Трансцендентален персонализъм
Глава Първа
Личността във времето
В тази глава са развити три предварителни условия.
1) Съществото (самоличността или Аз-ът) е вечно личностно: по своята същност аз съм личност.
2) Вземането на решения (изборът между истина и грешка) е основно за моята личност.
3) Онази част от мен, определена като "човек", живо същество във времето, е сянката на личността, създадена от материална енергия.
Ние вземаме разни решения, като в съзнанието си приемаме, че даден шанс или възможност е "правилна", "по-добра" или "надеждна", а друга не е. По този начин чувстващите същества чертаят своето движение през живота. Материалните елементи обаче се движат като облаците в небето. Но облаците не решават дали определена посока е "правилна", "по-добра" или "надеждна", а друга не е. Какво може да означава един облак да направи погрешно движение? Даже в предишното изречение да заменим думата "облак" с "компютър", въпросът остава без отговор поне от гледна точка на компютъра, понеже компютърът няма гледна точка.
Казано с други думи, дадена личност има в съзнанието си меню от възможни ходове и волева независимост да избира от това меню ход, който при дадените обстоятелства интуитивно схваща като най-добър. Въпреки че се движи, облакът не притежава съзнание, независимост и интуиция. Наистина компютърът върши по-добра работа от облака в смисъл, че изглежда като да има съзнание - както се е случило през май 1997 в Ню Йорк, когато компютърът на IBM Deep Blue 2 победил гросмайстора Гари Каспаров в шахматно състезание.
(Всъщност това било само техническа победа, понеже Каспаров спечелил първата партия и напуснал играта при втората.) Един месец по-късно списанието New Scientist (стр. 28) отбеляза, че Deep Blue ...
... "не може да направи разлика между смисъла в шахмата и безсмислицата и е сляп за това какво изобщо представлява една позиция в шахмата или една цяла игра. ... Забравете за изкуствения интелект. Deep Blue е продукт на човешкия интелект в съвременните компютърни технологии."
Така компютърът няма гледна точка за това кое е правилно и кое - погрешно. Какъвто и избор да изглежда способен да направи, той всъщност е предварително обмислен от съзнателен програмист. Със свръхчовешка скорост компютърът сляпо следи схемите на предварително обмислените ходове, когато така му нареди съзнателният потребител. Потребителят вкарва различни възможности за избор, които компютърът механично обработва и довежда до логически заключения. Но само потребителят вижда тези заключения като "правилни", "по-добри", "надеждни" или "погрешни"; понеже машината не вижда нищо, тя не прави преценки за стойността.
С триадата програмист-компютър-потребител можем да направим полезна аналогия, за да разберем триадата Свръхдуша-тяло-душа, представена във ведическите свещени писания. Компютърният хардуер и софтуер работят според сложна архитектура от правила, създадени от програмисти, които предвиждат компютърът да изпълнява определени задачи. Една от задачите е саморегулиране. За това са предвидени системите BIOS, часовникът, екранната защита и електрозахранването. Друга задача е обработката на команди и данни, вкарвани от потребителя. Затова са предвидени процесорът, хардуерът и алгоритмичният софтуер.
Трета задача е извличането на обработени данни. За това са създадени екранът на монитора и принтерът, свързан с компютъра. По подобен начин Свръхдушата е създава системи за саморегулиране на тялото като дишане, кръвоснабдяване, имунна система, храносмилателна система, автономна нервна дейност и така нататък. И тялото, също като компютъра, е програмирано да реагира на сетивните данни и командите, вкарани от оператора, т. е. душата.
Изчислено е, че в продължение на един живот от осемдесет години човешкият мозък обработва около 10 терабайта данни - достатъчно, за да се запълнят 7 1100 000 000 000 000 дискети. Правилото тук е същото като при компютрите: "вкарваш боклук, излиза боклук" ако операторът зададе зле избрани команди, ще получи и лоши резултати. В Шримад-Бхагаватам 5.1.13-17 научаваме, че Свръхдушата програмира физическите тели за раждане и смърт, дейности, жалби, илюзия, стpax от бъдещето, щастие и нещастие, докато - също като на компютърни оператори - на индивидуалните души им е позволено да използват тези тела според ведическите предписания (също както този, който използва компютър, следва наръчници, съставени от създателите на хардуера и софтуера). Ако операторът не контролира тялото си според тези предписания, той нарушава природните закони и подлежи на страдания.
Понеже съвременната култура е невежа по отношение на ведическите предписания, човечеството страда от постоянен страх от бъдещето. Днес правенето на избор в живота е преизпълнено с тревоги - да продължа ли учението си, или да напусна и да започна работа? Да слушам ли покорно шефа, или да протестирам и да се боря за правата си? Да се скарам ли, или да се сдобря с Пеги и Сю? Повечето от нас се надяваме, че един ден ще можем да загърбим стреса от вземането на решения и да постигнем вътрешно състояние на покой и увереност. С тази цел някои мислители предполагат, че отвъд личностния Аз трябва да има някакъв "съвършен Аз". При съвършения Аз избор не се прави. Осъзнавайки, че не сме личности, ние се освобождаваме от стреса на вземането на решения. Както твърди авторът на една книга за съвременните представи за личността:
"По същество няма чувство за личностния Аз. Никой не прави нищо, няма нищо, никой не е ръководен. Вниманието е насочено към хармонична връзка с другите хора и заобикалящата среда; и в това състояние на ума ние действаме естествено и правилно, без да осъзнаваме личните си мисли или чувства."
Това е форма на една широко разпространена философия, известна като имперсонализъм или неутрален монизъм. Тя описва най-висшето съзнание като неутралност, при която избор не се прави дори при извършване на някаква дейност. Във върховното състояние на ума всички функции са автоматични, както при компютъра. (Поддръжникът на механистичната теория вярва, че тъй като нищо - нито човекът, нито машината - няма душа, човек по същество функционира като машина; имперсоналистът е убеден, че тъй като всичко - и човекът, и машината - участва в един неутрален монистичен абсолют, човек по същество функционира като машина.) Но имперсоналистът няма неутрално отношение към своето учение. За него имперсонализмът е правилната философия, а останалите гледни точки са погрешни, фактът, че избира определена философия, показва, че е личност, а не някаква безличностна неутралност. Ами състоянието на ума, описано по-горе, при което човек функционира "в хармония" с всичко около себе си?
Имперсоналистът казва, че то се постига, като се заглуши светското дърдорене на ума, докато в центъра на възприятието и действието не остане само една кухина от празно съзнание. Персоналистът отвръща, че тази кухина рано или късно отново ще бъде запълнена с дърдорене, освен ако не изберем да служим на личностната воля на божественото и като резултат бъдем избрани да приемем любовно Насочване. Този взаимен, споделян между индивида и Бог личностен избор, при който няма място за умствено състояние на покой, защото умът е изцяло съсредоточен върху нектарните любовни взаимоотношения с Бога, се нарича лила (трансцендентални забавления).
1) Съществото (самоличността или Аз-ът) е вечно личностно: по своята същност аз съм личност.
2) Вземането на решения (изборът между истина и грешка) е основно за моята личност.
3) Онази част от мен, определена като "човек", живо същество във времето, е сянката на личността, създадена от материална енергия.
Ние вземаме разни решения, като в съзнанието си приемаме, че даден шанс или възможност е "правилна", "по-добра" или "надеждна", а друга не е. По този начин чувстващите същества чертаят своето движение през живота. Материалните елементи обаче се движат като облаците в небето. Но облаците не решават дали определена посока е "правилна", "по-добра" или "надеждна", а друга не е. Какво може да означава един облак да направи погрешно движение? Даже в предишното изречение да заменим думата "облак" с "компютър", въпросът остава без отговор поне от гледна точка на компютъра, понеже компютърът няма гледна точка.
Казано с други думи, дадена личност има в съзнанието си меню от възможни ходове и волева независимост да избира от това меню ход, който при дадените обстоятелства интуитивно схваща като най-добър. Въпреки че се движи, облакът не притежава съзнание, независимост и интуиция. Наистина компютърът върши по-добра работа от облака в смисъл, че изглежда като да има съзнание - както се е случило през май 1997 в Ню Йорк, когато компютърът на IBM Deep Blue 2 победил гросмайстора Гари Каспаров в шахматно състезание.
(Всъщност това било само техническа победа, понеже Каспаров спечелил първата партия и напуснал играта при втората.) Един месец по-късно списанието New Scientist (стр. 28) отбеляза, че Deep Blue ...
... "не може да направи разлика между смисъла в шахмата и безсмислицата и е сляп за това какво изобщо представлява една позиция в шахмата или една цяла игра. ... Забравете за изкуствения интелект. Deep Blue е продукт на човешкия интелект в съвременните компютърни технологии."
