Признавам, че рядко обръщам внимание на актуалния Top 10 в zamunda, защото обикновено е композиран от чалга и кеч. Когато обаче преди 2 месецa, видях филм с име „Predestination“ (2014) в него, нещо ме накара да му обърна внимание. Пътуването във времето като главна тема на сюжета, участието на Итън Хоук и факта, че продукцията е австралийска, а не американска (отгоре на всичко – базирана на кратък разказ) бяха достатъчни, за да се реша да го сваля и изгледам. И така се случиха едновременно 2 чудеса – първо, филм от Топ 10 на zamunda за пръв път влезе в моя личен Топ 10 за дадена календарна година; и второ, в тазгодишния ми Топ 10 има цели 3 филма (от доста време насам само 1 заглавие намира място там на година, ха-ха), като – странно – и 3-те са за пътуване във времето...„О, радост!“, казах си аз, „Ето повод отново да се направя на интересен в сайта ми и да разпъна няколко философски локума за което после да бъда нахендрен“ :Р
Спирам да се преструвам на интересно и вдъхновено човешко същество, защото темата е сериозна. Това е един от най-комплексните и многопластови филми, които някога съм гледал (а аз съм гледал много филми), така че осмислянето на следващия анализ е абсолютно невъзможно без преди това да изгледате „Predestination“. Историята е толкова нелинейна, че дори не знам как би могло да има спойлери за този филм (освен един основен, разбира се). Ако се колебаете, но разчитате на моята преценка – не се колебайте повече – гарантирам, че няма да съжалявате! Признавам си, че лично аз бях впечатлен.
Background, time travel-синхроничности и малко по-странични мотиви вплетени във филма
Удоволствие и рядкост е в днешно време да се гледа филм, който казва толкова много в нормална, класическа продължителност от 1:35 мин. (за разлика от shit fest-ове от калибъра на „Transformers“, чието времетраене е 3 часа, но не казват нищо и създават неизбежен афинитет към всякакви спиртни течности провокиран от отчаяние). „Predestination“ е максимално стегнат, красиво заснет, без почти никакви специални ефекти, няма излишни сцени, актьорската игра е перфектна, а сценария – изпипан отвъд очакваното. И всичко това – за нищожен бюджет. Изобщо не мога да си представя как се сглобява филм за пътуване във времето чисто хронологично – как решаваш откъде да започнеш, коя да е първата сцена – особено за филм от такъв калибър, в който буквално може да се започне с всяка една сцена и пак да стигнем до края по един адекватен начин. Почти невъзможен монтаж! Защото едно от удивителните неща за този филм е, че много бързо забравяме странното пет минутно начало и в един момент, след първия половин час, увлечени от фабулата просто решаваме, че това е филм за 2-ма мъже в бар, които само си говорят за една странна житейска история. Развръзката се разгръща в последните 40 мин., които от своя страна дотолкова променят динамиката на случващото се, че просто ме оставиха с отворена уста! Филмът се оказва нещо толкова коренно различно от това, което изглежда на пръв поглед, а скоростта се сменя толкова рязко, че оставаш напълно стъписан.
„Predestination“ е дословна (но разширена) екранизация на своя първоизточник – краткия разказ „—All You Zombies—“ (само 13 страници). Не само това, ами може би конкретният случай е единственият на който аз съм попадал, в който филма дотолкова положително надгражда своя source material (обикновено е обратното), че накрая го превъзхожда и развива многократно! Респект към братята Спириг, които са сценаристи и режисьори!
Самият разказ е писан от един от доайените на научната фантастика – Робърт Хайнлайн, който дори е поставян в звездната тройка на жанра – редом до Артър Кларк и Айзък Азимов. Хайнлайн на свой ред признава, че черпи вдъхновениe от творчеството на Чарлз Форт, който пък е пионера на новото време що се отнася до всякакви необясними и паранормални явления. Книгите на Форт са считани за класика и се издават и до днес, почти век след смъртта му, а неговият институт и списание, събиращо аномални истории от цял свят – съществуват и до днес. Самият Хайнлайн е активен член на организацията на Форт, което на практика ни казва, че навярно много от идеите за фантастичните му сюжети са – най-малкото – повлияни от реалността. А реалността, както знаем, е по-странна от всяка една измислица. С тези неща наум не е учудващо, че крайният продукт е нещо повече от еднодневка и има своята многопластовост.
Екранизацията на разказа на Хайнлайн, може да има тълкувания на множество нива. Всичките смисли съществуват едновременно и зависи дали искате да го гледате като фантастика, философски проблем, езотерична алегория или просто като чиста проба забавление.
В този анализ лично аз избрах да хвана нишката, която виждам по отношение на метафорите свързани с Източника, защото от моя гледна точка, те са много добре илюстрирани във филма (за да не кажа, че не се сещам за по-добро онагледяване на лента за това каква е природата на Източника). Веднага след като гледах филма го препоръчах на всичките си познати и общо взето те видяха почти същите неща.
Преди да премина към тази тема обаче (в която мисля да ползвам всички възможни имена на героите, за да объркам максимално мързеливите и да ги стимулирам да гледат филма, хаха), мисля че си заслужава да се отбележи, че макар тук няма да изследваме това в дълбочина, „Predestination“ не може да бъде гледан без човек поне веднъж да си помисли за алхимия, трансмутацията на един „метал“ в друг, себедостатъчния си двуполовия човек и всички алегории от тази категория на въпросната мистична дисциплина.
Андрогинът – съвършеният човек
Друга интересна възможна странична нишка, която може да се хване, е тази свързана с перспективата на Space Corp. Това е нещо, което обсъждахме наскоро с Alien и е любопитно, защото не е загатнато нито в разказа, нито във филма, но се подразбира от само себе си. Това е един свят в който корпорациите (и елита зад него) искат да управляват всичко, коригирайки „грешките“ – или поне онези събития по времевата линия, които те класифицират като такива. В нашата реалност това предполага много „времеви войни“ на различни фракции – нещо за което имаме реални свидетелства от различни хора участващи в подобни черни проекти на тайното правителство. Това е сценарий, който между другото много добре отразява реалното положение в настоящия етап от Играта. Във филма, виждаме намек за различните интереси свързани с пътуването във времето и използваните методи за промяна на времевите линии. Така например, наставникът на Итън Хоук казва косвено, че винаги е смятал, че може да бъде постигнато много повече без постоянния надзор на Съвета и в крайна сметка превръща главния герой в неговия „външен човек“. Очевидно е и, че самите корпорации, искат да се учат от това, което се случва (в сюжета на филма). Има много тънка алюзия направена буквално с 1 изречение от Робъртсън, че Бюрото е научило страшно много от Бомбаджията и на практика той е не просто злодей, а едва ли не наставник, защото организацията никога е нямало да се разрасне толкова, ако не е бил терориста... Това е много интересен аспект, защото, както казва и самия Робъртсън, „нищо не е толкова просто“. Това ги кара да поставят главния герой отново и отново именно в позицията, в която той е – за да могат да контролират събитията чрез своята единствена вратичка – „дарът“, който по същество е парадокса, който Итън Хоук представлява.
