Древният езотеричен символизъм на астрологичните събития

                                

Dies Natalis Solis Invicti


Денят на раждането на Непобедимото Слънце


За нас, християните, 25 декември е денят на раждането на Иисус Христос – Синът Божи, Въплъщението на Словото Божие и Второто лице на Светата Троица, изпратен да донесе спасение и помирение с Бога чрез изкупление на човешките грехове. Но тази дата е свещена за човечеството още от незапомнени времена – на 25 декември е чествано раждането на Царя Слънце, раждането на новата година, раждането на Спасителите – Въплътените Богове на древните цивилизации.


След 21 декември – Зимното Слънцестоене (на лат. Sol stat) Слънцето за около 3 дни изгрява все в една точка. Природата е затаила дъх в очакване на трансформацията, дори и времето изглежда спряло. Това за съвременните хора е един от най-парадоксалните моменти през цялата година, но за древните този преход е изпълнен с мистерия и величественост. Тъмнината тържествува над всичко живо и по време на нейния триумф настъпва светлина и от този момент денят започва да нараства, а Слънцето се „ражда“ за нов живот, за новата година. Затова 25 декември – денят, когато Слънцето започва да расте отново – е честван като Dies Natalis Solis Invicti (Денят на раждането на Непобедимото Слънце). В древните летописи е казано: „В първата минута след полунощ на 24 срещу 25 декември Небесната Дева роди Бога Сол, Младенецът Спасител, Богът на Деня.“


На 25 декември всички древните цивилизации честват раждането на своите Богове Спасители:


– Думузи (шумерски „истински син”), Дуузу (акадски), Таммуз (във Вавилон) – шумеро-акадския бог-пастир и бог на природата;


– Баал или Ваал (Бог, Владетел, Господар) – древният симитски бог, главен бог в асиро-вавилонската етнокултура, почитан във Финикия, Сирия и Палестина като гръмовержец, бог на плодородието, водите, небето и земята;


– Адонис или Адон – древният финикийски бог на ежегодно умиращата и възкръсваща Природа;


– Атунис – етруският бог, син на Великата майка Туран, почитан от етруските от 4 в. пр. Хр. като Бог на възраждащата се Природа;


– Аттис – фригийският Бог Слънце, възлюбен на Кибела;


– Озирис или Асари, Усире – египетският бог на Възраждащият се живот и на Задргробния свят;


– Хор – египетски бог на Слънцето, на небесата, син на Озирис и Изида; покровител на царската власт;


– Дионис (Бакхус, Бакх) – древногръцкият бог на умиращата и възраждаща се Природа, почитан в Древен Рим като Бакхус (Либер), в Тракия като Загрей и във Фригия като Сабазий;


– Залмоксис – легендарният предводител на тракийските гети, почитан от тях като единствен Бог;


– Телепину – древен хетски бог на плодородието и възраждащата се Природа;


– Фрейр (Фрей, Ингви) – в германо-скандинавската митология бог на Слънцето, на плодородието, господар на слънчевата светлина;


– Шан-Ди или Тян-Ди (Върховният владетел, Висшият предтеча, Небесният император) – древен китайски бог, почитан от 2 хил. пр. Хр., повелител на световния ред, създател на висшите закони и устройство на света;


– Индра (будистки Шакра) – върховен бог на индийския пантеон, цар на боговете, Бог Слънце, почитан в будизма като Шакра – Господарят на Девите;


– Кришна – древно индийско божество, осмият аватар на бог Вишну, описан в Махабхарата като инкарнация на Върховния Съзидател;


– Митра – индо-ирански и персийски бог на Слънцето, светлината и космическия ред;


Съгласно древните индийски вярвания Кришна е роден в полунощ, в първите минути на 25-я ден от месец Саварана, който съответства на нашия декември, и милиони негови почитатели честват рождеството му, украсявайки къщите си с гирлянди и поднасяйки подаръци на приятелите си. Теравада (Учението на най-старите в ордена), една от основните школи в будизма, твърди, че раждането на Сидхарта Гуатама – Буда Шакямуни – е чествано на празника Весак (Весакха), който тогава се е падал през пълнолуние на Упосата, съответстващ на декември.


Изследването на религиозните системи на древните цивилизации убедително доказва, че денят 25 декември е приеман, далечни времена преди раждането на Иисус Христос, за ден на появата на този свят на Въплътените Богове, Спасителите, Синовете на Бога. Нещо повече, всички древни богове и инкарнации на Божествения Всевишен са родени от Непорочна Дева: египетският Хор – от божествената Изида (Асет); Аттис от Фригия хиляда и триста години преди Хр. – от девицата Нана; Кришна, обоготворен от хората в Индия, деветстотин години преди Хр. е роден на 25 декември от девицата Деваки, а източната звезда се явява при раждането му; майката на Дионис (Бакхус, Бакх) – непорочната Семела умира от страх, когато Зевс се явява пред нея в цялото си великолепие; Митра от Персия, хиляда и двеста години пр. Хр., също е роден на 25 декември от девицата Анахита. Митологичните и исторически източници, както и множеството открити археологически артефакти, красноречиво говорят за култа на древните народи (особено от Изтока) към Девата-Майка на Бога Спасител. Всички древни богове и инкарнации на Божествения Всевишен са родени от Непорочна Дева.


Според традиционните представи, божествените Спасители, родени от Дева-Майка, са изобразени горе в небесата – те могат да бъдат открити в хиндуисткия зодиак, датиращ от поне 2000 г. пр. Хр., както и в египетските древни планисфери. Ако изследвате невероятния звезден атлас на Елайя Бурит Geography of the Heavens (География на Небесата), издаден през 1835 г., ще откриете Божия син-Младенец (Слънцето), „раждащ се“ в деня, когато започва новата година – 25 декември – на източния хоризонт, въздигайки се от Маре (на лат. море), оттам Мери, Мария. Образът на Девата-майка с Младенеца в ръце, възхождащ на небето, е предшестван от изгряването на блестяща звезда. В Евангелие от Матея е казано: „… и, като ги изпрати във Витлеем, каза: идете, разпитайте грижливо за Младенеца и, като Го намерите, обадете ми, за да ида и аз да Му се поклоня. Те изслушаха царя и заминаха. И ето, звездата, която бяха видели на изток, вървеше пред тях, докато дойде и се спря над мястото, дето беше Младенецът.“ (Матей, 2:8-9). Ето защо кралят на Кастилия и Леон, Алфонсо Х, наричан Алфонсо Образования или Алфонсо Астронома, възклицава: „Цялата история на Иисус е описана горе на небето още от древни времена.“


Египетският бог Хор е роден на 25 декември от Непорочната Дева Изида (Асет). Раждането на Бога Слънце Хор е предизвестено с изгряването от изток на звезда. И трима крале следват тази звезда, за да се поклонят на Младенеца. Три хиляди години преди Христа се говори за Рождество на … Бог Слънце!


През Древността Изида е чествана като принцип на плодородието в природата, под много имена и в почти всички религии. Затова е известна като богинята с хиляда имена. По-късно тя е превърната от християните в Дева Мария, тъй като Изида, която макар и майка на всичко живо на света, начело със Слънцето, според легендата е Непорочна девица. Луций Апулей, в единадесетата книга на своята творба Златното магаре, приписва на богинята следните думи за нейната сила и атрибути: „Виж, Лу­ций, аз съм пред теб, трог­на­та от тво­и­те мо­лит­ви; Аз, коя­то съм майка на При­ро­да­та, господарка на всички стихии, ца­ри­ца­ на всич­ки еле­мен­ти, изначално следствие на ве­чността, най-висшето сред бо­жес­т­ва­та, владетелка на ду­шите на мър­т­ви­те, пър­ва­та сред не­бес­ни­те творения, пър­ва­та и все­лен­с­ка суб­с­тан­ция, ед­инният и многообразен образ на самосътворилата се същ­ност; Аз, на ко­я­то са подвластни лазурните не­бе­са­, бри­зо­ве­те на мо­ре­то и ти­ши­на­та на под­зем­ни­те цар­с­т­ва и чи­я­то бо­жес­т­ве­ност ця­ла­та Вселена по­чи­та в раз­но­об­раз­на фор­ма, чрез раз­лич­ни ри­ту­а­ли и под мно­го­об­раз­ни име­на. За­то­ва фри­гий­ците, първите хора, ме на­ри­чат пессинунтска май­ка на бо­го­ве­те; изконните обитатели на Ати­ка ме назовават Ми­нер­ва Кекропска; ки­пър­ците, чиито земи се мият от морето – Ве­не­ра Па­фос­ка; лъ­ко­нос­ци­те от Крит – Ди­а­на Дик­ти­на; три­е­зич­ни­те си­ци­ли­йци – Про­зер­пи­на Сти­гийс­ка, а елевсинците – древ­на­та бо­ги­ня Це­рера. Ня­кои ме на­ри­чат също Юно­на, дру­ги – Бе­ло­на, тре­ти – Хе­ка­та, а чет­вър­ти – Рам­ну­зия. А ети­оп­ци­те, озарявани от първите лъчи на изгряващото Слънце, ариите и егип­тя­ни­те, из­кус­ни в древ­но­то уче­ние, ме почитат така както трябва, на­ри­чайки ме с ис­тин­с­ко­то ми име – царствената Изи­да.“


Християнската Непорочна Майка твърде много напомня нейния египетски прототип – богинята Изида, майката на Бога на Слънцето, чиито слова са изсечени на храма в Саис: „Плодът, принесен от мен, е Слънцето“. Въпреки че Непорочната на езичниците е свързвана с Луната, няма никакви съмнения за това, че те са разбирали нейното място сред съзвездията на небето, тъй като всички народи от Древния свят говорят за нея като за майка на Слънцето и разбират, че въпреки че Луната не заема тази позиция, знакът на Девата може, и всъщност е, мястото на раждането на 25 декември. Алберт Велики твърди следното: „Ние знаем, че знакът на Небесната Дева се издига над хоризонта в момента, когато ние отбелязваме рождения ден на нашия Господ Иисус Христос“.


Езичниците определят 25 декември за рожден ден на Слънчевия Човек – Въплътения Бог. На тази дата те се радват, празнуват, участват в процесии и правят приношения в храмовете. Тъмнината на зимата е преодоляна и славният син на Светлината се завръща в Северното полукълбо. С последното свое усилие старият Бог на Слънцето разрушава дома на филистимците (Духовете на Тъмнината) и разчиства пътя на новото Слънце, което се ражда на този ден от земните дълбини сред символичните зверове на нисшия свят. За това време на годината и неговото празнуване един анонимен магистър по изкуствата от Бейлиъл Колидж в Оксфордския университет, в своето изследване Mankind: Their Origin and Destiny (Човечеството: произход и предназначение), казва: „Римляните също имат празник по случай завръщането на Слънцето и устройват игри в чест на раждането на бога на деня. Това събитие се отбелязва на осмия ден преди януарските Календи – т.е. на 25 декември. Сервий Хоноратус, в своя коментар към стих 720 от седмата книга на Енеида от Вергилий, казва, че Слънцето е ново на осмият ден от януарските Календи, т.е. на 25 декември. Във времената на папа Лъв I някои от Отците на Църквата твърдят, че „смятаното за празник събитие (Рождество) е в по-малка степен почитане на рождения ден на Иисус Христос, отколкото е почитане на рождения ден на Слънцето“. На същата дата римляните празнуват Natalis Solis Invicti (рожденият ден на Непобедимото Слънце), както става ясно от римските календари от времената на римските императори Константин Велики и Флавий Юлиян. Този епитет „Непобедимо“ съвпада напълно с онзи, който персийците използват за бога, почитан под името Митра. Те вярват, че този бог е роден в пещера и тъй като пещерата е и обор, християните го почитат под името Христос“.


Когато става дума за католическия празник Успение и съответстващото му астрономическо събитие, същият автор добавя следното: „След изтичането на осем месеца Богът-Слънце, който вече е пораснал, пресича осмия зодиакален знак, поглъща небесната Дева и тя изчезва в сияещите лъчи и славата на своя син. Това събитие, което протича всяка година в средата на август, е повод за празненство. Този празник отбелязва деня, в който майката на Христос оставя земния си живот и се съединява със славата на Сина си и отива на небето край него. Римският календар на Луций Колумела отбелязва смъртта или изчезването на Девата точно в този период. Слънцето, казва Колумела, преминава през Девата на тринадесетия ден преди септемврийските Календи. Именно тогава католиците празнуват Успение, или съединяването на Непорочната със своя Син. Този празник първоначално е наричан Преминаване на Девата, а в Библиотеката на Отците на Църквата е използвано названието Преминаване на Благословената Дева. Древните гърци и римляни отбелязват успението на Астрея, която за тях е същата тази Дева, на същия ден“.


Оказва се, че блестящата звезда, възвестила ражданията на всички Младенци, е Сириус – най ярко светеща през нощта на небесният небосклон, която на всеки 25 декември се подрежда в една линия заедно с още три ярки звезди от съзвездие­то Орион, оформящи т. нар. „Пояс на Орион“. В древните времена астролозите ги наричали трите краля (въпросните влъхви). Сириус и трите краля се подреждат едновременно в една линия точно с изгрева на 25 декември. Тогава излиза в астрологически план, че тримата крале следват звездата от изток – Сириус. Тоест те локализират изгрева или раждането на Слънцето. Според известния астролог Бред Хайлер, Дева Мария представлява съзвездието Дева. Зодия Дева се отбелязва с буквата М. И затова имената на повечето Деви-Майки започват с буквата М, например майката на Адонис – Мира, на Буда – Мая, както е Дева Мария. В Древността съзвездието Дева е наричано още „ Домът на хляба“, защото представянето на Дева е девственица, която държи в ръцете си сноп от житни класове. „Домът на хляба“ е символ на пшеницата, на зърното. Знаете, че август и септември са месеци на урожая, по време на зодия Дева. Витлеем от иврит се превежда като „Дом на хляба”.


Някои арабски и персийски астрономи наричат трите звезди, образуващи ножницата на меча на Орион, Маговете – преклонени пред младия Бог на Слънцето. Авторът на книгата Mankind: Their Origin and Destiny (Човечеството: произход и предназначение) прави следното допълнение: „В съзвездието Рак, кое­то се издига към меридиана в полунощ, има по-малки съзвездия, наричани Магаре и Яслите. Древните ги назовават Præsepe Jovis (Яслите на Юпитер). На Север се вижда Голямата мечка, наричана от арабите Марта или Мария, а също така и Ковчегът на Лазар“. По този начин християнството заимства езотеризма на езичеството, въпреки че езическите ключове към езотеричните познания са загубени. Християнската църква сляпо следва древните обичаи и когато някой ù иска обяснения, тя ги дава, но те са неудовлетворителни и изкуствени, защото водачите на Църквата или забравят, или игнорират неоспоримия факт, че всяка религия е основана на тайните доктрини на своите предшественици.


