- „Сенчестата икономика“ като висша форма на финансова либерализация

Най-хубавото място под слънцето — сенчестата икономика.
Неизвестен автор

„Сенчеста икономика“ = „сив“ бизнес + „черен“ бизнес

Още един важен аспект на либерализацията на „икономиката“ станало поощряването по всякакъв начин от лихварите на „сенчестите“ й сектори, в които либерализацията достига своя апогей. Тази сфера на „икономиката“ въобще е извън сферата на държавно регулиране, и живота тук се строи „както трябва“. „Трябва“, като норма на криминалния свят, насочен към максимална печалба и ръст на капитала. Този свят на „сенчестата икономика“ – не е резултат на стихийни, случайни, непрогнозируеми събития в обществения живот, или „грешки“ и „недомислия“ на властите, а проект, разработен и реализиран от лихварите. Всъщност това даже не е „проект“, а способ на съществуване на лихварите. Подобно на това, „как князь мира сего (тоест дявола)“ не понася светлината и стои винаги в сенките. Границата между легалната и нелегалната дейност на лихварите винаги е била много неустойчива, но накрая винаги съвсем се е размивала.
Извършва се срастване на легалната част на финансовия бизнес с онези хора и групи, чиято дейност буквално попада под едни или други членове на наказателния кодекс. Разбира се, че връзките на „легалните“ финансисти с „нелегалните“ щателно се маскира. Още повече, че „легалните“ финансисти на думи нерядко „се борят“ със „сенчестата“ икономика и „нелегалните“(тези, които действуват в „сенчестата икономика“). Но това е само на думи. Целият съвременен бизнес на световната финансова олигархия може да сравним с айсберг, при който видимата част – е „легалния“ бизнес, а подводната част – е „сенчестия“. При това долната част по своите размери многократно превишава горната.
„Сивата икономика“ в най-общ вид може да бъде разделена на две основни части:
а) дейност, която е свързана с производство и реализация на „обикновени“ (тоест не забранени от закона) стоки и услуги, но която се оказва извън контрола на държавата (нелегално производство, контрабанда; всякакви операции на легални компании, които не се отразяват във финансовите и статистически отчети и т.н.); тук става дума за нарушаване на законите, но, като правило, тези нарушения не пораждат углавна отговорност.
б) дейност, нарушаваща нормите на закона и пораждаща углавна отговорност.
Първият вид дейности нанася вреда на обществото, преди всичко, защото тя лишава държавата от данъчни постъпления в бюджетната система. Понякога този вид дейност наричат „сива икономика“.
Вторият вид дейност нанася вреда на здравето на хората, на нравствеността, безопасността на държавата, околната природна среда и т.н. Става дума, преди всичко, за такива видове бизнес, като търговия с роби, проституция, фалшиви лекарства, производство и разпространение на наркотици, търговия с човешки органи, оръжия, бракониерство на редки видове, изхвърляне на токсични отпадъци в околната среда и т.н. Обикновено този вид дейност наричат „черна икономика“. Тук може да поставим всеки бизнес, който използува такива методи като:
- рекет (изнудване);
- рейдърство (насилствено завземане на активи);
- корупция, кражби (присвояване);
- лъжа и дезинформация;
- заплахи, изнудване, убийства;
- терористични актове (саботажи);
- използуване на вътрешна информация и т.н.
Тези, които използуват незаконни методи в бизнеса, винаги се стремят да го правят без огласяване, тайно.
И „сивата“, и „черната“ „икономика“ осигуряват висока степен на печалба, което създава предпоставки за абсолютен и относителен ръст на мащабите на „сенчестите“ сектори. Формално Западът демонстрира своята загриженост за подобни действия. Обаче работата на правоохранителните органи съзнателно се блокира, създава се мнение, че държавата по принцип не е в състояние да го контролира и пресича незаконните производствени и търговски операции. В резултат те се възприемат днес като „норма на живот“.
Даже в „най-законовите“ държави на запад „сенчестия“ сектор достига 20% и повече от БВП. В брутния продукт на развиващите се страни „продукцията“ на „сивия“ и „черния“ сектори на „икономиката“, по експертни данни, вече се пада над 50%.
Съвременните лихвари са заинтересовани от увеличаването на „криминалната икономика“ и по различни начини я стимулират. Ярък пример – наркобизнеса, който осигурява норма на печалба хиляди проценти. Така че съвременните лихвари – „кръстници“ на „черния“ (криминалния) бизнес във всичките му видове. Ето какво пише по този повод известният специалист по „криминална икономика“ Джефри Робинсън: „В глобализирания свят на 21-ви век постоянно циркулират 600-700 млрд. мръсни долара. Лъвския пай от тях са наркодоларите, но доколкото престъпността и тероризма са близнаци, все по-трудно става да се разграничат наркопарите и парите на терористите“.
Осъществява се срастване на криминалния бизнес (наркотици, оръжие, търговия с роби и др.) с банките, които сами стават част от криминалния бизнес, по-точно – негова „фасада“. Заинтересоваността на банките е пряка: доколкото парите са „мръсни“, то те ги получават с „отстъпка“ за оказаните „услуги“ и за „риска“. Те могат да се договорят с криминалния бизнес за откриване на него на депозитни сметки с по-нисък лихвен процент отколкото този за редовните (чистите) клиенти. И обратното, могат да кредитират криминалния бизнес с по-високи лихви, отчитайки, че кредитите ще се връщат с „мръсни“ пари. Инвестиционните банки също могат да сътрудничат с престъпниците, като им инвестират парите в ценни книжа на фондовия пазар.
Примери има предостатъчно. Ето какво пише испанският изследовател на криминалния бизнес Мигел Педреро за връзките на лихварите с колумбийската наркомафия: „През юли 1999 г. Ричард Грасо, президент на Ню Йоркската борса, по-известна като Уолстриит, се срещнал насред колумбийската селва (джунгла – бел.пр.) с един от ръководителите на FARC (полувоенна групировка наречена „Революционни въоръжени сили на Колумбия“, която под прикритието на революционни лозунги се занимава с търговия с наркотици – В.К.) Раул Рейес, отговарящ за финансирането на въстаническите армии. Грасо бил съпровождан, освен от началника на служба безопасност на борсата, и от Джеймс Еспозито и неговия вицепрезидент по връзки с обществеността Алан Ив Морван, и министъра на икономиката на Колумбия Хуан Камило Растрепо, изпълняващ функциите на преводач. Назовавайки лидерите на въстаниците „необикновени хора“, той съобщил на журналистите, че е обсъждал с тях „обмена на капитали“. Грасо бил много доволен от проведените преговори, доколкото „ние сме длъжни да проявим агресивност в търсенето на нови пазари и възможности“. За Рейсер той казал, че „въпреки полевата униформа и винтовката М-16 на рамото, той достатъчно добре се ориентира в инвестициите и пазарите на капитали и съзнава необходимостта от привличане на чуждестранни капитали в Колумбия“. Завършвайки пресконференцията, Грасо казал, че поканил командващия на Революционните Въоръжени Сили на Колумбия Мануел Маруланд с прякор „Точният изстрел“, а също така и други лидери на организации да посетят нюйоркската борса и да погледат, как се сключват големи сделки. С други думи, президентът на нюйоркската борса, опирайки се на поддръжката на Държавния Департамент на САЩ, лично предложил на лидерите на FARC да инвестират своите наркодолари на нюйоркската борса. И трябва да помним това, че Грасо — обикновен служител — никога не би имал смелостта да участвува в подобна среща без съгласието на своите „шефове“ – световната финансова олигархия“.
Известният американски политически деец и опозиционер Линдън Ларуш в издаваното от него списание „Executive Intelligence Review“ много пъти е повтарял и продължава да повтаря съвсем простата истина: фондовия пазар и индексите Дау Джонс в значителна степен се подкрепят от наркодолари, идващи от Колумбия и други страни от Южна Америка.
Въпреки многото шум, който на запад вдигнаха по повод „прането“ на „мръсни“ пари, реално ефективността на мерките за борба с легализацията на незаконно получените доходи на национално и международно ниво е изключително ниска. Всичко това изглежда като голям спектакъл, разиграван от световните лихвари.


Офшорни зони = „Данъчни убежища“ + „юрисдикция на финансова секретност“

От една страна, дава се вид, че се води безкомпромисна бора с криминалния бизнес и „прането“ на „мръсните“ пари.
От друга страна, по тяхна инициатива и в техен интерес се създават различни офшорни зони, където лихварите крият своите „мръсни“ пари. Всъщност, офшорните зони – са съшия „сенчест“ бизнес, само световната финансова олигархия проявява по-голяма „толерантност“ по отношение на тази форма на бизнес.
Някой остроумно е отбелязал: „Щастието се състои не в това, да откраднеш много, а в това, да запазиш откраднатото“ Тъкмо заради истинското „щастие“ на лихварите и на другите олигарси са били създадени офшорните зони. Истинско щастие има само в рая, а за лихварите офшорните зони са „рай“: наричат ги „данъчен рай“. Терминът „офшорна зона“ означава всяка държава (или част от територията на държава) с ниска или нулева данъчна ставка на всички или отделни категории на доходи, имаща определено ниво на банкова или търговска секретност, опростени процедури за регистрация (създаване и закриване) на всякакви юридически лица, либерални правила на регулиране на дейността им. Понякога офшорните зони са наричани „данъчни убежища“. Обаче от тази гледна точка в понятието офшорна зона може да попадне всяка страна, която предоставя по-благоприятен данъчен режим.
За много компании и банки на първо място сред причините за използуване на офшорните зони се оказва желанието за съхраняване на фирмената тайна, още повече ако се отнася за сферата на „черната“ икономика. Макар привържениците на „либерализацията“ да твърдят, че за развитието на пазарните отношения е необходима „прозрачност“, или „транспарантност“ на финансовите операции, фактът, че има офшорни зони, свидетелствува за „скритост“. Не случайно често офшорните зони са наричани „юрисдикции на финансова секретност“.
Строго погледнато, първите офшорни зони започнали да се появяват още в първата половина на 20-ти век. Най-вече като реакция на това, че правителствата започнали да повишават данъците, за да си финансират военните разходи. Борбата с кризата през 1930-те години също наложила нови данъци. Например, в рамките на „новия курс“ на Ф. Рузвелт максималната ставка на данъка върху доходите нарастнала от 25 на 63%.
Счита се, че пионер на офшорния бизнес станала европейската държава-джудже Лихтенщайн. Там през 1923 г. бил приет закон, който предоставял на регистрираните в страната компании, да не плащат данъци върху имущество, доходи и печалби. Те дължали само малък налог върху капитала. Към 1930 г. в Лихтенщайн вече били регистрирани 747 компании (срещу по-малко от 100 до 1925 г.).
Швейцария е разглеждана като втората европейска страна, където е бил въведен аналогичен данъчен режим за чуждестранни фирми.
Обаче, „юрисдикция на финансова секретност“ Швейцария е станала доста по-рано. Още през 18-ти век Градският съвет на Женева приел закон, който изисквал от банките да водят отчет за сметките на своите клиенти, но забранявал предоставянето на тази информация освен в случаите санкционирани от Градския съвет. През 1934 г. бил приет Закона за банковата тайна, който окончателно превърнал Швейцария в световен финансов център. През годините на Втората световна война в банките на Швейцария се съхранявали огромните средства на ръководителите на Третия райх и другите воюващи страни.
В края на миналия век другите държави започнали да подкопават монопола на Швейцария.
Според The Global Financial Centers Index (индекс публикуван два пъти в годината от Z/Yen Grup и спонсориран от QFCA – бел.пр.), през 2007 г. швейцарския Цюрих се оказал чак на пето място (след Лондон, Ню Йорк, Хонконг и Сингапур, а след Цюрих следвал Франкфурт). По мнението на швейцарските аналитици, снижаването на значимостта на Цюрих в международните финанси и световната икономика станало по следните причини: 1) изпусната възможност да организират още през 1970 г. валутни търгове по единната европейска валута (отначало — за евродолари, а по-късно за ЕКЮ)(да не се бърка с днешното евро – бел.пр.); 2) загуба през 1980 г. първенството при организиране на международната търговия със злато, а по-късно и със стратегически стоки; 3) изпусната възможност да станат център на регистрация на различни финансови фондове (тази ниша заели Люксембург и Ирландия); 4) процесът на глобализация, който създал възможности за много страни по света да станат офшорни зони и финансови центрове.
Често в публикациите, посветени на офшорните зони, се забравя да се спомене за такова „данъчно убежище“ и „юрисдикция на финансовата секретност“, като Ватикана. Между другото властите от Папския двор през 1929 г. сключили специално споразумение с Б. Мусолини, според което Ватикана става зона, свободна от данъци. Още и секретността на финансовите операции също се гарантирала от страна на властите в Италия.
„Ватиканът активно извършва офшорни операции, без да се явява формално офшорна юрисдикция, тоест, остава недостъпна за каквото и да било регламентиране и защитена от попадане в черни списъци.“.
И така, в условията на всеобща либерализация и глобализация много държави започнали да се превръщат в „юрисдикции на финансовата секретност“. Паралелно с това вървял процесът на създаване на все по-голям брой страни с режим на най-облагодетелствана нация за чуждестранните инвеститори. Получило се така, че всяка страна, която определяла по-ниски данъци, ограничавала социалните права на трудещите се (което водело до снижаване на стойността на труда), се въздържала от въвеждане на екологични стандарти (което водело до снижаване на разходите за опазване на природата), и други широко разпространени норми, ставали своеобразни „производствени офшорни зони“, и привличали чуждестранните инвеститори. На първо място към такива „производствени офшорни зони“ започнали да се причисляват развиващите се страни, където на съвсем законни основания започнали да изнасят производствата си развитите страни. Още през 1960-те години се появили първите признаци на деиндустриализацията на страните от Запада.
От проблема за извеждане на капитали извън пределите на страната бил загрижен американският президент Джон Кенеди, тъй като транснационалните корпорации и банки не плащали данъци в хазната на САЩ от своите задгранични операции. По време на президентите Дж. Ф. Кенеди и Л. Джонсън били правени опити за предотвратяване на изнасянето на капитали или поне да постигнат това, че да плащат данъци от задграничните си операции. Обаче тези опити се оказали ниско ефективни. Не само за САЩ, но и за всички страни, стимулиращи износа на капитали (или поне създаващи либерален режим за това), е характерна постепенната деградация на производствения им потенциал. Намира място демонтажът на „икономиката майка“, тоест икономиката на тази страна, чиито банки и компании изнасят своя капитал зад граница и създават „юрисдикция на финансова секретност“.


