Митологията на Черното и Бялото слънце
In reality we know nothing; for truth is in the depths.
— Democritus, Fragment 40
Наскоро излизах за среща и в коридора, докато се обувах, си дадох сметка колко неща взимам със себе си. Диктофон, (вече и) телефон, ключ, слънчеви очила (и калъф за тях), връхна дреха, (вече и) лична карта, пари, шапка... И видях как, ако изляза без нищо, съм буквално „гол“. Нямам история, нямам инструменти, които да използвам. Ако нямаш всичко това, ако буквално не носиш всички тези причинно-следствени връзки със себе си – просто ще изчезнеш. Няма да имаш ключове, за да се прибереш вкъщи, няма да имаш пари, за да оцелееш навън сам по себе си, няма да имаш нещо, с което да се стоплиш, няма с какво да се удостовериш пред властите (което неминуемо ще последва, защото на практика евентуално ще водиш живот в картонен катун на улицата) и т.н., и т.н. Без истории, без концепции, без информация, без неща по теб – няма account в системата и навлизаш в маргиналното. Затова физическото тяло не може да се поддържа без истории. Забележи как излизаш от утробата/Нулата/Великата Пустота за пръв път – гол. Не с поло, не с обувки, не със Samsung Galaxy – излизаш гол. Без истории, без концепции – само с току-що придобита травма (no big deal). Докато дуалният ум е фактор, не можеш да съществуваш в свят на причинно-следствени връзки, ако не си част от тях.
Виж как протича човешкия живот от първата секунда.
При раждането се реже пъпната връв, която е връзката с Утробата (физическата репрезентация на Бездната). Отрязването на връвта символизира откъсването от реалността на безкрайния потенциал – „океанът“ на Източника (който всъщност е една точка – Първичната частица).
Забележи кои са първите две неща, с които веднага биваш обвързван на този свят. Това са светлината (която виждаш за пръв път) и часът на раждането (т.е. времето, с което веднага си създаваш референтна точка в платформата). Те, разбира се, са комплект, защото са едно и също.
Оттам насетне часът на раждането е като snapshot, твоята фиксация. Това са данните на твоя account, в който се закодира целия ти Път. Буквалното отражение на това е хороскопът ти, формиран от месеца и датата на раждане и знака на източния хоризонт който изгрява в този момент. Т.е. вижда се прякото отражение от това как Слънцето закотвя геометрията ти, защото именно светлината е фактора тук – тя задава параметрите на проявеното (ти). Оттук насетне, самата идея, че астрологията може да разтълкува целия ти живот само чрез коректно подадено време на раждане, говори достатъчно за компютърно-информационното естество на тази реалност.[35] Тя работи като една огромна изчислителна машина, защото е огледало на зависимости и процеси. Те са отражение, следствие на неща, които работят в природата така или иначе. Тези процеси са толкова холистични, че човек не можеда ги схване по никакъв начин, освен чрез фрагментиране до система от символи. Просто мащабът е огромен. Ето защо планетите сами по себе си нямат влияние – чрез тях могат да се разчетат енергии, които вече са в ход и са циклични.[36] Те малко или много са закономерни, защото всичко е един огромен часовников механизъм.Ти си закотвен за соларната платформа с нейните цикли и повторяемост фиксирани от лъча светлина при сблъсъка му с часа ти на раждане. Точно поради тази причина астрологията е свързана с циклите и информацията – тя не предлага преживяване и не може да каже на човек нищо за вътрешните му такива. Тя показва пътя на изкуствената самоличност, показва кода. Понеже всичко в нея е геометрия. Изчислява се с градуси и зависимости базирани около Слънцето и светлината му.[37] Затова и астрологията е толкова важна за тайните общества, защото тя е наука за светлината и това как тя формира геометрия и истории (а те се интересуват изключително много от светлина и геометрия).
Искрата обаче, не може да бъде специфицирана, тя няма структура и това е причината астрологията да не може да каже нищо за духа ти. Защото няма стойности за показване, които да кореспондират с проявеното.
Искрата е онова, което в алхимията се нарича „Черното слънце“.[38] Тя е обща за „всички“ и е Източника, Първичната частица, Нулата, Бездната, Великата Пустота, Пълния потенциал. Това е нулевата точка откъдето може да се черпи безкраен енергиен потенциал. За „нея“ не може да се каже нищо, защото „там“ няма истории, няма проявено, няма геометрия. Затова и не може да се разкаже нищо – всеки един разказ би бил от света на проявеното. Дори думата „нищо“ не е представителна, защото отново предполага опозиция, разстояние между 2 концепции („нещо“ и „нищо“). Напълно в духа на Лао-дзъ: „Дао, което може да се назове, не е постоянно Дао.“ Защото назованото е проявено; а проявено ли е – то има конкретна история, която се променя, подлежи на цикли, а оттук и на време. Няма как Източника да подлежи на време, защото самата идея за „време“ възниква вътре във Всичко Което Е (т.е. проявеното). Няма нищо отвъд Нулата на което тя да „подлежи“ – няма създадени причинно-следствени връзки за подобен механизъм. Черното слънце никога не е било „създавано“ и затова не може да има „край“.
Соларната платформа от друга страна, е Всичко Което Е, Бялото слънце, Светът на историите и циклите, Проявения свят. Това е първата рефлексия, първото осъзнаване за „2“ и затова цялата му структура е базирана на огледалото – именно защото е плод на рефлексия. Всички проявени светове (без значение физически или не) – са от соларната платформа, те са базирани на светлина, на история. Дали става въпрос за 3-та или 110-та плътност – няма значение. Навсякъде има история, т.е. – има светлина и цикъл.
В тази платформа обаче, няма генерираща енергия. В нея има Всичко, но тя самата не може да генерира нищо от себе си. С това започват и парадоксите в дуалното.
Проявеното черпи от Void-а, за да го има. Затова и казвам, че платформата буквално е статична и фрагментирана на кадри. Точно по тази причина я наричам ПЛАТФОРМА, защото тя само дава поле – тя не генерира история сама по себе си. Вписването на Искра в нея генерира преживяването, което бива рендирано обратно към теб от платформата.[39] Проявеното се захранва от Черното слънце (индивидуалните Искри) и само рециклира една и съща енергия – затова и има само промени и различни гледни точки към иначе едно и също нещо (тезата за „самоизучаващата се вселена“). Трансформациите обаче, идват само от досега с Нулата.
Това бе много изненадващо визуализирано в „Doctor Strange“, където в един момент стана ясно, че дори старши-магьосницата черпи енергията и вечния си живот от „Тъмното измерение“ (което, разбира се, на ниво сюжет бе демонизирано от Холивуд като нещо „зло“). Така бе описана директната истина, че кодираната Соларна платформа използва енергия, докато Черното слънце Е енергия.[40] Защото нищо в Соларната платформа не е трансформиращо и неизменно – този свят е затворен в примка (базирана на „8“).[41] В примката има само цикли, които приличат на истинска трансформация, но те не са такава, те са просто промени. Всяко „прищракване“ е част от реле, което пък е част от по-голям механизъм. Истинската трансформация може да дойде само от Черното слънце, защото то занулява персоналната история.[42]
Всичко това съдържа един парадокс.
