Последното предупреждение на Джордж Оруел
Има нещо общо между голямата книга и голямата любов. Човек непрестанно се стреми към тях и колкото пъти да се повтарят едни и същи мигове, те винаги изглеждат различни. Може би тъкмо това е голямото в тях – желанието човек да премине през тях отново и отново. Защото всяко ново преминаване носи нови открития, може би не толкова по отношение на книгата или любовта, колкото по отношение на себе си. Някой беше казал, че голямото произведение на изкуството е живо същество, със свое постоянно вътрешно развитие. Мисля, че това трябва да е доста вярно, защото при всяко доближаване нам се струва, че нещо се е променило, за да ни разкрие нова непозната страна, за да ни дари с ново чувство за проникновение и усет за нова мъдрост.
Есетата на Джордж Оруел прочетох веднага след като за първи път книгите му попаднаха в ръцете ми. Прочетох ги след "Животинската ферма" и "1984" — две книги, които аз смятам за настолни четива. Три са според мен
моралните достойнства на творчеството на Оруел, които му придават такава огромна сила — смелост, истинност и проницателност
Достойнства, които липсват в цели днешни национални литератури и в творчествата на мнозина отделни автори. Дори в свободния свят днес литературата някак се огъна пред истината, загуби смелостта си, започна да прилича малко на дипломация, малко на флирт, доста на търговия. Конформизмът на Запад и опортюнизмът на Изток придадоха на литературата външността на стара и грозна проститутка, която се стреми да задоволи желанията — на Запад на търговците, на Изток — на диктаторите. И сред такава действителност човек извръща очи и търси упование назад, било в класиците, било в апостоли на истината, какъвто безспорно беше Джордж Оруел. Защото, както би могло да се каже на изразителен български: "Оруел не цепеше басма никому!" Нито на комунисти, нито на фашисти, нито на тъпи марксистки фанатици, нито на разплути капиталистически циници. Той не гледаше на живота от позициите на някакви догми, а от позициите на самия живот. Критерий за живота е неговата жизненост, както критерий за смъртта е нейната безвъзвратност. Оруел живя кратко, но бурно и пълноценно. Той нямаше привилегията да се уригва от преяждане или препиване в някой клуб на тоталитарен съюз на писателите, а беше стражар в Бирма, келнер и физически работник в Париж, би се в Испания на страната на републиката и кръстоса собствената си страна, за да измъкне на бял свят от дъната на мините истината за трагедията на миньорите. Той — възпитаникът на Итън, имперското училище за министър-председатели.
Затова другото важно качество на неговите творби е тяхната плътна житейска достоверност. Никой друг в наше време
не е създал по-вярна, макар и алегорична картина на СССР от тази, която той нарисува в "Животинската ферма"
Никой друг не е прозрял така дълбоко в същността на тоталитаризма, както Оруел в "1984". Когато прочетох тази книга за първи път, почувствувах, че Оруел е живял сред нас — в България, в Съветския съюз, че познава добре сградата край Лъвовия мост или тази на булевард "Столетов" 21, че е участвувал в гласуване на резолюция за заклеймяване на Солженицин (петминутката на омразата) или сервилно е ръкопляскал на някой вожд (Големия брат). В действителност Оруел никога не е бил в Източна Европа, защото умря, преди тя да се оформи като онова, което представлява днес.
В наше време "Животинската ферма" и "1984" са класически книги, които са познати на почти всеки грамотен човек по света извън комунистическите страни. Оруел вероятно е писателят, който никой потиснически режим по света не би допуснал никога. Това е гордият, непримиримият бунтовник срещу нечовешката лъжа, върху която са изградени тези режими.
Колкото и възторжено да е мнението ми за художествената проза на Джордж Оруел, осмелявам се да поставя есетата му наравно и дори по-високо от нея. Струва ми се, че това е форма, измислена и създадена за него. Вън от рамките на фабулата ние откриваме внушителната непосредственост на остро критично съзнание и, бих казал, някаква настъпателна човечност. Всичко, за което Джордж Оруел е писал между 1938 и 1949 г., е невероятно валидно за нашето време, за нашите проблеми, за нашите алтернативи. Писателите от тридесетте или четиридесетте години по правило някак се отдалечиха от света на ядрената мощ и на идеологическото безумие. Оруел е от малцината, които не само се приближиха, но явно ще ни съпътствуват докрай.
Есето "Вътре в кита", което той писа през 1940 година по повод романа на Хенри Милър "Тропик на рака", представлява един от най-проникновените анализи в съвременната литература. Да попаднеш вътре в кита, когато си в морето, значи да намериш чувство за сигурност, значи да не те е страх от никакви бури и никакви вълнения, да си плуваш кротко и сладко, защитен от сигурността на огромното животно, без да знаеш накъде те води то, къде отиваш. Посоката не е важна, светът отвън не е важен, важна е твоята топла сигурност. И човек разбира, че вече толкова години след смъртта на Оруел за много хора по света, а в това число и доста писатели, смисълът на всичко е да си
намерят някой огромен и мощен кит, да се настанят в него с всичко, което им трябва
(казват, че вътре можеш да караш кола и да гледаш цветна телевизия), и да си плуват така, скъсали всякакви връзки с онова, което остава отвън.
В това есе Оруел подробно разглежда състоянието на предвоенна Европа и вълненията сред интелектуалците. Той остро подиграва двете вълни млади интелектуалци — едните втурнали се към комунизма, а другите към католицизма. Неговото обяснение е, че прегръщането на кое да е от двете модни учения привлекателно опростява света. И той прави прекия паралел:
"Бог — Сталин. Дяволът — Хитлер. Раят — Москва. Адът — Берлин. Всички празнини са запълнени."
Той посочва безотговорния флирт на левите интелектуалци с Москва и тяхното престъпно одобрение на Сталиновите чистки. В това биене по гърдите и скандиране на комунистически лозунги той открива антиинтелигентност, огромна суета, мудност и душевна празнота. Когато разни западни поети пишат поеми за пролята кръв, Оруел открива, че в действителност революционните поклонници на кръвопреливането изобщо не са видели през живота си убит човек.
Върху фона на това идейно-политическо онаниране Оруел разглежда състоянието на европейската литература на трийсетте години. Много искам да цитирам този пасаж на моите някогашни колеги, български писатели. Превеждам го буквално:
"Общо погледнато, литературната история на трийсетте години изглежда да защитава мнението, че по-добре е писателят да не се бърка в политиката. Понеже всеки писател, който приеме изцяло или отчасти дисциплината на една политическа партия, по-рано или по-късно е изправен пред алтернативата: "Или върви в крак, или си затваряй устата." Разбира се, възможно е да вървиш в крак и пак да пишеш — по модата. Всеки марксист много лесно може да ви докаже, че "буржоазната" свобода на словото е една илюзия. Но след като той ви докаже това, остава психологическият факт, че без тази "буржоазна" свобода творческата енергия се изпарява. В бъдеще може да бъде създадена тоталитарна литература, но тя ще бъде нещо съвсем различно от това, което ние си представяме.
