Бога на Хората…

     

1.1 …и който неговата мирова мъдрост по света разнесъл. Хипотези се творяли – творят се и днес; полюсите били преобръщани от залутани по следите на този феномен изследвачи. А тя – Истината стои пред очите ни и в близостта си невидима остава, щото най-очевадното е най-незабележимо. Но да се разкрие това „очевадно” в необходимата доказатествена форма не е лека работа. И преди да продължим напред, към Храма на Светата Истина, искам да знаеш, БългАрино, че единството на арийската митология с египетската религия може да се дължи на много фактори. Затова, без да открием следите на онези, които разнесли тази космогонична постройка във времето – без извършителя на деянието, не ще можем да твърдим с голям процент на достоверност, какъв е произхода; от къде и как е тръгнала мъдростта сътворила съвременната цивилизация: Аборигени ли са създали Мировата философия на Хор в Египет, или арийски народ от севера? Кой е „Народа на Хора Небесен”?.. Абсолютната Истина е достояние само на Всевисшния, но целта ни е да стесним вариантността до такава степен, че всичко извън нашите изводи, да търпи сериозна критика. Затуй по следите на този народ ще да тръгнем, БългАрино… А както бе казано нееднократко в предходните Гусли, старите автори отъждествявали ОзИрис с Дионисий, ИзИда с Деметра, Хор с Аполон и т.н.. Затуй да видим, що за Бог е и от къде се е явил Феб Аполон, дето с песните си Боговете е олисвал… И, може би, по неговите следи народа на Хора небесен ще открием…

1.2. Ако сравним Хор и Аполон, още от пръв поглед се виждат разлики: В Древен Египет Хор е роден от Богинята ИзИда, която зачева от ОзИрис след смъртта му, докато за Аполон има разнобой по отношение на произхода му и неяснота относно времето, кога е възникнал този култ; родителите на Хор са ОзИрис, който е Бог – роден от Богове, а майка му ИзИда е сестра на ОзИрис – Богиня родена от Богове; при гърците Дионисий (ОзИрис) произхожда от земна жена и Бог, а Аполон няма генетична връзка с Дионисий. Аполон се счита за син на Богинята Лето и неизяснен баща, макар стандартно да е нарочен за такъв „бащата на всички Богове и хора” Зевс. Херодот казва, че родители на Аполон са Озирис (Дионисий) и Изида (Деметра,) а Лето е само спасителка и дойка негова. Но сред гърците, поради неяснотата относно неговия баща, Аполон е наричан Летин, Латонин, син на Лета (Λητωος;Λητοιδης, ου, ο,) по името на тази, която го „родила” (Павзаний, „Описание на Елада”, I, 44, 10; „Омирови химни”, III, 253 и др.); Аполон от Егеида се „ражда” преди Дионисий, който в Египет се явява негов баща!.. Двамата – Аполон и Дионисий (ОзИрис,) макар и различни, припокриват част от функциите си и символите си. В Древен Египет, Хор отговаря напълно на реалнностите на властовата институция – докато в Гърция Аполон е мистичен божествен образ; Хор е висша социална абстракция – докато на Аполон гърците придават значителен битовизъм. При „идването” си в Егеида, Аполон заварва една местна форма на древната Божествена космогония, към която трябва да се пригоди. Идеите на Хора-Небесен не получават радушно посрещане. Макар в последствие да заема много високо положение сред Боговете, гръцкият Аполон си остава с неясен произход и статут в Олимпийския пантеон. Понятията разкриващи същността на Хор-Аполон присъстват в значителна степен в старогръцкия език, но божествената харизма на Аполон не рядко не се зачита дори сред човеците. Делфийското светилище е ограбвано не веднъж – както от агейския образ на древния герой Херкулес (Павзаний, „Описание на Елада”, III, 21, 8; VIII, 37, 1; X, 13, 7,) така и от не един от по-късните „герои” (Павзаний, „Описание на Елада”, X, 7, 1). За подобен грабеж, на държавно ниво, се води и „Свещена война”, в средата на IV-ти в.пр.н.е..

1.3. Породените в Егеида различия между Хор и Аполон са естествени и не нарушават общия план на изследването ни, но демонстрират спецификата на времето, мястото и историческите обстоятелства, при които са се развивали тези абстракции. В Елада приемат първоначално формално божествеността на Хор-Аполон. Венцехвалебственото отношение към Аполон се утвърждава дълго във времето. В по-късни времена Той става един от главните гръцки богове. Дори измества Бога на слънцето Хелиос, изземвайки в голяма степен функциите му. По подобие на крилатия диск – Хор-Бехдетски, Йима-хшайта (Йима яркоблестящия) и ДжамШед, Той става Феб Аполон – блестящия Аполон (от старогръцкото „φοιβος” – „светъл, блестящ, ясен, чист”). Стига се и до крайностти – след 426 г.пр.н.е.: „всички гробници на мъртвите в Делос (острова на който е „роден” Аполон – б.а.) били преместени” (Тацит, История, 3104) на съседния остров Ренеа (Ρηνεια, йон. Ρηνιη, –éη, ñ) та, да не оскверняват светата земя. Ренеа в по-стари времена наричали Ортигия (Ορτυγιâ, епически –η) или „Пътпъдъчения” (Страбон, „География”, X, 5, 5). И въпреки това, сред гърците, Божествения пантеон има повече литературно-театрален характер… Аполон не постига властта на Хор в Египет – не се превръща в институция. Делос станал средище на търговията с роби и добитък, както и трезор на „Делоския съюз”, но атиняните поставили не общогръцките интереси, а личната си далавера над всичко и съюзът се разпаднал. Делфи станал седалище на „Амфиктионийския съюз”, но и той се разпаднал (Страбон, „География”, IX, 3, 7). Градът, с мистично-пророческите си ритуали и Питийските игри, богатеел от религиозна и „спортно-туристическа” дейност, но без да постигне статута на общогръцки обединяващ център. Дори след завладяването на гръцките държавици от македонците, а след това и от Рим, гръцката общност остава примитивно-прагматична и разроена: полисите – всеки срещу всеки и съсловията в полисите – всяко само за себи си. Но, в „елинистичния период” (по-точно в „македонския период”, защото властта е македонска, а културата е колкото елинска, толкова и македонска, и повече тракийска, но най-вече арийска,) както и по „римско време”, Духът на Хор се просмуква сред елита на двете империи… Обаче не стига до сърцата им развратни… Александър Македонски и римските императори получават статут на почти-богове – но толкоз! Чужд… чужд останал Той – и за тях, и за етническия конгломерат на Римската империя. Не мировата мъдрост потърсили в Него те – а златния Му блясък… И този Дух превърнал ги на пясък… А народите на Рим потърсили спасение в Спасителя…

1.4. В творбите на повечето гръцки автори битува мнението, че елините са взаимствали Боговете си и тяхните имена от други народи – египтяни, траки и либийци:

„50. Почти всички имена на божества са преминали в Елада от Египет. Открих, че идват от варварите¹, след като поразпитах. Та според мене предимно от Египет са дошли тези наименования.”

(Херодот, „История”, кн. II, 50; 1, стр. 124).

”Жреците ми разправиха това, че първи египтяните определили прозвищата за дванадесетте богове, а елините ги взели от тях…”

(Херодот, „История”, кн.II, 4; 1, стр. 108)

Това са думите на „бащата на историята”! Павзаний, примерно, казва, че култа към Аполон Ликий в Аргос бил въведен от египтянина Данай (Павзаний, „Описание на Елада”, II, 19, 3 и 4; виж и Плутарх, „Пир”, 32,). И както ще се убедите, Херодот е имал основания за тези си твърдения, макар в буквален смисъл имената на тези Богове да не са египетски, а гръцки, пренасящи смисъла и функциите им. Но етимологията на някои от Божествените имена не е нито египетска, ниго гръцка. Има данни, пораждащи и съмнения, относно идентичността на Боговете Хор и Аполон. Примерно, в един цитат от „История на Египет” на Манетон е казано, че Хор и Аполон са царували по различно време (19, стр. 47)?.. За съжаление словата на Манетон не са достигнали пряко до нас, а думите му са представени от разни автори, по разному и на този въпрос трудно ще намерим отговор. Така, или иначе, повечето съвременни специалисти са на мнение, че всичко започва от Египет?.. Египтяните познавали обстоятелствата около възникването на култовете на гръцките богове – за всеки случай, това твърдят те – и имат основание, понеже културата на Егеида се е развивала в съседство с тях. Но едно е откъде е възприет култа, друго – къде е създаден, трето – кой го е създал и четвърто – всичко подлежи на ревизия!

1.5. Старогръцките автори казват, че Хор и Аполон са прозвищата на едно божество, макар тези имена да имат различна етимология. В Гусла Четвърта, който е искал да разбере – разбрал е… И смисъла, и значението, и произхода на понятието „хор”. Но не същите са те при Аполон. Платон се опитва да разтълкува значението на името Аполон (Платон, „Кратил”, 404е – 406а; 5 стр. 285 – 287,) базирайки се на неговите божествени функции. Като начало, той казва: „мнозина се страхуват от името на бога, понеже указвало за нещо страшно.” (Платон, „Кратил”, 404е; 5 стр. 285,) имайки предвид, че името напомня на гърците за бъдеще време на глагола „âπ–óλλûμι“, със значение “погубвам, умъртвявам, убивам, унищожавам, разрушавам”, съответно: „απ–ολον” – ”който ще погуби”. Върху съжденията на Платон не ще се спираме подробно, щото неговите тези, към други идеи водят. А и съвременните специалисти считат, че произхода на споменатия глагол е неясна (5, стр. 612, 72,) както е неясен и произхода на името Аполон и до днес (6, стр. 121, Аполон).

В по-късни времена Исихий Александрийски (Ησύχιος ὁ Ἀλεξανδρεύς) от V-ти в., в своя речник наречен „Сборник на всички думи в азбучен ред” („Συναγωγή Πασών Λέξεων κατά Στοιχείον”,) може би под въздействието на прозряната в Египет мъдрост, свързва името на Бога с дорийското „απελλα” – ”събрание”… Но то не може да бъде, щото дорийците се въздигат в Егеида, далеч след “раждането” на Аполон…

В най-ново време, произхода на името се търси в хуритската и хатската² митологии (8 и 9). Предлага се и решение, като „син на Енлил”, изхождайки от едно прозвище на вавилонското божество Нергал, наречено „Aplu Enlil”, което разчитат от акадски, като „син на Енлил”. Други свързват една стара форма на името, с името на неизяснено малоазийско и, може би, по-точно хетско божество на обгръщането Апулун (16 ,стр. 206,) което, кой знае защо, тълкуват като „бащата лъв”, или „бащата светлина”. Може би, подведени от „apa”, „apana” – разчитано в езика на етруските като „баща”, „отец”, или?.. Все хрумки и работа на парче, щото това „apana” иде, по-скоро, от „възлиятел” – жреца изпълняващ ритуала по възливане на оплодяваща изворна вода в жертвения огън, в чест на Бога на оплодяването и възраждането. Свои основания имат всички… В края на крайщата, категоричен отговор няма…

1.6. В словообразуването на името Аполон участват морфемите: [ап{гл.}] и [л{гл.}н/м]. Фонетичните форми „апа, апо, апу”, или общо морфемата [ап{гл.}] е една от най-старите морфеми, запазена и до днес в някои „индоевропейски” езици. В санскрита [ап-] има значение на „вода”. Синонимическия ред на „вода” в санскрита е дълъг, но „Ап-сара” е „воден поток” – нимфа от рая на ИндРа. Ап-сарите – хуриите на любовта са родени от пяната на безбрежната водна шир, когато боговете избивали от водата сушата (12 , стр.стр. 43 – 44; 6 , стр. стр. 125 – 126). „Апас”, или буквално „води”, които жреците възхвалявали като „млякото на природата”, водени от Савитар („Пораждащия”,) небесни и земни, се казва в Ригведа, се стремят към морето, пречиствайки света („Ригведа”, VІІ, 47; Х, 9 и 30). „Апам напат” – „син на водата” от ведийските химни („Ригведа”, ІІ, 35) е златно, блестящо божество облечено в мълнии, както и прозвище на Савитар и Агни (Огни). Може би, във връзка с пречистващата сила на огъня и водата, и ритуалните възлияния на изворна вода в свещения огън?.. „Апам напат” расте на скрито, заобиколен от води, които оплодотворява. Той дарява на света сладките води, слиза на земята и създава всички същества („Ригведа”, ІІ, 35, 2, 8). „Апам напат” – „потомък на водата” е добър дух, много древен „асура” и от иранската митология („апа-ам” – буквално „вода божествена”). Свързан е с водните стихии. Той е персонификация на мълнията, дра(г~к)он създал човешкия род, който крие от триглавия змей Ажи Дахак фарна (хварното) на иранската самодържавност в езерото Ворукаш („Авеста”, „Трищра-Ящ”, ХІХ; 14, стр.стр. 250 – 269). Петият химн (ящ) на „Авеста” – „Апам Ящ”, или „Химн на божествените води” е изпълнен с вдъхновени молитви, към облечената в прекрасни боброви кожи, накичена със златна диадема, покрита със стотици звезди, Ардви-сура – „напояващата обилно” („Авеста”, „Апам-Ящ”, V; 14, стр.стр. 173 – 247). Авестийския Тищра (звездата Сириус, която възвестява пълноводието,) в образа на бял кон се бие и побеждава демона на сушата „Апа-оша”, който се превъплъщава в образа на черна, проскубана кранта („Авеста”, „Тищра-Ящ”, VІІІ, 20 – 23; 14, стр. 256). „Апа-оша”, или буквално „Отбръскващият водите, Пресушаващият”… В старобългарския епос „Сказание за Бога на водите”, Бога на светлината, топлината и възраждащата се природа Леу Субан Субаш, по подобен начин се бие с алпът на покварата и сушата Шурале, спасявайки българската земя от сушата. Разликата е само в цвета на конете:

„61. Двамата се превърнали в коне:

Субан – в черен кон (цвета на буреносните облаци – б.а.),

Шурале – в жълт (цвета на пустинните пясъци – б.а.),

и почнали жестоко да се бият.

62. Били се дълго,

хапейки се и блъскайки се един друг,

докато накрая Субан не счупил

единия крак на Лисицата (прозвище на Шурале – б.а.).

63. А що за боец е

куцият воин?

Шурале трябвало

да си плюе на петите…

64. Сушата веднага изчезнала

след господаря си

и Чулман успял

да напои земята на Булгар.

65. Тревите веднага се надигнали в степта,

зашумели с листата си дърветата,

забълбукали чистите ручеи…”

( „Сказание за Бога на водите”, І, 14, 61- 65)

Ручеите – бистрите, които оплодотворяват топлата плът на земята… В езика на така наричаните„скито-сармати” ³, живяли по Северното Причерноморие – [ap-], или на кирилица [ап-] е със значение на „вода”, „воден”. „Apa” е „субстанцията която се пие”: „pay” – „пия” на „скито-сарматски”; „pa-” – „пия”, също и „piti” – „питие” в санскрита; „пи-ти” – „пия” на старобългарски; „πι–νω” – „пия” на старогръцки език. Апус, апу – „изворна, сладка вода”, „извор” на езика на старите траки4) – език близък до санскрита и по-скоро, между тези на хуритите и хатите. Апи – „Водите, Водната” – Багинята майка на „скитите”, змиеногата Богуравна нимфа, олицетворяваща пораждащата сила на земята, майката на Скит (Бича) – митичния прародител на скитите, която Херодот отъждествява с Гея (Херодот, „История”, кн. ІV, 59; 1, стр.25). Ап-па – пораждащата, напояващата и даряващата щастие и про(х)лада, но и най-страшната хала, която помита, погубва и пред чийто гняв нищо не може да противостои. А ползваното днес БолгАрско слово „вода”, както и тракийското „ведъ” и т.н., от глагола „водя” идат5) и по-късна история имат.

1.7. Другата морфема, която участва в словообразуването на името Аполон, е [л(гл.)н/м]. Нейната най-общата форма е свързана с глагола [л{гл.} -]. Той изразява действие под ефекта на дива, непреодилима страст: ломя – „троша, разбивам, помитам”; ламтя, лумтя – „пламтя, буйно горя от някаква страст”… И в първичен смисъл значението на [л(гл.)н/м] е „неустоим, ламтящ, лумтящ, ломящ – пламтящ, разбиващ, погубващ, всепоглъщащ, лаком звяр, или дух, див, бес, демон” – „(х)ала6), лам-я”. „Ламя” и „(х)ала” имат и други синоними – „змей” и „дракон”. „Змей” по принцип, който е голяма, страшна змия7), се използува и в по-широк смисъл, и не е задължително да бъде рептилия. В българските традиции, примерно, Змеят-горянин (Планински змей) приема и човешки образ. Адра(г~к)онът е тотем защитник на древните ни предци. В българският език, „дра(г~к)он” буквално е „драг, мил закрилник, който се е бил (драл) за… и в името на предците ни” – могъщ дух, който се носи „към простора”; небесният Син-Нанна, Хранителят на дедите ни от най-стари времена. Но, в по-обичайният смисъл, той е и всяко чудовище което „разкъсва”, „дере”, „дращи”; всеки страшен звяр, със здрави зъби, нокти, шипове и израстъци по себе си . Например, черноморската риба „дракон” е с широки като крила перки и с остри отровни шипове. Голямите рептилии (влечуги,) голямите котки (тигър, лъв, леопард,) голямите лешояди били смятани за дракони – те са тотеми на повечето „индоевропейски” народи. От морфемата [л{гл.} -] произлизат названията: „лъв”; „leo” в латинския език; в английския език „lion”; „leu” в езика на етруските; в старогръцкия език „λéων‚ οντος‚ ô”, от което и прозвището на Артемида „леина” (λéαινα - по смисъл „Погубителка”). Лъвът за предците ни е бил „голям вълк”, „(Х)ала”, „дракон”9). Грифонът, грифът (γρυψ, γρυπος, ο – или буквално „γρυπος” – „орловонос”) е арийско изображение на дракон – крилат лъв, с глава на орел, които е свързан с Аполон и хипербореите (виж фиг. 17). Старогръцките автори наричат грифоните „кучетата на Зевс”, които пазят златото от аримаспите, в страната на хиперборейците (Есхил, „Прикованият Прометей”, 803). От морфемата [л{гл.} -] произлиза и древноарийското митологично наименование на месечината – „Луна”, както и името на Нощната Богиня „Luna”, сред наследниците на синът на троянския принц Анхиз и прекрасната като Афродита дъщеря на бригийския цар Отрей… „Лун” – едно от имената на Небесния дракон – хранителя, закрилника, който преследва и понякога поглъща слънцето… Глаголът в старогръцкия език „âπ–óλλûμι и –úω”, или буквално „водата, която ломи, погубва, помита”, наистина с името на Бог Аполон е свързан. Древните още в онези най-тъмни времена, Болг Арино, забелязали също, че пулсациите на изворите и приливите, както и най-гибелните земетръси от Луната-блестящата се влияят…

1.8.1. „АпоЛон, АпуЛом, АпуЛун” – или буквално „водите които ломят, погубват”. Опирайки се на изложеното до тук, името на Аполон може да се разтълкува, като „водният змей, дракон, хала, ламя”10) Обаче така е само на пръв поглед… Друг смисъл и друго заначение има туй име…

Имало един обичай в древноста – когато в сражение, или двубой някой погуби своя враг, да вземе неговото име, в чест на тази си победа. Боговете създавали всичко, като давали имена и прозвища свещени. Което нямало име, според древните шумери – то не съществувало! Вземеш ли името на нещо, или някой – то/той престава да съществува, а ти придобиваш неговата сила. Затова Боговете криели своите имена. Изричането на глас на името на Бога било светотатствено и пагубно било! Така било и с името БолгАрско… Но не за него иде реч сега… Тази „пътека” по-късно в Шумер ще ни заведе… А в Египет могъществото на Изида се крепяло на това, че Тя знаела всичко. Тя успяла да научи с хитрост дори последната, най-висша тайна – истинското име на Ра (10, стр.стр. 81 и 82; 11, стр. 123, „Изида”). Затова придобила власт и над Него. ИндРа – гръмотвержеца и стрелометеца в Синдия е наречен Вритрахан, защото победил демона на сушата и смъртта Вритра (12, стр. стр. 104, 170) освобождавайки седемте реки (виж също и по-горния цитат за Леу Субан и Шурале, от „Сказание за Бога на водите”). Така и прозвището АпоЛон не носи прекия си смисъл. Старите гърци превърнали в легенди преданията за Бога, които научили от основателите на култа, вписвайки ги и разнасяйки ги из Егеида. А те казват, че…

1.8.2. АпоЛон веднага след раждането си: „… от майка си мляко не сука, ами Темида му сипа с безсмъртни ръце на богиня сладостно дъхав нектар и амброзия.” („Омирови химни”, III, 123 – 125; 3, стр. 94). Той времето си на стрелометец не губи, а виква: „Дайте ми вития лък…” („Омирови химни”, III, 131; 3, стр. 94) и отива в земите на флегейци11), които не зачитали Олимпийските Богове и се прекланяли само пред Богинята-Майка и Бога на Водите: „За Зевс те изобщо не искат да знаят.” („Омирови химни”, III, 280; 3, стр. 98). А след това Богът отишъл в клисурите тъмни под Парнас, където, казват, имало древно прорицалище на Майката-Земя Гея и Богът на водите – земетръсеца Посейдон. Това светилище местните почитали от древността. А там:

„Извор наблизо течеше – водата му беше прекрасна.

