Разбирането за Времето в културите на Изтока и Запад

Ричард Доналд Люис (р. 1930 г.) е британски експерт и консултант по междукултурна комуникация, автор на книги и проучвания. Полиглот, владеещ 11 езика (английски, френски, испански, италиански, португалски, немски, шведски, датски, норвежки, финландски и японски). Автор е на „Mоделът на Люис“, типологизиращ ключовите световни културни норми и позволяващ да се общува с други култури с висока ефективност. Ръководител на бизнес-културологичната консултантска фирма Richard Lewis Communications.

Източните и западните култури виждат времето по различен начин, а дори и в рамките на тези групи различните народи се отнасят по различен начин към понятието за време. Ако разгледаме дори само страните от Западното полукълбо, близки страни като САЩ и Мексико разглеждат времето от диаметрално противоположни гледни точки, което често води до взаимно неразбиране. Ако вземем Западна Европа, се оказва, че швейцарската концепция за времето се различава доста от концепцията, приета в съседна Италия. Жителите на Тайланд не разбират времето така, както японците. Във Великобритания вярваме, че бъдещето е пред нас. А в Мадагаскар то се „влива“ в тила на човека.


ЛИНЕЙНО ВРЕМЕ

Да започнем с американската концепция за време, най-скъпоструващото от всички, което ще потвърди всеки, имал си вземане-даване с американските лекари, стоматолози или адвокати. За американците времето наистина е пари. В едно общество, ориентирано към печалбата, времето е ценна, дори дефицитна стока. То се носи като планинска река през пролетта и който иска да прави пари от това, не трябва да изостава от него. Американците са хора на действието, те не понасят безделието. Миналото вече си е отишло, но настоящето може да се нареже на парчета, да се опакова и пакетира и да бъде заставено да работи за тяхното бъдеще. Схема 1 показва как американците виждат времето. Схема 2 – как го използват.


Схема 1: Представата за времето у американците




Схема 2: Как американците използват времето

В САЩ вие трябва да правите пари, в противен случай сте никой. Да предположим, че един човек има пред себе си 40 години живот и иска да спечели 4 милиона долара, т.е. по около $ 100.000 годишно. Ако заработването на тази сума отнема 250 работни дни в годината, това означава 400 долара на ден или 50 долара на час. Отчитайки всичко това, американецът може да каже, че цената на неговото време е 50 долара на час. Американците също говорят за начините за загуба, прахосване, планиране и пестене на времето.

Това звучи достатъчно логично, но само докато тази логика не започне да се прилага върху други култури. Да си представим един португалски рибар, който не е успял да хване нито една риба за два часа риболов. Дали той е изгубил времето си напразно? Ако сицилиански свещеник не е успял в четвъртък да убеди някого да приеме вярата – означава ли това, че денят е минал напразно? И ако на немски композитор, френски поет или испански художник през изминалата седмица не са родили нито една оригиналната идея – може ли тези загуби да се измерят в пари?

Американците не са единствените хора, обсебени от идеята за пестене на време. Такова отношение към времето на практика е религия в Швейцария или в Германия. Тези страни, заедно с Великобритания, целият англосаксонски свят, Холандия, Австрия и скандинавските страни – всички те разглеждат времето линейно. Подобно на американците, тези народи смятат времето, незаето от действия или вземането на решения, за изгубено.



Това са монохронни народи. Тоест, те предпочитат да изпълняват само едно действие в определен период от време, да се съсредоточат върху него, следвайки определен график. Такова поведение те считат за ефективно и ефикасно. Освен това, поради широко разпространената в страните им протестантската етика, те отъждествяват работното време с успеха: колкото повече работиш, колкото повече часове прекарваш в работа, толкова по-успешен и по-богат ще бъдеш. За американските уши това звучи напълно разумно, за класово и съсловно чувствителните британци – малко съмнително, а за жителите на Южна Европа, където въпросите за властта, привилегиите и произхода отричат тази теория на всяка крачка – просто нереалистично. В обществото, съществувало в Съветския съюз, може да се каже, че най-успешен от всички е този, който е работил най-малко от всички (или въобще не е работил), но е получил значително възнаграждение.

