ГРЕАМ ХЕНКОК - ЗМИИТЕ ОТ ДРАКОНОВИТЕ ПЛАНИНИ

До 1927 г., когато било издадено последното официалио разрешение за лов на бушмени, белите в Южна Африка съвсем законно можели да убиват бушмените сан, като убийците съхранявали части от телата им и гордо ги показвали като трофеи. Горе-долу по това време абат Брьой — „Папата на праисторията“, който господствал над изследването на европейското пещерно изкуство през по-голямата част от XX в., — направил първото от множеството си посещения в Южна Африка.1 Читателят ще си спомни случая с Бялата дама от Бранденберг, за която стана дума в 4 глава. Тогава Брьой погрешно идентифицирал голяма полихромна скална рисунка на бушмените като изображение на белокожа жена със „средиземноморски профил“. Брьой отписал по- голямата част от останалото праисторическо изкуство на сан като нищо повече от „противни малки бушменски фигурки“.2 Само че някои полихромни изображения като гореспоменатото, където щедро се използвал белия цвят, наистина събудили интереса му. Разглеждал ги като висша форма на изкуство и поради това ги приписал на предполагаеми минойски или финикийски преселници.3 На фона на този климат на автоматичен расизъм и позволен от държавата геноцид едва ли трябва да се учудваме, че до средата на XX в. културата на южните бушмени сан била изчезнала във всяко едно отношение и била представена единствено от постоянно намаляващ брой старейшини, които се били пръснали като бежанци сред кхоса, зулу, пондомисе, сото и други, говорещи банту, африкански племена, проявили готовност да им осигурят убежище. С отмирането на това последно положение изчезнал и езикът на бушмените сан, както и устната митология, която била предавана ревностно в продължение на хилядолетия. Бавно се спуснала тишина, която оставила след себе си единствено величествената панорама на скалното изкуство, на пръв поглед нямо. И все пак, както вече видяхме, тишината не била съвсем пълна. Документите на Блийк и Лойд и други етнографски записи от XIX и началото на XX в. съхранили нещо от същността на религиозната, духовната и митологичната мисъл на бушмените и оставили прозорец към изгубения отвъден свят на южните бушмени сан, отворен за всеки, който би имал желание да погледне. Но етнографските записи не са единственият подобен източник. Второ важно убежище за културата на бушмените сан, което учените тепърва започват да изследват, са поредицата синкретични съюзи, които тя успяла да образува с културите на околните говорещи банту племена. Именно тези култури предложили на последните оцелели бушмени сан своето покровителство. Направили го, защото те и техните прадеди били живели рамо до рамо с бушмените сан още откакто първите преселници банту започнали да пристигат от север в Южна Африка преди стотици и стотици години. В по-голямата си част отношенията, които си създали с автохтонните жители, били хармонични, с много взаимни влияния, а често и със смесени бракове.4 И наистина, в случая с някои племена от групата банту, например кхоса, пондомисе, тхембо и други (известни с общото име нгуни),. тези връзки станали толкова тесни, че техните езици възприели и съхранили в себе си характерните „щракащи“ звуци на говоримия език на бушмените сан. Например една шеста от думите от езика кхоса съдържа тези щракащи звуци, което навежда на мисълта за това колко голямо би могло да бъде наследството на сан в тази култура.5 Влиянието на бушмените сан било силно и сред племето сото (което не е част от групата нгуни), което почитало бушмените като изначалните и мъдри обитатели на тези земи и търсели тяхното участие в различни ритуали.6 Има съобщения за лечители сото, които остъргвали пигменти от скалните рисунки на бушмените сан, за да ги прибавят към своите лекове -тъй като се смятало, че самите пигменти имат лечебна сила.7 По същия начин дори и днес нгуни в някои отдалечени селски райони „разказват за бушмените сан отпреди много отдавна, а за някои хора се знае, че са техни потомци“.8 Освен това има податки за съществуването на тясна връзка от типа учител-ученик, при които се предават „лекове“, твърде вероятно халюциногени, между !gi:ten от бушмените сан, от една страна, и ученици нгуни, от друга. Ето какво казва Дейвид Люис- Уилямс: „Според традицията на нгуни шаманите бушмени сан давали на учениците нгуни някакво лекарство, което им позволявало да разбират езика им... След „езиковото лекарство“ шаманите давали на послушниците други лекове, които им позволявали да „виждат по-ясно в сънищата си“. По време на транса и изживяването на съновиденията шаманът и неговият ученик се отправят на дълго пътуване в света на духовете, където заедно виждат диви животни... Според нгуни някои от тези същества са чудовища, които обикновените хора не могат да видят“.9 И нгуни, и бушмените сан използват променени състояния на съзнанието, за да осъществят контакт с нещо, за което вярват, че е свят на духовете. При кхоса тази често травматична и трудна работа (която в много случаи включва обладаване от духове по време на транса) се извършва от специалисти по ритуалите, наричани igqirha- звание, което произлиза направо от !gi:xa на бушмените сан и означава „шаман“.10 Още една сфера на припокриване, която отново навежда на мисълта, че много ценни неща от културата на бушмените сан са се съхранили при нгуни, е, че шамани бушмени сан са се присъединявали за постоянно към племената нгуни като професионални молители за дъжд" - умение, за което, както знаем, ся вярвали, че се упражнява посредством изпадане в транс, преминаване в света на духовете, улавяне на „животно на дъжда“ и връщането му да бъде „заклано“ или „издоено“ в този свят, в страдащия от суша район.12 Асоциирането на дъжда с някои видове животни-духове е концепция, която присъства и в двете култури. При нгуни обаче най- често призоваваните животни на дъжда не са хибридните същества на бушмените - отчасти бивол, отчасти хипопотам, - а гигантски змии, за които се твърди, че живеят в реките. На свой ред гигантски змии се явяват и в скалното изкуство на бушмените сан, особено в планинската пустош на Драконовите планини.13 С две думи, столетията съвместен живот са довели до това, че автохтонните племена на бушмените сан са възприели някои аспекти на културата банту и на свой ред също толкова силно са повлияли на културата на преселниците банту. Имало е съществени разлики и шаманизмът на бушмените сан не е същият като шаманизма на сото и нгуни. Въпреки това сходствата са били достатъчно големи, за да позволят на шамани бушмени сан да участват често в инициационните ритуали на сото и нгуни.7 Вероятно ще се окаже невъзможно напълно да се разплете тази сложна паяжина, но от нея са изплували достатъчно общи моменти, така че учените да се почувстват в правото си да изведат някои ограничени заключения относно духовния свят на бушмените сан въз основа на известното за духовния свят на племената сото и нгуни.15 Това беше причината, поради която с радост приех предложението на един местен автор на документални филми, Бока дю Тоа, да ме запознае с една от най-влиятелните шаманки на нгуни, който живееше в района на Джефрис Бей в Южната Капска провинция. Това стана по време на проучва- телското ми пътуване в Южна Африка през април 2004 г. Оказа се, че Мама Магаба е огромна и могъща жена със смесен произход - кхоса и бушмени сан. Преди да се срещнем, бях научил, че и предстои скоро да проведе церемония за инициирането на двама духовни лечители — мъж и жена близнаци, вече прехвърлили четирийсетге и очевидно и двамата доста напреднали по пътя на шаманите. Церемонията щеше да се състои на бреговете на р. Гам- тоос, близо до град Ханки, и да продължи три дни. Помолих да ми бъде позволено да присъствам и след кратка дискусия с Бока като преводач Мама Магаба се съгласи да ме допусне да наблюдавам заключителните ритуали, които щяха да се извършат последната сутрин по изгрев слънце. Докато правех тези уговорки, нямах никаква представа, че през студената утрин край реката светът на духовете - или ако трябва да се изразя по-предпазливо, силата на вярата в света на духовете - ще ме накара да почувствам присъствието му толкова ясно и с толкова осезателна сила.




Изискването на душата




Отразявах като репортер войните в Етиопия и Сомалия през 70-те и 80-те години. Виждал съм как хора загиват, покосени от картечниците или разкъсани от минометните снаряди. Но никога по-рано не бях виждал някой да бъде убит с вярване — нито пък от нещо толкова неосезаемо като „духове“. Затова случилото се през онази сутрин на брега на Гамтоос, където станах свидетел на това как човек, прехвърлил четирийсетте, внезапно загуби живота си - по прищявката на „духовете“, както със сигурност е вярвал, - беше нещо, за което определено не бях подготвен от предходния си житейски опит. Когато пристигнахме, слънцето още не се беше появило над хоризонта, но в небето вече се разливаше перленосивата му светлина. Докато вървяхме през гъстата трева, напоена от росата, подминахме голяма сламена колиба с горящ пред нея огън. Оттам тръгнахме по тясна пътечка към реката и започнах да дочувам напяващи гласове. Продължихме да вървим и скоро вече можех да различа в далечината втора колиба, край която стояха група хора, много от които се бяха увили в шалове и одеяла срещу пронизващия студ и рядката влажна мъгла, която се стелеше над земята. Като се приближих, видях, че колибата се издига над реката и че хората наблюдаваха съсредоточено случващото се в самата река. Там Мама Ма- габа, в цялото си огромно величие, стоеше до кръста в бавното ледено течение, облечена в пищна бяла роба. Край нея стоеше по-дребна и по-слаба жена с посивели коси, която беше гола. Водата й стигаше вече до гърдите и в този момент Мама Магаба я потапяше под повърхността — многократно, може би поне десетина пъти. В това време присъстващите продължаваха да пеят. Нямаше как да не си помисля колко шокиращо и неуютно би било да бъдеш потапян по този начин в ледената вода, и то не само да те потапят под повърхността бързо и после да изскачаш, а да те държат известно време под водата, после да те пускат да си поемеш въздух и пак да те натискат надолу. Макар че подходът е различен от танца на транса при бушмените сан, именно подобен физически стрес може да предизвиква променени състояния на съзнанието. Когато инициираната жена излезе от реката, други се втурнаха да я завият с дебело одеяло. Първоначално трепереше, но съвсем скоро престана. Като общо изглеждаше в доста Добра форма, като се има предвид изпитанието, през което току-що беше преминала, и радостно се присъедини към останалите, за да гледа церемонията с брат й. Той се съблече по бельо, оголвайки мършавото си тяло, и влезе във водата с Мама Магаба. Присъстващите продължиха да пеят и да напяват, като пляскаха ритмично с ръце. Отново се започнаха потапянията - десет, може би двайсет пъти. Спрях да броя. След това двамата излязоха от реката и инициираният, подобно на сестра си, беше увит в одеяло. Първоначално изглеждаше съвсем добре. Усмихваше се и говореше тихо, но постепенно поведението му се промени, чертите му се отпуснаха и в очите му се появи далечен и нефокусиран поглед. Всички тръгнахме обратно към първата колиба, която бяхме подминали на идване. Състоянието на инициирания се влоши. Когато се приближи към огъня, крайниците и тялото му внезапно загубиха силите си и той тежко се отпусна на земята. Другите го повдигнаха и се опитаха да го задържат прав, но човекът изглеждаше все едно няма нито кости, нито мускули. Не разбрах, че умира, тъй като в този момент със сигурност беше жив, но очите му бяха широко отворени и имаха див поглед. Изглеждаше много уплашен, все едно беше видял нещо, което го беше ужасило. Отново падна и загуби съзнание. Бока го натовари в ремаркето на пикапа си, за да го закара в болницата, но вече беше късно. Може би беше получил инфаркт вследствие от стреса и студа, но когато попитахме Мама Магаба за случилото се, тя ни каза, че всички, включително самият иницииран, очаквали това и че било добра смърт, когато човек премине в света на духовете по време на подобна церемония. Когато я попитах защо тази смърт е била очаквана, тя ми обясни, че предната нощ, когато всички се били събрали в колибата край реката, те били посетени от могъщи свръхестествени същества, които тя нарече „речните хора“. Описа ги като много високи, с тъмна кожа и златни коси, и каза - все едно излагаше сигурни факти, - че живеят в дълбините на големите реки, но могат да излизат от тях и да се движат сред обикновените смъртни на сушата - понякога да вършат добрини, друг път злини. Последната нощ те се появили от дълбините, съпровождани от процесия от змии и речни животни, влезли в колибата, като водата още се стичала по лъщящите им тела, и поискали душата на инициирания.

Загадката на речните хора

По-късно имах възможността да задълбая в проблема. На езиците на нгуни традиционното име на загадъчните речни хора е abantubomlambo. За тях се говори с половин уста едновременно като за добронамерени и злонамерени, като никой не може да предвиди какви точно ще бъдат. Те могат да приемат образа както на странни на вид човешки същества, така и на змии.16 Може би тази териантропична двойственост е причината те винаги да се асоциират с гигантските водни змии, наричани ichanti, за които се твърди, че живеят заедно с тях в подводния отвъден свят,17 и към които няколко изследователи са се обърнали като възможно обяснение на скалните рисунки на бушмените сан в Драконовите планини, също изобразяващи змии.18 Нещо, което е особено важно с оглед хилядолетната шаМанска тема на бушмените сан, е, че загадъчните ichanti са „майстори на преобразя- ването“ и могат да променят формата си с хипнотична бързина: „Ichanti могат да приемат вида на почти всичко от змия до коза и да се превърнат от желязна верига в перо и после в пчелна пита“.19 Интервюирани през 20-те години на XX в., лечители кхоса разказали за начина, по който възприемали тези очевидни произволни трансформации:

„Те уподобиха променящите се с голяма скорост форми, които наблюдава- ха в калейдоскопа, на ichanti. Може би поради тези бързи трансформации те вярват, че ichanti притежават способността да хипнотизират хората“.20
През 1931 г. антропологът Дж. X. Сога първи отбелязал, че разказите за ichanti - които Той нарича „водни духове“ - звучат съвсем като халюцинации.21 И наистина, благодарение на всичко, което вече знаем, днес можем да кажем доста повече по въпроса. Описанията на старейшините на кхоса, говорещи за бързо променящи се геометрични форми, примесени с иконични образи, силно напомнят на процеса на халюцинациране, който образува сърцевината на невропсихологическия модел за скалното и пещерно изкуство. Антропологическите съобщения допълнително подсилват подозрението за халюцинационния произход на ichanti и речните хора (които понякога също са змии), с които неизменно се свързват:

„През периода на своята инициация гадателите от много групи нгуни пъ- туват, насън и по време на транс, до подводни светове в реки, където се сре- щат с голям подводен змей, ixanti [ichanti], заобиколен от змии, които са свър- зани пряко с духовете на предците. От инициираните се изисква да уловят една или повече от тези змии... В този свят могат да бъдат срещнати и други прародителски същества, известни като „речните хора“, abantubomlambo...“.22

Антрополозите са уловили още едно ниво в този пъзел - самите шамани нгуни често са асоциирани със змии: „Смята се, че те могат да контролират змиите, а в някои случаи дори да се превръщат в такива същества“.23 Изглежда, че в случая с този комплекс от вярвания, свързани със съще- ства-духове, отвъдни светове и териантропични трансформации, в крайна сметка сме се оказали на позната територия сред халюцинациите. Както видяхме в предходните глави, дори подводната тема се явява като доста стандартно шаманско странстване навсякъде по света и се свързва с образите на кладенци, фунии, вихри и водовъртежи.24 Именно по тази причина Дейвид Люис-Уилямс не желае да помести насочващите в тази посока спирални и водовъртежни мотиви, които се срещат в скалното и пещерното изкуство, в общата категория на ентоптичните феномени, а предпочита да ги разглежда - заедно с разказите да пребиваване под земята или под водата— като част от потока халюцинации на прага на най-дълбоките стадии на транса.25 Освен това той изтъква, че хората от Западния свят са склонни да използват думи като „фунии“, „конуси“ и „съдове“, за да опишат завихря- нето.26 В други култури същият неврологичен феномен често се изживява като навлизане в подземен тунел, пълен с бушуваща вода,

„ ... което може би се дължи на тътена и шума, които могат да бъдат чути в някои променени състояния на съзнанието... Когато инуитите живеят на леда, пътят към отвъдния свят минава през морето: „Той почти се плъзга, все едно пада през тръба“ (Рамусен, 1929, с. 124). Дупката, през която се движи един шаман на самоедите тагви, води до река, където има течения, движещи се в противоположни посоки. Лесно можем да умножим примерите за специфично културни интерпретации на тази универсална и предопределена от нашето съзнание халюцинация за пътуване под земята или под водата“.27

Едва ли трябва да се изненадваме, че Южна Африка е едно от мес- тата, където подобни примери могат да бъдат умножени. Съвременните антропологически изследвания сред бушмените Ju/'hoansi (IKung) в Калахари са събрали разкази на няколко шамани, които описват пъту- вания под водата и надолу в дълбините на земята паралелно със задъл- бочаването на транса.28 По същия начин знаем от документите на Блийк и Лойд, че през XIX в. информаторите от бушмените сан от Капската провинция

„разказваха за шамани, които влизали в „кладенец“, където водата била „жива“; там те улавяли халюцинираното !khwa-ka хого, животното на дъжда, което убивали, така че кръвта и млякото му да завалят като дъжд. Каген, бо- жеството вълшебник на бушмените сан, който самият е шаман, се гмурвал в кладенци по време на транс“.29

А на дъното на кладенците живеели огромни змии, на свой ред са въз- приемани понякога като животни на дъжда, които племената нгуни наричат ichanti и които споделят своя отвъден свят под водата с народ от духове, наричани abantubomlambo - речните хора. Те били халюцинирани образи и все пак можели да изплуват от дълбините със стичаща се от дългите им коси вода, да крачат по речните брегове със свита от водни змии и да крадат душите на хората. 

