Студио шпионска лига/80

Руския анклав.
Разположено в сърцето на Бургаския залив, пристанище Росенец десетилетия наред не беше просто логистичен възел, а паметник на безпрецедентната държавна капитулация пред руските енергийни интереси. Вместо да служи на националната икономика, този стратегически терминал функционираше като напълно автономна територия – троянски кон на Кремъл, през който руският монополист Лукойл диктуваше правилата, извличайки огромни печалби на гърба на българските потребители и националната сигурност.
Скандалният дългосрочен концесионен договор на практика подари суверенитета на България върху ключова част от собствената ѝ граница. Росенец се превърна в класически руски анклав, където българските институции бяха нежелани гости, а държавният контрол – удобна илюзия. Години наред тази затворена зона функционираше като черна дупка за националния бюджет. Липсата на реално и независимо отчитане на влизащия руски петрол и излизащите горива породи напълно основателни съмнения за мащабна контрабанда и укриване на данъци. През цялото това време държавният апарат сервилно си затваряше очите пред наглостта на Москва, позволявайки на една чужда, неприятелска корпорация да се държи като държава в държавата.
Връщането на Росенец под държавно управление трябваше да отбележи началото на пълното изчистване на родната инфраструктура и икономика, но реалността се сблъска челно с огромна вътрешна съпротива. Процесът на депутинизация е системно и безскрупулно саботиран от дълбоко окопани национални предатели – политици, висши чиновници и икономически лобисти, които десетилетия наред са свикнали да обслужват московските, а не българските интереси.
Тази мрежа от зависими лица и скрити проводници на руско влияние прави всичко по силите си, за да блокира по-нататъшните действия на държавата, да запази останалите руски схеми непокътнати и да минира енергийната ни независимост. Битката за суверенитет тепърва предстои и тя няма да бъде спечелена, докато не се потърси безмилостна отговорност от всеки вътрешен враг, който продължава да работи като адвокат и слуга на руската държавна машина.

Политическите щети вече не са само вътрешни.
Как изглежда България във Вашингтон, след като американските власти санкционират Махмудов по "Магнитски", а българското правителство настоява името му да отпадне от европейския списък?
Как изглежда това в Лондон?
Как изглежда това в Брюксел?
А, как ли е изглеждал в очите на американците, Иван Демерджиев, носещ им папки със "сведения" срещу Пеевски?...
Какъв сигнал изпраща България - член на ЕС и НАТО, когато поставя под риск единството на европейските санкции, заради лице, което най-близките 'и съюзници вече са санкционирали?
Това не е демонстрация на сила.
Това е дипломатически автогол!
И най-голямата политическа ирония е, че именно Румен Радев обезсмисли основния аргумент на собствените си министри.
След случая "Махмудов", Иван Демерджиев трудно може убедително да използва "Магнитски" като универсален морален аршин срещу когото и да било!
Защото всеки път ще получава един и същ въпрос :
Защо "Магнитски" беше достатъчен аргумент срещу Делян Пеевски, но не беше достатъчен аргумент срещу Искандар Махмудов?
На този въпрос Румен Радев дължи отговор не само на българското общество - дължи го и на европейските и евроатлантическите партньори на България!
Когато едно управление превърне принципите в инструмент и политическо оръжие, което се използва срещу едни, но не и срещу други, то губи не само моралното си право да сочи с пръст.
Губи най-ценното - доверието!
А доверието е единственият капитал, който никоя държава не може да си позволи да пропилее.
Особено в момент, когато обществото ни е разделено до краен предел, а напрежението продължава да расте главоломно с всеки изминал ден!
Всяко подобно решение не успокоява страната!
То задълбочава усещането за двоен стандарт, за несправедливост и за различен аршин.
И когато гражданите започнат да вярват, че законът, моралът и принципите важат само за едни, а за други винаги се намира изключение, тогава кризата вече не е политическа.
Тогава кризата е криза на доверието в държавата!
А това е най-опасната криза, защото от нея губят всички...
Радев вече загуби!
Борислав Недев

Между съюзите и суверенитета – Контракоментар с Огнян Минчев

Включително и откраднатия български архив на ДС с който контролират българските политици и олигарси,...като присвояват по 10 милиарада евро на година.

"Според балканския субект Румен Радев най-важното във външната ни политика било националният интерес на България. Този стар рефрен ни връща някъде към 15-19 век, когато европейските държави се интересуваха най-вече от себе си и заради това континентът беше изпаднал в поредица от войни, в които всяка държава имаше национален интерес, различен от този на съседите си. По онова време обикновено най-големият враг на всяка една европейска държава беше друга една европейска държава -съседна или не, и те воюваха помежду си в продължение на стотици години, предизвиквайки омраза и ненавист към съседа или съседа на съседа.

В средата на 20 век обаче едни светли политици успяха да обединят няколко европейски държави в съдружие, забравило старите вековни разпри, присъединявайки постепенно и други европейски страни към тях в течение на годините. Така стигнахме до днешна обединена Европа, която е загърбила отдавна омразата на народите помежду си, и вярваща най-вече в свободите на нейните граждани.
Днешният възход на популизма и националния егоизъм обаче е способен да ни върне стотици години назад в онези шибани времена, когато белгийците се мразеха с холандците, германците с французите, българите със сърбите, унгарците с румънците, поляците с германците, испанците с англичаните, италианците с австрийците... И заради тази омраза те водеха не една кръвопролитни войни за територии, и заради тази омраза милиони европейци загинаха. Днес обаче обединена Европа не е такава. Отдавна се отказа от империализма и колониализма си, а само на изток от нея стои до ден днешен една тиранична империя, мачкаща свободите на гражданите си -Руската империя, наследник на дивите варвари от античните времена.
Заради това хора като Румен Радев са едни исторически недоразумения в днешните времена, когато той предлага да се върнем назад в омразата и байганьовския тарикатски поглед към действителността. Той дори и не осъзнава, че ако утре данъкоплатците от Германия, Франция, Дания, Швеция, Финландия, Люксембург, Ирландия, Холандия, Белгия започнат изведнъж да мислят като него за собствените си национални интереси, то България няма да получи нито цент по европейските програми.
Разбира се подобни неприятни българи като Радев ще останат в историята ни с главни позорни букви като онези, които са отказали помощ на една защитаваща се от тиранията страна."
Yuriy Alexandrov

България остана съвсем сама на върха на "Магнитски" и колко ни струва това?

​ Забравете Шенген. Забравете Еврозоната. Има една ексклузивна статистика, която е толкова стряскаща, че трябва да се изучава в учебниците по история. Това е списъкът със санкции "МАГНИТСКИ".

​ За да разберете истинската дълбочина на пропастта, в която се намираме, трябва да погледнете към Европа. Да си го кажем право: в 24 от 27 държави в Европейския съюз, бройката на санкционираните политици и олигарси е точно кръгла НУЛА.

​ Германия – 0.
Франция – 0.
Италия – 0.
Съседна Румъния – 0.
Гърция – 0.

​ Дори в двете изключения (Латвия и Словакия) говорим за точно по един изолиран случай на човек, изхвърлен от системата. Ние обаче гордо излъчихме цял отбор от 8 души. Този списък не е статистическа грешка. Това е тежката диагноза на една превзета система, в която администрацията във Вашингтон трябва да играе ролята на наша вътрешна прокуратура.

​ Истинското дъно: Шампиони на свободния свят

​Ако искате да разберете пълния мащаб на проблема, нека разширим хоризонта. Ние не сме просто НОМЕР ЕДНО в Европейския съюз. Ние сме абсолютният шампион на целия свободен и демократичен свят!

​Съберете заедно всички държави от ЕС. Добавете Великобритания. Добавете целия Северноатлантически алианс (НАТО) без САЩ.

Добавете дори развитите демокрации на други континенти като Австралия или Япония. Всички те взети заедно нямат толкова висши държавници, уличени в корупция по "Магнитски", колкото нашата територия.

