Той може да прилага тези правила също и в случаи, които още не е сре- щал. Една такава система на възпитанието предаваше на целия живот нещо еднообразно. В течение на много дълги периоди нещата се вършеха постоянно по същия начин. Вярната памет не позволяваше да се яви ни- що, което да прилича макар и от най-далече на бързината на нашия днешен прогрес. Хората вършеха това, което са "виждали" по-рано. Те не из- мислеха, а си спомняха. Авторитет беше не този, който беше учил много, а който беше преживял много и поради това можеше да си спомня за много неща. През време на Атлантската епоха би било невъзможно някой да може да решава върху някой важен случай преди да е стигнал до определена възраст. Хората имаха доверие само на онзи, който можеше да погледне назад върху един дълъг опит. Казаното тук не важи за посветените и техните школи. Защото по степента на тяхното развитие те изпреварват тяхната епоха. И за приемането в такива школи решава не възрастта, а обстоятелството, дали този, който трябва да бъде приет, е добил в своите минали прераждания способностите, които му позволяват да приеме една по-висша мъдрост. Доверието, което се оказваше на посветените и на техните представители през време на Атлантската епоха, почиваше не на изобилието на техния личен опит, а на възрастта на тяхната мъдрост. При посветените личността престава да има значение. Той стои изцяло в служба на вечната мъдрост. Ето защо за него също не важи характеристиката на определен период от време. Докато следователно логическата мислителна способност липсваше още на атлантците/ именно на първите атлантци/, те имаха във високо развита паметна способност нещо, което предаваше особен характер на тяхното действие.
Обаче със същността на една човешка способност винаги са свързани други способности. Паметта стои по-близо до по-дълбоката природна основа на човека отколкото умствената способност и във връзка с нея бяха развити други способности, които бяха също по-подобни на онези по-нисши природни същества отколкото съвременните човешки инстинктивни способности. Така атлантците можаха да владеят това, което се нарича жизнена сила. Както днес от каменните въглища се извлича силата на топлината, която се използува като двигателна сила при нашите съобщителни средства, така атлантците разбираха, как да поставят семенната сила на живите същества в служба на техните технически уреди. Можем да си съставим една представа за това, за което става дума тук чрез следното. Нека помислим за едно житно зърно. В него дреме една сила. Тази сила прави, щото от житното зърно да израсне цялото житно растение, сламка, листа и клас. Природата може да събуди тази намираща се в зърното сила.
Съвременният човек не може да стори това чрез своята воля. Той трябва да посее зърното в земята и да остави на природните сили да произведат събуждането. Атлантиецът можеше още и нещо друго. Той знаеше, как да направи, за да превърне силата на един куп зърна в техническа сила, както съвременният човек може да превърне силата на топлината от един куп каменни въглища в една такава воля.
През време на Атлантската епоха растенията се отглеждаха не само за да бъдат използувани като хранителни средствата също за да поставят дремещите в тях сили в служба на съобщенията и на индустрията. Както ние имаме устройствата да превърнем дремещата в каменните въглища сила в двигателна сила на нашите локомотиви, така и атлантците имаха механизми, които те отопляваха - така да се каже - с растителни семена и в които жизнената сила се превръща в технически използваема сила. Така бяха поставени в движение летящите не на голяма височина над земята превозни средства. Тези превозни средства се движеха на една височина, която беше по-малка от височината на планините от Атлантската епоха и има механизми за управление, чрез които можеха да се издигнат над тези планини.
Трябва да си представим, че с напредването на времето всички условия на нашата Земя са се изменили. Гореспоменатите превозни средства на атлантците биха били напълно неизползуваеми в наше време. Тяхната използваемост почиваше на това, че в това време въздушната обвивка, която обгръща Земята, беше много по-гъста отколкото днес. Дали според днешните научни понятия хората биха могли да си представят една такава гъстота на въздуха, това не трябва да ни занимава тук. Науката и логичното мислене не могат да решат, според цялата тяхна същност, никога нищо върху това, което е възможно или не. Те имат за дача да обяснят само това, което се установява чрез опита и наблюдение. А гореспоменатата гъстота на въздуха е за окултния опит така здраво установена, както може да бъде здраво установен днес един сетивно даден факт.
