https://www.youtube.com/watch?v=JUNgudG_J8I
ФАЛШИВАТА ИНФОРМАЦИЯ И НЕКОРЕКТНИТЕ ЦИТАТИ НА ДЕРЖАВИН ЗА БЪЛГАРИТЕ
Един от най-добрите съвети на моя учител бе призива да не бързам да споделям информация, която не съм проверил добре. С течение на времето се уверих, че това е безценен урок. Станах свидетел на това как добри хора са подведени от некоректно представена информация и я споделят охотно, без да осъзнават вредата от нея.
Напоследък виждам, че често се пуска едно изказване на акад. Державин за нас българите. То обаче нито е негово, нито е предадено в пълния си вид. Реално акад. Державин само предава едно виждане на Йосиф Добровски за това, че Аспаруховие българи не са тюрки, не са татари, нито пък угрофини, нито хуни, не са чуваши и не са славяни, а по произход принадлежат на най-древните доиндоевропейски народи. Тези народи образуват една общност с чувашите, сарматите, хърватите и хазарите, но с чувшите българите са най-близко сродни. Ето и оригиналът:
“…Иосифа Добровского, о славянах, мы могли бы сказать: «Болгары Аспаруха есть болгары, а не турки, не татары, не финны, не гунны, не чуваши и не славяне», и по своему происхождению они принадлежат к древнейшим доиндоевропейским народам на территории Восточной Европы, образуя собою народ одного круга с чувашами, сарматами, хорватами и хазарами, наиболее родственный этногонически с чувашами.” – Державин Н. С, Происхождение болгарского народа и образование первого болгарского государства на Балканском полуострове, 1945, с. 181.
Ако прочетете внимателно думите на Йосиф Добровски, който само е цитиран от Державин, ще се уверите, че изказването е меко казано глупаво, а в него няма и капчица повод за гордост.
С чувашите ние не делим корени, техният език е тюркски, а виждането за родството на чуваши и българи е една стара заблуда, целяща да циментира виждането, че Аспаруховите българи не са древен балкански народ.
Понастоящем, благодарение на редица генетични проучвания знаем и за това, че българи и чуваши не са роднини. Дедите ни са оказали културно влияние над много народи, но културно влияние и общ произход са напълно различни неща.
Освен това, европейските хуни, за които Добровски казва, че нямат нищо общо с Аспаруховите българи, са реално Царските скити, споменати от Херодот и наречени тракийски народ от Стефан Византийски. За имащите идентична материална култура с хуните сармати Прокопий твърди, че са от голямото семейство на гетите. Хърватите са споменатите от римския автор Плиний арвиати. Те са илири, а според Апиан траки и илири говорят почти неразличими езици. Нито Добровски, нито Державин споделят тази изключително важна информация.
Това, че един академик цитира свой колега, не означава, че сведенията са точни и, че са верни. Титлата не е гаранция, че този, който я притежава е проверил това, което казва или поддържа. Ако не проверяваме внимателно нещата, които разпространяваме, един ден може да се окаже, че сами слагаме примка на шията на българския народ.
Шкодра или Скадър (на албански: Shkodër или Shkodra; на сръбски: Скадар или Skadar; на латински: Scutari) е град в Северозападна Албания, намиращ се в Шкодренска област. Географските координати на Шкодра са 42°07′ с. ш. 19°51′ и. д. Градът е разположен на източния бряг на Шкодренското езеро, откъм южната страна на Мбишкодренската равнина и между реките Дрин и Бояна. Той е един от най-старите в Албания и е важен културен и икономически център. Днес в него живеят около 86 000 души.
Реката Дрин е спомената на български в XIV век като Дрïмъ. Името е антично – Drinius, Trinius (Плиний), Δρεῖνος (Птолемей). Произходът му е илирийски от по-старо *Drūn, от индоевропейското *drū- в староиндийски drāvayate, тече, тича, авестийски dru, тичам с илирийски преход на индоевропейското ū > i.
Бели Дрин (175* km, в Албания - ? km), дясна съставляваща на Дрин Бериша Бистрица (25 km), влива се в Йонийско море Бояна (41 km), влива се в Адриатическо море, Валбона (32 km), десен приток на Дрин Вьоса (280* km, в Албания - 210 km), влива се Адриатическо море Д Девол (196 km), дясна съставляваща на Семани, Дрин (160 km), влива се в Адриатическо море Дрино (85 km), ляв приток на Вьоса, Ерзен (109 km) Зеза, Лим (220* km, в Албания – 12 km) Люма, Мати (115 km, 2441 km2), влива се в Адриатическо море, Осум/Осъм (161 km, 2073 km2), лява съставляваща на Семани, Семани (85 км, 5649 km2), влива се в Адриатическо море Сушица (80 km), Тирана, Черни Дрин (159* km, в Албания - ? km), лява съставляваща на Дрин
Вливането на река Големи Дрин в река Буна
"Па шта си ти?"
"Па шта си ти?" - такъв въпрос задава
във твоя дом безочлив чужденец.
