Студио шпионска лига/28

КАК РУСНАЦИТЕ СИ ИЗМИСЛИХА ИСТОРИЯТА

Операция История: Съветските служби и съдбата на България

ДЪРЖАВА, КОЯТО ЖИВЕЕ ОТ ПЛЯЧКОСВАНЕ:
ЩО ЗА СТРАНА Е РУСИЯ?
В България отново се надигат гласове, че нашето бъдеще било с Русия. Но ние нямаме работа в тази месомелачка. Там всички пътища водят до катастрофа, както е написал Осип Манделщам, преди да угасне в сталински концлагер.
Покрай поредното изостряне на руското присъствие на международната сцена в България отново се надигнаха гласове, според които нашето бъдеще било с Русия и Евразия. Тази позиция е неадекватна от всякаква гледна точка - политическа, социална, икономическа и т.н. Тези неща са изобилно разгледани от различни тесни специалисти, но основният, екзистенциалният проблем е другаде - в самата дума „бъдеще”, приложена към Русия.
Русия никому не предлага бъдеще, тъй като тя самата не разполага с такова. От половин хилядолетие тя живее извън времето и историята, в онзи постоянно повтарящ се кръговрат, в който са живели аграрните цивилизации преди появата на християнството. В този кръговрат всичко, което се е случвало, ще се случи отново. И всичко, което предстои да се случи, вече се е случвало.
Всичко започва с Иван Грозни
Това въртене започва с Иван Грозни в средата на 16-и век. Тогава големите европейски кралства устремно излизат от Средновековието и започват да ликвидират негови основни белези като крепостното право, властовия произвол и религиозния обскурантизъм. Подсилват се независимата частна собственост, местното самоуправление и закрилата на хората от страна на закона.
В Московия, както тогава е била известна държавата, Иван решава да направи точно обратното. Ликвидира, доколкото му стига времето, свободните съсловия, като ги прави крепостни. Изкоренява аристокрацията, като ѝ отнема земите, закрива всички видове събрания, както на благородниците, така и на обикновените хора, чрез които дотогава се е развивало самоуправлението. Обявява цялата собственост в държавата за своя лична бащиния и превръща собствените си прищевки в закон. Отмъква, разбира се, и държавната хазна - и тя му е бащиния.
По-важното обаче е, че Иван започва гонения срещу онези, които са искали Московия да поеме по европейския път на развитие. Символ на тези гонения е боляринът, философ, писател и военачалник Андрей Курбский, а последвалата между двамата кореспонденция очертава вечния разлом в Русия. От едната страна са онези, които като Курбский искат ограничаване на централната власт чрез разделянето ѝ между различни клонове и съсловия, настояват за права, свободи и законност, както и за независима от короната собственост. Това е пътят, водещ в крайна сметка до европейската цивилизация, в която отделният човек е по-важен от държавата.
От другата страна стоят Иван и неговите следовници. Проклинайки противниците си с най-вулгарни азиатски изрази (според Иван, Курбский е „чакал”, от чиято „зловонна уста се носи смрадта на самия Сатана” и пр.), те твърдят, че държавата е всичко, а отделните хора - нищо. И най-важното - че държавата е тяхна и че те не я държат поради нечие (например на народа) благоволение, а сами. „Самодържат” се - самодръжци. Никой друг няма никакви права - като например да е закрилян от закона, да има неприкосновена собственост или форуми за самоуправление. Държавата е всичко, а самодържецът е държавата. Неговата дума е закон, не някакви неща, писани на хартия. А всички проевропейски руснаци са чакали, измет или агенти на враждебни чужди сили.
Това е политическата закваска на Русия. И пак при Иван е забъркана онази попара, която е руската икономика.
След закрепостяването на народа, ликвидирането на аристокрацията и изгонването на такива като Курбский, Иван пристъпва към следващата крачка: да третира държавата бащиния като легитимен обект на плячкосване. Той вече е плячкосал половината от съседните му руски княжества, но започва да удря на камък с останалите и особено със съседните му на запад литовци. Но режимът му живее от плячка и инак не умее. Затова стартира плячкосването на имотите на аристократите и на по-заможните редови поданици - режимът на „Опричнината”. Експанзията на изток му дава достъп и до ресурсите на Сибир, които изнася към Европа.
Иван Грозни е дефолт програмата на Русия, от която тя никога не е излизала. Отиваме няколко поколения напред и виждаме първото повторение. В разгара на модерната епоха, когато в Европа се полагат основите на Просвещението и на хуманистичния държавен ред, Петър Велики успява да закрепости и онези съсловия, които Иван не е съумял. Успява да подчини и дотогава автономните казаци, разширили Русия чак до Далечния изток без помощта на държавата. След него в Русия няма нито един човек, включително в аристокрацията, който да не е по някакъв начин закрепостен за държавата. В момента, в който в Европа преоткриват равенството между гражданите и създават обществени договори, Петър публикува „Таблицата на ранговете”, описваща позицията на всяка професия и на всяко съсловие в тази система на пълно и всеобхватно неравенство.
В икономиката „модернизаторът” Петър прави типичната руска грешка, която допускат и до днес руските самодръжци: решава, че е разбрал как да настигне индустриалния Запад - чрез внос на западна техника. Но няма никаква представа, че Западът е технически и индустриално развит, тъй като в него има все повече свободни индивиди, които могат да правят индустрия, защото имат неприкосновена частна собственост и права. Петър вкарва западни заводи, но всичките бързо фалират. Причината: вместо да освободи някакви хора, които да работят в заводите за заплата, той подкарва натам крепостни селяни, които да работят без пари. Русия си остава аграрна страна и става жертва на подобни последващи опити за бърза индустриализация - най-видимо при Сталин, чиито заводи, внесени от САЩ и Германия, също накрая фалират.
През цялото време, разбира се, продължават гоненията на всички руснаци, които искат Русия да тръгне по европейски път - тоест, да има бъдеще.
Всичките тези вълни на отнемане на права и собственост, както и постоянните гонения срещу прозападни руснаци, са съпътствани от смъртта на огромни количества хора, изтребвани от собствената си държавна власт. И при Грозни, и при Петър, и при Сталин, и при Путин руското население намалява, тъй като от терора бягат милиони.
Има, разбира се, периодически опити за поевропейчване на Русия. Това е периодът на изборните царе с ограничена власт, последвал Иван (този период, показателно, в Русия е известен като „Смутата”). След Петър също има определено „размразяване”, както и след Павел и Александър през 19-и век, след болшевишката революция, след Сталин и след Брежнев през 20-и век. През всичките тези периоди на отслабване на самодържието икономиката дръпва напред, а населението расте поради простата причина, че хората очакват по-нататъшно отслабване на самодържието и, следователно, по-голямо пространство за собственото си развитие.
Всеки път обаче тези реформи се провалят по една и съща причина. Разхлабването на диктата върху икономиката и народа рано или късно се натъква на противодействие от страна на управляващата клика, която не иска да се лиши от самодържието си. Така в Русия никога не се появява онзи автономен и закрилян от закона индивид, който осигурява бързото развитие на Запада. Тъй като само този индивид може да създаде развитие, след края на всеки период на реформи следва икономически спад и намаляване на населението. А по-важното е, че при първите симптоми на подобни проблеми властта минава в ръцете на нов самодържец, който твърди, че проблемите са следствие на предхождащите го „либерали” (както ги наричат днес).
Русия половин хилядолетие след Иван Грозни
Това е „бъдещето”, което Русия предлага. Терор-разруха-реформи. Терор-разруха-реформи. И така до безкрай. Половин хилядолетие след Иван Грозни Русия продължава да живее от плячкосване - на ресурсите на Сибир, на собствеността на хората си, на покорени съседни държави.
Отсега е ясно, че този цикъл отново ще се повтори, защото в Русия всичко, което предстои да се случи, вече се е случвало. След Путин ще има опит за реформи и страната за малко ще живне. Реформите ще се провалят, тъй като там няма нито автономни индивиди, нито частна собственост, нито законов ред. След края на реформите ще настъпи стопански срив и хората ще хукнат да бягат. Ще дойде следващият самодържец, който ще обвини предшествалите го „либерали” за проблемите и ще предложи решение чрез възстановяване на пълното самодържие. За себе си, разбира се. И ще гони и ругае на „чакали” онези, които искат европейско бъдеще за Русия.
Нямаме работа в тази месомелачка. Там „всички пътища водят до катастрофа”, както е написал руският поет Осип Манделщам, преди да угасне в сталински концлагер.

https://www.dw.com/bg/

ЗА ЕВРОПА ЕНЕРГОНОСИТЕЛИТЕ ОТ РУСИЯ СА ЗАТВОРЕНА СТРАНИЦА

"Вносът на газ от Русия е заплаха за сигурността на Европа. Ето защо сега предлагаме забрана на ЕС за внос на руски газ. Това ще увеличи енергийната ни независимост, като същевременно ще намали приходите, които Путин използва за финансиране на войната си. Комисията ще работи ръка за ръка с всички държави членки, особено с тези, които може да се сблъскат с предизвикателства поради това. В резултат на това предложение нито една държава членка няма да остане без енергия." Дан Йоргенсен, комисар по енергетиката и жилищното строителство, 17 юни 2025 г.

В рамките на 2 седмици след руската инвазия в Украйна през февруари 2022 г. Комисията публикува съобщението „REPowerEU: Съвместни действия на ЕС за по-достъпна, сигурна и устойчива енергия“. В него се очертава ангажиментът на ЕС за постепенно премахване на зависимостта ни от вноса на енергия от Русия, като се изброява серия от мерки за постигане на тази цел.

REPowerEU, публикуван на 18 май 2022 г., е стратегическият отговор на Европейския съюз на енергийната криза, породена от руската агресия срещу Украйна. Основната цел е незабавно намаляване и окончателно прекратяване на зависимостта на ЕС от руски изкопаеми горива, като същевременно се засили енергийната сигурност, устойчивост и достъпност за всички държави членки.

Основни елементи на REPowerEU:

Забрана на вноса на руски газ: Европейската комисия предлага забрана на руския газ, като мярка за ограничаване на приходите на Кремъл и укрепване на енергийната автономия на ЕС. Това е част от по-широка политика на санкции и стратегическа диверсификация.

Солидарност между държавите членки: ЕС гарантира, че никоя държава няма да бъде оставена без енергия, като се предвижда механизъм за подкрепа на най-засегнатите страни.

Интеграция в националните планове за възстановяване и устойчивост: От 1 март 2023 г. влезе в сила Регламент 2023/435, който изисква включване на специална глава за REPowerEU във всеки национален план, съдържаща конкретни реформи и инвестиции в енергетиката.