Литературата, която ние знаем, е нещо индивидуално, изискващо умствена честност и минимална цензура. И това даже е по-вярно за прозата, отколкото за поезията… Ортодоксалната атмосфера винаги уврежда на прозата и преди всичко е напълно съсипваща за романа — тази най-анархистична форма на литература. Колко добри католици са били добри романисти? Дори шепата от тях, които човек би могъл да намери, са били лоши католици. Защото РОМАНЪТ Е ПРОТЕСТАНТСКА ФОРМА НА ИЗКУСТВО, той е продукт само на свободния ум, на автономния индивид. През никое десетилетие от последните 150 години ние не сме имали такава бедна проза, както през трийсетте години на нашия век. Комунистите и прокомунистите имаха монопол върху литературните списания и критика. Беше време на етикети, лозунги и увъртане… Беше невъзможно да се пишат добри романи в такава атмосфера. Добрите романи не са писани от нагаждачи, нито пък от хора, които съзнават своята собствена неортодоксалност.
Добрите романи са написани от ХОРА, КОИТО НЕ СЕ СТРАХУВАТ."
Това е точен цитат от Джордж Оруел. И, струва ми се, той обяснява в голяма степен не само лошите романи на неговото време, но и лошите романи, писани днес в цяла Източна Европа. Всичко най-хубаво, което днес има в съвременната българска литература, по дефиниция е СМЕЛО и ПРОТЕСТИРАЩО. На света още няма създаден голям подмазвачески, раболепен, блюдолизнически роман!
Друго голямо есе, чието съдържание има пряка връзка с нашето време, е озаглавено "Спъването на литературата".
"Враговете на интелектуалната свобода — казва Джордж Оруел — винаги се опитват да защитават своята кауза като апел за дисциплина против индивидуализма. Въпросът "истина против лъжа" се държи колкото се може по-далече. Комунисти и католици са напълно подобни, когато смятат, че техният противник не може да бъде нито честен, нито интелигентен… В комунистическата литература атаката срещу интелектуалната свобода обикновено се маскира чрез цяло словоизлияние за «дребнобуржоазен индивидуализъм"… Преди 15 години човек трябваше да защитава свободата на интелекта против консерватори, против католици, против фашисти. Днес човек трябва да я защитава против комунистите…"
По-нататък Оруел разглежда организирането на лъжата и лъженето като основен елемент на тоталитарната или комунистическата държава, като недекларирана конституционна повеля. Той се спира на обяснението, което мнозина като мен добре познават, че "истината би могла да бъде използувана от врага".
"Организираната лъжа, практикувана от тоталитарните режими, не е нещо временно, а е неделима част от самия тоталитаризъм. Лъжа, която ще продължи дори когато концентрационните лагери бъдат закрити и Държавна сигурност разтурена."
И Джордж Оруел анализира
пълната противопоставеност на изкуство и тоталитаризъм, на литература и диктаторски режим
Обратно, той смята, че науката би могла доста добре да се спогоди с тоталитаризма. В края на краищата връзката между науката и живота не е така решаваща, както връзката между изкуството и живота.
Не е нужно човек да губи много време, за да търси примери. Те са навсякъде и за съжаление България днес ни предлага изобилие от тях. Режим като днешния в България може да асфалтира пътищата, може да увеличи броя на тракторите, може да раздаде на хората хладилници и прахосмукачки (макар че и това е проблем), вероятно може (с огромни усилия) да уреди снабдяването, но НЕ МОЖЕ по никакъв начин да създаде истинска литература. Всеки, който си прави някакви илюзии, е или глупак, или лъжец. Малкото, с което някои днешни български писатели биха могли да се гордеят, е само онова, което те са успели да прокарат извън рамките на режима.
"Едно общество — заявява Оруел в това есе от 1945 г. — става тоталитарно, когато неговата структура стане изкуствена, когато управляващата класа загуби правото си да управлява, но продължава да се крепи на власт чрез сила и измама. Такова общество, без значение колко дълго може да просъществува, никога не може да си позволи да бъде толерантно или интелектуално стабилно. То никога не ще позволи истинско възпроизвеждане на фактите, нито пък емоционалната откровеност, която литературното творчество изисква."
И есето завършва със знаменателно предупреждение:
"Въображението, като някои диви животни, не може да живее в клетка. И всеки писател или журналист, който отрича този факт, по същество се стреми към своето собствено унищожение."
цитати от „1984“:
1. "Нищо не ти принадлежи освен няколкото кубически сантиметра в черепа."
2. "Свобода е свободата да кажеш, че две и две правят четири. Приеме ли се това за дадено, оттук следва всичко останало."
3. "Ако искате картина на бъдещето, представете си ботуш, който стъпва върху човешкото лице и остава там завинаги."
4. "Заповедта на диктатурите от миналото е била: "Ти не ще!" Заповедта на тоталитарните режими е била: "Ти ще!" Нашата заповед е: "Ти си!"
5. "Който контролира миналото, контролира бъдещето; който контролира настоящето, контролира миналото."
6. "Здравият разум не се поддава на статистика."
7. "Тайната на управлението е в съчетаването на вярата в собствената непогрешимост със способността да се извлича поука от минали грешки."
8. "Ако искаш да запазиш нещо в тайна, трябва да го скриеш и от себе си.“
9. "Войната е мир. Свободата е робство. Невежеството е сила."
10. "Хората спят спокойно, само защото силните крачат в нощта."
11. "Те няма да въстанат, докато не се осъзнаят, а не могат да се осъзнаят, преди да въстанат."
12. "Изборът за човечеството е между свободата и щастието и за по-голямата част от човечеството щастието е по-добро."
13. "Партията се стреми към власт изключително заради самата власт. Ние не се интересуваме от доброто на другите, ние сме заинтересовани единствено от властта, чистата власт."
14. "Власт е да разкъсаш човешките умове на парчета и да ги сглобиш в нови форми по твой избор."
15. "Общоприетото е безсъзнание."
16. "Властта не е средство, тя е цел. Човек не установява диктатура с цел защита на революцията, той прави революция, за да се установи диктатура. Целта на преследването е преследването. Целта на мъчението е мъчение. Целта на властта е власт."
17. "Човек може да бъде щастлив, само ако не приема, че целта на живота е щастието."
18. "Най-хубавите книги са тези, които ти казват това, което ти вече знаеш."
19. "Всяко поколение смята себе си за по-умно от предишното и за по-мъдро от следващото."
20. "Да оцелееш често означава да се бориш, а за да се бориш, трябва да се поизцапаш."
Лидерите на интернационалното Братство отлично знаят и прилагат, отвличане на вниманието на човечеството и насаждането на чувство за безизходица.
Разбира се, основните цели на локалните конфликти по земята са материални – стремежът към световно господство. Но те са съпроводени от множество по-малки задачи, чието постигане не е по-маловажно. Една от тях е хората по света да загубят вяра, че са възможни всеобщи, нека ги наречем с модерното – глобални – положителни промени. Такива, които да подобрят живота на целия човешки род.
По този начин неизбежността на Техния нов световен ред се загнездва в масовото съзнание. Всекидневно затрупвано от трагични новини и убеждавано, че единственият възможен изход е бягството в света на разтухите чрез пошли забавления – от телевизионни състезания, през риалити формати до порнографията – населението на земята неусетно се превръща в робско стадо, което ловките овчари умело водят, накъдето пожелаят.