"Па шта си ти?" - с такваз псувня смущава
душата ти некакен пришълец;
"Па шта си ти?" - туй питане навред -
при Дрин, при Шар, при Вардар, Преспа драга
о, бъларино, сърбин ти полага
и чака с начумерен лик ответ.
Но ти пази се, прав ответ не давай.
Кажи се португалец кюрд, сириец,
лапонец, негър, циганин, индиец -
но българин се само не признавай.
Че тоз грях смъртен прошка там не знай:
влече позор, побой затвор, изгнанье -
невидени при прежните тирани.
Скрий, че си българин в най-българския край;
че си потомък Самуилов, на Атонский
Паисий внук; скрий на коя си майка син,
на кой язик пей мътний Вардар, синий Дрин,
и езерата и горите македонски!
Не споменувай Лозеград,
Люлебургас, ни Булаир ужасни:
ти би разбудил подозрения опасни,
че на героите техни може да си брат.
Мълчи! А вместо тебе всеки дол, пътека,
дъбрава, езеро, река, рид, планина
ще викат с глас през всички времена:
"Тук българи са, българи от памтивека!"
Хърватите са споменатите от римския автор Плиний арвиати. Те са илири, а според Апиан траки и илири говорят почти неразличими езици.
През 15 век Шкодра е най-важната крепост на Венецианската република в Албания. През пролетта на 1474 година османски войски, водени от румелийския бейлербей Сюлейман паша, нападат града. Въпреки опитите на венецианците и на княза на Зета Иван I Църноевич да разкъсат обсадата, тя продължава до края на юли, когато османците се оттеглят.
През пролетта на 1478 година самият султан Мехмед II оглавява османски поход към Шкодра. Обсадата на града започва на 14 май 1478 година, а султанът пристига край града в началото на юли. В края на юли османците предприемат няколко неуспешни атаки срещу Шкодра, след което Мехмед се отказва от преките нападения. Градът остава под обсадата на контингент, воден от Евреносоглу Ахмед, а основните сили превземат Драч и Леш и през октомври се оттеглят. Изтощена от продължителната война и изправена пред пряка заплаха за сигурността си, в началото на 1479 година Венеция успява да сключи мир с Мехмед, като му отстъпва Лемнос и Шкодра, чието население(бюБългари и Хървати) е евакуирано и заменено с нови заселници...Арнаути/Албанци войни сунти в османската войска.
Славяни са само и единствено българите, гети! Тракийско племе, което заедно с мизите основава Дунавска България!
След като Аспарух обявява своята държава на юг от Дунав, на мястото на днешна Македония е създадена Куберовата България. В Македония се установяват
словени/гети от т.нар. дакийска (българска)етноезикова група. Придвижването им е от северозапад на юг-югоизток, а отделна група “македонски славяни”, както твърдят някои историци, не съществува.
Словенските/Гетските общности са: стримонци край р. Струма, берзити край Охридското езеро, драговити и ринхини в Солунското поле, велегезити и ваюнити в Тесалия и др. Археологическите проучвания показват, че словенската/гетската колонизация през VII век е по-масова в Южна Македония и Тесалия, а земите по Вардар са слабо населени.
Първите заселвания на българите на Балканите е около Охрид. В “Манасиевата хроника” (1345 г.) се казва: “При цар Анастасий (491-518 г.) наченаха българите да завземат тази земя, като преминаха от Бдин (Видин) и първом почнаха да завземат Долната земя Охридска, а след това цялата тази земя. От преселението на българите досега има 870 години...” След падането на Кубратовата Велика България под хазарска власт няколко потока българи начело със синовете на кана тръгват в различни посоки: хората на Котраг се преселват към средното течение на Волга, групата на Алцек - в Италия, единствено поданиците на Батбаян остават в старата родина. Кубер търси убежище в Аварския каганат и се заселва заедно с хората си в района на днешна Сремска Митровица. Кан Аспарух пък тръгва към делтата на Дунав и водейки сражения с византийците през 680-681 г., успява да отвоюва за хората си земите между Дунав и Стара планина. Така той създава Първото българско царство. Вероятно подтикнат от тези събития, през 680 г. Кубер се вдига на бунт срещу аварите. Със своя наречен от хроникьорите “безчислен народ” от българи и “сермисиани” канът се заселва в Керамийското поле - триделната равнина на Прилеп, Битоля и Лерин. Византийците приемат новите заселници, тъй като имат нужда от щит срещу аварските нашествия. Куберовите българи построяват укрепени аули край Прилеп, Девол (Албания) и много други места. Археологически находки, вкл. съкровищата от Врап и Ерсеке, показват, че заетата територия е обширна.
Двете Българии - Куберовата и Аспаруховата, си помагат. Юстиниан II напада населението в Македония, но на връщане е победен от обединените сили на българите от двете територии. Но пък чичовците на Аспаруховия син Тервел (от Куберова България) не го подкрепят, когато той се намесва във вътрешната политика на Византия и възстановява на императорския престол сваления Юстиниан II. Според най-стария надпис при Мадарския конник Куберовите българи не искали да подкрепят император. Затова пък през 717-718 г. и двете Българии подкрепят сваления император Анастасий II.
