вторник, 1 август 2017 г.

ПЪРВАТА И ПОСЛЕДНА СВОБОДА Джиду Кришнамурти 14-21


ГЛАВА 14. ОТНОШЕНИЯ И ИЗОЛАЦИЯ

ЖИВОТЪТ Е ОПИТ - опит в отношенията. Човек не може да живее в изолация, така че животът е отношения, а отношенията са действие. А как може да се развие способност­та да се разбират отношенията, които съставят живота? От­ношенията не означават ли не само общуване между хора, но също и контакт с вещи и идеи? Животът е отношения, които намират израз чрез контакти с вещи, хора и идеи. Когато разбе­рем проблема за отношенията, ние ще имаме възможност да се справим с живота. Така че нашият проблем не са нашите въз­можности, тъй като възможностите не са независими от от­ношенията, а разбирането на отношенията, което естествено ще създаде възможности за гъвкавост, бързо приспособяване и бърз отклик.

Отношенията са огледалото, в което откривате себе си. Без отношения вие не съществувате. Да бъдеш значи да имаш отношения, да имаш отношения значи да живееш. Вие същест­вувате не защото мислите, че съществувате, а съществувате, защото се намирате в отношения. Неразбирането на проблема за отношенията води до конфликти.

Ние не разбираме смисъла на отношенията, защото използ­ваме отношенията просто като средство за по-нататъшни постижения, промени и напредък. А отношенията са средство за самопознание, защото отношенията означават да бъдеш, да съществуваш. Трябва да разбера смисъла на отношенията. От­ношенията са огледало, в което виждам себе си. Това огледало може да изкривява образа, но може и да показва нещата такива, каквито са. Но повечето от нас виждат в това огледало по-скоро онова, което искат да видят, а не онова, което е. Ние сме по-склонни да идеализираме, да бягаме, да живеем в бъдещето, от­колкото да разбираме отношенията в непосредственото нас­тояще.

Ако разгледаме отблизо живота си, нашите отношения един към друг, ще установим, че животът ни представлява процес на изолация. Не сме истински загрижени за другите, макар и много да говорим за това, другите не ни интересуват. Ние поддържа­ме отношение с някого само докато това отношение ни удов­летворява, докато ни дава убежище и ни задоволява. Но в момен­та, в който се появи някакво смущение в него, което ни създава неудобство, ние слагаме край. С други думи, дадено отношение съществува, докато ни задоволява. Това може да звучи остро, но огледайте живота си отблизо и ще видите, че е факт. Човек живее в невежество, когато си затваря очите пред фактите, а не­вежеството не води до добри отношения. Ако огледаме живота си и нашите отношения, ще открием, че той представлява про­цес на изграждане на противодействия между хората, на изграж­дане на стена, над която наблюдаваме другите. Стената може да е материална, да е психологическа, икономическа, национална - ние я пазим и стоим зад нея. Докато живеем в изолация, зад ня­каква стена, няма да имаме истински отношения с другите. жи­веем затворено и смятаме, че това ни дава сигурност, защото сме доволни от положението. Светът е толкова разрушителен, в него има толкова много мъка, болка, войни, опустошения и страдания, че искаме да избягаме и да живеем зад стените на си­гурността на нашето съществуване, така че отношенията за повечето от нас са процес на изолация, а такива отношения не­избежно създават общество, което разделя хората един от друг. Това точно, става в целия свят - вие живеете изолирани, протягате ръка над стената, която можем да наречем национа­лизъм, братство или нещо друго, но правителствата продължават да си съществуват с техните армии. Гледате ограничено на нещата и въпреки това мислите, че можете да постигнете световно единство, световен мир - това е невъзможно. Докато има граници, било то национални, икономически, религиозни или социални, няма съмнение, че не може да има мир в света.

Процесът на изолация е процес на стремеж към власт. Независимо от това дали става въпрос за лична, расова, национална или групова власт - тя винаги води до изолация, защото желани­ето за власт, за положение, означава отделяне. В края на краища­та всеки иска това, нали? Всеки иска да има положение, което му дава възможност да властва, било то у дома си, на работата си или при някакъв бюрократичен режим. Всеки се стреми към власт и, търсейки власт, установява общество, основано на власт - военна, индустриална, икономическа и т. н. И това е ясно за всеки. Самото желание за власт не води ли по силата на своята природа до изолация? Смятам, че е много важно това да бъде разбрано, защото хората, които искат световен мир, свят, в който няма войни, ужасяваща разруха, катастрофална мизерия в невъобразими размери, трябва да разберат този основен проблем. Хората, които са сърдечни и благи, не са властолюбиви и поради това не изпитват чувството на принадлежност към дадена нация, към дадено знаме. Те нямат знаме.

Няма такава нещо като живот в изолация - никоя страна, никой народ, никой индивид не може да живее в изолация. И въп­реки това, тъй като по най-различен начин търсите власт, вие насаждате изолация. Националистът е проклятие, защото със своя националистичен, патриотичен дух издига стена, която разделя хората. Той е толкова обвързан със своята страна, че из­дига стени срещу другите. Какво става, когато изградиш стена срещу нещо? То непрекъснато се блъска в стената. Когато се противопоставите на нещо, самото противопоставяне показ­ва, че вие сте в конфликт с него. Така че национализмът, който е процес на изолация, и който е резултат на желанието за власт, не може да доведе до мир в света. Онзи, който е националист и говори за братство, е лъжец. Той живее в състояние на проти­воречие.

Може ли човек да живее на този свят без да желае власт, по­ложение, господство? Явно, че може. Човек го прави, когато не се отъждествява с нещо по-голямо. Отъждествяването с нещо по-голямо - партия, родина, националност, религия, Бог, е израз на желанието за власт. Защото вътре в себе си сте празни, бе­зинтересни и слаби вие се отъждествявате с нещо по-голямо. Това желание да се отъждествите с нещо по-голямо е желание за власт.

Отношенията са процес, в който се саморазкриваме, а без човек да се опознае, да разбере пътищата на своя ум и сърце, ус­тановяването на външен ред, на дадена система, прилагането на умела формула е от много малко значение. Онова, което е важно, е да разбереш себе си в отношенията си към другите. Тогава отношенията стават не процес на изолация, а движение, в кое­то разкриваш собствените си мотиви, мисли и стремежи. И това откритие е началото на освобождаването, началото на трансформацията.


ГЛАВА 15. МИСЛИТЕЛЯТ И МИСЪЛТА

ВЪВ ВСЕКИ ЖИТЕЙСКИ ОПИТ присъства субектът, наблюдателят, който събира в себе си все повече и повече неща или се отказва от други. Това не е ли неправилен процес, не е ли начин на поведение, който не води до творческо състоя­ние? Ако процесът е неправилен, можем ли да го отстраним, на­пълно да се отървем от него? Това може да стане само когато аз, като човек, който е субект на опита, осъзная, че процесът е погрешен и че има само едно състояние, при което мислителят е мисълта.

Докато съм субект на опита, докато се движа към нещо, ще има двойнствено действие, два отделни процеса в действие -мислителят и мисълта. Няма да има интеграция, винаги ще има един център, който оперира чрез волевото усилие да бъдеш или да не бъдеш част от дадена националност, от колектив, да бъдеш самостоятелен и т. н. Общо взето това е процесът. Докато уси­лията са разделени между субекта на опита и опита, положението ще се влошава. Възможна е интеграция само когато мислите­лят престане да бъде наблюдател. С други думи, в момента знаем, че съществуват мислителят и мисълта, субектът и обектът на наблюдение, субектът и обектът на опита - две различни състо­яния. Нашето усилие е да хвърлим мост помежду им.

Волята за действие има винаги двойнствен характер. Възможно ли е да преодолеем тази воля, която разделя, и да открием състояние, при което няма такава двойнствено действие? Това може да бъде постигнато само когато директно изпитваме със­тоянието, при което мислителят е мисълта. Ние смятаме, че мисълта е отделна от мислителя, но така ли е? Би ни се искало да бъде така защото тогава мислителят може да обяснява нещата чрез своите мисли. Усилието на мислителя е да стане нещо пове­че или нещо по-малко и следователно в тази борба, в това дейст­вие на волята, в този стремеж, винаги съществува разрушителен фактор, ние следваме не правилен, а погрешен път.

Разделени ли са мислителят и мисълта? Докато те са разде­лени, нашите усилия ще бъдат безполезни, ние ще вървим по гре­шен път, като води до разруха. Ние смятаме, че мислителят е отделен от мислите си. Когато открия, че съм алчен, властен, брутален, решавам, че не трябва да бъда такъв. В такъв случай мислителят се опитва да промени мислите си и прави усилия да постигне промяна, но в тези усилия той преследва илюзията, че има два процеса, докато процесът е само един. Смятам, че в това се състои разрушителният фактор.

