„Паричната революция“: създаване на централните еврейски банди

Аз смятам, че института на банките е по-опасен, от въоръжена армия. Ако американският народ позволи на частните банки да управляват издаването на пари, банките и корпорациите, които са управлявани от банкерите, постепенно ще отнемат от хората цялата им собственост до тогава, докато децата им не се събудят бездомни на земята, някога завоювана от дедите им.

Томас Джефферсон (1743—1826), един от авторите на Декларацията за независимост на САЩ, третият американски президент (1801—1809)


Генералния щаб на лихварите

Най-важна крачка по пътя на по-нататъшното укрепване на позициите на лихварите било създаването на централните банки. Към създаването на такива институти подтиквала алчността на най-влиятелните лихвари, които желаели да монополизират в свои ръце издаването на законни платежни средства на държавата и да получават за сметка на това емисионен доход. Алчността усилвала желанието им да поставят под свой контрол цялото общество чрез управление на паричното предлагане.
В създаването на централни банки била заинтересована цялата „класа на лихварите“: Този институт е трябвало да организира координацията на дейността на всички банки, да стане „генерален щаб“ на своеобразния „паричен картел“.
По-горе ние вече отчасти се докосвахме до дейността на централните банки във връзка с практиката на „частичното резервиране“ на търговските банки. За „подсигуряване“ на банките, които в условията на „частично резервиране“ имали склонност към банкрути, централната банка започнала осъществяването на такива функции, като:
-надзор на дейността на търговските банки;
-регулиране на ликвидността им с помощта на норми за задължително резервиране, рефинансиране на кредитите на търговските банки, „стабилизационни кредити“, операции на „свободния пазар“ (покупка и продажба на ценни книжа от и на търговските банки), операции на валутния пазар, изкупуване на така наречените „токсични“ („отпадъчни“) активи и т.н.;
-организиране и регулиране на пазара за междубанковите кредити и т.н.
Накратко, централните банки са призвани да защитават „класовите интереси“ на лихварите посредством:
1) създаване у обществеността на устойчиво усещане, че с търговските банки „всичко е наред“ и че за влоговете си не бива да се тревожи (за тях се тревожи централната банка);
2) опит за предотвратяване на възможни банкови паники и кризи, когато действителни „замирише на пушек“ (макар възможностите им за това да са малки);
3) организиране на „гасене на пожара“ (тоест борба с банковите кризи), ако тя все пак възникне, „залива“ я със спасителна течност наречена „ликвидност“.
Вече не говорим за това, че в интерес на лихварите именно централната банка „в планиран ред“ организира „пожари“, наричани от банкови кризи.
За повишаване на своята социална значимост редица централни банки след Втората световна война започнали да декларират такива цели, като „осигуряване на пълна заетост“, „осигуряване на икономически растеж“, „борба с инфлацията“ и т.н. Такава дейност на централните банки получила много сериозното название: „парично-кредитна политика“. Без да навлизаме в подробности всичко това може да наречем ПР-акции на „генералните щабове“ на лихварите, призвани да скрият истинските цели и задачи. Централните банки, от първия ден на създаването им, действително са имали тяхна „парично-кредитна“ политика, но съвсем не такава, каквато днес официално се представя на обществеността.
Главна цел на реалната (а не на декларираната) „парично-кредитна политика“ на централните банки се явява осигуряването на главните лихвари на световното господство. За достигането на тази цел централните банки решават ред конкретни задачи, свързани, преди всичко, с концентрирането в ръцете на главните лихвари световните богатства:
-запазване на системата на „частично резервиране“ като основа за узаконена кражба на парите на клиентите;
-увеличаване на предлагането на кредити (в това число и за сметка на стимулирането на търсенето на кредити);
-поддържане на инфлационните процеси като способ за скрито облагане на обществото в полза на лихварите;
-периодично организиране на банкови, финансови и икономически кризи с цел изземане на имуществото на длъжниците и изкупуване от лихварите на обезценени активи и т.н.
Често централните банки излизат от рамките на „професионалната“ си дейност (парично-кредитната сфера) и навлизат в сферата на политиката. Примерно, участвуват в подготовката на войни и революции: такива „политически проекти“ създават добро търсене на лихварските пари и водят към още по голямо съсредоточаване на световните ресурси в ръцете на главните лихвари. Разбира се, тази срана от дейността на централните банки не намира своето отражение в официалните им отчети.
За да разберем по-добре истинските цели и задачи на централните банки, методите с които ги постигат, е по-добре да започнем изучаването на тяхната дейност не от гланцираните официални документи (годишни отчети, тематични доклади, планове и т.н.), а с историята на тяхното създаване и дейността им в миналото. В случая ще се ръководим от словата на евангелиста Лука, който казал: Ибо нет ничего тайного, что не сделалось бы явным, ни сокровенного, что не сделалось бы известным и не обнаружилось бы» (Лк, 8:17).


Банката на Англия като главно достижение на буржоазната революция

По повод това, коя е била първата централна банка, в литературата съществуват разногласия. Едни автори считат, че това е Банка на Швеция, основана в 1668 г. Други сочат, че това е Банка на Англия, учредена през 1694 г. Ще съсредоточим вниманието си върху втората, понеже влиянието на Банка на Англия на развитието на международната финансова система е несравнимо по-голямо. Първо, моделът на Банка на Англия се е използувала и от много други страни за създаване на своите централни банки. Второ, през някои периоди от историята Банка на Англия се е оказвала център, от който се е извършвало управлението на световната финансова система.
За да разберем, откъде се е появила Банка на Англия, е необходимо да направим малко отстъпление от общ порядък: създаването на централни банки в много страни са предшествувани от буржоазни революции, а тези революции така или иначе са били провокирани от лихварите, на които монарсите са пречели да практикуват процентния си бизнес.
Предисторията на създаване на Банка на Англия е такава:
Под влияние на Реформацията, която тъкмо започвала да се разгръща в Европа, английският крал Хенри VIII (1509-1547) съществено охлабил законите, отнасящи се до лихварството. В първата половина на XVI век лихварите значително разширили предлагането на златни и сребърни монети, в страната се наблюдавало оживление на стопанската дейност. Но ето, че на власт дошла дъщерята на Хенри VIII кралица Мария Тюдор (1553-1558), която отново стегнала законите за лихварство. Предлагането на монети съществено намаляло, в страната настъпила депресия. След петгодишно управление на Мария властта преминала към сестра й кралица Елизабет I (1558-1603). За да приведе в ред разстроеното стопанство на страната, тя решила да вземе под контрол издаването на монети. Преди всичко, тя взела решение да направи сеченето на златни и сребърни монети изключителен прерогатив на Кралската съкровищница. Потребността от лихвари рязко намаляла, лихвите по кредитите станали минимални. Кралица Елизабет I влязла в пряко противоборство с лихварите. Лихварите започнали да готвят революция, като заложили на Оливър Кромуел. Всичко свършило, както знаем, със свалянето на крал Карл I, разпускането на парламента, екзекуцията на монарха. Разбира се тези събития не може да се обяснят само с това, че кралицата взела в свои ръце сеченето на монети, но това е важна причина за английската революция. На трона бил сложен Джейкъб Стюарт (1685-1688). В страната започнала гражданска война, която не давала на лихварите възможност да наложат напълно своята власт.
И тук на сцената се появява Уйлям Орански – надеждно протеже на лихварите. Историците са на мнение, че неговото идване на власт е било поддържано от холандските и английските лихвари. Стюартите били свалени от престола, а мястото на Джейкъб заел Уйлям Орански, който започнал да се нарича Уйлям III (1688-1702). От името и по поръчение на група лихвари преговори с новия крал водил известния в онези времена аферист Уйлям Патерсън (до тогава той се опитвал да направи големи пари на колонизацията на Панамския провлак, но безуспешно). За своята „услуга“ по предоставяне на Уйлям Орандски кредит те поискали в замяна насрещни „услуги“:
- първо, да се съгласи за създаването на специална банка, която да бъде монополен емитент на хартиени пари, които да се използуват по цялата страна;
- второ, тази банка трябва да стане изключителен кредитор на правителството, като му дава кредити с 8% годишна лихва в замяна на дългови разписки на правителството (облигации);
- трето, да разреши на банката частично резервиране по своите задължения, тоест фактически да позволи да прави пари „от въздуха“;
- четвърто, основен „резерв“ на банката се предлагало да стане не златото, а дълговите разписки на правителството; за сметка на последните трябвало да се осигуряват изцяло кредитирането на правителството, а така също и други кредити.
Фактически в „проекта“ на У.Патерсън се съдържали всички основни елементи на съвременния механизъм на емисии на пари от централните банки на развитите страни (с изключение на това, че в „проекта“ все още се предвиждало използуването на златото, макар ролята му да е била вече второстепенна).
В основни линии всички изисквания на лихварите били удовлетворени (макар и не напълно – например, правата за емисии на общонационални пари се съхранили и за други банки).
Така възникнала Банка на Англия, при това тя имала право да пуска кредитни (книжни лири стерлинги) в два пъти повече, от наличните златни запаси. Още в първата година Банка на Англия дала на краля кредити на сума 1200000 лири стерлинги при наличие на злато в мазето на банката за 720000 лири стерлинги. Кредитите на правителството и лихвите по тях се погасявали за сметка на данъците. Такава система устройвала както лихварите – акционери на банката, така и правителствените чиновници, тъй като получавали достъп до постоянен източник на кредити. При тази система бързо нараствали приходите на акционерите на Банка на Англия и правителствения дълг. Системата пораждала безпрецедентна корупция, способствувала срастването на финансовата мощ на лихварите и „административния ресурс“ на правителствените чиновници. Губел само английският народ: той носел данъчното бреме, породено от дълга. Освен това, на гърба му лягали и тежестите на кризите, които били неизбежни при бързия ръст на дълга. Накрая, трябва да отчетем, че част от кредитите на Банка на Англия не е била обезпечена нито със злато, нито със стоки. Затова въпреки установилата се представа, че „в тези времена инфлация не би могло да има“, в страната цените се покачвали, което удряло най-първо обикновените англичани. Започнало „бягство“ от хартиените лири към златото. Затова още през 1696 г. кралят издал закон, забраняващ на Банка на Англия да плаща в „натура“, тоест със злато. По такъв начин, вече след няколко години от основаването на Банка на Англия механизмът на парична емисия станал такъв, какъвто е сега в САЩ и други развити страни.
Много скоро, обаче, за правителството „славното време“ завършило: дълговете нараствали толкова стремително, че никакви данъци не стигали за обслужването им. Единственият способ за властите да излязат от тая „задънена улица“ било да започнат война. Наистина, Англия започнала серия войни за завладяване на колонии и световно господство… Резултатът бил още по-голямо отслабване на властта при едновременно с това укрепване на позициите на акционерите на Банка на Англия и други лихвари. В края на XVIII век златните резерви на Банка на Англия били толкова изтощени от войната, че през 1797 г. правителството забранило да се изпълняват всякакви плащания в злато.
През 1816 г., след наполеоновите войни, в Англия бил въведен златния стандарт, предвиждащ свободен обмен на хартиени лири за жълтия метал на Банка на Англия. Обаче Банка на Англия веднага започнала да пуска банкноти съществено повече, от златото в подземията й, което помогнало за възникването на кризата през 1825 г. След това в Англия се появила достатъчно голяма група привърженици на „обуздаването“ на емисионната активност на Банка на Англия – тъй наречената „парична школа“, чиито представители смятали, че кризата от 1825 г. е възникнала поради „откъсването“ на паричните емисии на Банка на Англия от нейния метален запас. Още и печалният опит на крал Уйлям по фактическото „отсъединяване“ на паричните емисии от златото, който завършил с развихрила се инфлация в края на XVII – и началото наXVIII век, си спомнили.
На представителите на „паричната школа“ се противопоставяла така наричаната „банкова школа“, чиито представители считали, че емисията на пари от централната банка трябва да се определя не от запасите на злато, а да се обвърже с потребностите на хората от пари. Това обвързване трябвало да се осигури от издаване на банкноти обезпечени с ценни книжа, тоест в крайна сметка със стоки. Без да влизаме в подробности на тогавашната дискусия между двете школи, ще отбележим, че тя засягала само дейността на Банка на Англия. А за пълно резервиране на търговските банки почти никой не споменавал.
През 1844 г. настъпил нов етап в развитието на Банка на Англия. По-горе споменахме за това, че през посочената година бил приет Акт на Пил, който въвеждал редица новости в дейността на централната банка на страната.
Първо, постановявал, че Банка на Англия получава изключителните права по емитиране на банкноти в страната. Вярно, че другите банки не се лишавали от права за емисии, но максималния обем на емисиите им се фиксирал на нивото на 1844 г.
От този момент Банка на Англия получила фактически правото на 2/3 от всичките емисии на банкноти в страната, и с всяка година този дял се увеличавал. Другите банки постепенно „излизали от играта“: през периода 1844 — 1921 г. емисионна дейност прекратили всички банки освен Банка на Англия (207 частни банкерски къщи и 72 акционерни банки). Това не означавало, разбира се, отслабване на позициите на другите банки. Много от тях продължили да увеличават капитала и активите си. Но сега вече те започнали да се занимават изключително с емисии на безналични (депозитни) пари.
Второ, определял високо ниво на златно покритие на банкнотите емитирани от Банка на Англия. В определена степен крачката към обезпечаване на висока степен на покритие на емисиите било, за Банка на Англия, не само вътрешна работа. Нали Великобритания била инициатор на разпространението на златния стандарт по целия свят, и тя била обречена, да показва със своя пример, що е истински златен стандарт.
Вместо това, трябва да отбележим, че действието на Акта Пил до отмяната на златния стандарт през 1930 г. нееднократно било спирано, което давало възможност на централната банка на страната значително да увеличи емисията на книжни пари.
Завършвайки разказа за Банка на Англия, трябва да кажем, че от самото начало тя е била частно предприятие, принадлежащо не на държавата, а на отделни лица. Сред акционерите са били краля и кралицата, които направили първата вноска на стойност 10 хил. лири стерлинги. След тях още 633 човека внесли суми, които били по 500 лири, което им давало право на глас на събранията на акционерите. През 1946 г. тоест след две и половина столетия след създаването на банката тя била национализирана от правителството на лейбъристите (между другото списъка на тогавашните акционери до днес остава засекретен), собственик на акционерния капитал станала държавната хазна. Още преди това, през 1931 г. когато Англия отменила златния стандарт, златния запас на Банка на Англия бил предаден в хазната (министерството на финансите). Обаче и днес Банка на Англия де факто се управлява не от правителството, а от частните банки от лондонското Сити: „Банка на Англия както е била, така и продължава да е частна банка, провеждаща в живота интересите на конкретна, много малка група хора“.


