Херодот, Истории 4.3 (Her. 4.3)
“… траките от Салмюдес, които живеят над градовете Аполония и Месемврия, така назоваваните скюрмиади и нипсеи, са се предали на Дарий без битка…”
Страбон 7.319 (Strab. 7.319)
“…по-нататък [след Калатис] на хиляда и триста стадии идва Аполония, милетска колония; по-голямата част от тоя град е разположена на едно островче, където има светилище на Аполона; от там Марк Лукул е задигнал вдигнал голямата статуя на Аполон, творба на Каламис, и я поставил в Капитолий…”
Преразказано от Апиан (Ilyr. 85-86):
“…Мизите нападнал Марк Лукул, брат на Лициний Лукул, който воювал с Митридат… от последния град [от Аполония] той е пренесъл в Рим огромната статуя [колос] а Аполон, поставена на Палатинския хълм…”
Псевдоскимнос 728 – 733 (Ps.Scymn. 728-733)
“…Следва нос Тюниас с добро пристанище, който е най-крайната точка на тракийската Астика; с него граничи град Аполония. Този град са основали милетчани, които са дошли по тези места около петдесет години преди царуването на Кир…”
Помпоний Мела 2.2.22 (Pomp. Mela 2.2.22)
“… градове Дионисопол, Одесос, Месембрия, Анхиало и великата Аполония, която се намира във вътрешността на залива, и то там, където Понт завършва с ъгъл своята втората извивка…”
Еней – Коментари
„Гражданите на Аполония Понтийска, след като пострадали … устроили градските си врати да се затварят с помощта на голям чук, така че се вдигал голям шум из целия град почти се чувало, когато градските порти се затваряли или отваряли. Такива големи обковани с желязо били бравите на градските порти на всички страни.”
Декретът от Истрия за войната между Аполония и Месембрия, кр. III – II век пр. Хр.
„По благоволение на Съвета и народа; по предложение на синедрите; предвид това, че нашата континентална територия (и крепостта Анхиалос бяха превзети от ?) месем врийците, които започнаха необявена война, многократно и грубо оскверниха светилището на Аполон и създадоха крайна опасност за града, и че истрийците, наши родственици и приятели, предани на нашия народ, изпратиха на помощ бойни кораби и войници, начело с Хегесагорас, син на Моним – наварх овластен с пълни права и човек с големи заслуги, който пристигна на място, защити града, земите и пристанищата с наша помощ и помощта на нашите съюзници, а после, след като, с наша помощ и помощта на другите съюзници, превзе със сила крепостта на Анхиалос, отнета и завладяна от врага – ситуация, довела до твърде неблагоприятни последици за нашия град и неговите приходи – разруши същата до основи, а освен това, при експедицията по море до Анхиалос, след като противникът атакува неговия флот, Хегесагор, в провеи деното заедно с нас и другите съюзници сражение срещу по-многобройния неприятел, осигури надмощие над враговете и плени цял кораб заедно с екипажа му, а при дебаркирането се отличи в битките със забележителна смелост, а и при всички други случаи се е сражавал пренебрегвайки опасностите, като винаги е постигал победи и непрекъснато в сраженията е вдъхвал на бойците жар и готовност за саможертва; на което основание, с цел народът да изяви чувството си на признателност и окаже почит на сърцатите мъже и благосклонната съдба, Съветът и народът благоволиха да изкажат похвала на народа на Истрос, наш приятел, родственик и съюзник, за всички упоменати действия и за изпращането на наварха Хегесагор, син на Моним, както и да потвърдят признателността си към народа на Истрос, (благоволиха) да увенчаят Хегесагор, син на Моним, със златен венец на дионисиевите празненства и (да му издигнат) бронзова статуя, на която да бъде изобразен като воин върху носа на кораб, да осветят същата в храма на Аполон Лечител, върху пиедестала ѝ да изсекат декрета, а назначените за случая [—] да прокламират почитта към Истрос на тържествата по време на състезанията и да я изразяват при всеки друг случай [— (изпращане на делегация на аполонийци в Истрос)—] епистатите [решиха (?)] по волята на народа [—]; декретът да бъде изсечен върху две мраморни стели, едната издигната в храма на Аполон Лечител, а другата в Истрос, недалеч от олтара на Аполон; събранието да избере двама души, които да поемат грижата за изсичане и поставяне на стелите; всички изразходвани средства да се поемат от [—] и иконома; избрани бяха A[— син на еди-кой и еди-кой, син на еди-кой]“.
