Съвременният финансово-лихварски империализъм „Паричната цивилизация“ като система на глобалния паразитизъм

Колониите не перестават да бъдат колонии от това, че са придобили независимост.
Бенджамин Дизраели


Федералният резерв е създал свръдържава, която се управлява от международните банкери и индустриалци, които са се обединили за това, че да поробят света заради собствените си печалби.

Луи Макфедден, бивш председател на Комитета по банките и валитата в Конгреса на САЩ (1920—1931)

Империята Pax Americana

Днес живеем в имперски свят. Империята е една и се натича Pax Americana. Начело стоят САЩ. Тази империя се е изграждала постепенно. Още през 19-ти век Вашингтон провъзгласил така наречената „доктрина Монро“, нейната същност е проста: „Америка (цялото западно полукълбо) – за американците“. Разбира се, имало се е предвид, че американския континент не е за индианците или мексиканските „чиканос“, а за северноамериканския капитал, който искал външни пазари за стоките си, източници на суровини и робска работна сила. В края на 19-ти век започнала първата империалистическа война между САЩ и Испания, в резултат на която САЩ завзели Куба, ПортоРико, а също и Филипините, които се намирали извън западното полукълбо. Pax Americana продължила да се оформя и през целия 20-ти век, укрепнала в резултат на двете световни войни и много локални войни. След Втората световна война Вашингтон активно започнал да завзема „жизнено пространство“, което се освобождавало при разпада на Британската империя. Наистина това били вече неоколониални похвати, които се базирали, преди всичко, на определени икономическо финансови зависимости на териториите от Вашингтон.
Завършващият стадий на процеса бил наречен „глобализация“ Зб. Бжезинский не се стеснявал да заявява, че глобализацията – е процес на разпростиране на американските интереси по целия свят. Някои политически дейци считат, че глобализацията е проект, който няма точно привързване към интересите на определена страна – САЩ, а изразява интересите на „наднационална“, или космополитна олигархия. САЩ, според тях, е само удобен плацдарм, от която територия тази наднационална олигархия й е удобно да постави под контрол целия свят. На крайния етап на глобализацията Северна Америка, както отбелязват съвременните експерти, също ще се превърне в територия, контролирана от световното (наднационалното) правителство, управляващо света в интерес на шепа финансови олигарси. Впрочем, както отбелязахме по-горе, Америка е попаднала под желязната пета на световната финансова олигархия още през 1913 г., когато там се е появила централна банка под името „Федерална резервна система“.
Така или иначе, много автори обръщат внимание на някои сходства на изгражданата империя Pax Americana с Римската империя, която е била създадена преди повече от 2000 години. Известният американски политически деец с опозиционни убеждения Линдън Ларуш в интервю с руски кореспондент през 2001 г. заявил: „МВФ и Световната банка се захванаха да строят световна империя, вдъхновявайки се от примера на Римската империя. Изключителен размах това придоби през 1989 — 1999 г., след обединяването на Германия и падането на СССР. М.Татчър, Ф.Митеран, Дж.Буш натрапиха на света идеята за нова Римска империя – световна англоезична държава, управлявана от Лондонското и НюЙоркското Сити“.
При сравнителен анализ на двете империи съвременните изследователи, като правило, акцентират върху геополитическите моменти.
Ние ще обърнем внимание, преди всичко, на социално икономическите прилики на двете империи. В рамките на Pax Americana (географски това е целия свят) господствуващ строй се явява капитализмът. При това капитализмът в метрополията и в периферията са различни. Идеолозите, обслужващи елита на Pax Americana, предпочитат да не употребяват думата „капитализъм“, понеже този строй от времето на буржоазните революции до сега е успял силно да се дискредитира. За предпочитане (политически по-коректни) се явяват изразите с неясно значение като „пазарна система“ или „пазарна икономика“. Това не променя същността.
Важно е другото: капитализмът на Pax Americana много прилича на античния капитализъм на древния Рим по своята разрушителност.
В Америка след Втората световна война започнали да се стичат богатствата на целия свят, богатства — които са се създавали в продължение на много десетилетия и даже векове (подобно на съкровищата, които са се стичали в Рим – „всичко което е създавано през вековете, хилядолетия художествен труд от всичко културни страни“). При това богатства както материални – злато, предмети на изкуството и т.н., така и нематериални – знания, патенти, технологии и др. А така също и висококвалифицирани специалисти, които са били подготвени в „изостаналите колонии“ и „които превъзхождали своите американски господари със знания“.

Паразитизмът на Запада
Както и древния Рим, съвременна Америка се явява потребителско общество. Достатъчно е да кажем, че на САЩ се пада 4-5% от световното население, а дялът им в потреблението на природни ресурси се оценява на 40%. По данни, съдържащи се в доклад на ООН, например, американците в началото на 21-ви век употребявали над четири пъти повече енергия, отколкото средно за жителите на планетата, използували 3 пъти повече вода, произвеждали 2 пъти повече боклук и пет пъти повече въглероден диоксид. Освен това 300 млн. американци изяждали 15% от месото, а 37% от автомобилите в света вървели по американските пътища. Всеки американец в началото на сегашния век е потребявал колкото за осем жители на планетата, а ако го сравним с населението извън зоната на „златния милиард“, то — за 12 човека.
Всеки икономист знае, че в САЩ (и в много други страни на Запада) потреблението расте, а дяла на спестяванията в БВП (брутен вътрешен продукт) пада, осъществява се съкращаване на натрупването на реален капитал. Ще подчертаем: реалният капитал – като основни фондове на реалния сектор на икономиката (тоест промишлеността, строителството, селското стопанство, други отрасли, където се създават стоки и услуги, задоволяващи реалните, естествени потребности на хората). Илюзията за това, че натрупването на капитал продължава, възниква в резултат на това, че статистиката отразява ръста на виртуалния или „книжния“ капитал. Виртуалният капитал – това са различни „финансови инструменти“ (така, на „пилешки“ език, наричат ценните книжа), основно място сред които днес заемат „финансовите производни инструменти“. Тях може да сравним с чиповете, които използуват в хазартните игри (казино, залози и др.). Виртуалният капитал не само че не обслужва реалния сектор, но и освен това го затруднява (понеже пазарите на виртуален капитал „изтеглят“ финансови ресурси от този сектор).
Известният американски икономист и политик Линдън Ларуш постоянно обръща внимание на това, че икономиката на САЩ отдавна вече е станала загниваща и е придобила общо сходство с икономиката на Римската империя в епохата на упадъка. В свое интервю, което дал през 2002 г., той казал: „Статистическите отчети на периода от 1995 до 2002 г., като че ли свидетелствуват за чист ръст на американската икономика, всичките до един са основани на лъжа. Сега е настъпила крайната фаза на съществуването на тази система (икономическата система на САЩ – В.К.), приближила се е до своя крах… Ако по-рано системата е функционирала по законите на физическата икономика, характерната ефективна национална икономика, ориентирана към производство, то след това (започвайки от 1966 г. както има предвид Ларуш в това интервю – В.К.) започнала нейната трансформация, в интерес на „обществото, основано на потреблението“, в нещо паразитно; всичко това с нещо напомня за Римската империя от периода на упадъка (курсивът е мой – В.К.)“.
Вече има голямо количество творби, в които убедително се доказва, че Америка отдавна вече е спряла в своето икономическо развитие. Нараства само потреблението, а реалното производство намалява. Или намира място производството на стоки и услуги, нямащи отношение към удовлетворяването на жизнено необходимите потребности на човека. Например, А. Зиновев отбелязва, че през 1992 г. в САЩ браншът, занимаващ се с контрола за наднорменото тегло на американците, имал оборот 43 млрд. дол.
Впрочем, общество на паразитно потребление се явяват не само САЩ, но и всички страни, които е прието да наричаме „икономически развити“. Тях, също така, ги наричат страните от „златния милиард“. Освен САЩ това е цяла Западна Европа, Канада, Япония, Австралия, Нова Зеландия и др. Още през първата половина на 1990-те години, по оценка на ООН, западните страни, съставляващи 20% от населението на света, си присвоявали 80% от националния доход, принадлежащ на цялото човечество. Нашият известен социолог Александър Зиновьев е дал кратка характеристика на цялото западно общество – „паразитизъм и затлъстяване“.
Несправедливото разпределение на световните ресурси в полза на страните от така наречения „златен милиард“ създава илюзията за това, че икономиката на Запада е по-ефективна, отколкото икономиките на страните от периферията на световния капитализъм. „Професионалните икономисти“ поддържат тази илюзия с разни лукави теории, от които следва, че западният икономически модел се явява „най-ефективен“ в историята на човечеството и че останалите страни по света (които днес е прието да наричаме „развиващи се“) са длъжни да ги следват. Нямаме намерение да подлагаме на критичен разбор тези теории, само ще отбележим: ако развиващите се страни достигнат средно потребление на човек от населението равно на западното, то на човечеството ще му трябват десетки пъти повече ресурси. По този начин различните „официални“ икономически „теории“ изпълняват изключително идеологическа функция. А на практика Западът се ръководи от съвсем други теории: той прави всичко възможно, за да не допусне увеличаване на използуването на ресурси от населението на развиващите се страни. Това не е учудващо: световните олигарси считат природните ресурси на планетата за своя собственост и ревниво ги пазят от „варварите“, живеещи извън пределите на зоната на „златния милиард“.
Само с отчитане на това обстоятелство можем да разберем, защо наемните работници от страните на „златния милиард“ имат многократно по-висок жизнен стандарт, отколкото наемните работници от страните от периферията на световния капитализъм (при равни квалификация, продължителност на работния ден и т.н.). Наемните работници от страните на Запада не се бунтуват и не извършват никакви революции по много проста причина: в допълнение към своята „базова“ заплата те получават от работодателите си така наречения „колониален бонус“ (който в пъти надвишава „базовата“ заплата). Такова ниво на доходи създава у наемния работник в САЩ или западноевропейските страни илюзията, че никакво „робство“ в обществото няма, че той – е пълноценен член на „потребителското общество“ (макар и понякога да възникват неприятности като: икономически, финансови и банкови кризи, но това са – „временни“ трудности). Този парадокс на западния модел на капитализма не са могли да премълчат и класиците на марксизма ленинизма: твърде очевидни били фактите и статистиката. Още през 1858 г. на този „парадокс“ на английския капитализъм обърнал внимание Фр. Енгелс: „Английският пролетариат фактически все повече и повече се обуржоазява, тъй като самата тази буржоазия от всички нации иска, видимо, да доведе работата в края на краищата до това, че да има буржоазна аристокрация и буржоазен пролетариат редом с буржоазията. Разбира се, от гледна точка на такава нация, която експлоатира целия свят, това до известна степен е правомерно“. През 1882 г. този класик отново потвърждава факта, че английските работници се ползуват от „колониален бонус“.
Една от основните прояви на паразитизма на западното общество се явява наличието на значително количество хора на трудоспособна възраст, напълно „еманципирани“ от трудова дейност, тоест, казано направо неработещи. Ние за този феномен споменавахме по-горе, отбелязвайки, че такава „еманципация“ възниква в резултат на уволнение на наемни работници от работодателите (а също така в резултат на това, че младежта при достигане на трудоспособна възраст не може да си намери работа). Тази част от неработещите хора е прието да се наричат „безработни“. Освен споменатите принудително „еманципирани“ голямо разпространение е получила и доброволната „еманципация“ от трудова дейност: хора които не желаят да се трудят. Тази част от неработещите може да наречем „войнстващи тунеядци“, „лумпени“. Наблюдава се бърза лумпенизация на западното общество, което го прави още повече да прилича на древния Рим, където по-голямата част от гражданите били лумпен-пролетриат и получавали безплатно хляб за сметка на държавната хазна. Фактически става дума за „лумпен-социализъм“.
Ето какво пише за съвременния вариант на „лумпен-социализъм“ например в САЩ О. Платонов: „Съществува напълно невярна представа за това, че американците са най-трудолюбивия народ, а богатствата му – са резултат на продуктивен труд. Това е правилно само по отношение на неголяма част от населението, която действително работи усилено и ефективно. Обаче това е по-малко от една трета от работоспособното население на страната.
По данни на официалната статистика, около 40% от населението на възраст над 16 години не работи. Не работят 30% от американците и 50% от американките. Над 10% от населението в трудоспособна възраст работи на непълен работен ден. Така, като цяло половината от населението на САЩ или не работи въобще, или работи малко. В САЩ съществува многомилионен слой хора (около 5% от трудоспособното население), които може да наречем войнствуващи тунеядци. Тези хора никога не работят, презират всякакъв труд и живеят от различни социални помощи и талони за храна, получавани от държавата.
Сред значителна част на бялото население на Америка живее неизтребимо предубеждение против физическия труд. Да го извършват, по мнението на много американци, се счита унизително. Проведените социологически изследвания показват, че преобладаващата част от американците предпочитат въобще да не работят, отколкото да изпълняват труд, не съответствуващ на социалният им статус. 90% от тежкия, мръсен и други подобни видове труд се извършва от черните, индианците, а също и разни имигранти, преди всичко поерториканци и мексиканци“.
Може да се каже, че подобна картина на „еманципация“ на хората от труда се наблюдава по целия свят. Само че в страните, намиращи се извън зоната на „златния милиард“, става дума не за доброволна, а за принудителна „еманципация“.