МУЛТИАКТИВНО ВРЕМЕ

Южноевропейците разбират времето не линейно-активно, а мулти-активно (виж анализа на Люис за мултиактивните, линейно-активните и реактивните култури). Колкото повече действия могат да изпълняват едновременно, толкова по-щастливи и по-успешни се чувстват. Те организират времето (и живота си) не както правят това американците, германците или швейцарците. Мултиактивните народи не се интересуват от разписанията и точността. Да, на думи те ги ценят, особено в разговор с линейно-активен партньор, но всъщност смятат, че настоящето е по-важно, отколкото който и да е график за бъдещето. В техния ред на приоритетите най-висок приоритет е очарованието или значимостта на самото действие.

Испанците, италианците и арабите по-скоро ще игнорират времето, ако то ги принуждава да сложат преждевременно край на разговора. За тях междуличностните отношения са най-добрият начин да прекарват времето си. За италианеца, например, съображенията за време са вторични по отношение на човешките чувства. Той ще попита германския си колега: „Защо си толкова ядосан, че дойдох в 9,30?“. „В моя дневник срещата е насрочена за 9.00“, ще бъде германският отговор. Напълно логично, отговорът на италианеца би бил: „Защо не поправиш времето на 9:30, така и двамата ще бъдем доволни?“. Нашият бизнес и отношения са толкова важни, че времето за срещата е без значение. Важна е срещата. Германците и швейцарците не могат да толерират такъв подход, защото това обижда чувството им за ред, точност и планиране.

Испанецът ще вземе страната на италианеца. За неорганизираността на испанеца си има причини. Германецът вярва в една истина – научната истина.Испанецът, напротив, се придържа към двойна истина – истината на реалния свят и универсалната поетична истина. Затова германецът смята, че той и испанецът се разбират един друг, като на Схема 3, а самият испанец, придържайки се към концепцията за двойна истина, разбира ситуацията в съответствие със Схема 4.

Схема 3: Какво виждат немците и испанците




Схема 4: Какво в действителност виждат испанците

Що се отнася до точността, в случая с испанците е по-добре да не отивате на среща навреме. Нещо повече, в Испания точността често води до объркване в графиците и срещите (Схема 5).


Схема 5: Графикът на испанците: на теория и на практика

Малко от североевропейците или североамериканците биха се примирили с мултиактивното използване на времето. Германците и швейцарците ще изпаднат в объркване (освен ако предварително не им се обясни психологическият модел на това възприятие). Германците разглеждат раздробяването на програмите, графиците, процедурите и производството като най-сигурен път към ефективността. Швейцарците, които са още по-пунктуален народ, са превърнали точността в свой национален символ. Именно прецизността е основа на тяхната часовникарска индустрия, на оптическите им инструменти, фармацевтиката и банковото дело. Самолети, автобуси, влакове – всичко пристига по разписание. Затова и всичко може да бъде точно изчислено и прогнозирано.



В страните, населени с линейно-активни народи, времето е здраво привързано към часовника и календара и е разделено на абстрактни сегменти – за наше удобство и точност. В мултиактивните култури, като арабските и латиноамериканските държави, времето е привързано към събитията и хората и е субективна мярка, която може да бъде променяна, разтегляна или свивана, независимо от стрелките на часовника.

„Трябва да побързам – казва американецът – времето ми изтича.“ Испанецът или арабинът, презиращи това покорно раболепие пред някакви си графици, биха казали това само в случай на бърза и неизбежна смърт.