Обединението на “Горната” Аспарухова и “Долната” Куберова земя се осъществява през IХ век. Тогава византийският император Константин V Копроним започва масирана офанзива срещу България. Той нанася удари едновременно по Мизия и Македония. Военните действия почти успяват да разединят предците ни. Но Кардам разбива част от византийските войски през 789 г., а през 809 г. кан Крум превзема Сердика (днешна София). Така се открива пътят към “Долната земя”. След като византийско-българската граница се премества на юг и югозапад, при Омуртаг между двете държави цари дълъг мир. Затова пък българите се разширяват на северозапад, а при Маламир (831-836 г.) са присъединени Тракия и Родопите. Истинското обединение на двете Българии става при кан Пресиан I (836-852 г.). Около 840 г. българският владетел води тригодишна война срещу сърбите. През 850 г. в пределите на България влизат днешна Македония, Косово, части от Албания и Рас (Сърбия).
словени/гети от т.нар. дакийска (българска)етноезикова група. Придвижването им е от северозапад на юг-югоизток, а отделна група “македонски славяни”, както твърдят някои историци, не съществува.
Словенските/Гетските общности са: стримонци край р. Струма, берзити край Охридското езеро, драговити и ринхини в Солунското поле, велегезити и ваюнити в Тесалия и др. Археологическите проучвания показват, че словенската/гетската колонизация през VII век е по-масова в Южна Македония и Тесалия, а земите по Вардар са слабо населени.
Първите заселвания на българите на Балканите е около Охрид. В “Манасиевата хроника” (1345 г.) се казва: “При цар Анастасий (491-518 г.) наченаха българите да завземат тази земя, като преминаха от Бдин (Видин) и първом почнаха да завземат Долната земя Охридска, а след това цялата тази земя. От преселението на българите досега има 870 години...” След падането на Кубратовата Велика България под хазарска власт няколко потока българи начело със синовете на кана тръгват в различни посоки: хората на Котраг се преселват към средното течение на Волга, групата на Алцек - в Италия, единствено поданиците на Батбаян остават в старата родина. Кубер търси убежище в Аварския каганат и се заселва заедно с хората си в района на днешна Сремска Митровица. Кан Аспарух пък тръгва към делтата на Дунав и водейки сражения с византийците през 680-681 г., успява да отвоюва за хората си земите между Дунав и Стара планина. Така той създава Първото българско царство. Вероятно подтикнат от тези събития, през 680 г. Кубер се вдига на бунт срещу аварите. Със своя наречен от хроникьорите “безчислен народ” от българи и “сермисиани” канът се заселва в Керамийското поле - триделната равнина на Прилеп, Битоля и Лерин. Византийците приемат новите заселници, тъй като имат нужда от щит срещу аварските нашествия. Куберовите българи построяват укрепени аули край Прилеп, Девол (Албания) и много други места. Археологически находки, вкл. съкровищата от Врап и Ерсеке, показват, че заетата територия е обширна.
Двете Българии - Куберовата и Аспаруховата, си помагат. Юстиниан II напада населението в Македония, но на връщане е победен от обединените сили на българите от двете територии. Но пък чичовците на Аспаруховия син Тервел (от Куберова България) не го подкрепят, когато той се намесва във вътрешната политика на Византия и възстановява на императорския престол сваления Юстиниан II. Според най-стария надпис при Мадарския конник Куберовите българи не искали да подкрепят император. Затова пък през 717-718 г. и двете Българии подкрепят сваления император Анастасий II.
Обединението на “Горната” Аспарухова и “Долната” Куберова земя се осъществява през IХ век. Тогава византийският император Константин V Копроним започва масирана офанзива срещу България. Той нанася удари едновременно по Мизия и Македония. Военните действия почти успяват да разединят предците ни. Но Кардам разбива част от византийските войски през 789 г., а през 809 г. кан Крум превзема Сердика (днешна София). Така се открива пътят към “Долната земя”. След като византийско-българската граница се премества на юг и югозапад, при Омуртаг между двете държави цари дълъг мир. Затова пък българите се разширяват на северозапад, а при Маламир (831-836 г.) са присъединени Тракия и Родопите. Истинското обединение на двете Българии става при кан Пресиан I (836-852 г.). Около 840 г. българският владетел води тригодишна война срещу сърбите. През 850 г. в пределите на България влизат днешна Македония, Косово, части от Албания и Рас (Сърбия).
Доц. д-р Пламен Павлов, преподавател по история на Византия и Балканите във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий” , председател на Агенцията за българите в страната (1998-2002 г.)
