До 1927 г., когато било издадено последното официалио разрешение за лов на бушмени, белите в Южна Африка съвсем законно можели да убиват бушмените сан, като убийците съхранявали части от телата им и гордо ги показвали като трофеи. Горе-долу по това време абат Брьой — „Папата на праисторията“, който господствал над изследването на европейското пещерно изкуство през по-голямата част от XX в., — направил първото от множеството си посещения в Южна Африка.1 Читателят ще си спомни случая с Бялата дама от Бранденберг, за която стана дума в 4 глава. Тогава Брьой погрешно идентифицирал голяма полихромна скална рисунка на бушмените като изображение на белокожа жена със „средиземноморски профил“. Брьой отписал по- голямата част от останалото праисторическо изкуство на сан като нищо повече от „противни малки бушменски фигурки“.2 Само че някои полихромни изображения като гореспоменатото, където щедро се използвал белия цвят, наистина събудили интереса му. Разглеждал ги като висша форма на изкуство и поради това ги приписал на предполагаеми минойски или финикийски преселници.3 На фона на този климат на автоматичен расизъм и позволен от държавата геноцид едва ли трябва да се учудваме, че до средата на XX в. културата на южните бушмени сан била изчезнала във всяко едно отношение и била представена единствено от постоянно намаляващ брой старейшини, които се били пръснали като бежанци сред кхоса, зулу, пондомисе, сото и други, говорещи банту, африкански племена, проявили готовност да им осигурят убежище. С отмирането на това последно положение изчезнал и езикът на бушмените сан, както и устната митология, която била предавана ревностно в продължение на хилядолетия. Бавно се спуснала тишина, която оставила след себе си единствено величествената панорама на скалното изкуство, на пръв поглед нямо. И все пак, както вече видяхме, тишината не била съвсем пълна. Документите на Блийк и Лойд и други етнографски записи от XIX и началото на XX в. съхранили нещо от същността на религиозната, духовната и митологичната мисъл на бушмените и оставили прозорец към изгубения отвъден свят на южните бушмени сан, отворен за всеки, който би имал желание да погледне. Но етнографските записи не са единственият подобен източник. Второ важно убежище за културата на бушмените сан, което учените тепърва започват да изследват, са поредицата синкретични съюзи, които тя успяла да образува с културите на околните говорещи банту племена. Именно тези култури предложили на последните оцелели бушмени сан своето покровителство. Направили го, защото те и техните прадеди били живели рамо до рамо с бушмените сан още откакто първите преселници банту започнали да пристигат от север в Южна Африка преди стотици и стотици години. В по-голямата си част отношенията, които си създали с автохтонните жители, били хармонични, с много взаимни влияния, а често и със смесени бракове.4 И наистина, в случая с някои племена от групата банту, например кхоса, пондомисе, тхембо и други (известни с общото име нгуни),. тези връзки станали толкова тесни, че техните езици възприели и съхранили в себе си характерните „щракащи“ звуци на говоримия език на бушмените сан. Например една шеста от думите от езика кхоса съдържа тези щракащи звуци, което навежда на мисълта за това колко голямо би могло да бъде наследството на сан в тази култура.5 Влиянието на бушмените сан било силно и сред племето сото (което не е част от групата нгуни), което почитало бушмените като изначалните и мъдри обитатели на тези земи и търсели тяхното участие в различни ритуали.6 Има съобщения за лечители сото, които остъргвали пигменти от скалните рисунки на бушмените сан, за да ги прибавят към своите лекове -тъй като се смятало, че самите пигменти имат лечебна сила.7 По същия начин дори и днес нгуни в някои отдалечени селски райони „разказват за бушмените сан отпреди много отдавна, а за някои хора се знае, че са техни потомци“.8 Освен това има податки за съществуването на тясна връзка от типа учител-ученик, при които се предават „лекове“, твърде вероятно