ХОЛОГРАФСКАТА ВСЕЛЕНА - Майкъл Толбът 4

                                                             НЕДЕЛИМАТА ЦЯЛОСТНОСТ
НА ВСИЧКИ НЕЩА                                                                              
Най-слисващи са напълно развитите идеи на Бом за целостта. Тъй като всичко
в космоса е направено от безшевната холографска тъкан на неявния ред, той смята
за толкова безсмислено да се разглежда вселената като съставена от „части",
колкото да се разглеждат различните гейзери в един извор като отделни от водата, от
която те извират. Електронът не е „елементарна частица". Той е само име, дадено на
определен аспект от холодвижението. Разделянето на реалността на части и
наименуването им след това е винаги произволно, продукт на условност, тъй като
елементарните частици (и всичко друго във вселената) не са по-отделени една от
друга повече, отколкото различните шарки в един богато орнаментиран килим.
Предположението е проницателно и мъдро. В своята обща теория на относителността Айнщайн смайва света, когато казва, че пространство и време не са
отделни неща, а са плавно свързани и част от едно по-голямо цяло, което той нарича
времепространст-вен континиум. Бом придвижва тази идея гигантска крачка напред.
Той казва, че всичко във вселената е част от един континиум. Въпреки привидната отде-леност на нещата на равнището на явния ред, всичко е едно безшевно
продължение на нещо друго, а в края на краищата дори неявният и явният ред взаимно се преливат и сливат.                      
Нека за момент поразсъждаваме върху това. Погледнете ръката си. Сега погледнете светлината, идваща от лампата над вас. Отправете поглед и към кучето,
излегнало се в краката ви. Вие сте не просто направени от едни и същи неща. Вие сте едно и също нещо. Едно нещо. Цяло, неразчупено. Едно огромно нещо, което
разширява своите неизброими ръце и израстъци във всичките видими обекти, атоми, неспокойни океани и премигващи звезди в космоса.
Това не означава, предупреждава Бом, че вселената е една гигантска недиференцирана маса. Нещата могат да бъдат част от едно неделимо цяло и все
пак да притежават свои собствени уникални качества. За да илюстрира мисълта си, той посочва малките вър-топчета и водовъртежи, които често се образуват в една
река. На пръв поглед тези въртопчета изглеждат отделни и притежават много индивидуални характеристики като размер, скорост, посока на въртене и т. н. Но
внимателното вглеждане разкрива, че е невъзможно да се определи къде завършва даден водовъртеж и къде започва реката. Следователно Бом не твърди, че разликите между „нещата" са без значение. Той просто иска да осъзнаваме непрекъснато, че да се подразделят различни аспекти на холодвижението на „неща" е винаги една абстракция, начин за създаване на тези аспекти, които изпъкват във възприятието ни поради нашия начин на мислене. В опит да поправи това вместо да нарича различните аспекти на холодвижението „неща", той предпочита да ги назовава „относително независими подцялости".
Всъщност Бом смята, че нашата почти универсална наклонност да фрагментираме света и да пренебрегваме динамичната взаимосвързаност на всички
неща е отговорна за много от проблемите ни, не само в науката, но и в живота и в обществото ни. Например ние смятаме, че можем да извлечем ценни части от
земята, без да засегнем цялото. Вярваме, че е възможно да лекуваме части от нашето тяло и да не се занимаваме с цялото. Убедени сме, че можем да се
занимаваме с различни проблеми в нашето общество, каквито са примерно престъпленията, бедността и наркоманията, без да адресираме проблемите към
обществото като цяло и т. н. В своите трудове Бом страстно отстоява, че нашият съвременен начин на разделяне на света на части не само не върши работа, но дори може да доведе до нашето изчезване.                                          
СЪЗНАНИЕТО КАТО ПО-ФИНА ФОРМА НА МАТЕРИЯТА                                                                                                
В допълнение към обяснението защо квантовите физици намират толкова много примери за взаимосвързаност, когато проникват в дълбините на материята,
холографската вселена на Бом изяснява много други загадки. Една от тях е въздействието, което изглежда има съзнанието върху субатомния свят. Както
видяхме, Бом отхвърля идеята, че частиците не съществуват, докато не са наблюдавани. Но по принцип той няма нищо против да се опита да обедини
съзнанието и физиката. Той просто смята, че повечето от физиците се залавят с него по погрешния начин, като отново се опитват да фрагментират реалността и да казват, че едно отделно нещо - съзнание, взаимодейства с друго отделно нещо - елементарна частица.