Повдигнатият от председателя на българското Народно събрание проф. Огнян Герджиков въпрос за официалното признаване на българското етническо малцинство в Албания естествено поражда коментари и определение на надежди. И тук не става дума само за нашите български надежди в България, а много повече за надеждите на десетки хиляди българи от Албания – надежди, че най-накрая ще получите полагането им се по силата на международните норми статут на легитимно етническо малцинство, свързано на трайна основа с Родината – майка, а именно с Република България. Фактът, че малкобройните, но за сметка на това пък твърде шумни адепти на македонизма в Албания са решили “да протестират” и да се кълнат, че “не са бугари”, също е показателен. Тези истерични реакции са ярък израз не само на невежество, родоостъпничество по едни или други причини, но и на безсилие – безсилие пред историческата истина, преди миналото, но и пред бъдещето за българите в Албания. Районите на Албания, в които и днес живее многохилядно българско население, са изконна част от българското етнокултурно пространство от вековете. Нещо повече, през VІІ-ХVІІ и дори през ХVІІІ в. български “анклави” е имало и до самите брегове на Адриатическо море, както и в Тесалия и Епир. И това не са някакви “мечти” и националистически “видения” на български учени, а историческа реалност, която е отразена в многобройни писмени извори, езикови свидетелства, археологически паметници.Заселването на славяни от т.нар. българска група по тези места започва още през втората половина на VІ в., като през VІІ в. получава големи машини – по признанието на византийския император интелектуалец Константин VІІ Порфирогенет (913-959) “... пославянчи се цяла Елада”. Съществената промяна настъпва към 680 г., когато в “Керамийското поле” (районът на Прилеп и Битоля в днешна Македония) се появява републиката българите на Кубер – брат на основателя на Дунавска България кан Аспарух (680-700). В последно време все повече се налага положението, че в края на VІІ в. тук се създава “втора България”, в чиито граници влиза значителна част и от днешна Албания. Езикомедиите и археолозите констатират следите от това древнобългарско (прабългарско) население около Корча, края на планината Томор и на други места. Старата българска топонимия в района на Мала Преспа – Девол – Томор напоследък е събрана и анализирана от д-р Димитър Бело, преподавател в университета в Корча. Най-яркото свидетелство за мощта на Куберова България е златното съкровище от с. Врап, Корчанско, както и онова от с. Ерсеке (в посока на Елбасан) – според анализите на световноизвестния германски археолог Йоахим Вернер става въпрос за части от държавната хазна на Куберова България, разкрити в по-късно време, вероятно във времето на грандиозния българо-византийски двубой при цар Самуил и император Василий ІІ Българоубиец (краят на Х – първите деселетия на ХІ в.). Наблюденията си покойният професор Вернер публикува в книга, издадена във Виена през 1986 г. През 695 г.Кубер прави неуспешен опит да завладее Солун, който го въвлича в конфликт с Византийската империя. През 705 г. тази “втора” България е изрично спомената в един надпис на българския кан и византийски кесар Тервел (700-721). Симбиозата между Куберовите българи и съседните славяни, най-вече драговити, берзити, сагудати и др. прави етногенетичен процес в днешна Македония и съседните албански земи най-сходен с онзи в Добруджа и Североизточна България. Независимо от превратностите на историята, Куберова и Аспарухова България поддържат връзки помежду си, а при великия кан Крум (803-814) на практика се стига до тяхното обединение – процес, който е завършен при владетелите Персийски (836-852) и св. Борис-Михаил Покръстител (852-889). Последният, както е известно, поставя определен граничен надпис от с. Балша. Той изпраща в тази част на обширното Българско царство великите просветители св. Климент (починал през 916 г.) и св. Наум (поч. през 910 г.), което превръща днешна Македония и съседните албански райони в южното “ядро” на старобългарската християнска цивилизация. Във връзка с тези събития научаваме за водещата роля на крепостта Девол (при дн. Звезда, Корчанско) като военен и политически център, както и името на областните управители (комити) Котокий и Домета, по-късно на олг-таркана Теодор, комитите Таридин и Дристър. Край бреговете на Охридското и Преспанското езеро се раждат и един от най-древните и ценни български светителски култове – това на Светите Седмочисленици (св. Равноапостоли Кирил и Методий, св.