Черното слънце изглежда „тъмно“, защото „светлината“, която излъчва е „непроявена“ от перспективата на платформата – тя не подлежи на решетъчните пречупвания на Всичко Което Е.
В православното християнство може да бъде срещнат термина „несъздадена светлина“ (защото тя не е замърсена от дуалния код, който е проявен). Това е светлина идваща от Източника, но тя не е „генерирана“ като другата светлина (като например тази идваща от Слънцето). Тъй като няма история, форма или каквато и да е геометрия – тя се явява „черна“ от човешка гледна точка. Просто тази светлина няма нищо общо с обикновената, която всички познават от будния свят или която и да е светлина от духовен тип (без значение отколко високи нематериални светове идва). Парадоксътвсъщност се състои в това, че проявените в платформата светлина и тъмнина не са реалните светлина и тъмнина и концепциите са заменени. Истинската „светлина“ е непроявена и е тази на Черното слънце, а истинската тъмнина е тази на Всичко Което Е – безкрайните истории, в които се губим и които на ниво решетка са маскирани като решетка от светлина.
Това е ситуация, която прилича на свалена наопаки ръкавица. Тъмнината на Източника излъчва „светлина“, която въпреки всичко остава заслепяваща със своята черна невидимост. В това бива открита и парадоксалната природа на тази светлина. Тя е тъмна, но „осветява“ и е съдбата на всеки тръгнал по духовния път. Защото пътят винаги е бил от познато към непознато, т.е. човек напредва от светлина към тъмнина. Индивидът не просто върви от тъмнината на невежеството към светлината на познанието; той напредва от светлината на частичното познание към едно по-велико познание, което е толкова по-дълбоко, че може да бъде описано единствено като „тъмнината на непознатото“. В случая интересното е, че тази тъмнина бива разглеждана като „по-напреднала“ от обикновената тъмнина и „по-висше познание“ от светлината на „частичното познание“. Заслепяващата светлина на несъществуващото е дома на мистѝка – онзи, който е преминал от присъствие към отсъствие, онзи който е преживял непознаваемата Пустота. Това е светещата черна светлина на т. нар „deus absconditus“ – скритият трансцендиран „бог“ – божественият self-in-itself.
Теологията на мистичния философ Псевдо-Дионисий (5-6 век) подсилва допълнително идеята за светещия аспект на Черното слънце.
Много изследователи открили в неговите писания ръката на брилянтен епистемолог, ранен философ на езика, учител подобен на Сократ или просто метафизичен теолог. Навярно най-добрата „титла“ на Псевдо-Дионисий е дадена от теоложката Едит Щайн, обаче: „Баща на мистицизма“. За Щайн, неговата теология е репрезентация на най-високия етап от „тайното откровение“ и отбелязва, че: „колкото по-висше е знанието, толкова по-тъмно и мистериозно е то и толкова по-трудно бива вмествано в думи.“ Накратко: „Въздигането към Господ е въздигането към тъмнина и тишина.“
В своите писма Псевдо-Дионисий пише: „Божественият мрак е онази „недостижима светлина“, където е казано, че живее Бог.“ На друго място, той казва: „Чистите, абсолютни и неизменни мистерии на теологията са забулени в заслепяващата тъмнина на тайната Тишина, блестящи по-силно от всичкия ослепителен блясък с яркостта на тяхната тъмнина.“
В едно от своите произведения („Мистична теология“) Псевдо-Дионисий постулира, че „Бог може да бъде охарактеризиран по-добре чрез отрицание, отколкото с афирмации“. Т.е. всички имена и теологични представи би следвало да бъдат отхвърлени. Според него само тогава ще последват „божествена тишина, тъмнина и незнание“.
Псевдо-Дионисий започва с въпроса „Какво е божествена тъмнина?“ и отговаря, че тя: „се манифестира само на онези, които пътуват през радости и скърби, преминаващи отвъд върха на всяко свещено възвисение, загърбващи всяка небесна светлина, всеки глас, всяка дума от небесата, гмурващи се в тъмнината, където... живее Единствения, който е отвъд всички неща.“
Според него, остатъка от онова, което може да бъде познато, не е душата или ума, нито притежава въображение, убеденост, реч или разбиране. За него не може да бъде говорено или да бъде обхванато чрез осъзнаване, тъй като не е нито знание, нито истина. Не е номер или ред, величие или нищожност, равенство или неравенство, прилика или разлика. Не е стабилно, движещо се или в покой. Няма сила, то самото не е сила, нито светлина. То не живее, нито е живот. Не е субстанция, нито вечност или време. Не е царуване, не е мъдрост. Не е нито едно, нито единство, божественост или доброта. Не е „Дух“ в смисъла, който човек влага в този термин. Не попада нито в предполагаемото не-бъдене, нито в бъденето. Съществуващите създания не го познават като такова каквото наистина е. Не може да има говорене за него, нито имена, нито знание. Тъмнина и светлина, грешка и истина – не е нито едно от тези. То е отвъд отстояване и отрицание.
Предвид всичко казано, нормално е този формат да разпалва човешкото любопитство и да подтиква към заробващи въпроси от рода на „какво има отвъд света на историята?“.
Истината е, че никой не може да каже – отново – защото „там“ няма история. Виждаш сам как умът иска да повтори. Иска пак да чуе за „история“ там където няма такава, а в същото време уж иска да отиде „там, където няма история“. Разбираш ли естеството на патологията и поредната ѝ дуалност? Умът е готов да corrupt-не всичко, което е недуално по природа. Иска да създаде представа, концепция и да се обвърже с нея, да започне да я разказва, репликира, да създава разстояния и да ги кръщава с етикети. Постоянно иска да се глътне към историята, иска да създаде история от всичко.
С Черното слънце обаче, това не може да се случи. Оказва се, че цялото му търсене е просто един голям път към „Нищото“. Път, който по своята характеристика е свързан с оставянето на всички истории, а не с намирането на „нови“ такива под формата на „отговори“.
Ето защо, ако историите на Аза съзнателно не биват пускани, потъването в Черното слънце е травматично за ума. Желанието „да останеш себе си“ утежнява контакта с Бездната. Единственият вариант е да sync-неш с чистото отсъствие и да станеш него, за да можеш да умреш за всичко. Тъй като основния страх от „срещата“ с Черното слънце е, че то дехуманизира, индивидът би следвало да се запита: „Колко силно искам да остана човек?“
Не може да има никакви илюзии – това е най-трудното нещо, което може да бъде направено на този свят. Завявам го с пълна отговорност.
