вторник, 1 август 2017 г.

ВЪПРОСИ И ОТГОВОРИ / Джиду Кришнамурти 1ч.


ВЪПРОСИ И ОТГОВОРИ


1. СЕГАШНАТА КРИЗА

ВЪПРОС: Казвате, че сегашната криза е безпрецедентна. В какъв смисъл тя е изключение?

КРИШНАМУРТИ:

Явно сегашната криза в света е изключителна, безп­рецедентна. През различните исторически периоди е имало раз­лични социални, национални, политически кризи. Кризите идват и си отиват, икономически рецесии, депресии настъпват, видоизменят се и продължават под друга форма. Това е известно, за­познати сме с този процес. Но явно сегашната криза е различна, не е ли така? Първо тя е различна, защото сега имаме работа не с пари, не с нещо веществено, а с идеи. Сегашната криза е раз­лична, защото е в сферата на идеите. Ние се караме, използвай­ки идеи, ние извиняваме убийството. Навсякъде по света оправ­даваме убийството като средство за постигане на справедливи цели, което само по себе си е безпрецедентно. Преди всички признаваха, че злото е зло, че убийството е убийство, но сега убийството е средство за постигане на благородни цели. Сега се намира оправдание на убийството, било то на един човек или на цяла група хора, защото убиецът или онези, който той предс­тавлява, оправдават деянието си като средство за постигане на цели от полза за човека. С други думи, ние жертваме настоя­щето заради бъдещето и за нас няма значение какви средства из­ползваме щом заявената цел ще доведе до резултати, за които твърдим, че ще бъдат от полза за човека. Следователно, пред­полага се, че порочните средства ще доведат до благородни резултати и така порочните средства се оправдават чрез производството на идеи. При различните кризи в миналото пробле­мите са били свързани с експлоатацията на вещи или на хора. Сега се експлоатират идеи, което е много по-вредно, по-разру­шително и унищожително. Вече знаем каква е силата на пропа­гандата и това е едно от най-големите нещастия, които могат да се случат: използването на идеи като средство да се проме­нят хората. Това става в днешния свят. Човекът не е важен, важни са системите и идеите. Човекът повече няма никакво значение. Можем да унищожим милиони хора, за да постигнем ня­какви резултати и резултатите се оправдават по идеен път. Притежаваме блестяща структура от идеи, за да оправдаваме злото и това, без съмнение, е безпрецедентно. Злото е зло. Не може да доведе до добро. Войната не е средство за постигане на мир. Войната води до ползи от второстепенно значение, напри­мер до производството на по-ефикасни самолети, но тя не може да донесе мир за хората. Войната се оправдава по интелек­туален път като средство за постигане на мир. Когато инте­лектът има ръководна роля в човешкия живот, той води до без­прецедентна криза.

Има и други неща, които показват, че кризата е безпреце­дентна. Едно от тях е необикновената важност, която хората приписват на ценностите на сетивата - на собствеността, на името, на кастата, на страната, на етикета, който носите. Вие сте мохамеданин или индуист, християнин или комунист. Име и собственост, обществено положение и страна - те са важни преди всичко, което означава, че човека е станал жертва на материалните ценности, на ценностите на нещата, произ­ведени с ума или с ръцете. Нещата, направени от ръцете или ума са станали толкова важни, че заради тях убиваме, унищожаваме, ликвидираме се един друг. Приближаваме се до ръба на про­пастта. Всяко наше действие ни води натам. Всяко политичес­ко, всяко икономическо действие ни води неизбежно към про­пастта, дърпа ни към тази хаотична, объркана бездна. Поради това кризата е безпрецедентна и изисква безпрецедентни дейс­твия. За да излезем от тази криза, са необходими действия, които не са свързани с времето, които не се основават на идеи и на системи, защото всяко действие, което се основава на сис­теми или идеи, води до безизходица. Такива действия ще ни за­ведат обратно до бездната по друг път. Тъй като кризата е без­прецедентна, наложителни са и безпрецедентни действия, кое­то означава, че обновлението на индивида трябва да стане не­забавно, а не като процес във времето. Трябва да стане сега, а не утре - процесът на утрешния ден е разпадането. Ако реша, че ще се променя утре, каня безпорядъка и оставам в лоното на разрухата. Възможно ли е да се променя сега? Възможно ли е да се променя напълно в настоящия момент? Аз казвам, че е възможно. Тъй като кризата е изключителна по своя характер, за да се справим с нея е необходимо да се извърши революция в мислене­то. И тази революция не може да се извърши с помощта на дру­гите, с помощта на книги или организации. Тя трябва да стане чрез нас, чрез всеки един от нас. Само тогава ще можем да изг­радим ново общество, свободно от сегашния ужас, от необикно­вено разрушителните сили, които вилнеят сега. Промяната ще се осъществи само когато индивидът осъзнае себе си, във всяка своя мисъл, чувство и действие.


2. ЗА НАЦИОНАЛИЗМА

ВЪПРОС: Какво ще дойде, когато си отиде национализмът?

КРИШНАМУРТИ:

Явно интелигентността. Но струва ми се, че не това се има предвид във вашия въпрос. Всъщност вие питате: какво ще замести национализма? Никое заместване не води до интелигентност. Ако напусна една религия и се присъединя към друга, или напусна една политическа партия и по-късно се присъ­единя към нещо друго, това постоянно заместване говори за състояние, в което няма интелигентност.

Как може да си отиде национализмът? Само като разберем напълно неговия смисъл, като го проучим и като осъзнаем него­вото значение за вътрешните и външните действия на хората. Външно той води до разделение на хората, до класификации, войни и разрушения, което е ясно за всеки наблюдателен човек. Вътрешно, психологически, това отъждествяване с нещо по­-висше, с родната страна, с една идея, е явно форма за повдигане на самочувствието. Ако живея на село или в голям град или където и да е, аз съм нищо, но ако се отъждествя с нещо по-голямо - със страната, ако се нарека индус, това ласкае моята суета, удовлетворява ме, дава ми престиж, чувството за благоденст­вие. Отъждествяването с по-голямото е психологическа необхо­димост за онези, за които самочувствието е важно, но то съз­дава конфликти и сблъсъци между хората. По този начин нацио­нализмът предизвиква не само външни конфликти, но и вътреш­но чувство на безизходица. Когато човек разбере какво е нацио­нализъм, целия процес на национализма, той изчезва. Разбирането какво е национализъм идва в резултат на интелигентност, когато човек грижливо наблюдава и проучва национализма, пат­риотизма. В резултат на това се стига до интелигентност, а не до подмяната с нещо друго. Ако подменим национализма с ре­лигията, тя става избор на самочувствие. Вярата дава на чове­ка храна, но едновременно с това е и източник на несигурност. Следователно, всякакъв вид подмяна, колкото и благородна да е тя, е форма на невежество. Все едно вместо да пушиш цигари да дъвчеш дъвка или нещо друго, а ако разбереш проблема на пуше­нето, навика, усещането, психологическата нужда и всичко ос­танало, тогава пушенето отпада. Човек може да разбере това само когато развие своята интелигентност, когато интелиген­тността функционира, а интелигентността не функционира, когато има подмяна. Подмяната е просто форма на самоизмама - изкушаваме се да правим това, а не онова. Национализмът, със своята отрова, страдания и световни вражди може да изчезне само когато има интелигентност, а интелигентността не се постига като изучавате книги и взимате изпити. Интелигент­ността възниква, когато разберем проблемите в процеса на тяхното появяване. Когато разберем проблема за национализма на всичките му нива, не само неговите външни, но и вътрешни аспекти, тогава, в този процес, се проявява интелигентност­та. Когато има интелигентност няма подмяна. Когато има ин­телигентност тогава национализмът, патриотизмът, които са форми на глупостта, изчезват.


3. НУЖДАЕМ ЛИ СЕ ОТ ДУХОВНИ ВОДАЧИ

ВЪПРОС: Казвате, че човек не се нуждае от гуру, но как да отк­рия истината без мъдрата помощ и ръководство, ко­ито само гуруто може да ми даде?

КРИШНАМУРТИ:

Въпросът е дали имаме нужда от гуру или не. Може ли да се стигне до истината с помощта на някой друг? Някои казват, че може, а други, че не може. Искаме да разберем кой е прав, а не да сравним моето мнение с нечие друго. Нямам мнение по този въпрос. Или е така, или не е така. Дали е важно да имаш гуру или да нямаш, не е въпрос на мнение. Истината за този проблем не зависи от нечие мнение, колкото ерудирано, дълбоко и всеобхватно да е то. Всъщност истината по този въпрос предстои да бъде открита.