Финансиране и действия: Планът включва насочване на значителен ресурс от възстановителния фонд на ЕС („NextGenerationEU“) и други инструменти, за да се ускори:

енергийната ефективност,

внедряването на възобновяеми енергийни източници,

инфраструктурната свързаност,

изграждането на стратегически енергийни резерви и междусистемни връзки.

Версайската декларация: Лидерите на ЕС официално потвърдиха ангажимента си към REPowerEU на срещата във Версай през март 2022 г., признавайки нуждата от „по-силен и по-суверенен ЕС“ в областта на енергетиката и отбраната.

Целта на REPowerEU накратко:

Да се сложи край на енергийната зависимост от Русия;

Да се ускори зеленият преход;

Да се защити сигурността и стабилността на европейската икономика и домакинства.

https://ec.europa.eu/commission/presscorner/detail/bg/ip_25_1504

Въпрос към т.нар. български политици, не само към рубладжийските, а към ВСИЧКИ т.нар. "български" политици:
1) При положение, че е ИСТОРИЧЕСКИ ФАКТ, че РУСКИТЕ жертви по време на РУСКО ОСМАНСКАТА война от 1877-78год. са 11 905, а БЪЛГАРСКИТЕ опълченци дават над 100 000 жертви, защо цяла България е, Zалята от ХИЛЯДИ паметници в ПОЧИТ на 11 905 РУСКИ ОКУПАТОРА, но в България НЯМА и 5 паметника в Почит на падналите в бой над 100 000 БЪЛГАРСКИ опълченци?! ЗАЩО !!!!!!!!!?????????
2) За 20 години на власт в софийска община герБКП не пипна НИТО ЕДИН паметник на РУСКИТЕ окупатори от 1878г. и 1944г. в София(както и във всички останали български градове където тази рубладжийска шайка управляваше) ! КОГА, новите управляващи София ще започнат с преименуването на всички улици и булеварди в София носещи имената на РУСКИ царе, генерали, писатели, национални герои и тн (всички до един русняци, граждани на ОКУПАТОРЪТ рАсия )и кога НАЙ - НАКРАЯ ще започне демонтажът на ВСИЧКИ РУСКИ и на всички СЪВЕТСКИ и всички КОМУНИСТИЧЕСКИ ПАМЕТници на територията на гр. София!
Кога ще започне демонтажът на руските, съветските и комунистическите паметници и в остналите български градове и села ?!
3) Кога Вие ПСЕВДОбългарски политици смятате да построите паметници на стотиците хиляди падналите за свободата на България БЪЛГАРСКИТЕ ОПЪЛЧЕНЦИ, 36 години КАКВО ПРАВИХТЕ (пазихте РУСКИТЕ ПАМЕТНИЦИ ли)че не ги построихте ?!
КОГА, кажете гАспада и дамьi национални предатели от т.нар. "български" парламент! КОГА ще почетете ПАМЕТТА (ще направите нещо в ИМЕТО) на БЪЛГАРСКИТЕ ГЕРОИ (всички виждаме, че много усърдно и роболепно и последните 36 години, ПОЧИТАТЕ САМО И ЕДИНСТВЕНО ПАМЕТТА на РУСКИТЕ ОКУПАТОРИ), КОГА ????????????!
4) Кога ПОЗОРНИЯТ паметник на РУСКИЯТ окупатор Александър II, който ЦИНИЧНО стои пред българският парламент ще бъда РАЗРУШЕН и на негово място ще бъде построен паметник на ОСНОВАТЕЛЯТ на Дунавска България Канс ювиги Еспор/Аспарух ???!
5) ДоКога в София ще има само паметници на РУСКАТА ОКУПАЦИОННА армия от 1878г. и на Съветската ОКУПАЦИОННА армия от 1944г. но НЯМА ДА ИМА и един паметник на БЪЛГАРСКАТА ВОЙСКА и БЪЛГАРСКИТЕ ГЕРОИ ???!
PS гАспада пАлитици, КОГА ще бъде въсановен ПАМЕТНИКЪТ на БЪЛГАРСКАТА ВОЙСКА в София, разрушен след 09.09.44г. от БЕЗРОДНИТЕ КОМУНИСТИ!
гАспада български политици, наистина ли не Zнаете, че до 1944 година, българската военна единица носи названието ВОЙСКА , БЪЛГАРСКА Царска ВОЙСКА, а Не АРМИЯ ! Запомнете и си го набийте в безродните тикви, че в България АРМИЯТА може да е ЕДИНСТВЕНО и САМО иКОМУНИСТИЧЕСКА, само ВОЙСКАТА може да е БЪЛГАРСКА !
БЕZродници ВЪРНЕТЕ истинското ИМЕ на българската военна единица ВОЙСКА, което до 09.09.44г. е ВОЙСКА - БЪЛГАРСКА ВОЙСКА !!!
Загуби на Русия във войната 1877-78:
https://docarchive.wordpress.com/…/%D0%B7%D0%B0%D0%B3%D1…/

Чия е верността на Даниил – към Христос и поверения му народ, или към чужди центрове на влияние и васалност?

Критически анализ на Словото на Българския патриарх Даниил в Деня на храбростта – 6 май 2025 г. със задълбочени богословски, философски и екзистенциални разсъждения, придружено с контекстуална оценка на поведението му




Контекстът на словото и съмненията около патриаршеското мълчание

Словото на Негово Светейшество Българския патриарх Даниил, произнесено по случай Деня на храбростта и празника на Българската армия, прозвуча в атмосфера на натрупващо се напрежение и смут – не само в светския, но и в църковния живот на нацията. То бе изречено в контекста на нарастващи съмнения и тревожни гласове от страна на духовници, богослови, общественици и вярващи, които поставят под въпрос автентичността, духовната целеустременост и дори църковната лоялност на предстоятеля на Българската православна църква.

Наред с външната тишина прозвуча и вътрешната – тишина, която в богословски план не винаги означава съзерцателност или молитвеност, а понякога – укриване, колебание и отсъствие на пророчески дух. Христовият пастир, призван да бъде „страж на стената“ (Иез. 33:7), не може да си позволи лукса на политическа двусмисленост или дипломатическа неутралност, когато народът му се нуждае от ясно слово – било то в утеха, било то в изобличение.

Подозренията, че патриарх Даниил съзнателно е избягнал освещаването на бойните знамена на Българската армия – поради възприятието им като „натовски“ и следователно „враждебни към Москва“ – надхвърлят обичайния коментар относно литургичния ред или дипломатическата сдържаност. Те поставят остро въпроса: чия е верността на българския патриарх – към Христос и поверения му народ, или към чужди геополитически центрове на влияние, които подменят духа на свободата с идеологическа васалност?

Тази криза на доверието се задълбочава от вече установен модел на поведение. Прецедентът с отказа на Негово Светейшество лично да произнесе словото по повод 100-годишнината от атентата в храма „Св. Неделя“ – едно от най-чудовищните политически престъпления срещу Църквата и нацията – бе възприет от мнозина като не просто пастирска небрежност, а форма на историческа амнезия и бягство от отговорност. Във време, когато нацията се нуждае от ясно разграничение между светлината и тъмнината, мълчанието не е добродетел – то може да бъде съучастие.

Христовото пастирство е не просто административна функция или литургичен декор. То е кръст – „ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, нека вдигне кръста си и Ме последва“ (Мат. 16:24). В този смисъл, мълчанието на патриарха не е просто отсъствие на думи, а липса на жертвен дух. Една Църква, която мълчи в момента на криза, отказва да бъде „сол на земята“ и „светлина на света“ (Мат. 5:13–14).

Оттук и екзистенциалният въпрос, който стои пред българското църковно съзнание: може ли институцията, която би трябвало да бъде живият глас на Христос в историята, да продължи да мълчи, когато духовните знамена са нападнати, когато истината се подменя с конюнктура, и когато народът, както някога в пустинята, пита: „С нас ли е Бог, или не?“ (Изх. 17:7)?

Истинският патриарх не е този, който балансира между земното и небесното, а този, който с цялото си същество посочва Небето – дори с цената на земната си сигурност. Истинският предстоятел не се страхува да бъде сам в истината, защото знае, че „истината ще ви направи свободни“ (Йоан 8:32) – а не поданици на поредния Вавилон.

Анализ на словото: Златни фрази върху пясъчна основа

На пръв поглед словото на Негово Светейшество, произнесено по случай Деня на храбростта и празника на Българската армия, е безупречно – реторично балансирано, богословски обосновано, с внимателно подбрани цитати от Свещеното Писание и църковната традиция. Споменаването на Възкресението Христово, Христовата жертвена любов (Йоан 15:13), и историческия принос на армията за националната съдба, създава впечатление за сериозност и дълбочина. Но когато се вслушаме не в звученето, а в премълчаното; не в думите, а в делата – се откриват фрапиращи празноти.

1. Липса на реална пастирска ангажираност: думите без въплъщение

Истинското пастирско слово не е академичен трактат, нито дипломатическо послание. То е въплъщение – „и Словото стана плът и живя между нас“ (Йоан 1:14). Когато пастирът говори, той трябва да стои сред овците – с раните, с тревогите, с надеждите им. В случая обаче словото е безопасно, дистанцирано, обтекаемо – то не носи болка, не съдържа сълза, не предизвиква катарзис. То е съставено, но не е изстрадано.

Формалното възвеличаване на армията, на „защитата на отечеството“ и на добродетелите, които уж вдъхновяват българския войник, звучи като словесен дим, прикриващ липсата на реален ангажимент. В епоха на нравствено разпадане, в която българският войник страда от усещане за безполезност, от служба, превърната в администрация, и от липса на стратегически смисъл – едно автентично слово би трябвало да му вдъхне не само уважение, но и надежда, посока, еклисиологично осмисляне на жертвата. Нищо от това не се случва. Словото стои, но не води.

А къде е споменът за онези, които са отдали живота си не само на фронта, но и в невидимата духовна битка – свещеници, офицери, монаси и вярващи, които са платили с кръвта си свободата, която днес – парадоксално – отбелязваме с държавни фанфари и литургична формалност? Нима паметта им е „несъвместима“ с текущата геополитическа линия?

2. Каноническо противоречие и богословски когнитивен дисонанс

Словото говори за „водоосвещение“ и „благославяне на бойните знамена“ – символи на духовното присъствие в телесния свят, на Божието благословение над делото на човека, когато то е в служба на истината и справедливостта. Но именно този акт на благословение отсъства. И тук се разгръща онова, което в богословската традиция може да се нарече лъжеиконичност – привидност на святост, без нейната същност.

Когато се изговаря истина, без да бъде приложена, тя се превръща в лицемерие. Светите Отци говорят неведнъж за онези, които „проповядват добродетел, но живеят в грях“ – тук обаче не става дума за личен грях, а за институционален компромис. Думите възхваляват благословението, но делото отказва да го извърши. Тялото на Църквата – чрез патриарха – се отдръпва, присядайки не върху канона, а върху удобството на политическата неутралност. Това не е „съборност“, а фрагментация на съвестта.