Възможно ли е да достигнем състоянието, при което има единство, а не два отделни процеса? Може би тогава ще устано­вим какво означава да чувстваш творчески сили и какво е състо­янието, при което не действат негативни фактори в отноше­нията, които установявате, каквито и да са тези фактори.

Аз съм алчен. Аз и алчността не са две различни неща - има само едно нещо и то е алчността. Какво става, когато осъзная, че съм алчен. Старая се да не съм алчен поради социални или ре­лигиозни причини, но моите усилия винаги ще се движат в един тесен крьг. Колкото и да разширявам този кръг, той винаги ще бъде тесен. Така че негативният фактор остава. Но когато пог­леднем по-надълбоко и по-отблизо, виждаме, че онзи, който пра­ви усилията, е причината за алчността и самата алчност. Виж­даме също, че няма „аз" и алчност, които съществуват отделно, а само алчност. Но ако осъзная, че съм алчен, че няма наблюда­тел, който е алчен, а аз самият съм алчност, тогава целият проблем ще се промени из основи, нашето отношение към него ще бъде различно и нашите усилия няма да бъдат негативни.

Какво ще направите, когато сте целият алчност, когато всичките ви действия са алчност. За нещастие, ние не гледаме на нещата по този начин. За нас съществува висшият „аз", войникът, който контролира и доминира. За мене този процес е разрушителен. Това е илюзия и ние знаем какво правим. Аз се раз­делям на две - на висше и низше, за да мога да продължавам да действам, както съм действал досега. А ако има само алчност, не азът като носител на алчност, но целият аз съм алчност, тогава какво е положението? Тогава е ясно, че действа различен про­цес, възниква друг проблем. Този проблем е творчески, в него няма доминиращ, положителен или изменящ се аз. Трябва да стигнете до това състояние, ако искате да бъдете творчески личности. В това състояние няма субект, който прави усилия. Не става въпрос да открием това състояние или да го предадем с думи. Важното е да видим, че субектът на усилията и обек­тът, към когото те са насочени, са едно и също нещо. Изискват се голямо разбиране и наблюдателност, за да се види как съзнани­ето се разделя на висше и низше, като висшето е постоянното, чувството за сигурност, но продължава да бъде процес на мисъл­та и по този начин процес във времето. Ако можете да разбере­те това като непосредствено изживяване, тогава ще видите, че започва да действа съвсем друг фактор.


ГЛАВА 16. МОЖЕ ЛИ МИСЛЕНЕТО ДА РЕШИ НАШИТЕ ПРОБЛЕМИ

ДОСЕГА МИСЪЛТА не е успяла да реши нашите проблеми й аз не смятам, че ще може някога да ги реши. Досега разчитахме на интелекта да ни покаже изхода от нашата обър­каност. Колкото по-хитър, по-обигран, по-префинен е интелек­тът, толкова по-разнообразни са неговите системи, теории и идеи. А идеите не решават човешките ни проблеми. Те не са ус­пели досега и няма да успеят. Решението не е съзнанието. Пъти­щата на мисълта няма да ни изведат от трудностите. Струва ми се, че първо трябва да разберем процеса на мислене и да ми­нем отвъд него и може би, когато се освободим от мисълта, ще успеем да намерим начин, който ще ни помогне да решим не само личните, но и общите проблеми.

Досега мисленето не е успяло да реши нашите проблеми. Ум­ните хора, философите, учените, политическите водачи не са успели да решат нашите човешки задачи, които се отнасят до отношенията между вас и другите хора, между вас и мен. Досе­га използвахме ума, интелекта, надявайки се, че те ще намерят решението. Може ли мисълта да отстрани нашите проблеми? Мисленето, освен когато се прилага в лабораториите и край чертожните маси, не цели ли винаги да се самосъхрани и самовъзпроизведе? Не е ли неговата активност съсредоточена вър­ху самото него? И може ли такава мислене да реши някой от проблемите, които самото то е създало? Може ли съзнанието, което е създало проблемите, да ги отстрани?

Явно мисленето е вид реакция. Ако ви попитам нещо, вие отговаряте и вашият отговор зависи от спомените ви, от вашите предубеждения, от климата, от цялата среда, в която сте се формирали. Мислите по съответния начин, отговаряте по съо­тветния начин. В центъра на тази основа е азът в процеса на действие. Докато не разберем тази основа, докато не се разбе­ре и не се сложи край на мисловния процес и на аза, който създа­ва проблемите, неизбежно ще има конфликти в нас и извън нас, в нашите мисли, чувства и действия. Никакво решение, колкото и да е умно, колкото и добре да е обмислено, няма да сложи край на конфликтите между хората, между вас и мен. Разбирайки това и съзнавайки как и от какъв извор изниква мисълта, ние се питаме: „Възможно ли е мисълта да престане да съществува?"

Нали това е един от проблемите? Може ли мисълта да реши нашите проблеми? Решили ли сте някой от проблемите си с мис­лене? Вземете какъвто и да е вид проблем - икономически, соци­ален, религиозен, бил ли е някой от тях някога решен чрез мисле­не? Във всекидневния живот колкото повече мислите по даден проблем, толкова по-объркан, по-неясен и несигурен става той. Не е ли така - в истинския, всекидневния живот? Може като об­мислите даден проблем да разберете нечия гледна точка, но ми­сълта не може да види проблема в неговата цялост - тя може да го види само частично, а частичният отговор не е пълен отговор, затова не представлява решение.

Колкото повече мислим по даден проблем, колкото повече го изследваме и разискваме, толкова по-объркан става той. Тогава, възможно ли е да погледнем цялостно на даден проблем? Как може да стане това? Струва ми се, че тук е главната трудност. Наши­те проблеми се увеличават - съществува непосредствена опас­ност от война, в нашите отношения има най-различни тревожни явления - как можем да обхванем всичко, да го разберем в него­вата цялост? Явно, че можем да решим даден проблем, само ако го разгледаме в неговата цялост - не на части, не раздробено. Кога е възможно това? Явно, че е възможно само когато бъде прекратен процесът на мислене, чийто извор е азът, оформен от традициите, от условията, предубежденията, надеждите, отчаянието. Можем ли да разберем аза без да го анализираме, да го видим такъв, какъвто е, да го осъзнаем като факт, а не като теория, не да се опитваме да отстраним аза, за да постигнем ре­зултат, но да видим аза в действие? Можем ли да го разглеждаме без да го насърчаваме или унищожаваме? Нали в това е пробле­мът? Ако във всеки един от нас не съществуваше азът с негови­те желания за власт, положение, надмощие, непрекъснатост, са­мосъхранение, то тогава нашите проблеми щяха да изчезнат.

Азът представлява проблем, който мисълта не може да раз­реши. Необходимо е осъзнаване, което не е свързано с мисълта. Да осъзнаваш без да порицаваш или извиняваш дейността на аза, а само да осъзнаваш, е достатъчно. Ако съзнавате с цел да реши­те и промените даден проблем и да постигнете някакъв резул­тат, вие ще останете в сферата на аза. Докато търсите някакъв резултат, било то чрез анализ, чрез осъзнаване, или като проучвате всяка мисъл, вие оставате на нивото на мисълта, в сферата на аза, на егото, наречете го както щете.

Докато продължава дейността на съзнанието, не може да има любов. Няма да имаме социални проблеми, когато има любов. Но любовта не е нещо, което може да се придобие. Съзнанието може да се опита да я придобие като някаква нова мисъл, нов на­чин на мислене, нова играчка. Докато съзнанието се старае да се отърве от алчността, то продължава да бъде алчно, не е ли така? По същия начин докато съзнанието се стреми да постиг­не състояние на любов, то отхвърля това състояние, Не е ли това също вярно?

Виждайки този проблем, този сложен жизнен проблем и съз­навайки процесите на нашето мислене и факта, че те не водят доникъде, ние можем да постигнем състояние на мисленето, ко­ето не е нито индивидуално, нито колективно. Тогава пробле­мът за отношенията на индивида към обществото и към дейс­твителността изчезва, защото тогава ще има интелигент­ност, която не е нито лична, нито безлична. Имам чувството, че само такава интелигентност може да реши нашите огромни проблеми. Това не може да бъде някакъв резултат, то се появява, когато проумеем целия мисловен процес не само на нивото на съзнанието, но и на неговите по-дълбоки, скрити нива.