Финансово-икономическа основа на съвременния западен паразитизъм

Съвременният западен паразитизъм има две взаимосвързани основи: а) военна; б) финансово икономическа.
Такова делене е доста условно. Формално постъпленията на различни материални ресурси от най-отдалечените ъгълчета на света в страните на Запада се осъществява не под формата на данъци, както е ставало в Римската империя, а на основата на „цивилизовани“ финансово икономически отношения. А тези отношения, както ни учи западната икономическа наука, се управляват от „невидимата ръка“ на пазара. А „невидимата ръка“, както учат западните професори по икономика, е и „справедлива“, и „ефективна“: Тя осигурява взаимните интереси на участниците в пазарните отношения, поддържа спазването на принципа на „еквивалентност“ на обмяната, грижи се за равномерното (оптималното) разпределение на „факторите на производство“ (природни ресурси, работна сила, капитал) в пропорциите на световната икономика и т.н.
Обаче при по-внимателно разглеждане се изяснява, че „невидимата ръка“ на пазара съвсем не е виртуална абстракция, тази ръка е напълно материална, на 90% се състои от най-здравата стомана. И расте тази ръка от онзи същия Запад, който разказва на останалия свят „научни“ митове и легенди за „невидимата ръка“. Очевидно, читателят се досеща, че става дума за военната машина на Запада.
Именно благодарение на използуването на военна сила над останалия свят се осигурява „ефективното“ използуване на финансово икономическите методи за поддържане на паразитното потребление в страните от Запада. „Финансово икономическите отношения“ на Запада с останалия свят – това е само параван, маскиращ силата, с помощта на която Западът осъществява ограбване на останалия свят. Финансово икономическите отношения, съществуващи днес между Запада и останалия свят (съглашения, договори, контакти, конвенции и т.н.) – са принудителни; наложени от Запада на останалия свят със сила (допълваме в редица случай с лъжа). Опитите на страните от периферията на световното стопанство да се откажат от такива отношения или поне да преразгледат условията, предизвиква твърдо противодействие от страна на Запада, започвайки от подривни акции на западните спецслужби и убийства на политически дейци и завършвайки с масирано използуване на ракети и бомбардировачи.
Може да назовем следните финансово икономически способи и механизми за ограбване от Запада на периферията на световното стопанство:
1.Търговски. Използуване на нееквивалентен обмен. Някаква част от продукцията собствено производство на страните от Запада доставят на периферията на световното стопанство. На първо място това са машини, оборудване, технологии и др. В замяна те получават суровини, енергоносители, селскостопанска продукция, потребителски стоки (продукция на обувната, текстилната и шивашка промишленост, битова техника, мебели, детски играчки и всякакви други, които може да се отнесат към трудоемки и екологически опасни производства). В търговският обмен между Запада и икономически по-бедните страни възниква така наречената „ценова ножица“: с всяка година бедните страни за всяка единица експортирана стока могат да купят все по-малко стоки в икономически развитите страни. Да вземем например: ако, да кажем, през 1980 г. развиваща се страна за закупуване на произведен на Запад струг е трябвало да достави 1 тон банани, то през 2010г. – вече е трябвало 2,5 т банани.
Може да използваме и друга аритметика: да сравним цените на които Западът закупува една или друга стока от развиващите се страни и цените, по които тази стока се реализира на вътрешния пазар на западната страна. През 1986 г. развиващите се страни получавали по 5 цента за фунт захар и 7 цента за фунт банани. Тая същата захар се продавала в развитите страни по 40 цента, а бананите – по 45 цента. Транспорта на едната и другата стока от развиващите се страни до Запада възлизал на примерно 5 цента на фунт. По такъв начин, печалбата от търговията със захар и банани, която получавали западните компании, била съответно 30 и 33 цента на фунт. Развиващите се страни биха могли (при същите цени на дребно на западните пазари) захар и банани на неколкократно по-високи цени, даже ако печалбата се дели поравно. По такъв начин чрез нееквивалентен стокообмен се е извършвала и се извършва експлоатацията на развиващите се страни, по-точно на онези работници, които са се трудили и се трудят за производството на стоките, които потребява паразитиращият Запад.
През 1990-те години, както пише О. А. Платонов, „даже по доста занижените разчети на ООН, западните страни недоплащат на страните – доставчици на суровини не по-малко от 40% от стойността им. Ако тази стойност се раздели на цялото население на Запада (по-малочислено в сравнение със страните доставчици), то в западните страни за една единица национален доход, създаден от собствен труд, се полагат две единици и повече, получени в резултат на експлоатацията на други народи. Съществуващата днес система на цените на ресурсите е изгодна само на Запада и се поддържа с неговия диктат, в това число и военен (курсивът е мой – В.К.)“.
2. Инвестиционни. Получаване на печалби от чуждестранни инвестиции на западните транснационални корпорации (ТНК) и транснационални банки (ТНБ). В страните от периферията на световното стопанство по-високи инвестиционни печалби се осигуряват за сметка на достъпа до евтини природни ресурси, евтина работна сила, до вътрешните пазари на приемащите страни, за сметка на икономии на разходи за опазване на природната среда, данъци (в приемните страни те често са по-ниски отколкото в страната на базиране на ТНК и ТНБ).
Трябва повече да се каже за икономията от евтина работна ръка. Именно тази причина на първо място е определила износа на трудоемките производства от страните на Запада в развиващите се страни през последните десетилетия, особено след 70-те години на миналия век. Заплатата в развиващите се страни е на порядък по-ниска от тази в развитите. В развитите страни наемните работници имат такива атрибути на „цивилизацията“ като, автомобил, жилище, хладилник, перална машина, друга битова техника (наистина част от това имущество е придобито с дългове, може би и цялото, а сумарните задължения по кредити на този „цивилизован“ работник могат да превишават стойността на имуществото му). Затова тези „отвличащи“ моменти маскират робското положение на наемния работник на Запад. А ето в развиващите се страни такава маскировка често няма, затова не възникват съмнения, че тамошният работник – е действително роб.
В издадената в много страни по света (в това число и в Русия) книга „Черна книга на корпорациите“ съдържа голямо количество примери, какви гигантски печалби получават западните компании за сметка на експлоатацията на евтина работна сила в страните, намиращи се извън предела на зоната на „златния милиард“. Ще дадем един от тях. Известната корпорация „Nike“ произвежда маратонки и други спортни обувки извън пределите на икономически развитите страни. В частност в Индонезия. Там производството на чифт маратонки й излиза 5 долара. В САЩ тя ги реализира по 100-150 долара. Работниците, произвеждащи тези обувки, получават само по 2 долара на ден.
На предприятията на ТНК в много развиващи се страни се трудят съвсем не незабележима част от местните наемни работници. Например, в началото на 1990-те години в страните от Латинска Америка (Аржентина, Боливия, Бразилия, Колумбия) делът на такива работници в общата заетост е варирала от 10 до 23%. В Сингапур и Сенегал той е превишавал 50%. Впрочем, даже ако туземните работници се намирали в предприятията на местни капиталисти, те са били експлоатирани точно така, както и на предприятията на ТНК. Разликата се заключавала в това, кому се пада създавания от тези работници прибавен продукт – на местните или на чуждестранните капиталисти. Впрочем, като правило, нормата на печалба от операциите на ТНК е по-висока, отколкото у местните компании. Местните компании пряко или косвено (например като подизпълнители) работят за западните ТНК, отдавайки им част от първоначално получения прибавен продукт.
Печалбите, получавани от ТНК от своите задгранични инвестиции се прехвърлят в офшорки или в страни от „златния милиард“ и обезкръвяват икономиката на страните от световната периферия. Не е нужно да търсим примери надалеч. Да вземем Русия, където още през 1990-те години твърдо се настани чуждестранния капитал. Доходите на чуждите инвеститори от производствената, търговската и финансово-кредитната дейности в нашата страна, по данни на Банка на Русия, съставляват (в млрд. дол.): 2006 г. – 53,1; 2007 г. – 68,2; 2008 г. – 88,7; 2009 г. – 61,3; 2010г. – 73,8. За периода 1995-2010г. общият обем на доходи на чуждестранните инвеститори в Русия е надминал 500 млрд. дол. Цифра, по наше мнение занижена, но и така тя впечатлява. Ако през 1990-те години притока на чуждестранни инвестиции в руската икономика превишаваше изнасянето на доходи, то през последните години ситуацията стана противоположна: инвестициите на ТНК в нашата икономика се превърнаха в „помпа“, обезкръвяваща нашата страна.
3. Валутни. Западът емитира (пуска в обръщение) собствени пари, които използува за международни разчети и плащания с много други страни по света, на първо място с развиващите се. Днес монополно положение в света заема американския долар. Възможността за емитиране на национални пари, които едновременно с това изпълняват функцията на средства за международни разчети и плащания, позволява на страната емитент (САЩ) да се разплаща за получаваните стоки и услуги с „продукцията“ на своята „печатна машина“. Фактически използуването на доларите – с нищо не обезпечени „зелени хартийки“ – означава съвсем истински грабеж от САЩ на всички други страни, влизащи като провинции в състава на Pax Americana. Тези „зелени хартийки“ — са смокиновото листо, с което се прикрива неугледната картина на този грабеж. От другата страна са страните принудени за закупуването на стоки от Запада да си набавят необходимата валута (долари, евро, лири, франкове или др.) като продадат предварително (като правило – по занижени цени) свои природни ресурси или други стоки на световния пазар. Разбира се, че подобен род стоково-парични отношения между Запада и останалия свят са крайно изгодни за първия и представляват откровен грабеж за втория. Системата на този грабеж допълнително се усилва с изискванията от страна на Запада за това, че другите страни да натрупват „зелените хартийки“ (а също и „хартийки“ с други цветове) във вид на тъй наречените „валутни резерви“ и да не се опитват с тях да купуват от Запада недвижими имоти, предприятия, земя и др. Тоест, останалият свят да не смее да напомня на Запада, че последният е задлъжнял на останалия свят. Западът постоянно внушава на туземците, че увеличаването на „валутните резерви“ – е добре, това е „въздушна възглавница за безопасност“, „свидетелство за конкурентоспособност“ и т.н.
Западът много жестоко наказва онези, които се опитват да се откажат от неговото „валутно благодетелство“, тоест от „зелените хартийки“ (като средство за международни разплащания, като средство за натрупване на международни резерви). Ето Садам Хюсеин заявил, че прекратява продажбата на нефт за американски долари (ще премине на евро), и Вашингтон обявил Хюсеин за „диктатор“ за назидание на другите президенти, крале и премиер министри. Ето Китай заявил, че няма да натрупва долари в своите валутни резерви, и Вашингтон вече заплашва с въвеждането на мита за китайския импорт, започва да поддържа тибетските сепаратисти, активизира своите контакти с Тайван и т.н. Нима това не е използуване на сила като средство за „осигуряване“ на американския долар на международната арена?
Говорейки за валутните методи за ограбване на провинциите на Pax Americana от Вашингтон, не бива да заобикаляме такава важен въпрос, като системата на валутни курсове. Валутният курс, както ще ви каже всеки професор по икономика, се определя като някаква резултантна величина на валутния пазар под влияние на търсенето и предлагането на съответните валути. Няма никаква „скрита ръка“. Само пазарът с неговите търсене и предлагане! Ако сравним нивото на доларовите цени в САЩ на определен набор от стоки и услуги (така наречената „кошница“) и цените в рубли на стоки и услуги на такава „кошница“ в Русия, то ще видим, че един долар е примерно равен на 15 рубли. Тоест с 15 рубли в Русия може да си купиш толкова стоки и услуги, колкото с 1 долар в САЩ. А ето на валутния пазар рублата се заменя за долар в съотношение 30:1. Това означава, че притежателя на долари може да купи в Русия при такъв валутен курс два пъти повече стоки и услуги, отколкото ако рублата се обменяше за долар в съотношение 15:1. Този парадокс се нарича „занижен“ курс на руската рубла или, наопаки, „завишен“ курс на долара. Професорът по икономика, без да се замисли, ще каже: „Така е решил пазарът“. В действителност, решил го е не пазарът, а хората, при това не обикновените купувачи и продавачи на валута, а онези, които командват този пазар. А пък защо му трябват на Вашингтон занижени курсове на валути в Русия и други страни от периферията на световното стопанство, на читателя сигурно му е ясно – за да може на безценица да купува в тези страни природни ресурси, различни активи, предприятия земи и др. За манипулацията на Запада с валутните курсове ние ще поговорим по-надолу.
4. Кредитно дългови. Държавите от периферията на световното стопанство по-голямата част от създаваните в пределите на техните територии блага изпращат в страните от „златния милиард“ без да получават нужния еквивалент от страните на Запада. Постоянно изпитвайки дефицит на финансови ресурси за вътрешно потребление и икономическо развитие (при това Западът категорично не разрешава да се изразходват валутните резерви), страните от периферията на световното стопанство са принудени да прибягват до външни заеми. Заемите се вземат от същия Запад. Та нали Западът притежава „печатна машина“, на която винаги може да напечата необходимото количество цветни хартийки, при това хартийки със статут на международна валута. Впрочем, на Западът не му е нужно често да печата нови пари. Та нали развиващите се страни държат своите валутни резерви в западни банки. А последните връщат тези същите валутни резерви на бедните страни, но с лихва. Често с висока лихва – на основание, че рисковете са големи, разбирате ли, в тези страни. През 1990-те години външният дълг на развиващите се страни вече бил превишил 2 трлн. дол.
По данни на ЦРУ външният дълг на някои страни съотнесен спрямо БВП (брутен вътрешен продукт) за 2010г. е бил (%): Зимбабве – 132, ДР Конго – 100, Република Конго – 156, Бурунди – 202, Гамбия – 170, Гвинея Бисау – 203.
Някои страни от третия свят и бившия социалистически лагер изразходват повече от половината от валутните си доходи от експорт само по обслужване на своите дългове (изплащане на лихви по кредити). Това е съвсем истинско дългово робство, само гдето в качеството на дългов роб се явява не отделен човек, а цял народ: народът произвежда продукт („добавена стойност“), а част от този продукт чрез бюджетно данъчната система се иззема и след това се прехвърля в западна страна, явяваща се кредитор, а едновременно с това се явява и в качеството на колективен робовладелец. Всеки който се е родил извън зоната на „златния милиард“ е роден като „дългов роб“.
Най-интересното е, че тези пари които Западът дава снизходително на периферните страни под формата на земи, веднага се връщат на сметките на ТНК (освен онези, които по късно ще се върнат по реда на погасяване на заемите). Част от парите биват окрадени от месния „елит“, който веднага крие тези пари в западни банки. Големи суми пари се връщат на запад като заплащане за никому непонятни „услуги“ (например консултантски услуги и „изследвания“ от западни експерти) и т.н.
По такъв начин, валутата, получавана от развиващите се страни от експорт на суровини или като заеми и „помощи“ само транзитно преминава през сметките на тези страни, пък и самите сметки се намират в западни банки. В крайна сметка валутата се връща на сметките на западната олигархия. А в развиващите се страни „като гарантиран остатък“ остават само дългове. Развиващите се страни са здраво привързани към финансово банковата система на Запада, и такава обвързаност осигурява на Запада здрав контрол над останалия свят. В западните банки се съхраняват валутните резерви на централните банки на останалия свят, а също и милиарди долари, окрадени от местните „елити“. Последните събития в Близкия и Средния Изток през 2011 г. показаха, че всички милиарди на местните елити – са призрачно богатство: в швейцарски и други западни банки паричните средства на либийския лидер Кадафи и египетския президент Мубарак – „най-добрите приятели“ на западните лидери – били арестувани или замразени. Това е още един пример за това, как парите, емитирани от западните банки, се връщат на Запад, а в развиващите се страни „като гарантиран остатък“ остават само разрушения и смърт след „народните въстания против местните тирани“.
Техниката на „цивилизовано“ ограбване на народите, които не се отнасят към „златния милиард“, подробно е описана в нашумялата книга на Дж. Перкинс „Икономически убийци“. Дж. Перкинс пише за това с познаване на нещата, тъй като сам в продължение на много години се е занимавал с операции по такова ограбване в организации, обслужващи интересите на световните лихвари: „Икономическите убийци – това са високопоставени професионалисти, които измъкват от различни държави по целия свят трилиони долари. Пари, дадени на тези държави от Световната банка, Агентства на САЩ по международно развитие и други, оказващи „помощ“ задгранични организации, те прехвърлят в сейфовете на корпорации и джобовете на няколко от най-богатите семейства, контролиращи световните природни ресурси. Те използуват такива средства, като мошенически манипулации с финансовата отчетност, подправяне на резултати на избори, подкупи, изнудване, секс и убийства. Те играят на старата като света игра, придобиваща ужасяващи размери сега, във времената на глобализацията. Аз знам за какво говоря“.
Развитите страни на Запада също са затънали „в дългове до ушите“, при това в абсолютна величина са на порядък по-високи от дълговете на страните от периферията на световното стопанство. Но никой от техните кредитори (а това са все страни от периферията на световното стопанство) не смее да им напомни за тези дългове (ако някой започне досадно да напомня, може да си навлече гнева на Запада и даже бомбардировки).
Като отчитаме казаното по-горе смеем да поставим под съмнение тезиса на много автори, които считат, че основа на „материалното благополучие“ на Запада се явява „високата ефективност“ на западната икономика. Впрочем, днес живота все повече опровергава този лъжлив тезис: твърде много се набива на очи паразитизма на Запада, тоест дисбаланса на производство и потребление в полза на второто. В тази връзка днес се появяват трудове, в които авторите признават и даже активно изобличават „паразитизма“ на Запада. Изобличителите на западния „паразитизъм“ всичко свеждат до това, че Западът е съумял да построи ефективна система за финансово икономическо ограбване на страните от периферията на световното стопанство (нерядко го наричат „неоколониализъм“). Всичко това е така. Но ето да отговорят, какъв е секрета на тази „ефективност“, те обикновено забравят. В тази връзка ние още веднъж ще подчертаем: финансово икономическите инструменти за построяване на отношенията на Запада с останалия свят – са само камуфлаж, създаващ илюзия за „цивилизован“, „демократичен“, „пазарен“ характер на тези отношения. Този камуфлаж е призван да скрие истинския характер на отношенията, които следва да се нарекат отношения на насилие, жестокост, на човеконенавист. Насилието се изразява в използуване или заплаха за използуване на военна сила от Запада против останалия свят. Без тези „силови“ подпори западната система на финансово икономическо ограбване на народите по света би се разпаднала като „къща от карти“ за 24 часа.


„Дългово процъфтяване“ на Запада или „Цивилизован“ грабеж

Ние вече говорихме за паразитизма на западното общество, което потребява повече, отколкото произвежда. Своите потребности Западът все повече и повече удовлетворява за сметка на останалия свят. В САЩ и Западна Европа от целия свят се стича продоволствие, нефт, текстил, дрехи, автомобили обувки, битова техника, кожи, украшения, драгоценни метали и т.н. На езика на учебниците по икономика това се нарича „импорт на стоки“. Тоест всичко звучи много „културно“ и „цивилизовано“. Нима някой ще започне да възразява срещу международната търговия като форма за „международно сътрудничество“?
Но възниква малко въпросче: „С какви пари Западът купува всичко това?“ Та нали Западът потребява все повече и повече и произвежда все по-малко и по-малко. За да купуваш трябва да произвеждаш и продаваш. А с производството Западът е все по-зле и по-зле. Отговорът е прост: „Западът купува на вересия“. Следващ въпрос: „А кой му дава на вересия?“ Отговорът пак е лесен: „Онези, които му продават стоки“. Кредитът се оформя като хартиени полици, които наричат „резервна валута“ (американски долари, евро и др.). Тези хартии-полици се издават от централните банки (ФРС, ЕЦБ, Банка на Англия и т.н.). Тези книжа – са „законно платежно средство“ за страната длъжник, тоест нейни пари.
Обикновено всяка кредитна сделка предвижда: а) лихва за правото на ползуване на кредита; б) срокове за погасяване на дълга; в) вида на ценностите, които се използуват за погасяване на дълга и лихвата (вид валута, ценни метали, стоки и услуги).
Що се касае до лихвите, то начисляване на такива за получателя на хартиите-полици не се предвижда. Самите кредитори (същите развиващи се страни) когато вземат заеми за свои нужди – ги взимат с лихва, а когато дават на кредит на западните страни – проценти не начисляват. Видимо, по такъв начин страните кредитори демонстрират своето негативно отношение към лихварството и дават на останалите пример за принципна борба с лихвата.
Много „безкористна икономика“!
Срокове за погасяване на кредитите. В случаят който разглеждаме, кредитът няма никакъв определен срок на погасяване. В учебниците по икономика подобни екзотични кредити се наричат „онколни“; от английското „on call“ – „по поискване“; има се предвид „погасяване при поискване“. Чие поискване? Разбира се, по искане на кредитора. Той е господар на положението, той има права за изискване на своето имущество, когато това му е угодно. В нашия случай, както показва опитът, страната кредитор по някаква причина нищо не изисква, тихо си мълчи. Времето минава, а реалната стойност на дълга в следствие на инфлацията се снижава, „топи се като мартенски сняг“. Дългът може съвсем да се „изпари“ за една нощ, ако стане рязка девалвация на паричната единица на страната длъжник. За най-любознателните, настойчиви и неспокойни граждани паричните власти на страната кредитор (това са ЦБ и министерството на финансите) са подготвили стандартен отговор: „Ще ги изискват нашите деца и внуци“.
Доста трогателна грижа за „бъдещите поколения“!
Вида на ценностите, използувани за погасяване на дъга. Да напомним, че хартиените полици, намиращи се в ръцете на кредитора, представляват, самите те, законно платежно средство на другата страна, която е взела кредит (тоест истински пари). Като че ли, кредиторът може да обменя паричните хартийки за всичко, което душа му пожелае: стоки, земя, предприятия, намиращи се и търгуващи се в страната длъжник. Но това е само на теория. Онези парични хартийки, които се намират в ръцете на гражданите на страната длъжник, — са едно. А тези, които са в ръцете на страната кредитор (и отделни нейни граждани), — са съвсем друго. На паричните хартийки от втория вид страната длъжник гледа много подозрително и съвсем неохотно допуска до своя пазар. Или въобще не допуска. Предлози за това, че да не допуска, могат да бъдат различни: борба с „мръсните“ пари и „тероризма“, осигуряване на националната безопасност на страната длъжник, защита на „правата на човека“ в страната кредитор и т.н. В рамките на тези кампании се въвеждат ограничения за импорт на капитал, валутни ограничения и забрани, търговско икономически санкции, провеждат се проверки и инспекции, започват арести на банкови сметки, и т.н. И всичко в името на „справедливостта“, „демокрацията“ и „прогреса“. Като цяло, пари в ръцете на нещастния кредитор има, но не може да си купи нищо с тях. Ние говорим сега не за валутни „знаци“ на отделно взети граждани (на тях им разрешават да купуват това онова), а за валутните знаци на държавите кредитори, които се наричат „валутни резерви“.
Впрочем, не бива да бъдем несправедливи по отношение на западните длъжници. Те предлагат в замяна на хартиените полици много „ценна“, както те твърдят, стока (актив). Такъв актив се явяват… други хартии. Те така се и казват: „ценни хартийки“ (пардон, — „ценни книжа“). Например, в САЩ „зелените хартийки“ (доларите) може да ви ги обменят за облигации на американската съкровищница или книжа на ипотечните агентства. Но, ето ти неприятност: да си купиш с тях нещо „по-твърдо“ (например земя) не може, тъй като ценните книжа не се явяват в Америка (както и във всяка друга страна) „законно платежно средство“. Да си представим, че е замислила държавата кредитор (нека да бъде „Папуасия“) да купи в Америка компанията „Дженерал моторс“. Папуасия отново сменя своите „ценни хартийки“ за „зелени хартийки“ и започва да подготвя договор за покупка на американския автогигант. Но тук на сцената излиза Държавният департамент и обявява, че в Папуасия отново се е влошило положението с „правата на човека“. Разбирате ли, „индексът на демокрацията“ се е понижил в тази страна с цели три пункта и там пак е възтържествувал „тоталитаризмът“. А на „тоталитарни режими“ принципната Америка нищо не продава. Но властите на Америка са великодушни: те не възразяват против „инвестиции“ в „ценни книжа“, даже ако тези „инвестиции“ се правят от „тоталитарни режими“. Жестът е действително щедър: в съкровищницата на САЩ поне един процент на година ще начислят на купените „ценни хартийки“! А не като тези лихвари-скъперници от ФРС с техните безлихвени полици-хартийки! И нашата Папуасия отново обменя хартиите-полици на ФРС за „ценните книжа“ на съкровищницата.
Ето в такъв „порочен кръг“ (по-вярно „хартиен кръг“) попада държавата кредитор.


