(ако не се видим в мои текст, след откъса, да знаете, че съм изчезнал на някъде, което не означава, че няма да се върна, but peace!)
За явлението `скапана работа`
През 1930 г., Джон Мейнард Кейнс предсказва, че преди края на века технологията ще напредне толкова, че страни като Великобритания или САЩ ще са постигнали петнадесетчасова работна седмица. Имаме всички основания да вярваме, че той е бил прав. В технологично отношение, ние сме способни да постигнем това. И въпреки това предсказанието на Кейнс не се осъществява. Технологията вместо това се използва, за да се измислят начини, по които да ни накарат да работим повече. За да бъде постигнато това, се налага да се създават професии, които в действителност са безполезни.
Огромен брой хора, особено в Европа и Северна Америка, прекарват целия си трудов живот, изпълнявайки задачи, за които тайно смятат, че не трябва да бъдат извършвани. Моралните и духовните вреди, които тази ситуация причинява, са много дълбоки. Те оставят белег върху колективната ни душа. И въпреки това почти никой не говори за тях. Защо обещаната от Кейнс утопия, все още нетърпеливо очаквана през 60-те години на 20-ти век, никога не се осъществява? Стандартният отговор днес е, че той не е взел предвид огромното увеличение на потреблението. Когато е трябвало да избираме между по-малко работно време и повече играчки и удоволствие, ние вкупом сме избрали второто. Това е поучителен разказ, но ако се замислим поне за миг, ще разберем, че не е съвсем вярно. Да, ние сме свидетели на създаването на безкрайно разнообразие от нови професии и нови видове промишленост, особено след 20-те години, но много малка част от тях са всъщност свързани с производството и разпространението на суши, айфони или скъпи кецове.
Та какви по-точно са тези нови професии? Скорошен доклад, в който се сравняват работните места в САЩ в периода 1910 г. – 2000 г., обрисува ясна картина (почти идентична с тази във Великобритания). В течение на миналия век броят на работниците, наети като домашни помощници, в промишлеността и в земеделието, спада драстично. В същото време дялът на „специалистите, чиновниците, продавачите и работниците в сферата на услугите“ се утроява и нараства „от една четвърт до три четвърти от всички работни места“. С други думи, работата в производството, както е и предвидено, бива автоматизирана (дори ако се броят промишлените работници по целия свят, включително трудещите се маси в Индия и Китай, подобни работници изобщо не са толкова голяма част от световното население, колкото са били някога).
Но вместо да доведат до значително редуциране на работното време, което да даде възможност на световното население да преследва своите мечти, удоволствия, визии и идеи, ставаме свидетели на рязкото увеличаване не толкова на сектора на „услугите“, колкото на административния сектор, включително до създаването на цели нови отрасли като финансовите услуги и теле маркетинга, или пък безпрецедентното разрастване на сектори като корпоративно право, академична и здравна администрация, човешки ресурси и връзки с обществеността. И в тяхното число дори не се включва броят на хората, чиято професия е да предоставят административната и техническата поддръжка, както и охраната за тези индустрии, или пък за редица други помощни отрасли (бани за кучета, денонощни доставки на пица). По-следните съществуват само защото всички други прекарват толкова дълго време работейки в останалите отрасли.
Именно тях предлагам да наречем „скапани работи“. Сякаш някой някъде измисля тези безсмислени професии, само за да ни кара да работим. И именно тук лежи мистерията. При капитализма точно това не трябва да се случва. Вярно е, че при старите неефективни социалистически държави като Съветския съюз, където работното място се възприема като право, но и като свещено задължение, системата измисля толкова професии, колкото й се налага (затова в съветските универсални магазини са били нужни трима души, за да продадат парче месо). Но, разбира се, пазарната конкуренция би трябвало да решава именно такива проблеми. Поне според икономическата теория последното нещо, което трябва да прави една фирма, стремяща се към печалба, е да раздава пари на ненужни работници. И все пак това някак си се случва.
Работници в китайска корпорация
Очевидно отговорът не е икономически: той е морален и политически. Управляващата класа е разбрала, че щастливо и продуктивно население със свободно време означава смъртна заплаха (замислете се какво започва да се случва, когато този момент е наближавал през 60-те). От друга страна, чувството, че трудът е морална ценност сам по себе си и че всеки, който не иска да се подложи на някакъв тип интензивна работна дисциплина през по-голямата част от будните часове, не заслужава нищо, е особено удобно за тях. Веднъж, когато мислех за очевидно безкрайния растеж на административните отговорности в британските академични отдели, измислих една възможна визия за ада.
Адът е сбор от индивиди, които прекарват по-голямата част от времето си пържейки риба. Адът е сбор от индивиди, които прекарват по-голямата част от времето си работейки върху задание, което не харесват и с което не се справят особено добре. Да кажем, че са били наети, защото са страхотни мебелисти, а после разбират, че от тях се очаква да прекарват дълго време пържейки риба. Не е нужно това задание да бъде извършено: има ограничено количество риба, която трябва да се изпържи. И въпреки това те всички са обсебени от своето презрение при мисълта, че някои от техните колеги може би прекарват повече време, създавайки мебели, без да изпържат полагащия им се дял риба. Обсебват се дотолкова, че скоро в работилницата се натрупват огромни купчини от ненужна и зле приготвена риба и накрая не правят нищо друго. Смятам, че това всъщност е почти точно описание на моралната динамика на нашата икономика.