Настоящият световен ред е за онези, които са по-равни
Навремето Джордж Оруел писал:
„Ние сме нация от хора, обичащи цветята, но също така – нация от колекционери на пощенски марки, от любители на гълъбите, от дърводелци аматьори, от люде, които изрязват купони от вестниците, от играчи на дартс и от почитатели на кръстословиците и главоблъсканиците. Цялата ни култура е съсредоточена около простите естествени неща, стига да са колективни, а не официални – пивницата, футболния мач, градината в задния двор,камината и „хубавата чаша чай“. Все още вярваме в свободата на индивида, почти колкото през деветнадесети век.Но това няма нищо общо с икономическата свобода, с правото да експлоатираш някого, за да печелиш. Свободата се изчерпва с това да имате собствен дом, да правите, каквото пожелаете през свободното си време, да избирате свои забавления, вместо някой да ви ги налага отгоре. Най-омразното от всички имена в ухото на англичаните е Ноузи Паркър.
Разбира се, очевидно е, че даже тази чисто лична свобода вече е загубена кауза. Както повечето съвременни народи, англичаните са в процес да бъдат номерирани, етикетирани, призовани в редовната армия, „уравнени и координирани“. Ала техните импулси са насочени в другата посока. А впоследствие видът на уравниловката, която може да им бъде наложена, ще бъде изменен.Никакви партийни митинги, никакви младежки движения, никакви цветни ризи, никакви антиеврейски провокации или „спонтанни“ демонстрации. Даже никакво Gestapo – в никакъв случай.
Обаче във всички общества обикновеният човек в известна степен трябва да живее, съпротивлявайки се на съществуващия ред. Истински популярната английска култура е нещо, което се движи под повърхността,неофициално и повече или по-малко гледана неодобрително от властите. Единственото общо нещо, което човек забелязва, когато се вгледа директно в обикновените хора, особено тези в големите градове, е, че те не са пуритани. Те са закоравели комарджии, пият толкова бира, колкото им позволяват доходите, отдават се на нецензурни шеги и използват навярно най-гнусния език на света. Трябва да задоволяват тези свои вкусове, защото са изправени пред поразително лицемерни закони (за лицензиране, за лотарии и т.н., и т.н.), които са специално измислени с предназначението да се намесват в живота на всеки, с изключение в процедурите, които позволяват всичко да се случва."
Това е написано, когато войната шества из Европа, но нацистите и комунистите още са приятели и съюзници и не са се хванали за гушите. А членът на Фейбианското общество Ерик Артър Блеър в прав текст предупреждава какво предстои на неговите сънародници: „англичаните са в процес да бъдат номерирани, етикетирани, призовани в редовната армия, „уравнени и координирани“!
Обаче във всички общества обикновеният човек в известна степен трябва да живее, съпротивлявайки се на съществуващия ред. Истински популярната английска култура е нещо, което се движи под повърхността,неофициално и повече или по-малко гледана неодобрително от властите. Единственото общо нещо, което човек забелязва, когато се вгледа директно в обикновените хора, особено тези в големите градове, е, че те не са пуритани. Те са закоравели комарджии, пият толкова бира, колкото им позволяват доходите, отдават се на нецензурни шеги и използват навярно най-гнусния език на света. Трябва да задоволяват тези свои вкусове, защото са изправени пред поразително лицемерни закони (за лицензиране, за лотарии и т.н., и т.н.), които са специално измислени с предназначението да се намесват в живота на всеки, с изключение в процедурите, които позволяват всичко да се случва."
Това е написано, когато войната шества из Европа, но нацистите и комунистите още са приятели и съюзници и не са се хванали за гушите. А членът на Фейбианското общество Ерик Артър Блеър в прав текст предупреждава какво предстои на неговите сънародници: „англичаните са в процес да бъдат номерирани, етикетирани, призовани в редовната армия, „уравнени и координирани“!
В началото на Оруеловата антиутопия „1984“ поведението на главния герой Уинстън Смит се припокрива с изреченото отнамерилия убежище в Русия американски шпионин.[3] В Лондон е обявена въздушна тревога. Той бърза да се добере доскривалището. Вече намерил приют и закрила от бомбите, които всъщност никога не са падали, той потъва в мисли за миналото си.
„Уинстън не помнеше период, когато страната му да не е воювала, но очевидно в детството му дълго време е имало мир, защото един от ранните му спомени беше за въздушно нападение, изненадало всички. Навярно е било, когато над Колчестър бе паднала атомна бомба. Не помнеше самото нападение, но помнеше как баща му го стискаше за ръката, докато тичаха надолу и все по-надолу, някъде под земята, по една вита стълба, която кънтеше под краката му, и накрая така се измори, че започна да хленчи и трябваше да спрат, за да си отдъхнат. Както винаги мудна и отнесена,майка му ги следваше доста по-назад. Носеше мъничката му сестричка – или може би само вързоп одеяла: не беше сигурен дали сестричката му вече е била родена. Накрая се озоваха в някаквошумно, претъпкано място, очевидно станция на метрото.
Навсякъде по каменния под бяха насядали хора, притиснати един до друг на железни нарове. Уинстън, майка му и баща му си намериха място на пода, а недалеч от тях старец и старица седяха на един нар. Старецът беше с приличен тъмен костюм и черно кепе върху снежнобялата коса: лицето му беше алено, а сините му очи плуваха в сълзи. Вонеше на джин. Сякаш вместо пот порите му изпускаха джин, човек би рекъл дори, че и сълзите в очите му също са чист джин. Но независимо че беше леко пийнал, той страдаше с неподправена и нетърпима мъка. По свой детски начин Уинстън разбра, че току-що се е случило нещо ужасно, нещо, за което няма прошка и лек. Стори му се също, че знае какво е то. Беше убит някой – вероятно малка внучка, която старецът обичаше. На всяка минута-две старецът казваше:
– Не трябваше да им вярваме. Нали ти казвах, майко? Така става, като им вярваме. Нали ти казвах. Не трябваше да им вярваме на мръсниците.
Но на кои мръсници не е трябвало да вярват, Уинстън вече не можеше да си спомни.
Приблизително оттогава войната продължаваше буквално без прекъсване, въпреки че, ако бъдем точни, тя не винаги бе същата война. Няколко месеца в ранното му детство в самия Лондон се водеха хаотични улични боеве, някои от които ясно помнеше. Би било абсолютно невъзможно да проследи историята през целия този период, да каже в кой момент кой срещу кого е воювал, тъй като не съществуваха документи и никога не се говореше за разположение на силите, различно от сегашното. Сега например, през 1984-а (ако годината беше 1984-а), Океания в съюз с Изтазия воюваше срещу Евразия. Нито в частен разговор, нито публично се признаваше, че някога трите сили са били групирани по друг начин.
Всъщност, както Уинстън много добре знаеше, само преди четири години Океания воюваше с Изтазия и беше в съюз с Евразия. Но той знаеше това тайно, само защото контролът над съзнанието му не бе пълен. Официално никога не бе имало смяна на съюзника. Океания беше във война с Евразия: следователно Океания винаги е била във война с Евразия. Врагът за момента винаги олицетворяваше абсолютното зло и оттук следваше, че всяко споразумение с него в миналото или в бъдещето е невъзможно.