Офшорните зони – подкопаване на суверенните икономики

Бурното развитие на офшорната „икономика“ (особено заостряме вниманието на читателя на кавичките в думата „икономика“, понеже създаването на офшорни зони няма никакво отношение към нормалната икономика, удовлетворяваща нормалните нужди на човека) оказва разрушаващо въздействие на „икономиката майка“ не само защото се подкопава нейния производствен потенциал. Едновременно се извършва снижаване на ефективността на управление на „икономиката майка“ от страна на държавата. Накрая настъпва пълна загуба на управляемост на „икономиката майка“.
В качеството на пример може да представим Руската Федерация. Процесът на създаване на офшорни руски компании в различни сектори, включително банковия, започна веднага след образуването на РФ. Преследваните цели са различни: избягване на данъците, заобикаляне на различни забрани и ограничения за изнасяне на капитали (през 1990 г. все още такива забрани и ограничения съществували); изграждане на такава система на управление на бизнеса, която да позволява скриване на истинските собственици на компанията.
В началото на 2010г. председателят на комитета по икономическа политика и предприемачество на Държавната Дума на РФ -Е. А. Федоров обнародвал някои цифри и факти, отнасящи се до офшорната дейност на руския бизнес. По негово данни, 95% от компаниите на руската икономика (промишленост, банково дело, други сектори) са били собственост на офшорни структури. Контролните и надзорните органи на РФ нямат точна представа, каква част от офшорните структури, контролиращи руските банки и компании, се намират в ръцете на чужденци, а каква част – в ръцете на граждани на РФ. Впрочем, до край тази картина не може да се изясни, най-малкото по простата причина, че много граждани на РФ имат двойно и даже тройно гражданство (тоест самите понятия „резидент“ и „нерезидент“ днес са достатъчно размити). Даже ако офшорна фирма принадлежи на стопроцентов руски гражданин, това, по мнението на депутата Федоров, не означава, че руската компания, принадлежаща чрез офшорна структура на такъв гражданин, може да се управлява от държавата Руска Федерация.
Фактически възниква ситуация, когато руски компании се оказват както в руска юрисдикция, така и в юрисдикцията на офшорните държави. Доколкото много руски олигарси и предприемачи от по-малък калибър са получили през 1990-те години активи в резултат на приватизация с големи нарушения на руските законите тези олигарси и предприемачи са решили да се „подсигурят“ от рискове във връзка с претенции към тях от страна на руската държава. Затова и са изградили офшорна структура на управление на бизнеса си, като отидат под флага на друга юрисдикция и да могат да разчитат в случай на възникване на претенции на защита от задгранични съдилища.
Ярък пример на това, до какво води офшорната структура на управление на компанията, — е историята с руската нефтена компания ЮКОС, на която през 2003 — 2004 г. и били предявени сериозни претенции от страна на държавата във връзка с неплатени голяма сума данъци. Разследването на държавата показало, че компанията имала многоетажна система на управление, която завършвала в офшорна структура, където ключова роля играел Джейкъб Ротшилд, който естествено не се явявал гражданин на РФ. Както е известно компанията ЮКОС е била разформирована, а нейните активи били продадени на различни компании (преди всичко, на Роснефт) за възстановяване на загубите на държавата от неплатените данъци. Обаче на историята с ЮКОС е рано да се постави точка. Чуждестранните инвеститори, които участвували в капитала на офшорните структури, управляващи активите на ЮКОС в РФ, започнали да подават съдебни искове в чуждестранни съдилища с искане да им се възстанови загубеното при разпродажбата на нефтената компания. През 2010г. група такива инвеститори нерезиденти подала иск в Страсбургския съд за сума от 98 млрд. дол.
Очевидно е, че съществуването на компании, реално функциониращи на територията на РФ, под двойна юрисдикция (руска и офшорна) рязко снижава ефективността на управление на такива компании от страна на държавата. Днес вече е видно с невъоръжено око, че министерствата и ведомствата на РФ почти не управляват стопанството на страната, а само си дават вид, че управляват. Една от главните причини за неуправляемостта на руската „икономика“ е офшорния й характер.
Впрочем, проблемът за снижаване на ефективността на управление на „икономиката“ от страна на националната държава във връзка с офшорния характер на „икономиката“ – е проблем глобален. Той е актуален и за САЩ. Особено релефно се открои той в края на миналото десетилетие: започна световната икономическа криза, възникна необходимостта за по-активна намеса на държавата в различни сфери на националната „икономика“, а резултатите от такава намеса се оказаха повече от скромни. Именно затова, например, новият президент на САЩ Б. Обама от самото начало на своето управление се заинтересува от проблемите с офшорките и фактически обяви война на офшорните зони.


„Вътрешни“ офшорни зони под формата на благотворителност

В категорията на офшорните зони може да запишем и различните благотворителни фондове (charuty funds), които лихварите създават за това, че да „запазят откраднатото“. Само където това не са „външни“, а „вътрешни“ офшорни зони. Съвременните благотворителни фондове (БФ) са освободени от данъци и в тях се съсредоточават огромни финансови средства.
До ден днешен няма единно определение за това, какво е БФ. Доста често под БФ се разбира и всякакви организации, имащи специален данъчен режим и занимаващи се с различни социално-значими дейности (здравеопазване, опазване на околната среда, просвета и образование, борба с бедността и др.). Най-общо БФ можем да разделим на две групи: финансови и нефинансови.
Финансовите се занимават с акумулиране на финансови средства и тяхното разпределение (дарения, субсидии, инвестиции, кредити и др.) между онези организации, които осъществяват практическата благотворителна дейност. Нефинансовите се занимават с един или друг вид нефинансова благотворителна дейност – просвета, охрана на околната среда, оказване на медицински услуги и т.н.
В САЩ, където БФ са получили най-голямо разпространение, през 2007 г. те били над милион, а активите им – общо 2,6 трлн. дол. Сумите на годишните им приходи и разходи през същата 2007 г. съставлявали съответно 1,4 трлн. и 1,3 трлн. дол.
Доходите се формирали, преди всичко, за сметка на такива източници като: доброволни пожертвования на физически и юридически лица; доходи от професионални дейности (за БФ от нефинансов тип); доходи от инвестиции и други търговски операции (за БФ от финансов тип). Доброволните пожертвования със фондовете в САЩ през 2008 г. съставлявали 308 млрд. дол., или 2,2% от БВП.
В сектора на благотворителните фондове работят 10,2 млн. човека, тоест почти 7% от заетите във всички сектори на икономиката. Разбира се, по-голямата част от тези заети се трудят за БФ от нефинансов тип.
Видимо, дадената по-горе статистическа информация се явява крайно приблизителна. Е. Ф. Жуков отбелязва: „Статистическата информация за инвестициите на БФ е много ограничена, а понякога въобще недостъпна. Много фондове не представят отчети и не съобщават за структурата на своите активи.“.
За лихварите най-голям интерес представляват финансовите БФ. Такива фондове са им нужни за това, че да могат да заобикалят данъците за милиардните им наследства, при което наследниците съхраняват правата си над предадените средства. Фактически наследниците продължават да ползуват тези средства, но не за лична употреба, а за инвестиране и увеличаване на семейния капитал.
Особено голямо разпространение БФ получили в САЩ, където са наречени по имената на милиардерите основатели (Карнеги, Рокфелер, Мелон, Форд, Морган и т.н.). Пионер на ниво създаване на БФ станал стоманеният магнат и партньор на Морган — Ендрю Карнеги, който от 1896 до 1911 г. учредил пет фонда с общ капитал 200 млн. дол., по онези времена това било гигантска величина. През 1903 г. бил създаден първия фонд на Рокфелерите, а първия му попечител станал Анрю Карнеги. Оттогава в САЩ се наблюдава тясно преплитане на БФ посредством взаимно участие на милиардерите в надзорните и попечителски съвети. Те самите представляват единна мрежа. Фонда на Форд бил създаден през 1947 г.: контролният пакет на компанията „Форд Моторс“ бил прехвърлен на фонда, за да може компанията да се измъкне от плащане на данъци.
Олигархските семейства могат да използуват за избягване на данъци няколко фонда. Например, през 1970-те години семейството Рокфелер укривало своето богатство в повече от 100 благотворителни и тръстови фонда.
Дейността на всеки БФ се състои от два основни вида: а) благотворителна и б) търговска (управление на активите). За първия вид дейност ние сме информирани подробно: ПР службите активно разпространяват информация по всички възможни канали. А ето за втория вид дейност – мълчание. Та нали БФ активно инвестират в рискови търговски проекти, в това число и в хедж фондове, пряко или косвено свързани с „благотворителните“.по мнението на някои аналитици, посочените фондове действително се оказват благотворителни, но не за бедните, а за богатите, финансовите олигарси.
В заключение ще изложим мнението на известния американски деец Линдън Ларуш по повод на това, какво представлява всъщност БФ: „Фондът (благотворителният фонд – В. К.) на първо място е основан на лихварство. Това е чиста рента. Фондът – не е нищо повече от финансова корпорация, която обикновено има някакво освобождаване от данъци – разходи за благотворителност и т.н. Лицето на фонда се определя от самовъзпроизвеждащите се директори, негови доверени лица. Това е като да предадеш интелекта си на чужди мъртъвци. Всички фондове функционират на основа на специални споразумения, на които хората са длъжни да служат. Главната цел на фонда – е да увековечи себе си по пътя на смовъзпроизводството на основа на лихварството. Подобен род фондове играят доминираща роля в еврейското и американското общества. Тези фондове имат право на по-голяма част на финансова собственост. Сега тези фондове извличат своята печалба от рента в най-различни форми. Те инвестират в ценни книжа. Те инвестират в търговия за да извличат търговска печалба, подобно на международните хранителни и зърнени картели. Фондовете отиват само на минимален риск. Те отпускат заеми на предприятия, които поемат риска върху себе си. Те се явяват финансова сила, стояща зад банките, застрахователните компании и др. В резултат на това те контролират повечето хора в икономическия живот. Освен това, те също се занимават с благотворителност: те раздават дотации, с помощта на които контролират образованието, науката, културата и изкуството… Те контролират пресата, основната част на пресата. В действителност, ние имаме общество, в което хората казват: правителството прави това, правителството прави онова. Не! Само погледнете, кой стои зад правителството и ги изнудва да правят такива или онакива крачки. Съществува ето тази форма на паразитиране върху тялото на обществото. Те, фондовете, са подобни на рака“.
На сериозна критика в последно време е подложена дейността на големия БФ – Фонд Бил Гейтс. Инвестициите на Фонда в различни активи превишава 60 млрд. дол. Между другото, това превишава БВП на 70% от страните в света. Фондът рекламира своята благотворителна дейност в областта на здравеопазването. Та ето, вестникът „Лос Анджелис Таимс“ съобщава, че 41% от инвестициите на Фонда са вложени в корпорации, чиято дейност „противоречи на благотворителните му цели“. Фактически Фондът е разделен на две организации: едната се занимава с благотворителна дейност, другата – изключително с инвестиционна, при това без никакви ограничения за инвестиционната дейност. Главен критерий за формиране на инвестиционния портфейл е печалбата. Вестникът говори за инвестициите на Фонда в 60 компании, които замърсяват околната среда и нанасят вреда на здравето на хората. Сред тях са такива гиганти, като BP (нефтодобив) и Anglo American (добив на злато). Както се казва в статията, „Фондът с едната ръка дава, а с другата взема“.
В някаква степен благотворителните фондове може да отнесем към „сенчестата икономика“; въпросите, касаещи техния статут, операции и списъка на „донорите“, в отворените източници са осветени крайно оскъдно. Може само да направим следните изводи от общ характер:
а) благотворителните фондове – са централи за натрупване и разширено възпроизводство на лихварския капитал;
б) фондовете се намират извън сферата на ефективен контрол от страна на обществото и държавата;
в) в същото време сами фондовете, намирайки се под контрола на лихварите и използувайки каналите на тъй нареченото „благотворително“ финансиране, осъществяват ефективно управление на обществото в интерес на лихварите.


Англосаксонските покровители на офшорния бизнес

Но да се върнем към „юрисдикцията на финансова секретност“. Към края на века такива се наброявали на няколко десетки броя. По други оценки, те са няколкостотин – ако се броят и отделните административни зони (анклави) в пределите на съществуващи държави. Единен официален списък на офшорните зони не съществува.
Свой отчет на офшорните центрове води МВФ, в неговия списък влизат 26 държави и територии, включително Кипър, Макао, Панама, и много други задгранични територии за Великобритания.
В списъка на ОИСР, съставен през 2000 г., влизали 41 държави, през 2009 г. те станали 38. В рамките на този списък се открояват Монако, Лихтенщайн, Андора, които отказват да сътрудничат в обмена на данъчна информация („черния“ списък).
През 2007 г. свой списък съставила международната организация Tax Justice Network: в него били включени 69 офшорни зони, към днешна дата тоя списък е съкратен до 60 позиции.
В Русия със заповед на Министерството на Финансите от 13. 11. 2007 г. е съставен списък на офшорните зони, състоящ се от 42 държави. В същото време по нормативни документи Банка на Русия са определени като офшорни 58 държави и територии.
Като пример за съвременна офшорна зона ще посочим Каймановите острови. В своите изказвания сегашният президент на САЩ Б. Обама обича да споменава тази офшорна зона, където на улица Чърч в тъй наречения дом Угланд, по данни на доклад на американския конгрес, са регистрирани над 18 хил. компании. Както казва Обама, “това е или най голямата къща в света, или най-голямата данъчна афера в света“. Броят на регистрираните фирми на Каймановите острови надвишава броя на жителите на тази държава.
През миналото десетилетие обемът на външните активи на офшорните зони се е увеличавал средно с 6% на година, превишавайки към края на 1990-те години 5 трлн. дол. сега, по разчетите на Tax Justice Network, в офшорните зони се намират 11,5 трлн. дол. благодарение на тези офшорни фирми корпорациите от целия свят икономисват от данъци повече от 225 млрд. дол. най-голяма офшорна зона в света си остава Швейцария, в чиито банки са акумулирани средства на чужди граждани на стойност около 2 трлн. дол.
Офшорните зони се използуват не само за избягване на данъци, но също и за „оптимизация на финансовите потоци“ в глобален мащаб и организиране на различни афери. Например, за управление на потоците „горещи“ пари, тяхното прехвърляне от една страна в друга и създаване на кризи, сриване национални валути и др. Така, финансовите кризи в края на миналото десетилетие в страните от Югоизточна Азия показали интересна особеност: много банки и компании се оказали в състояние на дефолт поради наличие на голяма задлъжнялост към своите офшорни филиали.
В западните СМИ проблема за офшорния бизнес се обсъжда много активно, но от гледна точка на възможните загуби от този бизнес за икономиката на Запада. За строги мерки настояват САЩ, които проследяват банковите сметки на американците по целия свят. Великобритания и други страни от Европейския съюз провеждат кампания за закриване или строго контролиране на офшорните зони, които изнасят активи от страните на Старата Европа. Но няма даже и най-малък укор по отношение на офшорния бизнес на руски, украински и др. новопоявили се олигарси и корумпирани чиновници, обитаващи просторите на бившия Съветски Съюз. И то при това, че по оценка на експертите около 40% от активите на споменатите олигарси се съхраняват в офшорните зони. В същото време този дял в САЩ и Япония не превишава 2%, а в Евросъюза – 10%. Западът води непримирима борба с офшорните зони, когато натам изтичат активи от САЩ и Европа. И тъкмо обратното, закрива очите си за офшорни зони, през които активи се прехвърлят към страните от ЕС. По отношение на страните от периферията на световния капитализъм се използува офшорна геополитика, създават се коридори за източване на активи и ресурси, заграбени от криминално-корумпираната върхушка на тези страни.
Неправителствената организация Global Financial Integrity (GFI), редовно следи бягството на капитали от страните с развиваща се икономика (там са включени и бившите соц. страни). По нейни данни за периода 2000-2010г. от тези страни е било изведено 8.44 трлн. дол. По данни на GFI, на първо място е Китай (2,74 трлн. дол.), на второ Мексико (504 млрд. дол.), на трето Русия (501 млрд. дол.). Прехвърлянето е ставало предимно през офшорни зони, откъдето лесно да се прехвърлят в икономиката на страните от „златния милиард“. Специалистите от GFI пресметнали, че общата сума на частните влогове, които се пазят в офшорните юрисдикции, достига 10 трилиона долара. ето как изглежда картината на разпределението им сред основните офшорни юрисдикции (в трлн. дол.): САЩ – 2,18; Кайманови острови – 1.55; Великобритания – 1,53. по-нататък в списъка следват Люксембург, Германия, остров Джърси, Холандия, Ирландия, Швейцария и Хонконг – на тях се падат – 2,38 трлн. дол. общо. Интересно е, че в списъка на офшорните територии специалистите на GFI са включили и икономически развити страни – САЩ, Великобритания, Германия, Швейцария и др. на територията на тези страни има специализирани зони, които в буквален смисъл се явяват офшорни зони. В САЩ това е щат Делауеър, във Великобритания – остров Ман и т.н. освен това някои институти осигуряват пълна конфиденциалност за клиентите си. Например, банките на Швейцария. Накрая, някои от тези страни се явяват не само данъчни, но и политически убежища. За „избягалите олигарси“ такъв режим е доста привлекателен, това стимулира превода на капитали в такива страни, даже ако особени данъчни преференции не се предоставят.
Фактически нивото на „прозрачност“ на тези или онези пазари, отрасли, територии (административни единици), а така също и икономиките на отделни страни се определя от центровете на световната финансова система. Такава роля днес изпълняват САЩ и Великобритания, които представят интересите на лихварите от Уолстриит и Лондонското Сити.
Вече споменатата организация Tax Justice Network през 2009 г. публикувала Индекс на финансовата скритост, който характеризира нивото на скритост на финансовите и данъчни офшорни зони и тяхното „нежелание да сътрудничат с данъчните органи на други страни“.
От 60 юрисдикции, разглеждани в изследването на TJN, най непрозрачни се явяват американският щат Делауеър, Люксембург, Швейцария, Каймановите острови, Лондонското Сити и др. В списъка сред особено „непрозрачните“ страни фигурират и Китай, Холандия, Португалия, Белгия и Ирландия. „Ако Люксембург и Швейцария се специализират в традиционната банкова непрозрачност, то англосаксонските страни представляват по-дълбока и изтънчена схема, която не може да се постигне в банковата сфера“, — отбелязват авторите на изследването. Там се говори и за това, че да се определи, кой се явява собственик на компанията, е невъзможно в нито една от изследваните офшорни зони с изключение на Монако. Там отсъствуват регистри на тръстовете и фондовете или достъпът до тях е закрит.
Авторите на изследването обръщат внимание, че половината юрисдикции, наричани „данъчен рай“, се отнасят към сферата на британската корона. А общият извод от изследването е такъв: САЩ и Великобритания, имащи политически и финансови връзки с ключови световни офшорни зони, „се явяват проводници на незаконни финансови потоци на световния финансов пазар“.