Секретът за „дълговото процъфтяване“ на Запада — военната сила

Да се върнем към официалната статистика за външния дълг на САЩ. Основната част на този дълг се пада на задълженията на съкровищницата на САЩ от разполагането на своите облигации. Тези облигации съкровищницата продава както на резиденти (американски граждани), така и на нерезиденти за това, че да може да покрие дефицитите във федералния бюджет (тоест превишението на разходите над приходите в бюджета; годишните дефицити вече надхвърлят 1 трилион долара). В последно време „съзнателността“ на американските инвеститори рязко се разклати, станало трудно да се продава на резидентите съкровищни облигации, затова съкровищницата намерила опора в „по-сговорливите“ нерезиденти. На чужденците днес се пада повече от половината задължения на съкровищницата по нейните облигации.
В края на октомври 2010г., по данни на ФРС на САЩ, извън пределите на САЩ са били разположени съкровищни книжа на стойност 4,3 трлн. дол. Главни кредитори на американската хазна били следните държави (в скоби е дадена сумата на дълга в млрд. дол. към края на октомври 2010г.): Китай (906,8), Япония (877,4), Великобритания (477,6), Бразилия (177,6), Хонконг (139,2), Русия (131,6), Тайван (131,2), Канада (125,2). Книжата на американската хазна са купували на първо място паричните власти (ЦБ и съкровищниците) на чужди страни (почти 2/3), а останалите – неамерикански частни банки и други недържавни институти.
Както виждаме, „помощ“ на американския капитализъм в поддържането на високи стандарти на „паразитно“ потребление оказват много страни, в които нивото на средните доходи на човек от населението е много по-ниско от това в САЩ. Умилителна картинка на любов към „по-големия брат“! Много трогателно изглежда също и „помощта“ на Америка от страна на тези страни които самите са затънали в дългове. Нашите „рекордьори“ по относително ниво на външна задлъжнялост – Швейцария, Люксембург, Ирландия – също се оказват в списъка на тези страни, които с всички сили се стараят да „помогнат“ на чичо Сам, да запушва дупки в дефицита на федералния бюджет. Дори държави „лилипути“ са имали пакети американски съкровищни книжа на доста солидни суми (в млрд. дол.): Швейцария (101,3), Люксембург (78,5), Ирландия (41,4).
Освен съкровищните облигации източници на външен дълг за САЩ се явяват настанените сред чужденци американски корпоративни ценни книжа – акции и облигации. По настоящем тази част на външния дълг възлиза на 6 трлн. дол. Притежателите на тези ценни книжа се явяват почти всичките частни физически и юридически лица от други държави.
Ние дадохме за пример на държава с бързо растящ външен дълг – САЩ. Подобна картинка съществува и в други държави на Запада. В някои страни – в още по-хипертрофиран вид. Да си спомним за Люксембург и Ирландия. Външните дългове на тези страни превишават не само техния БВП, но и националното им богатство. Те приличат на някакви „оазиси на паразитизма“. Смятаме, че такива „оазиси“ не биха могли да се появят на света под действието на „законите на пазара“. Съдейки по всичко, тези „оазиси“ са творение на световната финансова олигархия.
Разбира се, признак за „паразитизма“ на западния капитализъм се явява не само растящият външен дълг. Много страни от Запада в продължение на десетилетия и даже столетия са изнасяли зад граница капитали, придобивали или създавали там активи, които давали и продължават да дават добри проценти и дивиденти на собствениците им. Доходите от задгранични активи позволяват на западните инвеститори да „отрязват купоните“ (да живеят от рента, от дивиденти – бел.пр.) и да водят паразитен живот. Подобен род финансова поддръжка на много страни на Запад се изчислява на десетки милиарди долари на година. Такива държави даже наричат „държави-рентиерки“. На първо място това са бившите колониални държави – Франция, Белгия, Холандия, Великобритания. В този разред „държави-рентиерки“ влязоха и САЩ.
В съзнанието на повечето обикновени граждани (а и на някои икономисти също така) се е сформирала представата, че най-големите длъжници са развиващите се страни, а също (от известно време насам) и страните с „преходни икономики“ (така започнаха да наричат бившите социалистически страни). СМИ постоянно тръбят: за ръста на външния дълг на тези страни; за това, че в тези страни възникват проблеми с погасяването на дълга; за това, че западните кредити се ограбват от тези „диви“ „туземци“; за това, че благодетелният Запад идва да помогне на страните длъжници и реструктурира дълговете им (или даже ги отписва) и т.н. Подобен род „шумови“ ефекти са необходими за това, че по всякакъв начин да отвлекат общественото внимание от реалните, а не от измислените проблеми на световната икономика – огромния и бързо растящ външен дълг на западните държави.
Така, да видим някои резултати и направим някои изводи.
Първо, външната задлъжнялост на страните от Запада през 21-ви век е станала източник на високото ниво на потребление в тези страни. За сметка на „кредитиране“ на „икономически развитите“ страни от „икономически по-малко развитите“ страни се осигурява паразитното съществуване на „златния милиард“. Това „кредитиране не се вписва в „каноните“ на икономическите учебници — то е безлимитно, безлихвено и безсрочно.
Второ, описвайки оформилата се в света ситуация, отношенията между Запада и останалия свят, по-правилно би било да говорим не за „задлъжнялост“, „дълг“, „финансови задължения“ на Запада, а да използуваме някаква друга дума. Думите „дълг“, „финансови задължения“ и т.н. са термини от областта на цивилизованите кредитни отношения, когато едната страна дава, а другата връща. Но в нашия случай другата страна нищо не смята да връща. В икономическата теория има много красива дума – „трансфер“, тоест еднопосочно прехвърляне на нещо.
Ако се опитаме да опишем онова, което римляните са правили след завземането на други страни с използуване на лексика от съвременните учебници по икономика, то би следвало да се изразим така: „римляните са осъществявали трансфер на богатства от другите страни“. А ето грубите историци от миналото наричали всичко с една дума – „грабеж“. Дай им свобода на такива „писатели“, те и днешните отношения между Запада и останалия свят ще нарекат „грабеж“. А в нашите учебници по икономика ви обясняват, че това е „трансфер“. А „най-напредничавите“ учебници ще кажат, че това даже не е „трансфер“, а „улица с двупосочно движение“. Та нали ресурсите Западът взема не „безвъзмездно“, а срещу „дълг“, тоест по едната страна на улицата се движат природни ресурси, стоки, други богатства, а в насрещната лента – „задължения“. И ви обясняват, че такъв обмен – е „важна форма на международните търговско икономически и валутно кредитни отношения“, които способствуват „прогреса на цялото човечество“.
Трето, за да може да се продължи практиката на такова необичайно (безлимитно, безсрочно и безлихвено) кредитиране на Запада от останалия свят Западът е принуден да прибягва все по-активно към различни „неикономически“ средства. Основното сред тях е — военно силовия натиск. Неговото предназначение е, от една страна, да предотврати исканията от страна на най-нетърпеливите кредитори за изплащане на натрупалите се дългове. От друга страна, да оказва на тези кредитори натиск, та те да продължават да „кредитират“ Запада. Тук му е мястото да кажем, че именно на такива принципи е осъществявал изграждането на отношенията си със съседните страни Хитлер в навечерието на Втората световна война. В някои учебници по история пишат, че Хитлер е „грабил“ Европа, за да може добре да се подготви за война. Но в действителност при Хитлер всичко било цивилизовано: той получавал от другите страни суровини, стоки, техника, продоволствие на основата на „доброволни“ двустранни търговско кредитни съглашения (клирингови спогодби). А фактически това е било банален грабеж, или, както казахме по-горе, — „трансфер“ на ресурси. „Трансфер“, подкрепен с такова „неикономическо“ средство като десетки пехотни и бронетанкови дивизии.
Четвърто, Западът разбира, че ефективността на военно силовият натиск се повишава, когато го допълват с други средства. По-рано говореха, че за ефективното управление на хората трябва да се използуват два инструмента: камшик и морков. При изграждане на своите отношения с останалия свят Западът действително използува камшик (военна сила). Крайно рядко – морков. Но в неговия арсенал има още и трети инструмент – СМИ (средствата за масова информация), които формират съзнанието на „управляемия обект“. Тази тема е обширна и крайно актуална, но излиза извън рамките на този труд. Ние само ще обърнем внимание на една „мантра“, постоянно и монотонно звучаща в западните СМИ: целият свят е длъжник на Запада. Казано с други думи, Западът се опитва да сформира в останалия свят „комплекс за вина“ и „комплекс за отговорност“. През 19-ти век в северноамериканските щати бившите роби, получили свобода след гражданската война, започнали да се трудят на същите плантации, но вече не като „живо имущество“ на плантаторите, а в качеството на длъжници. И тук белите плантатори направили откритие: ако по-рано „живото имущество“ се бунтувало и работело как да е, то „свободните“ длъжници неочаквано започнали да работят изправно. На вчерашните роби неочаквано бързо успели да внушат: няма нищо по-свято, отколкото погасяването на дълга към своя господар.


Pax Americana: корупционно-разбойническа вертикала на властта

Корупционно-разбойническа вертикала на властта е съществувала още в Римската империя. Вертикалата на властта в Римската империя била предназначена, на първо място, за събиране на данъците в провинциите и доставката им в метрополията. Но там, където има държавни пари, там има и корупция. А понякога и насилие, свързано с „отнемането“ на пари от гражданите по места. По този начин, това е било не само вертикала на властта, около която са се „хранили“ римските и местните чиновници, а също и „законни“ и не много „законни“ „помощници“.
След 2000 години ние имаме подобна картина: с финансовите „сокове“ на почти целия свят, влязъл в границите на Pax Americana, се храни метрополията САЩ. Читателят ще възрази: нито в Русия, нито в другите страни по света данъци за бюджета на Америка не се събират. Още повече, няма в Русия и в другите страни „прокуратори“ и „наместници“, които би трябвало да отговарят за събирането на имперските данъци, няма „бирници“, които да работят за чуждестранния „събирачи на данъци“. Да, разбира се, пряко събиране на данъци в провинциите на Pax Americana не се извършва. Но има други, не по-малко ефективни методи за изпомпване на „соковете“ от провинциите в метрополията. Провинциите изпращат в метрополията нефт, пшеница, текстил, автомобили, машини и оборудване, неизброими видове стоки. В замяна получават „зелени хартийки“ наричани долари. А след това тези „зелени хартийки“ частично заменят за други хартийки, които се наричат задължения на министерство на финансите на САЩ. Всички тези хартийки – са просто грим, който е призван да създаде илюзията, че никакво ограбване не се извършва. Прилича на номер на факир или илюзионист. Та нали да „разменят за стоки“ своите „хартийки“ в Америка няма с какво. Известно е, че Америка подобно на Римската империя нищо не произвежда, а само потребява. Чист вид на държава-паразит. Ако някой рискува да поиска каквото и да било материално в замяна на „хартийки“, то рискува да получи напълно „материални“ бомби и снаряди. Като ярък пример на това, как Америка реагира на исканията за обмен на „хартийки“ за нещо материално, може да вземем случая с френския президент Шарл де Гол. Америка след Втората световна война успяла да постигне това, че доларът бил приравнен към златото, с обещанието, че при поискване незабавно ще обменя зелените „хартийки“ (доларите) за злато от резервите си. Френският генерал след големи усилия успял да обмени в средата на 1960-те години няколко милиарда долара за злато от американските резерви. В следствие на това Америка започнала да счита Де Гол за свой враг, като му разигравали всякакви гадости. Американските спецслужби провокирали през 1968 г. „студентските вълнения“ във Франция, след които Де Гол бил принуден да слезе от поста президент. Да отбележим, че Америка до началото на 1970-те години поне на думи обещавала да обмена доларите за нещо материално от своето национално богатство. Сега вече тя не дава даже устни обещания по този повод.
Формално днес ги няма онези „действуващи лица“, които по време на Римската империя се наричали „събирачи на данъци“, „наместници“ и т.н. Фактически те си остават, само с други имена. И грабят те днес вече целия свят в полза на своя джоб. А мимоходом и за държавната хазна (данъци за бюджета).
Съвременните „събирачи на данъци“ – са транснационалните банки и транснационалните корпорации. Във Вашингтон те получават „под аренда“ отделните страни и цели континенти, които стават сфера на необуздания им грабеж. Както и по време на Древния Рим, те внасят в държавната хазна (американския бюджет) един динарий (долар), а в своя джоб слага два или три динария (долара) чиста печалба.
Съвременните „наместници“ – са американските мисии, „авторитет“ и „влияние“ които се подкрепят с военни бази и контингенти американски войски в чужбина.
Поразително сходство между епохата на античността и съвременния капитализъм може да видим и в частта касаеща системата от информатори, и връзките на „прокураторите“ с „организираната престъпност“ в провинциите на империята, и корумпираността на правозащитните органи (тази корупция съществува и в метрополията, но в периферията на империята е доста по-развита) и т.н. Достатъчно е да си спомним американските съветници, които през 90-те години на миналия век дойдоха в Русия да „помагат“ за провеждане на приватизацията и другите „реформи“. Ето какво казва по този повод председателят на комитета по икономическа политика и предприемачество в Държавната Дума на РФ Е. А. Федоров: „… историята на Руската държава (РФ – В.К.) се базира на десетки хиляди американски съветници, които стояха във всички министерства и ведомства на Русия… И, например, имущественото министерство, Росимущество, това е шестетажна сграда… , целият шести етаж заемаха американските съветници. И те назначаваха, кой да бъде олигарх, кому да продадат (руските предприятия –В.К.). Те назначаваха кадрите… правилата за икономически оборот… написаха същите чикагски момчета (американските съветници, които се ръководят от постулатите на чикагската икономическа школа, тоест на монетаризма – В.К.)“. След като американските „съветници“ назначили руските олигарси, започнал вторият етап на „реформите“. Ето как ги описва Е. А. Федоров: „… системата на управление беше олигархична, когато начело на Русия стоеше Политбюро във вид на седембанкерщина, както тогава ги наричаха, много хора ги помнят (популярно в руските СМИ през 1996 г. и по-късно, това са имената на седем банкери, някои казват девет, едри представители на руския финансов бизнес – олигарси – бел.пр.)… зад всеки олигарх бяха закрепени министерства… тази седембанкерщина формираше цялата власт в страната, която й беше подчинена… министрите бяха сътрудници на тези седем или осем олигарси…“.
Изпълнявайки своите служебни задачи, получени в метрополията (Вашингтон), американските съветници на първо място са работили за финансовата олигархия на САЩ. Но заедно с това, те самите съумели да „заработят“ големи пари в Русия, крадейки държавни пари – както руски, така и американски. Срещу такива „наместници“ в САЩ били заведени съдебни дела (естествено за кражба на американските, а не на руските пари).
На постовете си стоят и „бирниците“ (под различни имена). Те помагат на транснационалните корпорации и банки да грабят туземното население в провинциите на Pax Americana. Например, руските „бирници“, те си имат своя йерархия, свое „разделение на труда“, своя финансово разбойническа вертикала на властта.
През 1990-те години „най-прославени“ руски „бирници“ били такива личности като: Е. Т. Гайдар (организирал в икономиката „шоковата терапия“, изразяваща се в това, че премахнал целият държавен контрол в сферата на ценообразуването, провел „валутна либерализация“, окончателно отменил държавния монопол над външната търговия и т.н.) и А. Б. Чубайс (организирал приватизация на отечествените предприятия в интерес на западните „инвеститори“). Тези „бирници“, а също и по-малки „бирници“ (Г. Явлински, Б. Федоров, Е. Ясин и др.) активно участвали в подготовката и провеждането на „стопанските реформи“, тоест в създаването на условия за последвалото необуздано разграбване на Русия. Тази категория може да наречем „бирници реформатори“.
Друга категория „бирници“ – са местните олигарси, които „прокураторите“ от Вашингтон през 1990-те години, в началото на руските „реформи“, „назначили“ да събират данъка от своя народ. Описването на механизма на събиране на данъци излиза извън рамките на този труд. В крайна сметка, тази дан се концентрира на сметките на компании и банки на местните „бирници“ и във вид на печалба по различни канали безпрепятствено (всички валутни ограничения са свалени) излиза извън пределите на Русия. Така или иначе, тази печалба се оказва на сметките на западните „събирачи на данъци“ – транснационалните банки и транснационалните корпорации, а също така (чрез системата от данъци) – в държавната хазна на метрополията (САЩ и водещите страни на Запада). Във всички страни такива местни „бирници“ е прието да се наричат „компрадорска бужоазия“.
В кратки срокове „бирниците реформатори“ заедно с „бирниците олигарси“ по нареждане на Запада подложили страната на ограбване, което по своите мащаби и последствия може да бъде приравнено на най истинско военно нашествие. Фактически това е било акт на агресия от страна на Запада без обявяване на война и пряко използуване на оръжие.
Според оценката на О. А. Платонов, общите щети, нанесени на Русия в резултат на прехвърлянето на нейни материални и културни ценности на Запад по време на управлението на криминално космополитния режим до 1997 г., достигнали не по-малко от 800 млрд. дол. Този сбор се състои от следните основни събираеми:
а) използуването на американския долар като средство за обръщение вътре в страната – 50;
б) занижени цени на руската продукция, доставяна зад граница – 30;
в) последствия от изтичане на „мозъци“ зад граница, кражба на технологии (изчислено по методика на ООН) – не по-малко от – 200;
г) придобиване на контрол над руски предприятия (в резултат на приватизация) и износ на продукцията на тези предприятия не по-малко от 250;
д) нелегално изнесени капитали („бягство на капитал“) и нелегално изнесени реални ценности – 220.
Около 70% от икономическата вреда, нанесена на нашата страна през посочения шестгодишен период, следва да поставим на сметката на САЩ.
Очевидно, че през 2010г. общата вреда от ограбването на Русия от световните лихвари вече се измерва с трилиони долари. Имаме пълни основания да твърдим това. Достатъчно е да припомним тъй наречената „уранова сделка“, която не се афишира в СМИ. Сделката е била сключена през 1995 г. и се състояла в това, че Русия поемала задължението да достави 500 т плутоний и оръжеен уран, а САЩ да заплати 12 млрд. дол. До 2000 г. по това съглашение в САЩ постъпили 75 т ядрени материали, а през периода 2000 г. до края на 2008 г. – още 277 т. Към настоящия момент по-голямата част от урана и плутония вече е на разположение на САЩ. Посочената сделка ни нанесе ущърб не по-малък от приватизацията на предприятията. Към момента на сключване на сделката пазарната цена на 500 т ядрени материали е била не по-малка от 8 трилиона долара. Може да кажем, че Америка е получила тези материали почти безплатно.