Разбирам, че подобен аргумент веднага ще предизвика възражения: „Кой си ти, че да казваш кои професии са наистина `необходими`? Какво е необходимо така или иначе? Ти си професор по антропология, защо някой се `нуждае’ от това?“. (И наистина редица читатели на жълтите вестници биха възприели съществуването на моята професия като пример за прахосничество на обществени средства.) Разбира се, на някакво ниво това очевидно е вярно. Няма обективна мярка за това кое е ценно за обществото. Не бих се осмелил да противореча на някой, който е убеден, че допринася с нещо значимо към света. Но какво да кажем за хората, които са убедени, че техните професии са безсмислени? Неотдавна се свързах отново с приятел от училище, когото не бях чувал от дванадесетгодишен. Бях изумен като разбрах, че междувременно той е станал първо поет, след това вокалист на независима рок група. Бях чувал някои от неговите песни по радиото, но нямах представа, че певецът е всъщност мой познат. Очевидно той е блестящ, иновативен и неговата работа безспорно е осветлила и подобрила живота на много хора по света. Въпреки това, след няколко неуспешни албума, той губи договора си и, затрупан от дългове и от грижите за новородената си дъщеря, се оказва, по неговите думи, „принуден да направи стандартния за толкова много объркани хора избор: юридическия факултет“. Сега той е корпоративен адвокат и работи в известна нюйоркска фирма. Той е от първите хора, които ми признаха, че работата им е изцяло безсмислена, че с нея не допринасят нищо към света и, според тяхната преценка, не трябва да съществува изобщо.
Можем да си зададем много въпроси, като започнем с този: какво говори за нашето общество фактът, че в негo има толкова малко търсене на талантливи поети-музиканти, но пък има явно безкрайно търсене на специалисти по корпоративно право? (Отговор: ако 1% от населението контролира по-голямата част от наличните богатства, то това, което наричаме „пазар“, отразява това, което те смятат, че е полезно или важно, а не някой друг.) Но нещо повече, показва, че голяма част от хората, които практикуват тези професии, осъзнават това. Всъщност не съм сигурен дали съм срещал някога корпоративен адвокат, който да не смята, че работата му/й е безсмислена. Същото важи и за почти всички нови отрасли, описани по-рано. Има цяла класа от специалисти на заплата, които, ако ги срещнете на партита и признаете, че вършите нещо, което може да бъде сметнато за интересно (антрополог сте например), ще се опитат да избегнат, говоренето за своята работа изцяло.
Плакат за филма „Американски психар“, нарисуван от фенове.
Дайте им няколко питиета и ще започнат тиради за това колко безсмислена и глупава всъщност е тяхната работа. Това е дълбоко психологическо насилие. Как може изобщо да говорим за достойнство в работата, когато човек тайно смята, че неговата професия не бива да съществува? Как може това да не доведе до дълбоко усещане за ярост и негодувание? Въпреки това особената гениалност на нашето общество е, че неговите управници са измислили начин, подобно на случая с хората пържещи риба, по който да насочат гнева точно към онези, извършващи смислена работа. Например: сякаш основно правило в нашето общество е, че колкото по-очевидна е ползата от нечий труд за другите, толкова по- малко се плаща на извършващия го. Отново, трудно е да открием обективна мярка, но лесно можем да се доближим до разбирането на полезността, ако попитаме „Какво ще стане, ако цялата класа, съставена от този тип работници, изчезне?“.
"Ще работя за идиоти", Банкси, Торонто, 2010 г.
Говорете каквото искате за медицинските сестри, боклукчиите или механиците, но е очевидно, че ако те изчезнат изведнъж, последствията ще са незабавни и катастрофални. Свят без учители или пристанищни работници скоро ще започне да бедства, а свят без писатели-фантасти или ска музиканти ще бъде едно по-сиво място. Не е съвсем ясно дали човечеството ще страда, ако изчезнат всички изпълнителни директори на частни компании, лобистите, пиар специалистите, статистиците, работещите в теле маркетинга, съдия-изпълнителите или правните консултанти. (Мнозина подозират, че състоянието на човечеството всъщност значително ще се подобри.) И освен няколко важни изключения (като лекарите), правилото важи за изненадващ брой професии. Което е още по-извратено – битува широко разпространеното убеждение, че така трябва да бъде. Това е една от тайните силни страни на десния популизъм. Може да го забележите, когато жълтите вестници разпалват негодуванието срещу работниците в метрото, които парализират Лондон по време на професионални стачки. Самият факт, че те могат да парализират Лондон, показва колко необходима е тяхната работа, но сякаш именно това ядосва останалите. Това е още по-видимо в САЩ, където републиканците постигат големи успехи при мобилизирането на негодувание срещу учителите или срещу автомобилните работници (а не така значително срещу училищните чиновници или мениджъри те в автомобилната индустрия, които всъщност причиняват проблемите), заради техните предполагаемо надути надници и надбавки. Сякаш им се казва „Но вие преподавате на деца! Или правите коли! Имате истински професии! И отгоре на всичко имате смелостта да очаквате пенсии сякаш сте от средната класа, а и здравеопазване?“.
Ако някой беше създал нарочно режим на труд, който да е перфектно пригоден към това да поддържа властта на финансовия капитал, едва ли би могъл да се справи по-добре от това. Реалните, продуктивни работници са безмилостно изцеждани и експлоатирани. Останалите сме поделени на тероризираната страна на винаги хулените безработни, както и на по-голямата страна, съставена от онези, на които им се плаща, за да правят едно нищо, на позиции, създадени, за да карат работниците да се припознават в перспективите и усещанията на управляващата класа (мениджъри, чиновници и т. н.) и особено във финансовите й идоли. В същото време се насърчава и надигащото се презрение срещу всеки, чиято работа има ясна и неоспорима обществена стойност. Очевидно е, че системата не е била създадена преднамерено. Тя възниква след почти век опити и грешки. Но е единственото обяснение за факта, че работните дни не са три или четиричасови, въпреки технологичните възможности.
Край
Empire -> Fempire -> Vampire! (now you know, John Snow)
Няма коментари:
Публикуване на коментар