Тъй като всички подобни неща са аспекти на холодвижението, той смята, че няма смисъл да се говори за съзнание и материя като взаимодействащи. В известен
смисъл наблюдателят е наблюдаваното. Наблюдателят е също измерителното средство, експерименталните резултати, лабораторията и бризът, който подухва
извън лабораторията. Всъщност Бом е на мнение, че съзнанието е по-фина форма на материя, а основата за каквото и да било отношение между двете не лежи в нашето равнище на реалност, а дълбоко в неизявения ред. Съзнанието е представено в различни степени на забулване и разбулване в цялата материя, което може би обяснява защо плазмите притежават някои черти на живи същества. По израза на Бом: „Способността на формата да бъде активна е най-характерната черта на ума, а при електрона ние вече имаме нещо, което е подобно на ум."            
По същия начин той смята, че разделянето на вселената на живи и неживи неща е лишено от смисъл. Одушевената и неодушевената материя са неотделимо
преплетени, а животът също е обгърнал от край до край целостта на вселената. Даже един камък е по някакъв начин жив, казва Бом, защото животът и ра-зумността са
представени не само в цялата материя, но и в „енергията", „пространството", „тъканта на цялата вселена" и всичко друго, което ние абстрахираме от холодвижението и
погрешно разглеждаме като отделно нещо.
Идеята, че съзнание и живот (и всъщност всички неща) са цялости, обгърнали от край до край вселената, има една също толкова смайваща разтърсваща страна.
Точно както всяка част на една холограма съдържа образът на цялото, всяка част на вселената обгръща цялото. Това означава, че ако ние знаем какъв подход да
изберем към нея, можем да открием галактиката Андромеда върху нокътя на палеца
на лявата си ръка. Можем също да открием Клеопатра, когато среща за пръв път Цезар, защото по принцип цялото минало и неявните следствия за цялото бъдеще са
също забулени във всяка малка част на пространството и времето. Всяка клетка в нашето тяло обгръща целия космос. Същото прави и всеки лист, всяка дъждовна
капка и всяка прашинка, което изпълва с нов смисъл известното стихотворение на
Уилям Блейк:
Да видиш свят в пясъчно зрънце
И рай в диво цвете,
Задръж безкрайността в дланта си
И вечността в час един.                                                                          
ЕНЕРГИЯТА НА ТРИЛИОН АТОМНИ БОМБИ ВЪВ ВСЕКИ КУБИЧЕН
САНТИМЕТЪР ПРОСТРАНСТВО                                                              
Ако нашата вселена е само бледа сянка на един по-дълбок ред, какво друго лежи скрито, забулено в основата и вътъка на нашата реалност? Бом има едно
предположение. Според сегашните ни разбирания в областта на физиката всяка област от пространството е наводнена с различни видове полета, изградени от вълни
с различни дължини. Всяка вълна винаги има поне известно количество енергия.
Когато физиците изчисляват минималното количество енергия, което една вълна може да обладава, те откриват, че всеки кубичен сантиметър от празното
пространство съдържа повече енергия, отколкото сумарната енергия на цялата материя в познатата вселена!  
Някои физици отказват да приемат това изчисление на сериозно и смятат, че трябва да има някаква грешка. Бом е на мнение, че този безкраен океан от енергия
наистина съществува и ни казва поне малко за необятната и скрита природа на неявния ред. Той смята, че повечето физици пренебрегват съществуването на този
чудовищен океан от енергия, защото, подобно на рибата, която не усеща водата, в която плува, те са научени да се съсредоточават главно върху обектите, закрепени в
океана - върху материята.
Възгледът на Бом, че пространството е толкова реално и богато с процеси, колкото материята, която се движи през него, достига пълна зрялост в идеите му за
неизявеното море от енергия. Материята не съществува независимо от морето, от т.нар. празно пространство. Тя е част от пространство. За да обясни какво разбира под това, Бом предлага следната аналогия: Един кристал, охладен до абсолютната нула, ще позволи на поток от електрони да премине през него, без да ги разсее. Ако
температурата се повиши, различни цепнатини в кристала ще изгубят своята прозрачност, така да се каже, и ще започнат да разсейват електрони. От гледна точка
на електрона такива процепи ще изглеждат като парчета „материя", плаващи в някакво море на празнотата, но всъщност не е така. Празнотата и парчетата материя
не съществуват независимо едно от друго. И двете са част от една и съща тъкан, от по-дълбокия ред на кристала.