Също така здраво установен обаче е може би необяснимия за днешната физика и химия факт, че през време на Атлантската епоха водата по цялото лице на Земята беше много по-рядка отколкото днес. И благодарение на тази тънкост, на тази рядкост атлантците можеха да насочат чрез използувана та от тях сила на семената по такъв начин водата, че тя да служи на технически цели, които днес са невъзможни. Чрез сгъстяването на водата е станало невъзможно тя да бъде движена и направлявана по такъв изкусен начин, както това е било възможно през онези времена. От това изпъква достатъчно добре, че цивилизацията на Атлантическата епоха е била основно различна от нашата. И по-нататък става разбираемо, че също и физическата природа на един атлантиец е била съвършено различна от тази на съвременния човек. Атлантиецът пиеше една вода, която можеше да бъде обработена от живеещата в неговото собствено тяло жизнена сила по съвършено различен начин отколкото това е възможно в днешното физическо тяло. Ето защо ставаше така, че атлантиецът можеше да използва по своя воля своите физически сили съвсем различно от днешния човек. Той разполагаше така да се каже със средства да умножава в самия себе си физическите сили, когато се нуждаеше от това за извършване на своите действия. Ние можем да си съставим правилни представи за атлантците само тогава, когато знаем, че те имаха също съвършено други понятия за умората и изразходването на силите в сравнени е със съвременните хора.
Едно атлантско селище - това се вижда вече от всичко описано носеше един характер, който в нищо не приличаше на един модерен град. На- против в едно такова селище всичко беше още във връзка с природата. Ние получаваме само един слаб образ за това, когато казваме: в първите времена на Атлантида - около средата на третата подраса едно селище приличаше на една градина, в която къщите се изграждат от дървета, клоните на които са увити едни в други по изкуствен начин.
Това, което човешката ръка изработваше в онези времена, израстваше така да се каже от природата. И самият човек се чувствуваше напълно сроден с природата. Ето защо ставаше така, че също и общественото чувство беше съвършено различно от днешното. Природата е обща на всички хора. И това, което атлантиецът изграждаше на основата на природата, той го считаше също така като общо благо, както днешният човек мисли естествено, когато счита като частно благо това, което неговото остроумие, неговият ум изработва. Който се запознае отблизо с мисълта, че атлантците са били надарени с такива духовни и физически сили и способности, каквито описахме, ще се научи също да разбира, че в още по-стари времена човечеството показва един образ, който напомня още малко за това, което днес сме свикнали да виждаме.
И не само хората, но също и заобикалящата природа се е изменила в течение на времената. Формите на растенията и животните са станали други. Цялата земна природа е минала през преобразования. Населявани по-рано области на Земята са били разрушени; други са възниквали. Прадедите на атлантците са обитавали върху една изчезнала част от сушата, главната област на която се е намирала на юг от днешна Азия. В теософските писания те се наричат лемурийци. След като бяха минали през различни степени на развитието, по-голяма част от тях преминаха в упадък. Те станаха атрофирани човеци, чиито потомци и днес още населяват определени части на Земята като така наречени диви народи. Само една малка част от лемурийското човечество беше способна да се развива по-нататък. От нея се образуваха атлантците. Също и по-късно стана нещо подобно. По-голямата част от населението на Атлантида премина в упадък и само една малка част от него произхождат така наречените арийци, към които принадлежи нашето днешно културно човечество. Според наименованията дадени от окултната наука, лемурийци, атлатци и арийци са коренни раси на човечеството. Ако си представим две такива коренни раси предхождащи лемурийците и две следващи арийците в бъдеще, получаваме всичко 7 коренни раси. Винаги едната предхожда от другата по начина, както бе посочено по-горе относно лемурийците, атлантците и арийците. И всяка коренна раса има физически и духовни качества, които са напълно различни от предхождащите. Докато например атлантците доведоха до особено високо развитие паметта и всичко, което е свързано с нея, в настоящето арийци те имат задачата да развият мислителната способност и то- ва, което и принадлежи.