В житията на древните Богове, Спасители на човечеството, описани в легендите и архаичните източници, има още няколко странни съвпадения. Те всички имат 12 последователи, ученици. Например Хор, който има 12 сподвижници, свидетели на извършените от него чудеса – как богът легува хора и ходи по … водата. Невероятно сходство с Евангелие от Матея: „А учениците, като Го видяха да ходи по морето, смутиха се и казваха: това е привидение; и от страх извикаха. Но Иисус веднага заговори с тях и рече: дерзайте! Аз съм, не бойте се!” (Матей, 14: 26-27). Да продължим с Хор. За едни Богът Слънце Хор е „Истината, за други – Светлината, за трети – Пътят към прозрението...“ Познато, нали? – „ Аз съм Пътят, Истината и Живота“ – думи на Христос. Хор е разпънат, погребан и след три дни… възкръсва. Фригийският Аттис също е разпънат, погребан и след три дни възкръсва. Кришна също извършва чудеса пред своите 12 ученици и след смъртта си възкръсва. Дионис (Бакхус, Бакх) обикаля света със своите ученици, върши всякакви чудеса, едно от които е превръщането на виното във вода. Странно съвпадение – на сватбата в Кана Иисус извършва първото Си чудо, като превръща водата във вино, за да продължи тържеството (Йоан, 2:1-11). Дионис за това си чудо е наричат Бог на виното. Наричан е още „Единствен син на Бога“, „Алфа и Омега” … все познати неща. Подобно на останалите Спасители на човечеството, след смъртта Дионис също възкръсва. Персийският Митра избира, за да предаде учението си, 12 последователи. Три дни след погребението си възкръсва. Също е назоваван „Истината“ и „Светлината“. Свещеният ден за преклонение пред Митра е неделя – денят на Слънцето. На ежегодния празник в чест на Възкресението на персийския Митра Спасителя, преди повече от три хиляди години, жреците оповестяват с тържествен глас: „Възрадвайте се, оплаквачи! Вашият бог отново се върна сред живите!“ Тъй като за древните перси 25-ят ден от март е Празник на Възраждането – денят, в който Срънцето окончателно е възтържествувало над мрака. А в Древен Рем карнавалът Хилария отбелязва Пролетното Равноденствие, когато е чествана Богинята Майка Кибела, чийто култ е въведен в Рим през 204 г. пр. Хр., след края на Втората Пуническа война. На 25 март християнството чества големият празник Благовещение. Според Библията на този ден Архангел Гавраил донася на Дева Мария благата вест, че тя ще роди Спасителя на човечеството, синът Божий Иисус Христос.


Както се убеждаваме, древните цивилизации честват както деня на зараждащото се Слънце (25 декември), така и 25 март – денят на окончателното му тържество. А техните Богове Спасители свършват земните си дни с разпъване на кръста и възкресение – символично представяне на движението на Слънцето по небесната сфера. Климент от Александрия твърди: „Вярванията на древните народи се основават върху смъртта и възкресението на Слънцето – душата на света, принципът на живота и движението.“ Настъпването на пролетта (22 март – Пролетното Равноденствие), както и Лятното Слънцестоене (22 юни), са също толкова важни празници за тях. Според Евангелията, половин година пред раждането на Иисус, се ражда Иоан Кръстител, наричан още Предтеча. В християнските представи Иоан Кръстител е последният от библейските Пророци, възвестяващ идването на Месията. А денят, в който е роден той – 24 юни, е най-дългият ден на годината и бележи моментът, когато Слънцето започва да „намалява“. Ето защо Иоан Кръстител казва: „Аз ще намалявам, докато Той нараства.“

   

От Лятното до Зимното Слънцестоене дните стават по-къси и по-студени и от перспективата на северната хемисфера Слънцето се премества на юг, а слънчевата светлина става все по-оскъдна. В представите на древните скъсяването на дните и краят на събирането на реколтата с приближаването на Зимното Слънцестоене символизират процесът на смъртта. Това е смъртта на Слънцето. И на 22-ри декември предаването на престола от Слънцето е напълно осъществено. За Слънцето придвижването на юг продължава 6 месеца. И става в най-ниската точка на небето. Тук се случва нещо любопитно: Слънцето спира движението си на юг, всъщност се движи едва видимо 3 дни. И в течение на тази тридневна пау­за Слънцето пребивава в близост до Южния Кръст, или съзвездието Кръст. И след този период, на 25-ти декември, то се премества с един градус по този път на север, предвещавайки по-дълги дни, топлина и пролет. Казано на символичен език – Синът (Слънцето) умира на Кръста, мъртъв е 3 дни, възкръсва или се ражда отново. Ето защо Иисус и многочислените други Богове Слънца споделят обща съдба – разпятие, три дни смърт и възкресение. Това е период на промяна за Слънцето, преди да смени посоката си на движение в северната хемисфера, носейки пролетта, а с нея и спасение.


И така нека да тълкуваме: Човешкият Син – Слънцето да бъде разпнат под съзвездието Кръст и в третия ден (плавното слънчево придвижване) да възкръсне. Това е раждането на Слънцето, предвестник на пролетта.


Повечето от древните Богове Спасители, подобно на Иисус Христос, са „умиращи и възкръсващи богове” – този термин за първи път е въведен от Джеймс Фрейзър в Златната клонка. Те са родени на Земята (най-често от Непорочна Дева), посвещават живота си за доброто на хората, изстрадват смъртта си в името на греховете човешки, преминават в Отвъдния свят, след което възкръсват от мъртвите. Като древен митологичен архетип умиращият и възкръсваш бог е олицетворение на силите на Природата, на нейното циклично умиране и възраждане.


А ето каква метафора в астрологичен план ни представя Библията:„Светлината Бог нарече ден, а тъмнината – нощ. Биде вечер, биде утро – ден един… Биде вечер, биде утро –ден трети. И рече Бог: да бъдат светила на небесната твърд (за да осветляват земята и) да отделят ден от нощ и да бъдат знакове и за времена, и за дни, и за години; да бъдат те светила на небесната твърд, за да светят на земята. Тъй и стана. И създаде Бог двете големи светила; по-голямото светило да управлява деня, а по-малкото светило да управлява нощта, създаде и звездите; и ги постави Бог на небесната твърд, за да светят на земята, да управляват деня и нощта и да отделят светлина от тъмнина. И видя Бог, че това е добро.“ (Битие 1: 5, 13-18).


И так, най-големият, най-великият празник за всички древни народи е 25 декеври – денят на раждането на Слънцето, на Въплътените Богове, които са негов символ. Римската империя превръща Sol Invictus (Непобедимото Слънце) в свой върховен бог. Култът към него е установен през 274 г. от император Аврелий, който преустановява почитането на всички останали богове от римските древности. Учените все още спорят дали новото божество е пресъздаден образ на древния латински култ към Сол, или е съживяване на култа към сирийско-римския бог Елагабал (Хелиогабал), или е съвършено нова идея за преклонение пред божествените сили на Слънцето. Sol Invictus (Непобедимото Слънце) е почитано дълго след времената на Аврелий чак до Константин Велики. Последната поява на изображението му върху монети датира от 387 г.


През 3 в. култът към Sol Invictus (Непобедимото Слънце) сериозно съперничи на християнското учение, което изповядва близка до неговата нравственост. Под негово влияние християнството възприема за свещен седмичен ден не иудейската събота, а неделята – денят на Митра, свещеният ден на Слънцето. Рожденият ден на Непобедимото Слънце – 25 декември, денят на слънчевия поврат – започва да бъде честван като Рождество Христово. Култът към Митра се разпространява от римските войници по всички краища на обширната империя и измества останалите божества (императорите Нерон и Комод се посвещават в неговите Мистерии), там той съществува чак до 4 в. В днешните български земи се разпространява в края на 2 в. чрез войниците на император Траян. Открити са множество оброчни плочки на бога в районите на римските военни лагери от Ескус (до днешното с. Гиген, Плевенско, от Нове (при дн. Свищов) и в местата с по-силно римско влияние – около Пауталия (дн. Кюстендил) и Германия (при дн. Сепарева баня).


* * *


Всичко това, което ви разказах дотук, убедително доказва колко е важно да бъде изучена и осмислена древната история на човечеството, на митологичните представи и вярвания и на религиозните култове. Те ни доказват убедително, че от дълбините на времето хората са неизменно свързани с Вселената и космическите обекти, превръщайки ги в техни главни пътеводни сили, богове и пазители. Някой почитател на материалистическата философия би изтъкнал, че единствено защото животът на древните народи – земеделието и иригацията – зависят от природните явления, само затова в Шумер, Аккад, Египет, Вавилон, Персия, Гърция и Рим са отделяли толкова голямо внимание на небесните тела, издигайки ги в богове. Но това далеч не е доказателство за причината за тясната връзка на древните цивилизации с космическите сили и пространства. В повечето случаи всички антични религии са единодушни за това, че материалното видимо Слънце е по-скоро отражател, отколкото източник на силата. Понякога Слънцето е изобразявано като щит, носен от Бога на Слънцето – например от Фрейр, скандинавското слънчево божество. Това слънце отразява светлината на невидимото духовно слънце, което всъщност е истинският източник на живота, светлината и истината. Физическата природа на Вселената е възприемчива: тя е област, подложена на въздействие. Невидимите причини, които водят до това въздействие, принадлежат на духовния свят. Оттук, духовният свят е сферата на причините, материалният свят е сферата на последствията, а интелектуалният, или душевният, свят е сферата на медитацията. Така Христос, персонифицираната проява на висш интелект и душевна природа, е наричан Медиатор, който, благодарение на своето положение и сила, казва следното: „Никой, освен Мене, няма да доближи Отеца“.


Каквото е Слънцето за Слънчевата система, същото е и духът за тялото на човека, тъй като неговата природа, органи и функции са същото, което са планетите, кръжащи около централния живот (или Слънцето) и съществуващи като негови еманации. Слънчевата сила в човека е разделена на три части, които съставят триединната духовна човешка структура. Всичките три негови духовни същности са излъчващи и проникващи; в своето триединство те съставят Божественото в човека. Триединната нисша природа на човека, съставена от неговия физически организъм, неговата емоционална природа и неговите умствени способности, отразява светлината на неговата триединна божественост и е неин свидетел във физическия свят. Символ на трите човешки тела е триъгълникът с насочен нагоре връх, а неговата триединна духовна природа е представяна от символа на обърнат с върха надолу триъгълник. Тези два триъгълника, съединени във формата на звезда с шест лъча, представляват онова, което евреите наричат Звездата на Давид или Пръстена на Соломон. Днес звездата с шест лъча е наричана Звездата на Цион. Гореспоменатите триъгълници символизират духовната и материалната вселени, които са свързани в природата на човешкото същество, включваща в себе си Природното и Божественото. Животинската природа на човека има земен произход; неговата божествена природа – небесен произход, а неговата човешка природа е медиатор между двете.


Ето защо, ние – хората, живеещи на прага на велики епохи – трябва да осъзнаем, че всичко в света, видимия и невидимия, се движи от великата сила на Вселената, от Върховния Единен и Единствен Бог Съзидател, чиято инкарнация и еманация са неговите Месии на Земята. Наричан от нас Бог, Неизвестния, Ненаименования, Велик Архитект на Вселената, той е единствената Мъдрост и Вдъхновение, към които трябва да се стремим. Но как – като не забравяме връзката си с Природата, с Космоса и звездните системи. Притиснати в бетонни кутии, обвити в смога и мъглата на бездуховните индустриални градове, откъснати от всичко земно и красиво, съвременните хора отдавана са загубили интуицията и духовността, която древните народи са носили изконно в душите си. Осъзнавайки, че Слънцето е висшият благодетел на материалния свят, от най-древни времена посветените вярват, че Духовното Слънце служи на нуждите на невидимата и божествена част на Природата – човешка и вселенска. Великият Парцелс казва по този повод следното: „Има земно слънце, което е причина за всяка топлина и всички зрящи го виждат, а всички слепи могат да почувстват неговата топлина. А има и Вечно Слънце, което е източник на всяка мъдрост и онези, чиито духовни способности са събудени за живот, ще видят това Слънце и ще осъзнават Неговото съществуване, а тези които няма да достигнат духовното съзнание все пак могат да почувстват Неговата сила чрез една вродена способност, наричана Интуиция“.


Затова нека почитаме от все сърце и душа


Sol Invictus (Непобедимото Слънце)!!!


© Мария Арабаджиева, 2016

МЕЛАНИНЪТ ПРАВИ ЧОВЕКА СЛЪНЧЕВА БАТЕРИЯ

ТРИ ЖЛЕЗИ ЗАДВИЖВАТ електроцентралата на ЧОВЕШКОТО тяло и Кристала на мозъка

Йорданка Николова

Човекът – слънчева батерия, чрез МЕЛАНИНА. Този хормон се отделя от епифизата –

това откритие смайва дори откривателя си, ученият Антонио Солис Херера – хирург-офталмолог (!). През 2000 г. той със своя екип изследва причините за слепота в Мексико, прави проучване на ретината и оптичния нерв с методи, подобни на спектрофотометрията.

„Меланинът е хормон на пинеалната (епифизата) жлеза с не особено проучена функция, знае се, че има връзка с бодърстването и съня, с образуването на кожен пигмент под влиянието на слънчевата светлина. Изследването продължило 12 години д-р Херера доказва, че меланинът е основен енергообразуващ фактор в организма.

Меланинът доставя водород на клетката. Т.е. той улавя фотонната Енергия и я превръща в химическа.

Учените са смаяни, защото водородът е на-малкия атом във Вселената, най-разпространеният, и е носител на най-използваната Енергия в Природата.

Можем да определим фотосинтезата като абсорбция на фотони от електромагнитното лъчение, последвано от йонен процес. Досега се смяташе, че само хлорофилът е единствената субстанция, доставяща водород на растителната клетка, не бе известна друга субстанция, която да улавя фотоните от електромагнитното излъчване и да дава достатъчно Енергия, за да се разцепи молекулата на водата.