Там тъкмо Феб Аполон със лъка си змеица простреля –

диво чудовище, мощно, охранено – хала голяма!

Този бич кървав навред пустошеше земята и жадно

гълташе всичко наред – добитъка, хората… Страшно!”

(„Омирови химни”, III, 300 – 304; 3, стр. 99).



Фиг. 17 Аполон върху грифон. Виенски истисторически Музей. 380 г.пр.н.е.

Така Богът на светлината и топлината Аполон убива огромната змеица – Питон, която била отгледала сина на Хера, стоглавия змей Тифон12) („Омирови химни”, III, 300 – 375; 3, стр. 99 и 100). Същото е казано и за Хор: „Още като дете, Хор побеждава змията.” (Pyr. 214-1215; 10, стр. 73,) но за коя змия става въпрос не е ясно. Обаче основното геройство на Хор е неговата победа над Сет, който е отъждествяван с Тифон. Нека си припомним и за победата на Фаридун в „Шах наме” над триглавия змей Заххак, както и за победата на авестийския Траетаон над също триглавия риж змей Ажидахак (виж предходните Гусли). Победата над Тифон, Хезиод приписва на Зевс, като върховен Бог в „Олимпийския пантеон” (Теогония, 851 – 869; 3, стр. 45,) но, примерно, Пиндар, който е доказал, че е запознат много добре с митологичните сюжети, казва следното:

„Дълго време, облегнат на своята сила,

прегрешаваше Тифон Киликийски 12.а) –

на великаните царят стоглавият.

Но укроти го със мълния, гръм

и със стрелите си цар Аполон.”

(Пиндар, „Питийски оди”, VІІІ, 26 – 33; 13, стр. 131 и 132)

Именно победите на Аполон над змията Питон и над змея Тифон, напълно отразяват смисъла на прозвището му (Απολλων) – не с прякото му значение, а с преносното – „Погубителя на Водния змей, дракон, ламя, хала”, или „Погубителя на Водния могъщ змей”. Така всеки герой в древността увековечавал своя подвиг. И това прозвище не е нито египетско, нито гръцко. То произхожда от езика на древните Ари. Името отразява древноарийското предание за победата над рижия „змей”, узурпирал трона на най-старата държава на войните благородни, на вълците-арийци, на БълкАрите. Но името Аполон е и специфично. То отразява събития разтърсили Егеида, във времената когато „Погубителя на Водния змей” там се е раждал. То е дадено от онези които основали култа към Бога в региона. Но ситуацията не е била като в Египет. Този Бог, според Херодот, „скитите” наричали „Гойтосюрос” – „Γοιτόσυρος” (Херодот, „История”, кн. ІV, 59; 1, стр. 25). Очевидно историкът е направил опит да предаде фонетично „скитските” наименования, но дали го е направил успешно, можем да гадаем, докато не попаднем на оригинален надпис. С прозвището на Зевс – „Папай” историкът се е справил. С името на Гея – „Апи” – в известна степен… Дали людете от онази земя не са произнасяли прозвището на Аполон „който~ес-йурус” – „който е силен, могъщ, всемогъщ” – това е догатка!? Сигурно е едно - че от по-късни времена е съхранено името на Богът-мъдрец на старите словяни – Хорс!.. Как Ви звучи?.. Дали Той е същият Хорус, който обединил етно-лингвистичната смес по поречието на великата река Нил? Но да започнем с известното за златокосия Бог Аполон…

1.9.1. Някои изследвачи твърдят, че произхода на култа към Аполон е от Мала Азия. Донякъде основания за това са има. Едни считат че той произлиза от Северозападна Мала Азия, понеже, в цикъла за „Троянската война”, Аполон е на особена почит в Троада – в градовете Хриза, Кила, Тенедос, а и в самата Троя (Омир, „Илиада”, І, 446 – 447; 2, стр. 50). Предание разказва и за цар Лаомедонт (около 1300 г.пр.н.е.,) бащата на Приам (Омир, „Илиада”, ХХ, 236 – 237; 2, стр. 487,) който се възползва от „помощта” на Аполон и Посейдон за построяването на стените на Троя (Аполодор, „Библиотека”, II 5, 9,) а след това не им плаща уговореното забравяйки, че „на Боговете се служи вярно и безпрекословно”… Пагубно земетресение разрушило укрепения от Лаомедонт град… Все пак, Аполон се явява застъпник на троянците, по време на „Троянската война”.

1.9.2. За рождено място на Аполон претендира и Ликия, в Югозападна Мала Азия. В Илиада (IV, 101) Аполон е наречен „Λυκεγενες“, което означава „роден в Ликия” макар, че някой го разбират и като „роден на светло, или в светлина”. Странно, в българския превод на Илиада (2, стр. 108) е записан „светлозарен” – без обяснения?.. Аполон е наричан и Ликий („Λυκειος”), което се тълкува като „ликиец”, или „светъл”. Но, първо, в старогръцкия език „λυκειος” еднозначно е „вълчи”; второ, както споменахме по-горе, култа към Аполон Ликий бил въведен и в Аргос; и трето – упоменатото предание, както и преданието за посвещаването на бронзов вълк в аполоновото прорицалище в Делфи (Павзаний, „Описание на Елада”, Х, 14, 7,) представят Аполон като „кръвно свързан” и повелител на вълци – а, може би, иносказателно с ликийците, или светлите?! Все пак, никъде не е казано еднозначно, да е роден в Ликия… Макар, към връзката на Аполон с ликийците да ни насочва още едно сведение – химните които се изпълнявали на о. Делос в чест на Аполон, били съчинени от поета Олен дошъл от Ликия:”Този Олен, който дошъл от Ликия, съчинил и останалите древни химни, които се пеят в Делос” (Херодот, „История”, кн. IV, 35; 18, стр. 19).

1.9.3. Според Тацит пък (Annal., III, 61,) ефесци казвали, че Аполон и Артемида били родени в горичката Ortigia, в близост до Ефес – град в средата на западното малоазийско крайбрежие.

„Най-напред дойдоха хората от Ефес. Те заявиха че Диана (Артемида – б.а.) и Аполон не са родени в Делос, каквото бе общоприетото убеждение. Те имали в родината си река Ценхриус, една горичка Ортигия, където Латона, сгърчена от родилни болки до маслина, която още е там, ражда двете божества, след което горичката на божественото събитие е осветена. Тук самият Аполон, след битката на циклопите, избягва от яростта на Юпитер (Зевс – б.а.); също тук татко Бакхус, като победител във война, помилва притеснените Амазонки събрали се около светинята. В последствие с разрешението на Херкулес, когато той покорява Лидия, величието на храмовата церемония се засилва”

(Тацит, Annal., кн. III, 61; прв. О.Иванов)

В Ефес се е намирало най-забележителното светилище на тройствената Богиня-войн Артемида – дева, жена и майка – едно от седемте чудеса на света:

” Земята на йонийците е най-благодатна откъм климат и в нея има светилища, които не могат да се видят на друго място, като на първо място е това на Артемида Ефеска, заради своята големина и изобщо заради богатството си…”

(Павзаний, „Описание на Елада”, кн. 7, 5, 4).

Първоначалният образ на Артемида Ефеска се различава от по-късния старогръцки образ на девата-ловджийка. Към причините за това ни води една легенда, която свързва основаването на града с амазонките, назован в онези времена по името на “тристъпата” Богиня МайКа на северните – Апасос. Градът след векове, около 140 години след “Троянската война”, е завзет от Андрокъл, синът на Кодър – последния атински цар и става център на Йония. А, че Артемида е родена в Ортигия е казано и в „Омирови химни”:

„Слава, блажена Латоно! Родила си бляскави рожби –

Феб Аполон господар, стрелометна мома Артемида!

Нея – в Ортигия, него – в скалистия Делос роди ги.”

(Омирови химни, III, 14 – 16; 3, стр 91).



Фиг. 18. Артемида ефеска.

Така е казано и в 35-и „Орфически химн”, посветен на Лето. В случая, все пак, не е ясно, дали става въпрос за горичката Ортигия край Ефес, или за о-в Ринея, който в миналото, според Страбон (Страбон, „География”, Х, 5, 5; 4, стр.147) бил наричан Ортигия? А и въпросът за месторождението на Божеството, въобще не се припокрива с въпроса за неговия произход… Но да изясним първо, къде е „месторождението” на Аполон в Егеида.

1.10. Каквито и мнения да се изказват, според старите гърци, Аполон за Егеида се „ражда” на о-в Делос. Така е казано в „Омирови химни” (Омирови химни, ІІІ, 45 – 140; 3, стр. 92 – 94,) в химн IV-ти на Калимах, посветен на този остров и т.н., и т.н., от ред други автори, основните от които ще упоменем в следващото изложение. С две думи, това е общоприето мнение според повечето древни източници. И въпреки, че „Омировите химни” да са с неуточнен автор, както и при Омир, и разказа му за превземането на Троя, тази история не е просто поезия. В нея се разказва за реалното въвеждане на култа към Аполон сред елините. Аполон, може би, е бил нежелан за жителите на Егея, защото, според преданието, те отказвали да го приемат: „Майката” на Аполон и Артемида, казват те, била „Могъщата властна Латона” (Омирови химни, ІІІ, 49; 3, стр. 92). Но въпреки нейното могъщество, тя обходила отхвърляна обширен регион: Започвайки от о-в Крит, а след това през Атика, островите Егина, Евбея и на север през Северноспорадските острови, до тракийското крайбрежие; след като напразно се молила и на островите Самотраки, Имброс и Лемнос, се спуснала на юг до островите Лезбос и Хиос, и по малоазийското крайбрежие, до Милет, до островите Самос и Кос, та чак до о-в Карпатос (виж картата на фиг. 19). Затваряйки кръга, накрая навлезла сред Цикладските острови – Наксос, Парос и въпросния по-горе о-в Рeнея. Навсякъде, независимо от нейното могъщество и власт, отказвали да я приемат. Казват, че се страхували от гнева на „Пазителката на дома и семейната общност” Хера? Олимпийската Богиня била изпратила змеицата Питон да унищожи Лето, защото носела в утробата си деца на „Повелителя на Боговете”. Новият Бог, може би, щял да наруши установения ред!? Та, неговата светлина надхвърляла семейството и рода!?. Или са се страхували от нещо по-реално и човешко?.. А, може би, зад цялото това описание се крие нещо друго?..

1.11. Низвергнатата Лето, казва преданието, немила-недрага се скитала, докато не била приютена на „плаващия” о-в Астерия (‘Αστερις, ιδος, η,) който се намира редом до о-в Ортигия (Рeнея) в средата на Цикладите14). Местоположението на о-в Астерия, казват, местните не знаели със сигурност и авторите го описват като менящ своето местоположение (Калимах, Химни, IV, 35, 37 и 191); казват, дълго скрит под бучащите морски води бил той, както и че носен бил из водите на цяла Егеида:

„…Често мореплавателите плавайки от града на светлокосия Троизен15) към Ефира16), в пределите на Сароническия залив тебе (о-в Делос – б.а.) те съзираха, но веднъж на връщане от Ефира видяха, че вече не си там, а се устремяваше право към тесния Ерипос17), с бучащите му бързеи. И в същия ден, завръщайки се от морските води на Калкис ти плуваше към Суниан – земята на атиняните1 , или Хиос, или към вълните миещи гърдите на Партения (Девичия остров – б.пр.), все още не наречен Самос…”

(Калимах, Химни, IV, 28, прев. авт.)

Тази неидетифицираност на острова и неговото неясно местоположение, навеждат на мисълта, че този незначителен скалист остров бил неизвестен и ничий; че никой не му обръщал внимание, никой от местните владетели нямал претенций към него и никой не носел отговорност за ставащото на него – нито пред Хера, нито пред който и да било друг реален фактор. От друга страна, този неясен остров бил много подходащ за извършване на мистерия по „раждане” на ново Божество – далеч от погледите на скептични свидетели. Тогава, дали обиколката на Лето из целия регион не е била с оглед осигурявянето на подходящите представители на жреческото съсловие, за легитимация на предстоящата мистерия?.. Нейната обиколка започва от административния и културен център на региона от онези времена – о. Крит, от където казват дошла и „акушерката” Илития. А както ще разберете, Илития, казват, била жрица на Хера, в столицата на Крит. „Могъщата и вастна Латона” била и достатъчно богата, та едва ли се е явявала като молителка. По-скоро, с властта си и богатствата си, тя е гарантирала представително присъствие за ритуала. Защото, казват старите автори, на „раждането” присъствали много Богини…





Фиг. 19. „Егеида”

1.12. Казват също, когато жрицата-„майка” Лето пристигнала, островът се показал над водата и Тя стъпила на него. Още със стъпването си на о-в Делос, Лето дава ред обещания за дарове и бъдещо благополучие. За да й бъде разрешено „раждането” да стане на територията на острова, Богинята била прещедра в обещанията си („Омирови химни”, ІІІ, 51 – 60; 3, стр. 92). Така златото и обещанията помогнали делосци да забравят страховете и съмненията си, пред предстоящия да се роди:„горделивец, който да властва всесилно над всички безсмъртни и смъртни…” („Омирови химни”, ІІІ, 67 – 68; 3, стр. 92). С акта на „раждането” на Бога, островът станал за всички “явен” и “ясен”. А на старогръцки “явен”, “ясен”, “очевиден” е „δηλος“, както и островът бил наречен – Делос (Δηλος). Така той престанал да „плава” из морската шир, опирайки се на четири розови стълба (Страбон, Геотграфия, X, 5, 2; 4, стр. 145). А обещанията на Лето не били напразни. Славата на незабележимо малкия, незначителен и никому ненужен скалист остров бързо се разнесла из Егеида. Векове наред поети го възпявали. И до днес това е един от най-известните острови на Егеида:

„О, небеса, изградили острова (о-в Делос – б.а.), на най-прекрасния потомък на светлокосата Лето, о, родений от морето, ти, непокътнато чудо на безкрайната шир, от смъртните мъже кръстен Делос, но на благословените богове от Олимп известен като далечната звезда („Астерия” – б.а.) на тъмно-синия простор… Преди този остров беше блъскан по вълните в разни посоки от профучаващите ветрове; но когато Лето, дъщерята на Кой, измъчена от агонията на родилните мъки, сложи крак върху него, изникнаха тогава четири величествени розови стълба от недрата на земята, и на тяхните основи скалата се опря в тяхната недостъпност. И стана така, че тя (Лето – б.а.) роди и видяха нейното благословено потомство…”

(Пиндар, фрагменти, 58, „Ода за Делос” – превод Ива Арнаудова)

1.12.а. В митологията Астерия (Αστερια, от старогръцкото „αστερ, ερος, ο” – “звезда, светило, метеор”) е името на сестрата на Лето. Те двете са дъщери на титаните Кой и Феба (6, стр. 358, „Кой”. Виж и 3, стр. 35; Хезиот, „Теогония”, 403 – 40). Според Хезиод (Теогония, 409,) Астерия – сестрата на Лето, била залюбена от Зевс и тя, за да избяга от похотта му, чрез молитви се превръща в пътпъдък (старогръцкото „ορτυξ, υγος“ – „пътпъдък”,) и полита над морето:

„От дъщерите на Koй, Астерия, под формата на пъдпъдък се хвърлила в морето, докато бягала от похотта на Зевс (по нейното име първоначално бил назван остров Астерия, който след това започнали да наричат Делос).”

(Аполодор, Библиотека, кн. I, IV, 1; прев.авт.).

„Въпреки че Зевс обичал Астерия, дъщерята на Koйос, тя го презирала. Ето защо тя се превърнала в ортикс (ορτυξ, υγος) – птицата, която ние наричаме пъдпъдък, и се хвърлила в морето. От нея възникнал остров, който бил назван Ортигия (Ορτυγια, -η). Той бил плаващ. По-късно, когато Питон я преследвал, Латона била пренесена там по заповед на Зевс, от вятъра Борей и там, обгърнала една маслина, тя родила Аполон и Артемида. Този остров е наречен по-късно Делос.”

(Псевдо-Хигий, Fabulae 53; прев. авт.).

„Делос е почитан заради храма си на Аполон… Според преданието, Делос за дълго време носел… (прекъснат текст – б.а.) Аристотел е записал, че дължи името си, като внезапно се появил, изникнал от водата [т.е., защото Делос означава "показан"]; обаче Бляскавосветъл казват е остров на Синтия (седящия до престола на Зевс – б.а.), и още Ортигия (Пъдпъдъчен), Астерия (Звезден), Лофия (Кичурест, с върх), Хламидия(Прикрит), Кинетос (Кучешки), и Пирипъл (Огнен), тъй като в огън беше най-първо там. Той има пет мили обиколка. Неговото величие е връх Кинтос.”

(Плиний Стари, „Естествена история”, 4. 66; 31, стр. 22; прев. авт.).

1.14. Натрапват се думите на Плиний Стари: „тъй като в огън бе най-първо там.” Тази мистерия, описвана от старите автори; тези изникващи и изчезващи малки островчета – ту в източния, ту в западния край на Егейско море, насред което са Цикладските острови; хвърлилата се в морето Астерия, неминуемо навежда на мисълта, че в годините предшестващи времето преди възникване на култа към Аполон, земята на Егеида не е била спокойна. Тя и днес не е спокойна… но, във връзка с преданията за сестрата на Лето, изникват няколко въпроса:

– Дали Астерия не е бил метеорит? Все пак в пряк превод от старогръцки „αστηρ, ερος, ο” означава и “метеор”… С данни за гео-морфологията и състава на скалната основа на острова не разполагаме, но във всички случаи произхода на острова не е звезден. Един метеорит с размерите на острова би унищожил не само съседните острови, оставяйки дълбок кратер и множество разхвърляни отломъци. Последиците от подобен удар биха били трагични. Тогава?..

– Друга възможна хипотеза е островът да се е издигнал в резултат на сеизмична активност?.. Твърде възможно, но как да си обясним твърденията за хвърлилата се от небесата дъщеря на Кой. Освен това, островът не е възникнал в резултат на активна вулканична дейност и думите: „тъй като в огън бе най-първо там.” – не се вързват с подобна хипотеза…

– В древността Егеида била разтърсена от един страховит катаклизъм, който дава нов ход на историята й… В годините, така твърдят, между 1645 и 1500 г.пр.н.е. изригва вулкана на о-в Тера, или Санторин. В действителност – островът буквално се взривява. Съгласно съвременните изследвания, от 60 до 100 куб. км скална маса и магма били изхвърлени във въздуха; огромни вълни опустошили крайбрежието на Егеида, изхвърляйки хиляди тонове наноси на о-в Крит, егейските острови и малоазийското крайбрежие; от о-в Тера останали няколко отломъка (виж фиг. 20). Егеида потънала в мрак. Пепелта се стелела над региона. Поройните дъждове не спирали, дорде не промили въздуха и земите на Егеида (Аполодор, „Библиотека”, кн. I, VII, 2). Гневът на Всевисшния бил велик… Кого ли наказвал?.. Или освещавал с огън и вода земята на Девкалион, за раждането на „Повелителя на всички безсмъртни и смъртни”… След това събитие Егеида вече не била същата. Именно този катаклизъм, предполага, че остров Астерия може да е огнен отломък от титаничното изригване, който е паднал в морската бездна прелитайки над сто километра?.. Това се вързва с думите и на Тацит за родения в огън остров, както и с легендата за хвърлилата се в морските води от небето Астерия (огнена звезда,) или пъдпъдък. Сравнителният анализ на скалните породи на островите Тера, Делос, Ринеа и Миконос би ни дал категоричен отговор на въпроса. Но по-съществено е, дали горепосочените събития могат да ни ориентират относно времето, кога е въведен култа към Аполон в Егеида.






Фиг. 20. о-в Санторин (Тера,) спътникова снимка.

1.15. Аполон е почитан в Егеида, преди времето на „гръцкия” Херакъл. Известен е опитът на Херакъл да открадне триножника на пророчицата Ксеноклея от храма на Аполон в Делфи (Павзаний, Описание на Елада, III, 21, 8; VIII, 37, 1; X, 13, 7 и 8). Аполодор ни информира и за това, че Аполон и Посейдон помогнали при строежа на стените на Троя, по времето на цар Лаомедонт – бащата на Приам (Аполодор, „Историческа библиотека”, кн. II, V, 9). От „Омирови химни”, научаваме и това, че култа към Бога е въведен преди Кадъм да построи Тива. Там е казано, че тръгвайки да обикаля Егеида Аполон посетил:

„…и Тива, покрита с гори по туй време. Жив човек нямаше в още в свещената Тива. И нийде нито пътека, ни път не прорязваше плодната угар около Тива. И само дървета и храсти растяха.”