„Пазарна икономика“ = „сенчеста икономика“

Ако се постараем да се отдалечим от стереотипа на мислене, формиран от учебниците по икономическа теория и погледнем на „пазарната икономика“ непредубедено, то можем без да се насилваме да кажем: тя цялата, на 100% се явява „сенчеста икономика“. Работата е там, че един от най-важните принципи на „пазарната икономика“, провъзгласяван от идеолозите й и издиган в ранг на закон, се явява принципа на „търговската тайна“. Този принцип е неотменим даже в онези страни, които в никакви списъци на офшорни зони не фигурират. Това означава: всички субекти на стопанската дейност, тоест промишлени компании, банки, застрахователни дружества и т.н. са „непрозрачни“ за потребителите, държавата, своите партньори по стопанска дейност и обществото като цяло. Фактически всеки „субект на пазарната икономика“ се превръща в „офшорна зона“, „тайно общество“, „нещо в себе си“, което излиза доста скъпо на обществото.
Някои скептици казват, че модната днес „теория на конспирацията“ – е измислица, плод на болно въображение. Но думата конспирация на английски “conspiracy“ означава и „секретност“. Ако излезем от този превод, то съвременните финанси и бизнес – са в чист вид „конспирация“: лихварите и другите бизнесмени – са „заговорници“, действуващи под завесата на секретността против своите конкуренти, потребители, държавата и обществото като цяло.
Тази тема е много обширна, затова ще се ограничим само до няколко примера.
Първият пример засяга въпроса свързан със секретността, отнасяща се до разходите за производство. Защо, питаме, компаниите крият тия разходи от обществото? Затова, че по този начин могат да поставят цени, които в пъти, а понякога на порядъци превишават фактическите производствени разходи. По такъв начин получават норма на печалба, измерваща се в стотици и хиляди проценти. Всяка година в Европа се възбуждат голямо количество съдебни дела против компании от фармацефтичната промишленост, които поставят цени, нямащи нищо общо с разходите за производство. Получава се доста забавна (едновременно и тъжна) ситуация: от една страна, държавата се бори с монополните цени; от друга страна – не може да прекрати практиката на търговската тайна. Фактически легализира ограбването на потребителите.
Вторият пример се отнася до търговската тайна, свързана с техническите новости. Компания създава нова технология (или я купува от някой си Кулибин (самоук механик – бел.пр.)) и рязко снижава разходите си за производство. Технологията се държи в тайна от конкурентите. Освен това, за да не могат да я използуват другите, тази компания защитава интересите си („интелектуалната собственост“) с патенти. Компанията става монополист в използуването на дадената технология; всички други производители в отрасъла се „отрязват“ автоматично от възможността да ползват тази технология. По такъв начин се изключва възможността за снижаване на цените на продукцията в мащаба на отрасъла, загуби понася цялото общество.
Третият пример се отнася до вътрешнофирмените цени. Това е особено актуално за големите корпорации, които имат множество производствени, търговски, финансови подразделения, между които се извършва циркулация („трансфери“) на различни полуфабрикати, други „продукти“ (в това число и финансови). Техните цени обикновено се определят с отчитане на „оптимизацията“ на данъците, при това съотношението на тези „трансферни цени“ към реалните разходи за производство на полуфабрикатите и другите „продукти“ е известно само на тесен кръг хора, от притежателите и висшето ръководство на компанията. Разбира се, такава практика на ценообразуване на вътршнофирмените трансфери означава големи загуби за обществото от данъчни постъпления.
Четвъртият пример се отнася до техническите, санитарно медицинските и други характеристики на произвежданата стока. Фармацефтичните компании често скриват пълния „букет“ от странични ефекти, които възникват при приемане на едно или друго лекарство. Компаниите произвеждащи мобилни телефони всячески скриват негативните последствия за потребителите на продукцията им, възникваща в резултат на електромагнитните излъчвания. За хранителните компании, широко използуващи ГМО продукти и химия е казано и писано вече много, но и те по повод продукцията си пазят пълно мълчание…
Трябва да признаем, че търговската тайна като принцип на предприемаческата дейност съществува отдавна. Но в съвременните условия злоупотребата с тази привилегия, дадена на бизнеса, е получила особено голям размах. Особено що се касае до големите и най-големите корпорации. Все още се помни крахът на американската енергийна компания „Енрон“ в началото на текущото десетилетие. В значителна степен този крах е бил подготвен от машинациите, които са скривани като търговска тайна. Разбира се, далеч не всички компании отначало са използували завесата „търговска тайна“ за различни видове машинации, но постепенно „заразата“ на недобросъвестното управление на бизнеса започнала да се разпространява над цялата „икономика“.
Законността и „сакралността“ (кавичките мои – бел.пр.) на търговската тайна лишава честните бизнесмени от възможността да хванат нечестния конкурент, който е излъгал доставчика или купувача, или е дал подкуп на властите за да избяга от данъци, или е направил други мръсни трикове, които са му позволили да получи по-големи печалби, отколкото средното за отрасъла. По този начин, конкурентите също са принудени да правят мръсни номера под прикритието на търговската тайна, ако искат да оцелеят в бизнеса.
Няма никаква нужда от скриване на честните сделки. Та нали нито една от страните не злоупотребява с доверието на другите или липсата на информираност, цената и условията на сделката ще бъдат близки до средните за отрасъла. А и самата конкуренция на пазара няма да бъде война на живот и смърт, а само постоянен сигнал за това, че трябва да се поддържаш във форма, да не мързелуваш и да работиш, за да се задържиш в бизнеса. Наистина по твърда конкуренция, по същество, и не е нужна: тя само създава проблеми, такива като безработица и социално напрежение…
Търговската тайна право сочи на егоистичния, хищнически дух на предприемачеството и заедно с това – на фарисейския характер на морала, захранващ капиталистическия бизнес. Твърдостта на търговската тайна – това е непоклатимата увереност на предприемачите в това, че ще могат да мамят под нейно прикритие по ловко и нагло, отколкото конкурентите им. Ако те се съмняваха в това или не желаеха да хитруват, те отдавна биха извели прозрачността на сделките в ранг на закон.


Спектакъл наречен: „Борба със сенчестата икономика“

След събитията от 11 септември 2001 г. Западът активно започна „борба“ с „прането на мръсни пари“, а също така с „финансирането на тероризма“. Ние нарочно поставяме думата „борба“ в кавички, понеже повечето офшорни зони съществуват и след 11.9.2001. При условията на запазването на офшорните зони тази „борба“ става безсмислена.
Както отбелязва изследователят на офшорния бизнес Р. Р. Яковлев, „офшорната индустрия се е развила в условията на глобален бизнес, проникнал във всички ъгълчета на света, обхванал, по един или друг начин, примерно половината от обема на световните финансови сделки (подчертано с курсив от мен – В.К.). Да му се противостои е крайно сложно. Всяка предлагана програма се оказва „преодолима“, а нейната реализация – крайно конфликтна. Зад офшорните зони стои многомилиардно лоби, и водещата се за изменение на режима на функционирането им борба, често се явява не толкова борба за „обуздаването“ им, отколкото – за „оседлаването“ на офшорните зони.“
Във връзка с днешната криза въпросът за офшорните зони отново е станал приоритет за правителствата на развитите страни и разни международни организации. Също така на атаки започна да се подлага и банковата тайна. Така, на срещата на „Г 20“ в Лондон през април 2009 г. е била приета резолюция за борба с банковата тайна. Международният валутен фонд (МВФ) и Комисията по финансова стабилност (КФС) като по команда започнали постоянно да нападат Швейцария и други страни, където строго се пази банковата тайна. Президентът на САЩ Б. Обама на 4 май 2009 г. обявил началото на борбата с изнасянето на капитали от САЩ в офшорни зони, заявявайки, че страната ежегодно губи от това най-малкото 100 млрд. дол. Конгресът на САЩ разработва проект на закон за противодействие на злоупотребата с „данъчните убежища“.
Но кое е интересното: властите на развитите страни „вливат“ големи пари в онези „системообразуващи“ компании и банки, които имат мрежа от клонове в офшорните зони. Съдейки по всичко, паричните „вливания“ в крайна сметка, се оказват в тези зони.
В началото на 2009 г. конгресът на САЩ публикувал доклад, в който се съдържа следната информация: от стоте най-големи корпорации на САЩ (включително банки) 83 имат дъщерни офшорни компании. Банката Morgan Stanley, например, има в офшорните зони 250 дъщерни компании, половината от тях на Каймановите острови. Банката Citygroup на същите острови има 90 регистрирани компании. Впрочем, и двете споменати банки са получили многомилиардни „вливания“ от американската държава.
Към борбата против използуването на „данъчни убежища“ се включи и ОИСР, чиито членове се явяват страните от „златния милиард“. През 2009 г. тя публикува списък с 38 страни, определени като „данъчни убежища“. Интересно е, че в този списък има и страни членки на ОИСР – Швейцария и Люксембург. На страните от „черния“ списък им е предложено в кратки срокове да приведат стандартите си по разкриване на финансова информация в съответствие с международните стандарти. След символични отстъпки от страна на Швейцария и Люксембург шумът в пресата около тези страни през есента на 2009 г. се престана.
В тази връзка експертите на вече споменатата TJN отбелязват: „ОИСР, която е призвана да се бори с офшорния бизнес, се натъкна с конфликт на интереси, тъй като най-големите доставчици на финансова непрозрачност се явяват нейни основни членове“.
От гледна точка на интересите на лихварите, вдигнатия по времето на днешната криза шум около офшорните зони и банковата тайна съвсем не е тъй безсмислен. Под предлога на „борбата“ със „сенчестата икономика“ световните лихвари получават възможност да поставят под контрол финансово банковите операции на онези страни, които са длъжни да станат съставни части от глобалната им империя. Пред очите ни се изгражда мощна система на наднационален финансов контрол, намираща се в ръцете на стопаните на ФРС. Конкретно, в края на 1980-те години е била създадена международна организация, наречена „Група за финансови действия против изпирането на капитали (ФАТФ). Тази организация започнала да оказва натиск на отделните държави с цел да ги застави да създадат национални системи за контрол на финансовите потоци, при това тези системи е трябвало, на свой ред, да са под контрола на ФАТФ. На частична ревизия започнал да се подлага някога непоклатимия принцип за „търговската тайна“. Сериозните аналитици обръщат внимание на факта, че „международната общност“ насочва основните си усилия срещу „изпирането“, а не в борбата с „първичните“ източници на „мръсните“ пари, например, на борба с наркобизнеса. Такива разминавания за сетен път ни връщат към мисълта, че борбата с „изпирането“ се явява само прикритие, необходимо за това, че световната финансова олигархия да може да създаде система за наднационален финансов контрол като инструмент за управление на света.
Интересното е, че със своите мерки за борба с „прането на пари“ международните организации и властите на отделните държави не само, че не снижават мащабите на „сенчестата икономика“, но и, напротив, стимулират нейния ръст.
Разбира се, „борбата“ със „сенчестата икономика“ не се свежда само до мерки по ликвидацията или ограничаването на офшорния бизнес, предотвратяването на „прането“ на „мръсни“ пари и пресичането на финансовия тероризъм. Има цял ред други направления на тази „борба“. Например, периодически (след поредния скандал) се организират шумни кампании по борба с използуването на вътрешна информация на фондовите пазари. Америка, например, вече повече от век се бори с практиката на използуване на инсайд за обогатяване на отделни играчи на пазарите на ценни книжа. Обаче резултатът е близък до нула. Затова думата „борба“ използувана в контекста на дадения случай на мошеничество може смело да се постави в кавички.
Анализ на практиката на „борба“ с инсайда в най-напредналите страни показва, че посочената „борба“ може да се окаже само „прикритие“ за това, че световните лихвари да могат да наложат тотален контрол над обществото. Подобно на това, както „борбата с тероризма“ се оказва само повод за ликвидиране на последните остатъци от личната свобода на хората.
И, накрая, последно по ред, но не и по важност: Какво представлява всъщност инсайдът? – Информация за най-важните решения на властите в областта на вътрешната и външната политики, икономиката, парични кредитния оборот, във военната сфера и т.н. Ние с вас вече се ориентирахме, че тези власти напълно зависят от световните лихвари. Затова инициатори на най-важните решения се явяват световните лихвари, а чиновниците само ги обявяват и изпълняват. Помислете сами! Защо им е на световните лихвари да търсят информация за онези решения, които те сами са приели? До тогава, докато се запазва властта на световните лихвари, борбата с така наречения „инсайд“ ще представлява само разновидност на „сизифовия труд“.