халюциногени, между !gi:ten от бушмените сан, от една страна, и ученици нгуни, от друга. Ето какво казва Дейвид Люис- Уилямс: „Според традицията на нгуни шаманите бушмени сан давали на учениците нгуни някакво лекарство, което им позволявало да разбират езика им... След „езиковото лекарство“ шаманите давали на послушниците други лекове, които им позволявали да „виждат по-ясно в сънищата си“. По време на транса и изживяването на съновиденията шаманът и неговият ученик се отправят на дълго пътуване в света на духовете, където заедно виждат диви животни... Според нгуни някои от тези същества са чудовища, които обикновените хора не могат да видят“.9 И нгуни, и бушмените сан използват променени състояния на съзнанието, за да осъществят контакт с нещо, за което вярват, че е свят на духовете. При кхоса тази често травматична и трудна работа (която в много случаи включва обладаване от духове по време на транса) се извършва от специалисти по ритуалите, наричани igqirha- звание, което произлиза направо от !gi:xa на бушмените сан и означава „шаман“.10 Още една сфера на припокриване, която отново навежда на мисълта, че много ценни неща от културата на бушмените сан са се съхранили при нгуни, е, че шамани бушмени сан са се присъединявали за постоянно към племената нгуни като професионални молители за дъжд" - умение, за което, както знаем, ся вярвали, че се упражнява посредством изпадане в транс, преминаване в света на духовете, улавяне на „животно на дъжда“ и връщането му да бъде „заклано“ или „издоено“ в този свят, в страдащия от суша район.12 Асоциирането на дъжда с някои видове животни-духове е концепция, която присъства и в двете култури. При нгуни обаче най- често призоваваните животни на дъжда не са хибридните същества на бушмените - отчасти бивол, отчасти хипопотам, - а гигантски змии, за които се твърди, че живеят в реките. На свой ред гигантски змии се явяват и в скалното изкуство на бушмените сан, особено в планинската пустош на Драконовите планини.13 С две думи, столетията съвместен живот са довели до това, че автохтонните племена на бушмените сан са възприели някои аспекти на културата банту и на свой ред също толкова силно са повлияли на културата на преселниците банту. Имало е съществени разлики и шаманизмът на бушмените сан не е същият като шаманизма на сото и нгуни. Въпреки това сходствата са били достатъчно големи, за да позволят на шамани бушмени сан да участват често в инициационните ритуали на сото и нгуни.7 Вероятно ще се окаже невъзможно напълно да се разплете тази сложна паяжина, но от нея са изплували достатъчно общи моменти, така че учените да се почувстват в правото си да изведат някои ограничени заключения относно духовния свят на бушмените сан въз основа на известното за духовния свят на племената сото и нгуни.15 Това беше причината, поради която с радост приех предложението на един местен автор на документални филми, Бока дю Тоа, да ме запознае с една от най-влиятелните шаманки на нгуни, който живееше в района на Джефрис Бей в Южната Капска провинция. Това стана по време на проучва- телското ми пътуване в Южна Африка през април 2004 г. Оказа се, че Мама Магаба е огромна и могъща жена със смесен произход - кхоса и бушмени сан. Преди да се срещнем, бях научил, че и предстои скоро да проведе церемония за инициирането на двама духовни лечители — мъж и жена близнаци, вече прехвърлили четирийсетге и очевидно и двамата доста напреднали по пътя на шаманите. Церемонията щеше да се състои на бреговете на р. Гам- тоос, близо до град Ханки, и да продължи три дни. Помолих да ми бъде позволено да присъствам и след кратка дискусия с Бока като преводач Мама Магаба се съгласи да ме допусне да наблюдавам заключителните ритуали, които щяха да се извършат последната сутрин по изгрев слънце. Докато правех тези уговорки, нямах никаква представа, че през студената утрин край реката светът на духовете - или ако трябва да се изразя по-предпазливо, силата на вярата в света на духовете - ще ме накара да почувствам присъствието му толкова ясно и с толкова осезателна сила.