Така се ражда богословски когнитивен дисонанс – разрив между казаното и направеното. Това е особено опасно за Църквата, защото тя не е организация на думи, а Тяло Христово, в което всеки жест, всяко слово и всяко мълчание има сакрален заряд.

Когато патриархът говори за освещаването на знамената, но не ги благославя – той не просто отстъпва от традиция. Той руши литургичната цялост, в която словото и делото са едно: „вярвам, затова и говоря“ (2 Кор. 4:13) – но също и „който върши истината, дохожда към светлината“ (Йоан 3:21).

Църква на присъствието или на жеста?

Словото, изказано от Църквата, трябва да бъде не просто слово за Христос, а слово в Христос. То трябва да бъде изречено в пълно съзнание за отговорността пред народа и пред Неговия Владика – не заради моментна полза, а заради вечността. Патриархът не е мениджър на консенсуси, а пазител на истината. Ако Христос е Камъкът, върху който е основана Църквата, то всяко слово, изградено върху страх, дипломатичност и колебание, е построено върху пясък – и „когато завее вятърът и дойдат водите, голям ще бъде падежът му“ (Мат. 7:27).

Следователно, критиката към това слово не е каприз или политическа интрига, а апел към онова, което липсва: присъствие. Защото там, където словото звучи без свидетелство, то не преобразява – то просто заглъхва. И Църквата рискува да се превърне от ekklesia – събрание на призваните – в институция на отсъстващите.

Проблемът с изтеглянето на личността

1. Къде е лицето на пастиря?

Св. Йоан Златоуст подчертава, че пастирът трябва да бъде преди всичко жив пример на саможертва и да бъде в първите редици на всички изпитания, не зад изкусно написани слова или зад задължения, прехвърлени на други. За него пастирството не е просто издигане на глас, а съвършенство в делата и жертвите. Както пише в своето богословие: „Наемникът бяга, защото не го е грижа за овцете“ (Йоан 10:13). В контекста на църковния живот това означава, че когато духовният водач се дистанцира от истинските болки и страдания на своите вярващи, и избягва да поеме личната отговорност за важни събития или символични актове, той не само че застрашава своето служение, но и подкопава самата автентичност на пастирската си мисия. Патриархът, като предстоятел на Църквата, трябва да се явява като символ на съпричастност и лидер, който не се крие зад компромиси и външни „посредници“, а се изправя пред онези, които той води към светлината.

Неговото отсъствие от тези важни моменти – като благославянето на знамената или поминалите жертви на комунизма – не само отслабва връзката между него и народа, но и поставя въпрос за неговата духовна честност и искреност. Пастирът не трябва да бъде посланик на политическата игра, а страж на духовността, който стои със своето лице пред Бога и пред хората, независимо от обстоятелствата.

2. Бягство от екзистенциалния избор

Философският екзистенциализъм – от Сьорен Киркегор до Карл Ясперс – разглежда съществуването като процес на вземане на решения, които формират личността и нейното бъдеще. Според екзистенциалистите, човек не може да бъде себе си без да се поставя в ситуация на избор, който, дори да е болезнен, е необходим за осъществяването на автентичността. Когато човек не избира, той не съществува в истинската си същност – той е просто съществуващ, но не и жив, не и действителен.

Тази философска перспектива е особено важна в контекста на пастирската роля. Християнският пастир не може да бъде технократ на словото, който само леко наднича през идеологични и политически рамки, избягвайки трудните и болезнени избори. Пастирът е призван не просто да говори, а да свидетелства чрез своето присъствие, чрез действията си, които понякога изискват открито конфронтиране с реалността, дори ако това включва противоречие със световни сили. Такава позиция не е само въпрос на личен избор, а на духовна честност, която изисква от пастира да бъде готов да понесе тежестта на своето служение, дори когато това е неудобно или противоречиво.

Както Христос показва в своето земно служение, Неговото присъствие и действие в света е свързано със страдание и саможертва, а не с дипломатично лавиране или отдръпване. Пастирът, следвайки Христовия пример, трябва да бъде готов да „излезе от световните удобства и изкушения“ и да се постави в реалността на духовния живот, дори когато това го поставя в конфликт с властите или обществени норми. Християнският пастир не е политик – той е мъченик на истината и носител на Христовата светлина, която изисква не просто вербално изразяване на идеали, а личен ангажимент за тях.

Примери от християнската традиция и история на Църквата ни показват, че великите пастири не са тези, които избягват конфликта, а тези, които се поставят в сърцето на него, носейки жертвата, която е необходимо да понесат. Това включва всички велики свети мъже и жени, които са показали чрез своите действия, че вярата не е пасивно слово, а активно присъствие в света, понякога дори с цената на живота.

3. Присъствието на пастира като екзистенциален избор

Когато пастирът се отказва от това да бъде лице на Църквата, той не само че избягва важни духовни избори, но и не приема екзистенциалната си отговорност пред Бога и пред хората. Въпросът, който всеки християнски водач трябва да си зададе, не е какво „удобно“ решение да вземе, а как да поеме своя кръст и да свидетелства за Христос с всичките си действия, без страх от света.

В християнството, всеки избор е тежък, защото той не води към удобства, а към саможертва. Изборът за пастира не е избор между това да бъде популярен или непопулярен, а изборът да бъде верен на своята същност като Божий служител. И това изисква не само словото, а и смелостта да бъде лице на вярата, дори когато всичко около него изисква да се скрие зад удобни политически или социални позиции.

Действията на пастира говорят много повече от думите. Във всяко служение той има възможността да избира дали ще бъде „вдън земя“ – далеч от своето стадо, или ще бъде в първите редици на духовната битка, която е изправена пред него.

Политическо и църковно тълкуване на уклончивостта

1. Руската сянка върху отказа от освещаване

Отказът на патриарх Даниил да извърши тържественото освещаване на знамената, което е символичен акт на духовна подкрепа и национално единство, породи сериозни въпроси в православните среди. Някои църковни и обществени гласове предполагат, че този акт на уклончивост не е просто пастирска преценка, а резултат от по-дълбоки геополитически лоялности, насочени към Москва. Ако тези обвинения имат основание, то отказът да се осветят знамената би могъл да бъде интерпретиран като част от опасната ерозия на автокефалността на Българската православна църква (БПЦ). Възможно е този акт да бъде политически мотивиран, насочен към задоволяване на интересите на руската патриаршия, което би поставило под въпрос не само независимостта на Българската църква, но и самата основа на нейната духовна и канонична автономия.

Автокефалността на една църква не е просто юридическо признание, а дълбоко духовно осъзнаване на свободата и отговорността, които тя носи. Подобни действия, които показват отклонение от каноничните норми под влияние на външни политически фактори, водят до размиване на границите между религия и политика. Това застрашава не само автономията на БПЦ, но и доверие в нейната способност да бъде независим духовен водач на своя народ, а не подчинен на външни импулси. Създаването на такива прецеденти предизвиква съмнения в автентичността на пастирската й мисия и нейното истинско служение на Бога и на вярващите, а не на чужди държавни интереси.

2. Измамната литургична логика

Аргументът, изтъкнат от патриарх Даниил, че водосветът е бил извършен „твърде рано“ и следователно не е съобразен с каноничните изисквания, е не само канонически слабо обоснован, но и напълно неверен от гледна точка на историческата и богослужебната практика на Българската православна църква. Известно е, че покойният патриарх Неофит години наред започваше тържествата с водосвет в ранните часове на деня, след което последва литургия. Тази традиция, основана на практиката и каноничното разбиране, не само че не противоречи на каноните, но и е основна част от православното богослужебно време, което не е фиксирано до минута, а носи в себе си хармония и гъвкавост в служението на свещенослужителите.

Така аргументите на Даниил се явяват не само канонично невярни, но и морално съмнителни. Може би те не са просто неоснователни, а дори демонстративен отказ, облечен в канонична оправдателна логика, което в крайна сметка поставя под съмнение самата искреност на действията му. За Църквата и нейното пастирско служение е от съществено значение не само какво се изрича, но и какво се прави. Ако действията са в разрез с духа на истината и със същността на свещенодействието, тогава всяка ритуална претенция може да бъде разглеждана като лицемерие.

Това поведение не е просто въпрос на литургична или канонична прецизност, а на духовно и морално предизвикателство. Пастирът е призван да бъде открит и смел в своите решения, особено когато това касае съществени въпроси, като паметта на жертвите на комунизма или националната идентичност. Неговото поведение трябва да бъде безкомпромисно и достойно за доверието на народа, който му е поверил своето духовно водителство. В случая с отказа от водосвета, очевидно се наблюдава уклончиво поведение, което не само вреди на моралната основа на пастирската роля, но и хвърля сянка върху истинността и искреността на църковната власт.

Заключение: Криза на автентичността

Словото на патриарх Даниил на 6 май 2025 г. може да бъде описано не като живо слово, родено от дълбокото пастирско съзнание и от непосредствената среща с действителността, а като риторична фасада, която не носи в себе си истинската същност на Църквата. То е по-скоро символична декларация, отколкото откровение на Божията истина. Не е проблем само формата на изказа, а това, което липсва зад словото: не се усеща истинският дух на Църквата – тялото, свидетелството, жертвата и истината, които би трябвало да се излъчват от пастирското служение. Патриархът изглежда като церемониален администратор, а не като мъченически пастир, който е готов да се противопостави на всяка форма на зло, независимо от геополитическата му ориентация – било от изток, било от запад. Тази уклончивост и липса на смелост да застане срещу всичко, което застрашава духа на свободата и истината, подкопават самата основа на пастирската мисия и поставят под въпрос автентичността на духовното ръководство, което той е призван да осъществява.

Църквата в днешно време се намира в критичен момент, когато народът, армията и дори самото духовенство очакват от своите водители не просто словесни декларации, а истински живо свидетелстване на съвестта, която е неподкупна и не манипулирана от външни сили. Тази съвест трябва да бъде чиста от страх, от дипломатични компромиси, и от всякакви усилия за замазване на болезнените истини с красиви думи и празни обещания. Хората очакват от Църквата да бъде не само носител на духовните истини, но и страж на паметта и свободата. Патриархът трябва да бъде не само стълб на словото, но и несломим страж на духа – духовен водач, който не се бои да стои срещу потисничеството и неправдата, каквито и да са те. Неговата роля не е само да говори, а да свидетелства с живота си, да води с пример и да бъде истински пастир за своя народ.