„Сенчестата икономика“: съюз на лихвари и спецслужби

И още един аспект на проблема свързан със „сенчестата икономика“. Става дума за връзките и взаимодействието на частния бизнес и лихварите със специалните служби. Дейността на секретните служби по определение се явява секретна, затова те идеално подхождат за решаване на такива задачи на световната финансова олигархия, които изискват секретност. А секретност, както вече видяхме, е нужна за девет десети от всички операции на банките и други търговски структури. Та нали съвременният бизнес е конкуренция, а конкуренцията е война, която се води не между държавите, а между компаниите с използуване на специфични методи.
Воденето на войната (военните действия) от търговските структури изисква хитрост, събиране на сведения за противника (конкурента), създаване на агентурни мрежи, дезинформация на противника, дискредитация, диверсия, контраразузнаване, физическо отстраняване на ключови фигури в отбора на противника и много други неща, с които обикновено се занимават държавните спецслужби. А основното е секретността. Несекретни в съвременния бизнес остават, по същество, само ПР (връзки с обществеността), чиято роля е да бърборят, да забавляват публиката с приказки за това, колко техните банки и компании са „бели и пухкави“.
Набива се на очи, че много ръководители на спецслужби преди това са работили в банки и други търговски структури. А след напускане на работата си там, заемат видни длъжности в бизнеса.
Да вземем за пример ЦРУ на САЩ. Бащите основатели на това шпионско ведомство Уйлям Донован, Франк Визнер, Алан Дълес преди това са работили в юридически кантори на Уолстриит. Запознаването с биографиите на ръководителите на ЦРУ показва, че до идването на служба в Лангли (предградие на Вашингтон, където е разположена щабквартирата на ЦРУ) те са работили в различни банки и компании, а след напускането на секретното ведомство се връщали пак там. Примерно да погледнем биографиите на двама ръководители на ЦРУ.
Бил Кейси, е бил директор на това ведомство при президента Р.Рейгън. преди това е работил на Уолстриит като юрист и се занимавал с търговия на ценни книжа (трейдър). При президента Никсън е бил председател на Комисията по ценните книжа и борсите (Securities and Exchange Comission). Ако говорим за кариерата му в ЦРУ, то той, преди всичко, е станал известен с разработената от него скандално известната операция „Иран Контрас“. Да напомним, че скандалът около тази операция се разгорял през 1986 г., когато се изяснило, че ЦРУ под ръководството на Бил Кейси е осъществявало доставки на оръжие на Иран въпреки ембаргото, което било наложено в отношенията с тази страна. Още повече, парите от доставката на оръжие на Иран се използували за финансиране на никарагуанските въстаници („контрас“), въпреки, че конгресът на САЩ е взел решение за забрана на такова финансиране. Именно в хода на разследването по повод операцията „Иран-Контрас“ за първи път на американските политици и широката общественост станало ясно, че ЦРУ без всякакви преувеличения представлява „държава в държавата“. Дошлият да смени Рейгън президент Буш старши успял да замаже скандала и много участници в операцията излезли „сухи от водата“
Джон Дойч бил ръководител на ЦРУ доста кратко време (1995-1996). След напускането на поста през декември 1996 г., получил покана от Ситигруп и влязъл в съвета на директорите на банката. Интересното е, че в края на миналото и началото на сегашното десетилетие тази банка неведнъж е била замесена в операции с наркотици. По-точно, през 2001 г. Ситигруп купила мексиканската банка Банамекс, известна със своите операции по изпиране на „мръсни“ пари, получавани от търговци на наркотици.
Между спецслужбите и банките върви постоянна ротация на кадри не само на ниво първи лица, но и на по-ниски, „работни“ нива. Ето пример, в условията на днешната криза много банкери загубили работата си и са готови да предложат услугите си на разузнавателните служби. Към средата на 2009 г., по оценка на американската преса, вече 200 хил. човека загубили работата си в банковата сфера на САЩ. ЦРУ се възползували от възникналата ситуация и през лятото на 2009 г. започнали вербовка на банкови специалисти, които, по мнение на ръководството на ведомството, се явяват „златен фонд за Америка“. Съдейки по обявите, разузнавателното ведомство търси на първо място анализатори, които да оценяват влиянието на кризата на икономическата и финансова ситуация в отделните страни на света, а също така да се занимават с откриване на международните финансови потоци на онези страни, които САЩ категоризират като „неприятелски“.
Взаимодействието на спецслужбите с бизнеса дава на първите по-голяма свобода и независимост. Те получават допълнителни източници на финансиране (освен бюджетните), което им позволява да излизат извън контрола на държавните ведомства и да планират тайни операции без знанието и одобрението на законодателната и изпълнителна власт. Важно е да се отбележи, че законите, които регламентират дейността на ЦРУ (закона за национална безопасност 1948 г. и закона за ЦРУ на САЩ) дават на ведомството такива широки пълномощия, каквито нямат другите органи на изпълнителната власт. Например ЦРУ може да планира и тайни операции (примерно, убийства на политически дейци на други страни) без съгласието на Конгреса и не представя отчети за изразходваните финансови средства. По степен на „независимост“ от държавата ЦРУ, може би, е сравнимо само с ФРС на САЩ.
А ето във Великобритания аналог на ЦРУ се явява службата, която се нарича МИ-6, или Бритиш Инелиджънт Сървис (British Intelligence Service). Формално тя се намира в системата на Министерството на външните работи на Великобритания, обаче в държавния бюджет няма никакви следи за финансирането на тази организация. Анализаторите са склонни да смятат, че МИ-6 се намира на „стопанска сметка“. тоест се финансира от извънбюджетни източници, попълвани в резултат на реализацията на съвместни с частния бизнес операции.
Основен „съвместен бизнес“ на спецслужбите и частните компании и банки се явява търговията с наркотици, а също и търговията с оръжие и „прането“ на „мръсни“ пари. Като правило тези три компонента присъствуват във всяка схема на „сътрудничество“.
По темата за взаимодействието на ЦРУ с наркомафията има голямо количество публикации. Може, например, да посочим излязлата на запад книга на Селерино Кастильо „Кокаин, контрас и нарковойна“ (1994 г.). Авторът на книгата дълго време е работел за DEA – американска агенция за борба с наркотиците, затова е запознат с предмета професионално. Той подробно описва ролята на ЦРУ в организирането на международна търговия с наркотици, разказва за нашумелите по онова време операции за тайна доставка на оръжия срещу наркотици „Иран-контрас“, разкрива подробности по операции за „изпиране“ на наркодолари, дава уникална информация за участието на ЦРУ в подготовката на „Ескадрона на смъртта“ в Гватемала и Салвадор. От преведените на руски език работи много пикантни подробности за „сътрудничеството“ на ЦРУ и другите спецслужби с частните банки и компании на ниво наркобизнес и „пране“ на „мръсни“ пари се съдържа в работата на Джефри Робинсън „Световна пералня. Терор, престъпления и мръсни пари в офшорния бизнес“.
Една от важните задачи на спецслужбите – е да осигури „прикритие“ на онези банки, които се занимават с „пране“ на „мръсни“ пари. Например, през 1980-те години се развихрил скандал около банка Nugan Hand Bank of Sydney. Тази банка, регистрирана на Каймановите острови, се контролирала от ЦРУ и се използувала за „пране“ на пари, получавани от търговия с наркотици и оръжие.


Глав 11

Банките в условията на финансова либерализация и глобализация

Финансите в своя апогей, като самоцел, като финансов Интернационал, отричат и не признават нищо национално, не признават държави, а затова обективно са анархични и биха били анархични абсолютно, ако те, отричащи всяко национално господарство, не бяха , по необходимост, господарство в своята същност. Господарството като такова – това е само власт. А парите – са изключителна власт
Х.Раковский (1873—1941), съветски държавен политически и дипломатически деец

Банка на Ватикана в служба на „религията на парите“

Анализът на връзките на банките и другите финансови институти със „сенчестата икономика“ показва, че практически всички тези финансови институти по един или друг начин се намират в „сянка“. На „полето“, наричано „световна финансова система“, може да се „играе“ само по онези правила, които са определени от световните лихвари. Банките може да се наричат „морално ориентирани“, „ислямски“,“католически“, „християнски“, „социални“, „народни“ и т.н. Това е без всякакво значение. Всички те „играят“ по правилата на световните лихвари. Изключение правят само банки и финансови институции на онези държави, които се намират извън световната финансова пирамида (държави аутсайдери, държави извън системата). Всяка банка, която нарушава писаните и особено неписаните правила на „играта“, изхвърча от „финансовото поле“, а нейните организатори, като правило, срещат сериозни проблеми. С писаните правила всичко изглежда ясно: ако търговските банки нарушават официалните норми, поставени от централните банки или други регулатори (примерно норма по достатъчен капитал)- на нея, в края на краищата, й отнемат лиценза. Но има и неписани правила. Например, трябва да участват в „прането“ на „мръсни“ пари. Понякога ръководителите на банки към това ги принуждават криминални елементи. Но по-често банките отиват на такова сътрудничество доброволно и даже си търсят криминалните партньори. Всичко е много просто: ако банката се отказва да работи с „мръсни“ пари, то тя става неконкурентоспособна и обречена на банкрут.
Да погледнем от тази гледна точка Банка на Ватикана (БВ), която официално се нарича „Институт по религиозните дела“ (ИРД). Такава фирма задължава: банката е длъжна да демонстрира примери на добродетелна дейност във финансовата сфера, прилежно да изпълнява всички писани правила на банковия бизнес (нормите на органите за банков надзор) и да се държи по-далеч от всякакви съмнителни проекти и клиенти. Но в реалния живот е различно.
БВ е основана през 1942 г., когато глава на католическата църква е бил папа Пий XII. Съгласно устава, БВ е създадена с цел да акумулира средства, постъпващи във формата на пожертвования, дарения и др. ресурси, а също така да управлява финансовите ресурси, принадлежащи на различни църковни учреждения, разположени в Италия и по целия свят. По най-внимателни оценки, сумата на банковите влогове в БВ в началото на 2008 г. е съставяла повече от 5 млрд. евро. Съдейки по всичко доходността на банката е голяма: тя изплаща по влоговете лихва от 12% годишно и даже повече. Въпреки икономическата криза, банката е завършила 2008 г. с добри резултати. Не е съвсем ясно как БВ заработва парите си, тъй като официално тя не се занимава с даване на кредити. Известно е само, че в структурата на активите на банката съществено място заемат недвижимите имоти.
След Втората световна война БВ станала съсобственик на хотелите „Хилтън“ в Италия. Тя притежава пет квартала доходни къщи във Вашингтон, курорти в Мексико, жилищни комплекси в Монреал, исторически здания в Париж и др. Принадлежат й обширни имоти обработваеми земи в Италия (482 хиляди хектара), в Германия (250 хил. хект.), в Испания и другаде.
Друго голямо перо на активите – са ценните книжа. Тя владее пакети акции на промишлени, селскостопански и застрахователни компании.
Фактически Банка на Ватикана (както и самия Ватикан) се явява офшорна зона.
Първо, БВ се явява институт с пълна финансова секретност. Тя осигурява конфиденциалност на операциите (банкова тайна) за своите клиенти. В СМИ нерядко се говори за това, че сред клиентите на БВ има лица, „имащи проблеми с правосъдието“. БВ не издава чекови книжки, всички влогове и сделки се осъществяват в брой или в налично злато, без да се оставят никакви явни следи. Ако над швейцарските банки сега се провеждат „набези“, и от тях се иска отмяна на банковата тайна, то БВ остава „неприкосновена“. При новите обстоятелства тя се оказва още по-търсена от тези, на които им е нужна пълна конфиденциалност.
Допълнително преимущество на БВ пред другите депозитно-кредитни институти е това, че тя не провежда одит, тоест има такъв „независим“ статут, както много централни банки.

Либерализация, или превръщане на света в пазар

Безграничната свобода и, да добавим, безграничната власт на капитала – капиталът, не знаещ ни родина, ни нравствени закони, — такъв е еврейският имперски идеал. И този идеал, тази власт, постигната чрез основана на златото парична система, открито е провъзгласена и могъществено се простря над света.

С.Ф. Шарапов, руски мислител, икономист


Днешната световна криза също е криза на свръпроизводството. Свръхпроизводство на пари.

Неизвестен автор

Либерализация на цените или Край на антимонополните закони

Освобождаването на „спирачката“ на цените на стоковите пазари било достигнато по много прост начин: чрез фактическо игнориране на антимонополните закони, които били приемани в Америка и Европа още преди сто и повече години. Процесът на „ценова либерализация“ на стоковите пазари започнал още преди появата на Вашингтонския консенсус.
„Най-перспективен“ за лихварите в плановете за „ценова либерализация“ се оказал пазарът на нефт.
Първо, нефтът – е такава стока, която притежава ниска „ценова еластичност на търсенето“. По-просто казано, повишаването на цените на нефта не влияят силно на търсенето, тъй като нефтът в съвременното общество започна да се превръща в „жизнено необходима стока“. Примерно, пристрастяването на човека към автомобила е толкова голямо, че той надали ще изостави железния си кон и се качи на обществения транспорт, даже в случай на съществено увеличение на цените на горивата.
Второ, изборът на нефта в качеството на приоритетна стока за „ценови експерименти“ бил обусловен от това, че нефтът се явява важна съставяща в производствените разходи на много отрасли (енергетика, химическа промишленост, транспорт и др.). Покачването на цените на „черното злато“ неизбежно трябвало да доведе до мултипликационно увеличаване на цените на продукцията на много производства, а това е и нужно на собствениците на „печатната машина“.
Трябва да отбележим, че в продължение на почти вековната история на съществуване на нефтодобивната промишленост (до началото на 1970-те години) цената на „черното злато“ била учудващо устойчива (няколко отклонения от средната само в годините на война). Първата „лястовичка“ на „най-новия“ етап на „паричната революция“ станала тъй наречената енергийна криза през 1973 г. На нефтените монополи била дадена „зелена светлина“ за повишение на цените на „черното злато“; в продължение само на няколко месеца цените скочили четири пъти (макар през предишния век на съществуване на нефтената промишленост цените на нефта да са се изменяли незначително).
Ето какво писал за ролята на „паричния фактор“ в създаването на „нефтения шок“ през 1973 г. Енгдал в своята книга „Столетие война. Англо-американска нефтена политика и Новия Световен Ред“:
„Започвайки от 1945 г. световната търговия с нефт обикновено се правела в долари, понеже на следвоенния пазар доминирали американските нефтени компании. Рязкото повишаване на световните цени на нефта, по този начин, означавало в същата степен увеличение на търсенето на долари на САЩ, необходими за заплащане на този нефт.
Повишаването на цените на нефта се осъществявало не стихийно, а на „планова основа“. Решението било взето на срещата на Билдербергския клуб в Швеция (Залцьобаден) през май 1973 г.:
„Това събрание на Билдербергската група изслушало доклада на американския участник (Х. Кисинджър – В.К.), в който той изложил „сценарий“ на неизбежното петкратно увеличение на нефтените доходи на ОПЕК. Цел на секретната среща в Залцьобаден било не предотвратяването на очакваното шоково увеличение на цените на нефта, а обратното, планиране на управлението на очаквания поток от нефтодолари… През този май влиятелните хора от Билдербегския кръг, очевидно, са решили да започнат грандиозно настъпление против световното индустриално развитие, за да наклонят везните в полза на долара и англо-американските финансови кръгове“.
Енгдал подробно описва механизма на „управление на потока нефтени долари“ („рециклиране на нефтодоларите“):
1) американските банки пускали долари, които отивали за заплащане на поскъпналия нефт;
2) арабските нефтодобиващи страни (преди всичко Саудитска Арабия) натрупвали тези долари на сметки, които откривали в банките на Лондон и Ню Йорк, и други западни финансови центрове.
3) срещу натрупаните и оставените в депозити долари западните банки пускали нови партиди долари, за които имало постоянно търсене от страна на вносителите на нефт.
За да поддържат процеса на рециклиране на нефтодолари било нужно постоянно повишаване на цените на „черното злато“ Не в толкова ярко изразена форма, но подобни процеси се извършвали и на пазарите на редица други природни ресурси. Обаче, безусловно, нефтът бил най-интересната стока за лихварите, тъй като тази стока притежавала, както казват „професионалните икономисти“, „ниска ценова еластичност на търсенето“. Тоест търсенето на стоката в натурално изражение малко се променя при промяна на цената на стоката.
В новите условия, както отбелязват специалистите, „цените на нефта и газа практически не зависят от търсенето и предлагането, а се регулират с други механизми, … нефтът и газът са престанали да бъдат пазарни стоки“. Днес основен инструмент за управление на пазара на нефт и други стоки (особено стоки с ниска ценова еластичност на търсенето) се явяват „новините“, създавани в щабквартирите на най-крупните корпорации и банки, които пък по същество „владеят“ съответните пазари. Те също така се явяват „стопани“ на СМИ, които тиражират „новините“ по целия свят.
Ето какво по повод тази роля на „новините“ във формиране на конюнктурата на пазара на нефт се говори в материала „Истинските причини за възникване на икономическите кризи“ (Интернет):
Сега му е времето да зададем един въпрос: никога ли не сте се замисляли, какво в действителност ви говорят „умните“ експерти и не толкова „умните“ анализатори от екрана на телевизора относно причините за падане на курса на акции или котировките на нефта? Например, някой с умен вид ви говори по канала „Новини“, че цената на нефта се е покачила с 10 дол. за барел, понеже обнародваната информация за това, че запасите от нефт са се оказали с 1 млн. барела по-малко от очакваното. Кой и в какъв обем е „очаквал“, и защо нивото на тези „очаквания“ трябва да явява отправна точка за оценка на публикуваните запаси? На това никой не се опитва да отговори, но това е друг въпрос от същия спектакъл.
За начало да видим тоя 1 млн. барела. За марката брент това са примерно 131 хил. т. (около 2500 жп цистерни). Реално това е обема нефт, който САЩ употребяват за 1 час. През 2005 г. за денонощие САЩ са употребявали около 21 млн. барела нефт. Сега през 2008 г. – около 24 млн. барела нефт. 1 млн. барела нефт са равни на 1/8760 част от годишното потребление на САЩ или примерно 0,012%. В пари този 1 млн. барела струва 100 млн. дол. (при цена 100 дол. за барел), При това, тези 100 млн. дол. не са загубени, никъде не са отишли, не са изчезнали. Тях просто още не са ги закарали до складовете. Впрочем, все още не е факт, че не са успели да ги докарат и ги няма в хранилищата. Просто има информационна новина за пазара. Тази „шокираща“ новина предизвиква покачване на стойността на добивания в целия свят нефт с 228 млрд. дол. (10 дол. х 7,6 барела в тон х 3 млрд. т.).
Сами можете да прецените умствените възможности на „експертите“, които ви обявяват, че цената на нефта е скочила с 10 дол. по такива и такива причини. Това се отнася до 99% от всички новини на финансовите експерти… Сега сами можете да отсъдите кой и колко печели от тези новини“.
„Либерализацията“ в сферата на международната търговия има също така и друг важен аспект. Разширяването на сферата на пазарните отношения в света през последните две десетилетия се постигало чрез активно въвличане на страните в орбитата на Световната търговска организация (ВТО). Тази организация поискала от държавите отмяната на всякакви бариери, затрудняващи проникването на транснационалните корпорации със своите стоки на вътрешните пазари на тези страни, които още не били интегрирани в световната икономика. След завършване на този процес самото понятие „вътрешен“, „национален“ пазар загубило всякакъв смисъл. Днес може само да се говори за „странови сегменти“ (сегменти на отделни държави – бел.пр.) на световния пазар.
Много държави днес работят повече не за своите вътрешни потребности, а за потребители, които се намират далеч зад пределите на тези страни. През периода от 1960 до 2005 г. дялът на стоки и услуги, изнасян за други държави, в световния брутен вътрешен продукт е нарастнал от 9,5% до 29,8%. Понеже обемът на световния импорт е приблизително равен на експорта, то световният външнотърговски оборот достига в средата на текущото десетилетие 60% от световния БВП. Това е едно от ярките проявления на глобализацията на световната икономика.
Нека отбележим, че влизането на страните в СТО обаче не се явява средство за снижаване на цените или, най-малкото, задържащо повишаването им (тъкмо този аргумент се използуваше за да въвличане на държавите в тази организация). СТО фактически разчиства и разширява икономическото пространство за това, че да могат транснационалните корпорации да бъдат световни монополисти. Те такива вече се явяват, доколкото на страните от СТО се падат 97% от оборота на световната търговия. Съгласно излезлия през 2011 г. доклад на СТО относно международната търговия (World Trade Report 2011), през 2010г. цените на стоките в международната търговия сравнени с 2009 г. са се покачили с 26%, в това число: на металите – 48%, на продоволствените стоки – 12%, на непродоволствените селскостопански стоки – 33%, енергоносители – 26%.
Русия, формално още не подписала документите за встъпване в СТО, отдавна вече се оказа „интегрирана“ в световния пазар.
Извън световния пазар останаха само няколко „страни отцепници“ (от типа на Северна Корея), които чичо Сам е обявил за „недемократични“. Той иска да убеждава в преимуществата на „Вашингтонския консенсус“ с помощта на бомби и ракети.