От гледна точка на дуалната решетка, Черното слънце е чистото безпристрастно и тоталноунищожение, защото то занулява съзнания от Соларната платформа. То може да предизвика пълен ужас за неподготвения ум, който на свой ред да оцвети преживяването като най-големия си и радикален кошмар. Това е закономерно предвид, че ума предпочита да „подобри“ една система от убеждения, за да работи тя „по-добре“, вместо да умре за нея. Който принцип е проявление на вечните му илюзии, водещи до още цикъл. Енергията на Бездната обаче идва, за да разруши всичко изцяло, след което следва истинска трансформация, а не просто поредната промяна.
Най-добрата илюстрация на всичко описано отново може да бъде открита в трилогията „Матрицата“. В нея се проследява траекторията на едно съзнание, което е тръгнало по пътя на собственото си освобождение.
Томас А. Андерсън е заспал бот, който си задава въпроси. Той тръгва от света на историята търсейки (механика, която разглеждах наскоро). Това е визуално ознаменувано още в първата сцена с него, в която аудиторията изначално се запознава с този персонаж. От монитора на Томас кудкудяка вестника „An-Nahar“ (в превод „Утрото на деня“), насочвайки подсъзнанието на зрителя към образа на светлината. С това се намеква, че съзнателния фокус на героя е водещия (нещо, което ще се промени чак след 3 филма).
Впоследствие всички виждат пътя на Томас, който в края на първата част се превръща в „Нео“. Дотук „нищо ново под Слънцето“ (да, смисловата игра на думи е умишлена) – матрицата го е виждала 5 пъти преди сегашната му версия. Преди края, обаче, наистина се случва нещо знаменателно. Нео буквално влиза в Смит, защото вече има по-висок ред разбиране за кода и го унищожава отвътре.
В далеч по-интересната втора част Смит обяснява, че в резултат това е променило вътрешните му настройки, той да бъде асимилиран от бинарната архитектура на mainframe-а. Ето защо той благодари на Нео, че го е освободил и той вече не е агент.
От друга страна обаче, това отнема програмното му предназначение, което той самия превръща в нов смисъл на собственото си съществуване. Смит води кратък монолог за „целта“ като концепция и най-вече – нейната липса в живота му (поради която той иска да отнеме същото от Нео). В контекста на настоящия материал „целта“ е метафора за разстоянието. Разстоянието създава „2“, което пречи за връщането към Точката, към Първичната частица. Де факто – от самото начало на своята трансформация бившия агент иска да избие „целта“ от главата на многоуважавания от него г-н Андерсън. Той не иска повече „2“, още истории.
Де Факто Смит е imprint-нат от кода на свободата на Нео в края на първата част, което го превръща в странен меланж. Той се превръща в проводник на нещо трето, с което самия Архитект не може да се справи (заради което Нео отива в Градът на машините в последната част). За целите на геометрията в илюстрацията – той е инстанция от „по-висока плътност“, която не може да бъде спряна от бинарния свят на mainframe-a.
Връщането към Нулата във физическата платформа се изразява в графична текстура имитираща разтваряне и асимилация – всичко да се върне отново към едно-и-същото (така няма да има различни истории/цели). На сюжетно равнище това е изразено в поглъщането на самата матрица от Смит – неговото безкрайно копиране в различните фрагменти, връщайки ги обратно към Нулата. Това е функцията на Черното слънце.[43]
И ако сценаристите бяха позволили това да се случи във втора част, щеше да има само два филма :)
Интересното в по-голямата рамка е, че първо Нео в известен смисъл „асимилира“ Смит, след това Смит се опитва да асимилира Нео в „Презареждане“ (успявайки в „Революции“).
Времето на Нео, обаче още не е настъпило. Той има да извърви още много по пътя на собствената си митология. Когато излиза от матрицата обаче (след битката си с копията на Смит), той казва, че е чувствал как умира – все едно е бил в коридора (от първия филм), когато бива прострелян от Смит. Точно защото това е сблъсъка с Нищото. В „Революции“ Смит казва: „the purpose of life is to end“, с което отново прави препратка към идеята и факта, че той е нейния носител. Разбира се, при първия опит за асимилация на Нео в „Презареждане“, той още не осъзнава, че това наистина е „inevitable“(както Смит винаги му е казвал)... – дооо края на третата част, когато в крайна сметка го разбира :) Точно затова и Нео му казва: „You were right, Smith. You were always right. It was inevitable.“
Нещо повече.
Тя се превръща в историята на другите, защото те започват да я репликират от уста на уста, от клавиатура на клавиатура и те самите искат да се превърнат в историяТА[44] – да станат и те бого... ъм, пардон – „свободни“.
Впоследствие Нео разбира, че функцията на Избрания е да рестартира матрицата, което е още самсара. Той отказва да направи това (kudos!) и продължава да следва историята си, водеща го към истинско освобождение. По пътя обаче, трябва да се освободи от новата си самоличност на „Избрания“, защото, това е позиция подадена му от шахматната дъска. Това вече бе обсъдено по повод на идеята, че изборът винаги води до още светлина и история, които поддържат матрицата. Тъй като „Избраният“ е продукт на избора между синьото и червеното хапче – той няма как да доведе до нещо различно от още рециклиране (серийното унищожение на Цион). При подобни параметри – макар привидните сили на Нео да го поставят в йерархична позиция над всеки жив човек в или извън матрицата – това все още не го прави свободен.
Ето защо персонажът на Киану Рийвс тръгва на последното си пътешествие.
Казвам „персонажът на Киану Рийвс“, защото на този етап (края на „Революции“) той не може да бъде наричан нито „Томас Андерсън“, нито „Нео“. Той също се превръща в нещо трето. Той дори губи очите си (вече коментирано), защото се налага да пусне всичко, което знае, вижда или мисли. В собствената си тъмнина, той вижда светлината от която е изплетена „истинската“ физическа реалност.[45]
Вече си в Града на машините, филм numéro trois.
Персонажът на Киану Рийвс стои пред самия ИИ, управляващ и матрицата, и соларната платформа. Разбира се, той „изобщо“ не прилича на Слънце...
Започвам ли най-накрая да придобивам някакъв sense?
Соларното е винаги зависимо от цикли. В началото машините оцелявали от слънчева светлина(отчасти именно защото тя е информация); после се приспособили и започнали да се захранват от енергията отделяна от човешките същества в кувьози. Машините са започнали да паразитират върху хората, точно както преди това хората са паразитирали върху машините. Един и същ loop – различен носител на съзнание. Точно както Смит сблъсква Нео с Нищото и както Нео сблъсква Смит с Нищото.
Bottom line.