св. Климент, Наум, Горазд, Ангеларий, Сава), ревниво пазен и до днес от православните българи и албанци. Нещо повече, свети мощи на Горазд и Ангеларий се пазят векове наред в южния Белград (дн. Берат). По предание св. Горазд, след като напуска Великоморавия и за известно време е епископ на Краков (Полша), в крайна сметка идва при св. Климент в България и създава свой манастир именно при Берат. за св. Ангеларий се знае, че умира в Плиска още през 886 г., но явно по-късно, във времето на цар Самуил (997-1014), неговите мощи са пренесени в Берат, за да се укрепи още повече духа на местните българи пред грозната византийски заплаха. Българските позиции в днешна Албания се засилват още повече през 899 г., когато цар Симеон Велики (893-927) разширява границите на царството до Дирахион/Драч (дн. Дуръс). В този Драч през Х-ХІ в. съществува силно българско “лоби”, водено от аристократичната фамилия Хрисилий. В края на Х началото на ХІ в. “най-силният човек” в града е Йоан Хрисилий, който става тъст на цар Самуил. Малко известен, но несъмнено важен е фактът, че великият български цар е женен за една българка от Драч – царица Агата, дъщеря на Йоан Хрисилий. За да укрепи още повече влиянието си в града Самуил изпраща за негов военен управител своя зет, арменеца Ашот Таронит, женен за българската принцеса Мирослава. Независимо че драчката българска “партия” през 1005 г. променя на Самуил и преминава във византийска страна,в нейната етническа природа не се събужда никой – тогавашните византийски и арменски автори отделят най-много внимание на Никола Българина (Никола Хрисилий, син на Йоан и шурей на цар Самуил), който през първата половина на ХІ в. прави военна кариера в Мала Азия и Армения. Арменският поет Григорий Магистър пише за него: “... Българинът Никола, хищната птица на връх Арарат, разрушителят с лоша слава...”Друг средновековен български “сюжет” от днешна Албания е този за св. княз Иван Владимир, владетел на Дукля/Зета (дн. Черна гора), убит по заповед на цар Иван Владислав (1015-101 в Преспа. Неговите мощи се пазят и днес в манастира край Елбасан и са обект на силен култ сред православните българи и албанци, както разбира се, и в Черна гора и Сърбия. Връзките на св. Иван Владимир с и местните българи от днешна Албания му отреждат мястото на “дървен български цар” в Синодика на Българската Търновска патриаршия (ХІІ-ХІV в.), а и в българския светителски пантеон загива през февруари 1018 г. Престолонаследникът на Пресиан (ІІ), на практика последният владетел на Първото българско царство (за какъвто го е смятал император Василий ІІ Българоубиец!) 1018 г., като се укрепява в планината Томор. В близост до двореца Копринища в планината “Врохот” (т.е. “върхот”, “върхът”) се защитава прочутия воевода Ивац, коварно ослепен от ромеите при преговори на празника “Успение Богородично” – 15 август 1018 г. Нейде около Елбасан на своя ред съпротива на Византия помага знаменият Самуилов воевода Николица, който пък по произход е български славянин от Лариса в Тесалия. Хронистите специално отбелязват имената и на българските боляри Елемаг от Белград (Берат) и Гавра, които готвели въстание на местните българи срещу византийската власт още през 1019 г. Във времето на византийското владичество през ХІ-ХІІ в. земите на днешна Албания, в които живеят българи, са в диоцеза на Охридската архиепископия “... на цяла България” (така се нарича официално този дървесен български престол до закриването му през 1767 г.). Това ясно е казано в трите “новели” (указа) на Василий ІІ, издадени през 1019-1020 г. По времето на голямото българско освободително въстание на Петър Делян (1040-1041 г.) в Драчката област се създава второ бунтовно огнище. То е ръководено от “българския войнник Тихомир”, който също е обявен за “цар на България”. Хората на Тихомир, които са били най-вече българи от днешните албански земи, се присъединяват към Петър Делян след един “народен събор” в Скопие и споделят съдбата на останалите въстаници.За българи в района на Преспа се говори и във връзка с второто по ред голямо българско въстание – онова на Георги Войтех (1072-1073 г.). Във времето на Първия кръстоносен поход в края на ХІ началото на ХІІ в. българите от днешна Албания попадат в полезрението на западните хронисти. Те категорично твърдят, че след като слязат в пристанището Дирахион/Драч и продължават по древния път “Виа Егнациа” попадат в... България. Същото се съобщава и във връзка с войните на Византия с италианските нормани (т.нар. “Кралство на двете Сицилии”) през ХІ-ХІІ в., когато неведнъж се споменават Девол (при Корча), Охрид, Преспа... При възхода на Второто българско царство (1186 – 1396 г.) Албания, а и част от Косово, са в българските предели. Така е при царете Калоян (1197-1207) и Иван Асен ІІ (1218-1241). В резултат на кризисните процеси през средата на ХІІІ в. България политически губи тези земи, но в тях продължава да живее многобройно население с ясно изразено българско самосъзнание и традиционна култура. Най-известният му представител е великият реформатор на православната музика св. Йоан Кукузел (около 1280 – средата на ХІV в.), авторът на прочутия “Полиелей на българката”. Както четем в житието му:“ ... Преподобният Йоан се роди в град Дирахий, който се намира в областта на Охридската архиепископия. По потекло той беше българин... Йоан имаше хубав глас и този народ го наричаха "Ангелогласния..."Друг виден за времето си българин от ХІV в. е св. Дионисий, родом от «Горица» (Корча), останал в църковната история като “Костурски”. Той е създател на манастира на св. Йоан Предтеча на Света Гора Атонска, а неговият брат Теодосий става митрополит на Трапезундската Византийска империя в Мала Азия. По време на най-голямото сръбско териториално разширение, дело на знаменитостта на цар Стефан Душан (1331-1355), българин по майка, южните краища на държавата му нерядко са управлявани от българи. Това несъмнено има връзка с етническата природа на населението в тях. Особено интересен е случаят с деспот Йоан Асен, владетел на Валона/Авлона (дн. Вльора) в средата на ХІV в. Оказва се, че той е брат на българския цар Иван Александър (1331-1371), съответно и на сръбската царица Елена. При неговия син и наследник деспот Йоан Александър през 70-те години на ХІV в. временно пребивава известният български монах исихаст св. Ромил Видински.