които създавали хормоните, необходими
за тяхното възпроизвеждане, образували също така и течност, която била киселинна и
силно отровна за други създания! Женските „kheb" можели да защитават себе си и
гнездата си, плюейки естествена отрова в лицата и очите на техните жертви. Потокът от гореща киселинна течност, който заливал лицето на врага, можел да причини нервна парализа или слепота. Ако имало отворена рана или пък отровата попаднела в гърлото на
жертвата, смъртта била почти сигурна. Голяма била бедата за всеки враг, който можел да
усети зъбите на женските „kheb". Така че, Мату, въпреки че мъжките „kheb" можели да
източват кръв със своето ухапване, това само по себе си не причинявало смърт. Но женските „kheb"... поради тяхната естествена отрова можели да убият и с най-малката драскотина от зъбите им. Битките между еволюиращите създания на Зеления свят и мъжките „kheb" били почти винаги в полза на пчелите-водни кончета, но когато зоните около гнездата на женските били заплашени, деструктивната ярост на женските винаги носела победата.

Пер погледна Мату в очите.
- Въпреки че това може да звучи банално, Мату..., в тази галактика, именно женските измежду видовете са онези, които би трябвало да предизвикват страх... именно женските
сред видовете са най-смъртоносни.
Пер се облегна назад, оставяйки думите му да попият.
Тръпки минаха по гърба на Мату. Жужащите пчели го ужасяваха, идеята че
съществуват рояци от тях, които могат да се спуснат към него, бе плашеща. Да се
изправиш пред пчела-водно конче с човешки размер бе също ужасяващо, но мисълта за
битка лице в лице с женска, която прилича на гаргойл... и има слюнка, която може да
убива... това бе прекалено. Боже..., помисли си Мату. Надявам се, че никога няма да се
изправя пред подобно същество. Тогава му хрумна една мисъл.
- Но това е било преди милиони години, не е ли така Учителю? - попита той с надежда
- И на друга планета, в далечна звездна система, нали така сър?
Пер се усмихна на притесненията на Мату.
- Да... - увери Пер своя чирак - ... това е начинът по който са изглеждали преди много,
много години,.. преди милиони години. Вече не изглеждат толкова плашещо, колкото
преди.

Мату бе облекчен.
- Как изглеждат сега, Учителю?
- Е, Мату... - продължи Пер историята си - В ранните етапи на своята еволюция „kheb"
изглеждали като странни бронирани богомолки-хуманоиди. Но през милионите години
техните тела станали високи като върлина, техните ръце и крака - дълги и стройни. Торсът
и притиснатата талия, която е характерна за пчелите и водните кончета, дала път на
хуманоидно тяло с малка талия. Техните големи триъгълни глави се развили в по- закръглени, със заострена или квадратна брадичка. Големите черни очи, които някога заемали почти цялата глава, се превърнали в големи тъмни пронизващи очи. Ранните „kheb""-хуманоиди... -

Пер спря и се усмихна.
Мату се зачуди какво става.
- Добре ли сте, Учителю? Старейшината погледна към Мату.
- Ранните „kheb""-хуманоиди били еквивалентът на нашите пещерни хора, Мату.
Предполагам, че могат да бъдат наречени „kheb""-мъже и „kheb""-жени.
Мату също се усмихна. Още едно добро сравнение, Учителю, много добро.
- Ранните „kheb""-хуманоиди били високи и по-скоро стройни, но тяхната слаба форма
била измамна и същевременно мощна. Те били много гьвкави и бързи и можели да бягат
по тесни пътеки и да минават през тесни проходи. И можели да летят, нагоре, надолу и настрани толкова бързо, че не можели да бъдат видени ясно. Те били ефективни, смъртоносни ловци... и студенокръвни убийци. От всички видове, които еволюирали на Зеления свят, влечугоподобните пчели-хуманоиди „kheb" щели да се издигнат до най- доминиращата форма на живот на планетата.