Бялото слънце (Всичко Което Е) в Града на машините не може да спре Черното, което го разяжда отвътре (в лицето на Смит). Персонажът на Киану Рийвс е представител на Всичко Което Е, но въпреки това е единственият, който може да балансира уравнението със Смит, защото е познал енергията на асимилацията и знае какво следва да бъде направено. Той иска мир, а не победа, което го прави готов за финалното му посвещение. Той вече знае, че трябва да пусне и двата полюса окончателно, което е и последния му „избор“.
Разбира се, това автоматично „та праи да умиргаш“, защото като пуснеш 2 неминуемо се превръщаш в 3, след което, ако решиш, се връщаш към 0 (и то не „нулата“ от бинарната редица „0 & 1“). Заради което той се оставя да бъде асимилиран от Смит.
Представително за казаното е една доста многоизмерна сцена, която не може да бъде обяснена наведнъж и не се вмества много в линеен език.
Което няма как да попречи да го направя, разбира се :)
Нека започна с това, че „Нео“ (уморих се да го наричам „персонажът на Киану Рийвс“) се бие с онази версия на Смит, която преди асимилацията е била ед1ницата, наричана от хората на матрицата „0ракула“. Обясняващо странните бръщолевения на Смит into the pit[46], както и усещането му, че „вече е виждал това“ и (впоследствие когато идва на себе си) че е измамен поради което. Аудиторията се убеждава окончателно в обстоятелствата след като накрая в утробата на битката между „Нео“ и Смит остава само Оракула (ето ти и снимка, Тома Неверни, непомнещ добре филма!).
Намирам за подходящ хумора в „Презареждане“, когато Архитектът прави снизходителен коментар по повод името ѝ – навярно защото то е твърде човешко. Съвсем съзнателно символично я нарича „Майката“ (0) на матрицата, обаче, докато той се себеопределя като „Бащата“ (1). Затова и за ролите са избрани черна актриса и бял актьор – за да се подсили същата архетипна дуална динамика (wink).
Оракулът е програма от света на машините, която е осъзнала, че за да има матрица, трябва да има дуалност в човешкото битие в лицето на избора. Ако ли не – системата просто не сработва и буквално – няма стабилна матрица. Тъй като изборите не променят нищо в човешкото преживяване, обаче, матрица все още има благодарение на това.
Оракулът повтаря на няколко пъти, че „не можеш да видиш отвъд избора, който не разбираш“. Самата тя не разбира изборите си в това последно рестартиране на матрицата и затова не може да види смисъл в outcome-а.[47] По тази причина по време на финалната си битка Смит знае, че краят идва, но не може да го разбере (защото следва историята си от позицията на Оракула, която е самата 0 на матрицата, а тя не може да бъде асимилирана така цялостно). Така той продължава програмата за асимилация като енергията на черното масло, което просто поглъща и разрушава структури.[48] На ниво сценарий тук се вижда как няма 2, има само 1 (Смит), който обаче носи код и от дуалната нула на матрицата (0ракула).
„Нео“ се заключва през Нулата, която има двоен съвпад в лицето на Смит и Оракула (дуалната 0). Смит и „Нео“ са като 2 страни на уравнение – едната не може да съществува без другата, запазвайки досегашния формат. Черното и Бялото слънце са в константен feedback loop (като символа vesica piscis[49]). Въпросът е, че в уравнението има замесена и трета гледна точка, която се превръща във врата (3 води към Истинската Нула). Ако обобщя символично – „Нео“ преминава през 3 етапа, а Смит съдържа 3 по друг начин.
Така „две тройки“ („Нео“ и Смит) се сблъскват. Ето защо в трета част всички избухват в светлина:)
И „Нео“, и Смитовците
„Нео“ се връща обратно към Нулевата точка, като преди това визуално не е пропуснато да се натрапи модерната репрезентация на някаква крусификция с кръста и всичкото му...
Което идва отново да напомни мотива отработен още в първите два смислови блока на „Матрицата“. Забележи отново, че случващото се е от света на идеите, защото е направено от светлина.
Персонажът на Киану Рийвс е единственият, който постига освобождение. Той изхвърля всичката светлина, всичката история и угасва, бивайки асимилиран от Нулата.
Респективно, матрицата се рестартира. С изгрев – за да не забравиш случайно, че светлинатазакотвя реалности и е свързана с поредния цикъл...[50]
Нищо особено не е променено в самата матрица. Оракулът (дуалната нула) се радва на играта си, а малката пикла от индийски произход сигурно ще е новата ѝ версия (във филма я наричат „потенциал“). Всички роли са предвидени, работещия механизъм има нужда от колелца, които да го движат. Тънкостта е, че тези, които искат да излязат от виртуалната илюзия – вече могат да го направят, но това няма нищо общо със свободата наистина – просто в Цион става дума за цикъл в цикъла. Но все пак – правилата са трансформирани, което е новата реалност в резултат от превръщането на 3 в 0. Това е митологичното пътуване на героя разказано на модерен кинематографичен език.
Инак, погледнато реалистично – трилогията завръшва, както и започва...
В началото Томас Андерсън спи пред монитора си, който известява утрото. В края на „Революции“ това утро дава края на митологията, която е обречена да се завърти отново. Всичко започва и свършва в светлината – again and again... Поне в матрицата, защото в реалния свят (на сюжета) – небесата все още са забулени в тъмнина. Тя е довела до колективно потъване в несъзнаваното на човечеството и до окончателната победа на машините, които са огледално отражение на моделите на техните създатели.[51]
„Матрицата“ е велика трилогия, защото представя митологията на циклите и съдържа артистична интерпретация как изглежда излизането от тях. Филмите напомнят, че освобождението е индивидуално и че има няколко етапа, които изглеждат като финални, но всъщност не са. Крайната идея на съзнанието е геометрията да стане толкова компресирана, че да се върне до Първичната частица, имплозирайки.
По-рано казах, че това е най-трудното нещо, което може да бъде направено на този свят. При навлизането в Черното слънце го има сковаващия страх, идващ от Соларния свят, защото виждаш как личността ти се разрушава тотално (точно както казва, че се чувства Нео при първия опит да бъде асимилиран от Смит в „Презареждане“). Всичко, което е имало значение, вече няма никакво такова. Не можеш да намираш „радост“ в нещата, които са те радвали преди, да не говоря, че не можеш да намираш радост в нищо – защото няма дефиниция за „нещо“, а когато няма дефиниция за „нещо“ – нищо не може да ти носи радост или тъга – защото си извън рамката на дуалния свят. Виждаш как радостта е илюзорна точно колкото тъгата, виждаш как т. нар. „позитивно“ е балон, точно колкото е и „негативното“. Защото те винаги се редуват – никога не е само едното – черно-белия код го изисква. Това е вечна гоненица. Не можеш да имаш щастие без нещастие. Това е очевидно дори на ниво език. Иначе щеше да има само една дума. За да има концепция – съществува нейна опозиция, опорни точки върху които да се дефинира огледалното. Когато се живее на автоматик, това създава радости, скърби и още цикъл.