Изискването на душата
Отразявах като репортер войните в Етиопия и Сомалия през 70-те и 80-те години. Виждал съм как хора загиват, покосени от картечниците или разкъсани от минометните снаряди. Но никога по-рано не бях виждал някой да бъде убит с вярване — нито пък от нещо толкова неосезаемо като „духове“. Затова случилото се през онази сутрин на брега на Гамтоос, където станах свидетел на това как човек, прехвърлил четирийсетте, внезапно загуби живота си - по прищявката на „духовете“, както със сигурност е вярвал, - беше нещо, за което определено не бях подготвен от предходния си житейски опит. Когато пристигнахме, слънцето още не се беше появило над хоризонта, но в небето вече се разливаше перленосивата му светлина. Докато вървяхме през гъстата трева, напоена от росата, подминахме голяма сламена колиба с горящ пред нея огън. Оттам тръгнахме по тясна пътечка към реката и започнах да дочувам напяващи гласове. Продължихме да вървим и скоро вече можех да различа в далечината втора колиба, край която стояха група хора, много от които се бяха увили в шалове и одеяла срещу пронизващия студ и рядката влажна мъгла, която се стелеше над земята. Като се приближих, видях, че колибата се издига над реката и че хората наблюдаваха съсредоточено случващото се в самата река. Там Мама Ма- габа, в цялото си огромно величие, стоеше до кръста в бавното ледено течение, облечена в пищна бяла роба. Край нея стоеше по-дребна и по-слаба жена с посивели коси, която беше гола. Водата й стигаше вече до гърдите и в този момент Мама Магаба я потапяше под повърхността — многократно, може би поне десетина пъти. В това време присъстващите продължаваха да пеят. Нямаше как да не си помисля колко шокиращо и неуютно би било да бъдеш потапян по този начин в ледената вода, и то не само да те потапят под повърхността бързо и после да изскачаш, а да те държат известно време под водата, после да те пускат да си поемеш въздух и пак да те натискат надолу. Макар че подходът е различен от танца на транса при бушмените сан, именно подобен физически стрес може да предизвиква променени състояния на съзнанието. Когато инициираната жена излезе от реката, други се втурнаха да я завият с дебело одеяло. Първоначално трепереше, но съвсем скоро престана. Като общо изглеждаше в доста Добра форма, като се има предвид изпитанието, през което току-що беше преминала, и радостно се присъедини към останалите, за да гледа церемонията с брат й. Той се съблече по бельо, оголвайки мършавото си тяло, и влезе във водата с Мама Магаба. Присъстващите продължиха да пеят и да напяват, като пляскаха ритмично с ръце. Отново се започнаха потапянията - десет, може би двайсет пъти. Спрях да броя. След това двамата излязоха от реката и инициираният, подобно на сестра си, беше увит в одеяло. Първоначално изглеждаше съвсем добре. Усмихваше се и говореше тихо, но постепенно поведението му се промени, чертите му се отпуснаха и в очите му се появи далечен и нефокусиран поглед. Всички тръгнахме обратно към първата колиба, която бяхме подминали на идване. Състоянието на инициирания се влоши. Когато се приближи към огъня, крайниците и тялото му внезапно загубиха силите си и той тежко се отпусна на земята. Другите го повдигнаха и се опитаха да го задържат прав, но човекът изглеждаше все едно няма нито кости, нито мускули. Не разбрах, че умира, тъй като в този момент със сигурност беше жив, но очите му бяха широко отворени и имаха див поглед. Изглеждаше много уплашен, все едно беше видял нещо, което го беше ужасило. Отново падна и загуби съзнание. Бока го натовари в ремаркето на пикапа си, за да го закара в болницата, но вече беше късно. Може би беше получил инфаркт вследствие от стреса и студа, но когато попитахме Мама Магаба за случилото се, тя ни каза, че всички, включително самият иницииран, очаквали това и че било добра смърт, когато човек премине в света на духовете по време на подобна церемония. Когато я попитах защо тази смърт е била очаквана, тя ми обясни, че предната нощ, когато всички се били събрали в колибата край реката, те били посетени от могъщи свръхестествени същества, които тя нарече „речните хора“. Описа ги като много високи, с тъмна кожа и златни коси, и каза - все едно излагаше сигурни факти, - че живеят в дълбините на големите реки, но могат да излизат от тях и да се движат сред обикновените смъртни на сушата - понякога да вършат добрини, друг път злини. Последната нощ те се появили от дълбините, съпровождани от процесия от змии и речни животни, влезли в колибата, като водата още се стичала по лъщящите им тела, и поискали душата на инициирания.