(„Омирови химни”, III, 225 – 228; 3, стр 97)

Съгласно „Омирови химни”, когато се „ражда” Хермес, Аполон е вече „роден”. Хермес още на първия ден от своето „раждане” открадва кравите на Феб Аполон и влиза в конфликт с него („Омирови химни, IV; 3, стр. Стр. 106 – 120). А Хермес участва в събитията по „раждането” на Дионис в Егеида. Кадъм имал дъщеря на име Семеле. Тя „ражда” елинския Дионис. Това „раждане” е свързано с една трагедия – Семеле загива преди „раждането”, изпепелена от гръмотевиците на Зевс. Дионис е изваден от утробата на горящата си майка от Гръмотвержеца и спасен. В неговото спасяване и отглеждане, според древните, е замесен и Хермес: Донис е даден от Зевс, чрез Хермес за възпитание на нисейските нимфи (Еврипид, Ваханки, 556 -559,) или на сестрата на Семеле Ино (Аполодор, Библиотека, III, 4, 3). А според Аполоний Родоски, самия Хермес спасява неродения още Дионис от пламъците (Apollon. Rhod. IV. 1137). Или всички извори потвърждават, че Аполон в Егеида е „роден” преди Дионис, преди Хермес, преди идването на Кадъм в Елада, преди основаването на град Тива в Беотика. Можем да сме уверени, че култа към Аполон е въведен и преди завземането на властта в Аргос от египтянина Данай, който въвежда там култа към Аполон Ликий. Херодот от своя страна казва, че:

„Тъй за Дионис, за когото разправят, че се е родил от Семеле, дъщеря на Кадъм, до моето време са се изминали около 1000 години…”

(Херодот, История, кн.II, 145; 1, стр. 156)

И предвид това, че историкът е живял и творил между 485 и 420 г.г.пр.н.е., можем да приемем, че култа към Дионисий е въведен в Егеида около, или преди средата на XV-ти в.пр.н.е.. Съответно – култа към Аполон го е предшествал. А предвид изложеното в предходните текстове – това е станало след страхотния катаклизъм с остров Тера (Санторин). След Потопа, казва Аполодор, Девкалион се установява на Парнас и почита Зевс Фиксий, но не се споменава там да е имало светилище на Аполон (Аполодор, Библиотека, I, VII, 2). Или, с други думи, интервалът в който може да се предположи, че е станало въвеждането на култа към Аполон в Егеида е след средата на XVII-ти в.пр.н.е., до преди средата на XV-ти в.пр.н.е.. Оттук нататък историческите събития ще ни подскажат, кое е предизвикало въвеждането на култа в Егиида – кога и как. Но първо да огледаме все още писмените източници, за да се убедим от къде и от кого пренесен е този култ.

1.16. Херодот разказва, че в делтата на Нил, в близост до град Буто се намирало светилище на Лето. А край светилището, в просторно езеро, имало остров наричан Хемис (Χέμμις), на който, според египтяните, някога Лето скрила младенеца Аполон (Херодот има предвид: „Хорос, синът на Озирис, когото елините наричат Аполон” (Херодот, „История”, кн. II, 144; 1, стр. 155,) даден й от Изида, за да го спаси от търсещия го Тифон (Сет). Историкът казва: „…между египтяните се говори, че този остров е плаващ.” (Херодот, „История”, кн. II, 156; 1, стр. 160). Той не видял острова да плава – нито да се мести, но видял на него голям храм на Аполон (Хор,) с тройни олтари. Приликата с плуващия остров Делос е очевидна. Но не е очевидно, кое от двете твърдения – гръцкото, или египетското е заемка, защото Херодот не уточнява, кога е построен храма, за който разказва. Все пак, Хор в Египет се „ражда” повече от хилядолетие преди „раждането” на Аполон на о-в Делос. А, може би и двете? Може би, тази традиция идва от трето място и е внесена, и в Египет и в Егеида?..



1.17.1. Историкът не изяснява и с коя египетска Богиня отъждествява Лето. В египетския пантеон богиня на име Лето няма – тя е Богиня, включена в гръцкия пантеон и е известна най-вече като майка на своите „деца” – Артемида и Аполон. Името „Λητω, -ουν” (на йонийски,) „Λατω” (на дорийски) не е старогръцко, макар да са търсени смислени обяснения и неговата етимология не е изяснена. Платон казва:

„Името „Λητω” идва от това, че богината е блага, че е благосклонна, εθελημων (в старогръцкия език думата означава „доброволно” – б.а.), към исканията, които й се отправят. А може би, както я наричат другите гърци (тези извън Елада – б.а.): повечето я наричат Λεθω. Изглежда, че те са я нарекли според това, че нейният нрав εθος (старогръцко – “навик, обичай, привичка” – б.а.), не е суров, но кротък и мек…”

(Платон, „Кратил”, 406 а; 22, стр. 287).

Затова името „Лето” свързват със старогръцкото „ληθη” – „забрава, забравяне” и плода на индийския лотос, който носи забрава за тези, които го ядат, както и с йонийската форма „ληθω = λανθανο” – „скрит съм, крия се, незабелязано, тайно…” (22, стр. 613, бел. на прев. 76). Предполага се и неговия ликийски произход, тъй като култа към нея първоначално е съсредоточен в Ликия. Конкретно се свързва с древното ликийско слово „Леда”, което означава „жена”. И тук, БолгАрино, ще вметна в аванс, че ликийския („вълчият”) език е форма на арийския лувийски език – един от езиците на Хетската Империя, зародила се в Мала Азия, в началото на II-то хил. пр.н.е….

1.17.2. Становището, че името Лето не е и египетско е категорично. Но самата Лето е свързана с Египет. Не само това, но и според твърденията на Херодот, нейното прорицалище в Буто било най-тачено в Египет: „…в прорицалището на Лето – там е действително най-правдивият оракул на египтяните…” (Херодот, „История”, кн. II, 152; 1, стр. 159). Наричаният от гърците град Буто, който е един от най-старите в западната част на делтата, казват изследвачите (20, стр. 30,) бил главен център на култа към Богинята змия – „уатджет” („зелената”). Тя била Богиня-пазителка и покровителка на Делтата. Според гърците, била наричана „урей” – бдящ зорко върху царската корона. Урея защитавал фараона – а фараонът „бил Хор”! Край много храмове били поставяни стели с изображения на змии-пазителки. В тиванския некропол тя е наречена „Мертсегер” – „обичаща мълчанието” (21, стр.стр. 56 – 57). Тя била Богиня на плодородието – „Рененунет” и била почитана в Тива, Фаюм и Мединет Мади, като „пазителка на хамбарите”, където било събирано зрялото зърно… Лето, или Лато – едно нито гръцко, нито египетско име, звучащо познато и родно за вси словяне, което повечето от тях произнасят меко, а ние, БългАрите, твърдо и категорично – „лето”.

1.18. Лето – време, когато всичко е лепо, хубаво и красиво; време женско, зелено и трудно – когато всичко плоди и зазрява; време – жарко и спорно, което не трябва да се изпуска – то решава храната за цяла година; време – когато змийте изпълзяват из пазвите на Майката-Земя, за да ни предупредят, че Тя е трудна и да опазят зърното от зловредните гризачи… Лето - цикълът вечен на живота; безкрайно повтарящото се време; змията захапваща опашката си при лятното слънцестоене… Лето, Лято – време Господне; време на преклонение пред Божията благодат. Древното ликийско название Леда, или Лада – останало от времената, когато Богинята-Майка, Господарката Омайна, Тристъпата змиенога решавала всичко. Леда, или Лада – прозвище на жена; названието на словянската Богиня-жена… Не девойка – а жена! Жива и топла – жадно разтворена, горяща от страст, изпълнена с наслада и любов; сластна – готова с цялото си естество да поеме в себе си Божието семе като плодна земя – да ражда и да се раздава… Жена – узряла и безумно млада; жена – вода – живителна прохлада; жена – жарава – сатанинска клада… Жена, за която вдовството не е живот – а черна жар, по-страшна от смъртта. Тя повличала древните БългАрки към Отвъдното, заедно с погиналите им съпрузи… Не на смърт отивали те – а любовта си пренасяли във Вечността… Богинята-жена – и нежна, и хладно жестока, която защитавала всичко женско. Та, как мислиш, БолгАрино – защо Клеопатра решава да целуне змията, за да премине в Отвъдното, при своите велики съпрузи?.. Тази смърт не е лека. Тя е грозна и мъчителна. В душата ти Ад ще да е, та да я приемеш… Лето, Лато, Ладона и обичая БолгАрски от прастари времена – „ладуване”, когато девойките в жени се превръщали; когато по Нова Година и Гергьовден гадаели с мълчана вода, кога и за кой ще се задомят; на Лазарица, невръстните момичета обикаляли по домовете, та да бъдат огледани и харесани; а на Еньовден – в жарката нощ, девойките голи бродели и в чистата роса се къпели – та, щастието да ги споходи. Така БългАрските девойки отдавали почит в сърцето си; така на Богинята на плодоносната любов и съпружеския живот Лада – на Лето в мислите си тайно се молели от най-древни времена. Едно сумрачно име, което сега в полумрака нека оставим…

1.19. На „раждането” на Аполон, казват: „Покрай нея (Лето – б.а.) се бяха събрали богини, най-благородни сред всички…” („Омирови химни”, ІІІ, 92 – 93; 3, стр. 93). Тези богини обещават дар на „Богинята-акушерка” Илития, за бързото „раждане” на Лето („Омирови химни”, ІІІ, 103 – 104; 3, стр. 93). Източниците не посочват имената на всички Богини присъствали на „раждането”, но от Херодот, Калимах и др. научаваме нещо съществено: хипербореите били изпратили на о-в Делос две девици – Хюперохе и Лаодике, да заплатят данъка, който хипербореите си били определили за бързото раждане… А както се знае, плаща онзи, който е длъжник, който е обещавал… Ето думите на историка. Той в цялата си творба се стреми да предаде на своя език имената на описваните персонажи, за които има сведения за значението им:

„…в Делос били идвали хиперборейските девици Арге и Опида. Хюперохе и Лаодике били дошли да донесат на Илития данъка, който хипербореите били определили за бързото раждане, а Арге и Опида били дошли заедно със самите богини.

(Херодот, „История”, кн. IV, 35; 18, стр. 18 и 19)

От Павзаний научаваме също, че и самата Богиня Илития (Ειλειθυια, -υιη, η) била дошла от хипербореите на Делос:

„Наблизо е съхранен храм на Илития, която дошла от хипербореите в Делос, за да акушерства при родилните мъки на Лето. Казват, че останалите научили името на Илития от делосците; делосците принасят жертви на Илития и пеят химна на Олен. Критяните обаче смятат, че Илития се е родила в Амнисос на територията на Кносос, и че е дете на Хера.”

(Павзаний, „Описание на Елада”, І,18, 5)

Така, името на Илития също се свързва с хипербореите, независимо от мнението на критяните и дали тя в храма на Хера в Амнисос служба е служила; дали за пари, или по други подбуди, към свитата на Лето се е присъединила. Името й се явява в гръцкия Пантеон, във връзка с раждането на Аполон и е разнесено сред гърците от делосци, при които блестящия Бог Аполон се е „родил”. Фактически, с „раждането” на Аполон, за Егеида се „раждат” като Богини – и „майка” му Лето и „акушерката” Илития…

1.20. Херодот казва също, че на тези две хиперборейки – Арге (Ἄργην, или „Светлана”, от „αργης” – „блестящ, „светъл”, „бял”) и Опида (Ὦπιν, или „спътницата”, от „οπαδεω” – „съпровождам”, „следвам”; за тези девойки са писали и Павзаний, „Описание на Елада”, І, 43, 4, както и Калимах, химн ІV, 291, където са названи Упида и Хекаерге,) според твърдения на самите делосци, били отдавани специални почести, събирайки дарове за тях и призовавайки имената им в нарочен химн, съчинен от ликиеца Олен, който съчинил и останалите химни, които се изпълнявали на о-в Делос; че на гроба на тези две хиперборейски девици, който се намирал зад светилището на Артемида (Артемисиона,) се разхвърляла пепелта от най-богоугодните жертви – изгорените на олтара бедра на жертвените животни (Херодот, „История”, кн. IV, 35; 18, стр. 18 – 19). Това са почести отдавани на Богове! Не по-малки почести били отдавани и на дошлите по-късно Хюперохе (Ὑπερόχης, или „Високопоставената”, от старогъцкото „υπεροχη” – “възвишеност, високо положение, достойнство, висша длъжност, власт” – виж и „ИзИс”) и Лаодике (Λαοδίκης, или по Бълг Арски -„народна правда”, „Правда”19) – виж и „Нефтис”,) които донасят данъка за бързото раждане на Аполон – обещаното на делосци. Гробът им се намирал също в Артемисиона и върху него растяло свещено маслиново дърво (Херодот, История, кн. IV, 34; 18, стр. 18) – дървото, което Лето обгърнала, за да роди Бог Аполон. На гроба на Хюперохе и Лаодике:

„Девойките, преди да се оженят, си отрязват едната плитка, навиват я на вретено и я полагат на гроба… Делоските младежи също навиват около една зелена трева по малко от косите си и я поставят на гроба.”

(Херодот, „История”, кн. IV, 34; 18, стр. 18).

Същите жертви, според Павзаний, били принасяни, но на гроба на Хекаерге и Упида (Павзаний, „Описание на Елада”, І, 43, 4). А косите са една от най-свидните жертви. Ахил принася косите си на своя убит приятел, след като Бога на който ги е обещал не опазва приятеля му Патрокъл (Омир, „Илиада”, XXIII, 140 – 151; 2, стр. 547). Отрязването на косите е прощаване с отминалия живот. При юношите и девойките, то е сбогуване с детството и моминството, за да се превърнат в мъже и жени. Това е крайната фаза на ритуала ладуване при момичетата…

1.21. Очудващи почести отдавани от древните жители на Егеида, към някакви си чужденци, към някакви си варвари!? Или… може би не? Разказът говори за съвсем друго: Лето и хипербореите комуникирали много успешно с жителите на Егеида в онези времена. Те не били неразбираеми, те не били „βαρβαρος”, те не били неясно бърборещи, за каквитото в по-късни времена старите гърци считали арийците. Всичко, което старите автори са написали, говори, че хипербореите са били дълбоко почитани в светостта и силата си; че хипербореите говорели, ако не на същия – то на език близък до езика на древните обитатели на Егеида … За тези древни обитатели на Егеида, арийския лувийски език, на който вероятно ликиеца Олен е писал своите стихове, не им е бил чужд. А той се различава от старогръцкия език, достигнал до нас, чрез множеството литературни произведения. За разликата между древният език на Егеида и старогръцкия, говорят и имената на Светлия Бог и на неговата „майка”. Затуй е неуместно, когато специалисти го приравняват със старогръцкия. Бащата от своя внук не произхожда! Ликийци, Аполон и вълци, в едно с митичните хипербореи, старите гърци свързват не случайно. Хипербореите се явяват навсякъде, където нещата свързани са с Аполон. Според Псевдо-Хигий и: „Латона била пренесена там (на о-в Делос – б.а.) по заповед на Зевс, от вятъра Борей” (Псевдо-Хигий, Fabulae 53) Така и самата Лето – „жрицата-майка” се свързва с бореите, по волята на Всевисшия. Хипербореите редовно изпращали свещени жертвени дарове на о-в Делос, за което ни информира, както Херодот (Херодот, „История”, кн. IV, 33; 18, стр. 18,) така също и Павзаний. Хипербореи – Велики Духове са се били и в защита на светините на Аполон в Делфи: Когато галатите (келтите) 279 г.пр.н.е. нападат Делфи, сред защитниците – делфийци, фокийци и етолийци, срещу галатите се възправили и древни божествени войни-хипербореи:

„…над галатите се понесли гръмотевици и отломени скали от Парнас, и пред варварите се възправили чудовищни, тежко въоръжени мъже; разказват, че от тях двама, Хиперох и Амадок, дошли от хипербореите, а третия бил Пир, синът на Ахил…”

(Павзаний, „Описание на Елада”, І, 4, 4)

Защо ли старите гърци поставят редом с хипербореите да се е бил и Пир (Неоптолем) – синът на Ахил, „…макар преди това да го имали за враг и гробът му да бил охулван.” (пак там). Павзаний казва още, че: „… след този съюз Делфи принасят жертва на хероса Пир” (пак там). Духовете на сина на Ахил и могъщите хиперборейски войни се изправили рамо до рамо в защита на „Повелителя на бълците” Аполон Ликий. Дали тази връзка е случайна?

1.22. За делфийското светилище се разказва следната легенда:

„Близо до големия олтар има бронзов вълк, посвещение на самите делфийци. Разправят, че един човек откраднал пари от бога и със златото се скрил на Парнас, където гората е най-гъста. Докато спял го нападнал вълк, убил го и всеки ден слизал до града и виел. Когато хората разбрат, че тази работа не е без намеса на Бога, проследили звяра, намерили свещеното злато и посветили на Бога бронзов вълк.”

(Павзаний, „Описание на Елада”, Х, 14, 7)

Тази легенда потвърждава, че прозвището „Ликий” трябва да се тълкува като „вълчи”, а Бога да бъде възприеман, като „Повелител на вълците”. В своята „История” византиеца Йоан Малала посочва недвусмислено, чий воевода е бил Ахил:

„Ахил тръгнал с Атридите (царете на Микена и Спарта – Агамемнон и Менелай – б.а.), повеждайки своя собствена армия от 3000 мъже познати тогава като Мирмидонци, а днес като Българи, а също така и стратопедарха Патрокъл и Нестор, които били помолени от родителите му да го придружат. Така Ахил отишъл в Илион (Троя – б.а.)като единствен предводител на Аргосците и Мирмидонците.”

(Йоан Малала, „История”, кн. V, 97; 20, стр. 48; 21, стр. 71; прев. Ива Арнаудова)

И тук аргосци били поставени редом с мирмидонци, чието друго име било БългАри, а тяхният вожд бил Ахил! Неговият син Пир (Неоптолем,) редом с хиперборейските митични богатири, защитавал светилището в Делфи. Ахил бил „единствен предводител” на мирмидонци и аргосци. Същите аргосци, над дедите на които се възцарил дошлия от Египет Данай и въвел култа към Аполон Ликий. При смъртта на Патрокъл, Ахил не само косите си отрязва и в жертва на отминалото ги принася, но ибурният вятър Борей призовава:

„Към Троя се спуснаха с вой ветровете

И върхлетяха над кладата, огънят лумна с пращене.

Цяла нощ те непрестанно раздухваха силния пламък,

шумно фучейки. Ахил цяла нощ неуморно гребеше

вино от златния кратер с хубава чаша двудръжка,

лееше вино обилно и квасеше с него земята,

викайки често душата на своя нещастен Патрокъл.”

(Омир, „Илиада”, XXIII, 215 – 221; 2, стр. 549)

Ахил призовава Борей в един ритуал по пренасяне на душата арийска, в земите на блажените хипербореи – там при дедите, там при предците Ангирасите, над всички, където господства душата на Яма-царя. В Орфизма по същия начин вятъра северен се почита, като божество, което донася и отнася дъхът на героите…

1.23. А основаването на Делфийското светилище старите гръцки автори също свързват с хипербореите. Павзаний пише:

„Боио, местна жена, съчинила химн за делфийците, е казала, че прорицалището е основано от дошли тук хипербореи, Олен и други…

8. Стиховете на Боио са:

„Тук прорицалище мъдро наистина бе основано

от синове хиперборейски Пагас и Агюейя божествен,”

След като изброява и други хипербореи, в края на химна назовава Олен:

„…и Олен, който стана първият пророк на Феб

и пръв съчини песен с древните стихове.”

(Павзаний, „Описание на Елада”, Х, 5, 7

Поетеса Био поставя редом ликиеца (вълкът) Олен и хипербореите?.. И макар Олен да е споменат като ликиец и никъде пряко не е казано да е хипербореец, текстовете оставят впечатление за някаква връзка между ликийци и хипербореи, извън почитта им към Лето и Аполон…

1.24.1. Така, обзора на старите текстове на елините, ясно показва, че хипербореите са замесени в основаването на двете главни и най-известни светилища на Аполон в Егеида – а и не само на тях… Освен това, древните автори твърдят също, че златокосия, блестящ Аполон, при народа хиперборейски често пребивавал. Богът пирувал сред тях и те го почитали – те били „свещеното племе”, до което обичайните човешки земни и морски пътища не водели:

„…Нито на кораби плавайки, нито пътешествайки, не ще намериш дивния път към народа хиперборейски, при който някога пирувал цар Персей, влизайки в тяхните домове, когато принасяли на Славния Бог (Бог Аполон – б.а.) жертвени магарета; на тяхните пирове и неспирни възгласи Аполон се радва, и смее се гледайки пъргаво пристъпващите, изправени на задните си крака животни.

Музата не е чужда на нравите на своя народ. Навсякъде се мяркат образите на деви отдали се на гласовете на лирите и звуците на пищялките: овенчали косите си със златни лаври, пируващи весело (Ех, БългАрино, само който не те познава, не може да се сети за какво става въпрос – б.а.): нито немощ, нито старост пагубна не докосват свещеното племе; живеещо без трудности, без свади, избягвайки отмъстителната Немезида.”