Най-ужасното беше, помисли си той за десетхиляден път, докато с мъка изпъваше рамене назад (с ръце на хълбоците въртяха телата си от кръста надолу; предполагаше се, че упражнението е полезно за мускулите на гърба) – ужасното беше, чевсичко това би могло да бъде истина. Щом като партията можеше да се меси в миналото и да казва за едно или друго събитие, че то никога не се е случвало – не беше ли това много по-ужасяващо от обикновените изтезания или смъртта?
Партията казваше, че Океания никога не е била в съюз с Евразия. Той, Уинстън Смит, знаеше, че Океания беше в съюз с Евразия само преди четири години. Но къде съществуваше това знание?Само в собственото му съзнание, което тъй или иначе скоро щеше да бъде унищожено. А ако всички останали приемаха лъжата, налагана от партията, ако всички документи твърдяха същото – тогава лъжата минаваше в историята и ставаше истина.
„Който контролира миналото“ – гласеше лозунгът на партията, – „контролира бъдещето; който контролира настоящето, контролира миналото.“
И все пак миналото, въпреки че по своята същност е променяемо, никога не е било променяно. Това, което е вярно сега, е вярно от вечни времена за вечни времена. Беше толкова просто. Изискваше се само безкрайна поредица от победи над собствената ти памет, наричаха го „Контрол над действителността“, по новоговор: „двумисъл“.“
Днес „всички приемат лъжата, налагана от партията“, както и представяните от нея „документи, които твърдят същото“, за автентични. Ето как „лъжата минава в историята и става истина“.
Нещо по-страшно – тя надделява над сетивата и дори в настоящето бива представяна като единствено вярна. „Щом медиите го казват, значи е така.“ Това е съвършената Тяхна формула – на елита от интернационалното Братство.Само изреченото и показаното по телевизията е истина.
Онова, заради което създадоха Обединена Европа, е стара масонска мечта. Целта е общият пазар и превръщането на континента-люлка на цивилизацията в единна държава. Постигне ли това, тайното световно правителство наистина ще триумфира и ще заслужи шампанското си “Chateau Mouton Rothschild”. А народите ще препрочитат Джордж-Оруеловата антиутопия, простичко озаглавена „1984“. В нея Лондон е главният град на Първа писта, третата по население провинция на свръхдържавата Океания. Тамошното общество е попаднало под олигархичната диктатура на Партията. Трите лозунга на партията са: „Войната е мир“; „Свободата е робство“; „Невежеството е сила“.[ George Orwell – “1984”, 1st World Publishing, Fairfield, IA, 2004 г., стр. 10;]
Основната ръководна институция в държавата е Министерството на истината — Миниправ — миниправителство, според наложения новоговор. Океания постоянно воюва. И то срещу други суперсили – Евразия или Изтазия.[Европа-Азия и Източна Азия.] Полицията на мисълта неспирно следи дали жителите на Океания спазват реда. Едно от правилата в този ред са всекидневните минути на омразата.
„Който контролира миналото“ – гласеше лозунгът на партията, – „контролира бъдещето; който контролира настоящето, контролира миналото.“
И все пак миналото, въпреки че по своята същност е променяемо, никога не е било променяно. Това, което е вярно сега, е вярно от вечни времена за вечни времена. Беше толкова просто. Изискваше се само безкрайна поредица от победи над собствената ти памет, наричаха го „Контрол над действителността“, по новоговор: „двумисъл“.“
Днес „всички приемат лъжата, налагана от партията“, както и представяните от нея „документи, които твърдят същото“, за автентични. Ето как „лъжата минава в историята и става истина“.
Нещо по-страшно – тя надделява над сетивата и дори в настоящето бива представяна като единствено вярна. „Щом медиите го казват, значи е така.“ Това е съвършената Тяхна формула – на елита от интернационалното Братство.Само изреченото и показаното по телевизията е истина.
„Още през първите трийсет секунди от омразата половината от хората в помещението започнаха спонтанно да издават гневни възклицания. Самодоволното овче лице от екрана и ужасяващата мощ на евразийската армия им идваха прекалено много: впрочем видът и дори мисълта за Голдщайн автоматично предизвикваха страх и ярост. Той беше по-постоянен обект на омраза, отколкото Евразия или Изтазия, тъй като, докато воюваше с една от тези сили, Океания обикновено беше в мир с другата. И което бе най-удивително, въпреки че всички мразеха и презираха Голдщайн, въпреки че по хиляда пъти на ден от трибуни, телекрани, във вестници и книги неговите теории се отхвърляха, разбиваха на пух и прах, осмиваха, разобличаваха пред всички като жалка глупост, каквато и бяха — въпреки всичко това неговото влияние сякаш не отслабваше. Винаги се намираха нови наивници, готови да бъдат подведени. Не минаваше ден, без Полицията на мисълта да не разобличи шпиони и вредители, действащи под негово ръководство. Той командваше огромна призрачна армия, нелегална мрежа от заговорници, чиято цел бе да унищожат държавата. Говореше се, че се наричала Братството.“
Братството е право, когато съгреши дори…
„Въпросът не е в това, че убиват някого. Не разбираш ли, че миналото, дори станалото вчера, се унищожава. Може да се съхрани само в неодушевени предмети, като онова парче стъкло там. Ние вече не знаем почти нищо за революцията и за годините преди нея. Всеки документ е бил унищожен или фалшифициран, всяка книга е била пренаписана, всяка картина е била прерисувана, всеки паметник, улица, сграда са били преименувани, всяка дата е била променена.
И този процес продължава ден след ден, минута след минута. Историята е спряла. Не съществува нищо освен безкрайното настояще, в което права е единствено партията.
Аз зная, естествено,, че миналото е фалшифицирано, но никога няма да мога да го докажа, дори когато сам съм извършил фалшификацията. След нея не остават никакви следи. Единственото доказателство е в паметта ми, но аз не мога да съм сигурен, че и друго човешко същество е запомнило същото.“/Джордж Оруел – „1984“, Издателство „Профиздат“, 1989 г., Втора част – 3./
Годината е 1984-а. Днес…
 |
| Отдавна отвъд нявгашната „желязна завеса“ съдят и хвърлят в затвора заради изразено мнение. „Задължително е да се прекланяте пред евреите.“ |
Полицията на мисълта действа в половината „свободен свят“. Ако дръзнете да изразите съмнение относно достоверността на официалните данни за несъстоялото се събитие, наречено„холокост“, в „демократичните“ Австрия, Белгия, Германия, Италия, Литва, Полша, Румъния,Словакия, Франция, Чехия, Швейцария, вероятността да ви хвърлят зад решетките от 6 месеца до 20 години е огромна. Забравихте ли, че британският историк Дейвид Ървинг прекара повече от година в австрийски затвор, защото в лекция е попитал, дали някой може да представи документ,свързан с „окончателното решение на еврейския въпрос“ в нацистка Германия.
Свят, в който един автор предвижда, че ще бъде установен еднопартиен ред под наблюдението на Големия брат, няма как да е свободен. В него действа Министерство на истината. А безпрекословно задължителните за всички партийни лозунги гласят:
„Свободата е робство!“
„Невежеството е сила!“
„Омразата е любов!“
Такъв свят е обречен. Неговото оцеляване не само би било противоестествено. Няма да е справедливо да го има.
 |
| "Още въздух" - Джордж Оруел |
"Ние сме чисто и просто една огромна мишена. А сигурно ще ни нападнат и без предупреждение. Защото кой в наши дни е такъв бунак, че да обяви война открито? Да бях Хитлер, щях да изпратя бомбардировачите точно насред конференция по обезоръжаване. Някоя тиха сутрин, когато по Лондон Бридж се ниже безкрайна върволица чиновници, канарчето пее, а старицата простира кюлотите на въжето - бум, тряс, прас ..."