На по-достъпен и масов език, мога да го нарека „изначалния проблем с премигването на пиксела“, който споменах на по-ранен етап в текста с червено.
Съзнанието в платформата е премигващ пиксел. Всяка една съпротива спрямо това и всеки един стремеж дуалната история да бъде запазена в крайна точка (например „искам само щастие!“) – ще се отрази зле на играта ти. Най-малкото всички физически проблеми на тялото могат да бъдат обяснени със затлачване и спиране, дължащи се на навици и мисловни модели (от каквото и да е естество; например „искам само щастие!“). Те обикновено действат компенсаторно. Ако искаш „само щастие“ – очевидно ти го нямаш в момента и командата, която изпращаш към mainframe-а е, на „нямане“ (директна заявка за диабет). Защото само настоящия кадър определя „следващия“ – нали помниш? Всичко е отделни кадри без връзка помежду им.
Не забравяй, че черно-бялата платформа е само това – платформа. На ниво механика тя позволява режим на функциониране, който да не е базиран на две свързани точки. Два кадъра чисто технически нямат връзка помежду си – те са напълно отделни. За физическия ум това се транслира до концепцията „да си Тук и Сега“, или по-точно казано – да умираш за всичко във всеки един кадър, в който решиш да скочиш. Ти буквално мигаш в реалността като пиксел. Разигравайки правилно и съзнателно тази динамика – това създава 3-тата позиция на „квантовия наблюдател“ от която пък можеш да се върнеш към Черното слънце.
Това предполага състояние на любов. Разбира се, за да няма фатални грешки, тук веднага искам да обясня какво влагам в тази дума.
За мен любовта не е нищо друго освен липса на причинно-следствени връзки.
След дългогодишно вникване в проблематиката и дълбоко потъване в платформата и нейната геометрия, открих за себе си, че когато няма реакция базирана на „действията на някой друг“ – остава само връзката – от Искра към Искра без „субект“ и „обект“. Защото само така Искрата може да се прояви. Ако бъде себе си no matter what. В противен случай всичко остава на нивото на дуалната игра на светлина и тъмнина, играта на отраженията, коментирана по-рано. Докато има огледало – няма любов, защото все още има причинно-следствени връзки, които лежат на нивата на рефлексията. Реакциите, промените – всички те са отразителни и циклични, затова „любовта“ във взаимоотношенията се проявява циклично и преповтаря вътрешните нагласи и блокажи, които другия просто ще отрази поради природата си.[52] Това е причината и защо много мъже и жени не разбират „как правят едни и същи грешки в любовта“. Те просто не осъзнават, че това не е любов, а двустранна емоционално-психологическа дифузия с фиксиран срок на годност. Когато няма причинно-следствени връзки има само пространство (Ин), което може да бъде запълнено с произволно балансирано съдържание.
Точно както се нанасят специалните ефекти в киното. Те се снимат първо на зелен фон, след което на негово място се наслагва произволен prop. Днес това променя и начина по който се снима един филм, защото много често – например, поради разминаване в графиците на актьорите – последните снимат сцените си сами, поотделно. Впоследствие това се прави с всеки един актьор участващ в отрязъка и се сглобява така, сякаш има нормално заснета, консистентна сцена и различните персонажи наистина комуникират едни с други.
Това съдържа 2 метафори.
Първата аз самият осъзнах след като разбрах от Андро, че в алхимичната традиция, непроявената светлина на Черното слънце бива частично канализирана от зеления спектър в разложената от призма бяла светлина. Де факто – когато „светлината“ на Черното слънце бива специфицирана в платформата – тя се визуализира през зеления спектър. Иначе тази „светлина“ си остава невидима(не бяла). Дори това самò по себе си отваря множество врати като, разбира се, предлагам да се абстрахираш от най-повърхностната касаеща цвета на сърдечната чакра.[53] По някакъв начин обаче, зеленото наистина корелира с концепцията за свързване/любов, която идва от Източника. Ето защо именно зеленият екран се ползва с функцията на носител на пълния потенциал (който в киното се нанася post-factum).
Между другото, това най-накрая обяснява и storytelling-а зад комиксовия герой Green Lantern, който буквално създава неща с мисъл-форми, имащи физическа плътност. Той ги визуализира с магически пръстен излъчващ зелена светлина, даваща материалност на всяка структура визуализирана от носителя му.
Соларната платформа (в лицето на Бялото слънце) бива погълната от Черното слънце, което е представено метафорично чрез неговия цветови носител в света на историите (зелен) и най-характерното слънчево животно – лъвът (напомняйки на алхимика, че все пак става дума за (Черното) слънце). На практика, ако човек разбира символите, тази картина е просто друг визуален начин да се предаде смисъла зад vesica piscis.
Втората метафора на зеления екран е, че пред него си сам и не съществува нищо друго. В тази ситуация – всички останали биват проектирани. Това кореспондира директно с идеята за Първичната частица, която е единственото (не)съществуващо нещо. Всички структури съществуват вътре в съзнанието на преживяващия и биват рендирани от платформата през неговата собствена Искра (която е единствената с генериращи свойства).
Така или иначе интересната кореспонденция, която тръгна като нишка тук е връзката Чернослънце/зелен цвят. Има някаква странна корелация между черно и зелено. Това напомня на кода в самата трилогия „Матрицата“, който така или иначе стъпва на реалните стари компютри (тип „Правец“, например). В по-рано споменатия „Doctor Strange“, където идеята за Черното слънце бива демонизирана за пореден път, се забелязва и използването на зелен камък, който да опитоми именно тази енергия. Иронично, дори в рамките на сюжета, той отново е свързан със светлина – не само защото буквално излъчва такава, но и защото това е именно „камъка на времето“ (което вече обясних, че е светлина), който е съхраняван в медальон с формата на... око :) Накратко – забелязва се заигравка със същата цветова комбинация носеща подобни смислови тропи чрез различни сюжетни обстоятелства.[54] Синхромистично, това казва, че става дума за архетипно отражение на реално съществуваща зависимост, просмукваща се и на ниво технология чрез нашите компютри.
Когато започнах да виждам всичко в цялост за пръв път, реших да изгледам цялата трилогия отново, с нови очи.
Какво бе смайването ми, когато съвсем първия кадър от „Матрицата“, буквално след заглавието на филма, е... мигащия зелен пиксел...
↑
Click me :*
ПУААААА!
Първичната частица в нейния цветови код, literally под формата на квадратен премигващ пиксел – цялата компресия на смисъл в един-единствен shot. Премигващият пиксел напомня за състоянието на съществуване и несъществуване едновременно (на което се крепи цялата платформа), а цветовата комбинация подсказва кое прави това възможно.