Можем да видим метафората на филма и от гледна точка на Висшите Аз, за които индивидуалната инкарнация също се явява своеобразен парадокс, защото от определена перспектива личността в 3D е парадоксална версия на неговата много по-голяма същност. Инкарнацията не е естественото състояние на Висшия Аз в неговата пълнота. Това се засилва от факта, че инкарнацията не може да се върне след смъртта си към Висшия си Аз, защото Space Corp правят невъзможен time loop, така че агента да цикли и да не може да се върне към естествената си природа.
Самият Робъртсън е също мистериозна фигура за която не разбираме почти нищо. Ако продължим горния мисловен поток, можем да разгледаме неговата роля като извънземен последователен Висш Аз, който също се учи от създалата се ситуация. Тази теза не е без основание предвид факта, че Бомбаджията загатва на Итън Хоук, че в крайна сметка всички те са кукли на конци на Робъртсън.
Разбира се всичко това са интересни мисли, но си остават спекулации, защото „Predestination“ не е от типа филми, които ще претърпят sequel (и слава на кришна за това!).
Също така не можех да не забележа за пореден път как филм свързан с пътуването във времето просто от само себе си генерира 11, 11:11, 11/7 и 9/11, което са все комбинации свързани с природата на самата реалност и тъканта от която тя е „изплетена“. Лично за мен това потвърждава и идеята за връзката на случилото се през 2001 г. с Кулите-близнаци с пътуването във времето – нещо, с което аз самия имах преживяване. На практика целият сюжет е изпълнен с подсказки за това. Разказът на Хайнлайн не е толкова наситен с тях, но във филма е пълно със съзнателни или несъзнателни препратки към:
• Ню Йорк, разрушени сгради
• 11 000 жертви (на друго място споменаха 112 жертви, което пак си е 11:11)
• спомена се бегло как самите времеви агенти са 11
• „Самотната майка“ (Сара Снуук) и бармана-времеви агент (Итън Хоук) се срещат в ню йоркски бар за пръв на 6 ноември, 1970 г. Което освен, че огледално отново е 9/11 (и 1-9-7, ако трябва да гледаме годината) е и рождената дата на Хоук в реалния живот. В оригиналния разказ датата на тази среща е 7 ноември, което също е друга, добре позната на читателите на ритуалните ми изследвания комбинация – 7/11. В разказа, часа на срещата им е именно 10:17 PM, което ни води до същата комбинация, а възрастта на „Самотната майка“ е 25 години (7).
• в разказа, „Самотната майка“ решава да тръгне на time travel-приключение точно в 11 PM.
• самата Сара Снуук прекарва 11 месеца в болница, докато изтърпи всички промени по смяната на пола ѝ, което отново подсказва за порталната функция на това число – в случая на съзнанието – трансформацията му от едно нещо в друго за точен период от не друго, а... точно 11 месеца.
Забелязах и две странни заигравки с дати свързани с проекта Монтоук – навярно най-известният експеримент за пътуване във времето за който широката публика знае днес. Това също е закономерно предвид, че лайтмотива на самия сюжет на „Predestination“ е изцяло свързан с пътуването във времето.
Във филма се казва, че пътуването във времето е изобретено през 1981 г., което съвпада със свидетелството на Престън Никълс за това кога са успели да стабилизират времевите дупки. На стр. 94 от книгата, той казва следното:
„Predestination“ е дословна (но разширена) екранизация на своя първоизточник – краткия разказ „—All You Zombies—“ (само 13 страници). Не само това, ами може би конкретният случай е единственият на който аз съм попадал, в който филма дотолкова положително надгражда своя source material (обикновено е обратното), че накрая го превъзхожда и развива многократно! Респект към братята Спириг, които са сценаристи и режисьори!
Самият разказ е писан от един от доайените на научната фантастика – Робърт Хайнлайн, който дори е поставян в звездната тройка на жанра – редом до Артър Кларк и Айзък Азимов. Хайнлайн на свой ред признава, че черпи вдъхновениe от творчеството на Чарлз Форт, който пък е пионера на новото време що се отнася до всякакви необясними и паранормални явления. Книгите на Форт са считани за класика и се издават и до днес, почти век след смъртта му, а неговият институт и списание, събиращо аномални истории от цял свят – съществуват и до днес. Самият Хайнлайн е активен член на организацията на Форт, което на практика ни казва, че навярно много от идеите за фантастичните му сюжети са – най-малкото – повлияни от реалността. А реалността, както знаем, е по-странна от всяка една измислица. С тези неща наум не е учудващо, че крайният продукт е нещо повече от еднодневка и има своята многопластовост.
Екранизацията на разказа на Хайнлайн, може да има тълкувания на множество нива. Всичките смисли съществуват едновременно и зависи дали искате да го гледате като фантастика, философски проблем, езотерична алегория или просто като чиста проба забавление.
В този анализ лично аз избрах да хвана нишката, която виждам по отношение на метафорите свързани с Източника, защото от моя гледна точка, те са много добре илюстрирани във филма (за да не кажа, че не се сещам за по-добро онагледяване на лента за това каква е природата на Източника). Веднага след като гледах филма го препоръчах на всичките си познати и общо взето те видяха почти същите неща.
Преди да премина към тази тема обаче (в която мисля да ползвам всички възможни имена на героите, за да объркам максимално мързеливите и да ги стимулирам да гледат филма, хаха), мисля че си заслужава да се отбележи, че макар тук няма да изследваме това в дълбочина, „Predestination“ не може да бъде гледан без човек поне веднъж да си помисли за алхимия, трансмутацията на един „метал“ в друг, себедостатъчния си двуполовия човек и всички алегории от тази категория на въпросната мистична дисциплина.