Най-напред, защо ни е необходим гуру? Казваме, че ни е необ­ходим гуру, защото сме объркани и гуруто ще ни помогне, ще ни покаже каква е истината, ще ни помогне да разберем. Той знае много повече за живота от нас, той ще ни бъде като баща, като учител ще ни поучава в живота, той има голям опит, а нашият е малък, с неговия по-голям опит той ще ни помага и т.н. Човек обикновено търси учител, защото е объркан. Ако сте наясно с нещата, няма и да се доближите до гуру. Явно, че ако сте много щастлив, ако нямате проблеми и разбирате напълно живота, няма да ходите при някакъв си гуру. Надявам се, че разбирате значението на това. Търсите учител, защото сте объркан. Вие отивате при него. за да ви каже как да живеете, да обясни объркването ви, да ви помогне да откриете истината. Избирате си духовния учител защото сте объркан и се надявате, че той ще би даде онова, което търсите. Т.е., избирате гуру, който ще за­доволи вашите искания, избирате според това как той ще ви удовлетвори, вашият избор зависи от удовлетворението ви. Вие не си избирате гуру, който ви казва: „Разчитайте на себе си". Избирате според предпочитанията си. И тъй като избира­те гуру според това дали ще бъдете доволен от него, вие не търсите истината, а път, по който да излезете от объркване­то, а този път погрешно се нарича истина.

Нека разгледаме идеята, че гуруто може да обясни нашето объркване. Може ли някой да изясни объркването ни? То е резул­тат от нашите отговори. Самите ние сме го причинили. Да не мислите, че някой друг е виновен за страданията и борбите на всички нива на съществуването ни, извън и вътре в нас? Те се дължат на факта, че не познаваме себе си. И защото не разбира­ме какво сме, не разбираме нашите конфликти, начина по който реагираме, нашите страдания, ние отиваме при някой гуру, за който смятаме, че ще ни помогне да се отървем от объркването си. Ние можем да разберем себе си само в отношение към нас­тоящето, и това отношение е нашият гуру, а не някой отвън. Ако не разбирам това отношение, каквото и да ми каже гуруто ще бъде безполезно, защото ако не разбера моето отношение към собствеността, другите хора, идеите, кой ще може да раз­реши конфликтите вътре в мен? За да разреша тези конфликти, трябва сам да ги разбера, което означава, че трябва да знам как­во е моето отношение към нещата. Не ми е необходим гуру, за да узная това. Ако не познавам себе си, от каква полза ще ми бъде някой гуру? Тъй както политическите водачи се избират от тези, които са объркани и поради това и техният избор е обър­кан, така избираме и нашия гуру. Аз го избирам в объркаността си, затова и той, както и политическите водачи, е объркан.

Важно е не кой е прав - дали аз съм прав или онези, които казват, че духовните учители са необходими. Важното е да устано­вим защо се нуждаем от тях. Различните гуру използват хората по един или друг начин, но не е време сега да разискваме това.

Вие сте доволен ако някой ви каже как напредвате. Но ключът за проблема е да откриете защо имате нужда от гуру. Друг може да ви покаже правилния път, но вие трябва сам да свършите ця­лата работа, даже и да имате гуру. И понеже не искате да приз­наете това, прехвърляте цялата отговорност на някой гуру. Ду­ховният учител става излишен, когато човек има и частица самопознание. Никакъв гуру, никаква книга или свещен религиозен текст не могат да ви дадат самопознание. То идва, когато осъз­наете себе си в отношение към всичко и всички други. Да същес­твуваш значи да имаш отношения с околния свят. Да не разби­раш това означава страдание и борби. Да не съзнаваш отноше­нието си към собствеността е една от причините за обърква­нето. Ако не знаете какво точно е отношението ви към собст­веността, неизбежно ще стигнете до конфликти, което ще уве­личи и конфликтите в обществото. Ако не разбирате какви са отношенията между вас и вашата съпруга, между вас и децата ви, как можете да разрешите конфликтите, които произтичат от тези отношения? Същото е и с идеите, с вярванията и т.н. Когато сте объркани в отношенията си с хората, собственост­та, идеите, вие търсите гуру. Ако той е истински гуру, ще ви каже, че трябва да разберете себе си. Вие сте източникът на всички недоразумения и бъркотии и вие можете да разрешите конфликтите само като разберете себе си в отношенията си към проблемите и хората.

Не може да откриете истината чрез някой друг. Как бихте могъл? Истината не е нещо статично, тя не битува на едно и също място, тя не е някаква цел. Напротив, тя е жива, динамич­на, будна, жизнена. Как би могла да бъде някаква цел? Ако истина­та стане нещо фиксирано, ще престане да бъде истина, ще се превърне просто в мнение. Истината е неизвестното и ум, кой­то търси истината, няма никога да я намери, защото съзнание­то е изградено от известното, то е резултат на миналото, про­излиза от времето - нещо, което можете сами да наблюдавате. Съзнанието е инструмент на известното, ето защо то не може да открие неизвестното, то може само да се движи от едно към друго известно нещо. Когато умът търси истината, истината, за която е чел в книгите, то тогава тази „истина" е наша собс­твена проекция - тогава съзнанието търси нещо известно, кое­то е по-задоволително от предишното известно. Когато съзна­нието търси истината, то търси своята собствена проекция, а не истината. В края на краищата, идеалът е нещо, което се про­ектира само, нещо фиктивно, недействително. Действително­то е онова, което е, а не обратното. Но съзнание, което търси Бог, действителното, всъщност търси известното. Когато мислите за Бога, вашият Бог е проекция на собствените ви мис­ли, резултат на влияния на обществото. Вие можете да мислите само за известното, не можете да мислите за неизвестното, не можете да се съсредоточите върху истината. Когато мислите за неизвестното, вие мислите за нещо, което е ваша проекция на известното. Човек не може да мисли за Бога или за истината. Ако мислите за нея, тя престава да бъде истина. Вие не можете да търсите истината, тя сама идва при вас. Вие можете да следва­те само това, което е известно. Когато съзнанието не е измъч­вано от известното, от въздействието на известното, тогава истината може да ви се разкрие. Истината е във всяко листо, във всяка сълза. Тя може да бъде видяна във всеки момент. Никой не може да ви отведе до истината и ако някой ви води към нея, той ви води само към известното.

Истината ще навести само съзнанието, освободило се от из­вестното. Тя идва по време на състояние, когато известното липсва или не функционира. Умът е хранилище на известното. За да може умът да бъде в състояние, при което неизвестното ще се появи, той трябва да има съзнание за себе си, за предишния си опит, за съзнателното и подсъзнателното, за своите реакции и за своята структура. Когато стигне до пълно познание на себе си, тогава съзнанието се освобождава изцяло от известното. Само тогава истината може да дойде при вас неканена. Истина­та не принадлежи нито на вас, нито на мен. Не можете да я въз­дигате в култ. В момента, в който тя стане известна, става не­действителна. Символът не е действителен, образът не е дейс­твителен, но когато човек разбере себе си, когато азът преста­не да съществува, тогава се появява вечното.


4. ЗА ЗНАНИЯТА

ВЪПРОС: Ясно е, че за вас учението и знанията са пречки. На какво пречат?

КРИШНАМУРТИ:

Явно знанията и учението пречат на човек да разбе­ре новото, безвременното, вечното. Усвояването на съвършена техника не ви прави творческа личност. Може да рисувате чу­десно, да имате техника, но това не ви прави творци. Може да умеете да пишеше технически идеални стихотворения и пак да не бъдете поет. Не е ли вярно, че за да бъдеш поет, трябва да си в състояние да приемаш новото, да си достатъчно чувстви­телен, за да откликнеш на нещо ново, нещо свежо. Ние сме прис­трастени към ученето и знанията и смятаме, че ще станем творчески личности чрез заучаване. Може ли съзнание, което е затрупано, препълнено с факти и знания, да приеме новото, не­очакваното, спонтанното? Ако умът ви гъмжи от известни неща, ще има ли в него място за неизвестното? Знанията ни ви­наги са знания за известни неща и се стремим чрез известното да разберем неизвестното. Това е прекалено голямо очакване.

Да вземем, например нещо много обикновено, което се случ­ва на повечето от нас - тези, които са религиозни, каквото и да означава това за момента - се опитват да си представят какво е Бог или се опитват да мислят за това какво е Бог. Те са чели безброй книги, чели са за преживяванията на различни свет­ци, учители, махатми и всичко останало, и се опитват да си представят или да почувстват опита на друг човек. Т.е. мъчат се да се приближат до неизвестното чрез известното. Можете ли да го направите? Можете ли да си мислите за нещо, което не е познаваемо? Човек може да мисли само за неща, които знае. В момента нещо съвсем неестествено става в света - смятаме, че ще започнем да разбираме по-добре, ако имаме повече инфор­мация, повече книги, повече факти, повече печатни материали.

