Масовата жажда за още и още информация и количеството внимание, което се насочва към теб спрямо интензитета с който се грижиш за нейното разпръскване, е нещо, което видях и свързах по нов начин в последната година. Процесът е обусловен от един аспект, който изследвах в „Навлизане в платформата“ – въпросът за светлината и тъмнината. В един момент ми стана ясно, че това е толкова ключово за всичко, че на семинарите в Ковачевица водих кратки 30 минутни монолози на някои от групите по същата тема. Ето защо реших да събера новите си преживявания и открития свързани с този аспект и да ги надградя, събирайки ги на едно място. Смятам че по този начин кондензацията от този период ще бъде изнесена от несъзнаваното, което за мен се явява по-скоро закономерно.
За да отпаднат евентуални погрешни очаквания – светлината и тъмнината няма да бъдат разглеждани в контекста на „светла“ и „тъмна полярност“, а чисто като физически феномени. Защото както ще видиш и сам – хората нямат никаква идея „какво“ са наистина светлината и тъмнината, как влияят на човешката психика на ниво цивилизация и как да се държат спрямо тях. Което пък води до набор от неадекватности и строго определен тип мисловност копаещи яма в унисон.
Проблемът е толкова дълбок, че повече от всякога той ще води до чувство за дискомфорт. Защото пропагандата е така ексклузивно залегнала в човешкия светоглед, че тя дори не се поставя под въпрос. На практика – ще бръкнеш много дълбоко в кода на нещата – там, където окултизъм дори не е нужен, защото всичко се свежда до два прости аспекта и тяхното взаимодействие. Защото макар и да не е нищо, което вече да не си чел, дълбочината с която ще се изследват нюансите може да промени изцяло представите ти за това как функционира Играта и какви да са подходите ти за излизане от нея. Вникването в светлината и тъмнината променят геометрията на цялата езотерика. Или поне моето лично разбиране за нея.
И тъй като за пореден път нещата са абстрактни и се изисква дълъг текст за разгръщането на нещо, което иначе просто работи в цялост – търпението ще бъде мил другар. Нещата ще започнат да кликат по друг начин с натрупване някъде към средата на материала. Също така – бъди милостив към мен и собствения си ум, когато започнеш да се сблъскваш с парадокси. Гарантирам ти, че в тяхно лице ще откриеш най-чудна врата, която с времето ще оцениш високо.
Nigredo!
Да хвърлиш светлина върху светлината
And among such various and strange Transmutations, why not Nature change Bodies into Light, and Light into Bodies?
— Isaac Newton, „Optics“ (1704)
След книгата ми за тесеракта, осъзнаванията за природата на светлината прогресираха геометрично.
Тъй като последния път когато говорих за това обаче, бе доста отдавна, в тази първа глава ще преповторя някои основни положения на нов, надграден език (избягвам да се повтарям мотамо), за да положа подходящите основи за новите осъзнавания. Естествено, винаги е добра идея старото да бъде препрочитано от време на време, така че ако искаш да препрочетеш главата „Светлина и тъмнина“ от „Навлизане в платформата“ – RSVP, хаха :)
Макар и неофициално, това се води нещо като „втора част“ на самата глава...
Досега не бях правил втора част само на сегмент от иначе по-голяма книга..., която впоследствие да се превърне в книга сама по себе си :)
В същото време, въпреки че книгата е сама за себе си, тя лежи на твърде много принципи вече подадени в „Навлизане в платформата“, така че ако не си я чел – по всяка вероятност няма да следиш успешно всичко случващо се тук.
Но сега предстои рязко гмуркане.
Разбирайки естеството на самия хиперкуб, нямаше как да не ми направи впечатление, че историите са онова, около което се завихря всичко. Самият дуален код носи със себе си история и той самия Еистория.
В книгата за митологията и киното направих всичко възможно да демонстрирам как структурата на историята е внедрена изключително дълбоко в човешкото съзнание. Ние хората не можем да функционираме без история. Самият ум не спира да бърбори и бълва narrative-и, защото само така има случваща се реалност. Дори и да мълчи вербално, вътрешният диалог никога не приключва. Все пак това полага устоите на цивилизацията – нивото на мисловността. Тя е издигната в култ: тя е религия, тя е трагедия, тя е опиат – тя е Всичко, защото е самия ум.
Разбира се, само една крачка дели от това да разбереш изключително очевидната връзка между историята и светлината. Тя се състои в простото осъзнаване, че без светлина... просто няма история :)
Защо?
Ами защото историята винаги се отнася до нещо проявено, колкото и абстрактна да е тя. В тъмното няма как да имаш история, защото нямаш ясно различими аспекти, които чрез взаимодействие помежду си – да генерират narrative. Светлината прави света различим и фрагментиран. В тъмното не различаваш неща и там не може да има причинно-следствени връзки (освен тези, които вече съществуват в ума обусловен от светлина[1]). Ето защо е лесно да се изведе, че светлината способства рационалното мислене, онова на ясно изявените закони; тъмнината разкрива една по-дълбока психологическа страна от човешкия комплекс свързана с пълния потенциал, който бива наричан „хаос“. Тя е свързана с въображението и дълбоките страхове и травми, които в мрака разгръщат своята иначе притъпена от светлина актуалност. В конкретното се чувстваш сравнително комфортно, защото ясно установеното по дефиниция не е неочаквано. Ако внимаваш – няма как да ходиш по коридора на апартамента си и да се блъснеш в закачалката по светло. В същото време, ако станеш през нощта до тоалетната и няма лампи – същият този коридор по който ходиш от 20 години – мигом се превръща в пътешествие извън комфортната ти зона иии... нещата доста бързо могат да свършат в киреча, но не по начина по който си възнамерявал изначално... :Р
Не е ли странно, че откакто съществува човека, тъмнината по-скоро бива отбягвана вместо изучавана? Хората изследват само светлината. Дотолкова, че цялата съвременна физика (и технологията, която е базирана на нея) е обособена именно от скоростта на светлината. Т.е. цивилизацията изгражда свят, който интимно се върти около константа свързана със светлина. Тя е границата задаваща ритъма на това „какво е физически възможно“. Което си е меко казано „фактор“ в разбирането за света. Ако не друго, предприетата траектория показва акцента в мисловните модели на човека да разбира още за конкретиката, за проявеното. Защото като човечество „имаме нужда от още информация“, нали така?
Newsflash though...
Така оставяме половината от света си неразбрана, защото отхвърляме тъмнината. Не искам да бъда излишно саркастичен, но на някой не му ли хрумва, че 50% от нещата всъщност са си само половината? :D Ако трябваше да дариш половината си бизнес на някой друг, това със сигурност би ти направило впечатление. Но когато става дума за света и разбирането на самите нас – naaah, fuck it, I can go only with the half of it, cause I’m a super playa!
Всъщност хората ги е страх. Тъмното генерира дискомфорт, защото няма фокус, няма яснота, няма конкретика – няма нищо. Но ти не можеш да живееш с „нищо“, винаги живееш с нещо. Живееш с истории.
В тъмното само по себе си, обаче – няма истории! Има само тишина. Ето защо е казано, че във Великата Пустота няма проявление, няма преживяване и най-вече – няма Аз. Защото в тъмното няма отражения. Без отражение, няма себе-рефлексия – няма как да възникне идея за идентичност, идея за „2“.
Разбира се, това е ужасяващо (!), защото обикновения човек не познава режим, в който да няма 2. Та нали функционираш чрез 2 и дори не можеш да си представиш нещо друго! Обичаш 2, то те прави жив, самият му формат ти придава тежест и усещане за това, че съществуваш in the first place. Нулата изключва Аза, а ако няма Аз няма как да има мисъл.
The Horror!...
Няма светлина, няма мисъл – няма история, няма реалност.
Няма светлина, няма мисъл – няма история, няма реалност.
Няма светлина, няма мисъл – няма история, няма реалност.
(Да, програмирам те.)
Няма светлина, няма мисъл – няма история, няма реалност.
Няма светлина, няма мисъл – няма история, няма реалност.
Няма светлина, няма мисъл – няма история, няма реалност.
Кхм, back to the story.
Страх!
Тъмното води до страх, светлината води до история (и респективно страх :Р).
Макар и вече да съм го казвал, именно поради това съществува израза „на страха очите са големи“. Когато те е страх, ти разширяваш зениците си...
..., защото това е подсъзнателна команда, че в тази ситуация имаш нужда от повече светлина, от повече конкретика – да се върнеш в релсите на информацията, където е сигурното, където няма резки завои, където всичко е равномерно, без неизвестности.Страхът натиска бутоните на тъмнината и човек инстинктивно търси светлина, отваряйки широко единствените шлюзове през които си я набавя.
Имаш нужда от още светлина, от още идеи, от още информация, от още сигурност, плътност – защото самата история иска да се разказва. А светлината съдържа история. Тя привлича и затова винаги подмамва и насочва погледите към себе си. Ето защо едни неонови светлинни реклами в нощта са гарант за фокус на внимание, ето защо нощните насекоми са привлечени от крушката и умират в светлината – защото всичко следва историята, всичко следва светлината.
Това ми напомня как започна всичко...
Когато съм в РСВ съзнанието е особено обърнато навътре. Външният свят се регистрира, но под формата на метафора (каквато всъщност той е така или иначе). В този момент има парадокс, който е важно да бъде разбран.
А именно – въпросният режим ти показва как всичко е направено от история (защото е символ за нещо друго) и респективно светлина. В същото време обаче, това става благодарение на натрупаната тъмнина, защото именно тя те води до състояние на разширено себевъзприятие. Именно това се опитах да обясня и досега – в тъмнината ясните граници изчезват, което вдига нивото на абстракцията, връщайки всичко до неговото изначално архетипно брандиране. РСВ де факто не е нищо повече от прогресивно нарастваща абстракция, в която всичко може да се връща в една точка (Източникът/Нулата) и да се разгръща във Всичко Което Е (all the storytelling) – постоянно. То е като да виждаш пулса на матрицата и как във всеки един момент всичко умира и се създава едновременно.
На практика така дойде „пробива“ в моето собствено разбиране, макар и без трагизма на холивудската драматургия. Просто в един момент реших да обърна буквално внимание на мотива, че всички шамани, „екстрасенси“ и прочее имат присвит поглед, когато са в „състояние“. Всъщност този детайл може да бъде тълкуван (частично) погрешно като „фокусиране“ в някакъв външен процес (гледане на аура или нещо подобно). Макар да съществува и тази гледна точка, за мен очевидната механика е, че в моментите на отваряне влиза по-малко светлина в окото поради което съзнанието започва да функционира „наопаки“. Т.е. – навътре :) Или казано другояче: по-малко светлина води до по-голямо отваряне (логично – повече Ин за сметка на Ян).
Първото, което се забелязва тук е парадоксът. Затваряш, за да се отвори.
Когато на закотвящата функция на светлината ѝ се намали кранчето, тъмния ѝ воал бива вдигнат и по-широката рамка на „реалността“ лъсва на сцената. Това ми обясни, защо азиатските народи имат доминираща функция на дясното полукълбо, което е по-свързано с въображението (заради генетично притворения клепач), както и защо очите на будистките ступи покриват половината зеница.
Колкото по-малко светлина навлиза, толкова по-хлабави са гайките на ума и мистерията започва да се (само)разкрива пред теб...
Това започна да се оказва полезно на лично ниво, понеже чрез него открих за себе си защо от дете очите ми са изключително чувствителни към слънчевата светлина и защо винаги съм предпочитал да живея и творя през нощта, спейки през деня. Защото когато няма светлина – има отваряне към въображението. Ефирът е притихнал и по-„чист“. Не е навибриран от всички жужащи истории излъчвани от стотици хиляди глави.
Започнах да оценявам тъмнината по друг начин и разбрах защо човек затваря очи, когато мечтае. Защото в това се открехва вратата към едно друго, по-свободно теб.
Впоследствие започнах да виждам този мотив навсякъде.
Особено впечатление (по нов начин) ми направи вариация на рекламната кампания на „Матрицата: Презареждане“, където всички герои които имат някакво влияние над кода на самата матрица в рамките на сюжета – са отрязани до очите!