(Пиндар, „Питийски оди”, Х; прев. авт.).

Дали в небесата живеели, или високо, където само Боговете достигат; дали в смътния свят на душите пречисти се реели…

1.24.2. Но отговорът на въпроса: Кой е въвел култа на Аполон в Егеида, изниква сам по себе си:Да, БолгАрино, това били хипербореите!.. Те въвеждат и култа към Аполон-Ликий в Аргос, в което ще се убедите по-сетне. Интересът на Херодот и другите стари автори към тях е породен най-вече от връзката им с Аполон и Боговете. Аелиян съобщава, че за хипербореите, освен поетите и другите мъдреци, е писал и историка Хекатей от Абдера. Думите на Хекатей няма как да узнаем, щото неговите работи са загубени, но Аелиян предава думите му:

„…Този Бог (Аполон) има за проповедници синовете на Борей (северния вятър) и Хиона(снега), трима братя, по рождение 6 лакти високи (между 2,60 и 3,15 м. – б.а.), които, когато в обичайното време извършвали установения за гореспоменатия Бог ритуал, се спускали от така наречените Рипейски планини, като лебеди от облаците и след като кръжели около храма, сякаш пречиствайки го с полета си, се снижавали в пределите му, а района е обширен и невероятно прекрасен. Днес, когато певците пеят своите химни към Бога и свирачите на арфа акомпанират на хора, с тяхната хармонична музика, лебедите се включват в песнопението, без нито една фалшива нота или напев, сякаш ключа на диригента им е даден, в унисон с местните, които са обучавани на тези свещени мелодии. И когато химна свърши, споменатите крилати хористи, както ги наричат за тяхните обичайни служби в чест на Бога, след като играят и го прославят цял ден, си заминават. „

(Аелиян, „За животните”, ХІ, 1, прев. авт.)

И за предубедения изложените доводи са достатъчно – и убедителни! Не някой друг, а старогръцките автори го казват, БолгАрино: Свещеното племе на Аполон – народа хиперборейски бил! Феб Аполон в „кръвно родство” с тях бил свързан. Разказите за хипербореите били като приказка чудна и някак нереални – но истински. Хипербореите не били аборигени в Егеида, но духовното им въздействие е толкова силно, че поражда дълбоко уважение сред себелюбивите гърци. Те се прекланят пред хипербореите и тяхния Бог, макар и Той да остава донякъде неясен и двусмислен за гърците, за което те го наричат Аполон Локсий (Λοξιας, ου, εω – от преносния смисъл на старото гръцко слово „λοξος” - „неясен, двусмислен”). Хипербореите изграждат свои духовни средища в Егеида, но нито унищожават – нито асимилират аборигенното й население. Какви са те – остава догатка!? Но те посяват своя властен царски ген, макар, дори и духовно, временно да са в Егеида. Така е и с тяхният Бог, който дълбоко противоречал на същността на местните. Затуй…

„…Пролет и лете Аполон живее в Делфи. А когато настъпи есен, започнат да вехнат цветята и да жълтеят листата на дърветата, когато наближи студената зима, която покрива със сняг връх Парнас, тогава Аполон сяда на своята колесница, запрегната от снежнобели лебеди, и тя го отнася в страната на хиперборейците, която не знае що е зима, в страната на вечната пролет. Там прекарва той цялата зима…”

(48, стр. 30)

И сред своя народ хиперборейски прекарвал времето си, в почести, песнопения и шумни пирове…

1.23. До тук всичко е ясно. Но нещо в народа на Хора Небесен смущава…

„Казват, че Херакъл донесъл дивата маслина на елините от земята на хипербореите, а те са хората, които обитават отвъд вятъра Борей.”

(Павзаний, „Описание на Елада, кн. V, 7, 7)

А Борей бил считан за обитаващ Тракия. Така неусетно словата на старите гръцки корифеи, обгъръщат в призрачни мъгли и лепкава, странна мистерия този народ хиперборейски… Абсолютна мистерия… Хипербореите живеели в „страната на вечната пролет”, от тяхната земя маслината, която вирее на юг, по средиземноморието, била донесена – но обитавали отвъд вятъра Борей… Хем на юг – хем от север… А Борей (Βορεας) е Богът на „северния вятър” – „Северния”. На старогръцки „βορειος”, йон. ”βορηιος”, поет. ”βοραιος” е „северен”, (οι) „северни хора”. А хипербореи, от „υπερ” - „твърде”, „отвъд” и т.н., буквално указва, че това са хора “отвъд-”, “най-”, “твърде на север”… Името им не е самоназвание, а старогръцко определение. То е условно. Същото име, на светия език БолгАрски би звучало като: „севери”, „северяни”, „полярни хора”. Една мистична загадка, с която историците и до днес не могат да се справят. Явно древните са знаели нещо, което ние не долавяме? Едва ли крият – те казват каквото знаят. Но онова, което за тях е очевидно и ненуждаещо се от пояснения, днес се оказва загадка. Хипербореите хем са северни хора – та даже твърде северни, полярни – хем в земите им южни цари вечна пролет!? Това невероятно противоречие довело до пораждането на множество апокалиптични хипотези – за обръщане на полюсите на земята и т.н., и т.н., и др. подобни. Този народ и до днес не е идентифициран и локализиран… но, както винаги, истината се оказва и проста, и тривиална. Този народ – народа на…

2. Хипербореите…

2.1. Както изложихме и по-напред, Херодот съобщава („История”, кн. IV, 33; 18, стр. 18,) че хипербореите редовно изпращали свещенни дарове за Аполон на о. Делос. Даровете се препредавали от племе на племе, минавали през земите на скитите и цяла Елада, дорде стигнат до светилището, без никой да им посяга. Те били почитани от елините и другите народи на севера, щото те властници били и хората в божествен хор събирали; те пренасяли култура, вяра, ред през Времето родени и капища свети на Аполон градяли. Затуй всички почитали даровете им скромни, но пълни с непонятна сила. А тяхната земя била далече и недостъпна за човека смъртен… Историкът се опитва да установи, къде били тези земи, следвайки прозвището гръцко „хипербореи” и разказите на народите – но безуспешно:

„Що се отнася до хипербореите, за тях нито скитите разправят нещо, нито някои от останалите, които живеят в тези земи, освен иседоните, но струва ми се, че те нищо не могат да кажат, защото скитите също щяха да разкажат, както разказват за еднооките. Но Хезиод разказва за хипербореите, както и Омир в Епигоните…”

(Херодот, „История”, кн. IV, 32; 18, стр. 17 и 18)

2.2. На североизток, отвъд земите на траките, където Херодот очаква да са земите на хипербореите, той ни информира за следните народи:

„Като се започне от тържището на бористенитите (то сега се намира точно по средата на целия морски бряг на Скития), първият народ, който обитава земята, са калипидите, които са елиноскити. Над тях се намира един друг народ, наричат го алазони… Над алазоните обитават скити орачи, които сеят жито, но не да го ядат, а за продан. Отвъд тях живеят неурите. По на север от неурите, доколкото зная, е пусто и хора не живеят. Това са народите покрай река Хюпанис, (р. Южен Буг) на запад от Бористенес. (р. Днепър)”

(Херодот, „История”, кн. IV, 17; 18, стр. 14)

На изток от Днепър, историкът посочва областта Хюлая (Запорожие), от която нагоре живеели скити-земеделци, които елините наричали бористенити, а те себе си – олбиополити, демек „жители на Олбия” (виж картата на фиг. 21).

„Тези скити земеделци обитават земите, които на изток се простират на три дни път до брега на реката, чието име е Пантикапес, а на север – до единадесет дни плаване нагоре по Бористенес. Над тях вече надалеч се простира пуста земя, а след нея живеят андрофагите, отделен народ, който няма нищо общо със скитския. Над тях е вече наистина пустиня, няма човешко племе, доколкото знам.

На изток от тези скити земеделци, като премине човек река Пантикапес, вече живеят скити номади (скотовъдци), които нито сеят нещо, нито орат. В цялата тази земя освен Хюлая няма дървета. Тези номади обитават земите, простиращи се на изток на четиринадесет дни път, чак до река Геос.”

(Херодот, „История”, кн. IV, 18 и 19; 18, стр. 14)

Следващите народи, които той посочва са: царските скити, на отсрещния бряг на р. Герос – та до р. Танаис (р. Дон) и таврите, на юг от тях:

„тук живеят най-храбрите и най-многобройни скити, които смятат останалите скити за свои роби.” – казва Херодот – „…Над царските скити на север живеят меланхлайните, друг народ, не скитски. Над меланхлайните, доколкото зная, има само блата и пустош без хора.”

(Херодот, „История”, кн. IV, 20; 18, стр. 15)

По-натам, казва, зад р. Танаис (р. Дон), следват:

„савроматите, които, като се почне от най-вътрешната част на езерото Меотида, обитават на север земите, простиращи се на петнайсет дни път; цялата им земя е гола”… „Над тях втората област държат будините – страна, цялата в гъсти гори с всякакви дървета.”

(Херодот, „История”, кн. IV, 21; 18, стр. 15)

Според думите на Херодот, будините живеели северно от савроматите и земите им се простирали до седем дни път в северна посока, след които било пусто. После били земите на многобройните тюсагети и след тях тези на ловците июрки, в източна посока от тези на будините; после земите на отцепили се родове от царските скити, които били още по на изток. Така се стигало чак до земите на тедиските, до където земята била равна, тлъста и плодородна. И накрая, описва историкът, през каменистата и скалиста земя в подножието на високи планини, живеели хората с бръснати глави (виж картата на фиг. 21):

„Никой не обижда тези хора, защото ги смятат за светци; те нямат никакво бойно оръжие. Те уреждат споровете, които възникнат у съседите им, а ако някой беглец потърси убежище при тях, никой не може да му навреди. Името им е аргипайи (Ἀργιππαῖοι).”

(Херодот, „История”, кн. IV, 23; 18, стр. 15 и 16)



Фиг. 21. Отвъдборейските земи, според Херодот.

2.3. Името „аргипайи” явно не е автохонно. По-скоро то е старогръцки превод и може да се разтълкува, като „произлезли от бялите, блестящите”, или „потомци на блестящия”: от „αργι-”, или „αργης-” – „блестящ”, „бял”, „светъл” и „ παις” – „нечий потомък”, „произхождащ от…”. Плиний също говори за този народ, но го нарича „аримфеи”:

„Там, след планината, са чували за народ наречен Arimphei (Arimphaeos), народ не много различаващ се от Хиперборейците. Жителите живеели в гората, хранели се с боровинки и мъжете и жените считали, че е срамно да имаш коса. Народите, обитаващи земите около тях ги приемали за свещени и съответно неприкосновени.”

(Плиний Стари, „Естествена история”, 6, 34 и 35; 31, стр. 111; прев.А.Арнаудов)

Впечатляваща и невероятна власт за народ, който няма оръжия и е заобиколен от народи, на които дори човекоядството не им било чуждо. А за това Херодот споменава, както при скитите, така и при иседоните. За иседоните, които били на изток от аргипаите, той казва и това, че обичали да позлатяват черепите на умрялите си предци и да ги почитат. Те пиели от тези златни чаши, тъй както Крум-Страшният от картуната на Никифора пил. Но на север от аргипаите и иседоните, последните говорели за някакви еднооки аримаспи и грифони – пазители на злато и вече нищо не се знаело. Херодот тълкува името аримаспи, като „еднооки”, основавайки се на някакви сведения, че на скитски„αριμα ” означавало „едно”, а „σπου ” – „око”. Но това название буди съмнения. На старогръцки„σπου” има значение на някакъв стремеж, усилие. Описвайки персийските племена, историкът сам споменава името „маспи” (Μασπιοι), като име на едно от тях (Херодот, „История”, кн. I, 125; 1, стр. 74). При това казва, че те са едно от трите племена, от които всички останали перси зависят. Затова името „аримаспи” вероятно е фонетично предадено арийско наименование. И най-вероятно неговото значение е „благородни конници”, макар и други подобни тълкувания да са предложени. Друга информация за аримаспите, освен изхождащата от историка, няма. Но тя е повлякла не един изследвач в невярна посока. Херодот сам подсказва от кого идва заблудата:

„Аристеас от Проконесос, син на Каюстробиус, в една епическа поема разказва как, обладан от Феб, отишъл при иседоните, че отвъд земите на иседоните живеели еднооките мъже аримаспи, над тях грифоните, пазители на злато, а още по-нагоре чак до някакво море – хипербореите…”

(Херодот, „История”, кн. IV, 13; 18, стр. 13).

Излагайки случки от живота на Аристеас, той казва, че този поет съчинил всичко:

„не намерили Аристеас нито мъртав, нито жив. След седем години той се появил в Проконесос, съчинил тази поема, която сега елините наричат „Аримаспея”, и изчезнал за втори път.”

(Херодот, „История”, кн. IV, 14; 18, стр. 13).

И доизяснява, че:

„Дори Аристеас, за когото споменах малко по-горе, дори той не твърди, че е ходил по-натам от земите на иседоните, а той е поет. За земите, които се намират над иседоните, е разказал само това, което се мълви за тях: Аристеас казва, че иседоните са тези, които са му разправили за тези земи.”

(Херодот, „История”, кн. IV, 16; 18, стр. 14).

Така, въпреки желанието си, добросъвестно заключава:

„Знанията ни се простират до техните земи; що се отнася за племената, които живеят над плешивите, за тях никой не може да разкаже нищо точно – страната е преградена от високи, непроходими планини и никой не ги преминава.”

(Херодот, „История”, кн. IV, 25; 18, стр. 16)

Може би, основният му проблем е, че търси народ с неизвестно нему име. Нека още веднъж напомня, че името „хипербореи” е условно старогръцко название, а не самоназвание на този народ и Херодот не би могъл да ги открие под него.

2.4. Все пак, за „хипербореите” и тяхните свещенни дарове, които идвали някъде от североизток, информират и други автори, което удостоверява, че това не е митичен – а реален народ. Реалността на „хипербореите” се потвърждава и от личността на „хиперборееца” Аварис, върху който ще се спрем по-сетне. За него, както казват, „бил дошъл от отвъд Кавказките планини”. Аелиян и Хекатей от Абдера, също в тази посока ни водят, като доуточняват, че „хипербореите” слизали от „Рипейските планини”. Плиний Стари, може би е най-конкретен:

„Скитите са живяли от много на север до североизток, а след тях, на самия Северен полюс – Хипербореиците, които са били обширно обсъдени в “Трактат за Европа”. Като се преминели Рирейските планини, се откривали бреговете на океана, който бил отдясно. Той мие бреговете на Азия от три страни. На север го наричали Скитски, на изток – Eous (Може би идва от старогръцкото „Ευς” – „добър”, „благ”, от където „Тихи океан” – б.а.), a на юг – Индийски. Според многото заливи и различни обитатели бил разделен на още много имена.”

(Плиний Стари, „Естествена история”, 6, 33; 31, стр. 111; прев. Ем.Ганева)

„Рипейските планини” (Ριπαι, ων) ни водят, може би, в най-вярната посока. Те – Бляскавите планини (от „ριπη, ριπαι” – „лъчи”, „блясък”,) които са отвъд Кавказките планини и които се спускат по просторите на Евразия, така, че стигайки океана, той да им остане отдясно, най-вероятно са свещените Уралски планини, които делят Европа от Азия и спускайки се на север, към полуостров Ямал (Джамал,) свиват в ляво от него, като през островите Вайгач и Нова земя се врязват в морето така, че Северния ледовит океан, който мие Азия им остава отдясно. Те ни водят и към полуострова, кръстен на Първоучителя и основател на Първата държава на БългАрите. Във ведите се казва, че девовете се опитали да накарат сестрата на Яма (Сам, Джам, Йима) – Ями(Йами,) когато отказва да приеме смъртта му като реалност, да го забрави:

„Всеки път, когато я помолели за това, тя отговаряла: „Той умря едва днес.” Тогава Боговете си казали: „Така никога няма да го забрави. Трябва да създадем Нощта.” Защото в ония времена имало само ден, но не и нощ. Тогава Боговете създали Нощта. След нощта дошло утрото на следващия ден. И Ями забравила Яма.”

(24, стр. 237)

И, може би, тук думите „Защото в ония времена имало само ден, но не и нощ.”, към полярната област ни насачват. Макар да има и нещо притеснително… Дори на полярният кръг има нощ и ден, макар по шест месеца да продължават… На полярните области би било само ден, ако оста на въртене на Земята е перпендикулярна на Еклиптиката. Но думата е за „ония времена”… които все още разумът ни не е прозрял…

2.5.1. Да! Има нещо объркващо в “Хиперборея”… Тя била „страната на вечната пролет”; Аполон отлитал на юг при „хипербореите” – не на север!? Пътищата към този народ, „при който някога пирувал цар Персей” (виж цитата по-горе,) „нито на кораби плавайки, нито пътешествайки” били достъпни… И все пак, цар Персей бил сред тях и пирувал в домовете им. Зад тези предания, стоят реални герои и история, и макар в тях да са вписани много фантастични елементи, това е възможност да установим поне, къде били домовете на „хипербореите”, които той е посещавал – кои били те?..

2.5.2. Персей бил син на Даная и неизвестен баща. От персеевата история, баща му донякъде може да бъде установен. Разбира се, всеки герой от древността, когато баща му е неясен, свързвал произхода си с Всевисшния, което в буквалния смисъл на думата е вярно. Все пак и без Всевисшния Персей имал прочут род. Даная била дъщеря на царя на Аргос Акрисий. Акрисий, от своя страна, бил син на Абант и внук на Линкей, който пък е син на Египт и единственият от братята си оцелял зет на Данай - брата на Египт. Данай и Египт водят рода си от Йо, която, казват, е шесто поколение от Фороней20) – синът на Инах, който: „…пръв събрал хората в общност…” (Павзаний, „Описание на Елада”, II, 15, 5) и основал град Фороникон, прекръстен след него от внук му Аргос на Аргос (Павзаний, „Описание на Елада”, II, 16, 1). Йосиф Флавий казва, че споменатите двама братя Данай и Египт, според „История на Египет” от Манетон, се казвали Армаис и Сетосис. Сетосис се нарекъл Египт и в следствие, по неговото прозвище, страната добила известност сред елините като Египет21). Доколко това е вярно е въпрос за обсъждане. А Армаис елините назвали Данай (Й. Флавий, „Срещу Апион”, кн. I, 15).

2.6. Случва се така, че Акрисий (Ακρισιος – ”Объркания”, от старогръцкото „ακρισια” – „бъркотия, безредие, смущение”,) дядото на Персей, при допитване до Делфийския оракул, научава, че ще бъде убит от сина на дъщеря си Даная (Δαναη). За да предотврати това предопределение, той затваря Даная заедно с дойката й в подземна медна (бронзова?) стая. Павзаний споменава, че руините на сградата, в която била медната стая, можели да се видят и по негово време в Аргос:

„Но при аргосци има и други неща, които си заслужава да се видят: подземна сграда, където била медната стая, която Акрисий направил някога за затвор на дъщеря си(за Даная – б.а.), а пък Перилай я разрушил, когато станал тиран.”

(Павзаний, „Описание на Елада”, II, 23, 7)



фиг. 22. Даная. Тициан 1553 – 1554 г.г.

Така, че не може да се говори за измислени, чисто литературни герои. Но въпреки медния затвор и охраната, Даная заченала. Зевс, казват, като златен дъжд се изсипал от покрива върху нея и проникнал в утробата й. Така казват онези, които искат да завоалират истината – а Аполодор казва друго:

„…Някои казват, че я подмамил Пройтус (чичо й – б.а.), от което започнала враждата между тях (между братята Пройтус и Акрисий – б.а.), а други съобщават, че Зевс, превръщайки се на златен дъжд, протекъл през покрива върху Даная и прониквайки в лоното й я оплодил. Когато Акрисий по-късно узнал, че тя е родила Персей, той не повярвал, че това е дело на Зевс, затворил дъщеря си заедно с родилото се момченце в сандък и го хвърлил в морето.”

(Аполодор, „Библиотека”, кн. II, IV, 1; прев. авт.)

Златото винаги е преодолявало всякакви прегради. И в случая, не само страст към младата му племенница е водела Пройтус, а и възможността за сладко отмъщение – да се отърве от брат си, създавайки условия да се изпълни известното предсказание, чрез плода на собственото му семе. Дойката на Даная откърмила Персей (Περσευς йон. εως епир. ηος) и дядо му разбрал за случилото се, едва когато детето било вече на 3 – 4 години. Разбира се, Акрисий не хванал вяра на приказките за намесата на Зевс в раждането на внука му. Това твърди и Овидий:

„… той (Акрисий – б.а.) не смята на Юпитер (Зевс – б.а.) рожба също Персея, заченат чрез златният дъжд от Даная.”