Така компютърът няма гледна точка за това кое е правилно и кое - погрешно. Какъвто и избор да изглежда способен да направи, той всъщност е предварително обмислен от съзнателен програмист. Със свръхчовешка скорост компютърът сляпо следи схемите на предварително обмислените ходове, когато така му нареди съзнателният потребител. Потребителят вкарва различни възможности за избор, които компютърът механично обработва и довежда до логически заключения. Но само потребителят вижда тези заключения като "правилни", "по-добри", "надеждни" или "погрешни"; понеже машината не вижда нищо, тя не прави преценки за стойността.
С триадата програмист-компютър-потребител можем да направим полезна аналогия, за да разберем триадата Свръхдуша-тяло-душа, представена във ведическите свещени писания. Компютърният хардуер и софтуер работят според сложна архитектура от правила, създадени от програмисти, които предвиждат компютърът да изпълнява определени задачи. Една от задачите е саморегулиране. За това са предвидени системите BIOS, часовникът, екранната защита и електрозахранването. Друга задача е обработката на команди и данни, вкарвани от потребителя. Затова са предвидени процесорът, хардуерът и алгоритмичният софтуер.
Трета задача е извличането на обработени данни. За това са създадени екранът на монитора и принтерът, свързан с компютъра. По подобен начин Свръхдушата е създава системи за саморегулиране на тялото като дишане, кръвоснабдяване, имунна система, храносмилателна система, автономна нервна дейност и така нататък. И тялото, също като компютъра, е програмирано да реагира на сетивните данни и командите, вкарани от оператора, т. е. душата.
Изчислено е, че в продължение на един живот от осемдесет години човешкият мозък обработва около 10 терабайта данни - достатъчно, за да се запълнят 7 1100 000 000 000 000 дискети. Правилото тук е същото като при компютрите: "вкарваш боклук, излиза боклук" ако операторът зададе зле избрани команди, ще получи и лоши резултати. В Шримад-Бхагаватам 5.1.13-17 научаваме, че Свръхдушата програмира физическите тели за раждане и смърт, дейности, жалби, илюзия, стpax от бъдещето, щастие и нещастие, докато - също като на компютърни оператори - на индивидуалните души им е позволено да използват тези тела според ведическите предписания (също както този, който използва компютър, следва наръчници, съставени от създателите на хардуера и софтуера). Ако операторът не контролира тялото си според тези предписания, той нарушава природните закони и подлежи на страдания.
Понеже съвременната култура е невежа по отношение на ведическите предписания, човечеството страда от постоянен страх от бъдещето. Днес правенето на избор в живота е преизпълнено с тревоги - да продължа ли учението си, или да напусна и да започна работа? Да слушам ли покорно шефа, или да протестирам и да се боря за правата си? Да се скарам ли, или да се сдобря с Пеги и Сю? Повечето от нас се надяваме, че един ден ще можем да загърбим стреса от вземането на решения и да постигнем вътрешно състояние на покой и увереност. С тази цел някои мислители предполагат, че отвъд личностния Аз трябва да има някакъв "съвършен Аз". При съвършения Аз избор не се прави. Осъзнавайки, че не сме личности, ние се освобождаваме от стреса на вземането на решения. Както твърди авторът на една книга за съвременните представи за личността:
"По същество няма чувство за личностния Аз. Никой не прави нищо, няма нищо, никой не е ръководен. Вниманието е насочено към хармонична връзка с другите хора и заобикалящата среда; и в това състояние на ума ние действаме естествено и правилно, без да осъзнаваме личните си мисли или чувства."
Това е форма на една широко разпространена философия, известна като имперсонализъм или неутрален монизъм. Тя описва най-висшето съзнание като неутралност, при която избор не се прави дори при извършване на някаква дейност. Във върховното състояние на ума всички функции са автоматични, както при компютъра. (Поддръжникът на механистичната теория вярва, че тъй като нищо - нито човекът, нито машината - няма душа, човек по същество функционира като машина; имперсоналистът е убеден, че тъй като всичко - и човекът, и машината - участва в един неутрален монистичен абсолют, човек по същество функционира като машина.) Но имперсоналистът няма неутрално отношение към своето учение. За него имперсонализмът е правилната философия, а останалите гледни точки са погрешни, фактът, че избира определена философия, показва, че е личност, а не някаква безличностна неутралност. Ами състоянието на ума, описано по-горе, при което човек функционира "в хармония" с всичко около себе си?
Имперсоналистът казва, че то се постига, като се заглуши светското дърдорене на ума, докато в центъра на възприятието и действието не остане само една кухина от празно съзнание. Персоналистът отвръща, че тази кухина рано или късно отново ще бъде запълнена с дърдорене, освен ако не изберем да служим на личностната воля на божественото и като резултат бъдем избрани да приемем любовно Насочване. Този взаимен, споделян между индивида и Бог личностен избор, при който няма място за умствено състояние на покой, защото умът е изцяло съсредоточен върху нектарните любовни взаимоотношения с Бога, се нарича лила (трансцендентални забавления).
Аз-ът и вълните на времето
За личността мигът на решение е винаги сега. Решението, което вземам в настоящето, е повлияно от миналия ми житейски опит. И това решение е насочено към онова, което се надявам да бъде едно по-добро бъдеще. Но сърцевината на моята личност, решаващият Аз, съществува в едно непрекъснато настояще, непрестанно люляно от кала-строта - вълните на времето, плискащи се из ума. Моите спомени от миналото и моите надежди и страхове за бъдещия свят проблясват върху тези вълни като искрици светлина върху повърхността на езеро.
Някои философи твърдят, че Аз-ът , носещ се из сегашното, е просто това, което се случва да мисля в момента, било за миналото, било за самия сегашен момент или за бъдещето. Но ако аз съм това, което мисля, тогава кой решава какво мисля? Докато пиша тези думи, мисля за пътуването с кола, на което потеглям утре към Атина, Гърция. Ако тази мисъл е всичко, което аз съм точно в този миг, дали тази мисъл е решила да мисли тази мисъл? Сега промених мисълта си и мисля за едно пътуване до Щатите преди няколко месеца. Дали тази мисъл ме е накарала да мисля тази мисъл? Някои твърдят, че аз съм сетивните данни, които възприемам точно сега и че това извършва мисленето. С други думи, един вързоп възприятия (всичко, което от един миг в следващия аз чувам, усещам, виждам, вкусвам и помирисвам - това съм аз) избира да обръща внимание на тази или онази идея. Но пак: точно сега аз виждам пред себе си екрана на компютъра. Дали това възприятие е избрало да вижда това възприятие? Сега се обърнах и погледнах етажерка за касети вдясно от мен. Дали тези касети налагат волята си върху моето съзнание? Очевидно не. Аз-ът , взимащ решение - личността - се различава ясно от мислите и възприятията, които избира. И понеже то е винаги различно от всичко, което времето му доставя да възприема и за което да мисли, то е вечно.
Вечното, непосредствено присъствие на собствената ми личност не е потвърдимо от сетивното възприятие така, както бих могъл да проверя съществуването на някакъв материален обект. Нито пък се подразбира от моите логически спекулации. Всичко, което възприемам и мисля, идва и си отива. Моето присъствие просто е. Моето преживяване на възприятия и мисли е определен от времето контекст, в който аз - изплъзващата се личност - съм "излят". Само в този контекст аз мога наистина да видя себе си и да мисля за себе си като придобиващ сили, ограничаван, трансформиран, изкривяван и наказван от бремето. Този контекст наричаме нашата "човешка природа".
Ограничената свободна воля
Някои философи твърдят, че Аз-ът , носещ се из сегашното, е просто това, което се случва да мисля в момента, било за миналото, било за самия сегашен момент или за бъдещето. Но ако аз съм това, което мисля, тогава кой решава какво мисля? Докато пиша тези думи, мисля за пътуването с кола, на което потеглям утре към Атина, Гърция. Ако тази мисъл е всичко, което аз съм точно в този миг, дали тази мисъл е решила да мисли тази мисъл? Сега промених мисълта си и мисля за едно пътуване до Щатите преди няколко месеца. Дали тази мисъл ме е накарала да мисля тази мисъл? Някои твърдят, че аз съм сетивните данни, които възприемам точно сега и че това извършва мисленето. С други думи, един вързоп възприятия (всичко, което от един миг в следващия аз чувам, усещам, виждам, вкусвам и помирисвам - това съм аз) избира да обръща внимание на тази или онази идея. Но пак: точно сега аз виждам пред себе си екрана на компютъра. Дали това възприятие е избрало да вижда това възприятие? Сега се обърнах и погледнах етажерка за касети вдясно от мен. Дали тези касети налагат волята си върху моето съзнание? Очевидно не. Аз-ът , взимащ решение - личността - се различава ясно от мислите и възприятията, които избира. И понеже то е винаги различно от всичко, което времето му доставя да възприема и за което да мисли, то е вечно.
Вечното, непосредствено присъствие на собствената ми личност не е потвърдимо от сетивното възприятие така, както бих могъл да проверя съществуването на някакъв материален обект. Нито пък се подразбира от моите логически спекулации. Всичко, което възприемам и мисля, идва и си отива. Моето присъствие просто е. Моето преживяване на възприятия и мисли е определен от времето контекст, в който аз - изплъзващата се личност - съм "излят". Само в този контекст аз мога наистина да видя себе си и да мисля за себе си като придобиващ сили, ограничаван, трансформиран, изкривяван и наказван от бремето. Този контекст наричаме нашата "човешка природа".