Намирам го за особено символично, защото това е частта от трилогията, в която след разговора си с Архитекта Нео разбира, че загърбването на идеята за „Единствения“ като поредната илюзия, е необходимо, за да „прогледне“ отново след като уж вече се е събудил веднъж в „Матрицата“. Т.е. той „захвърля старата си перцепция“ и няма нужда от очи, което се манифестира като физически факт в 3-тата част, когато той наистина губи физическите си очи.
Същата идейна функция имат слънчевите очила в първата част. Те се носят от хората извън матрицата – онези, които прозират отвъд изкуствения свят на историите (генерирани от светлината). Това е просто избрания визуален похват на несъзнаваното да предаде идеята за илюзорната природа на светлината, което се потвърждава от факта, че в реалния свят – същите тези герои не носят слънчеви очила.[4] Слънчевите очила са като „ходещо скривалище“– нещо постоянно те отделя от спама отвън, който иска да навлезе. Защото особено днес, няма никакво съмнение, че всичко по улиците е спам, всичко иска да те imprint-не с нещо, има милиони истории и всеки рекламира неговата. Този мотив е много добре застъпен и в класиката „They Live“, където главния герой започва да вижда истинския свят (неговите послания и обитатели) именно като си слага специални слънчеви очила.
Шапката е старата версия на този похват. Нейната главна функция е да пази сянка на очите, което пък може да ти помогне във всеки един момент лесно да излезеш извън фаза – защото има тъмнина. Ето защо и всички магьосници носят шапки.[5]
Това са практически инструменти, които могат да бъдат ползвани. Те улесняват „преминаването“ в пространството на магията – там, където няма истории.
Пътищата, които се отварят при достигането на този етап, разбира се, отново минават през филтъра на ума, което създава истории... Това е неизбежно в строго матричния дуален код. Въпреки това обаче, тези истории евентуално ще могат да те отведат до разбирането за илюзорността на всички истории...
Защо историите са илюзорни?
Вече съм споделял, че когато съм в РСВ и виждам как тесерактните полета се разгръщат във всички посоки, това носи със себе си усещането за математическа безкрайност. На практика – историите нямат край, защото тесеракта отваря нов и нов коридор ad infinitum. Те буквално се „строят“ пред теб, постоянно се бълват, защото кода се самоподдържа. Историята води единствено и само до още история – в това няма никакъв resolution, защото е част от бинарния код, който ума преживява като причинно-следствени връзки. В този смисъл историите винаги ще са носител на дуалност – понеже самият код е competitive по природа. Те винаги се борят една с друга, самоподхранвайки се под знаменателя на вечните циклични илюзии... Че „тази история е по-морална“, „по-цялостна“, „по-добра“, „по-възвишена“ и т.н., и т.н. – още и още истории.[6] Целият формат винаги ще те води „нанякъде“.
Докато има истории обаче, ще има „2“, защото е нужен някой, който да разказва и някой, който да слуша. Няма как да надхвърлиш дуалността в самата история чрез история, а този свят предлага само и единствено още narrative-и, още светлина. В един момент става безсмислено дори да обясняваш това на другите, защото и то е история. И изведнъж си даваш сметка защо китайските мъдреци само мълчат и не казват нищо. Защото наистина няма смисъл да се казва каквото и да е – това е още история, още светлина, още манифестирано, още причина и следствие.[7]
Накратко – светлината втвърдява и закотвя конкретна реалност. Респективно, за да създадеш изкуствена реалност не ти трябва нищо друго освен звук[8] и светлина. Неслучайно киното (което може да бъде разглеждано като „реалност в реалността“) е просто звук и светлина в изолирано от тъмнина пространство.[9] Дори името на създателите на киното е „Люмиер“, което на френски означава „светлина“ for fuck's sake... Т.е., дори исторически се въвежда символичната идея за светлината като свързана с концепцията за създаването на изкуствена реалност.
Разбира се, колкото повече разглеждаш геометрията на самото нещо – тя ще става все по-очевидна за теб, както ставаше и за мен.
Фиксиращата светлина винаги облива отгоре, в ролята си на по-висша инстанция. Всъщност именно тези пространствени обстоятелства са карали древните да боготворят небесните тела – защото те са били „по-високо“ от равнината на междинния свят.[10] Респективно, това задава и една от основните посоки в религиозните разбирания на древния човек, което формира и ядра от различни тайни общества базирани на култа към РА. Всичко това може да те накара да видиш „Всевиждащото око“ през коренно различна призма...
Масоните говорят изключително много за светлината, което всъщност е доста символично. Т.е. структурите (в лицето на тези общества), които поддържат земната решетка с всичките ѝ правила, лостове за контрол и ограничения през вековете – боготворят светлината, защото тя прави самите СТРУКТУРИ възможни като идея (неслучайно цялата концепция е алюзирана чрез физическа структура в лицето на пирамида). Както вече уточних – нужна е светлина, за да има проявено. Ето защо символа на око в триъгълник[11] от което се излъчва светлина е толкова мощен символ, в който се съдържа цялата тайна на съществуването на физическото. Налице са 3-те опорни точки, закотвящата светлина и окото[12], което я възприема, за да има солидно индивидуално преживяване базирано в материя.
Тук е мястото да се каже, че човешките очи имитират функцията на черната дупка. Те поглъщат светлина и всъщност абсорбират доста повече отколкото учените си дават сметка. Тяхната конструкция, или по-скоро начина по който очите виждат, имитират осмицата, защото както знаеш, получаваният образ в задната част на ретината всъщност е обърнат наопаки и мозъка го прекодира в онова, което се нарича „нормална картина“.
Макар светлината и начина по който тя взаимодейства с очите и мозъка да е все още загадка за нас, самата физическа механика зад осъществяването на оптическа перцепция би трябвало да е достатъчно добра метафора за loop-а, който представлява зрението ни. Т.е. дори самото визуално преживяване в материята минава под геометрията на осмицата, което малко или много потвърждава важността на този формат по отношение на физическото. В „Навлизане в платформата“ говоря нашироко за естеството на тесеракта и свързаността му с „8“. Там е обсъдена и идеята за символичната природа на числата и смисловия съвпад на осмицата с геометрията на 2 огледала мултиплициращи се до безкрай едно в друго.
Разбира се, самият бинарен код има огледална природа, защото той е отразителен по характер. По-рано бе обсъдено, че само чрез отражение/рефлексия може да има дуален ум. Оттук идва и идеята за огледалото – че всеки е твое отражение и всъщност онова, което виждаш като проблем в другите, обикновено бива съдържано от самия теб. Естествено това е азбучна истина, ако разбираш естеството на самата платформа. Чисто механично – няма как да има реалност, ако принципа на огледалото не бива спряган във всеки един момент. Когато нещо е от света на историите – то е огледално. По всяка вероятност ти нямаш преживяване, което да не е базирано на отражение. И това е изключително шокиращо да бъде разбрано, защото в известен смисъл поставя под въпрос автентичността на самото преживяване.
За по-голяма яснота просто си спомни факта, че светлината която виждаш от звездите не е актуална, защото тя пътува хиляди години преди да стигне до Земята и – обективно погледнато – тези звезди могат да не съществуват от много, много отдавна. Предвид че човек вижда света около себе си чрез светлината навлизаща в очите, метафората е същата, макар да я подценяваме и неглижираме поради разликата в скоростта и разстоянието. Смята се, че говорейки за обективната и непосредствена реалност във всекидневието – принципа не важи, защото всичко е много близко едно до друго и светлината пътува мигновено, което не създава забавяне и респективно – илюзии. Както е казал народа: „да, ама не!“
За съжаление принципът тук сработва по друга смислова линия и на друго равнище.
Всъщност наскоро обсъждах с приятел именно това. Че никой не вижда какво се случва наистина – no, not really. Най-вече защото човек постоянно вижда чрез спомените си, понеже няма смърт за миналото. В този смисъл ти не виждаш любимия до теб наистина. Де факто това, което се случва във всекидневните взаимоотношения е постоянен copy/paste и същата огледална проекция на натрупания database за човека „насреща“.
В „От predictive programming към синхромистицизъм“ съм приложил откъс от Робърт Уилсън, който дискутира същия момент.
Той карал учениците си да опишат коридора по който минават, за да стигнат до лекцията му. Никога не можел да открие дори двама души, които да представят едно и също описание (а твърди, че е правил експеримента стотици пъти). Веднъж дори закачил плакат на гола жена на една от стените – и отново – никой не я видял. Де факто всички спирали да гледат, защото вече „знаели“ какво има в коридора – само защото са минавали по него безброй много пъти. Реалността им просто отразява вече натрупания архив на принципа на огледалото и светлината.
Макар този механизъм да прави цялото земно преживяване възможно, обаче, той става причина и за множеството илюзии през които се преминава в тяло. Отраженията по природа са изопачени, неясни и двусмислени. В този свят е трудно нещата да се преживяват директно. Ето защо в човешките взаимоотношения си принуден да се справяш със собствените си отражения в лицето на „другите“ много повече отколкото ти се иска да признаеш. Истината е, че хората възприемат „другите“ и общуват с тях съобразно техните собствени мисловни модели и обособяване.
В реалността на чистото съзнание това е много различен процес – там се работи с есенции. Няма отражения, а разбиране за споделянето на общ център.
В огледалния свят обаче, това не е така и се общува пряко с кода и множеството му отражения.
Оттук няма как да не се направи и пряката връзка между концепциите за светлината и огледалото...
За да е възможно да работи огледалото in the first place – трябва да има светлина. В тъмното буквално няма как да има отражение, защото в недуалното няма рефлексия.
Нещо повече.
Когато има огледало – то boost-ва светлината допълнително.[13] Аз самият си дадох реалистична сметка за този инак очевиден факт на физиката, когато бях на гости при приятел.
Беше вечер и по стечение на обстоятелствата на 3 от четирите стени в стаята имаше огледала. На 4-тата пък имаше голям прозорец, който поради тъмния фон на нощта – също действаше като голяма отразителна повърхност. Поставихме 4 малки свещи пред 4-те приспособени огледала и изведнъж цялата стая буквално се напълни със светлина без нито една светната лампа! В този момент за пръв път си дадох сметка за връзката огледало/светлина/платформа по един изцяло нов начин... Видях как всичко в стаята лъсва, всеки детайл се разгръща и от мрака се extract-ва история...
Макар и тривиално звучаща, тази случка ме накара окончателно да се убедя в споменатите вече връзки.
Чрез този мини-синтез искам да изведа в синхромистичен маниер връзката и взаимозаменяемостта между куба, дуалния код, светлината, огледалото и историята. На практика те са едно и също нещопогледнато през различна алхимична бленда.
В този смисъл, не е трудно да видиш как информацията е част от същото уравнение...
Информация и цикли
Ако изборите решаваха или променяха нещо, веднага щяха да ги забранят.
— Марк Твен
Когато работих върху следговора на юбилейното издание на „Проектът Монтоук“ опитах да наблегна на това колко ключово е да се мине отвъд информацията. Една от причините поради които нашите книги и материали работят толкова добре с колективния фокус, е защото те се явяват синтез на преживявания. Те не са просто компилация на даден грозд от data свързана с лепило. Ето защо и направата им отнема толкова много време – защото описаното трябва да е подплътено от нещо, което да отива отвъд сухата информация (която е лесно компилируема, но инак празна). Оттук и идеята за „живата книга“ – онази, която има способността да се превърне в преживяване за самия читател, катапултирайки го извън матрицата на самата информация (което не е толкова лесно да се постигне, особено когато формата не е роман).
Всъщност това може да се случи само когато се премине отвъд привидността на историята – когато навлезеш в тъмнината на несъзнаваното изплитащо случката и видиш по-широката рамка, в която са вписани малките неща... Потъване от такъв калибър изисква много време за транслация в език, защото количеството на пресичащите се истории е потресаващо. В състояние като РСВ everything makes perfect sense, защото има мултиизмерно „кликване“. Но когато нещата опрат до това да бъдеш медиатор на тези смисли на ниво земна платформа – нещата не изглеждат така прости. Холистичното разбиране за пресичането на различните истории случващо се в миг може да отнеме стотици страници декомпресиран физически текст. Не само това – в процеса трябва да съумееш да запазиш онова, което прави информацията жива – преживяването зад нея. Огънят в текста би следвало да е свидетел на по-широката митология зад мъртвата информация.
Дискутирам всичко това, защото информацията е от жизнено значение за разбирането на светлината и, както казах в интрото, именно заради този аспект пиша настоящия материал.