​За да намерим държава на европейския континент, която да ни бие по тази статистика, трябва да се наредим до режима на Путин в Русия, диктатурата на Лукашенко в Беларус или разкъсваната от конфликти Босна.

Ние формално седим на масата в Брюксел, но институционално дишаме праха на банановите републики. Ние сме единствената държава в свободния свят, чиято хазна се пази от хора, официално посочени като международна финансова заплаха.

​ Кой източи хазната? Фактите зад ИМЕНАТА:

​Българският списък не е съставен от улични дребни измамници, а удря директно в сърцето на държавния апарат:

​ Владислав Горанов (бивш министър на финансите): Санкциониран за участие в мащабна корупционна схема и прокарване на лобистко законодателство в хазарта срещу десетки милиони.

Румен Овчаров (бивш министър на енергетиката): Попадна под ударите заради милиони евро подкупи в офшорни сметки, свързани с договори на АЕЦ "Козлодуй".

Александър Николов (бивш директор на АЕЦ "Козлодуй"): Санкциониран за манипулиране на обществени поръчки и приемане на подкупи.

Иван Генов (бивш директор на АЕЦ "Козлодуй"): Уличен заедно с Николов в корупционни схеми за източване на милиони от ядрената ни централа.

Васил Божков (бизнесмен): Санкциониран заради създаване на мрежа за подкупване на държавни служители, източила стотици милиони левове.

Делян Пеевски (политик): Посочен от САЩ като архитект на мрежа за търговия с влияние за контрол над ключови държавни институции.

Илко Желязков (бивш зам.-шеф на ДАТО): Санкциониран в ролята си на "лейтенант" на Пеевски, използвал държавния апарат за изнудване на частни бизнеси.

Николай Малинов (политик): Санкциониран за подкупване на съдия, за да напусне страната.

​ Добавете към този списък и блокираните 64 свързани компании при първия удар, както и паралелното правосъдие около "Осемте джуджета".

​ Голямата илюзия: Данъците нямат значение, когато хазната е пробита!

​Големият капан, в който ни вкарват политиците, е дебатът за данъците и бюджета.

Но ИСТИНАТА е, че НЯМА абсолютно никакво значение какви приходи събира държавата и колко милиарда влизат от Европа, когато на върха зее бездънна яма, а парите се харчат престъпно от затворен кръг хора.

​ Корупцията у нас бърка директно в твоя джоб. Тя е липсващата модерна детска болница. Тя е разбитите пътища-убийци. Тя е мизерната пенсия. Когато милиарди изчезват в офшорки под формата на "такси спокойствие", тези пари се крадат от бъдещето на децата ни.

​ Тестът за Ivan Demerdzhiev : Къде е МВР?

​Целият този абсурд лъсна ослепително с приключилата визита на вътрешния министър Иван Демерджиев в САЩ.

​Представете си парадокса: Вашингтон приема министър от нашето правителство, за да обсъждат сигурност и върховенство на закона, докато същият този Вашингтон е класифицирал висшия ни ешелон като престъпен синдикат.

​Министърът се прибира в София с партньорски протоколи в ръка, но истинският тест е тук и сега. МВР и службите трябва незабавно да прекъснат пъпната връв между институциите и санкционираните лица. Ако вътрешното министерство не овладее тази корупция и не спре изтичането на пари, БЪЛГАРИЯ е ОБРЕЧЕНА.

​ Прогнозата: 10 години до НОРМАЛНОСТТА

​Ако държавата намери сили да изхвърли този паразит, промяната няма да отнеме десетилетия. Тя ще се усети буквално за 5 до 10 години:

​ФИНАНСОВИЯТ ефект: Губим милиарди годишно. Ако тези пари останат в бюджета, България може в рамките на един мандат да изгради детската болница, магистралите си и да осигури достоен живот за възрастните хора, без да тегли нови смазващи заеми.

​МЕЖДУНАРОДНИЯТ ефект:

След като вече сме в Еврозоната и Шенген, премахването на корупционния модел е последната бариера пред падането на визите за САЩ и пълноправното ни приемане в ОИСР. В тази организация членуват 38-те най-развити пазарни икономики в света (като САЩ, Германия, Япония и Южна Корея), които произвеждат над 60% от световния БВП.

Членството там изисква покриването на над 200 строги правни стандарта – за борба с прането на пари, пълна прозрачност при обществените поръчки и защита на бизнеса от рекет. България вече е в активен процес на преговори и има пълния потенциал да бъде приета като РАВЕН ПАРТНЬОР.

Покрият ли институциите ни тези стандарти, страната ни получава най-високия сертификат за правна сигурност. Това автоматично повишава кредитния ни рейтинг, сваля лихвите по държавния ни дълг и отваря вратата за дългосрочни и високотехнологични инвестиции, които в момента ни заобикалят.

​ ПОДКРЕПАТА за категорични мерки срещу този модел не е въпрос на политика. Това е въпрос на национално оцеляване! Иначе просто ще продължим да гледаме как шепа хора пият шампанско върху гърба на собствения си народ.

Как Руската православна църква благочестиво "приватизира" старобългарския език

Всички знаем, че свещените езици падат директно от небето, за предпочитане – някъде в околностите на Москва или Санкт Петербург. Но историята на това, което днес наричаме "църковнославянски език", е истинско чудо не толкова на богословието, колкото на корпоративния ребрандинг и лингвистичното "преоткриване", осъществено от Руската православна църква (РПЦ).
Как се взема един език от Балканите и се превръща в "исконно руско" духовно наследство? Процесът изисква векове търпение, малко имперско самочувствие и три лесни стъпки.

Стъпка 1: Идентифициране на "проблема"
Да се върнем в IX и X век. Някакви си братя, Кирил и Методий, и техните ученици в Преслав и Охрид сядат и превеждат богослужебните книги на езика на местните славяни. Този език, колкото и да е неудобно за някои съвременни историци, е старобългарският. Той има своите специфики – назални гласни (онези странни букви като Голям и Малък Юс), сложна глаголна система и отчетливо южнославянско звучене.
Когато тези книги най-накрая стигат до Киевска Рус и по-късно до Московията, руските монаси се сблъскват с огромен проблем: този език е твърде... балкански. Той просто не звучи достатъчно величествено за бъдещия Трети Рим. Налага се спешен духовен ъпгрейд.

Стъпка 2: Руска фонетика – универсалният "духовен" филтър
Как се поправя един чужд език? Много просто: започваш да го четеш все едно е твоят собствен.
Когато руските духовници преписват старобългарските ръкописи векове наред, те правят малки, съвсем "невинни" корекции. Назалните гласни, които руснаците така или иначе не могат да произнесат правилно, са изхвърлени или заменени с чисто руски звуци. Думите лекичко променят формата си.


Лингвистичното правило на РПЦ: Ако четеш оригинален старобългарски текст, но произнасяш всички букви с тежък руски акцент, той магически престава да бъде български.
Това е еквивалентът на това да вземеш традиционна италианска пица, да я полееш обилно с майонеза и копър, и да я регистрираш като "Древен сибирски открит пирог".

Стъпка 3: Гениалният маркетингов ребрандинг
Дотук добре, езикът вече звучи по руски. Но остава проблемът с авторските права. Да го наричаш "старобългарски" в руска църква някак си не пасва на имперския наратив.
Влиза в действие гениалният PR отдел на РПЦ. Защо да споменаваме произхода на езика, когато можем просто да му сложим нов етикет? Така се ражда терминът "Църковнославянски език" (и по-конкретно – руският синодален предпис). Звучи универсално, мистично, обединяващо и най-важното – перфектно изтрива всякаква връзка с Първото българско царство. Езикът вече не принадлежи на създателите си; той принадлежи на институцията, която го е "усъвършенствала".