Ето защо за мен „Матрицата“ е най-пълната и завършена поп-културна митология на новото време. Тя е пълната компресия на несъзнаваното и буквално може да каже всичко само с 1 кадър, ако можеш да го видиш – началото е и края. Трилогията разказва пълната митология на Черното и Бялото слънце, какво се случва с останалия виртуален свят и онези излезли от него.
Естествено въпросът винаги е бил: „какво е да изживееш всичко това?“
И на мен ми се наложи да преживея отчасти процеса.
Разбира се, ще разбереш за това след рекламите... :D
Ню ейдж пропагандата за „светлина“, „възнесение“ и „още ДНК“
All levels of ascension involve letting go of things that hold you back.
― Lenon Honor
... Защото те наистина са лъскави като „реклами“. Светът на езотериката е пълен с тях, а broadcast-а им е от световен калибър. Затова нека направя бърз „преглед на печата“ и хвърля още малко светлина върху светлината, изхождайки от смислите зад сеченията положени дотук :)
Ангели, архангели, господари на кармата, въздигнатите учители, същества постигнали космическо озарение и тъй копнения ass-centiooooooon :) The whole gang is here!
Всичко обгърнато в многоизмерна светлина: много любящо, много искрящо, много пулсиращо, много единно и меко като розов пух напръскан с вода от жасмин. Както виждаш набляга се, че всичко е по МНОГО. И ааах, колко приятно е в тези светове, иииих колко сладко е всичко, и еееееех... какъв балон е то! :Р
Звучат точно като реклами – пълни са с точно позиционирано осветление, слогани и обещаващи персонажи, които ти предлагат нещо. Но после, както живота сочи, отиваш – купуваш си продукта – и той се оказва с хранителните качества на нафталин.
Така че нека ти кажа сега за светлината... :)
And I’m the ambassador of chill saying all that follows – ignore the exclamation marks.
Всъщност какво да кажа повече за светлината – аз не съм спирал да казвам неща за нея от цяла статия насам – duh!
Не бе, правя си майтап с теб – има още 60 стр. какво да се каже по тоя материал, алооо – ахахаха!
Глей ся кфо стаа...
Ще започнеш да откриваш този мотив във всичко, ако започнеш да се вглеждаш внимателно. Особено в популярната езотерика. Ню ейджът сякаш съществува, за да оправдава и поощрява ходенето към светлината. Само че на този етап всичко свързано със светлината започва да придобива все по-ясен смисъл (и, надявам се, аромат).
Няма значение дали светлината е физическа, „духовна“ или интелектуална – функцията ѝ е една и съща на всички равнища. Казаното дотук важи, най-вече поради факта, че самите ню ейджъри настояват, че всичко във вселената е направено от светлина. Затова и тъмнината била просто „нееволюирало добро“ и т.н. :))
Ето един параграф по който постигам съгласие с тези хора – т.е. има консенсус по един много важен въпрос – базовия. Всичко е светлина. Нищо е „мрак“.[55]
Функцията на светлината е фиксираща – без значение от мащаба на пространството с което работиш или скоростта на информацията в него. Където има светлина, има история, има морал (в случая с по-високите плътности – вселенски такъв), има структури. Точно по тази причина Светлата полярност има много специфични идеи за това „как трябва да бъдат нещата“. Тя има цели класьори с „трябва“: „това трябва да направиш така“, „така каза, че трябва Благочестивия“, „така повелява канона“. Иначе казано – има много порцелан за счупване в тези среди и обикновено именно тези хора са в постоянна битка с някаква „тъмна сила“ (абстрактна или конкретна). Просто защото се борят с толкова много неща в живота си и има толкова модели за премахване (което е едно и също). Където има „трябва“ има структура, история, agenda. Затова в „ченълинг“ трансмисиите ще откриеш безброй „трябва“ и „има нужда“ – в крайна сметка това са аспектите на една организирана хранителна верига. Защото нуждата съществува само в света на историите. Няма нужда от нищо в единното съзнание. Това са narrative-и на поучение и насаждане на училищно-неделна нравственост. И за съжаление така е изграден модела на ученето, който познаваме – трудно е да се отърсиш от него, ако това е единственото, което познаваш. Външно наложената дисциплина, мисионерското служене и т.н. са модели на контрол и самоконтрол на собствената ти енергийна система. Нуждата винаги е лична и затова който я проектира навън – има лични интереси. Който има нужда от колективно насочени меми се нуждае от установени структури и рамки все по някаква причина.[56] И в този ред на мисли Светлите мисионери са типичен представител на Бялото слънце, на фиксирания свят, в който те вярват тооолкова много, с бетонирания им морал разделен на безброй „трябва“ и „не трябва“. Точно по тези причини те нямат никакво чувство за хумор, именно поради което си налагам вече цяла глава да бъда експлицитно саркастичен! Всичко е „свещено“, и поради това всичко става изключително сериозно, защото човечеството е в „постоянна криза на духа“ и тези неща „трябва бъдат адресирани с голямо внимание“. Не шеговито, ЯСНО?! ТОВА СА СЕРИОЗНИ НЕЩА!!!
:))
Нито свещеника, нито ню ейджъра биха се изсмяли на виц за исус, защото всичко е в изключителен морално-нравствен коловоз. Всичката екстремна закостенялост – без значение дали тя се проявява на ниво хранене, философия, начин на живот, идеология или др. – е поради твърде много светлина и установеност. Респективно тези хора почитат светлината и Слънцето, обичат да носят бяло and so on – защото това фиксира. Когато си фиксиран ще търсиш онова, което да оправдава фиксациите ти и да те фиксира още повече. Явно поради това художниците на всички образи на „възнесените учители“ подсъзнателно ги изобразяват с широко отворени до оцъклени очи и зад тях винаги има нещо, което „свети“. Я галактическото слънце, я някой от „лъчите на творението“, я самия фотонен пояс... Посланието е, че те работят със законите на структурата, с проявеното, затова в окото трябва да навлиза максимално светлина.[57]
Любимецът ми в твое крайно дясно е другарят Ел Мория, който буквално е изтръпнал от светлина и едва ли е разбирал шега в цялата си фиктивна биография. Обичам оригиналната му версия, където това личи по-ясно :)
Накратко – структури в историята винаги има и докато съществуват въпросните фактори – тя ще бъде част от един безкраен кръговрат, който по никакъв начин не се променя нагоре из нефизическите плътности (освен че става още по-брутален, защото там се разкрива чудовищния scale на всичко това). Където има истории, където има светлина – има още геометрия.
Всъщност всичко в по-високите плътности е геометрия с още по-неизмерима сложност, защото проявеното лежи на математически зависимости поради матричния си характер. Така че не е учуууудващооо, че реалността е холограаафска, фрактаааална и т.н. (уаааау). Напротив, това е закономерната ситуация предвид природата на кода. Това е дотолкова важно, че от всичко останало на света масоните са решили да бучнат именно „G“-то (за„geometry“) в средатана инструмента, с който Великия Архитект на вселената (техен термин) е инженирал сътвореното. Затова и масоните са зидари, защото става дума за градежи, за структури (на контрол), за полагане на решетки, за проявено.