Ето ти, например, един обикновен похват, който създава фалшива презумпция.
Много често след подаването на някаква информация ти се казва: „Вече си информиран и знаеш“ (особено популярно сред духовните среди).
Но това не е вярно. Защото информацията не е knowing. И нищо не може да бъде по-представително за тази истина от днешното преназобено от информация общество. Примерите са навсякъде.
Хората са болни, депресирани и потиснати, въпреки всичката информация която съществува „как да не си такъв“. С действията и начина си на живот на планетата, ние подбиваме основите на собственото си съществуване, въпреки че сме прекрасно информирани за това „до какво“ ще доведе експанзията ни. Т.е. очевидно е как информацията не е равнозначна на действие.
Всъщност само един бегъл диагонален поглед през човешката история би доказал, че нищо не се променя наистина. През всичките тези векове на „напредък“ в най-добрия случай сме се превърнали в супер-маймуни. Не можем да лекуваме почти нищо холистично и всеки път когато открием лек за нещо радикално – изскача нова супер-болест характерна за духа на времето. Защото кода има нужда от конфликт, за да се регенерира. Решенията на колективните проблеми водят до още проблеми – просто от друго естество. Всичко е цикъл, всичко се повтаря и винаги присъства идеята, че „за новото поколение нещата ще са по-добри“ (чувал си го от родителите си, нали?). Но те са винаги същите – просто декора е различен. Новото предизвестява повторението. Затова е и „ново“ – защото има „старо“. Тази дуална зависимост е отразена дори на ниво език. Дори когато имаме „ново“, то не е наистина такова, нали така? То е ново спрямо отправна точка, което задава формат. Тази отправна точка е „старото“, което в един минал момент също е било „ново“ за някой някъде. Затова съществува и сентенцията, че: „новото е просто добре забравено старо“ – понеже целия навързан гирлянд в поредицата „старо“/„ново“ е mind set базиран на цикъл..., в което няма нищо ново :)
И именно поради липсата на истинско разбиране за бинарната природа на платформата възникват все нови и нови конфликти. Понеже няма интелигентно разбиране за естеството на кода. Точно поради тази причина недуалния възглед няма как да бъде приеман като себе си – т.е. като нещо наистина освободено от дуалност. Той ще бъде осъден или класифициран като „пасивност“, „многознайстване“ и какво ли още не. Цялата тази ситуация води до един порочен цикъл на повторение и още информация – защото няма шанс „не-две“ да проникне.
Всъщност в един момент ще си дадеш сметка, че цялото това „разнообразие“ генерирано от гирлянда на циклите всъщност води до уеднаквяване. Например, това което имаш като палитра днес, по никакъв начин не може да се сравни с възможностите на много по-тесния спектър на времената..., само преди 15 г.!
В същото време обаче, това многообразие те приспива и зомбира като рекламен блок по NOVA (която е алтернатива на „стара“, get it – хаха?). Точно защото имаш възможността да правиш всичко във всеки един момент – ти не правиш почти нищо. Уж има достъп до всичко, но в същото време нищо не се случва, само рутината става все по-голяма. Тенденцията е да забиваш все повече в една и съща история, отколкото да ставаш гъвкав и да прескачаш между такива.[14]
И човек смята, че чрез още информация за механизма на нещата – той ще започне наистина да работи за него, но това никога не се случва. Ето защо в днешно време хората се отдалечават все повече и повече от същината на онова, което мисленето наистина представлява и всичко се свежда до поведение като по сценарий.[15] Това може да се види най-лесно в институциите от държавен или частен тип. Има определен набор от фрази, които генерират даден тип отговори, които са очаквани и водят след себе си до друг тип шаблонни въпроси/отговори. Този поведенчески модел започва да заприличва все повече и повече на начина по който се държи един изкуствен интелект (ИИ).
По този повод наскоро един приятел ми обясни как работи engine-а на ИИ в шаха. Той е програмиран така, че да изчислява позициите спрямо дадена тежест. Когато гросмайстора направи даден ход, той влага тежест в него, защото иска да изиграе точно тази вариация.[16] Това формира дърво от избори. ИИ взима определен клон и започва да пресмята най-добрите свои и тези на опонента ходове по въпросния „ствол“. Т.е. той взима по default идеята, че гросмайстора също ще играе своя най-добър ход. На практика държанието на самия код се осланя на информация и нещо повече – той разчита на СТАРА информация, а не на актуално състояние.[17]
Това е илюстрация на самото естество на кода и неговото базиране в причинно-следствените илюзии. Затова и се казва да не се осланяш на спомени (стара информация), а да си Тук и Сега. Лично за себе си разглеждам това като hack през елемента въздух[18] – когато си Тук и Сега ти умираш за всеки един кадър и „стария“ такъв няма власт над теб. Причинно-следствените връзки на ума се разпадат под тежестта на собствената си илюзия и имаш потенциала да бъдеш наистина свободен. Разбира се, това е ниво, което се постига изключително трудно във всеки един момент, но е състоянието, което даоистите наричат „У-вей“ – то е малко като да „спечелиш“ без да си започвал битка. Защото когато спреш да придаваш тежест на нещата и престанеш да подаваш информация на дуалния код – той няма спрямо какво да изгражда поведението си и просто спира да те регистрира. Ето защо е толкова ключово човек да отиде отвъд информацията, ако иска да бъде свободен от законите на бинарното. Инак ще бъдеш вечно погълнат от причина и следствие, от още търсения, които ще те отведат до още истории, информация и светлина. Както казва и Идо Портал информацията е токсична и пристрастяваща. Преследваме я постоянно, защото имаме социално имплантирана жажда за нея, но в определен момент тя се обръща срещу нас и ни парализира, защото – както отбелязах – тя работи чрез натрупване, което натежава. А когато натрупването е твърде голямо, то не ти позволява да чуваш..., защото всичко вече се чупи през филтъра на познатото. Ставаш тежък, тромав, фиксиран. Самата дума „in-formation“ го разкрива – ти си постоянно „въвформация“. Така не можеш да прилагаш онова, което идва на момента. И си даваш сметка, че информацията вече не е спомагателен фактор в твоето развитие, а напротив. Тя е котва, която ти пречи да летиш.
Поради тези комплексни причини, днешния свят постоянно бълва информация и спам. Всекидневно, ежечасно, ежесекундно. Както един познат наскоро много прозорливо отбеляза – информацията вече е толкова масова и повсеместна, че тя стига до теб отвсякъде дори и да не искаш. Тя е тол-ко-ва много on a daily basis, че вече е невъзможно да бъде обработена. Това постоянно забързва живота ни, защото информацията е равна на повече светлина, а тя е равна на повече време. Колкото повече информация, толкова по-голям дебит и респективно по-висока скорост на живот. Оттук идва и мотива със забързването на самото време (което съм сигурен, че усещаш и се чудиш „защо“). Месеците вече се нижат като седмици, годините като няколко месеца. Всичко става все по-ускорено и по-ускорено, информацията не стига, трябва по-голяма скорост и компресия, което се изразява в по-кратки форми на комуникация. Like, click, tweet, emoji, texting... Днес няма почти никакъв шанс някой от новото поколение да седне да прочете цяла машинописна страница в интернет, защото вниманието и интересът се губят ИЗКЛЮЧИТЕЛНО бързо. На никой не му се задълбочава в нищо. Във всеки следващ момент, фокусът просто вече е някъде другаде – има нова информация която се повява: някой ти пише по Facebook, отвсякъде изскачат нови прозорци, спам – какво ли не![19] Решетката глътва мултиизмерно. Постоянно ти се набива информация, отвсякъде те гледат квадратни прозорци. Все повече и повече спам.[20] И естествено – все по-висока скорост на нета. Неограничен нет! А както вече съм отбелязвал, той е мрежа, решетка от светлина, от информация. Тук дори няма нужда от метафори – през оптическите кабели, които те свързват с мрежата минава светлина! Това поставя буквален знак за равенство между светлината и информацията.
Ето защо днешното общество е като матрица в матрицата. Ти не можеш да спреш за миг, за да се огледаш – всичко облъчва с истории, с екрани, със светлина. Не можеш да отидеш в природата и да притихнеш, за да видиш базовата история. Защото там тя се вижда много лесно. Сред дивото нещо постоянно умира и се преражда всеки ден. При това необусловено от часовник. Това не може да се види в обществото – там си възприел циклите като тип даденост – ден/нощ, отивам на работа/лягам си. Не разбираш обаче, какво значи наистина „ден“ и „нощ“, не осъзнаваш какво значи „светлина“ и „тъмнина“. Човек не разбира митологичното значение на тези неща в собствения си живот. В природата циклите са очевидни и си даваш сметка, че наистина няма позитивно и негативно, а просто всичко е един кръговрат на енергия – има хищник, има и плячка, но в това има естествен Баланс. Докато в обществото с всичките изкуствено имплантирани истории за „какво си“, „какво не си“ и най-вече „какво трябва да бъдеш“ – индивидът тъне в тотално неведение. Лесно се вижда как ресурсите на планетата се експлоатират масово и тя започва да си отива само за някакви си 100 г. И всичко, за да се задоволи глада на някаква индустрия. Това е безумна идея и само изключителния ignorance пречи на разбирането, че това не може да продължи още дълго.
But wait! We all „know“ that! What exactly is the fokin problem then?!
Проблемът е, че ние не знаем наистина, не осъзнаваме наистина. Защото шокиращата реалност днес не е директно преживяване – тя е информация, излъчвана на екран. А екранът е заместващата реалност, точно както Нео разбира, че Цион не е наистина свободен, а служи като своего рода endgame, за да се рестартира един цикъл. Тази заместваща реалност може само да отделя хората, а не да ги свързва. Ето защо те вече не откъсват поглед я от телевизия, я от телефон – винаги има нещо, което се случва някъде другаде и ти все по-рядко си там, където всъщност физически си. В лицето ти винаги свет-link-а нещо.
Осъзнавайки всичко това с времето започнах да виждам и много пряка връзка между информацията и оцеляването. Дадох си сметка, че новите деца се информират за всичко много по-бързо и схващат много по-бързо, защото иначе няма да могат да оцелеят. Информацията и причината за нейното съществуване е свързана изключително много със survival mode-а в контекста на едно общество. И това пренасищане с информация вкарва толкова basicspam модел в живота, че на даден етап ти забравяш, че съществува друго освен информация (ако някога си знаел изобщо, особено ако си роден след 90-та година). Оцеляването е базирано на идеята за още история – такава, която да е актуална и работеща за теб, което да ти позволи ти самия да си trendy. Информацията днес придава културен и жизнен статус (особено в света на бизнеса). Колкото повече информация имаш, толкова повече светлината на масовия фокус ще бъде насочена към теб. Респективно – колкото повече светлина има – толкова повече история ще бъде генерирана, толкова повече диалог, толкова повече „2“. Светлината и историята просто вървят ръка за ръка.
Миналата година имах случка, която тотално ме убеди в това.
Бях поканен на представяне на книга последвано от музикален концерт. В даден момент цялото говорене около промоцията на историята свърши, концертът започна, но хората продължаваха да си говорят най-безцеремонно. Де факто в залата (която не бе малка, но въпреки това бе пълна) имаше комбинация между глъчка и музика в продължение на поне 15 мин. – очевидно без мнозинството да си даде сметка, че концертът е започнал и е уместно да се спре с деривативното генериране на шум.
Внезапно някой се сети да изгаси светлините и 75% от хората млъкнаха. Автоматично. Т.е. отново лъсна тази пряка връзка между информация и светлина. Бе твърде буквално, че да бъде пропуснато – за да се замени текстурата на съдържимото в пространството се внася тъмнина, което дава подсъзнателен сигнал, че започва друга история, която не е твоята и над която нямаш контрол.[21] В тъмното просто няма информация – защото няма какво да я излъчи – няма отделни неща, че да има причинно-следствени връзки и истории. Има само пустота без идеи.
Обратната идея бива видяна в онагледяващия визуален свят на комиксите и анимацията. Когато някой е в трудна ситуация (метафоричен мрак) и му хрумне идея – буквално светва крушка като смислово-визуален маркер.