Андрогинът – съвършеният човек
Друга интересна възможна странична нишка, която може да се хване, е тази свързана с перспективата на Space Corp. Това е нещо, което обсъждахме наскоро с Alien и е любопитно, защото не е загатнато нито в разказа, нито във филма, но се подразбира от само себе си. Това е един свят в който корпорациите (и елита зад него) искат да управляват всичко, коригирайки „грешките“ – или поне онези събития по времевата линия, които те класифицират като такива. В нашата реалност това предполага много „времеви войни“ на различни фракции – нещо за което имаме реални свидетелства от различни хора участващи в подобни черни проекти на тайното правителство. Това е сценарий, който между другото много добре отразява реалното положение в настоящия етап от Играта. Във филма, виждаме намек за различните интереси свързани с пътуването във времето и използваните методи за промяна на времевите линии. Така например, наставникът на Итън Хоук казва косвено, че винаги е смятал, че може да бъде постигнато много повече без постоянния надзор на Съвета и в крайна сметка превръща главния герой в неговия „външен човек“. Очевидно е и, че самите корпорации, искат да се учат от това, което се случва (в сюжета на филма). Има много тънка алюзия направена буквално с 1 изречение от Робъртсън, че Бюрото е научило страшно много от Бомбаджията и на практика той е не просто злодей, а едва ли не наставник, защото организацията никога е нямало да се разрасне толкова, ако не е бил терориста... Това е много интересен аспект, защото, както казва и самия Робъртсън, „нищо не е толкова просто“. Това ги кара да поставят главния герой отново и отново именно в позицията, в която той е – за да могат да контролират събитията чрез своята единствена вратичка – „дарът“, който по същество е парадокса, който Итън Хоук представлява.
Можем да видим метафората на филма и от гледна точка на Висшите Аз, за които индивидуалната инкарнация също се явява своеобразен парадокс, защото от определена перспектива личността в 3D е парадоксална версия на неговата много по-голяма същност. Инкарнацията не е естественото състояние на Висшия Аз в неговата пълнота. Това се засилва от факта, че инкарнацията не може да се върне след смъртта си към Висшия си Аз, защото Space Corp правят невъзможен time loop, така че агента да цикли и да не може да се върне към естествената си природа.
Самият Робъртсън е също мистериозна фигура за която не разбираме почти нищо. Ако продължим горния мисловен поток, можем да разгледаме неговата роля като извънземен последователен Висш Аз, който също се учи от създалата се ситуация. Тази теза не е без основание предвид факта, че Бомбаджията загатва на Итън Хоук, че в крайна сметка всички те са кукли на конци на Робъртсън.
Разбира се всичко това са интересни мисли, но си остават спекулации, защото „Predestination“ не е от типа филми, които ще претърпят sequel (и слава на кришна за това!).
Също така не можех да не забележа за пореден път как филм свързан с пътуването във времето просто от само себе си генерира 11, 11:11, 11/7 и 9/11, което са все комбинации свързани с природата на самата реалност и тъканта от която тя е „изплетена“. Лично за мен това потвърждава и идеята за връзката на случилото се през 2001 г. с Кулите-близнаци с пътуването във времето – нещо, с което аз самия имах преживяване. На практика целият сюжет е изпълнен с подсказки за това. Разказът на Хайнлайн не е толкова наситен с тях, но във филма е пълно със съзнателни или несъзнателни препратки към:
• Ню Йорк, разрушени сгради
• 11 000 жертви (на друго място споменаха 112 жертви, което пак си е 11:11)
• спомена се бегло как самите времеви агенти са 11
• „Самотната майка“ (Сара Снуук) и бармана-времеви агент (Итън Хоук) се срещат в ню йоркски бар за пръв на 6 ноември, 1970 г. Което освен, че огледално отново е 9/11 (и 1-9-7, ако трябва да гледаме годината) е и рождената дата на Хоук в реалния живот. В оригиналния разказ датата на тази среща е 7 ноември, което също е друга, добре позната на читателите на ритуалните ми изследвания комбинация – 7/11. В разказа, часа на срещата им е именно 10:17 PM, което ни води до същата комбинация, а възрастта на „Самотната майка“ е 25 години (7).
• в разказа, „Самотната майка“ решава да тръгне на time travel-приключение точно в 11 PM.
• самата Сара Снуук прекарва 11 месеца в болница, докато изтърпи всички промени по смяната на пола ѝ, което отново подсказва за порталната функция на това число – в случая на съзнанието – трансформацията му от едно нещо в друго за точен период от не друго, а... точно 11 месеца.
Забелязах и две странни заигравки с дати свързани с проекта Монтоук – навярно най-известният експеримент за пътуване във времето за който широката публика знае днес. Това също е закономерно предвид, че лайтмотива на самия сюжет на „Predestination“ е изцяло свързан с пътуването във времето.
Във филма се казва, че пътуването във времето е изобретено през 1981 г., което съвпада със свидетелството на Престън Никълс за това кога са успели да стабилизират времевите дупки. На стр. 94 от книгата, той казва следното:
Това е много интересно, защото на практика първото стабилизиране на времеви тунели в Монтоук се случва именно през 1981 г. – което буквално и метафорично – е изобретяването на пътуването във времето, както е и в самия филм.
Още по-интересно става, когато си дадем сметка, че самата Сара Снуук се превръща във времеви агент точно на 12 август – датата, която легендата за Монтоук разказва, че е ключова за самия проект и биоритмите на самата планета. Напомням, че от 10 до 14 август, на всеки 40 години биоритмите на планетата са най-силни, като пика е именно на 12-ти. Самият 12-ти август се смята за „енергийния рожден ден“ на самата планета. Твърди се, че ако по времето когато Земята се е „раждала“ е съществувал Григориански календар, датата на която се е случило това, е щяла да бъде именно 12 август. Лично според мен, това по-скоро отбелязва деня, в който новия Планетарен Дух е решил да оживи това мъртво планетарно тяло и да се инкарнира в него след разрушението на Тиамат. По този начин, чисто метафорично – 12 август е деня, в който времето се „ражда“ и започва да „тече“ на тази планета за първи път. Защото тогава новото съзнание преживява концепцията за време за първи път и това явно е много дълбоко imprint-нато в колективното съзнание. Ето защо всички проекти за пътуване във времето са по някакъв начин свързани с тази дата. Тя бележи самия архетип зад идеята за времето.
Синхронично, Сара Снуук бива заведена от Итън Хоук във времевото бюро за пръв път именно на 12 август, именно след... скок във времето! Това се случва точно в 23:02 ч., което за пореден път е просто начин да кажеш 11:11!
Още по-интересно става, когато си дадем сметка, че самата Сара Снуук се превръща във времеви агент точно на 12 август – датата, която легендата за Монтоук разказва, че е ключова за самия проект и биоритмите на самата планета. Напомням, че от 10 до 14 август, на всеки 40 години биоритмите на планетата са най-силни, като пика е именно на 12-ти. Самият 12-ти август се смята за „енергийния рожден ден“ на самата планета. Твърди се, че ако по времето когато Земята се е „раждала“ е съществувал Григориански календар, датата на която се е случило това, е щяла да бъде именно 12 август. Лично според мен, това по-скоро отбелязва деня, в който новия Планетарен Дух е решил да оживи това мъртво планетарно тяло и да се инкарнира в него след разрушението на Тиамат. По този начин, чисто метафорично – 12 август е деня, в който времето се „ражда“ и започва да „тече“ на тази планета за първи път. Защото тогава новото съзнание преживява концепцията за време за първи път и това явно е много дълбоко imprint-нато в колективното съзнание. Ето защо всички проекти за пътуване във времето са по някакъв начин свързани с тази дата. Тя бележи самия архетип зад идеята за времето.
