ПРИБРАМ СЕ СРЕЩА С БОМ Що се отнася до Прибрам, през 70-те години са се натрупали достатъчно доказателства, за да го убедят, че неговата теория е правилна. Покрай това той е изпробвал идеите си в лабораторията и е открил, че единични неврони в
двигателната кора реагират избирателно на ограничен по ширина сектор от честоти, откритие, което допълнително потвърждава неговите изводи. Въпросът, който
започва да го безпокои, е: „Ако картината на реалността в нашите мозъци изобщо не е картина, а холограма, на какво е холограма тя?" Дилемата, поставяна от този
въпрос, е аналогична на това да снимате с фотоапарат „Полароид" група хора, седящи около маса и, след като проявите снимката, да откриете, че вместо хора има
само някакви мъгляви облаци на интерференчни картини, разположени около масата. И в двата случая е основателно да се попита: „Коя е истинската реалност -
привидно обективният свят, преживяван от наблюдателя/фотографа или мъглявината от интерференчни структури, записани от камерата/мозъка?"
Прибрам разбира, че ако холографският модел на мозъка бъде доведен до неговия логически край, той отваря вратата за възможността обективната реалност - светът на чашките с кафе, планинските изгледи, брястовете и настолните лампи, -дори да не съществува или най-малкото да не съществува по начина, по който ние смятаме, че го прави. Възможно ли е, пита се той, да е вярно това, което мистиците
твърдят от векове, че реалността е мая, илюзия, а това, което е извън нас, да е реално една безбрежна, резонираща симфония от вълнови форми, едно „царство на честотите", което се трансформира в света, какъвто го познаваме, само след като
навлезе в нашите сетива?
Съзнавайки, че разрешението, което търси, може да лежи извън територията на неговата научна област, той се обръща за съвет към своя син физик. Той му препоръчва да се запознае с работата на друг физик на име Дейвид Бом. Когато
Прибрам го прави, той целият се наелектризира. Защото не само намира отговора на своя въпрос, но и открива, че според Бом цялата вселена е холограма.
ГЛАВА ВТОРА
Космосът
КАТО ХОЛОГРАМА
Не можеш да не се изумиш от степента, в която [Бом] е способен да избяга от тесните калъпи на научната условност и да се изправи сам с една съвършено нова и буквално
необятна идея, която притежава и вътрешна съгласуваност, и логическата сила да обясни твърде многообразни феномени на
физическия опит от една напълно неочаквана гледна точка.
...Това е една теория, която е толкова интуитивно удовлетворяваща, щото много хора смятат, че ако вселената не е, каквато я описва Бом, то тя би трябвало да стане такава. Джон П. Бригз и ф. Дейвид Пийт
Огледалната вселена
Пътят, който води Бом до убеждението, че вселената е структурирана като холограма, започва от самата граница на материята, в света на елементарните частици. Неговият интерес към науката и към начина, по който работят нещата, се появява рано. Като момче, израснало в Уилкис-Бар, щата Пенсилвания, той изобретява некапещ чайник и баща му, преуспяващ бизнесмен, го подтиква да се
опита да извлече полза от идеята. Но след като научава, че първата стъпка в подобно начинание е да ходи от врата на врата по домовете, за да провери пазарния
интерес към изобретението, интересът на Бом към бизнеса намалява.
Не изчезва обаче интересът му към науката и неговата изумителна любознателност го кара да търси нови висоти за покоряване. Най-предизвикателната от тях той открива през 30-те години на XX в., когато постъпва в Пенсилвания Стейт
Колидж, защото именно там за пръв път бива омаян от квантовата физика.
Не е трудно да разберем как се случва това. В сърцевината на атома физиците откриват скрита чудна нова земя и в нея неща, много по-удивителни от тези, с които се сблъскват Кортес или Марко Поло. Това, което прави този нов свят тъй
интригуващ, е, че всичко в него изглежда толкова противоречащо на здравия разум.
Той изглежда повече като земя, управлявана чрез магьосничество, отколкото като разширение на природния свят, една реалност от типа Алиса-в-страната-на-чудесата,
в която тайнствени сили задават нормата и всичко логическо е преобърнато.