Ограничената свободна воля
Макар човешкият контекст да не представлява личността, той е неговият начин на себе-представяне. Човек се представя пред себе си и другите чрез своите възприятия, привличания, отвращения, емоции, мисли, спомени, убеждения, разговори, действия и взаимоотношения. Но неговият начин на себе-представяне не е самият той. Отново, това е сянката на личността, сформирана от биологически, психологически и обществени материали. Така човек невинаги предпочита да участва в собствения си начин на себе-представяне. Той често е неудовлетворен, срамува се, дори се гневи от това, което представя. И все пак, за добро или за зло, това е образът на неговия Аз. Ето я разкрита най- важната истина за нашата личност и власт да правим избор: ние сме ограничени. Нямаме свободната воля да бъдем всичко, което бихме искали да бъдем.
Може да се попита дали изобщо имаме някаква свобода. Дали действията, които ни изглеждат продукт на собствената ни воля, вече не са предопределени да се случат? Ако е така, тогава къде е нашата власт да правим избор? Много хора смятат, че животът е напълно извън техния контрол. Но това само по себе си говори за свободна воля. Как би могъл човек да усеща надвисналата над него съдба като препятствие, ако същевременно не усеща и свободната воля в себе си? Късчето свободна воля, явяващо се като неговото неудовлетворение, показва, че колкото и да се излива в ограничения от времето образ на своя Аз, от това изливане той никога не се изпразва. Той никога не става изцяло това, което представят неговите действия, колкото и добри или лоши да са те. Този факт е очевиден в изказването: "Не бях на себе си, когато го направих". Непривързаността започва с това осъзнаване.
Силата на волята е основна за личността, но както и другите сили, ние можем да я укрепваме или отслабваме в определени граници. Като развива непривързаност, личността укрепва волята си и придобива повече контрол върху живота си. Като развива привързаност, личността отслабва волята си и губи контрол. Но свободната воля не може при никакви обстоятелства да бъде угасена или всемогъща.
Може да се попита дали изобщо имаме някаква свобода. Дали действията, които ни изглеждат продукт на собствената ни воля, вече не са предопределени да се случат? Ако е така, тогава къде е нашата власт да правим избор? Много хора смятат, че животът е напълно извън техния контрол. Но това само по себе си говори за свободна воля. Как би могъл човек да усеща надвисналата над него съдба като препятствие, ако същевременно не усеща и свободната воля в себе си? Късчето свободна воля, явяващо се като неговото неудовлетворение, показва, че колкото и да се излива в ограничения от времето образ на своя Аз, от това изливане той никога не се изпразва. Той никога не става изцяло това, което представят неговите действия, колкото и добри или лоши да са те. Този факт е очевиден в изказването: "Не бях на себе си, когато го направих". Непривързаността започва с това осъзнаване.
Силата на волята е основна за личността, но както и другите сили, ние можем да я укрепваме или отслабваме в определени граници. Като развива непривързаност, личността укрепва волята си и придобива повече контрол върху живота си. Като развива привързаност, личността отслабва волята си и губи контрол. Но свободната воля не може при никакви обстоятелства да бъде угасена или всемогъща.
Матрицата или полето на дейностите
Някои съвременни философи описват човешкото същество като матрица. Речниковото определение на матрица е "калъп" или "форма", в която нещо - в случая "излятата" личност - се отлива или оформя. Модерната психология определя матрицата като модел на физически, емоционални и символични (т.е. умствени) преживявания за цял живот. Бхагавад-гита нарича този модел кшетра - "полето" на физическите, емоционалните и умствените дейности на дадена личност.
Можем да сравним кшетрата с поле на силата - понятие, срещано във физическите науки. Например навсякъде, където тече електрически ток, той е заобиколен от поле от магнитна сила. Това поле, представляващо определена структура от привличане и отблъскване, взаимодейства със същия поток електричество, което тече през него, за да промени траекторията му. Взаимодействието може да бъде контролирано интелигентно. Електроинженерът знае как да улови потока и да го накара многократно да променя посоката на движението си. Това поражда мощни електромагнитни вълни, които могат да пренасят информация. Тези вълни или излъчвани сигнали предават "световете", които преживяваме, чрез средствата на радиото и телевизията.
По подобен начин матрицата, заобикаляща потока ни съзнанието и взаимодействаща с него, е поле на мощни фактори на опита. "Фактор", това е сила, която ни информира и предизвиква промяна. "Опит", това е доказателство в първо лице за съзнанието, проявяващо се като разбиране на онова, което се случва във вътрешния и външния свят. Даден "фактор на опита" огъва и оформя това разбиране чрез привличане и отблъскване, като ни информира за физическите, емоционалните и умствените светове.
Съществува и друг интересен паралел между кшетрата и модела на силовото поле. Науката ни казва, че електричеството и магнетизмът са два аспекта на една електромагнитна реалност. По подобен начин съзнанието и факторите на неговия опит са два аспекта ни една божествена реалност, Брахман. Съзнанието е дух. Факторите са материя в две категории елементи стхула (грубите елементи земя, вода, огън, въздух и етер) и сукшма (фините елементи ум, интелект и фалшиво его). Над Брахман от материя и дух се намира Парабрахман (Свръхдушата или Върховната Личност), "електротехникът", който контролира и двете.
Можем да сравним кшетрата с поле на силата - понятие, срещано във физическите науки. Например навсякъде, където тече електрически ток, той е заобиколен от поле от магнитна сила. Това поле, представляващо определена структура от привличане и отблъскване, взаимодейства със същия поток електричество, което тече през него, за да промени траекторията му. Взаимодействието може да бъде контролирано интелигентно. Електроинженерът знае как да улови потока и да го накара многократно да променя посоката на движението си. Това поражда мощни електромагнитни вълни, които могат да пренасят информация. Тези вълни или излъчвани сигнали предават "световете", които преживяваме, чрез средствата на радиото и телевизията.
По подобен начин матрицата, заобикаляща потока ни съзнанието и взаимодействаща с него, е поле на мощни фактори на опита. "Фактор", това е сила, която ни информира и предизвиква промяна. "Опит", това е доказателство в първо лице за съзнанието, проявяващо се като разбиране на онова, което се случва във вътрешния и външния свят. Даден "фактор на опита" огъва и оформя това разбиране чрез привличане и отблъскване, като ни информира за физическите, емоционалните и умствените светове.
Съществува и друг интересен паралел между кшетрата и модела на силовото поле. Науката ни казва, че електричеството и магнетизмът са два аспекта на една електромагнитна реалност. По подобен начин съзнанието и факторите на неговия опит са два аспекта ни една божествена реалност, Брахман. Съзнанието е дух. Факторите са материя в две категории елементи стхула (грубите елементи земя, вода, огън, въздух и етер) и сукшма (фините елементи ум, интелект и фалшиво его). Над Брахман от материя и дух се намира Парабрахман (Свръхдушата или Върховната Личност), "електротехникът", който контролира и двете.
Факторите на опита
Първият сред факторите на опита е фалшивото его силата, която държи душата привързана в материалното поле. Следващият е умът, който "прожектира" опита. Тази прожекция може да се разбира по два начина Единият е като на киноекран, върху който се появяват нереални, но завладяващи образи. Другият е като преминаване през филтриращ екран. Умът обръща вниманието си към някои образи, смятайки ги за желани или опасни, но пресява други образи като неважни. Тази филтрираща функция е известна още като интелигентност, защото чрез интелигентността разграничаваме важното от неважното. Например сетивните данни, регистрирани във формата на привлекателна жена върху екрана на един мъжки ум, неизбежно съдържат противоречиви образи: всяко физическо тяло, независимо от естетическото удоволствие, което доставя неговият външен вид, е изпълнено с несъвършенства. Но щом интелигентността се отдаде на наслаждение от женската форма, тя филтрира и пренебрегва противоречивите образи. Зад тази "редакторска функция" стои изборът на съзнателния Аз.
В Бхагавад-гита са изредени и допълнителни фактори на опита: признаците на живот, възприемащите и активните сетива, сетивните обекти, убежденията, желанието, омразата, щастието и нещастието. Понеже всеки фактор има силата да привлича и отблъсква съзнанието, той предизвиква личността да прави избор. Силата на факторите да ни въздействат, да ни карат да избираме, произлиза от времето.
Факторите оформят нашия човешки опит според природните закони. Наистина матрицата на опита се оформя и пре оформя живот след живот не само като човешки опит, а и като опита на 8 400 000 вида. Това постоянно преоформяне е известно като смяната на телата или прераждане. Процесът е обобщен във фразата пракрите крияманани (в Бхагавад-гита 3.27). Преведена от Шрила Прабхупада в един от неговите коментари, пракрите крияманани означава "живото същество се контролира от полубоговете според законите на материалната природа".
