ГРЕАМ ХЕНКОК - ЗМИИТЕ ОТ ДРАКОНОВИТЕ ПЛАНИНИ

До 1927 г., когато било издадено последното официалио разрешение за лов на бушмени, белите в Южна Африка съвсем законно можели да убиват бушмените сан, като убийците съхранявали части от телата им и гордо ги показвали като трофеи. Горе-долу по това време абат Брьой — „Папата на праисторията“, който господствал над изследването на европейското пещерно изкуство през по-голямата част от XX в., — направил първото от множеството си посещения в Южна Африка.1 Читателят ще си спомни случая с Бялата дама от Бранденберг, за която стана дума в 4 глава. Тогава Брьой погрешно идентифицирал голяма полихромна скална рисунка на бушмените като изображение на белокожа жена със „средиземноморски профил“. Брьой отписал по- голямата част от останалото праисторическо изкуство на сан като нищо повече от „противни малки бушменски фигурки“.2 Само че някои полихромни изображения като гореспоменатото, където щедро се използвал белия цвят, наистина събудили интереса му. Разглеждал ги като висша форма на изкуство и поради това ги приписал на предполагаеми минойски или финикийски преселници.3 На фона на този климат на автоматичен расизъм и позволен от държавата геноцид едва ли трябва да се учудваме, че до средата на XX в. културата на южните бушмени сан била изчезнала във всяко едно отношение и била представена единствено от постоянно намаляващ брой старейшини, които се били пръснали като бежанци сред кхоса, зулу, пондомисе, сото и други, говорещи банту, африкански племена, проявили готовност да им осигурят убежище. С отмирането на това последно положение изчезнал и езикът на бушмените сан, както и устната митология, която била предавана ревностно в продължение на хилядолетия. Бавно се спуснала тишина, която оставила след себе си единствено величествената панорама на скалното изкуство, на пръв поглед нямо. И все пак, както вече видяхме, тишината не била съвсем пълна. Документите на Блийк и Лойд и други етнографски записи от XIX и началото на XX в. съхранили нещо от същността на религиозната, духовната и митологичната мисъл на бушмените и оставили прозорец към изгубения отвъден свят на южните бушмени сан, отворен за всеки, който би имал желание да погледне. Но етнографските записи не са единственият подобен източник. Второ важно убежище за културата на бушмените сан, което учените тепърва започват да изследват, са поредицата синкретични съюзи, които тя успяла да образува с културите на околните говорещи банту племена. Именно тези култури предложили на последните оцелели бушмени сан своето покровителство. Направили го, защото те и техните прадеди били живели рамо до рамо с бушмените сан още откакто първите преселници банту започнали да пристигат от север в Южна Африка преди стотици и стотици години. В по-голямата си част отношенията, които си създали с автохтонните жители, били хармонични, с много взаимни влияния, а често и със смесени бракове.4 И наистина, в случая с някои племена от групата банту, например кхоса, пондомисе, тхембо и други (известни с общото име нгуни),. тези връзки станали толкова тесни, че техните езици възприели и съхранили в себе си характерните „щракащи“ звуци на говоримия език на бушмените сан. Например една шеста от думите от езика кхоса съдържа тези щракащи звуци, което навежда на мисълта за това колко голямо би могло да бъде наследството на сан в тази култура.5 Влиянието на бушмените сан било силно и сред племето сото (което не е част от групата нгуни), което почитало бушмените като изначалните и мъдри обитатели на тези земи и търсели тяхното участие в различни ритуали.6 Има съобщения за лечители сото, които остъргвали пигменти от скалните рисунки на бушмените сан, за да ги прибавят към своите лекове -тъй като се смятало, че самите пигменти имат лечебна сила.7 По същия начин дори и днес нгуни в някои отдалечени селски райони „разказват за бушмените сан отпреди много отдавна, а за някои хора се знае, че са техни потомци“.8 Освен това има податки за съществуването на тясна връзка от типа учител-ученик, при които се предават „лекове“, твърде вероятно халюциногени, между !gi:ten от бушмените сан, от една страна, и ученици нгуни, от друга. Ето какво казва Дейвид Люис- Уилямс: „Според традицията на нгуни шаманите бушмени сан давали на учениците нгуни някакво лекарство, което им позволявало да разбират езика им... След „езиковото лекарство“ шаманите давали на послушниците други лекове, които им позволявали да „виждат по-ясно в сънищата си“. По време на транса и изживяването на съновиденията шаманът и неговият ученик се отправят на дълго пътуване в света на духовете, където заедно виждат диви животни... Според нгуни някои от тези същества са чудовища, които обикновените хора не могат да видят“.9 И нгуни, и бушмените сан използват променени състояния на съзнанието, за да осъществят контакт с нещо, за което вярват, че е свят на духовете. При кхоса тази често травматична и трудна работа (която в много случаи включва обладаване от духове по време на транса) се извършва от специалисти по ритуалите, наричани igqirha- звание, което произлиза направо от !gi:xa на бушмените сан и означава „шаман“.10 Още една сфера на припокриване, която отново навежда на мисълта, че много ценни неща от културата на бушмените сан са се съхранили при нгуни, е, че шамани бушмени сан са се присъединявали за постоянно към племената нгуни като професионални молители за дъжд" - умение, за което, както знаем, ся вярвали, че се упражнява посредством изпадане в транс, преминаване в света на духовете, улавяне на „животно на дъжда“ и връщането му да бъде „заклано“ или „издоено“ в този свят, в страдащия от суша район.12 Асоциирането на дъжда с някои видове животни-духове е концепция, която присъства и в двете култури. При нгуни обаче най- често призоваваните животни на дъжда не са хибридните същества на бушмените - отчасти бивол, отчасти хипопотам, - а гигантски змии, за които се твърди, че живеят в реките. На свой ред гигантски змии се явяват и в скалното изкуство на бушмените сан, особено в планинската пустош на Драконовите планини.13 С две думи, столетията съвместен живот са довели до това, че автохтонните племена на бушмените сан са възприели някои аспекти на културата банту и на свой ред също толкова силно са повлияли на културата на преселниците банту. Имало е съществени разлики и шаманизмът на бушмените сан не е същият като шаманизма на сото и нгуни. Въпреки това сходствата са били достатъчно големи, за да позволят на шамани бушмени сан да участват често в инициационните ритуали на сото и нгуни.7 Вероятно ще се окаже невъзможно напълно да се разплете тази сложна паяжина, но от нея са изплували достатъчно общи моменти, така че учените да се почувстват в правото си да изведат някои ограничени заключения относно духовния свят на бушмените сан въз основа на известното за духовния свят на племената сото и нгуни.15 Това беше причината, поради която с радост приех предложението на един местен автор на документални филми, Бока дю Тоа, да ме запознае с една от най-влиятелните шаманки на нгуни, който живееше в района на Джефрис Бей в Южната Капска провинция. Това стана по време на проучва- телското ми пътуване в Южна Африка през април 2004 г. Оказа се, че Мама Магаба е огромна и могъща жена със смесен произход - кхоса и бушмени сан. Преди да се срещнем, бях научил, че и предстои скоро да проведе церемония за инициирането на двама духовни лечители — мъж и жена близнаци, вече прехвърлили четирийсетге и очевидно и двамата доста напреднали по пътя на шаманите. Церемонията щеше да се състои на бреговете на р. Гам- тоос, близо до град Ханки, и да продължи три дни. Помолих да ми бъде позволено да присъствам и след кратка дискусия с Бока като преводач Мама Магаба се съгласи да ме допусне да наблюдавам заключителните ритуали, които щяха да се извършат последната сутрин по изгрев слънце. Докато правех тези уговорки, нямах никаква представа, че през студената утрин край реката светът на духовете - или ако трябва да се изразя по-предпазливо, силата на вярата в света на духовете - ще ме накара да почувствам присъствието му толкова ясно и с толкова осезателна сила.