За да разберете всеки от тези проблеми, трябва да имате спокойно, тихо съзнание, така че умът да може да види съот­ветния проблем без да му налага идеи и теории, без да се разсейва. Това е трудно за нас, защото ние се разсейваме. Когато искам да разбера, да видя нещо, не е необходимо да мисля за него - аз просто го гледам. В момента, в който започна да мисля, започ­ват да се появяват идеи, мнения за него, разсейвам се, не съм със­редоточен. Така че когато сте изправен пред даден проблем, ми­сълта ви пречи да се съсредоточите - мисълта е идея, мнение, преценка, сравнение, затова не ви дава възможност да се вгледа­те, да разберете и разрешите проблема. За нещастие за повече­то от нас мисълта е станала нещо важно. Вие казвате: „Как мога да съществувам без да мисля? Как може съзнанието ми да бъде празно?" Съзнанието ви да бъде празно означава за вас да сте в състояние на пълна апатия, видиотеност, или нещо подобно, и вие инстинктивно отхвърляте тази възможност. Но съзнание, което е много спокойно, когато никакви мисли не го разсейват, отвореното съзнание, може, без съмнение, необезпокоявано да види проблемите по прост и прям начин. Решението на пробле­мите се крие във възможността да ги погледнем без да се разсей­ваме. Ето защо е необходимо тихо, спокойно съзнание.

Такава съзнание не е краен продукт на упражнения, медита­ция или контрол. То се постига не чрез някаква дисциплина, на­силие или сублимация, а без усилия от страна на аза, без мисли. То се появява, когато разбера целия процес на мисленето, когато съм в състояние да видя даден факт без да се разсейвам. При такава състояние, в мълчаливото и спокойно съзнание, има любов. А само любовта може да реши човешките проблеми.


ГЛАВА 17. ФУНКЦИЯТА НА СЪЗНАНИЕТО

КОГАТО НАБЛЮДАВАТЕ собственото си съзнание, вие наблюдавате не само тъй наречените горни слоеве на съзна­нието, но и подсъзнанието. Вие виждате какво точно прави съз­нанието. Това е единственият начин на изследване, който можете да използвате. Не налагайте на съзнанието какво трябва да прави, како да мисли и т. н. Тогава нещата ще се сведат просто до изявления. Ако кажете, че съзнанието трябва да бъде това и не трябва да бъде онова, ако цитирате някой голям авторитет, нали тогава пак спирате да мислите? Ако цитирате Буда, или Хикс Игрек, слагате край на вашето начинание, на вашето мисле­не и изследване. Така че човек трябва да се пази от това. Ако ис­кате да изследваме заедно проблема за аза, вие трябва да оставите настрана всички тези тенденции на съзнанието.

Каква е функцията на съзнанието? За да открием това, тряб­ва да знаем какво точно прави то в действителност. Всичко е мисловен процес, нали? Иначе не бихме имали съзнание. Докато умът не мисли, съзнателно или подсъзнателно, няма съзнание. Трябва да установим какво е умът, който използваме в нашето всекидневие и какво е неговото отношение към нашите пробле­ми, нещо което повечето от нас не осъзнават. Трябва да видим какво е съзнанието, а не какво трябва да бъде.

Какво е съзнанието в светлината на неговите функции? В действителност то е изолиращ процес, не е ли така? По същество мисловният процес представлява точно това. Той е мисле­не в изолирана форма, макар да е и колективно. Наблюдавайте собственото си мислене и ще видите, че то е изолирано и фрагментарно. Вашето мислене представлява реакции, определени от паметта ви, от жизнения ви опит, от вашите знания и вярвания. Вие реагирате на всичко, нали е така? Ако кажа, че е необ­ходима дълбока революция, вие незабавно ще реагирате. Вие ще се противопоставите на думата „революция", но имате духовни или друг вид интереси. Така че вашата реакция зависи от зна­нията ви, от вярванията ви, от опита ви. Това е безспорен факт. Има най-различен вид реакции. Казвате: „Трябва да бъда приятелски настроен към хората", „Трябва да си сътруднича с тях", „Трябва да съм дружелюбен", „Трябва да съм благ" и т. н. Какво представляват тези неща? Те са реакции, но основната реакция на мисленето е процес на изолация. Всеки наблюдава процесите в съзнанието си, което означава, че наблюдава собс­твените си действия, Вярвания, познания, опит. Те дават чувс­тво за сигурност, нали е така? Те ви дават чувство за сигур­ност, дават сила на мисловния би процес. А този процес дава сили на съзнанието, на аза, независимо от това дали вие го нари­чате висш или низш. Целта на всичка наши религии, социални норми, закони е да подкрепят индивида, аза, отделното действие. Тоталитарната държава се противопоставя на това. Ако навлезете дълбоко в подсъзнателното, ще откриете, че и там действат същите процеси. Там ние сме колективно повлияни от заобикалящата ни среда, от кашата, от обществото, от баща си. от майка си, от дядо си. И там намираме желанието да се наложим, да доминираме като индивиди, като „аз".

Не представляват ли функциите на съзнанието, такива каквито са ни известни, както действат всекидневно, процес на изолация? Не търсите ли лично спасение? Вие ще бъдете важен човек в бъдещето, или ще станете в настоящия живот голяма личност, голям писател. Всичко в нас се стреми да бъдем нещо отделно от другите. Може ли съзнанието да прави нещо друго, освен това? Възможно ли е съзнанието да не мисли изолирано, затворено в себе си, фрагментарно? Това е невъзможно. Ето защо издигаме в култ съзнанието, за нас то е извънредно важно. Нали знаете колко важен ставате в обществото в момента, в който проявите умение, будност, натрупате малко информа­ция и знания? Вие знаете как почитат онези, които са интелектуално издигнати - адвокати, професори, оратори, големи пи­сатели, люде, които излагат или тълкуват теории. Вие култивирате ума и интелекта.

Функцията на съзнанието е да бъде отделно. В обратния слу­чай то липсва. Тъй като сме култивирали този процес в продължение на векове, сега не можем да си съдействаме с другите -трябва да бъдем подтиквани, заставяни, принуждавани от ав­торитети, от страх - икономически или религиозен.Но дейс­твителното положение е такова не само на съзнателното, но и на по-ниските нива, в нашите мотиви, намерения и нашите цели, как може да има взаимодействие между хората? Как можем да се обединим по интелигентен начин, за да направим нещо? Тъй като това е почти невъзможно, религиите и организирани­те партии налагат на индивида известни форми на дисциплина. Така че, ако искаме да се съберем и да действаме заедно, дисцип­лината става императив.

Докато не се научим как да преодолеем това разделящо ни мислене, този процес, който слага ударението на „аз" и „мое", било в индивидуален или колективен план, няма да има мир, ще имаме постоянни конфликти и войни. Нашият проблем е как да сложим карай на този процес на мислене, който ни разделя. Може ли мисълта да унищожи сама себе си - мисълта, която е процес на реакция и на даване на словесен израз на нещата? Мисълта е реакция и нищо друго, мисълта не е творческа. Може ли такъв вид мисъл да сложи карай на себе си? Това се мъчим да открием. Когато мисля по следния начин: „Трябва да се дисциплинирам", „Трябва да мисля по-правилно", „Трябва да стана това или онова", мисълта заставя сама себе си, подтиква се, налага си дисциплина да бъде или да не бъде нещо. Това не е ли процес на изолация? Сле­дователно той не представлява онази интегрирана интелигентност, функционираща като цяло, при която единствено може да има взаимодействие.

Как можем да стигнем до края на мисълта? Или по-скоро, как може мисълта, която е изолирана, фрагментарна и пристрастна, да стигне до някакъв край? Какво трябва да направи човек? Ще я унищожи ли вашата тъй наречена дисциплина? Явно не сте успе­ли в продължение на дълго време, иначе нямаше да бъдете тук. Моля ви, разгледайте процеса на спазване на дисциплина, който е изцяло мисловен процес и при който има подчинение, потискане, господство - те всички засягат подсъзнателното, което се проявява, когато застареете. След като сте се опитвали напразно в продължение на толкова дълго време, трябва да сте разбрали, че дисциплината явно не е процесът, който ще разруши аза. Азът не може да бъде унищожен чрез дисциплина, защото дисциплина­та е процес, който му дава сила. И въпреки това, всички ваши ре­лигии я подкрепят. Вашите медитации се основават на нея. Ще унищожат ли знанията аза? Ще го унищожи ли вярата? С други думи, ще успеят ли нещата, с които се занимаваме днес, дейнос­тите, с които сме ангажирани днес, да ни помогнат да стигнем до корените на аз? Всичко това не е ли пълна загуба на усилия в един мисловен процес, който е процес на изолация, на реакции? Какво ще правите, когато дълбоко в себе си разберете, че мисъл­та не може да се отстрани сама? Какво ще стане тогава? Наблю­давайте се. Какво ще стане, когато напълно осъзнаете този факт? Вие разбирате, че всяка реакция е обусловена и при това положение не може да има свобода нито в началото, нито в края, а свободата е винаги в началото, а не в края.