Банка на Франция – детето на Наполеон Бонапарт

Във Франция, съгласно официалните сведения, централна банка е била учредена след повече от сто години след Англия. Все пак трябва да се знае, че там е имало опит да се създаде такъв институт още в началото на 18-ти век. Идеята принадлежала на шотландския финансист Джон Лоу.
Франция по това време се намирала в крайно тежко финансово положение. Годишният бюджетен дефицит стигал 80 млн. ливри, а общият държавен дълг към 1715 г. нарастнал до 3,5 млрд. Ливри. Никой не се съгласявал да дава пари на заем на френския монарх, а данъците не стигали дори за най-необходимите разходи. Тогава Джон Лоу предложил на Филип Орлеански (регент на малолетния крал Людовик XV) и министрите му проект за преход към парична система, основана не на златни пари, а на хартиени, които ще може да бъдат напечатани толкова, колкото потрябват. Джо Лоу казвал: „В интерес на краля и неговия народ е да се гарантират парите на банката и да се откаже от златните монети“.
През 1716 г. била създадена специална частна банка като акционерно дружество с капитал 6 млн. ливри. Нарекли я Кралска банка, начело застанал лично Лоу, който освен това получил и длъжността финансов министър. Първоначално банката, която се намирала под контрола на министерския кабинет, изпълнявала съвсем внимателно емисионната си дейност, издавайки хартиени пари с отчитане на наличните златни запаси. Обаче по настояване на Лоу, Филип Орлеански уволнил редица министри, след което банката започнала активно да увеличава пускането в обръщение на хартиени пари необезпечени със злато.
За да обвърже излишната парична маса и предотврати инфлацията, Джон Лоу предложил да се създаде специална компания във вида на акционерно дружество, която да продава акции срещу книжни пари на всички желаещи. Така през 1717 г. била създадена Западна компания (другото й име – Компания Мисисипи) с акционерен капитал 22 млн. ливри.
За да създаде търсене на акции, Лоу рекламирал проекта, който компанията все едно имала намерение да реализира. Става дума за добив на злато на територията на северноамериканската колония на Франция – Луизиана. Курсът на акциите на пазара започнал бързо да расте: при номинална цена на ценната книга от 500 ливри пазарната й цена се вдигнала до 18 хил. ливри. Едва излезли от печатницата и пуснати в обръщение книжни пари веднага отивали за покупка на ценни книжа. През 1720 г. във Франция вече имало в обръщение банкноти на стойност 3 млрд. Ливри.
Фактически в страната вървяло изграждането на две финансови пирамиди – пирамида на задълженията на Кралска банка (банкнотите) и пирамида на задълженията на Западна компания (акциите). По същество, преди почти три столетия е бил създаден този модел на парични емисии, който днес се използува от развитите страни. Разликата е само в това, че днешните централни банки печатат пари за покупка не на акции, а на облигации (издавани от държавните хазни). Въпреки всички трикове цените във Франция на Людовик XV се покачвали, започнала голяма инфлация – явление непознато по ония времена.
За да повиши доверието на народа към хартиените пари Лоу отишъл до там, че през 1718 г. преобразувал частната Кралска банка в държавна. Но това не спасило ситуацията. Някои, най-недоверчиви французи, решили да обменят хартиените пари на злато. Първи това направил херцог Бурбонски, откарвайки полученото от банката злато с карети. За други предявители на хартиени пари възникнали проблеми. Тръгнали нежелани за Лоу слухове, започнала паника. Лоу се опитвал да спре паниката, като през май 1820 г. забранил използуването на златото в качеството на пари под заплахата от глоби, затвор и даже смъртно наказание.
Впрочем, нещо подобно направил двеста години по-късно президентът на САЩ Ф. Рузвелт: със свой указ той прекратил обмяната на долари за злато и задължил американците да дадат на държавата всичкото злато под заплахата от затвор.
Не спрял паниката, всичко завършило с пълно обезценяване на парите, крах на Западна компания и превръщане на акциите й в обикновена хартия. Четири години след създаването си Кралска банка – прототип на централна банка – прекратила съществуването си. Така, у французите се оформили дълготрайни отношение на подозрение към подобни институции и отвращение към хартиените пари.
Централна банка във Франция под името Банка на Франция била създадена окончателно едва при Наполеон Бонапарт през 1800 г. Разбира се, Наполеон разбирал опасностите свързани с появата на централна банка в страната. Конкретно, той казвал: „Ръката даваща е по-високо от ръката вземаща. Парите нямат родина, у финансистите няма патриотизъм и няма порядъчност, единствената им цел е печалбата“.
По мнението на някои историци, Майер Амшел Ротшилд предложил на Наполеон да му стане кредитор, но Наполеон отказал. За да бъде независим от Ротшилдите , Наполеон взел решение за създаване на национална банка, но намираща се под негов контрол. Той подписал указ за учредяването на Банка на Франция, имаща статут на акционерно дружество.
200-та най-големи акционери станали членове на Генералната асамблея (събрание на акционерите) на банката. Наполеон поставил в управлението свои роднини, от 1806 г. започнал лично да назначава управителя на банката и двамата му заместници, през 1808 г. постигнал приемане на устав на банката (налагащ определени ограничения на независимостта на банката от държавните власти).
След окончателното слизане на Наполеон от политическата сцена през 1815 г. контролът над централната банка от страна на държавата бил загубен. Постепенно реалната власт в държавата преминала от правителството в ръцете на банкерите, от което и се боял Наполеон. В първата половина на XIX век Банка на Франция нямала абсолютен монопол над емисиите на банкноти, с това се занимавали и редица провинциални банки. Обаче през 1848 г. бил въведен принудителен курс на хартиения франк към златото за всички емисионни банки, което рязко снизило доверието на населението към провинциалните банки. Постепенно те се превърнали във филиали на Банка на Франция.
През 1936 г., когато страната се намирала в тежка криза, бил приет закон, който позволил на правителството да контролира Банка на Франция. Накрая, през декември 1945 г. била проведена национализация на Банка на Франция, централната банка станала държавна (както и в случая с Банка на Англия акционерите на Банка на Франция получили добра компенсация във вид на държавни облигации).
През последните две десетилетия на миналия век започнал процес на възстановяване на независимостта на Банка на Франция от правителството. Приетия през август 1993 г. закон легализирал тази независимост. Започвайки от 1998 г. до ден днешен Банка на Франция, по същество, е загубила много свои пълномощия, влизайки в състава на Европейската система на централни банки (ЕСЦБ). Тя станала акционер на Европейската централна банка (ЕЦБ), придобивайки 16,83% от уставния капитал. По същество, много решения, отнасящи се до сферата на парите и кредитите, днес се приемат не в Париж, а във Франкфурт, където се намира щабквартирата на ЕЦБ.