Изискването на душата




Отразявах като репортер войните в Етиопия и Сомалия през 70-те и 80-те години. Виждал съм как хора загиват, покосени от картечниците или разкъсани от минометните снаряди. Но никога по-рано не бях виждал някой да бъде убит с вярване — нито пък от нещо толкова неосезаемо като „духове“. Затова случилото се през онази сутрин на брега на Гамтоос, където станах свидетел на това как човек, прехвърлил четирийсетте, внезапно загуби живота си - по прищявката на „духовете“, както със сигурност е вярвал, - беше нещо, за което определено не бях подготвен от предходния си житейски опит. Когато пристигнахме, слънцето още не се беше появило над хоризонта, но в небето вече се разливаше перленосивата му светлина. Докато вървяхме през гъстата трева, напоена от росата, подминахме голяма сламена колиба с горящ пред нея огън. Оттам тръгнахме по тясна пътечка към реката и започнах да дочувам напяващи гласове. Продължихме да вървим и скоро вече можех да различа в далечината втора колиба, край която стояха група хора, много от които се бяха увили в шалове и одеяла срещу пронизващия студ и рядката влажна мъгла, която се стелеше над земята. Като се приближих, видях, че колибата се издига над реката и че хората наблюдаваха съсредоточено случващото се в самата река. Там Мама Ма- габа, в цялото си огромно величие, стоеше до кръста в бавното ледено течение, облечена в пищна бяла роба. Край нея стоеше по-дребна и по-слаба жена с посивели коси, която беше гола. Водата й стигаше вече до гърдите и в този момент Мама Магаба я потапяше под повърхността — многократно, може би поне десетина пъти. В това време присъстващите продължаваха да пеят. Нямаше как да не си помисля колко шокиращо и неуютно би било да бъдеш потапян по този начин в ледената вода, и то не само да те потапят под повърхността бързо и после да изскачаш, а да те държат известно време под водата, после да те пускат да си поемеш въздух и пак да те натискат надолу. Макар че подходът е различен от танца на транса при бушмените сан, именно подобен физически стрес може да предизвиква променени състояния на съзнанието. Когато инициираната жена излезе от реката, други се втурнаха да я завият с дебело одеяло. Първоначално трепереше, но съвсем скоро престана. Като общо изглеждаше в доста Добра форма, като се има предвид изпитанието, през което току-що беше преминала, и радостно се присъедини към останалите, за да гледа церемонията с брат й. Той се съблече по бельо, оголвайки мършавото си тяло, и влезе във водата с Мама Магаба. Присъстващите продължиха да пеят и да напяват, като пляскаха ритмично с ръце. Отново се започнаха потапянията - десет, може би двайсет пъти. Спрях да броя. След това двамата излязоха от реката и инициираният, подобно на сестра си, беше увит в одеяло. Първоначално изглеждаше съвсем добре. Усмихваше се и говореше тихо, но постепенно поведението му се промени, чертите му се отпуснаха и в очите му се появи далечен и нефокусиран поглед. Всички тръгнахме обратно към първата колиба, която бяхме подминали на идване. Състоянието на инициирания се влоши. Когато се приближи към огъня, крайниците и тялото му внезапно загубиха силите си и той тежко се отпусна на земята. Другите го повдигнаха и се опитаха да го задържат прав, но човекът изглеждаше все едно няма нито кости, нито мускули. Не разбрах, че умира, тъй като в този момент със сигурност беше жив, но очите му бяха широко отворени и имаха див поглед. Изглеждаше много уплашен, все едно беше видял нещо, което го беше ужасило. Отново падна и загуби съзнание. Бока го натовари в ремаркето на пикапа си, за да го закара в болницата, но вече беше късно. Може би беше получил инфаркт вследствие от стреса и студа, но когато попитахме Мама Магаба за случилото се, тя ни каза, че всички, включително самият иницииран, очаквали това и че било добра смърт, когато човек премине в света на духовете по време на подобна церемония. Когато я попитах защо тази смърт е била очаквана, тя ми обясни, че предната нощ, когато всички се били събрали в колибата край реката, те били посетени от могъщи свръхестествени същества, които тя нарече „речните хора“. Описа ги като много високи, с тъмна кожа и златни коси, и каза - все едно излагаше сигурни факти, - че живеят в дълбините на големите реки, но могат да излизат от тях и да се движат сред обикновените смъртни на сушата - понякога да вършат добрини, друг път злини. Последната нощ те се появили от дълбините, съпровождани от процесия от змии и речни животни, влезли в колибата, като водата още се стичала по лъщящите им тела, и поискали душата на инициирания.

Загадката на речните хора

По-късно имах възможността да задълбая в проблема. На езиците на нгуни традиционното име на загадъчните речни хора е abantubomlambo. За тях се говори с половин уста едновременно като за добронамерени и злонамерени, като никой не може да предвиди какви точно ще бъдат. Те могат да приемат образа както на странни на вид човешки същества, така и на змии.16 Може би тази териантропична двойственост е причината те винаги да се асоциират с гигантските водни змии, наричани ichanti, за които се твърди, че живеят заедно с тях в подводния отвъден свят,17 и към които няколко изследователи са се обърнали като възможно обяснение на скалните рисунки на бушмените сан в Драконовите планини, също изобразяващи змии.18 Нещо, което е особено важно с оглед хилядолетната шаМанска тема на бушмените сан, е, че загадъчните ichanti са „майстори на преобразя- ването“ и могат да променят формата си с хипнотична бързина: „Ichanti могат да приемат вида на почти всичко от змия до коза и да се превърнат от желязна верига в перо и после в пчелна пита“.19 Интервюирани през 20-те години на XX в., лечители кхоса разказали за начина, по който възприемали тези очевидни произволни трансформации:

„Те уподобиха променящите се с голяма скорост форми, които наблюдава- ха в калейдоскопа, на ichanti. Може би поради тези бързи трансформации те вярват, че ichanti притежават способността да хипнотизират хората“.20
През 1931 г. антропологът Дж. X. Сога първи отбелязал, че разказите за ichanti - които Той нарича „водни духове“ - звучат съвсем като халюцинации.21 И наистина, благодарение на всичко, което вече знаем, днес можем да кажем доста повече по въпроса. Описанията на старейшините на кхоса, говорещи за бързо променящи се геометрични форми, примесени с иконични образи, силно напомнят на процеса на халюцинациране, който образува сърцевината на невропсихологическия модел за скалното и пещерно изкуство. Антропологическите съобщения допълнително подсилват подозрението за халюцинационния произход на ichanti и речните хора (които понякога също са змии), с които неизменно се свързват:

„През периода на своята инициация гадателите от много групи нгуни пъ- туват, насън и по време на транс, до подводни светове в реки, където се сре- щат с голям подводен змей, ixanti [ichanti], заобиколен от змии, които са свър- зани пряко с духовете на предците. От инициираните се изисква да уловят една или повече от тези змии... В този свят могат да бъдат срещнати и други прародителски същества, известни като „речните хора“, abantubomlambo...“.22

Антрополозите са уловили още едно ниво в този пъзел - самите шамани нгуни често са асоциирани със змии: „Смята се, че те могат да контролират змиите, а в някои случаи дори да се превръщат в такива същества“.23 Изглежда, че в случая с този комплекс от вярвания, свързани със съще- ства-духове, отвъдни светове и териантропични трансформации, в крайна сметка сме се оказали на позната територия сред халюцинациите. Както видяхме в предходните глави, дори подводната тема се явява като доста стандартно шаманско странстване навсякъде по света и се свързва с образите на кладенци, фунии, вихри и водовъртежи.24 Именно по тази причина Дейвид Люис-Уилямс не желае да помести насочващите в тази посока спирални и водовъртежни мотиви, които се срещат в скалното и пещерното изкуство, в общата категория на ентоптичните феномени, а предпочита да ги разглежда - заедно с разказите да пребиваване под земята или под водата— като част от потока халюцинации на прага на най-дълбоките стадии на транса.25 Освен това той изтъква, че хората от Западния свят са склонни да използват думи като „фунии“, „конуси“ и „съдове“, за да опишат завихря- нето.26 В други култури същият неврологичен феномен често се изживява като навлизане в подземен тунел, пълен с бушуваща вода,