ЦИКЛИЧНО ВРЕМЕ

И линейно-активният северняк, и мулти-активният човек от романската култура смятат, че управляват времето по най-добрия начин. Но в някои източни култури адаптацията на човека към времето е само една от алтернативите. В тези култури времето се разглежда като цикъл, нелинеен и необвързан със събитията. Всеки ден слънцето изгрява и залязва, сезоните се редуват, небесните тела се въртят около нас, хората остаряват и умират, а децата им заемат тяхното място. Този цикъл продължава вече стотици хиляди години. Цикличното време не е дефицитна стока – то е безкрайно и възобновяемо. Както казват на Изток: „Когато Бог е създал времето, той е създал достатъчно от него.“



Затова не е изненадващо, че бизнес решенията на Изток се вземат по различен начин. Западните хора често очакват от азиатците бързо вземане на решения и оценка на случая от гледна точка на реалните му достойнства, които нямат връзка с миналото. Но азиатците не могат да мислят така. Миналото създава контекст за сегашните решения, за които азиатците мислят в перспектива – това връзва ръцете им. Американците гледат на изминалото време, в което не са взети никакви решения или не са предприети действия, като на изгубено.

Азиатците не разглеждат изминалото време като изгубено – то ще направи един кръг и ще се върне, носейки със себе си същите тези възможности, рискове и опасности, които човек може посрещне, използвайки опита от миналото. Цикличното време е лесно за разбиране, защото ние самите често си казваме: „Ако тогава знаех това, което знам сега, никога не бих направил това, което направих. „

Схема 6 сравнява скоростта на западната верига на действие с азиатската рефлексия. Американецът, германецът и швейцарецът в края на деня се прибират у дома, доволни, че са успели да изпълнят всичко. Французинът или италианецът може да оставят нещо за „утре“. Джон Пол Фийг в книгата си „Общото ядро: тайландците и американците“ („Common core: Thais and Americans“) описва отношението на тайландците към времето – те го виждат като езерце, около което може да се разхождате. Тази метафора отлично описва повечето азиатски народи, които, вместо да се заемат с проблемите последователно, според времето на възникването им, описват около тях един вид кръгове в продължение на дни или седмици, преди да се заемат с търсенето на решения. След известно размишление, проблеми A, D и F могат да се окажат достойни за решаване (Схема 6). Но проблеми B, C и E ще бъдат игнорирани. Съзерцанието върху цялата схема обаче може да доведе до разбирането, че проблем G, който никой не е забелязал в началото, се оказва най-важен от всички.


Схема 6: Западната верига на действие и източната рефлексия

В будистката култура (например, Тайланд, Тибет) не само времето, но и самият живот се движи в кръг. Каквото и да сме планирали, както и да организираме нашия свят, поколенията следват едно след друго; правителства и управници се сменят един след друг; реколта след реколта узряват по полята; урагани, земетресения и други природни бедствия ще се случват отново и отново; данъците ще се събират; Слънцето и Луната ще изгряват и залязват; акциите и пазари ще се покачват и падат. Дори американците не могат да променят това, още повече със своето бързане.

КИТАЙЦИТЕ

Подобно на повечето азиатски народи, и китайците „обикалят около езерото“, да вземат правилното решение. Но те имат и усет за стойността на времето.Това може да се види особено в начина, по който се извиняват за това, че някой им е отделил от времето си. В Китай в края на делови срещи често благодарят на събеседниците си за отделеното време. Също така се цени точността по време на срещи – повече, отколкото в други азиатски култури. Например, ако двама души имат среща, китаецът често идват 15-30 минути преди уречения час, „за да свърши работата си до времето, определено за дискусия“,така че да не краде от времето на другия човек. В Китай се счита за прието да си тръгнеш 10-15 минути след началото на срещата – също за да спестиш от времето на събеседника си. Разбира се, китаецът няма да си тръгне, преди да се е договорил, но стандартите ще бъдат спазени.