"... а истината според мен е, че не можеш да извършиш свястно убийство, ако не вярваш, че после ще се пържиш в ада."
"Но тъкмо в периодите на устойчивост, когато цивилизацията сякаш стои здраво стъпила на четирите си крака като слон, такива неща като задгробния живот нямат значение. Не е толкова трудно да умреш, ако знаеш, че нещата, на които държиш, ще просъществуват. Ти си живял, уморил си се, време ти е да вървиш под земята-така ги разбираха хората нещата тогава. Самите те си отиваха, но техният начин на живот оставаше. Тяхното добро и зло си оставаха добро и зло. Нямаха чувството, че пластовете се разместват под краката им."
"Ще преувелича, ако кажа, че войната превърна хората в интелектуалци, но временно ги превърна в нихилисти. Хора, които при нормални обстоятелства биха преминали през живота, проявявайки склонност да мислят сами колкото пудинг с лой, се настройваха болшевишки единствено по силата на самата война. Какъв ли щях да бъда сега, ако не беше войната? Не знам, но щях да съм различен. Ако не те убие, войната те кара да се замислиш. След цялата тази идиотска бъркотия не можеш повече да възприемаш обществото като нещо вечно и несъмнено, като пирамидите. Вече знаеш, че просто е пълна каша."
„Фермата на животните“ е публикувана през 1945г., но си остава актуална по много причини. В „1984“ Джордж Оруел пише за трите постулата за контрол на обществото – „Войната е мир“, „Свободата е робство“ и „Невежеството е сила“. Преди това тези идеи намират почва именно във „Фермата на животните“ – алегория за Октомврийската революция и управлението на Сталин, но също така и една прекрасна приказка за властолюбието, демагогията, подчинението и подмяната на ценностите.
В книгата животните в една английска ферма се вдигат на бунт срещу властта на хората и отвоювайки си свободата, се опитват да създадат едно утопично общество на основата на равенството и справедливостта. В това малко общество обаче прасетата се оказват привилегированата класа, която малко по малко увеличава властта си, за сметка на репресии над останалите животни. Накрая прасетата са толкова покварени от алчността и властолюбието, че заприличват досущ на хората, срещу които животните едно време са въстанали.
Управлението на прасетата се крепи именно на три основи – външната и вътрешна заплаха т.е. Войната (постоянното напомняне, че хората могат да се върнат и да завземат Фермата, както и критикуване и обвиняване за всичко идеологическия противник), ограничаването на Свободата (останалите животни са принудени да работят неуморно без да вкусят от плодовете на труда си и постепенно са им отнети всякакви права) и уповаването на Невежеството (достатъчен е един изкусен оратор, манипулиращ мисленето на по-простите животни и няколко механизма за прекършване в зародиш на каквито и да е дебати). Това е действало в миналото, това действа и днес. Понастоящем в България, например, заплахата е свързана с интересите на големите чужди държави и неспирните обвинения към предишните управляващи, ограничаването на свободата е резултат от корупцията по всички етажи на властта, а невежеството се гради от поръчкови медии, кофти образование и демагогията на властимащите.
Интерес представляват всички обитатели на Фермата и най-вече това, което символизират:
– Прасето Наполеон очевидно е олицетворение на Сталин, но и на всички управници, които се възползват от народното недоволство от един режим, за да наложат свой собствен. Със сила и благодарение на различни механизми за манипулация на общественото мнение тези хора придобиват безмерна власт. Името му не е случайно и ни напомня постоянно за човека, предал демократичните принципи, за да се превърне в деспот.
– Прасето Сноубол (Объл) е големият противник на Наполеон и идеолог на новата власт (идеализирано олицетворение на Троцки и Ленин), по-късно изгонен от Фермата и обвиняван за всички несгоди. Освен това той изобразява всички наивни идеалисти, които в крайна сметка биват смазани от жестоката реалност (така да се каже „изчезнати“), а миналото им бива изопачено.
– Прасето Квик е ораторът-демагог и вещ манипулатор. Олицетворява Молотов, шефът на комунистическата пропаганда. Той символизира подкупните медии и всички тези, които могат да превърнат „черното в бяло“, промивайки мозъците на населението.
– Конят Боксър (Оувес) е наивен, трудолюбив и лоялен, като двата му девиза са: „Ще работя още по-усилено“ и „Наполеон е винаги прав“. Символизира експлоатираната работническа класа и в частност хората, които сляпо вярват на авторитета и не поставят под съмнение всяка негова заповед – всички те свършват в една своеобразна кланица, след като веднъж са станали безполезни.
– Кобилата Кловър (Люсерна) е матриархът в това малко общество и заедно с козата Мюриъл изобразява възрастната част на населението. Тя осъзнава, че нещо не е съвсем наред, но „в главата й нямаше мисъл за бунт или неподчинение“ – символизира хората, които се примиряват с положението и живота си, въпреки че не е такъв, какъвто са си го представяли.
– Моли е младото конче, символизиращо на незаинтересованите, егоцентрични и вятърничави млади хора, които не желаят да се месят в политическите дела и в крайна сметка избират емиграцията.
– Бенджамин е магарето, олицетворение на интелигенцията и вероятно на самия Оруел – по-ерудиран от масата, непоправим циник и скептик. Символизира най-вече песимистично настроените интелигентни хора, които не виждат как нещата могат да се променят към по-добро и не правят нищо в тази посока.
– гарванът Моузес е явна препратка към църквата, обещаваща прекрасен задгробен живот на изстрадалото население и същевременно лоялна слуга на всеки, който дойде на власт.
– Овцете очевидно символизират лесно манипулируемите маси, които рядко използват мозъците си и са научени да повтарят едни и същи фрази от управляващите демагози. Това са всички неинформирани хора около нас, които не подлагат под съмнение думите и делата на тези, които ги управляват.
– Кокошките са олицетворение на експлоатираните работници, които обаче са твърде слаби и чиито бунт срещу властта бързо е потушен.
– Котката пък символизира апатията на тази част от обществото, определяна като безделницит- тези, които не се интересуват от нищо и постоянно си намират извинения, за да не се включат активно в някакво мероприятие.
– г-н Фредерик и г-н Пилкингтън са базирани на Хитлер и Чърчил/Рузвелт, а в настоящето са символ на всички противникови партии, с които управляващите ту влизат в конфликт, ту в сговор.
– г-н Уимпър е човекът, който се сдушава с прасетата и работи за тях. Олицетворява всички подмазвачи и гъзолизци, които се облажват покрай силните на деня.