Колелото на съдбата
В Бхагавад-гита са изредени и допълнителни фактори на опита: признаците на живот, възприемащите и активните сетива, сетивните обекти, убежденията, желанието, омразата, щастието и нещастието. Понеже всеки фактор има силата да привлича и отблъсква съзнанието, той предизвиква личността да прави избор. Силата на факторите да ни въздействат, да ни карат да избираме, произлиза от времето.
Факторите оформят нашия човешки опит според природните закони. Наистина матрицата на опита се оформя и пре оформя живот след живот не само като човешки опит, а и като опита на 8 400 000 вида. Това постоянно преоформяне е известно като смяната на телата или прераждане. Процесът е обобщен във фразата пракрите крияманани (в Бхагавад-гита 3.27). Преведена от Шрила Прабхупада в един от неговите коментари, пракрите крияманани означава "живото същество се контролира от полубоговете според законите на материалната природа".
Колелото на съдбата
Полубоговете са личности също като нас. Те обаче притежават огромна власт и влияние във Вселената. Макар да са напълно извън нашата матрица, функционално те са представени в нея чрез материалните фактори на нашия опит. Как точно полубоговете взаимодействат с нас чрез тези фактори, се определя от разписанието на природния закон. Това разписание хората наричат съдба или орисия. Още от древни времена цивилизованите народи са се опитвали да разгадаят разписанието на съдбата си чрез астрологическите знаци, които кала-чакра или колелото на времето върти в небесата.
Според какъв природен закон полубоговете определят разписанието на нашата съдба? Според закона на трите проявления (три-гуна) на действието (карма). Всеки един ден от нашия живот подтиците да действаме ни карат да избираме какво да извършим като следваща стъпка. Подтици от всякакъв вид - усещания, идеи, емоционални настроения, места в пространството и тъй нататък - се пораждат от трите проявления на природата: добро (саттва-гуна), страст (раджо-гуна) и невежество (тамо-гуна). Според подтиците, на които реагираме, се разбира в кое конкретно проявление на природата са нашите действия. Например действия, регулирани от свещените писания и изпълнявани със спокоен ум, без привързаност и без да са мотивирани от материални резултати, са в проявлението на доброто. Действия, извършвани с големи усилия и от човек, стремящ се да удовлетворява желания под влиянието на фалшивото его, са в проявлението на страстта. Действия, извършвани в заблуда, пренебрегвайки предписанията на свещените книги, с невнимание по отношение на греховните реакции, с насилие и нещастие, са в проявлението на невежеството.
Действията във висшето проявление (саттва-гуна) пораждат добра съдба, действията в средното проявление (раджо-гуна) - смесена съдба и действията в низшето проявление (тамо-гуна) - нещастна съдба. Съдбата, която ни сполита сега, не е нищо друго, освен резултат от нашите дела, извършени в предишно състояние на съществуване. Няма такова нещо като шанс. Това, което ни се струва случайно, всъщност е правосъдие, раздадено от полубоговете според закона на карма.
Проявленията на карма се движат и изменят във времето и пространството. Действие, което е добро в определено време, място и обстоятелства, може да е лошо в друго време, на друго място и при други обстоятелства. Една съвсем проста аналогия е тази с правилата за движението по пътищата в различните страни: в Англия е "добро" да се шофира в лявата страна на пътя, но от другата страна на Ламанша е "лошо". Дали това, което правим във всеки един момент, е добро или лошо, се определя от проявленията, а не от нашите лични представи за правилно и погрешно. За едно човешко същество е невъзможно правилно да прецени как тези проявления се променят от един момент в следващия. Но полубоговете знаят и съответно ни награждават или наказват непогрешимо. Така кармата неизбежно дава добра, смесена или лоша съдба, независимо от това колко искрено - според собствените ни изчисления - се опитваме да правим само добро.
И така, да обобщим: личността е вечно същество с ограничена свобода на избор. Нейното съзнание за това какъв избор и предстои да направи се оформя от обвързаните с времето материални явления, включващи опити и преживявания, които са физически, емоционални и умствени. Явленията, които сега преживява човек, са резултати от негови минали действия. Тези реакции са изградени от полубоговете според трите проявления на действията. В съответствие с неговите минали действия сега човек има добри, средни или лоши физически, емоционални и умствени преживявания. Всички тези преживявания и опит са временни.
И сред матрицата на моя опит към какво в крайна сметка се стремя аз като личност? Отговорът е свобода. "Каквото е светлината за очите - е казал един мъдрец, - каквото е въздухът за дробовете, каквото е любовта за сърцето, това е свободата за душата на човека." Всеки иска освобождение, обяснява Шрила Прабхупада, защото това е органическото положение на душата. Органически ние сме вечни, в съвършено знание, изпълнени с щастие. Материалният опит обаче потиска опита на нашата изначална природа. Сега сме подчинени на времето, невежеството и нещастието, вътрешно присъщо на всички нас е да копнеем за освобождение от това потисничество.
Според какъв природен закон полубоговете определят разписанието на нашата съдба? Според закона на трите проявления (три-гуна) на действието (карма). Всеки един ден от нашия живот подтиците да действаме ни карат да избираме какво да извършим като следваща стъпка. Подтици от всякакъв вид - усещания, идеи, емоционални настроения, места в пространството и тъй нататък - се пораждат от трите проявления на природата: добро (саттва-гуна), страст (раджо-гуна) и невежество (тамо-гуна). Според подтиците, на които реагираме, се разбира в кое конкретно проявление на природата са нашите действия. Например действия, регулирани от свещените писания и изпълнявани със спокоен ум, без привързаност и без да са мотивирани от материални резултати, са в проявлението на доброто. Действия, извършвани с големи усилия и от човек, стремящ се да удовлетворява желания под влиянието на фалшивото его, са в проявлението на страстта. Действия, извършвани в заблуда, пренебрегвайки предписанията на свещените книги, с невнимание по отношение на греховните реакции, с насилие и нещастие, са в проявлението на невежеството.
Действията във висшето проявление (саттва-гуна) пораждат добра съдба, действията в средното проявление (раджо-гуна) - смесена съдба и действията в низшето проявление (тамо-гуна) - нещастна съдба. Съдбата, която ни сполита сега, не е нищо друго, освен резултат от нашите дела, извършени в предишно състояние на съществуване. Няма такова нещо като шанс. Това, което ни се струва случайно, всъщност е правосъдие, раздадено от полубоговете според закона на карма.
Проявленията на карма се движат и изменят във времето и пространството. Действие, което е добро в определено време, място и обстоятелства, може да е лошо в друго време, на друго място и при други обстоятелства. Една съвсем проста аналогия е тази с правилата за движението по пътищата в различните страни: в Англия е "добро" да се шофира в лявата страна на пътя, но от другата страна на Ламанша е "лошо". Дали това, което правим във всеки един момент, е добро или лошо, се определя от проявленията, а не от нашите лични представи за правилно и погрешно. За едно човешко същество е невъзможно правилно да прецени как тези проявления се променят от един момент в следващия. Но полубоговете знаят и съответно ни награждават или наказват непогрешимо. Така кармата неизбежно дава добра, смесена или лоша съдба, независимо от това колко искрено - според собствените ни изчисления - се опитваме да правим само добро.
И така, да обобщим: личността е вечно същество с ограничена свобода на избор. Нейното съзнание за това какъв избор и предстои да направи се оформя от обвързаните с времето материални явления, включващи опити и преживявания, които са физически, емоционални и умствени. Явленията, които сега преживява човек, са резултати от негови минали действия. Тези реакции са изградени от полубоговете според трите проявления на действията. В съответствие с неговите минали действия сега човек има добри, средни или лоши физически, емоционални и умствени преживявания. Всички тези преживявания и опит са временни.
И сред матрицата на моя опит към какво в крайна сметка се стремя аз като личност? Отговорът е свобода. "Каквото е светлината за очите - е казал един мъдрец, - каквото е въздухът за дробовете, каквото е любовта за сърцето, това е свободата за душата на човека." Всеки иска освобождение, обяснява Шрила Прабхупада, защото това е органическото положение на душата. Органически ние сме вечни, в съвършено знание, изпълнени с щастие. Материалният опит обаче потиска опита на нашата изначална природа. Сега сме подчинени на времето, невежеството и нещастието, вътрешно присъщо на всички нас е да копнеем за освобождение от това потисничество.
Три неверни представи за свободата
Освободената личност е свободна да прави истински избор. Истинският избор е осъществим там, където има възможности за истинско удовлетворение. За съжаление матрицата на нашия опит не ни позволява свободен избор. Защо? Отговорът е съвсем прост: ние сме вечни, а възможностите, с които разполагаме в този свят, не са. Ние желаем да изпитваме чисто блаженство, а възможностите, с които разполагаме в този свят, са примесени с нещастие. Изборът такъв, какъвто го познаваме сега, в рамките на матрицата на настоящия ни опит, не притежава същност. Ние избираме сенки - на любовта, на работата, на обществения живот, на отдиха и тъй нататък - които се появяват и изчезват във времето. И все пак в пределите на нашия опит изглежда много трудно да разберем, че не притежаваме реална свобода на избора. Матрицата дори ни осигурява три представи за свободата - в добро, в страст и в невежество. За съжаление те не са реални.