Какво всъщност ще стане, когато разберете, че всички реакции са форми на обуславяне и поради това по различни начини подпомагат по-нататъшното съществуване на аза. Трябва да сте съвсем наясно по този въпрос. Вярата, знанията, дисципли­ната, опитът, целият процес, насочен към постигането на някакъв резултат, на някаква цел, на амбицията да станете нещо в този или в бъдещия живот - всички те представляват процес на изолация, процес, който води до разруха, мизерия, войни, които не можем да избегнем с помощта на колективни действия, колкото и да ви заплашват с концентрационни лагери и други подобни. Съзнавате ли този факт? Какво е състоянието на съз­нанието, което казва: „Така е", „Това е проблемът", „Точно такова е моето положение", „Виждам какво могат да направят зна­нията и дисциплината и какво прави амбицията"? Ако виждате всичко това, тогава е започнал друг процес.

Ние виждаме кои са пътищата на интелекта, но не виждаме пътя на любовта. Пътят на любовта не може да се намери с по­мощта на интелекта. Интелектът, с всички свои разклонения, със своите желания, амбиции и цели, трябва да си отиде, за да дойде любовта. Не знаете ли, че когато обичате, вие се обръща­те към другите, не мислите за себе си? Това е най-висшата фор­ма на интелигентност - не когато обичате от позицията на превъзходство или когато имате добро положение, което не е нищо друго, освен страх. Когато имате лични интереси, не можете да обичате. Тогава има само процес на експлоатация, поро­дена от страха. Така че любовта се появява, когато изчезне ра­зумът. Ето защо трябва да разберете процесите на ума, функциите на съзнанието.

Само когато се научим да се обичаме един друг, ще има сът­рудничество, интелигентни действия, единомислие по различ­ните въпроси. Само тогава ще можем да разберем какво е Бог, каква е истината, Сега се опитваме да открием истината чрез интелекта, чрез имитации, което е идолопоклонничество. Само когато благодарение на разбирането, се освободите напъл­но от структурите на аза, ще се прояви вечното, безвременното, неизмеримото. Вие не можете да стигнете до него, то ще дойде при вас.


ГЛАВА 18. САМОЗАБЛУДАТА

БИХ ЖЕЛАЛ сега да разгледаме въпроса за самозаблудата, за илюзиите, на които съзнанието се поддава, и които на­лага на другите. Това е много сериозен проблем, особено по вре­ме на криза като тази, пред която сега е изправен светът. Но за да разберем целия проблем за самоизмамата, не трябва да оста­нем на нивото на думите, а да навлезем в неговата същност. Ние лесно се задоволяваме с думите и с противоположните им думи, а понеже сме практични, очакваме нещо да се случи. Разби­раме, че обясненията за бойната не слагат край на войните. Без­брой много историци, теолози и религиозни водачи обясняват войните и какво ги предизвиква, а въпреки това войните продължават, и то по-унищожителни от когато и да било. Тези от нас, които са сериозни, трябва да стигнат отвъд думите и да търсят истинската революция вътре в себе си. Това е единст­веното средство, което ще донесе дълбоко и трайно спасение на човечеството.

Съответно, когато разискваме този вид самозаблуда, смя­там, че трябва да се пазим от повърхностни обяснения и възражения. Ако ми позволите, ще кажа, че трябва не само да слушаме какво казва някой по въпроса, но да изследваме проблема такъв, какъвто ни е известен от всекидневието, което означава, че трябва да се наблюдаваме, за да открием как мислим, как постъп­ваме, как нашето държание влияе на другите и какви са нашите действия.

Каква е причината, основата за самозаблудата? Колцина от нас всъщност съзнават, че се самозалъгват? Преди да отгово­рим на въпроса: „Какво е самозаблуда и как се проявява?", не трябва ли да разберем, че се самозаблуждаваме? Смятам, че това е важно, защото колкото повече се заблуждаваме толкова по-сил­на става заблудата, защото тя ни дава известна виталност, из­вестна енергия, известни възможности, които ни помагат да налагаме заблудата си на други хора. По този начин постепенно ставаме жертва на заблудата. Самозаблудите си взаимодейст­ват. Смятаме, че сме в състояние да мислим ясно, директно и целенасочено, а съзнаваме ли, че има самозаблуда в мисловния ни процес?

Мисленето не е ли процес на търсене, на самооправдаване, на търсене на чувство за сигурност, самозащита, израз на желани­ето ни другите да имат хубаво мнение за нас, израз на желание­то да имаме добро положение, престиж и власт? Причина за са­мозаблудата не е ли желанието да бъдем нещо от политическа или от религиозно-социална гледна точка? В момента, в който пожелая нещо различно от необходимите ни материални неща, не изпадам ли веднага в състояние, при което лесно приемам всичко? Да вземем например следното: мнозина от нас се инте­ресуват какво ще се случи след като умрем. Колкото повече ста­реем, толкова по-голям става нашият интерес. Искаме да знаем истината за смъртта. Как можем да открием каква е тя? Няма съмнение, че няма да я открием в книгите или в различните обяснения.

А как ще я открием? Първо трябва да прочистите съзнание­то си от всичко, което ви пречи - от всяка надежда, от всяко желание да продължите да съществувате, от желанието да откриете какво има от другата страна. Тъй като съзнанието ни непрекъснато търси сигурност, то желае да продължи, да се осъществява, да съществува и в бъдеще. Макар че съзнанието се стреми да открие дали има живот след смъртта, прераждане или нещо подобно, то не е в състояние да стигне до истината, не е ли така? Важното е не дали има прераждане или не, а че самозаблуждавайки се, съзнанието търси оправдание за нещо, независимо дали го има или го няма. Важен е подходът към проблема, какво ни мотивира, какво ни подтиква, какво е желанието, с което пристъпваме към него.

Човекът, който търси, винаги си налага тази самозаблуда. Никой не може да му я наложи, той сам го прави. Ние създаваме заблудата и след това й ставаме роби. Основният фактор при самозаблудата е постоянното желание да бъдем нещо в този и в отвъдния свят. Знаем какъв е резултатът от желанието ни да бъдем нещо на този свят - пълно безредие, в което всеки се конкурира с другите, всеки унищожава другите в името на мира. Из­вестна ви е играта, която играем с другите - необикновена фор­ма на самозаблуда. По същия начин искаме да имаме сигурност и положение и на другия какъв свят.

Така че заблудата се проявява в нас в момента, в който се по­яви подтикът да станем нещо, да бъдем нещо. Много е трудно за съзнанието да се освободи от възникналото желание. Това е един от основните проблеми в живота ни. Не можем ли да живеем без да бъдем нещо? Само когато това стане възможно, ще се освобо­дим от всички заблуди, защото тогава съзнанието няма да търси резултати, няма да търси задоволителни отговори, различни форми на оправдание, съзнанието няма да търси различни форми на сигурност в отношенията си с другите. Това става, когато съзнанието проумее възможностите и тънкостите на заблуда­та, в резултат на което изоставя всичка форми на оправдание и сигурност. Това, от своя страна, ще означава, че съзнанието е способно да бъде абсолютно нищо. Това възможно ли е?

Докато по един или друг начин се заблуждаваме, не може да има любов. Докато съзнанието си създава и налага заблуди, то явно няма да може да бъде част от общото ми цялостното раз­биране. Това е една от трудностите пред нас - ние не знаем как да си взаимодействаме с другите. Единственото, което можем да правим, е да се опитваме да работим заедно, за да постигнем някаква цел. Взаимодействие ще има само когато вие и аз не преследваме някаква цел, създадена от мисълта. Важното е да разберем, че взаимодействието е възможно само когато вие и аз не желаем да станем нещо. Когато вбие и аз желаем да бъдем нещо, тогава вярата и всичко останало стават необходими. Не­обходима е и някаква самосъздала се утопия. Но вие и аз творим анонимно, без самозалъгване, без бариерите на вярата и знания­та, без желанието да имаме сигурност, тогава идва истинското взаимодействие.

Възможно ли е да си взаимодействаме, да бъдем заедно без да имаме някаква цел? Можем ли да работим заедно без да очакваме някакъв резултат? Това е истинското взаимодействие, нали? Но вие и аз сме планирали и разработили програма с цел да постигнем някакви резултати и работим заедно, какво се получава? На интелектуално ниво между нас има съгласие, но емоционално целите ни същества се противопоставят. Това поражда изма­мата, а това предизвиква конфликти помежду ни. Това е неоспо­рим факт, който наблюдаваме в нашето всекидневие. На интелектуално ниво вие и аз се съгласяваме да работим заедно, но дълбоко, подсъзнателно, вие и аз сме в състояние на война. Аз искам резултатите да бъдат такива, каквито ми харесват. Макар че работим еднакво, искам да господствам, името ми да бъде пред вашето. Така че вие и аз, авторите на даден план, сме всъщност един против друг, макар външно между нас да съществува съгла­сие, що се отнася до плана.