Осем важни аномалии 

След като си тръгнах от р. Гамтоос, последният етап от моето изследователско пътуване в Южна Африка през април 2004 г. ме преведе през скалистите Драконови планини, където има хиляди и хиляди скални рисунки на сан - а сред тях и голямо брой с изображения на гигантски змии, които учените свързват с ichanti?0 Отново етнографията предоставя една от основателните причини за това. През XIX в. художникът Джордж Уилям Стоу няколко пъти показал на оцелелите бушмени сан своите великолепни репродукции на скалните им рисунки. На една от тях се вижда огромна рогата змия, която се плъзга през лицето на скалата. Една възрастна жена от племето на бушмените сан, на име Коу’ке, веднага я познала и заявила, че по времето на нейните прадеди подобни огромни и могъщи змии „живеели в реките“.31 Тъй като знаем, че „да живееш в реките“, е една от обичайните подводни метафори за транс, това било все едно да каже, че рогатите змии били създания на транса - както са и ichanti, другите обитатели на реките. Само че това не беше единствената причина да искам да видя тези изображения. Моите собствени халюцинирани срещи с гигантски змии - когато бях под влиянието на амазонския халюциноген аяхуаска - ме бяха оставили със странното убеждение, че подобни явявания са някак си нещо много повече от халюцинации - че е възможно едва ли не, както твърдят шаманите, да съм срещнал някакъв вид интелигенти духовни същества, които са общували с мен. Много добре съзнавам, че подобни идеи звучат наистина безумно в научната общност на XXI в., която знае (или поне си мисли, че знае) много за химията на мозъка. Но според мен за нашите праисторически прадеди, които не са имали подобна перспектива, усещането за абсолютна, гладка и непробиваема реалност, обграждащо силните халюцинации в състояние на дълбок транс, е било напълно убедително - и напълно в състояние да ги накара да вярват в съществуването на свръхестествено измерение, населено от безтелесни и променящи формата си същества. Тъй като човешката природа е такава, струва ми се буквално неизбежно хора, които са изпадали в транс (независимо от средствата за постигането му) и които са имали подобни силни, дълбоки и твърде неразбрани преживявания, да искат да говорят за тях. Нашите прадеди са имали същото любопитство и същата способност да се учудват като нас. Би трябвало да са имали огромно желание да опишат невероятните неща, които са видели, да ги обсъдят с другите, които са имали подобни преживявания, и да се опитат да ги осмислят. Така в хода на поколенията са превърнали своите видения за отвъдния свят в развита и общоприета митология.32 По същата логика смятам за оправдано някои хора в някои култури да са поискали да нарисуват или издраскат своите видения на трайна повърхност - може би дори по стените и таваните на скални заслони и пещери. Съответно отново не мога да се съглася с критиците на Люис-Уилямс - Пол Бан и Патриша Хелвенстън (автори на статията в „Кембридж Аркеолоджикъл Джьрнъл“), — когато описват идеята за „скалното изкуство като породено от видения и халюцинации“ като „изумително хрумване“.33 Човешкият род има много древни, много дълбоки и много сложни връзки с растителните халюциногени (вж. 21 и 22 глава). Като се има предвид тази дълга история, изобщо не е „изумително“, а напротив, може да се очаква, че на различни места по широкия свят ще съществува вдъхновено от транса скално и пещерно изкуство — и че част от него ще бъде много древно.

„Тази възможност - коментира археологът Дейвид Пиърс по повод крити- ките на Бан и Хелвенстън - е изумителна единствено според едно характерно за XXI в. виждане, което не цени особено по-малко рационалните аспекти на съзнанието и категорично осъжда употребата на променящи съзнанието суб- станции. Един кратък преглед на световната етнография би разкрил дълъг списък от култури, които ценят и култивират същите тези състояния на съзнанието. Съмнявам се, че те биха счели за „изумително“ предположението, че някакво скално изкуство е било свързано с променени състояния на съзнанието.“34

Съответно колкото повече задълбавах в различните съперничещи си теории и аргументи и колкото по-внимателно разглеждах алтернативните гледни точки, генерирани и захвърлени от един век изследвания, толкова по-сигурен бях, че Люис-Уилямс е прав по отношение на това, че скалното изкуство на бушмените сан в Южна Африка и пещерното изкуство на къс- нопалеолитна Европа е било вдъхновено от преживяванията на шамани в дълбоко променени състояния на съзнанието. И наистина, благодарение на запазените етнографски сведения много учени вече смятат това за най-прав- доподобното обяснение на изкуството на бушмените сан. Що се отнася до пещерните художници от Късния палеолит, никога не бихме могли да сме сигурни, тъй като не разполагаме с никакви етнографски данни от това време. При все това е факт, че изкуството, което са ни оставили, повдига много от същите въпроси като това на бушмените и че всяка теория, която претендира да може да обясни силните и на пръв поглед много различни образи на двете места, трябва да бъде в състояние да обясни също така и най-очевид- ните и аномални сходства. Както видяхме в 5 глава, те са следните: 1. Териантропите.
2. Химерите — хибридни животни, в които се смесват черти на два или повече различни вида. 3. Чудовищата - странни, фантастични или често силно изкривени създания.
4. Честата поява на абстрактни и геометрични мотиви и повтарящите се ком- бинации между тях и напълно иконични фигури.
5. Начинът, по който и двете системи третират скалната повърхност все едно е пропусклив воал или мембрана, зад която се намират скрити светове.
6. Многократното наслагване на нови изображения върху по-стари.
7. Отсъствието на линия на терена или хоризонта и неспазването на относи- телния мащаб.
8. Странните фигури на „ранени мъже“, прободени от много стрели или копия.

Обяснения с невропсиходогическия модел

В предходните глави видяхме, че фигурите от изброените по-горе категории 1,2 и 3 заемат важно място в най-древното скално изкуство в Европа и Африка.35 Това трябва да е важно, тъй като в нормално будно състояние за нас, хората, не е свойствено (нито пък е било в миналото) да се сблъскваме с териантропи, химери или чудовища. Следователно е твърде невероятно ежедневните ни преживявания да са вдъхновили натоварените с емоции изображения на подобни същества, достигнали до нас от праисторията. Възможно ли е простият отговор да се крие в креативното въображение на отделните художници, което твори без помощ отвън? Може би, но и в този случай ще трябва да обясним защо вроденият талант се изявява все в едни и същи странни формули - хора-зверове, хибридни животни и чудати страшилища - и защо това се прави от първия момент, в който хората са започнали да създават изкуство.

Разбира се, можем да привлечем Юнгиан- ски концепции като например колективното несъзнавано, които да обяснят тези общи образи, но пък самите тези концепции изискват допълнителни обяснения. Какво в крайна сметка е колективното несъзнавано? Дали неговото съществуване някога е било доказано по удовлетворителен начин? Как функционира? Откъде и как е получило своя запас от общи образи? И дали в същността си то не е описание на загадка, която трябва да бъде решена, а не решение на загадката? Изобщо не отхвърлям идеята за колективното несъзнавано, но не смятам за нужно да използвам феномен, който сам по себе си е проблематичен и необяснен, за да разбера категоричното присъствие на териантропи, химери и чудовища в пещерното изкуство на къснопалеолитна Европа и скалното изкуство на Южна Африка. Що се отнася до последното, струва си да повторим това, което вече знаем от етнографията - че много от необикновените рисувани и грави- рани изображения са били вдъхновени от халюцинациите на шаманите на бушмените сан (които са били и художниците) и изобразяват техните видения за срещи и трансформации в света на духовете, където според техните вярвания можели да пътуват в образа на животни.36 Но подобни сложни халюцинирани преживявания не са характерни единствено за шаманите сан. Вече знаем, че те са глобален феномен на променените състояния на съзнанието. И макар да не сме в състояние да проведем истински интервюта с хора от Късния палеолит, можем да бъдем почти толкова сигурни, че някои от тях са имали халюцинации, колкото сме сигурни, че са яли и пили. В III част ще видим точно колко универсални са били подобни срещи през цялата човешка история и колко често са включвали териантропи, химери и чудовища. Следователно не трябва да се изненадваме, че териантропите, химерите и чудовищата играят толкова важна роля в изкуството на пещерите. Макар и в по-малки мащаби, моите собствени преживявания потвърждават това. Виждал съм териантропите, химерите и чудовищата, които са изобразени в скалното изкуство на бушмените сан - изкуство, за което знам, че възпроизвежда виденията на халюциниращите шамани. И както разказах в 3 глава, под влиянието на аяхуаска се озовах в присъствието на изключително убедителен и изненадващ териантроп, видях пеперуда да се превръща в змия, а змия — в ягуар, и бях принуден да се изправя срещу чудовищни дракони и огромни насекоми с хуманоидни черти. Следователно без никакво колебание се присъединявам към мнението на Дейвид Люис- Уилямс, че е много вероятно вдъхновението за териантропите, химерите и чудовищата в пещерното изкуство на къснопалеолитна Европа да е дошло от подобни преживявания в състояние на транс. Това, което прави всичко още по-вероятно, са повтарящите се комбинации от абстрактни и геометрични „знаци“ с иконични фигури - нещо, което сме документирали навсякъде в изкуството на бушмените сан и от самото начало до края на историята на пещерното изкуство в Европа (категория 4 в списъка по-горе). Както е и при първите три категории, невропсихологи- ческият модел на Дейвид Люис-Уилямс наистина предлага единственото логично, кохерентно и вътрешно последователно самостоятелно решение на „упорито съпротивляващата се“ загадка на тези знаци.37 Това са изображения на ентоптични феномени, които хората виждат в състояние на транс. Тезата, че те са универсални, тъй като се контролират от структурата на човешката нервна система, е изключително добре обоснована. Същото важи и за категории 5, 6 и 7 и отново читателят имаше възможността да се запознае с всички доказателства в предходните глави. Защо скалната повърхност е инкорпорирана по толкова динамичен начин в рисунките, че изглежда като прозрачен воал между този и онзи свят. Защо изображенията отново и отново се наслагват едно върху друго? Защо на художниците не им е пукало за мащаба и не са ни дали линия на терена или хоризонта, така че фигурите им често изглеждат все едно се носят „аб- страктно“ в пространството? Там, където другите опити да се даде обяснение започват да запъват, невропсихологическият модел предлага прост сценарий, който дава смислени отговори и на трите въпроса:

• първо, художниците са изпадали в променени състояния на съзнанието в пещерите и скалните заслони (посредством водещи до транс танци в Южна Африка; вероятно чрез поглъщане на Psilocybe semilanceata или други съдържащи псилоцибин гъби в къснопалеолитна Европа, въпреки че и тук не можем да изключим някаква форма на танц на транса или други физически техники за промяна на съзнанието); 

• второ, те са преминавали през халюцинации, които са виждали да се по- явяват изотзад стените и таваните на пещерите и скалните заслони - все едно наистина проникват в този свят през скален воал или мембрана - като много често първото застъпвало второто или се „носело“ в пространството без някакъв определен мащаб и разположение;


• трето, след преминаването на състоянието на транс, художниците се по- свещавали на възпроизвеждането на основните мотиви от виденията ви на местата, където ги били видели на стените на пещерите и скалните за- слони, като по този начин „фиксирали“ или запаметявали тези места като портали към света на духовете.

Не е задължително да се е случвало точно така, но подобен общ сцена- рий наистина предоставя правдоподобно обяснение за нещо, което иначе е изключително озадачаващо и на практика с необясними характерис- тики на скалното и пещерното изкуство в Южна Африка и къснопале- олитна Европа. Когато си спомним, че тази сила да обяснява идва от съ- щия модел, който вече е разрешил други „неподатливи“ загадки на тези изкуства - териантропите, химерите, чудовищата, геометрията, - става все по-очевидно колко ценен ключ към своето минало сме получили от Дейвид Люис-Уилямс. И наистина, от списъка с осем основни аномалии, които свързват скалното изкуство на Южна Африка и пещерното изкуство в къснопалеолитна Европа, неговият невропсихологически ключ вече е доказал способността си да отключи първите седем. Осмата е фигурата на „ранения мъж“ — която всяка теория, която претендира да е повече или по-малко права, без съм- нение също трябва да обясни. Има и девета аномалия, Която трябва да раз- гледаме, но тя е ограничена само до европейското изкуство: защо толкова много от великолепните рисувани и гравирани изображения се откриват в много дълбоки и много тъмни пещери, където могат да бъда достигнати само с цената на много усилия и да бъдат видени единствено на изкуствена светлина? Една от най-привлекателните черти на невропсихологическия модел е способността му да навежда на отговори на нерешени въпроси и - както ще видим в 10 глава - той има отговори и за тези две последни аномалии. Но една също толкова важна проверка на неговата истинност е начинът, по който той отново и отново доказва полезността си и силата си да обяснява, когато се изправим пред почти всяко пано на скалното или пещерното изкуство, принадлежащи на южноафриканските и европейските праисторически традиции. В случая с Южна Африка благодарение на етнографията често изпитваме и допълнително удовлетворение от сигурността, че обяснението е вярно. Това ме осени, докато продължавах пътуването си през Драконовите планини, след като бях станал свидетел на странните събития на брега на р. Гамтоос.