Точно това е причината поради която всичко в ню ейдж медитациите е свързано със „свещена геометрия“, създаването на меркаби около теб, визуализация и активация на сложни фигури в светлинното тяло и т.н. Затова и мантрата им е „любов и светлина“. Защото както често се оказва любовта никога не е безусловна, а си остава дуална[58], а светлината фиксира този режим. Защото любов може да има само ако си преминал през Бездната, в която няма субект и обект – на практика – точно обратното на това, което ти се казва. Любовта и светлината нямат нищо общо. Защото светлината създава причинно-следствени връзки и още геометрия, а любовта е тяхната липса. Единствено без causality имаш шанса да се свържеш от Искра към Искра в будния живот. И това е любов. Което не е „да преживееш Единството“ – друга недоразбрана ню ейджърска мантра.
Вече съм коментирал, че има разлика между постулата: „Всичко е Едно“ и „Всичко е Едно-и-Също (Нещо)“.
Първото е представително за света на историите, за Всичко Което Е. То все още предполага разделение и азовост, защото се казва, че има отделни части („Всичко“), които обаче могат да се преживеят и „като Единство“. Поне това е сублимното послание по начина по който е формулирано то заради механиката на езика. Отново има дуално послание, има две неща – имаш „Всичко“ и имаш „Едно“, макар самата сентенция уж да претендира да казва точно обратното, бивайки носител на холистичност.
„Всичко е Едно-и-Също (Нещо)“ е най-безобидния начин да кажеш на дуален език, че в Източника няма разграничения, което само по себе си обезсилва смисловото наличие на „всичко“ и „едно“ в израза на ниво синтаксис. Всичко е едно и също нещо – Искрата, която нося „аз“, е същата Искра анимираща „теб“. Не просто че те са „част от Едно нещо“ („Всичко е Едно“), а че те самите са едно-и-също нещо. Има важен нюанс, който е по-близко до концепцията.
Разбира се най-лесно е просто да кажеш само „Едно!“, но тогава никой няма да те разбере за какво по дяволите плещиш, нали така? Защото няма дори минимален контекст. Дори аз, който разбирам това за което говоря, ако те видя по улиците да ми крещиш истерично „Еднооо!“ бих ти зашлевил един цигански шамар. Щот дет се вика – nigga, you just went full retard.
Освен това не става дума за „Едно“, а за Нула.
Но да не прекалявам с лигави отклонения, защото би следвало да си продължа мисълта за любовта (за протокола – осъзнавам противоречието в изречението).
Любовта, която живеем днес е обвързвана с още истории, с още структури, още проявено, още причинно-следствени връзки и тази геометрия не се променя нагоре в плътностите. Просто естеството и мащаба там са толкова огромни, че човешкият ум (инжениран за специфичното ограничено преживяване тук на Земята) – не може да разпознае модела и затова бърка, че това е свят изграден на „други принципи“. Де факто става дума само за липса на информация за тези структури.[59] От което идва и романичното в цялата история. „Там е толкова добре, тук е толкова зле.“
Мне.
Нека ти кажа какво мисля към момента.
Мисля че цялата пропаганда „нагоре“ към възнесението не работи за теб. То се съдържа дори на ниво език, ако замениш някои непроменящи звученето букви в „ass-sention. В превод:„да си пратиш задника (по дяволите)“.[60]
Като цяло в това може да бъде открита много „духовна логика“ (ха-ха) на база всичко казано дотук в комбинация с някои мотиви, които могат да бъдат открити в човешката митология.
„Нагоре“ има разширяване на съзнанието. Още информация, още преживявания, още игри, още рециклиране, още цикъл (дори боговете на Олимп водят войни). Отново – всичко е на рекламния принцип – там си „по-голямо и всесилно същество“, можеш да си Създател/Дизайнер на цели галактически Игри (подобна на тази) и има още и още истории. Представи си го като една огромна галактическа корпорация, която само расте. Поради това има още повече структури, още по-сложна, многоизмерна и фина геометрия, от която се излиза много по-трудно[61], защото се изисква много по-голям level of sophistication.
Тук обаче, онова на което се базира земния експеримент е с тесерактна форма.
И сега следват малко метафори и не съвсем.
За целите на консенсусната илюстрация, нека кажа, че хиперкубът е „най-простата единица код“, с която може да се напише реалност. Респективно – колкото и сложно да е дори това – тя е най-„лесната“ за „хакване“ от всички геометрии и излизането извън „виртуалната симулация“ тук е много по-вероятно. Това обяснява защо всички трансмисии тип „ченълинг“ заклеймяват случващото се на планетата като формат – защото никоя корпорация не иска да губи ресурс и отгоре на всичко да дава пример на останалите „как се прави“. А решетката тук позволява именно това – реално освобождение, а не още цикъл „нагоре“, който просто ти дава „повече права“ да си играеш на реалности.
Така че чуй за другата възможна посока.
Тя е отново по вертикалата, но в долната ѝ точка. Надолу (или по-коректно казано – навътре), към подземния свят – онзи, в който всички митологични герои слизат, за да се трансформират. Към Черното слънце. Това е древната метафора за връщането към Първичната частица, която е единственото, което съществува и благодарение на която Всичко Което Е може да бъде. Дори само разбирането на този формат може да предложи ново разбиране на същото нещо – колкото по-нагоре – толкова по-широко, толкова повече истории, достъпа става все по-голям и това е опияняващо.
Колкото по-надолу – толкова повече умиране за всички истории и завръщане към Искрата, към Точката. С това умират структурите, няма повече геометрия и битпазари.
Докато така промотираното „разширяване на съзнанието“ неизменно е свързано с още преживявания, светлина, информация и геометрия – завръщането към Точката е колапс навътре и изчезване от света на историите. Това е descent в света на тъмнината, където всичко става неопределено и нефиксирано. И колкото повече светлина излъчваш там, толкова по-бързо тя ще изгасва, защото в това „пространство“ няма как да има проявено и фиксирано.[62] Иронично, връщането до точката минава през разширяването на съзнанието, защото сблъсъка с „по-голямата картина“ е необходим, за да проумееш, че най-доброто е да се отървеш от нея :)
Това води и до етапа, в който ясно се разклоняват два пътя, два типа митология.
Едната води обратно към Източника, изоставяйки всички истории, а другата до разширяване на съзнанието/историята и растеж в плътностите.