Екзистенциалната криза, през която преминава не само БПЦ, но и цялото българско общество, е свързана с липсата на автентичност в духовното ръководство. В свят, който често предпочита компромиси и половинчати решения, хората търсят истински водачи, които да не се поддават на външни натиски и да свидетелстват за истината дори когато това изисква лична жертва. Патриархът, като духовен глава на БПЦ, трябва да бъде това, което народът очаква: стълб на правдата и символ на неподкупна духовна свобода, който не е изкривен от политически интереси или страх от геополитическо влияние.

„Бъдете трезвени, бдете!“ (1 Петр. 5:8) – този апостолски призив не е само за войската, но и за архиереите и всички, които се намират в ръководни позиции в Църквата. Това е призив към духовната будност и ангажираност към истината. Трезвостта и бдителността изискват да се гледа и към настоящето, и към бъдещето, като се разпознават истинските заплахи и се възприемат действия, които съответстват на християнската вяра и морални устои. Бъдността на архиереите не трябва да се ограничава само до външните ритуали и тържествени обреди, а да се простира в истинската отговорност към хората, които им вярват. Това не е просто въпрос на църковни формалности, а на автентичност в пастирската мисия, която изисква лична жертва и постоянен стремеж към духовната истина, дори когато тя поставя под въпрос комфортни и удобни възприятия.

В крайна сметка, този кризис на автентичност не се отнася само до институционални и канонични въпроси, но и до самото съществуване на Църквата като жива общност. Без автентичност на съвестта и без истинско свидетелстване на вярата, всяка форма на ритуал или публично изказване ще бъде просто външна фасада, лишена от дълбокото присъствие на Божията истина и на духовната смелост, която прави пастирите истински водачи в този свят.

Интересно към кого трябва да е ориентирана политиката на България, при положение, че е член на ЕС...

Антиевропейската игра на Скопие и Орбан

https://www.youtube.com/watch?v=kWuD_yOeIvk

Лукойл помпа инфлацията, и така напомпва антиевропейските настроения

Руски "журналист" - колега на Диляна Гайтанджиева!

В Азербайджан се провежда показен урок, как народите трябва да се отнасят с наглите руски служби! Кога в България ще се случи същото с руската агентурна мрежа! Време е да си обират крушите и да продават апартаментните у хотелите!

Московският Гундяев благодари на Даниил, че подкрепя интересите на руската църква в Украйна

Ласките на Яхве/геюДимитриус към гоите...