Аполонийски декрет в чест на гимназиарха Айсхрион, син на Посейдипос (открит през 1839 г., придобит от Лувър през 1886 г.), II – първа четвърт на І в. пр. Хр.
„По благоволение на съвета и народа на Аполония; предложение на Хекатай, син на Запас: предвид това, че Айсхрион, син на Посейдип – добър и уважаван мъж, надарен с благодетелност и добро име, отзивчив в обществения и личния живот – изяви готовност да се постави в услуга на всички, обърнали се към него, и да работи в полза на града, без да щади усилия и средства, извършвайки най-добри дела и ползва плодовете на съвършената си почтеност, след като най-безукорно изпълни задълженията си на гимназиярх, се ангажира да остане докрай полезен. Съветът и народът решиха…“
Мраморна плоча, вградена в църквата „Свети Георги“ (НАИМ – БАН), І – ІІ в. сл. Хр.
„Метокос, син на Тарулас, по рождение син на Децимус, изградил селището след опустошението и възстановил тройната порта и кулата, посвещава своето дело на Аполон Лечител.“
Анонимен периплус на Черно море, 85–87 (Anonymus Peripl.Pont.Eux. 85–87)
“От Анхиало до град Аполония, който сега се нарича Созополис и има два големи залива – 180 стадия или 24 мили. Този град Аполония са го основали милетчани, които са дошли по тези места 50 г. преди царството на Кир. А от Аполония която се нарича и Созополис до Херсонес, където има пристанище за кораби са 60 стадия или 8 мили.”
Йоан Антиохийски. Извадки от “De Insidiis” (Бунтът на Виталиан срещу император Анастасий), (Ioannes Antiocheni. “De Insidiis”)
“…. След това Виталиан завзел всички крепости и градове в Скития и Мизия; всички се страхували от него и го признали за император. Императорът, като обмислил станалото, изпратил някой си Ураний, който изпълнявал длъжността канцеларий при магистъра на официите, а съ-що и посланиците до хуните, Полихроний и Мартирий, и хиляда златни литри заедно с тях. Узурпаторът им устроил засада в Созопол, превзел с хитрост самия град и им отнел парите насила.”
“… Малко време след това Виталиан отново се вдигнал с флот от около 200 кораба, а също и с голяма войска — пехота и конница, минал край брега на Евксинския Понт, появил се внезапно пред Константинопол и го нападнал.”
Мануил Фил, около 1305 г. „За подвизите на известния чутовен протостратор” – византийският военачалник Михаил Глава Тарханиот
„…. И дойде до Агатопол и го превзе, като преди сражението лесно прогони владетеля на българите Константин Тих и показа, че най-способните могат сигурно да побеждават вражеските царе. След това той спасява от ръцете на българите Созопол, като го завладява заедно с околните места. Той доказа, че прехвърля безопасно от Виза към този град ромейска войска, като мъдро отстраняваше ширенето, натиска и неочакваните набези на чуждите. После, като намери манастира Подром малък, тесен и незаслужено окаян, обитаван шестима смирени монаси, направи го така хубав, какъвто го вече виждаш и се оказа, че доскоро наричания Несион (островче) е променил във великолепен остров и като спечелва тежките междувременно битки, успява да отиде така до самата Загора.
Той силно разрушава и ограбва градовете. И като събра в тях останките, отвежда към по-рано завзетите градове мъже, жени и деца сукалчета. Като възвеличи, прочее, Агатопол, обърна внимание и на град Созопол…”
Георги Пахимер – История, VII, 27 (за историческите събития след битката при Скафида (1304) от 1306 г.)