Бом смята, че същото е вярно и за нашето собствено равнище на съществуване. Пространството не е празно. То е пълно (пълнота, противоположна на
вакуум) и е основата за съществуването на всичко, включително на нас самите.
Вселената не е отделна от този космически океан от енергия, тя е вълничка върху неговата повърхност, относително малка „структура на възбуда" в средата на един невъобразимо необятен океан. „Тази структура на възбуда е относително автономна
и поражда приблизително повтарящи се, стабилни и отделими проекции в един триизмерен експлицитен ред на проявеност", казва Бом. С други думи, въпреки
своята очевидна материалност и огромен размер, вселената не съществува в и за себе си, а е доведеното дете на нещо много по-необятно и по-неизразимо. Нещо
повече, тя дори не е един по-важен, главен продукт на това по-необятно нещо, а само една преминаваща сянка, едно просто хлъцване в по-голямата схема на нещата.
Това безкрайно море от енергия не е всичко, което е загърнато в неявния ред.                                                                          
Тъй като неявният ред е основата, която поражда всичко в нашата вселена, той най- малкото съдържа всяка субатомна частица, която е била или ще бъде; всяка конфигурация на материя, енергия, живот и
съзнание, която е възможна, от квазарите до мозъка на Шекспир, от двойната спирала до силите, които управляват размерите и формите на галактиките. И дори
това не е всичко, което той може да съдържа. Бом признава, че няма основание да смята, че неявният ред е краят на нещата. Може би съществуват други невъобразими редове отвъд него, безкрайни етапи на по-нататъшно развитие.
ВЛИЗАНЕ В ХОЛОГРАМАТА

Към края на 50-те години Бом вече има проблеми с маккартизма и става учен
стипендиант в Бристълския университет в Англия. Там, заедно с един млад студент
на име Якир Ааронов, той открива друг важен пример за нелокална взаимосвър- заност. Бом и Ааронов откриват, че при подходящи обстоятелства един електрон е в
състояние да „усеща" наличието на магнитно поле в област, в която вероятността да се открие друг електрон е нулева. Това явление сега е известно като ефектът на
Ааронов-Бом, а когато двамата за пръв път публикуват своето откритие, мнозина физици не повярвали, че такъв ефект е възможен. Дори днес има достатъчен
остатъчен скептицизъм, който, въпреки потвърждаването на ефекта в безброй експерименти, води от време на време до появата на статии, които все още като че
ли твърдят, че такова нещо не съществува.
Както винаги, Бом стоически приема непрекъснато да изпълнява ролята на гласа в тълпата, който храбро забелязва, че царят е гол. В интервю, взето няколко
години по-късно, той предлага едно просто обобщаване на философията, която стои в основата на неговата смелост: „В дългосрочен план е далеч по-опасно да оставаш верен на една илюзия, отколкото да погледнеш в лицето това, което реалният факт е." Въпреки всичко, ограниченият отклик на неговите идеи за целостта и
нелокалността и неспособността му да намери продължение го карат да насочи вниманието си в други посоки. През 60-те години това го води към по-внимателно вглеждане в реда. Класическата наука обикновено разделя нещата на две категории:
едни, чиито части са наредени в определен ред, и други, чиито части са в безпорядък или случайно имат някаква подредба. Снежинки, компютри и живи същества са все
подредени. Картината, образувана от шепа разпилени зърна кафе на пода, отломките след една експлозия и серия числа, които излизат при завъртането на рулетка, са все безпорядъчни.                                                                        
Когато Бом навлиза по-дълбоко в същината на проблема, той разбира също, че има различни степени на подреденост. Някои неща са по-подредени от други и
това подсказва, че може би йерархиите на реда, които съществуват във вселената, нямат край. Оттам на Бом му хрумва идеята, че може би нещата, които ние
възприемаме като безпорядъчни, изобщо не са такива. Може би техният ред е от толкова „безкрайно висока степен", че те само ни изглеждат произволни (любопитно е да се отбележи, че математиците не могат да докажат случайността и макар някои поредици от цифри да се категоризират като произволни, това са само
образователни предположения).
Докато бива погълнат от тези мисли, Бом вижда по телевизионната програма на ББС един уред, който му помага да развие по-нататък идеята си. Уредът е
специално проектиран буркан, в който е поместен голям въртящ се цилиндър.