Във всички тези примери виждаш отново и отново плътната връзка между познанието и светлината. Затова и на изток се казва, че познанието е лъжовно, защото е базирано на проявени неща, които ПО ПРИРОДА са илюзорни. Т.е., ако искаш да се отървеш от всички идеи – просто спри светлината. Неслучайно „нирвана“ на санскрит означава „угасване“. Умиране за всички структури, за всички идеи, за тежестта на всичко случващо се – за историята като цяло.
Защото всяка една история води до цикли. Няма как да има освобождение, докато има цикли. Дори огледалната дума на „нирвана“ – „самсара“ сама по себе си е свързана с цикличността и непрестанната промяна, в която няма нищо ново. Това е света на светлината, историите и информацията, в която не може да се умре за нищо – в която възникват всички причинно-следствени връзки до безкрай. Eternal recycling I’m talking about here.
Изключително емблематична сцена за това открих във 2-ри сезон на сериала „Preacher“, в който представата за ада е предадена изключително гениално. Пъкълът е set-нат като обикновен затвор с отделни килии, на чийто таван е закрепено устройство генериращо светлинна холограма.
На практика персоналния ад на всеки един изгнаник се явява прожектирането на най-травматичния и ужасен момент от целия му живот. Отново и отново – на repeat по цял ден.
Goosebumps, right?!
Намирам това за брилянтен storytelling, защото някой наистина е схванал, що е наистина „ужас“ – дотолкова, че да го превърне в представителен мотив обрисуващ самия ад. А именно вечния цикъл, вечното повторение, вечната фрагментация. В същото време в тази сцена присъства много пряката визуална тропа как травмата идва от светлината.
В темата за първия сезон на сериала „Westworld“ бе обсъдена идеята, че самото съзнание на андроидите бива зародено чрез травма(∞). Това е технически абсолютно вярно и по отношение на платформата, чрез която всички имаме това земно преживяване. На равнище код, всеки един момент преживян през ума може да бъде илюстриран като постоянна травма, защото е фрагментация в дуалността. Идеята, че съществуват „2 точки“ (а не само 1) и концепцията за „разстояние“ сами по себе си вече са фрагментация. Разбира се, няма как да има концепция за „2“ и разстояние (и респективно линейно време нужно за да изминеш това разстояние в материята), ако няма светлина. И измежду изминаването му възникват историите – от изминаването на несъществуващата точка А до несъществуващата точка Б :)
Не знам дали на този етап осъзнаваш взаимовръзката между всички тези концепции и как те формират loop.
Имаш налице изначалната травма на раждането (моментът на отделянето от Великата пустота), когато за пръв път излизаш на светлина от утробата.
Така се ражда идеята за „2“, защото възниква концепцията за „отделен Аз“.
Ergo, животът в света на светлината (на чиито закони е базирано всичкото разбиране за реалността) неизменно води до функциониране в линейно време, пълно с истории всички от които са огледални по природа и базирани на информация.
Както казах и по-рано – историите водят до още истории, защото в света на историите няма изход. Отново – тази цикличност е много добре демонстрирана и в „Презареждане“, когато Нео разбира от Архитекта, че Цион е унищожаван многократно и ще продължава да бъде унищожаван, а пророчеството за „Единствения“ е просто поредния механизъм за контрол, който да поддържа цикъла. Защото кодът винаги иска да влагаш нещо някъде, за да продължава да има код – идея, вярване, идеология, ритуализъм. Това е за сметка на нещо, винаги има компенсаторен механизъм, който те вкарва в друга история – Ин задвижва Ян и обратно.
Това създава фундаментална примка в съзнанието, която Его-комплекса подсилва и персоналното развитие бива трикратно усложнено. Именно защото огледалото е базовия принцип на който функционира ума. Можеш да гледаш на ситуацията като на двойно усукана. Поради илюзията за „2“ онова, което е „отвън“ бива фундаменталната основа за поддържането на усещането за „Аз“ (и именно поради това този възглед не може да бъде пуснат – изначалната травма предопределя параметрите). Ето защо на същия този ум му е почти невъзможно да разбере как това „отвън“ е всъщност огледално нему отражение (просто защото технически погледнато няма „2“).[22]
Всичко това води до невъзможност за градивна работа със структурата. Това е и „проклятието“ на платформата докато не се разберат нейните трикове. Егото е ключово тук, защото то иска да оцелее. Ето защо то с лекота вижда изкривяванията на другите отстрани, обаче къде залита самото то – никога не може да види и обикновено е в отрицание, когато/ако му бъде подадено. И всичко това неизменно води до цикли и време. Дори разстоянието в тъмния космос (който в близко бъдеще ще бъде най-достъпната материална форма на човешкото „несъзнавано“) се измерва със светлинни години. Т.е. това прави директна връзка между светлина, време и разстояние. Светлината буквално създава време и отражения.
Доста шибана геометрия. Трудна за превъртане Игра.
Макар да би следвало вече да си придобил някакво разбиране за това как светлината, времето, куба, огледалото, историята и информацията са свързани, искам да обърна отделно внимание на отношението информация/огледало, защото навярно връзката не е толкова очевидна.
Информацията е рефлективна, защото тя се подава „обратно на“ или „към някого“ точно както работи огледалото благодарение на светлината (която е информация). Накратко – в самата механика се открива отразителния процес.
Например.
Ти искаш да откриеш определен тип „нещо“ към което имаш интерес (разбирай – да се огледаш в огледало) и подаваш request към мрежата/интернет/„реалността“/матрицата. Тя ти го подава в резултат (и получаваш образ). Макар това да звучи много красиво в стил „Тайната“ обаче, целият механизъм втълпява много погрешен възглед спрямо структурата, което създава още повече... огледала!
Идеите, които информацията и светлината (и времето като неизменна компонента на последната) посяват, е тази за разстоянието или по-точно казано – че съществува такова.
Защо разстоянието е толкова фино и подпрагово набиван мотив в света на информацията?
Защото то те прави в плен на структурата на дуалния режим и те оплита в историята, водейки те до пристрастяващи цикли на „старо“ и „ново“ (на които се спрях малко по-рано в текста). „Старото“ и „новото“ могат да съществуват като две отделни състояния единствено, ако между тях се вкара разстояние.
Най-коварното в случая е, че едва ли не архетипния слоган на света на високите скорости е, че вече имаш мигновена информация във всяка една точка на света. „Разстоянието не е фактор“, защото пощенските гълъби са аристократичен анахронизъм – we have the fuckin web now! Това обаче НЕ Е така, защото самия отразителен процес зад информацията казва, че ти постоянно имаш нужда от информация, което пък постоянно създава разстояние! :) It’s super tricky и дори е трудно за схващане, защото сме свикнали прекалено много с това в ежедневието си – толкова е фино и хлъзгаво. Това, че ти имаш „мигновен достъп“ всъщност създава неоправдани нужди – because the access is so easy!
But ‘ear me now!
Геометрията на нуждата се базира на липсата. Липсата на информация създава нужда за resolution. Вместо просто да пусне, човек действа от гледна точка на lack, което подсилва мисловността за две точки. Така нуждата и предлагането подсилват ефекта на разстоянието. Защото не скоростта на доставка на информация е от значение, а mind set-а, с който цялата схема върви ръка за ръка. По този начин информацията подпрагово набива идеята за разстояние, макар че технически погледнато – тя създава илюзията, че такова „няма“ (поради мигновената скорост). Както казах – доста коварно.
Разбира се, истинската тайна за структурата, която никой няма да ти каже е, че няма нужда от усилие или изминаване на разстояние, за да стигнеш от точка А до точка Б, защото няма точка А или Б априори.
Когато разбираш, че разстоянието не е механиката на нещата – буквално (БУКВАЛНО!) – ти нямаш нужда от информация и няма огледала, защото няма „2“. Затова даоистките описания на принципа У-вей (правене чрез не-правене) обикновено описват финалните етапи на това как функционира един безсмъртен. Това е действие чрез не-действие.
И така – нека синтезирам квинтесенцията дотук, за да можеш да продължиш безпрепятствено из тоз тъй абстрактен quest.
Всичко е циклично и точно поради това съдържанието и философията на историята нямат значение. В един момент ще си в своя prime, в друг – упорито ще копаеш дъното – it doesn’t matter. Винаги се рециклира едно и също и промените завихрят една и съща енергия, изплювайки я впоследствие под привидно новия знаменател на времената. Ето защо и Архитекта казва на Нео, че за да се lock-не една матрица, трябва да я има илюзията за избор, което да вкара идеята за „2“. Това най-накрая интегрира и цитата на Марк Твен от началото на главата.
Изборът води до още промени и още рециклиране, което поддържа рамката на самия mainframe. Нищо от света на историите не води до освобождение от самсара, от цикъла на това вечно повтарящо се рестартиране. Ето защо съдържанието на избора е без значение и не променя нищо. Пълнежът е ирелевантен, защото е конвертируем. Добро, зло, щастие, нещастие – вечните залъгалки, които карат колелото да се въртиииии ли върти до безкрай... Самата структура на избора е проблема. Именно тя поддържа матрицата, както става ясно и в „Презареждане“. Именно поради това Нео разбира, че се налага да пусне идеята за „Избрания“[The (Chosen) One] – защото той е плод на избор (който започва още с червеното и синьото хапче). Така Нео се оказва в ситуация, в която вече няма кой да го съветва, защото когато няма конкретна история нищо не е ясно какво е. Той разбира, че угасването за всичко което знае е единственото решение и прави немислимото – потъва в пастта на звяра. Там където няма история...
Преди това – без оглед на съдържанието – всяка история е завладяваща по свой начин, защото всяка следваща става все по-голямо огледало поради механиката на циклите и тяхната пристрастяваща природа.
Това е особено очевидно в т. нар. (дуална) „любов“ между половете. Всеки следващ партньор е проявление на цикличен модел и влиза в живота ти по все по-вълшебен и синхроничен начин; всеки следващ момент е „по-перфектен“, а съвпаденията стават все по-зашеметяващи и „съдбовни“, защото всичко е все по-голямо огледало. На практика – поради чистата механика на нещата – това няма как да не е така, следователно – не бива да бъде учудващо! Но човек не вижда модела, защото е запленен от историята, влизайки отново в цикъл.
И всичко това е възможно, защото има проявен свят, защото има история.
В този смисъл конкретно сечение на онова, което прави земната Игра фактическа, е Слънцето. То е източника на светлина, то прави фрагментацията и съществуването на истории истински. От абстрактността на тъмнината, в която няма нищо конкретно различимо, Слънцето е онова, което закотвя идеята за плътност и диференциация.[23] И макар това да не е нито нещо ново, нито нещо революционно, в един момент разбирането за буквалността на този факт ме цъкна по един доста по-различен начин...
Припомних си началните години на XNET, когато с Alien четяхме и превеждахме ченълингите на една жена с името „Амитак Станфорд“. Макар тя самата да е Светла по полярност и в материалите ѝ да има и доста талаш, аз самият съм превеждал сравнително стойностни неща от нея, като тогава ми направи особено впечатление нещо, което към онзи момент – признавам – не можех да разбера. Тя твърдеше, че Слънцето всъщност е... куб (който явно се върти толкова бързо, че прилича на статична сфера)!
Макар тогава това да звучеше абсурдно за ума, нещо ми „пошепна“ по особен начин, който за щастие бях чув(ств)ал и преди и знаех точно какво значи... Това бе гласа, който ти подсказва: „тук има нещо, запомни го“.
В случая трябваше да минат около 10 години, за да ми стане ясно какво в случая е това „нещо“. Днес перфектно разбирам връзката куб/Слънце/дуален код/история/информация/светлина, така че архетипния съвпад в тези аспекти да не поставя под съмнение твърдението. Лично аз намирам за синхронично, че онова, което излъчва и прави кода възможен (Слънцето) – може да има геометричната форма на самия код – все пак в това има логика, която преминава очевидното.
Де факто дали действителната форма наистина е такава – няма голямо значение. Смисловата плънка на целия thread е self-evident и това е достатъчно за мен.
Каквато и да е истината по този въпрос обаче, няма съмнение в ролята на самото Слънце – то прави Играта възможна със своята светлина, то фиксира и прави света конкретен, подреден и изобщо – понятен. Ако разгледам гностичната гледна точка – Слънцето е онова, което прави „затвора“ в тази матрица солиден. В този ред на мисли библейското „рече бог: да бъде светлина“ може да бъде видяно в коренно различна... ами светлина :))
Накратко – Луната не е единственото осветително тяло, което си плаче да бъде взривено :Р
Преди да задълбая още в Слънцето обаче, нека и в този материал кажа няколко думи за тенденцията да има светлина на всяка цена, дори когато тя не присъства по „естествен“ път.