“…Освен това Светослав /Тодор Светослав/ жадуваше за мир и искаше да се сроди с императора /Андроник II Палеолог/и затова изпрати при императора за посредник в своите искания бившия патриарх Йоан /Йоан XII Козмас/ (той бе пленен там заедно със созополци). А императорът отлагаше, но отстъпи пред необходимостта. Той проводи пратеници и одобри мирът да се сключи според желанието му. А онзи искаше да вземе една от дъщерите на император Михаил. А градовете които беше успял да завземе, той не освобождаваше, но смяташе разбира се, да ги запази за децата и приятелите си …”
Никифор Грегора, Византийска история, XXVI, 16 (за превземането на Созопол от генуезците)
“…Императорът обаче нетърпелива очаквал тяхното пристигане и много твърдо отклонил пратеничеството. Поради този неуспех те изпратили десет триреми срещу ромейските градове, разположени край Евксинския Понт, като след двудневно сражение превзели Созопол, твърде богат и многолюден ромейски град, отстоящ на повече от хиляда стадия /римска мерна единица за разстояние – 185 м/ от протока на Понт…”
„Савойска хроника” (1417 – 1420), (за похода на Амадей Савойски срещу Западночерноморското крайбрежие 1366 – 1367 г.)
„… те се качиха на галерите си и тръгнаха към България в един град, наречен Ахтопол, който обсадиха със стълби и за да не разберат жителите за тяхното идване, те приключиха доста лесно с Ахтопол, където сложиха стълби и следвайки река Марм, отидоха пред Созопол, където влязоха със сила. Тръгвайки от Созопол те влязоха в пристанището Скафида ….”
Анонимен италиански портулан, XVI век
„Сизополи е голям град с добро пристанище. Има два острова и единият се нарича островът на белия шафран. Има също една църква нависоко и в средата на острова. Пускайте вашите котви към града над острова и (пуснете въже) 4 -5 разтега /около 2,1 м/. Има и друг остров и се нарича Свети Йоан и стои на север от входа на пристанището…”
Анонимен гръцки портулан, XVI век
„ … От Мезеврия до Ахело девет мили на юг. …. От Ахело до Порос (дн. Форос – Бургас)двадесет мили по (посока) юг. Порос е река. От Порос до острова на Подром – шест мили в югоизточна посока. От Ахело до Созополи двадесет мили в посока югоизток-юг. Созополи е хубаво пристанище и има отпред два острова. Големият остров се нарича Агиос Йоанис, а другият Агиос Кирикос. И към малкият остров и континента е хубавото пристанище и входът е от към североизток. И ако искаш да влезеш от към големия остров, дръж разстояние след малкия остров три плоризи / късносредновековна италианска мерна единица/. И от там плаваш покрай брега на едно плоризи и шест оргии и хвърляй котва в дъно на четири или пет оргии / около 1,5 м/.
От Созополи до носа на Елея (дн. Маслен нос) девет мили на югоизток. И от долната страна в залива е пристанището на име Ориопотамо (при р. Ропотамо) ….”
Венцел фон Бониар, 1786 г. Австрийски дипломат и пътешественик
„ …Сезебол, със старо име Сизополис (Sisopolis) е голямо селище с около 300 къщи, разположено в края на високо възвишен нос, който има формата на полуостров и от където се открива чудесен изглед към морето. Заобиколен от десетки вятърни мелници, той се разпознава още отдалеч от тях…”
С. Сейже, 1829 г. Френски пътеписец за Балканите
„…При изгрев слънце съгледахме Созополис, древната Аполония. Този град се бе предал в началото на похода на адмирал Кумани. Руската флота имаше внушителен вид в обширния залив на Созополис, който предлагаше сигурно убежище от бурята. Различаваха се батареите и руския стан на една височина над града…”
Руйни на о. Св Иван, от албума на С. Сейже и Дезарно“…Сизополис или Сизеболи, както го наричат турците, е разположен на скалиста височина, която образуваща полуостров, се свързва със сушата само чрез тесен провлак. Страбон казва, че тази древна колония на милетчаните е построена в голямата си част на малък остров, където се намирал храм посветен ан Аполон. Този остров според както изглежда трябва да е най-големият от трите острова на Свети Иван, разположен в морето срещу Сизеболи, където още се намират развалините на древна черква, построена според гръцките традиции върху основите и с материалите на езически храм. Понеже този остров бе служил като място за престой и погребване на чумавите от сухопътната и морската армия, които се бяха оказали многобройни в Сизеболи в началото на похода, не можах да получа разрешение да правя разкопки там . Не без трудности ми разрешиха да стигна до там за да нарисувам тези развалини…
… Сизеболи днес е една бедна паланка с около 3000 жители гърци и малко българи, които се занимават с прибрежна търговия и земеделие. Лозята дават само долнокачествено вино. Там се виждат шест малки разнебитени параклиса и развалините на доста разрушени черкви. Няма древни укрепления, освен няколко остатъка от тухлени стени. Мястото няма чешми, а множество кладенци, чиято вода е твърде добра. Сизеболи е значителен само от стратегическо гледище. Владеенето му осигурява владеенето на Бургаския залив и предлага удобно място за натоварване. Най-големите кораби могат да се приближат да оръдеен изстрел от брега…”
Ксавие Омер Дьо Хел. Френски етнолог и географ 1845 г.