Османското завоевание в края на ХІV- ХV в. дава нови примери за значимото семейство на българите в днешна Албания, вкл. и във връзка с борбата на албанския национален герой Георги Кастриоти Скендербег с турците. Свидетелствата за българите в Албания продължават и през следващите столетия. Нека подчертавам вниманието на онова, което твърди една толкова консервативна институция, каквато е църквата. Не някой друг, а дейците на Вселенската патриаршия в Константинопол/Цариград (дн. Истанбул) канонизира новомъчениците св. Никодим Елбасански (загинал за Христовата вяра на 11 юли 1722 г.), Христо Градинар (убит на 28 ноември 1748 г.).) и Никита Серски (албански българин, атонски монах, посечен в Сяр/Серес на 4 август 1808 г.). И тримата категорично са наречени “българи”, което важи и за още неколцина свети мъченици от съседни земи (Южна Македония, Епир, Тесалия): св. св. Яков, ученикът му Яков и монахът Дионисий (и тримата от Костурско, убит от турците на 1 ноември 1520 г.), великомъченик Николай Нови Софийски (родом от Янина, изгорен жив на 17 май 1555 г.), Трендафил Загорски (българин от Тесалия, убит на 8 август 1680 г.), Ангел Лерински (убит през 1750 г.)... В същност “географията” на тези мъченици за Христовата вяра и българщината още веднъж ни убеждава, че днешните държавни граници и интереси не трябва да се “преместват” назад във вековете. И че когато това се прави, подбудете са повече от съмнителни. Такива накратко са древните корени на българското етническо малцинство в Албания – в районите на Преспа, Голо Бърдо, Гора, а и на други места – особено в градовете като Елбасан, Берат, Корча. Историята на българската нация през ХІХ-ХХ в. дава богат материал за връзката на тези българи с българската национална кауза, с борбата срещу турските поробители, гръцките фанариоти, гръцката и сръбската “пропаганда” и т.н. Вече еднократно са изследвани и коментирани от български и чужди историци, след 1991 г. се появяват документални филми на режисьора Константин Чакъров, статии на журналисти и експерти като М. Караджов, Цв. Томчев, Е. Миланов и др. Нещо повече, историята и културата на българите от Албания вече са обект на изследване на учени, журналисти, интелектуалци от собствената си среда – споменатия д-р Димитър Бело, д-р Раки Бело, д-р Рамазан Чадри, Васил Шано и др. Българските дружества в Албания, макар и засега само символично подкрепяни от “официална” България, в своя ред са израз на живия български дух в тази балканска държава. В София в своя ред съществува дружеството “Огнище”, което има за свой приоритет именно връзките с днешните ни сънародници в Албания. Благодарение на демократичните промени в двете страни в българските университети учат десетки млади българи от Албания. Макар и неравномерно, българските медии преобразуват българското малцинство в Албания – някои припомнимта усилия на БНТ, особено на телевизионния център в Благоевград, на сателитната телевизия “СКАТ”, в-к “Нощен Труд”, а в последните години и на Информационната агенция “Фокус”. Историческите извори убедително показват, че днешното българско малцинство в Албания е наразделна част от общобългарската история, традиции, култура, което означава, че съдбата му трябва да се превърне в естествен приоритет на България при развитието на двустранните отношения с Албания; че тези наши сънародници са не само важен елемент от миналото, но и от съвремието и бъдещето на българската нация.ученикът му Яков и монахът Дионисий (и тримата от Костурско, убит от турците на 1 ноември 1520 г.), великомъченик Николай Нови Софийски (родом от Янина, изгорен жив на 17 май 1555 г.), Трендафил Загорски (българин от Тесалия, убит на 8 август 1680 г.), Ангел Лерински (убит през 1750 г.). г.)... В същност “географията” на тези мъченици за Христовата вяра и българщината още веднъж ни убеждава, че днешните държавни граници и интереси не трябва да се “преместват” назад във вековете. И че когато това се прави, подбудете са повече от съмнителни. Такива накратко са древните корени на българското етническо малцинство в Албания – в районите на Преспа, Голо Бърдо, Гора, а и на други места – особено в градовете като Елбасан, Берат, Корча. Историята на българската нация през ХІХ-ХХ в. дава богат материал за връзката на тези българи с българската национална кауза, с борбата срещу турските поробители, гръцките фанариоти, гръцката и сръбската “пропаганда” и т.