Разрешаване на загадките на Дългото пано и Змийската скала

В Главните пещери (които не са истински пещери, а поредица от големи скални заслони) в съвременния природен резерват Замъка на гиганта в сърцето на Драконовите планини, имах възможността да прекарам няколко часа в изучаването на една необикновена композиция с дължина повече от 5 метра, кръстена без особено въображение Дългото пано. Двете централни фигури, които господстват над цялата композиция, вече бяха описани на- кратко в 4 глава. Това са териантропи с човешки крака, задни части и ръце и глави на планински антилопи редунки. Фигурата вдясно допълнително е обвита от извивките на гигантски змии, които при по-внимателно вглеждане се оказват и двете хибридни фигури - химери с тела на змии и глави отново на антилопи редунка (едната дори с рога). Фигурата вляво не е така натова- рена, но има два подобни на пера издатъка, които излизат от средата на гърба й. Междувременно на около метър по-вляво и малко по-високо на скалната повърхност е разположена още една впечатляваща химера - този път анти- лопа/котка с опашката и петнистата кожа на леопард, но със задни крака на антилопа кана. Допълнителен интерес представляват малките точки, всяка от които се издава леко извън очертанията на тялото, нарисувани в редица по гърба на животното и надолу по част от опашката му.

Териантропи от Замъка на гиганта. Отбележете змията с глава на антилопа, увила се около горната част на тялото на дясната фигура.

На земята на няколко метра вдясно от Дългото пано има голяма, дебела и назъбена скална плоча — Змийската скала, — която тежи вероятно няколко тона. Паднала е в древността, след като се е откъснала от тавана. В някакъв момент след това, може би когато е било рисувано Дългото пано, шаманите на бушмените сан дошли тук и я покрили със сложна поредица изображения с червена охра, включително на две змии. Първата, която има глава и уши на антилопа и кърви обилно от носа, изглежда все едно се появява от пукнатина в скалната повърхност. Виси с главата надолу и пръска кръв от носа върху претрупана и трудна композиция непосредствено отдолу, в която основно място заема втората змия. Последната не е хибридна и е стопроцентова змия от главата до опашката, но също кърви от носа. Нагънала се е на четири големи и дебели извивки около странно абстрактна човешка фигура с неестествено удължени тяло и крака. Още няколко подобни изтънени и разтеглени човешки фигури се „носят“ наоколо.

Хибрид между котка и антилопа кана

.Змийската скала“, цялата сцена

Без невропсихологическата теория и тласъка, получен от етнографията на сан, как бихме могли някога да се надяваме да обясним някое от тези загадъчни изображения? След като сме въоръжени с тези инструменти обаче, рисунките започват веднага да ни разказват за състояния на транс. Двата териантропа от Дългото пано са шамани, преобразяващи се в ан- тилопи редунка и пътуващи в света на духовете. Излизащите от гърба на единия пера биха могли да свидетелстват за допълнително ниво на транс- формация в птица или в един от видовете крилати териантропи, които често биват изобразявани в скалното изкуство на бушмените сан и които съчетават черти на птици и антилопи. Изследователите ги наричат „алити“, „антилопи на транса“ или „летящи антилопи“.38 Подобно на всички други неземни същества в тези рисунки, такива необикновени хибриди могат да бъдат видени, разбира се, само като халюцинации.

„Змийската скала“, детайл

Двете змии с глави на антилопи, увити около торса на другия териантроп също са химерични, което е твърде характерно за транса. От значение е и че едната от двете има рога, тъй като през XIX в. старата бушменка сан коментирала именно репродукция на рогата змия от друг скален заслон и казала, че по времето на нейните прадеди такива огромни и могъщи змии „живели в реките“ — твърдо установена метафора за транс. Нейната реакция естествено ни напомня за загадъчните змии ichanti в синкретичната традиция на нгуни и бушмените сан, за които също се твърди, че живеят в реките, и които със сигурност са продукти на преживявания по време на транс.39 Тъй като от цитираните по-рано антропологически изследвания знаем, че инициираните в тази традиция хора трябвало да извършат нещо като лов на видения в царството на ichanti и от тях се очаквало да „уловят една или повече от тези змии“,40 трябва да вземем предвид възможността тук да е изобразена именно някаква подобна експедиция и че преобразяващият се шаман е уловил увиващите се около тялото му змии (точно както шаманите от други традиции на бушмените сан улавят животни на дъжда в света на духовете).

„Антилопа на транса" в полет

Химеричното същество, хибрид между антилопа и котка, което се намира в лявата част на Дългото пано, би било твърде неразбираемо без невропсихологическия модел, но изглежда напълно смислено, когато си спомним, че подобни хибриди често могат да бъдат срещнати в света на халюцинациите. Дори и точките по гърба и надолу по опашката му са „нереалистични“ и както вече видяхме, се издават извън очертанията на тялото на животното. Може да се формулира едно плодотворно пред- положение, че те произлизат от някакъв ентоптичен мотив, в случая смесен от художника с тялото на една напълно йконична фигура. Още повече че, както изтъква Дейвид Люис-Уилямс, етнографията загатва, как е могла да бъде създадена тази комбинация от халюцинирани образи в културата на бушмените сан:

„Гръбнакът е разглеждан като важна част от човешката анатомия, тъй като именно по него се движи свръхестествената сила от стомаха към главата, къ- дето избухва и изстрелва шамана в света на духовете. Освен това понякога котките са разглеждани като злонамерени шамани в животински образ. Сле- дователно тази рисунка вероятно изобразява шаман, който се преобразява в котка, а точките показват, че той е изпълнен със свръхестествени сили“.41

Ако се обърнем към Змийската скала, вдясно от Дългото пано, ще ви- дим, че змията с глава на антилопа, която виси над другите фигури, кърви от носа. Това отново е сигурен знак, че тук е изобразен шаман в транс, в случая преобразил се в химерично същество. Втората змия на Змийската скала също кърви от носа, отново символизирайки участието на шамани, а невропсихологическите проучвания навеждат на мисълта, че изтъняването на човешката фигура, около която се е увила, е интерпретация на телесните усещания за удължаване, които са нещо обичайно по време на транс.42

                                                               

Детайл от картина на перуанския шаман Пабло Амаринго, изобразяваща предизвикани от аяхуаската видения

Но защо тази втора змия изобщо се е увила около човека? Можем само да гадаем по-дълбокия смисъл, който художникът е вло- жил в този силен символ, но на мен ми напомня за речните хора, които понякога са змии, и за шаманите, които се преобразяват на змии, за да проникнат в тяхното царство. Освен това от личен опит мога да заявя, че човек наистина може да види подобни неща по време на транс. Може би читателят ще си спомни от 3 глава, че по време на един от моите сеанси с аяхуаска златна змия се уви около долната част на левия ми крак и се изправи, за да ме разгледа. Както се оказа, докато следвах пътя на натрапчивото и хипнотизиращо изкуство на бушмените сан сред скалистите върхове и стръмните долини на Драконовите планини, внезапно се озовах на много познат неземен терен.


Контрабандисти и рейнджъри


И ако змиите се чувстват у дома си в подводните и подземни светове на транса, то е много вероятно т.нар. „антилопи на транса“, които бяха упоменати по-горе, символизират обратните усещания на издигане във въздуха и стремителен полет - без оковите на гравитацията или ограничения във височината, — които обикновено съпътстват променените състояния на съзнанието. На 50 километра северозападно от Главните пещери, по-навътре в скалистата твърдина на Драконовите планини, могат да бъдат видени голям брой от тези неправдоподобни същества - напълно развити и в полет. Те са нарисувани по стените на Кръстопътния заслон, високо нагоре по склона на една долина близо до входа на недостъпното и красиво дефиле Дидима. След като напуснете уютния комфорт на лагера Дидима, трябва да шофирате 40 минути и след това да ходите още три часа, за да стигнете до Кръстопътния заслон - като, разбира се, през цялото време предполагате, че вашият водач знае къде се намира Кръстопътния заслон. От друга страна^ ако вашият водач никога през живота си не е ходил до Кръстопътния заслон, но е забравил да ви го каже, можете да се насладите на живопис- ната и на места доста напрегната разходка сред планинската природа, преди той най-накрая да си признае, че се е загубил. След това единственото смислено нещо, което можете да направите, преди да се е мръкнало, е да извървите целия път обратно. Вторият ни опит на следващата сутрин беше по-успешен. Голям пикап с двойно предаване ни закара чак до една станция на рейнджърите, на няколко километра от пътя, където граничарите устройват засади на контрабандистите, които прекарват през планините магарешки кервани с марихуана от съседно Лесото. Тук се срещнахме с нашия водач - висок мъж без предни зъби и с дръжката на автоматичен пистолет, стърчаща от колана на панталона му. Въпреки че приличаше повече на контрабандист, отколкото на рейнджьр, той много добре знаеше как да намери Кръстопътния заслон и ни поведе към него с доста добро темпо. Първоначално маршрутът ни се спускаше по лек склон под станцията на рейнжърите, после ни преведе през по-обработени земи и накрая ни изведе на брега на реката, чиито води бяха плитки, но широки. На отсрещния бряг и на около 200 метра надолу по течението, вляво от нас, видяхме малка изолирана традиционна ферма, очевидно изоставена, която се състоеше от около шест колиби със сламени покриви. Обрамчен от издигащите се в далечината назъбени планини, пейзажът беше зелен и тучен във всички посоки докъдето стигаше погледът. Свалихме обувките си, за ад прекосим водата, която беше кристално прозрачна и леденостудена. На другия бряг завихме надясно, т.е. нагоре по течението - в обратна на селището посока, — и известно време вървяхме в тишина по едва забележима пътека сред все по-високи и гъсти трева, които се издигаха над главите ни. Когато излизахме на просеки и оголени участъци, можех да видя, че сме навлезли в много широка и дълбока долина. В дъното на долината, маркирана от плътни ивици дървета по двата бряга, течеше реката, която бяхме пресекли по- рано. Не искам да правя пресилени сравнения, но планините на Франко- Кан- табрия с техните изумителни рисувани пещери и Драконовите планини с техните невероятни рисувани скални заслони наистина имат много поразителни прилики. Има ги същите драматични върхове и отвесни скални стени с петна от лишеи. Има ги същите стръмни зелени долини, същите искрящи ливади и ниски гористи хълмове, същият свеж чист въздух. 06- хващате странно усещане, когато си пътувал в единия район и съвсем скоро след това посетиш другия. Над и отвъд изненадващите сходства в двете изкуства, самите пейзажи са толкова подобни, че неизменно предизвикват силно чувство за дежавю.


Около 11 часа отново пресякохме реката близо до мястото, където доли- ната, която следвахме, се пресичаше под прав ъгъл — подобно на буква Т - от втора дълбока и широка долина. През нея също течеше река. Спрях, за да наплискам с няколко шепи от блестящата вода лицето и косата си и да получа временно облекчение от сутрешната жега. След това напълних отново манерката си и продължих след беззъбия, въоръжен и очевидно неуморим рейнджьр. Тук започнахме да се изкачваме от дъното на долината — първоначално право нагоре, където можеше да се мине по-лесно, но скоро се оказахме на стръмен склон, по който ронлива козя пътека криволичеше безкрай нагоре. След около час непрекъснати усилия стигнахме до основата на отвесни скали, които бележеха връхната точка на тази страна на долината, и продължихме покрай тях още няколкостотин метра, преди да достигнем големия надвес на Кръстопътния заслон.

Антилопа на транса" от Кръстопътния заслон

Защитената от надвеса площ беше дълга около 30 метра и дълбока на повечето места под 2 метра, но в центъра има кухина, която влизаше още няколко метра навътре. Рисунките на антилопите на транса се намират в дъното на тази централна вдлъбнатина и освен това се явяват на изолирани групи на различни места по защитената скална повърхност. Въпреки твърде непривлекателната смесица от птичи криле и големи тела на бозайници (не приличат толкова на Пегас, колкото на летящи прасета), когато бъдат погледнати отблизо, те сякаш демонстрират някаква грациозност и чар и сякаш се вият и гмуркат навън и навътре от контурите на скалата, все едно са по-леки от въздуха. Само че антилопите на транса не бяха единствената причина за целия този труд и двудневните усилия. Тук имаше още една композиция, която ме интересуваше. Дейвид Люис-Уилямс беше привлякъл вниманието ми към нея и ми беше показал прерисовки по време на посещението ми при него няколко седмици по-рано в Центъра за изследване на скалното изкуство в Йоханесбург. Рисунките на бушмените сан често са много по-малки, отколкото из- глеждат на снимка и понякога е трудно да откриеш точно определена композиция. Затова започнах систематично да оглеждам скалната стена в търсене на сцената, която ми трябваше. Беше горещо, малко след пладне, и след няколко минути свалих ризата си, за да се охладя. Точно в този момент забелязах, че наоколо има пчели — защото една от тях мързели» во се блъсна в гърдите ми, отскочи и отлетя. За разлика от европейските пчели, тези бяха много големи и приличаха на оси - с тънка талия, издута торбичка с отрова и дълги и завити жила. По-рано съм развивал много силни алергични реакции към ужилвания от пчели, но по някаква причина не се почувствах заплашен от тези огромни и опасни на вид африкански пещерни пчели. Може би, защото наех, че нося със себе си адреналинов комплект, който да използвам в случай на анафилактичен шок.


Мостът на загадките


Най-накрая, на няколко метра от далечния десен край на Кръстопътния заслон открих композицията, която търсех. Заема площ не повече от 1 ква- дратен метър. Малцината учени, които са изходили целия път дотук, за да я видят, са, общо взето, съгласни помежду си, че централният регистър из- образява група хора, които преминават по висящ въжен мост. Без съмнение изглежда, че изобразява това — поне на пръв поглед. Но опита от работата с изкуството на бушмените сан ни предупреждава, че нещата невинаги са такива, каквито изглеждат. Едно от най-глупавите и най-буквални описания на сцената, което грубо отхвърля всяка възможност да има някакъв нюанс или символизъм, е публикувано през 1978 г. от Бърт Удхаус:

Сцената на „моста“ от Кръстопътния заслон

„Има вид на мост, по който пресича оживена група воини, които се при- ближават от дясно. Срещу тях има двама млади мъже и по-възрастен еднокрак мъж, а две жени сякаш приветстват пристигането им. Едно възможно обясне- ние е, че групата ловци са бушмени, които минават по моста, за да си върнат две от техните жени, отвлечени от черните. От последните са останали само двама младежи и двама старци. Другите ги няма. Един от старците, изглежда, е паднал в състояние на опиянение под моста“.43 Само като подробност, която читателят може да провери по предложената тук рисунка, ще кажа, че предполагаемо еднокракият „старец“ всъщност има два крака — задният му крак е закрит частично от белег върху скалата.44 Това е просто пропуск и няма отношение към общото твърдение на Удхаус. Но има нещо, което е по-сериозно. Той пропуска други аспекти на сцената — а именно една втора група фигури, които сякаш се носят в празното пространство под оста, — които правят едно реалистично обяснение да изглежда твърде невероятно. Предлагам ви по-проникновения опит на Харолд Пейджър да намери смисъла на цялата композиция, датиращ от 1975 г.:

„Три „алита“ [антилопи на транса] се появяват в една много интригуваща композиция в Кръстопътния заслон. Тук са изобразени няколко мъже, които тичат по въжен мост. Изглежда, една от фигурите е паднала и може би е заги- нала. Групата отдолу може би изобразява случващото се в някакъв друг свят, където „алити“ и други митични създания приветстват новодошлия. При все това истинското значение на случващото се остава неясно“.45

Необходимо е да се направи малко уточнение - всъщност в композицията присъстват общо шест „алита“,46 а не три, плюс общо 13 човешки фигури. Това обаче не омаловажава общата правдоподобност на аргументите на Пейджър - че присъствието на дори една летяща антилопа (в един свят, където до момента не е известно някоя антилопа да се е сдобила с крила и да е полетяла) трябва да е достатъчно само по себе си да породи сериозни съмнения относно всяка натуралистична интерпретация. Освен това крилатите антилопи не са единствените елементи от ком- позицията, които изискват обяснение. Защо осем от тринайсетте мъжки фигури са итифалични - т.е. с ерекгирали пениси? Дали изобщо става въпрос за човешки фигури, като се има предвид, че лицата и главите им неизменно са особени. Понякога имат животински отсенки, а друг път не приличат - буквално — на нищо познато. Освен това, защо две от тях кървят от носа? Защо неколцина размахват метлички против мухи? Защо едната демонстрира странни линии, които излизат от юрната и задната част на главата й? Защо стоящите вляво от моста женски фигури имат ръце не с по пет, а с по четири пръста? И защо, което е най- важното в случая, „мостът“ изобщо не е мост? Внимателното вглеждане показва, че двете успоредни хоризонтални линии никъде по дължината си не са свързани от напречните щрихи - както човек би очаквал при един реалистично изобразен мост. Вместо това линиите, които окото би искало да изтълкува като напречни връзки висят поотделно от една от двете надлъжни линии, без нито една от тях да достига до отсрещната.