„Паричната цивилизация“: заплаха за съществуването на човечеството Войната като път към световното правителство

В съвременните Съединени Щати в действителност има две правителства: има установеното от закона правителство и съществува независимо, неконтролирано и неподдаващо се на координация правителство във вида на Федералния Резерв, изпълняващо паричната власт, която е закрепена от Конституцията към Конгреса.

Райт Патман (1893—1976), член на конгреса на САЩ (1928—7976), председател на комитета по банките и валутата.


Независимо от това, че народите дават свещена клетва да заклеймят войната за всички времена, въпреки призива на милионите: „Не на войната!“, въпреки всички надежди за по-добро бъдеще аз съм длъжен да кажа: ако днешната парична система запази процентното (лихварското) стопанство, то аз ще се реша да утвърждавам още днес, че няма да минат и 25 години, и ние ще стоим пред лицето на нова, още по-разрушителна война (1918 г.).

Силвио Гезел (1862—1930), немски предприемач и икономист


Лихварите – организатори на Втората световна война

Темата за ролята на лихварите в подготовката и разпалването на Първата и Втората световни войни е крайно многостранна. Например, в подготовката на Втората световна война голяма роля играе ФРС на САЩ. Известно е, че страните от Антантата, тоест преди всичко Великобритания и Франция силно задлъжняли на Америка в годините на войната. Общо този дълг се оценявал на 10 млрд. дол., което по онези времена представлявало астрономическа сума. В крайна сметка, това било дълг към банките от ФРС. Поради неспособност да погасяват този дълг за сметка на вътрешни ресурси страните победители започнали да провеждат твърда линия спрямо победената Германия: те искали от нея да плати репарации, за сметка на които се надявали да се разплатят с Америка, по-точно — с банките от ФРС. Репарациите били определени на 30 млрд. дол., което било непосилно за разорена Германия.
Твърде големият натиск върху Германия от страна на победителите, зад които стояли лихварите, предизвикал в тази страна движение за преразглеждане на следвоенния ред (наложен с Парижкия мирен договор). Световните лихвари използували тези настроения, за да издигнат на власт Хитлер. Хитлер бил необходим на световните лихвари, за да започнат подготовката на Германия за война против СССР. Без финансовата помощ на банкерите, която те започнали да оказват от 1929 г., на Хитлер едва ли би се удало да дойде на власт през 1933 г.
Подробен списък на банкерите, които предоставяли пари на партията на нацистите през тези години, може да намерите в книгата на Сергей Кремлев „Русия и Германия: заедно или поотделно? СССР на Сталин и райхът на Хитлер“. Ще дадем само един фрагмент от тази книга, имащ отношение към нашата тема: „… списъкът на банките и фирмите, помагащи на райха на фюрера да се изправи на крака, изглежда като справочник на ционисткия капитал в САЩ. Банкерът Лимен, банкерите Лазари от САЩ и Лазари от Лондон, Макс Варбург от Хамбург и брат му Феликс от Ню Йорк… многогодишния глава на Световния еврейски конгрес Наум Голдман в своята книга „Шестдесет години от живота на един евреин“ не скрил, че докато едни еврейски фирми искали да организират международен икономически бойкот на райха, други еврейски фирми го провалили. Не бивало да подвеждат германските контрагенти. Както еврейските, така и арийските“.
След идването на нацистите на власт световните лихвари започнали да оказват разнообразна финансова помощ на новия режим, подготвяйки го за война, подтиквайки Хитлер, преди всичко, към нападение на Съветския съюз. В официален отчет на министерството на търговията на САЩ от средата на 1930-те години се отбелязва, че германската промишленост е получила от американски корпорации и банки през периода 1930 – 1935 г. над 1,5 млрд. дол. като инвестиции и кредити.
Към момента на началото на Втората световна война инвестициите на отделни американски корпорации в икономиката на Германия се състояли от (в млн. дол. от онова време): „Стандарт Ойл“ – 120; „Дженерал Моторс: — 35; Ай Ти Ти – 30; „Форд“ – 17,5. общият обем на инвестициите на американски компании в Германия в навечерието на войната достигнал 800 млн. дол.
Даже когато САЩ влезли във войната, сътрудничеството на американските корпорации и банки с нацистите не престанало. Безусловно, това сътрудничество се осъществявало при снизходителното бездействие на държавните власти на САЩ, които се намирали под пълен контрол на лихварите.
Ето какво по повод на такова бездействие е казано в една публикация: „31. декември 1941 г. от ръководствата на ред корпорации, най-голямата от които била „Стандарт Ойл“, в държавния департамент на САЩ… постъпило писмо с молба за разяснение, кои страни и кои именно предприятия следва да се смятат като субекти, сътрудничеството с които не се разрешава. В отговор от 6. януари 1942 г. се казва, че държавният департамент още не е решил въпроса със списъка на враговете и техните съюзници. По-късно Конгресът на САЩ обявил, че с президентски указ от 13 декември 1941 г. се допускат сделки, по принцип забранени в закона за търговия с врага, ако за това не е получена специална писмена забрана от ръководството на министерството на финансите на САЩ. Освен това, съгласно горе посочения указ, националното правителство на САЩ можело официално да издава на американските предприятия и техните собствени обединения специални разрешения за осъществяване на сделки с компаниите, намиращи се в разпореждане на нацистите и техните съюзници. Издаването на такива разрешения ставало в американското министерство на финансите по време на цялата Втора световна война. Въпреки онази вреда, която нанасяли подобни разрешения на икономиката и отбранителната способност на самите САЩ. Така, на многонационалната американска телефонна корпорация АйТиТи, която се намирала под закрилата на разузнавателните служби на САЩ, след влизането на Америка във войната, официално било разрешено да продължи търговията си с Италия, Германия и Япония чак до края на 1945 г. така АйТиТи взела участие в организацията на крайното производство на управляеми авиобомби и усъвършенствуване на бомбардировачите, които унищожавали градовете и въоръжените сили на съюзниците“.
В сътрудничество с нацистите също така участвували американските банки, на първо място „Чейз Нашънъл“ и „Сити Нашънъл“.
Да разгледаме по-подробно дейността на първата от тях, принадлежаща на клана Рокфелер. Парижкият отдел на тази банка имал кореспондентски отношения с една от ключовите банки на нацисткия режим – банката на Шредер, обслужваща сметките на подразделенията на СС. Същата „Чейз Нашънъл“ организирала продажбата на територията на САЩ на немска валута, при това за повишаване на курса на тази валута банката провела широка рекламно пропагандна акция за прослава на Хитлер и неговите оръжия. Интересно е, че марки е можело да се купят от банката и по преференциален курс. За това е било необходимо да се представи на рокфелеровата банка гаранционно писмо с обещание, че тези марки след това ще бъдат инвестирани в германската икономика. Писмото се придружавало от справка от немското посолство във Вашингтон потвърждаваща, че даденото лице поддържа политиката на нацистките власти в Германия. „Чейз Нашънъл“ съвместно с Парижко Холандската банка осъществявала операции със злато и скъпоценни камъни, които нацистите ограбвали в концентрационните лагери.
През това време, докато банката на Рокфелерите си сътрудничела с нацистите, един от Рокфелерите – Нелсън – бил сътрудник на разузнавателната служба на САЩ, която работела против Германия.
В сътрудничество с Третия райх била замесена също така „Юнион банкинг“, която била съвместно предприятие на американските милиардери Хариман и немския индустриалец Тисен.
Би било твърде опростено да смятаме, че световната финансова олигархия в годините на Втората световна война е действала в единен блок, че между отделните й групи е нямало противоречия по повод целите, плановете и способите за водене на войната. Преди всичко, се набива на очи противоречията на английския капитал (представен от Ротшилдите) и американския капитал (представен от Рокфелерите). Първият се опирал на мощна колониална империя и статута на Лондон като световен финансов център. Вторият се стремил да отнеме от английския капитал тия две преимущества. Ето какво пише по повод на това, щателно маскирано противостояние на двете групи на световната олигархия, френският писател и банкер Жак Атали: „Американците и англичаните водели преговори (продължили цели три години) за бъдещото съвместно управление на света, неговите парична и търговска системи… Условията на сделката са безпощадни: всяка военна поддръжка на Лондон от Вашингтон се оказвала в замяна на политически отстъпки от страна на фунта в полза на долара. Военните кредити укрепили хегемонията на долара, който легнал в основата на всичко, макар за това никъде да не е написано“.
Всестранният анализ на способите и формите на сътрудничество на банките и корпорациите на САЩ с Третия райх – е много обширна тема, която излиза извън рамките на тази книга. Повечето изследователи, докосвали се до дадената тема, правят примерно еднакви изводи:
а) Втората световна война е била подготвена от световната финансова олигархия;
б) през годините на войната отделните „национални“ групи на финансовата олигархия активно си сътрудничели (даже ако те се отнасяли към държави, намиращи се във война);
в) държавните власти на воюващите страни фактически не възпрепятствали това „сътрудничество“, понеже се намирали в голяма зависимост от световната олигархия;
г) световната финансова олигархия сериозно се обогатила от Втората световна война, в това число и за сметка на сътрудничество с Третия райх;
д) полагащата се оценка на ролята на световната финансова олигархия в разпалването на Втората световна война и нейното „сътрудничество“ с Третия райх след края на войната (преди всичко на Нюрнбергския процес) не била направена;
е) в продължение на всичките десетилетия от края на Втората световна война световната финансова олигархия е правила и продължава да прави всичко възможно, щото правдата за нейната роля в разпалването на войната да не стане достояние на широката общественост (тоест осъществява целенасочена фалшификация на историята на Втората световна война);
ж) заедно с това между отделните групи на световната финансова олигархия се наблюдавали определени противоречия, свързани със стремежа за доминиране в световната финансова система през следвоенния период; английската финансова олигархия излязла от войната отслабнала, а американската финансова олигархия заела доминираща позиция (което било затвърдено в решенията на Бретон Уудската конференция през 1944 г.).


Войната като глобален бизнес проект

В епохата на „паричната революция“ войните стават не само възможни, но също така и неизбежни. Тези войни често са нужни за това, че да се прави бизнес от тях, и те нарочно се планират и подготвят.
Първо, ние вече отбелязвахме, че войните пораждат допълнително търсене на пари от страна на правителствата на противоборстващите страни. Тоест лихварите са заинтересовани в това, че към тях да се обръщат за кредити правителствата на тези страни, при това в периодите на подготовка и водене на войната правителствата са принудени да се съгласяват с най-кабалните условия на лихварите. За лихварите такива войни са само печеливши: те са на страната на победителя (не е важно, коя страна ще победи) и участват в подялбата на „трофеите“, тоест имуществото на победените страни. Например, така завършила Първата световна война, когато американските банкери вече събирали дълговете както от победителите (Англия и Франция), така и от победената страна (Германия).
Второ, подготовката и воденето на войни поражда допълнително търсене на продукцията на военната промишленост, в милитаризацията на „икономиката“ се оказват заинтересувани не само производителите на самолети, оръдия, барут и танкове, но и лихварите. Ние вече говорихме, че в цената на всяка стока (и услуга) немалка част се пада на „разходите“, свързани с „услугите“ на лихварите (обслужване на дълга по получените кредити). Така че към военно-промишления комплекс (ВПК) на САЩ може да отнесем не само такива компании като, например, „Локхийд“ (производство на военни самолети), но също така и „Сити банк“, „Банк ъф Америка“ и други банки на Уолстриит. По-правилно е да наречем посочения алианс не ВПК, а ВПБК – военно-промишлено–банков комплекс.
Трето, подготовката и воденето на войните се явява най-удобния аргумент за управляващата върхушка на страните от „паричната цивилизация“ да осъществяват нарастване на държавните разходи и държавния дълг. Без такова нарастване съществуването на „паричната цивилизация“ въобще днес се оказва под голям въпрос.
През 2003 г. тогавашният президент на САЩ Дж. Буш младши в една от своите речи заявил, че най-главните три злини на 20-ти век са – хитлеризма, комунизма и милитаризма. Буш явно се е стремил да докаже, че Америка е империя на „доброто“, която винаги се е борила с империята на „злото“ в лицето на Съветския съюз („злото на комунизма“), с нацистка Германия („злото на хитлеризма“), с милитаристическа Япония („злото на милитаризма“) и други по-малко значими страни и огнища на „злото“. Но да погледне в огледалото, тоест да оцени Америка по тези критерии той забравил. Комунизма и хитлеризма да се измерят с помощта на някакви количествени показатели е доста сложно, а милитаризма - достатъчно просто – с помощта на цифрите на военните разходи.
Ето данните за държавните разходи на САЩ за водене на някои, най-големи военни операции и войни след втората световна война (в млрд. дол., цени от 2008 г.):
- войната в Корея – 456;
- войната във Виетнам – 518;
- войната в Персийския залив – 88;
- военните операции в Ирак и Афганистан (към края на 2008 г.) – 808.
Съгласно прогнозни оценки, към 2017 г. общите разходи на САЩ за военните операции в Ирак и Афганистан (от тяхното начало през 2003 г.) могат да нараснат до астрономическа сума в диапазона от 1,09 до 1,62 трлн. дол. (по цени от 2008 г.).
Под предлог за „борба с тероризма“ САЩ рязко разпуснали военните разходи, финансирани за сметка на дефицит в бюджета, а Конгресът на САЩ едва ли не всяка година преразглежда лимита на максимално допустимия дълг на държавата в посока на повишаване.
По предварителни оценки, през 2009 финансова година дефицитът на федералното бюджет достигнал рекордната сума 1,6 трлн. дол., или 11,2% от БВП на страната. За сравнение: в навечерието на военното нахлуване на САЩ в Ирак дефицитът бил равен на 3%. По резултати от 2011 финансова година (завършила през октомври 2011 г.) дефицитът бил равен на 1,30 трлн. дол., или 8,9% от БВП. Днешните дефицити на федералния бюджет (в относително изражение) – са рекордни от 1942 г., когато Америка активно преустройвала своето стопанство на военни релси.
Финансовата подкрепа в рамките на военния бюджет на САЩ за 2010 финансова година са определени в размер на 537 млрд. дол., което е с 24 млрд. дол. повече от сумата на асигнация през 2009 фин. година. В последните дни на 2011 г. Конгресът на САЩ приел военния бюджет за 2012 фин. година в размер на 662,5 млрд. дол., в това число отделени средства за военните операции на Америка извън границите предвидени за финансиране в размер на 115,5 млрд. дол.. Между другото, военните разходи на Америка днес представляват, съгласно Стокхолмския институт по проблемите на мира и разоръжаването (СИПРИ), половината от световните военни разходи.
Така че Америка, изхождайки от критериите, предложени от Буш младши, можем без всякакви резерви да отнесем към „империите на злото“.
Разбира се, зад всяка война или военна операция на САЩ покрай общите интереси на финансовата олигархия (държавните военни поръчки, увеличаването на държавните задължения) могат да стоят също и специфични геополитически и финансови интереси на отделни групи на финансовата олигархия. Например, агресията на САЩ в Ирак решавала и такива задачи, като поставяне под контрол на най-богатите находища на нефт, недопускане на прецедент на преход на търговия с нефт не за американски долари, а за друга валута (плановете на Садам да премине на разплащане за нефт от долар на евро) и т.н.
През 1990-те години Афганистан бил най-големия производител на опиумен мак (70% от световното производство), от който се произвежда хероин. През периода 1996 – 2001 г. на власт в страната се намирали талибаните, представителите на движението „Талибан“ (радикално ислямистко движение от сунитска вяра). Към края на 2000 г. те напълно забранили отглеждането на мак и унищожили повечето от плантациите с тази трева. Производството на суровина за хероин (суровия опиум) спаднало почти 20 пъти! Това и станало причина за военното нахлуване на американците (под предлог за борба с тероризма) в Афганистан през ноември 2001 г. – буквално два месеца след трагичния спектакъл наречен „11.09.2001“.
Тъй наречените нападения на терористите над зданията на Международния търговски център в Ню Йорк – са също такава провокация, както и събитията на 7.12.1941 г., известни като „нападение на японците на американската военноморска база Пърл Харбър“ Когато американците дошли в Афганистан, те първо освободили от затвора няколко наркобарона (някои от тях били агенти на ЦРУ на САЩ). Вече през 2002 г. плантациите на опиум били възстановени, а през 2003 г. обемът на производство на суровината за хероин надхвърлил онзи, който бил до идването на власт на талибаните. Днес на Афганистан се пада 90% от всичкия опиум, достигащ до световния пазар. Плантациите с мак днес заемат в Афганистан площ от 193 хил. хектара. За сега САЩ само увеличават своето военно присъствие в тази страна. Президентът Обама е заявил планове за изпращане там допълнително на 30 хил. човека военен контингент, а във федералния бюджет за войната в Афганистан през 2010г. са определени 65 млрд. дол. Това, многократно превишава обема на БВП на Афганистан (по официални данни, в които не се отразяват доходите от продажба на наркотици). Афганистан е ярък пример за това, как финансовата олигархия на САЩ използува военно силовата поддръжка на държавата (съвсем не евтина) за защита на своите интереси в различни точки на света.