Едно от поразителните открития на квантовите физици е, че ако разбиваме материята на все по-малки и по-малки парченца, в крайна сметка ще стигнем точката,
в която тези парченца - електрони, протони и т. н. - повече не притежават отличителните черти на обекти. Например мнозина от нас си представят електрона
като някаква миниатюрна сфера или като сачма за въздушна пушка, която се движи в кръг с голяма скорост, но нищо не може да бъде по-далеч от истината. Макар че един
електрон може понякога да се държи сякаш е компактна малка частица, физиците са открили, че той буквално не притежава измерение. За повечето от нас е трудно да си
го представим, защото всичко на нашето равнище на съществуване притежава измерение. И все пак, ако се опитате да измерите ширината на един електрон, щеоткриете, че това е невъзможна задача. Електронът просто не е обект от рода на
тези, които ние познаваме.
Друго откритие на физиците е, че електронът може да се проявява или като частица, или като вълна. Ако изстреляте един електрон към екрана на изключен телевизор, когато той докосне фосфоресциращите химически вещества, които
покриват стъклото, ще се появи миниатюрна светлинна точка. Единичната точка на въздействие, която оставя електронът върху екрана, ясно разкрива типичната за частица страна на тяхната природа.
Но това не е единствената форма, приемана от електрона. Той може да се разтвори в мъгляв облак енергия и да се държи като вълна, разпространяваща се в пространството. Когато един електрон се проявява като вълна, той може да върши
неща, които никоя частица не може. Ако бъде изстрелян към бариера, в която са направени два процепа, той може да премине едновременно и през двата. Когато
вълноподобни електрони се сблъскат, те дори създават интерференчни картини.
Електронът, като някакъв герой от приказките, който непрекъснато си мени формата,
може да се проявява или като частица, или като вълна.
Тази типична за хамелеона способност е обичайна за всички елементарни частици. Тя е присъща и на всички неща, за които някога се е мислело, че се проявяват изключително като вълни. Светлината, гама лъчите, радиовълните,
рентгеновите лъчи - всички те могат да се променят от вълни в частици и обратно.
Днес физиците смятат, че елементарните явления не следва да бъдат класифицирани като само вълни, или само частици, а като някаква отделна категория неща, които са винаги някак си и двете. Тези неща са наречени кванти, а физиците
смятат, че те са основният материал, от който е направена вселената*.
Може би най-изумителното от всичко са наличните неопровержими доказателства, че единственото време, в което квантите се проявяват като частици, е когато ние ги наблюдаваме. Експерименталните открития показват, че
когато примерно един електрон не е наблюдаван, той винаги е вълна, физиците са в състояние да стигнат до това заключение, тъй като са изнамерили хитроумни стратегии за проследяване как се държи един електрон, когато не е наблюдаван
(трябва да се отбележи, че това е само една интерпретация на данните и не е заключението на всички физици - както ще видим, самият Бом предлага различно тълкуване).
Отново това изглежда повече като магия, отколкото като вида поведение, който ние сме свикнали да очакваме от природния свят. Да си представим, че имате топка за боулинг, която е топка само докато я гледате. Ако поръсите с талк цялата
пътечка за боулинг и изтъркаляте такава „квантова" топка към кеглите, тя ще трасира единична линия през талка, докато я наблюдавате. Но ако мигнете, докато тя се
търкаля, ще откриете, че за секунда или две, в които не я гледате, топката за боулинг престава да трасира линия и вместо това оставя широк вълнов шлейф, подобно на
вълнообразните ивици на пустинна змия, докато се движи на верев по пясъка. Подобна ситуация е сравнима с тази, в която попадат квантовите физици, когато за пръв път откриват данни, че квантите се сливат в частици само когато са
наблюдавани, физикът Ник Хърбърт, който подкрепя тази интерпретация, казва, че това понякога го кара да си представя, че зад гърба му светът е винаги „една напълно
неопределена и непрестанно течаща квантова супа". Но винаги, когато се обърне и се опита да види супата, неговият поглед мигновено я замразява и тя се превръща в
обикновена реалност. Той смята, че това ни прави малко като Мидас, легендарният цар, който никога не познал усещането при допир на коприна или от ласката начовешка длан, защото всичко, до което се докоснел, се превръщало в злато. „По
същия начин хората никога не могат да изпитат истинската текстура на квантовата реалност - казва Хърбърт, - защото всичко, до което се докоснем, се превръща в
материя."
НОВ ВИД ПОЛЕ ИКУРШУМЪТ, УБИЛ ЛИНКЪЛН
Бом се опитва да намери приложима
алтернатива на интерпретацията на Бор. Той започва чрез допускане, че частици като електроните наистина съществуват в отсъствието на наблюдатели. Приема
също, че съществува една по-дълбока реалност зад неприкосновената стена на Бор, едно субквантово равнище, което все още очаква да бъде открито от науката. Като се
опира на тези предпоставки той открива, че ако просто предположи съществуването на нов вид поле на това субквантово равнище, той би бил в състояние да обясни
откритията на квантовата физика, както би могъл Бор. Бом нарича предполаганото от него ново поле квантовият потенциал и теоретизира, че подобно на гравитацията
то обхваща целия космос. Обаче за разлика от гравитационните полета, магнитните
полета и т. н., неговото въздействие не намалява с увеличаване на разстоянието.