Някои отговори Бях много близо до композицията, а обедното слънце се отразяваше остро от повърхността на скалата и напичаше голите ми рамене. Почти не усетих как още две от големите пещерни пчели се блъснаха в гърба ми и отлетяха, без да ми сторят нищо. Мислех си, че отново съм изправен пред рисунка, което изглеждаше напълно смислена в рамките на невропсихо- логическата теория за шаманското изкуство и абсолютно безсмислена от каквато и да била друга гледна точка. Да вземем малките подробности като итифаличните мъжки фигури. Те винаги са представлявали проблем при интерпретирането на сцената на моста. В крайна сметка, ако трябва да видим тук някаква битка между племена - както са предположили някои коментатори като например Бърт Уд- хаус, - защо тогава „бойците“ и от двете страни има огромни еректирали пениси? Дали те не са неуместни в случая и - да си говорим честно - дали не биха пречили на боя? Отговорът може да дойде от изследванията на променените състояния на съзнанието, при които обектите на експериментите са разказвали за кипящ „поток от енергия..., който впоследствие се канализира и се съсредоточава в гениталиите“.47 Ето какво разказва един от участниците, след като е преминал през състояние на дълбок транс: „Енергията бушуваше в цялото ми тяло, след което внезапно се концентрира в областта на гениталиите и започна да се издига нагоре през тялото ми“.48 Друг обяснява следното: „Възбудата премина през гърдите ми и най-близкото усещане, за което се сещам, е оргазмът. Беше подобно на оргазъм в главата ми, все едно всичко беше изстискано от мен“.49 Всичко това силно напомня на свръхестествената сила (Jgi, вж. 7 и 8 глава), за която шаманите сан твърдят, че „кипва“ в коремите им по време на танца на транса, издига се по гръбнака и „избухва“ в главите им, каго ги изстрелва в отвъдния свят.50 Твърде правдопо- добно е именно едно такова кипящо усещане за сила би могло да обясни състоянието на мъжките фигури на моста.51 След това трябва да разгледаме въпроса с жените, които стоят край моста с по четири пръста на ръцете вместо обичайните пет. Читателят ще си спомни, че ръце с по четири пръста се появяват и в праисторическата скална рисунка на дъното на дълбоката и тясна Шахта на мъртвия мъж в пещерата Ласко в далечна Франция. Там, както видяхме в 4 глава, един териантроп с птича глава, правдоподобно интерпретиран от археолозите Деморест Дейвънпорт и Михаел А. Йохим като шаман по време на трансформация, също е изобразен с четири вместо с пет пръста. Тази фигура също е итифалична - което отново е в пълно съгласие с променените състояния на съзнанието, в които човек преминава през подобни преображения (всъщност това са единствените състояния на съзнанието, в които човек изживява такива трансформации!). Освен това не само подобната на птича глава и клюн, но и характерните „ръце“ с по четири пръста убедили Дейвънпорт и Йохим да издигнат своята теОрия:

„Четири е точният брой на пръстите при птиците. Заменянето на всяка чо- вешка ръка с четирипръст птичи крак представлява преднамерен и всъщност много умел замисъл от страна на художника, който е направил изображението по-птицеподобно... Хуманоидът не е нито човек, нито птица, а човек- птица...“.52

Като се има предвид, че в скалното изкуство на бушмените сан има множество изображения на хора, които се превръщат в птици,53 дали не е възможно четирипръстите крайници на жените от Кръстопътния заслон да имат същата функция — да показват, че това вече не са просто жени, а жени, които са напът да се превърнат в птици?.Със сигурност знаем, че в обществото на бушмените сан е имало и жени-шамани - както ги има и сред оцелелите бушмени Ju/’hoansi (IKung).54 Знаем също така, че ролята на жените в танца на транса (включително и на тези, които са шамани) включва ритмично пляскане с ръце.55 Независимо от това дали се трансформират в птици, или не, би трябвало да е от значение, че - както дори Удхаус е отбелязал — тези четирипръсти жени са изобразени в момент, в който пляскат - не защото приветстват идването на своите спасители (една смехотворно етноцентрична идея!), а защото пляскат ритмично по-време на танца на транса. При по- внимателно вглеждане се оказва, че една трета фигура в композицията, долу вдясно сред „алитите“ в бездната под моста, също има по четири пръста и е изобразена да пляска по подобен начин. До нея има мъжка фигура, отново итифалична, с ръце зад гърба. Ето какво казва Дейвид Люис-Уилямс за смисъла на цялата сцена:

„Двете пляскащи жени горе и третата (вероятно също женска) пляскаща фигура в долния десен ъгъл... навеждат на мисълта за танц на транса. И наис- тина, до най-долната от тези фигури присъства мъжка фигура, която е изобра- зена в характерната и недвусмислена поза на транс, с ръце зад гърба. Към това могат да бъдат добавени още две ясни индикации за изживяване на транс - кървенето от носа при две от фигурите на „моста“ и метличките за прогонване на мухите [етнографията потвърждава^ че те имат единствено ритуални функ- ч ции и се използват само по време на танците на транса].56 Също така и крила- тите антилопи, или антилопите на транса... вероятно са преобразени шамани с линиите на свръхестествена сила, които влизат или излизат от гърбовете им. И накрая дългите линии, които излизат от горната част на главата при третата фигура отляво на „моста“, вероятно изобразяват духа, който напуска тялото и се отправя на път. Всички тези характеристики са фрагменти от танца и следователно показват, че независимо какво представлява „мостът“, рисунката има връзка с шаманските танцови изпълнения на бушмените сан. Дори и да не можем да стигнем по-далеч, вече имаме достатъчно основания да поставим под въпрос изображението на въжен мост“.57

Разгадаване на моста

Но, както твърди Люис-Уилямс, има редица пътища напред. Работата на Ричард Кац с бушмените Ju/’hoansi в Калахари - чиито трансови дейности и преживявания, както вече видяхме, са напълно сравними с тези на изчезналите бушмени сан на юг, - предоставя първия набор данни, на които той се позовава. Кац, който е психиатър, помолил Ju/’hoansi да се нарисуват така, както се виждат. Тези, които никога не били изпадали в транс, нарисували прости схематични фигурки (най- горе). Но рисунките на шаманите, които редовно изпадали в транс, били съвсем различни, както показват двете долни илюстрации:

„Единият шаман нарисува няколко успоредни зигзага. Както обясни, зиг- заговидната линия с прикачени за нея крака била гръбначният му стълб. Дру- гите зигзази били тялото' му, все едно е било разкъсано на части. Друг шаман нарисува три вертикални спирали и каза, че те били тялото му“.58

Спирали и зигзази - шаман Ju/’hoansi изобразява себе си (по Katz, 1982).

В предходните глави видяхме, че подобни мотиви са характерни за състояние на транс ентоптични феномени и често се възприемат смесени или слети с напълно иконични фигури. Поради това тук искам мимоходом да спомена, че тези данни на Кац предоставят допълнително опровержение на една от атаките на Бан и Хелвенстън срещу Люис- Уилямс. Както читателят ще си спомни, двамата критици твърдят, че никакъв „предизвикан по естествен път“ транс (т.е. никакъв друг вид транс, с изключение на предизвикания от ЛСД, мескалин и псилоцибин) не е в състояние да породи прогресия от ентоптични феномени и напълно иконични халюцинации - както предвижда невропсихологическият модел. И все пак трансът, в който изпадат шаманите Ju/’hoansi са предизвикани по естествен път - единствено от изтощението по време на танца на транса, — а тук собствените им рисунки показват, че те също виждат в своите халюцинации съответната смесица от ентоптични и иконични елементи, точно както предсказва невропсихологическият модел. Не може да е случайно, че зигзаговидните - както поединично, така и в комбинации с други фигури — са токова застъпени в скалното изкуство на бушмените сан. Както видяхме в 5 глава, в Драконовите планини има едно забележително изображение на човешка фигура - с шест пръста на всяка ръка и зигзаговидни линии вместо крака и шия.59 Фигурата вдясно на показаната горе илюстрация, от Юниъндейл, несъмнено изобразява танцуващ танца на транса, тъй като композицията съдържа и характерната „пръчка на танца“. Можем да заключим само, че когато навлиза в по-дълбоки променени състояния на съзнанието танцуващият шаман възприема цялото си тяло като преобразяващо се в зигзаго- видна форма.

Превръщане в зигзаг (вдясно, RARI)

Всичко това свидетелства за присъствието на един феномен и на спе- циален вид усещания, които вече са регистрирани от невропсихологиче- ските изследвания върху западни доброволци — а именно че изпадането в променено състояние на съзнанието често е съпътствано от подчертани изменения в образа представата им за техните тела.60 Тези проучвания, отново подкрепени с много специфични скални рисунки на бушмените сан, потвърждават, че подобни „соматични халюцинации“ включват полимелия (т.е. появата на допълнителни пръсти, крака и ръце) и усещането, че твоето собствено тяло и крайниците ти - както и тези на другите - са огромни и разтеглени.61 Освен това от етнографските документи знаем, че изпадащите в транс шамани на бушмените сан говорели за растящи по тялото им косми - за което Люис-Уилямс предполага, че е интерпретация на усещането за боцкане и дискомфорт по кожата,, което често съпътстват ранните стадии на транса.62 И на последно място, но не и по значение, едно по-вни- мателно вглеждане в някои рисунки на антилопи на транса в други части на Кръстопътния заслон показва, че крилата им се състоят от успоредни линии, много подобни на успоредните кабели, поддържащи „моста“, и че от тях растат пера, които са идентични с висящите от „моста“ „косми“.

              

Скалното изкуство на бушмените сан съдържа доказателства, че при изпадане в променени състояния на съзнанието шаманите са изживявали подчертани промени в телесните си образи. 

Ако съберем всичко на едно място, Люис-Уилямс стига до заключението, че „мостът“ всъщност се състои от двама преобразени шамани, които са раздалечени, но обърнати един срещу друг. Те имат чудовищно удължени пернати или космати ръце, подобни на крилата на антилопите на транса, които са протегнали пред себе си.Трябва да си ги представим как са се хванали за ръце и от двете страни, за да образуват това, което досега си мислехме, че са носещите въжета на моста:

„Също ката и т.нар. „клинове“ на „моста“ могат да бъдат разглеждани като тела без крака и с обърнати навътре тави. При всички положения главите са обърнати в грешната посока, за да могат да функционират като глави на клинове, на които е закрепен въжен мост. Както показват рисунките на ин- форматорите на Кац, подобни радикални трансформации на човешкото тяло са напълно във възможностите на халюцинациите на бушмените сан и щедро са подкрепени от резултатите от невропсихологическите проучвания“.63

Още три пчели се блъснаха в мен бързо една след друга, без да ме ужилят. Стори ми се, че го правят нарочно и за първи път си помислих... това не е добре. Само че още не бях приключил с рисунката. Навлякох ризата си и се пъхнах под един нисък надвес встрани, откъдето пак имах добър поглед. Надявах се, че така насекомите ще възприемат присъствието ми като не толкова провокиращо.

Твърде смела аналогия


Сега вече лесно можех да разбера какво има предвид Люис-Уилямс. Централният мотив не беше просто въжен мост, а свързаните ръце на двама радикално преобразени шамани - проводници на свръхестествена енергия, които пренасят тичащите фигури над бездната. С две думи, това беше точно видът халюцинационно изображение, който група шамани, пътуващи в света на духовете, биха импровизирали, ако възникнеше нужда от мост над някаква проблемна свръхестествена опасност.

      

ферични черепи и заострени брадички

С

Лежах почти по корем край рисунката и в този момент се преместих малко по-наблизо, за да погледна предполагаемия еднокрак мъж, който подскачаше в левия край на моста. Той със сигурност имаше два крака, както и огромен пенис, но нещото, което ме привлече, беше лишеното от черти сърцевидно лице. В мен се надигна колебливото и несигурно чув- ство за нещо познато. Въпреки че нямаше косо разположени и подобни на цепки очи, то във всичко друго ми се стори много близко до лицето на ранения мъж от пещерата Пеш Мерл в Югозападна Франция, който имаше същия сферичен череп и тънка издадена брадичка. Тогава разбрах, откъде идваше усещането ми за дежавю - не толкова от връзката между фигурите от Пеш Мерл и Кръстопътния заслон, а от някаква изкривена и светкавична връзка между синапсите в мозъка ми. Дали тези две фигури не приличаха на странните „светлинни същества“ и „извънземни“ - със същите широки чела и тесни брадички, - които бях срещнал по време на предизвиканите от аяхуаската видения в Южна Америка?64 

Скици на предизвикано от аяхуаска видение в полевия бележник на автора

Знаех, че на този етап вече съм станал свръхчувствителен към различни връзки, включително такива, каквито дори предприемчиви умове като Дейвид Люис-Уилямс не са готови да направят. И така - да, фигурата на моста наистина приличаше в някаква степен на съществата, които бях халюцинирал, но от друга страна лицето й беше просто петно боя, може би нацапотено набързо, въз основа на което аз без съмнение си въобразявах твърде много. Като реших, че не е необходимо да насилвам късмета си с пчелите, го- лям брой от които, изглежда, се бяха събрали и жужаха около мястото, а и защото в Кръстопътния заслон имаше и други рисунки, които исках да видя, аз се изправих до клекнало положение. Преди да се изправя напъл- но, инстинкгивно погледнах нагоре. От ниския надвес на около метър над главата ми висеше кошер — жьлтеникавобял на цвят и с размерите на голям грейпфрут. Цялата му повърхност гъмжеше от пчели, които пулсираха и жужаха като опасни малки машинки и се движеха неуморно по един особено ужасяващ начин. Първото ми усещане беше на облекчение: Господи! Едва не пъхнах гла- вата си там! Втората ми мисъл беше: Трябва да се махна оттук! В същия този момент ме обви облак пчели и усетих болката от първото ужилване високо отдясно на лицето ми.

ГРЕЪМ ХЕНКОК СВРЪХЕСТЕСТВЕНОТО

http://you-books.com/book/G-Henkok/Sverhjestestvennoe-Bogi-i-demony-evolyuczii

Каузалност vs. синхроничности

В предговора си към английското издание на И Дзин: Книга на промените на Рихард Вилхелм, Карл Юнг прави много добро обобщение на разликата между каузалното и синхроничното мислене. Както се подразбира каузалното мислене e линейно мислене. При него се наблюдава последователен модел от събития „А, Б, В, Г…” и човек се връща назад и се пита защо Г се е появило благодарение на В, В благодарение на Б и Б благодарение на А, като вътрешно или външно събитие. Чисто и просто човек се опитва да проследи назад в ума си защо са се появили тези свързани следствия.