Де факто Висшият Аз може да избере да се слива с все по-голямата медуза (нагоре и нагоре – не е ясно точно „колко“ и има ли това край), да създава Галактически Игри – и въобще – каквото проявената вселена може да предложи... Не е ясно и обаче, дали въпреки безкрайното си разнообразие, тя може да предложи нещо, което да не е базирано на цикъл. В гностически термини – това е потъване в архонтската игра. Посоката „нагоре“ винаги е свързана с още светлина, с още информация, с повече творение, тя е играта на онзи, който иска да създава и да бъде „бог“. Това е валиден път. Истинският въпрос тук е „докога?“. Колко дълго преди да видиш модела и това да те изхвърли на някоя планета с по-опростена геометрия като Земята през която можеш легално да излезеш от корпоративната игра?
Изначално назовах траекторията на освобождението „надолу“, защото един от вариантите за излизане е през черната дупка намираща се в центъра на планетата.
Хлъц.
Това е огромна тема, в която няма да се впускам сега, но в центъра на Земята има черна дупка[63], което знам от няколко лични преживявания и потвърждения от странични източници, последния от който беше 5-тата книга от поредицата на Чинамар за Вътрешната земя (в която той казва същото).
Черните дупки са представителни за функцията на Черното слънце, но служат в контекста на Всичко Което Е. Те са единственото „нещо“, което поглъща светлина и материя и поради това някои от тяхмогат да бъдат ползвани за изход.[64] В древните мистерийни традиции това се е знаело и в Египет, например, когато са се кланяли с чело до земята, те не са го превели в смисъла на почит пред някой, а като символ на връзка на епифизата с онова, което е под земята – истинския генератор на всичко. Т.е. поклона е бил символ на връзка с траектория надолу/навътре и не е бил тъждествен на external worship. Впоследствие, разбира се, това се променя и губи като митологичен мотив.
И как не!
Та кой би искал да бъде „нищо“ във вселената на безкрайните неща? :) Самият storytelling на платформата те отдалечава от Нищото!
И в същото време всеки от галактиката се избива да бъде тук, даже места вече няма и се влиза нелегално :)
Това на пръв поглед е парадокс, защото форматът в тяло е изключително ограничаващ. В „Навлизане в платформата“ съм описвал как Егото може да бъде разгледано като пясъчен часовник. Действителният обем съзнание е много по-голям, но може да се просмуче през много тясна тръба в тяло. Познах илюстрацията на това набутване в тяло в началните кадри на една кошмарна екранизация на иначе много стойностно anime – „Ghost in the Shell“:
Съзнанието буквално навлиза от тръба бяла светлина вградена в решетъчен куб (за справка гледай промеждутъка, в който се прави киборга – от началото до излизането на заглавието на самия филм на екран) :)
Когато „душата“ на героинята във филма навлезе в тяло, на лицето ѝ се появява червена мрежа (заземяване в земната решетка) и ѝ се казва ключовото: „сега очите ти ще се отворят“!
Програмата навлиза окончателно с първото нахлуване на светлина
Разбира се, по същата писта се излиза и след физическия живот, което е причината да се говори за „тунел от бяла светлина“ от всички преживяли някакъв формат близък до смъртта.
Този мотив е толкова универсално разпространен в човешката история, че е хванат дори в картина на Бош няколко века преди модерния свят
Все пак нормално е рутинната процедура да въвлича връщане оттам откъдето си дошъл :)
Светлина преди да дойдеш тук, светлина докато си тук, светлина след като умреш... Няма отърване!
Затова и варианта надолу към тъмното противоречи на всичкото статукво, което му придава нова доза симпатичност. Все пак българина е роден да прави наопаки :)
Какво да кажа за факта, че самия ти си светлина, точно както ти казват и всички ню ейджъри!
Да! Отново постигам съгласие с тях!
Твоето ДНК е направено от светлина и отново ню ейджърите ще са първите, които ще ти потвърдят това и ще започнат да ти говорят за „още светлинни нишки“, които „трябва да бъдат изградени“ and shit. В посоката „нагоре“ има още по-обвързващи аналози на ДНК и затова се говори за „още нишки“. Обикновено нишките са тези, които дърпат крайниците на куклата :) Защото нагоре има още история, още информация. Затова и учените вече са открили, че ДНК е информация за всичко.[65] Защото тя е светлина, а вече уточних, че двете са едно и също![66]
Забележи философската тенденция в ню ейджа вместо геометрията да става все по-проста, тя да се комплексира още и още. Защото единствения начин духа да се lock-не към матрица във физически формат е, ако той се набие в хиперсгъстена светлина с определени параметри (каквато ДНК е).[67] Тя е физическия конденз на всички теми и истории, които душата иска да преживее с този си account – компресирани мисловни модели, потенциални болести и способности, таланти – всичко към което се чувства привлечен като narrative-и.[68] Това е и причината поради която ДНК се изменя най-трудно и всяка една форма на енергийно лечение има проблем да прави трайни промени из нея – именно защото тя е светлинна биотехнология. Тя позволява закотвянето на съзнанието, но тъй като е под голяма компресия ДНК много трудно бива „пробита“ и манипулирана. Тъй като магията винаги се случва чрез тъмнина и угасване, трудно е с тъмнина да влезеш в ДНК, променяйки неща.[69] За целта се иска да има много акумулирана трансформираща „светлина“ от Черното слънце, което не е често срещана черта на средностатистическия екстрасенс.
Ето защо е по-хитро ДНК да се променя с още светлина и именно затова слънцегледането може да излекува много физически оплаквания.[70] Защото ако гледаш Слънцето с конкретно намерение – това ще канализира конкретен ефект, който може да стигне и до ДНК-равнище с достатъчно постоянство. Всичко това е повече от логично, предвид че светлината подобрява и солидизира физическото преживяване.
Също така обаче, малко по малко и го унищожава.
Защото тъй като е светлина, ДНК автоматично е и време. И всички учени вече знаят, че в ДНК е заложена изкуствена програма за определена продължителност на живота. Тъй като е светлинна, ДНК се lock-ва към времето. Затова ДНК-то на хора пътували през време-пространствения континуум се разкапва и започва рязко подмладяване/остаряване – защото се губи референтната точка (разбирай координатната система на account-а във времевата линия се нарушава). И точно това е описано в случая с Дънкан Камерън в „Проектът Монтоук“ и всички останали моряци на „Елдридж“, които се сливат с арматурата на самия кораб. „Плътността“ на ДНК е нарушена (поради липсата на разбиране през 43-та година как се пътува във времето) и геометрията на светлината ѝ започва да се слива с тази на всичко останало (което също е направено от светлина). Когато няма точка на закотвяне, ти ставаш „течен“ и преминаването през кадрите на платформата става хаотично и твърде мултиизмерно, за да може линейното съзнание да издържи на огромните флуктуации. В резултат – дори тялото ти да оцелее – разумът няма да последва примера му.
След като осъзнах всички тези неща някои други парченца от пъзела започнаха да се нареждат...
Преди да ти споделя какво точно „взе да се нарежда“, следва да имаш background и за още едно нещо свързано със светлината...
Няма коментари:
Публикуване на коментар