7 притчи на Халил Джубран

           

Моята душа и аз
Притча от Халил Джубран

„Моята душа и аз отидохме при великото море, за да се окъпем в него. Стигнахме до брега и тръгнахме да дирим скришно и усамотено кътче.
Както вървяхме, съзряхме човек, който седеше на сива скала – той държеше торба със сол и хвърляше стиски от нея в морето.
– Това е песимистът – каза душата ми. – Да се махаме, тук не можем да се окъпем.
Продължихме и стигнахме до вдадена в морето ивица суша. Там съгледахме човек, изправен върху бяла скала – той държеше обсипано със скъпоценни камъни ковчеже, вадеше от него бучки захар и ги хвърляше в морето.
Това е оптимистът – каза душата ми. – И той не бива да види голите ни тела.
Поехме отново и на брега забелязахме човек, който сбираше умрели риби и нежно ги пускаше обратно във водата.
– И пред този не можем да се къпем – рече душата ми. – Това е човечният добротворец.
Отминахме нататък.
И стигнахме до място, където един човек очертаваше сянката си върху пясъка. Прииждаха високи вълни, които непрестанно я изличаваха. Ала той я очертаваше наново и наново.
– Това е мистикът – каза душата ми. – Да бягаме далеч от него.
И продължихме до тихо заливче – там стоеше човек, който загребваше в шепа пяна от морето и я трупаше в алабастрово блюдо.
– Това е идеалистът – рече душата ми. – Той със сигурност не бива да види голотата ни.
И се отдалечихме по-нататък. Внезапно чухме глас, който викаше:
– Ето морето! Ето го дълбокото море! Ето го необятното и могъщо море!
Като стигнахме там, откъдето долиташе гласът, съгледахме човек, който бе застанал гърбом към морето и бе долепил до ухото си раковина, за да слуша шепота му.
И душата ми каза:
– Да се махаме оттук. Това е реалистът — той загърбва всичко, което не е способен да схване, и се залавя за някоя подробност.
Закрачихме отново. И сред камънаци и бурени съзряхме човек, заровил главата си в пясъка. Рекох на душата си:
– Тук можем да се окъпем. Той не ни вижда.
– Не, не можем – възпротиви се душата ми. – Този е най-гибелният от всички. Това е пуританът.
Тогава безмерна печал се изписа върху лицето на душата ми и задави гласа й.
– Да си отиваме – пророни тя, — няма скришно и усамотено кътче, където да се окъпем. Не ще оставя вятъра да развява златистите ми коси, ни вятърът да разкрива белите ми гърди, ни светлината да разбулва свещената ми голота.
И ние се отдалечихме от това море и тръгнахме да търсим друго, по-велико.“

           

Добрият Бог, Злият Бог… и Живият Бог

От книгата на Халил Джубран „Безумецът“

„Добрият Бог и Злият Бог се срещнаха навръх една планина. Добрият Бог каза:
– Здравей, братко.
А Злият Бог не отговори. Тогава Добрият Бог рече:
– Днес си в лошо настроение.
– Да – отрони Злият Бог, – понеже често ме бъркат с теб, зоват ме с твоето име и ме възприемат като да си ти – а това ми е неприятно.
А Добрият Бог каза:
– Но мен също са ме бъркали с теб и са ме назовавали с твоето име.
И Злият Бог си тръгна, проклинайки човешкото скудоумие.“


Коментарът на Бо Ин Ра в Книга за Живия Бог: „Много неща за теб са още „вина“ и „грях“, макар че те съвсем не заслужават такова охулване – а други приемаш леко и дори виждаш в тях свои „добродетели“, въпреки, че те са гибелно изкушение за теб… По-скоро търси вина и грях – само се пази от волята за „святост“!“

        