Загадката на речните хора
По-късно имах възможността да задълбая в проблема. На езиците на нгуни традиционното име на загадъчните речни хора е abantubomlambo. За тях се говори с половин уста едновременно като за добронамерени и злонамерени, като никой не може да предвиди какви точно ще бъдат. Те могат да приемат образа както на странни на вид човешки същества, така и на змии.16 Може би тази териантропична двойственост е причината те винаги да се асоциират с гигантските водни змии, наричани ichanti, за които се твърди, че живеят заедно с тях в подводния отвъден свят,17 и към които няколко изследователи са се обърнали като възможно обяснение на скалните рисунки на бушмените сан в Драконовите планини, също изобразяващи змии.18 Нещо, което е особено важно с оглед хилядолетната шаМанска тема на бушмените сан, е, че загадъчните ichanti са „майстори на преобразя- ването“ и могат да променят формата си с хипнотична бързина: „Ichanti могат да приемат вида на почти всичко от змия до коза и да се превърнат от желязна верига в перо и после в пчелна пита“.19 Интервюирани през 20-те години на XX в., лечители кхоса разказали за начина, по който възприемали тези очевидни произволни трансформации:
„Те уподобиха променящите се с голяма скорост форми, които наблюдава- ха в калейдоскопа, на ichanti. Може би поради тези бързи трансформации те вярват, че ichanti притежават способността да хипнотизират хората“.20
През 1931 г. антропологът Дж. X. Сога първи отбелязал, че разказите за ichanti - които Той нарича „водни духове“ - звучат съвсем като халюцинации.21 И наистина, благодарение на всичко, което вече знаем, днес можем да кажем доста повече по въпроса. Описанията на старейшините на кхоса, говорещи за бързо променящи се геометрични форми, примесени с иконични образи, силно напомнят на процеса на халюцинациране, който образува сърцевината на невропсихологическия модел за скалното и пещерно изкуство. Антропологическите съобщения допълнително подсилват подозрението за халюцинационния произход на ichanti и речните хора (които понякога също са змии), с които неизменно се свързват:
„През периода на своята инициация гадателите от много групи нгуни пъ- туват, насън и по време на транс, до подводни светове в реки, където се сре- щат с голям подводен змей, ixanti [ichanti], заобиколен от змии, които са свър- зани пряко с духовете на предците. От инициираните се изисква да уловят една или повече от тези змии... В този свят могат да бъдат срещнати и други прародителски същества, известни като „речните хора“, abantubomlambo...“.22
Антрополозите са уловили още едно ниво в този пъзел - самите шамани нгуни често са асоциирани със змии: „Смята се, че те могат да контролират змиите, а в някои случаи дори да се превръщат в такива същества“.23 Изглежда, че в случая с този комплекс от вярвания, свързани със съще- ства-духове, отвъдни светове и териантропични трансформации, в крайна сметка сме се оказали на позната територия сред халюцинациите. Както видяхме в предходните глави, дори подводната тема се явява като доста стандартно шаманско странстване навсякъде по света и се свързва с образите на кладенци, фунии, вихри и водовъртежи.24 Именно по тази причина Дейвид Люис-Уилямс не желае да помести насочващите в тази посока спирални и водовъртежни мотиви, които се срещат в скалното и пещерното изкуство, в общата категория на ентоптичните феномени, а предпочита да ги разглежда - заедно с разказите да пребиваване под земята или под водата— като част от потока халюцинации на прага на най-дълбоките стадии на транса.25 Освен това той изтъква, че хората от Западния свят са склонни да използват думи като „фунии“, „конуси“ и „съдове“, за да опишат завихря- нето.26 В други култури същият неврологичен феномен често се изживява като навлизане в подземен тунел, пълен с бушуваща вода,
„ ... което може би се дължи на тътена и шума, които могат да бъдат чути в някои променени състояния на съзнанието... Когато инуитите живеят на леда, пътят към отвъдния свят минава през морето: „Той почти се плъзга, все едно пада през тръба“ (Рамусен, 1929, с. 124). Дупката, през която се движи един шаман на самоедите тагви, води до река, където има течения, движещи се в противоположни посоки. Лесно можем да умножим примерите за специфично културни интерпретации на тази универсална и предопределена от нашето съзнание халюцинация за пътуване под земята или под водата“.27
Едва ли трябва да се изненадваме, че Южна Африка е едно от мес- тата, където подобни примери могат да бъдат умножени. Съвременните антропологически изследвания сред бушмените Ju/'hoansi (IKung) в Калахари са събрали разкази на няколко шамани, които описват пъту- вания под водата и надолу в дълбините на земята паралелно със задъл- бочаването на транса.28 По същия начин знаем от документите на Блийк и Лойд, че през XIX в. информаторите от бушмените сан от Капската провинция