От изследванията на съвременната физика знаем, че е доказано, че на квантово-физическо равнище този принцип е отдавна НЕВАЛИДЕН. Там вече не можем да приемаме каузалността като абсолютен закон, а само като тенденция или преобладаваща вероятност. Така, че каузалността е начин на мислене, който удовлетворява духовния ни контрол върху група материални явления, но не стига окончателно до природните закони, само чертае общата рамка и възможности. Синхроничното мислене от друга страна, може да се нарече полево мислене, в центъра на което е времето (по-скоро време-пространствения континуум). Времето участва в каузалното мислене, защото обикновено мислим, че причината предхожда следствието (нещо, което по-долу ще видите, че не е така).


Синхроничното мислене, класическият начин на мислене в Китай, е мислене в полета, така да се каже. В Китайската философия подобно мислене се е развило и диференцирало много повече, отколкото в която и да било друга цивилизация. Въпроса там не е защо нещо се е появило или какъв фактор е довел до този резултат, а какво е склонно да се случва ЗАЕДНО, в един и същ момент. Китайците винаги се питат „Какви неща обичат да се случват едновременно?” Така, че в центъра на тяхното полево понятие би бил времевия момент, около който са групирани събитията А, Б, В, Г и т.н..





В нашето каузално мислене ние правим огромно разделяне между психическите и материалните събития и просто наблюдаваме как физическите събития произвеждат или проявяват каузален ефект едно спрямо друго или спрямо психологическите събития. Най-голямата глупост в наши дни е, че повечето хората смятат, че физическите причини имат само физически следствия, а психичните – само психични. Това ни е довело до неадекватността, в която се намираме и едва ли скоро ще „еволюира” в нещо по холистично. Това ми навява мисълта, че мозъка ни бидейки нещо единно и цялостно е де факто сепариран в 2 полукълба, което символно е разделение, което често води до когнитивни проблематики, мутиращи в конфликти и на двата фронта – вътрешния и външния. На чисто физическо ниво човек би трябвало да е на ясно до какви деструктивни заключения води това, особено пък ако се водим изцяло от лявата хемисфера, където каузалността е наложена парадигма, а за синхроничност и дума не може да става.


Мозъка, това чудо на чудесата, пред което съвременната наука изпада в блокаж и хълцукания в опитите си да го обясни. Казват ни „това е невероятен орган” или „супер компютър” и толкова, въпреки неразбирането си обаче, те са прави – това е невероятен орган, който по толкова ефикасен начин успява да ни асинхронизира от цялостта, която тече през нас, че е най-удачно да го нарека „орган, който редуцира цялото в малка частица каузалност”.


На 20.12.2015 сънувах доста интересен сън: Аз и други хора бяхме скупчени пред некъв лагерен огън, а един от нас беше некъв индиански шаман, нещо подобно на бай ти Дон Хуан. Той ни разправяше некви неща, които не си спомням, с изключение на едно нещо – Децата на символа/символите. (Ще го нарека условно бай Дон Хуан) Да, бай ти Дон Хуан ни разказваше за некви „деца на символа”, не зная дали за нас (тези, които сме били пред огъня) е ставало дума или за некви други деца. Тук приключи спомена ми за тоя сън. Това, което мозъка ми синтезира бе, че във всеки отделен der geist seiner zeit a.k.a. zeitgeist си има определени рожби на нещо си, ето примерно прословутите хипита са били наричани „децата на цветята”, имало и „децата на революцията” и други, и други, за които сега не успявам да се сетя. Сега да не вземе някой да ми прати мейл, че съм пропуснал филма „Децата на царевицата” на Стивън Кинг, макар, че на ниво заглавие има прилика, то концептуално няма общо с това, за което пиша.


В синтеза може да кажа, че самият zeitgeist е рожба/дете на цялото, и макар изкуствено сепариран от човешкия ум, той е своего рода персонификация - той се ражда, израства, живее и умира. От това би следвало, че всяко човешко същество пребивавайки в този определен времеви отрязък би следвало символно да бъде наричано негово дете.


Разказах този си сън на един приятел, когото зная, че няма да ми се присмее и отидох къде? Отидох на кино за да гледам следпремиерно „Star Wars: VII” (в бъдещи статии ще пиша за наблюденията си по тази серия). Само по себе си това бе синхронизация с факта, че това е серия 7, малко по-абстрактна препратка към „Пътят на Юпитер”, който също премина под знака на 7-цата (link).





Във връзка с настоящата статия ще се наложи да разкажа 2-3 диалога между актьорите от „Междузвездни войни: VII”, които още при самата прожекция намерих за изключително интересни. И така: тези от вас, които не са гледали филма, не четете по-долното, след надписа „Spoiler”.


Spoiler:


Kогато Кайло Рен залавя Рей, я отвежда на кораба си, където я поставя на стол, служещ за сканиране на ума. Когато вижда, че с технология няма да стане, той използва своята сила, за да проникне в ума й. Той и казва (цитирам по памет): „Виждам, че си сама, прекарваш дългите нощи и винаги си мечтаеш за един остров, заобграден с ВОДА, да, това си мечтаеш, мечтаеш си да си на този остров”.


На финалната сцена виждаме как Рей отива на този остров, за когото винаги си е мечтала, там намира легендата Люк Скайуокър. Макар, че това ни е показано на кинолента (линейно), как е възможно това, как може човек да си мечтае нещо дълго време и после да се окаже, че се случва точно това? Ами това е синхроничноста, нещото, от което ума ни счита, че трябва да ни опази.


Добре нека си представим друго, нека си представим, че сме малки червени рибки, живеещи на дъното на реката, инкарнации на Висш Аз, който е извън реката (т.е. високо над нея), ние си плуваме по дъното и усещаме течението на реката, то си тече и се усеща, няма две мнения. Така можем да стигнем до извода, че се намираме в нещо линейно, нещо, което тече, което дори се усеща и дори вижда (за разлика от съвременната концепция за време). Ако тази рибка обаче по някакъв начин успее ненадейно (преди егото и да я е възпряло) да се вдигне над реката (близо до Висшия си Аз), то течението на реката вече няма да я засяга и тя ще може да види друга картина – може би цялата картина. Тя ще успее да види всички рибки в обсега й, а не само „тези, който са по-нагоре от течението” и „тези, който са по-надолу по течението”… всичко е там, а течението е илюзия, но само ако си над него, инак си е съвсем реално.
В последствие Кайло Рен казва и друго на Рей „Силата се намира НАВСЯКЪДЕ, тя ПРЕМИНАВА ПРЕЗ НАС”. Тази сила има особена връзка със синхроничноста, която по-една или друга причина бива филтрирана от нашия невероятен орган – линейния ум.


Спомняте ли си една oт сцените на филма „Джон умира накрая”, където в началото на лентата негъра Робърт Марли говори с главния герой Дейвид за това как може да му предскаже бъдещето (и да му даде доза „черно масло”), ако го почерпи една бира:


Робърт Марли: Прибираш се вкъщи и тя е там,с онази грамадна връзка динамит и от онези анимационни детонатори, готов да взривява. Ти казваш: "Какво правиш?"и тя отговаря: "Това" и взривява. Отваряш рязко очи и експлозията в края на съня ти, се превръща в гръмотевица навън. Та, кажи ми, мъжки, горе-долу така ли е?


Дейвид: Мама му стара! Добре. Налучка.


Робърт Марли: Виждаш ли? Трябва да се запиташ, мъжки. Трябва да си наистина смел, за да си зададеш страшния въпрос. Откъде знае мозъкът ти, Дейвид, че иде гръмотевица? Откъде знаеш име...
- Гръмотевицата идва точно, след детонатора в съня ти. Мозъкът ти почва да сънува тридесет секунди преди гръмотевицата. Та откъде е знаел мозъкът ти, че идва гръмотевица? Защото...
Времето е океан, а не градински маркуч. Пространството е кълбенце дим, изпуснато облаче. Мозъкът ти... е летящ царевичен смок, кръжащ над всички възможности. Все тая.


Сега нека отново си припомним съня ми в началото на статията за „децата на символ(а/ите)” и да прескочим до дата – 22.12.2015, когато четейки една книга попаднах на следния пасаж:


"В хода на своите изследвания Юнг попада на описанията на т.нар. кабири , онези приказни дечица, чиято поява, или просто доловено присъствие, е характерна за последните стадии на алхимичното деяние. Тези алхимични деца са подобни на малките духове, към които се обръща за помощ шаманът. Юнг ги разглежда като автономни дялове на психиката, временно изплъзнали се от контрола на егото. За съжаление тази формулировка не обяснява абсолютно нищо. Все едно да опишеш някой елф като малко нематериално същество с неустановен произход. С подобни обяснения просто се избягва необходимостта да се изправиш пред по-дълбоката същност на самото преживяване."


Мисля, че всякакъв коментар, ще бъде излишен. Срещането отново на „алхимичните деца” и „шаманът” направо ме плясна по челото, „но как бе копеле?” се питаше ума, „как това е възможно, нали съм невероятен орган, защо не мога да го разбера това?” Вижте, дори и съня ми да не означава нищо, то факта, че срещам подобен пасаж в книга 2 дни по-късно (към датата на писането на статията дните са 2) ми подсказва, че това е нещо, на което трябва да се обърне внимание. Нещо като следите и шамана, които той открива, примерно ако вие видите перо на земята няма да му обърнете внимание, но ако шамана го види ще го вземе и ще го разгледа, това за него е следа, понеже той много добре разбира синхроничноста, примесена с разните му там духове и селении…


Още един пример от живота ми: преди време в един горещ летен ден нямаше какво друго да правим и решихме с цел разнообразие да прехвърлим 2-3 кубика пясък, за целта си послужихме със специалните джедайски атрибути – обикновената лопата. Не след дълго решихме да починем, в един момент се намирах встрани от единия човек и разговарях с друг, първия, на който му бях в страни беше сложил лопатата на гърба (явно се мислеше за джедай) и позираше, не го виждах добре, не се и интересувах от това. След минута усетих как тялото ми се накланя назад и горния край на лопатата на оня профуча като джедайски меч на милиметри от главата ми, преди да си помисля, че съм като Нео от Матрицата усетих как мозъка чак след 2-3 секунди успя да осъзнае какво се е случило. Явно в този момент не съм разчитал на способностите му, явно съм бил в състояние, в което съм реагирал на действие, което се случва паралелно с моята реакция…. помнете: времето е океан, а не градински маркуч. Разбира се това не е изтъкване и показност на неква супер способност, просто онагледявам нещата, които се случват паралелно, а мозъка успява да ги разбере линейно едва след това. Ако бях набожен щях да заключа, че някой архангел ме е спасил, и понеже не съм, то благодарих на СЕБЕ СИ, оня дето съм Аз, но малко по-горе! Оня БЕЗМОЗЪЧНИЯ…..


Eто и още едно мое „прозрение” (което от доста време кътах за себе си) …. Днес му дойде деня обаче:

                                                                                                        

Песента "историята на живота ми” на група One Direction е прекрасно олицетворение на това какво е вътре в един Висш Аз, как всички спомени от всички инкарнации са "закачени по стените му" и как инкарнациите вътре в него вършат разни неща... няма абсолютно никаква причина, която да ме накара да се усъмня, че всичко тук е режисирано на ниво Висш Аз....
Самото заглавие пък на групата в превод е: една посока => еднопосочен, което малко по-абстрактно можем да дефинираме като "едновременен". Да, зная, че термина за едновременен е друг, просто нали не очаквате директно да ви напишат "групата на едновременните Висши Аз - Историята на живота ми"


PS: Докато пишех последния пасаж ми се включи песничка на същата група озаглавена „Drag me down”


PS2: И ако вибрацията на изпълнението ви се е сторила прекалено ниска, то една уникална творба на Лудовико Ейнауди, която ще ви лиши за кратко от ум…

https://www.youtube.com/watch?v=k016mR9tQdI

http://spectator-bg.blogspot.bg/

Великобритания англо-саксонската епоха (около 4-ти век от н.е.)/МИСТЕРИЯТА НА СЕРДИТЕ

Цар Болгий, българите, или как траките създадоха келтската цивилизация

*За цар Болгий е писано в нашата Зографска История. На него се приписва появата на нашето народностно име. Реално връзка между Болгий и българи има, но тя се дължи на това, че дълго преди Болгий да се роди, хора от Тракия наречени болги, са тръгнали в посока запад и са се заселили в земите на Франция и Ирландия. Въпросните болги Цезар познава като Belgae, а ирландците ги наричат Fir Bolg. *Столицата на белгите във Франция носи името Самаро-брива, елементът брива означава мост и се обяснява със стблг. брьвь, брьвьно-мост. С други думи Самаро-брива означава Мост над река Самара. Това, че името е обяснимо на български означава, че езикът на траките болги, дали името на Галия Белгика е древен вариант на нашата реч. *Галите, които са познати и като келти, са народ, който дължи своята поява на траките. През различни епохи различни групи наши предци са се преселвали на запад. Установявали са се на териториите на Унгария, Бавария, Франция и бивайки хора с по-висока култура и по-напреднали знания, са повлиявали сериозно народите, с които са влизали в допир. От голям интерес за нас са галските лични имена Аспериус, Борисус, Борилус, Токетус, Кобер, Корсиус, Курмисиус и Персинус. Те отговарят на старобългарските владетелски имена Аспарух, Борис, Борил, Токт, Кубер, Корсис, Кормисош и Персиян. *В работата си Celts and Gallo-Romans, Жан-Жак Хат отделя една глава за тракийското присъствие в Галия и споделя следното: “Ако на периода VIII-V в. пр. Хр. трябва да бъде дадено специално име, то трябва да е Пробуждането на запада”. Френският автор уточнява, че промените в келтcкото общество се дължат на идването на трако-кимерийци, които минавайки по дунавската равнина се установяват в Унгария, Бавария и Северна Галия (Белгика). *Благодарение на галските имена Бесус, Дакиус, Гетиус, Витиния, разбираме, че траките установили се в Галия са или от групите на бесите, дако-гетите и витините. *Реално има сведения и за други групи траки, които са се заселили в земите на келтите. Това се вижда от паралите между тракийските племенни названия бриги, бебрики [обясними с бряг и бебер-бобър] и келтските племенни названия бриганти, биброки [обясними с думите бряг и бобър]. *Знаем също и, че през VI в.пр.Хр. в Тракия са живели хора наречени болги, те са предците на обитаващите Западна Европа народи Belgae, Bolg, познати от творбите на Цезар и от ирландските предания. *Въз основе на тези сведения може да се каже, че старите келти са повлияни поне от 7 различни групи траки. Самият поход на цар Болгий и установяването на келти на Балканите през III в.пр. Хр., може да се разглежда като завръщане на хора, които считат Тракия за прародина и смятат, че имат правото да се установят в нея. *Официално няма близко родство между старокелтският [наричан още галски] и българския. Би трябвало да очакваме голяма близост между галския и немския, защото старите германи са съседи на галите в продължение на огромен период от време. Реалността обаче показва интересни гало-български паралели – нещо, което на теория не би трябвало да съществува, но е факт. Предлагам кратък списък с галски думи, техните български съответствия, а разбира се и паралелите от немския. Галски-Български-Немски белего-белка- Marder беленунтия- блян - bilsenkraut [обяснима с блг. блян, блея] бебро-бебер- Biber [бебер е диалектна българска дума за бобър] бранo, врано-врана- Krаhe [обяснима със стблг. вранъ-черен, защото това е цветът на птицата] вало-вълк –Wolf веверо-веверица –Frettchen (веверица е старата ни дума за катерица) гаран-гарван- Rabe елантия –елен- Hirsch овио-овца- Schaf йоркос-яре- Ziege, Lamm габро-кабра – Ziege (кабра е дума за коза в странджанско) кабалa-кобила- Pferd куно-куче- Hund ярко-ярка – Hаnschen керка-коуръ – Hаhn [коуръ е старобългарската дума за петел] кравас-краварник – Stall гортиа- ограда, градина - Hecke дерво-дърво - Baum кремо-кромид-Zwiebel, Knoblauch реиго-верига - Kette седлон-седло- Sattel серо-сърп- Sichel неска-нишка-Faden сегно-сукно-Tuch капия-копач, мотика -Hacke аратро- орало-Pflug меду-мед- Honig теисто-тесто - Teig