Световното правителство и световният робовладелски ред

Ние вече много пъти сме отбелязвали, че крайната цел на световните лихвари се явява световното господство. По-рано тази цел се е пазела в тайна. Сега световните лихвари не смятат за нужно да скриват своите замисли, отчитайки, че по-голямата част от света вече се е оказала под техен финансов и военен контрол. Освен това, създава се впечатление, че те даже съзнателно организират „изтичане“ на информация за своите планове. С каква цел? Видно, за да деморализират окончателно населението, да го лишат от всякаква воля, да създадат настроения на апатия и го лишат от воля за съпротива. Днес на тема световното правителство се появяват много публикации, по повод на които вече рядко „се преструват на глупаци“ дори „демократичните“ СМИ: като че ли, това не е истина, това е поредната параноя на привържениците на „теорията за конспирацията“.
Ще формулираме основните точки на плана за построяване на новия световен ред (на основата на публикации, дело на перото не само на онези автори, които се изказват в качеството на опозиция на плановете за създаване на световно правителство, но и онези автори, които се намират на „служба“ при световните лихвари и „разгласяват“ техните планове):
- за предотвратяване на войните, кризите, социалните проблеми и т.н. е необходим демонтаж на националните държави, понятието национален суверенитет днес, по мнението на световните лихвари, е остаряло;
- бъдещото човечество го заплашва също така изчерпване на природните ресурси и замърсяване на природната среда; това са глобални проблеми, решението на които не е възможно при запазване на националните държави;
- за решаване на горе посочените проблеми е необходимо: първо, създаване на световно правителство, което да замени националните държави; второ, въвеждане на „контрол над населението“ (което в превод на разбираем език означава съкращаване на днешната численост на населението на Земята с най-малкото 2 – 3 пъти);
- за ускоряване на процеса по „демонтажа“ на националните държави е необходимо да се стремим към „демонтажа“ на националните култури, националните институти, отслабване и разрушаване на института на семейството, традиционните религии, поощряване на сепаратизма и други негативни социално-културни процеси;
- за ускоряване на процеса по съкращаване на числеността на населението на Земята е необходимо да се поощряват локалните войни (в това число и гражданските), да се демонтират националните системи на здравеопазване, да се поощрява разпространението на наркотици и хомосексуализма, да се стимулира потреблението на ГМО и т.н.;
- за ускоряване на прехода към нов световен ред крайно важно се явява също така и активното използуване на различни технологии за управление (манипулация) на съзнанието и поведението на хората; в тази връзка особено внимание трябва да се отдели на повишаване на ефективността в работата на подконтролните на лихварите СМИ, реформиране на системата на образованието, унищожаване на религиозното възпитание и просвета и т.н.;
- при недостатъчни резултати от горните мерки следва да се използуват „по-ефективни средства“: провокиране на световни икономически кризи, а при необходимост разпалването на крупномащабна война;
- в условията на новия световен ред обществото ще бъде ясно разделено на две групи (две класи): „избрани“ и „роби“ („средната класа“ напълно ще изчезне); такава „цивилизация“ може да се нарече световен робовладелски ред.
Темата за световния робовладелски ред и световното правителство е много обширна и излиза извън рамките на тази книга. Различни проекти за създаване на световно правителство са разработвани в продължение най-малкото на последните няколко столетия (от онова време, когато започнала „перманентната парична революция“). Някои проекти не само са били полагани на хартия или оповестявани в тесни кръгове на „посветени“, но също са предприемани опити за практическа реализация на тези проекти.
В качеството на свои агенти за реализиране на плановете по завоюване на световната власт лихварите използували различни тайни общества и ордени от политически и религиозно-окултен характер. Сред тях са: катари, албигойци, валденси, рицарите тамплиери, асасини, илюминати, йезуити, розенкройцери, масони и др. В продължение на последните две столетия основни „агенти за влияние“ на лихварите в света били масоните.
Ще дадем думата на руския мислител А. Д. Нечволодов, който по следния начин е описал масонството(тайното общество на „зидарите“) в началото на 20-ти век:“Целта на масонството е ясна: да създадат световно царство на главатарите на капитала върху руините на съвременните държави, при това неосъзнатите строители, разрушаващи своя държавен строй, а заедно с него и своята свобода, сила, здраве и нравственост, се явяват самите народи в следствие на пагубната за тях парична система, същността на която се замъглява от цяла армия гнусни мошеници от подкупените държавни хора, с дадени от масоните подкупи за управление на държавното стопанство и от учените масони…“
Тук накратко са формулирани някои най-важни характеристики на масонството:
1) осигуряване на световно господство на лихварите („главатарите на капитала“);
2) за постигане на посочената цел – разрушаване на държавата, а заедно с това „свободата, силата, здравето и нравствеността на хората“;
3) постигане на целта посредством неосъзнатото съдействие на народите;
4) неосъзнатото съдействие е обусловено от съществуването на паричната система;
5) пагубния характер на паричната система се замъглява от подкупени хора (агенти на влияние);
6)към тези подкупени хора се отнасят: чиновници, управляващи на държавното стопанство и различна „учена“ публика, обясняваща съществуващата парична система.
Ще изясним само една крачка за укрепването на властта в света, която била направена от световните лихвари в края на Втората световна война. Както е известно, съюзниците в антихитлеровата коалиция се договорили след войната да създадат специална международна организация, която била предназначена да решава въпроси по безопасността и предпазване от възникване на войни (по-късно такава организация била създадена и била наречена ООН). Най-малкото, именно така си го представяли в Съветския съюз. Другите основни участници в коалицията – САЩ и Великобритания – гледали на бъдещата организация като на орган, призван да регулира на наднационално ниво не само въпросите по безопасността, а също и икономически, финансови, социални и хуманитарни въпроси. Фактически ставало дума за институт, който напомнял на световно правителство. СССР твърдо заявил своето несъгласие с такъв вариант на организиране на следвоенния световен ред. След Бретон Уудската конференция 1944 г., на която САЩ успели да прокарат решения в своя полза, Великобритания променила своята позиция по повод ООН и престанала да настоява за това, че тази организация да се занимава с въпросите по регулиране на националните икономики. В резултат ООН не станала правителство на света, както това искали световните лихвари. Обаче това не било отказване от проекта за „световно правителство“ по принцип. Ставало дума само за тактическо отстъпление.
Но даже след приемането на устава на ООН в такъв вид, какъвто устройвал СССР, на Запад веднага започнали движение за преразглеждане на този документ. Движението било инспирирано от световната плутокрация. Така, министърът на външните работи на Великобритания А. Бевин на 23 ноември 1945 г. заявил, че е необходимо да се свика „световна асамблея, избрана направо от народите от целия свят“. По негово мнение, асамблеята трябвало да приеме закон, задължителен за всички държави. За осигуряването на изпълнението на този закон се предлагало да се създаде световен съд и световна полиция. Не много след това в САЩ било инициирано „движение на световните федералисти“, което оглавил представителят на крупния бизнес К. Майер. Това движение наброявало 34 хил. члена. То постигнало това, че законодателните събрания на 17 щата приели резолюции, с искане за преразглеждане на устава на ООН. Предлагало се да се създаде световно правителство, което би управлявало човечеството като една федерална държава.
За реализиране на проекта била започната „Студената война“ против СССР. Впрочем, във всеки момент тя могла да прерасне в „гореща война“, тъй като Западът вече имал атомна бомба, а Москва още нямала.
Ето какво пише са събитията от това време известният американски икономист (без кавички) и политик Линдън Ларуш: „В септемврийския номер на „Бюлетин на учените-атомници за 1946 г.“ Ръсел (британски учен и яростен привърженик на създаването на световно правителство – В.К.) специално подчертал, че той предложил разработването на атомното оръжие с едничката цел – да постигане установяване на властта на световното правителство. И тогава, и по-късно Ръсел искал от САЩ и Англия, да се готвят за превантивна атомна бомбардировка на СССР, понеже Сталин се възпротивил на идеята за преобразуване на ООН в световно правителство, в следствие на което държавите биха се оказали унищожени. Последвалата скоро след това „студена война“ със Съветския съюз била предприета с цел реализация на плана на Ръсел, който изисквал разработката на атомното оръжие, което да прокара пътя за световно правителство“.
Ето мнението за събитията от онези следвоенни години на нашия историк А. Елисеев: „По същество, през 40-те години Сталин… спасил света от глобализма. Ако не беше неговият „инат“, нежеланието да се съгласи на „конвергенция“ и „перестройка“, то Щатите и техните съучастници биха поставили това същото световно правителство още през 40-те години. Но необходимостта от борба със СССР ги заставила да правят отстъпки на националните държави, да допуснат някаква самостоятелност… На транснационалистите им се наложило също така да възстановяват и укрепват Западна Германия и Япония – по времето на пика на СССР. А в самите Щати започнала консервативната кампания на маккартизма, която вече затваряла пътя за космополитна конвергенция“.
Днес, когато студената война завърши с победа на Запада (по-точно – на световните лихвари), задачата по практическата реализация на проекта наречен „Световно правителство“ отново е дошла на дневен ред. Открито се пропагандира посочения проект, открито се провеждат дискусии по „техническите детайли“ на проекта сред идеолозите на световното правителство. Ще дадем по-долу само няколко извадки от една от последните книги на бившия президент на ЕБРР Жак Атали, която е озаглавена „Световната икономическа криза… А какво по-нататък?“.
Ще напомним, че Жак Атали се отнася към онези автори, които се намират на „служба“ при световните олигарси и периодически „дава гласност“ на плановете на „световните задкулисия“. Така, че „откровенията“ на този „писател“ заслужават особено внимание.
Основната мисъл на автора на книгата „Световна икономическа криза…“ се свежда до това, че днешната световна криза поражда сериозни „проблеми“ във функционирането на пазарните механизми, „Проблемите“ са обусловени от това, че пазарите са станали глобални, а управлението на „пазарната икономика“ както по-рано се управлява от националните държави: „Между демокрацията и пазара… има сериозно противоречие: демокрацията може да съществува само на определена територия, докато пазарът граници не знае, било то капитали, технологии, труд, имуществени блага и др. Световна демокрация днес не съществува, а и практически в нито една област няма даже единно правово пространство, но широко са разпространени глобалните пазари, в това число и финансовите. Те бързо еволюират и се разпространяват извън пределите на държавите и националностите, заобикаляйки всякакви ограничения, господствуват навсякъде…“.
Съответно възможни са два изхода от възникналата ситуация: а) да се върнем към протекционизма и по този начин да извършим демонтаж на световните пазари; б) срочно да се заемем със създаването на световното правителство, което би „въвело ред“ на световните пазари. Авторът разглежда първия вариант като явен „регрес“ на човечеството. Негово мнение е: ако човечеството желае „прогреса“ и „демокрацията“, то трябва да избере втория вариант.
Ще обърнем внимание, че Жак Атали е тънък психолог. За да предразположи към себе си читателя, той достатъчно активно използува антикапиталистическата риторика (разкриване на борсовите машинации на банкерите, констатация на усилващата се поляризация в обществото, акцентиране на вниманието на алчността на съвременните финансисти и т.н.). Ето примери на такива критични забележки, на каквито рядко се решават нашите „професионални икономисти“: „Банките стават по-малко прозрачни, запазвайки за себе си голяма част от печалбите, които те получават от чужди пари“, „Банките задържат парите и създават безпаричие, подобно на онова, като в съветското време, когато „складирането“ на продукти е водело до дефицит“, „Днес либералната идеология — служи на нищожно малцинство“, „Младите специалисти все по-често отиват в сферата на недвижимите имоти, банките, застрахователните компании. А трудът на учените и инженерите се обезценява“, „Ние си имаме работа с чист пазар – антисъзидателен, непродуктивен и несправедливо разделящ ресурсите“.
За да завоюва окончателно симпатиите на читателя, авторът посяга на библията на либерализма – Вашингтонския консенсус: „Разпространяват се ултралиберални норми на развитие, събрани във Вашингтонското съглашение. Утвърдени са свободата на финансовите пазари, намалена е ролята на държавите, гъвкава организация на труда – глобализация на пазарите, но отново не и правови държави. Възникват много „сапунени мехури“, не оставящи никаква следа“. Как може да не вярваш на автора след такива смели „откровения“?
Разкривайки предимствата на втория вариант за решаване на проблема със съвременния капитализъм (създаването на световно правителство), авторът много акуратно използува лексиката така, че у читателя да не възникнат подозрения, че вторият вариант заплашва с някакви негативни последствия за човечеството. Например, той никъде не казва нищо конкретно за бъдещия модел на световното общество, а се ограничава до такива „приятни“ за слуха думи, като „световна демокрация“, „глобален суверенитет“, „всеобщ ред“ и т.н. Създава се илюзията за това, че на нас ни обещават някакво подобие на „развития комунизъм“ в световен мащаб (учудващо прилича на отделни фрагменти от работите на Троцки (руски революционер, съратник на Ленин и Сталин – бел.пр.) относно „световната революция“). Ето едно от възловите места на работата: „За да се осигури равновесие на пазара и демокрацията (най-важно условие за хармоничното развитие в планетарен мащаб), е необходимо да се създадат инструменти за реализиране на принципите на глобалния суверенитет: парламент, правителство, приложения към Световната декларация за правата на човека, претворяване в живота решенията на Световната организация по труда (МОТ) в областта на трудовото право, централната банка, общата валута; планетарните системи по данъчно облагане, полиция и правосъдие; общоевропейски минимален доход и рейтингови агенции, всеобхватен контрол на финансовите пазари“.
Нещичко Атали казва и за плановете на световните лихвари във финансовата сфера. Най-главното – създаване на световна валута, която не е привързана към никаква национална парична система. Жак Атали при това се изказва достатъчно критично по отношение на американския долар. Не затова, че той е европеец, защитаващ интересите на Франция и ЕС. А затова, че той мисли и действува като глобалист: „Американската валута се превърна в спирачка при движението към нов световен ред“; „В резултат МВФ е длъжен… да се замисли над създаването на световна валута по образец на „банкор“-а на Кейнс или парична единица, включваща в себе си долара, еврото и йената. В един прекрасен ден тя трябва да замени долара – чието падане е неизбежно. Без нея е неизбежно връщането към протекционизма“.
При целия изискано-мек и угоднически маниер на обръщение към читателя все пак Атали изпраща няколко дозирани „твърди сигнала“. Например: „Очевидно, всичко това (световното правителство и другите институти на новия световен ред – В.К.) ще се появи съвсем не скоро. Процесът ще бъде дълъг и сложен, както създаването на ООН в навечерието на Втората световна война. И, вероятно, ще трябва да почакаме още по-страшна война, за да почне перспективата на такива реформа да се възприема насериозно“. А ето друг, достатъчно маскиран „сигнал“: „Вероятно, нищо или почти нищо от предложеното (става дума за предложенията на автора в книгата за придвижване по пътя към новия световен ред – В.К.) няма да бъде направено. За сега катастрофата (която, разбира се, никой не желае!) не настане, никой, особено САЩ, няма да се съгласят да се подчинят на общото наднационално решение. Необходими са били хилядолетия войни, за да може европейците да се примирят със самата идея за единство“.
Разбира се, подобни „мисли“ можем да приемем като още една „академична прогноза“, за която „професионалните икономисти“, както е известно, никаква отговорност не носят. Обаче ние сме склонни да мислим, че това е ултиматум от световните лихвари до човечеството, огласен чрез един от своите приближени. Така „паричната цивилизация“ реално застрашава съществуването на човечеството!


Част 6

Световните лихвари, техните апологети и критици

Сред тези силни и ловки има единици, натрупващи извънредно големи капитали. Те стават истински царе на борсата, а с нея и на цялата страна. Техните капитали оплитат такова огромно количество търговски начинания, предприятия, техни длъжници са трудещите се класи, и при това не в една, а в разни страни, от тях са тясно зависими милиони рентиери и полурентиери, че тези хора се явяват велика политическа сила, истински, само некороновани, царе, и при това екстериториални, защото властта им се простира навсякъде, където работи техният капитал.
С.Ф. Шарапов (1855—1911), руски мислител, обществен деец, икономист


…аз винаги съм говорел за финансовия Интернационал, а персонално, винаги съм говорел „Те“ и нищо повече. Ако вие желаете аз откровено да ви информирам, то аз ще кажа само фактите, но не и имена, понеже не ги зная… Както разбрах, след убийството на Ратенау в Рапал те раздават политически и финансови длъжности само на хора-посредници. Ясно е, че на хората, заслужаващи доверие и верни тям, което се гарантира всячески; по такъв начин, може да твърдя, че банкерите и политиците – това са само „бостански плашила“… макар и те да заемат много високи постове и да фигурират като автори на изпълнителни планове.
X. Раковский (1873—1941), съветско-български партиен, политически и дипломатически деец.