“… Наближавайки Созопол, откриваме надясно острова Свети Иван, където се виждат руините на една стара църква. По нататъка е острова на Христос (дн. Свети Кирик) и когато го минаваме, спираме до един пясъчен плаж срещу града.”
“Никъде другаде по брега не забелязах такова благоденствие, каквото има населението на Созопол. Околностите, изглежда, че са със забележително плодородие…”
“…Градът брои триста и петдесет къщи. Неговото пристанище е пълно с кораби, които товарят храни за Константинопол и чужбина. Дори само износът на жито е твърде значителен. То струва на това място двадесет и два пиастра /сребърна монета/ за четиридесет и пет оки и качеството му е прекрасно.
Не се виждат особено много следи от античността в Созопол. Крепостната стена, която обгражда града е отчасти разрушена. Тук там се откриват безформени руини на църкви и мраморни парчета с написи…”
Сред всички йонийски полиси Херодот изтъква особено Милет, като го нарича „украшение на Йония“. Землището на града е сравнително неголямо, разположено на полуостров. Естествената му граница от север е голям залив, в чиято западна част било устието на пълноводния Меандър, главната река на Кария. Самият Милет имал четири пристанища, а допълнителна защита осигурявал разположеният отсреща в морето остров Ладе. Освен Милет на същия залив били разположени и древните градове Приен и Миус (Миунт). Днес този залив, както и остров Ладе не съществуват, тъй като с течение на времето реката го запълва с наноси. Павзаний свидетелства, че миунтийците се преместили в Милет, отнасяйки всичко възможно, както и статуите на своите богове. По негово време в Миунт не било останало нищо, с изключение на храма на Дионис, съграден от мрамор[1]
На запад Милет граничил с Егейско море, на изток полуостровът граничи с планинските хребети на Карийските планини, а с материка бил свързан с тесен провлак, водещ на югоизток към Кария. От планините се стичали потоци, напояващи полетата и пасбищата, имало и много извори. Развити били лозарството, градинарство и земеделието. Бил широко разпространен култът към изворите и нимфите[2].
Към землището на Милет спадала и долината по долното течение на Меандър на северния бряг на залива, макар и част от нея – споделена с гражданите на Миунт. Други относително големи селища са Лименей, Лерос, Техиус, пристанището Панорм и др. Недалеч от Милет са разположени светилището на Аполон Дидимски в Дидима и светилището на Посейдон Хеликонийски на нос Микале – Панйонион
Първите следи от селище датират от втората половина на 4-то хилядолетие пр.н.е.[3]:с. 42. В Милет са намерени фрагменти от фрески в минойски стил и текстове на Линеар A[3]:с. 66, а намерените парчета керамика в Милет и Хиос са отнесени към XIV век пр.н.е.[3]:с. 46. Според митологията, градът е основан от Милет (Μίλητος), син на Аполон, пристигнал тук от Крит. Гръцкото название Милет е близко до хетското Милаванда[4]. Известни са около 50 хетски названия, окончаващи на „-ванда“[5]. В микенски текстове, намерени в Пилос, се споменават жени от Милет (mi-ra-ti-ja) [6].