(Публий Овидий, „Метаморфози”, IV, 610 – 611; 18, стр. 102)

2.7. Грехът извършен от брат му Пройтус Акрисий не простил – нито на него, нито на Даная. Той предал дойката на смърт, а дъщеря си и малкия Персей затворил в сандък и ги хвърлил в морето. Но Боговете друго решили… Сандъкът благополучно попаднал на о-в Сериф (един от Цикладските острови. Виж картата на фиг. 19,) където бил изваден от водата от рибаря Диктис (от старогръцкото „δικτυον” – „ловна, рибарска мрежа”). Така Диктис спасява Даная и Персей, които заживяли при семейството му. Но се случило, че веднъж Полидект – цар на Сериф, брат на Диктис по майка, видял Даная и се влюбил. Тя не откликнала на чувствата му, поради неговата суровост и когато той се опитал да я принуди, младият и силен Персей защитил майка си. Тогава Полидект, за да се отърве от Персей, го предизвикал да открие и му донесе главата на Горгона22). Така казват. А за горгоните се знаело, че живеели някъде, но неясно къде, в Либия (Африка). Персей, „воден от Хермес”, тръгва на път и научава, къде пребивават горгоните от три старици – вещици граи23), сестри на горгоните. Според Хигий („Астрономия”, 2, 13,) Персей открива граите – пазителките на горгоните, отнема всевиждащото им око и го захвърля в езерото Тритон (днес в Тунис). А според Аполодор (”Библиотека”, кн. II, IV, 2,) граите завеждат героя първо при нимфите, които му осигуряват необходимите за победата му „крилати” сандали, торба и шлем (шапка-невидимка) на Хадес и той връща окото на граите. После успява да изненада, край брега на океана, спящите в една пещера горгони и отсича главата на Медуза24).

2.8. Преданието за Медуза-Горгона е всеизвестно, но малко са тези, които са се опитали да прозрат рационалното в него. Диодор Сицилийски прави именно това:

„В Либия е имало редица раси войнствени жени, на които се възхищавали за мъжествената им енергия. Например расата на Горгоните, за която постоянно ни разказват, срещу които Персей води война, раса, различаваща се със своята доблест.”24)

(Диодор Сицилийски, „Историческа библиотека”, 3, 52, 4)

Диодор описва тези жени и обичаят им да сплитат косите си на множество плитки. Този обичай е запазен и до днес. Обичаят, категорично е свързан с Африка (Либия, както я наричат старите гърци). И отсечената синкаво-черна женска глава, с ужасени от внезапното престъпление очи, стърчащите във всички посоки сплетени плитки, сплъстени от засъхналата по тях черна кръв, неминуемо е втрещявала всеки очевидец. А за естеството на Медуза говори нейното име, което означава „господарка”, „царица”24). Това е щрих от рационалността на мита, към която се придържа и Павзаний:

„…Тя (Медуза – б.а.) била дъщеря на Форкос, а след смъртта на баща й се възцарила над обитателите около езерото Тритонида, излизала на лов и в сражения предвождала либийците, и всъщност тогава, когато се противопоставила на войската на Персей – Персей предвождал подбрани воини от Пелопонес – тя била убита коварно през нощта, а Персей дотолкова бил удивен от красотата й, дори когато била мъртва, че отрязал главата й и я занесъл на елините да я видят.

6. Другото сказание, предадено от картагенеца Прокъл, син на Евкрат, не изглежда да е по-правдоподобно. В пустинята на Либия, освен невероятни за слушателите животни живеели диви мъже и жени. Самият Прокъл твърди, че видял един от тях, докаран в Рим. Та той предполага, че една от тези диви жени скитала и като пристигнала до езерото Тритонида, започнала да застрашава околните жители, докато Персей не я убил.”

(Павзаний, „Описание на Елада”, кн. II, 21, 5 и 6)



Фиг. 23. Персей с главата на Медуза. Бенвенуто Челини 1554 г.

2.9. Според Херодот пък, преди да нападне трите черни войствени жени – Евриала (Ευρυαλη), Стено (Σθεννω, Σθεινω) и Медуза, Персей, информиран от майка си, посещава свои роднини в Египет:

„…има един голям град, Хемис (Χέμμις πόλις), в областта на Тива (νομοῦ τοῦ Θηβαϊκοῦ), до Неаполис (Νέης πόλιος); в този град се намира едно четириъгълно светилище на Персей, сина на Даная; около него растат финикови палми, пропилеите (предверията, с каменни колони и високи порти – б.а.) са от много големи камъни; над тях са поставени две големи каменни статуи; вътре в това оградено място има храм, а в него статуя на Персей. Хемитите разправят, че Персей се появявал често в тяхния край, често пъти вътре в светилището намирали износения му сандал, два лакътя дълъг (приблизително около 1 м. – б.а.) – когато се случело да се появи, цял Египет процъфтявал. Това разказват, а ето какво правят в чест на Персей: устройват гимнастическо състезание с всякакви изпитания и за награда дават добичета, наметки и кожи. Като ги запитах защо Персей има навик само на тях да се явява и защо само те, отделно от останалите египтяни, устройват гимнастически игри, те отвърнаха, че Персей произхождал от техния град; защото Данай и Линкей, които отплували за Елада, са били жители на Хемис; от тях броят и от поколение на поколение стигат до Персей. Персей – разказват, – като пристигнал в Египет – заради това, както и елините твърдят, да донесе от Либия главата на Горгоната, – отишъл и при тях и се запознал с всичките си роднини; отивайки в Египет, Персей знаел точно от майка си името на град Хемис…”

(Херодот, „История”, кн. II, 91; 1, стр. Стр. 134 – 135)

Този текст ни информира, че, при посещението си в Египет, историкът лично е установил следното:

– преди изпълнение на мисията си, Персей е бил Египет;

– при пребиваването си в Египет, Персей е посетил град Хемис; град Хемис е наричан от други старогръцки автори Панополис; древноегипетското му име е Хент-Мен, или Ипу (28, стр. 40); в него били почитани Мин, който гърците сравнявали с Пан, Изида, като негова съпруга, но понякога се споменава и като негова майка, и синът им Хор;

– в град Хемис живеели роднини на Персей, които знаели с подробности за родството му с Данай и Египт – цялата поредица поколения между тях;

– роднините на Персей в Египет се различавали от останалите египтяни по своите обичаи – почитали герои, което не е специфично за страната и това Херодот подчертава не веднъж в своята „История” (Херодот, „История”, кн. II, 50; 1, стр. 124); също така, нетрадиционно за страната, провеждали гимнастически игри и на победителя дарявали добичета, наметки и кожи;

– в Хемис бил построен храм на Персей и били въведени специални ритуали по почитане появяването на героя, като конкретно се говори, че при тези му появи бил откриван износения му сандал (Знае се от преданието за Персей, че нимфи му подаряват летящи сандали, с които той провел мисията си в Либия, торба и шлем на Бог Хадес – маска скриваща главата на смъртния26)). Персей носел късмет на цял Египет и затова го почитали. Но какво означавало това: „цял Египет процъфтявал”?..

2.10. Роднинските връзки на Персей с царстващата династия в Египет били широкоизвeстни сред хемитите. Очевидно това бил голям род гордеещ се с делата си и зачитащ всички свои представители. Древните автори конкретно посочват, като царствени роднини на Персей, Египт и Данай (Δαναος). А зад тези гръцки прозвища, позовавайки се на Манетон, казват, стояли фараоните Сетос, или Рамезес, нарекъл се Египт и неговият брат Армаис, Хармес наречен Данай… Изказано е и мнение, че това припознаване на Сетос с Египт и на Хармес с Данай не се дължи на Манетон, а на юдейски коментарист (26, стр. 87, виж бел. 58). Думите на Херодот: „…те (хемитите, тяхните жреци – б.а.)отвърнаха, че Персей произхождал от техния град; защото Данай и Линкей, които отплували за Елада, са били жители на Хемис…” – са доказателство, че реалното съществуване на тези личности е удостоверено от самите египтяни. Данай и синът на Египт Линкей са живяли в Хемис, преди да се преселят в Аргос. Но все пак, кои били тези митични царе и свързани ли са с някакви реални личности? Херодот описва доста подробно живота на фараон наречен от него Сесострис (Херодот, „История”, кн. II, 102 – 111; 1, стр. Стр. 138 – 141). Сесострис (Σέσωστρις,) казват, е споменат като име и от Манетон. Съответствие на този образ донякъде се намира с фараона Сенусерт III (1878 – 1841 г.г.пр.н.е.). Но разказът изложен от Херодот е многослоен и явно включва дела на няколко фараона – от тези на споменатия Сенусерт III, до тези на Пасаметих I (650 – 613 г.г.пр.н.е.,) който спира нашествието на скитите водени от Маджи? А може би в този расказ става дума, за друго, по-раншно нашествие на северните народи? В херодотовия разказ има елементи наподобяващи на историята на Египт и Данай. Обаче хронологията при Херодот относно египетските древности е прекалено объркана и конкретно по случая, не предоставя информация с доказателствена сила. Пдобно наслагване на дела и припокриване на образи се забелязва и в цитираните откъси от Манетон. От друга страна и добросъвестността на самите цитати също е под съмнение. Има и разминаване в отделни текстове. Съгласно Синсел и съответно – арменския препис на „Хронология” на Евсевий от Цезарея, Манетон бил написал следното за интересуващите ни фараони:

„11. Керес царува 15 години.

12. Армаис, наричан също Данай, царува 5 години. След това е изгонен от Египет и, бягайки от брат си Египт, пристига в Гърция и, завладвяйки Аргос управлява аргосците.

13. Рамзес, наричан също Египт, царува 68 години.

14. Аменофис царува 40 години.”

(фр. 53 а, (от Синсел) по Евсевий; 26, стр. 91)

„11. Керес царува 15 години.

12. Армаис, наричан още Данай, царува 5 години. В края на този период е изгонен от земите на Египет. Бягайки от брат си Египт, отива в Гърция където завладява Аргос и управлява аргосците.

13. Рамзес, наричан още Египт, царува 68 години.

14. Аменофис царува 40 години. „

(фр. 53 б, арменска версия на Евсевий; 26, стр. 92)

Й. Флавий, цитирайки Манетон в творбата си „Срещу Апион”, излага следната версия за Данай и Египт:

98. Неговият син Аменхотеп – 19 години и шест месеца, и неговият син Сетос, също наречен Рамзес, чиято мощ се основава на кавалерията и флота. Този цар назначи своя брат Хармес за надзорник на Египет и му даде всички царски прерогативи, но му нареди да не докосва царицата, майка на децата му, и да не доближава царските наложници.

99. Той изпрати експедиция срещу Кипър и Финикия и после още една срещу асирийците и мидяните, и ги завладява всички, някои с меч, а други без бой, уповавайки се само на заплахата от мощта на армията си. С гордостта на завоеванията си, продължи да напредва с още по-голяма смелост и завладя градовете и земите на Ориента.

100. Когато измина значителен период от време, Хармес, който бил останал в Египет, безцеремонно нарушил всички заръки на брат си. Поругал царицата и се възползвал от всички наложници. След това, следвайки съветите на приятелите си, започва да носи царска корона и въстава срещу своя брат.

101. Но върховният жрец на Египет изпраща тогава писмо до Сетос, запознавайки го с всички подробности, включително бунта на брат му Хармес. Сетос се завръща незабавно в Пелусий и завладя обратно царството си.

102. и земята получава името Египет заради него. Твърди се, че Сетос се нарича още Египт, а брат му Хармес – Данай.

(26, фр. 50, текст 98 – 102. стр. 86 – 87; превод от испански Ев. Спасов; Й. Флавий, „Срещу Апион”, кн. I, 15)

Така е записал Видал. Но в посочената работа на Й.Флавий („Срещу Апион”, кн. I, 15,) обаче има вмъкнат и следния текст: „[В друго копие стоеше така: след него дойде Sethosis, и Ramesses, двама братя, първият от които имал силна морска армия, и по много враждебен начин унищожил тези, които срещнал в морето; но понеже той уби Ramesses и скоро след това той назначил друг от своите братя за негов заместник в Египет.]” Което затруднява изясняването на случая. Не са еднозначни и сведенията на Ю.Африкан и Теофил. А най-трудното е, че се обсъждат цитати, когато оригиналните текстове липсват. Никой не указва и включил ли е Манетон годините на управление на надзорника Армаис (Данай) в годините на управление на фараона Рамзес, Сетозис, Египт, или в годините на тяхният предшественик…

2.11.1. Въпреки поставените въпросителни, изследвачите припознават Сетозис, Рамезес, Египт с Рамзес II. Първият фараон от XVIII-та династия е лесно разпознаваем. Наречен бил, според Й.Флавий, Тетмозис, според Евсевий – Амозес и според Ю.Африкан – Амос. По произход бил от Тива (Й. Флавий, „Срещу Апион”, кн. I, 14) и негово основно дело е прогонването на хиксосите, което в историята е установено, че е сторил тиванския владетел Яхмос I, управлявал страната от 1580, или 1570 до 1557, или 1546 г.г.пр.н.е. Следващата опорна точка можем да потърсим в наречения от Й.Флавий Ор, от Ю.Африкан – Орус и от Евсевий – Хорус. Според различните текстове, той царувал съответно 36 години и 5 месеца, или 28 години, но в хронологията на Манетон изглежда годините на царуване вкючват и времето на съвладетелстване и наместничество. Основание за това мнение са цитатите за Данай. За него е казано „царува 5 години” , което е наместничество, по време на царуването на Сетос, Египт, а това коментаторите не отчитат. И случая не е изключение. Ор, или Хор е името на духовният обединител, прозрял Всевисшния и посочил пътя, към вярата в „Хора на хората”. В историята е установено, че фараонът-мъдрец Аменхотеп IV, назвал се Ехнатон (1350 – 1334 г.г.пр.н.е.,) се опитал да въстанови духовните устои в тази вяра. И макар той да е носел короната на върховен владетел около 16 – 17 години и да са изказани други мнения по въпроса (26, стр. 85, виж бел. 52 и 53,) има основания, да се припознае Хорус, Ор, Орус с Ехнатон. Този фараон не оставя мъжка рожба, поради което, след неговата смърт, над Египет, казват, властват поред неговите зетьове. Единият – Сакере (Сменкхкаре) царува около 2 години. Той е женен за най-голямата дъщеря на фараона Меритатон и след брака си става съуправител на Ехнатон. Не е известно, колко време е бил съуправител, но по-съществено е – Меритатон дали е била съуправителка на баща си и от кога. Вторият е Тутанкхатон, женен за Анхесенпаатон, прекръстил се на Тутанкхамон, в опит да угоди на старото жреческо съсловие. Той царувал около 9 години – приблизително от 1334 до 1325 г.пр.н.е. Не е бил съуправител. Йосиф Флавий и Теофил, след фараона Ор, говорят за: „дъщеря му Акенкерес – 12 години и един месец и брат му Ратотис – 9 години”. При Теофил израза „брат му” липсва; същото е и при Африкан (26, фр. 51, стр. 89, съответно фр. 52, стр. 90). В арменската версия на Евсевий е казано, че по времето на Акенкерес стават събитията описани в „Изход” на Библията (26, фр. 53 (б), стр. 92). Те са последвани от Ай – любимият жрец на Ехнатон, женен за дойката му Тии и със сигурност негов роднина. Като владетел се оказва слаб и само родството би оправдало неговото издигане. Има сведения че власта му е оспорвана, или бързо наследена от други претенденти (24, стр.194). Нестабилността на институцията дава възможност властта да бъде завладяна от Хоремхеб – ярко отличаваща се личност. По произход той е от древен род наследствени номарси, на Алабастронпол (Хутнесут) и нома на Сет в Горен Египет. Хоремхеб се проявява още при фараона Ехнатон, като накрая придобива помпозната титла: „най-велик от великите, най-могъщ от могъщите, велик господар на народа, царски глашатай начело на армиите на Юга и Севера, избраник на царя, повелител на Двете Страни в управлениено на Двете Страни, военачалник на военачалниците на господаря на Двете Страни” (24, стр.стр. 199 – 200). Той е военен – има на разположение армията, има и подкрепата на Съвета на царския дом. Последната стъпка, към едноличното му възкачване на престола, е женитбата му за Мутнеджмет – принцеса от царския дом – може би, сестра на съпругата на Ехнатон Нефертити. Пътят му от обикновен чиновник до фараон е изписан върху неговата статуя в храма на Хор в Алабастронпол. Връзката му с наследилият го Рамзес I не е ясна, но най-вероятно този престарял фараон също има някакво родство с царския род, или е приближен военен на Хоремхеб. Манетон го слага в началото на следващата XIX-та династия, но това е, понеже няма преки наследствени права по линията на предишната династия. Той царува едва година и 4 месеца и по това е различим. Рамзес I е наследен е от синът си и негов съуправител Сети I (от около 1315, 1313, или 1291, до 1301, 1292, или 1278 г.пр.н.е.)25). В тази хронология съществува пълна неразбория и тя е още по-страшна, ако се разровим в основанията за нейното определяне… Но…



Фиг. 24. Хоремхеб. Изображение от храма в Луксор.


2.11.2. Изглежда, към края на своето управление, Сети I е обявил най-голямия си син за свой съуправител. Единственото сведение за този син е изображение направено допълнително, като е заличен част от надпис в храма в Карнак, където е изобразен Сети I, при победата му над нахлулите от запад в Делтата либийци. Вероятно от последвалата му позицията на съуправител и принц-предстолонаследник, който е имал претенции за участие в посочените събития. Но след смъртта на Сети I, това изображение е заличено също, като е поставено върху него изображението на Рамзес II (24, стр. 223). Това говори за някакъв конфликт между двамата братя. С енергични действия Рамзес II, казват, се представя в благоприятна светлина пред жреците в Тива, както и пред Царския двор. Така той отстранява брат си, но изглежда разходите които прави го принуждават на третата година от своето управление да се опита да си осигури допълнителни доходи овладявайки златодобива в нубийската област Уади-Алаки. Баща му също е правил подобни неуспешни опити. На състоялият се съвет на Царския дом в Мемфис, наместника в Куш предупредил за проблемите свързани с липсата на питейна вода по пътя и при самите мини, но честолюбивият Рамзес предприел експедицията, при която от керваните: „само половината от тях стигат там живи, тъй като те умират от жажда по пътя заедно с магаретата, които гонят пред себе си” (откъс от надпис върху паметна плоча в Кубан, където пътя към мините напуска долината на Нил; 24, стр. 225). Ласкателите съветват фараона да предприеме нов опит да открие вода. Запазено писмо от наместника в Куш, съобщава за пълния успех на начинанието. Дали… и какви жертви са били принесени не е ясно, но е открит богат източник на вода. Тези събития биха могли да се свържат с част от историята на Персей, ако не са от много ранен период от управлението на Рамзес. Изложеното до тук, дава известни основания да бъдат припознати, неизвестния син на Сети I с Армаис, назван Данай и Рамзес II със Сетозис, или Рамезес, прозван Египт. От друга страна, ако горното е вярно, макар и възможно, трудно би могло да се допусне, пребиваването на Персей в Египет да е било по време на управлението на Рамзес II. Персей се явява пето поколение след Египт и Данай. Ако женитбата на Линкей с Хипермнестра е станала в първата година от управлението на Рамзес II (Египт,) то за по-малко от 65 години би следвало да са се родили и израсли последователно Абант, Акрисий, Даная и Персей (за средно по 16 години и 3 месеца). Някои авторитети твърдят, че Херодот описва живота на Рамзес II под името Рампсинт (16, стр.стр. 62 и 63). Те имат предвид „История”, кн. II, 121 – 122 (1, стр. от 145 до 148). Но 124-ти текст от тази книга поставя категорично това мнение под съмнение. До тук, за роднините на Персей в Египет! За изследването ни най-съществено е, че ги е имало и че са от царстващата династия, макар документираното им припознаване да би засилило достоверността на историята и би било основание за по-радикални заключения.

2.12. По отношение мисията на Персей се знае, че африканските племена не веднъж са обезпокоявали Египет. Сведения, за проблеми на египетската администрация с „либийските племена”, има не едно от времето на XIX-та династия. За един от тях, по времето на Сети I, споменаваме в предходния текст. А през втората половина от управлението на Рамзес II и по време на неговите наследници (24, стр.стр. 266 и 273,) конфликтите зачестяват. По времето на Мернептах изведнъж се говори за тежки конфликти на запад; за територията на Тенеху (Либия) и по-западно – за племената набу и рабу; за либийски обединения срещу Египет (24, стр. 273). Този период обхваща предполагаемото време, в което се развиват събитията свързани с живота на Персей. Знае се също, че Персей отива „с подбрани войни” на либийската си (африканска) мисия (Павзаний, „Описание на Елада”, кн. II, 21, 5). От всичко това, за изследването ни са интересни въпросите:

– Дали нимфите, които му дават „летящите” сандали, шлема на Хадес („κυνην ” – шлем, или кучешки (вълчи) калпак на Бога на Отвъдното26)) и торбата, са от град Хемис?

– Защо Персей, който идва в Египет с военен отряд, не е бил възприет като агресор – дали египетската администрация е била предизвестена за неговото посещение и му е дала разрешение за това, или самите египтяни са инициатори за въпросната мисия. С други думи, Персей да е бил наемник на египтяните?

– Храмът на Персей в Хемис, сам по себе си, стои някак необяснимо и необосновано?! В какво се състояло процъфтяването на цял Египет, което Персей носел на страната, та да го почитат извън традиционните канони?