Неговите ефекти са фини, но той е еднакво мощен навсякъде. Бом публикува своята алтернативна интерпретация на квантовата теория през 1952 г.
Реакцията към неговия нов подход е главно негативна. Някои физици са толкова убедени, че подобни алтернативи са невъзможни, щото без колебание отхвърлят идеите му. Други предприемат страстни атаки срещу неговите разсъждения. В края на краищата всички подобни аргументи всъщност се основават предимно върху философски различия, но това няма значение. Гледището на Бор така се е окопало във физиката, че на алтернативата на Бом се гледа само като на ерес.
Въпреки остротата на тези атаки Бом остава непоколебим в убеждението си, че има нещо повече в реалността, отколкото допуска възгледът на Бор. Той също смята, че науката е твърде много ограничена в своето становище, когато тя оценява
нови идеи като неговата собствена, и в издадената през 1957 г. книга, озаглавена Каузалност и случайност в модерната физика, ученият изследва няколко от философските предпоставки, отговорни за тази мисловна нагласа. Широко
поддържано е допускането, че е възможно всяка единична теория, каквато е квантовата, да бъде цялостна и завършена. Бом критикува това допускане като отбелязва, че природата може би е безкрайна. Тъй като не би било възможно за
която и да е теория да обясни напълно нещо, което е безкрайно, Бом смята, че откритото научно търсене може да върши по-добра работа, ако изследователите се
въздържат да правят подобни допускания.
В книгата той твърди, че начинът, по който науката разглежда каузалността, е също прекалено ограничен. За много следствия се смята, че имат само една или няколко причини. Обаче Бом смята, че един резултат може да има неограничен брой
причини. Например ако запитате някой какво е причинило смъртта на Абрахам Линкълн, той може да отговори, че това е куршумът от пистолета на Джон Уилкс Бут.
Но един пълен списък на причините, които допринасят за смъртта на Линкълн, би трябвало да включва всички събития, които водят до усъвършенстването на пистолета, всички фактори, които карат Бут да иска да убие Линкълн, всичките стъпки в еволюцията на човешката раса, които дават възможност за развитието на ръка, способна да държи пистолет и т. н., и т. н. Бом признава, че в повечето случаи човек би могъл да пренебрегне безбрежната каскада от причини, които водят до даден резултат, но той все пак смята, че е важно за учените да помнят, че никое единично причинно-следствено отношение никога реално не е отделено от вселената като цяло.
АКО ИСКАТЕ ДА ЗНАЕТЕ КЪДЕ СТЕ,
ПОПИТАЙТЕ НЕЛОКАЛНИТЕ
По време на същия този период от живота му Бом продължава да усъвършенства своя алтернативен подход към квантовата физика. Когато се вглежда по-внимателно в смисъла на квантовия потенциал, открива, че той има редица черти,
които предполагат едно още по-радикално отклонение от ортодоксалното мислене.
Сред тях е значението на целостта. Класическата наука винаги разглежда състоянието на една система като цялост, която е просто резултатът от взаимодействието на нейните части. Обаче квантовият потенциал разпердушинва
този възглед и посочва, че поведението на частите в действителност е организирано от цялото. Това не само придвижва една стъпка напред твърдението на Бор, че
елементарните частици не са независими „неща", а част от една неделима система, но дори подсказва, че целостта е в някои отношения по-първичната реалност.
Това обяснява също как електроните в плазмите (и други специализирани състояния като например свръхпроводимостта) могат да се държат като
взаимосвързани цялости. Както казва Бом, такива „електрони не се разсейват, защото, чрез действието на квантовия потенциал, цялата система преминава през
едно съгласувано движение, което прилича повече на балетен танц, отколкото на движението на множество неорганизирани хора". Той отбелязва също, че „подобна квантова цялостност на дейността е по-близо до организираното единство при
функционирането на частите на живо същество, отколкото до вида единство, който се постига чрез сглобяване на частите на машина".
