Настоящият труд е докторската дисертация на Тенчо Попов с оригинално заглавие „Български средновековни монети като извор за историята. Монетосечения на цар Йоан II Асен с деспот Мануил Комнин Дука и деспот Михаил II Дука: Солун и Епир под върховната власт на българския цар след 1230 г.“, защитена в Центъра за славяно-византийски проучвания „Проф. Иван Дуйчев“ и Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.
Акцент на разработката е нумизматичният и исторически анализ на самостоятелните монетосечения на българския цар Йоан II Асен в монетарницата на Солун, както и тези на Мануил Комнин Дука и Михаил II Дука, на които те са представени като деспоти на българския цар. Тези емисии са разгледани като основен аргумент и извор за българското върховенство над Солун и Епир след битката при Клокотница през 1230 г., факт, който променя представите за политическата съдба на Солун и Епир непосредствено след 1230 г.
проф. д-р Дочка Аладжова
Този монетен тип е известен на науката, но поради това, че е особено рядък и на никоя от известните до сега монети десният надпис не е съхранен, е грешно идентифициран от Майкъл Хенди като „Мануил със свети Константин”. Забележително е, че Хенди предполага надпис ΜανѸηλ δεσποτ οκω, при положение, че на двете публикувани монети десният надпис липсва.3 През 1974 г. Протонотариос издава трети, добре запазен екземпляр, но отново с липсващ надпис при фигурата вдясно.4 Той се присъединява към идентификационната теза на Хенди като приема, че Мануил е „коронован от св. Константин“. Елени Лианта възприема същата идентификация, публикувайки през 2009 г. нови две монети, от които само едната е пълноценна5 , а през 2011 г. Марчев и Вахтер също разпознават в дясната фигура св. Константин.6 На публикуваната от Протонотариос и покъсно от Хенди монета под номер 7.1 Plate XLI ясно се вижда буквата Ч, а при монетата на Лианта под номер 359 се разчитат последните две букви от името аСѢΝ.
Този монетен тип е относително рядък - при редовните археологически разкопки в Арта, столицата на Епир, са открити 6 екземпляра. 10 За първи път обаче се публикува монета с напълно запазен надпис при лявата фигура. Именно липсващите надписи при двете фигури не са позволили на учените да предложат безусловна хипотеза за издателя на монетата. При първата атрибуция, предложена от М. Хенди, той допуска, че дясната фигура е по-скоро на св. Константин, а издателят - вероятно солунски император, не може да бъде идентифициран.11 В последствие Хенди ревизира частично тезата си - той публикува две монети от типа в раздела „Йоан III император и Михаил II деспот“, като изрично отбелязва, че фигурата вдясно има кръгла брада, а не типичната за Йоан Дука Ватаци клиновидна брада. Той не отхвърля и първоначалната си теза за владетел със св. Константин, виждайки точен паралел с трахеята на Мануил Комнин Дука със св. Константин.12 При следващата публикация през 1978 г. Бендал и Протонотариос допускат, че монетата е солунско издание на Йоан III Дука Ватаци с Йоан Комнин Дука, получил деспотско достойнство от никейския император през 1242 г., или с неговия брат Димитриос.13 През 1983 г. Протонотариос доразвива тезата си - според него Михаил II е получил деспотско достойнство през 1231 г. от своя чичо – Мануил Комнин Дука !!!, поради което не би могла да съществува монетна емисия, показваща коронационна сцена между Михаил II и Йоан Дука Ватаци. Той предполага, че ако старшият владетел е Йоан Дука Ватаци, то деспотът би могъл да бъде Йоан Комнин Дука, приемащ деспотско достойнство през 1242 г., неговият брат – Димитриос, управляващ като деспот Солун в периода 1242- 1244 г., или Никифор Комнин Дука, синът на Михаил II. 14 Аналогична атрибуция за Никифор Дука с Йоан Дука Ватаци е предложена през 1990 г. и от Ойкономиду, Туратсоглу и Тсурти.15 През 1996 г. Бендал без колебание отдава монетния тип на Михаил II с Йоан Дука Ватаци16 и от тогава тази идентификация става водеща.17 В последното публикувано изследване на късното византийско монетосечене този монетен тип е в раздела „несигурни владетели“ и са описани всички издигнати досега хипотези, като авторите са склонни да видят в дясната фигура св. Константин, но не и Йоан Дука Ватаци. Интересно е, че като „възможна, но невероятна атрибуция“ се определя и хипотеза за солунско издание на Мануил Комнин Дука с цар Йоан Асен. 18 С публикуването на тези две добре запазени монети се слага край на дългогодишния спор за тяхната атрибуция. В научния дебат са използвани безспорни аргументи, които всъщност оборват всички досега издигнати идентификационни хипотези. Кръглата къса брада, с която е изобразена дясната старша фигура, категорично отхвърля възможността това да е Йоан III Дука Ватаци, който на всичките си монети е изобразен по един характерен начин – с издължена клиновидна брада, нещо, което е отбелязано от Хенди през 2000 г.19 От друга страна дясната фигура не би могла да бъде и на св. Константин, който също е изобразяван с издължена клиновидна брада, пък и в цялото византийско монетосечене няма нито един монетен тип, при който св. Константин благославя или поставя короната на император - констатация, направена още през 1978 г. от Бендал и Протонотариос. 