„разказваха за шамани, които влизали в „кладенец“, където водата била „жива“; там те улавяли халюцинираното !khwa-ka хого, животното на дъжда, което убивали, така че кръвта и млякото му да завалят като дъжд. Каген, бо- жеството вълшебник на бушмените сан, който самият е шаман, се гмурвал в кладенци по време на транс“.29
Осем важни аномалии
След като си тръгнах от р. Гамтоос, последният етап от моето изследователско пътуване в Южна Африка през април 2004 г. ме преведе през скалистите Драконови планини, където има хиляди и хиляди скални рисунки на сан - а сред тях и голямо брой с изображения на гигантски змии, които учените свързват с ichanti?0 Отново етнографията предоставя една от основателните причини за това. През XIX в. художникът Джордж Уилям Стоу няколко пъти показал на оцелелите бушмени сан своите великолепни репродукции на скалните им рисунки. На една от тях се вижда огромна рогата змия, която се плъзга през лицето на скалата. Една възрастна жена от племето на бушмените сан, на име Коу’ке, веднага я познала и заявила, че по времето на нейните прадеди подобни огромни и могъщи змии „живеели в реките“.31 Тъй като знаем, че „да живееш в реките“, е една от обичайните подводни метафори за транс, това било все едно да каже, че рогатите змии били създания на транса - както са и ichanti, другите обитатели на реките. Само че това не беше единствената причина да искам да видя тези изображения. Моите собствени халюцинирани срещи с гигантски змии - когато бях под влиянието на амазонския халюциноген аяхуаска - ме бяха оставили със странното убеждение, че подобни явявания са някак си нещо много повече от халюцинации - че е възможно едва ли не, както твърдят шаманите, да съм срещнал някакъв вид интелигенти духовни същества, които са общували с мен. Много добре съзнавам, че подобни идеи звучат наистина безумно в научната общност на XXI в., която знае (или поне си мисли, че знае) много за химията на мозъка. Но според мен за нашите праисторически прадеди, които не са имали подобна перспектива, усещането за абсолютна, гладка и непробиваема реалност, обграждащо силните халюцинации в състояние на дълбок транс, е било напълно убедително - и напълно в състояние да ги накара да вярват в съществуването на свръхестествено измерение, населено от безтелесни и променящи формата си същества. Тъй като човешката природа е такава, струва ми се буквално неизбежно хора, които са изпадали в транс (независимо от средствата за постигането му) и които са имали подобни силни, дълбоки и твърде неразбрани преживявания, да искат да говорят за тях. Нашите прадеди са имали същото любопитство и същата способност да се учудват като нас. Би трябвало да са имали огромно желание да опишат невероятните неща, които са видели, да ги обсъдят с другите, които са имали подобни преживявания, и да се опитат да ги осмислят. Така в хода на поколенията са превърнали своите видения за отвъдния свят в развита и общоприета митология.32 По същата логика смятам за оправдано някои хора в някои култури да са поискали да нарисуват или издраскат своите видения на трайна повърхност - може би дори по стените и таваните на скални заслони и пещери. Съответно отново не мога да се съглася с критиците на Люис-Уилямс - Пол Бан и Патриша Хелвенстън (автори на статията в „Кембридж Аркеолоджикъл Джьрнъл“), — когато описват идеята за „скалното изкуство като породено от видения и халюцинации“ като „изумително хрумване“.33 Човешкият род има много древни, много дълбоки и много сложни връзки с растителните халюциногени (вж. 21 и 22 глава). Като се има предвид тази дълга история, изобщо не е „изумително“, а напротив, може да се очаква, че на различни места по широкия свят ще съществува вдъхновено от транса скално и пещерно изкуство — и че част от него ще бъде много древно.
„Тази възможност - коментира археологът Дейвид Пиърс по повод крити- ките на Бан и Хелвенстън - е изумителна единствено според едно характерно за XXI в. виждане, което не цени особено по-малко рационалните аспекти на съзнанието и категорично осъжда употребата на променящи съзнанието суб- станции. Един кратък преглед на световната етнография би разкрил дълъг списък от култури, които ценят и култивират същите тези състояния на съзнанието. Съмнявам се, че те биха счели за „изумително“ предположението, че някакво скално изкуство е било свързано с променени състояния на съзнанието.“34
2. Химерите — хибридни животни, в които се смесват черти на два или повече различни вида. 3. Чудовищата - странни, фантастични или често силно изкривени създания.
4. Честата поява на абстрактни и геометрични мотиви и повтарящите се ком- бинации между тях и напълно иконични фигури.
5. Начинът, по който и двете системи третират скалната повърхност все едно е пропусклив воал или мембрана, зад която се намират скрити светове.