„ ... което може би се дължи на тътена и шума, които могат да бъдат чути в някои променени състояния на съзнанието... Когато инуитите живеят на леда, пътят към отвъдния свят минава през морето: „Той почти се плъзга, все едно пада през тръба“ (Рамусен, 1929, с. 124). Дупката, през която се движи един шаман на самоедите тагви, води до река, където има течения, движещи се в противоположни посоки. Лесно можем да умножим примерите за специфично културни интерпретации на тази универсална и предопределена от нашето съзнание халюцинация за пътуване под земята или под водата“.27

Едва ли трябва да се изненадваме, че Южна Африка е едно от мес- тата, където подобни примери могат да бъдат умножени. Съвременните антропологически изследвания сред бушмените Ju/'hoansi (IKung) в Калахари са събрали разкази на няколко шамани, които описват пъту- вания под водата и надолу в дълбините на земята паралелно със задъл- бочаването на транса.28 По същия начин знаем от документите на Блийк и Лойд, че през XIX в. информаторите от бушмените сан от Капската провинция

„разказваха за шамани, които влизали в „кладенец“, където водата била „жива“; там те улавяли халюцинираното !khwa-ka хого, животното на дъжда, което убивали, така че кръвта и млякото му да завалят като дъжд. Каген, бо- жеството вълшебник на бушмените сан, който самият е шаман, се гмурвал в кладенци по време на транс“.29

А на дъното на кладенците живеели огромни змии, на свой ред са въз- приемани понякога като животни на дъжда, които племената нгуни наричат ichanti и които споделят своя отвъден свят под водата с народ от духове, наричани abantubomlambo - речните хора. Те били халюцинирани образи и все пак можели да изплуват от дълбините със стичаща се от дългите им коси вода, да крачат по речните брегове със свита от водни змии и да крадат душите на хората. 

Осем важни аномалии 

След като си тръгнах от р. Гамтоос, последният етап от моето изследователско пътуване в Южна Африка през април 2004 г. ме преведе през скалистите Драконови планини, където има хиляди и хиляди скални рисунки на сан - а сред тях и голямо брой с изображения на гигантски змии, които учените свързват с ichanti?0 Отново етнографията предоставя една от основателните причини за това. През XIX в. художникът Джордж Уилям Стоу няколко пъти показал на оцелелите бушмени сан своите великолепни репродукции на скалните им рисунки. На една от тях се вижда огромна рогата змия, която се плъзга през лицето на скалата. Една възрастна жена от племето на бушмените сан, на име Коу’ке, веднага я познала и заявила, че по времето на нейните прадеди подобни огромни и могъщи змии „живеели в реките“.31 Тъй като знаем, че „да живееш в реките“, е една от обичайните подводни метафори за транс, това било все едно да каже, че рогатите змии били създания на транса - както са и ichanti, другите обитатели на реките. Само че това не беше единствената причина да искам да видя тези изображения. Моите собствени халюцинирани срещи с гигантски змии - когато бях под влиянието на амазонския халюциноген аяхуаска - ме бяха оставили със странното убеждение, че подобни явявания са някак си нещо много повече от халюцинации - че е възможно едва ли не, както твърдят шаманите, да съм срещнал някакъв вид интелигенти духовни същества, които са общували с мен. Много добре съзнавам, че подобни идеи звучат наистина безумно в научната общност на XXI в., която знае (или поне си мисли, че знае) много за химията на мозъка. Но според мен за нашите праисторически прадеди, които не са имали подобна перспектива, усещането за абсолютна, гладка и непробиваема реалност, обграждащо силните халюцинации в състояние на дълбок транс, е било напълно убедително - и напълно в състояние да ги накара да вярват в съществуването на свръхестествено измерение, населено от безтелесни и променящи формата си същества. Тъй като човешката природа е такава, струва ми се буквално неизбежно хора, които са изпадали в транс (независимо от средствата за постигането му) и които са имали подобни силни, дълбоки и твърде неразбрани преживявания, да искат да говорят за тях. Нашите прадеди са имали същото любопитство и същата способност да се учудват като нас. Би трябвало да са имали огромно желание да опишат невероятните неща, които са видели, да ги обсъдят с другите, които са имали подобни преживявания, и да се опитат да ги осмислят. Така в хода на поколенията са превърнали своите видения за отвъдния свят в развита и общоприета митология.32 По същата логика смятам за оправдано някои хора в някои култури да са поискали да нарисуват или издраскат своите видения на трайна повърхност - може би дори по стените и таваните на скални заслони и пещери. Съответно отново не мога да се съглася с критиците на Люис-Уилямс - Пол Бан и Патриша Хелвенстън (автори на статията в „Кембридж Аркеолоджикъл Джьрнъл“), — когато описват идеята за „скалното изкуство като породено от видения и халюцинации“ като „изумително хрумване“.33 Човешкият род има много древни, много дълбоки и много сложни връзки с растителните халюциногени (вж. 21 и 22 глава). Като се има предвид тази дълга история, изобщо не е „изумително“, а напротив, може да се очаква, че на различни места по широкия свят ще съществува вдъхновено от транса скално и пещерно изкуство — и че част от него ще бъде много древно.

„Тази възможност - коментира археологът Дейвид Пиърс по повод крити- ките на Бан и Хелвенстън - е изумителна единствено според едно характерно за XXI в. виждане, което не цени особено по-малко рационалните аспекти на съзнанието и категорично осъжда употребата на променящи съзнанието суб- станции. Един кратък преглед на световната етнография би разкрил дълъг списък от култури, които ценят и култивират същите тези състояния на съзнанието. Съмнявам се, че те биха счели за „изумително“ предположението, че някакво скално изкуство е било свързано с променени състояния на съзнанието.“34

Съответно колкото повече задълбавах в различните съперничещи си теории и аргументи и колкото по-внимателно разглеждах алтернативните гледни точки, генерирани и захвърлени от един век изследвания, толкова по-сигурен бях, че Люис-Уилямс е прав по отношение на това, че скалното изкуство на бушмените сан в Южна Африка и пещерното изкуство на къс- нопалеолитна Европа е било вдъхновено от преживяванията на шамани в дълбоко променени състояния на съзнанието. И наистина, благодарение на запазените етнографски сведения много учени вече смятат това за най-прав- доподобното обяснение на изкуството на бушмените сан. Що се отнася до пещерните художници от Късния палеолит, никога не бихме могли да сме сигурни, тъй като не разполагаме с никакви етнографски данни от това време. При все това е факт, че изкуството, което са ни оставили, повдига много от същите въпроси като това на бушмените и че всяка теория, която претендира да може да обясни силните и на пръв поглед много различни образи на двете места, трябва да бъде в състояние да обясни също така и най-очевид- ните и аномални сходства. Както видяхме в 5 глава, те са следните: 1. Териантропите.
2. Химерите — хибридни животни, в които се смесват черти на два или повече различни вида. 3. Чудовищата - странни, фантастични или често силно изкривени създания.
4. Честата поява на абстрактни и геометрични мотиви и повтарящите се ком- бинации между тях и напълно иконични фигури.
5. Начинът, по който и двете системи третират скалната повърхност все едно е пропусклив воал или мембрана, зад която се намират скрити светове.
6. Многократното наслагване на нови изображения върху по-стари.
7. Отсъствието на линия на терена или хоризонта и неспазването на относи- телния мащаб.
8. Странните фигури на „ранени мъже“, прободени от много стрели или копия.