Не е ли важно да установим дали вие и аз можем да си взаимо­действаме, да общуваме тясно, да живеем заедно в този свят, където вие и аз сме нищо, дали вие и аз сме в състояние наисти­на да си взаимодействаме по един дълбок, а не повърхностен на­чин? Това е един от големите, може би най-големият проблем за нас. Вие и аз се отъждествяваме с една и съща цел и се интере­суваме еднакво от нея. И двамата искаме да я осъществим. Не­съмнено, този начин на мислене е повърхностен, защото отъждествяването разделя хората - непрекъснато наблюдаваме това във всекидневието. Аз съм хиндуист, а вие католик. И два­мата проповядваме братство, а сме се хванали за гушата. Защо? Нали това е един от важните проблеми? Дълбоко и несъзнател­но аз нося своите вярвания, а вие вашите. Като говорим за братство, ние не решаваме проблемите, свързани с нашите убеждения, а само теоретично и интелектуално се съгласяваме, че те трябва да бъдат решени, но дълбоко, вътре в нас, ние сме противопоставени един на друг.

Докато не разрушим бариерите, които предизвикват самозаблудата и ни дават известна виталност, между вас и мен не може да има взаимодействие. Докато се отъждествяваме с даде­на група хора, с дадена идея и дадена страна, ние няма да можем да постигнем взаимодействие.

Вярата не води до сътрудничество. Напротив, тя ни разде­ля. Виждаме как една политическа партия се противопоставя на друга, всяка от тях е убедена, че по нейния начин могат да се ре­шат икономическите проблеми и затова те водят войни по-между си. Никоя от тях не е решена да сложи край на глада. Те се занимават с теориите как да се реши проблемът. Тях не ги ин­тересува самият проблем, а методите за неговото решаване. Между тях съществува несъгласие, защото ги занимават идеи­те, а не самият проблем. По същия начин религиозните хора са един срещу друг, макар на думи да казват, че всички имат един живот и един Бог. Това ви е известно. Техните вярвания, техни­те мнения, техният опит ги разкъсват вътрешно и ги държат разделени.

Опитът става разделителен фактор в човешките отноше­ния. Опитът е средство за самозаблуда. Ако познавам нещо от опит, подкрепям го упорито без да се задълбочавам как съм го придобил. За мен е достатъчно, че опитът е мой - аз се вкопчвам в него и по този начин, благодарение на опита, се самозаблуждавам.

Един от нашите проблеми е, че ние се отъждествяваме с да­дена вяра, с даден метод за постигане на щастие и на икономическа сигурност, че нашето съзнание е до такава степен ангажирано с такива неща, че не е в състояние да вникне по-дълбоко в проблема, оттука и нашето желание да се държим настрана от другите, да се справяме сами, следвайки своята вяра, своя опит. Докато не се освободим от всичка това като достигнем до раз­биране, не само на повърхността, но и в дълбочина, няма да има мир в света. Ето защо е важно за хора като нас, които гледат сериозно на нещата, да разберем проблема в неговата цялост, проблема за нашето желание да станем нещо, да постигнем нещо, да спечелим нещо, и да го разберем не само на повърхност­та, но и в дълбочина. Ако не направим това, няма да има мир в света.

Истината не може да бъде придобита. Любовта не отива при онези, които искат да я задържат или да се отъждествят с нея. Те идват, когато съзнанието ви не търси, когато съзнани­ето е напълно спокойно, не създава движения и вярвания, на които може да се облегне или от които може да добие известна сила - те са симптоми на самозаблудата. А съзнанието става спокойно, когато разбере какво представлява процесът на жела­нията. Само тогава съзнанието няма да се занимава с дилемата да бъде или да не бъде. Само тогава човек ще стигне до състоя­ние, при което се освобождава от всички видове самозаблуди.


ГЛАВА 19. ЕГОЦЕНТРИЧНАТА ДЕЙНОСТ

МИСЛЯ, ЧЕ ВСЕКИ ЕДИН ОТ НАС е бил убеждаван по най-различни начини, че трябва да се противопоставя на всяка егоцентрична дейност. С помощта на обещания, чрез стра­ха от ада и чрез всякакъв вид порицания религиите са се опитвали да накарат хората да се освободят от този вид поведение, пораждащо се в центъра на аза. След техния неуспех политическите организации се заеха с тази задача. И те убеждават и прибягват до надеждата, свързана с трайната утопия. Всякакъв вид закони, като се започне от най-умерените и се стигне до най-крайните, включително и въвеждането на концентраци­онни лагери, са прилагани срещу всички форми на съпротива. И въпреки това ние продължаваме да действаме егоцентрично, защото това е единственият вид дейност, който познаваме. Когато се замислим и осъзнаем проблема, ние се опитваме да променим нещата, но по същество, дълбоко в нас, няма промя­на - този вид дейност никога не секва напълно. Съзнателните разбират това, те разбират също, че когато тази дейност, която идва от центъра, спре, човек може да бъде щастлив. Но по­вечето от нас смятат, че егоцентризмът е нещо естествено и неизбежно, и че единственото, което можем да направим, е да го видоизменяме и контролираме. Съзнавайки колко всеобщ е процесът на егоцентричната дейност, онези, които са малко по-сериозни и по-задълбочени, но не са откровени - защото откровеността е проява на самозаблудата - трябва да се опитат да установят дали човек може да преодолее тази дейност и да отиде отвъд нея.

За да разберем какво е тази егоцентрична дейност, явно трябва да разгледаме, изследваме, да осъзнаем целия процес. Ако човек успее да го осъзнае, се явяват възможности за неговото решаване, но за да го осъзнае, е необходимо разбиране, реши­мост да погледне проблема в лицето, без да го обяснява, видоиз­меня или укорява. Трябва да разбираме какво правим, да съзнава­ме какви са действията, произтичащи от нашия егоцентризъм. Едно от нашите затруднения се дължи на това, че в момента, в който осъзнаем тази наша дейност, ние искаме да я видоизме­ним, да я контролираме или я отричаме, в резултат на което рядко сме в състояние да я видим непосредствено. А когато успеем да направим това, малцина от нас знаят какво да правят.

Разбираме, че егоцентричната дейност е вредна, разруши­телна и че всяка форма на отъждествяване - със страна, дадена група хора, известно желание, търсенето на резултати тук или в бъдеще, възхвалата на някоя идея, желанието да подражаваме на някого, да станем добродетелни - е по същество дейност на егоцентричния човек. Нашето отношение към природата, хо­рата, идеите се поражда от тази дейност. Какво трябва да нап­равим, като знаем това? Трябва съзнателно да сложим край на всякаква дейност от този вид - не като си го наложим сами или под чуждо влияние и ръководство.

Повечето от нас съзнават, но само до известна степен, че егоцентризмът причинява злини и бъркотия. Ние го виждаме при другите хора, но не съзнаваме, че и ние сме като тях, или, ко­гато в резултат на отношенията си с другите хора го осъзнаем, се опитваме да го променим, да му намерим заместител или да отидем отвъд него. Нали за да може да се справим с него, трябва да разберем какво го поражда? А за да разберем нещо, трябва да можем да го видим, а за да го видим, трябва да знаем как то дейс­тва на съзнателно и подсъзнателно ниво, как съзнанието ни го направлява и какви са подсъзнателните мотиви и намерения.

Човек съзнава за тази дейност на аза, когато й се противо­поставя. Когато нещо пречи на съзнанието му, когато азът иска да постигне нещо, не е ли така? Или осъзнава този център, ко­гато удоволствието му от нещо се прекъсне и той иска да го продължи. Тогава той се съпротивлява и настройва съзнанието си по такъв начин, че да се получи задоволство и удоволствие. Човек осъзнава себе си и своите действия, когато съзнателно се старае да стане добродетелен. Разбира се, човек, който иска съзнателно да се сдобие с добродетелност, не е добродетелен. Скромността не може да бъде придобита и в това се състои нейната красота.

Егоцентричната дейност е резултат и на времето, нали? Докато съществува този център на действие, съзнателно и подсъзнателно, времето се движи и аз осъзнавам миналото и настоящето във връзка с бъдещето. Егоцентричната дейност на аза е процес във времето. Тя е спомен, който придава трай­ност на центъра на аза. Ако се самонаблюдавате и имате съзна­ние за центъра на тази дейност, ще видите, че това е процес на времето, на паметта, на опита, на обяснението на всяко преживяване в зависимост от спомените ни.

Може ли съзнанието да се освободи от всичко това? Възмож­но е в редки моменти. На повечето от нас то ни се случва, кога­то правим нещо несъзнателно, не нарочно, не с дадена цел. А въз­можно ли е съзнанието да се освободи напълно от егоцентричното? Това е много важен въпрос, който трябва да си зададем, защото ще намерим отговора само когато си го зададем. Ако осъзнавате целия процес на егоцентрична дейност, ако разбира­те как действа на различните нива на съзнанието, тогава естествено трябва да си зададете въпроса как може да се сложи край на тази дейност. Възможно ли е да мислим не в категории­те на времето, да не мислим за това какво ще бъдем, какво сме били и какво сме? Защото егоцентричната дейност започва от такива мисли, от тях започва също решимостта да станем нещо, какво да изберем, какво да избегнем - те всички са процес на времето. Ние виждаме в този процес безкрайни беди, страда­ния, объркване, изопачаване, поквара.