Опитът за извличане на Енергия от разцепването на водната молекула с хлорофила трае 20-30 секунди.

Докато извлеченият от меланина водород е активен десетки и може би и стотици години, позволявайки да се разцепва водната молекула. В молекулата на водата Енергията се освобождава при разделянето и обратно съединяването на водород и кислородните атоми.

Уравнението показва, че от две молекули, в присъствието на меланина и под въздействието на слънчевата светлина, се получават 2 молекули водород, една молекула кислород и 4 електрона. Когато реакцията се обърне отдясно наляво водородът и кислородът се съединяват и се получава вода и електричество, докато меланинът не претърпява помени, той само катализира процеса.


Така процесът продължава с години, защото

меланинът не се разгражда.

Ние установихме, че 1/3 от Енергията на организма, с която човек разполага идва от меланина, водата и слънчевата светлина. Но тази 1/3 е първична Енергия - т.е. Енергия, която активира химическите процеси в организма на човека. В съответствие с нашите терапевтични изследвания животоподдържащите системи се задвижват от тези Енергии по един или друг начин или дори се нуждаят от химическата Енергия на меланина, идваща от фотонната Енергия, за да се стартират жизнените процеси.

Друго фундаментално качество на меланина е неговата устойчивост във вода.

Това е от съществено значение за генерирането на електричество. Например, първите количества меланин, които екстрахирахме през 1998 г., живеят своята 9 година без каквито и да е признаци на разрушение.

Първите прототипи на фотоелектрохимични клетки продължават своя живот, генерирайки електричество вече 10-ти семестър без прекъсване на стайна температура.“

Автор: д-р Антонио Солис Херера

Публикувано от списание „Житно зърно“ бр.2/ 2009 г.



- Какво би ни казал още за меланина, Господи?

- Дете, дете, меланинът и серотонинът (излъчван от предния дял на хипофизата) са тези, които стимулират тимусната жлеза да произвежда част от пигмента на кожата и то, свързано с Хелия и Силиция, които идват със слънчевата светлина. Така трите жлези/епифиза, хипофиза и тимусна жлеза/ работят в синхрон и усвояват не само Светлината, но и праната – жизнената Моя Енергия и така се задвижва електроцентралата на вашето тяло, а наред с това и Кристала на мозъка ви, който пък така контролира жизнените ви процеси и то, съобразено с циклите и промените на ядрата-Кристал на Земята, Слънцето и Вселенския Разум, както и циклите Земя-Слънце и Луна. Именно така пулс и сърце се синхронизират, както и слухът, зрението и ръстът – пряко свързани с епифизата и нейната светлинна дейност. Ето защо водата е важна за вашите тела и меланинът само спомага процесите!

Епифизата стимулира производството на силиция чрез мелатонина, а той стимулира производството на серотонина, а той пък – производството на Водород 7, чрез който Душата, Духът и тялото се сливат и това и вие наричате ЩАСТИЕ!

Мисли Форми - Джиду Кришнамурти

  

Умът, който е угнетен от страданието, никога няма да разбере какво е любовта 

- ДЖИДУ КРИШНАМУРТИ

Стремежът към пълна сигурност неизбежно поражда печал и страх. Тази жажда създава неувереност. Откривали ли сте някога пълна сигурност в някакви, каквито и да било ваши отношения? Случвало ли се е това?

Болшинството от нас жадуват за сигурност в любовта, стремят се да любят и да бъдат любими, но има ли любов там, където всеки от нас търси своята собствена сигурност? Не ни обичат, защото не знаем как да обичаме.

Какво е това любов? Думата с толкова изтъркана, така изкривена, че не ми се иска да я използвам. Всички говорят за любовта – всяко списание, всеки вестник, всеки мисионер непрекъснато говори за любовта. Обичам страната си, обичам краля си, обичам някаква си книга, обичам планината, обичам удоволствието, обичам жена си, обичам Бога. Любовта идея ли е? Ако това е така, тя може да се култивира, да се отглежда, навсякъде да се рекламира, да се деформира по всякакви начини.

Когато казвате, че обичате Бога, какво означава това? Това означава, че вие обичате проекцията на вашето собствено въображение или проекцията на вас самите, облечена в известните форми на респектабилността, в съответствие с това, което считате за благородно и свещено; по такъв начин да казвате: „Аз обичам Бога“ – това е пълен абсурд.

Когато се покланяте на Бога, се покланяте на самите себе си, но това не е любов. Доколкото не сме в състояние да разрешим това явление от човешкия живот, наречено “любов”, ние изпадаме в абстрактност. Любовта може да бъде окончателно разрешение на всички човешки трудности, проблеми и грижи, но как да си изясним какво е това любов, просто давайки определение?

Църквата я определя по един начин, обществото по друг, а съществуват и всякакви видове отклонения и извращения: обожанието на някого, физическите отношения с някого, отношения емоционални, отношения приятелски – не разбираме ли под това любов? Това е станало норма, шаблон, станало е толкова ужасяващо лично, чувствено, ограничено, че религиите са заявили: „Любовта е нещо много по-голямо“.

В това, което се нарича човешка любов, те виждат наслаждение, съперничество, ревност, желание да притежаваш, да ограничаваш, да контролираш, да се намесваш в мисленето на другия, и съзнавайки сложността на всичко това, те казват, че трябва да съществува друга любов – божествена, възвишена, нетленна.

Навсякъде по света, тъй наречените святи хора, са твърдели, че да гледаш жените, е нещо абсолютно глупаво, те казват, че няма да можете да се приближите към Бога, ако сте снизходителни към секса. Затова те го отхвърлят, макар сами да изпитват силно изкушение, но отричайки секса, те лишават себе си от зрение и вкус, защото отхвърлят цялата земна красота. Те изтощават своите сърца и умове, изтощават своите тела; те гонят красотата, защото красотата е свързана с жените.

Може ли любовта да бъде разделена на свята и светска, на човешка и божествена, или съществува само една любов? Има ли разлика между любовта към един и любовта към много? Ако аз казвам: „Обичам те“, изключва ли това любовта към другите? Тази любов лична ли е или безлична? Любовта лична ли е или безлична, морална ли е или аморална, семейна ли е или несемейна?

Ако вие обичате цялото човечество, можете ли да обичате отделния човек? Любовта чувство ли е? Или емоция? Любовта наслаждение ли е или желание? Всички тези въпроси показват, че вие имате идея за любовта или за това каква тя трябва или не трябва да бъде, определен шаблон или код, формиран от културата, в която живеем.

Следователно, за да се вглъбим във въпроса за любовта в началото трябва да се освободим от вековните наслоения, да отхвърлим всички идеали и идеологии от представата за това каква трябва или не трябва да бъде. Да разделяме каквото и да било на това, което трябва да бъде и на това, което е – това е пътят на най-голямото заблуждение, когато имаме работа с живота.

Как да си изясня какво представлява този пламък, който наричаме любов? Не как да го изразя пред другия, но да си изясня какво означава той сам по себе си. Отначало ще отхвърля всичко, което са казали църквата, обществото, моите родители, приятелите, хората, книгите, защото аз сам искам да изясня за себе си, какво представлява той. Това е огромен проблем, който обхваща цялото човечество; съществуват хиляди начини за определянето на любовта.

Самият аз се намирам в плен на този или някой друг шаблон в зависимост от това какво ми харесва или ме радва в даден момент – така, че не следва ли, за да разбера този проблем, преди всичко да се освободя от моите лични склонности и предубеждения? Аз съм объркан, теглят ме в различни страни моите собствени желания и за това си казвам: „Като начало се ориентирай в своето собствено безпокойство и може би ти ще откриеш какво е любовта, изяснявайки това, което тя не е.“

Правителството казва: „Върви да убиваш, заради любовта към родината“ – нима това е любов? Религията казва: „Откажи се от секса, заради любовта си към Бога“– но нима това е любов? Любовта желание ли е? Не казвайте „не“ – за болшинството от нас любовта – това е желание, свързано с наслаждение от чувствен порядък, в основата на което е сексуалната привързаност и удовлетворение. Аз не съм противник на секса, но вижте какво включва той в себе си.

Когато принадлежиш на другия, когато другият психологически те поддържа, това неизбежно носи тревога, страх, ревност, чувство за вина, а докато съществува страх, не съществува любов. Умът, който е угнетен от страданието, никога няма да разбере какво е любовта. Сантименталността и емоционалността нямат нищо общо с любовта. И така, любовта няма нищо общо с наслаждението и желанието.

Любовта не е продукт на мисълта, която произтича от миналото. Мисълта не е способна да култивира любов. Любовта не е продукт на мисълта, която произлиза от миналото. Мисълта не е способна да култивира любов. Любовта не трябва да се свързва, не трябва да се ограничава посредством ревността, защото ревността произтича от миналото. А любовта е винаги активно настояще. Тя не е “ще обикна” или “обикнах”. Ако сте познали любовта, никого няма да следвате.

Любовта не се подчинява. Когато обичате, няма такива категории като “уважение” и “неуважение”. Знаете ли какво означава да обичате някого, да обичате без ненавист, без ревност, без раздразнение, без желание да се намесвате в това, което другият прави или мисли, без осъждане, без сравнение, знаете ли какво означава това? Когато има любов, можем ли да сравняваме, ако обичате някого с цялото си сърце, с целия си ум, с цялото си тяло, с цялото си същество, ще сравнявате ли? Когато напълно отдадете себе си на тази
любов, нищо друго не съществува.

Включва ли любовта в себе си отговорност и дълг, нуждае ли се въобще от тези думи? Когато човек нарушава дълга, има ли тогава любов? В дълга няма любов. Структурата на дълга, в плен на която се намира човек, го погубва. Докато сте принудени да правите нещо, защото така повелява вашият дълг, вие не обичате това, което правите. Когато има любов, няма нито дълг, нито отговорност.

За съжаление, повечето от родителите считат, че носят отговорност за своите деца и чувството за отговорност ги кара да говорят на децата какво трябва или какво не трябва да правят, какви трябва или не трябва да бъдат. Родителите искат децата им да имат солидно положение в обществото. Това, което те наричат отговорност, се явява част от респектабилността, на която се кланят. А на мен ми се струва, че там, където има респектабилност, липсва ред. Те се стремят само към това да станат истински буржоа.

Готвейки своите деца да влязат в днешното общество, да се приспособят към него, самите те съдействат да не се прекратят в обществото войната, конфликтът и жестокостта. Ще наречете ли това грижа и любов? В действителност, да се грижите, това е да се грижите така, както бихте се грижили за дръвче или за растение, като ги поливате, като ги изучавате от какво се нуждаят, каква почва за тях е най-добрата, като се отнасяте към тях с нежност и доброта, но когато се стараете да приспособите своите деца към обществото, вие ги подготвяте за това да бъдат убити. Ако обичахте своите деца, нямаше да има войни.

Когато загубите някого, когото сте обичали, за кого са вашите сълзи – за вас самите или за този, който е умрял? За себе си ли плачете или за другия? Плакали ли сте някога за друг? Плакали ли сте за сина си, когото са убили на война? Ако сте плакали, то от жалост към себе си ли сте плакали или за това, че е бил убит човек?

Ако вие плачете от жалост към себе си, вашите сълзи нямат никакво значение, защото сте загрижени само за себе си. Ако плачете за брат си, който с умрял, плачете за него. Много е лесно да плачеш за себе си, поради това, че той е умрял. Видимо плачете, защото е засегнато сърцето ви, но това не е причината. Вълнението ви произтича от себесъжалението, а себесъжалението ви прави жестоки, затваря ви, прави би тъпи и глупави.

Ако плачете за себе си, плачете, защото сте самотни, изоставени, изгубили усещането за власт, жалите за съдбата си, за обкръжаващите условия, ако сълзите са за вас – това любов ли е? Ако разберете това, което означава да се докоснете до всичко това непосредствено, както бихте се докоснали до дърво, стълб или ръка, тогава ще разберете, че тази скръб е създадена от вас, създадена от мисълта, че скръбта е производна на времето. Аз имах брат, който беше с три години по-малък от мен, той умря, сега съм сам, страдам, няма го този, у когото бих могъл да намеря утешение и приятелско съчувствие и това предизвиква сълзи в очите ми.

Можете да откриете това в самите себе си, ако наблюдавате, вие можете да видите това напълно, изцяло, с един поглед, без време и анализ. Можете мигновено да видите цялата структура и природа на ограниченото и повърхностно нещо, наречено „аз“.

Моите сълзи, моето семейство, моята вяра, моята нация, моята религия – всичко уродливо, което е вътре във вас, когато видите всичко това със сърцето си, а не с ума си, тогава ще откриете ключа, с който да сложите край на скръбта.

Скръбта и любовта не могат да съжителстват заедно. Християнският свят е идеализирал страданието, сложил го с на кръста и му се кланя, изразявайки чрез това идеята, че никога не можете да се спасите от страданията, освен чрез една определена врата. Такава е цялата структура на обществото, основано на експлоатацията на религиозните чувства.

По такъв начин, когато питате какво представлява любовта, е твърде възможно да се боите да получите отговор. Той може да предизвика пълен преврат у вас, той може да разруши семейството ви, може да откриете, че не обичате своята жена, мъж или деца.

Обичате ли ги? На вас може би ще ви се наложи да разрушите на трески дома, който сте построили и може да се случи така, че никога повече да не влезете в храм. Но ако въпреки това искате да си изясните това, ще разберете, че страхът – това не е любов, зависимостта – не е любов, ревността – не е любов, притежанието, господството не е любов, отговорността, дългът – не е любов, себесъжалението – не е любов,
отчаянието от това, че не ви обичат – не е любов.

Любовта не е противоположна на ненавистта, тъй както скромността не е противоположна на тщеславието.

И така, ако можете да отстраните всичко това, без да прибягвате до усилия, но измивайки го, както дъждът измива от листата многодневния прах, тогава може би случайно ще се срещнете с това необикновено цвете, което винаги е търсил човек.