Но също и във всяка коренна раса трябва да бъдат преминати различни степени. А именно тези степени са винаги 7 на брой. В началото на пе- риода, който принадлежи на една коренна раса, главните нейни качества се намират така да се каже в едно младенческо състояние; те постепенно стигат до узряване и накрая също до упадък. Чрез това населението на една коренна раса се разделя на 7 подраси. Само че не трябва да си представяме това така, като че една подраса изчезва веднага, когато се развива една нова. Всяка една от тях се запазва още може би дълго време, когато наред с нея се развиват други подраси. Така на Земята винаги живеят едни до други населения, които показват различни степени на развитието.
Първата подраса на атлантците се разви от една много напреднала и способна да се развива част на лемурийците. При тези последните дарбата на паметта се прояви в нейните най-първи наченки и то само в последното време на тяхното развитие. Трябва да си представим, че един лемуриец можеше наистина да си образува представи за това, което изживяваше. Той веднага забравяше отново това, което си беше представил. Но фактът, че въпреки това живееше в определена култура, например имаше оръдия, правеше строежи и т. н., това той дължеше не на своята собствена способност да се образува представка на една духовна сила в себе си, която, ако можем да употребим този израз, беше инстинктивна. Само че при това не трябва да си представяме днешния инстинкт на животните, а един инстинкт от друго естество.
В теософските писания първата подраса на атлантците е наречена Рмоахали. Паметта на тази подраса беше насочена предимно върху живи впечатления на сетивата. Цветовете, които окото беше виждало, тонове, които ухото беше чувало, действуваха след това продължително време в душата. Това са изрази на факта, че Рмоахалите развиха чувствата, които техните лемурийски прадеди още не познаваха. Например привързаността към това, което е било изживяно в миналото, принадлежи към тези чувства.
С развитието на паметта беше свързано също това на говора. Докато човекът не запазваше още в себе си миналото, не можеше също да става съобщаване на изживяното чрез говора. И понеже през последното време на Лемурия се родиха първите зачатъци на паметта, тогава също можа да бъде поставено началото на способността да се назовава видяното и чутото. Само хора, които имат способността на спомена, могат да започнат нещо с едно име, което е дадено на нещо. Ето защо Атлантската епоха е също онази, в която говорът намери своето развитие. И с говора беше създадена една връзка между човешката душа и нещата намиращите се вън от човека. Човекът роди звучната реч вътре в себе си; и тази звучна реч принадлежи на предметите на външния свят. Роди се също една нова връзка между човека и човека чрез съобщението по пътя на говора. Всичко това беше при Рмоахалите в една още младенческа форма; обаче все пак това ги различаваше по един дълбоко проникващ начин от техните лемурийски прадеди. Но силите в душите на тези първи атлантци имаха още нещо от рода на природните сили. Тези човеци бяха още така да се каже сродни със заобикалящите ги природни същества, по-сродни отколкото техните следовници. Техните душевни сили бяха още повече природни сили отколкото тези на съвременните хора. Така също и звучната реч, която те произвеждаха, беше нещо подобно на природните сили. Те не просто назоваваха нещата, а в техните думи се криеше една сила над нещата, а също и над техните себеподобни. Когато се говори за една вълшебна сила на думите, тогава се загатва за нещо, което за тези хора беше далече по-действително отколкото за съвременността. Когато човекът Рмоахал произнасяше една дума, той развиваше една сила подобна на самия предмет, който обозначаваше. На това се основа, че думите от това време имаха лечебна сила, че те действуваха благоприятно върху растежа на растения- та, можаха да опитомяват животните и още други подобни действия. Всичко това намаля все повече и повече по сила при по-късните подраси на Атлантида. Бихме могли да кажем, че изобилието на силите подобни на тези на природните се изгуби постепенно. Хората от расите на Рмоахалите чувствуваха това изобилие от сили напълно като един дар на мощната природа; и това тяхно отношение към природата носеше един религиозен характер. Особено говорът имаше за тях нещо свещено. И невъзможна беше една злоупотреба с определени звуци, в които се криеше една особена сила. Всеки човек чувствуваше, че такава злоупотреба би донесла голяма в реда. Вълшебството но подобни думи би се превърнало в нещо противоположно; това, което използувано по правилен начин, би донесло благословение, приложено по престъпен начин би било във вреда на причинителя. В определена невинност на чувството Рмоахалите приписваха тяхната сила по-малко на себе си, отколкото напротив на действуващата в тях божествена природа.