Синхронично, Сара Снуук бива заведена от Итън Хоук във времевото бюро за пръв път именно на 12 август, именно след... скок във времето! Това се случва точно в 23:02 ч., което за пореден път е просто начин да кажеш 11:11!
Точно в този ключов за целия сюжет момент, създателите на филма „случайно“ са решили да знаем точната дата и час на събитието. Годината е 1985-та, което е точно 2 (11) години след официалния край на проектът Монтоук.
Отгоре на всичко, това е първият дълъг скок на Сара Снуук и Итън Хоук, а „разстоянието“ което те прескачат заедно до 12 август е точно... 22 години (11:11)! Отгоре на всичко и на това всичко (:Р), мотивът на background-a в стаята, в която се „телепортират“ има черно-бяла решетъчна форма, която подсказва за пореден път връзката между шахматната платформа, „11“, пътуването във време-пространството и всичко останало за което пише тук.
Отгоре на всичко, това е първият дълъг скок на Сара Снуук и Итън Хоук, а „разстоянието“ което те прескачат заедно до 12 август е точно... 22 години (11:11)! Отгоре на всичко и на това всичко (:Р), мотивът на background-a в стаята, в която се „телепортират“ има черно-бяла решетъчна форма, която подсказва за пореден път връзката между шахматната платформа, „11“, пътуването във време-пространството и всичко останало за което пише тук.
You just can’t make this stuff up over and over again, ok!? Просто тези комбинации и форми са вградени в самата природа на всичко свързано с пътуването във времето и винаги ще изскачат по естествен път. В случая те не са част от оригиналния разказ, но са мистично поставени от братята Спириг, за да съвпадат с всичко, което знаем. Умишлено или не – могат да кажат само те. Интересното е, че Спириг са братя-близнаци, което намирам за много подходящ символизъм предвид начина по който са решили да разгърнат андрогинния сюжет на филма :)
И преди да мина към по-важната част, пропуснах ли да кажа, че Хайнлайн написва този разказ само за един ден? Годината, в която това се случва е 1958-а (което явно е ползвано като огледална отправна точка при избора на горната дата в картинката – „1985“), а денят е точно... 11.07. :D
Или пък вече казах това, а пропуснах да кажа, че сценария за филма е окончателно завършен от братята Спириг през... 2011 г. (11:11)? :D
Naaaah, просто ги казвам пак за първи път и двете :)) Все пак – това е филм за пътуване във времето... – всичко е за първи път :D Първичната частица
Признавам, че темата за Източника идва по-рано отколкото я бях предвидил, но май имаше шега точно по този повод: „Как можеш да разсмееш бог? Като му кажеш, че имаш планове.“ :)) Което е иронично предвид, че смятам да пиша точно за „бог“, уж „преди моментът да е настъпил“ :) Но ако моментът не е настъпил – как тогава може да е настъпил и да се случва? :D
Ето с подобни парадокси е пълен и целия филм и макар наистина да искам да направя много по-богата тема за Източника, тук ще опиша необходимия минимум, за да мога синхронизирам своята теза със сюжета на „Predestination“ (а в бъдеще неизменно ще се повторя с някои от вече казаните тук неща...).
Вече съм споменавал, че всичко казано за Източника може да бъде единствено метафора, която да послужи за отправна точка на ума. Не е възможно нещо толкова абстрактно, което съдържа всички идеи, да бъде описано адекватно с думи и да бъде разбрано в цялост.
Една от най-добрите линейни метафори, които съществуват за природата на това какво е „бог“ е съвременната алегория за Първичната частица. И тъй като говорим за мит, той не трябва да бъде възприеман буквално, но в същото време може да спомогне за разбирането на истинската структура на Всичко Което Е, която на практика – не може да бъде назована пряко, а единствено с метафора. Това, че мита не е действителен, не означава, че разбирането му няма да ви доближи до идеята как наистина работят нещата.
Накратко – това, което следва е колкото истинско, толкова и фиктивно. Което е и много подходяща за случая идея като цяло :)
Представете си, че наблюдавате една абсолютна черна празнота, в която няма нищо. Няма материя, няма обусловен свят, идеи и респективно – няма никакви физически закони на които „нещата“ (които вече казахме, че не съществуват) да се „подчиняват“.
Единственото, което съществува в тази черна празнота е възможно най-малката и първична частица от която са съставени всички материални неща по начина по който ги разбираме ние в нашия свят. Тази частица е толкова малка, че на практика тя няма маса, защото по същество – тя самата не е материя. Респективно, тя не е под въздействието на гравитация или на каквито и да е други съществуващи от наша гледна точка сили. Поради тази причина, тя притежава възможността за безкрайна скорост. Не просто скорост равна на тази на светлината (която за нас бележи границата маркираща нашата физическа реалност), а скорост без лимит. Ако разберете какво означава „безкрайна скорост“ много скоро ще си дадете сметка, че тази частица има способността да бъде навсякъде по едно и също време – едновременно. Не съществува нещо, което може да я задържи или спре, защото тя е единственото, което съществува в празнотата.
И понеже може да прави това, тя ще е способна да създаде ефекта, че се появява сама до себе си. Правейки го, за страничния наблюдател това действие се възприема така, сякаш съществуват, две, три, четири, пет... – безкрайно много частици. В действителност, това е една и съща частица, която просто пътува с безкрайна скорост и изглежда така, сякаш е навсякъде едновременно – може да се появява до себе си отново и отново, проявявайки вариативност на всякакви модели.
Замисляйки се за момент, скоро ще ни стане ясно, че това е същата частица изграждаща нашите тела, звездите и всички планети във вселената. По този начин, ние буквално – дори физически – сме едно и също нещо.
Защо е важно да разберем буквалността зад тази алегория? Защото дори днес – етап, в който част от колективното съзнание е дотолкова разширено, че да разбира, че всичко е Едно, ние много често разбираме тази концепция единствено на енергийно равнище – че всичко е единно на нива отвъд физическата реалност. Материалният свят от своя страна някак си наместваме в схемата като придатък към всичко това. Метафората за Първичната частица обаче ни илюстрира, че дори на физическо ниво, всичко е изградено от същата малка единица, която е градивния материал на всяко едно съществуващо нещо. Тази алегория ни води и до разбирането, че всички ние споделяме едно и също „време“. В известен смисъл, тази частица прекарва известно „време“ да бъде вас и всичките атоми във вашето тяло, прекарва известно „време“ да бъде планета в друга галактика, скачайки оттук-там и т.н. – формирайки различни форми и различни техни изражения, формирайки Всичко Което Е.