САЩ: дългият път към централната еврейска банда

В САЩ централна банка в днешния си вид се появила след повече от два века от тази във Великобритания. Вярно, съвременната централна банка в САЩ има дълга предистория. Още от 18-ти век лихварите полагали немалко усилия за появата на тоя институт в Америка. За кратки периоди те имали успех: отначало била създадена Банка на Северна Америка (1781 — 1785 г.), след това – Първа Банка на Съединените Щати (1791 — 1811 г.), накрая Втора Банка на Съединените Щати (1816 — 1834 г.). След това в продължение на осемдесет години Америка живяла без централна банка.
Америка в периода на колонизацията била достатъчно бедна на злато и сребро. Именно това обстоятелство довело до появата на пари, които не били метални и нямали никакво стоково обезпечаване. Тяхното единствено обезпечение било доверието към властите, които ги издавали. Наричали ги „Колониални разписки“.
„Ако не броим средновековен Китай, където хартията и процеса на печатане са измислени много по-рано, отколкото на запад, светът се е запознал с държавните книжни пари едва през 1690 г., когато правителството на Масачузет емитирало неразменяеми книжни пари“. Да уточним: светът се запознал с държавни хартиени пари, неразменяеми за злато. Държавни хартиени пари, разменими за метал, се появили в Европа по-рано – в началото на XVII век.
В печатането на неразменими книжни пари вече участвували всичките северноамерикански щати с изключение на Вирджиния. В края на 1750-те години и тази колония започнала печатането на такива пари. Хартиените пари не се давали в заем като кредити и не се използували за откриване на депозити, а служили изключително като средство на обмяната и за плащане на месните данъци. Тази парична система способствала бързото покачване на стокооборота в колониите и била напълно независима от лихварските парични системи на метрополиите (Англия и Франция), които се опитвали да натрапят кредити на колонистите. Тези кредити не им трябвали. Колониалните разписки били обществено благо, достъпно за всеки, който нещо произвеждал и предлагал за продажба на пазара. Разбира се, при използуването на хартиените неразменими пари периодически възниквала инфлация, защото властите злоупотребявали с печатната машина. Но нали злоупотреби имало и в тези страни, които използували разменими за злато хартиени пари, когато такива пари се печатали за суми по-големи от запасите от злато. Главното е – системната на хартиените неразменими пари гарантирала финансовата независимост на северноамериканските колонии от метрополиите.
По такъв начин Англия, която силно се е нуждаела от метални пари (дългът на правителството към Банка на Англия постоянно растял), не можела да „дои“ северноамериканските колонии. През 1764 г. английският крал Джордж III издал указ, който изисквал това, че колонистите да плащат данъци на Англия в злато, да се откажат от „колониалните разписки“ и да използуват парите на метрополията (които им се предоставяли като заеми с лихва). Северноамериканските колонии след този указ започнали да обедняват бързо. Доведените до отчаяние колонисти вдигнали въстание и започнали борба за независимост. За финансирането на войната колониите отново се върнали към печатането на хартиени пари: в началото паричната маса се равнявала на 12 млн. дол., а в края на войната – 500 млн. дол. Войната, както е известно, завършила с признаването от Лондон на суверинитет на Конфедерацията на северноамериканските щати. Паричната система била разстроена, властите имали големи дългове, особено към Франция, която била съюзница на колонистите.
По един или друг начин лихварите успели да заставят правителството на Америка да се откаже от „колониалните разписки“ и да създаде през 1781 г. централна банка, която приличала на аналогичния институт в Англия. Нарекли я Банка на Северна Америка (БСА), работела тя като търговска банка на територията на всички щати, имала право на емитиране на хартиени пари свръх златния запас, давала заеми на федералното правителство срещу облигации на последното, средствата на Конгреса се държали на сметки в нея. По този начин, БСА емитирала пари, които създавали дълг.
Главен организатор на БСА бил суперинтенданта по философия Робърт Морис. Предполага се, че първоначалният уставен капитал на банката е бил 400 хил. дол. Обаче Морис не успял да събере такава сума и бръкнал в държавната хазна: взел злато, което властите получили от Франция като заем, за формиране на резерва на банката. След това френското злато дал в кредит на себе си и своите партньори (в това число: Томас Уилсън, бъдещ президент на БСА, и Александър Хамилтън, бъдещ министър на финансите). С парите от кредита купили акции на БСА. Посочената схема за придобиване на акции за сметка на държавни средства, между впрочем, не веднъж е използувана при създаването на други централни банки, които първоначално имали статут на частни предприятия от акционерен тип.
„Бащите – основатели“ бързо съобразили, че БСА бързо ще постави страната под контрола на лихварите, затова взели решение за ликвидирането на този институт.
Така, третият президент на САЩ Томас Джеферсън предупреждавал, каква заплаха представлява централната банка за онези свободи, завоювани от американската революция:
„Ако американският народ някога позволи на банките да контролират емисията на своята валута, то отначало ще настане инфлация, а след това – дефлация, банките и корпорациите, които възникнат около тях, ще лишат хората от всякакво имущество, а децата им ще се окажат безпризорни на континента, който са завоювали бащите им. Правото да пускат пари трябва да бъде отнето от банките и върнато на Конгреса и народа, комуто то принадлежи. Аз искрено мисля, че банковите институти са по-опасни за свободата, отколкото редовните армии“.
Скоро обаче на мястото на БСА се появила нова централна банка – Първа Банка на Съединените Щати (ПБСЩ), за чието създаване настоявал Александър Хамилтън (зад него стояли Банка на Англия и Натан Ротшилд). ПБСЩ просъществувала 20 години (срокът на издадения й лиценз). През 1811 г. намиращият се по това време на власт четвърти президент на страната Джеймс Мадисън застанал категорично против удължаване на срока на лиценза на ПБСЩ. Някои автори пишат, че Натан Ротшилд „предупредил, че Съединените Щати ще се окажат въвлечени в най-катастрофалната война, ако лиценза на банката не бъде удължен“. Съвпадение или не, но през 1812 г. Англия започнала война против Съединените Щати.
Създадената след няколко години Втора Банка на Съединените Щати (ВБСЩ) започнала активно да въздейства на икономическия и политически живот на страната. Няколко години след учредяването на ВБСЩ тя „напомпала“ стопанството на страната с голямо количество пари, което количество многократно превишавало златните запаси, и това създало икономически бум и инфлационен ръст на цените. След това започнало изземане на парите, след което последвали рязък икономически спад и дефлация.
При президента Андрю Джаксън започнало разследване на дейността на ВБСЩ, комисията по разследването, в частност, констатирала, че „не предизвиква съмнение, че това силно и мощно учреждение е било активно въвлечено в опити да се окаже влияние на изборите на държавни служители с помощта на пари“. Джексън влязъл в сериозно противостояние с председателя на банката Николас Бидл.
През 1832 г. президента на страната Андрю Джаксън започнал своята втора предизборна кампания по лозунга: „Джаксън и никаква банка!“. В същата година той поискал да се отнеме лиценза на банката и в своето изказване пред Конгреса обосновал своето искане: „…Повече от осем милиона акции на тази банка принадлежат на чужденци… нима няма заплаха за нашата свобода и независимост, от страна на банката, която е така малко свързана с нашата страна?… Контролът на нашата валута, получаването на пари от нашето общество и държането на хиляди наши граждани в зависимост… биха били повече и по-опасни, от въоръжените сили на врага“.
С голям труд Джаксън успял да премести средствата на хазната от сметките на ВБСЩ в други банки (за това му било необходимо да замени двама секретари на съкровищницата, едва третият изпълнил указанията му). Бидл обявил война на президента на страната, рязко намалил паричната маса в обръщение, което предизвикало депресия в стопанството. Вината за кризата хората от обкръжението на Бидл се опитвали да прехвърлят върху президента Джаксън, успели дори да започнат процедура по импичмънт. Противопоставянето на групата на Джаксън и групата на Бидл стигнало апогея си. С голям труд президентът успял да постигне ликвидацията на ВБСЩ. Да отбележим тук, президентът не само успял да отнеме лиценза на банката, но също така и в кратки срокове (до началото на 1835 г.) да погаси напълно всички дългове на правителството.
Това предизвикало ярост от страна на лихварите. Две покушения срещу живота на президента Джаксън били извършени, но за негово щастие се оказали неуспешни. Андрю Джаксън за разлика от други американски президенти, които встъпили в схватка с лихварите, успял да умре от естествена смърт. Той доживял до 77 години и обичал да повтаря, че главното достижение в неговия живот е ликвидацията на банката.
Въпреки това борбата за създаване на централна банка продължавала. Някои президенти се опитвали да се върнат към неразменимите пари, които напомняли „колониалните разписки“. Например, това направил президентът А. Линкълн. За водене на войната с южните щати той се обърнал за кредити към европейските банки, контролирани от Ротшилдите. Банкерите предложили пари с висока лихва (от 24 до 36% годишна лихва). Това накарало Линкълн да вземе решение за пускане на собствени съкровищни пари, които не били утежнени с проценти. Те получили името „гринбак“.
Благодарение на „гринбак“-ите паричната маса в страната за годините на гражданската война се увеличила от 45 млн. дол. до 1,77 млрд. дол., тоест почти четиридесет пъти. Разбира се, в страната започнала инфлация, но военните разходи били напълно финансирани, а главното е, че страната успяла избегне попадането в дълговата примка на Ротшилдите.
За това посегателство срещу властта на банкерите Линкълн на 14 април 1865 г. бил убит. Днес вече е неопровержимо доказано, че убийството е било „поръчково“, а зад „поръчката“ стояли европейските банкери, ония същите, които са били акционери на ПБСЩ и ВБСЩ в своите времена.
Незадълго до трагичната смърт на президента Линкълн (през 1863 г.) лихварите успели да прокарат през Конгреса Закон за националната банка (National Bank Act). Това било още една крачка към създаването на централизирана банкова система с централна банка начело. Дотогава банковата система в страната била напълно децентрализирана; състояла се от банки на отделните щати, които имали различна големина, и не били вертикално подчинени.
Законът предвиждал създаване на система на националните банки на няколко нива:
а) банки на централните резервни градове (в тази група попадат само големите банки в НюЙорк);
б) банки на резервните градове (с население над 500 хил. д.);
в) други банки.
Националните банки получили права да дават заеми на правителството. Парите, (банкнотите) които те издавали, били обезпечени не със злато, а с дълг – облигации на правителството. Легализирала се системата на частично резервиране на задълженията на националните банки. Още преди век и половина са започнали да полагат основите на онази парична система, която съществува днес в САЩ – емисии обезпечени с дълг на правителството.
Президентът Линкълн бил рязко против такава национална банкова система, за което вече след приемането на закона предупреждавал Америка:
„Властта на парите ограбва страната в мирни времена и крои заговори в тежки времена. Тя е по-деспотична от монархия и по-себелюбива от бюрокрация. Аз предвиждам настъпване на криза в най-близко бъдеще, което ме лишава от спокойствие и ме кара да се опасявам за безопасността на моята страна. Корпорациите се качиха на престола, идва ерата на корпорациите, и властта на парите в страната ще се стреми да удължи своето господството, въздействувайки на предразсъдъците на народа дотогава, докато богатството не се събере в ръцете на неколцина и републиката не загине“.
Учудващо е, колко актуално звучат думите на президента Линкълн, произнесени почти преди век и половина. Конкретно, той обръща внимание на това, че банките „въздействат на предразсъдъците на хората“. Днес силата на това въздействие се е усилило многократно – с помощта на СМИ, университетите, „професионалните икономисти“ и т.н. Или относно думите му „докато богатството не се събере в ръцете на неколцина“, то днес вече може да констатираме: процеса на „събиране“ е близко до завършването си, при това не само в пределите на САЩ, но и по целия свят. Фразата „властта на парите…крои заговори в тежки времена“ може да бъде потвърдена с десетки примери. Най-разбираем ни е примерът – организирането в нашата страна на тъй наречените три „руски революции“ от международните банкери (Ротшилдовци, Варбурги, Шиффи и др.).
Примерно по същото време от банката на Ротшилд в Лондон било изпратено писмо до една банка в НюЙорк. Ето какво написали в него опонентите на президента Линкълн:
„Някои, ориентиращи се в системата (на процентните пари), ще бъдат или толкова заинтересувани от нейните печалби, или толкова зависими от нейното покровителство, че от страна на тази класа съпротива няма да има, докато, от друга страна, огромната маса народ умствено неспособни да разберат грандиозните преимущества, които капитала извлича от системата, ще носи безропотно своето бреме, може би, даже не подозирайки, че системата е враждебна на неговите интереси“.
Едно от редките документални потвърждения на истинските намерения на лихварите. Звучи цинично, но точността на преценката в дръзките планове не може да отречем. Цялата „финансова наука“ на Ротшилдите се свежда, преди всичко, до откриването и преценката на човешките слабости и използуването им в свой интерес. Ротшилдите преди всичко играят не на финансовите пазари, а на човешките слабости!
За целия период от момента на създаване на независима държава до учредяването на централната банка, която функционира и днес в САЩ, правото за издаване на американски пари осем пъти е преминавало от правителството към централната банка и обратно.
Какви ли не номера измисляли банкерите само за това, да убедят обществеността и законодателите в необходимостта от учредяването на централната банка!
Основни инициатори за създаването на централната банка в Америка през втората половина на 19-ти век станали Ротшилдите. Те изпратили да реализира този проект в Америка своя агент Дж. П. Морган, който в 1869 г. създал в САЩ компанията Northern Securities. По-късно била създадена банката J. P. Morgan, която станала ефективен инструмент за прокарване на интересите на Ротшилдите в САЩ. Други американски банки под контрола на Ротшилдите били Kuhn, Loeb & Co. и August Belmont & Co. Важен инструмент за придвижване на проекта, създаване на централна банка, станала Националната Асоциация на Банките (НАБ). По-конкретно, НАБ започнала банкова паника през 1893 г., разпращайки на членовете на асоциацията писма, в които на банкерите се нареждало да поискат от клиентите си връщане на дадените кредити и създаване на остър дефицит за пари на пазара. Паниката била нужна на Ротшилд и другите лихвари, за да подтикне Конгреса да започне подготовка на законопроект за централна банка, която би могла да се заеме с предотвратяването и ликвидирането на подобни банкови паники. През 1907 г. банкова паника отново била инициирана от група банкери, зад които стояли Ротшилдите. Използуваният при това метод бил прост – разпространение на слухове за неплатежоспособността на някои банки (слуховете започнал да разпространява Дж. П. Морган чрез подконтролните му вестници). В условията на банкова паника Морган получил разрешение за необезпечена емисия в размер на 200 млн. дол., които след това били предоставени като кредити за спасяването на пропадащите банки. Морган фактически изиграл ролята на централна банка и изглеждал спасител на страната.
За да си осигурят политическа поддръжка на проекта лихварите не пожалили средства щото да доведат на власт „свои“ президенти – отначало Теодор Рузвелт, а след това Вудро Уилсън. Едновременно с това да не допуснат преизбирането за втори мандат през 1912 г. на Уйлям Тафт, които бил остро настроен против проекта създаване на централна банка.
За Теодор Рузвелт обикновено малко се споменава в контекста на историята на централната банка. Обаче именно той взел решение за създаване на Национална парична комисия, която трябвало всестранно да разгледа въпроса за целесъобразността на такава институция. Прави впечатление, че в указаната комисия влезли хора, представляващи интересите на главните лихвари: сенатор Нелсън Олдрич (председател на комисията), банкерите Пол Варбург, Франк Вандерлип, Чарлз Нортън и др. Всички те били свързани посредством кръвни или делови връзки с Рокфелерите, Морганите, Ротшилдите.