РУСИЯ И ПОРОБЕНИТЕ ОТ НЕЯ НАРОДИ.
Завоевателната мания е стара историческа болест на Русия. Тя завоюваше Сибир тогава, когато цялото и европейско владение беше в състояние на анархия, в диво варварство; за завоювания Сибир систематически се харчеха стотини милиони лева и стотини хиляди хора, когато в него не е имало нито един русин. Петстотин години вече русите владеят Сибир и те не са внесли тук ни най-малкия проблясък от култура, ни най-малко не са подобрили икономическия и промишлен бит на тая не¬обятна страна. Единствената тяхна културтрегерска мярка е била, да изградят тук ужасните каторжни затвори, в които стотини хиляди виновни и невинни руски престъпници се мъчат при страшните, безчеловечни, варварски условия.
Възползувана от своята сила, Русия завзе Хива и Бухара, унищожи тяхната самостоятелност и ги обърна във васални държави. И тези държави, които, като самостоятелни, имаха развита търговия, както външна, така и вътрешна, които обработваха обширни памучни плантации, сега, след установяването на руската власт у тях, все повече и повече вървят към пълен упадък. Руските драконовски закони запрещават на населението свободно да се занимава със земледелие и индустрия. В стремлението си към някаква безсмислена денационализация на местното население, русите насила го заставят да учи езика им, който то ненавижда, а руските административни власти, без да държат сметка за нещо, посягат върху религиозните светини на населението, на неговите нрави, обичаи, семеен живот, с което подбуждат против себе си цялото население и то на няколко пъти вече, с цел да се освободи от непоносимото тираническо руско иго, прибягва към въстание. Но всеки път въстанията му биват безпощадно потушавани с ужасни жестокости от страна на усмирителите.
Едно време Русия страстно жадуваше да завладее Индия и по такъв начин да лиши Англия от най-ценната ѝ колония. За тая цел русите дълго време и ожесточено се бориха за завоюването на Туркестанския край, като единствен път към Индия. В тая продължителна борба русите изхарчиха стотини милиони народни пари, дадоха няколко стотини хиляди жертви, завладяха страната, която живее на средства на централните губернии и чийто население, благодарение жестокостите на руските завоеватели, ненавижда ги от всичката си душа. Но мина не много време и оказа се, че руската дипломация се е излъгала в своите сметки, че Туркестан не само не може да служи като естествен път за завоеванието на Индия, но че даже сама идеята за такова едно завоевание е болна фантазия на неуравно¬весените руски дипломати.
Тъкмо 40 години русите водиха непрекъсната война за завоеванието на Кавказ. За тая цел те се биха ту с персийските шахове, ту с Турция, ту с дагестанските планинци начело с Шамиля. Християнското население на Кавказ, арменци и грузини, през тая продължителна война винаги беше на страната на русите и като верен съюзник, навсякъде и във всичко рицарски честно им помагаше. Грузинското дворянство се би с дагестанските планинци в полза на Русия; арменските генерали Шелковников, Мадатов, Тергукасов, Лорис-Меликов, Долгорукий, опирайки се на помощта на арменското население, спечелиха блестящи победи на руското оръжие, като взеха крепостите Шуша, Шемаха, Елзаветпол, Ериван, Карс. За цялата тая безкористна помощ руският император тържествено обеща, че в Кавказ ще бъдат възстановени двете самостоятелни държави, арменска и грузинска.
Но щом се свърши войната и силата на кавказките мюсюлмани биде сломена, Русия забрави обещанията си. Оказа се, че обещанията на императора били нагла и коварна лъжа и не само че на арменците и грузините не дадоха политическа самостоятелност, а напротив, започна се най-усилено гонение срещу всичко будно, което се осмеляваше да напомни на царя за неговото вероломство. Така мнозина видни арменци и грузини бидоха обесени, много други, под един или други предлог, изпратени на заточение в Сибир и там, заковани във вериги, умряха неизвестно где. По тоя повод биде отровен и арменският католикос Нерсес V от Паскевич Еривански.
И ето вече повече от 50 години русите окончателно владеят Кавказ и през тоя грамаден промеждутък от време страната, която по своите колосални природни богатства справедливо се нарича „бисер в короната на царя“, си остава съвършено дива; ни подземните, ни надземните ѝ богатства се разработват. Алчните руски чиновници, благодарение на широко разпространената система на подкупи и грабежи, са довели местното население, до пълно разорение. А централното правителство със своите систематични деспотически мерки, се стреми да изсели от страната цялата будна част от жителите, а останалите да държи в пълно невежество. Така арменските и грузински училища са затворени; в съществуващите правителствени училища властите не позволяват да се произнесе нито дума на родния език; на населението се заповядва да забрави своя език и да учи руски, който му е ненавистен. Най-после работата дойде до там, че с царски указ бидоха затворени всички арменски черкви и на населението се забрани да се моли на своя Бог.
Цялата тая система на тирании в Кавказ внушава на местното население ужасна ненавист към русите, които, така вероломно се подиграха с най-свещените чувства на народните маси. Ето защо и населението на Кавказ е ярък враг на Русия. То ту повдига въоръжени въстания, ту устройва терористически покушения над руските чиновници: (над наместника на княз Голицин, княз Накашидзе, княз Алиханов - Аварски и др.). При днешното положение на нещата, вероятно, скоро ще избухне война между Турция и Русия, главна арена на която ще бъде, разбира се, Кавказ. При съществуващата у кавказците ненавист към, русите, съвсем няма да бъде чудно, ако всички те бъдат с турците против русите. Днес, още войната не е обявена, но в Кавказ има вече въстание. Телеграмите съобщиха, че под водителството на члена на Государствената дума Чхеидзе повдигнато е въстание в Баку и целият град с околностите е в ръцете на въстаниците. Обяви ли се война, това въстание ще се увеличи и ще достигне максимални размери; толкова повече, че на Кавказ има 8 1/2 милиона мюсюлмани, които и по вяра и по народност са крайно близки с турците. Но и християнското насе-ление ще бъде на страната на турците и нищо странно няма в това: Арменците имат в Турция около три милиона единоверци и техните интереси диктуват, щото цялото арменство да бъде по-скоро под турско иго, отколкото под руско, защото, обединило се в компактна маса, то много по-скоро би се освободило от турското иго, отколкото от руското; то по-скоро би получило национална автономия от турците, отколкото от русите и затова още, защото знае се, че Русия е вековен и непримирим враг на арменската нация; знае се, че всички Хамидови кланета над арменците в Турция са организирани и продиктувани от руското правителство в Петербург. Някога още руският министър на външните дела, Ростовски-Лобанов, каза: „нам е нужна Армения, но без арменците“. Грузините пък, тоя малък, но героичен народ, в течение на десетилетия е дал не малко реални доказателства, че във всички борби той винаги е бил и ще бъде на страната на враговете на Русия и ще води непримирима борба до тогава, докато не си извоюва тъй вероломно откраднатата му национална свобода.
Не по-малко вероломно е бил завоюван и Крим, това дивно красиво кътче на Русия. Могъщото едновремешно кримско ханство със здравото си татарско население било безмилостно потъпкано от Русия. И важното е, че това не е завоевание с цел да се внесе култура; напротив, това е преднамерено планомерно опустошение: Повече от половината кримско население е било буквално изтребено, на незначителна част само се удало да избяга в Турция, а още по-незначително число намерили убежище в непристъпните планини, но и те днес, благодарение драконовските мерки на правителството, съвършено измират.
В Русия живеят около 8 милиона евреи и населяват преимуществено южните губернии. Нигде, обаче, на света, нито през една, даже най-варварска, епоха нещастните евреи не са се третирали тъй отчаяно лошо, както в Русия. Даже инквизиционна Испания през средните векове не е прилагала към тях такива драконовски мерки, както съвременна Русия. Евреинът, или „жидът“, както ги наричат русите, не се ползува с граждански права, той не може да живее в известни губернии, не може да владее земя, не може да постъпва в училища, гимназии, университети. Над евреите правителството устройва систематически погроми, като насърчава убийците и грабителите (Киевския, Одеския, Кишиневския, Лодзския, Житомирския, Гомелския и т.н. погроми). Всички тия гонения на евреите в Русия имат за цел изключително да задушат у тях всяко национално самосъзнание, да ги разорят икономически, да ги държат в невежество, а когато всички тези мерки са недостатъчни, те чисто и просто биват избивани. Всичко това, разбира се, не може да не озлобява еврейството, което, задушвайки се под насилията, мечтае да тури край на това положение и при всеки удобен случай прибягва към революционни действия и терористически акции.
Почти в същото положение се намират и истляндците, лифляндците, курляндците, латишите и немците от прибалтийските губернии. Над тия народности руският терор и насилията са бивали толкова по-тежки, защото правителството прекрасно съзнава, че това са елементи много по-културни и от самия руски народ и със своите ужасни репресии винаги се е стремяло да ги постави в такива тежки условия, че да не бъде възможно никакво културно и икономическо развитие. В 1905 год., през време на революцията, правителствените войски извеждали из селата всичките им жители - деца, жени, старци и мъже - на полето и там ги застрелвали всичките. Единадесетгодишно момче в Рига било осъдено от военнополевия съд на смърт и обесено, като „опасен революционер“.
Финландия, една от най-културните страни в Европа, от завоюването ѝ и до скоро се ползуваше с пълна политическа автономност. По тая именно причина, тя от много отдавна имаше либерална конституция по шведски образец, всеобщо избирателно право даже и за жените, задължително народно образование и в културно и икономическо отношение стоеше много по-високо от Русия. Едничкото това обстоятелство - културността - правеше Финландия подозрителна в очите на Русия и последнята с всички средства се стараеше да намери поводи за да унищожи финландската автономия и да я обяви за обикновена руска губерния; нещо, което и направи преди няколко години, като лиши финландците от техните политически и административни свободи. Създадени и публикувани бяха за финландците изключителни закони, които съвършено спираха културното развитие на страната. Против тая варварска мярка протестираха почти всички парламенти в Европа и много културни учреждения, но на всичките тия протести руският царизъм, разбира се, не обърна никакво внимание.
Когато Русия се хвърли в манджурската авантюра, там на Далечния Изток, гдето тя нямаше никакви интереси, срещна протестите на всички благоразумни слоеве от обществото у себе си. Но, както винаги, гласът на благоразумието и съветите за предпазливост бидоха пренебрегнати, защото за официална Русия, колкото по-фантастична е авантюрата, толкова по-добре, защото толкова по-лесно тя ще може да отвлече вниманието на народа от ужасното положение вътре в страната. Манджурската епопея е още твърде прясна в паметта на целия интелигентен свят, за да няма нужда да се спираме подробно на нея. За тая авантюра са похарчени около 5 милиарда рубли (13 милиарда лева) и 500 000 човешки жертви. И защо всичко това? Какви интереси имаше Русия в Манджурия? След като Япония я позорно наби и отне Манджурия, какви жизнени интереси на Русия пострадаха? На всички тия въпроси оставяме да отговори идиотската руска дипломация.
Не по-малко смешна беше и завоевателната авантюра на русите в Персия, гдето те си служеха с най-подлите и гнусни интриги, с което заслужиха дълбоката ненавист на целия персийски народ. Какво търсеше Русия в Персия? Земя ли? Но тя има тъй необятни територии и съвсем незаселени. Искаше да внесе култура в Персия ли? Но сама тя е некултурна, варварска страна и много по-благоразумно би било, щото стотините милиони, които тя харчи за подкупи и интриги в Персия, да ги похарчи за културно-економическото повдигане на собствената си страна. Казахме, че за да пороби Персия, руската дипломация си послужи с най-големите подлости: руските казаци бомбардираха персийския парламент, разстрелваха депутатите му, убиваха видни политически деятели и, арестували шаха, държаха го във фактически плен, като го заставяха безропотно да изпълнява волята на тогавашния руски посланик в Техеран - Хартвиг. (Всичко това на времето си биде изнесено в руския печат от кореспондента на в. „Речь“, Т. Панов, който печата оригиналните до¬кументи за всичко това в брошурата на английския професор Броун. Сам г. Т. Панов лично пред Изволски в Петербург заявил, че Хартвиг в Техеран е вземал рушвети и че той е готов да установи това с документи, ако бъде даден в съд. За тая беседа агенцията „Райтер“ даде подробно изложение.)
Незапознатият с истинската картина на руската действителност, може би, ще си помисли, че Русия поробва с такава ужасна безпощадност, души в желязната си лапа сибирците, манджурците, хиванците, бухарците, туркестанците, кавказците и т.н. само защото са чужди на руския елемент, не са славяни, а много от тях не са даже и християни. Но, напразно се мисли така. Съдбата на славянските елементи в Русия е много по-печална и тежка, отколкото оная на съвършено чуждите на Русия елементи.
Достатъчно е да погледнем съдбата на малорусите, един елемент, който е крайно близък до коренното руско население. Само затова, че малорусите имат собствен език, имат своя литература, свое славно историческо минало, своя история, русите се стремят с всички средства да унищожат всяко малоруско национално самосъзнание. В малоруските училища е запретено да се преподава родния им език; даже децата се подлагат на най-жестоки наказания, ако само разбират оня, който в учили¬щето им говори на родния им език. Неотдавна пожелаха да издадат историята на Украйна на малоруски език. Правител¬ството, обаче, се намеси и не позволи. Миналата година пожелаха да празнуват паметта на великия малоруски поет Тарас Шевченко, но властите запретиха това, защото не желаеха народът да празнува паметта на поета, който тъй горещо обичаше и възпя Украйна. А в същото време, когато в славянска Русия малорусите са подложени на такъв гнет, на такива гонения и преследвания, техните родни братя в Австрия се ползуват с широки културни и политически права: те имат собствен университет, собствени училища, гдето преподаванията се водят изключително на родния им език. И чудно ли е, че след като Русия обяви война на Австрия, славяните-украинци решително се обявиха против варварска Русия, като канеха своите сънародници да се борят за тържеството на австрийското оръжие?
Украинският главен съвет е издал един позив, в който, между другото, се казва: „Войната се желае от руския цар, главата на оня империализъм, който е исторически враг на Украйна. Руските царе разрушиха договора, с който се задължаваха да щадят независимостта на Украйна и подчиниха свободна Украйна. Една победа на Русия би турила украинския народ в Австро-Унгария под същото иго, под което пъшкат 30-те милиона украинци от царската империя. Ето защо нашият път е ясно начертан. Нашата свещена длъжност е да положим всичките си сили пред олтара на отечеството. Победата на Австро-Унгарската монархия ще бъде и наша победа. И колкото по-голямо бъде поражението на Русия, толкова по-скоро ще удари часът на освобождението на Украйна и т.н.“
Друг не по-малко характерен пример за отношенията на Русия към поробените славянски народности е съдбата на нещастната Полша. Още от времето на Екатерина II (най-голямата проститутка на трон) Русия с всички средства интригувала против Полша, която още тогава имала свободно републиканско управление (Реч Посполита). Благодарение на нейните интриги, хайдамаките нападнали Полша; благодарение на нейните интриги, полската шляхта започнала вътрешните борби срещу слабохарактерния крал и в края на краищата довели до въоръжената намеса на Русия. И напразно истинските полски патриоти Красновски и Чайковски са се борили срещу тая намеса; русите успели да обявят своя протекторат над Полша. Редицата въстания срещу бруталната руска намеса били потъпкани със сила. Костюшко и другарите му, оковани във вериги, били заточени в Сибир. В желанието си, обаче, да унищожат и оная номинална свобода, от която поляците са се ползвали до 1830 год., в 1830 год. русите обявили война на Полша, нападнали я с много по-големи сили, взели Варшава, прекарали през огън и меч цялата страна и си я присъединили окончателно. Славянска Русия не се срамувала да бъде палач на славянска Полша. Тя не само я разкъсва на части, които дава на неславяните немци и австрийци, а в своето нашествие, прилично на варварски ураган, в 1830-та година пожелава да превърне Полша в пустиня. Но винаги ужасите извикват, ако не активно, то пасивно съпротивление. Не тъй леко е можело да бъде убито националното самосъзнание у полския народ и с течение на времето все повече расла и закрепвала се у широките народни маси ненавистта към русите. За да задуши окончателно този протестационен дух у народа, руското правителство, чрез своите власти и чрез подкупени агенти-провокатори, повдига в 1863 година полското въстание. През време на това паметно въстание руските войски преминават с огън и меч през цяла Полша и Литва. Навсякъде населението, особено младежта и интелигентната му част, бивали немилостиво избивани; цели села бивали опожарявани, градовете бомбардирани, а дворянските имения ограбвани и после предавани на огън. Но тези ужаси достигнали до своя апогей, когато начело на усмирителните отряди бил назначен граф Муравьев, този звяр в човешки образ, който оставил действително ужасни спомени в цяла Полша. Той събирал цялото женско население на села и градове, даже и десетгодишни момиченца и предавал ги за поругание на войниците. Много от тия нещастници така бивали измъчвани, че умирали в страшни мъки пред очите на всички. Не рядко заставяли бащите и братята да присъствуват при отвратителните картини, когато оскотелите казаци и войници безчестели техните малолетни момичета.
Граф Муравьев заповядал да хващат всеки мъж, който им попадне и да обесват хванатите на дърветата по двете страни на шосетата. И случвало се някога по двете страни на пътя в продължение на десетки километри да висят трупове. Тук те оставали без да се снимат и разлагайки се, разпространявали страшна миризма наоколо; а когато всичкото месо изгнивало и окапвало или бивало изяждано от кучетата, на дърветата дълго време оставали да висят грозните бели призраци на човешките кости.
А от тия паметни по своите ужаси дни и до тоя момент животът на нещастния полски народ е истински поменик на ужасни мъчения. Руската царска сатрапия не се спира пред никакви средства, за да застави славянския полски народ да забрави своите религия и език, да се откаже от националността си. Разбира се, един от най-страшните грехове на поляците е, че те са католици. По тая причина техните черкви се затварят, свещениците им се подлагат на гонения, пияната полиция и черносотнишката руска тълпа във Варшава през време на богослужение нахлува в черквата, напада молещите се, раздира одеждите на свещеника, а светите дарове с причастието хвърля на земята и ги стъпква.
В полските училища е запратено преподаването на полски език и децата са длъжни да учат на руски. Имало е случаи, когато поляците, в желанието си да учат децата си на родния си език, организират тайни послеобедни курсове, но полицията, узнала чрез шпионите си за това, насила е влизала в частните къщи, гдето са събрани 10-15 деца и ги е била с нагайки.
Преди няколко години „Курьер Варшавский“ описваше приблизително следната картина: Децата, сварени на „местопрестъплението“, че четат полска азбука, биват бити с нагайки от казаците. Но ето, че техният учител, 70-годишен старик с бяла брада, пада на колене и с треперещ старчески глас започва да пее полския национален химн. Всички деца в същия миг падат на колене и подхващат започнатата песен. Казаците ги бият, на мнозина от тях тече кръв по лицето; децата плачат и едновременно пеят полския национален химн. Сълзи, ридания, невинна детска кръв, пищенето на нагайките и прекъсваните думи на националния химн, смесени с тъжните стонове, като безсилно проклятие се отправят към славянския руски народ от неговите славянски братя ...
На всички тези ужаси се подлагат поляците в славянска Русия тогава, когато в немска Австрия те се ползуват с всички свободи, с пълна автономия ... И след всичко това, чудно е просто нахалството на руския главнокомандуващ велик княз, който в своята прокламация нарича поляците „братя“, иска от тях помощ и говори, че руските войски носят мир и свобода на поляците. Разбира се, за никого не е тайна, че руските власти са толкова нахални, колкото са и варвари; но това безсрамно нахалство на великия княз преминава всяка граница ... От кога поляците станаха братя на русите? Когато цяла Полша изнемог-ваше под руските насилия, защо русите не си правеха труд да си припомнят, че поляците са техни братя? Сега ли си спомниха русите, че и поляците са хора, че и тям е нужна свобода? Това е само един маниер на ниски и безчестни хора, които лижат краката другиму само когато са в опасност. Не, даже ако полският народ, забравил всичко, би протегнал ръка на русите, сенките на стотините хиляди благородни полски си¬нове, загинали от руската тирания, биха се опълчили срещу та¬кава една измяна. За щастие, на подобна измяна на паметта на погиналите свои борци полският народ не е способен, нещо, което и събитията доказаха. Полските соколи явно застанаха на страната на австрийците срещу славянска, но варварска Русия, и руските военни власти бяха принудени да ги обявят за въстаници и да ги преследват.
Всички съединени полски партии единодушно се обявиха против Русия. В Руска Полша се разпространява следния позив:
„Братя! Войната между Австрия и Русия започна. Сърбите, които разчитаха на помощта на Русия, отхвърлиха поставените от Австрия условия. Войната започна от малката Сърбия под влиянието на Русия. Нашите села и градове ще бъдат отдадени на пламъци и земята ни ще се напои с кръв. Нашият народ ще бъде замъкнат на бойните полета от русите, за да се бие за царизма. Ние ще трябва да се бием като защитници на руското потисничество, като благодарност за малтретиранията ни, за Сибир. Ние ще бъдем поставени на бойното поле срещу нашите братя от Австрия.“ И т.н.
Полските социалисти тоже зоват полския работнически народ на борба срещу Русия.
И наистина, тая борба срещу славянска Русия е за тях борба на живот и на смърт; те знаят прекрасно, че ако победят немска Германия и Австрия, поляците ще получат политическа независимост или, в най-лошия случай - политическа автономия, от каквато се ползуват в Австрия. Победи ли Русия, тогава Полша трябва да се прости с всички свои политически мечти; освен това, тя ще бъде смачкана и дивите руски орди отново ще прекарат под меч и огън цяла Полша, за да накажат поляците за измяната им към славянското дело.
Всичките наши симпатии са на страната на поляците, този измъчен от руската тирания, но благороден и героичен народ и, ако има справедливост на света то в тая неравна борба поляците трябва да излязат победители. Стига цял век робство под ужасния руски режим!
Официална Русия, подкупените от нея черносотнишки учени, професори, вестниците вроде „Новое Время“ вече няколко години проповядват усилено панславистката идея, като лансират мисълта, че единственото спасение на славянството е в това, да се обедини под скиптъра на Русия, защото последната е призована от самата съдба за играе решаваща роля в мировата история. И за разпространяването и популяризирането на тая идея официална Русия и руската дипломация не жалят ни труд, ни средства: - те свикват събори и конференции, в които от Русия участвуват господа вроде Бобрински и Вергун, с една дума, цялата политическа сволоч, а от страна на България - С. С. Бобчев, който за организирането на събора получи тъкмо 50 хиляди лева от Руската легация в София.
И целият шум около панславянството е имал единствената цел, да внуши на австрийските славяни, че те при един въоръжен конфликт между Австрия и Русия трябва да застанат на страната на славянска Русия. И като че, русите наистина дълго време си оставаха тъй късогледо-наивни, че вярваха в тая химера, докато действителността не разруши всичките им очак¬вания. Обяви се войната и всички славяни в Австрия с ентусиазъм тръгнаха срещу варварска Русия.
Чешкият в. „Хлас Народа“ пише, че последните речи на руския император и на министъра на външните работи г. Сазонов отново доказват, какво липсата на сведения за положението на нещата извън Русия докарва компетентните фактори от тази империя до една напълно невярна оценка. Императорът набляга на обединението на славяните с Русия. Обаче, само сърбите, притежаващи една жалка слава с убийството на техния крал и кралица, се присъединяват, както и Черна Гора, към Русия; българите енергично протестират против опитването да ги турят в услуга на Русия. Никой народ от Австро-Унгария няма желание да се обедини с Русия. Най-бележитите мъже от чехския народ заявиха още от началото, че Австро-Унгария е силна гаранция за тяхното съществувание и за тяхното бъдеще.
„Хлас Народа“ спомня поведението на поляците, украинците, както и на словаците, против Русия. „Въпреки това, казва вестникът, компетентните руски политически мъже карат владетеля си да държи един език противен на действителността и истинността и подозиращ верността на славянските националности от Австро-Унгария към империята и династията. Русия се бие в една голяма борба, но не за славяните, а за свои собствени и егоистични цели. Славяните не желаят да споделят участта на голяма част от поляците и украинците. Русите ще сторят добре, щото тези ужасни битки да не бъдат борба за сметка на славянството и всичката отговорност за боевете и последствията от тях да паднат върху ония, които ги предизвикват“.
Австрийските славяни не биха могли да забравят, че и след хилядогодишно политическо съществувание Русия, по своята вътрешна организация, си остава съвършено варварска; те не могат да забравят, от друга страна, високият културен уровен и завидното икономическо благосъстояние и политическа автономност, от които се ползуват чехи, хървати, поляци, славони в Австрия и че всички тия резултати на немската култура ще изчезнат съвършено, културният им прогрес ще спре съвсем от момента, когато миризливият руски ботуш стъпи в земята им. Те знаят, че завладее ли ги брутална Русия, първата ѝ работа ще бъде да посегне на тяхното национално самосъзнание, затова именно и всички славянски народи в Австрия се борят за своята култура, за своята политическа автономност, за своето национално самосъзнание, за своето икономическо благосъстояние; борят се за всички свои права срещу посегателството на руския варваризъм.
Австрийските славяни не могат да не знаят, че славянската идея на Русия, това е само временно, за да се хвърли прах в очите на наивните; мине ли нуждата, Русия веднага ще прояви своята подлост и коварство, като започне да унижава, мачка и позори славянските народи също така, както и неславянските. Като отлично доказателство за това може да послужи печалната участ на малорусите, още по-печалната съдба на руска Полша и най-после безпримерно подлата измяна, която Русия из-върши по отношение на България в 1913 г.
Вестник „Словенец“, който излиза в Любляна, като коментира тронното слово на руския цар в Думата, с което царят призовова всички славяни за борба, казва че този позив трябва да се отхвърли, защото царят се унижавал, като ставал покровител на убийци и с това компрометирал руското име пред целия свят. Руският царизъм бил едно петно върху славянския щит и затова дълг било на западните славяни, чиято култура била много повече развита, да се борят против този царизъм. И т.н./С.Стефанов /
Публ. в България и интригите на Русия. (Сборник от статии), 1914 г., с. 38-4