И най-съществения за нас въпрос е: Дали неговите роднини в Хемис са онези, при които е пирувал той и кои са те? Херодот не споменава нищо за произхода на различните египтяни – хемитските роднини на Персей. Ако те са въпросните хипербореи, защо историкът не казва нищо по въпроса; защо хемитите също нищо не са му казали? Сигурно, БолгАрино, си нетърпелив да получиш отговорите, но нека първо довършим историята на Персей…

2.12.а. След като убива Медуза Горгона, по някаква причина, която древните не изясняват, Персей се оказал в страната на етиопите. Дали престъплението му е било толкова грозно и наказуемо, или либийците са го преследвали и в Египет, та отвъд тази страна да е избягал – напротив!.. За либийските му разбойничества, царствените му родственици в Египет го адмирирали и храм му били сътворили. Така, че в Египет Персей е бил под височайша протекция. Дали не е отишъл да търси други родственици в Куш (Етиопия)?.. И това е възможно… Вижте още веднъж какво казва историкът: че Персей бил „…отишъл и при тях (хемитите – б.а.)…”. С други думи – Персей не е ходил само при хемитите. Може би е имал някаква друга задача? Интересно е, че названието етиопец – на старогръцки „αιθιοψ, οπος, ο”, или „αιθιοπευς, ηος, ο”, произхожда от словото „αιθ–οψ, -οπος” – „искрящ”, „блестящ”, „светъл”, или в преносен смисъл – „буен”, „пламенен”. Какъв смисъл и обект придобива това име по-късно е друг въпрос. Омир ги нарича „етиопци почтени” и ги описва като любимци на Боговете:

„…Вчера отиде Кронид (Зевс, синът на Кронос – б.а.)

да гостува отвъд океана

при етиопци почтени, а с него и всички безсмъртни…”

(Омир, „Илиада”, I, 423 – 424; 2, стр. 49)

„… Тъкмо веднъж Посейдон посети етиопци далечни

(те на самия предел на света са, на две разделени –

Слънцето гдето захожда, живеят и гдето изгрява).

Там получаваше той в хекатомби овни и волове

и се любуваше седнал на пира…”

(Омир, ”Одисея”, I, 22 – 26; 22, стр.стр.23 и 24)

За поета те са свързани с Боговете – и то гръцките – и зачитани от тях. Защо ли? И от къде се е прилепило това нелепо прозвище „светли”, „блестящи”, „искрящи”, към, принципно, чернокожия народ на Куш, или Нубия, които днес наричаме етиопци?! Защо ли Омир – един грък, ще възхвалява някакви черни „етиопци”, запиляни отвъд океана? Явно, по негово време (между VII-и и IX-и в.в.пр.н.е.), това прозвище вече е било възприето и се е отнасяло и за запада – и за истока на Африка. Дали нямат някаква връзка с възвеличаваните от него агейци?.. Най-старото име на Нубия – етиопската земя е „Куш”. По някакви стечения на обстоятелствата, северно от Синдия (Индия,) в древността, територията, от която са нахлули на юг арите, също се е наричала „Куш”. Кой и кога е нарекъл земите южно от Египет “Куш”, няма сведения. Но за българите упорито се твърди, че от Куш били дошли – от „афганистанския”, или?.. Кой знае… В един апокриф от ХI-ти век, известен като „Виденията на пророк Исай”, някак нелепо, е казано за цар Испор (кан Аспарух) и народа му: „И този цар насели цялата Карвунска земя, и преди това бяха прочее етиопи.” (32, стр. 63)… БългАрите, които Малала твърди, че някога били наричани и мирмидонци. Мирмидонците, които Ахил водел заедно с аргийците. Аргийците, при които египтянина Данай царувал и култа към Аполон – “Господаря на вълците” въвел. Ахил, чийто син Пир (Неоптолем,) с хиперборейските древни юнаци, рамо до рамо защитавал светилището на Аполон в Делфи… Имай търпение, Болг Арино!

2.14. При етиопците, според Овидий, Персей среща един интересен хипербореец (Публий Овидий, „Метаморфози”, V, 85; 18, стр.110). Това бил Аварис (Абарис27),) жрец на Аполон – пророк, син на Севт, когото Персей убива, при безогледния бой за „господарката на мъжете” Андромеда (Ανδρο–μεδα, ας, η ). Боят се завързал по вина на вуйчо й Финей, които не могъл да „преглътне” ролята си на бивш, провалил се годеник. Та, този хипербореец – Аварис (Абарис) бил гост на царя на етиопците Цефей („Κηφευς, εως, ο” - „престарялия” от старогръцкото „κηφην ” – „слаб, престарял човек, или търтей, във всичките му значения”,) заедно с още много други известни герои от цял свят. Аварис (Абарис) бил считан от древногръцкия поет Пиндар (522 – 442 г.г. пр. н. е.) за скитски мъдрец, живял в края на VII и началото на VI в.в. пр. н. е.. Скит го нарича и софиста Химерий (315 – 386 г.г. н. е.). Той идва от земите отвъд Кавказките планини, както бе казано и по-напред, когато по тях върлувала чума. Древногръцкия философ Хераклид Понтийски (388 – 310 г.г. пр. н. е.) му приписва редица теологически съчинения, за произхода на Боговете. В схолите към “Държавата” на Платон има забележка, че“Питагор, между другото, бил слушал хиперборея Абарис…”. Как го е слушал – на живо? Питагор е живял от 570 до 495 г.г.пр.н.е. и ако той се е срещал с някакъв Абарис, то това не би могъл да бъде онзи, който Персей убива според Овидий, поради несъответствие във времената, в които двамата са живяли. Може би, посочените автори са били подведени?.. Херодот живее не много след Питагор, но не споменава нищо по въпроса. За този хипербореец той пише само следното:

„Не искам да разказвам историята за Абарис, за когото се говори, че бил хипербореец и че уж пренесъл стрелата си по цялата земя, без да се храни. „

(Херодот, „История”, кн. IV, 36; 18, стр.19)

Авторът има предвид, че деянията на Абарис били широко известни и митологизирани по неговото време, което говори, че те са от много години преди времето на Херодот. А, може би, римския поет Овидий е искал иносказателно да ни насочи към нещо, което не долавяме!? Все пак, сведенията за появата на Абарис в Егеида са в много широк диапазон. Павзаний го упоменава и като евентуален основател на лакедемонския храм на Коре Сотира – Персефона („κορη σωτειρα, η” – „девойката-спасителка”):

„…Някои говорят, че го е направил тракиецът Орфей, а според други създателят му е дошлият от хипербореите Абарис…”

(Павзаний, „Описание на Елада”, III, 13, 2)

Този пасаж сравнява времето на Абарис с това на Орфей, или ни препраща към времена преди Х-ти век пр.н.е.. Но до тук за него! Да се върнем към „етиопците почтени”…

2.15. Защото легендата за Цефей, Касиопея и Андромеда няма аналог в Куш, или Нубия – както се е наричала страната в онези най-стари времена. А става въпрос за нейни царствени управници!? Смущава и друго: За Андромеда, Овидий казва:

„Щом я съгледа с ръце върху твърда скала приковани,

Абантиад (Персей, наследник на Абант – б.а.)

(ако тя не проливаше сълзи горещи

и ако летният вятър не вееше нейните къдри,

би я помислил от мрамор творба) несъзнателно пламна.”

(Публий Овидий, „Метаморфози”, IV, 672 – 675; 18, стр. 104)

Мраморът винаги е бил символ на белота. Традиционни сравнения са: „бял/а, или хладен/на като мрамор”! Затова, или Овидий нещо се е объркал?!. Все пак, става въпрос за кушанска, нубийска принцеса… Или отново ни насочва, към нещо иносказателно… И тези дълги, къдрици, които вятъра развява… Никак не пасват към африканските етноси!.. А, може би, тази етиопска принцеса е била наистина бяла?! Дали поради Овидий – или поради друго, но всички класически художници я изобразяват именно така, макар да прекаляват с любимите си „мащабни” форми, защото Андромеда била в крехка тинейджърска възраст. Все пак, да оставим поетическата символика и изразните средства на художниците, и да чуем нещо от историците!



Фиг. 25. Прикованата Андромеда. Паул Гюстав.




2.16. В периода на Новото царство, властта на Египет се е простирала някъде около четвъртия праг – зад град Напата. Фактически Куш (Нубия) е била управлявана от „наместника на Куш и управител на южните страни”, назначаван от фараона измежду приближените му (24, стр. 123). Те били най-вече измежду царския род. Цар на Етиопия е бил наместника поставен от фараона и същевременно, по право, като върховен повелител и самия фараон на Египет. По времето на Сети I и Рамзес II, дори храмовете били считани за светилища на фараона (24, стр. 260). В преданието на Херодот, за персийския завоевател на Египет Камбиз, който не могъл да опъне лъка на „царя на Етиопия”(Херодот, „История”, кн. III, 21, 22 и 30; 1, стр. 178, 179 и 181) специалистите считат, че фактически въпросния „етиопски цар” е египетския фараон Аменхотеп II (1453 –1419 г.г пр.н.е.,) чийто лък е открит в гробница в Долината на царете (24, стр.125). На лъка, след името на фараона е написано: „Поразил троглодите, низвергнал Куш, не оставил камък върху камък в градовете му…” (пак там). Открит е и надпис отнасящ се до същия фараон гласящ, че никой не можел да натегне лъка му. С други думи, поставяме под въпрос африканския произход на Цефей, Касиопея и Андромеда. Аполодор подтвърждава, че Цефей не е местен. Разказвайки за Епаф, синът на Йо, той казва:

„Възцарилият се над египтяните, Епаф се оженил за Мемфида, дъщеря на Нил, и основал град Мемфис, назван така по нейното име. На него му се родила дъщеря Либия, по името на която е наречена страната Либия. От брака на Либия с Посейдон се родили близнаците Агенор и Бел… …Бел, оставяйки в Египет, се възцарил там и се оженил за Анхиноя, дъшеря на Нил: от този брак се родили близнаците Египет и Данай, а, както съобщава Еврипид, след това и Цефей, и Финей.”

(Аполодор, „Библиотека”, кн. II, I, 4; прев. авт.)

Това е информацията на един историк, на един от мъдреците на старите гърци…

2.17. И така излиза, че, според авторитетите на старите гърци, Данай, Египт, Цефей и Финей били братя и роднини на Персей. Те били наследници на митичния син на Йо – Епаф (Επαφος – „Докоснатия”, „Галеникът”, или по-точно, в преносен смисъл, „Галеникът на Съдбата”, „Докоснатият, Благословенният, Белязаният от Бог”, макар „благословен” и „белязан” в старогръцкия език да имат друг словесен израз. Името идва от старогръцкото „επαφη” – „докосване, допиране, пипане” и съответно „επαφαω ” – „докосвам, допирам, милвам, галя”). Казаното до тук недвусмислено говори, че царските родове на Египет и Аргос, според старите египтяни и гърци, имали общ произход. За тях говорят Херодот, Манетон и т.н… Те свързват египетските династии с кравата Йо. А кравата, като генетичен вид, така, или иначе произхожда от Евразия. Но тя не е само крава – а и небесно светило…

2.18. Доизяснявайки „темата Персей”, родството на героя с Цефей е една смислена причина да ходи чак до Куш. Той е отишъл да види всички свои роднини – така е заръчала майка му! Думите на Херодот са: „…и се запознал с всичките си роднини…” Все пак, има и нещо друго, което непознаващият политическите традиции от вековете би пропуснал: Мирно посещение на Персей в Египет, при обстоятелството, че бил придружаван от военен отряд от „подбрани войни от Пелопонес”, без съгласуване с египетската администрация би било невъзможно. Египетската държава била с перфектно изградени структори. Нито една стъпка на Персей на египетска земя не би могла да остане незабелязана – още повече с военния отряд, който той водел. От друга страна, като краен резултат – в град Хемис дори било построено светилище и въведени съответни ритуали по почитането на Персей, така както в Аргос почитали героите (полубоговете). В Египет са знаели за царският му произход – за родството му с египетския царски род, който по местната традиция „има” божествен произход. Ето защо, фактите ни водят към предположението, че мисията на Персей срещу горгоните, или е била поръчана, или е била желана и приета – и във всички случаи, тя е била съгласувана с Египет. Не случайно, граите (вещиците, черните жрици) първо водят героя при „нимфите”, които го подготвят и оборудват за мисията му. Да не забравяме, че на „подбраните войни от Пелопонес”, придружаващи Персей, някой трабвало да им плаща. Едва ли това е бил никому неизвестния и беден младенец, който бил захвърлен в морето от дядо си. Не е плащал и Полидект, макар и ползи да е имал. Царят на о-в Сериф – Полидект, от една страна се отървавал от Персей, а от друга – правел услуга на могъщите царе на Египет, пред които по това време се прекланяло цялото Източно Средиземноморие, о-в Кипър и дори могъщият в миналото о-в Крит. Дали това е подсказано на Полидект и от кой, или действията му били извън прагматиката на горната хипотеза, не е съществено… Даная, в случая, е естествено „заподозряна”. Тя, от своя страна, знаела своя произход и познавала монархическите традиции. С този ход, тя спасявала от гнева и отмъщението на Полидект сина си Персей; давала му възможност да се опознае със своите царствени роднини в Египет и да потърси подкрепа при тях – за себе си, за нея и за бъдещото си въздигане над дребните царчета в Егеида. Така и станало! А резултата е определящ…

2.19. Персей изпълнява мисията, завръща се в Аргос и взема властта. Как е станало това? Как могъщият монарх на Аргос се е пречупил пред някакъв си неволник, директно захвърлен в морето като куче – та бил той и негов внук?! Акрисий разполагал и с власт, и с войни, и с цялото си царство! Историята с персеевата мисия не е наивна – нито е фантастична приказка! Тя е прагматиката на Властта – плод на умел политически ход, осигурил имидж на Персей пред цяла Егеида. За наивните останали приказките и фантазмагоричните окраски на подвизите му. Построяването на храма и почитта оказана му в Египет са документиран факт. Тези резултати изискват много политически заслуги и след като ги има – следователно, Персей, с деянията си, си е осигурил необходимото политическо доверие! А египетският елит и най-вече царските особи обичали и умеели да се възхваляват, да обожествяват себе си и своя род – така внушавали своя авторитет на масите и укрепвали властта си.„Сградите, издигнати от Рамзес II, са пълни с безброй паметници, предимно негови статуи и обелиски. Статуите на Рамзес II сами по себе си представляват най-големите от монолитните статуи, които изобщо някога са правени.” (24, стр. 249). Този цар е правел всичко за своето обожествяване. Той се е гордеел с голямият си род и често разпореждал да изобразяват многобройните му синове и дъщери, в дълги редици по стените на храмовете (24, стр. 265). Отделните отряди в армията му, още от конфронтация с Хетската Империя, били съставени в голяма степен от наемници – от Нубия, от островите на Средиземно море и били ръководени от негови синове. Персей бил оценен от египетския фараон – Рамзес II, Мернептах, или някой друг – за решаването на проблема с африканските непокорни племена; за декларираната лоялност пред могъщия царски род, пирувайки и почитайки Боговете с тях… но и заради още нещо… Храмът и пищният прием не са най-съществените маркери за оказаната му подкрепа. Макар да е вероятно и много възможно, чрез храма и набираните в него средства, а всеки храм имал механизми за набиране на средства, да е финансирано завръщането му в Егеида. За покровителството на египетския цар над Персей има едно неоспоримо доказателство. От древността – та, до днес, основният способ за засвидетелстване на подкрепата на една царска династия, към друга царска особа, е брака… Персей получил, като награда за делата си, ръката на родственицата на фараона, ръката на принцеса Андромеда. Този брак е най-съществената и неоспорима подкрепата, която Персей получил от Египет. Персей остава в Египет – в Куш и неговото завръщане е подготвено. Там се ражда и първият му син Перс – бъдещия митичен повелител над персите. А младата Андромеда му е дарена независимо от протестите на чичо й Финей и независимо, че била определена за жертвоприношение на един нетрадиционен Бог за Египет и Куш – Посейдон…

2.20. Мисленето на монарсите винаги е водено от интересите на властта. Факта е достатъчно ясен. Персей взима властта в Егеида и без могъщата подкрепа на Египет това не би могло да стане. С този си ход, хилядолетната, съвършена за времето си египетска администрация си осигурила значимо присъствие в Егеида, което при царуването на Данай в Аргос, не станало. Възцаряването на Данай било предшествано от конфликт с брат му – действащия фараон. Данай избива и синовете на Египт, което е още един повод за египетската администрация да търси подмяна на властта в Егеида. Египт, ако това е Рамзес II, живял над 90 години и властвал между 66 и 69 години… Дали животът на Персей се е застъпил с този на неговия прапрапрадядо, или приключенията му в Египет са станали при царуването на наследилия Рамзес негов тринадесети син Мернептах (1212 – 1202 г.пр.н.е) не е съществено. Какви са детайлите? Казано е – появата на Персей донесла късмет и процъфтяване на цял Египет. Това са думи на Херодот. А „Процъфтяването на цял Египет” идва с широките разливи на Нил, които дарявали плодородие на страната; които осигурявали прехраната на населението и добитъка. Старогръцкото предание разказва, че Етиопия (Куш) била наказана от Бог Посейдон, заради високомерието на царица Касиопея:

„По тази причина и се разгневили нереидите, а Посейдон, разгневен заедно с тях, изпратил на тази земя наводнение и чудовище. А бог Амон предсказал, че избавление от бедствието ще настъпи тогава, когато дъщерята на Касиопея – Андромеда, бъде принесена в жертва на чудовището. Жителите на Етиопия заставили Цефей да направи това и той привързал своята дъщеря към скалите.”

(Аполодор, „Библиотека”, кн. II, IV, 3; прев. авт.).

Явно, в случая тези разливи били прекомерни – застрашавали поселищата по поречието на реката и не давали възможност земята да бъде обработена и засята навреме, което било пък заплаха за прехраната на народа. Определящо е, че прехраната е персонална отговорност на фараона. Несправянето с тази задача е сериозен повод властта му да бъде оспорвана. А след Тутанкхамон жреческото съсловие набирало мощ. Кой за какво е виновен и как да изкупи греховете си, са определяли жреците и… фараона, но първо, Куш, или Нубия няма пряк допир, нито до морета – ни до океани и второ, в Египет Бог Посейдон и морските нимфи – нереидите, които уж Касиопея била обидила, не били почитани, и по природа непознати те били. Така казва и Хеородот:

„…египтяните твърдят, че не познават имената нито на Посейдон, нито на Диоскурите, нито пък твърдят, че тези богове са приети сред останалите им богове.”

(Херодот, История, кн. II, 43; 1, стр. 122)

„Понеже наистина без Посейдон и Диоскурите, както и по-преди рекох – без Хера и Хестия, Темида, Харитите и Нереидите, наименованията на всички останали богове винаги са автохонни египетски.”

(Херодот, История, кн. II, 50; 1, стр. 125)

2.21.Етимологията на името Посейдон ще разгледаме по-сетне, но значението му е „Разливащият широко водите”… В древността Посейдон бил Бог на сладките живителни води – не на моретата. В Египет сладки води доставя най-вече Нил. За египтяните тези води били и щастие, и късмет, и живот желан. Символ на широките разливи на Нил, за египтяните бил анималистичния Бог Себек, когото свързвали с крокодилите. Макар древноегипетското слово „себек” да няма значение на крокодил (25, Wb, VI, 92). С настъпване на пълноводието на Нил, те се впускали по широките разливи да ловуват. Появата им и разливите били неразделни, от където идва връзката. Със знака на това свирепо и коварно чудовище били обозначавани някои лоши душевни качества и свойства (23, стр. 14-15). Същевременно Бог Себек бил считан за закрилник на Боговете и хората, и за едно проявление на Сет, поради благотворното влияние на разливите (25, стр. 18–19). В специални храмове Себек бил почитан, били отглеждани свещени крокодили и им се принасяли жертви. Крокодилът бил непонятно животно за Егеида, поради това, в старогръцкото предание, разбираемо образът му е обрисуван, като голяма, свирепа и безмилостна риба – водно чудовище. В Египет, водите на плодотворните разливите идват от към Куш, затова за всичко неблагоприятно отнасящо се до Нил – вината е някъде там… И на наместника на Куш. Жреците на Амон, несмеейки да обвинят пряко фараона, хвърлили вината върху неговия наместник и съпругата му за наводненията и решили в жертва да предадат тяхната дъщеря, та с жертвените песнопения да измолят избавление. А младият и наивен Персей, окрилен от благоразположението на фараона, въобще не се съобразил с мнението на чуждите жреци и непонятният му бог. Наводненията утихнали и без излишната жертва. Народът се укротил и фараонът предпочел да използва жертваната си родственица по-рационално. Така фараонът и наместника в Куш демонстрирали, че не всичко казано от жреците е закон – мнението на фараона е божие становище. От друга страна, онзи който победи Богоподобно създание – също е богоподобен и с победата си заслужил храмови почести. Нивото на Персей не било високо. Андромеда се явявала подходяща за негова съпруга. Но жреците са зли и отмъстителни. А и брата на наместника, сам потърсил подкрепа им, с която да завземе властта в Куш. Персей прави още една незаменима услуга на управниците. Той участва активно в предротвратяване на бунта на недоволните от тях жреци, които „развяли“ царствения родственик Финей, за флаг на своя бунт. Е, бунтът завършил със смъртта на недоволните и куп други невинни. И заслугата за всичко това била на Персей. Така избавлението от „гнева” на Посейдон – по точно на Себек и още по-точно на вечно жадните за власт аристократи, било най-вече за фараона. Ако не бе така, кръвопролитията на „някакъв си“ гостенин не биха останали – не само ненаказани, но и с велики почести възнаградени. С тази си заслуга, за изхода от кризисната ситуация засягаща монарха и неговия род; за ролята му в политическия театър, Персей заслужил всестранна политическа подкрепа. Умелият политик печели отвсякъде и от всичко…

2.22. Така, с могъща подкрепа зад гърба си, Персей можел да завземе властта в Егеида. Преди либийската си мисия той бил „никой”… но повратна е съдбата, БолгАрино! Царят на Сериф – Полидект се „вкаменил” – не пред главата на Медуза – а със сигурност от инсулт пред мощта, с която изгнаника се завърнал от Египет. Царят на Аргос Акрисий дори не помислил да оспорва тази мощ и избягал при далия му убежище Тавтамид – цар на Лариса (Тесалия). Обаче и това не го спасило. И царят на Тесалия се съобразил с мощта стояща зад Персей:

„Когато Тевтамид, царя на Лариса, устроил гимнастически игри, в памет на своя починал баща, дошъл и Персей, желаейки да вземе участие в тях. По време на състезанието по петобой, при хвърляне на диск, диска хвърлен от Персей паднал пред краката на Акрисий, от което той веднага умрял. Разбрайки за изпълнението на пророчеството, Персей погребал Акрисий зад градската стена…”

(Аполодор, Библиотека, кн. II, IV, 4).