„Нематериални активи“ или Производство на стоки „от въздуха“

Днес бизнесът активно и целенасочено се е заел да конструира нови „нематериални активи“, а, главно, формиране на тяхната „пазарна стойност“. Това вече се отнася към сферата на „виртуалната икономика“: „стойността“ се ражда не в сферата на материалното производство, а в болното съзнание на човека. За това активно се използува реклама, разработват се специални технологии за управление на съзнанието на хората, създават се най-сложни методики на оценка на новите видове активи. Ето какво пише за процеса на формиране на търсене у потребителя на нематериалните блага във вида на търговски марки и фирмени знаци известният американо-еврейски изследовател Джереми Рифкин: „… рекламните агентства на концерните с помощта на съвременните комуникативни технологии приеха ролята на учредители на традиции и устоите на нравствеността! Такива учредители са били, например, църквите, училищата, социалните общества и учрежденията на културата. Придобиването на стоков знак пренася купувача в измислен свят; у него се появява впечатление, че той фактически споделя с другите смисъл и значения, които са измисляни от дизайнерите“.
В активите на много „напредничави“ западни компании на такава „виртуална стойност“ днес се пада по-голям дял, отколкото на основните фондове. Така, в активите на компанията „Кока Кола“ този дял към края на миналото десетилетие (1999 г.) е бил 96%! Посочената компания е рекордьорка по абсолютна величина на стойността на своята търговска марка – 77,5 млрд. дол. Тази цифра е по-голяма от обема на БВП на такива страни, като Чили или Филипините.
След Кока Кола се нареждат следните корпорации (в скобки са дадени стойностните оценки в млрд. дол.): „Майкрософт“ – (70.2), „Ай Би Ем“ – (53,2), „Интел“ – (39,0), „Нокиа“ – (38,5), „Дженерал електрик“ – 38,1), „Форд“ – (36,4), „Дисни“ – 33,6), „МакДоналдс“ – (27,9). Така, преди да идете да хапнете в ресторанта на МакДоналдс, помислете дали сте готови да дадете една трета от парите си не за самите бургери или кафе, а за рекламата, която позволява да се „надуват“ активите на тази международна корпорация.
Впрочем, бизнесът с търговските марки днес е излязъл извън пределите на производството на битови стоки, услуги и търговия. Той все по-активно обхваща и финансовата сектор, в това число и банковия бизнес.
По данни на лондонското списание „Банкер“, през 2009 г. (по време на кризата) търговската марка на британската банка HSBC е оценявана на 25,4 млрд. дол. (19% от общата пазарна капитализация на банката), американската Bank of America – 21,0 млрд. дол. (30%), американската Wells Fargo – 74,5 млрд. дол. (13%). На някои финансово банкови учреждения делът на марката в пазарната капитализация достига две пети (American Express, Barclays).
Така днес в теорията за кредита, изложен в нашите учебници, трябва да нанесем корекции: банковия процент – това не е само заплащане за „въздържание“ или „риск“, но още заплащане за търговска марка. Та нали, когато получи кредит, например в Ротшилдовата британска HSBC, клиентът не просто решава финансовите си проблеми, но и още повишава своя рейтинг. Тоест долар на кредит от HSBC, съгласно теорията за пазарния либерализъм, е равен на два или три долара, получени от някаква търговска банка в Урюпинск. Особено отчитайки, че грижовните рейтингови агенции ще се постараят да дадат на банката в Урюпинск ниска или даже отрицателна стойност на марката.


Кредити в „обществото на потреблението“

На „фронта“ на борбата за кредитно закабалване на физическите лица най-важни методи се явяват: ипотечните кредити, кредитите за придобиване на автомобили и други дълготрайни стоки, кредитите за обучение, кредитните карти и т.н.
Чековите книжки, пластмасовите карти, потребителските кредити – са „изобретения“, измислени с цел да направят човека потребител, не на стоки и услуги, а преди всичко на „пари“ – „продукта“ произвеждан от лихварите. За тези „изобретения“ ние няма да говорим по-обстойно, тъй като те са добре описани в учебниците по „икономика“. Много често това описание се съпровожда от коментари, че тези инструменти на кредита представляват „сериозен принос към прогреса на човечеството“.
Ще се спрем на „изобретението“ на банките наречено ипотечни кредити, които започнали да се използуват от началото на миналото столетие. Това „изобретение“ – е „мина със забавено действие“, която периодически се взривява ту в една, ту в друга държава. Преди две години тя се взриви в Америка (така наречената криза на ипотечното кредитиране) и даде тласък на началото на световната криза. Това „изобретение“ до скоро се подаваше от СМИ и „професионалните икономисти“ като способ за решаване на „жилищния проблем“ в условията на „пазарна икономика“. В действителност, това е изключително важен способ за нарастване на дълговата пирамида в „икономиката“ и решаване от лихварите на свои егоистични проблеми. До началото на 20-ти век жилищния проблем се е решавал с други, доста по-прости, понятни и безопасни за простия човек способи.
Да дадем думата на съвременния английски икономист (без кавички) М. Рауботъм, който през миналото десетилетие за ипотечните кредити е писал следното:
„Поради големите суми, въвлечени в оборота, ипотеката играе жизнено важна роля в осигуряването на съвременната пазарна икономика с пари. Жилищата се явяват най-скъпата стока от потребителската кошница, и те, следователно, се явяват онези стоки, за които недостига на пари за купуването им е най-чувствителен и видим. По тази причина ипотеката във висша степен е ефективна за създаване и предлагане на пазара на пари за останалата икономика. Жилищните ипотеки създават голямо количество пари, а погасяването им се разтяга на доста години. Това означава, че се създават голямо количество пари, които ще осигуряват икономиката в продължение на дълго време. Парите, създадени от ипотеката, циркулират в икономиката, предоставяйки средство за обмен, което позволява да се осъществява покупка и продажба на по евтини стоки и услуги. С други думи, ипотеката „покрива“ до определена степен иманентния недостатък на парите и по такъв начин служи в качеството на парично предлагане за останалата икономика. По такъв начин, дългосрочната имуществена ипотека играе основна роля във финансовата икономика, базираща се на дълга…“.
При това се създава само илюзия, че ипотечните кредити решават жилищния проблем. За това, как се оформя тази илюзия, същият Рауботъм обяснява давайки за пример родната си страна – Великобритания: „Ние се провъзгласяваме за демократично общество, базиращо се на правото на собственост, но опита показва съвършено друго. През 1963 г. около 3 млн. къщи са ипотекирани (тоест оставени в залог). Към 1996 г. броя на обектите на собственост намиращи в ипотека, се е увеличило до 11 млн., което се равнявало на 45% от всички жилищни сгради в страната. Понякога казват, че благодарение на ипотеката все повече хора стават собственици на жилища. Но това не е така! Тези жилища се намират в залог, и Вие не притежавате жилище, което е обект на ипотека…
Фактите и цифрите от САЩ, Германия, някои други страни от западна Европа и Япония, които Рауботъм дава в своята книга, показват, че извън Великобритания задлъжнялостта по ипотеки е още по-драматична, и за никакво „общество на собствениците“ не може да се говори. Той отбелязва общата тенденция: по-голямата част от жилищния фонд е заложена, тоест обикновените хора се явяват не собственици, а само ползуватели, при това с увеличаваща се задлъжнялост до толкова, че чак им трябва повече от един живот за да се издължат.
Така, през периода 1070 — 1980 г. дялът на жил. фонд намиращ се в залог, в Германия е нарастнал от 46 на 57%; в Дания от 1965 до 1980 г. – от 71 на 88%. Що се отнася до Япония, то там „сроковете на ипотеките са станали толкова разтеглени, че да завършат погасяването на дълга се пада на наследниците и роднините на длъжника“.
Някои експерти до ден днешен се учудват: как така американското правителство е „проспало“ приближаването на ипотечната криза през 2007 г.? Та нали ситуацията е била крайно напрегната още поне десет години преди това.
Както отбелязва М.Рауботъм, изследването, публикувано през 1997 г. от една водеща федерална кредитна организация, показало, че „сумата на непогасените ипотечни задължения в САЩ възлиза на 4,2 трлн. дол., тоест имало удвояване за последните десет години“.
Приведените от автора цифри хвърлят истинска светлина над финансовото положение на американците, които през целия свой живот са принудени да работят за лихварите, предавайки това тежко задължение на своите деца и внуци. В САЩ постоянно се стимулира повишаване на потребителските настроения посредством натрапване на кредити за покупка не само на жилища, но и други стоки за дълготрайна употреба. Следователно, значителна част от физическото имущество на американците физически лица може да разглеждаме като намиращо се у тях за ползуване, но не като тяхна собственост.
Какво означават тези тенденции? Те означават само това, че американският гражданин окончателно е попаднал в „дълговия капан“: той няма с какво да се разплати с кредиторите, тъй като няма спестявания, а дълговете му по отношение на доходите продължават да нарастват. По време на управлението на президента Рейгън в САЩ, се провеждаше политика на тъй наречената „рейгъномика“. Правели се опити да се съкрати дефицита на федералния бюджет, а това означавало, че щели да намалеят издаваните облигации на съкровищницата, предлагани на паричния пазар. За да компенсират намаляването на държавните заемания, паричните власти на САЩ започнали всячески да стимулират потребителското кредитиране. Наистина, част от парите, които получавал американеца, той насочвал не на покупка на кола, а на фондовия пазар. Не без помощта на лихварите средностатистическият американец от „потребител“ започнал да се превръща в „спекулант“, или „играч“. Затова трябва да уточним: американското общество – е не само „общество на потребителите“, но и – „общество на спекулациите“.


Кредити за държавата и „услуги“ от „икономически убийци“

Сега да поговорим за „работата“ на лихварите по създаването на „търсене“ на кредити от страна на правителството на държавата. Много от „технологиите“ на тази „работа“ са стари като света. Става дума само за частичното им усъвършенствуване.
Един от древните способи за създаване на „търсене“ на „продукцията“ на лихварите (парите) от страна на държавата – е провокирането на военни конфликти, войни, революции. Държавните власти, които се оказват пред лицето на подобни „стихийни“ бедствия, проявяват по-голяма потребност от пари за:
- строителство на отбранителни заводи;
- купуване на оръжие, боеприпаси, продоволствие, медикаменти;
- изплащане на заплати на военните;
- възстановяване на разрушеното стопанство;
- изплащане на репарации и контрибуции и т.н.
В такива ситуации властите нямат избор и са принудени да се съгласят на всякакви условия на лихварите.
Например, Русия през годините на Първата световна война е била принудена да взима „военни“ кредити от своите „съюзници“, в общ обем от 7,7 млрд. златни рубли. За четирите години на войната Русия увеличила своя външен дълг (и без това голям) два и половина пъти.
Очевидно, темата за ролята на лихварите в подготовката и разпалването на войни и други социални „стихийни“ събития и ролята на тези „стихийни“ събития в обогатяването на лихварите е крайно обширна, тя — е предмет на отделен разговор.
Особен принос в създаването на технологията за стимулиране на търсенето на пари от страна на държавата има английският финансист Джон М. Кейс. Той направил „откритие“: държавата не трябва да се бои от дефицит в бюджета и смело „да запушва“ „бюджетните дупки“ с помощта на кредити. Мисля, че гениалния Кейс така и би си умрял като финансист, „широко известен в тесни кръгове“, ако не бил „популяризиран“ от „благодарните“ лихвари.
Днес банкерите са се научили да „натрапват“ кредити на икономически изостаналите страни – даже ако те не се готвят да воюват със съседите си. При съвременните условия това не е особено трудно. Първо, мизерията там е неописуема, и парите не стигат и за най-необходимото. Второ, корупцията там също е неописуема, и за банкерите не представлява голям проблем да „придумат“ ръководителите на тези страни да „приемат“ „икономическа помощ“. Трето, за по-убедително на банкерите помагат да се „прокарва“ „икономическата помощ“ чиновниците от държавните ведомства и сътрудници от международни организации. Това, което банкерите със своите „помощници“ „прокарват“ в развиващите се страни, западните СМИ обикновено наричат „помощ“. Най-често това обаче, е кредит с лихва. Ако и се случи да има премии и субсидии, то те се използуват за това, че да „разчистват“ пътя на кредитите и заемите.
За да разберем, как изглежда на практика „икономическата помощ“ за изостаналите страни, препоръчвам да прочетете книгата на Джон Перкинс „Изповед на икономическия убиец“, която претърпя няколко издания в нашата страна. Ще си позволя да приведа само един обширен цитат от тази книга, за да стане понятно на читателя, кои са тия „икономически убийци“ и за какви „банкови технологии“ става дума в тази книга:
„Икономическите убийци (ИУ) – това са високоплатени професионалисти, които измъкват от различни държави по целия свят трилиони долари. Парите, получавани от тези страни от Световната банка, Агенцията на САЩ по международно развитие (USAID) и други оказващи „помощ“ организации, те прехвърлят в сейфовете на най-големите корпорации и джобовете на няколко най-богати семейства, контролиращи световните природни ресурси. Те използуват такива средства, като мошенически манипулации с финансовата отчетност, фалшификация на избори, подкупи, изнудване, секс и убийства. Те играят на старата като света игра, придобиваща застрашителни размери сега, във времената на глобализацията…
Както и членовете на мафиотски организации, ИУ правят „услуги“. Тия услуги имат формата на заеми за развитие на инфраструктурата… условие за получаване на заема се явява това, че работата по тези проекти ще изпълняват само фирми от нашата страна (САЩ – В.К.). Фактически, по-голямата част от средствата така и не излизат от пределите на САЩ: парите просто се превеждат от една банкова сметка в друга.
Въпреки, че парите се завръщат в корпорациите – членове на корпорократията (тоест кредиторите), страната, получила заем, е задължена да го изплати с лихвите. Ако ИУ се е справил превъзходно със задачата си, заемите ще са толкова големи, че длъжникът само след няколко години ще бъде неспособен да изплаща дълга си и ще се окаже в ситуация на дефолт. И ето тогава подобно на мафията, ние искаме шейлокския „фунт жива плът“. Тази част се състои от една или няколко позиции: страната е длъжна да гласува по наше нареждане в ООН, да позволи да разположим наши бази и ни допусне до драгоценните си ресурси, например нефт или Панамския канал. Разбира се, при това длъжникът по прежному си остава длъжник – и ето още една страна е влязла в империята“.