За да осъзнаеш нещо, което не е проекция на известното, трябва да разбереш, че е необходимо процесът на познатото да бъде елиминиран чрез разбиране. Защо съзнанието винаги се дър­жи здраво за известното? Дали не е така, защото то винаги търси сигурност, увереност? По природа то е свързано с извес­тното и с времето. Как може такава съзнание, което се основа­ва на миналото, на времето, да изпита безвремието? То може да си представи и да формулира неизвестното, но това ще бъде аб­сурдно. Неизвестното може да стане действителност само ко­гато човек разбере какво представлява известното и го отст­рани, унищожи. Това е извънредно трудно, защото в момента, в който изпитаме нещо, съзнанието го превежда на езика на поз­натото и го свежда до миналото. Не знам дали сте забелязали, че всяко преживяване се привежда към познатото, дава му се име, класифицира се и се регистрира. Така че движението на извест­ното е знанието, а явно такава знание, учение, е пречка.

Да си представим, че никога не сте чели книга, религиозна или психологическа, а трябва да намерите смисъла, значението на живота. Как бихте подходили? Да предположим, че няма Учи­тели, няма религиозни организации, няма Буда, няма Христос и трябва да започнете от самото начало, как бихте процедирали? Най-напред ще трябва да разберете своя процес на мислене, нали? А не да проектирате вашите мисли в бъдещето и да си съз­дадете Бог според вкуса си. Това би било глупаво. Така че най-напред трябва да разберете своя процес на мислене. Това е единст­веният начин, ако искате да откриете нещо ново, не е ли така?

Когато казваме, че учението или знанието е пречка, не включваме техническите знания - как да караме кола, как да уп­равляваме дадена машина, или ползата от такъв вид знания. Има­ме предвид нещо съвършено различно - онова чувство на твор­ческо щастие, което никакво учение или знание не може да ви даде. Да бъдете творческа личност в истинския смисъл на дума­та означава във всеки момент да сте освободен от миналото, защото миналото непрекъснато хвърля сянка върху настояще­то. Да разчитате на информация, на опита на другите хора, на това, което някой е казал, и да съобразявате действията си с тях - всичко това е знание, нали? Но за да разкриете нещо ново, трябва да тръгнете сам, трябва да тръгнете на път напълно оголен, особено от знания, защото е много лесно да изпитате и преживеете нещо с помощта на знанията, които имате. Но този опит ще бъде само проекция на вашия аз и затова резулта­тът ще бъде нещо нереално, фалшиво. Но искате да откриете нещо ново, старият багаж, особено знанията - знанията, полу­чени от другите хора, колкото и големи да са те, няма да бъдат от никаква полза. Вие използвате знанията като средство за самозакрила, за сигурност и искате да изпитате същите неща, които са изпитали Буда, Христос или Хикс. Но човек, който пос­тоянно използва знанията за закрила, явно не е търсач на исти­ната.

Няма път, който да води до истината. Трябва да навлезете в неизследваното море, което не е подтискащо, не е място за приключения. Когато искате да откриете нещо ново, когато експериментирате с нещо, съзнанието ви трябва да бъде спокойно. Но умът ви е претрупан, пълен с факти, със знания, те ще действат като преграда пред новото. Проблемът за повече­то от нас се състои в това, че за нас съзнанието е станало толкова важно, има такова огромно значение, че непрекъснато пре­чи на новото, на всичко, което би могло да съществува едновре­менно с познатото. Така че знанията и учението са препятст­вия пред тези, които търсят, за тези, които желаят да разбе­рат безвременното.


5. ЗА ДИСЦИПЛИНАТА

ВЪПРОС: Всички религии настояват, че е необходима самодис­циплина, за да се подтиснат животинските инстинкти в човека. Светци и мистици твърдят, че са стиг­нали до божественото с помощта на самодисциплина­та. Сега вие доказвате, че такава дисциплина пречи да се доближим до Бога. Объркан съм. Кой е прав в случая?

КРИШНАМУРТИ:

Въпросът не е кой е прав в този случай. Важното е да стигнем до истината по въпроса сами, а не като се водим от някой светец или личност, която идва от Индия или от някое дру­го място, колкото по-екзотично, толкова по-добре.

Вие сте изправени пред дилема - едни казват дисциплина, а други - никаква дисциплина. Обикновено избирате онова, което ви е по-удобно, по-приятно -харесвате човека, неговия вид, лич­ни особености, предпочитания и всички останали неща от този ред. Нека оставим това настрана, да разгледаме директно въпроса и да се помъчим да открием истината за него. Този проблем е твърде важен и затова трябва да подходим към него внимателно и предпазливо.

Повечето от нас очакват някой авторитетен човека да ни каже какво да правим. Търсим някого, който да направлява наши­те стъпки, защото искаме да не рискуваме, да не си навлечем по-големи страдания. Научаваме, че някой е постигнал щастие, блаженство или нещо подобно и се надяваме, че той ще ни каже как се стига до него. Това искаме - същото щастие, същото вът­решно спокойствие и радост. И в този луд и объркан свят очакваме друг да ни каже какво да правим. При повечето от нас това е основният инстинкт и ние планираме нашите действия, воде­ни от този инстинкт. Възможно ли е да стигнем до Бога, най-висшето нещо, което не може да бъде изразено и измерено с думи, чрез дисциплина, по даден модел на действие? Искаме да достигнем до някъде, до дадена цел и смятаме, че като се упражняваме, дисциплинираме, като се подтискаме или освобождаваме, чрез пречистване или подмяна, ще можем да достигнем до онова, което търсим.

Какво означава да се подложиш на дисциплина? Ако го правим, защо го правим? Могат ли дисциплината и интелигентността да вървят заедно? Повечето хора смятат, че с помощта на някакъв вид дисциплина можем да подчиним и контролираме животинс­кото, грозното в нас. Но можем ли да контролираме животинс­кото и грозното в нас с помощта на дисциплина? Поредица от действия, за която ще ни възнаградят, поредица от действия, която, ако я спазваме, ще ни даде нещо, което искаме -положително или отрицателно, даден модел на поведение, който ако се прилага старателно, усърдно, много всеотдайно, ще ме доведе до целта, която желая. Може да бъде болезнено, но аз съм готов да понеса болката, за да стигна до целта. Азът, който е агресивен, егоистичен, лицемерен, несигурен, страхлив - всичко това ви е известно - този аз, който е виновен за животинското в нас, него искаме да променим, подчиним, унищожим. Как можем да направим това? Може ли то да стане с помощта на дисциплина или като разберем по интелигентен начин миналото на аза, какво представлява, как се проявява и т.н.? Насила ли ще унищожим животинското в човека или чрез интелигентност? Въпрос на дисциплина ли е интелигентността? Нека засега забравим какво са казали светците и останалите. Нека сами навлезем в проблема, сякаш се обръщаме към него за първи път. Тогава накрая може да стигнем до нещо творческо, а не просто да цитираме онова, ко­ето други са казали - нещо напразно и безполезно.

Първо казваме, че в нас има конфликт - черното срещу бяло­то, алчността срещу неалчността и т.н. Алчен съм и това ми причинява болка. Трябва да се подложа на дисциплина, за да се освободя от алчността. С други думи, трябва да се противопос­тавя на всеки конфликт, който ми причинява болка, в случая - на онова, което наричам алчност. След това казвам, че то е антисоциално, неетично, греховно е, и т.н. - всички социално-религиозни причини, поради които трябва да се съпротивлявам. Мо­жем ли насила да отстраним и да унищожим алчността? Нека най-напред разгледаме процеса, свързан с подтискането, проти­вопоставянето, унищожаването. Какво става, когато го приложим? Какво се противопоставя на алчността? Нали това е пър­вият въпрос? Защо се противопоставяме на алчността и какво ни казва: „Трябва да се освободя от алчността"? Нещото, което казва: „Трябва да се освободя", е също алчност, нали? Досега алч­ността му е била изгодна, но сега му причинява болка и затова казва: „Трябва да се отърва от нея". Мотивите, поради които искаме да се отървем от алчността, са също алчност, защото искаме да бъдем нещо, което не сме. Сега неалчността ми е полез­на, затова следвам принципа на неалчността. Но мотивът, наме­рението е все още да бъда нещо, да не бъда алчен - това явно е все още алчност, отрицателна форма на изтъкване на аза.

Поради различни причини установяваме, че алчността при­чинява болка. Докато ни е приятно и си струва да бъдем алчни няма проблеми. По различни начини обществото ни подтиква да бъдем алчни. И религията ни подтиква в различни посоки. До­като имаме полза, докато не ни причинява болка, ние поддържаме алчността си, но в момента, в който тя стане болезнена, й се противопоставяме. Това противопоставяне наричаме дис­циплина. Но освобождаваме ли се от алчността в резултат на пречистване, на подтискане? Всяка част от мене, която иска да се отърве от алчността, е все още алчност. Ето защо, никое действие от моя страна явно не решава проблема.