ПАВЕЛ СТОИМЕНОВ - ГЕРОЙ или ИЗМАМНИК???

ПАВЕЛ СТОИМЕНОВ Е МИЛИОНЕР, СПОНСОР НА ПРОТЕСТИТЕ ДО БРЮКСЕЛ. ОБРАБОТВА 100 ХИЛЯДИ ДЕКАРА ЗЕМЯ, МНОГОКРАТНО Е ПОЛУЧАВАЛ МИЛИОНИ СУБСИДИИ ОТ ЕС. ПОСЛЕДНО В 2023 ПОЛУЧАВА ПО ЕВРОПЕЙСКИ ПРОЕКТ 16 МИЛИОНА ЛЕВА ИЛИ 8 000 000€. ПРОДАВА ПРОДУКЦИЯТА СИ В ГЪРЦИЯ И МАКЕДОНИЯ ЗА ЕВРО, НО Е ПРОТИВ БЪЛГАРИЯ ДА ВЛЕЗА В ЕВРО ЗОНАТА. НАРИЧА УРСУЛА ПРЕСТЪПНИК

ЗАЩО?????

НАЛИ ЕВРОЗОНАТА ЩЕ МУ ДОПРИНЕСЕ МНОГО ПОЛЗИ В БИЗНЕСА, ОСВЕН АКО НЯМА МИЛИОНИ ЧЕРНИ НЕ ИЗПРАНИ ПАРИ, КОИТО ЩЕ ГИ ЗАГУБИ НА 1-ВИ ЯНУАРИ 2026г.

През последните месеци, благодарение на
Danybon, Капутин, BG Elves, изключителната работа на Мая Димитрова и множеството сигнали, които получих през платформата pitai.bg, събрахме достатъчно информация за мащаба на проникване на руската пропаганда през образователната ни система.

Процесите са започнали отдавна, още след анексията на Крим и са срещнали хранителната среда на пробити и неефективни служби за сигурност, институционално безразличие, добре планирана пасивност и до болка познатото ни – „не видях, не знам, не е при нас“. Ясно е колко лесно можеш да влезеш някъде, където никой не те спира.

На картата виждаме фино прикрита и добре планирана кампания за оформяне на поколение, което да гледа на Русия не като агресор, който е обявил държавата ти за „вражеска“ и избива твои връстници в Украйна, а като на духовен „брат“ и „покровител“. Хибридна агресия, която не влиза с танк, а с грамота. Не марширува, а рецитира Чехов. Конкурси за поезия, изложби, състезания и езикови лагери, матрьошки… Всичко е изпипано достатъчно „безобидно“, за да не събуди съпротива. И така – докато една сутрин не се събудиш в държава, в която децата са възпитани да мислят, че пропагандата е просвета.

Таргетирани са престижни училища от втория ешалон. Тези от първия понякога стават обект по-скоро на директна агресия – помним случая с представители на партия „Възраждане“ и НПМГ от миналата година.
Концентрацията е най-висока в София, но видими пробиви има в Стара Загора, Разград, Шумен, Русе, Ямбол, Кюстендил, Севлиево, Пловдив.

Реакцията на институциите, за съжаление, не беше изненада.
Образователното и външното министерство – с всички резерви и закъснения – заеха страна.

Работата на службите са сигурност оставям без коментар – макар да нямах високи очаквания, не очаквах да открия, че за тях тази тема дори не съществува. РУО-тата и местните власти – „нищо не знаят“. Янка Такева – също.

Времето да стоим с „широко затворени очи“ свърши.