Глава 9

Либерализация на фондовите пазари

Борсовият спекулант — е човек, изучаващ бъдещето и действащ преди то да настъпи.

Бернард Барух(1870—1965), американски финансист, спекулант и съветник на редица американски президенти


Убиват на война и грабят на борсата хора, които ти никогда не виждаш.
Альфред Като (1858—1922), френски писател и журналист

Валутни резерви, или Безкрайно търсене на услугите на лихварите

Усилването на неустойчивостта на финансовите пазари, за която вече повече от десетилетие пишат „професионалните икономисти“, се явява не страничен ефект на общата либерализация, а една от главните й цели. Такава неустойчивост е изгодна на финансовите спекуланти, които правят големи пари на колебанията на валутните курсове и процентните ставки. Естествено, че те и организират тези колебания. Но все пак главен бенефициент на построената така система на „люлеещи се“ пазари се явяват световните лихвари, които владеят печатната машина на ФРС. Усилването на неустойчивостта на финансовите пазари създава повишено търсене на „продукцията“ на ФРС – доларите.
Разбира се, ние тук не правим разлика между спекулантите и стопаните на ФРС – често те са едни и същи хора. Става дума за това, че целта за получаване на емисионен доход от печатане на допълнителна маса „зелена хартия“ се явява по-приоритетен и стратегически, отколкото целта за получаване на незабавни доходи от спекулации. Зад финансовите спекуланти от типа на Сорос стоят световните лихвари, които използуват спекулантите за достигане на своите стратегически цели.
Повишаването на мобилността на капитала е довела до това, че международното движение на капитали се е превърнало в миграция на „горещи“ пари. Ако обикновените пари се явяват инструмент за инвестиране, то „горещите“ пари – инструмент за създаване на кризи в страните, където тези пари влязат. След възникването на кризите чуждестранните инвеститори изкупуват евтино „парчетата“ от разрушената икономика (обезценените активи от реалния и банковия сектори). Парите създават разрушения, пари се правят от разрушенията.
Редовните „набези“ на спекулантите на отделни страни започнали примерно преди две десетилетия. Всички помнят „набега“ на Сорос на британската лира стерлинг през 1992 г. – той завършил с падането на курса на британската валута. През 1994 г. по подобен начин бил съборен курсът на мексиканското песо.
Най-ярък пример за това, как спекулантите умеят да срутват националните валути и да правят големи пари от това, се явява финансовата криза през 1997 — 1998 г. в страните от Югоизточна Азия. Тези страни (Тайланд, Южна Корея, Малайзия, Хонконг, Филипините, Сингапур) в продължение на няколко години (особено през 1990 г., когато японската икономика влязла в перманентна стагнация) демонстрирали най-високите темпове на прираст на БВП, в това число и преизчислено на глава от населението. В тази връзка страните от ЮИА си спечелили репутацията на „азиатски тигри“. Чиновниците на МВФ и „професионалните икономисти“ използували тези страни като „нагледен пример“ за да докажат, какво може да се постигне в „икономиката“, когато послушно се следват препоръките на Вашингтонския консенсус. Основните препоръки: либерализация на международното движение на капитали и въвеждане на свободно плаващ курс на националната валута. На всички страни от „третия свят“, а също така и на РФ и на другите бивши съветски републики и бивши социалистически републики настойчиво се предлагало да следват по пътя на „азиатските тигри“.
Счита се, че главни организатори на финансовата криза през 1997 — 1998 г. са такива финансови спекуланти като: Джордж Сорос, Джулиан Роббертсон и други „хеджери“. В дадения случай е добре да напомним думите на Джордж Сорос: „Живота се създава по края на хаоса, а аз се специализирам да използувам хаоса. Това при мен се получава най-добре“. Обаче, Сорос явно скромничи: той не само използува хаоса, той го създава. Така действуват и другите големи спекуланти.
Тези господа действат чрез своите инвестиционни фондове, преди всичко, хедж фондове (ХФ), имащи ярко изразен спекулативен характер. С помощта на ХФ те мобилизирали на световните финансови пазари грамадни капитали и насочвали в страни с тъй наричаните „формиращи се пазари“ (emerging markets). Средствата, привличани от ХФ, понякога превишавали собствените им капитали десетки пъти (създавал се тъй наречения „финансов лост“). Крупен фонд със собствен капитал от 1 млрд. дол. можел през 1990-те години да привлече средства до 100 млрд. дол. Такива суми превишавали валутните резерви на централните банки на болшинството страни в света. Сценария за криза е много прост: от страната приемник се започва извеждане на огромни капитали, което създава рязко покачване на търсенето на чуждестранна валута (преди всичко долари на САЩ); едновременно се увеличава предлагането на националната валута, което създава риск от падане на цената й спрямо резервните валути. Централната банка на страната, подложена на тази атака, се опитва да противодействува на падането на цената на националната валута, като изразходва за това наличната резервна валута. Когато „патроните“ (тоест резервната валута) свършат, тогава настава срутване на националната валута.
Например, централната банка на Тайланд за две седмици (през май 1997 г.) изразходвала 10 млрд. дол. за това, да може да удовлетвори заявките за продажба на бати (националната валута) и да поддържа курса на до кризисното ниво (25 бата за долар). В средата на 1997 г. започнало рязко падане на бата, което продължило до началото на 1998 г., когато за 1 дол. давали 56 бата. В Южна Корея националната парична единица – вон – също паднала: до кризата 1000 вона за 1 дол., в края на кризата — 1700:1. най-дълбоко пропаднала Индонезийската рупия. До кризата за долар давали 2000 рупии, а в края на кризата вече давали 18000 рупии за долар, тоест девет пъти повече!
Рязкото падане на валутните курсове на националните парични единици води в следствие ръст на инфлацията, рязко увеличаване на дълговото бреме на националните компании и банки (дълговите задължения се изчисляват в чужда валута), повишаване на процентните ставки по кредитите, банкрути, спадане на производството и показателите на БВП. Именно по това време на сцената излизат чуждестранните „инвеститори“, които е по-правилни да наричаме „акулите“, или „мародерите“, поглъщащи на парчета или наведнъж поевтинелите активи.
Ще дадем пример на това, как са докопали „плячката“ чуждестранните „акули“ в страните от ЮИА след „рухването“ на националните им валути през 1987 — 1988 г.:
В Индонезия BNP Paribas погълнала финансовата група Peregrin (най-голямата не японска финансова група в Азия); в Южна Корея Procter & Gamble придобила компанията Ssanyong Paper, а General Motors — компанията Daewoo Motors; на Филипините First Pacific придобила пивоварните San Migel и т.н.
Ето какво по повод на действията на чуждестранните „инвеститори“ в страните от ЮИА през ония години пише С. Голубицкий: „Тигрите разкъсвали възрастни чичковци, наемайки като подизпълнители отначало валутни спекуланти (Сорос с другарите му, които давали кредити с немислимото пет процентно „рамо“ в пряк смисъл безгранични капитали), а след това МВФ и Световната банка, завършили обезценката на азиатските активи с помощта на кредити SAP“.
За справка: SAP, Structural Adjustment Program – програма, натрапвана на страната – получателка на кредита на международния финансов институт; тази програма е насочена към окончателната „либерализация“ на националните пазари и предвижда: свиване на социалните програми, пълна отмяна на държавните субсидии, приватизация на предприятията от държавния сектор, снижаване на курса на националната валута, усилване не експортната ориентираност на производството и т.н.
Кризи, подобни на оная, която се случила в страните от ЮИА през 1987 — 1988 г., са ставали и в други страни на ПСК. По оценки на специалистите от ЕЦБ, всичко за периода 1995 — 2003 г. в страните с „формиращи се пазари“ са станали 36 кризи – започвайки с кризата в Аржентина през януари 1995 г. и завършвайки с кризата в Словакия през август 2003 г.
За последствията на финансовите кризи в страните с „формиращи се пазари“ (в това число и Русия през 1998 г.) е казано и написано достатъчно много. Не малко е казано и за този „улов“, който попада в гърлото на западните „инвеститори-акули“. Но при всичкото това често се забравя най-главното следствие (или най-важния резултат). Страните от ПСК (периферията на световния капитализъм) изведоха от тази криза съвсем прост урок: за да се защитят от спекуланти и инвеститори-акули, са необходими по-големи валутни резерви. Именно от тогава централните банки на страните от ПСК започнали с високи темпове да натрупват валутни резерви, създавайки с това устойчиво търсене на „продукцията“ на Федералния резерв на САЩ. Ето това и бил основният резултат от серията финансови кризи, организирани от спекулантите през миналото десетилетие.
За този резултат от кризите през 1990-те години красноречиво говори статистиката. Обемът на международните валутни резерви от 1600 млрд. дол. в началото на 1999 г. нарастнал до повече от 7000 млрд. дол. в средата на 2008 г. Кризата през 2008 — 2009 г. само малко забавил стремителният ръст на валутните резерви. В края на 2010г. техният световен обем вече прехвърлил 9000 млрд. дол.
При това резервите в страните с „формиращи се пазари“ за десет години (от 1999 до 2008 г.) са нарастнали с 1000 млрд. дол. до 5500 млрд. дол. 70% от общия прираст се пада на три държави – Китай, Япония и Русия.
Получава се интересна картина: дялът на икономически развитите страни („златния милиард“) в световния БВП през 2010г. е била равна примерно на две трети, а дялът им в световния валутен резерв – на една трета. Съответно дялът на страните от периферията на световния капитализъм (останалите шест милиарда жители на Земята) в световния БВП е бил около една трета, а в световните валутни запаси – две трети. Подобна асиметрия показва, че страните от ПСК, където живее по-голямата част от населението на планетата, чрез механизъм на хипертрофирано раздуване на своите валутни резерви обслужва стопаните на „печатната машина“. Световните лихвари налагат на периферията на световния капитализъм института на „валутните резерви“, с чиято помощ ограбват почти цялата планета. „Валутните резерви“ – са най-важния инструмент на съвременния неолиберален колониализъм.


Поредния сеанс на финансовата магия: CDS

На пазара на ПФИ в началото на миналото десетилетие инвестиционната банка „Морган Стенли“ „пуснал“ такъв „вълшебен“ инструмент, като CDS (Credit Default Swap), който изиграл не най-последната роля в подготовката на условията за сегашната криза. На руски език това название може да преведен примерно така: „гаранция от кредитен дефолт“. Този инструмент позволява, ако може така да се изразим, да се повиши качеството, или ликвидността на едни или други активи, например, акции или облигации (съответно, за емитента на тези акции или облигации това ще означава определена гаранция от дефолт по своите задължения). Даже ако активите се окажат доста „боклук“, тях с помощта на „вълшебната пръчка“ наречена CDS може да бъдат „облагородени“. Направо като в приказка: поръсил с жива вода мъртвия и той възкръснал. Наистина, тази „вълшебна пръчка“ („жива вода“) трябва да си я купиш. При това пазарът е заринат с „вълшебни пръчки“, и ще има за всички! Цената е съвсем поносима. Ако преминем от езика на детските приказки на езика на правоохранителните органи, то това се нарича съзнателно въвеждане в заблуждение на участниците в пазарните отношения. В дадения случай инвеститорите, придобиващи такива „оживителни“ активи. А ако преведем на обикновен разговорен руски език, то това се нарича банална измама.
Обемът на пазара на CDS в навечерието на сегашната криза се равнявал на 58 трлн. Дол., което примерно съответствува на световния БВП.
Ето какво пише по повод „вълшебната пръчка“ Д. Голубовский:
„CDS – това днес, по същество, взаимно подсигуряване на всички банки и корпорации и едновременно с това колективна ръка, държаща всички големи играчи на пазара за врата. При проблеми с ликвидността дори у няколко големи играча, още повече, у основни имитенти на CDS, ставките на пазара на CDS подскачат и други, даже и здрави играчи започват да изпитват трудности с кредитирането.