6. Многократното наслагване на нови изображения върху по-стари.
7. Отсъствието на линия на терена или хоризонта и неспазването на относи- телния мащаб.
8. Странните фигури на „ранени мъже“, прободени от много стрели или копия.
В предходните глави видяхме, че фигурите от изброените по-горе категории 1,2 и 3 заемат важно място в най-древното скално изкуство в Европа и Африка.35 Това трябва да е важно, тъй като в нормално будно състояние за нас, хората, не е свойствено (нито пък е било в миналото) да се сблъскваме с териантропи, химери или чудовища. Следователно е твърде невероятно ежедневните ни преживявания да са вдъхновили натоварените с емоции изображения на подобни същества, достигнали до нас от праисторията. Възможно ли е простият отговор да се крие в креативното въображение на отделните художници, което твори без помощ отвън? Може би, но и в този случай ще трябва да обясним защо вроденият талант се изявява все в едни и същи странни формули - хора-зверове, хибридни животни и чудати страшилища - и защо това се прави от първия момент, в който хората са започнали да създават изкуство.
• второ, те са преминавали през халюцинации, които са виждали да се по- явяват изотзад стените и таваните на пещерите и скалните заслони - все едно наистина проникват в този свят през скален воал или мембрана - като много често първото застъпвало второто или се „носело“ в пространството без някакъв определен мащаб и разположение;
• трето, след преминаването на състоянието на транс, художниците се по- свещавали на възпроизвеждането на основните мотиви от виденията ви на местата, където ги били видели на стените на пещерите и скалните за- слони, като по този начин „фиксирали“ или запаметявали тези места като портали към света на духовете.
Разрешаване на загадките на Дългото пано и Змийската скала
В Главните пещери (които не са истински пещери, а поредица от големи скални заслони) в съвременния природен резерват Замъка на гиганта в сърцето на Драконовите планини, имах възможността да прекарам няколко часа в изучаването на една необикновена композиция с дължина повече от 5 метра, кръстена без особено въображение Дългото пано. Двете централни фигури, които господстват над цялата композиция, вече бяха описани на- кратко в 4 глава. Това са териантропи с човешки крака, задни части и ръце и глави на планински антилопи редунки. Фигурата вдясно допълнително е обвита от извивките на гигантски змии, които при по-внимателно вглеждане се оказват и двете хибридни фигури - химери с тела на змии и глави отново на антилопи редунка (едната дори с рога). Фигурата вляво не е така натова- рена, но има два подобни на пера издатъка, които излизат от средата на гърба й. Междувременно на около метър по-вляво и малко по-високо на скалната повърхност е разположена още една впечатляваща химера - този път анти- лопа/котка с опашката и петнистата кожа на леопард, но със задни крака на антилопа кана. Допълнителен интерес представляват малките точки, всяка от които се издава леко извън очертанията на тялото, нарисувани в редица по гърба на животното и надолу по част от опашката му.
Хибрид между котка и антилопа кана |
.Змийската скала“, цялата сцена |
„Змийската скала“, детайл |
„Антилопа на транса" в полет |
Контрабандисти и рейнджъри
И ако змиите се чувстват у дома си в подводните и подземни светове на транса, то е много вероятно т.