В самия край на тази своеобразна басня животните виждат с очите си как прасетата се превръщат в хора, което ни показва, че обикновено ни управляват едни и същи алчни за власт управници, но с различна фасада. „Фермата на животните“ се опитва да разобличи такива неща като култа към личността, изопачаването на идеалите, репресията над невежото население, манипулирането на общественото мнение и мислене, покварата на властта, корупцията в управляващата прослойка, неспазването на общоприетите закони от властимащите и пр. Всичко това намира израз в онези думи на стената, заместили седемте заповеди от Бунта: „Всички животни са равни, но някои са по-равни от другите.“ Оруел ни описва по неповторим начин какво се случва, когато липсва будно и задружно гражданско общество, което да бъде коректив на властта и което да отстоява своите права и свободи. А това днес в България е все по-актуално…
В края на януари 2013 година току-що назначеният заместник–министър председател и министър на финансите на най-източната „демокрация“ – Япония, Таро Асо,препоръча на възрастните си сънародници нито повече, нито по-малко от това „да побързат и да умрат“!
За да може страната да излезе от икономическата криза! Като „умрат по-бързо“, те „ще намалят натиска върху държавата, която плаща за тяхното медицинско обслужване“.
В момента по същата причина във Великобритания насъскват младите срещу т. нар. baby boomers –поколенията, родени между 1946 и 1964 година. Там, както и в САЩ, прокламират увеличаване на възрастта за пенсиониране до 70 години! Не малко от „влиятелните“ работодатели настояват за това.
Каква логика? Не ви ли напомня с нещо първата „заповед“ от масонския „Стоунхендж“ в щатаДжорджия? Ако си спомняте, тя гласи:
„Поддържайте броя на човечеството под 500 000 000 души, които да живеят в постоянно равновесие с природата.“(Вижте илюстрацията.)
Сега вече схванахте ли? Европа беше поразена от кредитната икономика, подлъгала стотици милиони. Сетне връз нея стовариха мултикултурализма и политическата коректност. Свободите и правата се стопяват, но никой не възразява, понеже се страхува – от терористите, но и от властите.
Тоталитарната държава, описана от Джордж Оруел, се превръща в действителност. Западът не произвежда. Тук унищожиха почти всичко и сега живеем на кредит.
Живеем в неща като възстановка на Шекспировата епоха, гарнирана с трийсетте години на двадесетото столетие. През втората половина на ХVІ век в Англия се възцарило самодържието – авторитарната власт на кралица Елизабет І. Тя се справила с недоволните аристократи. След което – и с църквата. Протестантка, толерантна към католицизма,кралицата се възползвала от разногласията между епископите и оглавила религиозната институция. Приела титлатаВърховна управителка на Англиканската църква. С което поставила началото на традиция, спазвана и днес.
Разправила се и с независима католическа Шотландия, начело с кралица Мери Стюърт. Както и с хугенотите, с французите, испанците. Изобщо, трийсетте години на миналия век в Европа доста приличат на нейното царуване, проточило се 45 лета. По време на диктатурата на „кралицата-девственица“ Англия поела пътя на световна империя – почти хегемон.
Сега вече схванахте ли? Европа беше поразена от кредитната икономика, подлъгала стотици милиони. Сетне връз нея стовариха мултикултурализма и политическата коректност. Свободите и правата се стопяват, но никой не възразява, понеже се страхува – от терористите, но и от властите.
Тоталитарната държава, описана от Джордж Оруел, се превръща в действителност. Западът не произвежда. Тук унищожиха почти всичко и сега живеем на кредит.
Живеем в неща като възстановка на Шекспировата епоха, гарнирана с трийсетте години на двадесетото столетие. През втората половина на ХVІ век в Англия се възцарило самодържието – авторитарната власт на кралица Елизабет І. Тя се справила с недоволните аристократи. След което – и с църквата. Протестантка, толерантна към католицизма,кралицата се възползвала от разногласията между епископите и оглавила религиозната институция. Приела титлатаВърховна управителка на Англиканската църква. С което поставила началото на традиция, спазвана и днес.
Разправила се и с независима католическа Шотландия, начело с кралица Мери Стюърт. Както и с хугенотите, с французите, испанците. Изобщо, трийсетте години на миналия век в Европа доста приличат на нейното царуване, проточило се 45 лета. По време на диктатурата на „кралицата-девственица“ Англия поела пътя на световна империя – почти хегемон.
В трагедията „Макбет“ на Уилям Шекспир, която днешните ученици едва ли изучават, има три вещици,които понякога се изявяват като един герой. В Първата сцена на Четвърто действие, надвесени над казан с кипяща течност, в който разбъркват всякакви билки и отрови, те три пъти изпяват заедно:
„Двуличие, двойна мъка и неприятности, пожар гори, а казанът ври.“
Ето как лейди Макбет, съпругата на краля, устремен към тоталитарна власт, описва мъжа си:
„… Прилича на невинно цвете, но е змията.“
Преди да узурпира властта, самият Макбет разкрива, че е проумял коварството на епохата. Затова отначалопроявява двуличие в ласкателствата към шотландския крал Дънкан и някои от царедворците му, воини като самия него. В очакване на пристигането на крал Дънкан и свитата му, обръщайки се към жена си, той заговорничи:
„Та трябва ли, моя любов; и тъй, да се моля, да те има: Отдай ласкателствата си на Банко; дари го с възхищение,както с очи, така и със слово: Възползвай се от мига, в който трябва да го залеем с тези потоци от ласкателства…
И да скрием истинските си лица зад забралата на шлемовете, прикривайки какви са всъщност.“
„Двуличие, двойна мъка и неприятности, пожар гори, а казанът ври.“
Ето как лейди Макбет, съпругата на краля, устремен към тоталитарна власт, описва мъжа си:
„… Прилича на невинно цвете, но е змията.“
Преди да узурпира властта, самият Макбет разкрива, че е проумял коварството на епохата. Затова отначалопроявява двуличие в ласкателствата към шотландския крал Дънкан и някои от царедворците му, воини като самия него. В очакване на пристигането на крал Дънкан и свитата му, обръщайки се към жена си, той заговорничи:
„Та трябва ли, моя любов; и тъй, да се моля, да те има: Отдай ласкателствата си на Банко; дари го с възхищение,както с очи, така и със слово: Възползвай се от мига, в който трябва да го залеем с тези потоци от ласкателства…
И да скрием истинските си лица зад забралата на шлемовете, прикривайки какви са всъщност.“
Не живеем ли във времена на тотална измама, лицемерие и двойни стандарти? Но и на коварство,когато интереси водят до предателства и измяна на приятелства? В обстановка, в която тайната световна власт за пореден път привидно намята плаща на авторитаризма върху раменете на някои свои избраници. Както е постъпила преди 80 години със Сталин, Рузвелт, Мусолини и Хитлер. Тогава народите платили с живота, благоденствието и спокойствието си задълженията,натрупани от техните правителства през Първата световна война.
Vae victis – горко на победените.
„Проектът „Израел“ ще бъде приключен. Няма никакви съмнения относно това. Въпросът е как да се подготвим за това. Защото аз се готвя вече десет години и практически съм подготвен…
Има умни и глупави хора. Глупавите казват: „Нищо няма да стане.“…
Говоря сериозно. Проектът „Израел“ ще бъде приключен… С идването на Обама това беше много ясно. Той искаше да завърши проекта веднага. Не му позволиха.“
Ала кои „не му позволиха“?