Тясното пространство между буркана и цилиндъра е изпълнено с глицерин - гъста, прозрачна течност, върху чиято повърхност неподвижно е застинала капка мастило.
Интересът на Бом е привлечен от обстоятелството, че когато ръчката на цилиндъра се завърти, капката мастило се разпръсва в подобния на сироп глицерин и като че ли
изчезва. Но щом ръчката се завърти в противоположната посока, бледата следа от мастилото бавно се сгъстява и отново образува една капчица .
Бом пише: „Бях много впечатлен от видяното и веднага оцених, че то е твърде важно по въпроса за реда, тъй като когато капката мастило се разстила, тя все пак
съхранява един „скрит" (т. е. неявен) ред, който се разкрива, когато тя се възстанови.
От друга страна, на нашия обичаен език ние казваме, че капката е в състояние на „безпорядък", когато тя се разпръсва сред глицерина. Това ме накара да видя, че тук
трябва да бъдат въведени нови идеи за реда.
Откритието силно развълнува Бом, защото му позволява да види по нов начин много от проблемите, над които е размишлявал. Скоро след като попада на уреда с
мастило и глицерин, той се натъква на една още по-добра метафора за разбиране на реда, която не само му дава възможност да сближи и обедини всичките различни нишки на изминалите в размисъл години, но го прави с такава сила и обяснителна мощ, че изглежда почти като специално скроена за целта. Тази метафора е
холограмата.Когато капка мастило се постави в буркан, пълен с глицерин, и един цилиндър в буркана се завърти, капката като че ли се разстила и изчезва. Но когато
цилиндърът се завърти в противоположната страна, капката възвръща предишния си слят вид. Бом използва това явление като пример за това как редът може да бъде
или проявен (експлицитен), или скрит (имплицитен).
Щом Бом започва да размишлява върху холограмата, той вижда, че тя също предоставя нов начин за разбиране на реда. Подобно на мастилената капка в
нейното разпръснато състояние, интерференчната картина, записана върху холографска плака, също изглежда безпорядъчна за невъоръженото око. И двете
притежават ред, който е скрит или забулен до голяма степен по същия начин, по който е забулен редът в плазмата в привидно произволното поведение на всеки от
нейните електрони. Но това не е единственото прозрение, до което води холограмата.                                                                                        
Колкото повече Бом размишлява върху нея, толкова повече се убеждава, че вселената, действително използваща холографски принципи при нейните действия,
сама е вид гигантска, разливаща се холограма, а това разбиране му позволява да кристализира всички свои разнообразни прозрения в едно всеобхватно и съгласувано
цяло. Той публикува първите си статии по холографския възглед за вселената в началото на 70-те години, а в 1980 г. представя един отлежал дестилат на своите
мисли в книга, озаглавена Целостта и имплицитният ред. В нея той не просто обединява безбройните си идеи, а ги преобразява в нов начин за виждане на реалността, който е колкото смайващ, толкова и радикален.                                          
ЗАБУЛЕНИ РЕДОВЕ
И РАЗБУДЕНИ РЕАЛНОСТИ                                                                        
Едно от най-поразителните твърдения на Бом е, че осезаемата реалност на нашия всекидневен живот е в действителност вид илюзия, подобна на холографския
образ. Под нея остава скрит един по-дълбок ред на съществуване, едно необятно и по-първично равнище на реалността, което поражда всичките обекти и явления на
нашия физически свят по приблизително същия начин, по който дадена холографска плака поражда холограма. Бом нарича това по-дълбоко равнище на реалността
имплицитен (което означава „загънат, загърнат, забулен, неявен, скрит") ред, а нашето равнище на съществуване обозначава като експлицитвн, или разгънат,
разгърнат, разбулен, явен, открит ред.
Той използва тези термини, защото вижда проявлението на всички форми във вселената като резултатът от безбройни забулвания и разбулвания между тези два
реда. Например Бом смята, че електронът не е нещо единично, а цялост, обгръщаща (забулваща) от край до край цялото пространство. Когато инструмент открие
присъствието на единичен електрон, то е просто защото един аспект от целостта на електрона се е разбулил (подобно на начина, по който една мастилена капка се
разбулва от глицерина) в това конкретно място. Когато изглежда, че един електрон се движи, това се дължи на една непрекъсната серия от подобни забулвания и
разбулвания.