Ако не сте открили любовта, при това не малките капки, а в цялото й изобилие, ако не сте изпълнени с нея, то светът е заплашен от гибел. С ума си знаете, че единението на човечеството е жизнено важно и че любовта е единственият път към това, но кой да ви научи да обичате? Може ли някакъв авторитет, някакъв метод, някаква система да ви кажат как да обичате? Ако някой ви каже, то това няма да е любов. Можете ли да кажете: „Аз ще практикувам любов. Ще седя дни на ред и ще мисля за любовта. Ще практикувам доброта и кротост и ще си наложа да бъда внимателен към другите.“

Какво имате предвид, когато казвате, че ще дисциплинирате себе си, че ще тренирате волята си, за да обичате? Когато прилагате дисциплина и воля, за да обичате, любовта изчезва през прозореца. Практикувайки някакъв метод или система, за да обичате, вие може да станете необикновено умен, много добър, да достигнете до състояние на ненасилие, но всичко това няма нищо общо с любовта.

В този, превърнат в пустиня свят, няма любов, защото първостепенна роля в него играят удоволствието и желанието. Обаче без любов, вашият ежедневен живот е без значение и не може да има любов, ако няма красота. Красотата не с нещо, което можете да наблюдавате. Тя не е прекрасно дърво, прекрасна картина, прекрасно здание или прекрасна жена. Красотата съществува само тогава, когато сърцето и умът ви познават любовта.

Без любов и чувство за красота не съществува добродетел и вие отлично знаете, че каквото и да сте предприемали, подобрявайки обществото, обезпечавайки храна за бедните, създавате само още по-голямо зло. тъй като без любов сърцето и умът са деформирани и повърхностни. Но когато има любов и красота, всичко, каквото и да правите, е правилно, във всичко, каквото и да правите, съществува порядък.

Ако знаете как да обичате, то можете да правите всичко, което поискате, защото любовта ще разреши всички проблеми. И така, достигнахме до главния пункт: може ли умът да възприеме любовта без дисциплина, без мислене, без принуда, без каквато и да е книга, без какъвто и да е учител или ръководител – да я възприеме така, както възприема прекрасния слънчев залез?

Струва ми се. че за това е необходимо едно нещо – страст, страст без мотив, страст, която не е резултат от някакво обстоятелство или привързаност, която не е страстно желание. Човек, който не познава страстта, никога няма да познае любовта, тъй като любовта може да дойде само, когато съществува абсолютна самозабрава. Умът, който търси, не е страстен ум, а единственият начин да се открие любовта, това е да се достигне до нея без търсене, да се достигне до нея непреднамерено, а не в резултат на някакво усилие или опит. Тази любов, която ще откриете, не е временна. Тя едновременно е вечна и безлична, тя едновременно е насочена към един и към всички.

Тя е като цвят, чийто аромат може да вдъхнете, но можете и да не забележите, минавайки покрай него. Този цвят съществува за всеки, включително и за този, който ще си направи труда да вдъхне дълбоко от неговия аромат и възторжено да го усети. За цвета няма значение намира ли се човек близо до градината или е много далеко. Цветът е изпълнен с аромат и затова го излива върху всички.

Любовта е нещо ново, свежо, живо. За нея няма вчерашен и утрешен ден, тя е над суетните мисли. Само чистият ум познава любовта. И този чист ум може да живее в света, който е нечист. Да се открие това е удивително нещо, което човек в безчислените си усилия се е стремил да придобие чрез жертви, чрез поклонение, чрез отношение, чрез секс, чрез всички форми на удоволствие и страдание, това е възможно само, когато мисълта е разбрала самата себе си и естествено е достигнала до края. Тогава любовта няма противоположност, тогава в нея няма конфликт.

Можете да запитате: „Ако открия такава любов, какво ще стане с жена ми, с децата ми, със семейството ми? Нали им е необходима сигурност?“ Ако задавате такъв въпрос, значи никога не сте излизали зад пределите на мисловното поле, на полето на съзнание.

Ако макар и веднъж вие се окажете зад пределите на тази сфера, вече никога няма да задавате такъв въпрос, защото ще знаете какво е любовта, в която няма мисъл и която, следователно, не се измерва с времето. Прочитайки това, вие може да се почувствате хипнотизирани и очаровани и в действителност да се окажете зад пределите на мисълта и времето, а следователно и зад пределите на страданието – което означава, да осъзнаете, че съществува друго измерение, наречено любов.

Но вие не знаете как да достигнете до този необичаен източник. Какво да правите? Ако не знаете какво да правите, не правите нищо, не е ли така? Абсолютно нищо. Тогава вътрешно вие съвършено утихвате. Разбирате ли какво означава това? Това означава, че не търсите, не желаете, не се стремите, че няма никакъв център. Тогава съществува любовта.

Учат ни на много неща, но рядко как да се справяме с шока от раните, които ни нанася животът. Най-малкото – никой не ни научава, че не животът, а собствените ни реакции към това, което се случва, са причината за болката.

Истината е земя без пътища. Човек не може да я достигне чрез никаква организация, чрез никакво вероизповедание, чрез догма, свещеник или ритуали, нито чрез някакво философско познание или психологическа техника. Той трябва да я открие чрез огледалото на взаимоотношенията си, чрез вникването в съдържанието на своя собствен ум, чрез наблюдение, а не чрез интелектуален анализ или интроспективна дисекция. Човек е изградил в себе си образи като защитна ограда – религиозни, политически, личностни. Те се проявяват като символи, идеи, вярвания. Бремето на тези образи взема надмощие в човешкото мислене, взаимоотношения и ежедневие. Тези образи са причините за нашите проблеми, защото те разделят човек от човека. Възприятието на живота е оформено от концепциите, вече установени в ума на човека. Съдържанието на неговото съзнание е цялото му съществуване. Това съдържание е общо за цялото човечество. Индивидуалността е името, формата и повърхностната култура, които той е придобил от традицията и обкръжението. Уникалността на човека не се съдържа в повърхността, а в съвършената свобода от съдържанието на неговото съзнание, което е общо за цялото човечество. Затова той не е индивид.

Свободата не е реакция; свободата не е избор. Човешката претенция е, че понеже има избор, той е свободен. Свободата е чисто наблюдение без посока, без страх от наказание и възнаграждение. Свободата е лишена от мотив; свободата не е в края на еволюцията на човека, а се съдържа в първата стъпка от неговото съществуване. В наблюдението си човек започва да открива липсата на свобода. Свободата се намира в безизборното осъзнаване на нашето съществуване и дейност.

Мисълта е време. Мисълта е породена от преживяване и знание, които са неотделими от времето и миналото. Времето е психологическият враг на човека. Нашето действие е основано върху познание и следователно на време, така че човекът винаги е роб на миналото. Мисълта е винаги ограничена и така ние живеем в постоянен конфликт и борба. Няма психологическа еволюция. Когато човек стане осъзнат за движението на своите собствени мисли, той ще види разделението между мислителя и мисълта, наблюдателя и наблюдаваното, преживяващия и преживяваното. Той ще открие, че това разделение е една илюзия. Тогава има само чисто наблюдение, което е прозрение без каквато и да е сянка от миналото или времето. Това безвремево прозрение води до дълбока, радикална промяна в ума.

Пълното отричане е същността на положителното. Когато има отричане на всички онези неща, до които мисълта е довела психологически, само тогава има любов, която е съчувствие и интелигентност.

От книгата на Кришнамурти „Медитации“

Медитацията е сред най-знаменитите изкуства в живота, може би най-великото. И човек не може да я усвои от никого. В това е нейната прелест: медитацията няма техника и следователно не е обвързана с авторитети. Когато опознавате себе си, когато се наблюдавате, наблюдавате начина, по който вървите, как се храните, какво казвате; когато наблюдавате клюката, ненавистта, ревността – ако осъзнавате всички тези неща у себе си без избор, това е част от медитацията.

И така, медитацията може да се случва, докато сте в автобуса, докато крачите през гората, изпълнена със светлина и сенки, докато слушате песента на птиците, докато гледате в лицето на своята жена или дете.

***

Медитацията означава да открием дали мозъкът, с цялата негова активност и преживявания, може да бъде напълно тих. Но не с усилие, защото в момента, в който упражните усилие, има дуалност. Онзи, който казва: „Бих искал да имам невероятни преживявания, затова трябва да накарам мозъка си да утихне“, той никога няма да успее. Но ако започнете да изследвате, да наблюдавате, да слушате всичките движения на мисълта, нейната обусловеност, нейните стремежи, страхове, удоволствия, ако наблюдавате как работи мозъкът, тогава ще видите, че той утихва забележително. Ала тази тишина не е сън, тя е изключителна активност. Когато едно голямо динамо работи идеално, то обикновено не издава шум; шум има само при триене.

***

Медитацията изисква най-високата форма на дисциплина – не конформизъм, не имитация, не подчинение, а дисциплина, идваща с постоянна осъзнатост не само за външното, но и за вътрешното. Така че медитацията не е изолирано деяние, а активност във всекидневния живот, която изисква сътрудничество, чувствителност и интелигентност. Без основа за праведен живот медитацията е само едно бягство и следователно няма стойност. Праведният живот не е следването на обществения морал, а свободата от завист, похот и преследване на власт – те водят до вражда. Свободата от всичко това не идва чрез волята, а чрез осъзнатостта му при себепознание. Без познание за дейностите на егото медитацията се превръща в сетивно удоволствие и е от нищожно значение.

***

Постоянното търсене на по-обширни, по-дълбоки, трансцендентални опитности е вид бягство от действителната реалност, а това сме самите ние, нашият обусловен, школуван ум. Един ум, който е буден, интелигентен, свободен – той защо би имал нужда от каквито и да било „опитности“? Светлината е светлина; тя не иска още светлина.

***

Медитацията е сред най-изключителните неща. И ако не знаете какво представлява тя, вие сте като слепец в свят от жизнена светлина, ярки цветове и сенки. Медитацията не е интелектуален въпрос, но когато сърцето навлезе в ума, той има много по-различно качество; тогава е наистина безбрежен, не само в капацитета си да разсъждава и да действа ефективно, но и в усещането си за живеене сред една шир, където сте част от всичко.

Медитацията е движението на любовта; но не любовта на единия или на многото. Тя е като водата, която всеки може да отпие от всяка една делва, без значение дали златна или глинена – неизчерпаема е. Случва се и една особеност, която не може да бъде плод на никой опият или самохипноза: сякаш умът навлиза в себе си, започвайки от повърхността и прониквайки все по-надълбоко, докато дълбочина и височина изгубят смисъл, а всяка форма на отмерване се стопи. В такова състояние има пълен покой – не онзи, придошъл от задоволството, а покой с порядък, красота и интензивност. Той целият може да бъде унищожен като едно цвете и въпреки това е неунищожим именно заради своята уязвимост. Тази медитация не може да бъде усвоена от друг. Нужно е да почнете, без да знаете нищо за нея, и да се движите от невинност към невинност.

Почвата, в която медитативният ум може да покълне, е тази на всекидневния живот, на устрема, болката и мимолетната радост. Там трябва да започне, да внесе порядък, а после – да се движи безспирно. Но ако сте ангажирани единствено с това, да създадете порядък, то самият той ще стане причина за ограничението си, а умът ще се превърне в негов затворник. В цялото това движение вие трябва да започнете от другия край, от другия бряг, без да сте загрижени за брега или за прекосяването на реката. Необходимо е да се потопите в реката, не знаейки как да плувате. Това е и красотата на медитацията – никога не знаете къде сте, накъде отивате и къде ще стигнете.

***

Медитацията не е нещо различно от всекидневния живот; не се усамотявайте в ъгъла на стаята, за да медитирате десет минути, а след като излезете от нея, да бъдете касапи – метафорично и буквално.

***

Медитацията е сред най-сериозните неща. Може да медитирате целодневно – в офиса, със семейството, когато изричате някому „обичам те“, когато се грижите за децата си… След това обаче ги учите да стават войници, да убиват, да имат национална принадлежност и да почитат знамето, посочвайки им как да влязат в капана на съвременния свят.

***

Да наблюдавате всичко това, разбирайки вашата роля, е част от медитацията. И щом медитирате така, вие ще откриете удивителна прелест – във всеки момент ще действате правилно, а ако не успеете, ще подемете наново, без да губите време в съжаления. Медитацията е част от живота, тя не е различна от него.

***

Ако планирате да медитирате, това няма да е медитация. Ако планирате да бъдете добри, добротата никога не ще процъфти. Ако култивирате скромност, тя престава да е. Медитацията е полъхът, който ви навестява, щом оставите прозореца отворен; ала ако го оставите отворен умишлено, няма да се появи.

***

Медитацията не е средство за постигане на цел; тя е и средството, и целта.

***

Колко е невероятна медитацията… Ако има и малка принуда, опит за подчиняване на мисълта, имитиране, то тя се превръща в тежест; желаната тишина тогава престава да е озаряваща; ако медитацията е търсене на видения и преживявания, тогава тя води до илюзии и самохипноза. А смисъл медитацията има само в разцъфването на мисълта и по този начин прекратяването ѝ, не в простиращите се още и още модели на познание. Знанието може да донесе нови опитности, с по-силни усещания, ала умът, който търси това, е един незрял ум.

Зрялостта е свободата от всички преживявания, от всички опитности; тя не е под влияние да бъде или да не бъде. Зрялост в медитацията е освобождаването на ума от познатото, понеже то оформя и управлява всяка опитност. Един ум, който сам е светлина за себе си, не се нуждае от опитност. А незрялостта се изразява в копнежа по по-големи и по-големи преживявания. Медитация – това е странстването през света на познанието, бидейки свободни от него да навлезете из дебрите на непознатото.

***

Нужно е всеки сам да открие това за себе си, а не чрез някого. Вече сме имали авторитета на учители, спасители и водачи. Ако истински желаете да разберете що е медитация, необходимо е да оставите настрана всички тези авторитети.

***

Радост и удоволствие може да закупите във всеки един магазин на определена цена. Ала блаженство – не, било за вас или за друг. Радостта и удоволствието са „завързване“ към времето, а блаженството съществува единствено при пълна свобода. Удоволствието, подобно на радостта, може да търсите и намирате по много начини. Но всички те идват и си отиват. А блаженството – това особено усещане за радост – няма мотив. Не можете да го търсите. Щом веднъж е там, според качеството на ума ви, то остава – безпричинно и неизмеримо с времето. Медитацията не е преследване на наслада или търсене на радост, а е състояние на ума, в което няма концепция или формула, затова е и пълна свобода. Само при такъв ум идва блаженството – нетърсено и неканено. Щом веднъж е там, макар и да живеете в света с целия негов шум, удовлетворения и бруталност, те няма да докоснат този ум; щом е там, конфликтът се е изпарил. Но краят на конфликта не е непременно пълната свобода. Медитацията е движението на ума в тази свобода. В тази експлозия на блаженството очите стават невинни, а любовта е благословия.