Макар в основата си също да е погрешна, сатвическата (на доброто) представа за свободата е висша спрямо останалите. Тук личността се стреми към свобода чрез знание и морал - добродетели, които силно разширяват способността за непривързаност. Но както предупреждава Шрила Прабхупада, знанието и моралът не ни дават власт над сетивата, над очите, езика, носа, ухото и осезанието. Дори и в проявлението на доброто съзнанието си остава подчинено от всички страни на физически, емоционални и умствени явления, възникващи неконтролируемо от добрата, смесената и лошата съдба. Един учен, морален човек възприема тези явления по аналитичен, улегнал, спокоен начин. Понеже е непривързан към своите възприятия, той може да мисли себе си за освободен, факт е, че знанието и непривързаността освобождават ума от несигурност. Но ако в сигурността на своя ум той си остава привикнал към живот в затвора на светските усещания, ученият човек не е истински освободен. В Раджа Видя, глава 7, Шрила Прабхупада обяснява:
"Доброто също представлява един вид зараза. В доброто човек осъзнава своето положение, трансценденталните въпроси и т.н., но неговото несъвършенство е там, че си мисли: "Сега вече разбрах всичко. Сега вече съм добре". Той иска да си остане тук. С други думи, човекът в проявлението на доброто става първокласен затворник и, понеже е щастлив в затвора, иска да остане там."
Нашите две природи
Макар в основата си също да е погрешна, сатвическата (на доброто) представа за свободата е висша спрямо останалите. Тук личността се стреми към свобода чрез знание и морал - добродетели, които силно разширяват способността за непривързаност. Но както предупреждава Шрила Прабхупада, знанието и моралът не ни дават власт над сетивата, над очите, езика, носа, ухото и осезанието. Дори и в проявлението на доброто съзнанието си остава подчинено от всички страни на физически, емоционални и умствени явления, възникващи неконтролируемо от добрата, смесената и лошата съдба. Един учен, морален човек възприема тези явления по аналитичен, улегнал, спокоен начин. Понеже е непривързан към своите възприятия, той може да мисли себе си за освободен, факт е, че знанието и непривързаността освобождават ума от несигурност. Но ако в сигурността на своя ум той си остава привикнал към живот в затвора на светските усещания, ученият човек не е истински освободен. В Раджа Видя, глава 7, Шрила Прабхупада обяснява:
"Доброто също представлява един вид зараза. В доброто човек осъзнава своето положение, трансценденталните въпроси и т.н., но неговото несъвършенство е там, че си мисли: "Сега вече разбрах всичко. Сега вече съм добре". Той иска да си остане тук. С други думи, човекът в проявлението на доброто става първокласен затворник и, понеже е щастлив в затвора, иска да остане там."
Нашите две природи
Нашата първа природа, същността на личността пи, е вечен дух. Нашата втора природа, както Шрила Прабхупада често посочва, е навикът. Например имаме навика да се радваме или оплакваме при промяна в съдбата ни. На езика на Бхагавад-гита този навик е дван-два-моха - объркването на двойнствеността, което пленява всички същества, родени в материалния свят. В една своя лекция Шрила Прабхупада дава за пример човек, който плаче за смъртта на сина си. Кой в този свят не би плакал, ако синът му умре? Дори човек, притежаващ знание и морал, ще плаче при такава загуба.
„Това е навик", казва Шрила Прабхупада. Но човекът в проявлението на доброто се опитва да се отнася философски към това.
В древния свят философията е означавала предимно интелектуалния метод да се разграничава духовният Аз от навиците на тялото и ума. Философите от класическата средиземноморска култура, люлката на европейската цивилизация, са знаели, че нашата първа природа може да бъде здрава или нездрава. Първата ни природа се поддържа здрава чрез развиване на добродетел. И обратното, ако човек загуби добродетелта си, първата му природа заболява.
Латинската дума virtus*, както и санскритската вир, означава "силен"; оттук добродетел* означава качеството на силен, здрав дух. В европейската култура има четири класически добродетели, най-важната от които е sophia - истинско знание за Аз-а, преминаващо отвъд времето. Останалите са безстрашие, справедливост и въздържание.
*Английската дума virtue - връзката със санскритския корен е очевидна. - Б.Пр.
Във ведическата култура също има четири паралелни добродетели: честност, аскетизъм, състрадание и чистота. Те се подхранват, когато се въздържаме от невежи, греховни навици. Подхранването на добродетелите подхранва и непоколебима решимост или вявасая-атмика (ср. Бхагавад-гита 2.44).
Непоколебимата привързаност към истината се нарича philosophia на гръцки; от нея произлиза думата "философия". Тя е основа за непоколебимата непривързаност към материята. Преди всичко истина означава вечната истина отвъд моята временна представа за самия мен. Представата за самия мен като за баща на син е "истинска" в биологически, психологически и обществен смисъл - но всъщност тя не е истинска в най- висш смисъл, защото моята роля на баща е само временна. За да се приеме това, се изисква непоколебима добродетел.
Докато оплаква смъртта на своя син, скръбта на един добродетелен баща се смекчава от трезво, проникновено разбиране за по-дълбокия смисъл на тази промяна в неговата съдба. Той знае, че онова, което полубоговете дават и отнемат, не му принадлежи истински, защото вечната душа не може да притежава нищо временно. Оттук за добрия човек нещастието не е истински лошо. То често служи като урок, по-здравословен от този, който добрата съдба може да ни даде, понеже в така наречените добри времена сме склонни да забравяме, че в този свят нищо не може да бъде трайно. Както Философия, богинята на гръцката и римската мисъл, заявява в Утешението на философията от Боеций: "Но ако можеше да видиш плана на провидението, нямаше да си помислиш, че някъде има зло."
Светът е планиран така, че нещастието следва щастието. Бездетният цар Читракету почувствал възвишената благословия на провидението, когато неговата съпруга най-накрая му родила син. Не след дълго бебето било отровено в дворцова интрига. Но мъдрецът Нарада показал на Читракету, че неговата загуба е същата печалба, която празнувал няколко дена по-рано. Синът бил и "добро", и "зло", и "приятел", и "враг", обект както на щастието, така и на нещастието на царя. Когато проумял това, Читракету наистина спечелил нещо - спечелил непривързаност.
За непривързания към материална печалба и загуба човек "да бъдеш" е много по-важно от "да станеш" (баща, например). Независимо каква добра или зла съдба идва с времето, добродетелната личност избира вечното битие - своята духовна същност - пред която и да е материална ситуация. От друга страна, човекът с неукрепнали добродетели е привързан към приливите и отливите на съдбата си. Той гледа на явяването и изчезването на приятните и неприятните преживявания във времето като на добро или зло. Понеже е сляп за собствената си карма в колелото на съдбата, той предполага, че съдбата е сляпа случайност. Или пък предполага, че изобщо няма съдба, че успехът идва след упорит стремеж към дадена цел, а провалът е награда за леността. Във всеки случай неговият навик е да отъждествява своя Аз с матрицата, в която е излята личността му, а интересите си - с преживяванията, които открива в тази матрица. Така той - който е чист дух - става зависим от променящия се строеж на империята (пракрити). Това е неговият лош навик.
Когато човек става все no-зависим и е под контрола ни някой лош навик, за него се казва, че е пристрастен. Тази пристрастеност може да се нарече грях. Английската дума за грях "sin" е етимологически свързана с друга английска дума "sunder" - "разделям" - която пък е сродна със санскритската санутар - "далече от". Така грехът е навик, който ни откъсва далеч от нашия истински Аз. В Шримад-Бхагаватам 1.17.38 се изреждат четири основни греховни навика (адхарма чатур- видха). дюта — игра на хазарт (включително и умствените спекулации); пана - пиянство и угаждане с други упойващи средства; стрия - полови връзки извън брака и суна - избиване на животни и ядене на месо. Тези четири дейности привързват душата към тялото много силно, подкопават четирите добродетели и отслабват духа. Така човек става безпомощен, не може да устои на импулсите за все повече насилие и поквара, които предизвикват неморални, престъпни действия, водещи до голямо нещастие в този и бъдещи животи.
„Това е навик", казва Шрила Прабхупада. Но човекът в проявлението на доброто се опитва да се отнася философски към това.
В древния свят философията е означавала предимно интелектуалния метод да се разграничава духовният Аз от навиците на тялото и ума. Философите от класическата средиземноморска култура, люлката на европейската цивилизация, са знаели, че нашата първа природа може да бъде здрава или нездрава. Първата ни природа се поддържа здрава чрез развиване на добродетел. И обратното, ако човек загуби добродетелта си, първата му природа заболява.
Латинската дума virtus*, както и санскритската вир, означава "силен"; оттук добродетел* означава качеството на силен, здрав дух. В европейската култура има четири класически добродетели, най-важната от които е sophia - истинско знание за Аз-а, преминаващо отвъд времето. Останалите са безстрашие, справедливост и въздържание.