Следва борбата за въвеждане на „Религия и добродетели“.
Някой чуди ли се още какви?

След 1964 г., МОСКВА ни забранява добив на НЕФТ и ГАЗ.
Съветският съюз строго е ограничавал България да добива нефт и газ от свои находища. За това свидетелстват документи предоставени на "168 часа" от политолога Антон Тодоров.
Те по категоричен начин говорят, че България не само е изпитвала недостиг на важните суровини, а е била принудена да ги купува по дългосрочни договори от "големия брат" на цени по-високи от пазарните в света по онова време. Така в продължение на десетилетия сме страдали от остър дефицит на горива за промишлеността.
"Нека да обясня, че ще бъде необективно да говорим за ограничения през целия период на съветско господство у нас - споделя Антон Тодоров пред "168 часа". - Според мен има два периода, свързани с тази тема - до 1964 г. и след това. Работата по оценката на прогнозните запаси от нефт и газ са започнали през 1960 г. и са провеждани в съответствие с решенията на заседанието на Постоянната комисия на СИВ по нефтената и газова промишленост, състояло се през 1959 г. в Букурещ. Тази оценка е изпълнена от Постоянна работна група на Комисията по геология, извършена е по единна методика, разработена от същата група и одобрена от комисията. В доклада изрично се подчертава, че цялостната научно-техническа и методическа помощ в организацията и изпълнението на тази оценка е извършена от съветската част в тази комисия.
В резултат на това през 1961-1962 г. е подготвен доклад за основните направления на геологопроучвателните и сондажните работи, който е одобрен от Изпълнителния комитет на СИВ през юли 1963 г. Всичко това се случва в периода, когато на власт в Съветския съюз е Никита Хрушчов. През тези 1-2 години до неговото сваляне е имало определени, макар и ограничени идеи и предложения за изготвянето на национални програми за развитието на нефтената и газова промишленост в държавите от СИВ.
През октомври 1964 г. на мястото на сваления Хрушчов идва Брежнев и започва близо двадесетгодишен застоен период, в който страната ни е ограбвана както никога преди. Застойното ръководство на Съветския съюз, в лицето на геронтократи в Политбюро, както се казва висшият партиен орган след 1966 г. (от 1952 г. дотогава се нарича Президиум на ЦК на КПСС), страда от силна конспиративна нагласа и смята, че допускането на възможност държави от Източния блок да започнат сериозни проучвания и развитие на собствени нефтени и газови добивни възможности, ще ги еманципира от контрола на Москва."
В подкрепа на думите си политологът цитира мемоарите на Горан Готев, който през 880-те години разговаря с нефтения магнат Армънд Хамър в къщата му в Калифорния:
“Хамър току-що се бе завърнал от посещения в Москва и Букурещ и несъмнено искаше да сподели впечатленията си от срещите си с Брежнев и Чаушеску, но започна с главното:
- Знаете ли, че в Черно море притежавате огромни запаси от нефт? Също като румънците. Доказаха го спътникови снимки... Затова предложих на Чаушеску да създадем смесено американско-румънско дружество, като проектът изцяло ще се финансира от “Оксидентъл петролиъм”...Чаушеску ентусиазирано се съгласи и бяхме почти пред сключване на споразумение, но само след два дни неочаквано даде заден ход. На въпроса му защо се отказват от една толкова изгодна за тях инициатива той без заобикалки ми призна:
- Заради руснаците.
Брежнев категорично
се противопостави
с аргумента, че това нямало да бъдат морски петролни платформи, а американски военни бази за наблюдение на Съветския съюз и съседните социалистически страни...Хамър ни увери, че възнамерява в най-скоро време да посети и България, за да изложи същия проект и пред Тодор Живков:
- Вие дори си нямате представа какви големи петролни ресурси имате, а постоянно зависите от вноса на нефт и нефтопродукти." (Готев, Г., Живях при диктаторите на ХХ век, С., 2008, изд. Труд, стр. 453-454).
В доклада на Постоянната комисия на СИВ по нефтената и газова промишленост изрично е подчертано, че “в България и Полша, както е известно, през последните 3 години са получени значителни резултати от проучвателните дейности, отбелязващи откриването на значителни находища от нефт и газ.” Проучването сочи и още нещо важно като факти - в диапазона до 3000 м находищата са минимални. 90% от потенциалните находища, които пак подчертавам, са идентифицирани с технологиите на онези години, се намират в диапазона 3000-5000 м.
10% са в диапазона над 5000 м. Дълбочините, които днес проучва консорциума, съставен от фирмите “Тотал”, “Репсол” и “ОМВ” е точно в този диапазон, който е бил на практика недостъпен за онези технологии. На стр. 26 от доклада на комисията на СИВ откриваме още по-впечатляващи числа. Оказва се, че горните запаси от 130 млн. т. за нефта и около 134 млрд. куб. м. за природния газ са извлекаеми дори по възможностите на технологиите преди 50 години запаси. А на стр. 26 виждаме, че геоложките запаси за нефта са още по-големи - 325 млн. т.
В доклада е направен недвусмисления извод, че “увеличаването на прогнозните резултати за запасите от нефт и газ, пресметнати към 1 януари 1964 г. се случва главно поради увеличаването на дълбочината, която е проучена в редица райони, заради увеличаването на мощността от гледна точка на запасите при някои геологически формации, както и заради включването на нови площи в проучвателния процес.”
Докладът прави и още едно важно заключение: “В тясна връзка с горните заключение се намира и увеличаването на плътността на прогнозните запаси. Ако през 1961 г. плътността на запасите (сумарно извлекаемите запаси от нефт и газ) представляваше 3,7 хил. т. на 1 кв.м площ, то към 1 януари 1964 г. тя нараства до 5,3 хил. т. , независимо от увеличаването на площите на перспективни находища."
Документите правят на пух и прах и всякакви
измишльотини за милиардите печелени
от режима на Тодор Живков от реекспорт на "безплатен" съветски нефт и газ.
_____________________________________________________________________________
от ИВАН БУТОВСКИ
линк към оригиналната статия : https://www.168chasa.bg/article/5489397

Московията жадува за възстновяване на историческата истина от 19-и век. Разбира се кагебистите са си избрали онази част от миналото, когато Русия достига своя териториален пик. Само с "отбранителни войни", разбира се.

Но, като че ли на света му дойде до гуша от тази територия на мрака. И вземе та склони да възстанови "историческата истина", но за жалост на кагебистите - по-скоро тази от 14-и век.

https://www.facebook.com/reel/3955322781445107

В Молдова са повдигнати обвинения срещу главата на Гагаузия Евгения Гуцул. Прокуратурата е поискала присъда от девет години лишаване от свобода. В Молдова срещу Евгения Гуцул са образувани две наказателни дела. В момента тя е съдена по дело, което касае работата ѝ в проруската партия „Шор“. Ръководителят на Гагаузия е обвинена, че е участвала в незаконно финансиране на партията, по-конкретно във вноса на пари от Русия в Молдова от 2019 до 2022 година

Явно в Румъния, Молдова, Гърция, за разлика от нас, си имат служби за национална сигурност.

Шефът на "Киберпрестъпност" в ГДБОП: Изкуствен интелект помага на руските хакери да превземат профили

Копейки от "Възраждане" на път към протеста срещу еврото...

Веднага след автопохода имахме среща с представител на проруZката партия Moldova Mare – Oksana Puti Jeleapova.

https://www.youtube.com/watch?v=XKZAz6DLnfs

От края на 13 - ти век да днес московията е улус на монголската орда 

Киев е наречен на името на единият от тримата братя - Кий, Шчек, Хорив, имат и сестра Либед. 

Името Кий е дадено от Кубрат. Тогавашния министър на отбраната в държавата на Кубрат, Шамбат ( брат на Кубрат) дипломира армията на България. И отделя армията. До тогава градът е наричан Шамбат, но. Кубрат го нарича Кий( отделения). Впоследствие градът се нарича ту шамбат, ту кий и накрая остава Киев.

В Украйна се знае и се учи, че писмеността и азбуката са дошли от България, от преславската книжовна школа, с църковно-славянският език, който се ползва за богослужения и църковни текстове, и който е "солунски" диалект на старо-български език заради Светите братя и тяхната майка-словенка/гетка, очевидно българка, тъй като в онези времена в/и около Солун е пълно с българи. В Киевска Рус са писали на български, а където не им стигали българските думи - добавяли собствените, местните. Българската писменост са пренесени и в доста по-късно изникналата Москва (улус на златната орда). Ограмотяването на московия започва с българската азбука и българските църковни текстове. 

В началото на 18-ти век Петър Първи прекръства Московията на Россия, с цел да си присвои историята на Киевска Рус и да сложи едни 300 години история повече.

Най-после някой с ясна визия и план за бъдещото развитие на България.

ЧАС ПО ИСТОРИЯ: 10 БЕЗСПОРНИ ФАКТИ ЗА МОСКОВИЯТА

1. Държавата, наричаща се сама Московия, едва цар Петър I през 18 век (1721 г.) преименува в Русия.
2. Племето Мокши е нарекло своята река Москва, което, в превод от мокшински език, означава „мръсна вода”. Нито един друг език на света не може да преведе думата „москва”. Горе долу такава е ситуацията и с думата „кремль”. Тя е от татарски произход и означава укрепено възвишение.
З. Средновековните картографи са определяли границите на Европа като са включвали и днешните граници на Украина. На изток от нея, това, което се простира го отнасят към територията на Азия.
4. До 1700 г. Московията (бъдещата Русия) плаща данък на Кримския хан, неин Суверен и Господар, правоприемник на Златната орда. Самите руснаци разказват как царят на московитите, когато е посрещал посланика на Крим, му е предоставял коня си, а сам е вървял пеша.
5. През 1610 г. в Московията приключва владеенето на династията на Ченгизидите и трона заема Алексей Кошку от финския род Кобили. Смутена от фамилията му Църквата му дава фамилия Романов, за да изглежда, че някой от Рим е дошъл да управлява Московията.
6. След окупацията на Великото Литовско Княжество през 1795 г. Екатерина II издава указ, с който нарежда угро-финското племе обитаващо Московията да се нарича - великоруси, а украинците – истинските руси, да бъдат наричани малоруси.
7. Никой и никога не е виждал в оригинал договорът за съединяване между Московията и Украина, за който се твърди, че е подписан от Богдан Хмелницки и цар Алексей Романов .
8. От столетия московските археолози търсят артефакти, които да потвърдят т.нар. Куликовска битка, която според легендата се е състояла на Куликовското поле на 8 септември 1380, където обединените войски на повечето руски княжества, водени от Дмитрий Иванович (получил след битката прозвището Донски), велик княз на Москва и Владимир, разгромяват армията на Мамай, един от претендентите за трона на Златната орда. Търсенето на артефакти засега е безуспешно, но затова пък се пеят песни.
9. Псковска, Новгородска, Смоленска области са бивши славяно-руски княжества, но те нямат нищо общо с угро-финската Москва, докато последната не ги окупира съответно през 1462, в 1478 и в 1654 г. В Московията никога не са живели славянски племена и народи.
10. Златната орда и нейната дъщеря – Московията, са единствените държави в света, които са държали в робство собствените си народи. Вероятно това обяснява и вечната изостаналост на богатата на природни богатства Московия от бедните на природни ресурси европейски страни. Очевидно е, че ефективността на труда на свободните хора е по-висока от тази на робите.