Триумфалното завръщане
Истинският шедьовър на този исторически процес обаче идва през Възраждането. След векове на османско владичество, българите имат нужда от богослужебни книги. И кой се притичва на помощ с щедри дарения? Разбира се, Руската църква!
Те любезно изпращат на българите тонове печатни книги на... руската редакция на църковнославянския език. Така българите се оказват в абсурдната ситуация да трябва да учат собствения си исторически език, но прекаран през руски фонетичен филтър, за да могат да се молят в собствените си църкви.
В крайна сметка, трябва да сме благодарни на РПЦ. Без техните скромни усилия, старобългарският можеше да си остане просто един балкански език. Вместо това, той беше "спасен", префасониран и щедро ни беше продаден обратно като висша форма на славянска духовност. Амин за маркетинга!

Stefan Gamizov

Визите си остават, самолетите на САЩ се връщат — точно както трябва да бъде.
България си остава важна географски от гледна точка на тактически и стратегически операции срещу най-злите диктатури в света, но също така остава ключова държава за тези диктатури, за да проникват в Европа, да извършват криминална дейност и да перат пари.
Българите има да учат още много за това в какво е превърната държавата им от комунисти, руZороби, левичари, ислямисти, мутри и мафиоти.
Такъв добре организиран криминален бардак няма в Европа и изобщо по света.
Никъде мафията, РуZия, свързани с Иран, Хизбула и Хамас, не седят на една маса с хора, управляващи или назначили свои проксита да управляват държава от ЕС и НАТО — България.
САЩ, надявам се, няма да премахнат скоро визите за българи в никакъв случай, защото това ще бъде улеснение за РуZия и Иран да проникват на тяхна територия и на територията на ЕС по-лесно — практически правоохраната в България липсва и е с цел, основно, да обслужва престъпниците, а не да се бори с тях.
Парламентът ни пък създава такова законодателство, което да имитира борба с престъпността или направо да я улеснява.
Всичко това е поради катастрофалния срив на интелекта на територията на България след прогонването на горната му част в чужбина, в комбинация с традиционната унаследена корупция от по-стари ориенталски времена и по-нови комунистически.
Предаването на властта в ръцете на семпли хора от интелектуална и морална гледна точка (идиомно в българския език се наричат “простаци“) доведе до тази пълномащабна катастрофа, довела досега до 3 милиона мъртви и неродени българи, които да ги заместят, 2 милиона избягали българи, а останали около 4 милиона на територията на България, без децата, които вече не знаят на кой свят са и какво вършат — те са жертви и към тях упрек не може да има за решенията им упорито да предават властта на всички избори на своите палачи.
Това е омагьосан кръг, от който излизане няма, защото зависи от решенията на жертвите по време на избори на които няма избор, а и те, жертвите, вече са неспособни да взимат рационални и разумни решения премазани от последствията на върлуващата политическа и социална чума около тях.
Практически това означава, че демокрацията в България е изгубила своята и без това крехка способност за функциониране, а ЕС с неговите изпълнителни органи като ЕК упорито финансира този хибриден холокост без да си дава сметка, че така го разпалва на нови чудовищни висоти.
Благодарете за всичко това на двамата “тулупа“ Пеевски и Борисов и на тези, които дойдоха на власт след тях и делиха властта с тях, както и досега го правят.
Цялата измет на света е поканена в България да се забавлява и да изтезава българите с кражби, корупция, контрабанда и пране на пари.
РуZия и Турция са на път да постигнат черната си фантазия българите да изчезнат като обществена култура — местните техни еничари и башибозуци си вършат работата с кражби и корупция, а българите дори им плащат за тази работа.
“Тъпота“ се нарича това идиомно в българския език и той е доста коректен и конкретен, описвайки подобна пълномащабна обществена трагедия.
Нали знаете, че за да си руZороб, комунист, левичар, ислямист, мутра или мафиот, първо трябва да си с нисък интелект и ниска обществена култура?
Това са факти на база исторически опит и неслучайно дори хора като Марко Рубио все по-често говорят какво представляват комунизмът и левичарството — последното (левичарството) е същото като първото или в основата си също като фашизма и радикалния ислям.
Описаните проявления на социална изява са за тези, които не могат да се състезават с добрите, трудолюбиви и почтени хора — затова са измислени тези социопатични по своята същност обществени криминални идеологии.

Вечерен обзор на политическия цирк | 21.07.2026
„Няма да участваме... но ще паркираме самолети“
Факт: Пишман правителството обяви, че ще поиска одобрение от парламента за разполагането на до осем американски самолета-цистерни KC-135 в авиобаза „Безмер“. Според премиера това ще стане с решение на Народното събрание, за да се избегнат споровете, възникнали по-рано около използването на гражданско летище за американски военни самолети.
Коментар:
Само преди няколко дни слушахме как България не била част от „Коалицията на желаещите“, защото не искала да бъде въвличана във войната.
Днес вече сме на следващото ниво:
„Няма да участваме... само ще дадем паркинга.“
Геополитическият еквивалент на:
„Не съм на купона. Само държа ключовете, озвучаването и бара.“
Потникът отново откри световната стратегия
Набеденият за премиер продължава да представя кабинета си като гарант за сигурността, стабилността и националния интерес, а международните теми остават център на публичните му изяви.
Коментар:
Плесенясалият зелени потник вече окончателно е повярвал, че между сутрешното кафе и вечерното интервю лично пренарежда геополитическата карта на света.
Само че реалността е доста по-прозаична.
Когато някой непрекъснато обяснява как спасява Европа, а хората се чудят как ще си платят сметките, започва да изглежда като човек, който ремонтира покрива на съседната къща, докато собствената му тече.
Главният номер на деня
Днешният спектакъл спокойно може да бъде озаглавен:
„Не участваме... но съдействаме.“
На теория България стои настрана от конфликта.
На практика подготвя инфраструктура за американски военни самолети.
Разликата между думи и действия вече е толкова голяма, че ако беше магистрала, щеше да е най-големият инфраструктурен проект в държавата.
И както обикновено, когато фактите започнат да задават неудобни въпроси, на сцената излиза любимият реквизит на правителството:
„Националният интерес.“
С него, изглежда, може да се
обясни абсолютно всичко.

Какво ще ни дадеш, историйо, от пожълтелите си страници? — Ний бяхме неизвестни хора от фабрики и канцеларии, Румен 

Радев като гларус с валутна преститутка(през соца сервитьорките по морето бяха валутни преститутки на КГБ) в Албена 1985

Ода за „Безкористния“ Освободител: Как Дядо Иван случайно обърка Проливите с братята славяни

Има една изключително трогателна, почти сълзлива приказка, с която поколения наред са приспивани на Балканите. В нея малкият, онеправдан и немощен брат плаче под тежкото иго, а големият брат — яхнал бял кон, развял православен кръст и воден единствено от чиста, неопетнена и напълно безплатна любов — идва от студения север, за да го спаси. Никакви задни мисли. Никакви геополитически сметки. Само сълзи от умиление и братски прегръдки.
Ако Георги Сава Раковски имаше възможността да прочете тази приказка днес, вероятно би се изсмял толкова горчиво, че ехото от смеха му щеше да отекне чак до Зимния дворец в Петербург. Защото първият идеолог на българското национално освобождение много бързо е разбрал, че под полата на „Дядо Иван“ не се крие християнско милосърдие, а хладният, пресметлив интерес на една ненаситна империя.