В Илиада Омир споменава град Милет, населен с карийци, като съюзник на троянците. Херодот свидетелства, че градът е построен от карийците[7], но след това завоюван от йонийците[8]. И според старогръцките легенди, Милет е заселен повторно през X век пр.н.е. от йонийци, пристигнали тук от Атика под предводителството на Нелей, сина на митичния цар Кодър[9]
СОЗОПОЛИС – ГРАДЪТ НА СПАСЕНИЕТО
През втората половина на IV – V век градът придобива облика и значението на важен административен и епископски център. Изградени са множество нови християнски храмове. Положени са основите на манастира на о-в „Свети Иван”, в които са поставени мощите на Свети Йоан Предтеча и Кръстител.
За защита от варварските нашествия през V – VI век, Созопол е укрепен със сложна система от фортификационни съоръжения (двустепенни крепостни стени и кули). Основите им, запазени в руини, днес могат да се видят в южната и югоизточна част на Созополския полуостров. Крепостта е от стратегическо значение за корабоплаването по Западното Черноморие и защита на подстъпите към столицата на Византийската империя.
В 513 г. Созопол е споменат във връзка с бунта на Виталиан – военен управител на Тракия срещу император Анастасий I, който завършва с неуспех.
След създаването на Българската държава през 681 г. черноморските градове, в това число и Созопол, остават в границите на Византийската империя. През 812 г. градът е превзет от войските на хан Крум и за първи път включен в пределите на Средновековна България. Разположен на границата между двете велики империи, България и Византия, през следващите векове, Созопол периодично преминава от българска във византийска власт.
През XI – XIV век значението на града като търговски, религиозен и културен център нараства. Византийските хронисти споменават Созопол, като богат „многолюден” и гъсто населен град. Построени са много църкви и манастири, сред които най-известни са манастирите „Свети Йоан Продромос”, „Св. св. Кирик и Юлита” на едноименните острови, градските манастири „Света Богородица”, „Свети Атанасий”, „Свети Николай Чудотворец” и „Свети Апостоли”.
През 1352 г. и 1366 г. Созопол е завладян и ограбен от генуезците и рицарите на Амадей Савойски. Средновековният Созопол бележи културен и икономически подем по време на управлението на българските владетели Тодор Светослав (1300-1322 г.) и Иван Александър (1331-1371 г.).
След завладяването на Средновековна България от османските турци (1393 – 1396 г.) под властта на исляма, през 1453 г., падат черноморските градове в това число и Созопол. Настъпва период на петвековно турско робство, белязан от жестока религиозна, икономическа и културна дискриминация на християнското население. Разрушение са великолепните църкви и обществени сгради. Настъпва икономически упадък и демографски срив. Созопол се превръща в малко рибарско селище.
През Руско-турската война от 1828 – 1829 г., Созопол за кратко е освободен и превърнат в база на руския флот. Созополчани, под ръководството на Вълчан войвода и Стоян Мавродинов, сформират опълчение и правят безуспешен опит за въстание против турците в Странджа. След Одринския мирен договор, и оттеглянето на руската армия, голяма част от християнското население в града и региона емигрира в Молдова, Бесарабия и Керченския полуостров. Краят на османското владичество за България и българите настъпва с Руско-турската освободителна война от 1877 – 1878 г. На 10 януари 1878 г. ескадрон под командването на генерал Лермонтов (родственик на великия руски поет) възвестява свободата за созополчани.
След Берлинския конгрес от 1879 г., борбата за освобождението на Странджа продължава. Созополчани активно участват в Преображенското въстание от 1903 г., като важна роля в битката за свобода има войводата Яни Попов.
Съвременен туристически град, Созопол очарова с уникално съчетание на природни забележителности, древна история и старинна архитектура. Очарованието на хилядолетния град и романтиката на южното море, създават неповторима артистична атмосфера. Созопол ревниво пази и развива хилядолетните си културни традиции, орисан да остане завинаги „Вечният град на България”.
Няма коментари:
Публикуване на коментар