Джиду Кришнамурти

Самият озон не съществува и възниква само в резултат на химични реакции.

   

За да обясним действието на отрицателните кислородни йони, първо ще припомним какво знаем за озона. Озоновата молекула се състои от три кислородни атома, нестабилна е и лесно се разлага. Благодарение на това, че е силно реактивен и с висока окислителна активност, с лекота унищожава вируси, бактерии, органични и неорганични съединения. Според ЕРА – агенция за опазване на околната среда на САЩ, озонът е по-ефективен от хлора при унищожаване на вируси и бактерии, а според FDA – американската агенция за контрол на храни и лекарства, е одобрен дезинфектант, „общо признат като безопасен“. Озонът има пълно одобрение за приложение за директен контакт с храни и е алтернатива на хлора за дезинфекция на вода. Разлага се на кислород, като не оставя токсични странични продукти.
Обогатеният с озон въздух обаче крие и опасности при продължително вдишване и когато концентрацията е по-наситена. Има риск от образуване на свободни радикали. Затова нормите за безопасност и здраве на труда на САЩ, както и Наредба 12 на МЗ определят, че хората не трябва да са изложени на обемна концентрация на озонов газ, по висока от 0,20 частици на милион за 10 минути.
Тази доза обаче е недостатъчна за пълната деактивация на коронавирусите?! Какво да се прави тогава?
Озоновата молекула може да се разложи до молекулярен кислород с увеличен обем; до молекула и атом кислород; до три отрицателни кислородни йона (анионен кислород).“
Именно синтезирането на три кислородни аниона при специфични условия дава възможност да се получи активна, но безопасна за човека концентрация от кислород, която в същото време деактивира 99,5 % коронавирусите, в т.ч. и SARS-CoV-n!
КАКВО ПРАВЯТ ЙОНИТЕ?
Отрицателните кислородни йони са много активни и суперлабилни, затова лесно се свързват с обвивката на вирусите, тези, които имат обвивка. А COVID е един от типичните, които имат капсид – липопротеинова мембрана, която защитава неговия геном, съставен само от РНК. Отрицателните кислородни йони се свързват с обвивката на вируса и пипалцата (популярни от илюстрациите) стават абсолютно неспособни да се свържат с нашите клетки. След като не могат да се свържат, те не могат да се репликират, тъй като имат нужда от ДНК-то на нашата клетка. Самият човешки организъм създава активни кислородни видове, за да унищожава чуждите агенти – вируси, бактерии, ракови клетки.
https://kanal3.bg/…/141324-Prof.-Ganev%253A-Do-mart-COVID…

ВОДА С АНИОНЕН КИСЛОРОД – СРЕДСТВО ЗА ЛЕЧЕНИЕ НА COVID-19

Български йонизатор пази от COVID-19

Озонът има структура. Озон: пет факта за газа, който може да спаси и да убие

Забелязали ли сте някога колко приятно дишате след дъжд? Този освежаващ въздух осигурява озона в атмосферата, който се появява след дъжд. Какво е това вещество, какви са неговите функции, формула и наистина ли е полезно за човешкото тяло? Нека да го разберем.

Какво е озон?

Всеки, който е учил в гимназията, знае, че молекулата на кислорода се състои от два атома на химичния елемент кислород. Този елемент обаче е в състояние да образува друго химическо съединение - озон. Това име е дадено на вещество, обикновено намиращо се под формата на газ (въпреки че може да пребивава и в трите състояния на агрегация).

Молекулата на това вещество е доста подобна на кислорода (O 2), но не се състои от два, а от три атома - O3.

История на откриването на озон

Човекът, който за първи път синтезира озон, е холандският физик Мартин Ван Марум.





Именно той през 1785 г. провежда експеримент, като пропуска електрически разряд през въздуха. Полученият газ не само придоби специфична миризма, но и синкав оттенък. В допълнение, новото вещество се оказа по-силно окисляващо средство от обикновения кислород. И така, проучил влиянието му върху живака, Ван Марум открил, че металът леко промени физическите си свойства, което не му се е случило под въздействието на кислорода.

Въпреки откритието си, холандският физик не смята, че озонът е специално вещество. Само 50 години след откриването на Ван Марум, германският учен Кристиан Фридрих Шьонбейн започна сериозно да се интересува от озон. Благодарение на него това вещество получи името си - озон (в чест на гръцката дума, означаваща „да мирише“), а също така беше по-внимателно проучено и описано.

Озон: физични свойства

Това вещество има редица свойства. Първото от тях е способността на озона, подобно на водата, да остане в три агрегационни състояния.

Нормалното състояние, в което пребивава озонът, е синкав газ (именно той боядисва небето в лазурен цвят) с забележим метален аромат. Плътността на този газ е 2,1445 g / dm³.



Когато температурата се понижи, озоновите молекули образуват синьо-виолетова течност с плътност 1,59 g / cm³ (при температура от -188 ° C). Течността O 3 кипи при -111.8 ° C.

Престоявайки в твърдо състояние, озонът потъмнява, става почти черен с ясно изразено виолетово-синьо сияние. Плътността му е 1,73 g / cm 3 (при –195,7 ° C). Температурата, при която твърдият озон започва да се топи е –197,2 ° C.

Молекулното тегло на O3 е 48 далтона.

При температура от 0 ° С озонът е силно разтворим във вода и десет пъти по-бърз от кислорода. Наличието на примеси във вода може допълнително да ускори тази реакция.


В допълнение към водата, озонът се разтваря във фреон, което улеснява транспортирането му.

Сред другите вещества, в които е лесно да се разтвори О 3 (в течно състояние на агрегация) са аргон, азот, флуор, метан, въглероден диоксид и тетрахлорид на въглерод.

Освен това се смесва добре с течен кислород (при температури от 93 К).
Химични свойства на озона

O3 молекулата е доста нестабилна. Поради тази причина в нормално състояние той съществува 10-40 минути, след което се разлага, образувайки малко количество топлина и кислород O2. Тази реакция може да протече много по-бързо, ако катализаторите са повишаване на температурата на околната среда или намаляване на атмосферното налягане. Разлагането на озон също допринася за контакта му с метали (с изключение на злато, платина и иридий), оксиди или вещества от органичен произход.


Взаимодействието с азотна киселина спира разграждането на O3. Освен това допринася за съхранението на веществото при температура от -78 ° C.

Основното химично свойство на озона е неговата окислимост. Един от продуктите на окисляването винаги е кислородът.

При различни условия O3 е в състояние да взаимодейства с почти всички вещества и химически елементи, намалявайки тяхната токсичност, превръщайки ги в по-малко опасни. Например цианидите се окисляват от тях до цианати, които са много по-безопасни за биологичните организми.

Как се добива?





Най-често за производството на O 3 кислородът е изложен на електрически ток. За да отделите получената смес от кислород и озон, използвайте свойството на последния е по-добре да се втечнява от O2.

В химическите лаборатории O3 понякога се извлича чрез реакцията на охладен концентрат на сярна киселина с бариев пероксид.

В медицинските институции, които използват O3 за лечение на пациенти, това вещество се получава чрез облъчване на O2 с ултравиолетова светлина (между другото, това вещество се образува в земната атмосфера по същия начин при слънчева светлина).

Използване на O3 в медицината и промишлеността

Простата структура на озона, наличието на изходен материал за неговото извличане допринася за активното използване на това вещество в промишлеността.

Като силен окислител, той е в състояние да дезинфекцира много по-добре от хлор, формалдехид или етиленоксид, като същевременно не е толкова токсичен. Следователно O3 често се използва за стерилизиране на медицински инструменти, оборудване, униформи, както и много лекарства.






В промишлеността това вещество най-често се използва за пречистване или извличане на много химикали.

Друга област на приложение е избелването на хартия, тъкани, минерални масла.

В химическата промишленост O 3 не само помага за стерилизиране на оборудване, инструменти и съдове, но също така се използва за дезинфекция на самите продукти (яйца, зърно, месо, мляко) и увеличаване на срока им на годност. Всъщност той се счита за един от най-добрите консерванти за продукти, тъй като е нетоксичен и неканцерогенен, а също така перфектно убива плесенните спори и други гъбички и бактерии.


В пекарните озонът се използва за ускоряване на ферментацията на дрождите.

Също така, с помощта на O 3 коняците са изкуствено състарени, мастните масла се рафинират.
Как озонът влияе на човешкото тяло?

Поради това сходство с кислорода съществува погрешно схващане, че озонът е вещество, полезно за човешкото тяло. Това обаче не е така, тъй като O3 е едно от най-силните окислители, които могат да унищожат белите дробове и да убият всеки, който вдишва този газ прекомерно. Неслучайно държавните екологични организации във всяка страна стриктно наблюдават концентрацията на озон в атмосферата.


Ако озонът е толкова вреден, тогава защо винаги е по-лесно да дишате след дъжд?


Факт е, че едно от свойствата на O 3 е способността му да убива бактерии и да пречиства вещества от вредни примеси. По време на дъжд започва да се образува озон поради гръмотевични бури. Този газ влияе на токсичните вещества, съдържащи се във въздуха, разделяйки ги и пречиства кислорода от тези примеси. Именно поради тази причина въздухът след дъжд е толкова свеж и приятен, а небето придобива красив лазурен цвят.


Тези химични свойства на озона, позволяващи му да пречиства въздуха, напоследък се използват активно за лечение на хора, страдащи от различни респираторни заболявания, както и за почистване на въздух, вода и различни козметични процедури.


Домашните озонатори, които почистват въздуха в къщата с помощта на този газ, доста активно се рекламират днес. Въпреки че тази техника изглежда много ефективна, досега учените не са проучили в достатъчна степен ефекта на голямо количество пречистен от озон въздух върху тялото. Поради тази причина не си струва да се прекалявате с озонирането.


Физическите свойства на озона са много характерни: той е лесно експлодиращ газ със син цвят. Литър озон тежи около 2 грама, а въздух - 1,3 грама. Следователно озонът е по-тежък от въздуха. Точката на топене на озона е минус 192,7 ° C. Такъв „разтопен“ озон е тъмносиня течност. Озоновият „лед“ има тъмносин цвят с виолетов оттенък и става непрозрачен с дебелина повече от 1 мм. Точката на кипене на озона е минус 112ºС. В газообразно състояние озонът е диамагнетичен, т.е. Той няма магнитни свойства, а в течно състояние е слабо парамагнетичен. Разтворимостта на озона в стопената вода е 15 пъти по-голяма от тази на кислорода и е приблизително 1,1 g / l. В литър оцетна киселина се разтварят 2,5 грама озон при стайна температура. Освен това се разтваря добре в етерични масла, терпентин, тетрахлорид на въглерод. Миризмата на озон се усеща при концентрации над 15 μg / m3 въздух. В минимални концентрации се възприема като „мирис на свежест“, в по-значителни концентрации придобива остър дразнещ нюанс.


Озонът се образува от кислород по следната формула: 302 + 68 kcal → 2O3. Класически примери за образуване на озон: под въздействието на мълния по време на гръмотевична буря; под въздействието на слънчевата светлина в горната атмосфера. Озонът също може да се образува във всеки процес, придружен от отделяне на атомен кислород, например по време на разлагането на водороден пероксид. Индустриалният синтез на озон включва използването на електрически разряди при ниски температури. Технологиите за производство на озон могат да се различават една от друга. И така, за получаване на озон, използван за медицински цели, се използва само чист (без примеси) медицински кислород. Отделянето на образувания озон от примесите с кислород обикновено не е трудно поради различията във физическите свойства (озонът се втечнява по-лесно). Ако не се изисква съответствие с определени качествени и количествени параметри на реакцията, получаването на озон не представлява особени затруднения.


Молекулата на О3 е нестабилна и бързо се превръща в О2 с отделянето на топлина. При ниски концентрации и без примеси озонът се разлага бавно, при високи концентрации - с експлозия. В контакт с него той моментално се запалва. Загряването и контактът на озон дори с незначителни количества окисляващ субстрат (органични вещества, някои метали или техните оксиди) драстично ускорява разпадането му. Озонът може да се съхранява дълго време при - 78 ° C в присъствието на стабилизатор (малко количество HNO3), както и в съдове, изработени от стъкло, някои пластмаси или благородни метали.


Озонът е мощен окислител. Причината за това явление се крие във факта, че атомният кислород се образува по време на процеса на гниене. Такъв кислород е много по-агресивен от молекулярния кислород, тъй като в кислородната молекула дефицитът на електрони на външно ниво поради колективната им употреба на молекулярната орбитала не е толкова забележим.

Още през 18 век се забелязва, че живакът в присъствието на озон губи блясъка си и се прилепва към стъклото, т.е. окислява. А когато озонът се пропуска през воден разтвор на калиев йодид, газообразният йод започва да се отделя. Същите "трикове" с чист кислород не работеха. Впоследствие бяха открити свойствата на озона, които веднага бяха възприети от човечеството: озонът се оказа отличен антисептик, озонът бързо отстрани органичните вещества от всякакъв произход (парфюми и козметика, биологични течности) от водата, стана широко използван в промишлеността и ежедневието и се оказа отличен в като алтернатива на зъбна бормашина.


През 21 век употребата на озон във всички области на човешкия живот и дейност расте и се развива и затова сме свидетели на превръщането му от екзотика в познато средство за ежедневна работа. OZONE O3, алотропна форма на кислород.

Получаване и физични свойства на озона.

За първи път учените научиха за съществуването на неизвестен за тях газ, когато започнаха да експериментират с електростатични машини. Това се случи през 17-ти век. Но те започват да изучават нов газ едва в края на следващия век. През 1785 г. холандският физик Мартин ван Марум получава озон, преминавайки електрически искри през кислорода. Името озон се появява едва през 1840 г .; той е изобретен от швейцарския химик Кристиан Шьонбейн, произвеждайки го от гръцкия озон - миришещ. По химичен състав този газ не се различаваше от кислорода, но беше много по-агресивен. И така, той незабавно окислява безцветен калиев йодид с отделянето на кафяв йод; Schonbein използва тази реакция за определяне на озона чрез степента на превръщане на хартията в син цвят с разтвор на калиев йодид и нишесте. Дори неактивни при стайна температура, живакът и среброто в присъствието на озон се окисляват.