В изградения контекст, тази идея за Единство ще ви позволи наистина да разберете защо всеки път когато направите някаква промяна, тази промяна рефлектира върху концепциите ни за „всичко“ и „навсякъде“ – защото на практика всички ние променяме и моделираме само една единствена частица. С малко допълнително ментално построение от ваша страна това може лесно да ви обясни и защо феномена наречен „синхроничност“ е възможен. Най-незабележимото потрепване на клепача ви може да е свързано на идейно ниво с избухването на звезда на милиони светлинни години оттук. И най-малкия нюанс в някоя идея минаваща през главата ви току-що пренареди няколко слънчеви системи и галактики, дори това пренареждане да е минимално. Възприемете това много буквално. Всички сте чували за теорията на хаоса и потрепването на крилата на пеперудата, което създава тайфун на другия край на света. Именно тази идея стои зад нея.
Движението с безкрайна скорост на тази частица създава определени модели. Тя дефинира определени пътища и шаблони, които в нашата равнина на съществуване разпознаваме като геометрични форми, златни сечения и пропорции (и всичко, което може да бъде проявено изобщо). Тези модели не се преживяват по същия начин на различни нива на съзнание, но в нашата плътност се проявяват най-вече като идеята за фракталните „намотки“ в природата. Ако не друго, това поне трябва да казва на всички ню ейджърчета, че няма „свещена“ и „несвещена“ геометрия – има само геометрия, защото на това ниво, тя е проявление на Всичко Което Е. Просто движението на частицата кристализира и заема форми в именно тези форми.
За да надградим тази идея с още едно стъпало, нека кажем, че всяка една сила, която изглежда че държи две частици, две тела (Земята и Луната например) или каквото и да е заедно, не е в действителност сила, която „пътува“ между тези две тела, нито е дори сила, която действа върху тях. Това, че Земята и Луната са в близост не се дължи на нищо друго освен на проявление на модел, който определя това да бъде точно така, както е. Защото няма как да съществуват причинно-следствени връзки между неща, които са по същество Едно, ок? Причинно-следствени връзки може да има между минимум две неща. А ние нямаме две неща. Имаме едно, което просто изглежда така, сякаш се проявява като безкрайно много. Ето това е недуално мислене. Това е съзнанието на Безкрайното отразяващо Себе си в Себе си, което създава форми, които ние наричаме „модели“.
Самата концепция за „Всичко Което Е“, предполага, че не съществува всичко което е и нещо друго, допълнително, което седи някъде ей там, много надалеч... Всичко Което Е е Всичко Което Е – затова и го наричаме с това „име“. Няма нищо извън него освен Източника (да, „Всичко Което Е“ и „Източника“ са две различни неща, но няма да се впускам в това засега, което означава, че в настоящата статия ще продължавам да ги използвам предимно като синоними). Така че всичко, което съществува в мирозданието по същество е „направено“ от Всичко Което Е. Да, има различни версии на Всичко Което Е, негови аспекти, проявления – всеки възможен начин който е възможен да се прояви – съществува. Защо?
Защото може. То не се нуждае от причина, защото причината предполага наличието на външен свят, а такъв няма. Понеже може – То го прави. Прави го, защото това е идея, която съществува. А за да съществува – тя трябва да бъде разиграна. Защото всичко, което съществува – съществува. Ние не можем да мислим за несъществуващото (ако искате можете да се пробвате). Идеята за отражението изисква да бъде разигран всеки един възможен ъгъл, всяка една възможна перспектива. Защо? Защото ако това не бъде направено Всичко Което Е няма да бъде Всичко Което Е! То е Всичко Което Е с причина – защото е ВСИЧКО КОЕТО Е и НИЩО не прави изключение! Всеки един от нас, всяко същество, всеки индивид, всяко място, всеки обект, всяко различно „нещо“ в Творението, физическо или нефизическо, е просто един различен начин по който Всичко Което Е вижда себе си.
Сега…
Който разбира метафората за Първичната частица (за която се разбрахме, че хем е метафора, хем не е), може би вече е направил връзките и разбира, че не съществува нищо друго освен индивидуалното съзнание. Чисто механично не може да има друго. Всъщност винаги избягвам да говоря за „техническата страна“ на Източника и Всичко Което Е, защото структурата му е толкова шокираща за ума, че той отказва да я приеме. Той по-скоро би се объркал, отколкото да си изясни нещата за себе си. В същото време това е най-нормалното (мета)логичното обяснение, което може да съществува от един момент на разбирането на реалността нататък. А именно – че проявлението на дадено съзнание като такова е единственото съществуващо и то е абсолютно самт в празнотата. Вие като индивид сте дадената гледна точка на Всичко Което Е и не съществува нищо друго, което да е самт по себе си – няма хора, няма предмети, няма (не)физическа вселена. Ето защо и единственото, което можем да открием във все още „неизвестното“ ще бъде просто още от самите нас. Защото няма друго освен нас. Нелепо е да ни е страх от неизвестното. Различни отражения на нас, различни версии на нас – това е всичко което може да съществува в неизвестното. Впускането в неизвестното, погледнато от тази перспектива, може да носи единствено радост, защото би довело само до по-добро и холистично разбиране на Всичко Което Е проявено чрез нас.
Затова, още веднъж внимание – това, което пиша не е метафора, а буквална физика, погледнато от най-висша перспектива. НЯМА външен свят и единственият начин да го преживеем е, като го създадем. Точно толкова могъщи сме. Правим го толкова естествено и с такава лекота, че изглежда така сякаш света съществува независимо от нас. Но по същия начин като с Първичната частица – има само едно съзнание, което просто изглежда по различни начини. Това съзнание сте вие и няма нито едно друго съзнание, защото то е само Едно априори. Просто изглежда така, сякаш са много. По този начин, вие НИКОГА нямате пряк контакт с друго съзнание. Това е технически не-въз-мож-но. Ако искате контакт с „друго“ съзнание, вие трябва да създадете версия на това съзнание от собствената си енергия и да го разиграете като мит, защото НЯ-МА друго съзнание. Това „друго съзнание“, съществува независимо като още едно индивидуално отражение на Всичко Което Е, но от негова перспектива. То също трябва да създаде вас в неговата собствена реалност, ако иска да преживее контакта с вас. ЕТО ЗАЩО, казваме че ВСИЧКО във „външния“ свят (особено другите хора) е отражение. Най-накрая имате чисто техническо разбиране по въпроса. Всичко „външно“ е отражение, просто защото източника му е във вътрешната реалност, която е всичко, което съществува. Няма как нещо да се прояви във външния свят, ако то преди това не съществува като аспект във вас. Физическото преживяване съществува вътре в съзнанието, а не извън него.