„Световните лихвари“: отличителни признаци

„Обикновените“ милиардери и „световните лихвари“

Ние в хода на своята работа постоянно говорим за лихварите, на първо място за световните лихвари: като за организатори на „перманентната“ „парична революция“, като за хора с определен мироглед, като за онези, които се стремят и се движат към световно господство. Но те до сега си остават при нас достатъчно анонимни личности без имена и фамилии, без местоживеене, без семейни връзки, без връзки с други световни лихвари и политици, без родова история, без религия, без политически възгледи и много други детайли, които съставят „портрета“ на световния лихвар.
За съжаление, да се пише и говори за световните лихвари като за живи хора е доста сложно. За разлика от руските олигарси, които са склонни към показност със своите богатства и самореклама, световните лихвари се държат доста „скромно“. Толкова „скромно“, че понякога е трудно да се определят реалните мащаби на техните богатства, да се разбере какво и как контролират, каква е йерархията в групата на световните олигарси и т.н. Подобно на „княза на този свят“ те не обичат светлината, предпочитат сянката.
Ние вече казахме, че в света лихварите са много. Навярно, тяхното обща бройка се измерва с милиони. Това е доста пъстра група: акционери и управляващи международните банки на Уолстриит в Ню Йорк и Сити на Лондон, съдружници и акционери на малки търговски банки, собственици на еднолични „семейни“ банки, ръководители и отговорни сътрудници на централните банки, чиновници от Международния валутен фонд или Световната банка, селски лихвари в глухата провинция на африканска или азиатска страна с личен капитал от няколко хиляди долара, мафиотски стопани на нелегални „общи каси“, незабележими личности наподобяващи „старата лихварка“ от романа на Достоевски и т.н.
Разбира се, към световните лихвари следва да отнесем само онези, които имат големи състояния. Голямото състояние – е необходимо, но не достатъчно условие за членство в клуба на световните лихвари.
Съгласно последния списък на списанието Forbes, разпределението на милиардерите по света е било много неравномерно. В началото на 2009 г. САЩ е била единствената страна, където на милион жители се е падало по повече от един милиардер. По броя на милиардерите на единица от БВП Америка отстъпвала само на Саудитска Арабия. В ЕС „плътността на милиардерите“ е била три пъти по-ниска, отколкото в САЩ. Наистина, тя силно варирала за различните страни: в Германия — над средното за Европа, във Франция и Италия — под средното ниво, а във Великобритания — близка до средното ниво. В Русия броя на милиардерите на единица БВП е била по-висока, отколкото в коя да е страна от ЕС (с изключение на Кипър).
А ето първите редове в списъка на списанието Forbes за 2011 г. За втора година поред върха на пиедестала заема мексиканският телекомуникационен магнат Карлос Слим Елу – неговото състояние било оценено на 74 млрд. дол. (увеличение с 20 млрд. дол. в сравнение с предишната година). През 2009 г. той бил само на трето място.
На второ място (както и година преди това) се разполага основателят на Microsoft Бил Гейтс със състояние от 56 млрд. дол. (само с 3 млрд. дол. нарастване са последната година). През 2009 г. той заемал почетното първо място.
Третото място остава за американският инвеститор Уорън Бафет – с 50 млрд. дол. През 2009 г. бил в списъка на второ място.
Рейтингът на милиардерите през 2011 г. счупил два исторически рекорда: общия брой на участниците – 1210 човека, а сумарното им състояние – 4,5 трлн. дол., тази сума надхвърля БВП на Германия. Най-голям прираст осигурили страните БРИК (Бразилия, Русия, Индия и Китай – бел.пр.) – оттам произлизали 108 от 214 нови в списъка. Над сто собствени милиардера имали в САЩ (413), Китай (115) и Русия (101).
Що се касае до милиардерите в Русия, то най-богатия човек на Русия – Владимир Лисин намерил място във втората десятка на Forbes – на 14-то място с 24 млрд. дол. (списанието „Финанс“ оценило богатството му още по-високо – 28,3 млрд. дол.). На 29-то място бил собственика на „Северсатал“ Алексей Мордашев, на 32-ро място – любителя Михаил Прохоров. Роман Абрамович със състояние от 13 млрд. дол. е едва на 53-то място.
В действителност световните лихвари почти не присъствуват в списъците на Forbes. Те не обичат „да се показват“. В списъците на списанието присъствуват предимно „второразрядни“ лихвари.
В първата десятка на списъците на милиардерите – банкери въобще няма. Там основно стоят собственици на бизнес в такива отрасли като: търговия, телекомуникации, компютри, суровини (интересно, че такива отрасли, като добив на нефт и газ са представени слабо). Forbes съставят специални списъци за милиардерите банкери. Например, в списъка за 2011 г. попаднали от банкерските среди само 22 човека с имущество, надхвърлящо 1 млрд. дол. От тях 21 – представят страни, намиращи се извън „златния милиард“ (само един банкер се оказал от Великобритания – Бруно Шредер). На първите три реда в списъка били: Джозеф Сафра (Бразилия) – 13,8 млрд. дол.; Луис Карлос Сарменто (Колумбия) – 12,4 млрд. дол. и Петер Келнер (Чехия) – 8,2 млрд. дол. Трябва да кажем, че посочените персони, разбира се, са богати, особено в своите страни, но не се отнасят към банкерите от „първия ред“. В списъка на Forbes има и наши доморасли лихвари: Александър Светаков (Абсолют банк – 1,7 млрд. дол.); Рустам Тарико (банка „Руски стандарт“ – 1,5 млрд. дол.); Роман Авдеев (Московска кредитна банка – 1,3 млрд. дол.).
За наше учудване ние няма да намерим в списъците на Forbes нито Рокфелери, нито Ротшилди, нито Мелони, нито един, така или иначе свързан с най-големите банки на Уолстрийт или Сити. Поради своята „скромност“ те предпочитат да не „блестят“, а своите милиарди разполагат в различни фондове. Формално милиардите се оказват на сметките на тези фондове, и не се водят като „лично имущество“ на лихварите, но пък тези фондове се намират под техния железен контрол. А „личното имущество“ на милиардерите се измерва със скромните милиони. Като цяло, живеят по принципа на известния персонаж на романа на Илф и Петров „Златния телец“ скромния счетоводител Корейко.
Освен големината на личното богатство или контролираните активи най-важно условие за причисляването на лихварите към „световните“ се явява техният достъп до властта, способността да управляват политическите, социалните и икономическите процеси (в отделно взета страна и в света като цяло).
Има различни експертни оценки на количеството на онези лихвари, които може да отнесем към категорията „световни“.
Ето мнението на Боб Фрисел (психолог, конспиролог): „Тайното правителство основно се състои от най-богатите в света хора. Те са около две хиляди, но те вече отдавна контролират нашето така наречено правителство. Те определят, кого и кога трябва да изберат на определен пост. Те решават, ще се води ли война и кога тя да завърши. Те контролират световните запаси от продоволствие, ръста и спада на инфлацията на световните валути. Всичко това се определя от споменатата група лица“.
Ще дадем гледната точка на американския изследовател Антони Сатона: „Наивно е да се смята Дейвид Рокфелер за всемогъщ диктатор или фамилията Рокфелер за всесилна монархия. Това е капан за наивници. Нашият свят е значително по-сложен. Ние разглеждаме не отделното семейство, а общността на власт имащите. Тя, може би, наброява няколко хиляди члена (повдигнато от мен В.К.), които колективно се стремят да обърнат света, а не само САЩ, към достигане на собствените им корпоративни цели“.
А ето Джон Колеман, автор на известната книга „Комитет 300“, смята, че световните лихвари са много по-малко. Според него, светът вече доста отдавна го управлява малка група от хора, обединени в тайна организация, наричана „Комитет 300“. Както следва от самото име, светът се управлява от 300 човека. Авторът даже дава персонален списък на членовете на Комитета. Това са не само банкери, но също така и крупни държавни и политически дейци. Там има и индустриалци. Така че самите световни лихвари, по оценката на Дж. Колеман, са не повече от 100 – 200 човека.
Световните лихвари се различават от „обикновените“ милиардери по целите, по принципите на своята дейност, по капиталите, по размерите на контролираните активи, по влияние в политиката и др.
Ще се опитаме още веднъж да дадем характеристика на техните цели. Ние не веднъж говорихме, че в категорията на световните лихвари се включват само онези финансисти, които поставят като своя висша цел световното господство. Затова далеч не всички богати хора, даже финансисти могат да бъдат включени в тази категория. Например, предизвиква голямо съмнение, че в разряда на световните лихвари влизат такива милиардери, като Бил Гейтс или Уорън Бъфет, които заемат първите редове на световните рейтинги на най-богатите хора в света. Разбира се, такива хора се намират в тесен контакт със световните лихвари, те – са част не само от „златния милиард“, но и от „златния милион“. Обаче за тяхната висша цел (ако съдим по техните действия) се явява увеличаването на капитала. Не трябва да се взема за чиста монета публичните им уверения, в които говорят за социалните цели на своя бизнес.
Истинските световни лихвари рядко биват откровени при формулирането на своите цели. Обикновено такива цели се формулират и уточняват на закрити срещи на световните лихвари. Например, на заседанията на Билдербергския клуб или Тристранните комисии. Но напоследък, отчитайки бързите промени в световния ред, които приближиха световните лихвари към тяхната въжделена цел, те все по-често огласяват тази цел.
Някои планове на главните лихвари станали известни, например, благодарение на филма „Америка – от свободата към фашизма“. Този филм неотдавна бе направен от известния журналист и режисьор Арон Русо. Той съдържа разобличаващи сюжети за световните лихвари и ФРС на САЩ. Филмът, преди всичко, се базира на впечатленията на Русо от Нико Рокфелер, с когото той бил в дружески отношения. Така, Русо веднъж задал на Рокфелер въпрос: „Вие притежавате всичките пари на света, които са ви нужни. Вие притежавате всичката власт на света, която ви е нужна. Какъв е смисълът от това, каква е крайната ви цел?“. Отговорът на милиардера бил такъв: „Нашата крайна цел – е да постигнем това, че всички да бъдат чипирани (става дума за поставяне в тялото на чип, с помощта на който може да се управлява поведението на човека – В.К.). Че да се контролира цялото общество, че банкерите и елита да контролират целия свят“. Рокфелер даже предложил на Русо да се присъедини към онези, които ще принадлежат към елита (днес този елит наричат „златния милион“). В частност, да стане член на елитната организация наречена „Съвет по международните отношения“. Рокфелер казал, че макар Русо и ще има микро чип, но няма да бъде подлаган на твърде строг контрол. Русо отказал това предложение. Интервюто било през януари 2007 г., а през лятото на същата година режисьорът починал от рак…


Благотворителните фондове като убежище на световните лихвари

Ни вече започвахме разговор за такива институти на съвременната „парична цивилизация“, като благотворителните фондове (БФ). Известният изследовател на американската финансова олигархия от първите следвоенни десетилетия Ф. Ландберг съвършено правилно е определил, че БФ играят ключова роля в икономическия и политическия живот в САЩ. Той отбелязал следните основни икономически цели за създаването и функционирането на БФ: а) избягване от данъци (на първо място – данък наследство); б) контрол над компаниите и банките чрез придобиване на техни акции и части от тях. Впрочем, за тази страна на дейността на фондовете вече сме говорили.
Но покрай другото БФ играят важна политическа роля — те позволяват: а) създаване на положителен имидж на финансовата олигархия („социална отговорност“); б) активно влияят на формирането на общественото съзнание, вътрешната и външната политика на САЩ, а също и на други страни в нужното за финансовата олигархия направление.
В САЩ към настоящия момент се наброяват около 1 милион БФ (както от финансов, така и от нефинансов тип). Обаче активно въздействие върху политиката (както вътрешната, така и външната) оказват всичко на всичко няколко десетки фонда.
През следвоенните десетилетия сред БФ се откроявали Фонд Карнеги, Фонд Рокфелер и Фонд Форд, те образували „голямата тройка“ БФ в САЩ. Фондовете, влизащи в „голямата тройка“, традиционно се занимавали и продължават да се занимават с финансиране на „благотворителни“ проекти и програми в областта на образованието, вътрешната и външната политика на САЩ („прокарване на демокрацията“), за поддържане на „научни изследвания“ на „професионалните икономисти“ и т.н.
Цялата американска външна политика се изработва в недрата на фондовете и финансираните от тях институти, такива като: Съвет по международни отношения, Институт Брукингс, Институт Аспена, корпорация РАНД, Стандфордски институт и др. „мозъчни центрове“ на САЩ.
Достатъчно пълно дадения въпрос в своето време е разкривал съветския изследовател Р. С. Овиннков. Обаче от момента на издаването на неговата книга минаха повече от три десетилетия, а нови сериозни изследвания за ролята на БФ във формирането на американската политика не са публикувани. През това време, в тази сфера са се появили много нови неща. Появили са се нови фондове (например, Фонд Сорос, Фонд Б.Гейтс, и др.), изменила се е кардинално ситуацията на международната арена (края на „студената война“, разпада на СССР, борбата с „международния тероризъм“ и т.н.), фондовете се заеха с активна „благотворителност“ в Руската Федерация и други държави от бившия Съветски съюз.
В новите условия БФ станаха активни центрове за разпространението на идеите на либерализма и глобализацията. В значителна степен под тяхно влияние се извършваше и продължава да се извършва преустройството на средното и висшето образование в много страни по света. Финансирането на обществените науки в много страни се извършва не толкова за сметка на националните бюджети, колкото за сметка на дарения, давани от БФ.
Не е трудно да се досетим, че в областта на икономическите изследвания фондовете поддържат само онези, които се отнасят към mainstream. През 1990-те години в Русия много на това поле се постара Фонд Сорос, с чиято помощ беше подготвена цяла поредица учебници по „пазарна икономика“, в които не само, че не се разкрива разрушителната роля на лихвата, но, напротив, прави се опит да се докаже, че лихвеният процент осигурява „процъфтяване“ и „прогрес“ на обществото. С подаянията на Сорос били подготвени редица учебници, а по-нататък „процесът тръгнал“: идеите на mainstream започнали да се ретранслират от един автор към друг, да се разпространяват подобно на епидемия (вече без каквито и да било дарения).
Немалко пари се заделят за неправителствени организации, които провеждат в Русия и други страни нерядко подривна дейност под формата на „борба за правата на човека“, формират институти на „гражданското общество“ и т.н. Всякакви „кадифени“ и „оранжеви“ революции в страните от бившия социалистически лагер (а също развиващите се страни) се осъществяват с парите на БФ.
Ще дадем оценката за ролята на БФ, съдържаща се в една от редките съвременни публикации за „благотворителността“ на световните лихвари: „… най-голяма опасност… на благотворителността лежи в сферата на образованието. Парите на олигарсите ще дойдат в тази област винаги, независимо от кампаниите „за социалната отговорност на бизнеса“. Причината е в това, че финансирането на образованието и институтите на „гражданското общество“ – са най-важните направления на дейността на Световното правителство. Възпитанието на подрастващото поколение в рамките на „правилния“ мироглед, създаването на нужното обществено мнение и промиването на мозъците – е необходимо условие за създаване на Новия световен ред, и световната финансова олигархия не жали средства за тези цели. От края на 80-те години на миналия век в Русия вредителската дейност на различни видове неправителствени организации и аналитични центрове, а също и многочислените „реформи“ на отечественото образование практически на 100% се финансират от чужбина. Водеща роля в това е играла „голямата тройка“ американски „благотворителни“ фондове – Фонд Карнеги, Фонд Рокфелер и Фонд Форд, а също и Фонд Сорос, специално създаден за Източна Европа, и техните многочислени фондове спътници, носещи различни имена, но действуващи в рамките на единна програма, зададена от Световното правителство“.
Това, че в съвременните учебници, по които се учат студентите в Русия, въпросът за „благотворителните“ фондове се заобикаля, а нашите „професионални икономисти“ всячески избягват да „изследват“ този важен финансов и политически институт на „паричната революция“, за сетен път доказва: фондовете на световните лихвари доста ефективно са поработили (и продължават да работят) в нашата страна.


История на банкерските къщи на световните лихвари

Историята на световното лихварство представлява последователна смяна на хора и семейни кланове с други. За съжаление, имената далеч не на всички световни лихвари са дошли до нас.
Добре е документирана историята на лихварите от италианските градове-държави Флоренция, Венеция, Генуа, Ломбардия. През 13-ти век това са семействата на флорентинските банкери Барди и Перуци, през 14-ти век и началото на 15-ти век – семействата на флорентинските банкери Медичи и Паци. В края на 15-ти век и през целия 16-ти век в Европа вече доминирали банкерските къщи на немското семейство Фугер. През 17-ти век и през по-голямата част от 18-ти век в Европа съществувало семейни банкерски къщи, но за доминиране на някоя от тях не може да говорим.
Съществуващите документи позволяват да говорим, че до началото на 19-ти век срока на „живот“ на отделните банки и срока на господство на върха на финансовата власт на отделните банкови кланове не превишавал едно столетие.
Накрая, в края на 18-ти век на арената излиза семейството на Ротшилдите. През целия 19-ти век и през 20-ти век чак до Втората световна война семейството Ротшилд било извън конкуренция, другите банкерски къщи играели подчинена роля по отношение на клана Ротшилд. Преди около столетие в 53-ти том на енциклопедическия речник на Брокхаус и Ефрон за Ротшилдите се съобщава: „Състоянието им се оценява на няколко милиарда франка, съсредоточени главно в ръцете на 10-12 лица“.
Втора по мощ след Ротшилдите била банкерската къща, която принадлежала на семейство Баринг.
За тези банкерски къщи е писал лорд Джордж Гордон Байрон през 1822 г. в „Дон Жуан“:

О злато! Кой възбужда пресата?
Кой властвува над борсата? Кой господствува
Над всички велики сеймове и конгреси?
Кой в Англия политиката провежда?
Кой създава надежди и интереси?
Кой радости и мъки дарява? Вие
Мислите – дъхът на Наполеон?
Не! На Ротшилд и Баринг милионите!
Те и либералният наш Лафит -
Владетели на днешната вселена:
Републиката, борсата не щади,
Загрижени банкерите са, несъмнено,
Щото верните им лихви да растат
От твоята, Перу, сребърна земя.