н. Вече еднократно са изследвани и коментирани от български и чужди историци, след 1991 г. се появяват документални филми на режисьора Константин Чакъров, статии на журналисти и експерти като М. Караджов, Цв. Томчев, Е. Миланов и др. Нещо повече, историята и културата на българите от Албания вече са обект на изследване на учени, журналисти, интелектуалци от собствената си среда – споменатия д-р Димитър Бело, д-р Раки Бело, д-р Рамазан Чадри, Васил Шано и др. Българските дружества в Албания, макар и засега само символично подкрепяни от “официална” България, в своя ред са израз на живия български дух в тази балканска държава. В София в своя ред съществува дружеството “Огнище”, което има за свой приоритет именно връзките с днешните ни сънародници в Албания. Благодарение на демократичните промени в двете страни в българските университети учат десетки млади българи от Албания. Макар и неравномерно, българските медии преобразуват българското малцинство в Албания – някои припомнимта усилия на БНТ, особено на телевизионния център в Благоевград, на сателитната телевизия “СКАТ”, в-к “Нощен Труд”, а в последните години и на Информационната агенция “Фокус”. Историческите извори убедително показват, че днешното българско малцинство в Албания е наразделна част от общобългарската история, традиции, култура, което означава, че съдбата му трябва да се превърне в естествен приоритет на България при развитието на двустранните отношения с Албания; че тези наши сънародници са не само важен елемент от миналото, но и от съвремието и бъдещето на българската нация.ученикът му Яков и монахът Дионисий (и тримата от Костурско, убит от турците на 1 ноември 1520 г.), великомъченик Николай Нови Софийски (родом от Янина, изгорен жив на 17 май 1555 г.), Трендафил Загорски (българин от Тесалия, убит на 8 август 1680 г.), Ангел Лерински (убит през 1750 г.). г.)... В същност “географията” на тези мъченици за Христовата вяра и българщината още веднъж ни убеждава, че днешните държавни граници и интереси не трябва да се “преместват” назад във вековете. И че когато това се прави, подбудете са повече от съмнителни. Такива накратко са древните корени на българското етническо малцинство в Албания – в районите на Преспа, Голо Бърдо, Гора, а и на други места – особено в градовете като Елбасан, Берат, Корча. Историята на българската нация през ХІХ-ХХ в. дава богат материал за връзката на тези българи с българската национална кауза, с борбата срещу турските поробители, гръцките фанариоти, гръцката и сръбската “пропаганда” и т.н. Вече еднократно са изследвани и коментирани от български и чужди историци, след 1991 г. се появяват документални филми на режисьора Константин Чакъров, статии на журналисти и експерти като М. Караджов, Цв. Томчев, Е. Миланов и др. Нещо повече, историята и културата на българите от Албания вече са обект на изследване на учени, журналисти, интелектуалци от собствената си среда – споменатия д-р Димитър Бело, д-р Раки Бело, д-р Рамазан Чадри, Васил Шано и др. Българските дружества в Албания, макар и засега само символично подкрепяни от “официална” България, в своя ред са израз на живия български дух в тази балканска държава. В София в своя ред съществува дружеството “Огнище”, което има за свой приоритет именно връзките с днешните ни сънародници в Албания. Благодарение на демократичните промени в двете страни в българските университети учат десетки млади българи от Албания. Макар и неравномерно, българските медии преобразуват българското малцинство в Албания – някои припомнимта усилия на БНТ, особено на телевизионния център в Благоевград, на сателитната телевизия “СКАТ”, в-к “Нощен Труд”, а в последните години и на Информационната агенция “Фокус”. Историческите извори убедително показват, че днешното българско малцинство в Албания е наразделна част от общобългарската история, традиции, култура, което означава, че съдбата му трябва да се превърне в естествен приоритет на България при развитието на двустранните отношения с Албания; че тези наши сънародници са не само важен елемент от миналото, но и от съвремието и бъдещето на българската нация.че днешните държавни граници и интереси не трябва да се “преместват” назад във вековете. И че когато това се прави, подбудете са повече от съмнителни. Такива накратко са древните корени на българското етническо малцинство в Албания – в районите на Преспа, Голо Бърдо, Гора, а и на други места – особено в градовете като Елбасан, Берат, Корча. Историята на българската нация през ХІХ-ХХ в. дава богат материал за връзката на тези българи с българската национална кауза, с борбата срещу турските поробители, гръцките фанариоти, гръцката и сръбската “пропаганда” и т.н. Вече еднократно са изследвани и коментирани от български и чужди историци, след 1991 г. се появяват документални филми на режисьора Константин Чакъров, статии на журналисти и експерти като М. Караджов, Цв. Томчев, Е. Миланов и др. Нещо повече, историята и културата на българите от Албания вече са обект на изследване на учени, журналисти, интелектуалци от собствената си среда – споменатия д-р Димитър Бело, д-р Раки Бело, д-р Рамазан Чадри, Васил Шано и др. Българските дружества в Албания, макар и засега само символично подкрепяни от “официална” България, в своя ред са израз на живия български дух в тази балканска държава. В София в своя ред съществува дружеството “Огнище”, което има за свой приоритет именно връзките с днешните ни сънародници в Албания. Благодарение на демократичните промени в двете страни в българските университети учат десетки млади българи от Албания. Макар и неравномерно, българските медии преобразуват българското малцинство в Албания – някои припомнимта усилия на БНТ, особено на телевизионния център в Благоевград, на сателитната телевизия “СКАТ”, в-к “Нощен Труд”, а в последните години и на Информационната агенция “Фокус”. Историческите извори убедително показват, че днешното българско малцинство в Албания е наразделна част от общобългарската история, традиции, култура, което означава, че съдбата му трябва да се превърне в естествен приоритет на България при развитието на двустранните отношения с Албания; че тези наши сънародници са не само важен елемент от миналото, но и от съвремието и бъдещето на българската нация.