Раждане на федералния резерв и смърт на американската свобода

Едва през декември 1913 г. банкерите успели да „пробутат“ през Конгреса закона за Федералния резерв (Federal Reserve Act), който създавал Федералната резервна система на САЩ (ФРС), състояща се от 12 Федерални резервни банки (ФРБ).
Този закон (известен още като Глас Оуен бил) бил подписан от протежето на банкерите Вудро Уилсън. Тъкмо за това той бил поставен на поста президент на страната през януари 1013 г. Ако другите закони можело да лежат на масата на президента със седмици, то законът Глас Оуен бил бил подписан от Уилсън един час след гласуването му в Конгреса!
Интересно e, че в същата 1913 г. в конституцията на САЩ била внесена 16-тата поправка, която дала право на правителството да взима подоходен данък. До тогава бюджетът се попълвал от акцизи и мита. Интересно e, че опити да се въведе подоходен данък се предприемали и до тогава, но през 1895 г. върховният съд на САЩ определил този данък за противоречащ на конституцията (отхвърляни били и опитите за въвеждане на данък върху печалбите на компаниите). Без поправката за подоходното облагане практическата реализация на проекта централна банка би било невъзможно: данъка създавал източника на пари за изплащане на лихвите по дълга на правителството към ФРС.
Не случайно Първата световна война започнала буквално няколко месеца след учредяването на централната банка в САЩ. Войната сега била нужна на банкерите за това, че правителството да увеличава своите военни разходи и да заема необходимите средства от ФРС, обогатявайки с това основните акционери на Федералните резервни банки.
Разбира се, съвсем не всички законодатели гласували за закона за ФРС. Например, против закона бил конгресменът Линдберг.
Той предупреждавал своите колеги и целия американски народ, че закона за ФРС „…учредил най-големият тръст на света. Когато Президентът подпише този закон, невидимо правителство на властта на парите… ще бъде узаконено. Новият закон ще създава инфлация, когато на тръстовете пожелаят това. От сега нататък депресиите ще се създават на научна основа“.
Конгресменът „като че ли бил видял бъдещето“: първата банкова паника (въпреки тържествените уверения на лобистите на закона за ФРС, че „с паниките и кризите ще бъде свършено завинаги“) настанала още през 1920 г.
В книгата си „Икономическо менгеме“ (Economic Pinch), излязла през 1921 г. Ландберг писал: „Съгласно закона за Федералния резерв, паниките се създават на научна основа; тази паника била първата създадена научно, тя била пресметната като математическа задача“.
По същество, банковата паника през 1920 г. била първата репетиция на „спектакъла“, който може да наречем „Банкова и икономическа криза“. Режисьор постановчици били Ротшилдите и други основни акционери на ФРБ Ню Йорк (главната от 12-те Федерални резервни банки). „Спектакълът“ се състоял от три действия:
първо действие: активна кредитна емисия;
второ действие: намаляване на кредитните емисии и събиране на по-рано дадените кредити;
трето действие: организиране на банкрути и събиране на „реколтата“ във вид на изземане на залозите и покупка на пазара поевтинелите активи (за отделни актьори ролята в трето действие звучи по-иначе: собствени фалити и продажба на своите активи на другите актьори).
Резултатите от паниката през 1920 г. били доста многообещаващи. Така, в ръцете на основните стопани на ФРС попаднали големи количества селскостопански земи, които били използувани като залог. Голяма част от актьорите в трето действие на спектакъла завършили със самоубийство (в преносен смисъл, разбира се, макар да имало и истински самоубийства): разорени били 5400 банки, и активите им отишли при същите стопани на ФРС.
След „репетицията“ през 1920 г. „спектакълът“ с голямо вдъхновение и размах бил разигран през 1929 г. под името „Голямата депресия“.
„Реколтата“ се оказала още по-богата: прекратили своето съществуване 16 хил. банки (тоест повече от половината от общото им число). В резултат, рязко се усилили позициите на основните лихвари: 100 от 14 хил. банки (тоест 0,7%) започнали да контролират 50% от банковите активи на страната. 14-те най-големи банки съсредоточили в тях 25% от всички банкови депозити.
Кои са тези щастливци, спечелили от кризата? Сред тях са: Бернард Барух, Джизеф Кенеди (бащата на бъдещия президент), Дъглас Дилън, Хенри Моргентау. За повечето такива „късметлии“ ние въобще нищо не знаем. Всички те са имали, съдейки по всичко, „инсайд“, което им е позволило навреме на се освободят от акции и други ценни корпоративни книжа и да вложат средствата си в по-надеждни активи. Така, Бернард Барух, един от собствениците на Уолстриит писал: „Аз започнах да ликвидирам своите акции и да влагам парите си в облигации и налични пари. А така също купих злато“. Съгласно някои сведения, именно Бернард Барух дал през октомври 1929 г. „командата“ на ръководителите на Федералната резервна банка Ню Йорк рязко да повишат ставката по кредитите, което дало „тласък“ на фондовата паника.
На 10 юли 1932 г. конгресменът Луис Маловоден се изказал пред Палатата на представителите на Конгреса на САЩ и обвинил Федералния резерв в това, че той съзнателно е създал криза в страната. На следващата година тъкмо той предложил да се отстранят от длъжност министъра на финансите, финансовия контрольор и всички ръководители на Федералния резерв за многочислените им престъпления, включително измяна и мошеничество. Последвали няколко покушения над Макфаден. Починал през 1936 г. Официалната версия – „внезапно спиране на сърцето“. Остават, обаче, сериозни подозрения, че е било убийство.
Трябва да кажем, че подобни планирани убийства на държавни дейци, които се опитвали да възпрепятствуват създаването на централна банка в Америка или да ограничат монопола на Федералния резерв по емисия на пари, има много. Наистина, официалните версии за убийствата винаги изглеждат благопристойно, никакви намеци за съпричастност на лихварите към тези акции няма. Най-ярък пример е убийството на президента Джон Кенеди в Далас през 1963 г.
Официалната версия е – покушение извършено от убиец единак Ли Харви Осуалд. Алтернативни версии, които имат сериозни аргументи, — организирано убийство на основата на конфликта на Джон Кенеди с различни групи интереси. При това се споменават конфликти с ЦРУ (във връзка с плановете за агресия в Куба), Пентагона (по повод ескалацията на войната във Виетнам), израелското лоби (по повод конфликта в Близкия изток), нефтения бизнес (Хауърд Хънт) и т.н.
Обаче, доскоро не се споменаваше, че Джон Кенеди е посегнал на монопола на Федералния резерв да извършва емисия на пари. Става дума за това, че четири месеца преди смъртта си Кенеди подписал указ за пускане на съкровищни билети обезпечени със сребро, намиращо се в хазната. Това били безпроцентни пари, несъздаващи дълг. От гледна точка на лихварите, това било такова дръзко посегателство на тяхната власт, както и приетото преди повече от сто години решение на Линкълн да печата „гринбек“-и заобикаляйки банкерите. Още през 1964 г. президентът Линдън Джонсън заявил, че „среброто е твърде ценно, за да се използува като пари“. Съкровищните билети, пуснати от президента Кенеди, скоро били извадени от обръщение.
ФРС в своето почти вековно развитие е преминала през много и различни етапи, характеризиращи се с изменение на структурата на управление, правилата за банките участнички, модифициране на инструментите за управление на паричната маса и дейността на търговските банки, характера на взаимоотношенията с правителството и т.н. Например, изменяло се количеството на банките участнички.
Далеч не всички банки желаели да играят по правилата на ФРС, които правила се разработвали от колосите на Уолстриит; много от тях излизали от системата. През периода 1970 — 1978 г. от ФРС излезли 430 банки. Към края на указания период извън системата се оказали 60% от банките, които са притежавали 25% от депозитите. Процесът на излизане от ФРС се ускорил още повече през последните две години на онова десетилетие.
За да предотврати загубата от Федералния резерв на контрола над банковия сектор на страната през 1980 г. Конгресът на САЩ приел закон за паричното регулиране, който предоставил на ФРС правото да контролира дейността на всички депозитни учреждения, даже ако те формално се оказват извън системата на Федералния резерв.
Започнало да се променя и качеството на „продукцията“, произвеждана от Федералните резервни банки. До Голямата депресия пусканите от тях банкноти били обезпечени със злато, и свободно се обменяло банкноти за метал (златни монети). Това задължение било записано върху всяка банкнота. След това започнал процес на изменение на формулировките, те ставали все по неопределени и непонятни.
Така, още преди някъде около 40 години на банкнотите се появил надпис, че те могат да бъдат обменени за „законни платежни средства“. Възниква въпрос: какво е „законно платежно средство“? Злато? Но по това време продължавал да действува приетия още по времето на Рузвелт указ, забраняващ на гражданите да притежават злато. Съкровищни билети? Но по това време те вече не са в обръщение. Ликвидни стоки? Но Федералните резервни банки не дължали на склад такива стоки. А и какво означава „ликвидна стока“ в страна, която има хронично свръхпроизводство на всякакви стоки?
В Америка в тази връзка възникнал куриозен случай. Някакъв шегаджия изпратил в съкровищницата на САЩ плик с банкнота от 10 долара с молба да му изпратят еквивалент във вид на „законни платежни средства“. След някое време му изпратили от хазната две банкноти по 5 долара, на които стои точно такава фраза (за обмен на „законни платежни средства“). Шегаджията отново пратил в хазната писмо с 5 долара, и молба да му бъдат обменени на „законни платежни средства“. Този път той си получил обратно петте долара заедно с писмо от помощника на министъра на финансите на САЩ. В писмото се говорело, че терминът „законни платежни средства“ не е получил юридическо разяснение от Конгреса на САЩ и затова се явява „неопределен“.
На съвременните зелени книжки въобще отсъствува надпис, намекващ за задължения на емитента. И това е доста честно, защото и цялото реално имущество с което разполага Америка не е достатъчно, за да се обезпечат със стойност зелените книжки. По този повод с голям хумор пише А. А. Соломатин:
„Абсолютно не са прави демагозите, наричащи доларите рязана хартия. Както е известно, себестойността на сто доларовата банкнота е 11 цента. Но частта от физическото имущество от икономиката на САЩ, падаща се на тази банкнота е равна на 2,75 долара! На всяка 100 доларова банкнота се пада 25 пъти по-голямо имущество, отколкото струва производството й! А ето еднодоларовите банкноти представляват типична полиграфическа продукция. Себестойността им превишава стоящото зад тях имущество. Това сродява еднодоларовите банкноти със златните червонци (руски пари от началото на миналия век — бел.пр.). Стойността на златния червонец е равна на стойността на златото, изразходвано за неговото производство, а стойността на книжния долар практически е равна на стойността на използуваните за направата му хартия и боя. Така че доларите на САЩ нямат практически никакво ресурсно обезпечаване вътре в САЩ. Стойността на долара е обусловена изключително от това обстоятелство, че народите на другите страни са готови да доставят срещу тях своите ресурси“.
Лукави са не само надписите по купюрите емитирани от Федералните резервни банки. Лукаво е и самото име на учреждението „Федерална резервна система на САЩ“
Първо, думата „федерална“ създава илюзията, че това е държавно учреждение. Нищо подобно – това е частна структура от холдингов акционерен тип. Собственици на тоя частен холдинг се явяват малка група хора, за което споменавахме. Интересно е да се спомене, че в началото на сегашното десетилетие сред американците била проведена анкета, която показала, че 90% от анкетираните били уверени, че ФРС е държавна структура.
Второ, думата „резервна“ поражда усещане, че парите, които издава това учреждение, са обезпечени с някакви „резерви“, които гарантират устойчивата покупателна способност на парите и стабилността на емитента. Такива могат да бъдат ценните метали или, в краен случай, някакви други ликвидни стоки. На практика, резервите във вид на злато в тази система са крайно малко (по отношение на паричната маса). Още повече това злато, както се съобщава в официалните документи, се намира в баланса на съкровищницата на САЩ, а не на ФРС. Основния резерв на ФРС са облигациите на съкровищницата на САЩ. Но това не са стоки, а задължения, тоест по същество същите такива хартийки както и банкнотите. Облигациите по определение не могат да гарантират устойчива покупателна способност на парите, тъй като се издават за покриване на дефицита на бюджета. Всеки бюджетен дефицит е инфлация, тоест обезценяване на парите.
Трето, думата „система“ също така не отразява истинското положение. Формално ФРС била замислена като съвкупност от 12 ФРБ – за да не възникне подозрение у законодателите, приемащи съответния закон през 1913 г., че се ражда някакво „чудовище“, което може да заграби цялата стана. Създавала се илюзията за децентрализирана и „демократична“ структура. В действителност, от дванадесетте „равни“ ФРБ, една се явява „най-равна“. Става дума за Федералната резервна банка Ню Йорк, на която се падат преобладаващата част на всички активи на ФРС и всички парични емисии. Де факто тя се и явява централна банка на Америка. При всички обстоятелства всичките 12 банки на ФРС се намират под железния контрол на Съвета на управляващите ФРС (щабквартирата се намира във Вашингтон). А Съвета на управляващите ФРС е „надзираван“ от основните акционери на ФРБ Ню Йорк.
От анализа на статута на ФРС произлизат много интересни изводи. Така, счита се, че ФРС се занимава с пускането на „долари на САЩ“. Тези парични единици, които във вида на банкноти емитира ФРС, не могат да бъдат доларите на държавата, наричана САЩ. Емитентът на зелените хартийки, на които е написано „The United States of America“, се явява частна структура, която незаконно е узурпирала правата на САЩ като суверенна държава. В краен случай може да ги наречем банкноти на Федералната резервна банка Ню Йорк (или на някоя друга ФРБ). Думите „Съединени Американски Щати“, напечатани на доларовите банкноти само заблуждават притежателя им. Тези думи за грамотния американец звучат като издевателство. Първо, затова, че по конституцията на страната правото да пуска „законни платежни средства“ принадлежи на Конгреса като представител на суверенния субект. Второ, защото, съгласно експертните оценки, много от акционерите на банковия холдинг наречен ФРС въобще се явяват „не резиденти“, по-просто казано, чужденци.
За изясняване на въпроса за това, кой владее ФРС, може да се обърнем към оценката на известния изследовател на ФРС и Юстас Мулинс (Eustace Mullins), автор на нашумялата книга „Тайните на Федералния резерв“ („Secrets of the Federal Reserve“), която по целия свят е издавана и преиздавана десетки пъти (при това в някои страни лихварите са се опитвали да унищожат тиражите на книгата).
Вече отбелязахме, че ФРС – това е на първо място Федералната резервна банка Ню Йорк. Та ето, по данни на Мулинс, през 1983 г. акционерите на ФРБ НюЙорк са били 27 банки, 10 от тях владеели 66% от всички акции на ФРБ, а пет имали в ръцете си „контролния пакет“ в размер на 53%. Акционерите на посочените пет банки – са лица, свързани помежду си с кръвно родствени отношения, при това с гражданство съвсем не задължително американско. Това са тези, които наричаме „Ротшилди и Ко“.
По мнение на някои изследователи, наистина, днес главен акционер се явяват вече не Ротшилдите, а Рокфелерите.
Други считат, че все пак са Ротшилдите, които днес са се научили добре да се маскират. Както показва изследването на Мулинс, главните акционери на ФРБ имат тесни връзки не само и не толкова с нюйоркския Уолстриит, колкото с Лондонското Сити. В крайна сметка, — с Банка на Англия, намираща се под контрола на Ротшилдите.
Проучванията на Мулинс до голяма степен съвпадат с изводите на комисията на Конгреса на САЩ, която през 1976 г. се занимавала с въпроса: кому принадлежи ФРС? Изводът на комисията е такъв: контролния пакет се намира у правоприемниците на тези, които са били основните учредители на Федералната резервна банка Ню Йорк – “J.P.Morgan Co“ и “Kuhn, Loeb & Co.“. Тоест Федералните резервни банки през 1976 г. така както и през 1914 г. са се намирали под контрола на Ротшилдите, Банка на Англия и други лондонски банки.
По мнението на някои изследователи, ФРС има съвсем условно отношение към САЩ. Чисто „американски“ се явява само адресът, където е разположен главния офис на Федералния резерв. „Американски“ се оказват и данъците, които гражданите на САЩ плащат за покриване на дълговете на федералното правителство на САЩ (съкровищницата) към Федералния резерв. По същество ФРС представлява някакво екстериториално образувание, което се намира извън контрола на законодателната, изпълнителната, съдебната власти на Америка.