https://www.youtube.com/watch?v=10pUygkKYxk&t=1048s

И така, да се върнем назад във вековете, като се започне от норманските завоевателите, които донесоха в Англия френския език, който породи този, който сега се счита за английски. Уилям Завоевателя дойде на тази територия през 1066 г., а преди това е имало племена от англи, саксонци и ютени. Те завладели района през 5 век от н.е., когато римляните вече са отминали, там са живели сравнително тихо, докато през 8-ми век, постепенно се развиват и сливат в един царство под влиянието на Уессекс. В 871-899 година се появи първият цар на Англия, името му е Алфред Велики. Той беше кралят на Уессекс (цар саксонците). В същото време Англия е атакувана отсъседните викинги (датчани), от време на време те са изземали територии и дори по едно време са управлявали Англия (те прекъснаха царуването на Дом на Уесекс, както бе споменато по-рано). През 1042 на престола, се оказва Едуард Изповедник, и това беше последният сакски цар след това настанало времето на Вилхелм (сред тях са били и двама царе: загубили битката при Хейстингс, Харолд II Годвинсон, който е бил заловен и е принуден да положи клетва за вярност към Вилхелм и нейното нарушение е станало формален повод за инвазия и Едгар Етелинг, бил провъзгласен за крал но не коронован). Така че, до норманите са били саксонци. От къде се взеха те? Движим се обратно рез пвекове ... От края на 3 век Великобритания започнали да атакуват саксонците/саки, които са спечелили победата над два века. Самите саксонците са живели на територията на Вестфалия, Долна Саксония и Източна Холандия, и се разделят на три големи племена: Вестфалии, остфали и енгри, живеещи по средата между вести и oсти. През 5 век от н.е. племена бяха разделени на две части, едната отиде на юг и остана в Германия, а вторият отиде далеч на запад, и дойде в Англия, в южната част на острова. Между другото, интересно е, че според съвременните келтски езици, англичаните са по скоро саксонци. В Irish - «Sasana» (Англия) и «Sasanach» (на английски ), в галския - «Sasunn» (Англия) и «Sasunnach» (на английски език); макар и на други езици тези имена се провеждат от племето на англите. Прибалтийските народи наричат саксонците германци, помнейки своите исторически съседи.

Племето англи също принадлежи към германския народ, и е живяло на полуостров Ютландия на север от който днес е разположена Дания. Племена на датчаните са били доста брутални, а войните с тях кръвопролитни, в резултат по-южните народи, по-специално, юти, дали името на полуострова, англи и фризи се преселили в различни посоки, включително и във Великобритания. Това се е случило, около след 450 г. след н.е. 

За напускането на саксонци и англи от техните земи са допринесли много и хуните - обединение на племена, които се образуват в Уралския регион на тюркоезични племена от Централна Азия и присъединилите се към тях финските народи и сармати. Те са създали огромна държава от Волга до Рейн в центъра на Панония (Унгария) и силно са притиснали всички племена от Източна Европа. Ютите частично са се разтворили/притопили в племената на датчаните, и частично са се оттегли на територията на Британските острови, и след известно време са образували царството на Кент. През 9 век.от н.е. те приели християнството, а преди това време, също са били езичници и именно този ютски език се превръща в един от основите на древноанглийския. (Кент е сред седемте царства - хептархия - по време на царуването на англосаксонците). От тях ние знаем, че в тази област обитавана местно племе брити канти, от които е взето й името. Остава само да добавим, че  древноанглийския език е всъщност подобен на древнесаксонския и древнефризския, а също така на современния исландски, определено имаше няколко падежи, променени окончания на прилагателните и т.н., с една дума е бил по-богат от съвременния английски език, и по-скоро е приличал на тези езици които се формират "сами по себе си", а не под влиянието на нашествениците. Вече  говорихме, че келтските езици са голяма група от езици, сега запазени на териториите на Ирландия, Шотландия, Уелс и Бретан. Тази група е много близка до италийския и немски език, но не стоят в пряката връзка.
 

      

https://blog.storks.biz/

В група може да се отделят три  от двете големи подгрупи - Бриттска, Гойдельска и Континентална Съставът на Британската групата се състои от три Welsh/валлийски езици, три бретонски, и четири корнски клона на групата, в състава на  Гойдельския са включени четири от ирландските езици в групата на Континенталните са включени най-малко три езика, може би повече, по този повод лингвистите продължават ожесточените дебати. Поради липса на писменост, да се установи истината е доста трудна задача, те са зле документирани и днес почти изцяло свързани с мъртвите езици. Въпреки това, за келтските езици е необходимо да се поговори по подробно  ... А ние се връщаме към англосаксонските племена . Не названи останаха само така наречените фризи, също германски племена, сега образувайки малки група ингевони  (малко над 400 хил.), които живеят в Германия и Холандия като национално малцинство. (Между другото, в исторически план това място е наречено Фризия а ингевонци са наричани и четирите племена - Фризийци, англи, саксонци и юти). Под влияние на същите политически сили те също са напуснали  родните си места и са мигрирали в Англия. Даните също са мигрирали там, но в по-малък маща. Между другото, даните са се изхитрили да се предпазят от тези, които са приели християнството франки (също германски племена, само че западни) и други чужденци, като са изградили така наречения Стена на датчаните (Даневирке) - специален вал, която преминавал по южната част на Ютланд от Северно море до Балтийско море. Всичко свършва, след като ги  побеждава Карл Велики, но това се е случило доста късно - през 8-ми век.

Великобритания по време на управлението на Рим

Германски племена са мигрирали и в римската територията, населявана от келтите под контрола на Рим. Именно Рим завладява Англия в началото на нашата ера. Всичко започна с факта, че в средата на 1 век пр.н.е. Гай Юлий Цезар завладява Галия, като предприел тук две поредни похода  - 55 и 54 г. до н.е. След сто години, в 43 от н.е.  започва "систематичното завладяването на" Британия от Рим. Всичко приключва, така че тя става част от Римската империя. Въпреки това, тя е предградие на Рим, така че не е особено засегната от римското население. В действителност, половината от страната на север и на изток като цяло остава свободна, като Рим въвел някакъв аналог на местната власт. По този начин, основното население са келтите. Най-общо казано, в "Галия" също са келтите, които заемат доста голяма площ, оградена на север от германската река Рейн, а на юг от Алпите. Те са били непосредствените съседи на Рим и за момента достатъчно силни съседи, с които Рим не се осмелявал да воюва.

Реално траките създават ранната Халщатска култура и полагат основите на келтското общество. За това има доказателства от различни области: история, ономастика, археология, генетика. Келтския цар Болгий не е праотец на българите, но определено е носил същата кръв както и населението на Балканите в същия период от време, в който е живял.

Друидите на келтите и тракиецът Залмоксис

Келтите са във Великобритания, Северозападна Испания, галите - във Франция,в Белгия и във Френска Швейцария! Наричани са още галоромани, защото са романизирани. Не ,че и другите не са-около 30 % процента от лексиката на ангийският е френска! Дори националният девиз е на френски- Дьо е мон дроа- Господ и моето право! Но това е в по- малка степен от романизацията при галите!

Всъщност гали се наричат върховните жреци на келтите. Следователно въпросните гали са също келти, но имат религиозно върховенство над останалите!
Различни версии има за произходът им. Естествено е , държавите ,които са с келтски произход, да твърдят ,че те са местни!
Както и ние , настояваме за местен произход- от траките! Също основателно! Древните народи са били мобилни, не са били закрепостени! Факт е ,че келтите са обитавали Мала Азия, имали са и държава в нашите земи!
За сердите има раздвояване!? Някои твърдят че са траки, други- келти? Но това може да говори само за близки роднински връзки! Ами да тръгнем от името на Сердика , а и на сердите! Последните живеят в средата на Балканския полеостров, а Сердика - в средата на Софийското поле е! Така е именован градът и в ранното Средновековие- Средец!

Държавата е със столица ТУЛЕ- счита си, че е ТУЛОВО-няма друго обяснение за името му! Но се спряга и ДЪБИЛИН- днешният ЯМБОЛ, чието име удивително съвпада със столицата на Ирландия- ДЪБПИН Очевидно е, че е свързано с Дъб, както това на ДУБРОВНИК!
Известен е и един от царете - КАВАР! Има отсечени изащни монети с неговия образ и с неговото име Днешната КАВАРНА със сигурност носи името му! Вероятно оттам произлиза и името на ВАРНА ,въпреки ,че за него има друго тълкувание- НАЧАЛО! Че там е поставено НАЧАЛОТО на Българската държава!

Както и да е, келтите са напуснали нашите земи и са се насочили в северозападна посока Но са отнесли и много неща оттук- например топоними:
Например ПИРИНеите- на испански, името им е пряко свързано с ПИРИН , реката ЕБРО с ХЕБРОс- МАРИЦА, за ДЪБЛИН беше споменато по - горе.....

Галисийската ГАИТА, която удивително прилича на нашенската гайда? И не само прилича, но и името и е съвсем близко до това нашенската ГАЙДА

И нещо много интересно, което се пропуска, без внимание !
Че чрез шотландският може да се установи, какви са македоните? В шотландския мак означава син! Например Маккинли означава Син на Кинли!
Ако това значение се прехвърли върху македони,ще рече ,че те са синове на едоните
Стоп!
Има такова тракийско племе, в днешните земи на югозападна България, съседно на македоните
Нещата си отиват на мястото ! Македоните са синове на едоните, следователно племето е тракийско! Никакво гръцко или смесено племе не е!

И нещо друго, любопитно! Когато учението на нашите богомили става неудобно за управляващите и те са зверски преследвани, горени дори на клада, те поемат пътя на миграцията! По следите на келтите- Италия, Франция, Испания Наричани са албигойци, катари.... Французите ги наричат и Богри/ Бугри/
Но и там не са получили гостоприемство! Разправата с тях е зверска! 

https://leonleonovpom2.blog.bg/history/2019/10/21/gali-i-kelti.1678983

Цяла Галия е била обитавана от най-различни келтски племена. Тяхен "правоприемник" може да се счита Франция, и има версия, че с думата "гали" германските племена означавали всичките чужденци, които не говорят немски, вкл'чително и римляните. Ситуацията с историята на Галия и келтите е доста едностранчива,  доколкото те не са създали свой собствен писмен език. В резултат на това, почти всичко, което знаем за тях, достига от аналите на римляните, които редовно са водили война с тях, и което е описано по съответния начин. Археологически разкопки показват съвсем ясно, че да считаме галите за  варвари ще бъде много трудно, тъй като нивото на тяхната цивилизацията е съответствала на  римската.

Келтите (брити, гали)


И така, до Рим в Англия са живели келтите. Родината на келтите - е континента (Европа) а във Великобритания те са попаднали около 800-700 г. пр.н.е., като се преместват различни племена, понякога свързани заедно в цели племенни съюзи. За всички се закрепило нарицателното име "британци", и съответно за страната, Британия/Великобритания. Британците са знаели да използват  желязо и бронз, имали са селското стопанство и животновъдството, а за обработката на земя те използват тежък колесен плуг, имали са мелници, мини, такачни станове. В тези древни времена, племенните съюзи, са основали няколко "племенни центрове", които станаха по-късно градовете. Като  Камулодунум (сега Колчестър), Еборакум (сега Йорк), Лондиниум (сега London), и др. Известно е, че британците са, живеещи в села от крепостен тип, обградени от стени, най-вече в основата на хълмове. Само в селата хижи са кръгли, оставяйки на земята, състоянието на няколко стаи. Някои са живели в блатата в наколни жилищата. В южната част домовете във Великобритания са били по-модерен тип, тук големите населени места вече са имали градски тип, търговията и дори по-напреднала латенска култура, което е останала от континента (това е видно от производството на емайл и бронз).

В действителност, това са отново германските племена: Първите (в 8-ми век пр.) от долен Рейн, които се заселват в южната и източната част на Англия, а след това (5-ти в. Пр.Хр.) от басейна на Рона. Последните донесли със себе си така наречената  галштадска култура на ранната желязна епоха. В началото на 3. до н.е. към острова са бягали представители на латенската култура представителите на късното желязо от Бретан. Най-последни са белгите, който са дошли от Северна Франция през 75 пр.н.е. от Франция и да са поддържали контакти със сънародниците си от континента. Разбира се, не всички от тях са се заселвали по мирен начин (по друг начин казано, може би римляните така не успяха просто да ги завладеят). Белгите са доминирали в Уилтшир и Гемпшир, думноните в Корнуол и Девън, кантите в Кент, и триновант и ицени в източната част на Англия, силури във  Уелс, бриганти в Йоркшир, и всички са се борили помежду си. Първите заселници до този момент са били асимилирани сред аборигените на Великобритания, живеещи на по-ранен етап на развитие. Келтите или галите, пристигащи на територията на южна Англия са били роднински племена, живеещи на територията на днешна Франция и Белгия, отчасти от Сев.Италия и Швейцария. бъркотията  в заглавия: келти - гали се появила под влиянието на Рим, който е считал британците за островни келти а континенталните за галите, някои изследователи дори смятат, че появата на двете имена е последица от езиковите грешки при запис на думите, което също е възможно. Накратко, твърде много спекулации, но историята на Галия, въпреки че много интересна като цяло, нас не интересува, ние сме заинтересовани само британци/брити.

Бритите са носители на тази групата Гойделски езици, които се оказали в резултат ирландски още в ерата на нашествието на бритите. Въпреки това, има една хипотеза, твърдейки, че това са само родствени езици. Езикът на пиктите в същото време обикновенно се отделя като специфичен език, който е малко изследван, а населението на Арморика (Бретан), е говорило на език, който се превърна в бретонски, а по-късно близък до валлийския/уелския език.

Племена британци се състоят от няколко големи клона: пикти, скоти - гали, белги и самите брити . (На картата са големите селища през втората половина на 5 век: червено - е територията на британците, зелено - на келтите, синьото - на пиктите). Заслужава да се отбележи, за да не трябва да се връщаме към въпроса повече, че келтите, които са живели в Уелс са се наричали вааллийци (а самия Уелс - Валлис) или кимри, което означава "сънародници" (между другото, и думата "Welsh.Валлис" - означавало "чужденец"). В европейската топономика (имената на населените места), думата се среща доста често: Вале в Швейцария, Влахия в Румъния, Валлония в Белгия. Валийците са се отделили от племената на бритите някъде преди началото на англосаксонските завоевания.