С което ще завърши и модифицирания „преговор“ на казаното за светлината и тъмнината в „Навлизане в платформата“ и ще може да се продължи с нови нишки.
За да отпаднат евентуални погрешни очаквания – светлината и тъмнината няма да бъдат разглеждани в контекста на „светла“ и „тъмна полярност“, а чисто като физически феномени. Защото както ще видиш и сам – хората нямат никаква идея „какво“ са наистина светлината и тъмнината, как влияят на човешката психика на ниво цивилизация и как да се държат спрямо тях. Което пък води до набор от неадекватности и строго определен тип мисловност копаещи яма в унисон.
Проблемът е толкова дълбок, че повече от всякога той ще води до чувство за дискомфорт. Защото пропагандата е така ексклузивно залегнала в човешкия светоглед, че тя дори не се поставя под въпрос. На практика – ще бръкнеш много дълбоко в кода на нещата – там, където окултизъм дори не е нужен, защото всичко се свежда до два прости аспекта и тяхното взаимодействие. Защото макар и да не е нищо, което вече да не си чел, дълбочината с която ще се изследват нюансите може да промени изцяло представите ти за това как функционира Играта и какви да са подходите ти за излизане от нея. Вникването в светлината и тъмнината променят геометрията на цялата езотерика. Или поне моето лично разбиране за нея.
И тъй като за пореден път нещата са абстрактни и се изисква дълъг текст за разгръщането на нещо, което иначе просто работи в цялост – търпението ще бъде мил другар. Нещата ще започнат да кликат по друг начин с натрупване някъде към средата на материала. Също така – бъди милостив към мен и собствения си ум, когато започнеш да се сблъскваш с парадокси. Гарантирам ти, че в тяхно лице ще откриеш най-чудна врата, която с времето ще оцениш високо.
Nigredo!
And among such various and strange Transmutations, why not Nature change Bodies into Light, and Light into Bodies?
— Isaac Newton, „Optics“ (1704)
След книгата ми за тесеракта, осъзнаванията за природата на светлината прогресираха геометрично.
Тъй като последния път когато говорих за това обаче, бе доста отдавна, в тази първа глава ще преповторя някои основни положения на нов, надграден език (избягвам да се повтарям мотамо), за да положа подходящите основи за новите осъзнавания. Естествено, винаги е добра идея старото да бъде препрочитано от време на време, така че ако искаш да препрочетеш главата „Светлина и тъмнина“ от „Навлизане в платформата“ – RSVP, хаха :)
Макар и неофициално, това се води нещо като „втора част“ на самата глава...
Досега не бях правил втора част само на сегмент от иначе по-голяма книга..., която впоследствие да се превърне в книга сама по себе си :)
В същото време, въпреки че книгата е сама за себе си, тя лежи на твърде много принципи вече подадени в „Навлизане в платформата“, така че ако не си я чел – по всяка вероятност няма да следиш успешно всичко случващо се тук.
Но сега предстои рязко гмуркане.
Разбирайки естеството на самия хиперкуб, нямаше как да не ми направи впечатление, че историите са онова, около което се завихря всичко. Самият дуален код носи със себе си история и той самия Еистория.
В книгата за митологията и киното направих всичко възможно да демонстрирам как структурата на историята е внедрена изключително дълбоко в човешкото съзнание. Ние хората не можем да функционираме без история. Самият ум не спира да бърбори и бълва narrative-и, защото само така има случваща се реалност. Дори и да мълчи вербално, вътрешният диалог никога не приключва. Все пак това полага устоите на цивилизацията – нивото на мисловността. Тя е издигната в култ: тя е религия, тя е трагедия, тя е опиат – тя е Всичко, защото е самия ум.
Разбира се, само една крачка дели от това да разбереш изключително очевидната връзка между историята и светлината. Тя се състои в простото осъзнаване, че без светлина... просто няма история :)
Защо?
Ами защото историята винаги се отнася до нещо проявено, колкото и абстрактна да е тя. В тъмното няма как да имаш история, защото нямаш ясно различими аспекти, които чрез взаимодействие помежду си – да генерират narrative. Светлината прави света различим и фрагментиран. В тъмното не различаваш неща и там не може да има причинно-следствени връзки (освен тези, които вече съществуват в ума обусловен от светлина[1]). Ето защо е лесно да се изведе, че светлината способства рационалното мислене, онова на ясно изявените закони; тъмнината разкрива една по-дълбока психологическа страна от човешкия комплекс свързана с пълния потенциал, който бива наричан „хаос“. Тя е свързана с въображението и дълбоките страхове и травми, които в мрака разгръщат своята иначе притъпена от светлина актуалност. В конкретното се чувстваш сравнително комфортно, защото ясно установеното по дефиниция не е неочаквано. Ако внимаваш – няма как да ходиш по коридора на апартамента си и да се блъснеш в закачалката по светло. В същото време, ако станеш през нощта до тоалетната и няма лампи – същият този коридор по който ходиш от 20 години – мигом се превръща в пътешествие извън комфортната ти зона иии... нещата доста бързо могат да свършат в киреча, но не по начина по който си възнамерявал изначално... :Р
Не е ли странно, че откакто съществува човека, тъмнината по-скоро бива отбягвана вместо изучавана? Хората изследват само светлината. Дотолкова, че цялата съвременна физика (и технологията, която е базирана на нея) е обособена именно от скоростта на светлината. Т.е. цивилизацията изгражда свят, който интимно се върти около константа свързана със светлина. Тя е границата задаваща ритъма на това „какво е физически възможно“. Което си е меко казано „фактор“ в разбирането за света. Ако не друго, предприетата траектория показва акцента в мисловните модели на човека да разбира още за конкретиката, за проявеното. Защото като човечество „имаме нужда от още информация“, нали така?
Newsflash though...
Така оставяме половината от света си неразбрана, защото отхвърляме тъмнината. Не искам да бъда излишно саркастичен, но на някой не му ли хрумва, че 50% от нещата всъщност са си само половината? :D Ако трябваше да дариш половината си бизнес на някой друг, това със сигурност би ти направило впечатление. Но когато става дума за света и разбирането на самите нас – naaah, fuck it, I can go only with the half of it, cause I’m a super playa!
Всъщност хората ги е страх. Тъмното генерира дискомфорт, защото няма фокус, няма яснота, няма конкретика – няма нищо. Но ти не можеш да живееш с „нищо“, винаги живееш с нещо. Живееш с истории.
В тъмното само по себе си, обаче – няма истории! Има само тишина. Ето защо е казано, че във Великата Пустота няма проявление, няма преживяване и най-вече – няма Аз. Защото в тъмното няма отражения. Без отражение, няма себе-рефлексия – няма как да възникне идея за идентичност, идея за „2“.
Разбира се, това е ужасяващо (!), защото обикновения човек не познава режим, в който да няма 2. Та нали функционираш чрез 2 и дори не можеш да си представиш нещо друго! Обичаш 2, то те прави жив, самият му формат ти придава тежест и усещане за това, че съществуваш in the first place. Нулата изключва Аза, а ако няма Аз няма как да има мисъл.
The Horror!...
Няма светлина, няма мисъл – няма история, няма реалност.
Няма светлина, няма мисъл – няма история, няма реалност.
Няма светлина, няма мисъл – няма история, няма реалност.
(Да, програмирам те.)
Няма светлина, няма мисъл – няма история, няма реалност.
Няма светлина, няма мисъл – няма история, няма реалност.
Няма светлина, няма мисъл – няма история, няма реалност.
Кхм, back to the story.
Страх!
Тъмното води до страх, светлината води до история (и респективно страх :Р).
Макар и вече да съм го казвал, именно поради това съществува израза „на страха очите са големи“. Когато те е страх, ти разширяваш зениците си...
Имаш нужда от още светлина, от още идеи, от още информация, от още сигурност, плътност – защото самата история иска да се разказва. А светлината съдържа история. Тя привлича и затова винаги подмамва и насочва погледите към себе си. Ето защо едни неонови светлинни реклами в нощта са гарант за фокус на внимание, ето защо нощните насекоми са привлечени от крушката и умират в светлината – защото всичко следва историята, всичко следва светлината.
Това ми напомня как започна всичко...
Когато съм в РСВ съзнанието е особено обърнато навътре. Външният свят се регистрира, но под формата на метафора (каквато всъщност той е така или иначе). В този момент има парадокс, който е важно да бъде разбран.
А именно – въпросният режим ти показва как всичко е направено от история (защото е символ за нещо друго) и респективно светлина. В същото време обаче, това става благодарение на натрупаната тъмнина, защото именно тя те води до състояние на разширено себевъзприятие. Именно това се опитах да обясня и досега – в тъмнината ясните граници изчезват, което вдига нивото на абстракцията, връщайки всичко до неговото изначално архетипно брандиране. РСВ де факто не е нищо повече от прогресивно нарастваща абстракция, в която всичко може да се връща в една точка (Източникът/Нулата) и да се разгръща във Всичко Което Е (all the storytelling) – постоянно. То е като да виждаш пулса на матрицата и как във всеки един момент всичко умира и се създава едновременно.
Де факто става дума за механика не по-различна от тази на един премигващ пиксел.[2]
Споменатият в предния абзац парадокс всъщност се състои в това, че при генериране на достатъчно тъмнина (и нямам предвид „зло“), осъзнаваш че всичко е направено от светлина, от история...
В „Матрицата: Революции“ Нео губи очите си в предполагаемия „истински свят“ (т.е. обречен е на живот на физическа слепота/тъмнина), само за да може наистина да започне да вижда – де факто – за пръв път.[3] В този момент той споделя на умиращата Тринити, че... всичко е направено от светлина.
Споменатият в предния абзац парадокс всъщност се състои в това, че при генериране на достатъчно тъмнина (и нямам предвид „зло“), осъзнаваш че всичко е направено от светлина, от история...
В „Матрицата: Революции“ Нео губи очите си в предполагаемия „истински свят“ (т.е. обречен е на живот на физическа слепота/тъмнина), само за да може наистина да започне да вижда – де факто – за пръв път.[3] В този момент той споделя на умиращата Тринити, че... всичко е направено от светлина.
„It’s unbelievable, Trin. Light everywhere. Like the whole thing was built of light.“
Първото, което се забелязва тук е парадоксът. Затваряш, за да се отвори.
Когато на закотвящата функция на светлината ѝ се намали кранчето, тъмния ѝ воал бива вдигнат и по-широката рамка на „реалността“ лъсва на сцената. Това ми обясни, защо азиатските народи имат доминираща функция на дясното полукълбо, което е по-свързано с въображението (заради генетично притворения клепач), както и защо очите на будистките ступи покриват половината зеница.
Колкото по-малко светлина навлиза, толкова по-хлабави са гайките на ума и мистерията започва да се (само)разкрива пред теб...
Това започна да се оказва полезно на лично ниво, понеже чрез него открих за себе си защо от дете очите ми са изключително чувствителни към слънчевата светлина и защо винаги съм предпочитал да живея и творя през нощта, спейки през деня. Защото когато няма светлина – има отваряне към въображението. Ефирът е притихнал и по-„чист“. Не е навибриран от всички жужащи истории излъчвани от стотици хиляди глави.
Започнах да оценявам тъмнината по друг начин и разбрах защо човек затваря очи, когато мечтае. Защото в това се открехва вратата към едно друго, по-свободно теб.
Впоследствие започнах да виждам този мотив навсякъде.
Особено впечатление (по нов начин) ми направи вариация на рекламната кампания на „Матрицата: Презареждане“, където всички герои които имат някакво влияние над кода на самата матрица в рамките на сюжета – са отрязани до очите!
Намирам го за особено символично, защото това е частта от трилогията, в която след разговора си с Архитекта Нео разбира, че загърбването на идеята за „Единствения“ като поредната илюзия, е необходимо, за да „прогледне“ отново след като уж вече се е събудил веднъж в „Матрицата“. Т.е. той „захвърля старата си перцепция“ и няма нужда от очи, което се манифестира като физически факт в 3-тата част, когато той наистина губи физическите си очи.