Осъзнавам, че всичко това изглежда излишно усложнено и неправдоподобно за линейния ум, но след „време“ ще си дадете сметка, че това е най-логичното и опростено нещо в Творението. Това е и причината поради която съществуват безброй реалности. Защото всеки аспект и проявление на Всичко Което Е по необходимост създава своя собствена паралелна вселена и То е единственото, което съществува в нея. Още веднъж – това е чисто техническия механизъм зад нещата. Поредният парадокс е, че умът винаги иска да разбере структурата, но когато стигне до дъното на нещата той блокира, защото тя е толкова парадоксална и абстрактна, че не може да се изведе конкретен смисъл от нея без това да създаде още и още парадокси в собствените ни системи от убеждения и дефинции – били те научни или окултни. Неизменно възниква и конфликт, а оттам и съмнение, защото същите тези дефинции не могат да бъдат пуснати в името на разширението. Фалшивата самоличност не може да се самонадскочи, защото това означава да се изгуби завинаги (о, ужас!). Оттук в ума възникват множество въпроси, 2 от които може би са най-резонни:
Първо защо продължавам да говоря за „други“ съзнания, ако е само Едно?
Ами защото само така може да възникне контраст чрез който да бъда разбран. Линейната ни реалност не би имала смисъл, ако в нея не се учи чрез дуално разбиране. Няма как дадена концепция да бъде обяснена без да вложим в картинката разбирането за „външен свят“ и независимото от нас съзнание. Точно затова преживяването ни има и точно такъв формат – създаваме илюзорна „външна реалност“, защото тя е много по-добро огледало на вътрешната такава, отколкото, ако трябва да разбираме нещата сами по себе си без „проявления“. Това не означава, че подобно описание на такава структура е резонно. Преживяването за тази „външна“ структура е повече от реално и за нас очевидно съществуват други хора, но това не означава, че това е технически коректно описание на самата структура, ок? Надявам се успявам да изразя адекватно на език онова, което имам предвид. Точно както например, за линейното съзнание прераждането изглежда като валидна концепция, но реалността на самия механизъм няма нищо общо с линейното прераждане на една и съща личност, защото на практика не съществува време и всичко е едновременно. Преживяването на структурата не е самата структура, но това преживяване обогатява разбирането на Всичко Което Е за себе си. Ето това е мощта на парадокса.
И второ – ако има само едно съзнание, как, привидно множеството съзнания, преживяват онова, което изглежда като обща колективна реалност, в която дадени неща се разбират по общ начин, имаме общи преживявания и взаимодействаме по много конкретен начин един с друг?
Отговор: защото във Всичко Което Е съществува концепцията за колективно споделената шаблонна реалност на която „ние“ стъпваме, решавайки да имаме земно преживяване като аспект на играта на Всичко Което Е със самото себе си. Това не променя факта, че съществува само едно съзнание – вашето. Настоящата тема няма за цел да се спира подробно на този аспект сега, но това е част от величествената парадоксална природа на Всичко Което Е, която срива всички устои на ума. Респективно, това е концепция, която не може да бъде разбрана с ума. Всичко Което Е е само едно, но има много проявления като много неща, които сами по себе си са също са абсолютно единични и не съществува нищо друго освен тях. Като фрактал във фрактала. Ето защо казваме и че самото движение на частицата създава по естествен път фрактална реалност, която формира плътен свят чрез концепцията за тесеракта, който се явява медиаторната форма за локалното преживяване на Всичко Което Е. Това са изключително комплексни за разбиране от линейния ум концепции, който работи в режим или/или. За да разберете природата на Всичко Което Е, съзнанието трябва да спре да работи с изключване на вероятности, а с включването на всички възможни вероятности и придаването на еднаква тежест на всяка една от тях. Защото всички те са проявление на дадена идея във Всичко Което Е. Колкото повече търсим „правилната“ реалност, „правилната“ формула и т.н. – толкова повече разбирането за естеството на нещата ще ни се изплъзва. Една от архетипните идеи поради които концепции като „бог“ и „религия“ са изобретени, е именно нуждата на ума да „разгадае“ Източника, to make some particular sense of it, вместо да разбере, че той е Него. Това създава и винаги ще създава още разделение, защото самият мисловен модел не може да се самокомпенсира със собствените си средства.
Всичко това са неща, в които смятам да задълбая много сериозно в близко (надявам се) бъдеще, защото има множество допълнителни аспекти, в които в момента не се впускам и знам, че всичко изглежда като каша. С този наистина минимален (за иначе комплексната тема) background, искам да се върна към „Predestination“ и да обясня защо филмът е прекрасна илюстрация на гореказаното.
И преди да мина към по-важната част, пропуснах ли да кажа, че Хайнлайн написва този разказ само за един ден? Годината, в която това се случва е 1958-а (което явно е ползвано като огледална отправна точка при избора на горната дата в картинката – „1985“), а денят е точно... 11.07. :D
Или пък вече казах това, а пропуснах да кажа, че сценария за филма е окончателно завършен от братята Спириг през... 2011 г. (11:11)? :D
Naaaah, просто ги казвам пак за първи път и двете :)) Все пак – това е филм за пътуване във времето... – всичко е за първи път :D Първичната частица
Признавам, че темата за Източника идва по-рано отколкото я бях предвидил, но май имаше шега точно по този повод: „Как можеш да разсмееш бог? Като му кажеш, че имаш планове.“ :)) Което е иронично предвид, че смятам да пиша точно за „бог“, уж „преди моментът да е настъпил“ :) Но ако моментът не е настъпил – как тогава може да е настъпил и да се случва? :D
Ето с подобни парадокси е пълен и целия филм и макар наистина да искам да направя много по-богата тема за Източника, тук ще опиша необходимия минимум, за да мога синхронизирам своята теза със сюжета на „Predestination“ (а в бъдеще неизменно ще се повторя с някои от вече казаните тук неща...).
Вече съм споменавал, че всичко казано за Източника може да бъде единствено метафора, която да послужи за отправна точка на ума. Не е възможно нещо толкова абстрактно, което съдържа всички идеи, да бъде описано адекватно с думи и да бъде разбрано в цялост.
Една от най-добрите линейни метафори, които съществуват за природата на това какво е „бог“ е съвременната алегория за Първичната частица. И тъй като говорим за мит, той не трябва да бъде възприеман буквално, но в същото време може да спомогне за разбирането на истинската структура на Всичко Което Е, която на практика – не може да бъде назована пряко, а единствено с метафора. Това, че мита не е действителен, не означава, че разбирането му няма да ви доближи до идеята как наистина работят нещата.
Накратко – това, което следва е колкото истинско, толкова и фиктивно. Което е и много подходяща за случая идея като цяло :)
Представете си, че наблюдавате една абсолютна черна празнота, в която няма нищо. Няма материя, няма обусловен свят, идеи и респективно – няма никакви физически закони на които „нещата“ (които вече казахме, че не съществуват) да се „подчиняват“.