Още по-удивителна черта на квантовия потенциал са неговите последици за природата на местонахождението. На равнището на нашия всекидневен живот нещата си имат много определени местонахождения, но дадената от Бом
интерпретация на квантовата физика показва, че на субквантовото равнище, нивото, на което действа квантовият потенциал, местонахождението престава да
съществува. Всички точки в пространството стават равни на всички други точки в пространството и е безсмислено да се говори, че нещо било отделено от друго нещо.
физиците наричат това качество „нелокалност".
Нелокалният аспект на квантовия потенциал позволява на Бом да обясни връзката между двойките частици, без да нарушава забраната на специалната теория на относителността срещу възможността да се пътува по-бързо от скоростта
на светлината. За да го илюстрира, той предлага следната аналогия. Представете си риба, плуваща в аквариум. Представете си също, че никога преди не сте виждали
риба или аквариум и единственото ви знание за тях идва от две телевизионни камери, едната насочена към предната част на аквариума, а другата към страничната му част. Когато гледате в двата телевизионни монитора, погрешно можете да
допуснете, че рибата върху екраните са две отделни неща. В крайна сметка, тъй като камерите са разположени от различни ъгли, всеки от образите ще бъде леко различен. Но когато продължите да наблюдавате, в края на краищата ще разберете,
че има връзка между двете риби. Когато едната се завърти, другата прави леко различно, но съответстващо завъртане. Когато едната застане към лицевата част, другата застава към страничната и т. н. Ако не сте запознат напълно със ситуацията, можете погрешно да заключите, че рибите мигновено си обменят информация, но
случаят не е такъв. Никакъв обмен на информация не се осъществява, защото на едно по-дълбоко равнище на реалността - реалността на аквариума - двете риби в
действителност са една и съща риба. Точно това, казва Бом, се извършва между частици, като например два фотона, излъчени при разрушаване на един атом на позитрония .
Тъй като квантовият потенциал пронизва цялото пространство, всички частици са нелокално взаимосвързани. Все повече изображението на реалността, което разгръща Бом, не е картина, в която елементарните частици са отделени една от
друга и се движат през празното пространство, но картина, в която всички неща са част от една неразпокъсана тъкан и са поставени в пространство, което е толкова
реално и богато с процеси, колкото материята, която се движи през него.
Бом смята, че елементарните частици са свързани по същия начин както образите на рибата върху двата телевизионни монитора. Макар частиците, примерно електрони, да изглеждат разделени една от друга, на едно по-дълбоко
равнище на реалността - равнище, аналогично на аквариума - те в действителност са просто различни аспекти на едно по-дълбоко космическо единство.
ЕКСПЕРИМЕНТАЛНА ПОДКРЕПА ЗАХОЛОГРАФСКАТА ВСЕЛЕНА НА БОМ
Поредица възбуждащи интереса открития във физиката подсказват, че Бом
може би е прав. Дори да пренебрегнем неизявеното море от енергия, пространството е изпълнено със светлина и други електромагнитни вълни, които постоянно се пресичат и интерферират помежду си. Както видяхме, всички частици са също и вълни. Това означава, че физическите обекти и всичко други неща, което ние възприемаме в реалността, са изградени от интерфериращи структури - факт, който има неоспорими холографски последствия.
Друга непреодолима част от доказателствата идва от едно скорошно експериментално откритие. През 70-те години наличната технология вече позволява да се проведе експеримента с двете частици, замислен от Бел, и мнозина
изследователи опитват да решат задачата. Въпреки че откритията са обещаващи, никой не е в състояние да получи убедителни и окончателни резултати. Най-сетне
през 1982 г. физиците Ален Аспе, Жан Далибар и Жерар Роже от Института по оптика при Парижкия университет успяват. Първо те създават серии от двойки фотони, като
загряват калциеви атоми с лазери. След това позволяват на всеки фотон да отлети в противоположни направления през тръба с дължина 6,5 метра и да преминава през
специални филтри, които го насочват към един от два възможни анализатора на поляризацията. 10 билионни части от секундата отнема на всеки филтър превключването от единия към другия анализатор, около 30 билионни части от
секундата по-малко, отколкото отнема на светлината да пропътува целите 13 метра, отделящи всеки набор фотони. По този начин Аспе и неговите колеги са в състояние
да изключат всяка възможност за комуникация между фотоните посредством някой от познатите физически процеси.