Същата идейна функция имат слънчевите очила в първата част. Те се носят от хората извън матрицата – онези, които прозират отвъд изкуствения свят на историите (генерирани от светлината). Това е просто избрания визуален похват на несъзнаваното да предаде идеята за илюзорната природа на светлината, което се потвърждава от факта, че в реалния свят – същите тези герои не носят слънчеви очила.[4] Слънчевите очила са като „ходещо скривалище“– нещо постоянно те отделя от спама отвън, който иска да навлезе. Защото особено днес, няма никакво съмнение, че всичко по улиците е спам, всичко иска да те imprint-не с нещо, има милиони истории и всеки рекламира неговата. Този мотив е много добре застъпен и в класиката „They Live“, където главния герой започва да вижда истинския свят (неговите послания и обитатели) именно като си слага специални слънчеви очила.
Шапката е старата версия на този похват. Нейната главна функция е да пази сянка на очите, което пък може да ти помогне във всеки един момент лесно да излезеш извън фаза – защото има тъмнина. Ето защо и всички магьосници носят шапки.[5]
Пътищата, които се отварят при достигането на този етап, разбира се, отново минават през филтъра на ума, което създава истории... Това е неизбежно в строго матричния дуален код. Въпреки това обаче, тези истории евентуално ще могат да те отведат до разбирането за илюзорността на всички истории...
Защо историите са илюзорни?
Вече съм споделял, че когато съм в РСВ и виждам как тесерактните полета се разгръщат във всички посоки, това носи със себе си усещането за математическа безкрайност. На практика – историите нямат край, защото тесеракта отваря нов и нов коридор ad infinitum. Те буквално се „строят“ пред теб, постоянно се бълват, защото кода се самоподдържа. Историята води единствено и само до още история – в това няма никакъв resolution, защото е част от бинарния код, който ума преживява като причинно-следствени връзки. В този смисъл историите винаги ще са носител на дуалност – понеже самият код е competitive по природа. Те винаги се борят една с друга, самоподхранвайки се под знаменателя на вечните циклични илюзии... Че „тази история е по-морална“, „по-цялостна“, „по-добра“, „по-възвишена“ и т.н., и т.н. – още и още истории.[6] Целият формат винаги ще те води „нанякъде“.
Докато има истории обаче, ще има „2“, защото е нужен някой, който да разказва и някой, който да слуша. Няма как да надхвърлиш дуалността в самата история чрез история, а този свят предлага само и единствено още narrative-и, още светлина. В един момент става безсмислено дори да обясняваш това на другите, защото и то е история. И изведнъж си даваш сметка защо китайските мъдреци само мълчат и не казват нищо. Защото наистина няма смисъл да се казва каквото и да е – това е още история, още светлина, още манифестирано, още причина и следствие.[7]
Накратко – светлината втвърдява и закотвя конкретна реалност. Респективно, за да създадеш изкуствена реалност не ти трябва нищо друго освен звук[8] и светлина. Неслучайно киното (което може да бъде разглеждано като „реалност в реалността“) е просто звук и светлина в изолирано от тъмнина пространство.[9] Дори името на създателите на киното е „Люмиер“, което на френски означава „светлина“ for fuck's sake... Т.е., дори исторически се въвежда символичната идея за светлината като свързана с концепцията за създаването на изкуствена реалност.
Разбира се, колкото повече разглеждаш геометрията на самото нещо – тя ще става все по-очевидна за теб, както ставаше и за мен.
Фиксиращата светлина винаги облива отгоре, в ролята си на по-висша инстанция. Всъщност именно тези пространствени обстоятелства са карали древните да боготворят небесните тела – защото те са били „по-високо“ от равнината на междинния свят.[10] Респективно, това задава и една от основните посоки в религиозните разбирания на древния човек, което формира и ядра от различни тайни общества базирани на култа към РА. Всичко това може да те накара да видиш „Всевиждащото око“ през коренно различна призма...
Масоните говорят изключително много за светлината, което всъщност е доста символично. Т.е. структурите (в лицето на тези общества), които поддържат земната решетка с всичките ѝ правила, лостове за контрол и ограничения през вековете – боготворят светлината, защото тя прави самите СТРУКТУРИ възможни като идея (неслучайно цялата концепция е алюзирана чрез физическа структура в лицето на пирамида). Както вече уточних – нужна е светлина, за да има проявено. Ето защо символа на око в триъгълник[11] от което се излъчва светлина е толкова мощен символ, в който се съдържа цялата тайна на съществуването на физическото. Налице са 3-те опорни точки, закотвящата светлина и окото[12], което я възприема, за да има солидно индивидуално преживяване базирано в материя.
Тук е мястото да се каже, че човешките очи имитират функцията на черната дупка. Те поглъщат светлина и всъщност абсорбират доста повече отколкото учените си дават сметка. Тяхната конструкция, или по-скоро начина по който очите виждат, имитират осмицата, защото както знаеш, получаваният образ в задната част на ретината всъщност е обърнат наопаки и мозъка го прекодира в онова, което се нарича „нормална картина“.
Макар светлината и начина по който тя взаимодейства с очите и мозъка да е все още загадка за нас, самата физическа механика зад осъществяването на оптическа перцепция би трябвало да е достатъчно добра метафора за loop-а, който представлява зрението ни. Т.е. дори самото визуално преживяване в материята минава под геометрията на осмицата, което малко или много потвърждава важността на този формат по отношение на физическото. В „Навлизане в платформата“ говоря нашироко за естеството на тесеракта и свързаността му с „8“. Там е обсъдена и идеята за символичната природа на числата и смисловия съвпад на осмицата с геометрията на 2 огледала мултиплициращи се до безкрай едно в друго.
Разбира се, самият бинарен код има огледална природа, защото той е отразителен по характер. По-рано бе обсъдено, че само чрез отражение/рефлексия може да има дуален ум. Оттук идва и идеята за огледалото – че всеки е твое отражение и всъщност онова, което виждаш като проблем в другите, обикновено бива съдържано от самия теб. Естествено това е азбучна истина, ако разбираш естеството на самата платформа. Чисто механично – няма как да има реалност, ако принципа на огледалото не бива спряган във всеки един момент. Когато нещо е от света на историите – то е огледално. По всяка вероятност ти нямаш преживяване, което да не е базирано на отражение. И това е изключително шокиращо да бъде разбрано, защото в известен смисъл поставя под въпрос автентичността на самото преживяване.
За по-голяма яснота просто си спомни факта, че светлината която виждаш от звездите не е актуална, защото тя пътува хиляди години преди да стигне до Земята и – обективно погледнато – тези звезди могат да не съществуват от много, много отдавна. Предвид че човек вижда света около себе си чрез светлината навлизаща в очите, метафората е същата, макар да я подценяваме и неглижираме поради разликата в скоростта и разстоянието. Смята се, че говорейки за обективната и непосредствена реалност във всекидневието – принципа не важи, защото всичко е много близко едно до друго и светлината пътува мигновено, което не създава забавяне и респективно – илюзии. Както е казал народа: „да, ама не!“
За съжаление принципът тук сработва по друга смислова линия и на друго равнище.
Всъщност наскоро обсъждах с приятел именно това. Че никой не вижда какво се случва наистина – no, not really. Най-вече защото човек постоянно вижда чрез спомените си, понеже няма смърт за миналото. В този смисъл ти не виждаш любимия до теб наистина. Де факто това, което се случва във всекидневните взаимоотношения е постоянен copy/paste и същата огледална проекция на натрупания database за човека „насреща“.
В „От predictive programming към синхромистицизъм“ съм приложил откъс от Робърт Уилсън, който дискутира същия момент.
Той карал учениците си да опишат коридора по който минават, за да стигнат до лекцията му. Никога не можел да открие дори двама души, които да представят едно и също описание (а твърди, че е правил експеримента стотици пъти). Веднъж дори закачил плакат на гола жена на една от стените – и отново – никой не я видял. Де факто всички спирали да гледат, защото вече „знаели“ какво има в коридора – само защото са минавали по него безброй много пъти. Реалността им просто отразява вече натрупания архив на принципа на огледалото и светлината.
Макар този механизъм да прави цялото земно преживяване възможно, обаче, той става причина и за множеството илюзии през които се преминава в тяло. Отраженията по природа са изопачени, неясни и двусмислени. В този свят е трудно нещата да се преживяват директно. Ето защо в човешките взаимоотношения си принуден да се справяш със собствените си отражения в лицето на „другите“ много повече отколкото ти се иска да признаеш. Истината е, че хората възприемат „другите“ и общуват с тях съобразно техните собствени мисловни модели и обособяване.
В реалността на чистото съзнание това е много различен процес – там се работи с есенции. Няма отражения, а разбиране за споделянето на общ център.
В огледалния свят обаче, това не е така и се общува пряко с кода и множеството му отражения.
Оттук няма как да не се направи и пряката връзка между концепциите за светлината и огледалото...
За да е възможно да работи огледалото in the first place – трябва да има светлина. В тъмното буквално няма как да има отражение, защото в недуалното няма рефлексия.
Нещо повече.
Когато има огледало – то boost-ва светлината допълнително.[13] Аз самият си дадох реалистична сметка за този инак очевиден факт на физиката, когато бях на гости при приятел.
Беше вечер и по стечение на обстоятелствата на 3 от четирите стени в стаята имаше огледала. На 4-тата пък имаше голям прозорец, който поради тъмния фон на нощта – също действаше като голяма отразителна повърхност. Поставихме 4 малки свещи пред 4-те приспособени огледала и изведнъж цялата стая буквално се напълни със светлина без нито една светната лампа! В този момент за пръв път си дадох сметка за връзката огледало/светлина/платформа по един изцяло нов начин... Видях как всичко в стаята лъсва, всеки детайл се разгръща и от мрака се extract-ва история...
Макар и тривиално звучаща, тази случка ме накара окончателно да се убедя в споменатите вече връзки.
Чрез този мини-синтез искам да изведа в синхромистичен маниер връзката и взаимозаменяемостта между куба, дуалния код, светлината, огледалото и историята. На практика те са едно и също нещопогледнато през различна алхимична бленда.
В този смисъл, не е трудно да видиш как информацията е част от същото уравнение...
Информация и цикли
Ако изборите решаваха или променяха нещо, веднага щяха да ги забранят.
— Марк Твен
Когато работих върху следговора на юбилейното издание на „Проектът Монтоук“ опитах да наблегна на това колко ключово е да се мине отвъд информацията. Една от причините поради които нашите книги и материали работят толкова добре с колективния фокус, е защото те се явяват синтез на преживявания. Те не са просто компилация на даден грозд от data свързана с лепило. Ето защо и направата им отнема толкова много време – защото описаното трябва да е подплътено от нещо, което да отива отвъд сухата информация (която е лесно компилируема, но инак празна). Оттук и идеята за „живата книга“ – онази, която има способността да се превърне в преживяване за самия читател, катапултирайки го извън матрицата на самата информация (което не е толкова лесно да се постигне, особено когато формата не е роман).
Всъщност това може да се случи само когато се премине отвъд привидността на историята – когато навлезеш в тъмнината на несъзнаваното изплитащо случката и видиш по-широката рамка, в която са вписани малките неща... Потъване от такъв калибър изисква много време за транслация в език, защото количеството на пресичащите се истории е потресаващо. В състояние като РСВ everything makes perfect sense, защото има мултиизмерно „кликване“. Но когато нещата опрат до това да бъдеш медиатор на тези смисли на ниво земна платформа – нещата не изглеждат така прости. Холистичното разбиране за пресичането на различните истории случващо се в миг може да отнеме стотици страници декомпресиран физически текст. Не само това – в процеса трябва да съумееш да запазиш онова, което прави информацията жива – преживяването зад нея. Огънят в текста би следвало да е свидетел на по-широката митология зад мъртвата информация.
Дискутирам всичко това, защото информацията е от жизнено значение за разбирането на светлината и, както казах в интрото, именно заради този аспект пиша настоящия материал.
Ето ти, например, един обикновен похват, който създава фалшива презумпция.
Много често след подаването на някаква информация ти се казва: „Вече си информиран и знаеш“ (особено популярно сред духовните среди).
Но това не е вярно. Защото информацията не е knowing. И нищо не може да бъде по-представително за тази истина от днешното преназобено от информация общество. Примерите са навсякъде.