*Английската дума virtue - връзката със санскритския корен е очевидна. - Б.Пр.
Във ведическата култура също има четири паралелни добродетели: честност, аскетизъм, състрадание и чистота. Те се подхранват, когато се въздържаме от невежи, греховни навици. Подхранването на добродетелите подхранва и непоколебима решимост или вявасая-атмика (ср. Бхагавад-гита 2.44).
Непоколебимата привързаност към истината се нарича philosophia на гръцки; от нея произлиза думата "философия". Тя е основа за непоколебимата непривързаност към материята. Преди всичко истина означава вечната истина отвъд моята временна представа за самия мен. Представата за самия мен като за баща на син е "истинска" в биологически, психологически и обществен смисъл - но всъщност тя не е истинска в най- висш смисъл, защото моята роля на баща е само временна. За да се приеме това, се изисква непоколебима добродетел.
Докато оплаква смъртта на своя син, скръбта на един добродетелен баща се смекчава от трезво, проникновено разбиране за по-дълбокия смисъл на тази промяна в неговата съдба. Той знае, че онова, което полубоговете дават и отнемат, не му принадлежи истински, защото вечната душа не може да притежава нищо временно. Оттук за добрия човек нещастието не е истински лошо. То често служи като урок, по-здравословен от този, който добрата съдба може да ни даде, понеже в така наречените добри времена сме склонни да забравяме, че в този свят нищо не може да бъде трайно. Както Философия, богинята на гръцката и римската мисъл, заявява в Утешението на философията от Боеций: "Но ако можеше да видиш плана на провидението, нямаше да си помислиш, че някъде има зло."
Светът е планиран така, че нещастието следва щастието. Бездетният цар Читракету почувствал възвишената благословия на провидението, когато неговата съпруга най-накрая му родила син. Не след дълго бебето било отровено в дворцова интрига. Но мъдрецът Нарада показал на Читракету, че неговата загуба е същата печалба, която празнувал няколко дена по-рано. Синът бил и "добро", и "зло", и "приятел", и "враг", обект както на щастието, така и на нещастието на царя. Когато проумял това, Читракету наистина спечелил нещо - спечелил непривързаност.
За непривързания към материална печалба и загуба човек "да бъдеш" е много по-важно от "да станеш" (баща, например). Независимо каква добра или зла съдба идва с времето, добродетелната личност избира вечното битие - своята духовна същност - пред която и да е материална ситуация. От друга страна, човекът с неукрепнали добродетели е привързан към приливите и отливите на съдбата си. Той гледа на явяването и изчезването на приятните и неприятните преживявания във времето като на добро или зло. Понеже е сляп за собствената си карма в колелото на съдбата, той предполага, че съдбата е сляпа случайност. Или пък предполага, че изобщо няма съдба, че успехът идва след упорит стремеж към дадена цел, а провалът е награда за леността. Във всеки случай неговият навик е да отъждествява своя Аз с матрицата, в която е излята личността му, а интересите си - с преживяванията, които открива в тази матрица. Така той - който е чист дух - става зависим от променящия се строеж на империята (пракрити). Това е неговият лош навик.
Когато човек става все no-зависим и е под контрола ни някой лош навик, за него се казва, че е пристрастен. Тази пристрастеност може да се нарече грях. Английската дума за грях "sin" е етимологически свързана с друга английска дума "sunder" - "разделям" - която пък е сродна със санскритската санутар - "далече от". Така грехът е навик, който ни откъсва далеч от нашия истински Аз. В Шримад-Бхагаватам 1.17.38 се изреждат четири основни греховни навика (адхарма чатур- видха). дюта — игра на хазарт (включително и умствените спекулации); пана - пиянство и угаждане с други упойващи средства; стрия - полови връзки извън брака и суна - избиване на животни и ядене на месо. Тези четири дейности привързват душата към тялото много силно, подкопават четирите добродетели и отслабват духа. Така човек става безпомощен, не може да устои на импулсите за все повече насилие и поквара, които предизвикват неморални, престъпни действия, водещи до голямо нещастие в този и бъдещи животи.
"Свободата" в проявлението на страстта
В своите лекции Шрила Прабхупада понякога превежда думата пракрити като "инструмент" или по-конкретно "инструмент за наслаждение". Инструментът е машина. Материалното тяло, в което като в капсула е затворен всеки един от нас, е безкрайно сложна машина, изградена от груба материя. Също като съвременния автомобил, то предлага обещанието за свобода и безгрижно наслаждение.
Инструментариумът на тялото включва познавателните сетива (гянендрия: ухото, кожата, окото, носа, езика) и двигателните сетива (кармендрия: устата, ръката, крака, гениталиите и ректума). Всички те са отличителни черти на проявлението на страстта. Те ни приканват да се чувстваме удобно, докато служат на всяко наше желание. Тези сетивни инструменти обаче не са наши слуги. Те ни държат в плен. Тяхното така наречено служене на нашите желания формира опасни навици.
В течение на много животи сред низшите видове навик ни е било да насищаме своя копнеж за наслади, пускайки сетивата да си играят. Докато сетивата ни блуждаят, желанията се увеличават, и докато желанията се увеличават, увеличава се и нашата зависимост от сетивата. Дори у едно на пръв поглед освободено от доброто човешко същество латентните навици прекалено много да яде, да спи и да води полов живот могат да се събудят по всяко време. Шрила Прабхупада пише:
"Освободената душа е личност, която има достатъчно знание за този материален свят и затова е непривързана към телесното схващане за живота. Но поради продължителен контакт с проявленията на материалната природа и невнимание в трансценденталната позиция дори и освободените души понякога попадат в плен на заблуждаващата енергия."
Така знанието и моралът не са достатъчни, за да се пречупи напълно навикът за сетивно наслаждение. Както се казва във втората глава на Бхагавад-гита, сетивата са толкова мощни и бурни, че могат насила да отнесат ума на интелигентния човек, който се старае да CU контролира. Умът е в проявлението на доброто. Макар сетивата да са в проявлението на страстта, те са много близо до ума, защото са неговите органи за събиране на информация (слух, осезание, зрение, вкус и обоняние) и работа (хранене, говор, хващане, движение, полов живот и отделяне на телесни отпадъци). Сетивата могат по всяко време да бъдат възбудени от материалните обекти и да повлекат ума на един добър човек встрани от паметта за вечния Аз. Тогава самият ум става фактор на времето - и най-страшен враг на душата.
В света на времето умът преследва сетивни удоволствия, които на свой ред са преследвани от старост, болесmu, смърт и повтарящи се раждания. И все пак ние по навик подхранваме неспокойния ум и сетива като фактори на нашата надежда. От този навик се paзвива страстна философия на свободата, която някои мислители наричат "инструментализъм".
"Инструменталистът" е човек, за когото "инструменталното табло" на ума и сетивата е единственият източник на действително знание. Той вярва, че с помощта на тези инструменти човешкото същество може да намери отговора на сложните проблеми на материалното съществуване. Човекът се различава от другите същества не по своите добродетели, а по сложността на своите проблеми. Човешките въпроси за правилно и погрешно, истина и лъжа могат да се решат само на основата на полезни факти, защото полезността е мярката за истината. Теориите за душата и нейните добродетели са безполезни в практическите дела. Затова те не отговарят на истината. Теориите трябва да се преценяват не според това дали са "добри", а според техните последствия: какви резултати ни дават.
Страстният инструменталист използва ума и сетивата си като сечива, за да открива и изкопава съкровища, заровени дълбоко в материалната природа - скрити богатства, редки удоволствия, нови източници на енергия, космически тайни - които, надява се той, ще служат на нуждите на човешката раса. Неговото схващане е перспективно, понеже вярата му е вложение за бъдещето. Така за него "да станеш", е много по-важно от това "да бъдеш".
Но какво ще стане той? Със сигурност няма да стане свободен. Неговото бъдеще съдържа безкрайни раждания и смърти, защото философията на инструментализма е просто философия на затворено в тялото съществуване. Технологията на въздухоплаването например направи за човечеството възможно да лети в небето. Ако в човешкото си тяло аз се убедя, че най-важните проблеми на живота са тези, които полетът може да реши, не заслужавам нищо по-добро от това в следващия си живот да стана птица.
„Свободата“ в проявлението на невежеството
Инструментариумът на тялото включва познавателните сетива (гянендрия: ухото, кожата, окото, носа, езика) и двигателните сетива (кармендрия: устата, ръката, крака, гениталиите и ректума). Всички те са отличителни черти на проявлението на страстта. Те ни приканват да се чувстваме удобно, докато служат на всяко наше желание. Тези сетивни инструменти обаче не са наши слуги. Те ни държат в плен. Тяхното така наречено служене на нашите желания формира опасни навици.