Обяснения с невропсиходогическия модел

В предходните глави видяхме, че фигурите от изброените по-горе категории 1,2 и 3 заемат важно място в най-древното скално изкуство в Европа и Африка.35 Това трябва да е важно, тъй като в нормално будно състояние за нас, хората, не е свойствено (нито пък е било в миналото) да се сблъскваме с териантропи, химери или чудовища. Следователно е твърде невероятно ежедневните ни преживявания да са вдъхновили натоварените с емоции изображения на подобни същества, достигнали до нас от праисторията. Възможно ли е простият отговор да се крие в креативното въображение на отделните художници, което твори без помощ отвън? Може би, но и в този случай ще трябва да обясним защо вроденият талант се изявява все в едни и същи странни формули - хора-зверове, хибридни животни и чудати страшилища - и защо това се прави от първия момент, в който хората са започнали да създават изкуство.

Разбира се, можем да привлечем Юнгиан- ски концепции като например колективното несъзнавано, които да обяснят тези общи образи, но пък самите тези концепции изискват допълнителни обяснения. Какво в крайна сметка е колективното несъзнавано? Дали неговото съществуване някога е било доказано по удовлетворителен начин? Как функционира? Откъде и как е получило своя запас от общи образи? И дали в същността си то не е описание на загадка, която трябва да бъде решена, а не решение на загадката? Изобщо не отхвърлям идеята за колективното несъзнавано, но не смятам за нужно да използвам феномен, който сам по себе си е проблематичен и необяснен, за да разбера категоричното присъствие на териантропи, химери и чудовища в пещерното изкуство на къснопалеолитна Европа и скалното изкуство на Южна Африка. Що се отнася до последното, струва си да повторим това, което вече знаем от етнографията - че много от необикновените рисувани и грави- рани изображения са били вдъхновени от халюцинациите на шаманите на бушмените сан (които са били и художниците) и изобразяват техните видения за срещи и трансформации в света на духовете, където според техните вярвания можели да пътуват в образа на животни.36 Но подобни сложни халюцинирани преживявания не са характерни единствено за шаманите сан. Вече знаем, че те са глобален феномен на променените състояния на съзнанието. И макар да не сме в състояние да проведем истински интервюта с хора от Късния палеолит, можем да бъдем почти толкова сигурни, че някои от тях са имали халюцинации, колкото сме сигурни, че са яли и пили. В III част ще видим точно колко универсални са били подобни срещи през цялата човешка история и колко често са включвали териантропи, химери и чудовища. Следователно не трябва да се изненадваме, че териантропите, химерите и чудовищата играят толкова важна роля в изкуството на пещерите. Макар и в по-малки мащаби, моите собствени преживявания потвърждават това. Виждал съм териантропите, химерите и чудовищата, които са изобразени в скалното изкуство на бушмените сан - изкуство, за което знам, че възпроизвежда виденията на халюциниращите шамани. И както разказах в 3 глава, под влиянието на аяхуаска се озовах в присъствието на изключително убедителен и изненадващ териантроп, видях пеперуда да се превръща в змия, а змия — в ягуар, и бях принуден да се изправя срещу чудовищни дракони и огромни насекоми с хуманоидни черти. Следователно без никакво колебание се присъединявам към мнението на Дейвид Люис- Уилямс, че е много вероятно вдъхновението за териантропите, химерите и чудовищата в пещерното изкуство на къснопалеолитна Европа да е дошло от подобни преживявания в състояние на транс. Това, което прави всичко още по-вероятно, са повтарящите се комбинации от абстрактни и геометрични „знаци“ с иконични фигури - нещо, което сме документирали навсякъде в изкуството на бушмените сан и от самото начало до края на историята на пещерното изкуство в Европа (категория 4 в списъка по-горе). Както е и при първите три категории, невропсихологи- ческият модел на Дейвид Люис-Уилямс наистина предлага единственото логично, кохерентно и вътрешно последователно самостоятелно решение на „упорито съпротивляващата се“ загадка на тези знаци.37 Това са изображения на ентоптични феномени, които хората виждат в състояние на транс. Тезата, че те са универсални, тъй като се контролират от структурата на човешката нервна система, е изключително добре обоснована. Същото важи и за категории 5, 6 и 7 и отново читателят имаше възможността да се запознае с всички доказателства в предходните глави. Защо скалната повърхност е инкорпорирана по толкова динамичен начин в рисунките, че изглежда като прозрачен воал между този и онзи свят. Защо изображенията отново и отново се наслагват едно върху друго? Защо на художниците не им е пукало за мащаба и не са ни дали линия на терена или хоризонта, така че фигурите им често изглеждат все едно се носят „аб- страктно“ в пространството? Там, където другите опити да се даде обяснение започват да запъват, невропсихологическият модел предлага прост сценарий, който дава смислени отговори и на трите въпроса:

• първо, художниците са изпадали в променени състояния на съзнанието в пещерите и скалните заслони (посредством водещи до транс танци в Южна Африка; вероятно чрез поглъщане на Psilocybe semilanceata или други съдържащи псилоцибин гъби в къснопалеолитна Европа, въпреки че и тук не можем да изключим някаква форма на танц на транса или други физически техники за промяна на съзнанието); 

• второ, те са преминавали през халюцинации, които са виждали да се по- явяват изотзад стените и таваните на пещерите и скалните заслони - все едно наистина проникват в този свят през скален воал или мембрана - като много често първото застъпвало второто или се „носело“ в пространството без някакъв определен мащаб и разположение;


• трето, след преминаването на състоянието на транс, художниците се по- свещавали на възпроизвеждането на основните мотиви от виденията ви на местата, където ги били видели на стените на пещерите и скалните за- слони, като по този начин „фиксирали“ или запаметявали тези места като портали към света на духовете.

Не е задължително да се е случвало точно така, но подобен общ сцена- рий наистина предоставя правдоподобно обяснение за нещо, което иначе е изключително озадачаващо и на практика с необясними характерис- тики на скалното и пещерното изкуство в Южна Африка и къснопале- олитна Европа. Когато си спомним, че тази сила да обяснява идва от съ- щия модел, който вече е разрешил други „неподатливи“ загадки на тези изкуства - териантропите, химерите, чудовищата, геометрията, - става все по-очевидно колко ценен ключ към своето минало сме получили от Дейвид Люис-Уилямс. И наистина, от списъка с осем основни аномалии, които свързват скалното изкуство на Южна Африка и пещерното изкуство в къснопалеолитна Европа, неговият невропсихологически ключ вече е доказал способността си да отключи първите седем. Осмата е фигурата на „ранения мъж“ — която всяка теория, която претендира да е повече или по-малко права, без съм- нение също трябва да обясни. Има и девета аномалия, Която трябва да раз- гледаме, но тя е ограничена само до европейското изкуство: защо толкова много от великолепните рисувани и гравирани изображения се откриват в много дълбоки и много тъмни пещери, където могат да бъда достигнати само с цената на много усилия и да бъдат видени единствено на изкуствена светлина? Една от най-привлекателните черти на невропсихологическия модел е способността му да навежда на отговори на нерешени въпроси и - както ще видим в 10 глава - той има отговори и за тези две последни аномалии. Но една също толкова важна проверка на неговата истинност е начинът, по който той отново и отново доказва полезността си и силата си да обяснява, когато се изправим пред почти всяко пано на скалното или пещерното изкуство, принадлежащи на южноафриканските и европейските праисторически традиции. В случая с Южна Африка благодарение на етнографията често изпитваме и допълнително удовлетворение от сигурността, че обяснението е вярно. Това ме осени, докато продължавах пътуването си през Драконовите планини, след като бях станал свидетел на странните събития на брега на р. Гамтоос.