Хората са болни, депресирани и потиснати, въпреки всичката информация която съществува „как да не си такъв“. С действията и начина си на живот на планетата, ние подбиваме основите на собственото си съществуване, въпреки че сме прекрасно информирани за това „до какво“ ще доведе експанзията ни. Т.е. очевидно е как информацията не е равнозначна на действие.
Всъщност само един бегъл диагонален поглед през човешката история би доказал, че нищо не се променя наистина. През всичките тези векове на „напредък“ в най-добрия случай сме се превърнали в супер-маймуни. Не можем да лекуваме почти нищо холистично и всеки път когато открием лек за нещо радикално – изскача нова супер-болест характерна за духа на времето. Защото кода има нужда от конфликт, за да се регенерира. Решенията на колективните проблеми водят до още проблеми – просто от друго естество. Всичко е цикъл, всичко се повтаря и винаги присъства идеята, че „за новото поколение нещата ще са по-добри“ (чувал си го от родителите си, нали?). Но те са винаги същите – просто декора е различен. Новото предизвестява повторението. Затова е и „ново“ – защото има „старо“. Тази дуална зависимост е отразена дори на ниво език. Дори когато имаме „ново“, то не е наистина такова, нали така? То е ново спрямо отправна точка, което задава формат. Тази отправна точка е „старото“, което в един минал момент също е било „ново“ за някой някъде. Затова съществува и сентенцията, че: „новото е просто добре забравено старо“ – понеже целия навързан гирлянд в поредицата „старо“/„ново“ е mind set базиран на цикъл..., в което няма нищо ново :)
И именно поради липсата на истинско разбиране за бинарната природа на платформата възникват все нови и нови конфликти. Понеже няма интелигентно разбиране за естеството на кода. Точно поради тази причина недуалния възглед няма как да бъде приеман като себе си – т.е. като нещо наистина освободено от дуалност. Той ще бъде осъден или класифициран като „пасивност“, „многознайстване“ и какво ли още не. Цялата тази ситуация води до един порочен цикъл на повторение и още информация – защото няма шанс „не-две“ да проникне.
Всъщност в един момент ще си дадеш сметка, че цялото това „разнообразие“ генерирано от гирлянда на циклите всъщност води до уеднаквяване. Например, това което имаш като палитра днес, по никакъв начин не може да се сравни с възможностите на много по-тесния спектър на времената..., само преди 15 г.!
В същото време обаче, това многообразие те приспива и зомбира като рекламен блок по NOVA (която е алтернатива на „стара“, get it – хаха?). Точно защото имаш възможността да правиш всичко във всеки един момент – ти не правиш почти нищо. Уж има достъп до всичко, но в същото време нищо не се случва, само рутината става все по-голяма. Тенденцията е да забиваш все повече в една и съща история, отколкото да ставаш гъвкав и да прескачаш между такива.[14]
И човек смята, че чрез още информация за механизма на нещата – той ще започне наистина да работи за него, но това никога не се случва. Ето защо в днешно време хората се отдалечават все повече и повече от същината на онова, което мисленето наистина представлява и всичко се свежда до поведение като по сценарий.[15] Това може да се види най-лесно в институциите от държавен или частен тип. Има определен набор от фрази, които генерират даден тип отговори, които са очаквани и водят след себе си до друг тип шаблонни въпроси/отговори. Този поведенчески модел започва да заприличва все повече и повече на начина по който се държи един изкуствен интелект (ИИ).
По този повод наскоро един приятел ми обясни как работи engine-а на ИИ в шаха. Той е програмиран така, че да изчислява позициите спрямо дадена тежест. Когато гросмайстора направи даден ход, той влага тежест в него, защото иска да изиграе точно тази вариация.[16] Това формира дърво от избори. ИИ взима определен клон и започва да пресмята най-добрите свои и тези на опонента ходове по въпросния „ствол“. Т.е. той взима по default идеята, че гросмайстора също ще играе своя най-добър ход. На практика държанието на самия код се осланя на информация и нещо повече – той разчита на СТАРА информация, а не на актуално състояние.[17]
Това е илюстрация на самото естество на кода и неговото базиране в причинно-следствените илюзии. Затова и се казва да не се осланяш на спомени (стара информация), а да си Тук и Сега. Лично за себе си разглеждам това като hack през елемента въздух[18] – когато си Тук и Сега ти умираш за всеки един кадър и „стария“ такъв няма власт над теб. Причинно-следствените връзки на ума се разпадат под тежестта на собствената си илюзия и имаш потенциала да бъдеш наистина свободен. Разбира се, това е ниво, което се постига изключително трудно във всеки един момент, но е състоянието, което даоистите наричат „У-вей“ – то е малко като да „спечелиш“ без да си започвал битка. Защото когато спреш да придаваш тежест на нещата и престанеш да подаваш информация на дуалния код – той няма спрямо какво да изгражда поведението си и просто спира да те регистрира. Ето защо е толкова ключово човек да отиде отвъд информацията, ако иска да бъде свободен от законите на бинарното. Инак ще бъдеш вечно погълнат от причина и следствие, от още търсения, които ще те отведат до още истории, информация и светлина. Както казва и Идо Портал информацията е токсична и пристрастяваща. Преследваме я постоянно, защото имаме социално имплантирана жажда за нея, но в определен момент тя се обръща срещу нас и ни парализира, защото – както отбелязах – тя работи чрез натрупване, което натежава. А когато натрупването е твърде голямо, то не ти позволява да чуваш..., защото всичко вече се чупи през филтъра на познатото. Ставаш тежък, тромав, фиксиран. Самата дума „in-formation“ го разкрива – ти си постоянно „въвформация“. Така не можеш да прилагаш онова, което идва на момента. И си даваш сметка, че информацията вече не е спомагателен фактор в твоето развитие, а напротив. Тя е котва, която ти пречи да летиш.
Поради тези комплексни причини, днешния свят постоянно бълва информация и спам. Всекидневно, ежечасно, ежесекундно. Както един познат наскоро много прозорливо отбеляза – информацията вече е толкова масова и повсеместна, че тя стига до теб отвсякъде дори и да не искаш. Тя е тол-ко-ва много on a daily basis, че вече е невъзможно да бъде обработена. Това постоянно забързва живота ни, защото информацията е равна на повече светлина, а тя е равна на повече време. Колкото повече информация, толкова по-голям дебит и респективно по-висока скорост на живот. Оттук идва и мотива със забързването на самото време (което съм сигурен, че усещаш и се чудиш „защо“). Месеците вече се нижат като седмици, годините като няколко месеца. Всичко става все по-ускорено и по-ускорено, информацията не стига, трябва по-голяма скорост и компресия, което се изразява в по-кратки форми на комуникация. Like, click, tweet, emoji, texting... Днес няма почти никакъв шанс някой от новото поколение да седне да прочете цяла машинописна страница в интернет, защото вниманието и интересът се губят ИЗКЛЮЧИТЕЛНО бързо. На никой не му се задълбочава в нищо. Във всеки следващ момент, фокусът просто вече е някъде другаде – има нова информация която се повява: някой ти пише по Facebook, отвсякъде изскачат нови прозорци, спам – какво ли не![19] Решетката глътва мултиизмерно. Постоянно ти се набива информация, отвсякъде те гледат квадратни прозорци. Все повече и повече спам.[20] И естествено – все по-висока скорост на нета. Неограничен нет! А както вече съм отбелязвал, той е мрежа, решетка от светлина, от информация. Тук дори няма нужда от метафори – през оптическите кабели, които те свързват с мрежата минава светлина! Това поставя буквален знак за равенство между светлината и информацията.
Ето защо днешното общество е като матрица в матрицата. Ти не можеш да спреш за миг, за да се огледаш – всичко облъчва с истории, с екрани, със светлина. Не можеш да отидеш в природата и да притихнеш, за да видиш базовата история. Защото там тя се вижда много лесно. Сред дивото нещо постоянно умира и се преражда всеки ден. При това необусловено от часовник. Това не може да се види в обществото – там си възприел циклите като тип даденост – ден/нощ, отивам на работа/лягам си. Не разбираш обаче, какво значи наистина „ден“ и „нощ“, не осъзнаваш какво значи „светлина“ и „тъмнина“. Човек не разбира митологичното значение на тези неща в собствения си живот. В природата циклите са очевидни и си даваш сметка, че наистина няма позитивно и негативно, а просто всичко е един кръговрат на енергия – има хищник, има и плячка, но в това има естествен Баланс. Докато в обществото с всичките изкуствено имплантирани истории за „какво си“, „какво не си“ и най-вече „какво трябва да бъдеш“ – индивидът тъне в тотално неведение. Лесно се вижда как ресурсите на планетата се експлоатират масово и тя започва да си отива само за някакви си 100 г. И всичко, за да се задоволи глада на някаква индустрия. Това е безумна идея и само изключителния ignorance пречи на разбирането, че това не може да продължи още дълго.
But wait! We all „know“ that! What exactly is the fokin problem then?!
Проблемът е, че ние не знаем наистина, не осъзнаваме наистина. Защото шокиращата реалност днес не е директно преживяване – тя е информация, излъчвана на екран. А екранът е заместващата реалност, точно както Нео разбира, че Цион не е наистина свободен, а служи като своего рода endgame, за да се рестартира един цикъл. Тази заместваща реалност може само да отделя хората, а не да ги свързва. Ето защо те вече не откъсват поглед я от телевизия, я от телефон – винаги има нещо, което се случва някъде другаде и ти все по-рядко си там, където всъщност физически си. В лицето ти винаги свет-link-а нещо.
Осъзнавайки всичко това с времето започнах да виждам и много пряка връзка между информацията и оцеляването. Дадох си сметка, че новите деца се информират за всичко много по-бързо и схващат много по-бързо, защото иначе няма да могат да оцелеят. Информацията и причината за нейното съществуване е свързана изключително много със survival mode-а в контекста на едно общество. И това пренасищане с информация вкарва толкова basicspam модел в живота, че на даден етап ти забравяш, че съществува друго освен информация (ако някога си знаел изобщо, особено ако си роден след 90-та година). Оцеляването е базирано на идеята за още история – такава, която да е актуална и работеща за теб, което да ти позволи ти самия да си trendy. Информацията днес придава културен и жизнен статус (особено в света на бизнеса). Колкото повече информация имаш, толкова повече светлината на масовия фокус ще бъде насочена към теб. Респективно – колкото повече светлина има – толкова повече история ще бъде генерирана, толкова повече диалог, толкова повече „2“. Светлината и историята просто вървят ръка за ръка.
Миналата година имах случка, която тотално ме убеди в това.
Бях поканен на представяне на книга последвано от музикален концерт. В даден момент цялото говорене около промоцията на историята свърши, концертът започна, но хората продължаваха да си говорят най-безцеремонно. Де факто в залата (която не бе малка, но въпреки това бе пълна) имаше комбинация между глъчка и музика в продължение на поне 15 мин. – очевидно без мнозинството да си даде сметка, че концертът е започнал и е уместно да се спре с деривативното генериране на шум.
Внезапно някой се сети да изгаси светлините и 75% от хората млъкнаха. Автоматично. Т.е. отново лъсна тази пряка връзка между информация и светлина. Бе твърде буквално, че да бъде пропуснато – за да се замени текстурата на съдържимото в пространството се внася тъмнина, което дава подсъзнателен сигнал, че започва друга история, която не е твоята и над която нямаш контрол.[21] В тъмното просто няма информация – защото няма какво да я излъчи – няма отделни неща, че да има причинно-следствени връзки и истории. Има само пустота без идеи.
Обратната идея бива видяна в онагледяващия визуален свят на комиксите и анимацията. Когато някой е в трудна ситуация (метафоричен мрак) и му хрумне идея – буквално светва крушка като смислово-визуален маркер.
На български се използва същата конструкция, когато се усещаш за нещо за пръв път: „светна ми, че...“
Във всички тези примери виждаш отново и отново плътната връзка между познанието и светлината. Затова и на изток се казва, че познанието е лъжовно, защото е базирано на проявени неща, които ПО ПРИРОДА са илюзорни. Т.е., ако искаш да се отървеш от всички идеи – просто спри светлината. Неслучайно „нирвана“ на санскрит означава „угасване“. Умиране за всички структури, за всички идеи, за тежестта на всичко случващо се – за историята като цяло.