Финансовата магия като средство за управление на реалния свят

Днес всички пазари може да разделим на две големи групи: а) пазари на реални активи; б) пазари на виртуални активи.
Класическите пазари на реални (физически) активи – са пазари на стоки. Най-разнообразни стоки: потребителски, инвестиционни, суровинни, промишлени и т.н. Тук може да включим такива физически активи, като недвижими имоти, земя, природни ресурси, основни производствени фондове (предприятия). А пазарите на виртуални активи – това са, преди всичко, производни инструменти; тези инструменти, както отбелязахме, не са обезпечени с реални активи.
Междинно положение заемат фондовите пазари, на които се обменят акции и облигации. Това са пазари на фиктивния капитал – капитал, който може да наречем „виртуално активен“ по отношение на такива активи като нефт, земя, основни фондове и т.н. в същото време по отношение на производните инструменти на фондовия пазар, са относително „реални“, тъй като акциите и облигациите се явяват огледално отражение на света на реалните активи (макар, че това отражение, използувано от играчите с цел манипулация, може да съдържа големи изкривявания).
Мащабите на сделките на пазара на виртуални активи днес са просто астрономически. Доколкото пазарите на производни инструменти не се контролират нито от борсите, нито от държавата, то точни данни за оборотите на тези пазари няма.
По оценки на Дж. Сорос и Дж. Стиглица, в средата на 2008 г. пазарът на деривати се изчислява на сумата 15,5 трлн. дол. с САЩ и около 60 трлн. дол. в света. Тези суми са еквивалентни на БВП съответно на САЩ и на света. Предполагаме, че дадената по-горе оценка е крайно консервативна, по-скоро тя се касае само за част от пазара на деривати (преди всичко, CDS и различни модификации на кредитните деривати). Съществуват и други оценки с доста по-високи стойности. По оценка на международните организации (МВФ, СБ, ЮНКТАД), само извън борсовият оборот на различните деривати през 2005 г. е бил 221 трлн. дол.
До началото на кризата разликата между оборотите на пазарите на виртуални и реални стоки се измервал с десетки пъти. Днес световната икономическа криза е в пълен разгар, което доведе до определено „свиване“ на пазарите на ПФИ. Обаче във всички случаи мащабите на търговията с виртуални активи в пъти е повече от търговията с реални такива.
Явната доминация по обем на оборота на пазара на виртуалните активи над пазара на реални активи създава изключително благоприятни условия за лихварите. Та нали именно те контролират пазара на виртуални активи. Водещи участници на пазара на фючърси, форуарди и опции – са JP Morgan, Goldman Sachs, Bank of America, City Bank, други гиганти на Уолстриит (по операции с всички видове деривати – фючърси, форуарди, опции – първо място в продължение на много години заема JP Morgan).
Цените на пазара на производни инструменти се образуват под влияние на очакванията, а очакванията са крайно субективни. А ако те са субективни, то от това се възползуват лихварите — по различни начини (за които говорихме по-горе) те формират нужните очаквания. Ако може така да се изразим, те „създават бъдещето“. А цените, които се получават на пазара на виртуалните активи, оказват влияние на цените на реалните активи (стоки): купувачите и продавачите на пазара на физически активи и стоки са принудени да се „подравняват“ с цените на виртуалните активи.
За новия механизъм на ценообразуване на пазара на реалните стоки и активи знаят не само лихварите, но така също и много специалисти, в това число и тези, които са призвани да регулират и контролират стоковите и финансовите пазари (антимонополните комитети, комисиите по ценни книжа, централните банки и т.н.). В същото време учебниците продължават, по старому, да внушават на студентите: цената на стоката се образува под влиянието на търсенето и предлагането на пазара. Законът за търсенето и предлагането се обявява за толкова „железен“, както и законите на ОМ и на Нютон. Новият механизъм за ценообразуване рядко става предмет на публично обсъждане. Обаче някои „откровения“ на отделни специалисти попадат на страниците на печата.
Например, Л. Нюберг, заместник управляващ на централната банка на Швеция (Банка на Швеция) на страниците на списанието BIS Review през 2007 г. разказва за пазара на кредитни деривати (КД). Първо, той отбелязва, че 85% от всички сделки с КД се падат на десет инвестиционни банки, сред които се открояват особено Morgan Stanley, Goldman Sachs и UBS. Именно тази „тройка“ контролира пазара на КД. Второ, активите на чиято основа се създават КД, примерно 80%, се състоят от корпоративни облигации (останалите активи – традиционни банкови кредити, различни видове суверенен дълг). Трето, пазарът на КД по съвкупна номинална стойност на оборота на инструменти примерно на два пъти превишава глобалния пазар на корпоративни облигации (примерно 12 трлн. дол. срещу 6 трлн. дол.). Такова превишение, по мнението на Л. Нюберг, се обяснява с това, че някои кредитни рискове могат да се препродават на пазара на КД няколко пъти. Четвърто, стойността на КД е тясно свързана със стойността на лежащите в основата й облигации, но пазарът на КД се явява по-ликвиден, от пазара на облигации, и в крайна сметка, се формират именно на пазара на КД.
Най-големите инвестиционни банки чрез производните инструменти контролират не само пазарите на корпоративните облигации, а и всички фондови пазари, тоест и котировките (цените) на акциите на компании от различни отрасли на икономиката. Именно затова лихварите се стремят към това, че всички повече или по-малко значими предприятия на страните от ПСК (периферията на свет. капитализъм) да участвуват със своите ценни книжа на националните и световните фондови борси. В този случай националните предприятия попадат напълно под контрола на световните лихвари, които „дирижират“ фондовите пазари, а като „диригентска палка“ използуват различни производни инструменти.
Ще използуваме фрагмент от една интересна статия озаглавена „Кой движи невидимата ръка на свободния пазар?“, в който лаконично се обяснява техниката на това „диригентско изкуство“: „… лъвския дял на пазара (фондовия – В.К.) се контролира от група много състоятелни граждани и банкови структури (авторът има в предвид, че тези граждани и банкови структури непосредствено владеят значителна част от ценните книжа, въртящи се на пазара – В.К.). по такъв начин ФРС и Ко (тоест централната банка на САЩ, свързаните с нея банки на световните лихвари и физически лица, явяващи се крайни притежатели на тези банкови структури – В.К.) притежават контрола над фондовия пазар. Това е добре, обаче е малко. Когато целият останал пазар е обхванат от паника, те (от една страна –ФРС и Ко., от друга – дребните притежатели на ценни книжа – В.К.) се оказват в примерно равни условия. Половина на половина. За решаването на тоя проблем е и създадена „Отряд по Предотвратяване на Падането“. Ето как той работи. Съществува индекс на пакет акции, състоящ се от 500 американски компании (S&P500), представляващи всички сектори на икономиката. Тяхното общо състояние отразява настроението на пазара, и когато върви надолу, повечето акции на фондовия пазар отиват надолу. Защото, когато на всички им е зле, то доброто не може да е много. Следователно, ако поставим под контрол този индекс, то може да дирижираме фондовия пазар, изразходвайки на няколко порядъка по-малко средства.
Прието е да се смята, че ФРС осъществява контрол за инфлационния растеж на цените с помощта на такива инструменти, като процентните (отчетни) ставки, които помагат за регулиране на количеството пари в обръщение. Но това е твърде инертен, тромав механизъм. С появата на пазарите на производни инструменти механизмът се е изменил, паричните власти вече имат възможност по-оперативно да управляват инфлацията. Но за този механизъм не може да прочетете в учебниците. А всичко е много просто. Динамиката на цените на стоковите пазари, преди всичко, се определя от цените на няколко базови стоки, които, така или иначе, влизат в състава на разходите за производство на почти всички стоки. Става дума за нефта, нефтопродуктите, металите, зърнените стоки. Това са борсови стоки, на тяхна основа са създадени съответните производни инструменти. Инвестиционните банки, тясно свързани с ФРС, при необходимост могат да изменят траекторията на движение на цените на фючърсите, привързани към борсовите стоки (ФРС е готова да поддържа, ако е необходимо, операциите на инвестиционните банки с пари). Изменението на цените на производните инструменти повлича след себе си промяна на цените стоковите пазари в нужното за ФРС направление.
Струва ли си да се учудваме след това, че цените на нефта (нашата главна експортна стока) могат да се покачват или понижават, през месец или два, два до три пъти. Например, през лятото на 2008 г. цената за барел нефт достигаше до 150 дол., а през есента на същата година падна до 60 дол. Това е ефективен инструмент за управление не само на американската, но и на световната икономика! При това, лихварите като основни крадци по-силно от всички викат: „Дръжте крадеца!“, и сочат с пръст към страните от ОПЕК. Както вие разбирате, страните от ОПЕК нямат нищо общо.
Не е успяла да се слегне прахта от първата вълна на финансовата криза, а пазарът на деривати се разраства отново. През 2010г., по данни на Futures industry Association (FIA) – една от най-големите професионални асоциации на борси на деривати, само в САЩ обемът на пазара на деривати възлизал на около 600 трлн. дол. (при това световният БВП не превишавал 70 трлн. дол.). През 2010г. броят на сделките с деривати нарастнал с повече от една четвърт, при това за първи път азиатските сделки (пазарите в Япония, Китай, Хонгконг, Сингапур) надхвърлили американските. Така, в света за една година са били обработени 22,3 млрд. контракта, сред които 8,86 млрд. сделки се падат на страните от АТР (Азиатско-Тихоокенски Район) и 7,17 млрд. контракта – на Северна Америка. Това е най-бързият ръст от 2007 г. насам.

Финансите като пирамида

Фактически по времето на Гринспен финансовата система от трипластова се е превърнала в четилипластова. По-рано системата е имала следните нива:
1) „истински“ пари (злато или други „законни платежни средства“);
2) задължения, имащи форма на депозити (депозитни пари);
3) задължения във вид на традиционни ценни книжа (полици, акции, облигации и др.).
Сега над третото ниво се надстроява четвърто – във вид на деривати. Може да се каже, че четвъртото ниво – това са задължения, които формално са длъжни да обезпечават изпълнението на задълженията от третото ниво (например, това е вече споменатия инструмент CDS). Освен това дериватите са предназначени да осигуряват и задължения, които са възникнали извън финансовата система (задължения по доставка на стоки). Но и тези, така наречени, „стокови“ деривати фактически също са станали част от финансовата система.
Днес ние си имаме работа с обърната финансова пирамида: стойностния обем на ПФИ (задължения по контракти в номинално изражение) превишава стойностния обем на „инструментите“ от трето ниво десетки пъти, от второ ниво – стотици пъти, от първо ниво – хиляди пъти. Може да си представим, какво бясно търсене на инструменти oт трето ниво поражда пазарът на ПФИ, а, в крайна сметка, на пари (депозитни и „истински“), образуващи второто и първото нива. А тъкмо това е нужно на лихварите.
Кой все пак се подвизава на четвъртото ниво? Преди всичко, инвестиционните банки, които в САЩ, както споменахме, формално са били „отлъчени“ от процеса на „производство“ на пари (в това число и на депозитни), и им е била оставена „екологическата ниша“ на спекулативните операции на финансовите пазари. Играта на инвестиционните банки на пазара на ПФИ по своята „рентабилност“ най-малкото не отстъпва на кредитно депозитните операции на „класическите“ търговски банки. През 1990-те години търговските банки започнали да изглеждат тромави и старомодни на фона на динамично развиващите се инвестиционни банки. Появили се също така и друг тип финансови институти, специално ориентирани към игра на пазарите на деривати: взаимни фондове, хедж фондове, специализирани инвестиционни фондове. Структурирани облигации на инвестиционни фондове активно се купували от пенсионни фондове. Играта на най-големите инвестиционни банки от рода на „Голдман Сакс“, „Мерил Линч“, „Джей Пи Морган“, „Морган Станли“, „Лемън Брадърс“, била безпогрешна: те, като винаги приближени на ФРС, по определение, имали достъп до „инсайд“ (вътрешна информация – бел.пр.). Либерализирането на пазарите в условията на „рейгъномиката“ спомагало за ръста на тяхната волатилност (колебания), което било добре дошло за инвестиционните банки. След известно време те се научили ефективно да управляват пазарите с помощта на производни инструменти, формирайки търсене на виртуалните стоки (активи) и предлагане на подобни виртуални стоки в нужната посока. Казано по друг начин, те самите станали производители и собственици на „инсайд“, тоест „стопани“ на пазарите. Продавачите и купувачите на реални стоки (активи) попаднали в пълна зависимост от спекулантите, опериращи на пазарите на производни инструменти, „привързани“ към тези реални стоки (активи).
Да напомним отново, пазарът на тези финансови инструменти се намира извън контрола на държавните регулации. Затова до известно време размахът на изграждане на този четвърти етаж на финансовата пирамида за много хора е останал незабележим. Голямата ангажираност на големите банки и компании в операциите на пазара на деривати също се е криела, понеже тези операции се разглеждат като задбалансови.
Ето какво пише по този повод А. Соломатин: „В баланса на предприятията в САЩ не се отразяват срочните контракти. Фючърсите се появяват в баланса внезапно, точно в тоя момент, когато по тях трябва да се плаща. Фючърсния контракт представлява намерение на страните в бъдеще да купят/продадат някакъв актив по определени цена и количество. Разбира се, че „намерение“ не води до никакви счетоводни операции по баланса. Ако аз съм сключил контракт за закупуване на 10 т злато по цена 300 дол. за унция с доставка на 27. 3. 2008 г., то до тази дата си живея спокойно, защото дупка в баланса ми ще се появи именно на 27. 3. 2008 г.“.
Именно тези „дупки“ станали сериозни пробойни в корпусите на много американски компании и банки по време на сегашната криза.
Ако след прехода на света от стоковите пари към кредитни започнали да казват: „парите – са дългове“, то в условията на разцвета на дериватите имаме всички основания да кажем: „дълговете – са пари“. Всичко се опознава в сравнение: по отношение на четвъртото ниво „инструментите“ от третото ниво изпълняват ролята на напълно надеждно обезпечение, за четвъртото ниво те са като „истински“ пари. Почти „истински“ пари в условията на разцвета на дериватите станали задълженията на инвестиционните банки, които наводнили финансовите пазари с облигации. Рязко се повишил рейтинга на съкровищните облигации, де-факто министерството на финансите на САЩ също станало емитент на парична маса. В специалната литература даже им дали названието „финансови пари“.
Ако в условията на промишления капитализъм под парична маса се подразбирало само налични пари, емитирани от централните банки и депозитни (безналични) пари, емитирани от търговските банки, то в условията на финансовия капитализъм понятието парична маса се разширило. В нея започнали да включват различни дългови ценни книжа, които някои специалисти започнали да наричат „финансови пари“.
Построяването на третия етаж на финансовата система създало голямо облекчение на паричните власти: за ФРС на САЩ това означавало, че към процеса на създаване на парична маса от търговските банки се включвали също така и инвестиционните банки, съкровищницата на САЩ и други емитенти на ценни книжа.
За съкровищницата на САЩ това било също така определена гаранция, че от нея притежателите на облигации няма да потърсят погасяване на дълговете: изваждането от втория етаж на „пирамидата“ „тухли“ наречени „съкровищни облигации“ би създало мултипликационен ефект на „срив“ на конструкцията на третия етаж на „пирамидата“ (пазара на деривати). Във връзка с построяването на четвъртия етаж на световната финансова система станало окончателното откъсване на финансовия сектор от нефинансовия (реалния), пълното превръщане на капитализма във „финансов“ капитализъм, „паричен капитализъм“, или „икономика казино“. Реалният сектор в условията на финансов капитализъм е обречен на окончателна „смърт“. „Професионалните икономисти“ такъв финансов катаклизъм наричат с красиви и в същото време безсмислени думи: „постиндустриално общество“, „икономика на знанията“, „нова икономика“, „икономика на услугите“ и т.н.
 

„Паричната революция“: танци около „златния телец“

Златото – отживяла, робска и езическа форма на пари. Робска защото, довежда естествено до господство на капитала над труда, евреина над християнина, борсата над църквата. Езическа защото, златото-пари изключва нравствената роля на държавата.

С.Ф. Шарапов (1855—1911), руски мислител, обществен деец, икономист


Златото — отживелица на варварството.

Джон М. Кейнс (1883—1946),известен английски икономист.

