И двете половини - К. Г. Юнг

                          

Когато едно вътрешно положение не се осъзнае, то се случва навън като съдба, т.е. ако индивидът остане недиференциран и не осъзнае противоречието в себе си, светът трябва да изобрази конфликта, като се раздели на две половини.“ К. Г. Юнг, „ЕОН“, с.81

Обикновено добрата половина остава в нас, а лошата се представя извън нас. В не по-малка степен обратното също е валидно – ние да сме въплъщение на злото, малоценното, нищожното и низкото, а външният свят да олицетворява нашата прекрасна и проектирана навън половина. Както казва Юнг, нашата Сянка съдържа не само изтласкани негативни психични съдържания, но също толкова и позитивни. Това, което я характеризира като Сянка, е нейната неосъзнатост. И тъй като психичното здраве означава цялостност и интегритет, ако искаме да сме психично здрави, е добре да я осъзнаем. Един начин за това е като разпознаем в събитията от външния свят – случки или хора, които са източник на проблеми и трудности за нас, които ни дразнят и пораждат осъждане (или обратното – силно привличане и възхищение) – проекциите на несъзнавани вътрешни съдържания.

По-горният цитат от Юнг е особено важен за мен, защото дава идеи как да вървим по пътя на индивидуацията , интегрирайки отхвърлените и неразпознати части от себе си. За мен той е не само интересна теория със съмнителна практическа приложимост, а нещо, което постоянно виждам в живота си. Най-отчетливо го видях в периода, когато имах трудности в партньорството с моя приятел. Бях му много ядосана за много неща, но най-вече за това, че е егоист. Въпреки цялото си психологическо знание, с което бях въоръжена, аз продължавах да се чувствам жертва в нашите отношения и не успявах да се справя с вътрешния глас на обвиненията, които сипех върху него. Знаех, че ако той не промени своето поведение, аз трябва да поема отговорността да се разделим, но „нещо“ ми пречеше да го направя. Стоях разпъната на кръст от безсилието си да променя нещата и същевременно липсата на готовност да го напусна. И така, докато не узря момента да реша този конфликт.

Това, което го отключи, беше един откъс от книга, където се казваше, че отговорността за състоянието на партньорските ни връзки не е по равно, т.е. петдесет процента. Там се казваше, че нашата отговорност, всъщност, е на 100%! Всеки е отговорен на сто процента за своята част от взаимоотношението, с други думи дали да го напусне или не, а ако не го напусне как да участва в него. И това е така, защото ние привличаме партньори, които да въплъщават неосъзнатите и изтласкани в нашата психична Сянка аспекти, така че да може да ги изживеем по един приемлив за нас начин.

В моя случай това означаваше, че поради вътрешните си забрани да бъда егоист, аз потисках тази част от себе си и я изживявах като имах партньор, който да въплъщава това качество и за двама ни. След като замислих аз наистина открих, че е така. Колкото повече аз бях настроена на вълната да се съобразявам с неговите желания, толкова повече той не се съобразяваше с моите. На едно дълбоко подсъзнателно ниво скачените съдове на нашето партньорство регистрираха силен дисбаланс на разпределението на егоизма във връзката ни. И за това отговорна бях аз. Това не означаваше, че съм отговорна за неговото поведение. Това означаваше, че съм отговорна за това да съм във връзка, в която съм неудовлетворена, защото не получавам това, което искам, но не мога да я напусна. И „нещото“, което ме държеше, беше нищо друго, освен отхвърлената „друга половина“ в мен, за чието изживяване имах нужда от човек, който да я въплъщава.

Както обикновено, когато човек се свърже с отговорността, а не с обвинението или самообвинението, идва енергия за действие и промяна. След като реших, че не е честно само той да бъде натоварен да изразява егоизма на двама ни, а аз да играя ролята на грижовната и добрата, започнах да си позволявам да показвам егоизъм и аз. Беше ми трудно, но след като разбрах къде е основното предизвикателство за мен във връзката ни, започнах да работя само върху своята част от уравнението. Престанах да се съобразявам постоянно с него и започнах да правя нещата, които са важни за мен безотносително дали имах неговото разбиране и подкрепа. Усещах, че това е истински важното за мен в този момент – да се науча в реална партньорска връзка да изразявам набутания в психичната ми сянка егоизъм.

Вече не вземах решения дали ще се разделяме или не. Знаех, че ако след като си науча урока, се стигне до раздяла, вече ще мога да я направя без сътресения, защото ще съм се справила със скритата причина, която ме е държала дотогава в плен. За мое огромно изумление точно тогава той започна да се променя, проявявайки знаци на загриженост и внимание, които толкова дълго време бях чакала. От дистанцията на времето сега мога да си представя колко любящо е било от моя страна да започна да бъда егоист, защото така му бях дала възможност той да си позволи най-сетне да преживее и загрижената част от себе си – същата тази, която до този момент беше предимно мое владение.

Ако използвам езика на Юнг, светът вече не трябваше да се разделя на две половини, за да изобрази вътрешния ми конфликт. Той стана вътрешен. Външният конфликт, който до този момент беше между мен и моят партньор, вече го нямаше. На негово място имаше вътрешно напрежение, породено от усилието ми да бъда осъзната, решавайки всеки един момент как да проявявам потиснатата част с егоизма си по зрял и отговорен начин. Това напрежение обаче беше много по-добро от безсилието, което изпитвах преди това, чувствайки се жертва. То беше творческо, защото ме развиваше и разширяваше и аз знаех каква е посоката. Но най-важното беше, че изчезна моята осъдителност към егоистите. Вече знаех, че те са част от играта на дуалност и, ако идват в живота ни, това значи нещо за нас самите.

„Само завършената личност знае колко трудно е за човека да понася самия себе си. Затова от християнска гледна точка, поне по мое мнение, няма какво да се възрази, когато някой се смята задължен да изпълни възложената ни от природата задача за индивидуацията и признаването на целостността и завършеността. Когато го прави осъзнато и целенасочено, той избягва отрицателните последици на изтласканата индивидуалност, т.е. когато доброволно поеме върху себе си цялостността, няма да може да му се наложи да се сблъска с нея въпреки волята си и в отрицателната й форма. “ К.Г.Юнг, с. 80, същата книга