Казано по друг начин, електроните и всички частици не са по-постоянни или по- трайни, отколкото формата, която приема гейзер вода, когато избликва от извор. Те
са поддържани от един постоянен приток от имплицитния ред и когато изглежда, че дадена частица е разрушена, тя всъщност не е изгубена. Просто се е забулила
обратно в по-дълбокото ниво, от което е изникнала. Една холографска фотоплака и образът, който тя поражда, са пример за имплицитен (забулен, неявен) и експлицитен
(разбулен, явен) ред. фотоплаката е неявен ред, тъй като закодираният в нейните интерференчни картини образ е скрита цялост, напълно забулваща цялото.
Прожектираната от филма хо-лограма е явният ред, защото тя представя разбулената и достъпна за възприятието версия на образа.
Постоянният и плавен обмен между двата реда обяснява как частици, като например електронът в атома на позитрония, могат да променят формата си от един
вид частици на друг. Такива изменения могат да бъдат наблюдавани, когато една частица, да кажем електрон, се забулва обратно в неизявения ред, докато друга,
фотон, се разбулва и заема нейното място. Според Бом и двата аспекта са винаги забулени в един квантов ансамбъл, но начинът, по който наблюдателят
взаимодейства с ансамбъла определя кой аспект ще се разкрие и кой ще остане скрит. Сама по себе си ролята, която един наблюдател играе в определянето на
формата на един квант, не изглежда по-мистериозна от факта, че начинът, по който даден ювелир обработва скъпоценен камък, определя кои от неговите фасети ще
станат видими и кои не. Тъй като терминът холограма обикновено обозначава образ, който е статичен и не предава динамичната и винаги активна природа на
неизброимите забулвания и разбулвания, които миг след миг създават нашата вселена, Бом предпочита да описва вселената не като холограма, а като
„холодвижение".
Съществуването на по-дълбок и холографски организиран ред обяснява също защо реалността става нелокална на субквантовото равнище. Както видяхме, когато
нещо е организирано холографски, всяко подобие на местоположение изчезва. Да кажем, че всяка част от една холографска плака съдържа цялата информация,
притежавана от цялото, е в действителност друг начин да речем, че информацията е разпределена нелокално. Следователно, ако вселената е организирана съобразно
холографски принципи, би следвало да се очаква, че тя също има нелокални
свойства.                                                                                                    
ГЛАВА ТРЕТА
ХОЛОГРАФСКИЯТ
МОДЕЛ И ПСИХОЛОГИЯТА                                                                                  
Докато традиционният модел на психиатрията
и психоанализата е строго персоналистичен и
биографичен, модерното изследване на съзнанието прибавя нови равнища, области и измерения и показва човешката психика като същностно съизмерима с цялата вселена и с всичко съществуващо.
Станислав Гроф                                                                                        
Отвъд мозъка                                                                                              
Сред повлияните от холографския модел научни области е и психологията.
Това не е изненадващо, защото, както отбелязва Бом, самото съзнание ни дава съвършен пример за това, което той разбира под неделимо и плавно движение.
Приливът и отливът на нашето съзнание не е точно определим, но може да бъде разглеждан като една по-дълбока и по-фундаментална реалност, от която нашите
мисли и идеи се разбулват. На свой ред, тези мисли и идеи не се различават от вълничките, въртопчетата и водовъртежите, които се образуват в някой поток и,
подобно на водовъртежите в едно течение, някои могат да се повтарят и устояват по един повече или по-малко стабилен начин, докато други са мимолетни и изчезват
почти толкова бързо, както се и появяват.
Холографската идея хвърля светлина и върху необяснимите връзки, които понякога се осъществяват между съзнанията на двама или повече души. Един от най-известните примери за такава връзка е въплътен в понятието колективно несъзнавано на швейцарския психолог Карл Юнг. Още в началото на своята кариера

Юнг започва да се убеждава, че сънищата, изкуството, фантазиите и халюцинациите на неговите пациенти често съдържат символи и представи, които не могат да бъдат
обяснени изцяло като продукти на развитието на болестта, отразено в медицинското им досие. Вместо това подобни символи много близко наподобяват образите и
темите на големите световни митологии и религии. Юнг заключава, че митове, сънища, халюцинации и религиозни видения възникват от един и същи източник -
колективното несъзнавано, споделяно от всички хора.