20 Ако тези аргументи бяха използвани пълноценно, то по пътя на логиката и на известното от историческите извори за събитията след битката при Клокотница фигурата на сюзерена на деспот Мануил Комнин Дука, изобразена върху монетната емисия, би трябвало да е идентифицирана като цар Йоан II Асен. По ред причини това обаче не се е случило. Сега първата монета по категоричен начин идентифицира старшата владетелска фигура като цар Йоан II Асен, като неговата титла и име са предадени с надпис на български език. По аналогия втората монета, сечена в столицата на Епир – Арта, възпроизвеждайки същата иконографска сцена, представя коронацията на Мануил Дука като деспот от българския цар Йоан II Асен. Тук обаче царската титла и име са предадени на гръцки език по типичния за тази епоха начин, като вместо името Асен, което не може точно да се изпише на гръцки, е изписано първото име на царя – Йоан. Забележителното във втората монета е по-късното поправяне на матрицата, като името на Мануил е заменено с името на Михаил. Това всъщност показва,че първичният монетен тип на Мануил с цар Йоан II Асен е заменен на по- късен етап от нов - на деспот Михаил II Дука, коронован от цар Йоан II Асен. Приемствеността на монетния тип е резултат от фактическата промяна, настъпила в Епир и Тесалия към 1231 г., когато Михаил II Дука в качеството си на деспот на цар Йоан II Асен поема управленските функции от Мануил Комнин Дука. Изключителното значение на тези два нови материални извора произтича не от тяхната уникалност като монети, а от информацията, която те предоставят за политическата история на Солун, Епир и България след битката при Клокотница през 1230 г.
Недостигът на първични извори за
историята на Епир и Солун през първата половина на ХIII век е
допринесъл за съществуването на различни и често противоречащи си
научни тези, които не са аргументирани от обективни изворови данни, но
са формирали устойчива научна представа, която едва сега, с
публикуването на тези два нови извора, подлежи на прецизиране. В най –
общи линии научното познание следва да се обогати в две насоки – за
същността на деспотската титла след падането на Константинопол през
1204 г., както и за политическия характер на властта в Солун и Епир след
1230 г.
В научната литература е утвърдено схващането, че поради
„изключително титуларния характер на деспотското достойнство е грешна
[курсивът мой] разширителната гледна точка, че в периода на
късновизантийската история са съществували деспотати, т.е. определени
части от държавната територията са предоставяни за управление на
деспоти“.21 Тази теза безспорно е валидна, но за периода до превземането
на Константинопол от латинците. Установявайки своето управление по
византийски образец, латинците внасят съществени промени в политикоадминистративния апарат и рангова йерархия, като инкорпорират елементи
от западната васално-сюзеренна система. Така за първи път деспотската
титла се предоставя на зет на императора, който не е престолонаследник –
деспотското отличие на Алексий Слав, зет на император Анри(Ако разбира се титлата му е предоставена от император Анри, а не от българския цар)
По-късно деспотско звание ще получи и Михаил Палеолог, който дори не е
родственик на императора Йоан IV Ласкарис. В този исторически контекст
Мануил Комнин Дука получава деспотската титла от своя тъст -
българския цар Йоан II Асен, но заедно с титлата получава и правата за
управление на Солун, Епир и Тесалия, които българският цар безспорно е
завзел. Изглежда през 1231 г. с деспотска титла е удостоен и Михаил
Дука, като правата по управлението на Епир са отнети от Мануил и
прехвърлени на Михаил. Предоставянето на управленски права върху
обособени територии на удостоени от царя деспоти неминуемо предполага
царското върховенство върху цялата държавна територия, а
властническите отношения в релацията цар – деспот са в рамките на
царската рангова йерархия. Придобиването на управленски права заедно с
деспотската титла от страна на Мануил Дука и Михаил Дука са
исторически прецедент, но само десетилетие по – късно прецедентът ще
започне да се превръща в практика. Според хрониката на Акрополит през
1241-1242 г. Йоан III Дука Ватаци постига споразумение със солунския
владетел Йоан Комнин Дука, който сваля от себе си императорските знаци
и получава титлата деспот, с която титла продължава да управлява Солун.