Преди всичко, за да разбера нещо, е необходимо спокойно съз­нание, особено нещо неизвестно, нещо, което умът ми не може да проумее, и което, вие, който задавате въпроса, наричате Бог. За да разберем нещо, някой заплетен проблем, свързан с жи­вота или отношенията ни, всъщност, който и да е проблем, е необходимо дълбоко спокойствие на съзнанието. Можем ли да си наложим това дълбоко спокойствие? Повърхностното съзна­ние може би ще успее да се успокои, но такова спокойствие е упадък, смърт. То не е в състояние да се пригажда, не е гъвкаво и чувствително. Така че съпротивата ни не е верният път.

За да осъзнаем това е необходима интелигентност, нали? Разбирането, че принудата притъпява ума, че дисциплината не е нищо друго освен съобразяване с дадена схема на действие от страх, бележат началото на интелигентността, не е ли така? Прилагането на дадена дисциплина се свежда до същото - стра­хуваме се, че няма да получим нещо, което желаем. Какво се полу­чава, когато подложим на дисциплина съзнанието си, цялото си същество? Те се втвърдяват, нали? Губят гъвкавост, бързина, приспособимост. Познавате ли хора, които са постигнали дис­циплинираност - ако въобще има такива хора? Резултатът е процес на упадък. В тях има вътрешен конфликт, той е скрит, но тлее в тях.

Така виждаме, че дисциплината, която е съпротива, просто създава навици, а навиците явно не водят до интелигентност. Нито навиците, нито тренировките са успявали да направят това. Пръстите ви могат да станат много сръчни, ако свирите по цял ден на пиано или упражнявате по друг начин ръцете си. Но е необходима интелигентност, която да направлява ръцете. Нека сега да изследваме интелигентността.

Срещате някого, който според вас е щастлив или се е осъ­ществил в живота. Той постъпва по даден начин и вие в търсе­не на щастие му подражавате. Наричаме подражанието дисцип­лина, нали? Подражавате на някого, за да получите онова, което той има, подражавате на някого, когото смятате за щастлив. Постига ли се щастие чрез дисциплина? Постигате ли някога свобода, като спазвате някои правила, като упражнявате някаква дисциплина, следвате известни принципи на поведение? Не­съмнено ви е необходима откривателска свобода, не е ли така? Явно, за да можете да откриете нещо, ви е необходима вътреш­на свобода. Свободен ли сте, когато оформяте съзнанието си по даден начин, който наричате дисциплина? Явно не. Ставате просто машина, която повтаря дадени неща, противопоставяте се, следвате дадени принципи, дадени правила на поведение. Свободата не идва в резултат на дисциплина. Свободата може да дойде само благодарение на интелигентност. А интелигент­ността се събужда, появява се в момента, в който разберете, че всички форми на принуда отричат както вътрешната, така и външната свобода.

Явно първото необходимо нещо е свободата. Само доброде­телта ви дава свобода. Алчността е смущение, ядът е смущение, горчивината е смущение. Когато разберете това, вие се освобождавате от тях. Вие не им се съпротивлявате, но виждате, че само когато сте свободен, можете да стигнете до открития, че всяка форма на принуда не е свобода и затова не води до открития. Добродетелта ви дава свобода. Недобродетелният човека е объркан. Как може да откриете нещо, ако сте в състоя­ние на обърканост? Така че добродетелта не е краен резултат от дисциплинираността. Добродетелта е свобода, а свободата не може да се постигне чрез действия, които не са добродетел­ни, които не са по природа правилни. Трудностите произтичат от това, че повечето от вас спазват повърхностно някаква дисциплина - всяка сутрин стават в даден час, сядат по даден начин, опитват се да настроят съзнанието си по даден начин -упражняват се, упражняват се, упражняват се, защото са им казали, че ако правят тези неща в продължение на няколко години, накрая ще стигнат до Господ. Сигурно Господ не идва толкова лесно. Господ не е нещо, което може да се размени - аз ще нап­равя това, а ти ще ми дадеш онова.

Повечето от нас са формирани от външни влияния, от рели­гиозни доктрини, вярвания и от нашето вътрешно желание да постигнем нещо, така че за нас е много трудно да мислим по този проблем по нов начин, а не от гледната точка на някаква дисциплина. Първо трябва да видим какво е заложено в дисцип­лината, как тя ограничава съзнанието, как го подтиква към да­дени действия, в резултат на влияния, на желанията ни и всичко останало. Формираното съзнание, колкото и „добродетелно" да е това формиране, не може да се освободи и заради това не може да проумее действителността. Бог, действителността и всичко друго от този вид - името няма значение - се появяват само когато сме свободни, а няма свобода, придобита чрез позитивна или негативна принуда, от страх. Няма свобода, когато преследвате дадена цел, защото сте обвързани с тази цел. Можете да се освободите от миналото, но бъдещето ви държи, а това не е свобода. Само когато човек е свободен, може да открие каквото и да е: нова идея, ново чувство. Всякакъв вид дисциплина, която се основава на религиозна или политическа при­нуда, отблъсква свободата. И тъй като дисциплината, която представлява съобразяване с дадена цел, е обвързваща, съзнание­то не може да бъде свободно. То може да се движи само по даде­на бразда, като при грамофонна плоча.

Така че чрез упражнения, навици, изработване на даден модел на поведение, съзнанието постига само целта, която си е пос­тавило. Поради това то не е свободно и не може да достигне до неизмеримото. Когато осъзнаете целия процес - защо постоян­но спазвате дисциплина според общественото мнение или като подражавате на някой светец, постоянното съобразяване с об­щественото мнение, със светец или с някой съсед, то е едно и също - когато осъзнаете това съобразяване, намерило израз в привички, в неуловимо подчинение, отричане, утвърждаване, подтискане, сублимираие, всяко от които означава подчиняване на дадена схема - когато осъзнаете всичко това, започва свобо­дата, от която произлиза добродетелта. С положителност добродетелта не е в култивирането на дадена идея. Нали отри­цанието на алчността не означава добродетелност? А точно това правим с помощта на дисциплината.

Дисциплината, подчинението, упражненията само дават на самосъзнанието самочувствие, че е нещо. Съзнанието се упраж­нява да не е алчно, но то не се освобождава от собственото си съзнаване, че не е алчно, т.е. остава алчно, Ние можем да видим целия този процес - подбудите, желанието да се постигне ня­каква цел, съобразяването със схемите, желанието да имаме си­гурност като спазваме дадени правила - всичко това е движение от известното към известното, винаги в пределите на самоог­раничаващите се процеси на съзнанието. Разбирането, осъзнаването на това, бележи началото на интелигентността, а инте­лигентността не е нито добродетелна, нито недобродетелна. Тя не се вмества в рамките на добродетел и недобродетел. Ин­телигентността носи свобода, която няма нищо общо с невъз­държаността или безредието. Без този вид интелигентност няма добродетелност, добродетелността носи свобода. Дейст­вителното се проявява, когато има свобода. Когато разберете този процес в неговата цялост, ще видите, че в него няма кон­фликти. Защото живеем в конфликти и искаме да избягаме от тях, ние прибягваме до различни форми на дисциплина, отказваме се от едни неща и се приучаваме на други. Когато проумеем какъв е процесът на конфликтите, тогава няма да става дума за дисциплина, защото тогава ще знаем във всеки момент как се проявяват конфликтите. Това изисква голяма бдителност, изисква да се наблюдавате през цялото време. Интересно е, че може и да не сте нащрек през цялото време, но ако наистина имате намерение, вътре във вас нещата се записват - чувствител­ността, вътрешната чувствителност снима през цялото вре­ме, по този начин вътрешното ще прожектира картината в момента, в който постигнете спокойствие.

Следователно, въпросът не се свежда до дисциплина. Чувст­вителността никога не действа по принуда. Можете да заста­вите едно дете да направи нещо, да го накажете, за да мълчи, но вътре в себе си то сигурно ще се бунтува, ще гледа през прозо­реца, ще мисли как да се измъкне. Ние всички все още правим това. Така че, въпросът за дисциплината и за това кой е прав и кой не е, може да бъде разрешен само от вас самите.

И нещо друго, вие се страхувате да не сбъркате, защото ис­кате да успеете. Страхът е на дъното на желанието за дисцип­лина, но неизвестното не може да бъде хванато в мрежата на дисциплината. Напротив, трябва да се даде свобода на неизвес­тното, а не да го вмествате в шаблоните на вашето съзнание. Ето защо спокойствието на вашето съзнание е от съществено значение. Когато съзнанието осъзнава, че е спокойно, то вече не е спокойно. Когато съзнанието осъзнава, че не е алчно, освобо­дило се е от алчността, то се вижда в новата дреха на неалчност, но това не е спокойствие. Ето защо човек трябва да раз­бере и проблема за това кой контролира и какво е контролира­ното. Те са отделни, но свързани явления - този, който конт­ролира и контролираното са едно и също нещо.


6. ЗА САМОТАТА

ВЪПРОС: Започвам да разбирам, че съм много самотен. Какво да правя?