Аспе и неговият екип откриват, че, както предсказва квантовата теория, всеки фотон все пак е способен да съотнася (корелира) своя ъгъл на поляризация с този на неговия двойник. Това означава, че или Айнщайновата забрана за комуникация със скорост по-голяма от тази на светлината бива нарушена, или двата фотона са нелокално свързани. Тъй като повечето физици се противопоставят на допускането
за процеси със скорост по-голяма от тази на светлината, експериментът на Аспе обикновено се разглежда като действително доказателство, че връзката между двата
фотона е нелокална. Освен това, както отбелязва физикът Пол Дейвис от университета на Нюкасъл на Тайн*, Англия, тъй като всички частици са постоянно взаимодействащи и отделящи се, „нелокалните аспекти на квантовите системи са
следователно общо свойство на природата".
Откритията на Аспе не доказват, че моделът на вселената, предложен от Бом, е правилен, но те наистина му дават страхотна подкрепа. Всъщност, както отбелязахме, Бом не смята никоя теория за правилна в един абсолютен смисъл,
включително своята собствена. Всички са само приближения до истината, крайни карти, които ние използваме, за да картографираме територия, която е и безкрайна, и неделима.Това не означава, че той смята своята теория за недоказуема. Той е уверен, че в някакъв бъдещ момент ще бъдат развити техники, които ще позволят да
бъдат проверени неговите идеи (когато Бом е критикуван в този пункт, той отбелязва, че има редица теории във физиката, като например „суперструнната теория", които
вероятно няма да е възможно да бъдат проверени в течение на няколко десетилетия).
ПРИБРАМ И БОМ ЗАЕДНО
Разгледани заедно, теориите на Бом и Прибрам предоставят напълно нов начин за вглеждане в света: Нашите мозъци конструират математически обективната реалност чрез интерпретиране на честоти, които са в крайна
сметка прожекции от друго измерение, от един по-дълбок ред на съществуване, който е отвъд пространството и времето: Мозъкът е холограма, забулена в една холографска вселена.
Този синтез кара Прибрам да осъзнае, че обективният свят не съществува, най-малкото не по начина, по който сме свикнали да вярваме. Това, което е „извън нас", е необятен океан от вълни и честоти, а реалността ни изглежда действителна
само защото нашите мозъци са в състояние да възприемат тази холографска мъглявина и да я обърнат в пръчките, камъните и другите познати обекти, които изграждат нашия свят. Как мозъкът (който сам е изграден от честоти на материята) е
в състояние да възприеме нещо толкова невеществено като мъглявината от честоти и да я превърне в нещо, което изглежда твърдо при допир? „Видът математически
процеси, който Бекеши симулира с неговите вибратори, играе основна роля в начина, по който нашите мозъци конструират образа на един външен свят", казва Прибрам.
С други думи, гладкостта на едно парче фин порцелан и усещането на пясъка под краката ни при разходка по плажа са в действителност само разгърнати версии на
синдрома на илюзорния крайник.
Според Прибрам това не означава, че няма порцеланови чашки и зрънца пясък извън нас. Това просто означава, че една порцеланова чашка има два различни аспекта на нейната реалност. Когато преминава през филтъра на лещите на нашия
мозък, тя се проявява като чаша. Но ако можем да се отървем от нашите очни лещи, ние ще я преживеем като една интерференчна картина. Кой от тези аспекти е реален
и кой - илюзия? „И двата са реални за мен - казва Прибрам - или, ако искате да го изрека, нито един от тях не е реален."
Това положение на нещата не се ограничава само до порцелановите чашки.
Ние също обладаваме два твърде различни аспекта на нашата реалност. Можем да разглеждаме себе си като физически тела, движещи се през пространството. Или можем да се разглеждаме като мъглявина от интерференчни структури, забулили от край до край космическата холограма. Бом смята, че тази втора гледна точка може да бъде дори по-правилна, защото да мислим себе си като холографски ум/мозък,
гледащ към една холографска вселена, е отново абстракция, опит за отделяне на две неща, които в крайна сметка не могат да бъдат отделени.
Не се измъчвайте, ако това е трудно за схващане. Относително лесно е да разберем идеята на холизма в нещо, което е външно за нас, като ябълка в холограма. Това, което създава затруднения в случая е, че ние не гледаме холограмата. Ние сме част от холограмата.
Трудността е и друг показател за това, колко радикални са измененията, които Бом и Прибрам се опитват да внесат в нашия начин на мислене. Но това не е просто
едно коренно преразглеждане. Твърдението на Прибрам, че нашите мозъци конструират обекти, бледнее пред друг от изводите на Бом: че ние дори конструираме пространството и времето. Последствията от този възглед са
само една от темите, които ще бъдат обсъдени, когато изследваме въздействието, което идеите на Бом и Прибрам имат върху работата на изследователи в други
области. Майкъл Толбот Холографската вселена
Няма коментари:
Публикуване на коментар