С този акт той признава върховната власт на императора, както изрично
подчертава Акрополит. Със смъртта на Йоан Комнин Дука през 1244 г.
правата по управлението на Солун заедно с деспотската титла са
предоставени на неговия брат Димитриос Дука.23 Опитът с овладяването
на Солун е приложен повторно от Йоан III Дука Ватаци, който през 1251 г.
постига споразумение с Михаил II Дука за женитбата на сина му Никифор
за императорската внучка Мария, като удостоява Михаил и Никифор с
титлата деспот, с който акт поставя Епир под императорския
сюзеренитет.24 Описаните тук пет случая на предоставяне на деспотско
достойнство очертават една безспорна политическа практика – именно чрез деспотската титла се решават държавно-правни и териториални
аспекти на императорската /царската/ супремация над иначе чужди до
тогава територии.
С информацията от двата нови извора историческата наука е в
състояние да формулира още един извод относно характера на деспотската
титла през първата половина на XIII век. Изглежда, че със смъртта или
оттеглянето на императора / царя / правата и задълженията, произтичащи
от деспотското звание за конкретния негов носител, са се дерогирали, ако
изрично не са потвърдени от новия сюзерен. Иначе е трудна за обяснение
историческата реалност, че и Мануил, и Михаил са два пъти деспоти –
Мануил е бил удостоен с деспотското достойнство от своя брат
императора Теодор Комнин Дука, което е удостоверено от една грамота на императора25, и втори път от цар Йоан II Асен, както ни показва първата
монета, а пък Михаил е деспот на цар Йоан II Асен, видно от втората
монета, и на император Йоан III Дука Ватаци. В случая с Михаил II Дука
двете му деспотски удостоявания даже са изобразени в две различни
монетни емисии – публикуваната тук втора монета /фиг.7/ и монетата на
фигури 10 и 11.
Монетата на деспот Мануил Комнин Дука с неговия сюзерен цар
Йоан II Асен опровергава някои исторически тези, дълбоко вкоренени в
научния оборот и определящи в известна степен днешната ни представа за
събитията след 1230 г. За голяма част от историците Мануил управлява в
Солун като император - Карл Хопф, 1867 г.: „ ...като зет на Асен той се
чувстваше сигурен и така не се поколеба да приеме императорската титла
на Тесалоники“26, Иречек, 1878 г.: „В Солун и в остатъците на Епирското
царство бил оставен зетят на Асен – Мануил, който приел императорската
титла.“27, Херцберг, 1883 г. : „Тесалоника, остатъкът от епирската
империя, както и императорската титла, са предоставени на зетя на Асен –
Мануил Ангел.“28, Д. Никъл - заглавие на глава 6: “Мануил Ангел, деспот
и император на Тесалоники“29, Туратсоглу и Протонотариос, 1977 г.:
„Монетата, на която Мануил е коронован от Христос, е възпоменателна
емисия за коронацията на този император“30, Джон Файн, 1987 г.: „
...когато Мануил замества Теодор, той възприема императорската титла за
себе си.“31, Каждан, 1991 г., заглавие на статията: „Мануил Ангел,
император на Тесалоники.“32. Монетата категорично опровергава тази теза
и потвърждава другото твърдение, че Мануил управлява в Солун като
деспот, застъпено още от Акрополит, Блазиус Клайнер през 1761 г.:
„След като Теодор попаднал по този начин в плен, неговият брат Мануил
получил владенията му, ако и в голяма част намалени, обаче само с титлата
деспот.“, Полемис 1987 г.: „Мануил Дука... след 1215, но по – вероятно след 1227/8 г. получава титлата деспот от брат си Теодор и управлява
Тесалоники с тази титла.“ Ферянчич и Бреденкамп също споделят тезата,
че Мануил управлява Солун с деспотска титла, получена от неговия брат –императора36, но в последствие Ферянчич лансира твърдението, че в края
на 1234 г. или началото на 1235 г. Мануил е получил императорската
титла, „като остава съвсем отворено питането, как и от кого е получена
царската титла“.37 Това предположение е възприето от Бреденкамп като
неоспорим исторически факт и влиза в научно обръщение. Българските
изследователи се придържат към тезата, че Мануил управлява Солун като
деспот, но част от тях категорично подчертават, че титлата е получена от
българския цар.Монетата е неоспоримо материално доказателство
именно за това.