В течение на много животи сред низшите видове навик ни е било да насищаме своя копнеж за наслади, пускайки сетивата да си играят. Докато сетивата ни блуждаят, желанията се увеличават, и докато желанията се увеличават, увеличава се и нашата зависимост от сетивата. Дори у едно на пръв поглед освободено от доброто човешко същество латентните навици прекалено много да яде, да спи и да води полов живот могат да се събудят по всяко време. Шрила Прабхупада пише:
"Освободената душа е личност, която има достатъчно знание за този материален свят и затова е непривързана към телесното схващане за живота. Но поради продължителен контакт с проявленията на материалната природа и невнимание в трансценденталната позиция дори и освободените души понякога попадат в плен на заблуждаващата енергия."
Така знанието и моралът не са достатъчни, за да се пречупи напълно навикът за сетивно наслаждение. Както се казва във втората глава на Бхагавад-гита, сетивата са толкова мощни и бурни, че могат насила да отнесат ума на интелигентния човек, който се старае да CU контролира. Умът е в проявлението на доброто. Макар сетивата да са в проявлението на страстта, те са много близо до ума, защото са неговите органи за събиране на информация (слух, осезание, зрение, вкус и обоняние) и работа (хранене, говор, хващане, движение, полов живот и отделяне на телесни отпадъци). Сетивата могат по всяко време да бъдат възбудени от материалните обекти и да повлекат ума на един добър човек встрани от паметта за вечния Аз. Тогава самият ум става фактор на времето - и най-страшен враг на душата.
В света на времето умът преследва сетивни удоволствия, които на свой ред са преследвани от старост, болесmu, смърт и повтарящи се раждания. И все пак ние по навик подхранваме неспокойния ум и сетива като фактори на нашата надежда. От този навик се paзвива страстна философия на свободата, която някои мислители наричат "инструментализъм".
"Инструменталистът" е човек, за когото "инструменталното табло" на ума и сетивата е единственият източник на действително знание. Той вярва, че с помощта на тези инструменти човешкото същество може да намери отговора на сложните проблеми на материалното съществуване. Човекът се различава от другите същества не по своите добродетели, а по сложността на своите проблеми. Човешките въпроси за правилно и погрешно, истина и лъжа могат да се решат само на основата на полезни факти, защото полезността е мярката за истината. Теориите за душата и нейните добродетели са безполезни в практическите дела. Затова те не отговарят на истината. Теориите трябва да се преценяват не според това дали са "добри", а според техните последствия: какви резултати ни дават.
Страстният инструменталист използва ума и сетивата си като сечива, за да открива и изкопава съкровища, заровени дълбоко в материалната природа - скрити богатства, редки удоволствия, нови източници на енергия, космически тайни - които, надява се той, ще служат на нуждите на човешката раса. Неговото схващане е перспективно, понеже вярата му е вложение за бъдещето. Така за него "да станеш", е много по-важно от това "да бъдеш".
Но какво ще стане той? Със сигурност няма да стане свободен. Неговото бъдеще съдържа безкрайни раждания и смърти, защото философията на инструментализма е просто философия на затворено в тялото съществуване. Технологията на въздухоплаването например направи за човечеството възможно да лети в небето. Ако в човешкото си тяло аз се убедя, че най-важните проблеми на живота са тези, които полетът може да реши, не заслужавам нищо по-добро от това в следващия си живот да стана птица.
„Свободата“ в проявлението на невежеството
Личността в проявлението на доброто търси свободата по-скоро като "битие", не като "ставане". Личността в проявлението на страстта търси свободата по скоро като "ставане", не като "битие". Личността в проявлението на невежеството търси свободата в "не-битие" или в нихилизма. Той е ретроспективен по своите схващания в смисъл, че в сърцето си подхранва безкраен смут, гняв и неудовлетвореност по отношение на миналия си опит. Така той няма надежда нито за настоящето, нито за бъдещето. Той избира да прекрати по нататъшното си участие в този свят, като отрича своя личен Аз. Съществуват изтощителни, изискващи строга дисциплина философски системи, посветени ни унищожението на Аз-а ; но в днешния западен свят мнозина опитват да го постигнат по лесния начин чрез алкохол, наркотици и самоубийство.
При това съществуват и други гневни, неудовлетворени нихилисти, за които не е достатъчно пасивно да угасят своето себе. Те искат да повлекат целия свят надолу със себе си. Опитват се да се освободят от проблеми, че трябва рационално да мислят за целта на живота, чрез агресивно поведение и насилие, чрез угнетяващо господство над другите. Както става ясно от примерите на известните в историята тирани като Калигула и Адолф Хитлер, да се обърнеш в сляпа омраза срещу света и да го смажеш под своя ботуш, е просто мотив за себе-унищожение. И така, дали ще поеме по пасивен или агресивен път, целта на нихилиста е да изкорени всички непоносими различия в своя живот, което означава да изкорени самия живот.
Кредо на войдизма е ех nihilo отпе ens qua ens fit - "Всяко същество, доколкото е същество, е направено от нищо". Ако моето същество е нищо, тогава нито моят Аз, който прави избор, нито самият свят на избора имат някакво истинско значение. За човека в проявлението на доброто е важно винаги да избира вътрешното благосъстояние пред Въвличането във външното разнообразие. За човека в проявлението на страстта е важно да се въвлече във външното разнообразие - да, по-важно е дори от вътрешното благосъстояние. Но за човека в проявлението на невежеството всичко това не си струва усилието.
Добрите хора се стремят към освобождение от загубата на Аз-а заради материалното привличане. За страстните хора проблемът не е в това, че по този начин ще загубят себе си. Ала те се стремят към освобождение от проблемите, произтичащи от привличането към материята. Невежият човек изисква свобода, като отхвърля значението на стремежите, диктувани от доброто и страстта. Той мисли, че вечният живот и светското щастие са невъзможни, а усилието да се постигнат, е прахосване, абсурд, нищо. В Калигула френският философ Албер Камю пише:
"Наистина този наш свят, тази схема на нещата, както го наричат, е съвсем непоносим. Ето затова аз искам луната, или щастие, или вечен живот - може да звучи налудничаво, но искам нещо, което не е този свят. ... Този свят няма значение; щом човек осъзнае това, той спечелва свободата си. ... И все пак знам ... единственото, от което се нуждая, е да направя невъзможното. Невъзможното!"
От една страна, Камю защитава тамастическата свобода да се отхвърли живота в този свят. Но тази свобода е отрицателна. Все едно да се отървеш от постоянно главоболие, като си отсечеш главата. И така, от друга страна, Камю е бил принуден да признае, че простото отхвърляне на света не е това, което положително искаме или ни е нужно. Искаме и ни е нужна положителната свобода да направим невъзможното. А Какво е това невъзможно, "което не е този свят", което не е матрицата на настоящия ни опит? Както бе обяснено по-горе, това е свободата сред възможностите за истинско удовлетворение да се избере възможността, създадена от естеството на вечното съществуване, пълното знание и чистото блаженство. Но понеже тази свобода е невъзможна за този, който е в невежество, той я смята за налудничава.
При това съществуват и други гневни, неудовлетворени нихилисти, за които не е достатъчно пасивно да угасят своето себе. Те искат да повлекат целия свят надолу със себе си. Опитват се да се освободят от проблеми, че трябва рационално да мислят за целта на живота, чрез агресивно поведение и насилие, чрез угнетяващо господство над другите. Както става ясно от примерите на известните в историята тирани като Калигула и Адолф Хитлер, да се обърнеш в сляпа омраза срещу света и да го смажеш под своя ботуш, е просто мотив за себе-унищожение. И така, дали ще поеме по пасивен или агресивен път, целта на нихилиста е да изкорени всички непоносими различия в своя живот, което означава да изкорени самия живот.
Кредо на войдизма е ех nihilo отпе ens qua ens fit - "Всяко същество, доколкото е същество, е направено от нищо". Ако моето същество е нищо, тогава нито моят Аз, който прави избор, нито самият свят на избора имат някакво истинско значение. За човека в проявлението на доброто е важно винаги да избира вътрешното благосъстояние пред Въвличането във външното разнообразие. За човека в проявлението на страстта е важно да се въвлече във външното разнообразие - да, по-важно е дори от вътрешното благосъстояние. Но за човека в проявлението на невежеството всичко това не си струва усилието.
Добрите хора се стремят към освобождение от загубата на Аз-а заради материалното привличане. За страстните хора проблемът не е в това, че по този начин ще загубят себе си. Ала те се стремят към освобождение от проблемите, произтичащи от привличането към материята. Невежият човек изисква свобода, като отхвърля значението на стремежите, диктувани от доброто и страстта. Той мисли, че вечният живот и светското щастие са невъзможни, а усилието да се постигнат, е прахосване, абсурд, нищо. В Калигула френският философ Албер Камю пише:
"Наистина този наш свят, тази схема на нещата, както го наричат, е съвсем непоносим. Ето затова аз искам луната, или щастие, или вечен живот - може да звучи налудничаво, но искам нещо, което не е този свят. ... Този свят няма значение; щом човек осъзнае това, той спечелва свободата си. ... И все пак знам ... единственото, от което се нуждая, е да направя невъзможното. Невъзможното!"