(преведено по смисъл от руски – бел.пр.)
Банкерската къща на Барингите вече не съществува: създадена още през 18-ти век Barings Bank завършила своето съществуване през 1995 г., когато претърпяла банкрут в резултат от рискови операции с фючърси и била продадена за символичната сума от 1 фунт стерлинг.
А Ротшилдите през 19-ти век били без конкуренция не само в Европа, но и в света.
Съвкупните богатства на клана през 70-те години на 19-ти век се оценявали на почти 1 млрд. дол. – по онези времена това било фантастична сума. Нито един проект от рода на най-крупните не минавал без тяхно участие. С техни пари се водело разузнаването на диамантените залежи в Южна Африка, изкупувала се земя за строителството на Суецкия канал, добивало се нефт в Баку и в Северен Кавказ. Те притежавали контролния пакет акции в нефтената компания „Роял Дач Шел“, която по обем на добив на „черно злато“ превъзхождала нефтените компании на Рокфелер. Пруските крале, австрийските императори, руските царе не веднъж прибягвали до заеми от Ротшилдите.
В началото на 20-ти век започнали да стават известни такива фамилии: Рокфелер, Морган, Кун, Лоеб, Голдман, Мелон, Саксо, Дюпон и Леман. Много от тези семейства по това време вече имали определена история. Почти всички те – са произлезли от Европа, но кариера банкерите направили в САЩ (с изключение на основателите на финансовите династии Рокфелер и Морган, които са родени в Америка). Започнали, като правило, не с банково дело, но по-късно създали своите банкови къщи. Много от тях направили състояния с доставки за армията на оръжия, продоволствие, оборудване и т.н. в годините на Гражданската война през 1860-те години.
През 1867 г. Аврам Кун и Соломон Лоеб учредили банката Kuhn, Loeb & Co., която много бързо станала най-голямото в страната кредитно учреждение. С тази банка са свързани имената на други видни лихвари. Това са управляващите банката Якоб Шиф, Ото Кан, Феликс Варбург, Бенджамин Бутервайзер.
В началото на 20-ти век заедно с банката Kuhn, Loeb & Co започнала да набира сила банкерската къща JPMorgan (основана през 1893 г.), принадлежаща на Джон Перпонт Морган. Започнал той с доставки на оръжия за армията в годините на Гражданската война. След това продължил да инвестира в промишлеността и железните пътища. Според много източници, Дж. П. Морган бил скрит агент по прокарване на интересите на Ротшилдите в САЩ. И днес, по мнение на експертите, банката Дж. П. Морган се контролира от Ротшилдите (конкретно – лондонската банка N.M.Rothschild & Sons).
Американският бизнес ето вече повече от век се асоциира със семейството Рокфелер. Смята се, че Джон Рокфелер – основател на банкерската династия – е станал първият в Америка доларов милиардер.
Това е станало, по някои оценки, някъде в навечерието на Първата световна война. А започнал основателят на династията с това, че по времето на Гражданската война 1861 – 1865 г. снабдявал армията с брашно, свинско месо и сол. След войната се заел с нефт, през 1870 г. основал компанията Standard Oil (днес тази компания се нарича Exxon Mobil). След това създал банката Chase, преобразувана по-късно в Chase Manhattan.
Братята Леман (Хенрих, Емануел и Майер) дошли в Америка през първата половина на 19-ти век и започнали своята кариера с търговия с памук. По-късно Леманите основали банката Lehman Brothers.
Семействата Фарго и Батърфилд създали финансовата компания American Express.
През 1977 г. банката Kuhn, Loeb & Co. се сляла с банката Lehman Brothers, при което била образувана банката Lehman Brothers, Inc. Само след седем години станало сливането с American Express (при това било съхранено името Lehman Brothers). В неделя през нощта срещу понеделник на 15 септември 2008 година Lehman Brothers се обърнали към съда със заявление за банкрут. В навечерието на това заявление пазарната стойност на банката била 691 млрд. дол. Дълговете на банковия холдинг възлизали на 613 млрд. дол., а ликвидните активи в баланса на банката – само 60 млрд. дол. Това било най-големият в историята на САЩ и целия свят банкрут, което дало тласък за началото на световна финансова криза.
Ние не знаем всички причини които са довели до този банкрут и отказът на американските власти да окажат помощ на потъващия „Титаник“ на Уолстриит. Ние не изключваме, че главните акционери от ФРС са решили „да прехвърлят“ „токсичните“ активи (ценни книжа) от други баки на Уолстриит на този „Титаник“, а от „Титаник“ на другите кораби били прехвърлени ликвидните средства на Lehman Brothers (насрещните прехвърляния се оформяли с външно безупречни контракти). А след това го отправили към оня свят, за да може останалите банки да излязат сухи от водата. Световните лихвари не пострадали, а платили нещастните клиенти на Lehman Brothers.
Историята с банката Lehman Brothers леко приповдига завесата над тайните на Уолстриит. Ние подозираме, че банките на Уолстриит са само табели зад които се крият едни и същи личности световни лихвари. Това е някакъв престъпен синдикат, намиращ се под контрола на малка група световни лихвари, които може да наречем “Wall Street Limited“. Думата limited означава, че този синдикат не отговаря по своите задължения, прехвърляй всичките разходи или на излъганите клиенти, или на хазната, тоест на данъкоплатците. Лихварите във всички случаи остават „на вода“ и даже стават по-богати, като жертват при необходимост тази или онази табелка, зад която след поредната криза би могло да намерите само ушите на умряло магаре. Отношенията между банките, влизащи в синдиката може също така да се сравни с със система свързани съдове. Топмениджърите на банките на Уолстриит прекрасно познават принципите и схемите на операциите в рамките на синдиката, но са длъжни да държат езиците си зад зъбите. За това си мълчание те са възнаградени с щедри бонуси. Членовете на синдиката запазват определена автономност на действие, водят разделни сметки на активите и задълженията, но стратегическите и жизнено важните въпроси се решават заедно. За рекламиране на имиджа на банките на Уолстриит се дават немалки средства, с това се занимават подконтролните на световните лихвари СМИ. В действителност банките на Уолстриит са само „обвивка“ с доста скромни (по отношение на активите и задълженията) обеми на уставни капитали и непрозрачна структура на капитала (разпределение на собствениците). Тук доминират неакционерните форми на контрол и управление.
Ето друг пример за финансово срастване на лихварските кланове. През 2000 г. контролираната от Ротшилдите банка JPMorgan погълнала банката Chase Manhattan – дете на Рокфелер. След това била създадена банката JP Morgan Chase – съставна част на упоменатия по-горе синдикат Wall Street Limited. От примерите на тези сливания е видно, че се извършва все по-голямо срастване и преплитане на банковите бизнеси на отделните семейства. Възможно е, при тези сливания да се променя съотношението на силите на финансовия Олимп участвуващ в сделките на лихварите. Затова понякога под думата „срастване“ се крие поглъщане (или подчинение) на един бизнес от друг.


„Семейният“ характер на бизнеса

Както е известно, през 19-ти век (особено през втората половина) започнал бум на създаване на акционерни дружества и/или преобразуване на съществуващите частни компании в акционерни дружества от открит тип. Окончателно семейният частен бизнес бил подкопан през 20-ти век в хода на войните, национализациите, вследствие на приемането на антимонополни закони и т.н. В учебниците пише, че акционерната форма на организация на бизнеса е по-прогресивна в сравнение с частните компании от семеен тип. Доста съмнителен тезис. Световният опит показва, че семейните фирми (това е добре известно на специалистите по управление) доста по-голяма устойчивост и жизнеспособност. Те имат мотивация за това, че да „живеят вечно“, а не да следват самоубийствената логика на максималната незабавна печалба. Такива бизнеси, като правило, имат устойчиви принципи на дейност, твърда управленска субординация, минимизират привличаните на щат „странични“ хора, разработват дългосрочни програми за развитие.
Световните лихвари поощрявали преминаването на другите компании към акционерна форма, което облекчавало налагането на контрол над такива бизнеси. Обаче самите те при това се стремяли всячески да запазят своя бизнес като семеен. Ярък пример са Ротшилдите, които и днес, през 21-ви век проявяват консерватизъм и запазват своите банки и компании във вид на частен бизнес на основата на семеен капитал. Още повече, в техните семейни компании и банки те се стремят на всички ключови длъжности да използуват хора, които биха имали някакви роднински връзки с Ротшилдите. Говори се, че основателя на династията Майер Амшел Ротшилд в своето завещание е записал, че ръководните постове в банкерските и другите бизнеси трябва да заемат само членове на семейството (впрочем, на жените от семейството на Ротшилдите е забранено да се занимават с бизнес).
През 19-ти век банкерската къща Назаров също представлявала частен семеен бизнес. Създадена от тримата братя французи – Александър, Семьон и Иля Лазар в Америка на вълната на „златната треска“ в Калифорния. По-късно банката на Лазарите променя своята адресна регистрация във Франция. Наричана била довереното лице на Морганите в Европа. Днес тази американско френска банка е с други собственици, след Втората световна война в продължение на 40 години тя се управлявала от известния американски финансист Феликс Рохатин.
В много други банки и компании протича размиване на семейния капитал и семейния бизнес, ключовите постове постепенно са сменяни с хора, които не произлизат от династията основателка на бизнеса.
Например, през 1969 г. след смъртта на Роберто Леман в ръководството на банката Lehman Brothers, Inc. дошли „чужди“ хора. Постепенно устойчивостта на банката започнала да отслабва, а през септември 2008 г. в условията на кризата настъпил окончателният крах на банката.
Някои така наричани „еднофамилни“ банки постепенно стават „многофамилни“. Днес, например, семействата Рокфелер, Морган, Кун и Лоеб на паритетни начала контролират финансовия конгломерат Citygroup, банката JPMorgan Chase, нефтения концерн ExxonMobil. При това те внимателно следят за това, че „външните“ или „случайните“ хора да не попадат в състава на акционерите, нито в кръга на висшето ръководство на компаниите и банките.
Нарушаването на този принцип заплашва не само с отслабване на позициите на банкерската къща, а даже с нейната гибел. Днес в повечето банки щата на сътрудниците – това не е „семейство“, a „отбор“. „Отборът“ може да се формира от хора, които, първо, не са много известни на ръководството; второ, не се поддават много на контрол. Различието между „семейния“ и „корпоративния“ дух добре разбират истинските лихвари и не допускат в своя бизнес странични люде.
Ние вече споменавахме, че най-старата банка на Беринг през 1995 година била разорена. Това се случило в резултат на това, че в банката не останал никой от онези Беринги. Фактически банката „управлявали“ вече съвсем други люде, а за Берингите напомняла само табелката над вратата. В банката се оказали много случайни хора, в това число и някой си Ник Лисон, който бил борсов трейдър. Той търгувал с фючърси на Сингапурската борса и за кратък период от време натрупал загуби в размер на 1,4 млрд. фунта стерлинги, които се оказали смъртоносни за банката.
Подобен род скандални истории се случват постоянно и с други банки, особено онези, които са загубили даже подобието на „семейни“. Управляващите такива банки се отнасят към поверения им капитал като към чуждо имущество: или се занимават с откровено ограбване на това имущество, или в интерес на акционерите и свой собствен интерес (очакван бонус) си позволяват на много рисковани операции.


Династическите бракове като финансов инструмент на световните лихвари

Династическите бракове предотвратяват “разпиляването“ на семейния капитал. За многобройните кръвни бракове вътре в клана Ротшилд е писано немалко в биографиите на това семейство. Както изчислили биографите на Ротшилдите, през 19-ти век половината бракове на членовете на клана били вътрешносемейни. За две столетия такива чисто вътрешносемейни бракове се наброяват със стотици.
Норма станали също така браковете между представители на отделни банкерски семейства.
Да вземем, например, банката Kuhn, Loeb & Co. Притежателите на тази банка и управляващите постепенно се превърнали в едно голямо семейство, понеже се извършвало кръвно съединяване на семействата им посредством бракове. Така, дъщерята на Соломон Лоеб се омъжила за Якоб Шиф, а Феликс Варбург се оженил за внучката на Соломон Лоеб – Нина. А ето управляващият на банка Kuhn, Loeb & Co. Бенджамин Бутенвайзер бил женен за внучката на един от братята Леман. Количеството на такива брачни съюзи не се поддава на изброяване.
Наистина, при династическите бракове между близки родственици могат да възникнат „генетически“ изненади като деца с определени умствени, психически и физически отклонения, но подобни рискове отиват на заден план, когато при решения на матримониалните въпроси на първо място се намират материално финансовите интереси.
Скритост – важен принцип в съществуването на лихварите, при това става дума за скритост както в личния живот, така и в бизнеса. Понякога скритостта прераства в конспирация. С тази цел широко се използуват подставени лица, подставени фирми, различни тръстови фондове (ТФ), система на многостепенно участие в капитала на други компании, офшорки и т.н. ТФ управляват пакети акции на лихварите в различни компании и банки, но при това самите фондове се намират под контрола на лихварите. Да се оцени състоянието на лихварите практически е невъзможно, трудно е даже да се състави по-точна представа, какви отрасли и сфери на бизнеса се намират под контрола на тези или онези семейства. Ротшилдите, по мнението на ред аналитици, действат чрез такъв агент като Джордж Сорос, който се счита за един от най-главните спекуланти в света. Той, ако може така да се изразим, — е „публичен“ финансист и винаги заема достатъчно високи редове в рейтингите на най-богатите хора на списание „Форбс“. Своите идеологически постулати Ротшилдите огласяват посредством „публични“ политици и подконтролните им списания. Например, чрез Жак Атали, бившия в своето време президент на ЕБРР, а след това станал съветник на президента на Франция Н. Саркози.
Ориентация към изграждане на връзки с политическата власт. Лихварите се занимават с бизнес, опирайки се на онези възможности, които дават връзките с правителството, законодателната власт, монархиите, президентите и т.н. Появи се даже израза „банково политически комплекс“ (БПК). Обаче ролята на банките и политиците в БПК не са еднакви: лихварите отдавна вече са превърнали държавната власт в послушен тям слуга. Класическата формула на движение на капитала, създадена от класика на марксизма е: пари – стока – пари’. В съвременните условия по-актуална става формулата: пари – власт – пари’. Тоест капиталът нараства посредством неговото инвестиране не в стоки (или производството на стоки), а в политическата власт. Механизмите за нарастване на капитала чрез покупка на власт са многообразни, но преди всичко лихварите получават достъп до паричния фонд на държавата – бюджета. Освен това, чрез покупка на власт те пишат нужните им закони, потискат конкуренцията, постигат лоялността на съдиите и т.н.
Ротшилдите демонстративно заявяват, че те не се месят в политиката. Но в действителност не е така. Просто те вършат това по-изтънко, отколкото другите лихвари. Френският историк на банковото дело Жан Мари Шмит по този повод казва:
„Формално Ротшилдите за разлика от Рокфелерите, или да кажем Фордите, никога не са се занимавали с политика. Но те са сваляли крале и предотвратявали войни, затваряли са вестници и събаряли са министри, ако това е било необходимо за техните интереси“.
Използуване на всички средства, които водят към достигане на целта. Поради информационното затъмнение на живота и бизнеса на световните лихвари малко е известно за тези им дейности. Но от различни източници (например, от известната книга на Джон Колеман „Комитет 300“) е известно, че лихварите са правели и продължават да правят големи пари от наркотици, незаконна доставка на оръжие, не се гнусят от поръчкови убийства, дискредитация на неудобните им политически дейци и конкурентите в бизнеса и т.н. При реализиране на много свои операции, както вече сме отбелязвали, те се опират на военно силовата подкрепа на държавата, разпалват войни и организират революции, активно използуват държавните спецслужби.