В научната литература извън България господства тезата, че цар
Йоан II Асен не е завладял Солун и че деспот Мануил не е признавал
върховната власт на българския цар. Те могат да бъдат илюстрирани със
следните твърдения: „ Забележително е, че в този списък на български
области, в които дубровнишките търговци можели да търгуват безмитно, в
грамотата е добавен Солун, който, както ние достоверно знаем, никога не е
принадлежал на България“ и „Съвсем е неоправдано твърдението на
Златарски,че солунският господар е признавал властта на българския цар
Йоан ІІ Асен.” Монетата безкомпромисно опровергава подобни
умозаключения, въпреки че и без нея в българската научна литература още
от 1912 г. започва да се аргументира обратната теза - Баласчев в своята
статия „Великият цар Асен II владетел на гр. Солун /1230-1241 год./“,
анализирайки във взаимовръзка изворовите данни от надписа на колоната
в църквата „Св. 40 мъченици“, Дубровнишката грамота на Йоан II Асен,
житието на Св. Петка от патриарх Евтимий и Атоно-Ватопедския разказ,
стига до извода, че „великият цар Асен II е бил пълен господар и на град
Солун.“Зад тезата, че цар Йоан II Асен е присъединил към държавата си
всички земи на победения епирски владетел, застават и други историци.
Втората монета, представяща Мануил, а впоследствие Михаил под
благословията на цар Йоан ІІ Асен, опровергава и двете научни хипотези
за деспотската титла на Михаил II Дука. Предположението, че деспотската
му титла “трябва да е била дадена от неговия чичо, императора на
Тесалоники Мануил“ e несъстоятелно и показателно отхвърлено от
Хенди: „Допускането, че може да е получил титлата от своя чичо Мануил е
невъзможно, тъй като самият Мануил никога не е бил формално нищо
повече от деспот, а един деспот не може по същество да създава деспот.“ Другата хипотеза, която е общоприета понастоящем, предполага, че
Михаил II Дука не е имал деспотска титла до 1251 г., когато нейното
получаване е договорено с император Йоан III Дука Ватаци с оглед на
постигнатото споразумение за женитбата на Никифор и Мария. Тя доста
необосновано игнорира всички изворови данни, сочещи деспотска титла
още от 1231 г. Новата монета допълва представените от Stiernon извори и
също указва деспотската титла на Михаил II Дука, като разкрива и неговия
сюзерен - българския цар Йоан ІІ Асен. Именно в този исторически
контекст и с оглед на българската супремация над Епир следва да се
преоценят основополагащи научни хипотези, като твърдението на Дейвид
Никъл, че Михаил се завърнал в Арта „ да ръководи отбраната на Епир
срещу българския империализъм“, или че „през първите 5 години на
управлението деспотатът е субординиран към Солунското царство.“ Двата нови нумизматични извора са в синхрон и логична
взаимовръзка с известните на науката български извори, които обаче не са
пълноценно използвани и в доста случаи незаслужено омаловажавани.