1. Братска обич или просто удобен геополитически килим?
Да си кажем истината: на кого в блестящия имперски Петербург наистина му е пукало за шепа овчари и занаятчии отвъд Дунава, когато голямата, вековна награда се нарича Цариград? Босфора и Дарданелите — ето ги истинските „славянски светини“, за които руските императори сънуват сладки сънища.
За Раковски е било пределно ясно, че за руската дипломация българите никога не са били цел. Те са били просто удобен мост, жив щит и геополитически килим, по който руският ботуш да премине, за да стигне до топлите морета. Всяка „освободителна“ война на Русия срещу Османската империя е завършвала с териториални придобивки за Петербург и с разбити илюзии за българите. Раковски блестящо разобличава тази вековна лъжа, пишейки с нескрито отвращение:


„Руското правителство, кое досега лъстѣше нашитѣ българи съ сѣкакви лукави и лъжливи обѣщания, днесъ веки открива лицето си...“

2. Екскурзия до Крим: Най-щедрият дар на Империята
Но ако дипломатическото лицемерие може да се обясни с политическа прагматичност, то събитията след Кримската война показват същинския, чудовищен цинизъм на руската политика спрямо България.
Каква по-голяма проява на братска грижа от това да изселиш българите от техните плодородни земи край Дунава и да ги пратиш в пустите, безводни кримски степи? Планът на Русия и Турция е същински шедьовър на демографското инженерство: нека изпразним Северна България от българите, за да може султанът да засели там фанатизирани черкези и татари. А „братята“ българи? Тях ще ги пратим в Русия да копаят сухата кал, за да заместят същите тези избягали татари.
Това не е политика на освобождение. Това е политика на етническо прочистване и асимилация, прикрита като спасителна мисия. Раковски, чийто гняв кипи в публицистиката му, заковава тази лицемерна стратегия с гениална безпощадност в самото заглавие на знаменитата си брошура от 1861 г.:


„Прѣселение въ Русия, или руската убийствена политика за българитѣ“
В нея той не оставя камък върху камък от мита за добрия цар, като открито заявява на своите сънародници, че руската прегръдка е също толкова смъртоносна, колкото и турският ятаган:


„Всѣки здравомислящъ человѣкъ, като размисли на тия руски спасителни срѣдства, не може да не познае, че тѣ сѫ по-гибелни и по-убийствени отъ самото турско зло!“

3. Задунайска губерния вместо свободна държава
Илюзията, че Русия някога е искала силна, независима и просперираща българска държава, се разбива в стената на историческите факти, които Раковски отлично е познавал. Една силна България би била пречка към Проливите. Следователно, на Империята не ѝ трябва държава, трябва ѝ „Задунайска губерния“.
Империята се нуждае от послушни поданици, от хора, които вечно ще се чувстват задължени и ще целуват ръката, която им дърпа конците. Всяка самостоятелна българска мисъл, всяко желание за независима църква или истинско народно просвещение са били посрещани в Петербург с подозрение и скрит саботаж. Защото народ, който може да мисли и да се управлява сам, не се нуждае от „Дедушка Иван“, който да му казва как да живее.

Изводът: Свободата не се подарява на щик
Когато днес някой започне със сълзи на очи и треперещ глас да рецитира благодарствени оди за „безкористната саможертва“ на Русия, е добре да си спомни сарказма, гнева и бруталния политически реализъм на Георги Раковски.
Той е разбрал най-важния урок на историята: свободата не се разнася в торбата на чужди империи като коледен подарък. Тя има цена и ако чакаш някой друг да ти я подари, цената обикновено е собственото ти достойнство и национално съществуване. Или, както мъдро и безкомпромисно предупреждава самият Раковски:


„Да не чакаме помощь отъ никого! Нашата надежда трѣбва да бѫде само въ насъ си!“


«Памфлетъ за слѣпата любовъ и руската мечка»
(Апокрифно факсимиле, вдъхновено от публицистиката на Г. С. Раковски)

Двуглавъ орелъ надъ Дунава кръжи,
и мрежитѣ си хитро той държи.
Сълзи пролива ужъ отъ братска скръбъ,
а тайно ножъ забива ни въ гръбъ.

Зове ни царьтъ съ медени слова,
да сведемъ пакъ покорната глава.
Да идемъ въ тѣзи кримски пустини,
и роби да сме нови сто години.

А тука кой ще пази роденъ прагъ?
Ще дойде ли на помощъ руски стягъ?
Разбрахме ний имперскитѣ шеги,
че Дядо Иванъ търси си слуги!

Проливитѣ бленува день и нощь,
и точи зѫби, трупайки си мощъ.
За него ние сме удобенъ мостъ,
а планътъ му лукавъ е твърде простъ!

Затуй ви казвамъ: стига слѣпа вѣра!
Да рухне днесъ имперската химера!
Спасението, братя, крий се въ насъ,
да вдигнемъ мощно българския гласъ!

Както се вижда от тези редове, перото на Раковски не е познавало милост, когато е трябвало да брани националния интерес. За него дипломацията на Петербург е била просто хищник, скрит зад маската на православен спасител – илюзия, която той се е опитал да разбие с цената на всичко.

Балалайка, аларма и барабан: Как туркменците въвели музикални инструменти в Рус

Домра (казахски от персийски) е древен щипков музикален инструмент от азиатски произход, със закръглено крушовидно дървено тяло, дълъг врат и три или четири метални струни. Известен в историята на Московска Русия от началото на 17 век.

Този инструмент е използван от калмиците под името домра, а от казахите под името домбра, думбра и от туркмените, които го наричат ​​тамдра. Според споменатия по-горе етнограф „двете й (на тамдрата) жилави струни издават чист, равен, сребрист звук при всяко докосване“ и пеенето на туркменския певец „е способно да докосне и най-твърдата душа и да предизвика наслада дори у хора, които не знаят туркменски език: такива са тези гладки, малки, всеобхватни, макар и азиатски звуци на тамдрата и поетичните мелодии на туркменските бакши.”

През 18 век старата домра е заменена от балалайка, триструнен музикален инструмент с триъгълна форма. Балалайката се свири чрез дрънкане - движение на ръката с пръсти по струните - и чрез свирене. Името „балалайка“, според Рейф и Горяйнов, е заимствано от татарите. Фаминцин разглежда балалайката като модифицирана домбра на казаците (казахите), различаваща се от балалайката по това, че долният ръб на нейната триъгълна палуба е по-къс от този на балалайката и има само две струни.

Калмикското име домра, казахското име домбра и думбра и туркменското име тамдра имат голяма звукова прилика с имената на съвременните струнни инструменти, които са широко разпространени в мюсюлманския Изток: персите имат танбур, арабите имат тунбур, което обикновено се превежда като „китара“. Арабските филолози смятат тази дума за персийска по произход.



ОСТЪРЖИ РУСНАКА И ЩЕ ВИДИШ "ТАТАРИН"...





От книга на ориенталист и татарофил за татарското влияние върху живота на руския народ. Част 15




Преди четири години известният руски тюрколог и ориенталист Иля Зайцев , доктор на историческите науки и професор в Руската академия на науките , подготви за публикуване книга от Сергей Аверкиев (1886–1963), озаглавена „Влиянието на татарите върху живота на руския народ“. Тя беше публикувана в Казан в ограничен тираж от 100 екземпляра. Авторът, ентусиазиран историк и „татарофил“, работи в Палестина преди Първата световна война (първо като учител в руско училище в Дамаск, по-късно като помощник-инспектор на началните училища към Императорското православно палестинско дружество в Назарет). След това е интерниран в Русия, където в крайна сметка се установява в Нижни Новгород. Аверкиев вярва, че почти всички руски държавни институции, явления и понятия са от татарски произход – и книгата му съдържа множество примери в този смисъл. През 50-те години на миналия век историкът-любител изпраща ръкописа си в Московския исторически институт, но той, разбира се, веднага е „заточен“ в архивите, където остава безопасно съхраняван до средата на 2010-те години. С разрешението на Иля Зайцев "Реальное время" публикува откъси от тази монография.


IV . Ежедневие

2. Домакински предмети. Музикални инструменти. Храна.

Домашното обзавеждане и прибори също носят татарско влияние. Най-забележително е, че тюркската дума „очаг“ (огнище) е заимствана от татарите. Сред тюркските народи тя не само е означавала огнището – мястото, където се е поддържал огънят – но и е символизирала семейство и клан. До огнището в руските кухни често може да се намери татарска подложка – железен обръч на крачета, който служи като опора за котел, чугунен съд и други прибори за готвене на подпалка в огнището на руска печка.