Обзалагам се, че е така!, помисли си Мату.
- Докато „kheb""-хуманоидите еволюирали, точно както и на Земята, те формирали примитивни общества, които с времето се превърнали в цивилизации. Еволюирали от първичното съществуване в гнезда до примитивни кални колиби и убежища и впоследствие до големи усъвършенствани градове. От живот, борещ се за оцеляване в езерце, до живот като влечуго и после като хуманоид; от малкото „бълбукане" до
жуженето и сложните езици; от кални леговища, до релефи и великолепно изкуство; от
бартерните сделки на пазарите до сложни финансови институции... примитивният
рептилоидно-инсектоиден хуманоид дал път на по-усъвършенствания влечугоподобен
човек. Рептилиите станали... цивилизовани.
Мату се чудеше дали пътят на развитието не е един и същ в цялата вселена, дали
всички създания в галактиката следват един и същ път. И продължаваше да се чуди...
- Дали влечугоподобните хора „kheb" приличат повече на хора-змии или на хора-
богомолки, Учителю? - попита той - Имат ли все още люспи?
Пер се ухили.
- Не, Мату... - поклати той глава - Както човешките същества на Земята са изгубили
голяма част от своята козина, която техните предци примати са имали, така и влечугоподобните същества са изгубили своите люспи.
- А те зелени ли са, Учителю? - чудеше се той.
- Не, мой млади приятелю... - усмихна се отново той - Те не са със зелена кожа, никога
не са били. Техните тъмни кожи вече нямат люспи и не приличат на инсектоидните
влечуги, от които произхождат.
Пфу!, отдъхна си Мату. Но се чудя какво..., я почакай малко! Пер започна отново:
- През милионите години на своята еволюция, хората „kheb" загубили повечето от тези
ясно изразени влечугоподобни и инсектоидни черти на своите предци. Но не всички
отличителни белези изчезнали напълно. Въпреки че тяхната височина започнала леко да
варира, хората „kheb" като цяло останали доста високи и стройни. И както при всички
създания, произхождащи от влечугоподобни предци, те имали малко или никакви косми
по телата си и много малко коса по главите си. Техните торсове запазили формата на
пясъчен часовник на далечните предци пчели-водни кончета. Мъжките имали широки
гърди с тясна талия, големи и мощни задни части със силни бедра и изтънени прасци.
Рептилоидните женски имали същата форма, но с по-деликатни и женствени извивки по
телата си. Техните лица все още били триъгълни, изострени до една ясна, но
същевременно по-деликатна степен. Те имали големи тъмни очи, по-големи от на повечето
хуманоиди, но притежавали почти хипнотизираща красота. Устите им също били по-
големи отколкото на другите същества, но имали по-малки устни. Когато била затворена,
устата на рептилоидното същество изглеждала така, сякаш почти изчезва. И въпреки че
били изгубили свръхголемите зъби на предците си, техните „кучешки" зъби били дълги и
остри... и доста функционални. Дългият хобот, използван да се изсмуква кръвта на техните
жертви, също изчезнал и дал път на остър и малък ъгловат нос, който бил странно
привлекателен. Може да те изненада, Мату..., но рептилиите били физически красиви хора.
Техните крайници били грациозни, техните тела били привлекателни и добре оформени. И
с техните големи тъмни очи и плавна походка, женските рептилии били известни като най-
красивите жени в галактиката. Рептилиите били хубави и страховити, красиви и смъртоносни... и можели да летят. При церемонии, когато обличали своите диплещи се роби, най-добрите премени, които светът им предоставял, мъжките и женските рептилии можели леко да се носят, все едно имали ангелски криле..., но те били същинската ръка на смъртта, скрита в бляскави, ефирни одежди.

Дяволи, които приличат на ангели... удивително., помисли си Мату. Или може би трябва да мисля за тях като ангели, които действат като дяволи?
- През милиардите години на еволюция в Зеления свят, се развили много раси на хората-рептилии. И както се случвало на всеки свят в нашата галактика ЕРИДАНУС, расите започнали войни за своя собствен свят. Успехът или провалът на рептилианските армии винаги се решавал от невероятната способност на воините да маневрират при полет.

Мъжките и женските можели да летят с криле, които изглеждали прекалено деликатни, за
да поддържат дългурестите им тела. Те били невероятно бързи на земята, но във въздуха
рептилиите нямали равни. Отдалеч, приближаващите армии от летящи воини изглеждали като огромен черен облак от гигантски водни кончета, от който се чувало яростно бръмчене, което издавало тяхното намерение. Но въпреки че врагът можел да ги засече визуално, докато са още на известно разстояние, само за миг рептилианските крилати
воини покривали пространството, което ги разделяло от техните врагове. За време по-
малко от удара на сърцето, злобата на рептилианския воин се спускала над неговите
врагове, точно като гнева на жесток и кръвожаден Бог. Въпреки че впоследствие щели да
изгубят естественото си костно покритие, заради силите на еволюцията, рептилоидните
крилати воини компенсирали загубата като носели изкуствени брони, подобно на рицарите
през средновековието на Земята. И докато загубата на естествената телесна броня в
известен смисъл ги направила по-уязвими, тя също така ги направила и по-леки и бързи...,
а оттук и по-смъртоносни.

По дяволите!, помисли си Мату. Защо продължават да стават все по-смъртоносни?
Няма ли някога да развият някаква слабост?, поклати Мату глава. Пер забеляза чирака си
и спря.
- Не, Старейшино... - извини се Мату - ... няма нищо. Съжалявам. Пер се облегна назад
и продължи:
- Световните войни на рептилоидните хуманоиди били много, Мату. Балансът на
силата се променял и преминавал през много амбициозни царства. Кралства и Империи се
издигали и западали. Но с времето една раса от рептилии се оказала доминираща на планетата. Те били познати като NEKH, или страховитите ,Нерни". Чрез победите на Черните Воини и политическите манипулации на Черните Крале, светът на рептилиите накрая се обединил под властта на един Крал и едно Кралство.
Мату повтори името на себе си... NEKH... „Черните". Мда, страшничко е.




Човечеството - "пчели" или "батерии"?