КРИШНАМУРТИ:

Искате да знаете защо се чувствате самотен. Знае­те ли какво означава самотата и осъзнавате ли я? Много се съм­нявам, защото ние сме затънали в дейности, книги, връзки, идеи, които не ни позволяват да осъзнаем самотата. Какво има­ме предвид, когато говорим за самота? Това е чувството за празнота, чувството, че нямаме нищо, че сме необикновено не­сигурни, че се носим без посока. Това не е нито отчаяние, нито безнадеждност, а чувство на пустота, празнота и неудовлетво­реност. Сигурен съм, че всички сме изпитвали това чувство - и щастливите, и нещастните, и дейните, и онези, които са се отдали на знанията. Познато е на всички нас. Това е усещане за истинска, неизчерпаема болка - болка, която въпреки опитите ни, не може да бъде прикрита.

Нека разгледаме проблема отново, за да видим какво става, какво правите, когато се чувствате самотни. Опитвате се да избягате от чувството за самота с помощта на някоя книга, като следвате даден водач, отивате на кино, или ставате об­ществено деен, много деен, или отивате в храм да се молите, или рисувате, или пишете стихотворение за самотата си. Обикновено правим такива неща. Чувствайки самотата си, бол­ката, която тя причинява, необикновения дълбок страх, вие търсите начин да избягате и бягството става все по-важно и поради това вашите действия, знания, богове, киното – всички те стават важни, не е ли така? Когато придавате значение на второстепенни ценности, те ви водят до страдания и хаос. Второстепенните ценности са неизбежно ценности на сетива­та. Модерната цивилизация, която се основава на тях, ви дава възможност за бягство чрез работата ви, чрез семейството, учението, рисуването и т.н. Цялата ни култура се основава на бягството. Нашата цивилизация се основава на него и това е не­оспорим факт.

Опитвали ли сте се да бъдете сами? Когато се опитате, ще видите колко е трудно и колко интелигентни трябва да бъдем, за да бъдем сами, защото съзнанието не ни позволява да бъдем сами. Съзнанието става неспокойно и започва да търси начини да избяга. Какво всъщност правим тогава? Опитваме се да запъл­ним празнотата с известното. Научаваме се как да бъдем дейни, общителни; знаем как да учим, как да включим радиото. Изпъл­ваме неизвестното с неща, които са ни известни. Опитваме се да запълним празнината с различни видове знания, отношения или вещи. Не е ли така? Такъв е нашият начин на действие, такова е нашето съществуване. Сега, когато разбрахте какво вър­шите, все още ли смятате, че можете да изпълните празнота­та? С какви ли не средства сте се опитвали да запълните тази празнота на самотата. Успявали ли сте? Опитвали сте с кино­то и като не сте успели, сте отишли при някой гуру, при книги­те си или сте станали обществено много дейни. Успявахте ли да запълните празнината или просто сте я прикривали? Ако само я прикривате, тя е все още там и ще се върне. Ако успеете въобще да избягате, тогава се озовавате в капан или изпадате в униние. Това се случва всеки ден.

Може ли празнотата да бъде запълнена? Ако не може, способ­ни ли сме да се спасим, да избягаме от нея? Ако сте опитали и сте установили, че бягството не е успешно, означава ли това, че всички бягства ще бъдат неуспешни? Не е от значение с какво запълвате празнината. Тъй наречената медитация е също бягство. Фактът, че сменяте бягствата, не е от значение.

Как тогава ще откриете как можете да се справите със са­мотата? Ще успеете само когато престанете да търсите как да избягате. Не е ли така? Когато сте готови да погледнете в очите онова, което е, което означава, че не трябва да включвате радиото, което означава, че трябва да обърнете гръб на ци­вилизацията - тогава на самотата ще се сложи край, защото тя ще бъде напълно преобразена. Няма да бъде вече самота. Ако раз­берете това, което е, тогава това, което е, ще бъде истината. Защото съзнанието непрекъснато бяга, отказва да види това, което е, само си създава прегради. Тъй като сме изправени пред толкова много прегради, които ни пречат да виждаме, не можем да разберем онова, което е и поради това бягаме от действи­телността. Всички тези пречки са създадени от съзнанието, за да не можем да виждаме това, което е. За да видим какво е това, което е, се изискват големи възможности, необходимо е също да осъзнаем действията си, да обърнем гръб на банковата си сметка и на всичко, което наричаме цивилизация. Когато видите онова, което е, ще установите, че самотата се е изменила.


7. ЗА СТРАДАНИЕТО

ВЪПРОС: Какво е значението на болката и страданието?

КРИШНАМУРТИ:

Когато страдате, когато изпитвате болка - какво е значението им? Значението на физическата болка е едно, но вие по всяка вероятност имате предвид психическата болка и стра­дание, които на различните нива имат различно значение. Какво е значението на страданието? Защо искате да откриете значе­нието на страданието? Не че няма значение - ще видим, че то е от значение. Но защо искате да установим това? Защо искате да откриете защо страдате? Когато си зададете въпроса: „Защо страдам?", търсите ли причината за страданието и не бягате ли от страданието? Когато искам да открия значението на страданието, не се ли опитвам да избягам, да се отърва от него? Факт е, че страдам, но в момента, в който насоча внима­нието си към това и се запитам: „Защо?", аз вече съм намалил си­лата на страданието. С други думи, ние искаме да облекчим, да отстраним, да обясним страданието. Но е ясно, че това няма да ни помогне да разберем страданието. Ако се освободя от жела­нието да избягам от него, тогава ще започна да разбирам какво е истинското съдържание на страданието.

Какво е страданието? Смущение, нали? На различни физичес­ки нива и на различни нива на подсъзнателното. То е неприятна, остра форма на смущение. Синът ми е мъртъв. С него са били свързани всички мои надежди, или с дъщеря ми, със съпругата ми или с някой друг. За мен той е бил всичко, което съм искал да бъде и съм бил постоянно с него - разбирате какво имам предвид. Изведнъж него го няма. Резултатът е смущение, нали? Това смущение наричам страдание.

Ако смущението ми е неприятно, тогава казвам: „Защо стра­дам?", „Толкова много го обичах", „Той беше такъв", „Той ми беше..." Като повечето хора, опитвам се да избягам с помощта на думи, етикети, вярвания. Те ми действат като наркотик. Какво става, ако не направя това? Аз просто страдам. Никого не обвинявам, никого не оправдавам - просто страдам. След това проследявам движението на страданието. „Проследявам" в сми­съл, че се опитвам да разбера неговото съдържание.

Какво означава това? Кое е онова, което страда? Не питам защо има страдание, нито каква е причината за страданието, а какво всъщност става. Не знам дали схващате разликата. Тогава осъзнавам страданието не като нещо извън мене, не като наб­людател, който става свидетел на страданието - то е част от мене, целият аз страдам. Тогава мога да следвам движенията му, да видя накъде води. Тогава страданието ще се разкрие и ще видя, че ударението пада на аза - не на човека, когото обичам. Неговата роля е била да ме предпазва от нещастието, от моя­та мъка. Тъй като аз съм нищо, надявал съм се той да бъде нещо. Няма го, изоставил ме е, чувствам се изгубен, самотен. Без него съм нищо. Без него съм сам. Тежко е, когато човек стигне до това положение, нали? Трудно е да го признаем, а не просто да кажем: „Сам съм, как мога да преодолея самотата?", което е дру­га форма на бягство. Вместо това, трябва да осъзнаем самота­та, да останем с нея. Да видим какво е нейното движение. Давам това само за пример. Постепенно, ако дам възможност на само­тата да се разкрие, ще видя, че страдам, защото съм се загубил, защото ми се налага да съсредоточа вниманието си върху нещо, което не искам да видя. Заставен съм да живея с нещо, което не искам да видя, не искам да разбера. Има много хора, които могат да ми помогнат да избягам - хиляди от тъй наречените религи­озни люде с техните вярвания и догми, надежди и фантазии -казват „карма е, такава е Божията Воля" - те всички искат да ми помогнат да изляза от положението. Но какво ще стане, ако ос­тана със страданието, ако не се опитвам да го отстраня, да го огранича или да го отхвърля? Какво е състоянието на съзнание­то, когато то следва движенията му?

Страданието нещо реално ли е или е само една дума? Ако е ре­ално, а не само дума, тогава сега думата губи своето значение, така че остава само чувството за силна болка. За какво? За даден образ, преживяване, за нещо, което имате или нямате. Ако го имате, за вас е удоволствие, ако го нямате, е болка. Следователно болката, мъката е отношение към нещо. Това нещо действително ли е или е само дума? Мъката съществува само по отноше­ние на нещо. Не може да съществува сама за себе си, така както страхът не съществува сам за себе си, а само по отношение на нещо - даден индивид, случка, чувство. Сега имате пълно съзна­ние за страданието. Това страдание извън вас ли е, вие само наб­людател ли сте, или вие сте страданието?