Предоставянето на права на търговците от Дубровник за свободна
търговия в Солун, град, изрично упоменат в грамотата на цар Йоан ІІ Асен,
вместо да доведе до очевидния извод за българско върховенство над
Солун, е научно неглижирано още през 1885 г. от Василевски:: „... това не
говори още за пряко подчинение на Асен на самия пункт / Солун- Б.М./,
подстъпите към който били във владение на българския цар.“ Сведението на патриарх Евтимий в житието на св. Параскева, че царят
„завладя и славния Солун с цялата Тесалия“ е разтълкувано като
агиографско преувеличение, понеже „в съвременните източници и другите исторически факти няма ясни указания за това, че Асен е направил опит да
се утвърди в Солун.“52
Изключително ценното сведение за назначението на български
митрополит в Солун, съдържащо се в „Атонския разказ за 1235 г.“,
53
косвено потвърдено и от патриарх Евтимий, който твърди, че „в тези земи
той /царят-Б.М./ тържествено и благочестиво постави митрополити и
епископи...“54, е еднозначно отхвърлено от В. Златарски като
„фалшификат“.55 С реабилитацията за науката на „Атонския разказ за 1235
г.“,
56 разполагаме с два източника от XIII и XIV век, съгласно които
митрополитът на Солун е определен от българския цар, нещо, което би
било невъзможно, ако Солун не е под българското царско върховенство. И
точно в този контекст следва да се анализира писмото на анкирския
митрополит Христофор до цар Йоан ІІ Асен, в което патриаршеският
екзарх, пристигайки в Солун, показателно казва: „...аз пристигнах в
страната на всевисочайшия господин царя /Ив.Асен- Б.М./ и желания зет
на твоето царство /деспот Мануил-Б.М./“.57
Монетата, изсечена в Арта, еднозначно определя Михаил II Дука
като деспот на българския цар. Същевременно тя показва, че територията
на Епир първоначално е била включена в Солунското деспотство на
Мануил(На монетата ясно е изписано името на Мануил, аверсът е идентичен с аналогичния „коронационен“
тип, издаден в Солун през 1230 г. при удостояването на Мануил с деспотска титла от българския цар.
Същевременно следващият монетен тип на Мануил, издаден в Солун, няма аналог, издаден в Епир, което
ясно показва, че към следващата 1231 г. Епир е изведен от управляваното от Мануил деспотство.
Заварените в монетарницата на Арта монетни матрици са коригирани, като името Мануил е заменено с
Михаил). а най – късно през 1231 г. е извършена реорганизация със
създаването на ново деспотство под управлението на Михаил, специално
извикан от изгнание от цар Йоан ІІ Асен. Изглежда тези драматични за
деспот Мануил събития са описани в писмото на Керкирския митрополит Георги Вардан до него: “С благовение препрочитам писмото на царя за
случилите се с него неприятности... Какво трябва да чувства любящия
своята земя господар, когато варварско злоумишление и заговор се
разразят в нашествие и разрушение, водещи след себе си всяко зло, когато
враговете се хвалят, че са ни обладали и са отнели значителна част от
нашите владения...Бог няма да остави своя син неотмъстен пред злите
съседи.“59
Управлението на Михаил над Епир в качеството му на деспот през
1231 г. е засвидетелствано също така в Генуезките анали60, което
позволява гореописаните събития, имащи за резултат откъсване на
територии от управлението на Солунския деспот Мануил, да бъдат
свързани със създадения по инициатива на българския цар нов деспотат
начело с деспот Михаил Дука.
Обвързаността на епирския деспот Михаил II Дука с българската
царска корона може да се проследи и в други три извора. В римуваната
хроника на Филип Мускес той е описан като съюзник на българския цар и
никейския император наред с куманите в предприетите военни действия
срещу латинската империя през 1235 г61, а в своята автобиография
Никифор Влемид описва епизод, при който Михаил му предлага
съдействието си ако се кандидатира за глава на овдовялата Охридска
архиепископия, чието седалище през 1238 г. безспорно е било във
владенията на българския цар.62 Най – интересен е третият извор –
изображението на „ΜΙΧΑΗΛ ΥΙΟΥ ΤΟΥ ΜΕΓΑΛΟΥ ΒΑΣΙΛΕΟΣ ΤΟΥ ΑΣΑΝΙ“ в
църквата Ταξιαρχης Μητροπολεως в Кастория /Костур/. Тази фреска,
създадена около средата на XIII век63, показва българския цар Михаил II
Исторически данни за водени военни действия и завземането на Кастория от страна на българския цар обаче няма. Вероятното обяснение изглежда е друго. През 1251-1252 г. цар Михаил II Асен е изпълнил пълнолетие и е поел самостоятелно управлението на българското царство – а това е добър повод за изрисуването на неговия лик, при това в молитвен сюжет - измолващ закрилата на неговия покровител - архангел, като лицето му е предадено с гъста къса брада - символ на неговото възмъжаване и пълнолетие. Появата на тази фреска в Кастория, град, който със сигурност е бил под контрола на деспот Михаил II Дука поне до 1253 г., навява на мисълта, че след своята интронизация цар Михаил II Асен вероятно е потвърдил деспотското достойнство, дадено на Михаил Дука от неговия баща – цар Йоан II Асен.