През 1906 г. Юнг има преживяване, което го води към този извод - то е свързано с халюцинацията на млад мъж, страдащ от параноидна шизофрения. Един
ден, докато минава на визитация, Юнг намира младия мъж да стои до прозореца и да гледа втренчено слънцето. При това той си движи главата от едната страна към
другата по странен начин. Когато Юнг го запитва какво прави, той обяснява, че гледа пениса на слънцето, а когато си движи главата от едната страна към другата, пенисът на слънцето се движи и кара вятъра да духа.
Тогава Юнг възприема твърдението на мъжа като продукт на халюцинация.
Няколко години по-късно обаче той се натъква на писан преди 2000 години персийски религиозен текст, който променя мнението му. Текстът съдържа серия от ритуали и молитви (заклинания), предназначени да предизвикат видения. Описва се едно от виденията и се казва, че ако участникът гледа слънцето, той ще види една тръба, която виси от него, и когато тръбата се движи от едната страна към другата, това кара вятъра да духа. Тъй като обстоятелствата правят извънредно невероятно мъжът да е познавал текста, в който е описан ритуалът, Юнг стига до извода, че видението на мъжа е не просто продукт на неговото подсъзнание, а е избликнал от едно по-дълбоко равнище, от колективното несъзнавано на самата човешка раса. Юнг нарича тези образи архетипове и смята, че те са толкова древни, сякаш всеки от нас има памет на човек на възраст 2 милиона години, спотаена някъде в дълбините на нашите подсъзнания.
Макар понятието колективно несъзнавано на Юнг да оказва изключително въздействие върху психологията и днес се приема от несметен брой психолози и
психиатри, нашето съвременно разбиране на вселената не ни дава механизъм за обяснение на неговото съществуване. Взаимосвързаността на всички неща,
предсказвана от холографския модел, предлага обаче едно обяснение. Във вселена, в която всички неща са безкрайно взаимосвързани, всички съзнания са също
взаимосвързани. Въпреки външния си облик, ние сме същества без граници. Или както казва Бом: „В дълбините си съзнанието на човечеството е едно."
Ако всеки от нас има достъп до несъзнаваното познание на цялата човешка раса, защо тогава всички ние не сме ходещи енциклопедии? Психологът Робърт М.
Андерсън-младши от Политехническия институт „Ринсилър" в Трой, щата Ню Йорк,
смята, че е така, защото ние сме в състояние да проникнем само в тази информация
в неявния ред, която е от пряко значе-, ние за нашата памет. Андерсън нарича този селективен процес персонален резонанс и като илюстрация посочва, че един
вибриращ камертон ще резонира с (или ще предизвика вибрация в) друг камертон само ако вторият камертон има сходна структура, форма и размер. „Благодарение на
персоналния резонанс, относително малко от почти безкрайното многообразие от „образи" в неизявената холографска структура на вселената са налични за
индивидуалното персонално съзнание - казва Андерсън. - Затова, когато просветлени личности са надзъртали преди векове в това обединено съзнание, те не са написали
теория на относителността, защото не са изучавали физика в контекст, подобен на този, в който я е изучавал Айнщайн."
                                                                                                                                                 Холографски ум горе и долу                                                                                                                                                       СЪНИЩАТА
И ХОЛОГРАФСКАТА ВСЕЛЕНА                                                        
Друг учен, който смята, че неявният ред на Бом има приложение в психологията, е психиатърът Монтъгю Улман, основателят на лабораторията за
изследване на сънищата в медицинския център „Маймонидес" в Бруклин, Ню Йорк и
заслужил професор по клинична психиатрия в медицинския колеж „Алберт Айнщайн",
също в Ню Йорк. Първоначалният интерес на Монтъгю към холографската идея води началото си също от неговото предположение, че всички хора са взаимосвързани в холографския ред. Интересът му е съвсем основателен. През 60-те и 70-те години
той отговаря за множество ЕСФ експерименти, споменати в увода. Дори днес ЕСФ изследванията, провеждани в „Маймонидес", си остават едно от най-добрите
емпирични доказателства, че, най-малкото в сънищата си, ние сме в състояние да общуваме помежду си по начини, които понастоящем не могат да бъдат обяснени.