Разрешаване на загадките на Дългото пано и Змийската скала

В Главните пещери (които не са истински пещери, а поредица от големи скални заслони) в съвременния природен резерват Замъка на гиганта в сърцето на Драконовите планини, имах възможността да прекарам няколко часа в изучаването на една необикновена композиция с дължина повече от 5 метра, кръстена без особено въображение Дългото пано. Двете централни фигури, които господстват над цялата композиция, вече бяха описани на- кратко в 4 глава. Това са териантропи с човешки крака, задни части и ръце и глави на планински антилопи редунки. Фигурата вдясно допълнително е обвита от извивките на гигантски змии, които при по-внимателно вглеждане се оказват и двете хибридни фигури - химери с тела на змии и глави отново на антилопи редунка (едната дори с рога). Фигурата вляво не е така натова- рена, но има два подобни на пера издатъка, които излизат от средата на гърба й. Междувременно на около метър по-вляво и малко по-високо на скалната повърхност е разположена още една впечатляваща химера - този път анти- лопа/котка с опашката и петнистата кожа на леопард, но със задни крака на антилопа кана. Допълнителен интерес представляват малките точки, всяка от които се издава леко извън очертанията на тялото, нарисувани в редица по гърба на животното и надолу по част от опашката му.

Териантропи от Замъка на гиганта. Отбележете змията с глава на антилопа, увила се около горната част на тялото на дясната фигура.

На земята на няколко метра вдясно от Дългото пано има голяма, дебела и назъбена скална плоча — Змийската скала, — която тежи вероятно няколко тона. Паднала е в древността, след като се е откъснала от тавана. В някакъв момент след това, може би когато е било рисувано Дългото пано, шаманите на бушмените сан дошли тук и я покрили със сложна поредица изображения с червена охра, включително на две змии. Първата, която има глава и уши на антилопа и кърви обилно от носа, изглежда все едно се появява от пукнатина в скалната повърхност. Виси с главата надолу и пръска кръв от носа върху претрупана и трудна композиция непосредствено отдолу, в която основно място заема втората змия. Последната не е хибридна и е стопроцентова змия от главата до опашката, но също кърви от носа. Нагънала се е на четири големи и дебели извивки около странно абстрактна човешка фигура с неестествено удължени тяло и крака. Още няколко подобни изтънени и разтеглени човешки фигури се „носят“ наоколо.

Хибрид между котка и антилопа кана

.Змийската скала“, цялата сцена

Без невропсихологическата теория и тласъка, получен от етнографията на сан, как бихме могли някога да се надяваме да обясним някое от тези загадъчни изображения? След като сме въоръжени с тези инструменти обаче, рисунките започват веднага да ни разказват за състояния на транс. Двата териантропа от Дългото пано са шамани, преобразяващи се в ан- тилопи редунка и пътуващи в света на духовете. Излизащите от гърба на единия пера биха могли да свидетелстват за допълнително ниво на транс- формация в птица или в един от видовете крилати териантропи, които често биват изобразявани в скалното изкуство на бушмените сан и които съчетават черти на птици и антилопи. Изследователите ги наричат „алити“, „антилопи на транса“ или „летящи антилопи“.38 Подобно на всички други неземни същества в тези рисунки, такива необикновени хибриди могат да бъдат видени, разбира се, само като халюцинации.

„Змийската скала“, детайл

Двете змии с глави на антилопи, увити около торса на другия териантроп също са химерични, което е твърде характерно за транса. От значение е и че едната от двете има рога, тъй като през XIX в. старата бушменка сан коментирала именно репродукция на рогата змия от друг скален заслон и казала, че по времето на нейните прадеди такива огромни и могъщи змии „живели в реките“ — твърдо установена метафора за транс. Нейната реакция естествено ни напомня за загадъчните змии ichanti в синкретичната традиция на нгуни и бушмените сан, за които също се твърди, че живеят в реките, и които със сигурност са продукти на преживявания по време на транс.39 Тъй като от цитираните по-рано антропологически изследвания знаем, че инициираните в тази традиция хора трябвало да извършат нещо като лов на видения в царството на ichanti и от тях се очаквало да „уловят една или повече от тези змии“,40 трябва да вземем предвид възможността тук да е изобразена именно някаква подобна експедиция и че преобразяващият се шаман е уловил увиващите се около тялото му змии (точно както шаманите от други традиции на бушмените сан улавят животни на дъжда в света на духовете).

„Антилопа на транса" в полет

Химеричното същество, хибрид между антилопа и котка, което се намира в лявата част на Дългото пано, би било твърде неразбираемо без невропсихологическия модел, но изглежда напълно смислено, когато си спомним, че подобни хибриди често могат да бъдат срещнати в света на халюцинациите. Дори и точките по гърба и надолу по опашката му са „нереалистични“ и както вече видяхме, се издават извън очертанията на тялото на животното. Може да се формулира едно плодотворно пред- положение, че те произлизат от някакъв ентоптичен мотив, в случая смесен от художника с тялото на една напълно йконична фигура. Още повече че, както изтъква Дейвид Люис-Уилямс, етнографията загатва, как е могла да бъде създадена тази комбинация от халюцинирани образи в културата на бушмените сан:

„Гръбнакът е разглеждан като важна част от човешката анатомия, тъй като именно по него се движи свръхестествената сила от стомаха към главата, къ- дето избухва и изстрелва шамана в света на духовете. Освен това понякога котките са разглеждани като злонамерени шамани в животински образ. Сле- дователно тази рисунка вероятно изобразява шаман, който се преобразява в котка, а точките показват, че той е изпълнен със свръхестествени сили“.41

Ако се обърнем към Змийската скала, вдясно от Дългото пано, ще ви- дим, че змията с глава на антилопа, която виси над другите фигури, кърви от носа. Това отново е сигурен знак, че тук е изобразен шаман в транс, в случая преобразил се в химерично същество. Втората змия на Змийската скала също кърви от носа, отново символизирайки участието на шамани, а невропсихологическите проучвания навеждат на мисълта, че изтъняването на човешката фигура, около която се е увила, е интерпретация на телесните усещания за удължаване, които са нещо обичайно по време на транс.42

                                                               

Детайл от картина на перуанския шаман Пабло Амаринго, изобразяваща предизвикани от аяхуаската видения

Но защо тази втора змия изобщо се е увила около човека? Можем само да гадаем по-дълбокия смисъл, който художникът е вло- жил в този силен символ, но на мен ми напомня за речните хора, които понякога са змии, и за шаманите, които се преобразяват на змии, за да проникнат в тяхното царство. Освен това от личен опит мога да заявя, че човек наистина може да види подобни неща по време на транс. Може би читателят ще си спомни от 3 глава, че по време на един от моите сеанси с аяхуаска златна змия се уви около долната част на левия ми крак и се изправи, за да ме разгледа. Както се оказа, докато следвах пътя на натрапчивото и хипнотизиращо изкуство на бушмените сан сред скалистите върхове и стръмните долини на Драконовите планини, внезапно се озовах на много познат неземен терен.