Иван (или Йоан) Асен II е роден около 1193-1194 г. На престола е от 1218 г. - след свалянето на узурпатора Борил - до смъртта си на 24 юни 1241 г.
Укрепва международното положение на България предимно чрез умела дипломация и династически бракове. Без колебание прибягва и до оръжие, когато това се налага. С името му е свързано внушително териториално разширение на страната - почти колкото по времето на цар Самуил.
Централизираното управление на Иван Асен II преодолява междуособните ежби от времето на Борил и установява вътрешнополитическа стабилност, допринесла за стопанско, духовно и културно развитие.
Макар и толерантен към еретиците (богомилите), този владетел е запомнен като закрилник на православието. По негово време е прекратена унията с Ватикана и е възстановена Българската патриаршия (1235).
Историята понякога е скъперница. Забулва в тайни епохални събития. Сражението при Клокотница от 1230 година се споменава само в 2-3 изречения от хронистите. Останалото са реконструкции и хипотези. Но това не подценява геополитическото значение, което то има за целия Европейски югоизток.
През първата половина на XIII в. на Балканите се кръстосват много интереси. След кръстоносното нашествие Константинопол е средище на Латинската империя (1204-1261). Византия е разделена на две държави - в малоазийските й територии възниква Никейската империя, а на запад - Епирското деспотство (контролиращо почти цялото Адриатическо крайбрежие на Балканския полуостров - б.р.). Владетелите и на двете имат амбицията да прогонят кръстоносците от Константинопол и да седнат на императорския трон. В тази твърде явна конкуренция основният балансьор се оказва българският цар.
Интриги на западните рицари
Иван Асен II се проявява като далновиден стратег в момента, в който отслабената Латинска империя е оглавена от малолетния Балдуин II. Епирският владетел Теодор Комнин и българският цар сключват съюз срещу кръстоносците. Всеки, разбира се, има свои цели - Комнин мечтае за короната на василевса, а Иван Асен II се подготвя да бъде балкански хегемон, като използва антагонизма на двете византийски държави.
Латинската империя обаче имала основания да се страхува от българо-епирския съюз и затова потърсила начин да го разруши. Част от латинската аристокрация предложила за настойник на малолетния император Балдуин II да бъде поканен българският владетел, който респектирал и с авторитет, и с военна сила. По онова време България продължавала да зачита Калояновата уния с папата, което гарантирало надеждността на съюза с Латинската империя.
Обмисляли дори династичен брак между 11-годишния император и малолетната дъщеря на Иван Асен II - Елена. Щом научил за латинско-българския план, Теодор Комнин предприел военна кампания, за да унищожи Латинската империя. Но преди това искал да елиминира България.
Комнин греши в сметките
Основният източник на събитията - византийският хронист Георги Акрополит, пише, че епирският владетел „тръгнал срещу българите, като събрал голяма войска, съставена от ромеи и италийци“. Италийците вероятно са западни рицари - т. е. в епирската армия е имало и кавалерия от кръстоносци. Акрополит упреква Комнин, че „бил дързък и се държал своеволно... постоянно престъпвайки клетвите и нарушавайки споразуменията със съседите, скъсал договорите с Иван Асен“.
Епирският владетел се насочил по горното течение на р. Еврос (Марица), надявайки се, че българите ще отстъпят още при първото сражение. Но според Г. Акрополит:
„Българите не мислели така. Иван Асен, уповавайки се повече на нарушението на клетвите и договорите от страна на Теодор Комнин, отколкото на войските си, взел малка помощ от скитите, която не наброявала хиляди, и се понесъл смело в сражението, като закачил на знамето... писмената клетва на Теодор.“
Това сведение създава представата, че българският владетел сякаш бил изненадан от Комниновото вероломство и не успял да събере голяма войска. В прочутия надпис от търновската църква „Св. 40 мъченици“ самият Иван Асен II обаче изрично казва „излязох на война в Романия (т. е. Тракия)“. Думите му дават основание на някои изследователи да предположат, че царят всъщност зорко е следял придвижването на епирската войска край южната граница и се подготвял за евентуален сблъсък.