През 17-ти век интериорите на административните офиси на Москва, царските дворци и богатите частни домове са били осветявани от фенери и свещи. Вместо от стъкло, фенерите са били изработени от слюда или рибни мехури, които са съдържали рибена хайвер. „Фенер“ е гръцка дума, навлязла в персийския език отдавна, откъдето е била заимствана от арабите. Възможно е руснаците също да са възприели думата „фенер“ от персите чрез татарите. Арабската дума „фитил“ (фитил) би могла по подобен начин да е навлязла в руския език, произлизайки от чисто арабския корен fatala, означаващ „да се усуква“ или „да се усуква“.

Свещите са били поставяни в свещници, наречени шандали. Последната дума, оцеляла до 20-ти век, се е произнасяла през 17-ти век по-близо до персийския си прототип, шамдан (от арабската дума шам, която означава „свещ“, и персийската наставка дан, която означава „съхранение“), а именно: шандан и шендан. Шанданите през 17-ти век са се различавали значително по форма, материал и предназначение. Те са можели да бъдат настолни или висящи, или „висулки“, като нашите полилеи; са били изработени от дърво, желязо и мед; са можели да бъдат отливки или духалки.

Пейките и скамейките в московските прикази (прикази) през 17 век са били покрити с дюшеци или „тюшаки“, което ясно сочи към татарския произход на тази дума. Дюшеците са били изработени от различни видове кожа и са били пълнени с вълна или обикновен филц. Подобни на дюшеците са били ватираните възглавници, които са носили татарското име „миндер“ или „миндер“. Съдейки по стари описи, те са били използвани за сядане в шейни и карети и са известни от 16 век.

Филцът, който станал разпространен в домакинствата като спално бельо, също може да е татарска заемка. Според академик Б. А. Дорн, тази дума би могла да произлиза от тюркската дума ойлик, която означава „всичко, което служи за покриване на нещо“; оттук и руската дума „войлок“ (филц), материал за покриване на кибитка. Някои филолози (Рейер, Булаховски) също смятат думата „кошма“ (филцов килим) за тюркска заемка. Освен филц и кошма, пейките в богатите домове били покривани с килими, специален вид от които – безкосмести килими, вид гоблен – бил известен с персийското име „килим“.

През 17-ти век пейки с повдигащ се капак, образуващ отделение за съхранение на различни предмети, са били наричани „рундук“ (от татарската дума „урындик“, означаваща „седалка“). Такива пейки все още са оцелели в татарските села.

Дрехите са били съхранявани в сандъци – източно заемка (персийски сандук, от арабски сундук). Както и днес, през 17 век сандъците често са били обвързани с железни ленти. Съвременният пътен куфар също има персийско име (от персийски jama, което означава „дреха“, и jamdan, което означава „гардероб, сандък, куфар“). Руската фамилия Чемоданов е известна от 1528 г.

Мебелите, заимствани от Кавказ, очевидно включват персийската тахта - нисък, широк диван без облегалка, покрит с килим (персийската тахт означава „трон, диван, кушетка“), и турската версия на дивана - нисък, мек диван с облегалка и възглавници.

Сред древните прибори, носещи източни имена, заслужава да се отбележат следните: вани, колби, корчаги, кумгани, лакхани, мамаи, чаши, легени, чари и чуми.Бадя е широка, плоска дървена кофа, обикновено използвана за черпене на вода от кладенец. Думата е заимствана от северните тюрки („бадие“ и „бадия“), които от своя страна са я взели от персийския език (персийски badie - „съд за вино“). Сред османските турци бадя означава „голям, отворен дървен или глинен съд за вино“, както и „корито“.
Баклага е съд за вино или вода, оформен като сплескана тиква. Някои автори смятат, че името на този съд е татарска дума.
Думата „корчага“ навлиза в руския език през предмонголския период на руската история. Професор Мелиорански свързва тази дума с алтайското „карчак“ – „кутия, сандък“, и тази етимология все още се счита за общоприета.
Кумган е името, дадено на медните умивалници, които са били често срещан елемент в административните офиси на Москва през 17-ти век. Кумган е татарска дума, която все още се използва от татарите, за да опише меден съд с дръжка и чучур, използван предимно за измиване.
Лахан, лохан - кръгъл или продълговат съд за мръсна вода - е персийска дума (персийски lagan - „меден леген“), от която вероятно произлиза и руската дума „лагун“ - „голяма бъчва с дупка в средата“.
Мамай е специален вид братина (чаша), която навлиза в модата в началото на 17 век. Първоначално това име очевидно се е отнасяло до трофейни съдове, взети по различно време от татарите. Думата се появява за първи път в завещанието на вологодския уделен княз Андрей Иванович Меншой, брат на Иван III. През 1591 г. цар Фьодор Иванович подарява на Борис Годунов златен съд в памет на победата над кримския хан Кази Гирей. Той е наречен „мамай“ в памет на победата над Мамай от великия княз Дмитрий Донской.
Думата „стак“ (чаша) произлиза от древната дума „достакан“, спомената в оракула на Дмитрий Иванович Донской от 1509 г. Думата „достакан“ е казахска: на казахски „тустаган“ означава „чиния“ и е тамгата на рода Табин от Малката Орда. Тази дума е навлязла в съвременния татаро-казахски език със значението „чаша, черпак, чаша“.
Думата таз, трябва да се мисли, е заимствана от руснаците от персите или дори от турците, тъй като тази арабска дума е станала собственост и на двата народа.
Чара. Тази тюркска дума навлиза в староруския език в предмонголския период. За първи път се появява в надпис върху чара, принадлежаща на княз Владимир Давидович Черниговски през 1161 г. Използва се в много тюркски диалекти и означава голяма купа. На монголски чара (цара) е метална купа без капак на крака, оформена като ендова (чиния).
Чум. През 1328 г. Иван Данилович Калита завещава два златни чума на брат си. Чуми или чуми са били старите имена за черпаците с дълга дръжка. Според Аристов, такива черпаци „все още се наричат ​​чумички в Тамбовска губерния“. Последната дума е регистрирана в Новгородска губерния от Ердман. Името „чумич“ на казахски означава голяма дървена лъжица и служи като тамга на рода Рамалан от Казахската Малка Орда.

По-късно руснаците възприели нов вид сервиз за хранене – саган, вид голяма купа или чаша. Думата „сахан“ е турска и означава „меден съд“ или „поднос“. Съветските железарски магазини запознали руската общественост с този ориенталски сервиз за чай, пилаф и супа, оформен като чаша без дръжки, която се разширява към върха, и обогатили руския език с персийското му име „пиала“, което все още не било включено в Тълковия речник на Ушаков. Такива сервизи за хранене преди това са били произвеждани в руски порцеланови фабрики специално за Централна Азия и Иран, но те не били навлезли на вътрешния пазар и затова руснаците не били запознати с него или името му.

Дръжките на античните черпаци често са били украсявани с различни шарки или фигури в кръг. През 15 век тези фигури и символи са били известни с източното наименование „мишенец“ (от персийската дума нишан, което означава „знак, белег“).


Други предмети от бита, заимствани от тюркските народи, включват желязото (татарски: otok, oto); дръжката (заоблено удължение на горния край на бастун) (от тюркската дума балдак, означаваща „дръжка, дръжка“); чибукът (дълга лула за пушене на тютюн); и люлката (лула). Турците от своя страна са заимствали последната дума от персите.

Музикалните инструменти също могат да се считат за предмети от бита. За широкото им използване в Московска Рус може да се съди по факта, че през 17 век висшето духовенство започва кампания срещу тях. Като установява, че населението злоупотребява с музиката, пеейки всякакви неприлични песни на нея в кръчми, механи и по улиците, патриархът при цар Алексей Михайлович първо нарежда всички музикални инструменти да бъдат конфискувани от уличните купонджии. След това той забранява изобщо всякаква инструментална музика от руснаците, като нарежда музикалните инструменти да бъдат конфискувани от домовете, изнасяни отвъд река Москва и изгаряни.

Много музикални инструменти, особено ударни и струнни инструменти, са заимствани от руснаците от Изтока, предимно от тюркските народи. Тези инструменти са били използвани не само в обществения и личния живот на празненства, тържества и партита, но и във военните дела за различни сигнали, както и по време на битки, за да вдъхновяват воини и да сплашват врагове. За последната цел са били използвани източни аларми и сурни.