Явно процесът на времето не е революционен. Няма преобразяване в процеса на времето, а само безкрайна продължител­ност, нищо друго освен утвърждаване. Само когато процесът на времето, дейността на аза спре напълно, става преобразяване, революция, идва новото.

Какво трябва да направи съзнанието, когато разбере изцяло този процес на аза? До новото се стига само чрез обновяване, чрез революция, не чрез еволюция, не чрез стремежите на аза, а когато азът бъде напълно отстранен. Процесът на времето не води до новото. Времето не е пътят на творчеството.

Не знам дали някой от вас е изпитал творческия момент. Нямам предвид пресъздаването в действие на някакво видение на въображението, а онзи творчески момент, при който няма и следа от утвърждаване. В такъв момент ние се намираме в необикновеното състояние, при което азът, като дейност на ут­върждаване, напълно изчезва. Ако осъзнаем този момент, ще ви­дим, че при това състояние няма субект, който изпитва, спом­ня си, преобразува се, разпознава и се отъждествява, че няма мисловен процес, който е част от времето. При това творческо състояние, с творческата сила на новото, което е в безвре­мието, азът не действа.

Явно въпросът, който ни интересува, е следният: възможно ли е съзнанието да бъде в такава състояние не за един момент или в редки случаи - няма да използвам думи като „постоянно", „вечно", защото те са свързани с времето - а независимо от времето? Всеки от нас трябва сам да установи това, защото то е вратата, която води към любовта. Всички други врати са проява на аза. Там където действа личният аз няма любов. Лю­бовта няма нищо общо с времето. Любовта не може да се практикува, защото в такъв случай тя ще бъде съзнателна дейност на аза, който се надява да постигне нещо чрез нея.

Любовта не е свързана с времето. Вие не можете да се добе­рете до нея чрез съзнателни усилия, чрез подготовка, чрез отъждествяване - всички те са действия, свързани с времето. Съзнанието, което е процес на времето, не може да разпознае любовта. Любовта е единственото нещо, което е винаги ново.

Тъй като повечето от нас са култивирали съзнанието си, което е резултат на времето, ние не познаваме любовта. Говорим за любов, казваме, че обичаме хората, че обичаме децата си, съпру­гата си, съседите си, че обичаме природата, но в момента, в който осъзнаем това, егоцентричното у нас започва да дейст­ва и чувството престава да бъде обич.

Целият този процес на съзнанието може да бъде разбран само чрез взаимоотношенията - отношенията ни с природата, с хората, със собствените ни проекции, с всичко около нас. Дори да се опитваме, не можем да живеем без тях. Взаимоотношени­ята могат да бъдат болезнени, въпреки това не можем да избя­гаме от тях като се изолираме, като станем отшелници и т. н. Всички те са израз на действието на аза. Когато видим тази картина в нейната цялост, когато разберем целия този процес на времето и съзнанието, тогава, без да правим избор, без да взимаме решение, без да търсим някакви резултати, ние ще ви­дим, че процесът на времето ще спре да действа от само себе си, а не в резултат на желание или налагане на волята. Само когато този процес престане да действа, идва обичта, която е веч­но нова.

Не е необходимо да търсим истината. Истината не е нещо далеч от нас. Тя е истина за съзнанието, за неговата дейност във всеки един момент. Осъзнаването на движещата се истина във всеки момент, на целия този процес на времето, ще освобо­ди съзнанието ни или онази енергия, която е интелигентност­та и обичта. Докато съзнанието е ангажирано със себична дей­ност, времето се проявява с всички свои страдания, конфликти, беди и преднамерени заблуди. А само когато, разбирайки целия този процес, съзнанието се оттегли, идва обичта.


ГЛАВА 20. ВРЕМЕ И ТРАНСФОРМАЦИЯ

БИХ ЖЕЛАЛ ДА ПОГОВОРИМ какво представлява времето, защото мисля, че богатството, красотата и значи­мостта на онова, което е безвременно, което е истината, мо­гат да бъдат изпитани само когато разберем какво представля­ва целият процес на времето. В края на краищата, всеки от нас по свой начин търси чувството на щастие и обогатяване. Без съмнение животът, който има смисъл и постига истинско щас­тие, не е свързан с времето. Също като обичта, такъв живот е безвременен. А за да разберем безвремието, трябва да се отне­сем към него не с помощта на времето, а като разберем какво представлява времето. Не трябва да използваме времето за да постигнем, да проумеем, да разберем безвремието. А точно това обикновено правим, когато се стараем да проумеем какво е безвременното. Именно поради това е важно да разберем какво представлява времето, защото смятам, че е възможно да се освободим от времето. Много е важно да разберем времето не частично, а като цяло.

Интересно е да разберем, че животът ни преминава главно във времето - времето не като хронологическа последовател­ност на минути, часове, дни и години, а като психологическа па­мет. Ние живеем във времето и сме резултат на времето. На­шето съзнание е продукт на много вчерашни дни, а настоящето е просто коридор, през който миналото отива към бъдещето. Нашето съзнание, нашите действия, нашето съществуване се основават на времето. Не можем да мислим без времето, защо­то мисълта е резултат на времето, мисълта е продукт на мно­гото вчерашни дни и няма мисъл без памет. Паметта е време, защото има два вида време - хронологично и психологично. Има вчера според часовника и вчера според паметта ни. Не можем да отречем хронологичното време. Това би било абсурдно - тогава ще изпуснем влака. Но има ли време въобще, независимо от хро­нологичното време? Без съмнение психологичното време е про­дукт на съзнанието. Явно няма време, което да не се основава на съзнанието - времето е просто споменът за вчера, свързан с днес, който оформя нашето утре. С други думи, споменът за преживяванията от вчерашния ден реагира на настоящето и създава бъдещето - това е все още процес на мисълта, път на съзнанието. Мисловният процес създава психологическия процес във времето, но той истински ли е, така както е истинска хро­нологичното време? И можем ли да използваме времето на съзна­нието като средство да разберем вечното, безвременното? Както казах, щастието не е нещо, което принадлежи на вчераш­ния ден, то е винаги в настоящето, то е състояние в безвреми­ето. Не знам дали сте забелязали, че когато сте в екстаз, в творческа радост, когато светли облаци са изместили тъмни­те облаци, в този момент времето го няма, съществува само не­посредственото настояще. Съзнанието, което се появява след преживяното настояще, помни и желае да продължи преживяването, все повече и повече се увеличава и създава времето. Така, че времето се създава от онова, което е „повече". Времето е придобивка и отделяне, което също е придобивка на съзнание­то. Ето защо като тренираме и дисциплинираме съзнанието си в рамките на времето, което е свързано с паметта, ние не мо­жем да открием безвременното.

Въпрос на време ли е трансформацията? По навик повечето от нас смятат, че за трансформацията е необходимо време. Ал­чен съм и моята алчност е придружена от неизбежната обърка­ност, антагонизъм, конфликти и страдание. Ние смятаме, че е необходимо време, за да се преобразим и да станем неалчни. Т.е., на времето се гледа като на средство да се постигне нещо по­висше, нещо значително. Проблемът е следният: човек е невъздържан, алчен, завистлив, сприхав, зъл, буен. Необходимо ли е време, за да се промени това, което е Най-напред, защо искаме да променим това, което е, защо искаме да се преобразим? Защо­то сме недоволни от онова, което сме - то създава конфликти, неприятности; не сме доволни от това положение и искаме нещо по-благородно, по-идеално. Оттук и желанието за преобразяване, за да се избегнат конфликтите, болката, неудобствата. Могат ли да се избегнат конфликтите с помощта на времето? Ако кажете, че е възможно, продължавате да бъдете в състоя­ние на конфликт. Може да сметнете, че са необходими двадесет дни или двадесет години, но през цялото това време ще продължите да бъдете в състояние на конфликт. Така че времето не води до промени. Когато казваме, че времето е средство за пос­тигане на дадено качество, добродетел или състояние, ние просто отлагаме или отбягваме онова, което е. Струва ми се, че е важно да разберем това. Алчността или насилието причиня­ват болка, безредие в нашите взаимоотношения с другите, с об­ществото. Съзнавайки тези смущения, които наричаме алч­ност и насилие, си казваме: „Аз ще се освободя от тях с време­то, ще практикувам ненасилие, независтиливост, ще прилагам миролюбие." Е, искате да практикувате ненасилие, защото наси­лието е състояние на хаос, конфликти, а вие смятате, че с вре­мето ще преодолеете насилието и конфликтите. Състоянието на неконфликтност резултат на времето ли ще бъде? Явно не, защото докато сте в процес на постигане на ненасилие, вие ще бъдете непрекъснато в състояние на насилие и поради това в състояние на конфликт.