Това стана вече различно при Втората подраса /така наречените народи Тлаватли/. Хората на тази под раса започнаха да чувствуват тяхната лична стойност честолюбието, което при Рмоахалите беше едно непознато качество. Започна да се проявява при тях. Споменът се пренесе в определен смисъл върху схващането на съвместния живот. Който можеше да погледне назад върху определени дела, изискваше от своите себеподобни признание за това. Той изискваше неговите произведения да бъдат запазени в спомена. И върху този спомен за делата се основаваше също фактът, че една група от свързани помежду си хора избираше един за свой ръко- водител. Разви се един вид царствен чин. Даже това признание се простираше до отвъд смъртта. Споменът за прадедите или за онези, които бяха си спечелили заслуги в живота, се разви. И от това произлезе после при отделните племена един вид религиозно почитане на умрелите, един култ на прадедите. Този култ се предаде по-нататък в много по-късни времена и прие най-различни форми. Още при Рмоахалите човекът имаше значение дотолкова, доколкото в даден момент можеше да се прояви чрез изобилие на сила. Ако там някой искаше признание за това, което беше на правил през изминалите дни, той трябваше да покаже чрез нови дела, че още притежава старата сила. Той трябваше така да се каже да извика в спомена старите дела чрез нови. Извършено- то като такова нямаше вече стойност. Едвам втората подраса разчиташе така далече на личния характер на един човек, че вземаше под внимание неговия минал живот при оценката на този характер.
Едно друго последствие на паметната способност за съвместния живот на хората беше фактът, че се образуваха групи от хора, които бяха свързани чрез спомена за общи дела. По-рано образуването на такива групи беше обусловено напълно от природните сили, от общия произход. Човекът не прибавяше чрез своите собствени дела нищо към това, което природата беше направила от него. Сега една силна личност събираше известен брой хора за едно общо предприятие и споменът за това общо дело образуваше обществената група.
Тази форма на обществен съвместен живот се изрази истински едвам в Третата подраса /Толтеки/. Ето защо хората на тази раса основаха също първо това, което може да се нарече общественост, първата форма на държава. И ръководството управлението на тази държава преминаваше от праотците на потомците. Това, което по-рано живееше само в паметта на себеподобните, се пренасяше сега от бащата на сина. Делата на прадедите не трябваше да бъдат забравени за целия род. В потомците още се ценеше това, което прадедът беше извършил. Трябва да бъдем само наясно върху факта, че в онези времена хората действително имаха също силата да предават своите дарби на потомците.
Възпитанието беше подредено така, че да представя предварително живота в нагледни образи. А действието на това възпитание почиваше на личната сила, която излизаше от възпитателя. Той не развиваше умствената способност, а дарби, които имаха повече инстинктивен характер. Чрез една такава система на възпитанието способностите на бащата действително се предаваха в повечето случаи на сина.
При такива условия при третата подраса личният опит доби все по-голямо значение. Когато една група хора се отделяше от друга, тя донасяше със себе си за основаването на новата общност живия спомен за това, което беше изживяла на старата сцена. Обаче същевременно в този спомен имаше нещо, което тя търси не намираше отговарящо на нея, в което тя не се чувстваше добре. Поради това тя търсеше нещо ново. И така с всяко подобно ново основаване се подобряваха условията.