Ротшилдите и „златния стандарт“

Въвеждането в Англия в началото на 19-ти век тъй наречения „златен стандарт“ поставило началото на нов етап на „паричната революция“ в интерес на онези лихвари, които към това време са натрупали големи запаси от жълтия метал и/ или са наложили контрол над неговото добиване. На първо място става дума за Ротшилдите, които в резултат на тъй наречените „Наполеонови войни“ съсредоточили в ръцете си много драгоценен метал и установили контрол над Банка на Англия. Накратко, същността на „златния стандарт“ се състои в това, че златото се обявява за единствени „истински“ пари. Естествено, в обръщение може да се намират и банкноти, но те трябва да бъдат обезпечени със златен запас на централната банка или банката емитент. Банкнотите свободно се обменят за златни монети, намиращи се в запас на централната банка (така наречения „злато монетен стандарт“). Интересите на Ротшилдите се състояли в това, че такава парична система създава постоянно търсене на жълтия метал. Ротшилдите задоволявали това търсене, давайки кредити в злато. При това те получавали процент и налагали контрол над заемополучателя. Вече не само над обикновени физически и юридически лица, а и над държави.
С едри щрихи картината на утвърждаването на златния стандарт в Европа скицира руският мислител, историк и писател А. Д. Нечволодов (1864-1938) в своя известен труд „От разорението до благоденствието“ (1906).
Той писал за картината, която се оформяла в света в края на 19-ти век: „На тази картина ние виждаме две партии: от една страна неголяма група на международни търговци на пари, хора имащи само злато, тоест предмет, нямащ никакво практическо приложение, освен за направа на дребни украшения и пломбиране на зъби, а от друга страна – големи държави, притежаващи земя и стотици милиони население, представляващи сами по себе си гигантска работна сила, тоест притежаващи и двата източника, които служат само за това, да произвеждат земното богатство, могъщество и прогрес.
Като че ли, на пръв поглед, първата партия няма никакво значение пред втората, а в действителност, благодарение на съществуващата парична система, първата група неотклонно върви към пълно заробване на втората, и в това си дело е стигнала вече твърде далече.
Особено бързи крачки в своето постъпателно движение за завоюване на света чрез златото направили евреите през 19-ти век.
Първи стадий на това движение била Френската революция и войните на първата империя. Фикцията за възможността за съществуване в живота на идеите свобода, равенство, братство – направила на навсякъде евреите свободни граждани, освен в Русия. Анархията, в която потънала Франция по време на революцията, предизвикала страшно поскъпване на парите и обогатила много всички, които търгували с тях. Евреите съобразили това и от тогава се явяват ръководители на всяко революционно движение: Карл Маркс, Енгелс, Ласал – са евреи; нашите сегашни революционни вълнения са организирани навсякъде от евреите, при това има неоспорими доказателства, че всички конци са в ръцете на международно тайно еврейско свръх правителство, тоест върховната ложа на световния съюз на франкмасоните. Още повече обогатили евреите войните на Империята; в резултат от тях се появило, между другото, колосалното богатство на Ротшилдите. Тези войни също така показали на евреите, че международните разпри винаги са изгодни за тях: и двете воюващи страни купуват от тях пари за войната, на цената на дългови задължения в злато, които за векове лягат като тежък гнет върху техните народи…
Втори стадий – това е средата на 19-ти век. Силното развитие на капиталистическата промишленост, появило се като резултат от натрупаните от банкерите по време на войните огромни запаси от пари, а също и в резултат на развитието на техниката и признанието от всички принцип на разделението на труда (съгласно най-новите тогава икономически учения — оръдие на прогреса), предизвикало преминаването от натурално стопанство към парично. В следствие на това и в условията на новопостроените железни пътища и телеграф, се появила възможност значително да се увеличат оборотите на търговията с пари. Това помогнало за огромното обогатяване на лихварите, а заемането на пари от страна на държавите и частни лица се увеличавало…
Трети стадий започнал през 1873 г., когато Германия, а след нея и всички останали държави, освен Мексико и Китай, преминали на златна валута“.
Главен „двигател“ на въвеждането на златния стандарт в света била Британия, където позициите на Ротшилдите били особено силни (контрол на Банка на Англия, а чрез нея – над многочислените колонии на Британия). Британия първа приела златния стандарт след края на наполеоновите войни (1816 г.). Лондон провеждал такава международна политика, която усилвала позициите на Ротшилдите и другите английски банкери в сферата на контрола над запасите от злато в света.
Тук може да отбележим, най-малкото две крупни събития:
Първо, Британия започнала серия тъй наречени „опиумни войни“ против Китай. В началото на 19-ти век Китай бил достатъчно развита страна, при това, независимо от голямото население, жизнения стандарт на обикновения китаец бил по-висок от този на средния европеец. Китай продавал своята коприна, чай, порцелан по целия свят срещу ценни метали. През вековете Китай акумулирал големи количества злато и сребро. Британските банкери решили да получат тези метали, за което започнали със сила да натрапват на Китай опиум, който се произвеждал в Британска Индия. Опиумът се доставял срещу злато. Ето така действувал „свободният пазар“, с подкрепата на военния флот и оръдията. В резултат Китай „седнал на иглата“ (пристрастил се към наркотиците — бел.пр.), а златото се прехвърлило в сейфовете на лондонските банкери.
Второ, в самия край на 19-ти век Британия водила война в Южна Африка (англо-бурската война), в резултат на която установила контрол над находища на злато и диаманти. Отново на „свободния пазар“ се намесва напълно осезаемата „желязна ръка“ на флота и оръдията. В кратки срокове Южна Африка излязла на първо място в света по добив на злато. Южноафриканското злато и то потекло към сейфовете на лондонските банкери.
Имало, разбира се, и други събития свързани с установяването на контрол над златните запаси в света. Например, покупка на контролния пакет акции на злато добивни компании от различни държави. Така, в началото на 1909 г. английската компания „Лена Голд Филдс“, зад която стояли Ротшилдите, придобила голям пакет акции на руската компания „Лензолото“ (първоначално контролния пакет принадлежал на руския банкер Гинзбург, който бил свързан с Ротшилдите).
През 19-ти век страните от Европа упорито се съпротивлявали на въвеждането на златния стандарт. Минало повече от половин век, преди Ротшилдите да успеят да сломят тая съпротива. „Слабото звено“ се оказала Германия, която се превръща в единна държава след победата във Френско пруската война 1870 — 1871 г. Германия получила контрибуция от Франция в размер на 5 млрд. франка в злато, което позволило на „железния канцлер“ Бисмарк да „обоснове“ въвеждането на златната валута. Остра борба между привържениците на сребърния и златния стандарти се водила в Северноамериканските Съединени щати. Завършила тази борба с победа на застъпниците за златния стандарт, тоест агентите на Ротшилдите. В края на 19-ти век благодарение на усилията на лобиста на Ротшилдите С. Ю. Вит, министър на финансите на Руската империя, Русия преминала на „златна рубла“. В резултат Русия „седнала“ на „златната игла“ (или се „закачила“ на „златната кукичка“ - бел.пр.) на Ротшилдите.
За периода 1895 — 1914 г. външният дълг на Русия, получила поредица големи кредити от Лондон и Париж, нарастнал с 1,7 млрд. рубл., при това частта на външния дълг от общият обем на държавния дълг на Русия нарастнала от 30% на 48%. В навечерието на Първата световна война Русия имала най-големия външен дълг. Разходите по обслужването на гигантския външен дълг от 62 млрд. рубл. през 1895 г. подскочили до 194 млрд. рубл. през 1914 г. Такава сериозна зависимост на Русия от външни кредити станала една от най-важните причини за трагическите събития в нашата страна в началото на миналия век.


Залезът на „златния стандарт“

Обаче лихварите не са склонни към догматизъм: при изменение на ситуацията те са готови да променят своята тактика на движение по пътя към световно господство. Това, което е било добро за тях през 19-ти век, вече не е интересно и дори обременително през 20-ти век. Последното от най-големите събития в историята на „паричната революция“ – е пълен отказ от използуването на златото в качеството на пари. През миналия век започнало да се наблюдава поетапно „свиване“ на златния стандарт: през годините на Първата световна война обмяната на книжни пари за злато било спряно; след войната било възстановено в орязан вид. Става дума за „златно-кюлчев стандарт“, когато банкнотите е можело да се обменят, но не за златни монети, а за кюлчета с по-голямо тегло и стойност. Но и такъв стандарт съществувал само в няколко страни. Паричните системи на другите държави запазвали доста опосредствана връзка с жълтия метал – през обмяна на парите за валута на тези страни, които имали златно-кюлчев стандарт. Това се наричало златно-девизен стандарт (девизи – запаси от валута, обменяни за злато). През 1930-те години даже орязания златен стандарт бил ликвидиран във всички страни. В това число и в САЩ, където през 1934 г. провели фактически конфискация на златото на населението: в кратки срокове било проведено изкупуване на метала по цена 20 дол. за унция; след завършване на тази кампания президента Рузвелт вдигнал цената на жълтия метал на 35 дол. за унция. Фактически било ликвидирано даже частичното резервиране на паричните емисии на централните банки. Някои държави, наистина, запазили нормата на частичното резервиране за централните банки, но това било формална норма. Тя или се нарушавала, или периодически се преразглеждала в посока на понижаване. Това създало възможност за „напомпване“ на стопанството с хартиено парична маса. Западът започнал активна финансова подготовка за война и изход от проточилата се депресия.
Относно външния (международния) аспект на златния стандарт, то формално златото оставало средство за международни разплащания и разчети и след отмяната на златния стандарт вътре в страните. Отчитайки усилващата се икономическа автаркия на отделните страни (затвореност за външните пазари), златото малко се използувало в това си качество.
Последният етап на съществуването на златния стандарт започва от Бретон-Уудската конференция през 1944 г., на която страните участнички се задължили да поддържат златен паритет на своите валути (фиксирано съдържание на злато в националната парична единица), а САЩ обещали на паричните власти на другите държави да обменят доларите на САЩ за злато от запасите на американската съкровищница. Това било златно-доларовия стандарт.
Още не била завършила Втората световна война, а финансовите олигарси вече залагали под световната икономика „мина със забавено действие“ под формата на американския долар, който отначало бил национално платежно средство, но на който принудително се възлагала функцията на световни пари. Дж. Кейнс, оглавяващия на Бретон-Уудс английската делегация (и който предлагал въвеждането на наднационална валута с името „банкор“) посочвал онези рискове, които създавал златно-доларовия стандарт за международната финансова система. Съветският съюз също не подкрепил идеята за такова организиране на световната финансова система, което давало едностранни преимущества на Америка (СССР се въздържал от влизане в Международния валутен фонд и Световната банка). Алчността на финансовите кръгове от Уолстриит, опиращи се на военно икономическите козове на САЩ, надделяла над здравия смисъл и онези принципи на следвоенното устройство на света, които били съгласувани от Рузвелт, Чърчил и Сталин в хода на войната.
„На практика системата била порочна от самото начало: в съответствие с приетите в Бретон-Уудс съглашения САЩ трябвало да има отрицателен платежен баланс, за да запълва света с долари – единственото признато средство за международни разплащания. С други думи, колкото повече доларът ставал резервна валута, толкова по-малко доверие вдъхвал. Този парадокс, наричан „дилема на Трифин“, на името на формулиралия я белгийски икономист, днес е придобил гореща актуалност, макар и да не е достигнал кулминацията“, така описва ситуацията френският писател и банкер Жак Атали в разгара на днешната криза. Обърнете внимание, че ситуацията, по мнението на Атали, още не е достигнала кулминацията. Тоест, пълно мащабният взрив на „бомбата“, заложена в малкото американско градче Бретон Уудс през 1944 г., още не се случил. Относно това, защо тази „бомба“ трябва да се взриви и до какви последствия може да доведе тоя взрив, ние още ще говорим по долу.
През първите двадесет години ситуацията била повече или по-малко стабилна, обвързването на валутата към златото било важно условие за стабилността на паричното обръщение, способствувала следвоенното развитие на страните и международната търговия. Америка се стремила всячески да заобикаля обещанието си да обменя долари за злато, тъй като не искала да се лишава от запаса си от жълт метал. А доларите на САЩ по света ставали все повече и повече, тъй като Америка вече започнала да живее в дългове.
Съгласно данните за август 1971 г., по признанието на президента на САЩ Р.Никсън по държавите на Европа бродили „бездомни“ долари в количество от порядъка на 55 млрд., а по земното кълбо (освен западна Европа) – 80 млрд. Това количество зелена хартия няколко пъти превишавало златния запас на САЩ (изчисляван по официалната тогава цена 35 дол. за унция).
Вече тогава започнало се да формира тоя модел на световно „икономическо“ развитие, когато благополучието на Америка в значителна степен се основава на печатната машина, а не на златото или националното производство, а другите държави били принудени да осигуряват своето благополучие за сметка на напрегнат труд, работейки не само за себе си, но и за чичо Сам.
Същността на този модел много добре разяснил в средата на 1960-те години на тогавашния президент на Франция генерал Шарл де Гол неговият министър на финансите. Министърът дал на генерала такъв пример: „Представете си, на търг се продава картина на Рафаел. Води се битка между немеца Фридрих, арабина Абдула, руснака Иван и янкито Джон. Всеки предлага за картината свои стоки: арабинът – нефт, немецът – техника, руснакът – злато, а янкито Джон с весела усмивка предложил двойна цена, извадил от кесията си пачка нови стодоларови банкноти, взел картината и си отишъл.“ „Какъв е трикът?“- попитал генералът. „Трикът е в това, — отвърнал министърът, — че янкито дал сто стодоларови хартийки, а фактически заплатил три долара, защото стойността на хартията за една банкнота от 100 дол. е три цента“. Тоест всичките богатства на света, всичкото му злато, се обменя за зелени хартийки, реалната стойност на които се определя от разходите за хартия и боя. Тогава президентът събрал по цяла Франция хартиени долари на сума 750 млн. дол. По време на официалното си посещение в САЩ той с голям скандал обменил хартийките за злато. ДеГол се върнал вкъщи с товар злато от 66.5 тона.
Златно-доларовата система започнала да притеснява не само страните, чиито валути били привързани към долара, но така също и световните лихвари. Те вече „изстискали“ всичко от тази система (обмен на реални ресурси срещу „хартийки“ през първите две десетилетия след войната). По-нататък златният стандарт (даже в орязан вид) задържал емисиите на кредитни пари (банкноти) от ФРС на САЩ и централните банки на другите страни. Това, на свой ред, спирало издаването на безналични пари от търговските банки. С подсказване от световните лихвари „професионалните икономисти“ започнали да наричат златото „спирачка“ или „котва“ за световната „икономика“.


15 август 1971 г.: включване на „печатната машина“ на пълна мощност

Няма тук да описваме всички подробности на процеса на размиване на решенията на Бретон Уудската конференция. Ще отбележим само, че на 15 август 1971 г. президентът на САЩ Ричард Никсън обявил, че Америка „затваря златния прозорец“, тоест прекратява размяната на долари на САЩ за злато. Чичо Сам, както казваме в Русия, изостави всички.
Съвсем кратко същността на станалото на 15. 8. 1971 г. обяснява А. Соломатин: „Смисълът на спогодбата (Бретон Уудската) се свежда до следното: защо ви е злато (въпрос на САЩ към останалия свят – В.К.). Очевидно вие нямате такова. То почти цялото е при нас. Кълнем се, че нашите гущери ще се приемат по външни дългове по курс 35 дол. за унция. Ако вие имате 35 дол., смятайте, че имате квитанция за получаване на 1 унция злато. Спокойно създавайте резерви в долари. Те са също като истинско злато. Обявете курса на вашите пари към долара или златото – то е едно и също. Вашите пари може да се колебаят спрямо обявения от вас курс в пределите на плюс минус 1%. Нека вашите спекуланти да печелят. Ако нямате резерви за поддържане на вашата валута, вземете кредит от МВФ (в долари)… Доларите подлежат на пряка обмяна за злато, те са истински пари – ние отговаряме за тях. А през август 1971 г. Никсън произнесъл реч по американската телевизия. Смисълът на казаното от него се свежда до това: „Момчета, вие сте оставили куфарите си в най надеждния трезор в света. Ако ви ги върнем обратно, ще имате проблеми. Трудно е да ги носите със себе си, могат да ви ги откраднат. Защо са ви вашите вещи? Вие имате нашата квитанция! А ако все пак вашите вещи ви трябват, купете ги с нашите квитанции по пазарни цени“.
След това Америка, като че ли нищо не е било, започнала да налага на света нов световен финансов ред. На мястото на Бретон-уудската световна финансова система дошла така наречената Ямайска система. В рамките на ямайската система доларът напълно заел мястото на златото. ФРС започнала да „обслужва“ със своята печатна машина почти целия свят, при това всячески ругаейки златото като „остатък от варварството“. При това, не желаейки по някаква причина да се разделя с „остатъка от варварството“, запасът на злато в Америка (през последните четири десетилетия) се съхранява на нивото повече от осем хиляди тона.
За сметка на това в „хамбарите“ на централните банки на другите страни, особено на тези, които изнасят природни ресурси, започнали да се натрупват големи количества „зелена хартия“ – продукцията на ФРС. Ако Федералният резерв я „прави“, образно казано, „от въздуха“, то на другите държави тази „зелена хартия“ им се дава съвсем не безплатно: отначало трябва да се добият от земята тези суровини (или да се произведат стоки), да се доставят и поднесат на тепсия на чичо Сам. Чак след това ще може да получат така желаната продукция на Федералния резерв. Срещу „зелената хартия“ централните банки на другите страни пускат свои национални хартиени пари. При това, изнесените стоки може да се считат „подарък“ за чичо Сам. Та нали получената „зелена хартия“ да се „осребри“ е практически невъзможно: ако централната банка (или правителството) на някоя страна се опита по един или друг начин да използува натрупаната „зелена хартия“ за закупуване, например, на оборудване, медикаменти или продоволствие, то от вътрешния пазар ще изчезнат националните хартиени пари. И така, ще се прекрати стокообмена в страната, ще настане пълна разруха. А ако някоя държава намисли да пуска национални хартиени пари с друго осигуряване, вместо „зелените хартийки“ на ФРС, то чичо Сам ще обяви тази държава за „недемократична“, а след това ще прати към бреговете й корабите на шести флот.
Някои експерти считат, че златният стандарт е рухнал, защото в Америка към края на 60-те и началото на 70-те години на миналия век останало малко злато. Това не е така, златото било повече от достатъчно. Освен това можело да повишат цената на златото (например двойно, както предлагали французите), за да може запасите от злато в американската съкровищница да останат достатъчни за осигуряване на паричното предлагане. Причината е другаде: златният стандарт пречел на лихварите „да правят големи пари“. При ликвидирането на „златната спирачка“ се появява възможността да пуснат на пълна мощност главната „печатна машина“ (емисията на банкноти от Федералните резервни банки; влизащи във ФРС на САЩ), а видимо и множество малки „печатни машинки“ (емитиране на безналични пари от търговските банки).
Вече почти четири десетилетия парите са престанали да изпълняват удовлетворително своята първа и основна функция – мярка на стойността, тъй като започнали да губят връзката си не само с отделни „парични“ стоки (злато, сребро), но и въобще с целия физически свят на стоките. „Отвързването“ на парите от златото давала на лихварите широки възможности да се заемат с конструирането на „виртуален“ свят.
В края на миналия век в следствие на отмяната на златния стандарт станала окончателната „мутация“ на традиционния (промишления) капитализъм във „финансов“, или „паричен“ капитализъм.