Контрабандисти и рейнджъри


И ако змиите се чувстват у дома си в подводните и подземни светове на транса, то е много вероятно т.нар. „антилопи на транса“, които бяха упоменати по-горе, символизират обратните усещания на издигане във въздуха и стремителен полет - без оковите на гравитацията или ограничения във височината, — които обикновено съпътстват променените състояния на съзнанието. На 50 километра северозападно от Главните пещери, по-навътре в скалистата твърдина на Драконовите планини, могат да бъдат видени голям брой от тези неправдоподобни същества - напълно развити и в полет. Те са нарисувани по стените на Кръстопътния заслон, високо нагоре по склона на една долина близо до входа на недостъпното и красиво дефиле Дидима. След като напуснете уютния комфорт на лагера Дидима, трябва да шофирате 40 минути и след това да ходите още три часа, за да стигнете до Кръстопътния заслон - като, разбира се, през цялото време предполагате, че вашият водач знае къде се намира Кръстопътния заслон. От друга страна^ ако вашият водач никога през живота си не е ходил до Кръстопътния заслон, но е забравил да ви го каже, можете да се насладите на живопис- ната и на места доста напрегната разходка сред планинската природа, преди той най-накрая да си признае, че се е загубил. След това единственото смислено нещо, което можете да направите, преди да се е мръкнало, е да извървите целия път обратно. Вторият ни опит на следващата сутрин беше по-успешен. Голям пикап с двойно предаване ни закара чак до една станция на рейнджърите, на няколко километра от пътя, където граничарите устройват засади на контрабандистите, които прекарват през планините магарешки кервани с марихуана от съседно Лесото. Тук се срещнахме с нашия водач - висок мъж без предни зъби и с дръжката на автоматичен пистолет, стърчаща от колана на панталона му. Въпреки че приличаше повече на контрабандист, отколкото на рейнджьр, той много добре знаеше как да намери Кръстопътния заслон и ни поведе към него с доста добро темпо. Първоначално маршрутът ни се спускаше по лек склон под станцията на рейнжърите, после ни преведе през по-обработени земи и накрая ни изведе на брега на реката, чиито води бяха плитки, но широки. На отсрещния бряг и на около 200 метра надолу по течението, вляво от нас, видяхме малка изолирана традиционна ферма, очевидно изоставена, която се състоеше от около шест колиби със сламени покриви. Обрамчен от издигащите се в далечината назъбени планини, пейзажът беше зелен и тучен във всички посоки докъдето стигаше погледът. Свалихме обувките си, за ад прекосим водата, която беше кристално прозрачна и леденостудена. На другия бряг завихме надясно, т.е. нагоре по течението - в обратна на селището посока, — и известно време вървяхме в тишина по едва забележима пътека сред все по-високи и гъсти трева, които се издигаха над главите ни. Когато излизахме на просеки и оголени участъци, можех да видя, че сме навлезли в много широка и дълбока долина. В дъното на долината, маркирана от плътни ивици дървета по двата бряга, течеше реката, която бяхме пресекли по- рано. Не искам да правя пресилени сравнения, но планините на Франко- Кан- табрия с техните изумителни рисувани пещери и Драконовите планини с техните невероятни рисувани скални заслони наистина имат много поразителни прилики. Има ги същите драматични върхове и отвесни скални стени с петна от лишеи. Има ги същите стръмни зелени долини, същите искрящи ливади и ниски гористи хълмове, същият свеж чист въздух. 06- хващате странно усещане, когато си пътувал в единия район и съвсем скоро след това посетиш другия. Над и отвъд изненадващите сходства в двете изкуства, самите пейзажи са толкова подобни, че неизменно предизвикват силно чувство за дежавю.


Около 11 часа отново пресякохме реката близо до мястото, където доли- ната, която следвахме, се пресичаше под прав ъгъл — подобно на буква Т - от втора дълбока и широка долина. През нея също течеше река. Спрях, за да наплискам с няколко шепи от блестящата вода лицето и косата си и да получа временно облекчение от сутрешната жега. След това напълних отново манерката си и продължих след беззъбия, въоръжен и очевидно неуморим рейнджьр. Тук започнахме да се изкачваме от дъното на долината — първоначално право нагоре, където можеше да се мине по-лесно, но скоро се оказахме на стръмен склон, по който ронлива козя пътека криволичеше безкрай нагоре. След около час непрекъснати усилия стигнахме до основата на отвесни скали, които бележеха връхната точка на тази страна на долината, и продължихме покрай тях още няколкостотин метра, преди да достигнем големия надвес на Кръстопътния заслон.

Антилопа на транса" от Кръстопътния заслон

Защитената от надвеса площ беше дълга около 30 метра и дълбока на повечето места под 2 метра, но в центъра има кухина, която влизаше още няколко метра навътре. Рисунките на антилопите на транса се намират в дъното на тази централна вдлъбнатина и освен това се явяват на изолирани групи на различни места по защитената скална повърхност. Въпреки твърде непривлекателната смесица от птичи криле и големи тела на бозайници (не приличат толкова на Пегас, колкото на летящи прасета), когато бъдат погледнати отблизо, те сякаш демонстрират някаква грациозност и чар и сякаш се вият и гмуркат навън и навътре от контурите на скалата, все едно са по-леки от въздуха. Само че антилопите на транса не бяха единствената причина за целия този труд и двудневните усилия. Тук имаше още една композиция, която ме интересуваше. Дейвид Люис-Уилямс беше привлякъл вниманието ми към нея и ми беше показал прерисовки по време на посещението ми при него няколко седмици по-рано в Центъра за изследване на скалното изкуство в Йоханесбург. Рисунките на бушмените сан често са много по-малки, отколкото из- глеждат на снимка и понякога е трудно да откриеш точно определена композиция. Затова започнах систематично да оглеждам скалната стена в търсене на сцената, която ми трябваше. Беше горещо, малко след пладне, и след няколко минути свалих ризата си, за да се охладя. Точно в този момент забелязах, че наоколо има пчели — защото една от тях мързели» во се блъсна в гърдите ми, отскочи и отлетя. За разлика от европейските пчели, тези бяха много големи и приличаха на оси - с тънка талия, издута торбичка с отрова и дълги и завити жила. По-рано съм развивал много силни алергични реакции към ужилвания от пчели, но по някаква причина не се почувствах заплашен от тези огромни и опасни на вид африкански пещерни пчели. Може би, защото наех, че нося със себе си адреналинов комплект, който да използвам в случай на анафилактичен шок.


Мостът на загадките


Най-накрая, на няколко метра от далечния десен край на Кръстопътния заслон открих композицията, която търсех. Заема площ не повече от 1 ква- дратен метър. Малцината учени, които са изходили целия път дотук, за да я видят, са, общо взето, съгласни помежду си, че централният регистър из- образява група хора, които преминават по висящ въжен мост. Без съмнение изглежда, че изобразява това — поне на пръв поглед. Но опита от работата с изкуството на бушмените сан ни предупреждава, че нещата невинаги са такива, каквито изглеждат. Едно от най-глупавите и най-буквални описания на сцената, което грубо отхвърля всяка възможност да има някакъв нюанс или символизъм, е публикувано през 1978 г. от Бърт Удхаус:

Сцената на „моста“ от Кръстопътния заслон

„Има вид на мост, по който пресича оживена група воини, които се при- ближават от дясно. Срещу тях има двама млади мъже и по-възрастен еднокрак мъж, а две жени сякаш приветстват пристигането им. Едно възможно обясне- ние е, че групата ловци са бушмени, които минават по моста, за да си върнат две от техните жени, отвлечени от черните. От последните са останали само двама младежи и двама старци. Другите ги няма. Един от старците, изглежда, е паднал в състояние на опиянение под моста“.43 Само като подробност, която читателят може да провери по предложената тук рисунка, ще кажа, че предполагаемо еднокракият „старец“ всъщност има два крака — задният му крак е закрит частично от белег върху скалата.44 Това е просто пропуск и няма отношение към общото твърдение на Удхаус. Но има нещо, което е по-сериозно. Той пропуска други аспекти на сцената — а именно една втора група фигури, които сякаш се носят в празното пространство под оста, — които правят едно реалистично обяснение да изглежда твърде невероятно. Предлагам ви по-проникновения опит на Харолд Пейджър да намери смисъла на цялата композиция, датиращ от 1975 г.:

„Три „алита“ [антилопи на транса] се появяват в една много интригуваща композиция в Кръстопътния заслон. Тук са изобразени няколко мъже, които тичат по въжен мост. Изглежда, една от фигурите е паднала и може би е заги- нала. Групата отдолу може би изобразява случващото се в някакъв друг свят, където „алити“ и други митични създания приветстват новодошлия. При все това истинското значение на случващото се остава неясно“.45