И беше нещо естествено, по-доброто да намери своето подражание. Те- зи бяха фактите, на основата на които през времето на третата подраса се стигна до онези процъфтяващи държави, които се описват в теософската литература. И личните опитности, които се добиваха, намираха подкрепа от страна на онези, които бяха посветени във вечните закони на духовното развитие. Самите силни владетели получаваха посвещението, за да има личната способност една силна опора. Чрез своето лично усърдие и чрез своята лична способност човекът става способен да бъде посветен. Той трябва да развие своите сили постепенно започвайки от долу нагоре, за да може да получи след това озарението отгоре. Така се родиха посветените царе и ръководители на народите в Атлантида. В техните ръце имаше голяма власт; голямо беше също и уважението, което им се оказваше. Обаче в този факт се криеше също и причината за упадък и разложение. Развитието на паметната способност доведе до пълновластието на личността. Човекът искаше да представлява нещо чрез това свое пълновластие. И колкото по-голяма беше властта, толкова повече искаше той да я използува за себе си, честолюбието, което се беше развило, се превърна в изразен егоизъм. И с това беше дадена злоупотребата със силите. Когато се помисли, какво можеха атлантците чрез владеенето на жизнената сила, ще се разбере, че тази злоупотреба трябваше да има мощни последствия. Една широка власт над природата можа да бъде поставена в служба на личното себелюбие.
Това стана в пълен размер чрез Четвъртата подраса /пра-Туранците/. Принадлежащите на тази раса хора, които бяха запознати с владеенето на гореспоменатите сили, ги използуваха много пъти, за да задоволят своите собствени желания и алчност. Обаче използувани по този начин, тези сили се разрушават действайки едни върху други. Това е също, както когато краката на човека биха се движили твърдоглаво напред, до като горната част на тялото би искала да върви назад. Такова разрушително действие можеше да бъде възпрепятствувано само благодарение на това, че в човека се разви една по-висша сила, една по-висша способност. А това беше силата на мисълта. Логическото мислене действува задържащо върху егоистичните лични желания.
Произхода на това логическо мислене трябва да търсим при Петата подраса /пра-Семитите/. Хората за почнаха да се издигат над чистия спомен за миналото и да сравняват различните преживявания. И горещите желания бяха регулирани според тази разсъдъчна способност, въобще всяко едно желание. Хората започнаха да смятат, да комбинират чрез развитата разсъдъчна способност.
Те се научиха да работят в мисли. Ако по-рано се отдаваха на всяко едно желание, сега те първо се питат, дали мисълта може също да одобри же- ланието. Ако хората на четвъртата подраса се нахвърляха диво в задоволяването на техните желания, тези на петата подраса започнаха да се вслушват в един вътрешен глас. А този вътрешен глас действува задържащо върху желанията, макар и да не може да унищожи претенциите на егоистичната личност. Така петата подраса постави подтика за действие във вътрешността на човека.
Човекът иска да урежда в тази своя вътрешност със себе си това, което има да върши или да изостави. Обаче това, което бе придобито във вътрешността като способност на мисленето, доведе до изгубването на властта над природните сили. С това комбиниращо мислене той можеше да покорява само силите на минералния свят, но не и жизнената сила. Сле- дователно петата подраса разви мисленето за сметка на властта над жизнената сила. Но именно благодарение на това той създаде зародиша за по-нататъшното развитие на човечеството. Сега личността, себелюбието, егоизмът можаха да бъдат колкото и да е големи; чистото мислене, което работи напълно във вътрешността и не може вече да заповядва непосредствено на природата, не може да причини такива унищожителни действия, както злоупотребените по-рано сили. От тази пета подраса бе избрана най-надарената част, която надживя упадъка на четвъртата коренна раса и образува зародиша на петата, Арийска раса, която има задача да развие напълно мислителната сила с всичко, което е свързано с нея.