Доказателство за това дава и хронистът Никифор Григора. Според него Иван Асен „разбрал, че споменатият Теодор Комнин не възнамерявал да остави незасегната българската държава и вече протягал тежката си враждебна ръка срещу нея. Взел за съюзници скити и влязъл в жестока битка с него“.
Би изглеждало странно опитен дипломат като Иван Асен II да не бъде и предвидлив военачалник. Малката помощ от скитите - т.е. куманите, за която говорят хронистите, означава, че най-вероятно българският цар е разполагал с достатъчно войска, за да разчита предимно на конницата, която традиционно Асеневци наемали от отвъддунавските си съюзници.
Сблъсъкът между двете армии се разиграл на 9 март 1230 г. недалеч от р. Марица на място, наречено Клокотница - преполага се, че това е районът на днешното хасковско село Клокотница. Хронистите разказват, че Теодор Комнин търсел да завърже сражение с българите, но всъщност търсел своята гибел.
Как е станало?
Според една от версиите българската войска предприела мнимо настъпление, за да принуди епирската армия да я преследва. Така основните сили на нашественика били увлечени в една гора и унищожени. След това Иван Асен II атакувал повторно, а в разгара на битката куманската конница се появила в тила на войската на Комнин.
Втората версия твърди, че българският владетел е приложил тактиката на своя чичо Калоян - използвал е куманската конница за светкавична атака, така че увлечен в преследване, неприятелят да попадне в предварително устроена засада. Не е изключено тежката конница на кръстоносците италийци да е била натикана в някое мочурливо място подобно на битката при Адрианопол от април 1205 г.
Третата версия е построена върху предположението, че Иван Асен II нападнал изненадващо епирската войска, докато преминавала (малката днес) река Клокотница. Така армията на Теодор Комнин се оказала разделена на няколко части, което затруднило комуникацията между отделните командири и не й позволило да се разгърне за решителен отпор на българите. Така разпръснатите отряди или били разбити, или - най-вероятно - предпочели да сложат оръжие, което обяснява упоменатото в хрониките „пленено множество“.
Победата на Иван Асен II е безспорна. В плен пада самият епирски владетел със свитата си и голяма част от роднините си. „И всичките им неща станали плячка на българите.“ Теодор Комнин бил отведен в столицата Търново. Първоначално българският владетел се отнесъл към пленника с подобаващо за сана му внимание, но след едно подозрение в заговор наредил да го ослепят.
Нова реалност на Балканите
Битката при Клокотница се оказва един от превратните моменти в историята на християнския Изток през ХIII в. Иван Асен II унищожава т. нар. Западна византийска империя, която се обособява след кръстоносното нашествие на Балканите и е твърде близо до възможността да възстанови целостта на Византия. Бившите земи на Теодор Комнин се разпадат на отделни владения с центрове Епир и Солун, които нямат роля в политическия живот на полуострова.
Така в съперничеството за влияние върху изтощената Латинска империя остават само два фактора - императорът на т. нар. Източна византийска империя с център Никея Йоан Ватаци и българският цар Иван Асен II, който до края на своето управление запазва държавата си като безспорен хегемон в геополитическите процеси на Европейския югоизток. Руският медиевист проф. А. Василиев смята, че българският цар е имал визия да превърне България в обединител на балканските земи със столица Константинопол - т. е. да създаде една нова Византия с политическата доминация на българите.
Де факто България нямала друг конкурент на Балканите, което дало основание на нейния владетел да започне да се титулува „цар и самодържец на всички българи и ромеи“. Титлата не била само предизвикателство към византийската гордост, но и отразявала реалната мощ на България. След Иван Асен II тя е носена от всички негови приемници.
„Бил обичан не само от българите“
След Клокотница българският цар започва истински победоносен марш. Той завладял силно укрепения Адрианопол, а също Димотика, Сяр, Битоля, Прилеп. Под българския скиптър преминали областите между Марица и Места, цяла Тесалия и Албания до Драч (дн. Дуръс) на Адриатическо море. Макар и не задълго, България (действително на три морета - б. р.) отново владеела земите на Самуиловото царство. В българските предели влязла и Света гора - Атон. Царят отишъл там на поклонение и дарил щедро част от манастирите.
Успехът на Иван Асен II се дължал не само на неговата военна мощ. Победата при Клокотница му създала харизматичния образ на справедлив и далновиден владетел, нещо като „добрият цар“ от приказките. Както свидетелстват хронистите, след разгрома на Теодор Комнин Иван Асен II се отнесъл човеколюбиво към плененото множество епирски войници и повечето от тях били освободени да се завърнат в своите селища. Ето едно свидетелство:
„С това той проявявал може би човеколюбие, а може би търсел да извлече и полза.