Бизнесът на световните лихвари: международен обхват

В Европа международна финансова мрежа е възникнала още при тамплиерите, които имали свои „опорни точки“ в пространството от Скандинавия до Средиземно море и даже в Северна Африка и Близкия Изток. Обаче след ликвидирането на ордена в началото на 14-ти век финансовата дейност на лихварите се осъществявала в по-ограничено пространство (даже лихварите на Флоренция, Венеция, Генуа и Ломбардия нямали такъв международен обхват, какъвто бил у ордена на тамлиерите).
Истински международен размах лихварската дейност получила при Ротшилдите. На основателят на династията Майер Амшел Ротшилд, му станало тясно в пределите на Германия, където той направил своя капитал. Затова той изпратил своите синове в основните държави на Европа: Натан– в Лондон, Джеймс – в Париж, Амшел – във Франкфурт, Соломон – във Виена и Карло – в Неапол. Там те създали свои банкерски кантори. Наличието на международна финансова мрежа дало на Ротшилдите преимущества пред другите банкери (по бързи разплащания, оперативно маневриране с финансовите ресурси, обмен на информация, координация по оказване на нужното влияние върху първите лица на държавите и т.н.), позволило им активно да влияят на хода на политическите събития в Европа и света.
След като се усвоили в Европа, Ротшилдите започнали да разпространяват влиянието си над Новия свят. Това влияние се проявявало в това, че те създали там своя агентура.
Например. Вече в края на 18-ти век агента на Майер Амшел Ротшилд в САЩ бил Александър Хамилтън. Той станал министър на финансите на Северноамериканските щати и благодарение на неговите усилия в тази страна през 1791 г. била учредена първата централна банка. А през 1824 г. Ротшилдите станали лични финансисти на бразилския император. В Русия Ротшилдите дошли по-късно, когато на престола се възкачил Александър II и Русия застанала на пътя на капиталистическото развитие. Нашето министерство на финансите започнало активно да прибягва до пласиране на държавни заеми на европейските борси, използувайки услугите на Ротшилдите (предимно френските).
Особено внимание се отделя на оперативната секретна връзка между центровете на финансовата мрежа. Била създадена специална пощенска служба, а също и поща с пощенски гълъби. Използували се шифри. За пощенските пратки се използувал особен език, който представлявал диалект на немския, на който говорели в гетото на Франкфурт, освен това буквите били заимствувани от иврит.
Днес Ротшилдите имат свои банки и предприятия в 40 страни по света. Членове на семейството живеят в десетки страни. Същевременно, достатъчно ясно се разпознават основните страни на тяхното пребиваване – Великобритания и Франция. Следват САЩ и Швейцария.
Днешният глава на клана Дейвид Ротшилд има три деца – един син и две дъщери. По примера на своя прадядо той планира да изпрати децата си в различни части на света – в САЩ, Европа и Азия (днес даже жените в клана Ротшилд имат право да се занимават с бизнес).
Световните лихвари използуват такава форма за интернационализация на своя банков бизнес, като транснационалните банки (ТНБ).
Например банката JPMorgan Chase – е типична ТНБ, щабквартирата на която се намира в Ню Йорк (Уолстрийт), а своите операции осъществява в 60 страни по света, в това число и в Русия. Една от най-големите банки в света (може би най-голямата) се явява Хонконгската и Шанхайска Банкова Корпорация (HSBC). Според някои източници, дадената банка е подконтролна на Ротшилдите. Нейната щабквартира се намира в Лондон, а извън пределите на Англия има 7500 офиса в 87 страни по света.


Ротшилдите: централизация на семейната власт и семейния бизнес

Принципът на централизация на семейната власт и семейния бизнес най-добре се виждат в примера с династията Ротшилд. В своето завещание Майер Амшел Ротшилд написал, че неговите наследници и следващите потомци са длъжни от своите среди да избират глава на семейството, на когото другите членове на семейството са длъжни безпрекословно да се подчиняват. Това, безусловно, е много важен принцип за управлението, който позволява да се запази устойчивост и оцеляване на международния семеен бизнес. Най-важните въпроси Ротшилдите решават на семейни съвети, където главата на всеки клон има право да се изказва. Това напомня на принципа на демократическия централизъм, който бил зафиксиран в устава на КПСС (но който често се нарушавал). Добре известно е, че след смъртта на Майер Амшел Ротшилд през 1812 г. глава на клана станал Натан Ротшилд, който живеел в Лондон. Във всяка страна, където пребивавали Ротшилдите, също си имало своята субординация. Към този принцип на единоначалието Ротшилдите повече или по-малко се придържали и в последвалите времена.
През Втората световна война най-силни и влиятелни от всички клони на международния клан Ротшилд се явяват британския и френския. Съществуват и други клонове – американски, швейцарски… тези разклонения се появили в годините на войната, когато имуществото на Ротшилдите във Франция било конфискувано от фашистите, а членовете на семейството емигрирали зад океана или се прехвърлили в неутрална Швейцария. Като глава на целия клан се избира представителя на лондонския или парижкия клон.
Днес юздите на управлението в клана Ротшилд са преминали в ръцете на Давид Ротшилд (род. през 1942 г.) – глава на френския клон на семейството. Управлението на френския клон Давид Ротшилд приел след скорошната смърт на главата на този клон барон Ги де Ротшилд. Преди това глава на целия клан бил Евелин Ротшилд, принадлежащ към британския клон на семейството. Във връзка с преклонната му възраст Евелин предал властта на Давид. Така пишат и говорят световните СМИ. Има и друго мнение, изказано от някои аналитици. Води се остра „подмолна“ борба между лондонския и парижкия клон. В началото на 21-ви век връх взел парижкият клон, който доскоро бил на границата на изчезването (в резултат на национализацията на банката на Ротшилдите в Париж през 1981 г.).
Централизацията в клана Ротшилд не толкова в строгата субординация на отделните семейства, а още и в това, че се създават многостепенни структури на управление на активите, при това управляващите организации и активите са разхвърляно по целия свят. Начело на всяка управляваща структура стои човек, имащ някакви кръвни връзки с клана Ротшилд.
Понастоящем всички конци за управление на активите на клана Ротшилд се събират в холдинговата компания Family Company, оглавявана от Давид Ротшилд. Друга важна холдингова компания – е Concordia B. V. Тя се намира във владение на лондонската и парижката банки на Ротшилдите, а тя контролира холдинговата компания Continuation Holdings of Switzerland, която на свой ред контролира активите на Ротшилдите в Швейцария; тя също притежава всички акции на американските и канадските Ротшилди. Сред холдинговите компании на клана Ротшилд трябва да споменем Сосиете д’енвестисман дю Нор, тази компания управлява активите на френските Ротшилди.
Днес в условията на кризата се наблюдава явна финансова консолидация на всички разклонения на международния клан Ротшилд, това им дава добра възможност да укрепят позициите си в международните финанси. Някои анализатори говорят за „ренесанс“ на клана Ротшилд през 21-ви век.
Главният актив на Ротшилдите – е NM Rothschild & Sons, която била създадена още от Натан Ротшилд в началото на 19-ти век. Други по-важни банки, влизащи в империята Ротшилд са: Rothschild & Cie Banque (Франция) и Rothschild AG (Швейцария).
Сред небанковите финансови структури на клана Ротшилд трябва да отделим американската инвестиционна компания Atticus Capital, в която съпредседател на съвета на директорите се явява Натаниел Ротшилд. В навечерието на кризата капитализацията на компанията се оценявала на 14 млрд. дол., по време на кризата тя загубила 5 млрд. дол. Също така важна финансова структура се явява британската инвестиционна банка JNR Ltd. (J. Aron & Natan Rothschild Energy International Limited), осъществяваща инвестиции в руските и украинските компании от енергийния сектор (и също се намират под управлението на Натаниел Ротшилд).
Интересите на Ротшилдите не се ограничават само във финансовата сфера. Те притежават компании в добивната промишленост: Anglo-American Corporation of South Africa (добив на злато, диаманти, уран и др.), Rio Tinto (добив на въглища, желязо, мед, уран, злато, диаманти, алуминий и др.) и De Biers (добив и обработка на диаманти).
В енергийния сектор най-голямата собственост на Ротшилдите е компанията Vanco International Limited, която инвестира в разузнаване и добив на въглеводородни ресурси.
В строителния бизнес се отличава унгарската компания Trigranit, в която Натаниел Ротшилд има 12% акции (само в руски недвижими имоти компанията е направила инвестиции за 5 млрд. дол.).
Кланът Ротшилд има неизброимо количество компании в търговията, ресторантьорство и хотелски бизнес, производство на вино, издателски бизнес и т.н. по конкретно, под контрола на Ротшилдите се намира парижкото издателство „Прес де ла Сите“, френския вестник „Либерасион“, английските издания „Икономист“ и „Дейли телеграф“, радио телевизионната компания Би Би Си.
Поради дадените по-горе причини да се даде оценка на състоянието на клана е крайно сложно. Натъкваме се на оценки от 1,4 млрд. дол. (израелски източници) до 15 млрд. дол. (френски източници). По френски данни доходите на семейството през 2003 г. се равнявали на 828 млн. дол. А ето оценка на активите, намиращи се под контрола на Ротшилдите, въобще е невъзможна. Въпреки това, съдейки по тези цифри, през последните бурни десетилетия капиталистите от новата вълна поизместили Ротшилдите. Те изглеждат доста скромно на фона същия Бил Гейтс или Уорън Бъфет, спекулантите от Уолстриит или някои руски олигарси. Но за оценка на позициите на клана Ротшилд са важни не само количествените показатели, но и качествените характеристики. Ротшилдите имат неоспоримо преимущество пред другите олигарси: те са много издръжливи, в състояние са да оцелеят при всякакъв катаклизъм на историята (войни, кризи…), имат великолепна способност да възстановяват загубените позиции. Например, през 50 – 60-те години на миналия век те съумели да възстановят своите позиции в континентална Европа, които били загубени по време на Втората световна война. А през 1981 г. при левия президент Франсоа Митеран била национализирана банката на Ротшилдите във Франция. Обаче Ротшилдите активно способствували смяната на правителството и президента. През 1986 г. на власт дошъл десният президент Жак Ширак, който върнал на Ротшилдите банката. При това, според някои източници, Ротшилдите по реда на реституцията получили компенсация, която съществено превишавала капитала на банката до нейната национализация.


Световните лихвари: диалектика на единството и борбата

След началото на съвременната криза рязко се усилила централизацията на банковия капитал, което се изразило в съкращаване на банките от световен калибър, много банки банкрутирали и прекратили своето съществуване или били погълнати от по-могъщи. Оцелелите банки станали по-големи.
В края на 2009 г. Съвета по финансова устойчивост съставил списък на световните финансови учреждения (СФУ), в който са включени 6 застрахователни компании и 24 транснационални банки. На Уолстриит американската банкова система днес контролират четири — шест банкови гиганта. Това са: Goldman Sachs, JP Morgan Chase, Morgan Stanley, Bank of America, Cityban и Wells Fargo. Лидер по показателя капитализация в тази група е JP Morgan Chase, намираща се под контрола на Рокфелерите и Ротшилдите (180 млрд. дол. на 01.10.2009). А ето банката Goldman Sachs, се смята владение на Ротшилдите, на Уолстриит я наричат „генератор на печалба“ заради рекордните показатели на чиста печалба: за първата половина на 2009 г. те събрали 5,25 млрд. дол. (това още повече впечатлява на фона на загубите на много други банки в условията на продължаващата криза).
В контекста на разглежданите от нас въпроси е важно да отбележим, че световната финансова върхушка контролира „генералните щабове“ на лихварите – централните банки. Тези институти се явяват най-важен инструмент за управление на всички по-ниски етажи на „дълговата пирамида“ на лихварите. На горния етаж в йерархията на централните бани се намира ФРС на САЩ. „Контролният пакет“ на ФРС на САЩ от самото начало е принадлежал на Ротшилдите, Рокфелерите, Морганите, Куните, Лоебите и още няколко „обитателя на Олимп“. Но ако отчетем, че много от членовете на този тесен кръг „жители на Олимп“ изначално са били под контрола на Ротшилдите, то може да предположим, че най-главните акционери на ФРС са били Ротшилдите и Рокфелерите. Последните съумели от самото начало на своите предприемачески кариери да запазят определена независимост от Ротшилдите. Към такава гледна точка се придържа, конкретно, американският изследовател Николас Хагер.
Впрочем, има и други версии на това, кой се намира на върха на финансовия и политически Олимп. Понякога се споменава семейство Барух, което „се грижело“ за много американски президенти, започвайки от Вудро Уилсън и завършвайки с Джералд Форд. Става дума за същия тоя Барух, който дал „сигнал“ на Федералната резервна банка НюЙорк през октомври 1929 г. да „спре“ „паричния кислород“ на пазара и тъкмо с това провокирала сриване на борсовия пазар в САЩ.
Известен е такъв факт, даден в книгата на Антъни Сатона „Властта на долара“: „в САЩ били напечатани купюри с по-голяма стойност от обикновеното (1000 дол., 5000 дол., 10000 дол.). обаче те не са в обръщение все още, а лежат в сейфовете. Характерно е, че на тях няма портрети на президенти на САЩ. Кой е изобразен на купюрите? Шиф, Лейба, Кун, Барух. Тогавашният министър на финансите Джеки Рубин през 1990-те години в частна беседа казал: „Това са робите (президентите на САЩ, изобразени на купюрите с по-малка стойност – В.К.), а ето това са робовладелците (финансистите, изобразени на банкнотите с по-голяма стойност – В.К.). Така, на банкнотите, които не се движат сред народа, вече са напечатани портретите на онези, които реално управляват света.
През целия 20-ти век, съдейки по оценките на експертите, кръгът на основните стопани на ФРС оставал примерно такъв, както и в началото на века; може би, се е изменил малко техният дял в капитала на централната банка на САЩ.
Съдейки по всичко, отношенията в клуба „на жителите на Олимп“ не са толкова безоблачни, между тях има постоянна „задкулисна“ борба, за която ние знаем крайно малко.
Така, М. Ротбард провел акуратно изследване на историята на банковото дело в САЩ през първата половина на 20-ти век и дошъл до извода, че през годините на управление на президента Ф. Рузвелт (така наречения „нов курс“) настъпило сериозно разместване на силите на финансовия Олимп на Америка. Доминиращите до кризата през 1929 – 1933 г. Моргани, представляващи в САЩ интересите на Ротшилдите, през 1930-те години отстъпили във финансово банковата система на САЩ палмата на първенството на клана на Рокфелерите.
В друго интересно изследване, принадлежащо на Николас Хагер, се прави извод за отслабване на позициите на Ротшилдите сред главните акционери на ФРС. Съгласно приведените цифри (позоваваме се на данните от рейтинговата агенция Standard & Poor), в началото на 1990-те години на банковата група на Рокфелерите принадлежали 53% от акциите на ФРС, още 8% принадлежали май на Банка на Япония. На банките подконтролни на Ротшилдите, се падало не повече от 10%. Означава ли това, че „ерата на Ротшилдите“ си отива? Авторът смята, че не. Мнението му е, че Ротшилдите имат здраво позиции извън Америка, особено в Западна Европа, където контролират такива централни банки като: Банка на Англия, Банка на Франция, Бундесбанк. Те доминират и на редица пазари. По-конкретно – пазара на злато. Не е изключено, светът да се върне към един или друг вариант на златния стандарт, ако Ротшилдите грамотно проведат шахматния мач наречен „реформа на световната финансова система“.
За противопоставянето на клановете Ротшилд и Рокфелер свидетелства и историята с ЮКОС и М. Ходороковски. За активите на тази гигантска нефтена компания претендирали клановете Ротшилд и Рокфелер. Първоначално ЮКОС била предназначена за Ротшилдите, които имали сложни, многостранни отношения с тази компания. Но Рокфелерите разрушили плановете за провеждане на операцията за предаване на нефтодобивните активи на Ротшилдите. Така, в крайна сметка инициативата за ареста на Ходорковски произлизала не от президента Путин, а от Вашингтон. Ние даваме този пример, за да бъде ясно, доколко всичко е не толкова просто на световния финансов Олимп.
На Уолстриит също така се наблюдава разделение на обитаващите там на привърженици на Ротшилдите и на такива, които са по-близо до Рокфелерите. По-точно, не е голяма тайна, че банката Goldman Sachs се намира под контрола на Ротшилдите, а банката Merril Lynch – на Рокфелерите. По време на последната финансова криза банката Merril Lynch се оказала на границата на банкрута и нея бързо я купил гиганта на банковия бизнес Bank of America. Образувал се нов банков свръх гигант наречен Bank of America Merril Linch (BAML). Днес в администрацията на президента Барак Обама, по оценки на анализаторите, има повече хора свързани с Goldman Sachs, отколкото с BAML. Преди всичко това е министърът на финансите Тим Гейтнър, който преди това се е заемал висок пост в Goldman Sachs. Впрочем не бива да отписваме значението на супер банката BAML. Някои анализатори и експерти предполагат, че със създаването на BAML в банковия и финансов свят е възникнал трети „център на славата“, или „полюс“ (заедно с Ротшилдите и Рокфелерите). Наричат го „шарлотска група“ – на името на града Шарлот в щата Северна Каролина, където се намира щабквартирата на банката. По финансови показатели „шарлотската група“ не достига до общите показатели на Рокфелерите и Ротшилдите, обаче тя много умело играе на противоречията на традиционните кланове и неотклонно увеличава своите позиции.
Ето още една интересна „информация за размишления“. На 17 септември 2009 г. (в деня на 222-рата годишнина от подписването на Конституцията на Съединените Щати) 290 от 435 члена на Палатата на представителите на САЩ подкрепили проекта за закона „За прозрачността на Федералната резервна система на САЩ“. Такова количество гласове „за“ означава, че президентът на САЩ вече не може да наложи вето на законопроекта. Това е безпрецедентно събитие в историята на Америка – за първи път от цялото вековно съществуване на ФРС било прието решение за проверка на тази затворена организация от страна на държавните власти! Световните СМИ мълчат за това историческо събитие, отвличайки вниманието на обикновените хора с безкрайни разговори за международни „финансови и икономически срещи на върха“: Давоси, срещи на „осморки“, „двадесетици“ и т.н. Анализаторите не могат да дадат никакво друго обяснение, освен това, че американските законодатели най-накрая са „прогледнали“. А защо те, например, не са „прогледнали“ през 1920 или 1929 г., когато ФРС предизвиквала кризи? Смея да предложа своя версия за събитията: сред тясна група акционери започнали „раздори“. Някои от тях (по-скоро на Ротшилдите) трябва да вземат реванш за отслабването на позициите им в групата на главните акционери, а за това е необходимо да организират „перестройка“ на Федералния резерв в нужното за тях направление (например, връщане на златото по един или друг начин в света на парите).
Проверката на Федералния резерв, проведена през 2011 година от Сметната палата, както вече сме казвали, завършила с голям скандал: било извадено на яве, че по време на последната финансова криза ФРС тайно е дала кредити на различни банки (не само американски, а и чуждестранни) на астрономическата сума 16 трилиона долара. Подобен род проверка – е първа крачка по пътя на „перестройката“.
А почти заедно с това в Америка изведнъж започнало широко протестно движение „Окупирай Уолстриит“. То е насочено не само срещу банките, но, в крайна сметка, против Федералния резерв.
По-общо казано много анализатори са склонни да смятат, че групата на Ротшилдите се намира в настъпление. Те поддържат курс към внезапен дефолт на долара, зануляване на всички записи, отразяващи дългове и виртуални активи, преоценка на всички активи и пасиви в унции злато и въвеждане на парична система, която би пряко или косвено била привързана към златото.