Единственото, което съществува в тази черна празнота е възможно най-малката и първична частица от която са съставени всички материални неща по начина по който ги разбираме ние в нашия свят. Тази частица е толкова малка, че на практика тя няма маса, защото по същество – тя самата не е материя. Респективно, тя не е под въздействието на гравитация или на каквито и да е други съществуващи от наша гледна точка сили. Поради тази причина, тя притежава възможността за безкрайна скорост. Не просто скорост равна на тази на светлината (която за нас бележи границата маркираща нашата физическа реалност), а скорост без лимит. Ако разберете какво означава „безкрайна скорост“ много скоро ще си дадете сметка, че тази частица има способността да бъде навсякъде по едно и също време – едновременно. Не съществува нещо, което може да я задържи или спре, защото тя е единственото, което съществува в празнотата.
И понеже може да прави това, тя ще е способна да създаде ефекта, че се появява сама до себе си. Правейки го, за страничния наблюдател това действие се възприема така, сякаш съществуват, две, три, четири, пет... – безкрайно много частици. В действителност, това е една и съща частица, която просто пътува с безкрайна скорост и изглежда така, сякаш е навсякъде едновременно – може да се появява до себе си отново и отново, проявявайки вариативност на всякакви модели.
Замисляйки се за момент, скоро ще ни стане ясно, че това е същата частица изграждаща нашите тела, звездите и всички планети във вселената. По този начин, ние буквално – дори физически – сме едно и също нещо.
Защо е важно да разберем буквалността зад тази алегория? Защото дори днес – етап, в който част от колективното съзнание е дотолкова разширено, че да разбира, че всичко е Едно, ние много често разбираме тази концепция единствено на енергийно равнище – че всичко е единно на нива отвъд физическата реалност. Материалният свят от своя страна някак си наместваме в схемата като придатък към всичко това. Метафората за Първичната частица обаче ни илюстрира, че дори на физическо ниво, всичко е изградено от същата малка единица, която е градивния материал на всяко едно съществуващо нещо. Тази алегория ни води и до разбирането, че всички ние споделяме едно и също „време“. В известен смисъл, тази частица прекарва известно „време“ да бъде вас и всичките атоми във вашето тяло, прекарва известно „време“ да бъде планета в друга галактика, скачайки оттук-там и т.н. – формирайки различни форми и различни техни изражения, формирайки Всичко Което Е.
В изградения контекст, тази идея за Единство ще ви позволи наистина да разберете защо всеки път когато направите някаква промяна, тази промяна рефлектира върху концепциите ни за „всичко“ и „навсякъде“ – защото на практика всички ние променяме и моделираме само една единствена частица. С малко допълнително ментално построение от ваша страна това може лесно да ви обясни и защо феномена наречен „синхроничност“ е възможен. Най-незабележимото потрепване на клепача ви може да е свързано на идейно ниво с избухването на звезда на милиони светлинни години оттук. И най-малкия нюанс в някоя идея минаваща през главата ви току-що пренареди няколко слънчеви системи и галактики, дори това пренареждане да е минимално. Възприемете това много буквално. Всички сте чували за теорията на хаоса и потрепването на крилата на пеперудата, което създава тайфун на другия край на света. Именно тази идея стои зад нея.
Движението с безкрайна скорост на тази частица създава определени модели. Тя дефинира определени пътища и шаблони, които в нашата равнина на съществуване разпознаваме като геометрични форми, златни сечения и пропорции (и всичко, което може да бъде проявено изобщо). Тези модели не се преживяват по същия начин на различни нива на съзнание, но в нашата плътност се проявяват най-вече като идеята за фракталните „намотки“ в природата. Ако не друго, това поне трябва да казва на всички ню ейджърчета, че няма „свещена“ и „несвещена“ геометрия – има само геометрия, защото на това ниво, тя е проявление на Всичко Което Е. Просто движението на частицата кристализира и заема форми в именно тези форми.
За да надградим тази идея с още едно стъпало, нека кажем, че всяка една сила, която изглежда че държи две частици, две тела (Земята и Луната например) или каквото и да е заедно, не е в действителност сила, която „пътува“ между тези две тела, нито е дори сила, която действа върху тях. Това, че Земята и Луната са в близост не се дължи на нищо друго освен на проявление на модел, който определя това да бъде точно така, както е. Защото няма как да съществуват причинно-следствени връзки между неща, които са по същество Едно, ок? Причинно-следствени връзки може да има между минимум две неща. А ние нямаме две неща. Имаме едно, което просто изглежда така, сякаш се проявява като безкрайно много. Ето това е недуално мислене. Това е съзнанието на Безкрайното отразяващо Себе си в Себе си, което създава форми, които ние наричаме „модели“.
Самата концепция за „Всичко Което Е“, предполага, че не съществува всичко което е и нещо друго, допълнително, което седи някъде ей там, много надалеч... Всичко Което Е е Всичко Което Е – затова и го наричаме с това „име“. Няма нищо извън него освен Източника (да, „Всичко Което Е“ и „Източника“ са две различни неща, но няма да се впускам в това засега, което означава, че в настоящата статия ще продължавам да ги използвам предимно като синоними). Така че всичко, което съществува в мирозданието по същество е „направено“ от Всичко Което Е. Да, има различни версии на Всичко Което Е, негови аспекти, проявления – всеки възможен начин който е възможен да се прояви – съществува. Защо?
Защото може. То не се нуждае от причина, защото причината предполага наличието на външен свят, а такъв няма. Понеже може – То го прави. Прави го, защото това е идея, която съществува. А за да съществува – тя трябва да бъде разиграна. Защото всичко, което съществува – съществува. Ние не можем да мислим за несъществуващото (ако искате можете да се пробвате). Идеята за отражението изисква да бъде разигран всеки един възможен ъгъл, всяка една възможна перспектива. Защо? Защото ако това не бъде направено Всичко Което Е няма да бъде Всичко Което Е! То е Всичко Което Е с причина – защото е ВСИЧКО КОЕТО Е и НИЩО не прави изключение! Всеки един от нас, всяко същество, всеки индивид, всяко място, всеки обект, всяко различно „нещо“ в Творението, физическо или нефизическо, е просто един различен начин по който Всичко Което Е вижда себе си.