Проблемът е дали конфликтите и хаосът могат да бъдат преодолени с времето, в продължение на дни, години или цял жи­вот. Какво става, когато кажете: „Ще практикувам ненасилие през даден период от време"? Самото практикуване показва, че сте в състояние на конфликт, не е ли така? Нищо нямаше да практикувате, ако не се противопоставяхте на конфликтите; вие казвате, че е необходимо да се противопоставите на конф­ликтите, за да ги преодолеете, а за това противопоставяне е необходимо време. Но самото противопоставяне на конфлик­тите е форма на конфликт. Вие изразходвате енергия, като се противопоставяте на конфликтите, които се проявяват под формата на алчност, завист, насилие, но съзнанието ви продължава да бъде в състояние на конфликт, така че е важно да разбе­рете колко погрешен е процесът, който разчита на времето и затова трябва да се откажете от него. Тогава ще бъдете в със­тояние да сте това, което сте: психологическо смущение, кое­то само по себе си е насилие.

Кое е важното, същественото, което ще ни даде възможност да разберем какъвто и да е човешки или научен проблем? Нали това е спокойното съзнание - ум, решен да разбере? Това не е изключителният ум, който се концентрира - това също е усилие на противопоставяне. Ако наистина искам да разбера нещо, незабавно настъпва състояние на спокойствие. Когато искате да слушате музика, да гледате картина, която обичате, в какво състояние е съзнанието ви? Веднага настъпва спокойст­вие, нали? Когато слушате музика, съзнанието ви не се рее по околните неща. По същия начин, когато искате да разберете да­ден конфликт, повече не разчитате на времето. Вие просто се изправяте пред онова, което е, а то е самият конфликт. Тогава незабавно настъпва спокойствие, отпуснатост на ума. Когато престанете да зависите от времето, за да преобразите онова, което е, защото съзнавате, че този процес е погрешен, тогава се изправяте лице в лице пред онова, което е, и тъй като наис­тина се интересувате от него, умът ви се успокоява. Разбиране­то идва, когато съзнанието е едновременно в будно и пасивно състояние. Спокойното съзнание, отпуснатото съзнание може да доведе до разбиране. Няма разбиране докато умът е в състо­яние на конфликт, докато обвинява, съпротивлява се, осъжда. Ако искам да ви разбера, не трябва да ви съдя. Спокойното съз­нание, отпуснатото съзнание, води до преобразования. Когато съзнанието ви спре да се съпротивлява, не бяга, не отрича, не вини онова, което е, а е просто будно, но пасивно, ще откриете, ако наистина вникнете в проблема, че при това състояние настъпва трансформация.

Революцията е възможна само сега, а не в бъдещето, обнов­лението е възможно днес, а не утре. Ако направите опит по на­чина, за който говоря, ще установите, че незабавно настъпва възраждане, обновление, чувството за нещо свежо, защото съз­нанието е винаги спокойно, когато се интересува, когато желае или има намерението да разбере нещо. Проблемът за повечето от нас е, че нямаме намерение да разбираме, защото се страху­ваме, че ако разберем, това може да доведе до революционни действия в нашия живот и затова се съпротивляваме. Когато започнем да използваме времето или някой идеал като средство за постепенна трансформация, предпазният механизъм започва да действа.

Значи, обновление е възможно само в настоящето, а не в бъ­дещето, не утре. Човек, който разчита на времето като сред­ство да постигне щастие, да вникне в истината или да достиг­не до Бог, се заблуждава. Той живее в невежество и поради това в конфликт. Човек, който вижда, че времето не е пътят, по който можем да преодолеем трудностите и поради това се е освободил от заблудата, наистина иска да разбере и затова съз­нанието му е в състояние на спонтанно спокойствие, постигна­то не насила и не в резултат на упражнения. Само когато умът е спокоен, отпуснат, не търси отговори или решения, не бяга, но и не се съпротивлява, може да има възраждане, защото тога­ва умът може да види истината, а истината, а не усилието, ви носи свобода.


ГЛАВА 21. ВЛАСТ И ОСЪЩЕСТВЯВАНЕ

ВИЖДАМЕ, че е необходима радикална промяна в обществото, във всеки от нас и в отношенията между отделни­те социални групи. Как може да бъде постигната? Ако промяна­та се извърши според схема, създадена от съзнанието, в резул­тат на разумен, добре подготвен план, оставаме в полето на съзнанието. В такъв случай намеренията на съзнанието стават цел, заради която сме готови да пожертваме собствения си живот и живота на други хора. Ако приемем това, от него следва, че ние, като човешки същества, сме просто творения на съзна­нието, което предполага конформизъм, принуда, бруталност, диктатура, концентрационни лагери - и всичко останало. Всички тези неща присъстват, когато се прекланяме пред ума, нали е така? Ако разберем това, ако видим колко напразни са самодис­циплината, самоконтролът, ако осъзнаем, че всички форми на подтискане само укрепват аза и чувството за „моето", тогава какво трябва да направим?

За да можем да разгледаме проблема основно, е необходимо да дадем отговор на въпроса какво е съзнанието. Интересно е дали сте мислили сами по въпроса или просто цитирате казаното от авторитетни хора за него. Не знам какво знаете за собстве­ното си съзнание от личен опит и самонаблюдение - не само за съзнанието, свързано с всекидневието, но и за съзнанието, кое­то е скрито, което е по-дълбоко. по-богато, и до което се сти­га трудно. Ако имаме намерение да разгледаме въпроса как можем основно да променим себе си, а оттук и света, и чрез тази промяна да събудим дадени откровения, ентусиазъм и жар, вяра и надежда, чувство за сигурност, което ще ни даде необходима­та сила да действаме - ако искаме да разберем това, не е ли не­обходимо да проучим въпроса за съзнанието?

Ясно е какво имаме предвид, когато говорим за съзнанието на най-горното ниво. Явно това е мисленето, мисловният процес. Мисълта е продукт на паметта. Тя намира израз в думите, дава имена, регистрира и съхранява неща от нашия опит в живота, така че да може да ги предаде на други хора. На това ниво също има различни задръжки, контрол, санкции, дисциплина. Всичко това ни е добре известно. Когато навлезем малко по-дълбоко, на­мираме натрупани родови особености, скрити мотиви, лични и общи амбиции, предубеждения, които са резултат на възприя­тия, контакти и желания. Това цялостно съзнание - и скритото, и откритото, е съсредоточено около идеята за аза.

Нали когато говорим за промяна, обикновено имаме предвид промяна на най-горното ниво? С помощта на решения, заключения, вярвания, контрол и задръжки, ние се борим да достигнем до дадена цел на повърхността, цел, за която мечтаем, която желаем, и се надяваме да достигнем с помощта на подсъзнание­то, на по-дълбоките нива на съзнанието. Ето защо смятаме, че е необходимо да разкрием дълбините в нас. Но съществува непрекъснат конфликт между повърхността и тъй наречените по-дълбоки нива - всички психолози, всички, които са се опитвали да се самоопознаят, знаят това.

Може ли този вътрешен конфликт да доведе до промяна? Това не е ли основният и най-важен въпрос във всекидневния ни живот - как да постигнем радикална промяна в себе си. Може ли тя да се постигне с изменения на най-горното ниво? Разбиране­то на съзнанието на различните нива на аза, разкриването на миналото, личните преживявания и опита от детството до този момент, проучването на колективния опит на моя баща, майка, предшественици, на моя род, на обществените условия, в които живея - анализът на всичко това ще доведе ли до про­мяна, която не се свежда до приспособяване?

Имам чувството, сигурно и вие имате същото чувство, че е необходима дълбока промяна в живота - промяна, която не е просто реакция, която не представлява изход от стреса и нап­режението, причинени от заобикалящата ни среда. Как може чо­век да постигне такава промяна? Моето съзнание е сбор от чо­вешкия ми опит плюс моите конкретни контакти с настоящето. Те могат ли да доведат до промяна? Проучването на моето съзнание, на моите действия, осъзнаването на мислите и чувствата ми, успокояването на ума, за да мога да наблюдавам без да давам оценка целият този процес ще доведе ли до промяна? Може ли да има промяна в резултат на вяра, на отъждествяваш с проектиран образ, наречен идеи? Всичко това не показва ли, че съществува конфликт между това, което съм и онова, което би трябвало да бъда? Конфликтът може ли да доведе до промяна? Аз съм в непрекъсната борба със себе си и с обществото, не е ли така? Съществува непрекъснат конфликт между това; което съм и онова, което искам да бъда. Този конфликт, тази борба ще доведе ли до промяна? Виждам, че промяната е необходима. Мога ли да я постигна, като изследвам целия процес на моето съзна­ние, като се боря, подлагам се на дисциплина, като прилагам раз­лични форми на потискане? Мисля, че това не може да доведе до радикална промяна. Човек трябва да бъде напълно убеден в това. Ако този процес не може, какво друго може да доведе до основ­на трансформация, до дълбока вътрешна революция?