Набатът представлявал огромен меден барабан, носен на дъска, поддържан от четири коня. Конете били оковани с вериги, а на всеки барабан били назначени осем барабанисти. Всеки командир имал около 10 или 12 набата. Според Маржерет, набатът се е свирил само при подготовка за битка или по време на малки схватки, а един се е използвал ежедневно: за да сигнализира на войските да слязат или да се качат на конете си. Флетчър описва употребата на набата по малко по-различен начин. Когато, според него, руснаците започнали атака срещу врага, те вдигали силен вик, който, съчетан със звуците на тръби и набати, произвеждал див, ужасяващ шум.

Набат е арабска дума, заимствана от арабите от персите. За последните тя е означавала „смяна“, „смяна“ (на стражи или часовои), а също и военната музика, свиреща няколко пъти на ден пред портите на губернаторския дворец. В общия сирийски диалект думата набат означава „музика“, „музикален концерт“ или „оркестър“.

Сурната, или зурна, е древен персийски музикален инструмент, вид тръба или флейта. Името му произлиза от две персийски думи: сур, което означава „пир, сватба“, и най (на), което означава „тръстика, флейта“. Този инструмент е бил познат още на половците. Според Михневич, древната зурна е била дълга тръба с трикратно извит долен край. Сурната е заимствана от нашите предци от татарите. Описвайки похода на Святослав през 1220 г. срещу камските българи, по-старата Воскресенска летопис споменава сопели („и полкът тръгна, биейки барабани, тръби и сопели“). По-късната Никонова летопис, модернизирайки езика, заменя сопели със сурна („в сурни“). Освен че се използват в битка за вдъхновяване на воини, сурните са били използвани и за сигнализиране на военните командири да се явят в царската шатра, за да получат заповеди. Те са били свирени и на различни забавления и паради, като се прави разлика между сурни и суренки. През 1674 г., след вечеря, цар Алексей Михайлович „благоволил да се забавлява с всякакви игри, свирейки на немски орган, сурна, и духайки на тръби, и свирейки на суренки, и удряйки на накри и литаври“. Очевидно разликата между сурна и суренки се е състояла предимно в размера на инструмента.

Наблюдавайки руския живот при Василий III, Херберщайн отбелязва, че когато руснаците свирят на зурна, те могат да издават звуци без прекъсване в продължение на почти час. „Те обикновено“, пише Херберщайн за руснаците, „пълнят бузите си с въздух и след това, след като се научат едновременно да вдишват въздух през ноздрите си, издават непрекъснат звук от тромпета.“

Съвременната зурна, широко разпространена в Близкия изток, е примитивна езичеста флейта с осем гласови отвора и камбанка.

В допълнение към набата, ударните инструменти от източен произход, използвани в Московска Русия, също включват тимпани, накраси и тулумби.

Тимпаните (от арабската дума al-tabl, която означава „вид барабан“) са музикален инструмент с форма на полукръгла купа с опъната кожа. Те са били изработени от мед, а понякога и от сребро. Обикновено са били използвани от конни воини и са били завързвани от двете страни на седлото. Според Олеарий, малки тимпани са били използвани от руските благородници, докато са яздили по улиците на Москва. Като ги удряли с дръжката на камшик, те принуждавали хората да им направят път.

Накра, нагара, ногара (на персийски: naqqara) са специален вид литаври. Афанасий Никитин, в пътуването си до Индия, разказва: „Султанът тръгна... и с него... сто камили с накри и 300 тръбачи.“ Както бе споменато по-горе, цар Алексей Михайлович е бил домакин на музикални вечери с изпълнения на накри, литаври и други инструменти.

По време на управлението на Борис Годунов са съществували тулумбази или тулунбази – вид малък барабан, състоящ се от метална или дървена чаша с опъната върху нея кожа, удряна с топка, прикрепена към къс камшик, т. нар. вешга. Пехотинците са носили тулумбази в лявата си ръка, докато конниците са ги връзвали от дясната страна на дръжката на седлото си. Името „тулумбаз“ е турско: тулум означава „кожина, чанта за колан, гайда“, а тулумбаз означава „тимпанист“.

Много по-късно руснаците възприели думата „барабан“. Според лексикологите думата „барабан“ е източна, или тюркска, или персийска. Професор Мелиорански я сравнява с турската дума „балабан“, която означава „огромен, грамаден, гигантски“. Тази турска дума е възприета и от персите, които я възприели като значение на „барабан“ на своя език, а барабанистът станал известен по турски като „балабанчи“.

Сред струнните инструменти, заимствани от татарите, трябва да се споменат кобзата, домбрата и балалайката.


Кобза (тюркски - музикален инструмент със заоблено тяло, първоначално с две струни, по-късно с 4-8 чифта струни). Кобзата е била широко разпространена в Украйна, където впоследствие е изместена от бандурата. Кобзата, под имената копуз, кобуз - сред казахите и кобис - сред сибирските татари, все още се използва сред тези народи и се нарича руска цигулка. За да добием представа за този източен инструмент, даваме описание на него сред ногайските татари, направено от руски етнограф от средата на 19 век: „Кобузът, този почти уникален ногайски музикален инструмент, е много оригинален по своя дизайн. Кобузът, който има две косъмчета, почти винаги черни, се свири с лък (тартка), винаги състоящ се от бял косъм и никога не е опънат плътно; „По време на изпълнението дясната ръка на артиста се прокарва между косъмчетата, където е покрита с платно, и се опъва толкова стегнато, колкото е необходимо за свирене... Струните на кобуза, както обикновено, се навиват на колчета и се поддържат в противоположния край от дървена стойка (есек)... Кобузът не се свири така, както свирим на цигулка, т.е. не притискаме долната част на грифа с брадичката, а го държим точно както държим виолончело, с единствената разлика обаче, че примка на каишка, завързана за гърба на кобуза (кобузде аркасе) се увива около ръката. Бакшито, дърпайки струните и движейки лъка по тях, енергично разклаща целия кобуз в такт и произвежда оглушително скърцане, звън и тракане, колкото по-голям е кобузът, толкова по-оглушителен е той.“


Домрата (казахски от персийски) е древен руски струнен инструмент със щипки от азиатски произход, със заоблено крушовидно дървено тяло, дълъг гриф и три или четири метални струни. Позната е в историята на Московска Рус от началото на 17 век.

Този инструмент е бил използван от калмиците под името домра, от казахите под имената домбра и думбра, и от туркмените, които са го наричали тамдра. Според гореспоменатия етнограф „двете му жилави струни (на тамдрата) издават чист, равномерен, сребрист звук с всяко докосване“, а пеенето на туркменски певец „е способно да докосне и най-непоколебимата душа и да предизвика наслада дори у онези, които не знаят туркменски език: такива са гладките, сбити, всеобхватни, макар и азиатски, звуци на тамдрата и поетичните песнопения на туркменския бакши“.

През 18 век древната домра е заменена от балалайката, триструнен триъгълен инструмент. Балалайката се свири чрез брънкане – движение на ръката, при което пръстите се прокарват по струните – и чрез дърпане. Името „балалайка“, според Рейф и Горяйнов, е заимствано от татарите. Фаминцин е разглеждал балалайката като модифицирана домбра на казаците (казахите), различаваща се от балалайката по това, че долният ръб на триъгълната ѝ резонаторна плоча е по-къс от този на балалайката и има само две струни.

Калмикското име „домра“, казахските „домбра“ и „думбра“ и туркменското „тамдра“ имат силна прилика по звучене с имената на съвременните струнни инструменти, широко използвани в мюсюлманския Изток: персийското „танбур“ и арабското „тунбур“, които обикновено се превеждат като „китара“. Арабските филолози смятат, че тази дума е с персийски произход.