Преди време Барак Обама декларира че американската дипломация подкрепя израелците и палестинците, които са ангажирани в трудни, но необходими преговори за слагане край на тамошния конфликт. За постигане надостойна и независима държава за палестинците и за траен мир и сигурност за държавата Израел – една еврейска държава, която знае, че Америка винаги ще бъде на нейна страна.“
Разбирате ли какво искам да кажа? Някой „позволява“ или „не позволява“ на американския президент да предприеме едно или друго! Някои „предоставят бъдеще“ на едни или други народи. Съществуват скрити сили, които решават вместо хората. Не е ли ясно като бял ден?
Върнете се към онзи секретен документ, „изтекъл“ преди около година. В който се признава хазарския произход на съвременните евреи. По-страшното е, че от него узнахме: Съществува план за обратна имиграция на израелските граждани към Украйна.
Съвсем разбираемо, побързаха да отвлекат вниманието на хората и всичко да потъне в забрава. Туриха му пепел, така да се каже. Но продължават да подготвят Украйна и България. Поне тук намират благодатна почва. Нашенецът отдавна е чуждопоклонник. Комунистите го отказаха да мисли. Приучиха го да вярва на онова, „което кажат по телевизора“.Бедността направо изува гащите му пред чифутите, чиято вяра в сатаната се крепи на краекожието Абарамово.
Ако Гордън-Брауновото „обещание“ за превръщането на Великобритания в Северна Корея ви се струва преувеличено, имайте търпение. Ще бъде постигнато. Нещата в живота никога не се повтарят едно към едно. Първите белези на подобна идентичност се налице. Нима Албионът не е заприличал на библейската Вавилонска блудница? А Националната здравна каса, системата за подпомагане на безработни и бедни, цялата институционална надстройка на т. нар. welfare state – измамната държава на благоденствието – социализма, са реалните контури на отвратителния сатанински образ, които все по-бързо ще се избистрят, ще бъдат видими с просто око, излизайки от мъглата на икономико-политическата система.
Умните, ерудираните, мислещите и устремените към истината, непременно ще се сетят за Джордж Оруел и „ангсоца“. Както и за неговите фундаменти:
„Свещените принципи на ангсоц. Новговор, двумисъл, променливост на миналото.“/Джордж Оруел – „1984“, вече цит. съч., Първа част – 2./
Малко ли е? Както би казал Игор Бунич:
„И на това сме благодарни.“/Игор Бунич – „Златото на партията“, вече цит. съч., стр. 350./
Даже да стискате очи, няма как да не забележите очертанията на ангсоца. Всеки, прочел „1984“, помни Големия брат и шпиономанията. Миналата седмица Филип Хамънд, външният министър на Великобритания, заяви, че „шпионските централи се нуждаят от власт“! И обоснова претенциите си с това, че „би било възможно Русия да се окаже„единствената най-голяма заплаха за нашата сигурност“.[150]
Няма да обсъждам граматически израза “the single greatest threat” – „единствената най-голяма заплаха“. Само ще припомня, как в последните дни на септември 2007 година от телевизионния екран известих, че краткото посещение в Москва на действащата държавна секретарка на САЩ Кондолийза Райс, придружена от бившия й колега Хенри Кисинджър – агент на КГБ с псевдоним „Бор“, беше наложено, за да уточнят параметрите на започващата нова Студена война с Владимир Путин – тогава пак президент на Русия. Обвиниха ме, че съм избягал от психиатрия…
Все по това време предупредих: Светът навлиза в тежка финансово-икономическа криза, започнала през новия век с ипотечните кредити в Съветските американски щати. Последваха подигравки от същия тип.
Но на 14 септември 2008 година, неделя, неработен ден, “Lehman Brothers” – четвъртата по големина банка в света, обяви фалит. На следващия ден, понеделник, 15 септември 2008 г., фондовите борси по планетата се сринаха.
Vae victis – горко на победените.
„Проектът „Израел“ ще бъде приключен. Няма никакви съмнения относно това. Въпросът е как да се подготвим за това. Защото аз се готвя вече десет години и практически съм подготвен…
Има умни и глупави хора. Глупавите казват: „Нищо няма да стане.“…
Говоря сериозно. Проектът „Израел“ ще бъде приключен… С идването на Обама това беше много ясно. Той искаше да завърши проекта веднага. Не му позволиха.“
Ала кои „не му позволиха“?
Преди време Барак Обама декларира че американската дипломация подкрепя израелците и палестинците, които са ангажирани в трудни, но необходими преговори за слагане край на тамошния конфликт. За постигане надостойна и независима държава за палестинците и за траен мир и сигурност за държавата Израел – една еврейска държава, която знае, че Америка винаги ще бъде на нейна страна.“
Разбирате ли какво искам да кажа? Някой „позволява“ или „не позволява“ на американския президент да предприеме едно или друго! Някои „предоставят бъдеще“ на едни или други народи. Съществуват скрити сили, които решават вместо хората. Не е ли ясно като бял ден?
Съвсем разбираемо, побързаха да отвлекат вниманието на хората и всичко да потъне в забрава. Туриха му пепел, така да се каже. Но продължават да подготвят Украйна и България. Поне тук намират благодатна почва. Нашенецът отдавна е чуждопоклонник. Комунистите го отказаха да мисли. Приучиха го да вярва на онова, „което кажат по телевизора“.Бедността направо изува гащите му пред чифутите, чиято вяра в сатаната се крепи на краекожието Абарамово.
Ако Гордън-Брауновото „обещание“ за превръщането на Великобритания в Северна Корея ви се струва преувеличено, имайте търпение. Ще бъде постигнато. Нещата в живота никога не се повтарят едно към едно. Първите белези на подобна идентичност се налице. Нима Албионът не е заприличал на библейската Вавилонска блудница? А Националната здравна каса, системата за подпомагане на безработни и бедни, цялата институционална надстройка на т. нар. welfare state – измамната държава на благоденствието – социализма, са реалните контури на отвратителния сатанински образ, които все по-бързо ще се избистрят, ще бъдат видими с просто око, излизайки от мъглата на икономико-политическата система.
Умните, ерудираните, мислещите и устремените към истината, непременно ще се сетят за Джордж Оруел и „ангсоца“. Както и за неговите фундаменти:
„Свещените принципи на ангсоц. Новговор, двумисъл, променливост на миналото.“/Джордж Оруел – „1984“, вече цит. съч., Първа част – 2./
Малко ли е? Както би казал Игор Бунич:
„И на това сме благодарни.“/Игор Бунич – „Златото на партията“, вече цит. съч., стр. 350./
Даже да стискате очи, няма как да не забележите очертанията на ангсоца. Всеки, прочел „1984“, помни Големия брат и шпиономанията. Миналата седмица Филип Хамънд, външният министър на Великобритания, заяви, че „шпионските централи се нуждаят от власт“! И обоснова претенциите си с това, че „би било възможно Русия да се окаже„единствената най-голяма заплаха за нашата сигурност“.[150]
Няма да обсъждам граматически израза “the single greatest threat” – „единствената най-голяма заплаха“. Само ще припомня, как в последните дни на септември 2007 година от телевизионния екран известих, че краткото посещение в Москва на действащата държавна секретарка на САЩ Кондолийза Райс, придружена от бившия й колега Хенри Кисинджър – агент на КГБ с псевдоним „Бор“, беше наложено, за да уточнят параметрите на започващата нова Студена война с Владимир Путин – тогава пак президент на Русия. Обвиниха ме, че съм избягал от психиатрия…
Все по това време предупредих: Светът навлиза в тежка финансово-икономическа криза, започнала през новия век с ипотечните кредити в Съветските американски щати. Последваха подигравки от същия тип.