Така се погребват от край-време свалените монарси (виж Гусла Първа и историята за Скилур, Чиляр и Неаполис; виж и погребението на убитите от дъщерите на Данай синове на Египт). Хигин пък твърди, че Акрисий умрял от хвърления от Персей диск, чийто полет бил отклонен от порив на вятъра така, че попаднал в главата на Акрисий. Това станало още на о-в Сериф, при възспоменателните състезания, по повод погребението на „вкаменилия” се Полидект (Хигин, Fab., 63). Младите политици, усетили силата си, са зли и отмъстителни, БолгАрино! Случайно, или не – Персей допуска неизбежната при онези обстоятелства грешка – убива явно и лично дядо си – царя на Аргос. За да предотврати неминуемите усложнения, при предстоящето му управление над Аргос, той се договаря с братовчед си, или по-скоро с брат си Мегапент – царуващ над Тиринт, да си разменят царствата.

„…и притеснявайки се, като се върне в Аргос, как ще царува над страна, която е управлявал починалия по негова вина, отишъл в Тиринт при Мегапент, сина на Пройтус, и се разменили с него: той му предал Аргос и Мегапент започнал да управлява аргосци, а Персей – Тиринт, укрепявайки също Мидея и Микена.”

(Аполодор, Библиотека, кн. II, IV, 4; прев. авт.)

Тиринт и Аргос били враждуващи, поради конфликта между Пройтус и Акрисий, и горният ход осигурявал на Персей спокойно царуване и същевременно изглаждане на противоречията между двата града. И друго – забележете, че цар Мегапент, покорно приел – не, подчинил се на предложението на Персей, без да прави опит да завземе цялата власт в Арголида. А за Мегапент момента бил изключително удобен… Разбира се, при условие, че зад Персей не е стояла някаква смразяваща мощ. Е, някои казват (Хигин, Fab. 244,) че все пак Мегапент убил Персей, но то е станало в други и по-подходящи за това времена… Та, така стоят нещата с Персей и неговата царствена съдба, БългАрино!

2.23. Но неговата съдба, ще ни помогне. Тя отговора на два основни въпроса ще ни разкрие. И в каква посока доказателства да търсим ще ни ориентира. Пиндар, с поетически размах рисува, как при своето пътуване, при изпълнението на мисията си срещу горгоните, Персей пирувал с хипербореите в тяхните домове – митичните хипербореи, които търсим. Какво установихме до тук:

– хипербореите били свещения народ на Аполон и всички ги свързват с неговия култ; те разпространили култа към Бог Аполон из Егеида; и в тяхната „страна на вечната пролет” пребивавал Богът зиме;

– древните унифицирали Аполон с Хор, а по цялата територия на Древен Египет, Хор не само е почитан – но е в основата на древната египетска мъдрост и символ на царската институция; египетският елит и царският род крепели власта си, и дори съществуването си на тази органична връзка – фараонът бил Богът, който хората в хармоничен Хор обединявал;

– Египет, в Африка, на юг, е „страна на вечната пролет”, която не знае сняг и студ; и повелител на тази страна бил Хор, когото старите гърци Аполон зовяли!

А Пресей, с „отряд подбрани войни”, заминал за изпълнение на своята мисия срещу Медуза Горгона в Африка; намерил престарялите вещици (граи,) които го завели при „нимфите”; в друг вариант това прави Хермес, който в Египет е отъждествяван с Анубис; там Пресей бил подготвен и оборудван за мисията си, с „летящи сандали”, шлем, торба и меч; там:

– както уточнява Херодот, Персей, по указания от майка си, посетил всички свои роднини в Египет, като преди мисията си в Либия, бил в град Хемис, където живеели роднините му от царуващата над Египет династия на Египт и Данай; той бил посрещнат радушно, а радушното посрещане от царстващи роднини неминуемо е свързано с пирове – и то царски;

– в Хемис, след всички събития, отдавали почести на Персей, като на „ηρως, ηρωος” – „герой”, „юнак”, „благородник”, „богоподобен”, „полубог”; съхранявали неговия сандал, който нимфите му дали; провеждали възспоменателни игри – състезателни игри, каквито в Егеида провеждали младите юнаци, та в мир да се сверят, за бой доколко са готови, нещо което е непривично в отрудения живот на египтяните – това установил Херодот, при посещението си в този град;

– след мисията си, Персей заминава за „Етиопия” (Куш,) където посещава други свои царстващи роднини (братята на Египт и Данай – Цефей и Финей); Там той се жени за принцеса Андромеда; там героят, както разказва Овидий, пирува и се сбива с Финей; там се ражда първият му син Перс, който остава при роднините му – може би като гаранция – а Персей и Андромеда, след като са подготвени за новата им мисия – властта, се връщат в Егеида.

Персей категорично не е ходил никъде другаде, освен в Африка и единственото място, където би могъл да срещне хипербореите е именно в Африка, в Египет. Макар Й.Малала, в своята “История на Византия”, да казва друго, но той обърква Персей с неговият първи син от Андромеда Перс, приписвайки му делата нанеговия син.

Е, БолгАрино, сам прецени! Къде били „хипербореите“, при които пирувал цар Персей? Той бил там – „в страната на вечната пролет” – в Египет! И неговите царстващи роднини били „хипербореите“ за които Пиндар говори! При тях – при чедата на Хор-фараона; при тях, които Хор-Аполон почитали и храмове му съграждали! Те пирували безпаметно, както и Пиндар описва; те имали интерес от мисията срещу Горгоните; те подготвили героя за тази мисия; а нимфите – прекрасните принцеси от царския род били. Те го оборудвали. В завършек, неговите роднини с принцеса Андромеда го дарили и с могъщата си подкрепа, за да се върне в Егеида, като цар и повелител! Но ако въпросните монарси на Египет били „хипербореи“ – то следва, че и Персей, и царският му род в Егеида, също хиперборейска жилка носели!

2.24. Да, трудно е да повярваш. Но не вяра търся в теб, Бълг Арино, а светлият ти разум! За очудване е! Нима елитът на Египет наистина „хипербореи” са били? Дали Пиндар в заблуда не ни хвърля? Но виж делата на Данай! Той избягал с приближените си в Аргос, за който древните казват:

„Най-забележителното нещо, което аргосците имат в своя град, е светилището на Аполон Ликий (Вълчи – б.а.). Впрочем статуята от мое време е произведение на атинянина <Атал>, но първоначално и храмът, и дървената статуя била посветена от Данай. Убеден съм, че тогава всички статуи са били дървени и египетски. Данай основал култа към Аполон Ликий по следната причина. Когато идва в Аргос, той влиза в спор с Геланор, син на Стенел (царят на Аргос по онова време – б.а.). След като и двамата изтъкнали пред народа много убедителни неща и се сметнало, че неговите основания са не по-малко справедливи от тези на Геланор, народът отложил – казват – да отсъди спора на следващия ден.

В началото на деня срещу стадо от бикове, намиращи се пред градската стена, върхлита вълк, но нападайки, влязъл в двубой с бика, водач на стадото. Аргосците сравнили бика с Геланор, а Данай с вълка, защото този звяр не е спътник на човеците, както и Данай за тях по онова време. Но след като вълкът победил бика, затова Данай получил властта. Така, смятайки, че Аполон е изпратил вълка срещу стадото бикове, той основал светилището на Аполон Ликий.”

(Павзаний, „Описание на Елада”, II, 19, 3 и 4; виж също Плутарх, „Пир”, 32).

Данай, типично по хиперборейски, въвел култа към Бог Аполон (Хор) в Аргос. И забележете – към Аполон Ликий (вълчия); към Аполон “Повелителя на Бълците”… А вълкът е нетрадиционно за Египет животно. В Египет живеят чакали, но вълци – не! Вълци живеят на север – в Европа. Прокуденият от Египет цар във всички случай бил придружаван от военен отряд и силите му явно превъзхождали тези на Геланор. В противен случай царят на Аргос би го прогонил, или убил. Но не война му трябвала на Данай – неволника. Във всички случаи той осъзнавал нестабилното си положение, предвид заплахата от Египет. На него му трябвали съюзници – не врагове. И той превзел Аргос с претенциите си на цар и наследник на царския род, царуващ в този град от векове, разчитайки на стреса от моментната му сила. Данай издигнал храм на Бога-Обединител, както всичките му богопомазани роднини издигали; както отвъдсеверните негови предци, които по-късно древните гърци „хипербореи” наричали. Геланор бил цар на Аргос и „бик на своето стадо”. Но народът приел Данай-вълкът, война от Египет, защото хварното му на цар на великата отвъдморска страна било по-силно. Той дошъл с харизмата на „Хор”, когото гърците наричали Аполон! Вълкът на глутници се сбирал и аргосците стреснати били, пред вълците нахлули в тяхната мера… Но Данай приобщил стадото към „глутницата“ своя… Този мъдър ход гарантирал стабилността му, защото много скоро фараонът на Египет – неговият брат, „протегнал дългата си ръка“ към Аргос.

2.25. А ”хипербореите” живеели като Богове – така Пиндар възпял ги – в охолство и безгрижие, на пирове и на божествени вакханалии отдадени. За тях ни болести и недоимък, ни „черен” труд били познати (виж цитата към текст 1.22.1 по-горе). С лица засмяни, румени, кървени. Та, вижте охранените лица на Рамзес II и неговите наследници…

За Рамзес II казват:

„Рамзес обича лекия и приятен живот и се отдава без задръжки на чувствени удоволствия. Притежава огромен харем… Той има повече от сто синове и най-малко петдесет дъщери, като някои от тях дори му стават съпруги.”

(24, стр. 265)



                 

Фиг. 25. Статуя на Рамзес II, 1270 г.пр.н.е. Британски исторически музей.

Египт, Данай – родът им многоброен властвали над народите по поречието на великата река, а роднините им – също в Егеида. Те се отдавали на забавления и плътски удоволствия, запълвайки безметежното си време, докато народа превивал гръб денонощно над земята-черната и безумните, величествени строежи. Египеските фараони с Боговете се равнявали. Те пирували и възхвалавяли в храмовете самите себе си, радвайки се на богатствата и плодовете на цивилизацията която направлявали. „Различните египтяни“, за които Херодот говори, както повечето съвременни изследвачи считат, били родствениците на Персей от ХIХ-та царска династия в Египет и на царската династия в Аргос.

2.26. И тук изпъква въпросът: „Как така „хипербореите” били в Египет – в „Страната на вечната пролет” и същевременно отвъд севера били, та Херодот и други автори търсещи истината, някъде отвъд родината на северния вятър Борей (Тракия) ги търсели?“ Отново, най-достоверното решение е най-обичайното и най-простото. „Хипербореите” в Египет били пришелци от севера! И това решение оставя на мира полюсите и всички апокалиптични версии. Това е по-достоверно от много „достоверни” исторически истини, които безкритично са приети, Болг Арино! И нека ти повторя, че Абсолютната Истина е достояние само на Всевисшния! За нас остава пътя към нея! Според преданията на древните, тези „хипербореи“ били свързани в родство с митичен основател на град Мемфис. Дали това е обединителя Мен; дали той има общо с известния от преданията на старите гърци като Епаф – синът на Йо; дали зад двете имена се крие една и съща личност?… Въпроси на които все още не е отговорено, Бълг Арино. И затова ние в земята-черната ровим и времената разгръщаме, за да търсим Святата Истина! Щото търсейки я – съществуваме; цел и смисъл имаме, и напред вървим! А пътят ни е и звезден, и още много, много дълъг…

2.27. Но преди да приключим настоящата част от тази Гусла, нека изясним, защо Херодот не казва нищо по въпроса с хипербореите в Египет? Той говори това, в което е сигурен – което сам е установил, при пребиваването си там. Хемитите се различавали от аборигените, но те били от царския род управляващ страната и следователно – египтяни! Нещо повече – страната била тяхна. „Хипербореи” не е самоназвание на народа „хиперборейски”, та Херодот не би могъл да чуе ни от хипербореи – ни от египтяни това непознато за тях, чисто гръцко прозвище. И той – и египтяните също знаели историите на Йо, Епаф, Данай, Египт и тяхния произход. Но, първо, управниците на Египет били прогонили наскоро от страната суровите северни господари на пастирите – хиксоските царе, които оспорвали и за дълго били отнели тяхната власт (може би с право); и второ, те – тези царски родове били Държавата, те били Египет, те били египтяните. Народа им… Народът бил слуга и роб – поданници коленопреклонни и по благоволението на управляващия елит – египтяни названи! Та Херодот би могъл да чуе от тях и за тях само името „египтяни“; би могъл да установи, разликата между народа и царските родственици в социалния статус и в нравите им, но етническо различие, след поколенията генетичен обмен?.. Тези господари приобщили огромното етнолингвистично разнообразие по поречието на Нил към своята власт, към своята култура и към себе си. Но и в тяхната кръв неминуемо много друга кръв се е вляла. Генетично народ и елит се е сближавали, но по своя бит те били нито равни – нито подобни и с времето все по-раздалечени ставали. Египетските жреци знаели и не криели родството на царстващия род със севера. Та и те от тези господарски родове произхождали и част от управляващия елит били. Това родство идвало от дълбока древност и през всепочитаната в цял Египет Богиня-МайКа Изида минавало. Изида – която повелителя слял хората в Хора Небесен родила. Тя прогласила, че Хор – синът й, от древния цар, от „Господаря на Предците и на Боговете”, от „Съдника в Отвъдното” била заченала; от Него – Господаря на войните от севера, та народа да се прекланя пред Божествения му произход. А нейната история древните свързвали с…


Б Е Л Е Ж К И

1) „Варвар” (В старогръцкия език „βαρβαρος” – “негръцки”, „чужд”, „неразбираем”, „чужденец”, „чужбина”) Тази дума е чуждица в старогръцкия език. Първосмисълът й, с който е заета, е „много разбъркан”, „безразборен”, „барбаран”, откъдето при старите гърци е с вторично значение: „неясен”, „неразбираем”, „непонятен”, „чужд”. Тя е в превъзходна степен, която в древността се е изразявала чрез повторение и по смисъл най-общата форма на морфемата е – „объркан”, „променен”.

2) „хати” е условно название на преднаселението на хетската държава, Мала Азия.

3) Виж „Скифо-сарматские” наречия и „скифский” соловарь В. И. Абаева”, Г. Дремин; публикацията е в интернет, на адрес: http://kladina.narod.ru/dremin/dremin.htm

4) Неправилно се определя фонетичния израз на тракийското слово „вода”, „извор”, като „афус” (aphus,) вместо “апус“. Това се получава, понеже го разчитат през старогръцката му препратка. Гръцката азбука не може да изрази фонетичните правила на тракийския език, така както не може да изрази и фонетиката на скити, сармати и българи. Нещо повече – „гръцката азбука” отговаря на фонетиката на старогръцкия език, колкото латинската на английския.

5) „Вода” – В древността предците ни са се придвижвали по реките, като ясна пътека в дългите им ловни походи. Така възникнали думите „вода”, по смисъл „която води”. Но словото „апа” е запазено и до днес в някои съвременни „индоевропейски” езици.

6) Хала – Бурен порой, помитащ поток, вихър, смерч, всепоглъщаща стихия… Нейната стара форма, съхранена като диалектна в българския език, е „ала”. Звукът (х) е от привдишването, при произнасяне на словото. В тази си форма – „ала”, е регистрирана и в езика на старите траки.

7) Змия - Тази дума е свързана с думата „земя”, или „земъ” и в стария български говор е съхранена под диалектната форма „замя” (змия) – по смисъл „произхождаща от земята”.

Дра(г~к)он – Думата корелира с глаголите „драскам” и „дера” – „разкъсвам, свалям кожа, обвивка на нещо” и по смисъл „бия се”, „напъвам се”, а също така и с „драка” (бодлив храст, в преносен смисъл и заядливец,) както и „дере” (на река). В старогръцкия език глагола е под формата „δερω ” – „бия”, „дера”, „одирам”, „щавя”, от където и „δερμα, ατος” = „δερος ” – „кожа” (онова, което се дере от животното) – сурова, или обработена, “мех”, “черупка на плод”, “коруба на костенурка”, както и „δερρις, εως, η” – “кожа”, “необработена кожа”, “кожено покривало”. Нека обърнем внимание и на словото„Дере” - каньон на река, увраг прорязан от водите, а също и „дерт” (грижа, мъка, проблем,) които някои считат за турски. Специалистите определят тези думи, като заемки от персийския език. А персийският език, макар и заимствал много от еламския език, при придвижването на арските племена в тяхните земи, е древноарийски език и фактически тези думи са с древноарски произход. В тюркските езици те са навлезли от БългАрите, при хилядолетното им властване (до II в.) над предците на тюрките и монголите. Тюркските езици, макар и с оригинално звучене, са повлияни силно от древноарийския език.

9) Придвижвайки се на юг, древните БългАри дали названието „АсЛан” на лъва и той сменил тотема им – вълка. „Ас Лан, Лун” – „Всевисшният Дракон на Бълг Арите”, Леу Субан Субаш – Богът на светлината и възраждащата се природа, родения от слънцето – Мардукан, обединителя на седемте арийски племена, начело с асите – Аспандиар. Тюрките го съхранили, приемайки го от господарите на тяхните предци.

10) Възможно е при изграждането на името Аполон да участват три морфеми – [ап{гл.}], [{гл.}л] и [л(гл.)н/м]. В този случай буквалното значение на името би било „водният велик(всевишен, могъщ) змей, дракон”.

11) Флегейци – народ свързан с п-ов Палена, съвременния п-ов Касандра – един от трите полуострова на Халкидическия полуостров. На Флегейските полета се е състояла битката между гигантите и олимпийските Богове. Гигантите – синове на Гея не зачитали Боговете и искали да отнемат тяхната власт.

12) Тифон – Според Хезиод, той е син на Гея. В Теогония той казва: „Гея обширна Тифон най-накрая създаде със Тарар…” (Хезиод „Теогония”, 821; 3, стр. 45).

12.а) Киликия – област в Югоизточна Мала Азия, където в пещера е отхранен Тифон (виж Пиндар, Първа питийска ода, 36 – 38).

14) Циклади, Цикладски острови – Името на Цикладските (Кикладските – Κυκλαδες) острови идва от старогръцкото „κυκλευω ” – „обграждам, обкръжавам, обикалям”. По смисъл – островите които обграждат, обкръжават свещения остров Делос.

15)Троизен – син на Пелопс, който основал, или по-скоро установил своето седалище в древно селище в Арголида, в Пелопонес, което нарекъл по името си Троизена.

16) Ефира – старото име на Коринт.

17) Еврип (Ευριπου) – Тесен пролив, между о-в Евбея и Беотия, около 62 м.

18) Суниан (Σουνιων,) земята на атиняните – най-издадения на изток нос на Атика.

19) Лаодике (Λαοδίκης) - името в старогръцкия език идва от „λαο–δοκος ” – „приемаща народа”, „който приема народа” да отдава справедливост. То е съставно, от старогръцките слова „λαος“, „λεως, ο” – „народ”, “хора”, “тълпа”, “войска”, „λαοι” – „хора”, „войници”, „работници” (в Новия завет е ползвано по смисъл на „народ”, в политическо значение и „миряни”) и „δικη” – „обичай”; „δικην ” – „по обичая”, също и „право”, „справедливост”, „присъда”; „Δικη” – Дика е Богиня на справедливостта и присъдата, а присъдите някога са се произнасяли по традиционните народни обичаи, в съответствие с народната правда. По наше мнение предлаганото тълкуване на името Лаодике – Правда, е най-близко до ономастиката на българските имена.