Ще продължи

Сергей Аверкиев

Источник : https://realnoevremya.ru/articles/138614-tatarskoe-vliyanie-na-zhizn-russkogo-naroda-chast-15

Шокиращата истина за името гърци!/ Тракийската и пеласгийската писменост преди Троянската война

https://www.youtube.com/watch?v=r7F6933oqlQ

*Гърци, или както е правилно грайки е име на народ, който е обитавал Епир. Тази област е известна като стара земя на пеласгите. В Епир са открити над 400 български названия на местности, селища, реки. Те могат да бъдат открити в трудовете на световноизвестният лингвист Макс Фасмер. *Като пример на присъстващи в Епир български топоними могат да бъдат посочени Бела, Горяни, Загора, Горица, Козяк, Липа. В Епир е и най-таченото светилище на Зевс Пеласгийски, Гръмовержецът - това в Додона. Името Додона няма смисъл на гръцки, но българската диал. дума ДОДОНИ - гърми, дава прекрасно обяснение, защото ние българите се явяваме наследници на древните пеласги, част от които обитава Елада. *Смята се, че името гърци, или грайки става популярно благодарение на римляните. Епир е в Северозападна Елада и се явява най-близкото до Римската Република място от тази страна. Понеже грайките са първите, станали известни на римляните, името грайки - гърци се ползва и за останалите жители. *По време на Античността потомците на данайците не обичат името гърци и не го ползват, а причината е ясна - грайките са местно население, което се бори с африканските нашественици. По сведения на Аристотел обаче грайките и най-древните елини са едни и същи хора. На пръв има парадокс, защото потомците на данайците приемат охотно името елини, но не обичат името гърци. *Всъщност парадокс няма, нещата са прости: макар най-древните елини и грайки да са трако-пеласги, те са все пак отделни групи с различно поприще. Елините, чието правилно име е сели се радват на престиж, защото са пазители на светилището на Зевс Пеласгийски. Грайките от своя страна са войнствено селско население, което явно причинява доста неприятности на африканските преселници. Ето защо данайците приемат охотно името сели, хели, елини, но не обичат името грайки - гърци, независимо от това, че най-древните елини и грайките са представители на един и същ народ. Този народ са трако-пеласгите, към които принадлежи Ахил Пелеев и неговите мирмидони. Те са наречени предци на българите от Йоан Малала, който създава труда си някъде към 550 г. Ето защо както най-древните топоними и хидроними от Епир, така и тези от Тесалия са обясними на български език. *Като праотец на грайките-гърци е посочен Тесалус, т.е. този, който дава името на Тесалия. В Тесалия е Пеласгийският Аргос, където е и царството на властващия над мирмидоните Ахил Пелеев. Същите тези мирмидони, които Малала нарича предци на българите. *Грайките от Епир са клон на граите, агрианите от Тракия - хората дали името на българската област Граово. В тази област Прокопий Цезарийски разполага тракийската област Грайкос. Самото име граи, агриани идва от названието на някакъв горен приток на Струма, а навярно и нейните извори, някои от които са били горещи. *Името граи, агриани, станало прототип на граи-гърци идва от името на древната река, както и имената на траките тимаки, стримони и данувиани идват от речните названия Тимок, Стримон, Дунав. Река Грая или Греянос, Агрианос може да се обясни със стблг. грѣѭ - грея, топля, т.е. река с горещи извори. Със същата семантика е и името на река Граник в Мала Азия. *Колкото и парадоксално да изглежда - нашите деди са кръстници на Гърция, или по-точно дедите на граовците са кръстници на Гърция. В дълбока древност част от граите са се преселили на юг - в Епир и в Беотия, където е град Грая. Там са живели дълго време необезпокоявани, докато не идват бедствията на късната Бронзова Епоха и нашествието на данайците.

Тракийската и пеласгийската писменост преди Троянската война: анализ на античните свидетелства и културно‑историческите импликации

Резюме
Настоящата статия разглежда корпус от дванадесет антични автори, които споменават за съществуването на писменост сред траките и техните родствени пеласги преди Троянската война. Особено внимание се отделя на традицията, приписваща на Орфей и Лин създаването на най-древните букви. Анализира се отсъствието на сведения за създаване на писменост от страна на елините в античните извори, както и връзката между тази традиция и по-късното създаване на глаголицата от Кирил и Методий като осъвременена форма на древни балкански графични системи. Статията разглежда идеята за приемственост между тракийската културна традиция и българската писменост.

---

1. Въведение
Проблемът за произхода на писмеността на Балканите е сред най-значимите въпроси в историческата лингвистика и културната история на региона. Античните автори, писали в период от V в. пр. Хр. до I в. сл. Хр., предоставят сведения, които очертават траките и пеласгите като народи с висока културна древност, включително притежание на писмена система преди Троянската война.

Особено внимание заслужава традицията, според която Орфей и Лин — фигури от тракийския културен ареал — са създатели на най-древните букви. Тази традиция е засвидетелствана от множество автори и представлява важен елемент от античната представа за културното наследство на траките.

---

2. Античните свидетелства за тракийска и пеласгийска писменост

По-долу са представени дванадесетте автори, които споменават за писменост или за културни иновации, свързани с траките и пеласгите. Всеки автор е разгледан в контекста на неговото творчество и значението на съответното свидетелство.

---

2.1 Алкидамант
Алкидамант, софист от IV в. пр. Хр., споменава Лин и Орфей като древни учители, на които се приписва създаването на първите букви. Този мотив е част от по-широката традиция, която поставя тракийските поети в ролята на културни основатели.

---

2.2 Алексис
Комедиографът Алексис включва в своите произведения сведения за пеласгите като древен народ, притежаващ културни умения, включително писменост. Макар текстовете да са литературни, те отразяват разпространени представи за древността на тези етноси.

---

2.3 Аполодор
В Библиотека Аполодор систематизира митологични сведения, включително за Орфей и Лин. На тях се приписва създаването на първите писмени знаци, което поставя тракийската традиция в основата на ранната балканска култура.

---

2.4 Еврипид
Еврипид представя Орфей като носител на знание и мистериална мъдрост. В някои пасажи се намеква за използване на писмени текстове, което подкрепя традицията за тракийска писменост.

---

2.5 Диодор Сицилийски
Диодор е сред най-важните автори за темата. Той определя пеласгите като „най-древния народ“ и им приписва множество културни нововъведения, включително писменост. Неговите сведения са ключови за реконструкцията на ранната балканска културна история.

---

2.6 Дионисий Милетски
Дионисий Милетски описва Орфей и Лин като първоучители, които създават писмени знаци. Тази традиция е важна за разбирането на ролята на тракийските културни герои.

---

2.7 Дионисий Скитобрахион
Скитобрахион е автор, свързан с орфическата литература. Той споменава Орфей като автор на писмени мистериални текстове, което предполага наличие на развита писмена система.

---

2.8 Зенобий
Зенобий събира пословици и митологични сведения, в които траките са представени като народ с древни културни практики, включително писменост.

---

2.9 Корнелий Тацит
Тацит описва траките като древен и многоброен народ с богата културна традиция. Макар да не говори пряко за писменост, неговите сведения подкрепят идеята за висока културна древност.

---

2.10 Платон
Платон споменава Орфей и Музей като автори на древни текстове, използвани в мистериални практики. Това предполага наличие на писмена традиция, свързана с тракийския културен ареал.

---

2.11 Плиний Стари
Плиний описва пеласгите като древни и културно развити. Някои пасажи се интерпретират като свидетелства за ранни писмени системи.

---

2.12 Страбон
Страбон представя траките като народ с богата културна традиция и споменава Орфей като историческа фигура, свързана с писмено творчество. Неговите сведения са сред най-ценните за темата.

---

3. Отсъствието на сведения за създаване на писменост от елините
В корпуса от антични автори не съществува нито едно свидетелство, което да приписва създаването на писменост на елините. Това отсъствие е значимо, тъй като контрастира с многобройните сведения за тракийска и пеласгийска писменост.

Елините използват писменост, но античните автори не ги представят като нейни създатели. Това подчертава ролята на траките и пеласгите като културни първооснователи в региона.