нар. „антилопи на транса“, които бяха упоменати по-горе, символизират обратните усещания на издигане във въздуха и стремителен полет - без оковите на гравитацията или ограничения във височината, — които обикновено съпътстват променените състояния на съзнанието. На 50 километра северозападно от Главните пещери, по-навътре в скалистата твърдина на Драконовите планини, могат да бъдат видени голям брой от тези неправдоподобни същества - напълно развити и в полет. Те са нарисувани по стените на Кръстопътния заслон, високо нагоре по склона на една долина близо до входа на недостъпното и красиво дефиле Дидима. След като напуснете уютния комфорт на лагера Дидима, трябва да шофирате 40 минути и след това да ходите още три часа, за да стигнете до Кръстопътния заслон - като, разбира се, през цялото време предполагате, че вашият водач знае къде се намира Кръстопътния заслон. От друга страна^ ако вашият водач никога през живота си не е ходил до Кръстопътния заслон, но е забравил да ви го каже, можете да се насладите на живопис- ната и на места доста напрегната разходка сред планинската природа, преди той най-накрая да си признае, че се е загубил. След това единственото смислено нещо, което можете да направите, преди да се е мръкнало, е да извървите целия път обратно. Вторият ни опит на следващата сутрин беше по-успешен. Голям пикап с двойно предаване ни закара чак до една станция на рейнджърите, на няколко километра от пътя, където граничарите устройват засади на контрабандистите, които прекарват през планините магарешки кервани с марихуана от съседно Лесото. Тук се срещнахме с нашия водач - висок мъж без предни зъби и с дръжката на автоматичен пистолет, стърчаща от колана на панталона му. Въпреки че приличаше повече на контрабандист, отколкото на рейнджьр, той много добре знаеше как да намери Кръстопътния заслон и ни поведе към него с доста добро темпо. Първоначално маршрутът ни се спускаше по лек склон под станцията на рейнжърите, после ни преведе през по-обработени земи и накрая ни изведе на брега на реката, чиито води бяха плитки, но широки. На отсрещния бряг и на около 200 метра надолу по течението, вляво от нас, видяхме малка изолирана традиционна ферма, очевидно изоставена, която се състоеше от около шест колиби със сламени покриви. Обрамчен от издигащите се в далечината назъбени планини, пейзажът беше зелен и тучен във всички посоки докъдето стигаше погледът. Свалихме обувките си, за ад прекосим водата, която беше кристално прозрачна и леденостудена. На другия бряг завихме надясно, т.е. нагоре по течението - в обратна на селището посока, — и известно време вървяхме в тишина по едва забележима пътека сред все по-високи и гъсти трева, които се издигаха над главите ни. Когато излизахме на просеки и оголени участъци, можех да видя, че сме навлезли в много широка и дълбока долина. В дъното на долината, маркирана от плътни ивици дървета по двата бряга, течеше реката, която бяхме пресекли по- рано. Не искам да правя пресилени сравнения, но планините на Франко- Кан- табрия с техните изумителни рисувани пещери и Драконовите планини с техните невероятни рисувани скални заслони наистина имат много поразителни прилики. Има ги същите драматични върхове и отвесни скални стени с петна от лишеи. Има ги същите стръмни зелени долини, същите искрящи ливади и ниски гористи хълмове, същият свеж чист въздух. 06- хващате странно усещане, когато си пътувал в единия район и съвсем скоро след това посетиш другия. Над и отвъд изненадващите сходства в двете изкуства, самите пейзажи са толкова подобни, че неизменно предизвикват силно чувство за дежавю.
Около 11 часа отново пресякохме реката близо до мястото, където доли- ната, която следвахме, се пресичаше под прав ъгъл — подобно на буква Т - от втора дълбока и широка долина. През нея също течеше река. Спрях, за да наплискам с няколко шепи от блестящата вода лицето и косата си и да получа временно облекчение от сутрешната жега. След това напълних отново манерката си и продължих след беззъбия, въоръжен и очевидно неуморим рейнджьр. Тук започнахме да се изкачваме от дъното на долината — първоначално право нагоре, където можеше да се мине по-лесно, но скоро се оказахме на стръмен склон, по който ронлива козя пътека криволичеше безкрай нагоре. След около час непрекъснати усилия стигнахме до основата на отвесни скали, които бележеха връхната точка на тази страна на долината, и продължихме покрай тях още няколкостотин метра, преди да достигнем големия надвес на Кръстопътния заслон.