Krasimir Nikolaev 

На времето Москва ни натрапи националния продажник Румен Радев, а той довлече измамниците и шарлатаните от ПП/ДБ, веднага, щом влязахме в чакалнята на Еврозоната, за да блокират или поне да отлагат влизането ни там! Чрез преднамерени транзакции на руски олигарси от Венецуела през България, успяха да ни вкарат в "сивата зона" за пране на пари и така да ни блокират за ОИСР! Спряха всякакви строителства, а предопределените пари за това ги изтеглиха от АПИ и потънаха в "деветте милиарда за девет дена"! Така България загуби 6 години от развитието си и се върна с 15 години назад! Сега "копейки", подкрепяни от Радев, вандалснват и превземат София, а жълтопаветниците от ПП/ДБ потриват ръце, че възпирането на България продължава! Хора, разберете, че всичко, свързано с Румен Радев, неговите шарлатани, измамници, копейки, безличия и мечове е вредно за вас, вредно за просперитета и благоденствието на нацията, вредно за Родината!!!!

Прокуратурата ще разследва БПЦ и Даниил за евентуално престъпление по чл. 105 от НК – шпионаж в полза на чужда държава

Сигналът бе подаден от депутата от ДСБ Кристина Петкова, след осветена кореспонденция между Волколамския митрополит Антоний и българския патриарх

Прокуратурата на Република България счита, че са налице данни за евентуално престъпление по чл. 105 от НК – шпионаж в полза на чужда държава – във връзка със сигнал на депутата от ДСБ Кристина Петкова, която преди седмица алармира за действия на БПЦ под ръководството на патриарх Даниил, свързани с изпращане на младежи за обучение в богословски училища в Русия. По този повод е образувана прокурорска преписка на 23 юни тази година, а материалите се изпращат в Софийска градска прокуратура за последващи действия, обяви Петкова във фейсбук, публикувайки Постановлението на държавното обвинение.

Чл. 105. от Наказателния кодекс гласи:

„(1) Който се постави в услуга на чужда държава или на чужда организация, за да и служи като шпионин, ако не е извършил деяние по предходния член, се наказва с лишаване от свобода от пет до петнадесет години.

(2) Деецът не се наказва, ако доброволно се разкрие пред органите на властта.“

Сигналът па депутата бе въз основа на публикация във Faktor.bg. В нея изданието разкрива, че в края на месец април Волколамският митрополит Антоний, който реално е заместник на патриарх Кирил Гундяев в Московската патриаршия е изпратил писмо до Даниил и Синода в София. В него се казва

„През последните години РПЦ предприе редица промени, за да бъдат подобрени условията на обучение за чуждестранните студенти. Повече от духовните училища в РФ са получили държавна акредитация и издават легитимни дипломи за завършени степени – бакалавър, магистър, доктор по богословие. На вниманието Ви предоставяме проспект на английски и руски език, в който има пълна информация за условията на прием и обучение на чуждестранни студенти в духовните училища на РПЦ. Освен това, искаме да ви обърнем специално внимание на това, че нашите братя и сестри, които идват от други поместни православни църкви за обучение в тях, ще получат не само безплатно обучение, пребиваване и храна, но още:

- Обезпечаване при нужда на дрехи и учебни пособия;

- Месечна стипендия в размер на 16 000 рубли(346 лв. по днешния курс на рублата, б.р.);

- Безплатен транспорт до учебното заведение;

- Пари за пътуването в двете посоки до родното място – два пъти в годината.

Надяваме се, че информацията за новите възможности ще предизвикат интерес и в БПЦ и ще послужи като основание да продължим нашето традиционно сътрудничество в сферата на духовното образование. По всички въпроси, които ви интересуват, може да се обръщате към отдела „Външно-църковни връзки“ към Московската патриаршия, Андрей Юриевич Хошев.“

През май на заседание на Св. синод руската оферта е разгледана, а Даниил дава зелена светлина с нарочни писма до митрополиите в страната да започнат да набират кандидати за религиозно обучение в Русия.

Ето какво пише патриархът на владиците:

„Ваше Високопреосвещенство,

Братски Ви съобщаваме, че Св. Синод в заседанието си на 13.05.2025 г., протокол №5 – пълен състав, разгледа писмо с входящ №281/13.05.2025 на Волоколамския митрополит Антоний, председател на ОВЦС на Московската патриаршия, с което уведомява за възможността за кандидатстване на студенти от България в духовните учебни заведения на Руската православна църква в трите направления – бакалавър, магистър и доктор по богословие, и реши приложено към настоящето да Ви изпрати копие от писмото, в едно с презентация на руски и български език с необходимите документи за кандидатстване на желаещите от Вашата епархия да продължат своето обучение в духовните школи на РПЦ.“

„Предполагаемата цел е ясна – инжектиране на идеологическо влияние, подмолно внедряване на кадри, обучени в доктрината на Руската православна църква – институция, която отдавна е напуснала духовното поле и служи като оръжие на Кремъл – „дом Божий“, превърнат в хибридна структура, която освещава ракети, благославя войната срещу Украйна и изографисва диктатори“, коментира намеренията на Москва и БПЦ депутатът от ДСБ Кристина Петкова.

Надявам се институциите да свършат работата си обективно и докрай, казва Петкова след реакцията на прокуратурата.

https://faktor.bg/

https://www.youtube.com/watch?v=aQX8fmD7HPY

Нов абсурд в руската война: Кремъл вкарва мотоциклети и бъгита в битка с украинските дронове

Азербайджан реши да закрие рускоезичните училища... На фона на влошаващите се отношения с Русия, Азербайджан реши да започне поетапно затваряне на рускоезичните училища в страната, съобщи порталът Oxu.az. Едно от училищата е потвърдило информацията. Родители съобщават, че в училищните групи в WhatsApp са получени съответни известия – училищата ще бъдат затваряни стъпка по стъпка. В Азербайджан има 340 руски езикови училища – 16 от тях преподават изцяло на руски език, а останалите са двуезични. Смята се, че в тях се обучават между 150 и 160 хиляди ученици.

Отново само факти:
2018 г.
Тровят Скрипал с новичок и цяла Европа гони руски дипломати.
Борисов в съгласие с БСП и Радев:
Няма да изгоним дори чистачката в руското посолство, защото чакаме още доказателства.
ГЕРБ тролове (с харизани евгенипетровски опорни точки):
Вие, жълтопаветници, искате да си развалим отношенията с Русия!
2018 г.
Руското правителство подарява коледна елха на София и ГЕРБ я слагат в центъра на столицата.
Борисов и Фандъкова в съгласие с БСП и Радев:
Това е просто елха.
ГЕРБ тролове:
Стига мрънкахте, жълтопаветници, една елха е просто приятелски жест!
2019 г.
Англичаните обявяват, че същите, дето тровят Скрипал, са тровили и Емилиян Гебрев, и преди година цяла Европа налага допълнителни санкции на Русия и гони още руски дипломати.
Борисов в пълно съгласие с БСП и Радев:
Чакаме още доказателства.
ГЕРБ тролове:
Вие, жълтопаветници, искате да си развалим отношенията с Русия!
2020 г.
Третото правителство на Борисов приключва "Руски поток" и действа с всички сили руснаците да построят АЕЦ "Белене", но за заблуда гони двама руски дипломати на 9-ти септември и Гешев "разкрива" във МО "шпионин", известен с прякора "Шпионина".
Борисов в пълно съгласие с БСП и Радев:
Ето, гоним руски дипломати.
ГЕРБ тролове:
Ето, гоним руски дипломати.
2022 г.
Правителството на промяната отказва да плаща на Газпром в рубли.
Борисов в пълно съгласие с БСП и Радев:
Трябва да се подновят преговорите с Газпром.
ГЕРБ тролове:
Трябва да се подновят преговорите с Газпром.
Изводът:
БСП са гнусни руски машѝ, Радев е агент на Москва, а Борисов е слуга на Москва.
Заедно съставляват Коалиция за уралско развитие.
Българският народ иска истинска независимост, а не руското енергийно робство.

Силната държавна кампания за еврото удавя дезинформацията

„Правда“ е мрежа от сайтове и Телеграм-канали на лица, свързани с руските служби. Вече е на 190 езика, вкл. маорски и келтски. Роботизирана е събира информация от много източници и е интересно да се наблюдава развитието на наративите и техниките. За България установихме, че настройките са фини, улавящи събитията, подготвят общественото мнение още преди да се случат и така моделират общественото мнение – рефлексивен контрол. Използват местни ресурси, т.е. местни български сайтове, като така се създава илюзия за много източници. В рамките на ден човек може да бъде облъчен около 15 пъти, което му оставя впечатлението за истина. От декември и януари имаме наратива „Зимата на победите“, а при спадане на военните победи се дава превес на антиевро темата и на икономическите страхове. За да ни обръщат такова внимание, означава, че сме им важни. Тук е „стъпвал руски крак“, така че те си гледат на нас като на губерния, коментира в студиото на Алтернативата анализаторът Георги Ангелов. Важни са средата и начинът на възприемане на информация. Тогава човек би имал бърза преценка. Хората от по-малките населени места са конформисти и при тях такива вълни минават. Самите сайтове също са координирани и имитират вестници както е случаят с „Правда“. 7-8 сайта произвеждат координирано съдържание. Сайтовете-гъби са свързани в мрежа за реклама и биват включвани, когато има поръчка. Тази инфраструктура от 50 сайта в момента е изключена. През юни обаче бе активирана, за да оплюят Божанков. И след share в социалните мрежи пак се изключват. Би трябвало да им противодействат ГДБОП и ДАНС, защото те нарушават санкциите, но никой не се занимава с това. „Поглед инфо“ е важно звено, защото те правят превода за разпространението. Често работят само със заглавия, без вътре да има съдържание. Видя се как когато държавата действително започна да прави кампания за еврото, дезинформацията се удавя. Изисква се мониторинг да се следят процесите. Добре е и да се прави разлика между дезинформация и мисинформация. За да има дезинформация някой трябва да има изгода. Липсват и т.нар. disclaimer-и, посочи в заключение анализаторът.