В типичен експеримент платен доброволец, който потвърждава, че не притежава никакви екстрасензор-ни способности, бил помолен да спи в стая на
лабораторията, докато човек в друга стая се съсредоточава върху една произволно подбрана картина и се опитва да накара доброволеца да сънува образите, които тя
съдържа. Понякога резултатите били неубедителни. Но друг път доброволците имат сънища, които са очевидно повлияни и от картините. Например, когато избраната
картина е „Животни" на Тамайо, на която са изобразени две кучета, оголили зъби и виещи над три кокала, изследваната сънува, че тя е на банкет, където няма
достатъчно месо и всеки внимателно наблюдава другия, докато лакомо яде
отредената му порция.

В друг експеримент избраната картина е „Париж от прозореца" на Шагал, на която с ярки цветове е изрисуван мъж, гледащ през прозореца към силуета на Париж.
Картината съдържа и няколко други необичайни черти, включително котка с човешко лице, няколко малки фигури на хора, носещи се във въздуха, и стол, покрит с цветя. В течение на няколко нощи изследваният сънува много пъти различни френски неща, френска архитектура, шапка на френски полицай и човек във френско официално облекло, гледащ към различните „нива" на едно френско село. Някои от образите в
тези сънища изглежда съдържат и специфични отпратки към вибриращите цветове на картината и необичайните й черти, като например образа на рояк пчели, жужащ над цветя, и един ярко-цветен празник от типа на карнавала, в който хората носят костюми и маски.                                                                                    
Макар Улман да смята, че подобни открития са доказателство за стоящото зад
тях състояние на взаимосвързаност, за което говори Бом, той смята, че дори по-убедителен пример на холографска цялост може да бъде открита в друг аспект на
сънуването. Това е способността на нашите двойници в съня да бъдат често далеч по-мъдри от нас, когато сме будни. Улман казва например, че в неговата
психоаналитична практика се е случвало да има пациент, който изглежда съвършено непросветлен в будно състояние - подъл, егоистичен, арогантен, използвач и
манипулатор; човек, който е фрагментирал и дехуманизирал всичките си междуличностни взаимоотношения. Обаче без значение колко духовно сляп може да бъде един човек или неспособен да признае своите собствени недостатъци, неизменно сънищата честно обрисуват неговите падения и съдържат метафори,
които са като че ли предназначени да го подтикнат към състояние на по-голямо самоосъзнаване.                                                                                        
Нещо повече, подобни сънища не са единични случаи. В течение на своята практика Улман забелязва, че когато един от неговите пациенти не успява да
разпознае или да приеме някаква истина за себе си, тази истина се появява отново и отново в сънищата му, в различни метафорични маски и свързана с различни
преживявания от неговото минало, но винаги в очевиден опит да му предложи нови възможности да се примири с истината.
Тъй като човек може да пренебрегне съвета на своите сънища и да си живее така до сто години, Улман смята, че този процес на самосъветване е насочен към
нещо повече от добруването на индивида. Той смята, че природата се грижи за оцеляването на видовете. Съгласен е с Бом за важността на целостта и смята, че
сънищата са природният начин да се опитаме да се противопоставим на нашия непреодолим импулс да фрагментираме света. „Един индивид може да се откъсне от всичко, което е свързано с дух на сътрудничество, на любов, на осмисленост на живота, и все пак да оцелее, но народите не могат да си позволят този лукс. Ако не се
научим как да преодоляваме всички начини, по които фрагментираме човешката раса, национално, религиозно, икономически и по всякакъв друг начин, ние ще
продължаваме да се намираме в положение, в което можем случайно да унищожим цялата картина - казва Улман. - Единственият начин, по който можем да го направим, е да се взрем в начина, по който фрагментираме съществуването си като индивиди.
Сънищата отразяват нашия индивидуален опит, но мисля, че е така, защото има по- голяма същностна необходимост да се запазят видовете, да се поддържа
свързаността между тях."                                                                      
Какъв е източникът на безкрайния поток от мъдрост, който извира в нашите
сънища?                                                                                                                                                                                         Улман твърди, че не знае, но изказва едно предположение. Предвид на това, че неявният ред е в известен смисъл някакъв безкраен информационен
източник, може би той е източникът на този по-голям фонд от знания. Може би сънищата са мост между достъпните за възприятието и неявните редове и
представляват „една естествена трансформация на неизявеното в проявено". Ако Улман е прав в предположението си, то преобръща традиционния психоаналитичен възглед за сънищата, защото вместо сънищата да съдържат нещо, което се издига в
съзнанието от един първичен субстрат на личността, точно обратното би трябвало да е вярно.