Съвършеният свят

Боже на залутаните души, сам залутан сред боговете, чуй ме…
Съдбо благородна, бдяща над нас, безумните и заблудените, чуй ме…
Живея сред съвършен род – аз, най-несъвършеният.
Аз — човешки хаос, мъглявина от смътни частици – вървя сред пълноценни светове, сред люде с установени закони и непоклатим ред, със стройни мисли, разчетени мечти и утвърден опис от представи.
Техните добродетели, о боже, са премерени, а греховете им – претеглени, и дори осейващите сумрака безброй дреболии, които не са ни грехове, ни добродетели, са обозначени и разпределени по графи.
Тук дните и нощите са разграничени съобразно поведението на хората и са подвластни на точни и неотклонни правила.
Да ядеш, да пиеш, да спиш, да покриваш голотата си, а сетне да изпитваш умора – и всяко нещо да вършиш тогава, когато му е времето.
Да работиш, да играеш, да пееш, да танцуваш, а сетне да отмаряш спокойно – тогава, когато настъпи часът.
Да мислиш нещо, друго да чувстваш издълбоко, а сетне да отпаднат мислите и чувствата – тогава, когато над далечния хоризонт изгрее някоя звезда.
Да ограбиш съседа с усмивка, с благороден замах да раздаваш дарове, да хвалиш предпазливо, да порицаваш внимателно, да разрушиш нечия душа с едничка дума само, с дъха си да изгориш нечие тяло – а приключиш ли с тези задачи за деня, да си измиеш ръцете.
Да обичаш според ясен ред, сам да се развличаш според предварително одобрен подход, да се прекланяш пред боговете както подобава, ловко да подвеждаш демоните – а сетне всичко да забравиш, сякаш си загубил паметта си.
Да проявяваш с разум прищевки, да разсъждаваш обосновано, кротко да вкусваш щастието, възвишено да страдаш – а сетне да изпиеш чашата до дъно, тъй че утре пак да я напълниш.
Всички неща, о боже, са предвидливо обмислени докрай, породени са предумишлено, подхранвани са с точност и отмереност, ръководени са от строги правила – а сетне биват унищожени и погребани, съобразно установен способ; и дори сетните обители, приютили човешките души, са номерирани и обозначени.
Такъв е съвършеният свят, пълноценен и изряден свят, свят на върховни чудеса – той е най-зрелият плод в божията градина, той е венецът на вселената.
Ала защо, о боже, съм длъжен да бъда тук аз – зелено семенце от неразгоряла се докрай страст, неистова буря, неустремена ни към Изтока, ни към Запада, отронена частица от вече изпепелена планета?
Защо съм тук, о боже на залутаните души, а ти си залутан сред боговете?“

         

СЕДЕМТЕ АЗ-А

В най-смълчаната късна доба, когато сънят вече ме оборваше, моите седем Аз-а подеха разговор помежду си. И ето какво мълвяха.
Първият Аз:
– Доста години вече обитавам този безу­мец тук и нямам какво друго да върша, освен денем да възобновявам страданието му, а но­щем – скръбта му. Нетърпима ми е вече подоб­на участ – длъжен съм да въстана!
Вторият Аз:
– Братко, твоята съдба е по-добра от моя­та, защото на мен е отредено да бъда радост­ният Аз на този безумец. Смея се с неговия смях и възпявам щастливите му мигове; а чрез трикрилите ми нозе извиват танц искрящите му мисли. Длъжен съм да въстана срещу тъй досадно съществуване!
Третият Аз:
– А леко ли ми е на мен — Аз-ът, подвластен на любовта, пареща жарава от раздираща страст и небивали копнежи? На мен, болния от любов Аз, се полага да въстана срещу този безумец!
Четвъртият Аз:
– Измежду вас няма по-злочест от мен – за­щото моят жребий е чистата, грозна ненавист и рушителната отврата. Моят Аз е подобен на буря, зародена в черните недра на ада – на мен се полага да въстана, загдето съм роб на този безумец!
Петият Аз:
– Не на вас, а на мен – мислещият Аз, Аз-ът на въображението, на жаждата и глада, обре­чен без отдих да броди в търсене на неведо­ми и още несътворени неща, – на мен се по­лага да въстана!
Шестият Аз:
– На мен, достойния за окайване Аз-труженик, който с търпеливи ръце и пламенен взор въплъщава дните в образи и придава на смътните неща нови и вековечни форми – на мен, самотника, се полага да въстана срещу този метежен безумец!
Седмият Аз:
– Странно как вие до един искате да въста­нете срещу този човек, под предлог, че на всекиго от вас е отреден някакъв жребий. Ах, де да бях подобен вам – с ясна съдба! Ала нямам такава — моят Аз е бездейственикът, обречен на забрава, вечно кух и ненужен, докато вие сте заети да пресъздавате живота! Кому се по­лага да въстане – на вас или на мен?
И когато седмият Аз изрече тия думи, ос­таналите шест се вгледаха в него с жалост, но повече не продумаха. И понеже нощта на­предваше, те един подир друг заспаха, обла­дани от ново, щастливо смирение.
Само седмият Аз продължи да се взира в не­битието, стаено зад всички неща.

БЛАГОСЛОВЕНИЯТ ГРАД

Бях съвсем млад, когато чух, че в някакъв град всички живеели според Свещените писа­ния.
И си рекох: „Ще тръгна да намеря този град и неговата благодат.”
И понеже той бе далеко, взех доста храна за из път. И подир четирийсет дни съгледах града от разстояние, а на четирийсет и първия влязох в него.
Ала що да видя? Всички жители бяха едно­оки и едноръки. Обзет от почуда, си казах: „Мигар трябва да си едноок и еднорък, за да обитаваш Благословения град?”
А сетне забелязах, че тамошните хора пък са изумени, загдето имам две ръце и две очи.
И докато те си шушукаха помежду си, аз ги запитах:
– Това ли е наистина Благословеният град, където всички живеят съгласно Свещените писания?
– Да — отвърнаха те, — това е градът.
– Какво ви е сполетяло, та сте еднооки и едноръки?
Тогава сред тях настана смут и те рекоха:
– Ела, сам ще разбереш.
И ги последвах в храма насред града. И в храма съзрях купчина очи и ръце – изсъхна­ли, спаружени.
Обърнах се към хората:
– Уви! Кой жесток нашественик е сторил подобно зверство?
Множеството зажужа, сетне един от старе­йте пристъпи към мен и отрони:
– Ние сами го сторихме, по своя воля. Бог ни помогна да сразим злото у себе си.
И ме отведе до висок олтар, а всички люде ни сподириха. И ми посочи вдълбан над ол­тара надпис, който гласеше:

И ако дясното ти око те съблазнява, из­вади го и го хвърли от себе си; защото по- добре е за тебе да погине един твой уд, а не цялото ти тяло да бъде хвърлено в геената огнена. И ако дясната ти ръка те съблазня­ва, отсечи я и я хвърли от себе си; защото по-добре е за тебе да погине един твой уд, а не цялото ти тяло да бъде хвърлено в гее­ната.

Тогава проумях. Обърнах се към хората и извиках:
– Мигар няма сред вас мъж или жена с две очи или две ръце?
А те отговориха:
– Не, няма, освен онези, които още са твърде невръстни, та да четат Писанията и да прозрат тяхната повеля.
И когато излязохме от храма, аз побързах да напусна Благословения град – защото не бях невръстен и можех да чета Свещените писания.

КРАСОТАТА И ГРОЗОТАТА

Веднъж Красотата и Грозотата се срещнаха на морския бряг. И си рекоха една на друга:
— Хайде да се изкъпем в морето.
И те се съблякоха и заплуваха сред вълните. А подир малко Грозотата излезе на брега, сложи си дрехата на Красотата и продължи по пътя си.
А Красотата на свой ред излезе, ала не намери дрехата си; и понеже бе твърде свенлива, та да остане голо, сложи си дрехата на Грозотата.
И Красотата продължи по пътя си.
И оттогава насетне мъжете и жените бъркат едната с другата.
Ала има такива, които са зърнали лицето на Красотата и я разпознават въпреки дрехата. И има други, които познават лицето на Грозотата и нейната дреха не я прикрива от очите им.

      

ЗА ЛЮБОВТА

И рече му Ал-Митра:
— Кажи ни за Любовта.
А той повдигна глава, огледа множеството и велика тишина настана. Тогава със силен глас им заговори:
— Когато Любовта ви позове, последвайте я, макар пътеките й да са стръмни и сурови.
И когато крилете й се разперят върху вас, отдайте й се, макар мечът, скрит в перата й, да ви ранява.
И когато тя ви проговори, повярвайте й, макар гласът й да руши мечтите ви, тъй както севернякът градините попарва.
Защото любовта както е корона, тъй е и тежък кръст. Както е ластарът на лозницата, така е и резитба.
Както се издига до върхарите ви и гали нежните ви клонки, затрептели в слънчевия сяй, така се спуска и до корените ви и зле разтърсва ги, макар и впити в почвата.
Тя като житни снопове ви сбира и стисва до гръдта си.
На хармана си после ви вършее, да се оголи зърното у вас.
Отвява ви от сламки и от плява.
Премила ви до бяла същина.
Омесва ви до податлива мекост.
И ви предава на святия си огън, за святи хлябове на Божието пиршество.

Всичко това ще ви стори любовта, за да познаете тайните на сърцето си и в познанието си да станете частица от сърцевината на Живота.

Но ако в своята боязън търсите само мира на любовта и нейната наслада, тогава по-добре ще е за вас да покриете голотата си и да слезете от хармана на любовта в свят, който не познава сезони и в който ще се смеете, но не от сърце, и ще ридаете, но не от дън душа.
Любовта не ви дава нищо освен себе си и не черпи от никого освен от себе си.
Любовта не обсебва, но и не иска да я обсебят.
Защото на любовта й стига любовта.

Когато любите, не казвайте: “Бог е в моето сърце”, а казвайте: “Аз съм в сърцето на Бог.”
И не мислете, че можете да сочите пътя на любовта, защото любовта намери ли ви за достойни, сама ще сочи пътя ви.

Любовта няма друго желание, освен да се изпълни.
Но ако вие любите и храните желания, нека бъдат тези:
да се стопите и да се леете като поток, запял звънката си песен на нощта;
да познаете болката на твърде много нежност;
да бъдете ранени от собствентото си разбиране за любовта;
и да кървите драговолно, с радост;
да се будите в зори с крилато сърце и да възхвалявате дарения ви нов ден любов;
да почивате по пладне в размишления за любовната нега;
вечер да се връщате у дома си, пълни с благодарност;
и да си лягате с молитва за любимото ви същество и с благодарствен химн на устните си.

http://espirited.com/