Необходимо е да се направи малко уточнение - всъщност в композицията присъстват общо шест „алита“,46 а не три, плюс общо 13 човешки фигури. Това обаче не омаловажава общата правдоподобност на аргументите на Пейджър - че присъствието на дори една летяща антилопа (в един свят, където до момента не е известно някоя антилопа да се е сдобила с крила и да е полетяла) трябва да е достатъчно само по себе си да породи сериозни съмнения относно всяка натуралистична интерпретация. Освен това крилатите антилопи не са единствените елементи от ком- позицията, които изискват обяснение. Защо осем от тринайсетте мъжки фигури са итифалични - т.е. с ерекгирали пениси? Дали изобщо става въпрос за човешки фигури, като се има предвид, че лицата и главите им неизменно са особени. Понякога имат животински отсенки, а друг път не приличат - буквално — на нищо познато. Освен това, защо две от тях кървят от носа? Защо неколцина размахват метлички против мухи? Защо едната демонстрира странни линии, които излизат от юрната и задната част на главата й? Защо стоящите вляво от моста женски фигури имат ръце не с по пет, а с по четири пръста? И защо, което е най- важното в случая, „мостът“ изобщо не е мост? Внимателното вглеждане показва, че двете успоредни хоризонтални линии никъде по дължината си не са свързани от напречните щрихи - както човек би очаквал при един реалистично изобразен мост. Вместо това линиите, които окото би искало да изтълкува като напречни връзки висят поотделно от една от двете надлъжни линии, без нито една от тях да достига до отсрещната.

Някои отговори Бях много близо до композицията, а обедното слънце се отразяваше остро от повърхността на скалата и напичаше голите ми рамене. Почти не усетих как още две от големите пещерни пчели се блъснаха в гърба ми и отлетяха, без да ми сторят нищо. Мислех си, че отново съм изправен пред рисунка, което изглеждаше напълно смислена в рамките на невропсихо- логическата теория за шаманското изкуство и абсолютно безсмислена от каквато и да била друга гледна точка. Да вземем малките подробности като итифаличните мъжки фигури. Те винаги са представлявали проблем при интерпретирането на сцената на моста. В крайна сметка, ако трябва да видим тук някаква битка между племена - както са предположили някои коментатори като например Бърт Уд- хаус, - защо тогава „бойците“ и от двете страни има огромни еректирали пениси? Дали те не са неуместни в случая и - да си говорим честно - дали не биха пречили на боя? Отговорът може да дойде от изследванията на променените състояния на съзнанието, при които обектите на експериментите са разказвали за кипящ „поток от енергия..., който впоследствие се канализира и се съсредоточава в гениталиите“.47 Ето какво разказва един от участниците, след като е преминал през състояние на дълбок транс: „Енергията бушуваше в цялото ми тяло, след което внезапно се концентрира в областта на гениталиите и започна да се издига нагоре през тялото ми“.48 Друг обяснява следното: „Възбудата премина през гърдите ми и най-близкото усещане, за което се сещам, е оргазмът. Беше подобно на оргазъм в главата ми, все едно всичко беше изстискано от мен“.49 Всичко това силно напомня на свръхестествената сила (Jgi, вж. 7 и 8 глава), за която шаманите сан твърдят, че „кипва“ в коремите им по време на танца на транса, издига се по гръбнака и „избухва“ в главите им, каго ги изстрелва в отвъдния свят.50 Твърде правдопо- добно е именно едно такова кипящо усещане за сила би могло да обясни състоянието на мъжките фигури на моста.51 След това трябва да разгледаме въпроса с жените, които стоят край моста с по четири пръста на ръцете вместо обичайните пет. Читателят ще си спомни, че ръце с по четири пръста се появяват и в праисторическата скална рисунка на дъното на дълбоката и тясна Шахта на мъртвия мъж в пещерата Ласко в далечна Франция. Там, както видяхме в 4 глава, един териантроп с птича глава, правдоподобно интерпретиран от археолозите Деморест Дейвънпорт и Михаел А. Йохим като шаман по време на трансформация, също е изобразен с четири вместо с пет пръста. Тази фигура също е итифалична - което отново е в пълно съгласие с променените състояния на съзнанието, в които човек преминава през подобни преображения (всъщност това са единствените състояния на съзнанието, в които човек изживява такива трансформации!). Освен това не само подобната на птича глава и клюн, но и характерните „ръце“ с по четири пръста убедили Дейвънпорт и Йохим да издигнат своята теОрия:

„Четири е точният брой на пръстите при птиците. Заменянето на всяка чо- вешка ръка с четирипръст птичи крак представлява преднамерен и всъщност много умел замисъл от страна на художника, който е направил изображението по-птицеподобно... Хуманоидът не е нито човек, нито птица, а човек- птица...“.52

Като се има предвид, че в скалното изкуство на бушмените сан има множество изображения на хора, които се превръщат в птици,53 дали не е възможно четирипръстите крайници на жените от Кръстопътния заслон да имат същата функция — да показват, че това вече не са просто жени, а жени, които са напът да се превърнат в птици?.Със сигурност знаем, че в обществото на бушмените сан е имало и жени-шамани - както ги има и сред оцелелите бушмени Ju/’hoansi (IKung).54 Знаем също така, че ролята на жените в танца на транса (включително и на тези, които са шамани) включва ритмично пляскане с ръце.55 Независимо от това дали се трансформират в птици, или не, би трябвало да е от значение, че - както дори Удхаус е отбелязал — тези четирипръсти жени са изобразени в момент, в който пляскат - не защото приветстват идването на своите спасители (една смехотворно етноцентрична идея!), а защото пляскат ритмично по-време на танца на транса. При по- внимателно вглеждане се оказва, че една трета фигура в композицията, долу вдясно сред „алитите“ в бездната под моста, също има по четири пръста и е изобразена да пляска по подобен начин. До нея има мъжка фигура, отново итифалична, с ръце зад гърба. Ето какво казва Дейвид Люис-Уилямс за смисъла на цялата сцена:

„Двете пляскащи жени горе и третата (вероятно също женска) пляскаща фигура в долния десен ъгъл... навеждат на мисълта за танц на транса. И наис- тина, до най-долната от тези фигури присъства мъжка фигура, която е изобра- зена в характерната и недвусмислена поза на транс, с ръце зад гърба. Към това могат да бъдат добавени още две ясни индикации за изживяване на транс - кървенето от носа при две от фигурите на „моста“ и метличките за прогонване на мухите [етнографията потвърждава^ че те имат единствено ритуални функ- ч ции и се използват само по време на танците на транса].56 Също така и крила- тите антилопи, или антилопите на транса... вероятно са преобразени шамани с линиите на свръхестествена сила, които влизат или излизат от гърбовете им. И накрая дългите линии, които излизат от горната част на главата при третата фигура отляво на „моста“, вероятно изобразяват духа, който напуска тялото и се отправя на път. Всички тези характеристики са фрагменти от танца и следователно показват, че независимо какво представлява „мостът“, рисунката има връзка с шаманските танцови изпълнения на бушмените сан. Дори и да не можем да стигнем по-далеч, вече имаме достатъчно основания да поставим под въпрос изображението на въжен мост“.57

Разгадаване на моста

Но, както твърди Люис-Уилямс, има редица пътища напред. Работата на Ричард Кац с бушмените Ju/’hoansi в Калахари - чиито трансови дейности и преживявания, както вече видяхме, са напълно сравними с тези на изчезналите бушмени сан на юг, - предоставя първия набор данни, на които той се позовава. Кац, който е психиатър, помолил Ju/’hoansi да се нарисуват така, както се виждат. Тези, които никога не били изпадали в транс, нарисували прости схематични фигурки (най- горе). Но рисунките на шаманите, които редовно изпадали в транс, били съвсем различни, както показват двете долни илюстрации:

„Единият шаман нарисува няколко успоредни зигзага. Както обясни, зиг- заговидната линия с прикачени за нея крака била гръбначният му стълб. Дру- гите зигзази били тялото' му, все едно е било разкъсано на части. Друг шаман нарисува три вертикални спирали и каза, че те били тялото му“.58

Спирали и зигзази - шаман Ju/’hoansi изобразява себе си (по Katz, 1982).