Оказа се, че озоновите молекули, подобно на кислорода, се състоят само от кислородни атоми, не само от два, а от три. Кислород O2 и озон O3 са единствените примери за образуването на две газообразни (при обикновени условия) прости вещества от един химичен елемент. В молекулата O3 атомите са разположени под ъгъл, така че тези молекули са полярни. Озонът се получава в резултат на "залепване" на свободни кислородни атоми към молекули O2, които се образуват от кислородни молекули под въздействието на електрически разряди, ултравиолетови лъчи, гама лъчи, бързи електрони и други високоенергийни частици. Озонът винаги мирише около работещи електрически машини, в които четките „искрят“, близо до бактерицидни живачно-кварцови лампи, които излъчват ултравиолетова светлина. Кислородните атоми също се отделят по време на определени химични реакции. Озонът се произвежда в малки количества по време на електролиза на подкиселена вода, по време на бавното окисляване на влажен бял фосфор във въздуха, по време на разлагането на съединения с високо съдържание на кислород (KMnO4, K2Cr2O7 и др.), Когато флуорът или бариевият пероксид са изложени на концентрирана сярна киселина. Кислородните атоми винаги присъстват в пламъка, така че ако насочите поток от сгъстен въздух през пламъка на кислородна горелка, във въздуха ще се открие характерна миризма на озон.


Реакцията 302 → 203 е силно ендотермична: за да се получи 1 мол озон, трябва да се изразходват 142 kJ. Обратната реакция е с освобождаването на енергия и е много лесна. Съответно, озонът е нестабилен. При липса на примеси газообразният озон бавно се разлага при температура 70 ° С и бързо над 100 ° С. Скоростта на разпадане на озона се увеличава значително в присъствието на катализатори. Те могат да бъдат газове (например азотен оксид, хлор) и много твърди частици (дори стените на съда). Следователно е трудно да се получи чист озон и е опасно да се работи с него поради възможността от експлозия.

Не е изненадващо, че в продължение на много десетилетия след откриването на озон, дори основните му физични константи бяха неизвестни: дълго време никой не успя да получи чист озон. Както пише Д. И. Менделеев в учебника си по основи на химията, „при всички методи за приготвяне на газообразен озон, съдържанието му на кислород винаги е незначително, обикновено е само няколко десети от процента, рядко 2% и само при много ниски температури достига 20%“. Едва през 1880 г. френските учени Дж. Готфейл и П. Чаппуй получават озон от чист кислород при температура минус 23 ° С. Оказа се, че в дебел слой озонът има красив син цвят. Когато охладеният озониран кислород бавно се изтласква, газът става тъмносин и след бързо намаляване на налягането температурата спада още повече и се образуват капчици течен озон с тъмно лилав цвят. Ако газът не е бил охладен или компресиран бързо, тогава озонът незабавно с жълта светкавица преминава в кислород.


По-късно е разработен удобен метод за синтез на озон. Ако електролизирате концентриран разтвор на перхлорна, фосфорна или сярна киселина с охладен анод от платина или оловен оксид (IV), тогава отделеният на анода газ ще съдържа до 50% озон. Физическите константи на озона също бяха уточнени. Втечнява се много по-лесно от кислорода - при температура от -112 ° С (кислород - при -183 ° С). При -192,7 ° С озонът се втвърдява. Твърдият озон има синьо-черен цвят.

Експериментите с озон са опасни. Газовият озон може да избухне, ако концентрацията му във въздуха надвиши 9%. Течният и твърд озон експлодира още по-лесно, особено при контакт с окисляващи вещества. Озонът може да се съхранява при ниски температури под формата на разтвори във флуорирани въглеводороди (фреони). Такива решения са сини.


Химични свойства на озона.

Озонът се характеризира с изключително висока реактивност. Озонът е един от най-силните окислители и в това отношение е на второ място само по OF2 кислород флуорид и кислород флуорид. Активният принцип на озона като окислител е атомен кислород, който се образува по време на разлагането на озонова молекула. Следователно, действайки като окислител, озоновата молекула по правило "използва" само един кислороден атом, а другите два се освобождават под формата на свободен кислород, например 2KI + O3 + H2O → I2 + 2KOH + O2. Настъпва и окисляването на много други съединения. Има обаче изключения, когато озоновата молекула използва и трите си кислородни атома за окисляване, например 3SO2 + O3 → 3SO3; Na2S + O3 → Na2SO3.


Много важна разлика между озона и кислорода е, че озонът има окислителни свойства дори при стайна температура. Например, PbS и Pb (OH) 2 при нормални условия не реагират с кислород, докато в присъствието на озон, сулфидът се превръща в PbSO4, а хидроксидът се превръща в PbO2. Ако концентриран разтвор на амоняк се излива в съд с озон, се появява бял дим - този озон окислява амоняка с образуването на амониев нитрит NH4NO2. Способността да „почерняват“ сребърните продукти с образуването на AgO и Ag2O3 е особено характерна за озона.

С свързването на един електрон и превръщането в отрицателен O3-йон, озоновата молекула става по-стабилна. "Озонокиселите соли" или озонидите, съдържащи такива аниони, са известни отдавна - те се образуват от всички алкални метали, с изключение на лития, а стабилността на озонидите се увеличава от натрий до цезий. Известни са и някои озониди на алкалоземни метали, например Ca (O3) 2. Ако поток от газообразен озон се насочи към повърхността на твърда суха основа, се образува оранжево-червена кора, съдържаща озониди, например 4KOH + 4O3 → 4KO3 + O2 + 2H2O. В този случай твърдата алкал ефективно свързва водата, която предпазва озонида от незабавна хидролиза. Въпреки това, с излишната вода, озонидите бързо се разлагат: 4КО3 + 2Н2О → 4КОН + 5О2. Разлагането се получава по време на съхранение: 2КО3 → 2КО2 + О2. Озонидите са лесно разтворими в течен амоняк, което направи възможно тяхното изолиране в чист вид и изучаване на техните свойства.


Органични, веществата, с които озонът влиза в контакт, обикновено унищожават. И така, озонът, за разлика от хлора, е в състояние да раздели бензолния пръстен. При работа с озон не могат да се използват гумени тръби и маркучи - те моментално „изтичат“. Реакциите на озон с органични съединения идват с освобождаването на голямо количество енергия. Например етер, алкохол, памучна вата, навлажнена с терпентин, метан и много други вещества, се самозапалват при контакт с озониран въздух, а смесването на озон с етилен води до силна експлозия.

Използването на озон.

Озонът не винаги "изгаря" органична материя; в някои случаи е възможно провеждането на специфични реакции със силно разреден озон. Например, по време на озонирането на олеиновата киселина (тя се намира в големи количества в растителните масла) се образува азелаинова киселина HOOOS (CH2) 7COOH, която се използва за производство на висококачествени смазочни масла, синтетични влакна и пластификатори за пластмаси. По подобен начин се приготвя адипинова киселина, която се използва при синтеза на найлон. През 1855 г. Шьонбейн открива реакцията с озон на ненаситени съединения, съдържащи двойни връзки С \u003d С, но едва през 1925 г. немският химик Х. Стаудингер установява механизма на тази реакция. Озоновата молекула се присъединява към двойната връзка с образуването на озонид - този път органичен, като кислородният атом замества една от връзките С \u003d С, а -О-О- групата замества другата. Въпреки че някои органични озониди са изолирани в чиста форма (например етилен озонид), тази реакция обикновено се провежда в разреден разтвор, тъй като в свободната си форма озонидите са много нестабилни експлозиви. Реакцията на озониране на ненаситени съединения е високо оценена сред органичните химици; задачи с тази реакция често се предлагат дори в училищни олимпиади. Факт е, че когато озонидът се разлага от вода, се образуват две молекули на алдехид или кетон, които лесно се идентифицират и допълнително установяват структурата на първоначалното ненаситено съединение. Така химиците още в началото на 20 век установяват структурата на много важни органични съединения, включително естествени, съдържащи С \u003d С връзки.


Важна област на приложение на озона е дезинфекцията на питейната вода. Обикновено водата е хлорирана. Някои примеси във вода под въздействието на хлора обаче се превръщат в съединения с много неприятна миризма. Затова отдавна се предлага хлорът да бъде заменен с озон. Озонираната вода не придобива мирис или вкус; когато озонът се окислява напълно от много органични съединения, се образуват само въглероден диоксид и вода. Пречиства се с озон и отпадни води. Продуктите от окисление на озон дори на такива замърсители като феноли, цианиди, повърхностно активни вещества, сулфити, хлороамини са безвредни съединения без цвят и мирис. Излишъкът от озон бързо се разпада с образуването на кислород. Озонирането на вода обаче е по-скъпо от хлорирането; в допълнение, озонът не трябва да се транспортира и трябва да се произвежда на мястото на употреба.


Озон в атмосферата.

В земната атмосфера има малко озон - 4 милиарда тона, т.е. средно само 1 mg / m3. Концентрацията на озон се увеличава с разстояние от земната повърхност и достига максимум в стратосферата на височина 20-25 км - това е „озоновият слой“. Ако целият озон от атмосферата се събере на земната повърхност при нормално налягане, слой ще бъде дебел само около 2-3 мм. И такива малки количества озон във въздуха всъщност осигуряват живот на Земята. Озонът създава „защитен екран“, който не предава на повърхността на Земята твърда ултравиолетова слънчева светлина, разрушителна за всички живи същества.


През последните десетилетия много внимание се обръща на появата на така наречените „озонови дупки“ - зони със значително намалено съдържание на стратосферния озон. Чрез такъв "пропусклив" щит по-твърдата ултравиолетова радиация на Слънцето достига до повърхността на Земята. Затова учените отдавна наблюдават озона в атмосферата. През 1930 г. английският геофизик С. Чапман, за да обясни постоянната концентрация на озон в стратосферата, предложи схема на четири реакции (тези реакции бяха наречени цикъл на Чапман, в тях М означава всеки атом или молекула, отнемаща излишната енергия):


O + O + M → O2 + M

O + O3 → 2O2

O3 → O2 + O.

Първата и четвъртата реакция на този цикъл са фотохимични, възникват под въздействието на слънчевата радиация. Разпадането на кислородна молекула в атоми изисква радиация с дължина на вълната по-малка от 242 nm, докато озонът се разпада, когато светлината се абсорбира в областта на 240-320 nm (последната реакция ни предпазва от силно ултравиолетово лъчение, тъй като кислородът не поглъща в този спектрален регион) , Останалите две реакции са термични, т.е. минете без действието на светлината. Много е важно третата реакция, водеща до изчезването на озон, да има енергия на активиране; това означава, че скоростта на такава реакция може да се увеличи под действието на катализаторите. Както се оказа, основният катализатор за разлагането на озон е азотният оксид NO. Образува се в горната атмосфера от азот и кислород под въздействието на най-тежката слънчева радиация. Попадайки в озоносферата, тя влиза в цикъл от две реакции O3 + NO → NO2 + O2, NO2 + O → NO + O2, в резултат на което съдържанието му в атмосферата не се променя, а стационарната концентрация на озон намалява. Съществуват и други цикли, водещи до намаляване на съдържанието на озон в стратосферата, например с участието на хлор:


Cl + O3 → ClO + O2

ClO + O → Cl + O2.


Прахът и газовете също унищожават озона, който в големи количества навлиза в атмосферата по време на вулканични изригвания. Наскоро се предполага, че озонът също така ефективно унищожава водорода, освободен от земната кора. Комбинацията от всички реакции на образуването и разпадането на озон води до факта, че средният живот на една озонова молекула в стратосферата е около три часа.


Смята се, че в допълнение към природните фактори има и изкуствени фактори, влияещи върху озоновия слой. Добре известен пример са фреони, които са източници на хлорни атоми. Фреоните са въглеводороди, в които водородните атоми се заменят с атоми на флуор и хлор. Използват се в хладилна техника и за пълнене на аерозолни кутии. В крайна сметка фреоните влизат във въздуха и бавно се издигат с потоци въздух все по-високо и по-високо, като най-накрая достигат до озоновия слой. Разлагайки се под въздействието на слънчевата радиация, самите фреони започват каталитично да разграждат озона. Все още не е известно до каква степен фреоните са виновни за „озоновите дупки“ и въпреки това отдавна предприемат мерки за ограничаване на тяхното използване.


Както показват изчисленията, след 60-70 години концентрацията на озон в стратосферата може да намалее с 25%. И в същото време концентрацията на озон в повърхностния слой - тропосферата ще се увеличи, което също е лошо, тъй като озонът и продуктите от неговите трансформации във въздуха са отровни. Основният източник на озон в тропосферата е пренасянето на стратосферния озон в долните слоеве с въздушни маси. Около 1,6 милиарда тона навлизат в повърхностния слой на озона годишно. Животът на озоновата молекула в долната част на атмосферата е много по-голям - повече от 100 дни, тъй като интензивността на ултравиолетовата слънчева радиация, която унищожава озона, е по-ниска в повърхностния слой. Обикновено озонът в тропосферата е много малък: в чист чист въздух концентрацията му е средно само 0,016 µg / L. Концентрацията на озон във въздуха зависи не само от надморската височина, но и от терена. Така че, винаги има повече озон над океаните, отколкото над сушата, тъй като там озонът се разлага по-бавно. Измерванията в Сочи показаха, че въздухът край брега съдържа 20% повече озон, отколкото в гора на 2 км от брега.


Съвременните хора вдишват много повече озон, отколкото техните предци. Основната причина за това е увеличаване на количеството метан и азотни оксиди във въздуха. Така че съдържанието на метан в атмосферата непрекъснато расте, като се започне от средата на 19 век, когато започна използването на природен газ. В атмосфера, замърсена от азотни оксиди, метанът навлиза в сложна верига от трансформации, включващи кислород и водна пара, резултатът от които може да се изрази с уравнението CH4 + 4O2 → HCHO + H2O + 2O3. Други въглеводороди също могат да играят ролята на метан, например тези, които се съдържат в отработените газове на автомобилите с непълно изгаряне на бензин. В резултат на това във въздуха на големите градове през последните десетилетия концентрацията на озон се е увеличила десетократно.


Винаги се е смятало, че по време на гръмотевична буря концентрацията на озон във въздуха рязко се увеличава, тъй като мълнията помага да се превърне кислородът в озон. Всъщност увеличението е незначително и се случва не по време на гръмотевична буря, а няколко часа преди нея. По време на гръмотевична буря и в рамките на няколко часа след нея концентрацията на озон намалява. Това се обяснява с факта, че преди гръмотевичната буря има силно вертикално смесване на въздушните маси, така че допълнително количество озон идва от горните слоеве. Освен това, преди гръмотевична буря, електрическото поле се увеличава и се създават условия за образуване на коронарен разряд по върховете на различни обекти, например върховете на клоните. Освен това допринася за образуването на озон. И тогава, с развитието на гръмотевична буря, под него възникват мощни възходящи въздушни потоци, които намаляват съдържанието на озон непосредствено под облака.