Под натиска на англосаксонските нашественици, част от британците са били унищожени, отчасти екстрадирани в Уелс, Шотландия, Корнуол и Арморика (името, между другото, означава "море" от галската  are-mori). Техният брой в началото на завладяването е около 2 милиона. против примерно около 200 хиляди пришълци/Aliens. Келтските племена със сигурност идват не на пусто място , древни селища са съществували във Великобритания от дълго време, но ние ще се върнем към тях. Ние знаем, че келтите са били различни от местното население на първо място с белия цвят на кожата си, и че  етнически и езикови особености указват тяхната връзка с индоевропейски (арийски племена), като вероятно са имали общ прародител с тях. Най-древните племена дошли на територията на Британия са били пикти и скотти/шотландците (скотите са говорили на галски, по-късно станал шотландски). Пиктите преместени тук от дълго време, не по-късно от 1-во хилядолетие преди Христа. Въпреки факта, че техният произход е келтско, дългото отделяне от келтите,  им позволява да създадат своя собствена култура. Въпреки това, последните данни на  палеогенетиката вече почти еднозначно свързват древните племена на пиктите с иберийците, които са живели в Испания около третото хилядолетие преди Христа (сега баските) и в Източна Грузия (Iberia) по едно и също време. За произхода на иберийците, положението е доста сложно, защото генетична доказателства предполагат, че това племе, "задържани" в Европа по време на заледяване, и по такъв начин свързани с по-възрастните вълните на презаселването. Истанали в южната част на Европа, те по-късно отново се разпространили над почти целия континент и са се смесили със следващата вълна от имигранти от Африка и Азия "обратната вълна" на племената, които саостанали да преживеят заледяване в Азия, и са формирали модерната европейска нация. Но това виждане се регулира редовно от бързо развиващаите се направления в палеогенетическата наука. Пиктите са имали роднини - круитни племена, които се заселили в Ирландия. Има изобилие от доказателства, като за идентичноста племената пикти и kruitni, така и за различията им, така че историците продължават да спорят, а ние ще пропуснем круитни по една причина - това не е Англия. Те са споменати тук поради друга важна причина. При крутините онаследяването е подобно на всички ирландци по мъжска линия на наследници от един общ прадядо, а при пиктите е било през майчината линия, което винаги говори за по-старите древни традиции с корени и в близост с матриархата.

С езика на пиктите историята е сложна. Той е изчезнал около 10-ти век, под натиска на галския, но по това време пиктите са успели да взаимстват от ирландците огамическото писмо и да оставят няколко все още недешифрирани надписи (около 4 дузина), като една част са били на развален латински, а друга на древноскандинавски-норвежски. Някои изследователи смятат, че езикът на пиктите не е от индоевропейски произход (и племето не се отнася към келтските племена), други смятат, че напротив, има междинна гледна точка, утвърждаваща, че при пиктите е имало два езика, единият за погребални услуги, а другия за нормални разговори, единият е бил келтски, а другия не (и той е бил използван за ритуали и може би дори да е бил мъртъв по това време). Това е, което се случва в историята, така че всички варианти имат право да съществуват, доказателствата в полза на една от хипотезите явно не са достатъчно.
            

От една страна редица имена на пиктите не са имали нищо общо с индоевропейските: Usconbuts, Canutulachama, Spusscio, Buthut, от другата до тях стои Brude, което означава или индивидуално име или "владетел", но във всеки случай, това е индоевропейски дума , Пиктите наречени Pryden и техния остров Prydain, така че не е изключено, "Великобритания" първоначално да е означава "остров на пиктите," и след това по-късно британците започват на всеки, който е живял тук. Пиктите са представляли само племенен съюз, който по-късно се пбтава кралство на пиктите. През Средновековието те успешно дали отпор на англи и шотландците, пиктите, които по-късно се сляха/обединиха в държавата Шотландия (Алба), и това се случи в 843г след н.е.

Скотите отнасящи се към галите, са се заселили не по-късно от 400 г. пр.н.е., а по-късно формирали свое царство - Далриадa. Това е един от народите, изцяло асимилирал се с местното население, което обикновено се нарича като "доиндоевропейско". Именно тази асимилация даде по-късно ирландската народност. Между другото, всички видове "Мак"-и (Макдоналдс, например) - това са фамилии на скотти/шотландци, и "мак" това просто е означавало "син." Бритите, понякога се квалифицират като P-келти, а ирландските келти и имигранти от там в Великобритания Q-келти, доколкото в техния език един и същи звук се произнася ту като "р", ту като «q» Резултатът от нашето малко проучване можем да кажем, че Британия по време на железния век(около 1000 пр. след Хр), е обитавана от много келтски племена, които заменят по-старите, неиндоевропейски племена от бронзовата епоха? Кои са те, древните хора от Британия - Англия?

Така за резултатът от нашето малко проучване можем да кажем, че Великобритания през желязната епоха (около 1000 пр. Хр и ), е обитавана от множество келтски племена, които заменят по-старите, неиндоевропейски племена от бронзовата епоха. Един от най-известните сгради на легендарния Стоунхендж, така че всяка следа от тях ни напусна. Но кои са тези, древни хора от Великобритания, Англия?

Около 10-ти век пр.н.е. ледниците започнали да се топят на Земята започнало затопляне ледниците постепенно паднали във водата и Великобритания се превръна в остров. Ако някой в този момент бил на острова, то те са останали неговите жители. Това се е случило примерно около 8 хилядолетие преди Христа. С висока степен на вероятност там са живели ловци-събирачи, и те са живели не на кратковременни стоянки, а в по-дългосрочни поселища. Едно от тях е в Стар-Кар в Йоркшир. Там са живели олкото 25 души, което е доста за тези дни, те са яли чифтокопитни - сърни, елени, лосове, бизони и свине, както и малки животни като лисици, язовци, зайци, бобри, и т.н. По тези места са намерени и костите на домашни кучета, които вече са се появили при древния човек. Всичко това е доста очвидно, но сред най-интересните находки е дървена лодка-кука и обработени рога и черепи, обяснения Все още не са открити. Дали това е религиозен ритуал, или просто е било маскировка, или социален признак, дали инструменти на труда ... Като цяло, във Великобритания са открити около 40 селища от този тип, датирани около 7-хил. г. пр. н. е.

Заселване на Великобритания


Около 7-8 хил.пр.Хр. може да се счита за времето на заселване на Британските острови. Въпреки това, не всичко е толкова просто. Тази реконструкция е почти изцяло от геолого-археологическа, и палеогенетиката също трябва да изкажат мнението си. В книгата, публикувана през 2006 г.:. The Origins of the British: A Genetic Detective Story (Происход на британците: генетичен детектив), Стивен Оппенгеймер (Stephen Oppenheimer)прави анализи на британските предци. Според проучвания на митохондриалната ДНК и Y-хромозома, предците на британците пристигнали на острова в периода от 15-7,5 хил. г. назад и са имали пряка връзка с баските от континенталната част на Европа. Това са хората, положили основния генотип на днешните британци, а по-късните преселения на германски племена били в размер на десетки процента. Например, Irish/Ирландците днес са 12% от генома се отнася до ирландските племена, при жителите на Уелс - 20%, а при шотландците - 30%. На свой ред, баските (Иберийската група) има връзки с Арменска Иберия, споменати по-горе, и са напуснали Иберия най-вероятно след "Големия потоп", който характеризира ледниковия период или ситуация веднага след това (леда пълзящ към континента от север и в някакъв момент "запушил" великите сибирски реки, които нямат друг избор, източване на запад, по дължината на Памир и Кавказ, през Средиземно море до Атлантическия океан. Потокът трябва да е ил много голям, така че легендата за Потопа получава своята геоложка и обосновка . Въпреки това, в историята, свързана с кавказките племена, ние не трябва да забравяме и за политическо участие в научни изследвания, не е възможно и да се отрича тяхната древна история Но обратите в историята са нещо сложно и изисква по-безпристрастен анализ. Между другото, хаплогрупите и мутации могат да бъдат гледани тук, има много информация, но не трябва да забравяме, че тя се актуализира не просто ежегодно а постоянно. Каквото и да е, но примерно от 7.6 хилядолетие пр.Хр. остават някакъв вид кръгови съоръжение в Нотурберленд(разкопките в Ховик), която се интерпретира като една къща. А това означава, уседнал начин на живот. Във Великобритания има домашни любимци, не само кучета, но и овце, кози, свине и култури - пшеница. Населението преминава към селското стопанство. Това допринася за контакт с континента (има хипотеза, че броят на домашните животни и култури са били въведени има в около 4500. Пр.Хр.) По това време, има някаква борба между заселили племена и лов. Печели първия. Очевидно е, че заседналият чакане за успех в осигуряването на храна на своите племена, а климатът става по-топъл, така че населението започна да расте бързо. Но Великобритания - е остров, така че твърде голям растеж не може да продължи дълго, и станала първата екологична катастрофа. Горите са изсечени до полята, следван от обеднен добитък. Северен Йоркшир е опустошен в този момент. В епохата на неолита във Великобритания имат селското стопанство е и първото разслоение на обществото, въпреки че селището дълго време да остане в пещерата. Въпреки това, в същото време има и първата къща наОркнейските острови (Скара-Брей), в Мир-Трек, построен е древния път в Северна Европа, и в блатата на Сомерсет-Левелз дори най-стария древен път с мостове (което означава, че товарите или стоките са били разпределяни на отделни места според посоката), датиращо от 3807 г. пр.н.е. В допълнение, се е използвало краве мляко, листовидни стрели, керамични кръгове и полирани топори.

                          

По това време, започва да се изгражда Стоунхендж и други подобни места: Силбъри Хил (това е един огромен хълм, висок 40 метра и празен отвътре) Ейвбъри (голям кръг, облицована с изправени камъни - долмен, с диаметър от 350 m и се намира в близост Силбъри -хиллом в Уилтшир, Стоунхендж е в близост до тези места). Появили се места за търговско производство на силиций, като Сиссбери и Граймс Грейвз (близо до Тетфорд, Норфолк превода на думата приблизително означава "дяволските могили"), освен това - търговия със силиций с отдалечени населени места или дори континенти. Мащабът на производство е впечатляващ дори и за днес: над четири мини до дълбочина 12 метра, и цели села с миньори ...

Бронзова епоха в Англия 

Примерно около 2200 г. пр.н.е. във Великобритания се появяват иберийци, които оставят в наследство от дълги надгробни могили (най-дългата в Уэст-Кеннет е с дължина над 106 м). Интересно е че тези хора се отличават с нисък ръст, с цилиндрична форма на черепа и тъмна коса. Този фенотип все още е често срещан сред хората от Уелс и Корнуол. Към този момент,  е почти очевидно, че във Великобритания има  развита религия, менхири и долмени - е изграждането на този период, който е разположен във вътрешността на гробната камера. Особено много от тях в Корнуол и Уелс. Появата на жителите на този период е вероятно да има като съвременно британско население. Във всеки случай, ръстът на мъжете е приблизително 155-180 см 150-165 см за жените. Загубата на зъби, множество абсцеси и артрит изглежда са били нещо обичайно за английските предци. Този период се счита за бронзова епоха  във Великобритания. И първият култура, която я характеризира се нарича така наречената култура на чашата. Това е керамика като обърната камбана, която може би също е дошла от иберийците, които имат много сходни варианти. През 2150 г. пр.н.е. в Дархан започнало да се произвежда сплав от мед и калай - бронз. По това време, мъртвите са погребвани в могили, с цилиндрична форма и след това кръгли за особено видни членове на обществото, погребвани заедно с керамични съдове без дръжки . 

Рис. 72. Кубки: а — колоколовидный; b — длинношейный; с — короткошейный.

По-късно, мъртвите започват да се кремират, като резултат, ние имаме почти никакви следи от онези времена, но урните с праха често са с бронзови кинжали. Има доказателства за контакти с микенската тракийска култура. Някъде около 1200 г. пр.н.е. във Великобритания се случва доста мащабно унищожаване на културата, може би това говори за война с пришълци/хабиру, например пиктите, които се появиха във Великобритания по това време. Около 1000 г. пр.н.е. започват редовни търговски връзки с континента, благодарение на финикийците. Известен е на добив злато в Ирландия. В допълнение, Великобритания - един "оловен остров", а оловото е необходимо за отливките от бронз. Чрез този етап принадлежат към тайнствените строежите от големи камъни, до 7 метра височина, които са очевидно древен езически храм, но това може да е била първата и обсерватории. Най-известният от тях - Стоунхендж (Стоунхендж), на 12 км от град Солсбъри. Между другото, въпреки че Стоунхендж големият и най-известният каменен кръг, но в действителност има още около две хиляди, а в Ирландия и Шотландия, те са били част от погребалния обред. Но това не е доказано, за английските и уелските общности. Мистерията на Стоунхендж все още не е разгадана, тъй като няма доказателства, по мнение от 18 век, на такави места са извършвани човешки жертвоприношения от друидите или смела хипотеза на 20 век отношенията на Стоунхендж с астрономията. Всъщност главната ос на съоръжението преминава през така наречения Heel Stone/ от югозапад на североизток, и точно показва изгрева, местоположението на изгрев на слънцето в деня на лятното слънцестоене. Въпреки, това, разбира се, лятното слънцестоене може да бъде обвързано с много различни ритуали.

Стоунхендж е построен на няколко етапа. Първо е построен "хендж", т.е. кръгла площадка с глинен насип, където са направени входове. Това се е случи в древни времена, примерно около четвъртото хилядолетие преди Христа. 

                       

               

С ориентация на северо изток се повдига портал от два вертикални камъка, вероятно по същото време се поставя Петовия камък/Heelstone (Heel/Адски Stone/Камък), който се намира в непосредствена близост до портала (днес това е входа към кръга). Може би вътре имаше нещо друго, въпреки че такива "хендж" не се използват за отбрана - твърде непрактично за тази цел да се направи такава структура. Поради това се счита, че тяхната цел е ритуална.

През бронзовата епоха, т.е. 2000 г. пр.н.е. от горите на Преселли към планините в Уелс до Стоунхендж са били транспортирани осемдесет и два сини камъка, всеки от които тежи четири тона. Най-късото разстояние между две точки - повече от 200 мили, така че това е една голяма и напълно неразбираема идея. Освен това, положението е още по-объркана, защото след сините камъни, монтирани в подготвена ниша строители планове се промениха и двойния пръстен от камъни е демонтирано. Както следва от оцелелите записите, сини камъни са били използвани временно за някакви други постройки. На заключителния етап на изграждането на Стоунхендж те са били заменени от огромни каменни блокове Sarsenovi, номер 75 и с тегло 50 тона всеки. Тези камъни - всe още са в комплекса и са взети от Марлборо Даунс на двадесет и пет мили от Стоунхендж. Но това не е краят на историята! След известно време, сини камъни (макар и не всички) са били отстранени от техните места за временно съхранение и след това се връщат в изграждането на Стоунхендж. Броят на човекочасове, необходими за доставка на материали и изграждане на комплекса възлиза на около три милиона часа.

История Англии с точки зрения населявших ее народов

Где Англия и откуда саксы?

Американцы и англичане = это кельты,
а саксы - их водители.

Саксонската миграция се характеризира като нашествие благодарение на трудовете на историците Гилдас (l. 500-570), Беда (l. 672-735) и Nennius (l. 9 век), като последните двама черпят от работата на първия. Гилдас описва саксонците като диваци, които са били поканени в Британия от нейните крале, за да се справят с пиктите, след като римляните са напуснали и след това са се обърнали срещу своите домакини. След това саксонците опустошават земята, докато не бъдат победени от героя Амброзиус Аврелиан в битката при хълма Бадон ок. 460. Беда развива версията на Гилдас за събитията, а Нений добавя подробностите за предателството на крал Вортигерн от саксонците и поражението им от военния началник Артур при Бадон Хил, фигура, която по-късно ще бъде развита като легендарния крал Артур на британците.