Когато няма наблюдател, който страда, страданието нещо различно от вас ли е? Вие сте страданието, нали? Вие не сте нещо извън болката - вие сте болката. Какво всъщност става? Тогава няма етикети, даване на имена и поради това няма бягс­тво - вие сте просто болката, чувството на агония. Какво ста­ва при това положение? Когато не даваме име на чувството, не се страхуваме от него, центърът свързан ли е с това чувство? Ако центърът е свързан с него, тогава вие се страхувате. Тога­ва трябва да действате, да направите нещо. Но ако това е цен­търът, какво трябва да направите? Нищо не може да се напра­ви, не е ли така? Ако вие сте това и не го приемате, не му слага­те етикети, не го отхвърляте - ако вие сте това нещо, какво става? Тогава казвате ли, че страдате? Явно, че с вас е станал ос­новна трансформация. Вие сте се преобразили. Тогава „страдам" престава да съществува, защото вече няма център, който да страда, а центърът страда, защото никога не сте изследвали какво представлява той. Ние просто живеем от една дума към друга, от една постъпка към друга. Никога не казваме: „Трябва да видя какво е това нещо, което страда." То не може да се види на­сила или чрез дисциплина. Трябва да гледате с интерес и спон­танно разбиране. Тогава ще установите, че онова, което нари­чаме страдание, болка, нещата, от които бягаме, изчезват. Докато нямам отношение към нещо, защото то е извън мене, няма да имам никакви проблеми. В момента, в който установя връзка с нещо извън мене, проблемите се появяват. Докато гледам на страданието като на нещо извън мен - страдам, защото съм за­губил брат си, защото нямам пари, заради едно или друго нещо -аз установявам връзка с него, но тази връзка е фиктивна. Но ако аз съм нещото, ако аз виждам този факт, тогава нещото се трансформира, смисълът му се променя. Тогава има пълно вни­мание, интегрирано внимание, а когато вникнем в нещо и можем да го разберем и отстраним, преставаме да се страхуваме и ду­мата „скръб" вече не съществува.


8. ЗА СЪЗНАВАНЕТО

ВЪПРОС: Каква е разликата между съзнаване и интроспекция? И кой съзнава при съзнаването?

КРИШНАМУРТИ:

Да видим най-напред какво е за нас интроспекцията. За нас интроспекцията означава да погледнем навътре в себе си, да се самоизследваме. Защо човек. изследва себе си? За да се подоб­ри, промени или за да се поправи. Вие се самонаблюдавате, за да станете нещо друго, иначе нямаше да го правите. Нямаше да се занимавате със себе си, ако не желаехте да се поправите, да се промените, да станете нещо различно от това, което сте. Това е единствената причина за интроспекцията. Ядосан съм и се самоанализирам, изследвам се, за да се отърва от яда, да го ви­доизменя. Когато има интроспекция, която е израз на желание­то да променя постъпките си, винаги се има предвид някаква цел. Когато целта не бъде постигната, следва лошо настроение, депресия. Затова интроспекцията винаги се съпровожда от депресия. Не знам дали сте забелязали, че след като се самоанализирате, когато погледнете в себе си, за да се промените, винаги следва пристъп на депресия. Винаги има вълна от унилост, сре­щу която трябва да се борите, трябва да се самоанализрате, за да преодолеете това настроение и т.н. Интроспекцията е про­цес, от който няма освобождаване, защото той променя онова, което е, в нещо, което не е. Явно става точно това, когато се отдадем на интроспекцията. Интроспекцията е процес на нат­рупване - азът проучва нещо, за да го промени и така се предизвиква двойствен конфликт, а оттук. и чувство за безизходица. Няма освобождаване и когато човек: разбере това, депресията става неизбежна.

Съзнаването е нещо съвършено различно. Съзнаването е наб­людение без порицание. Съзнаването води до разбиране, защото не укорява, не се отъждествява, а наблюдава спокойно. Ако искам да разбера нещо, трябва да го наблюдавам без да критикувам и осъждам. Не трябва да го правя за удоволствие или да го избягвам като нещо неприятно. Просто трябва да се наблюдават безмъл­вно фактите, да не се преследва някаква цел, а само съответно­то нещо да се осъзнава още докато се проявява. Наблюдението и разбирането на това наблюдение спират, когато започнем да отъждествяваме, да одобряваме или да не одобряваме. Интроспекцията цели самоподобрение и затова тя е егоцентрична. Съз­наването няма такава цел. Напротив, при него се слага край на аза с всички негови егоцентрични особености, спомени и стремежи. При интроспекцията има отъждествяване и порицание. При съзнаването няма порицание и отъждествяване, затова няма и самоусъвършенстване. Двете са съвършено различни.

Човекът, който иска да се усъвършенства, не може да осъз­нава, защото усъвършенстването предполага отрицание и пос­тигане на резултати. Докато при осъзнаването има наблюдение без отрицание, без приемане или отхвърляне. Съзнаването за­почва с външните неща, осъзнаваш, установяваш контакт с предметите, с природата. Тъй като разчитаме на сетивата, най-напред съзнаваме нещата около нас, природата, после хора­та, което означава отношенията ни с тях, след това идват иде­ите. Това съзнаване на нещата, природата, хората, идеите, не представлява отделни процеси, а един цялостен процес. То е постоянно наблюдение на всичко, на всяка мисъл, чувство и дейс­твие, така както те се проявяват в нас. Тъй като осъзнаването не е отрицание, не се получава натрупване. Вие отричате нещо само когато имате стандарти и оттук стремеж към усъвър­шенстване. Осъзнаването води до разбиране на аза в неговите отношения с хора, идеи, неща. То се движи от един момент към друг, поради което не може да се практикува. Когато практикуваш нещо, то се превръща в навик, а съзнаването не е навик. Съз­нание, което е подчинено на навиците, е безчувствено, съзна­ние, което се движи по браздата на определено действие, е притъпено и му липсва гъвкавост, а на съзнаването са му необходи­ми непрекъсната гъвкавост и бдителност. Това не е трудно. Всъщност правите така, когато се интересувате от нещо, ко­гато с интерес наблюдавате вашето дете, вашата съпруга, някое растение, дърветата, птичките. Вие наблюдавате без да отхвърляте, без да се отъждествявате и затова при това наблюдение се получава пълно единение. Наблюдателят и наблю­даваното са в цялостно единение. В действителност това ста­ва, когато сте дълбоко заинтересувани от нещо.

Ето защо има огромна разлика между съзнаването и саморазширяващото се усъвършенстване на интроспекцията. Интроспекцията води до неудовлетвореност, до още по-големи конфликти, а съзнаването — до освобождаване от действията на „аза". То означава да съзнаваш всекидневните движения на мислите си, на действията си, да имаш съзнание за един друг човек, да го наблюдаваш. Можете да постигнете това само когато обичате някого, когато сте дълбоко заинтересувани от нещо, когато искате да познаете себе си, цялото си същество, цялото свое съдържание, а не само един или два слоя от него. В такива случаи няма отрицание. Трябва да наблюдавате открито всяка мисъл, всяко чувство, всички настроения, всичко, което подтискате, И тъй като процесът на осъзнаване става все по-широк. и по-широк, вие все повече и повече се освобождавате от всички скрити движения на мисълта, мотиви и въжделения. Осъзнаването е свобода, то дава свобода, докато интроспекцията култивира конфликти, тя е процес на самозатваряне и за­това при нея винаги има неудовлетвореност и страх.

Питате ме също кой осъзнава. Какво става, когато преживявате нещо дълбоко? Когато имате такава преживяване, съзнава­те ли, че вие го преживявате? Когато сте ядосани, в част от секундата на яд, ревност или радост, съзнавате ли, че сте радос­тен или ядосан? Едва след като преживяването свърши, се явя­ват преживяващият субект и преживеният обект, Тогава субектът на преживяването наблюдава преживения обект. В момен­та на преживяване съществува само преживяването, преживяващият и преживяваното ги няма. Повечето от нас не са в състо­яние да преживяват. Ние никога не сме в състояние на преживя­ване и затова задаваме въпроса кой е наблюдателят, кой е този, който съзнава. Явно въпросът е погрешен. В момента на преживяване не съществуват нито лицето, което осъзнава, нито осъзнаваният обект. Няма го нито наблюдателят, нито наблю­даваното, а само състоянието на преживяване. За повечето от нас е извънредно трудно да изживяват нещата непрекъснато, защото това изисква необикновена гъвкавост, бързина, висока степен на чувствителност, а ние сме лишени от тези качества, когато преследваме някаква цел, когато искаме да успеем, ко­гато имаме нещо предвид, когато пресмятаме - всички тези неща водят до неудовлетвореност. Човек, който нищо не иска, който не преследва някаква цел, който не търси резултат от всичко, такъв човек е в постоянно състояние на преживяване. Тогава за него всичко е движение и има смисъл, нищо не е старо, нищо не е запланувано, нищо не се повтаря, защото онова, което е, не е никога старо. Предизвикателството е винаги ново. Само отговорът на предизвикателството е стар. Старото създава бъдещите останки, а това са паметта, наблюдателят, който се отделя от наблюдаваното, от предизвикателството, от преживяното.