Антилопа на транса" от Кръстопътния заслон |
Мостът на загадките
Най-накрая, на няколко метра от далечния десен край на Кръстопътния заслон открих композицията, която търсех. Заема площ не повече от 1 ква- дратен метър. Малцината учени, които са изходили целия път дотук, за да я видят, са, общо взето, съгласни помежду си, че централният регистър из- образява група хора, които преминават по висящ въжен мост. Без съмнение изглежда, че изобразява това — поне на пръв поглед. Но опита от работата с изкуството на бушмените сан ни предупреждава, че нещата невинаги са такива, каквито изглеждат. Едно от най-глупавите и най-буквални описания на сцената, което грубо отхвърля всяка възможност да има някакъв нюанс или символизъм, е публикувано през 1978 г. от Бърт Удхаус:
Сцената на „моста“ от Кръстопътния заслон |
„Три „алита“ [антилопи на транса] се появяват в една много интригуваща композиция в Кръстопътния заслон. Тук са изобразени няколко мъже, които тичат по въжен мост. Изглежда, една от фигурите е паднала и може би е заги- нала. Групата отдолу може би изобразява случващото се в някакъв друг свят, където „алити“ и други митични създания приветстват новодошлия. При все това истинското значение на случващото се остава неясно“.45
Но, както твърди Люис-Уилямс, има редица пътища напред. Работата на Ричард Кац с бушмените Ju/’hoansi в Калахари - чиито трансови дейности и преживявания, както вече видяхме, са напълно сравними с тези на изчезналите бушмени сан на юг, - предоставя първия набор данни, на които той се позовава. Кац, който е психиатър, помолил Ju/’hoansi да се нарисуват така, както се виждат. Тези, които никога не били изпадали в транс, нарисували прости схематични фигурки (най- горе). Но рисунките на шаманите, които редовно изпадали в транс, били съвсем различни, както показват двете долни илюстрации:
Превръщане в зигзаг (вдясно, RARI) |
Скалното изкуство на бушмените сан съдържа доказателства, че при изпадане в променени състояния на съзнанието шаманите са изживявали подчертани промени в телесните си образи. |
Ако съберем всичко на едно място, Люис-Уилямс стига до заключението, че „мостът“ всъщност се състои от двама преобразени шамани, които са раздалечени, но обърнати един срещу друг. Те имат чудовищно удължени пернати или космати ръце, подобни на крилата на антилопите на транса, които са протегнали пред себе си.Трябва да си ги представим как са се хванали за ръце и от двете страни, за да образуват това, което досега си мислехме, че са носещите въжета на моста:
Сега вече лесно можех да разбера какво има предвид Люис-Уилямс. Централният мотив не беше просто въжен мост, а свързаните ръце на двама радикално преобразени шамани - проводници на свръхестествена енергия, които пренасят тичащите фигури над бездната. С две думи, това беше точно видът халюцинационно изображение, който група шамани, пътуващи в света на духовете, биха импровизирали, ако възникнеше нужда от мост над някаква проблемна свръхестествена опасност.
Лежах почти по корем край рисунката и в този момент се преместих малко по-наблизо, за да погледна предполагаемия еднокрак мъж, който подскачаше в левия край на моста. Той със сигурност имаше два крака, както и огромен пенис, но нещото, което ме привлече, беше лишеното от черти сърцевидно лице. В мен се надигна колебливото и несигурно чув- ство за нещо познато. Въпреки че нямаше косо разположени и подобни на цепки очи, то във всичко друго ми се стори много близко до лицето на ранения мъж от пещерата Пеш Мерл в Югозападна Франция, който имаше същия сферичен череп и тънка издадена брадичка. Тогава разбрах, откъде идваше усещането ми за дежавю - не толкова от връзката между фигурите от Пеш Мерл и Кръстопътния заслон, а от някаква изкривена и светкавична връзка между синапсите в мозъка ми. Дали тези две фигури не приличаха на странните „светлинни същества“ и „извънземни“ - със същите широки чела и тесни брадички, - които бях срещнал по време на предизвиканите от аяхуаската видения в Южна Америка?64
Скици на предизвикано от аяхуаска видение в полевия бележник на автора |
Знаех, че на този етап вече съм станал свръхчувствителен към различни връзки, включително такива, каквито дори предприемчиви умове като Дейвид Люис-Уилямс не са готови да направят. И така - да, фигурата на моста наистина приличаше в някаква степен на съществата, които бях халюцинирал, но от друга страна лицето й беше просто петно боя, може би нацапотено набързо, въз основа на което аз без съмнение си въобразявах твърде много. Като реших, че не е необходимо да насилвам късмета си с пчелите, го- лям брой от които, изглежда, се бяха събрали и жужаха около мястото, а и защото в Кръстопътния заслон имаше и други рисунки, които исках да видя, аз се изправих до клекнало положение. Преди да се изправя напъл- но, инстинкгивно погледнах нагоре. От ниския надвес на около метър над главата ми висеше кошер — жьлтеникавобял на цвят и с размерите на голям грейпфрут. Цялата му повърхност гъмжеше от пчели, които пулсираха и жужаха като опасни малки машинки и се движеха неуморно по един особено ужасяващ начин. Първото ми усещане беше на облекчение: Господи! Едва не пъхнах гла- вата си там! Втората ми мисъл беше: Трябва да се махна оттук! В същия този момент ме обви облак пчели и усетих болката от първото ужилване високо отдясно на лицето ми.
Няма коментари:
Публикуване на коментар