Това наистина е двоен стандарт. Китайското разбирането за скромност изисква хората да ценят времето на другите, но в същото време китайците очакват другият човек да им даде достатъчно време за преоценка на условията по сделката и за изграждане на добри отношения с хората, с които сделката ще бъде сключена. Китайците често се оплакват от навика на американците, които правят бизнес в Китай, да напускат веднага след края на срещата, „точно по средата на разговора“. Американците смятат, че двете страни вече са обсъдили всичко, китайците – че двете страни все още не са достигнали нивото на взаимно разбирателство, доверие и общи интереси, които в китайската култура се смятат за основа на сделката и последващите делови отношения.

ЯПОНЦИТЕ

Японците имат тънък усет за разгръщане и разопаковане на времето – това е описано прекрасно в книгата на Джон Хендри „Опакована култура“ (Wrapping culture, 1995). Хората, запознати с Япония, прекрасно си спомнят контраста между мълниеносната скорост на японския работник във фабрика, от една страна, и търпеливото съзерцание, което може да бъде наблюдавано в японските градини или агонизиращо бавното темпо в класическа постановка на театъра Но. В своята книга Хендри подчертава точното и подробно разпределение на японското време. Това разпределение не прилича на американската или немската система, където действията са подредени в логическа последователност, насочена към най-висока производителност и бързина на изпълнението. Японците са загрижени не толкова за времето, в което нещо се случва, а за това дали отделеното време съответства на вежливостта, такта и традицията.

Така например, в много японски социални ритуали съществуват фази и времеви пластове, отбелязани на точните места от началото до края – от изпращането на колеги в пенсия до сватбите и дори родителските срещи в училище.

В конформисткото и регулирано японско общество хората искат да знаят какво точно правят. Това важи както за социалните, така и за деловите срещи. Задължителната двуминутна размяна на визитки в началото на всяка бизнес среща е отличен пример за това как на началото на деловите отношения се отделя точно определен отрязък от време. Същото важи и за началото и края на училищните уроци в Япония. Урокът не може да започне без формалното обръщение на учениците към учителя с искане да започне и не може да приключи без ритуалната благодарност на учениците за получените знания.

Съществуват много ритуали, които не са възможни без строго определени начало, край и междинни фази – чайната церемония, честването на Нова година, годишното почистване в къщи, съзерцанието на черешовия цвят, пролетната „офанзива“ (стачки), летните празници, връчването на подаръци, корпоративните пикници, пиенето на саке, дори и заниманията с джудо, карате или кендо. Японецът не може да участва във всичките тези неща непринудено и без колебание, тъй както това би направил западният човек. Американците и североевропейците предпочитат да преминат директно към същината на проблема, да отидат направо в сърцето на проблема. Японците първо трябва да минат през всички задължителни ритуали, водещи до същия резултат. Това е свързано както азиатската липса на прямота, но в Япония това включва и любовта към раздробяването, към традицията, към красотата на ритуала.



Обобщавайки, можем да кажем, че ако си имате работа с японци, можете да очаквате, че те ще ви отделят достатъчно време. В замяна вие се съгласявате да „направите правилното нещо в подходящия момент“. В Япония формата и символиката са по-важни от съдържанието.

ЗАВРЪЩАНЕ В БЪДЕЩЕТО

В линейно-активните, индустриализирани западни култури, времето се разглежда като път, по който вървим. Животът често е сравняван с „пътуване“, а смъртта – с „края на пътя“. Представяме си, че се движим по пътя, като оставяме зад себе си миналото, а пред себе си виждаме девствената пътека на бъдещето, което ни предстои.