Сега…
Който разбира метафората за Първичната частица (за която се разбрахме, че хем е метафора, хем не е), може би вече е направил връзките и разбира, че не съществува нищо друго освен индивидуалното съзнание. Чисто механично не може да има друго. Всъщност винаги избягвам да говоря за „техническата страна“ на Източника и Всичко Което Е, защото структурата му е толкова шокираща за ума, че той отказва да я приеме. Той по-скоро би се объркал, отколкото да си изясни нещата за себе си. В същото време това е най-нормалното (мета)логичното обяснение, което може да съществува от един момент на разбирането на реалността нататък. А именно – че проявлението на дадено съзнание като такова е единственото съществуващо и то е абсолютно самт в празнотата. Вие като индивид сте дадената гледна точка на Всичко Което Е и не съществува нищо друго, което да е самт по себе си – няма хора, няма предмети, няма (не)физическа вселена. Ето защо и единственото, което можем да открием във все още „неизвестното“ ще бъде просто още от самите нас. Защото няма друго освен нас. Нелепо е да ни е страх от неизвестното. Различни отражения на нас, различни версии на нас – това е всичко което може да съществува в неизвестното. Впускането в неизвестното, погледнато от тази перспектива, може да носи единствено радост, защото би довело само до по-добро и холистично разбиране на Всичко Което Е проявено чрез нас.
Затова, още веднъж внимание – това, което пиша не е метафора, а буквална физика, погледнато от най-висша перспектива. НЯМА външен свят и единственият начин да го преживеем е, като го създадем. Точно толкова могъщи сме. Правим го толкова естествено и с такава лекота, че изглежда така сякаш света съществува независимо от нас. Но по същия начин като с Първичната частица – има само едно съзнание, което просто изглежда по различни начини. Това съзнание сте вие и няма нито едно друго съзнание, защото то е само Едно априори. Просто изглежда така, сякаш са много. По този начин, вие НИКОГА нямате пряк контакт с друго съзнание. Това е технически не-въз-мож-но. Ако искате контакт с „друго“ съзнание, вие трябва да създадете версия на това съзнание от собствената си енергия и да го разиграете като мит, защото НЯ-МА друго съзнание. Това „друго съзнание“, съществува независимо като още едно индивидуално отражение на Всичко Което Е, но от негова перспектива. То също трябва да създаде вас в неговата собствена реалност, ако иска да преживее контакта с вас. ЕТО ЗАЩО, казваме че ВСИЧКО във „външния“ свят (особено другите хора) е отражение. Най-накрая имате чисто техническо разбиране по въпроса. Всичко „външно“ е отражение, просто защото източника му е във вътрешната реалност, която е всичко, което съществува. Няма как нещо да се прояви във външния свят, ако то преди това не съществува като аспект във вас. Физическото преживяване съществува вътре в съзнанието, а не извън него.
Осъзнавам, че всичко това изглежда излишно усложнено и неправдоподобно за линейния ум, но след „време“ ще си дадете сметка, че това е най-логичното и опростено нещо в Творението. Това е и причината поради която съществуват безброй реалности. Защото всеки аспект и проявление на Всичко Което Е по необходимост създава своя собствена паралелна вселена и То е единственото, което съществува в нея. Още веднъж – това е чисто техническия механизъм зад нещата. Поредният парадокс е, че умът винаги иска да разбере структурата, но когато стигне до дъното на нещата той блокира, защото тя е толкова парадоксална и абстрактна, че не може да се изведе конкретен смисъл от нея без това да създаде още и още парадокси в собствените ни системи от убеждения и дефинции – били те научни или окултни. Неизменно възниква и конфликт, а оттам и съмнение, защото същите тези дефинции не могат да бъдат пуснати в името на разширението. Фалшивата самоличност не може да се самонадскочи, защото това означава да се изгуби завинаги (о, ужас!). Оттук в ума възникват множество въпроси, 2 от които може би са най-резонни:
Първо защо продължавам да говоря за „други“ съзнания, ако е само Едно?
Ами защото само така може да възникне контраст чрез който да бъда разбран. Линейната ни реалност не би имала смисъл, ако в нея не се учи чрез дуално разбиране. Няма как дадена концепция да бъде обяснена без да вложим в картинката разбирането за „външен свят“ и независимото от нас съзнание. Точно затова преживяването ни има и точно такъв формат – създаваме илюзорна „външна реалност“, защото тя е много по-добро огледало на вътрешната такава, отколкото, ако трябва да разбираме нещата сами по себе си без „проявления“. Това не означава, че подобно описание на такава структура е резонно. Преживяването за тази „външна“ структура е повече от реално и за нас очевидно съществуват други хора, но това не означава, че това е технически коректно описание на самата структура, ок? Надявам се успявам да изразя адекватно на език онова, което имам предвид. Точно както например, за линейното съзнание прераждането изглежда като валидна концепция, но реалността на самия механизъм няма нищо общо с линейното прераждане на една и съща личност, защото на практика не съществува време и всичко е едновременно. Преживяването на структурата не е самата структура, но това преживяване обогатява разбирането на Всичко Което Е за себе си. Ето това е мощта на парадокса.
И второ – ако има само едно съзнание, как, привидно множеството съзнания, преживяват онова, което изглежда като обща колективна реалност, в която дадени неща се разбират по общ начин, имаме общи преживявания и взаимодействаме по много конкретен начин един с друг?
Отговор: защото във Всичко Което Е съществува концепцията за колективно споделената шаблонна реалност на която „ние“ стъпваме, решавайки да имаме земно преживяване като аспект на играта на Всичко Което Е със самото себе си. Това не променя факта, че съществува само едно съзнание – вашето. Настоящата тема няма за цел да се спира подробно на този аспект сега, но това е част от величествената парадоксална природа на Всичко Което Е, която срива всички устои на ума. Респективно, това е концепция, която не може да бъде разбрана с ума. Всичко Което Е е само едно, но има много проявления като много неща, които сами по себе си са също са абсолютно единични и не съществува нищо друго освен тях. Като фрактал във фрактала. Ето защо казваме и че самото движение на частицата създава по естествен път фрактална реалност, която формира плътен свят чрез концепцията за тесеракта, който се явява медиаторната форма за локалното преживяване на Всичко Което Е. Това са изключително комплексни за разбиране от линейния ум концепции, който работи в режим или/или. За да разберете природата на Всичко Което Е, съзнанието трябва да спре да работи с изключване на вероятности, а с включването на всички възможни вероятности и придаването на еднаква тежест на всяка една от тях. Защото всички те са проявление на дадена идея във Всичко Което Е. Колкото повече търсим „правилната“ реалност, „правилната“ формула и т.н. – толкова повече разбирането за естеството на нещата ще ни се изплъзва. Една от архетипните идеи поради които концепции като „бог“ и „религия“ са изобретени, е именно нуждата на ума да „разгадае“ Източника, to make some particular sense of it, вместо да разбере, че той е Него. Това създава и винаги ще създава още разделение, защото самият мисловен модел не може да се самокомпенсира със собствените си средства.
Всичко това са неща, в които смятам да задълбая много сериозно в близко (надявам се) бъдеще, защото има множество допълнителни аспекти, в които в момента не се впускам и знам, че всичко изглежда като каша. С този наистина минимален (за иначе комплексната тема) background, искам да се върна към „Predestination“ и да обясня защо филмът е прекрасна илюстрация на гореказаното.
Няма коментари:
Публикуване на коментар