---

4. Глаголицата като осъвременена тракийска писменост
Според традицията, разглеждана в настоящата статия, Кирил и Методий създават глаголицата като осъвременен вариант на древни балкански графични системи, свързани с тракийската културна традиция.

Глаголицата се разглежда като:

- тракийска азбука, създадена за новата държава на траките;
- писменост с корени поне 27 века по-рано;
- система, която оставя орфеевата азбука само за данайските гърци;
- доказателство за приемственост между древните траки и българите.

Тази концепция поставя българската писменост в контекста на дълбока културна древност, свързана с Орфей, Лин и пеласгите.

---

5. Заключение
Свидетелствата на дванадесетте антични автори очертават траките и пеласгите като народи с писменост, съществувала преди Троянската война. На Орфей и Лин се приписва създаването на най-древните букви, което поставя тракийската културна традиция в основата на ранната балканска цивилизация.

Отсъствието на сведения за създаване на писменост от елините допълнително подчертава ролята на траките като културни първооснователи.

Създаването на глаголицата от Кирил и Методий се разглежда като възраждане и осъвременяване на древна тракийска писменост, което подкрепя идеята за приемственост между траките и българите

Траки и славяни - митове и непознати факти.

Тракийският език е древна форма на българския. Тракийските глоси, лични имена, думи от надписи и т.н. имат най-близки паралели с думи от нашата реч. Фонетичните особености в тракийския са най-близки с фонетичните особености на българския. Същото важи и за граматическите особености. Днес българският език е дефиниран като принадлежащ на славянската езикова група и това за някои хора е проблем. Всъщност проблем няма, ако приемем, че още по времето на древността траките са били заобиколени от роднини, които говорят близки езици. Това са илирите, скитите и сарматите, за тях различни автори съобщават, че са роднини на траките. Става дума за свидетелствата на Апиан, Прокопий, Стефан Византийски. Докато българите са потомци на траките, то останалите народи от славянската езикова група са наследници на илирите, скитите и сарматите. С други думи: нито има изчезване на древните народи траки, скити, сармати и илири, нито има поява на нов народ с име славяни. Историческият народ славени не се е появил от нищото. Благодарение на Теофилакт Симоката ние знаем, че славени е новото име на гетите. По началото названието славени е важало само за хора от групата от гетите. В периода 4 - 6 в. дедите на словени, словаци, чехи, поляци, руси и др. не са наричани нито веднъж славени. Името слави, славени се ползва за словени, поляци и др. по-късно и то поради езиковото родство с гетите, чието ново име е славени. По същия начин ранносредновековните българи наричат франки всички западноевропейци, независимо дали са франки, фламандци, алемани и т.н. Ето как и защо се налага името славени на една огромна група от хора. Гетите-славени са стояли на по-високо културно ниво от своите съседи и роднини, и са ги повлияли неколкократно езиково и културно. Това обяснява неестествената близост на езиците от славянската езикова група. Тя се дължи на културното влияние на дедите ни. България е освободена от римска власт от свободните гети, наречени славени и от свободните мизи, наречени българи. Те прекосяват Дунава не за плячка, а, за да освободят потисканите от Римската Империя гети, мизи, беси и др.

Произходът на Хубавата Елена

Хубавата Елена е героиня от Омировата Илиада. Елена е най-известната жена в историята, защото и Илиада е преведена на огромен брой езици. Хубавата Елена принадлежи на предгръцкото население на Елада. Понастоящем гърци и африканци претендират за това, че Хубавата Елена им принадлежи. Фактите обаче показват нещо различно. Ние знаем, че любимата на троянския принц Парис е родена преди Троянската Война, т.е. 13 в. пр. Христа. Това е времето на късната Бронзова Епоха. Тогава Елада е обитавана от трако-пеласги и за това имаме признания от старите автори. Пелопонес и Централна Елада - реално сърцето на цивилизацията, на която принадлежи Хубавата Елена, са владени от фригите. В Тесалия властват тевкрите и мизите, които по-късно ще бъдат наречени българи. Беотия е обитавана от траките минии, а Евбея от траките абанти. С други думи: по сведенията на историческите извори, Елена трябва да бъде определена като тракийка, а народа, който има право да я назове своя предшественичка, сме ние българите. Освен историческите извори, лични имена като Елена, Леда, Тиндарей, Парис и др. също доказват негръцкия произход на населението, към което описаната от Омир красавица принадлежи. Името на Елена е сродно на това на Елен - брат на Парис и син на царя на Троя Приам. Дедите на Елена са фриги по сведения на старите автори, но и самите трояни са наричани фриги, а писмеността им фригийска писменост. Във Фригия тече лека Еленос, чието име Ото Хаас тълкува със стблг. ѥлень - елен. Точно това е и значението на Елена, но не е изключено да притежава смисъл сияйна, светла, защото и най-древното значение на елен е светъл, сияен, червеникав, жълто-червеникав. Леда е майката на Хубавата Елена, а Леда, Лада, не притежава смисъл на гръцки, то бива сравнявано с ликийската дума лада - жена. Леда, Лада означава реално подходяща, хубава, което по-късно е преосмислено като жена, съпруга. Сродни български думи са лад и ладуване. Тиндарей е бащата на Елена, неговото име всъщност е Дин-дарей, а значението Динов дар. Дин е тракийското име на Зевс, а дар означава дар. Точно името Дин-дарей става причана да възникне недоразумението, че бащата на хубавата Елена е Зевс. Просто Дин е име, което нашите деди са ползвали за бога на светлината. Парис е любимият на Хубавата Елена. През 1927 г. акад. Дечев тълкува името на Парис със стблг. борѭ сѧ - боря се, т.е. Парис означава борец. Това е прозвище, защото родното име на Парис - борецът е Александър, а Александър е име и на по-стари владетели на Троя. Освен историческите извори и характера на имената, ние разполагаме и със свененията на археологията. По времето на Хубавата Елена нейният народ издига куполни гробници, могили, за своите царе. Това е типично за траките, но напълно чуждо за гърците. Народът на Хубавата Елена жертва кон при погребение на благородник, като и това е типично за траките, но напълно чуждо на гърците. Издигането на могила и жертването на кон е типично и за старите българи. Не на последно място посмеността от времето на Хубавата Елена, а именно микенската писменост Линеар Б, доказва, че Елена принадлежи на траките. След 11-10 в.пр. Хр. тази писменост изчезва от Елада, но продължава да живее в Тракия, по сведения на Иванка Пенева-Русева, която дори намира името на цар Резос записано върху керамика от културата Цепино. Особените знаци се ползват у нас не само по времето на Античността, но и по време на Средновековието. През 1905 г. Ф. Успенски доказва, че най-близкият паралел на старобългарските руни, се явява микенската писменост, тази писменост, която е ползвана по времето на Хубавата Елена, и която Джейн Алън Харисън нарича Орфеева писменост.

Омир - тракиец или грък?

Омир е най-великият поет на древността. По време на Античността седем града спорят за това, че той е роден на тяхна територия. Омир е даван за пример и с право е заслужил уважението на милиони хора. Кратес и Ерастостен смятат, че Омир е роден само век след Троянската Война. Това е времето на трако-пеласгийската доминация, дедите на гърците още не са се оформили като Народ. Автори като Архий наричат Омир меон, а меоните са траки от групата на мизите, които по-късно са наречени българи. Името на Омир се среща в документ на около 3400 години, регистрацията на документа е 356 Ja 02 XXXIII [A. Evans]. Микенските документи, в които е регистрирано името на Омир са изписани с писменост, която е най-близка до старобългарските руни. Това е установено от Ф. Успенски, които изследва руните от Абоба - Плиска. Археологът намира връзка между нашите руни и троянската писменост. Това реално е потвърждение за древните корени на българите, защото ахейците, наречени микенци са от един произход с трако-трояните. Старите българи са наричани мизи и пеони, т.е. от хората, които са съюзници на трояните, но са наричани и потомци на мирмидоните, явяващи се противници на Троя. Приемайки, че старите българи са древен балкански народ, на пръв поглед странните противоречия изчезват.