В предходните глави видяхме, че подобни мотиви са характерни за състояние на транс ентоптични феномени и често се възприемат смесени или слети с напълно иконични фигури. Поради това тук искам мимоходом да спомена, че тези данни на Кац предоставят допълнително опровержение на една от атаките на Бан и Хелвенстън срещу Люис- Уилямс. Както читателят ще си спомни, двамата критици твърдят, че никакъв „предизвикан по естествен път“ транс (т.е. никакъв друг вид транс, с изключение на предизвикания от ЛСД, мескалин и псилоцибин) не е в състояние да породи прогресия от ентоптични феномени и напълно иконични халюцинации - както предвижда невропсихологическият модел. И все пак трансът, в който изпадат шаманите Ju/’hoansi са предизвикани по естествен път - единствено от изтощението по време на танца на транса, — а тук собствените им рисунки показват, че те също виждат в своите халюцинации съответната смесица от ентоптични и иконични елементи, точно както предсказва невропсихологическият модел. Не може да е случайно, че зигзаговидните - както поединично, така и в комбинации с други фигури — са токова застъпени в скалното изкуство на бушмените сан. Както видяхме в 5 глава, в Драконовите планини има едно забележително изображение на човешка фигура - с шест пръста на всяка ръка и зигзаговидни линии вместо крака и шия.59 Фигурата вдясно на показаната горе илюстрация, от Юниъндейл, несъмнено изобразява танцуващ танца на транса, тъй като композицията съдържа и характерната „пръчка на танца“. Можем да заключим само, че когато навлиза в по-дълбоки променени състояния на съзнанието танцуващият шаман възприема цялото си тяло като преобразяващо се в зигзаго- видна форма.

Превръщане в зигзаг (вдясно, RARI)

Всичко това свидетелства за присъствието на един феномен и на спе- циален вид усещания, които вече са регистрирани от невропсихологиче- ските изследвания върху западни доброволци — а именно че изпадането в променено състояние на съзнанието често е съпътствано от подчертани изменения в образа представата им за техните тела.60 Тези проучвания, отново подкрепени с много специфични скални рисунки на бушмените сан, потвърждават, че подобни „соматични халюцинации“ включват полимелия (т.е. появата на допълнителни пръсти, крака и ръце) и усещането, че твоето собствено тяло и крайниците ти - както и тези на другите - са огромни и разтеглени.61 Освен това от етнографските документи знаем, че изпадащите в транс шамани на бушмените сан говорели за растящи по тялото им косми - за което Люис-Уилямс предполага, че е интерпретация на усещането за боцкане и дискомфорт по кожата,, което често съпътстват ранните стадии на транса.62 И на последно място, но не и по значение, едно по-вни- мателно вглеждане в някои рисунки на антилопи на транса в други части на Кръстопътния заслон показва, че крилата им се състоят от успоредни линии, много подобни на успоредните кабели, поддържащи „моста“, и че от тях растат пера, които са идентични с висящите от „моста“ „косми“.

              

Скалното изкуство на бушмените сан съдържа доказателства, че при изпадане в променени състояния на съзнанието шаманите са изживявали подчертани промени в телесните си образи. 

Ако съберем всичко на едно място, Люис-Уилямс стига до заключението, че „мостът“ всъщност се състои от двама преобразени шамани, които са раздалечени, но обърнати един срещу друг. Те имат чудовищно удължени пернати или космати ръце, подобни на крилата на антилопите на транса, които са протегнали пред себе си.Трябва да си ги представим как са се хванали за ръце и от двете страни, за да образуват това, което досега си мислехме, че са носещите въжета на моста:

„Също ката и т.нар. „клинове“ на „моста“ могат да бъдат разглеждани като тела без крака и с обърнати навътре тави. При всички положения главите са обърнати в грешната посока, за да могат да функционират като глави на клинове, на които е закрепен въжен мост. Както показват рисунките на ин- форматорите на Кац, подобни радикални трансформации на човешкото тяло са напълно във възможностите на халюцинациите на бушмените сан и щедро са подкрепени от резултатите от невропсихологическите проучвания“.63

Още три пчели се блъснаха в мен бързо една след друга, без да ме ужилят. Стори ми се, че го правят нарочно и за първи път си помислих... това не е добре. Само че още не бях приключил с рисунката. Навлякох ризата си и се пъхнах под един нисък надвес встрани, откъдето пак имах добър поглед. Надявах се, че така насекомите ще възприемат присъствието ми като не толкова провокиращо.

Твърде смела аналогия


Сега вече лесно можех да разбера какво има предвид Люис-Уилямс. Централният мотив не беше просто въжен мост, а свързаните ръце на двама радикално преобразени шамани - проводници на свръхестествена енергия, които пренасят тичащите фигури над бездната. С две думи, това беше точно видът халюцинационно изображение, който група шамани, пътуващи в света на духовете, биха импровизирали, ако възникнеше нужда от мост над някаква проблемна свръхестествена опасност.

      

ферични черепи и заострени брадички

С

Лежах почти по корем край рисунката и в този момент се преместих малко по-наблизо, за да погледна предполагаемия еднокрак мъж, който подскачаше в левия край на моста. Той със сигурност имаше два крака, както и огромен пенис, но нещото, което ме привлече, беше лишеното от черти сърцевидно лице. В мен се надигна колебливото и несигурно чув- ство за нещо познато. Въпреки че нямаше косо разположени и подобни на цепки очи, то във всичко друго ми се стори много близко до лицето на ранения мъж от пещерата Пеш Мерл в Югозападна Франция, който имаше същия сферичен череп и тънка издадена брадичка. Тогава разбрах, откъде идваше усещането ми за дежавю - не толкова от връзката между фигурите от Пеш Мерл и Кръстопътния заслон, а от някаква изкривена и светкавична връзка между синапсите в мозъка ми. Дали тези две фигури не приличаха на странните „светлинни същества“ и „извънземни“ - със същите широки чела и тесни брадички, - които бях срещнал по време на предизвиканите от аяхуаската видения в Южна Америка?64 

Скици на предизвикано от аяхуаска видение в полевия бележник на автора

Знаех, че на този етап вече съм станал свръхчувствителен към различни връзки, включително такива, каквито дори предприемчиви умове като Дейвид Люис-Уилямс не са готови да направят. И така - да, фигурата на моста наистина приличаше в някаква степен на съществата, които бях халюцинирал, но от друга страна лицето й беше просто петно боя, може би нацапотено набързо, въз основа на което аз без съмнение си въобразявах твърде много. Като реших, че не е необходимо да насилвам късмета си с пчелите, го- лям брой от които, изглежда, се бяха събрали и жужаха около мястото, а и защото в Кръстопътния заслон имаше и други рисунки, които исках да видя, аз се изправих до клекнало положение. Преди да се изправя напъл- но, инстинкгивно погледнах нагоре. От ниския надвес на около метър над главата ми висеше кошер — жьлтеникавобял на цвят и с размерите на голям грейпфрут. Цялата му повърхност гъмжеше от пчели, които пулсираха и жужаха като опасни малки машинки и се движеха неуморно по един особено ужасяващ начин. Първото ми усещане беше на облекчение: Господи! Едва не пъхнах гла- вата си там! Втората ми мисъл беше: Трябва да се махна оттук! В същия този момент ме обви облак пчели и усетих болката от първото ужилване високо отдясно на лицето ми.

ГРЕЪМ ХЕНКОК СВРЪХЕСТЕСТВЕНОТО

http://you-books.com/book/G-Henkok/Sverhjestestvennoe-Bogi-i-demony-evolyuczii