Хората от Шестата подраса /Акадийци/ развиха още повече мислителната сила отколкото петата. Те се различаваха от така наречените пра-Семити чрез това, че доведоха гореспоменатата способност до приложение в един по-широк смисъл отколкото първите. Казано бе, че развитието на мислителната сила не позволяваше претенциите на егоистичната личност да стигнат до унищожителни действия, които бяха възможни при по-предните раси, но че тези претенции не бяха унищожени чрез нея. Пра-Семитите уреждаха първо техните лични отношения така, както им вдъхваше тяхната мислителна способност. На мястото на простите желания и похоти се яви остроумието. Настъпиха други условия и отношения на жи- вота. Докато предхождащите раси бяха склонни да признаят като ръководител този, чиито дела се бяха запечатали дълбоко в паметта, или които можеше да погледне назад върху един живот на богат спомен сега, такава роля бе призната на умния. И ако по-рано беше меродавно това, което живееше в един добър спомен, сега като най-добро се считаше това, което най-добре просветваше на мисълта. По-рано под влиянието на паметта хората се предържаха към дадено нещо до тогава, докато то се окажеше вече недостатъчно, незадоволително и тогава. . . в този последния случай се получаваше от само себе си, че с едно новаторство проникваше онзи, който беше в състояние да помогне при един недостатък. Обаче под въздействието на мислителната способност се разви една жажда за новаторство и за изменение. Всеки искаше да прокара това, което неговия ум му подсказваше. Ето защо в петата подраса започнаха да се явяват неспокойни състояния, които в шестата доведоха до там, че се почувства необходимостта своенравното мислене на отделния човек, да бъде поставено под общи закони. Блясъкът в държавата на третата подраса почиваше на това, че общите спомени произвеждаха ред и хармония. В шестата подраса този ред трябваше да бъде произведен чрез измислени закони. Така в тази шеста подраса трябва да търсим произхода не на правните и законни разпореждания. И през време на третата подраса ставаше отделянето на една група хора само тогава, когато така да се каже тя беше изтласкана от общността, защото тя не се чувствуваше добре сред съществуващите чрез спомена състояния. В 6-та подраса това беше съвсем различно. Властву- ващата мислителна сила търсеше новото като такова, тя подбуждаше към предприятия и нови основания. Ето защо Акадийците бяха един народ изпитващ радост да предприемат нещо ново, да колонизират. Особено търговията трябваше да подхранва новоразвиващата се мислителна и разсъдъчна способност.
При Седмата подраса /Монголите/ също така се разви мислителната способност. Обаче в нея бяха останали качества на предидущите раси, а именно на 4-та подраса, в много по-силен размер отколкото при 5та и 6та. Те останаха верни на чувството за спомена. И така те стигнаха до убежде- нието, че най-старото е най-умното, това, което може да се защитава пред мислителната способност най-добре. Те също изгубиха властта над жизнените сили; обаче това, което се разви в тях като сила на мисълта, имаше самото нещо от природната мощ на жизнената сила. Вярно е, че те бяха изгубили властта над живота, обаче никога непосредствената наивна вяра в тази власт. За тях тази власт беше станала техен Бог, по поръчението на който вършеха всичко, което считаха за правилно. Така за техните съседни народите изглеждаха като обсебени от тази тайнствена сила и се отдаваха със сляпо доверие. Техните потомци в Азия и в някои европейски области показаха и още показват тази особеност.
Посадената в хората мислителна способност можа да достигне своята пълна стойност в развитието едвам тогава, когато тя получи един нов подтик в 5-та, коренна раса. 4-та коренна раса можеше да постави тази способност само в служба на това, което беше възпитано в нея чрез дарбата на паметта. 5-та достигна първо до такива форми на живота, за които способността на мисленето е истинският инструмент.
Няма коментари:
Публикуване на коментар