Интересен въпрос е съдържанието на озон във въздуха на иглолистните гори. Например в курса по неорганична химия на Г. Реми може да се прочете, че „озонираният въздух на иглолистните гори“ е измислица. Така ли е? Никой растителен озон, разбира се, не излъчва. Но растенията, особено иглолистните дървета, отделят много летливи органични съединения във въздуха, включително ненаситени въглеводороди от клас терпени (има много в терпентина). И така, в горещ ден борът отделя 16 микрограма терпени на час на грам маса сухи игли на час. Терпените отделят не само иглолистни дървета, но и някои широколистни дървета, сред които са топола и евкалипт. А някои тропически дървета са в състояние да отделят 45 μg терпени на 1 g суха листна маса на час. В резултат на това един хектар иглолистна гора може да отделя до 4 кг органична материя на ден, широколистни - около 2 кг. Залесената площ на Земята е милиони хектари и всички те отделят стотици хиляди тона различни въглеводороди годишно, включително терпени. А въглеводородите, както беше показано от примера на метана, под влияние на слънчевата радиация и в присъствието на други примеси допринасят за образуването на озон. Както показаха експериментите, терпени при подходящи условия наистина много активно участват в цикъла на атмосферните фотохимични реакции с образуването на озон. Така че озонът в иглолистната гора изобщо не е изобретение, а експериментален факт.


Озон и здраве.

Колко хубаво е да се разхождаш след гръмотевична буря! Въздухът е чист и свеж, неговите ободряващи струи, изглежда, без никакви усилия сами се вливат в белите дробове. „Мирише на озон“, често казват в такива случаи. "Много здравословно." Така ли е?

Някога озонът със сигурност се е считал за здрав. Но ако концентрацията му надхвърли определен праг, това може да доведе до много неприятни последици. В зависимост от концентрацията и времето на вдишване, озонът причинява промени в белите дробове, дразнене на лигавиците на очите и носа, главоболие, замаяност, понижено кръвно налягане; озонът намалява устойчивостта на организма към бактериални инфекции на дихателните пътища. Максималната му допустима концентрация във въздуха е само 0,1 µg / l, което означава, че озонът е много по-опасен от хлора! Ако прекарате няколко часа на закрито с концентрация на озон само 0,4 µg / l, могат да се появят болки в гърдите, кашлица, безсъние и зрителната острота ще намалее. Ако дишате озон дълго време в концентрация над 2 µg / l, последствията могат да бъдат по-тежки - до изтръпване и спад на сърдечната дейност. Със съдържание на озон 8–9 µg / L белодробният оток се появява след няколко часа, което е фатално. Но такива незначителни количества от веществото обикновено са трудни за анализ чрез конвенционални химични методи. За щастие човек усеща присъствието на озон дори при много ниски концентрации - около 1 µg / l, при които парчето йодно нишесте няма да стане синьо. За някои хора миризмата на озон в малки концентрации наподобява миризмата на хлор, на други - на серен диоксид, на други - на чесън.


Не само озонът е отровен. С неговото участие във въздуха например се образува пероксиацетил нитрат (PAN) CH3-СО-ОНО2 - вещество, което има много дразнещ ефект, включително разкъсване, което затруднява дишането и при по-високи концентрации причинява сърдечна парализа. PAN е един от компонентите на така наречения фотохимичен смог, образуван през лятото в замърсен въздух (тази дума произлиза от английски дим - дим и мъгла - мъгла). Концентрацията на озон в смога може да достигне 2 μg / l, което е 20 пъти повече от максимално допустимата. Трябва също да се отбележи, че комбинираното действие на озон и азотни окиси във въздуха е десетки пъти по-силно от всяко вещество поотделно. Не е изненадващо, че последствията от такъв смог в големите градове могат да бъдат катастрофални, особено ако въздухът над града не се издухва от „чернови“ и се образува застояла зона. И така, в Лондон през 1952 г. от смог за няколко дни умират над 4000 души. Смог уби 350 души в Ню Йорк през 1963 година. Подобни истории имаше в Токио, други големи градове. Не само хората страдат от атмосферен озон. Американски изследователи показаха, например, че в райони с високи нива на озон във въздуха експлоатационният живот на автомобилните гуми и други гумени изделия е значително намален.


Как да намалим съдържанието на озон в повърхностния слой? Едва ли е реалистично да се намали отделянето на метан в атмосферата. Има и друг начин - да се намалят емисиите на азотни оксиди, без които цикълът на реакциите, водещи до озон, не може да премине. Този път също не е лесен, тъй като азотните окиси се отделят не само от автомобили, но и (главно) от ТЕЦ.

Източниците на озон не са само на улицата. Формира се в рентгенови стаи, във физиотерапевтични кабинети (източникът му са живачно-кварцови лампи), при копиране на оборудване (копирни машини), лазерни принтери (тук причината за образуването му е разряд с високо напрежение). Озонът е неизбежен спътник в производството на перхидрол, аргоно-дъгово заваряване. За да се намали вредното въздействие на озона, е необходимо да се извлича оборудване от ултравиолетови лампи, добра вентилация на помещението.


Въпреки това, едва ли е правилно да се счита озонът за нездравословен. Всичко зависи от концентрацията му. Проучванията показват, че свежият въздух свети много слабо в тъмното; причината за сиянието е окислителната реакция, включваща озон. Луминесценцията се наблюдава също, когато водата се разклаща в колба, в която преди това се зарежда озониран кислород. Това сияние винаги е свързано с наличието на малки количества органични примеси във въздух или вода. При смесване на чист въздух с издишан човек, интензитетът на светене се увеличава десетократно! И това не е изненадващо: в издишания въздух бяха открити следи от етилен, бензен, оцетен алдехид, формалдехид, ацетон, мравчена киселина. Те също са „подчертани“ от озон. В същото време „застоял“, т.е. напълно лишен от озон, макар и много чист, въздухът не предизвиква сияние и човек го усеща като „затлъстел“. Такъв въздух може да се сравни с дестилирана вода: той е много чист, практически без примеси и пиенето му е вредно. Така че пълното отсъствие на озон във въздуха, очевидно, също е неблагоприятно за хората, тъй като увеличава съдържанието на микроорганизми в него, води до натрупване на вредни вещества и неприятни миризми, които озонът унищожава. Така става ясно необходимостта от редовно и продължително проветряване на помещенията, дори и да няма хора в него: в края на краищата озонът, който е попаднал в помещението, не се задържа в него дълго време - той частично се разпада и до голяма степен се утаява (адсорбира) по стени и други повърхности. Трудно е да се каже колко озон трябва да има в стаята. Въпреки това, в минимални концентрации, озонът вероятно е необходим и полезен.


По този начин озонът е бомба със закъснител. Ако се използва правилно, тя ще служи на човечеството, но ако започне да се използва за други цели, веднага ще доведе до глобална катастрофа и Земята ще се превърне в такава планета като Марс.

Озонът е природен газ, който, докато е в стратосферата, защитава населението на света от отрицателното въздействие на ултравиолетовите лъчи. В медицината това вещество често се използва за стимулиране на образуването на кръв и повишаване на имунитета. В същото време, с естественото образуване на озон в тропосферата в резултат на взаимодействието на пряка слънчева светлина и изгорели газове, неговият ефект върху човешкото тяло е обратен. Вдишването на въздух с повишена концентрация на газ може да доведе не само до изостряне на алергичните реакции, но и до развитие на неврологични разстройства.

Характеристики на озона

Озонът е газ, състоящ се от три кислородни атома. В природата той се образува в резултат на действието на преките лъчи на слънцето върху атомен кислород.

В зависимост от формата и температурата цветът на озона може да варира от светло син до тъмно син. Комбинацията от молекули в този газ е много нестабилна - няколко минути след образуването на веществото се разлага на кислородни атоми.

Озонът е силно окисляващо средство, поради което често се използва в промишлеността, ракетната наука и медицината. При производствени условия този газ присъства по време на заваряването, водната електролиза и производството на водороден пероксид.

В отговор на въпрос дали озонът е отровен или не, експертите дават утвърдителен отговор. Този газ принадлежи към най-високия клас на токсичност, който отговаря на много агенти за химическа война, включително циановодородна киселина.

Ефектът на газовете върху хората

В хода на многобройни изследвания учените стигат до заключението, че ефектът на озона върху човешкото тяло зависи от това колко газ влиза в белите дробове с въздух. Световната здравна организация е установила следните максимално допустими концентрации на озон:
в жилищната зона - до 30 μg / m 3;
в индустриалната зона - не повече от 100 μg / m 3.

Максималната доза на веществото не трябва да надвишава 0,16 mg / m 3.
Отрицателно въздействие

Отрицателният ефект на озона върху тялото често се наблюдава при хора, които трябва да се справят с този газ в индустриална среда: специалисти в ракетната научна индустрия, работници, използващи озонатори и ултравиолетови лампи.

Дългосрочното и редовно излагане на озон при хората води до следните последствия:


Дразнене на дихателната система;
развитие на астма;
депресия на дихателната функция;
повишен риск от алергични реакции;
увеличаване на възможността за развитие на мъжко безплодие;
понижен имунитет;
канцерогенен растеж на клетките.


Озонът най-активно засяга четири групи хора: деца, хора със свръхчувствителност, спортисти, провеждащи тренировки на открито, и възрастни хора. В допълнение, пациентите с хронични патологии на дихателната и сърдечно-съдовата система са изложени на риск.

В резултат на контакт в производствени условия с течен озон, кристализацията на който става при температура -200 градуса по Целзий, може да настъпи дълбоко замръзване.

Положително въздействие

Максималното количество озон е в стратосферния слой на въздушната обвивка на планетата. Озоновият слой, разположен там, допринася за усвояването на най-вредната част от ултравиолетовите лъчи на слънчевия спектър.

При внимателно калибрирани дозировки медицинският озон или кислородно-озоновата смес оказват благоприятен ефект върху човешкото тяло, поради което често се използва за медицински цели.
Под наблюдението на лекуващия лекар употребата на това вещество ви лява да постигнете следните резултати

Премахване на недостига на кислород;
за укрепване на окислително-възстановителните процеси в организма;
намаляване на ефекта от интоксикацията чрез елиминиране на токсините;
премахване на болката;
подобряват притока на кръв и осигуряват кръвоснабдяването на всички органи;
възстановяват правилното функциониране на черния дроб при различните му заболявания, включително хепатит.

Освен това използването на озонотерапия в медицинската практика може да подобри общото състояние на пациента: да стабилизира съня, да намали нервността, да увеличи имунитета и да премахне хроничната умора.

Поради способността си да окислява други химически елементи, озонът често се използва като дезинфектант. Това вещество ви позволява ефективно да се борите срещу гъбички, вируси и бактерии.

Използването на озонизатори

Описаните положителни свойства на озона доведоха до производството и използването в промишлени и битови условия на озонизатори - устройства, които произвеждат тривалентен кислород.

Използването на такива устройства в промишлеността позволява следните мерки:
дезинфекцирайте вътрешния въздух;
унищожава мухъл и гъбички;
дезинфекцирайте водата и канализацията;

В медицинските заведения озонизаторите се използват за дезинфекция на помещения, стерилизиране на инструменти и консумативи.

Използването на озонизатори е често срещано и у дома. Такива устройства често се използват за обогатяване на въздуха с кислород, дезинфекция на вода и елиминиране на вируси и бактерии от ястия или предмети от бита, използвани от човек с инфекциозно заболяване.

Когато използвате озонатора в ежедневието, трябва да се спазват всички условия, определени от производителя на устройството. Категорично е забранено да бъдете в стаята, когато устройството е включено, а също и незабавно да използвате вода, пречистена с негова помощ.
Симптоми на отравяне

Проникването на висока концентрация на озон в човешкото тяло чрез дихателната система или продължителното взаимодействие с това вещество може да причини силна интоксикация. Симптомите на отравяне с озон могат да се появят както рязко - с еднократно вдишване на голямо количество от това вещество, така и постепенно се откриват - с хронична интоксикация поради неспазване на условията на работа или правилата за използване на битови озонатори.

Откриват се първите признаци на отравяне от дихателната система:


възпалено и парещо гърло;
задух, задух;
невъзможност да поемете дълбоко въздух;
появата на често и периодично дишане;
болка в гърдите.

Под въздействието на газ върху очите може да се наблюдава разкъсване, поява на венци, зачервяване на лигавицата и вазодилатация. В някои случаи се наблюдава влошаване или пълна загуба на зрението.

При системен контакт озонът може да повлияе на човешкото тяло, както следва:
настъпват структурни трансформации на бронхите;
развиват се и се влошават различни респираторни заболявания: пневмония, бронхит, астма, емфизем;
намаляване на дишането води до пристъпи на астма и пълно спиране на дихателната функция.


Освен въздействието върху дихателната система, хроничното отравяне с озон води до патологични процеси във функционирането на други телесни системи:
развитието на неврологични разстройства - намаляване на нивото на концентрация и внимание, поява на главоболие, нарушена координация на движенията;
обостряне на хронични заболявания;
нарушение на кървенето, развитие на анемия, поява на кървене;
обостряне на алергичните реакции;
нарушение в организма на окислителни процеси, в резултат на което разпространението на свободни радикали и унищожаването на здрави клетки;
развитието на атеросклероза;
влошаване на секреторната функционалност на стомаха.

Първа помощ при отравяне с озон

Острото отравяне с озон може да доведе до сериозни последици, дори смъртоносни, поради което, ако се подозира интоксикация, трябва незабавно да се предостави първа помощ на жертвата. Преди пристигането на специалисти трябва да се извършат следните дейности:

Извадете пострадалия от засегнатата област с токсично вещество или осигурете чист въздух в помещението.
За да развържете тесни дрехи, да дадете на човек полуседнало положение, като не позволявате на главата да се върне назад.
В случай на спиране на спонтанното дишане и спиране на сърцето трябва да се извърши реанимация - изкуствено дишане от уста на уста и индиректен сърдечен масаж.

Когато озонът влезе в контакт с очите, е необходимо да се изплакнат с голямо количество течаща вода.