Вортигерн и Мерлин
PKM (обществено достояние)



Съвременната наука оспорва разказа за саксонско нашествие, тъй като изглежда все по-сигурно, че сакси, англи, фризийци, юти и британци са живели заедно в Британия и са участвали във взаимноизгодна търговия. Както беше отбелязано, „фортовете“, за които по-рано се смяташе, че са били построени за защита срещу саксонците, вероятно са били търговски центрове, а археологическите разкопки са установили мирната търговия във вътрешността между саксонците и други, които изглежда са живели рамо до рамо.

Според англосаксонските хроники саксонският вожд Сердик от Уесекс и неговият син Цинрик пристигат във Великобритания през 495 г., побеждават уелските и след това британските сили и основават Кралството на западните саксонци (Уесекс). Сердик е признат за първия крал на този регион и много по-късни родословия на английската монархия го твърдят като техен прародител. Съвременната наука обаче оспорва традиционното тълкуване на Сердик като саксонски вожд, отбелязвайки, че името му е британско и той най-вероятно е бил британски граф, който е намерил убежище при саксонците, научил е техния език и се е върнал през 495 г., за да си върне изгубено кралство. Тълкуването на Сердик като лидер или водач на саксонско нахлуване в Британия е до голяма степен развенчано.

Който и да беше Сердик обаче, той създаде едно от най-оживените англосаксонски кралства в страната. Англосаксонците първо са кацнали в Кент и са се установили там, преди да продължат да заселват други области със собствени правителства. В Уесекс само човек, който произлиза от Сердик, може да претендира за кралство от времето на сина му Цинрик до царуването на Алфред Велики.


Статуята на Алфред Велики, Уинчестър
Odejea (CC BY-NC-SA)



Алфред побеждава викингите , първо при Едингтън през 878 г. и отново при Лондон през 886 г., и се появява като крал на англосаксонците, управлявайки всички онези региони, които все още не се държат от датчаните. Той обединява кралството си чрез своя законов кодекс, подобрения на инфраструктурата, търговски споразумения и образователни програми. Неговият внук, Етелстан (р. 927-939), продължи политиката му като първия крал на Англия , управлявайки разнообразен, но обединен народ.

https://www.worldhistory.org/Saxons/

МИСТЕРИЯТА НА СЕРДИТЕ – ОСНОВАТЕЛИТЕ НА НАШАТА СТОЛИЦА



България е дом на най-древните градове на Европа: тези край Юнаците, Пазарджишко и Провадия Варненско. Съперничещо им по възраст е появилото се на мястото на Пловдивското Яса Тепе селище, което макар да няма защитна система в началния стадий на своето развитието, е уникално по рода си защото е обитаемо от Каменната епоха, та до ново време.


София също има какво да покаже, на територията на сторицата ни, по-точно в кв. “Гео Милев” е разкрит град на близо 8000 години. Става дума за така нареченото Слатинско Неолитно Селище. To впечатлява не само с огромната си възраст, но също и с умело изработената, a и красиво украсена керамика. По-късно, през Бронзовата епоха може да се говори за трайно обитаване и на днешния център на столицата ни.


Дали хората, които живеят на същото място по времето на началната експанзия на Римската Империя е трудно да се каже. Някои от траките са оставали по старите си места хилядолетия наред, други са се местили, но е факт, че когато легионите на Вечния град навлизат в страната ни, на мястото на столицата ни, те намират селище, което не е никак малко. По името на обитаелите си, познати на Тит Ливий и др. стари автори като като серди/сарди мястото получава името Сердика/Сардика (Serdica/ Σαρδική).




Карта на Густав Дройсен показваща локацията на сердите в Тракия


По време на късната Античност, градът е укрепен и добре уреден. Пленен от красотата му, произлизащият от средите на мизите (наречени в по-късни времена българи бел.моя) император Константин Велики казва: “Serdica mea Romma est” – Сердика е моят Рим. Mалко е оставало и в началото на IV век, селището е щяло да се превърне в столица на Римската Империя.






Останки от величието на древната Сердика - любимото място на Константин Велики
https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/6/60/StGeorgeRotundaSofia.JPG/800px-StGeorgeRotundaSofia.JPG


Макар старите автори да определят сердите като роднини на меди, мизи и др. траки, в ново време се правят доста опити, обитавалите територията на София наши предци да бъдат изкарани всичко друго, но не и принадлежащи на народа на Орфей. Сякаш някаква зла сила принуждава историците да пренебрегват важни факти.


Един от първите, които отделят сердите от изконното население на Тракия е лингвистът Ханс Крае. B работа на Димитър Дечев е отразено виждането на немския учен, че живеещите край Витоша (древната Скомброс) хора не за траки, а за илири. Като цяло, илирите са древните обитатели на земите на Сърбия, Хърватско, Черна Гора, Словения, Словакия и т.н.


Причина за твърдението на германския учен е споменатото от Плиний име на обитаващите Илирия сардеати/Sardeates -Plin.III.142. Странно е как способен учен като Крае не е обърнал внимание, че ползваният от него автор, а именно Плиний Стари пише също и за скитски сарди: Sardi Scythiae, като ги разполага в Черноморските степи -Plin.IV.83.


Трябва да се добави и друга важна подробност, а именно това, че в Скития живеят доста траки: гети, тирагети, костобоки, саи, агатирзи, карпи и др. В самата Илирия пък е локализиран тракийския град Терми-дава. Бърнард Хендерсън смята, че въпросното селище е обитавано от даки.


Присъствието на тракийските серди на места извън Тракия не е мистерия. Няма нищо странно и неестествено един народ да основе колонии на различни места. Херодот разказва за това, че по начало бригите обитавали територията на Македония, но след преселението си в Мала Азия станали известни като фриги-Her.7.73. Страбон разказва за друга мащабна миграция, в която описва заселването на Пелопонес (Южна Гърция) от фриги (дълго преди Троянската война) -VII.7.1. Павзаний пък дава сведения за колонизацията на остров Сицилия от фриги, чиито стари територии са били край река Скамандър -Paus. 5.25.6.


Защо в такъв случай да се учудваме, че има траки серди в съседните Илирия, Скития, а дори и на други места? Та това е нещо напълно нормално и всеки изследовател на миналото би трябвало да го знае. Както Херодот, така също Страбон и Павзаний са основни стари автори, чието познаване е задължително за всеки историк и езиковед.


Освен Xaнс Крае, има и други автори, които правят опити да отделят сердите от групата на древнобалканските народи. Цитирайки Борис Геров, Георги Михайлов изказва мнение, че сердите са келти, които са се установили в земите ни през IV-III в.пр.Христа, но по-късно са се тракизирали. Георги Михайлов уточнява, че твърдението му засягащо произхода на сердите се основава на убедителни (?) доказателства от областите на археологията и лингвистиката. За жалост, конкретни примери изобщо не са дадени.


Факт е, че нито един хроникьор от времето на Античността не определя сердите като преселници от Галия. Сердите са споменати от Тит Ливий и Дион Касий, но на тези автори и през ум не им минава да определят сердите като част от галското (келтското семейство). В галския речник на Жорж Дотен не е отбелязано племе serdi, sardi, няма даже галска дума с корен sard/serd.


Защо учени като Борис Геров, Георги Михайлов и др., са решили да припишат келтски произход на основателите на Сердика, е трудно за обяснение. За мен това е напълно лишено от всякаква логика решение. Слава Богу, още в средата на 80-те години на ХХ век, се намират учени, които да оспорят аргументирано опитите на техните колеги за изкарат сердите келти.


Ето какво пише Мечислав Домарадски: “Сред съвременните автори едни (Г. Кацаров, Б. Геров, З. Вожняк) приемат сердите за келтско племе, останало тук след голямото нашествие на Балканите. В подкрепа на своята хипотеза те привеждат несигурни данни за съществуването на името серди или подобни на него в келтските земи, както и келтския произход на някои топоними от Софийско. Втора група учени се изказва в полза на тракийския произход на сердите (Р. Вулпе, Ал. Фол). Д. Дечев в своя речник на тракийските езикови останки определя споменатите топоними от Софийско като тракийски, като добре аргументира своето мнение. Привържениците на двете теории като свой аргумент привеждат и археологическите материали от това време от Софийската котловина. Това са находки от същия тип погребения, каквито са известни от трибалските земи и които по-горе бяха определени като тракийски. В полза на тази интерпретация тук е и фактът, че в селата Горна Малина и Байлово са открити могилни некрополи, съществуващи през цялото I хил. пр.н.е. Освен един тънък предримски пласт, открит по време на разкопките в Сердика, и тук не са проучвани селища, но и при тези обстоятелства хипотезата за келтската принадлежност на сердите може да се определи като недостатъчно аргументирана, основана на редица несигурни, а в някои случаи и неверни данни. Не бива да се забравя, че сердите обитавали близки до скордиските земи и сигурно са се намирали под силното културно влияние на келтите, а може би и в някаква форма на политическа зависимост от тях.”.


Самото име серди, езиковедът Вилхелм Томашек (цит. от Димитър Дечев) тълкува с помощта на санскр. carda-група, стадо, блг. чърда-стадо, ствиснем., herta-елен.С това виждане не мога да се съглася, смятам, че серди означава сърцати, храбри хора, като най-добро обяснение може да се даде със стблг. срьдьце-сърце. Други сродни думи са лит. širdìs-сърце, латв. sir̂ds-сърце, мъжество, гняв, авест. zǝrǝd-сърце.


Вариацията серди-сарди, Сардика-Сердика се явава диалектна особеност на езика на Орфей. Тя се проявава и във вариациите дева-дава, като в Пулпу-дева, Ита-дава, а и в речните имена Атрус, (И)етерус. Това реално е типичното за българския език явление екане и якане, както преди време отбеляза акад. Владимир Георгиев: “Тук колебанието между a, ia (= ja) от една страна и ie, е от друга е засвидетелствано не само в античността, но и в съвременния български език.”


Когато разгледаме подробно наличната информация за сердите, виждаме, че както от гледна точна на историята, така и от гледна точка на археологията и лингвистиката, няма никакви основания старите обитатели на столицата ни да бъдат отделяни от местното тракийско население.


Сердите не само спадат към древнобалканските народи наричани от гърците траки, но и са едни от най-ранно споменатите в историята наши деди. По ирония на съдбата, най-рано името им е регистрирано не е в писанията на гръцки и римски автори, а в египетски документи от Бронзовата епоха XIV-XII в.пр. Христа., т.е. преди около 3400-3500 години.


Тези наши предци наричани шерден, шардунаш, поради физическата си сила и високи воински качества са били избрани да служат на фараонът Аменхотеп III (1391–1353 г.пр.Христа). Според Салимбети и Дамато, шерден са сред личната охрана на Рамзес Велики (1279-1213) [x].


На пръв поглед е странно да се говори за присъствие на древнобалкански народи в Египет по време на Бронзовата епоха. Рално обаче, миграциите на източноевропейци в посока Анатолия и Северна Африка са започнали доста по-рано и са няколко на брой.


Точно кога са дошли сердите в земите край Нил е трудно да се каже с абсолютна сигурност. Възможно е те да са взели участие в похода на гетския цар Тананус срещу египетския владетел Весосис, за който разказва Йордан- Jord.Get.(47). За това събитие разказва и Херодот, но за египетския монарх е употребено името Сесострис. Навярно старите автори са имали предвид фараонът Сенусрет III.


Според Йордан гетите не успяват да завземат Египет, но не е изключено, част от тях, или част от техните съюзници да са останали в пограничните региони, като след време, при подобряване на отношенията с египтяните, определена група серди да са минали на служба при Аменхотеп III.




Серди шерден, изобразени на египетски релефи (Salimbeti & D'Amato)
http://www.salimbeti.com/micenei/images/seapeoples10.jpg


Това дава логично обяснение на тяхното присъствие толкова далеч от Балканите. Става ясно и защо, в по-късни времена, когато принудени от сериозни климатични промени (1210-100 г.пр.Христа) редица балкански народи се прехвърлят в Мала Азия, а по-късно се отправят и към Египет, сердите се приcъединяват към тях.




Мечове принадлежащи на сердите шерден, изобр. (Salimbeti &D'Amato)
http://www.salimbeti.com/micenei/images/seapeoples74.jpg





Съюзени със своите роднини мизи, тевкри, дардани, беси, пеласги и др., сердите стават част от могъща коалиция, чиято цел е сломяването на египетската армия и заселване в страната на пирамидите, която е останала незасегната от климатичните промени направили живота на Балканите труден.


По-времето на Рамзес Велики битките са ожесточени и само хитрата политика на този властелин, а и на наследника му Меренпта, успява да спаси страната. Част от оцелелите серди се завръщат в родните си места на Балканите, но друга група се установява на остров в Средиземно море. Този остров получава тяхното име: Сардиния.






Бронзови статуи от Сардиния, представящи древните бойци серди, шерден, изобр. (Salimbeti & D'Amato)
http://www.salimbeti.com/micenei/images/seapeoples24.jpg




Историята за заселването на стари балканци в Сардиния може да звучи странно, дори неправдоподобно, но как иначе да обясним високата концентрация на генетичния маркер I2 при сардинците. Този маркер е най-често срещания при нас българите, а при други балкански народи, докато при населяващите Западна Европа италианци, немци, французи, испанци и др. е сравнително рядък.


Съществуват и други доказателства, които потвърждават, че хората дали името на остров Сардиния са дошли от Балканите. Благодарение на стари автори като Клавдий Птолемей ние разполагаме с древни имена на селища и местности от територията на Сардиния.


Най-интересните са: Езеронис, Гордитаниум, Темус, към тях трябва да добавим и местното име Скапитани-Ptol.III.3. Съотвествията от тракийската ономастика са: Eзара, Гордион, Темено дури, Скапте сюле. Тълкуване на значението на тези древни названия можем да получим с блг. езеро, град, темен-тъмен диал., стблг. скопити-скопявам, режа.


При местното име (етникон) Скапетани намираме същата особеност, която се среща в тракийски племенни и местни имена като дардани, агриани. По същият начин, с частицата –ани, до ден днешен при нас българите се образуват местни имена като например Добрудж-ани, Сопотч-ани, Пловдивч-ани и т.н.


Уверяваме се, че макар сердите да са се заселили на островът получил името им преди около три хиляди и двеста години, следите от тяхното присъствие не са изчезнали. Поради силното влияние на финикийци и римляни, да не забравяме и огромната пропаст от време – над 3200 години, потомците са балканските серди са забравили корените си, но ние техните роднини можем да разбулим забуленото в мъгла минало и да обогатим историята си.


Вместо да считаме основателите на столицата ни за чужденци, ние ще знаем, а и ще популяризираме информацията, че сердите са древен балкански народ, части, от който са се заселили в Скития, Илирия, а дори и Египет. Серди са дали името на остров Сардиния, служили и в армията на Рим, по-точно в легионите стационирани в Британия. Там е намерен доста добре запазеният паментник на родения в Сердика Лонгин Сдапезе.




Надгробен паметник на родения в Сердика тракиец Лонгин Сдапезе, Колчестър, Британия, изобр. Jason Scott Wills
https://s3.amazonaws.com/photos.geni.com/p11/b6/fb/b5/dd/5344483851e98d29/1_large.jpg

Ето, ако не следваме покорно нагласените нескопосано истории, които този или онзи авторитет лансират, можем да се натъкнем на много интересни, а и важни неща. Едно е да вярваме, че основите на столицата ни са положени от чужди хора, а съвсем друго е да сме се уверили, че дедите ни са създателите на Сердика, че са били силни хора, които са оставили отпечатък навсякъде където са стъпили.

https://sparotok.blogspot.com/2019/08/blog-post_11.html