че днешните държавни граници и интереси не трябва да се “преместват” назад във вековете. И че когато това се прави, подбудете са повече от съмнителни. Такива накратко са древните корени на българското етническо малцинство в Албания – в районите на Преспа, Голо Бърдо, Гора, а и на други места – особено в градовете като Елбасан, Берат, Корча. Историята на българската нация през ХІХ-ХХ в. дава богат материал за връзката на тези българи с българската национална кауза, с борбата срещу турските поробители, гръцките фанариоти, гръцката и сръбската “пропаганда” и т.н. Вече еднократно са изследвани и коментирани от български и чужди историци, след 1991 г. се появяват документални филми на режисьора Константин Чакъров, статии на журналисти и експерти като М. Караджов, Цв. Томчев, Е. Миланов и др. Нещо повече, историята и културата на българите от Албания вече са обект на изследване на учени, журналисти, интелектуалци от собствената си среда – споменатия д-р Димитър Бело, д-р Раки Бело, д-р Рамазан Чадри, Васил Шано и др. Българските дружества в Албания, макар и засега само символично подкрепяни от “официална” България, в своя ред са израз на живия български дух в тази балканска държава. В София в своя ред съществува дружеството “Огнище”, което има за свой приоритет именно връзките с днешните ни сънародници в Албания. Благодарение на демократичните промени в двете страни в българските университети учат десетки млади българи от Албания. Макар и неравномерно, българските медии преобразуват българското малцинство в Албания – някои припомнимта усилия на БНТ, особено на телевизионния център в Благоевград, на сателитната телевизия “СКАТ”, в-к “Нощен Труд”, а в последните години и на Информационната агенция “Фокус”. Историческите извори убедително показват, че днешното българско малцинство в Албания е наразделна част от общобългарската история, традиции, култура, което означава, че съдбата му трябва да се превърне в естествен приоритет на България при развитието на двустранните отношения с Албания; че тези наши сънародници са не само важен елемент от миналото, но и от съвремието и бъдещето на българската нация.интелектуалци от своята собствена среда – споменатия д-р Димитър Бело, д-р Раки Бело, д-р Рамазан Чадри, Васил Шано и др. Българските дружества в Албания, макар и засега само символично подкрепяни от “официална” България, в своя ред са израз на живия български дух в тази балканска държава. В София в своя ред съществува дружеството “Огнище”, което има за свой приоритет именно връзките с днешните ни сънародници в Албания. Благодарение на демократичните промени в двете страни в българските университети учат десетки млади българи от Албания. Макар и неравномерно, българските медии преобразуват българското малцинство в Албания – някои припомнимта усилия на БНТ, особено на телевизионния център в Благоевград, на сателитната телевизия “СКАТ”, в-к “Нощен Труд”, а в последните години и на Информационната агенция “Фокус”. Историческите извори убедително показват, че днешното българско малцинство в Албания е наразделна част от общобългарската история, традиции, култура, което означава, че съдбата му трябва да се превърне в естествен приоритет на България при развитието на двустранните отношения с Албания; че тези наши сънародници са не само важен елемент от миналото, но и от съвремието и бъдещето на българската нация.интелектуалци от своята собствена среда – споменатия д-р Димитър Бело, д-р Раки Бело, д-р Рамазан Чадри, Васил Шано и др. Българските дружества в Албания, макар и засега само символично подкрепяни от “официална” България, в своя ред са израз на живия български дух в тази балканска държава. В София в своя ред съществува дружеството “Огнище”, което има за свой приоритет именно връзките с днешните ни сънародници в Албания. Благодарение на демократичните промени в двете страни в българските университети учат десетки млади българи от Албания. Макар и неравномерно, българските медии преобразуват българското малцинство в Албания – някои припомнимта усилия на БНТ, особено на телевизионния център в Благоевград, на сателитната телевизия “СКАТ”, в-к “Нощен Труд”, а в последните години и на Информационната агенция “Фокус”. Историческите извори убедително показват, че днешното българско малцинство в Албания е наразделна част от общобългарската история, традиции, култура, което означава, че съдбата му трябва да се превърне в естествен приоритет на България при развитието на двустранните отношения с Албания; че тези наши сънародници са не само важен елемент от миналото, но и от съвремието и бъдещето на българската нация.
https://albania-bulgaria.blogspot.com/2007/10/blog-post_66.html
https://www.youtube.com/watch?v=48DRUb4eXKQ
Няма коментари:
Публикуване на коментар