Централната банка като първата власт

Сега ще обърнем внимание на правовия статут на централните банки. Първоначално те били акционерни дружества, а акционерите били предимно отделни физически лица – банкери, а също и юридически лица – частни търговски банки. Съответно, централните банки управляват частните търговски банки. Една такава диалектика на „кокошката и яйцето“. Всъщност централните банки, както вече казахме, „прикриват“ мошеническата дейност на лихварите. По-горе нарекохме централните банки „генерални щабове на лихварите“. Може да ги наречем и по-простичко: „чадъри“. А този който „прикрива“ мошениците, той самият е мошеник – само че добре маскиран и се е погрижил за неприкосновеността си. Правовият статут на самите централни банки разбрано не могат да обяснят дори най-печените „прависти“. Ю. Ю. Болдирев, бивш заместник председател на Сметната палата на РФ, охарактеризира статута на Централната банка на РФ с думите на поета А. С. Пушкин: „Не мышонок, не лягушка, а неведома зверушка“ (не е мишка, не е жаба, а непознато зверче — бел.пр.). Тези думи са приложими буквално към коя да е централна банка в света.
Прави се всичко възможно и невъзможно за да се докаже, че централната банка трябва да е „независим“ от правителството институт. На практика във финансовия свят с неговата твърда вертикална власт „независимост“ на отделните институти не може да има по определение. Това е все едно да говорим, че над някои материални обекти на земята не се разпростира закона на гравитацията. Ако централната банка на една или друга страна е „независима“ от своето правителство, тогава, тя зависи от някой друг. Няма да гадаем от кого. Тя зависи от световните лихвари и техния „генерален щаб“ наречен ФРС на САЩ. Само че тази зависимост по всякакъв начин се крие, а за механизмите за контрол на „националните“ централни банки от страна на ФРС в учебниците по „икономика“ нищо не пише.
Ето как за съдържащите се в учебниците аргументации на това, защо централните банки трябва да бъдат „независими“ от правителството, пише с ирония авторът на статията «Ставка ЦБ как фактор кризиса»:
„… отначало извеждането на емисиите изпод контрола на правителството се обосновавал с такива съображения, че, разбирате ли, правителството не може по разумен начин да се разпорежда с такава тънка привилегия. Че правителството „по определение“ ще започне да „печата“ парични знаци за покриване на дефицита в бюджета, затова е нужно да се съгласим, че под управлението на „мъдрите“ банкери процеса на емитиране ще бъде „по-разумен, оптимален и балансиран“. Всичко това било добре, но все пак с какви съображения този подход може да се защити? Да не би банкерите да са особени, изтънчени, безупречни хора? Те какво, обладават някакви особени екзотерически знания? Тези знания са недостъпни за обикновените министри? Е добре, предаваме емисионната функция на отделна независима от правителството структура, а някакви правила или ред за използуването на тази функция някой писал ли е? Някъде да е публикувано? Къде са гаранциите, че новите разпоредители с увлечение няма да подкарат на пълна пара отново? Въпросът стои открит“.
По същество, централната банка на всяка страна е отделен клон на властта, който понякога наричат „петата власт“ в държавата. Тя следва трите „традиционни“ – законодателната, съдебната, изпълнителната и „четвъртата“ (така е прието да се наричат СМИ). В действителност, по влиянието което имат върху всички страни на обществения живот, централните банки могат да претендират да бъдат „първата власт“.
Примерно в САЩ добре се вижда как централната банка (ФРС) е „затиснала“ под себе си другите власти.
„Федералната резервна система полага всички усилия за да скрие своите възможности, но истината е такава – ФРС е превзела правителството. Тя управлява всичко което става в нашата страна и контролира всички наши задгранични връзки. Тя произволно създава и унищожава правителства“ – отбелязва в началото на 1930-те години конгресмена на САЩ Л. Макфаден. За тези думи лихварите убили конгресмена.
„Професионалните икономисти“ и други идеологически работници, обслужващи стопаните на ФРС, се опитват да докажат, че ФРС „не е съвсем частна“ структура, че тя се намира под „надзора“ на държавните власти. Основният им аргумент се състои в това, че кандидатурите за членове на Съвета на управляващите ФРС се предлагат от американския президент и се утвърждават от Сената (горната камара на Конгреса на САЩ)
Обаче, това е чисто формална процедура, която не дава на държавните мъже възможности да контролират дейността на ФРС след като членовете на Съвета на управляващите са заели креслата си. Нали решенията на ФРС не подлежат на ратификация от американския президент или Конгреса на САЩ. Още повече, членовете на Съвета на управляващите заемат своите кресла много по-дълго (максималния срок е до 14 г.), отколкото назначилите ги президент и сенатори. Дейността на ФРС не се финансира от държавния бюджет, а Федералните резервни банки почти напълно са освободени от данъци (освен данък върху недвижими имоти).
За Федералния резерв не са писани закони в САЩ! Фактически това е истината.

„Паричната революция“: борба за „частично резервиране“/Поробването на Америка от еврейските банкери

                                                                                                                                         Съвременната парламентарно буржоазна държава цялото си творчество отдава на борсата, тоест представителката на капитала. Деспотичната борса, притежаваща парите…, по естествен начин придобива и растящо господство над труда във всички негови видове.