Как може да се осъществи истинска революция? Каква е си­лата и каква е творческата енергия, които могат да осъщест­вят революция, и как могат те да бъдат освободени? Вие сте правили опити като сте се подлагали на дисциплина, като сте следвали идеали и различни теории: че сте Бог, и че ако осъщес­твите своята Божественост или ако изпитате Атман, най-висшето, или нещо подобно, тогава самата реализация от този вид ще доведе до основна промяна. Имахте ли успех? Първо, вие приемате, че има реалност, от която сте част, и изграждате около нея различни теории, разсъждения, вярвания, доктрини, догадки, според които живеете. Като мислите и действате според създадената схема вие се надявате, че ще постигнете основна промяна. Но възможно ли е?

Да предположим, че приемате, както повечето от тъй наре­чените религиозни хора правят, че дълбоко във вас има същнос­тна реалност, и че като култивирате добродетели, с помощта на различни форми на дисциплина, контрол, подтискане, самоо­трицание и саможертва, вие можете да установите контакт с тази реалност и тогава желаната промяна ще бъде осъществе­на. Това предположение не е ли част от мисълта? Не е ли резул­тат на формирания ум, трениран да мисли по даден начин, спо­ред дадени схеми? След като създадете образа, идеята, теория­та, вярата, надеждата, вие се надявате вашето създание да осъ­ществи радикалната промяна.

Най-напред човек трябва да види трудноуловимата дейност на „аза", на съзнанието, трябва да осъзнае идеите, вярванията, теориите и да ги отхвърли, защото те са измамни, не е ли така? Някои може да са усетили действителното, но вие не сте. Каква тогава е ползата да се занимавате с този въпрос, да си въ­образявате, че сте по същество нещо действително, безсмърт­но, божествено? Това също е в областта на мисълта, а всичко, което е продукт на мисълта, е обусловено, принадлежи на време­то, на паметта и затова не е истинско. Ако всъщност човек проумее това - не мисловно, не във въображението си, не по глу­пав начин, а наистина разбере, че всички дейности на ума в него­вите мисловни търсения, философски лутаници и предположе­ния, че въображението и надеждите са самоизмама - тогава се явява силата, творческата енергия, която осъществява дълбо­ката промяна.

Може би, достигайки до това положение, ние сме използвали съзнанието си, следили сме аргументите, приемали сме ги или сме ги отхвърляли, били сме наясно или не сме били наясно по от­ношение на тях. За да отидем още по-нататък и да изпитаме нещо по-дълбоко, е необходимо спокойно, но будно съзнание, нали е така? Съзнанието не трябва повече да търси идеи, защо­то тогава то започва да следи какво са казали другите, което веднага създава двойственост. Ако искате да навлезете по-дъл­боко в проблема за радикалната промяна, не трябва ли умът да се успокои? Само когато съзнанието е спокойно, то може да раз­бере огромната трудност, сложните отношения на мислителя и мисълта като два отделни процеса, субектът, който изпит­ва, и изпитваният обект, наблюдателят и наблюдаваното. Ре­волюцията, онази психологическа, творческа революция, при ко­ято аза го няма, идва само когато мислителят и мисълта са едно, когато не съществува двойственост, при която мислите­лят контролира мисълта. Аз казвам, че само при такова състоя­ние се освобождава творческата енергия, която от своя страна осъществява радикалната революция - разрушаването на психо­логическия аз.

Знаем как действа властта - власт чрез господство, власт чрез налагане на дисциплина, власт чрез принуда. Надявате се да постигнем промяна чрез политическа власт, но такава власт само поражда повече тъмнина, разруха, зло и укрепва аза. Позна­ти ни са различните форми на групови и лични придобивки, но никога не сме опитали пътищата на любовта. Ние дори не знаем какво означава това. Любовта е невъзможна, докато съ­ществува мислителят, центърът на аза. Какво трябва да напра­вим, когато разберем това?

Ясно е, че единственото нещо, което може да осъществи ра­дикална промяна, творческо, психологическо освобождаване, е непрекъснатата зоркост, да бъдем всеки момент наясно какви са мотивите ни, както на съзнателно, така и на подсъзнателно ниво. Когато разберем, че дисциплината, вярванията и идеалите само засилват аза и затова са безполезни - когато съзнаваме това непрекъснато, разбираме, че е точно така, не достигаме ли то­гава до централния момент, когато мислителят непрекъснато се отделя от мисълта, от наблюденията си, от собствения си опит? Докато мислителят съществува отделно от мисълта, над която той се опитва да господства, не може да има пълна промя­на. Докато личният аз е наблюдател, като трупа опит, става по-силен благодарение на своя опит, не може да има радикална промяна, не може да има творческо освобождение. Това творчес­ко освобождение идва само когато мислителят е мисълта - но не можете да хвърлите помежду им мост в резултат на усилия. Ко­гато съзнанието разбере, че философии, словесност, каквито и да са мисловни форми само укрепват аза, когато разбере, че докато мислителят съществува отделно от мисълта, ще има и огра­ниченост, конфликти, двойственост - когато съзнанието раз­бере това, то бди, вижда как се отделя от опита си, налага се, търси господство. Ако тогава то продължи да навлиза все по-ши­роко и по-дълбоко, без да се стреми към някаква цел, идва състо­янието, при което мислителят и мисълта са едно. При това със­тояние няма усилие, няма постигане, няма желание за промяна. В това състояние няма аз, защото се стига до трансформация, ко­ято не е свързана със съзнанието.

Само когато съзнанието е празно, има възможност за твор­чество, но аз нямам предвид повърхностната празнота на пове­чето от нас. Повечето от нас са повърхностно празни и това намира израз в желанието ни за забавления. Искаме развлечения и затова се обръщаме към книгите, към радиото, тичаме на сказ­ки и при авторитети, умът непрекъснато се пълни с нещо. Ня­мам предвид празнотата, която е безсмислие. Напротив, гово­ря за онази празнота, която идва като резултат т дълбокомислие, при което съзнанието вижда силата си да създава илюзии и отива още по-нататък.

Творческата празнота не е възможна, докато е налице мисли­телят, който чака, бди, наблюдава с цел да трупа опит, за да стане по-силен. Може ли съзнанието да се освободи от всички символи, от всички думи и свързаните с тях усещания, така че да няма вече субект, който трупа опит? Възможно ли е напълно да се оставят настрана всички разсъждения, опит, наслагвания, авторитети, така че човек да бъде в състояние на освободеност? Естествено няма да можете да отговорите на този въп­рос, защото не знаете, защото никога не сте правиш опит. Но ако ми позволите, аз ще ви задам споменатия въпрос, запомнете го, нека да бъде посято семето и то ще даде плод, ако запомни­те въпроса и не му се съпротивлявате.

Само новото може да доведе до промяна, старото не може. Ако продължавате със старите схеми, всички промени ще пред­ставляват само видоизменени продължения на старото и в тях няма да има нищо ново, нищо творческо. Творческото начало се проявява само когато самото съзнание е ново, а съзнанието става ново само когато е в състояние да проумее своята собствена дейност, не само на повърхността, но също в дълбочина. Кога­то съзнанието осъзнае своята дейност и своите желания, стремежи, подтици, страхове, авторитети, създадени от него, ко­гато види в себе си съпротивата, наложена от дисциплината и самоконтрола, надеждата, породена от вярвания и идеали - ко­гато съзнанието прозре тези неща, осъзнае целия процес, ще може ли да ги остави настрана, да стане ново и творчески сво­бодно? Дали можете или не можете да постигнете това, ще ус­тановите само ако направите опит, без да имате мнение по въпроса, без да желаете да достигнете до това творческо със­тояние. Ако искате, ще успеете, но това няма да бъде творческа свобода; а проекция на желанието ви. Ако желаете да изпита­те новото, вие просто се отдавате на илюзии. Но ако започне­те да наблюдавате, да осъзнавате постъпките си с всеки изми­нал ден, във всеки момент, да наблюдавате собствения процес като в огледало, и започнете да навлизате все по-дълбоко и по-дълбоко, ще стигнете до крайния въпрос за празнината, в която единствено може да се яви новото.

Истината, Бог или каквото и да е, не е нещо, което може да бъде изпитано, тъй като човекът, който изпитва, е резултат на времето, резултат на паметта, на миналото, и докато той участва не може да стигне до действителното. Действително­то се проявява единствено когато съзнанието е напълно осво­бодено от субекта, който анализира и изпитва, а така също се освободи от изпитвания обект. Тогава ще намерите отговора, тогава ще видите, че промяната идва без да задавате въпроси, че състоянието на празнота не е нещо, което може да бъде кул­тивирано - то е там, идва в тъмнината без покана. Обновлени­ето, новото, революцията е възможна само в това състояние.

Няма коментари:

Публикуване на коментар