Но на 14 септември 2008 година, неделя, неработен ден, “Lehman Brothers” – четвъртата по големина банка в света, обяви фалит. На следващия ден, понеделник, 15 септември 2008 г., фондовите борси по планетата се сринаха.
Кой се оказа лудият?
„Уинстън не помнеше период, когато страната му да не е воювала, но очевидно в детството му дълго време е имало мир, защото един от ранните му спомени беше за въздушно нападение, изненадало всички. Навярно е било, когато над Колчестър бе паднала атомна бомба. Не помнеше самото нападение, но помнеше как баща му го стискаше за ръката,докато тичаха надолу и все по-надолу, някъде под земята… Накрая се озоваха в някакво шумно, претъпкано място, очевидно станция на метрото.
Навсякъде по каменния под бяха насядали хора, притиснати един до друг на железни нарове. Уинстън, майка му и баща му си намериха място на пода, а недалеч от тях старец и старица седяха на един нар. Старецът беше с приличен тъмен костюм и черно кепе върху снежнобялата коса… Независимо че беше леко пийнал, той страдаше с неподправена и нетърпима мъка. По свой детски начин Уинстън разбра, че току-що се е случило нещо ужасно, нещо,за което няма прошка и лек. Стори му се също, че знае какво е то. Беше убит някой – вероятно малка внучка, когото старецът обичаше. На всяка минута-две старецът казваше:
– Не трябваше да им вярваме. Нали ти казвах, майко? Така става, като им вярваме. Нали ти казвах. Не трябваше да им вярваме на мръсниците.
Но на кои мръсници не е трябвало да вярват, Уинстън вече не можеше да си спомни.
Приблизително оттогава войната продължаваше буквално без прекъсване, въпреки че, ако бъдем точни, тя не винаги бе същата война. Няколко месеца в ранното му детство в самия Лондон се водеха хаотични улични боеве, някои от които ясно помнеше. Би било абсолютно невъзможно да проследи историята през целия този период, да каже в кой момент кой срещу кого е воювал, тъй като не съществуваха документи и никога не се говореше за разположение на силите, различно от сегашното.
Сега например, през 1984-а (ако годината беше 1984-а), Океания в съюз с Изтазия воюваше срещу Евразия. Нито в частен разговор, нито публично се признаваше, че някога трите сили са били групирани по друг начин. Всъщност, както Уинстън много добре знаеше, само преди четири години Океания воюваше с Изтазия и беше в съюз с Евразия. Но той знаеше това тайно, само защото контролът над съзнанието му не бе пълен. Официално никога не бе имало смяна на съюзника. Океания беше във война с Евразия: следователно Океания винаги е била във война с Евразия. Врагът за момента винаги олицетворяваше абсолютното зло и оттук следваше, че всяко споразумение с него в миналото или в бъдещето е невъзможно…
Ужасното беше, че всичко това би могло да бъде истина. Щом като партията можеше да се меси в миналото и да казва за едно или друго събитие, че то никога не се е случвало – не беше ли това много по-ужасяващо от обикновените изтезания или смъртта?
Партията казваше, че Океания никога не е била в съюз с Евразия. Той, Уинстън Смит, знаеше, че Океания беше в съюз с Евразия само преди четири години. Но къде съществуваше това знание? Само в собственото му съзнание,което тъй или иначе скоро щеше да бъде унищожено. А ако всички останали приемаха лъжата, налагана от партията,ако всички документи твърдяха същото – тогава лъжата минаваше в историята и ставаше истина. „Който контролира миналото“ – гласеше лозунгът на партията, – „контролира бъдещето; който контролира настоящето,контролира миналото.“
И все пак миналото, въпреки че по своята същност е променяемо, никога не е било променяно. Това, което е вярно сега, е вярно от вечни времена за вечни времена. Беше толкова просто. Изискваше се само безкрайна поредица от победи над собствената ти памет, наричаха го „Контрол над действителността“, по новговор: „двумисъл“.“/Джордж Оруел – „1984“, вече цит. съч., Първа част – 3./
Ужасното беше, че всичко това би могло да бъде истина. Щом като партията можеше да се меси в миналото и да казва за едно или друго събитие, че то никога не се е случвало – не беше ли това много по-ужасяващо от обикновените изтезания или смъртта?
Партията казваше, че Океания никога не е била в съюз с Евразия. Той, Уинстън Смит, знаеше, че Океания беше в съюз с Евразия само преди четири години. Но къде съществуваше това знание? Само в собственото му съзнание,което тъй или иначе скоро щеше да бъде унищожено. А ако всички останали приемаха лъжата, налагана от партията,ако всички документи твърдяха същото – тогава лъжата минаваше в историята и ставаше истина. „Който контролира миналото“ – гласеше лозунгът на партията, – „контролира бъдещето; който контролира настоящето,контролира миналото.“
И все пак миналото, въпреки че по своята същност е променяемо, никога не е било променяно. Това, което е вярно сега, е вярно от вечни времена за вечни времена. Беше толкова просто. Изискваше се само безкрайна поредица от победи над собствената ти памет, наричаха го „Контрол над действителността“, по новговор: „двумисъл“.“/Джордж Оруел – „1984“, вече цит. съч., Първа част – 3./
Предполага се, че това е писано през 1947-1948 година. А звучи така, сякаш току-що е излязло изпод перото на автора. Ще го разберете, само ако извоювате победа над собственото ви съзнание. И като престанете да вярвате на мръсниците. А заглавия като следващото са пропагандни инсинуации в стила на „доброто старо време“ на тоталитарния комунизъм:
„Украинският конфликт: Владимир Путин „беше готов за ядрена тревога.“/ “Ukraine conflict: Vladimir Putin ‘was ready for nuclear alert’” by Reuters in Moscow, “The Guardian”, theguardian.com, London, Monday, 16 March 2015 г., online: http://www.theguardian.com/world/2015/mar/16/putin-ukraine-conflict-ready-nuclear-alert?CMP=EMCNEWEML6619I2/
„Украинският конфликт: Владимир Путин „беше готов за ядрена тревога.“/ “Ukraine conflict: Vladimir Putin ‘was ready for nuclear alert’” by Reuters in Moscow, “The Guardian”, theguardian.com, London, Monday, 16 March 2015 г., online: http://www.theguardian.com/world/2015/mar/16/putin-ukraine-conflict-ready-nuclear-alert?CMP=EMCNEWEML6619I2/
Утре нещата може да станат различни. Но сега-засега нацистите са лоши. А Путин, Владимир Владимирович, макар и комунист, е националист. Иначе казано – национал-комунист. От есента на 2013 година, когато Министерството на мира обяви война на Евразия, всичко е променено. В момента „Океания е във война с Евразия: следователно Океания винаги е била във война с Евразия. Врагът за момента винаги олицетворяваше абсолютното зло и оттук следваше, че всяко споразумение с него в миналото или в бъдещето е невъзможно.“
Няма коментари:
Публикуване на коментар