С.Ф. Шарапов (1855—1911), руски мислител, обществен деятел, икономист

Третият етаж на финансовата система

Частичното резервиране позволило на лихварите да надстрояват над истинските пари (злато или законни платежни средства във вид на хартиени пари) втори етаж на финансовата система във вид на депозитните пари, създавани от търговските банки.
Но и това им се оказало малко: те решили да построят и трети етаж на финансовата система във вида на „ценни книжа“. Това е онзи етаж, който е обитаван от „фиктивния капитал“, който се явява производен на паричния капитал и още повече на търговския и производствения капитали („реалния капитал“).
Част от ценните книжа се отнасят към разреда на така наречените дългови финансови инструменти. Това са различни облигации, които се пускат (емитират) от компаниите, банките, държавата и представляват различни заеми: необходимите пари се мобилизират на пазара за сметка на продажбата на облигации на физически и юридически лица. Облигацията се издава за определен срок и при изтичането му – се погасява. При това притежателят на облигацията получава лихва. Тоест облигационните заеми – това е разновидност на кредитните отношения. Макар че разлика от обикновените кредитни договори между банка и клиент, разбира се, има. Преди всичко, използува се друга, опростена техника на операциите по привличане на средства. Кредиторите се оказват много (понякога милиони притежатели на облигации). Главното е, че емитентът на облигации (да кажем, същата банка) носи още по-малко отговорност по своите обезателства, отколкото банката пред държателите на депозити. Емитентът може да „изгърми“ и притежателите на облигации могат да загубят своите средства, но това вече се нарича „пазарни рискове“: на държателя на облигации му обясняват, че, разбирате ли, той съзнателно се е съгласил да поеме този риск при инвестирането на своите средства. Такива рискове държавата не се наема да покрива. За лихварите това е много ефективен инструмент за провеждане на разни афери и машинации. А за обикновените граждани – най-бързия начин да се освободят от парите си.
Друг вид ценни книжа са акциите, наричани още инструмент за дялово финансиране. Те позволяват на емитента на ценните книжа бързо да мобилизира необходимите средства чрез продажби на пазара. За разлика от облигацията, акцията дава на притежателя й право на владение на част от имуществото на компанията – емитент (дял). Съответно и формално получава право на участие в управлението на компанията, и да получава доходи от разпределението на печалбата (тъй наречените дивиденти). Така е написано в учебниците по икономика. А фактически акциите се пускат на пазара често за да се съберат пари в полза на много тясна група хора. Милиони притежатели на акции са наричани „миноритарни“ акционери, техните гласове са разпилени и реално участие в управлението на компанията не вземат. А често при предлагане на пазара на ценните книжа се изяснява, че няма какво да се управлява: акционерните дружества се „срутват“ а парите изчезват някъде. Това е отработен бизнес, който се нарича „грюндерство“.

Инвестиционни банки – факири на фондовите пазари

През втората половина на XX век водеща роля в организацията на емисии и предлагане на ценни книжа започнали да играят инвестиционните банки. Това са специални банки, които обикновено не се занимават с даване на заеми, не приемат депозити и не правят разплащателни операции. Те действат на пазара на ценни книжа като инвестиционни брокери, работещи по поръчение и за сметка на клиентите; впрочем те могат да работят и за своя сметка.
Банките активно се включили в тоя процес на организация на пускане на ценни книжа и организиране на акционерни дружества. Такава учредителска дейност им обезпечила, от една страна, голямо търсене на пари, и от друга — им дала възможност да пускат допълнителни пари, което добре им се отдавало. През XIX век в западна Европа, Северна Америка, Русия настанал бум на тъй нареченото „учредителство“. В Германия и Австрия го наричали „грюндерство“, по-късно така започнали да го наричат и в други държави. Настанало „златно време“ за спекулантите, които активно „подгрявали“ пазара, тоест по всякакъв начин способствували ръста на цените на акциите на новосъздадените компании. Да вземем за пример САЩ. През 1837 г. пазарната стойност на различните задължения, намиращи се в обръщение на фондовия пазар на САЩ, многократно превишавал обема на наличните пари в оборота. Банките се стараели по всякакъв начин да удовлетворят търсенето на пари, но едновременно с това били принудени да прекратят обмена на хартиени пари за злато и сребро. След „върха“ на пазарните котировки настанало сриване на цените, и страната потънала в депресия за пет години.
За „треската“ през XIX век на фондовите пазари е писал, в частност, В. Зомбардт, позовавайки се на други автори:
„Учредителното дело съдържа и производство на акции и облигации за продажба; която се извършва от фирми, „които професионално са овладели майсторството за извличане на пари чрез производство на книжа и разпространението им в обществото“ (Crump). Няма какво да спорим, та с такива силни, нови импулси се е обогатил, благодарение на това, целия стопански живот. Та нали оттогава, често много едри предприемачи, били заинтересовани в създаването на все нови и нови центрове на капитализма под формата на нови или разширени предприятия, без да се съобразяват с действителните потребности и подобни конкретни съображения. От тогава „встъпва в действие сила, която извиква към живот прекалени голяма, направо разточителна маса крупни предприятия под формата на акционерни дружества“ (Knies).
Активното внедряване на акциите в деловата практика е било необходимо на лихварите не само за получаване на незабавни спекулативни печалби, а така също и за да установят контрол над предприятията и компаниите в различни отрасли на икономиката. Става дума за система на участие чрез владеене на пакети от акции в дружествата. Лихварите постигнали значителни успехи в строителството на различни холдингови пирамиди: на върха на пирамидата се намира компанията майка, която има участие в други компании, наречени дъщерни. Дъщерните компании, на свой ред участвуват в други компании, които спрямо компанията майка се явяват внучкови. И т.н. и т.н. При това, за да може холдинговата (майка) компания ефективно да управлява всички „свързани“ компании от пирамидата, трябва да владее контролен пакет акции. Смята се за необходимо да има 50% + 1 акция за да наложи своето решение над останалите акционери. При голямо разпръскване на акциите, между многото акционери което затруднява събирането на акционерите за вземане на важни решения, тогава може да се окаже, че и 20-30% са достатъчни. С помощта на не голям капитал компанията майка може да управлява капитали десетки и дори стотици пъти по-големи от нейния. В крайна сметка лихварите могат да управляват цялата холдингова пирамида в нужното за тях направление. Например, да ориентират всичките компании от пирамидата да използуват услугите на една и съща банка. Или да организират движението на стоки и услуги между фирмите по цени, нямащи нищо общо с пазарните (за избягване на данъците). Или да организира финансовите операции така, че печалбата в крайна сметка да се акумулира в една, нужна на лихваря компания, а останалите компании да имат нулеви резултати и т.н. Особено голяма ефективност в дейността за получаване на печалби се постига, когато холдинговата мрежа е международна, тоест дъщерните и внучковите компании са разхвърляни в много страни по света. Това осигурява възможност за маневриране с финансовите ресурси с отчитане на данъчната ситуация, цените на производство, и парите в страните на дейност. Система на участие е изгодна за собствениците на холдинга още и с това, че висшестоящите компании не отговарят по задължения на нисшестоящите, което дава голяма свобода на действията и за организиране на разнородни афери. Трудно е да се накарат международните холдинги да се загрижат за социално икономическото развитие на страните, приемащи техните „дъщери“ и „внучета“. Тоест финансовата ефективност на холдинга може да има разрушителни последици за страната в която холдинга извършва своята дейност.


Тайните на фондовите факири

Печалба от учредителство се създава на „първичния“ пазар на ценни книжа. Но покрай него е възникнал и „вторичния“ пазар на ценни книжа, където първоначално пуснатите книжа се продават и купуват. Фондовите борси, с чието участие се провежда тази търговия, се учредяват и контролират от лихварите. За да могат лихварите да приберат големите пари, мобилизирани от акционерните дружества на пазара, обикновените притежатели на ценни книжа трябва да загубят парите си. Те ги губят само тогава, когато възникват (реализират се) различни пазарни „рискове“. А за това тези „рискове“ трябва да се създадат. Най-главния и типичен риск – е рискът на обезценка на книжата. В учебниците тези колебания на цените на книжата се наричат „пазарни рискове“: всичко се оправдава със „стихията“ на пазара, а лихварите се оказват зад кулисите.
„Професионалните икономисти“ тия скокове и падения на фондовия пазар наричат със сложната дума „волатилност“. Някои „професионални икономисти“ даже се опитват да „откриват“ на основата на икономически модели и математически изчисления различни „закони“ и „закономерности“ на фондовия пазар. Като че ли фондовия пазар е част от природата с физически закони, заложени в него от Твореца. Все пак, фондовия пазар е творение на човека, при това на човек пропаднал. А който е сътворил, той и управлява. Тоест фондовия пазар се управлява от пропаднали хора, конкретно – лихварите. В пространството на фондовия пазар действува само един закон – закона на алчността.
По какъв начин алчните лихвари управляват фондовия пазар?
Първо, с помощта на инструментите за пазарно манипулиране на фондовите ценности (управление на търсенето и предлагането на ценни книжа). Съвсем не е задължително, например, да се пускат на пазара всичките ценни книжа, достатъчно е да се предложат само част от тях, да се създаде изкуствен дефицит. А след това да се купят обратно, без да се жалят пари, за да се вдигнат цените на книжата (и, съответно, цената на компанията).
Може и обратното, рязко да се „хвърлят“ на пазара пакети акции, за да се „свали“ техния курс, а след това на ниски цени да се изкупят (обикновено чрез подставени лица) всички налични на пазара акции, и после да се установи цена на ново, по-високо ниво. Обикновено през борсата минават само част от ценните книжа (понякога много малка част), но цените на борсовата търговия се превръщат в цени на всичките книжа. Може да сравним борсата с център за управление, от който лихварите осъществяват манипулиране на целия пазар (стоки, активи, финансови инструменти).
Второ, чрез манипулиране на парите на фондовия пазар. Предлагането на пари може да се увеличи – благодарение на „печатната машина“ с която разполагат лихварите. И на обратно, количеството на парите на фондовия пазар може рязко да се намалят, с изискване на по-рано дадените кредити и отказ на рефинансиране. Именно така парично-кредитния инструмент (съчетан с „вербална интервенция“) обикновено се използува за организиране на „сривове“ на борсата.
По същество между фондовата борса и банките (на първо място централната банка) произтича най-здраво срастване, те се превръщат в единен механизъм за управление на „икономиката“ и целия обществен живот. Банките, учредители на фондовите борси, са и главните играчи там.
Трето, с помощта на инструментите за информационно управление на поведението на участниците на фондовия пазар. Тоест, манипулирайки информацията за компанията – емитент (за финансовото и положение, проекти, акционери и т.н.), също и за общата икономическа и политическа обстановка в дадената страна или в света. Обикновения (малкия) притежател на книжа няма как да провери достоверността на „подхвърлената“ информация, но почти със сигурност реагира на информацията по някакви „безусловни рефлекси“, типични за поведението на дребния инвеститор – „профан“. Ето защо „паричната революция“ във вид на създадените фондови борси по време съвпада с рязкото нарастване на ролята в обществото на СМИ (вестници и списания) и налагането още в 19-ти век на контрол от страна на лихварите над СМИ. Сега в СМИ влизат и радио, телевизия, интернет. В допълнение, в процеса на управление на поведението на участниците на пазара се привличат и такива институции като, рейтингови компании, професионални анализатори на фондовия пазар, „независими“ консултанти и т.н. Към управлението на поведението на инвеститорите се включват и ръководителите на централните банки, които правят изявления относно текущото и очакваното състояние на „икономиката“; в тази връзка се появиха даже изразите „вербална интервенция на паричните власти“. СМИ и другите институти на „информационната инфраструктура“ на фондовия пазар отдавна се намират под пълния контрол на финансовата олигархия. Водещи банки на Уолстриит като „Джей Пи Морган Чейз“, „Ситибанк“ Банк ъф Америка“ се явяват притежатели на контролния пакет акции на американските телевизионни компании ABC, CBS, NBC, CNN. Десетина банки и финансови компании контролират 59 списания, включително „Таймс“ и „Нюзуик“, 58 вестника, вкл. „Ню Йорк таймс“, Вашингтон пост“ Уолл стриит джърнал“.
Въобще за връзките на СМИ с финансовата олигархия, за това, че СМИ се явяват „четвъртата власт“, за това, че СМИ се явяват най-мощния инструмент за управление на финансовите пазари, е написано и казано много. Ще си позволим да приведем едно изказване. То е ценно с това, че принадлежи не на критик и разобличител на „четвъртата власт“, а на онзи, който представлява тоя бранш на властта. През 1953 г. в пресклуба на Ню Йорк се изказал бившият главен редактор на водещият американски вестник „Ню Йорк таймс“ Джон Свинтон (John Swinton) и казал следното:
„В Америка не съществува такова нещо като „свободна преса“, освен в глухите градчета. Вие знаете за това и аз го знам, вие знаете предварително, че това няма да бъде напечатано… Бизнесът на нюйоркските журналисти се заключава в това, да рушат истината, откровено да лъжат, да развращават, да принизяват, да угодничат в краката на Мамон, да продават рода си на Мамон и страната си на Мамон, за да получат ежедневната си дажба хляб… Ние сме инструменти и васали на богаташите, стоящи зад кулисите. Ние сме марионетки, те дърпат конците, а ние танцуваме. Нашият талант, нашите възможности и нашият живот – всичко това е собственост на други хора. Ние сме интелектуални проститутки…“.
Примери за това, как „интелектуалните проститутки“ помагат на лихварите да управляват финансовите пазари, има повече от достатъчно. Така, през 1907 г. Дж. П. Морган за това да провокира изгодна нему банкова криза, направил заявление за неплатежоспособността на една от най-големите нюйоркски банки. Контролираните от Морган вестници незабавно разпространили в милионен тираж „новината“, и в страната започнала банкова паника.
Като говорим за информационното осигуряване на спекулативните операции на фондовия пазар, следва да споменем, че световните лихвари винаги са отделяли и продължават да отделят първостепенно внимание на оперативното получаване на важната за участниците на пазара информация. Главният принцип е: винаги първи да получаваш такава информация и на нейна основа да вземаш решения за покупка или продажба на актива.
Христоматиен пример за това, какво дава на лихваря следването на този принцип, е историята на Натан Родшилд, който благодарение на оперативна информация успял буквално за един ден да стане най-богатия човек в Англия. Това се случило в Лондон през юни 1815 г. след битката на Наполеон със съюзническите войски при Ватерло. Ротшилд имал превъзходно организирана куриерска служба, функционираща в цяла Европа. Известие за поражението на Наполеон ротшилдовските куриери доставили на разсъмване на 20 юни, осем часа преди всички останали. Рано сутринта Натан Родшилд отишъл на борсата. Там било вече пълно с народ и царяло напрегнато очакване. В зависимост от изхода от битката едни акции щели да загубят стойността си, а други рязко да я увеличат. Натан, давайки си вид на сериозно замислен, започнал последователно, едно след друго, да продава по ниска цена пакети облигации на английския държавен заем. На борсата се понесло като вихрушка: „Ротшилд вече всичко знае!“ Настанала паника. По примера на Натан, всички бързали да се освободят от английските облигации. Цената им паднала до 1-2% от номинала. И когато всички големи акционери продали своите пакети акции, Натан изкупил всичките (чрез свои тайни агенти). Когато на борсата дошло съобщението за разгрома на Наполеон, Ротшилд не бил вече там. В залата си скубели косите за миг загубилите цялото си състояние и банкрутирали хора. Говори се, че именно тогава Натан Ротшилд придобил голям пакет акции на Банката на Англия и поставил централната банка под контрол.