От една страна, Камю защитава тамастическата свобода да се отхвърли живота в този свят. Но тази свобода е отрицателна. Все едно да се отървеш от постоянно главоболие, като си отсечеш главата. И така, от друга страна, Камю е бил принуден да признае, че простото отхвърляне на света не е това, което положително искаме или ни е нужно. Искаме и ни е нужна положителната свобода да направим невъзможното. А Какво е това невъзможно, "което не е този свят", което не е матрицата на настоящия ни опит? Както бе обяснено по-горе, това е свободата сред възможностите за истинско удовлетворение да се избере възможността, създадена от естеството на вечното съществуване, пълното знание и чистото блаженство. Но понеже тази свобода е невъзможна за този, който е в невежество, той я смята за налудничава.
Върховната власт
Доколкото човек е в плен на трите проявления на материалната природа, истинската свобода наистина е невъзможна. Така живот след живот, след многобройни опити да намери свободата в проявленията, човек може да стане склонен да премине изцяло отвъд материята. Но за да премине отвъд материята, човек трябва да премине отвъд желанието да властва над материалния свят - а именно, отвъд властта да бъде непривързан към света (добро), властта да го контролира (страст) и властта да го отрича (невежество). Цялата тази власт принадлежи на Бога. Материалните окови на душата са причинени от имитирането на властта на Бога, който е единственият Гунешвара - всевластният господар на три-Гуна. Невъзможно е човек да стане Бог. Опитът да Го имитира поставя душата под влиянието на трите проявления.
Философите на невъзможното обаче са упорити. Някои ще приемат, че наивно да се опитваме да станем Бог е безплодно. Но, казват те, "наивно" означава да се опитваме да станем Бог в личностен смисъл. Да, попадаме под влиянието на проявленията заради желанието. Но само личностите имат желания. Следователно можем да разберем Бог по-добре като единство на всички същества, лишени от личностни характеристики. Божествеността е пълното отсъствие на име, форма, качество, дейност и взаимоотношения. Мистичният транс призовава властта на безличностната божественост и тази власт постепенно разгражда разликата между "ти" и "аз" и "това" и "онова". В най-висшата степен Аз-ът се осъзнава като Вселената, Вселената се осъзнава като Бог, а Бог се осъзнава като всяко едно живо същество. Така Единният Аз се освобождава от привличането на проявленията, които всъщност са само проявления на личностни взаимоотношения - непривързаност, контрол и отрицание. Но тогава какво става със свободата на истинския избор?
Философите на невъзможното обаче са упорити. Някои ще приемат, че наивно да се опитваме да станем Бог е безплодно. Но, казват те, "наивно" означава да се опитваме да станем Бог в личностен смисъл. Да, попадаме под влиянието на проявленията заради желанието. Но само личностите имат желания. Следователно можем да разберем Бог по-добре като единство на всички същества, лишени от личностни характеристики. Божествеността е пълното отсъствие на име, форма, качество, дейност и взаимоотношения. Мистичният транс призовава властта на безличностната божественост и тази власт постепенно разгражда разликата между "ти" и "аз" и "това" и "онова". В най-висшата степен Аз-ът се осъзнава като Вселената, Вселената се осъзнава като Бог, а Бог се осъзнава като всяко едно живо същество. Така Единният Аз се освобождава от привличането на проявленията, които всъщност са само проявления на личностни взаимоотношения - непривързаност, контрол и отрицание. Но тогава какво става със свободата на истинския избор?
С един замах отхвърляме оковите ;
в нас нищо не се вкопчва, не се държим за нищо.
Всичко е пусто, ясно, осветява Аз-а ,
ума без да напряга;
тук мисъл, чувство, знание, въображение не притежават стойност.
Тази будистка поема ни връща към проблема с имперсонализма. Там, където всичко е пусто, където мисълта, чувствата, знанието и въображението нямат стойност, не може да има същинска власт да се прави избор и така не може да има истинска свобода. И въпреки това тази поема все пак е израз на някакъв избор. Сън-цан, поетът, е имал съзнателна цел в живота - да не се вкопчва в нищо и да няма нищо, което да се вкопчва в него. Дори в имперсонализма той не е успял да избяга от своята личностна същност - избора.
Усилието да се неутрализира Аз-ът, да се отнеме неговата активност чрез духовна сила, е противоречиво.
Духът е активен, а не пасивен.
Усилието да се неутрализира Аз-ът, да се отнеме неговата активност чрез духовна сила, е противоречиво.
Духът е активен, а не пасивен.
дехендрия-прана-мано-дхийо 'ми
яд-амша-виддха прачаранти кармасу
наиваняда лаухам ивапратаптам
стханешу тад драштрападешам eти
яд-амша-виддха прачаранти кармасу
наиваняда лаухам ивапратаптам
стханешу тад драштрападешам eти
"Както желязото има силата да гори, когато се нажежи до червено в огъня, така и тялото, сетивата, жизнената сила, умът и интелигентността, макар и само късове материя, могат да извършват своите дейности, когато Върховната Божествена Личност им е вляла частица съзнание. Както желязото не може да гори, ако не се нагрее от огъня, така и телесните сетива не могат да действат, ако нямат благосклонността на Върховния Брахман." (Шримад-Бхагаватам 6.16.24)
Частицата съзнание (амша), спомената тук, е душата. Тя е еманация на Върховната Личност. Следващата глава обяснява Върховната Личност подробно; тук е необходимо да отбележим само, че тази Върховна Личност и неговата еманация, душата, са динамичен дух. Духът се сравнява с огън, а матрицата (тялото, сетивата, жизненият дъх или прана, умът и интелигентността) се сравнява с желязо. Когато огънят изпълва желязото с енергия, то придобива силата да гори. По същия начин, движещият се духовен заряд активира матрицата на светския опит, както магнитното поле се активира от движещ се електрически заряд. Средството, с което духът активира материята, е времето, времето е властта на Върховната Личност над Вселената, както Самият Той заявява в единадесета глава на Бхагавад-гита. Фазите на вселенското време се проявяват като проявленията на природата: създаване (страст), поддържане (добро) и унищожение (невежество).В Шримад-Бхагаватам 3.25.15 се обяснява как една личност може да бъде окована или освободена от трите проявления на природата:
чета кхалв ася бандхая муктайе чатмано матам
гунешу сактам бандхая ратам ва пумси муктайе
чета кхалв ася бандхая муктайе чатмано матам
гунешу сактам бандхая ратам ва пумси муктайе
"Състоянието на съществуване, в което съзнанието на живото същество е привлечено от трите гуни на материалната природа, се нарича обусловено. Но когато същото това съзнание е привързано към Върховната Божествена Личност, то е освободено съзнание."
Тук е дефиниран изборът, основната функция на съзнанието на даден индивид. Имаме две възможности: да изберем да общуваме с трите проявления на природата, или да изберем да общуваме с Върховната Личност.
Ако изберем проявленията на природата, ние попадаме в тяхната примка (думата гуна означава "въже" - всяко проявление е въже, което привързва душата към матрицата на временния опит). Веднъж попаднала в такава примка, динамичната същност на душата, нейната власт да прави избор започва бързо да се променя напред-назад между материалните двойнствености: ум и материя, интелигентност и глупост, добро и зло, светлина и мрак, мъж и жена, младост и старост, болест и здраве, топлина и студ, удоволствие и болка, щастие и нещастие, богатство и бедност, красота и грозота, вълнение и скука, уравновесеност и каприз, здрав разум и лудост, чест и безчестие, слава и позор, раждане и смърт, нагоре и надолу.
Докато душата продължава да прави избор между двойнственостите, кшетрата - полето на нейните материални дейности - продължава да съществува живот след живот. Изборът да се свържеш с Върховната Личност развързва възела от въжета на материалната двойнственост. Както ще видим, освобождението чрез свързване с Върховната Личност предоставя на душата неограничени възможности да прави същностен избор.
Ако изберем проявленията на природата, ние попадаме в тяхната примка (думата гуна означава "въже" - всяко проявление е въже, което привързва душата към матрицата на временния опит). Веднъж попаднала в такава примка, динамичната същност на душата, нейната власт да прави избор започва бързо да се променя напред-назад между материалните двойнствености: ум и материя, интелигентност и глупост, добро и зло, светлина и мрак, мъж и жена, младост и старост, болест и здраве, топлина и студ, удоволствие и болка, щастие и нещастие, богатство и бедност, красота и грозота, вълнение и скука, уравновесеност и каприз, здрав разум и лудост, чест и безчестие, слава и позор, раждане и смърт, нагоре и надолу.
Докато душата продължава да прави избор между двойнственостите, кшетрата - полето на нейните материални дейности - продължава да съществува живот след живот. Изборът да се свържеш с Върховната Личност развързва възела от въжета на материалната двойнственост. Както ще видим, освобождението чрез свързване с Върховната Личност предоставя на душата неограничени възможности да прави същностен избор.
Няма коментари:
Публикуване на коментар