В случай, че човек е изложен на течен озон, в никакъв случай не трябва да се опитвате да сваляте дрехи от жертвата на мястото на контакт с тялото. Преди пристигането на специалисти си струва да изплакнете засегнатата област с много вода.

В допълнение към оказването на първа помощ на пострадалия, е необходимо незабавно да го закарате в медицинско заведение или да извикате линейка, тъй като по-нататъшните мерки за опиянение могат да се извършват само от квалифициран медицински персонал.
Отравяне лечение

Следните мерки се предприемат за премахване на отравяне с озон в болнични условия:
извършват алкални инхалации, за да премахнат дразненето на горните дихателни пътища;
предписват лекарства за спиране на кашлица и възстановяване на дихателните функции;
при остра дихателна недостатъчност пациентът е свързан с вентилатор;
с увреждане на очите се предписват вазоконстрикторни и дезинфекционни лекарства;
в случай на тежко отравяне се провежда терапия за нормализиране на функциите на сърдечно-съдовата система;
се провежда антиоксидантна терапия.

Последствията

Продължителното излагане на озон в човешкото тяло при неправилни условия на работа или нарушаване на правилата за използване на озонизатора води до хронично отравяне. Това състояние често води до развитие на такива последствия:

Образуването на тумори. Причината за това явление е канцерогенният ефект на озона, който води до увреждане на генома на клетките и развитие на техните мутации.
Развитието на мъжкото безплодие. При систематично вдишване на озон възниква нарушение на сперматогенезата, поради което се губи възможността за потомство.
Неврологична патология. Човек има нарушение на вниманието, нарушение на съня, обща слабост, редовно възникване на главоболие.

Предотвратяване

За да избегнете отравяне с озон, експертите препоръчват да се придържате към следните препоръки:
Откажете се да играете спорт на открито през горещото време на деня, особено през лятото. Препоръчително е да провеждате физически упражнения на закрито или в райони, отдалечени от големите промишлени предприятия и широки пътища, в сутрешните и вечерните часове.
В горещото време на деня е необходимо да сте на открито възможно най-рядко, особено в райони с повишено замърсяване с газ.
При контакт с озон в индустриална среда, помещението трябва да бъде оборудвано с отработена вентилация. Освен това по време на производствения процес е необходимо да се използват устройства за защита, както и специални сензори, които показват нивото на газ в помещението. Времето на директен контакт с озон трябва да бъде сведено доколкото е възможно.


При избора на битов озонатор е важно да се обърне внимание на техническите му характеристики и наличието на подходящ сертификат. Закупуването на несертифицирано устройство може да доведе до тривалентна интоксикация с кислород. Преди да използвате устройството, трябва да се запознаете с правилата за неговата работа и предпазните мерки за безопасност.

Озоновата интоксикация е доста сериозно състояние, което изисква незабавна медицинска помощ. Затова си струва да запомните, че когато работите с този газ или използвате озонатори за бита, си струва да се придържате към мерките за безопасност и при най-малкото подозрение за отравяне се свържете с медицинска институция.

Озонът е газ. За разлика от много други, той не е прозрачен, но има характерен цвят и равномерна миризма. Той присъства в нашата атмосфера и е един от най-важните му компоненти. Каква е плътността на озона, неговата маса и други свойства? Каква е ролята му в живота на планетата?
Син газ

В химията озонът няма отделно място в периодичната таблица. Всичко, защото не е елемент. Озонът е алотропна модификация или изменение на кислорода. Както в O2, неговата молекула се състои само от кислородни атоми, но има не два, а три. Следователно химическата му формула изглежда като O3.

Озонът е син газ. Има изразена остра миризма, напомняща хлор, ако концентрацията е твърде висока. Спомняте ли си миризмата на свежест в дъжда? Това е озонът. Благодарение на това свойство то е получило името си, защото от древногръцкия език „озон“ е „мирис“.

Газовата молекула е полярна, атомите в нея са свързани под ъгъл 116,78 °. Озонът се образува, когато свободен кислороден атом се присъедини към молекула O2. Това се случва по време на различни реакции, например окисляване на фосфор, електрически разряд или разлагане на пероксиди, по време на които се отделят кислородни атоми.

Озонови свойства

При нормални условия озонът съществува с молекулно тегло от почти 48 g / mol. Той е диамагнетик, тоест не е в състояние да привлече магнит, точно като сребро, злато или азот. Плътността на озона е 2,1445 g / dm³.

В твърдо състояние озонът придобива синкаво-черен цвят, в течно състояние цветът на индиго е близък до виолетов. Точката на кипене е 111,8 градуса по Целзий. При температура нула градуса се разтваря във вода (само в чиста) десет пъти по-добре от кислорода. Смесва се добре с азот, флуор, аргон и при определени условия с кислород.





Под действието на редица катализатори той лесно се окислява, отделяйки свободни кислородни атоми. Свързвайки се с него, той веднага се запалва. Веществото е способно да окислява почти всички метали. Само платина и злато не подлежат на действието му. Разрушава различни органични и ароматни съединения. При контакт с амоняк образува амониев нитрит, разрушава двойни въглеродни връзки.

Присъстващ в атмосферата във високи концентрации, озонът се разлага спонтанно. В този случай се отделя топлина и се образува O2 молекула. Колкото по-висока е концентрацията му, толкова по-силна е реакцията на отделяне на топлина. Когато съдържанието на озон е повече от 10%, то е придружено от експлозия. С повишаване на температурата и намаляване на налягането или при контакт с органични вещества разграждането на О3 става по-бързо.

История на откритията

В химията озонът е известен чак през 18 век. Той е открит през 1785 г. поради миризмата, която физикът Ван Марум чува до работеща електростатична машина. Още 50 години след това не се появява в научни експерименти и изследвания.

Ученият Кристиан Шьонбейн през 1840 г. изучава окисляването на белия фосфор. По време на експериментите той успява да изолира непознато вещество, което той нарече "озон". Химикът се справи с проучването на неговите свойства и описа методите за производство на новооткрит газ.

Скоро и други учени се присъединяват към изследването на веществото. Известният физик Никола Тесла дори построи първата в историята промишлена употреба на О3, започнала в края на 19 век с появата на първите инсталации за подаване на питейна вода до домовете. Веществото се използва за дезинфекция.



Атмосферният озон

Нашата Земя е заобиколена от невидима обвивка на въздуха - атмосферата. Без него животът на планетата не би бил възможен. Компоненти на атмосферния въздух: кислород, озон, азот, водород, метан и други газове.

Самият озон не съществува и възниква само в резултат на химични реакции. Близо до повърхността на Земята, тя се образува поради електрически заряди на мълния по време на гръмотевична буря. По неестествен начин това се дължи на емисиите на отработени газове от автомобили, фабрики, изпарения на бензин и въздействието на топлоелектрическите централи.




Озонът в долната атмосфера се нарича повърхностен или тропосферен. Има и стратосферна. Възниква под въздействието на ултравиолетовото лъчение, идващо от слънцето. Той се формира на разстояние 19-20 километра над повърхността на планетата и се простира на височина 25-30 километра.

Стратосферният О3 образува озоновия слой на планетата, който го предпазва от мощна слънчева радиация. Той абсорбира приблизително 98% от ултравиолетовото лъчение с дължина на вълната, достатъчна да причини рак и изгаряния.

Употреба на вещества

Озонът е отличен окислител и разрушител. Това свойство отдавна се използва за пречистване на питейна вода. Веществото е вредно за бактериите и вирусите, опасни за хората, и когато се окисли, се превръща в безвреден кислород.

Той е способен да убива дори устойчиви на хлор организми. Освен това се използва за пречистване на отпадъчните води от вредни за околната среда нефтопродукти, сулфиди, феноли и др. Подобни практики се разпространяват главно в САЩ и някои европейски страни.

Озонът се използва в медицината за дезинфекция на инструменти, в промишлеността с негова помощна хартия се избелва, маслата се пречистват, получават се различни вещества. Използването на O3 за пречистване на въздух, вода и помещения се нарича озониране.



Озон и човек

Въпреки всичките си полезни свойства, озонът може да бъде опасен за хората. Ако във въздуха има повече газ, отколкото човек може да носи, отравянето не може да бъде избегнато. В Русия допустимата му норма е 0,1 µg / L.

При надвишаване на тази норма се появяват типични признаци на химическо отравяне, като главоболие, дразнене на лигавиците, замаяност. Озонът намалява устойчивостта на организма към инфекции, предавани през дихателните пътища, а също така намалява кръвното налягане. При концентрации на газ над 8-9 µg / L е възможен белодробен оток и дори смърт.

В същото време е лесно да се разпознае озонът във въздуха. Миризмата на "свежест", хлор или "раци" (както аргументира Менделеев) е ясно чуваща дори с ниско съдържание на веществото.

Въведение

Озонът е просто вещество, алотропна модификация на кислорода. За разлика от кислорода, озоновата молекула се състои от три атома. При обикновени условия това е силно ухаещ експлозивен газ със син цвят и притежава най-силните окислителни свойства.

Озонът е постоянен компонент на земната атмосфера и играе решаваща роля за поддържането на живота на него. В повърхностните слоеве на земната атмосфера концентрацията на озон рязко се увеличава. Общото състояние на озона в атмосферата е променливо и варира в зависимост от сезоните. Атмосферният озон играе ключова роля в поддържането на живота на земята. Той предпазва Земята от вредното въздействие на определена роля на слънчевата радиация, като по този начин допринася за запазването на живота на планетата.

По този начин е необходимо да се установи какви действия може да има озонът върху биологичните тъкани.


Общи свойства на озона

Озонът е алотропна модификация на кислорода, състояща се от триатомни молекули O3. Молекулата му е диамагнитна и има ъглова форма. Връзката в молекулата е делокализирана, трицентрова.

Фиг. 1 Озонова структура

И двете O-O връзки в озоновата молекула имат една и съща дължина 1.272 Angstroms. Ъгълът между връзките е 116,78 °. Централен кислороден атом sP²-хибридизиран, има един неразделен чифт електрони. Молекулата е полярна; диполният момент е 0,5337 D.


Характерът на химичните връзки в озона определя неговата нестабилност (след определено време озонът спонтанно преминава в кислород: 2О3 -\u003e 3О2) и висока окислителна способност (озонът е способен на редица реакции, в които молекулярният кислород не влиза). Окислителният ефект на озона върху органичната материя е свързан с образуването на радикали: RH + O3 RO2 + OH

Тези радикали инициират радикални верижни реакции с биоорганични молекули (липиди, протеини, нуклеинови киселини), което води до клетъчна смърт. Използването на озон за стерилизиране на питейна вода се основава на способността му да убива микробите. Озонът не е безразличен към висшите организми. Продължителният престой в атмосфера, съдържаща озон (например във физиотерапевтични стаи и кварцово облъчване) може да причини тежки нарушения на нервната система. Следователно озонът в големи дози е токсичен газ. Максимално допустимата концентрация във въздуха на работната зона е 0,0001 mg / l. Замърсяването на въздуха с озон се случва по време на озонирането на водата поради ниската му разтворимост


История на откритията.

Озонът е открит за пръв път през 1785 г. от холандския физик М. ван Марум чрез характерните миризми и окислителни свойства, които въздухът придобива след преминаване на електрически искри през него, както и от способността си да действа върху живак при обикновена температура, в резултат на което той губи блясъка си и започва да се придържа към стъклото , Той обаче не беше описан като ново вещество, ван Марум смяташе, че се образува специална "електрическа материя".


термин озон е предложен от немския химик X. F. Schönbein през 1840 г. заради аромата си, влязъл в речниците в края на XIX век. Много източници му дават приоритет на откриването на озон през 1839г. През 1840 г. Шьонбейн показва способността на озона да измества йода от калиев йодид:

Фактът на намаляване на обема на газ по време на превръщането на кислорода в озон беше експериментално доказан от Андрюс и Тет, използвайки стъклена тръба с манометър, напълнен с чист кислород, с платинени проводници, споени в нея, за да се получи електрически разряд.


Физични свойства

Озонът е газ със син цвят, който може да се види, когато се гледа през значителен слой, озониран кислород с дебелина до 1 метър. В твърдо състояние озонът е черен с виолетов блясък. Течният озон има плътен син цвят; прозрачен в слой, ненадвишаващ 2 mm. дебелина; доста издръжлив.

Удобства:

§ Молекулна маса - 48 amu

§ Плътността на газа при нормални условия е 2,1445 g / dm³. Относителната плътност на газа в кислорода е 1,5; по въздух - 1,62


§ Плътност на течността при −183 ° C - 1,71 g / cm³

§ Точка на кипене - −111.9 ° C. (Течният озон има 106 ° С.)

§ Точка на топене - –197,2 ± 0,2 ° С (обикновено дадена точка на топене –251,4 ° С е неправилна, тъй като нейното определяне не отчита високия капацитет на преохлаждане на озон).

§ Разтворимост във вода при 0 ° C - 0,394 kg / m³ (0,494 l / kg), тя е 10 пъти по-висока от кислорода.

§ В газообразно състояние озонът е диамагнетичен, в течно - слабо парамагнитен.

§ Мирис - остър, специфичен „металик“ (според Менделеев - „миризма на раци“). При високи концентрации наподобява миризмата на хлор. Миризмата се забелязва дори при разреждане 1: 100000.

Химични свойства.

Химическите свойства на озона се определят от неговата висока окислителна способност.

O3 молекулата е нестабилна и при достатъчни концентрации във въздуха, при нормални условия, спонтанно за няколко десетки минути се превръща в O2 с отделяне на топлина. Повишаването на температурата и намаляването на налягането увеличават скоростта на преминаване към диатомично състояние. При високи концентрации преходът може да бъде експлозивен.


Удобства:

§ Окисляване на металите

§ Окисляване на неметалите

§ Взаимодействие с оксиди

§ Изгаряне

§ Образуване на озонид

Методи за получаване на озон

Озонът се образува в много процеси, придружени от отделяне на атомен кислород, например по време на разлагането на пероксиди, окисляване на фосфор и др. В промишлеността той се получава от въздух или кислород в озонизатори чрез електрически разряд. О3 се втечнява по-лесно от O2 и следователно не е трудно да се разделят. Озонът за озонова терапия в медицината се получава само от чист кислород. Когато въздухът се облъчва с твърда ултравиолетова радиация, се образува озон. Същият процес протича в горната атмосфера, където озоновият слой се формира и поддържа под въздействието на слънчевата радиация.

https://irgp2.ru/bg/