За линейно-ориентираните хора бъдещето не е абсолютно непознаваемо, защото те вече частично са го планирали. Американските мениджъри, базирайки се на тримесечни прогнози, дори могат да кажат колко пари ще спечелят през следващите три месеца. Швейцарският началник-гара няма да се поколебае да ви увери, че влакът ще напусне Цюрих утре сутринта точно в 9.03 ч. и ще пристигне в Люцерн в 10.05 ч. И вероятно е прав. Часовниците, календарите и компютрите са устройства, които не само ни помагат да бъдем точни, но и ни учат да работим за постигането на някакви цели, учат ни да разбираме какво е краен срок. В някаква степен ние „заставяме бъдещето да се случи“. Няма как да знаем всичко (това би било пагубно за конните залагания и детективския жанр), но можем да правим предположения за бъдещето според най-доброто от нашите възможности. Нашата персонализирана програма ни казва, че през цялата следващата година ще ставаме в определено време, ще изработим определено количество часове, ще излезем в отпуск за определен период от време, ще играем тенис всяка събота сутрин и ще плащаме данъци на определени дати.

Цикличното време, напротив, не е прав път, водещ към хоризонта, а извита пътека, която ни води през едни и същи места, които вече сме преминали. Тези, които се придържат към идеята за цикличното време, са по-малко дисциплинирани в планирането на своето бъдеще, тъй като смятат, че то не може да бъде управлявано и че хората ще направят живота си по-лесен, ако го „хармонизират“ със законите и цикличните събития в природата. Но дори и в такива култури планирането на бъдещи събития все още е възможно, тъй като много неща са принципно разбираеми за хората и са обречени да се повтарят отново и отново.

Културите и на линейното, и на цикличното време смятат, че миналото е това, което вече е зад гърба ни, а бъдещето – като нещо, което е пред нас. Но в Мадагаскар, например, всичко е наобратно (Схема 7). Малгашите (коренните жители на Мадагаскар, бел.ред.) си представят бъдещето като нещо, което влиза отзад, през тила ни, а след това излиза като минало, което се простира пред нас. Миналото лежи пред тях, защото е видимо, известно и вляе на живота. Хората могат да го разглеждат, да го ползват, да се учат от него, дори да „играят“ с него. Малгашите посвещават много от времето си за общуване със своите предци, разкопават костите им и дори си устройват празници с тях.


Схема 7: Разбирането за времето на малгашите (Мадагаскар)

Жителите на Мадагаскар смятат бъдещето за непознаваемо. То се намира зад нас, невидимо за очите. Как могат да планират каквото и да било? Автобусите в Мадагаскар потеглят не по някакво разписание, а когато автобусът е пълен. Ситуацията предизвизква събитието. В това има не само икономическа логика – автобусът потегля, когато болшинството от пътниците се нуждаят от това. Логично, в Мадагаскар магазините се зареждат със стоки, когато рафтовете вече са празни, бензиностанциите поръчват газ, когато резервоарите вече са на сухо, а на тълпите от пътници на летището се обяснява, че въпреки закупените билети, те са в списъка на чакащите. В действителност, определянето на местата в самолета се извършва между отварянето на гишето за чекиране и (евентуално) излитането на самолета.

ВАЛИДНОСТТА НА ПОНЯТИЕТО ЗА ВРЕМЕ

Малгаши, тайландци, японци, испанци и много други народи ще продължат да използват времето по начини, които ще влизат в конфликт с линейно-ориентираните народи в социалната и бизнес-сферата.

Ако погледнем обективно, то понятието за време, разбира се, е свързано с историята и нивото на индустриална организация. Ние си представяме, че времето се простира както в миналото, така и бъдещето, а събитията от бъдещето предвиждаме, основавайки се на факти от миналото. Създаваме комерсиални структури, основавайки се на съотношението между време и действие: почасово заплащане, наеми, кредити, лихви, данъци и застраховки.

Като цяло ние (в Северна Америка и Северна Европа) сме убедени, че сме постигнали оптимума в управлението на времето. Но много култури (включително мощните икономики на бъдещето, като Китай, Япония и Югоизточна Азия) позволяват на линейната концепция за времето да им влияе само до определен лимит. Индустриалната организация изисква синхронизиране на графици и цели, но основните философии, разбиращи по различен начин времето и неговата стойност, ще останат различни завинаги.

Превод: Цеца Христова / Memoria de futuro