Защото всяка една история води до цикли. Няма как да има освобождение, докато има цикли. Дори огледалната дума на „нирвана“ – „самсара“ сама по себе си е свързана с цикличността и непрестанната промяна, в която няма нищо ново. Това е света на светлината, историите и информацията, в която не може да се умре за нищо – в която възникват всички причинно-следствени връзки до безкрай. Eternal recycling I’m talking about here.
Изключително емблематична сцена за това открих във 2-ри сезон на сериала „Preacher“, в който представата за ада е предадена изключително гениално. Пъкълът е set-нат като обикновен затвор с отделни килии, на чийто таван е закрепено устройство генериращо светлинна холограма.
Goosebumps, right?!
Намирам това за брилянтен storytelling, защото някой наистина е схванал, що е наистина „ужас“ – дотолкова, че да го превърне в представителен мотив обрисуващ самия ад. А именно вечния цикъл, вечното повторение, вечната фрагментация. В същото време в тази сцена присъства много пряката визуална тропа как травмата идва от светлината.
В темата за първия сезон на сериала „Westworld“ бе обсъдена идеята, че самото съзнание на андроидите бива зародено чрез травма(∞). Това е технически абсолютно вярно и по отношение на платформата, чрез която всички имаме това земно преживяване. На равнище код, всеки един момент преживян през ума може да бъде илюстриран като постоянна травма, защото е фрагментация в дуалността. Идеята, че съществуват „2 точки“ (а не само 1) и концепцията за „разстояние“ сами по себе си вече са фрагментация. Разбира се, няма как да има концепция за „2“ и разстояние (и респективно линейно време нужно за да изминеш това разстояние в материята), ако няма светлина. И измежду изминаването му възникват историите – от изминаването на несъществуващата точка А до несъществуващата точка Б :)
Не знам дали на този етап осъзнаваш взаимовръзката между всички тези концепции и как те формират loop.
Имаш налице изначалната травма на раждането (моментът на отделянето от Великата пустота), когато за пръв път излизаш на светлина от утробата.
Така се ражда идеята за „2“, защото възниква концепцията за „отделен Аз“.
Ergo, животът в света на светлината (на чиито закони е базирано всичкото разбиране за реалността) неизменно води до функциониране в линейно време, пълно с истории всички от които са огледални по природа и базирани на информация.
Както казах и по-рано – историите водят до още истории, защото в света на историите няма изход. Отново – тази цикличност е много добре демонстрирана и в „Презареждане“, когато Нео разбира от Архитекта, че Цион е унищожаван многократно и ще продължава да бъде унищожаван, а пророчеството за „Единствения“ е просто поредния механизъм за контрол, който да поддържа цикъла. Защото кодът винаги иска да влагаш нещо някъде, за да продължава да има код – идея, вярване, идеология, ритуализъм. Това е за сметка на нещо, винаги има компенсаторен механизъм, който те вкарва в друга история – Ин задвижва Ян и обратно.
Това създава фундаментална примка в съзнанието, която Его-комплекса подсилва и персоналното развитие бива трикратно усложнено. Именно защото огледалото е базовия принцип на който функционира ума. Можеш да гледаш на ситуацията като на двойно усукана. Поради илюзията за „2“ онова, което е „отвън“ бива фундаменталната основа за поддържането на усещането за „Аз“ (и именно поради това този възглед не може да бъде пуснат – изначалната травма предопределя параметрите). Ето защо на същия този ум му е почти невъзможно да разбере как това „отвън“ е всъщност огледално нему отражение (просто защото технически погледнато няма „2“).[22]
Всичко това води до невъзможност за градивна работа със структурата. Това е и „проклятието“ на платформата докато не се разберат нейните трикове. Егото е ключово тук, защото то иска да оцелее. Ето защо то с лекота вижда изкривяванията на другите отстрани, обаче къде залита самото то – никога не може да види и обикновено е в отрицание, когато/ако му бъде подадено. И всичко това неизменно води до цикли и време. Дори разстоянието в тъмния космос (който в близко бъдеще ще бъде най-достъпната материална форма на човешкото „несъзнавано“) се измерва със светлинни години. Т.е. това прави директна връзка между светлина, време и разстояние. Светлината буквално създава време и отражения.
Доста шибана геометрия. Трудна за превъртане Игра.
Макар да би следвало вече да си придобил някакво разбиране за това как светлината, времето, куба, огледалото, историята и информацията са свързани, искам да обърна отделно внимание на отношението информация/огледало, защото навярно връзката не е толкова очевидна.
Информацията е рефлективна, защото тя се подава „обратно на“ или „към някого“ точно както работи огледалото благодарение на светлината (която е информация). Накратко – в самата механика се открива отразителния процес.
Например.
Ти искаш да откриеш определен тип „нещо“ към което имаш интерес (разбирай – да се огледаш в огледало) и подаваш request към мрежата/интернет/„реалността“/матрицата. Тя ти го подава в резултат (и получаваш образ). Макар това да звучи много красиво в стил „Тайната“ обаче, целият механизъм втълпява много погрешен възглед спрямо структурата, което създава още повече... огледала!
Идеите, които информацията и светлината (и времето като неизменна компонента на последната) посяват, е тази за разстоянието или по-точно казано – че съществува такова.
Защо разстоянието е толкова фино и подпрагово набиван мотив в света на информацията?
Защото то те прави в плен на структурата на дуалния режим и те оплита в историята, водейки те до пристрастяващи цикли на „старо“ и „ново“ (на които се спрях малко по-рано в текста). „Старото“ и „новото“ могат да съществуват като две отделни състояния единствено, ако между тях се вкара разстояние.
Най-коварното в случая е, че едва ли не архетипния слоган на света на високите скорости е, че вече имаш мигновена информация във всяка една точка на света. „Разстоянието не е фактор“, защото пощенските гълъби са аристократичен анахронизъм – we have the fuckin web now! Това обаче НЕ Е така, защото самия отразителен процес зад информацията казва, че ти постоянно имаш нужда от информация, което пък постоянно създава разстояние! :) It’s super tricky и дори е трудно за схващане, защото сме свикнали прекалено много с това в ежедневието си – толкова е фино и хлъзгаво. Това, че ти имаш „мигновен достъп“ всъщност създава неоправдани нужди – because the access is so easy!
But ‘ear me now!
Геометрията на нуждата се базира на липсата. Липсата на информация създава нужда за resolution. Вместо просто да пусне, човек действа от гледна точка на lack, което подсилва мисловността за две точки. Така нуждата и предлагането подсилват ефекта на разстоянието. Защото не скоростта на доставка на информация е от значение, а mind set-а, с който цялата схема върви ръка за ръка. По този начин информацията подпрагово набива идеята за разстояние, макар че технически погледнато – тя създава илюзията, че такова „няма“ (поради мигновената скорост). Както казах – доста коварно.
Разбира се, истинската тайна за структурата, която никой няма да ти каже е, че няма нужда от усилие или изминаване на разстояние, за да стигнеш от точка А до точка Б, защото няма точка А или Б априори.
Когато разбираш, че разстоянието не е механиката на нещата – буквално (БУКВАЛНО!) – ти нямаш нужда от информация и няма огледала, защото няма „2“. Затова даоистките описания на принципа У-вей (правене чрез не-правене) обикновено описват финалните етапи на това как функционира един безсмъртен. Това е действие чрез не-действие.
И така – нека синтезирам квинтесенцията дотук, за да можеш да продължиш безпрепятствено из тоз тъй абстрактен quest.
Всичко е циклично и точно поради това съдържанието и философията на историята нямат значение. В един момент ще си в своя prime, в друг – упорито ще копаеш дъното – it doesn’t matter. Винаги се рециклира едно и също и промените завихрят една и съща енергия, изплювайки я впоследствие под привидно новия знаменател на времената. Ето защо и Архитекта казва на Нео, че за да се lock-не една матрица, трябва да я има илюзията за избор, което да вкара идеята за „2“. Това най-накрая интегрира и цитата на Марк Твен от началото на главата.
Изборът води до още промени и още рециклиране, което поддържа рамката на самия mainframe. Нищо от света на историите не води до освобождение от самсара, от цикъла на това вечно повтарящо се рестартиране. Ето защо съдържанието на избора е без значение и не променя нищо. Пълнежът е ирелевантен, защото е конвертируем. Добро, зло, щастие, нещастие – вечните залъгалки, които карат колелото да се въртиииии ли върти до безкрай... Самата структура на избора е проблема. Именно тя поддържа матрицата, както става ясно и в „Презареждане“. Именно поради това Нео разбира, че се налага да пусне идеята за „Избрания“[The (Chosen) One] – защото той е плод на избор (който започва още с червеното и синьото хапче). Така Нео се оказва в ситуация, в която вече няма кой да го съветва, защото когато няма конкретна история нищо не е ясно какво е. Той разбира, че угасването за всичко което знае е единственото решение и прави немислимото – потъва в пастта на звяра. Там където няма история...
Преди това – без оглед на съдържанието – всяка история е завладяваща по свой начин, защото всяка следваща става все по-голямо огледало поради механиката на циклите и тяхната пристрастяваща природа.
Това е особено очевидно в т. нар. (дуална) „любов“ между половете. Всеки следващ партньор е проявление на цикличен модел и влиза в живота ти по все по-вълшебен и синхроничен начин; всеки следващ момент е „по-перфектен“, а съвпаденията стават все по-зашеметяващи и „съдбовни“, защото всичко е все по-голямо огледало. На практика – поради чистата механика на нещата – това няма как да не е така, следователно – не бива да бъде учудващо! Но човек не вижда модела, защото е запленен от историята, влизайки отново в цикъл.
И всичко това е възможно, защото има проявен свят, защото има история.
В този смисъл конкретно сечение на онова, което прави земната Игра фактическа, е Слънцето. То е източника на светлина, то прави фрагментацията и съществуването на истории истински. От абстрактността на тъмнината, в която няма нищо конкретно различимо, Слънцето е онова, което закотвя идеята за плътност и диференциация.[23] И макар това да не е нито нещо ново, нито нещо революционно, в един момент разбирането за буквалността на този факт ме цъкна по един доста по-различен начин...
Припомних си началните години на XNET, когато с Alien четяхме и превеждахме ченълингите на една жена с името „Амитак Станфорд“. Макар тя самата да е Светла по полярност и в материалите ѝ да има и доста талаш, аз самият съм превеждал сравнително стойностни неща от нея, като тогава ми направи особено впечатление нещо, което към онзи момент – признавам – не можех да разбера. Тя твърдеше, че Слънцето всъщност е... куб (който явно се върти толкова бързо, че прилича на статична сфера)!
Макар тогава това да звучеше абсурдно за ума, нещо ми „пошепна“ по особен начин, който за щастие бях чув(ств)ал и преди и знаех точно какво значи... Това бе гласа, който ти подсказва: „тук има нещо, запомни го“.
В случая трябваше да минат около 10 години, за да ми стане ясно какво в случая е това „нещо“. Днес перфектно разбирам връзката куб/Слънце/дуален код/история/информация/светлина, така че архетипния съвпад в тези аспекти да не поставя под съмнение твърдението. Лично аз намирам за синхронично, че онова, което излъчва и прави кода възможен (Слънцето) – може да има геометричната форма на самия код – все пак в това има логика, която преминава очевидното.
Де факто дали действителната форма наистина е такава – няма голямо значение. Смисловата плънка на целия thread е self-evident и това е достатъчно за мен.
Каквато и да е истината по този въпрос обаче, няма съмнение в ролята на самото Слънце – то прави Играта възможна със своята светлина, то фиксира и прави света конкретен, подреден и изобщо – понятен. Ако разгледам гностичната гледна точка – Слънцето е онова, което прави „затвора“ в тази матрица солиден. В този ред на мисли библейското „рече бог: да бъде светлина“ може да бъде видяно в коренно различна... ами светлина :))
Накратко – Луната не е единственото осветително тяло, което си плаче да бъде взривено :Р
Преди да задълбая още в Слънцето обаче, нека и в този материал кажа няколко думи за тенденцията да има светлина на всяка цена, дори когато тя не присъства по „естествен“ път.
С което ще завърши и модифицирания „преговор“ на казаното за светлината и тъмнината в „Навлизане в платформата“ и ще може да се продължи с нови нишки.
Няма коментари:
Публикуване на коментар