Информацията е пари!

В случая с Натан Ротшилд през 1815 г. информацията за победата на англичаните в битката при Ватерло е била получена благодарение на това, че Ротшилд е проявил забележителни способности в организирането на информационното осигуряване на своята дейност и при това формално не е нарушил закона. Обаче днес събирането на такава информация от играчите на пазара най-често е свързано с откровена кражба, при това 99% от случаите остават неразкрити.
Става дума за придобиване и използуване на инсайдерска информация.
Инсайдерската информация (инсайд)- това е „вътрешна“ информация за различни организации и компании, имаща гриф „за служебно ползуване“, „секретно“, и други подобни. Лихварите имат свои агенти (инсайдери) в стратегически значимите държавни ведомства и организации, особено онези, които определят финансовата политика (централната банка, министерството на финансите и т.н.), а също така и в компаниите, представени на фондовия пазар.
Инсайдерите могат да бъдат министри, президенти на компании и банки, управляващи и редови сътрудници, имащи достъп до документи, компютри, база данни, ЛВР (лица вземащи решения). Благодарение на тази агентура лихварите имат достъп до вътрешна информация и това им позволява да вземат най-ефективни решения на пазара и да получават милиардни печалби.
Различията в достъпа до информация на различните участници на пазара зачертава най-важният постулат на „икономическата“ теория mainstream, съгласно който „пазарна икономика“ съществува там и тогава, където и когато всички участници на пазара вземат решения на основата на обективна и достатъчна информация. В реалния живот това го няма, затова фондовия пазар съвсем не е пазар, а площадка, на която едните ограбват другите.
Както справедливо пише Юрий Баранчик, „борсата – това е относително цивилизовано отнемане на средствата на онези, които нямат достъп до инсайдерска информация, от тези – които имат. Инсайдерската информация лежи в основата на целия борсов процес“.
Различията в достъпа до информация, важна за вземането на решения на борсата, се определя, преди всичко, от степента на близост на този или онзи участник на пазара до върха на световната финансова пирамида, а такъв връх е Федералната резервна система на САЩ (ФРС).
Един от изтъкнатите инсайдери, както смятат много експерти, е бившият ръководител на ФРС А. Гринспено.
След своята оставка през 2006 г. той се заел с инвестиционен мениджмънт и до скоро е бил съветник на компанията „Полсон“ (Paulson & Co. Inc.), чийто основател, Джон Полсон, е известен с това, че през 2007 г., играейки на пазара на недвижими имоти, най-много от всички в света е спечелил от глобалното срутване на кредитните пазари. Печалбата на компанията през тази година била 4 млрд. дол. (норма на печалба 550%). И в 2008 г. компанията остава един от най-случилите играчи на инвестиционния пазар.
Виртуозно владее инструментите на информационното управление на финансовите пазари такъв не по-малко известен, от Гриспен, финансист Джордж Сорос. Успехът дошъл при този спекулант в резултат на постоянна „меча“ игра, тоест игра при понижение на пазара. Самата игра се води, както казва Сорос, с помощта на разработена от него „теория за рефлексивността на фондовите пазари“. Същността на теорията е в това, че за покупка и продажба на ценни книжа решения се вземат не на основата на текущата ситуация на пазара, а на основата на очаквани цени в бъдещето. Понеже очаквания е категория психологическа, то те могат да се формират с помощта на СМИ и различни аналитически издания. Сорос без стеснение говори, че той активно влияе на „очакванията“ на хората.
Но това е само половината от онова, което формира неговия успех. Втората половина, за която Сорос не споменава, е достъп да инсайда.
„Счита се, че своите успехи Сорос дължи на финансовото си ясновидство. Макар че някои данни свидетелствуват за това, че при вземане на важни решения Джордж Сорос е използувал инсайдерска информация, предоставена му от високопоставени чиновници от политически, финансови и разузнавателни кръгове на най-големите държави по света. През 2002 г. Парижкият съд призна за виновен Джордж Сорос в получаване на конфиденциални сведения с цел извличане на печалба и го осъди да плати глоба в размер на 2,2 млн. евро“.
Навярно, една от най-влиятелните структури на Уолстриит се явява Банк Голдман Сакс (съгласно някои източници тя влиза в състава на главните акционери на Федералната резервна банка на Ню Йорк). Тази банка се намира на първите редове на различни рейтинги благодарение на инсайда, а така също на традиционните тесни връзки с Министерството на финансите на САЩ. Така и в сегашната криза Голдман Сакс не „потъна“ (докато редица други инвест. банки „отидоха на дъното“). Въпреки всички предпазни мерки, предприемани от банките, използването на инсайда излиза наяве.
Ще приведем един пример. През 1993 г. инвестиционната банка Голдман Сакс е принудена да плати 9,3 млн. дол. заради използуването на инсайд (5 млн. във формата на глоба и 4,3 млн. като незаконно получени печалби). Работата е там, че банката е научила преди другите, че министерството на финансите прекратява издаването на държавни съкровищни облигации с 30 години срок на погасяване. При това банката даже не е оспорвала наказанието, за да не се вдига излишен шум. На редица мениджъри от Голдман Сакс са им били предявени углавни и граждански обвинения.
Ако разгледаме всички случаи, свързани с използуването на инсайд, то може да си направим извода: конкуренцията на фондовите пазари се свежда преди всичко до конкуренция за придобиване на инсайдерска информация.
Такъв известен автор, като Жак Атали, който е тясно свързан с финансовата олигархия, признава: получаването на информация става главно условие за успеха на онзи, който играе на финансовите пазари. Такова преимущество позволява на „посветените“ (тоест имащите достъп до инсайд) да решат двойната задача: да контролират пазара и да получават печалби за сметка на другите участници. „Пазарите се намират под властта на онзи, който може да предоставя капитали в зависимост от наличната информация. Това са банкерите, аналитиците, инвеститорите – „посветените“… в реалността съществува ограничен кръг лица, получаващи специални, несправедливи дивиденти от икономическа и финансова информация за рентабилността на проектите… „Посветените“ не са наемните работници или инвеститорите. Обикновено това са посредници, които присвояват основната част от националното достояние, създадено благодарение на технологични и финансови иновации. В съвременния свят те са по-важни, отколкото притежателите на капитала: притежават рента над времето (информацията) и извличат доход от нея. Най-много „посветени“ има в САЩ. Обаче по правило те са „граждани на финансовия свят““.
Вече много години държавите с „пазарна икономика“ се борят с мошеническата практика на използуване на инсайдерска информация. Трудно е да се разбере: борят ли се или си дават вид, че се борят. Примерно, в САЩ тази борба продължава повече от век: първото съдебно дело за инсайдерска търговия е било през 1903 г. Обаче до Великата депресия през 1929 — 1033 г. никакви закони за борба с инсайда в Америка не е имало. Въобще намесата на държавата в живота на пазарите на ценни книжа е била минимална до тогава. За първи път въпроса за борба с инсайда е бил засегнат в приетия от Конгреса на САЩ през 1934 г. Закон „За ценните книжа и борсите“ (известен като Закона Глас-Стигал). През 1988 г. бил приет специален закон, изключително посветен на борбата с инсайда и отговорността за използуването на този метод за обогатяване. Обаче, въпреки достатъчно широката законодателна база, богатата практика на американските съдилища по разглеждане на дела за използуване на инсайд, въпреки включването в борбата на правоохранителните органи и спецслужби, количеството на шумни скандали, свързани с използуването на инсайд в Америка не намалява. Впрочем, същата картинка се наблюдава във всички страни, стъпили на пътя на „пазарната икономика“, включително Руската федерация.