Можете да изпитате това за себе си по прост и лесен начин. Наблюдавайте се следващия път, когато сте ядосани, ревниви, алчни, невъздържани или сте в каквото и да е друго състояние от този вид. В това състояние, „вас" няма да ви има, ще го има само състоянието. Миг по-късно му дайте име, наречете го рев­ност, гняв, алчност. По този начин непосредствено ще създаде­те наблюдателя и наблюдаваното, преживяващия и преживява­нето. Когато има преживяващ и преживяно, тогава преживява­щият се опитва да преобрази преживяването, да го промени, да си спомни нещо за него и т.н. и по този начин поддържа разде­лението между себе си и преживяното. Ако не назовете това чувство, което означава, че не търсите някакъв резултат, ако не го осъждате, вие просто спокойно осъзнавате чувството -тогава ще откриете, че при това емоционално състояние, при това преживяване няма да има наблюдател и наблюдавано, защо­то наблюдателят и наблюдаваното са общо явление и има само преживяване.

Поради това интроспекцията и съзнаването са съвършено различни. Интроспекцията води до неудовлетвореност, защо­то в нея е вложено желанието за промяна, а промяната е видои­зменена продължителност. Съзнаването е състояние, при което няма отрицание, няма оправдание или отъждествяване и по­ради това има разбиране. При състояние на пасивно, будно съз­наване няма нито преживяващ, нито преживяване.

Интроспекцията, която е форма на самоусъвършенстване, не води никога до истината, защото тя винаги е процес на самозатваряне, докато осъзнаването е състояние, при което може да се прояви истината - истината за онова, което е, простата истина за нашето съществуване. Можем да стигнем надалеч само когато разберем простата истина за нашето всекидневно съществуване. Трябва да тръгнем от близкото, за да стигнем до далечното, но повечето от нас искат да скачат, да тръгнат от далечното, без да разбират онова, което е близо до тях. Когато разберем близкото, ще намерим пътя между него и далечното. А между тях няма разстояние - началото и краят са едно.


9. ЗА ВЗАИМООТНОШЕНИЯТА

ВЪПРОС: Вие често говорите за взаимоотношенията. Какво имате предвид?

КРИШНАМУРТИ:

Най-напред, нищо в живота не е изолирано. Да същес­твуваш, значи да си в състояние на отношения. Няма съществу­ване без отношения. Какво имаме предвид, когато говорим за отношения? Те са взаимна връзка на предизвикателство и отклик между двама души, между вас и мен, предизвикателство, което вие ми отправяте и което аз приемам или на което откликвам, също моето предизвикателството към вас. Взаимоотно­шенията между индивидите изграждат обществото. Общест­вото не е независимо от вас и от мен. Народните маси не са нещо отделно - вие и аз с нашите взаимоотношения, образува­ме масите, дадена група, обществото. Взаимоотношенията са съзнанието за връзката между два индивида. На какво обикновено се основават тези взаимоотношения? Не се ли основават на тъй наречената взаимозависимост, взаимопомощ? Поне ние го­ворим за взаимопомощ, взаимна поддръжка, но в действител­ност, независимо от думите и емоционалните паравани, които поставяме, на какво всъщност се основават те? На нашата вза­имна удовлетвореност, нали? Ако не ви харесвам, вие се отърва­вате от мен, ако ви харесвам, приемате ме - като ваш съпруг, или като ваш съсед, като ваш приятел. Такива са фактите.

Какво е семейството? Явно то е взаимност и интимни от­ношения. В семейството ви, в отношенията ви с вашата съпруга, с вашия съпруг, има ли връзка, взаимност? Нали точно това имаме предвид, когато говорим за взаимоотношения? Взаимоо­тношението означава връзка без страх, свободно, взаимно раз­бирателство, непосредствено общуване. Явно взаимоотноше­нието означава това - да общуваш с някой друг. Такова ли е положението при вас? Общувате ли с вашата съпруга? Може би физически, но това не е взаимоотношение. Вие и вашата съпруга живеете от двете страни на една стена, която ви разделя, не е ли така? Вие имате свои занимания, свои амбиции, а тя - други занимания и амбиции. Вие живеете зад стената и от време нав­реме я поглеждате и наричате това взаимоотношения, не е ли така? Можете да разширите картината, да я омекотите, да въ­ведете нови думи, за да я опишете, но фактите са си факти -живеете в изолация един от друг и наричате този живот на изо­лация взаимоотношения.

Ако има истински взаимоотношения между двама души, което означава, че те общуват помежду си, то тогава резултати­те са от огромно значение. Тогава няма изолация, а любов - не отговорност и задължения. Само хора, които са изолирани зад някакви стени, говорят за задължения и отговорност. Човек, който обича, не говори за отговорност - той обича. И той спо­деля с другия човек своята радост, своята тъга, своите пари. Такова ли е вашето семейство? Има ли непосредствено общуване между вас и вашата съпруга, вашите деца? Явно не е така. Ето защо семейството не е нищо друго, освен средство да продължите вашето име и традиции, да получите онова, което ви е необходимо сексуално или психологически. Това е семейството - средство за самоувековечаване, за запазване на името ви. То е форма на безсмъртие, форма на постоянност. Семейството е също средство за постигане на самодоволство. Аз експлоатирам другите безмилостно навън, в света на бизнеса, в обществения и политическия живот, а у дома съм мил и щедър. Колко абсурд­но е това! Животът е труден и аз търся спокойствие у дома. Страдам в света и се връщам у дома, където се опитвам да на­меря утешение. Така че взаимовръзките се превръщат в средс­тво за удовлетворение, което означава, че не искам отношенията ми с другите да ми създават неприятности.

Ние се стремим към отношения с другите, в които има вза­имно задоволство и удовлетворение. Когато не получите това, търсите да установите отношения с някой друг. Развеждате се или оставате заедно, но търсите задоволство другаде или мина­вате от един човек на друг, докато не намерите онова, което искате, а именно - задоволство, удовлетворение и чувството за сигурност и удобство. В края на краищата такива са нашите отношения в живота и това е факт. Искаме да имаме отноше­ния там, където има сигурност, където вие като индивид можете да живеете в състояние на сигурност, в състояние на задо­волство, в състояние на невежество, а всички те предизвикват конфликти, не е ли така? Ако не ме удовлетворявате, естестве­но ще има конфликти. Тъй като и двамата търсим сигурност един в друг, когато загубим чувството за сигурност, ставаме ревниви, брутални, властни. Така че отношенията неизбежно стигат до чувството, че другият ни принадлежи, до отрица­ние, налагане, търсене на сигурност, удобство и задоволство и в това естествено няма обич.

Говорим за обич, говорим за отговорност, задължения, но няма истинска обич. Отношенията ни се основават на задовол­ството и ние виждаме ефекта от това в днешната цивилиза­ция. Начинът, по който се отнасяме към нашите съпруги, деца, съседи, приятели показва, че в отношенията ни въобще няма любов. Те са просто взаимно търсене на задоволство. Ако това е така, каква е целта на отношенията между хората? Какво е тяхното значение? Когато наблюдавате отношенията си с дру­гите, не установявате ли, че те са процес на самооткровение? Ако имам съзнание за моите реакции към вас в нашите отноше­ния, контактите ми с вас не разкриват ли какво е моето състо­яние? Отношенията са процес на саморазкриване, а това е про­цес на самопознание. В това саморазкриване има много неприят­ни неща, тревожни, неудобни мисли и действия. Тъй като неща­та, които откривам, не са ми приятни, бягам от връзката с да­ден човек, която ми е неприятна, към връзка, която ми е прия­тна. Ето защо, отношенията ни с другите хора са от много малко значение, когато търсим взаимно доволство, но значени­ето им става необикновено голямо, когато те станат средство за саморазкриване и самопознание.

В края на краищата, в любовта няма отношения, нали така? Само когато обичате нещо и очаквате да получите нещо за ва­шата обич, се явяват отношения. Когато обичате, т.е., когато се отдадете на нещо изцяло, тогава няма отношения.