Защото искал да бъде техен господар, като премахне ромейската власт. В това той успял, защото когато потеглил после срещу тях, всички му се подчинявали без кръвополития... Всички му се възхищавали и го облажавали, защото не употребявал оръжие срещу своите и не се опетнявал с убийства на ромеи... Затова той бил обичан не само от българите, но и от ромеите и от другите народи.“
Храмът на триумфа
За да ознаменува своята съкрушителна победа при Клокотница, Иван Асен II съгра-
жда черква в столицата си Търново и в знак на благодарност я посвещава на Светите 40 мъченици, воини от Севастия, в чийто ден печели победата. Малко известен факт е, че след Освобождението през 1878 г. тя става първият гарнизонен храм на Българската армия. А 30 години по-късно в знак на приемственост със средновековните български държави в „Св. 40 мъченици“ Фердинанд обявява Независимостта на България и приема титлата „цар на българите“.
В храма (цялостно реставриран през 2004-2006 г.) е запазена прочутата колона с победния надпис на Иван Асен II: „...в годината, в която се изписваше този храм, излязох на война в Романия и разбих гръцката войска и самия цар кир Теодор Комнин взех в плен с всичките му боляри. И цялата му земя от Одрин до Драч превзех, гръцка, още и арбанашка (албанска) и сръбска; а пък градовете, които се намираха около Цариград и самия този град владееха фръзите (кръстоносците), но и те се покоряваха под ръката на моето царство, понеже нямаха друг цар освен мене и благодарение на мене прекарваха дните си.“
Да имаш собствено монетосечене е било символ на сила, държавност, независимост, мощ. Цар Иван Асен II е първият български владетел, от който има запазени монети. Перперите на цар Иван Асен II са известни само по единствения екземпляр, съхраняван в Археологическия музей при БАН. Монетата е с диаметър 30мм и тегло 4,33 гр. Изработена от 18 каратово злато. Формата й е леко корубеста. По-средата на монетата има пукнатина, която е по почти целия й диаметър. Когато в ново време е била пробита за наниз и е правен опит да бъде изправена, голямата пукнатина се е отворила допълнително. Автентичността на монетата се доказва и от патината върху нея. За намирането й има различни хипотези – някои учени твърдят, че е намерена в Прилепско (Македония), други – по адриатическото крайбрежие, трети – в Загреб. Монетата е открита заедно с монети на Теодор Комнин и Стефан Радослав и е произведена в солунската монетарница около 1230 година. Златният перпер на Иван Асен II не копира никоя византийска монета. Близка е по стил и фигурална композиция до монетите на Теодор Комнин и Мануил Комнин. Печатите върху монетите на Теодор Комнин и върху тази на Иван Асен II са дело на един и същ гравьор. Оттук може да се заключи, че монетата е отсечена в Солун.
Златният пепер на Иван Асен II е забележителен със своите изображения и надписи. Върху лицевата страна освен традиционните надписи IC XC има и допълнителен, отнасящ се до Христос – ЦРЪ СЛАВЪ“. Изображението на Христос Пантократор и надписът „цар на славата“ дават основание да се смята, че монетата е посветена на победата на Иван Асен II над Тодор Комнин Дука Ангел през 1230 г. На лицевата страна е изобразен Христос Халкит. Той седи прав и благославя със свита пред гърди ръка.
Надписът на реверса гласи : “Йоан Асен, цар“ и „Свети Димитър“. На реверса на златния перпер Свети Димитър подава с лявата си ръка меч на цар Иван Асен II, който го поема също с лявата си ръка. С дясната си ръка Свети Димитър коронясва царя. Владетелят е поставил дясната ръка на гърдите си. Светецът е в бойно одежди, наметнат с мантия. На монетата е изобразен ритуалът по приемането на властта – интронизация. Свети Димитър е светецът, който е трайно свързан с родния си град Солун. Той се проявява като смел воин и достига до поста проконсул на града. Бил е задължен да преследва християните, но той самият е изповядвал христовата вяра и заради това е подложен на мъчения и е убит през 306 г. Чудотворната сила на мощите му кара жителите на Солун да го почитат като покровител на града.
Няма коментари:
Публикуване на коментар