Казино вместо икономика

Ако забравим „умните“ думи с които наричат тоя институт на „пазарната икономика“, като „фондова борса“, то може да я наречем обикновено „казино“ или „игрален дом“. В много страни се приемат закони, които забраняват или ограничават игралния бизнес. Ето и в Русия решиха да въведат ограничения на дейността на казината. А за борсата – мълчание. Още повече, доста често от нашите „професионални икономисти“ и представители на паричните власти може да се чуят съвети: у нас, виждате ли, с борсите нещата са зле, изоставаме от „цивилизования“ свят; трябва да направим така, че всички предприятия да вземат участие в играта на фондовия пазар. Тоест на предприятията от реалния сектор се предлага да не създават нови стоки, а да играят; награда в играта трябва да станат активите на същите тия предприятия. В съобщенията на СМИ на „икономическа тематика“ глаголът „произвеждам“ все повече се подменя с „играя“. Ето една трезва (за съжаление, доста рядко срещана) оценка на борсата“:
„По същество… борсата – е нещо като много казина, свързани помежду си с електронни нишки, където на таблото (вместо на зелената маса) предлагат на трейдърите (играчите) подскачащи котировки на акции (вместо жетони). Ако на фондовите борси се отчете в индексите за икономическо състояние всичките участници в световния процес, я това са милиарди предприятия, сред които 50 хиляди най големи компании, а не само 30 по мъгливия индекс Дау Джонс, веднага ще излезе наяве лъжовността на теорията за индексите и валутните курсове. А сега лъжите, изгодни за борсовите мошеници, водят до това, че, когато индекса Дау Джонс показва, че активи трябва спешно да се продават, в действителност е най-изгодно да се купуват… Не току така, когато примамват нови лица в борсовите афери, финансовите гуру свалят от себе си отговорността чрез заявления, че на борсата леко може да проиграете всичко, да стигнете до самоубийство! И тук приликата с казиното е очевидна“.
Залог в хазартната игра, която постоянно се играе на фондовата борса, се поставят предприятия и компании, банки и застрахователни дружества. Тoест всичко, което е изкарано на пазара, „жетони“, които се наричат акции. В резултат „жетоните“ преминават от едни ръце в други. Някой остава съвсем без „жетони“, а друг (собственика на казиното) събира все повече и повече „жетони“. На езика на „професионалните икономисти“ този процес се нарича „сливане и поглъщане“ (merges & acqisition). В действителност „сливания“ се случват крайно рядко, норма на фондовия пазар е „поглъщането“. По-рано спекулантите са играли на пазарите на зърно, метали, нефт и др. Суровини (става дума за игра на стоковите борси). Сега играта е станала по-голяма – на фондовите борси се продават и купуват предприятия и компании, за които работят хиляди хора, а потребителите на тяхната продукция са милиони. За периода 1997 — 2007 г. в десет водещи, промишлено развити страни са били регистрирани 40 хил. сливания и поглъщания.
Очевидно, че хазартните играчи, които са станали притежатели на щастливата награда — погълнатата компания, малко се интересуват от техническа реконструкция, обновяване на продукцията, снижаване на разходите, нови инвестиции и други проблеми. Те имат съвсем различно отношение към новопридобитата компания: сега това вече не е „предприятие“, „производствени мощности“, „основни фондове и работници“, а само „нефинансов актив“, който трябва да се купи по-евтино и да се продаде по-скъпо на фондовия пазар. И така, реалният сектор на „икономиката“ станал окончателно неконкурентоспособен по сравнение с финансовия сектор.
Бурното развитие на фондовите пазари след Втората световна война, особено в последните две три десетилетия на миналия век, e създало условия за бързата деиндустриализация на развитите страни, вкл. Америка. „Професионалните икономисти“ побързали научно да обосноват този „прогресивен“ процес, като го нарекли преход от индустриалното общество към „постиндустриално общество“. Появили се и други красиви названия: „нова икономика“, „икономика на знанията“, „икономика на услугите“ и т.н.
Ние вече говорихме за такава „хазартна игра“ на лихварите, като депозитните операции на банките с частично резервиране. При тази игра, най-малкото, формално лихварите носят отговорност пред инвеститорите (наричани съгласно правилата на тази игра „вложители“). Благодарение на развитието на системата за държавно гарантиране на влоговете в някои развити страни вложителите (почти всички) успяват да си върнат поне част от средствата (вярно, като правило, доста обезценени).
При игра на фондовата борса загубилите (тоест ограбените) инвеститори нямат право да разчитат на защита от страна на правоохранителните органи и компенсации. Загубата на средства на фондовия пазар се нарича „пазарни рискове“, които инвеститора, съгласно закона, поема сам.
Играта на фондовия пазар прилича на „руска ролетка“, но доста по-рискована. При игра на „руска ролетка“ в барабана на револвера от шест патрона се поставят пет празни и един истински. При игра на „фондовата рулетка“ наобратно: от шест патрона се поставят пет истински и един празен. Тоест на някого от „непосветените“ играчи ще му излезе късмета, обаче основната маса профани ще загубят. По такъв начин, като са създали ценните книжа и фондовите пазари, лихварите са успели да постигнат още по-голяма легализация на своята грабителска дейност.
Поведението на по-голямата част от населението на западните държави се управлява от финансовите пазари – фондовия, валутния, кредитния, паричния. А поведението им напомня поведението на хазартния играч на карти, рулетка или зарове. Играта се води „на едната врата“: Печелят тези, които управляват финансовите пазари, а губят всички останали. Такава икономика нерядко се нарича „икономика казино“. Очевидно е, че скоро тези „останалите“ вече всичко ще проиграят (много от тях вече всичко са проиграли, но още не са го осъзнали, защото продължават да играят с пари взети назаем). Мисля, че не трябва да напомням за това, каква е съдбата на човек, загубил всичко. Понякога завършва със самоубийство. Понякога се намират състрадателни роднини, които му плащат дълговете. Но най-често той става дългов роб на оня, от когото е загубил. Разбира се, у хазартния играч се изгражда паталогично отвращение към труда. Но в „трудово възпитателните учреждения“, за създаването на които лихварите успяват навреме да се погрижат, грижовни „възпитатели“ ще направят всичко възможно, за да възстановят загубените трудови навици на „играчите“.                                                                                                                            Поробването на Америка от еврейските банкери

Доминираната от евреи - сефариди, частната банка на Англия разширява инвестициите си в Северна Америка, до голяма степен чрез Hudson Bay Company.
В началото американските колонисти от 17-ти век са били задължняли към еврейските собственици на Централната банка на Англия...


TRACING AMERICA’S ENSLAVEMENT
TO JEWISH BANKERS
By Brother Nathanael Kapner, Copyright 2011

Борейки се да се освободят от тежестта на дълга към Банката на Англия, 1690 г. колонистите основават "Масачузетс Бей къмпани", за отпечатване на техни собствени книжни пари, необезпечени със сребро или злато.

Или, това са книжните пари, отхвърлени от парламента на Англия, в непрекъсващия конфликт с американците, по отношение данъците и всички други дългове.
                                                                                                                                               От 1742 г. всеки колониален губернатор бил  инструктиран да ограничава издаването на колониални пари, а британските закони изисквали, данъците да се плащат в злато. Това довело до депресия в колониите, а имотите са завладяни от роялистите, за една десета от стойността им.

___________________


Бенджамин Франклин, поддръжник на печатането на собствени пари на САЩ, заявил в своята автобиография, че главната причина за революционната война от 1776 г. не е данъкът - чай, а отказът на крал Джордж, да приема хартиените пари на поданиците си. (Преглед на цялата история тук.)
Спечелвайки войната през 1783 г., колонистите поели контрола над собственото си правителство.

И все пак, Америка останала в дълг към еврейските собственици на Банката на Англия, които по това време били Ротшилд, Монтефиорес, Голдсмит, Мокатас и Опенхаймерс, водени от Натан Майер Ротшилд (всички те са влиятелни еврейски семейства, контролиращи търговията със злато). (Преглед на цялата история тук, тук, тук, тук и тук.)

"Съединените щати", въпреки историческата пропаганда... не са били свободни.                                                                                                                                                      
                           A DEBT BURDENED NATION

ОБРЕМЕНЕНА ОТ ДЪЛГОВЕ НАЦИЯ

Колонистите може да са спечелили войната, но те все още са под робството на еврейските банкери.

Бидейки непрестанно задължняли, Съединените Щати въвели нови данъци, за да се отплащат на еврейските си господари.

Така, Александър Хамилтън, агент на международното еврейство, 1791 г. притискал Конгреса и успял да го накара да премине закон, с които е създадена първата Американска национална банка, с разрешително (charter) от частната банка на Англия, за срок от двадесет години, за да се контролират паричните средства на така наречените "независими" Съединени щати.

С други думи, при създаването на тази банка, Америка е била принудена да вземе разрешително (to charter) от същите еврейските банкери, към които са дълговете й преди "войната за независимост."

През 1811 г., двадесет годишният договор с Банката на Англия е изтекъл. С големи борби, новата нация отказа да поднови разрешителното, представляващо -поробване.
                                                                                                                                                    

В отговор, Англия води война с Америка, това, което ние сега наричаме войната от 1812 година. Британците нахлуват във Вашингтон, запалват Белия дом, сградата на Министерството на финансите, както и Библиотеката на Конгреса.

Въпреки твърдението на историята, че Америка "спечелила" войната от 1812, тя всъщност я е загубила.

Натрупаният дълг в резултат на тази война диктува създаването на нова централна банка от европейските (еврейски) финансисти. Така, през 1816 г., президентът Джеймс Медисън беше принуден да подпише разрешително за създаване на Втората Банка на Съединените щати. И отново, тази банка на САЩ е поета от частната банка на Англия, която притежавала 80% от собствеността.

Така, поробването на Америка от еврейските банкери било продължено за още 20 години.

                                                                                                                                              FREE AT LAST?

НАЙ-ПОСЛЕ СВОБОДНИ?

Четири години преди да изтече срокът на разрешителното, през 1836 г., президентът Андрю Джексън наложил вето върху подновяването му, изваждайки от бизнеса в Америка Ротшилдови и техните събратя евреи.

Джексън не само потвърждава, че сеченето на пари в САЩ от частни интереси (банкери) е противоконституционно, но имал разума, да уреди проблема.

Макар, че... за доброто на Америка, президентът Джексън изпратил федерални войски в щатите, които отказват (макар и косвено), да изплащат дълговете си към еврейските банкери, принуждавайки тези държави, да събира данъци. (Преглед на цялата история тук, тук, тук и тук.)


За седемдесет и седем години, въпреки че твърдят, че еврейското финансиране на железниците в Америка и търговията със злато, държат нацията в плен на еврейство, Америка вече не е била под петата на еврейските банкери. Забележително е, че Андрю Джаксън, въпреки всичко, с Федералните усилия, изплатил дълга (към банкерите).


                                                                                                               Но за съжаление, и за трагедия на Америка, през 1913 г. марионетката на евреите в Белия Дом - Удроу Уилсън, подписал закона за създаване на мощния апарат за поробване – "Банката на Федералния Резерв", който е частен консорциум от еврейски банки.

Тази пешка на евреите, Уилсън, подчинявайки се на еврейските си господари, наложил на американците "еврейския данък" "подоходно облагане", за да се плащат начисляваните лихви на САЩ, за доларите, които те вземат за нуждите на държавата, от еврейския Федерален Резерв.

И до ден днешен, връзката между Федералния резерв и Централната банка на Англия, под диктата на международното еврейство, става все по-силна и по-силна, заедно с манипулирането на вътрешната и външната политика на Америка и Англия, действащи съгласувано.

                                                                                                               Главните агитатори за новата централна банка на Америка - ФЕД, са интимните сътрудници на банковата династия Ротшилд, евреите чужденци, които са се сдобили с американско гражданство: Пол Варбург, брат му Феликс, и Яков Шиф.

Свидетелство за еврейския банков контрол над днешния Федералният резерв е, че той продължава да е доминирана от евреи, които следят и финансират в техен интерес всички дела в тираничната ни държава.

Зад марионетките в Конгреса стоят Майсторите на Парите - евреите - болни, невротични, плътски, мразещи Христос, причина за световните вълнения, откакто на еврейство е предоставена гражданската власт в Европа, по време на т.нар. Просвещение.

За времето на председатеството, и на Алън Грийнспан, и на Бен Шалом Бернанке, както и в центъра на банковата власт - Ню Йоркския клон на банката, еврейски имена попълват списъка на играчите. Гоите, на по-високи позиции на Фед са просто витрина, чието предназначение е, да прикриват доминирането на еврейство и командването на паричните въпроси в Америка. (Преглед на цялата история тук.)

Както е казал веднъж Томас Джеферсън: "Робството на военна сила може да бъде премахнато от силата на въоръжена опозиция, но поробения на кредитора длъжник, никакви оръжия не могат да спасят ... "



For More See: Federal Reserve: A Private Jewish Bank Strangling America Click Here
And: President Andrew Jackson Vs Jewish Bankers Click Here
And: Federal Reserve Jewish Tsunami Drowns US Click Here
And: Woodrow Wilson - Pawn Of The Jews Click Here



CLICK: Brother Nathanael! Street Evangelist! автор: grigorsimov