Любовта, ако обичате така, е нещо приказно. При такава любов няма една страна и друга страна, а пълно единство. Това е състояние на интеграция, на цялостно съществуване. Има моменти, толкова редки, щастливи, радостни моменти на цялос­тна любов, на цялостно общуване. Но това, което обикновено става е, че не любовта е важна, а нейният обект, онова, към ко­ето е насочена нашата любов, а не самата любов. Тогава, поради различни причини, било то биологически или психологически, или поради желанието да постигнем удовлетворение, удобство и т.н., обектът на любовта става важен, а любовта отстъпва. Тогава чувството за притежание, ревността и очакванията създават конфликти и любовта се отдалечава все повече и повече. Колкото повече се отдалечава тя, толкова повече отноше­нието губи своята значимост, своята стойност и смисъл. Ето защо любовта е едно от най-трудните за разбиране неща. Тя не може да дойде като резултат на интелектуална настойчивост, нито в резултат на различни методи и средства на дисциплина. Любовта е състояние, при което дейностите на аза спират, но те няма да спрат, ако просто ги подтиснем, ако бягаме от тях или ги дисциплинираме. Трябва да разберете действията на аза на всички нива на съзнанието. Има моменти, при които ние на­истина обичаме, без мисъл, без мотиви, но тези моменти са много редки. И защото са редки, ние ги пазим в съзнанието си и по този начин издигаме бариера между живата действителност и нашето всекидневно съществуване.

За да разберем взаимоотношението е важно да осъзнаем най-напред онова, което е, какво точно става в нашия живот във всичките му сложни форми и какво всъщност означават взаимо­отношенията. Във взаимоотношенията си с другите се саморазкриваме и понеже не желаем да се показваме, се крием зад удобствата на физическия живот и тогава отношенията ни с хората губят своята дълбочина, значимост и красота. Можем да имаме истински отношения с някого само когато има обич, а тя няма нищо общо с удоволствието. Любовта съществува само ко­гато напълно забравим себе си, когато е налице пълно общуване, не с един или с друг, а общуване с най-висшето, а това може да стане, когато азът е забравен.


10. ЗА ВОЙНАТА

ВЪПРОС: Как могат да бъдат преодолени съвременният политически хаос и кризата в света? Какво може да напра­ви отделната личност, за да спре приближаващата се война?

КРИШНАМУРТИ:

Войната е зрелищна и кървава проекция на всекидневния ни живот, не е ли така? Войната е външен израз на нашето вътрешно състояние, продължение на всекидневните ни постъпки. Тя е по-внушителна, по-кървава, по-разрушителна, но тя е колективен резултат от индивидуалните ни действия. Следователно вие и аз сме виновни за войните. Какво можем да напра­вим, за да ги спрем? Явно приближаващата се война не може да бъде спряна от вас и от мен, защото тя е вече в движение, макар сега това да става главно на психологическо ниво. Но тъй като е вече в движение, не може да бъде спряна - причините са множество, много големи и вече необратими. Но виждайки, че къщата гори, вие и аз можем да разберем причините за пожара, можем да се отдръпнем и можем да изградим нов дом от мате­риали, които не са запалителни, които няма да доведат до нови войни. Вие и аз можем да направим само това. Вие и аз можем да видим какво причинява войната, тогава вие и аз можем да започ­нем да се променяме, защото ние сме причината за войните.

Преди няколко години, по време на войната, една американка дойде да ме види. Тя каза, че е загубила син при сраженията в Италия и, че имала друг шестнадесетгодишен син, когото искала да спаси. Говорихме и аз й казах, че ако иска да спаси живота на сина си, трябва да престане да бъде американка, да престане да бъде алчна, да престане да трупа богатства и да търси власт и господство, а да стане морално скромна - не просто да се облича скромно, не да бъде скромна, що се отнася до външни­те неща, а скромна в мислите и чувствата си, в отношенията си с другите хора. Тя каза: „Това е много. Искате прекалено мно­го. Не мога да го направя, защото не съм в състояние да проме­ня обстоятелствата," Следователно тя бе отговорна за гибел­та на сина си.

Обстоятелствата могат да бъдат контролирани от нас, за­щото ние ги създаваме. Обществото е продукт на вашите и мо­ите отношения, взети заедно. Ако променим отношенията си, и обществото ще се промени. Ако просто разчитаме на законите, за да променим външно обществото като вътре в себе си оставаме корумпирани и продължаваме да търсим власт, положение, господство, означава да разрешим само външното, колкото грижливо и научно то да е изградено. Вътрешното винаги преодолява външното.

Какви са причините за религиозните, политическите или икономическите войни? Явно това е вярата в национализма, в дадена идеология или догма. Ако вместо вяра нас ни свързваха лю­бов, добра воля и уважение, тогава в света нямаше да има войни. На нас са ни омръзнали вярванията, идеите и догмите и това поражда недоволство. Сегашната криза е необикновена по своя­та природа и ние, като човешки същества, или трябва да след­ваме пътя на постоянни конфликти и постоянни войни, които са резултат от нашите всекидневни действия, или да видим какви са причините за войните и да им обърнем гръб.

Явно причина за войните са желанието за власт, положение, престиж, пари, а така също и болестта, наречена национализъм, преклонението пред знамето, и болестта на организираната религия, преклонението пред догмите. Всички те са причини за войните. Ако като индивиди принадлежите към някаква религи­озна организация, ако сте алчни за власт, ако сте завистливи, вие неизбежно ще създадете едно разрушително общество. Така че всичко зависи от вас, а не от водачите, от тъй наречените държавници и тем подобни. Но изглежда ние не разбираме, че всичко зависи от вас и от мен. Ако само можеше да почувстваме, че сме отговорни за нашите действия, колко скоро щеше да се сложи край на всички войни и страдания. Но ние сме безраз­лични. Храним се три пъти на ден, имаме си служби, малки или големи банкови сметки и казваме: „За Бога, оставете ме на мира". Колкото по-високо е положението ни, толкова повече искаме сигурност, постоянство, спокойствие, толкова повече искаме да бъдем оставени на мира, да запазим нещата такива, каквито са, но те не могат да се запазят, защото няма какво да се пази. Всичко се разпада. Ние не искаме да признаем тези неща, не искаме да признаем факта, че вие и аз сме отговорни за войните. И вие, и аз можем да говорим за мир, да организираме конфе­ренции, кръгли маси, дискусии, но вътре в нас, психологически, ние искаме власт, положение, водени сме от алчност. Ние сме интриганти, националисти, в плен сме на вярвания, на догми, за които сме готови да умрем, да се убиваме един друг. Смятате ли. че такива хора, хора като вас и мен, могат да живеят в мир в света? За да има мир, трябва да бъдем миролюбиви. Да живеем в мир значи да не създаваме враждебност. Мирът не е идеал. За мен идеалът е бягство, бягство от това, което е, противопос­тавяне на това, което е. Идеалът предотвратява непосредст­веното действие върху това, което е. За да има мир трябва да обичаме, трябва да започнем да живеем не идеален живот, а да виждаме нещата такива, каквито са, да им въздействаме, да ги променим. Докато търсим психологическа сигурност, ние унищожаваме физическата сигурност, от която имаме нужда - хра­на, дрехи, покрив. Търсим психологическата сигурност, която не съществува и се стремим, ако имаме възможност, да я пос­тигнем чрез власт, положение, титли, име, а всички те разру­шават физическата сигурност. Ако разгледате нещата, ще види­те, че това е безспорен факт.

За да се постигне мир в света и да се спрат всички войни, е необходимо индивидът, вие и аз, да претърпим революционна промяна. Икономическата революция е безсмислена без тази вътрешна революция, защото гладът е резултат на неправилно­то приложение на икономическите условия, определени от на­шите психологически състояния - алчност, завист, зла воля и чувство за собственост. За да се сложи край на глада, войните и мъките, е необходима психологическа революция, на малцина от нас са готови да приемат това. Ние разискваме проблема за мира, разработваме закони, създаваме лиги, Обединените нации и тъй нататък, но няма да имаме мир, защото не сме готови да се откажем от положението си, от властта си, от парите си, от соб­ствеността си, от глупавия си начин на живот. Напразно очакваме други да ни осигурят мир. Никой водач, никакво правителс­тво, никаква армия или страна не могат да ни осигурят мир. Ще постигнем мир само когато се преобразим вътрешно, което ще определи външните ни действия. Вътрешната промяна не озна­чава изолация, оттегляне от външните действия. Напротив, действията могат да бъдат правилни само когато мисленето е правилно, а човек не може да мисли правилно, ако не се самоопознае. Няма да има мир ако не опознаете себе си.

За да сложите край на войните, трябва да се опитате да прекратите войните вътре в себе си. Някои от вас ще поклатят глава и ще кажат: „Съгласен съм", но ще излязат и ще продължат да правят това, което са правили през последните де­сет или двайсет години. Ще се съгласите с мен само на думи, а такава съгласие е без значение, защото то няма да сложи край на войните и страданията в света. На тях ще се сложи край само когато осъзнаете вашата отговорност, когато не оставяте проблема в ръцете на другите хора. Когато видите страдания­та, когато разберете необходимостта от незабавни действия и не отлагате нещата, тогава ще се промените. Мирът ще дой­де само когато вие сте в състояние на мир, когато между вас и вашите съседи има мир.


Няма коментари:

Публикуване на коментар