20) Родословието на Фороней от Инах до Даная подробно е описано и от Аполодор в неговата „Историческа Блиотека”, кн. II, части I и II.

21) Египет – счита се, че названието идва от едно от египетските названия на град Мемфис H.t.-k,’-pth. (стена на духа на Пта,) откъдето вавилонското название Hikuptah и указаното старогръцко име Αιγυπτος.

22) Горгона – от старогръцкото „γοργος ” – „страшен”, „страхотен”; „див”, „буен”; също и „γοργ–ωψ, ωπος, ο, η” – „със страшен поглед”. Според един стар гръцки епос те живеели на далечния остров, или скалиста земя, Сарпедон. По късните писания ги позиционират в Либия (Африка). Горгоните са три: Безсмъртните Стено (Σθεννω, Σθεινω – „Силната”) и Евриала (Ευρυαλη, от: „ευρυ” – „широко” и „αλη” – „блуждаене”, „скитане”; „безумие, „душевно вълнение”. Може би, името отразяващо най-точно смисъла на този Дух-безсмъртен е „Гневната”,) както и смъртната Меду(с/з)а (Μεδουσα, Μεδουση – „господарка, Царицата“).

23) Граи – от старогръцкото „γραια, η“ - „старица”, “стар”, “опитен”, “вещ”. Граите са по рождение сивокоси и са дъщери на титаните Форкос (Φορκυς ) и Кето (Κητω)(Хезиод, „Теогония”, 270 – 273; 3, стр. Стр. 31 и 32). Хезиод споменава две от тях Пемфредо(Πεμφρηδω, Πεφρηδω) и Еньо (Ενυω). Аполодор („Библиотека, кн. II, 4, 2) добавя още еднаДеино (Δεινω,) която Хигин нарича още и Перса (Περσις). Те са сестри на Горгоните. Произхождат от Бога широко разливащ оплодяващите води. Есхил казва за тях:

„Сред морски рев ще достигнеш до Горгонските

полета на Кистена, дето старите

Моми-форкиди имат обиталище

На лебеди приличат, еднооки са

и еднозъби. Ни лъчите слънчеви

ни месечина нощем ги е виждала.

До тях са трите им сестри – крилатите

Горгони, змиекосите чудовища.”

(Есхил, „Прикованият Прометей”, 792 – 799; 27, стр. 227)

24) Медуза – етимологията на името Μεδουσα в старогръцкия език e от глагола „μεδω, -ομαι” – „мисля за нещо”, „грижа се”, „замислям нещо”, „господствам”, „царувам”, „управлявам” и съответно „μεδεουσα” – „господарка”, „владетелка”, „царица”. Медуза била любима на Посейдон:

„… тъкмо с нея възлегна. В меки лъки Тъмнокъдрият (Посейдон), в пролетни цветни ливади. Щом от плещите Персей й отсече главата, от нея мощен Хрисаор изскокна, и конят Пегас подир него. Тъй бе Хрисаор наречен по златния меч, който носи в своите ръце (житният кслас – б. а.,) а Пегас – че роди се наблизо, къето струите на Океан преминават…”

(Хезиод, „Теогония”, 278 – 284; 3, стр. 32)

(Името Пегас (Πηγασος) идва от старогръцкото „πηγη” – „извор”, „начало на река”; „възлияние на изворна вода, вино, мляко, или сълзи при жертвоприношение”; „течение”, „поток”, „вода”. Бликащите извори и житните класове били считани за синове на Посейдон – „Бога широко разливащ водите”). При най-тържествените ритуали, освен възлиянията на „чисти” течности в свещения огън, арите принасяли в жертва и бяли коне. Те били удушавани с връвчицата на ТангРа и след това разчленявани. Жертвените коне отлитали към небесата, към Бога родоначалник на арите – Гръмотвержеца, Буреносеца, Разливащият широко небесните води, Оплодяващия земята – Огнеокият Вълк Барс, БоРис, понесени на белите крила на дима, при тяхното изгаряне в свещенния огън.

25) Тези години са взети от различни, все авторитетни източници, което говори, че наличната информация не е достатъчна, да се определи еднозначно хронологията на тези древни събития. И, както бе казано: В историята, дори съвременната, истината е относителна и трудно доказуема.

26) „κυνην ”, еолийско „κυνεη”, свито „κυνη ” – „шлем”, “каска”, но с първоначално значение на „калпак” от кучешка кожа (κυν- куче). В най-стари времена калпак от вълча кожа, или маска от горната част на вълчи череп – калпака на ловците (κυνηγεσιον – „лов”, „ловна дружина”, „хайка”, „група, гонка ловни кучета”; κυν-ηγετης, ου, ο – „ловец”,) или на войните – на ВълкАрите – войните на Първоцаря; войните на АзИрис, наричани още „откриващите пътя”. В Древен Египет: Бог Инпу (Анубис) – човека-чакал, или Упуау – човека-вълк, изнасян пред фараона по време на мистериите на Озирис в Абджу (Абидос).

27) Аварис, или Абарис – на старогръцки Αβαρις, което равнопоставя двете форми. Името няма старогръцки произход, както и онзи, който е кръстен с него.




http://bulg-arite.com/gusla-peta-naroda-na-xora-nebesen/

Богът на Отвъдното

Паралел между Джам, Йима, Яма (Йама) и ОзИрис! 

Внимателния анализ, от една страна, на „Ригведа”, „Авеста” и „Шах наме”, в основата на които стои древно арийско предание, и древноегипетския мит¹ за ОзИрис, от друга страна, упорито ни навежда на мисълта, че между египетския ОзИрис, ведийския Яма (Йама) и авестийския Йима, в средновековието наричан Джам, има връзка. И не само връзка – че иде реч за една и съща личност, явяваща се прототип на тези герои. С други думи – в основата на мита за ОзИрис стои същото древно арийско предание, което е и в основата на митовете за Джам, Йима, Яма (Йама). Същевременно, митът за ОзИрис, сам по себе си, носи основни характеристики на индоевропейските митове, което също ни дава основания да предполагаме, че този мит има индоевропейски произход. Даже нещо повече – всички тези маркери, характеризиращи индиевропейската митология, които специалистите са установили, са производни на факта, че индоевропейската митология има единно начало, породено в зората на протоиндоевропейския народ. Историческите факти от най-древен Египет, от своя страна, навеждат на мисълта за външен фактор, който се е намесил, утвърждавайки общоегипетски елит и култура, които са в основата на единението на етническия, лингвистично и културно многообразен субстракт формирал древноегипетския народ. Такова единение, на паралелно развиващите се разноезични етнокултури поселяващи над 1000 километровото поречие на р. Нил, на онзи етап от човешката история, само по себе си не би могло да стане, без уникални обстоятелства. И като последно: досегашните заключения на изследвачите, че основни митологични понятия от архаичния период на Древен Египет не са били разбирани добре в по-късни периоди; че основни митологични понятия и имена нямат египетски прочит, но на които можем да съпоставим БългАрски прочит, не може да не ни предизвика да направим заключения, които са различни от установените на този етап на развитие на историческата наука.

1.1. Основен персонаж в мита за ОзИрис от Древен Египет, е енеадата на Боговете – „рода на Хор”, девятката на „Великия Хелиополски Съд”, който тържествено е провъзгласявал възкачването на престола на новия цар. Това са: „самовъзникналия” Атум, изместен и слят по-късно с Бога на слънцето Ра; неговите деца Шу и Тефнут, от чието бракосъчетание се родили Хеб (Кеб) и Нут, както и ОзИрис, Хор, Сет, Изида и Нефтис – близнаци, родени в пет последователни дни от Хеб и Нут. В този Божествен пантеон Хор се явявал превъплъщение на живия фараон. Хелиополската доктрина определя родословието на Хор и ОзИрис от Ра-Атум – Бога на слънцето. Озирис е предшестван от трима царували преди него Богове – Ра-Атум, Шу и Хеб. В „Туринския папирус” има известен спор относно поредността на царуването на Птах, Ра и Шу (27, стр. 15,) но този въпрос ще уточним по-натам.
Извън космогоничните постройки на тази доктрина, семейния кръг – ОзИрис, Изида, Хор, Сет и Нефтис са носители на една чисто човешка по съществото си история. В този кръг, Изида е съпруга на брат си ОзИрис, а Нефтис – на другия брат Сет. Хор е брат на ОзИрис, както и негов син от Изида, на което древните автори дават обяснения върху които ще се спрем по-долу. Основата в историята на ОзИрис е същата, като тази на арийския мит за Яма (Йама,) Йима, Джам. Тя е история за благодетелен цар, съградил силна и преуспяваща държава, с когото високопоставените му велможи постъпили несправедливо. За съжаление: „Нито в един египетски паметник няма цялостно, последователно изложение на мита за Озирис.” (1, стр. 150) Данни за него има в „Текстовете от пирамидите”, „Текстовете от саркофазите”, „Книга на мъртвите” и други по-късни текстове, но те са фрагментарни. Единствено в произведението на Плутарх „За Изида и Озирис” (2, 3 и др.) от I-ви век, където авторът го разказва на несведущите по въпроса свои сънародници, е изложена, макар и в експозе, цялостна и последователна версия на мита. В това произведение е изложена една късна и улегнала версия на мита, но в нея се съдържат едни от най-древните елементи.

1.2. В общи линии, най-древната известна египетска версия гласи: „Цар Озирис бил убит от своя брат Сет в Недит (или Гехест). Изида и Нефтис, сестрите на Озирис, търсили тялото, намерили го в Недит и го оплакали. Изида временно възкресила Озирис, така че могла да зачене дете от него. Още като дете, Хор побеждава змията. Когато той възмъжал, Изида извършила над него церемонията на вързването на пояса (ритуал за утвърждаване на зрелостта, на възмъжаването на младежа – бел. на авт.) и той тръгнал „да срещне” своя баща (Pyr. 214-1215). Очевидно, той го намерил. След това в Хелиопол се състоял съд начело с Хеб. Сет отричал убийството на Озирис; възможно е също така да е възникнал въпросът, дали Хор е истинският наследник на Озирис; във всеки случай Изида свидетелствала в полза на сина си, давайки му своята гръд. Съгласно решението на съда Хор бил обявен за цар.” (4, стр. 73) Специфичното в дреноегипетската версия е, както споменахме, че в първите раздели на „Текстовете от пирамидите” Хор се явява веднъж, като брат-близнак на Сет и ОзИрис, и втори път, като син на ОзИрис и Изида. Ето какво обяснение дава Плутарх за това: „Изис и Озирис се влюбили още преди да се родят и се слели още в майчиното лоно. От този съюз се ражда Аруерис (Αρουηριν ст.гр.), които Египтяните наричат Орус Стария, а гърците го назовават Аполон.” (2, стр. 188; „За Изида и Озирис”, 12). Както виждате и двете версии са достатъчно фантастични и нагласени така, че да засвидетелстват произхода на младия цар Хор от „Бога на Отвъдното”, от „Повелителя на Боговете” Озирис.

1.3. В „Шах наме”, ДжамШид има трима предшестващи го царе, като прапрадядо му Каюмарс, макар и да не е казано директно, че произлиза от слънцето, се сравнява по блясък с неговите зари:„Тридесетилетие продължила властта на царя, блестящ на трона си като заря.” (5, стр. 40) На ДжамШид („Джам-Яркоблестящия”) зороастризма е отнел божествената му харизма (хварно,) но въпреки това:

„Изглеждал царя сякаш в небето че виси.
На златния престол – че слънцето блести.”
(5, стр. 51)

На древния цар се приписват какви ли не пороци, което вече разгледахме, като в „Шах наме” е акцентирано върху неговото възгордяване.
В семейството си, ДжамШид има две сестри – Шахрназ и Арнаваз (5, стр. 62). А дали е имал брачно съжителство с тях и с коя – в епоса не е упоменато. След убийството на Джамшид, сестрите му стават наложници на триглавия змей Заххак, докато потомъка на Тахмурас (Тахмурас, съгласно епоса, е бащата на Джамшид) Фаридун не сваля Заххак от власт и ги освобождава. Присъствието на Фаридун, син на Абитин, водещ родът си от бащата на Джамшид (5, стр. 73,) говори косвено за наличието на брат на Джамшид. Фаридун, син на Абитин, не произхожада от сестрите Арнаваз и Шахрназ. При арите родовете следват мъжката линия. Освен това е намекнато за някакви любовни чувства между Шахрназ и Фаридун, което предизвикало Заххак да влезе в директен двубой с него (5, стр. 90 – 91). Двете сестри на Джамшид, е казано, застават от двете страни на героя, като израз на легитимиране на неговата власт (5, стр. 88). Но истинската легитимация се осъществявала, чрез свещен брак.
Първоначално Фирдоуси представя Заххак, като благодетелен син на арабски цар, с човешки образ. Той бил честен и почтен, докато не бил завладян от дявола и се превърнал в зъл триглав змей. Тук трябва да си зададем въпроса, дали Фирдоуси не се увлича от политическите си цели и комплицира древния мит в съвремието си, като нарушава автентичността му? Конкретно, става въпрос за оплитането на образа на Заххак с арабите, които по времето на Фирдоуси владеят Иран и налагат своя ислям, рушейки древната култура.

1.4. В най-ранната „Авеста”, Йима е „вивахвантов сине”. Баща му е Вивахвант („яркоблестящия”). Йима има две сестри – Арнавак и Сахнавак. Авестийските имена Арнавак и Сахнавак (Шахнавак) са идентични с фарсийските Арнаваз и Шахрназ. Арнавак е сестра и жена на Йима. Тя е отвлечена от триглавия змей Ажи-Дахак. Траетаона, герой от трето поколение в „Авеста”, я спасява и след това тя става негова жена. Траетаона е син на втория човек, след бащата на Йима Вивахвант – Атвя, съответстващ на фарсийския Абитин, и служещ на „пречистия Хаома” („Ясна”, IX). Йима има брат Спитюра, който е обладан от Ажи-Дахак, слуга на „Бога на Мрака”. В по-късни версии негови братя са също Нарсин и Тахма Урупи. Говори се и за сестра-близначка, която е наречена Йимак. Най-старите текстове определят Йима, като първия човек и първи цар. Йима запалва и първия свещен огън, но отклонява предложените му от Бога жречески задължения, запазвайки за себе си само царските достойнства. („Вендидат” II, 3) В по-късните текстове, управлението на Йима е предшествано от управлението на тримата негови предци, споменати и в „Шах наме”. В „Малката Авеста” за първи човек и първи цар е посочен Гайо Март (в „Шах наме” Кайомарс,) който, е казано, не бил от династията Пишдада на Хошанг, Тахма Урупи и Йима. Във ведийската митология, на Гайо Март („с живот на смъртен”) съответства Мартанда („смъртен роден”). В „Авеста” няма подробни сюжети за него. Той се явява по-късен образ, заменил обявения от зороастризма за грешник Йима, в ролята му на първи човек, първи цар и праведник.

1.5. В „Ригведа”, Яма (Йама) е първият човек роден на земята. Баща му е Вивасват (6, стр. 129; „Ригведа”, Х, 14, 5-с,) съответстващ на авестийския Вивахвант. Вивасват е яркоблестящия във висините, благодатния огън в небесата, даряващ светлина, топлина и живот на земята. Вивасват, бащата на Яма (Йама), първи извършва ритуал на жертвоприношение и дарява на хората огъня. (7, стр. 315) Той се отъждествява с по-късния образ на върховния в определен момент Бог на „ведийската” митология – Бога на слънцето Суря² (древоиндийското „сурйас” – “Слънце”), наричан е още Савитар („пораждащ”,) Пушан („благодетел”,) Бхага („даващ благополучие”,) МитРа („споделящ благата”). В друг текст („Ригведа”, Х, 51, 3) Яма (Йама) е този, който дарява огъня на хората и прави първите жертвоприношения. Близначката на Яма (Йама) е Ями (Йами). (6, стр. 124 – 126; “Ригведа” Х, 10.) Майката на Яма (Йама) – Санджна („съвест”,) или Санджана, родила от Бога-Слънце – Суря, наричан още и Вивасват, три деца – Яма (Йама,) Ями (Йами) и Ваивасват, който става баща на Икшваку – родоначалника на „Слънчевата династия”. Ваивасват е седмо поред превъплъщение на първочовека Ману (индийския Ной,) което е една по-късна версия. Санджана избягала от жарките лъчи на съпруга си Суря, превръщайки се в кобила. Но той я последвал превъплътен на жребец, настигнал я и от любовната им връзка се родили двамата братя-близнаци – конниците Ашвини. Те са наричани с различни имена, но най-вече Даста и Насатя. Персонализацията на Ашвините е въпрос на бъдещи изследвания и доколко Насатя и Нарсин от “Авеста” са идентични е въпрос. Ашвините били млади и красиви, умни, ловки и бързи като соколи…

1.6. В Египет, в първите раздели на „Текстовете от пирамидите”: „…царете от II–та династия, около 2800 г.пр.н.е., са се наричали „Хор и Сет”, или „Два Сокола”…” (4, стр.33) Сет и Хор, от най-старите версии на мита, се явяват братя – братя на ОзИрис и равнопоставени управници на Горен и Долен Египет. Освен това „…по време на II династия Сет, също както и Хор, е бил смятан за благодетелно божество.„ (1, стр. 144) В „Текстовете от саркофазите” например, както и в цяла поредица други религиозни текстове (папирус Бремнер-Ринд; 8, стр. 276,) Сет се споменава като божество, близко до Ра, което се сражава срещу змея Апопи – въплъщение на силите на мрака и злото. (9, стр. 33 – 39) В „Книга на мъртвите”, Сет и Хор са наречени „крайници (ръце) на ОзИрис”, „двамата Хор”, „двама братя”, които Шу със словото си смирил:

„…Чрез словото могъщо на устата си,
срази той (Шу – б.а.) злото в крайниците ти (на Озирис – б.а,) стаено.
Двамата Хор (Сет и Хор – б.а.) той усмири, воюващите двама братя,
отблъсна бурите и наводненията.
Чрез него Сет и Хор, тъй както и земите две (Горен и Долен Египет – б.а.),

стараят се приятни да ти бъдат (на ОзИрис – б.а.), чрез мира царуващ помежду им…”
(10, стр. 306; гл. 183)

Демонизирането на Сет е от много по-късни времена. Сет е върховно божество в Аварис, по време на управлението на хиксосите (1710 – 1560 г.г.пр.н.е.). Но и след отхвърлянето на тяхната власт, например, фараона Рамзес II (1317 – 1251 г.г.пр.н.е.) също му отдава почести и дарове.

1.7. Обладалият Спитюра бес Ажи-Дахак, според стари ирански и арменски източници, също е почитан в Мидия и Средна Азия. Местни владетели отнасяли своя произход от него, или от верни нему люде, служили в царския му двор (7, стр. 63, виж. „Ажи-Дахака”; 35, стр. 416, бел. „Ажи-Дахака”). Ажи-Дахак, според зороастрийските текстове, се явява “…син на Хрутаспа, потомък на Сиямак (Сиямак се казва и бащата на Хошанг, а Хошанг е дядо на Джам) и Нашак, от шесто коляно; правнук на Таз, синът на Фравак и Фравакя, а неговата майка била дощеря на Удай, чиито предци — всички до един — били най-злите дайви и водели своя род от самия Дух на Злото, ето защо дъщерята на Удай родила чудовищния змей, за гибел на света” (Бундахишн. 31.6.; 34, стр. 179). В „Шах наме” внукът на Фаридун е възпитаван от Сам, произхождащ от родът на Джамшид, а от синът на Сам – Зал и Рудаба, от рода на Заххак, се ражда най-почитания ирански герой Рустам. Тази противоречива същност на Сет и Ажи-Дахак (Спитюра) изглежда може да бъде разбрана само в контекста на тяхната божественост: Човек не е достоен да съди Боговете -длъжен е да ги почита, защото гибелен е тяхният гняв! Образът е многопластов и многократно пресъздаван, както и всички останали, затова е труден за разбиране.

1.8. В изложението на Плутарх, ОзИрис е цивилизатор, в пълния аспект на тази дума. А същото, както изложихме в предната Гусла, се отнася и за Джам, Йима и Яма (Йама). При неговото раждане: „един глас обявил: “Ражда се Господарят на всички одушевени и неудошевени неща” (2, стр. 187; „За Изида и Озирис”, 12) „Озирис е син на Слънцето…”(2, стр. 188; „За Изида и Озирис”, 12). „През своето царуване Озирис освободил Египтяните от мизерията и диващината, показал им земеделето, дал им законите и ги научил да почитат боговете (ще кажа – създава Боговете, персонифицирайки ги и осмисляйки ги) и после се заел да разпростира знание по цялата земя, и в много редки случаи прибягвал до оръжие, а най често постигал целите си, чрез силата на словото си, музиката и песните.”(2, стр. 188; „За Изида и Озирис”, 13). Той построява първите храмове и градове, и дава на народа си справедливи закони – всеобщ, честен, божествен ред – „МаАт”, така както Джам и Йима. Това прогласява и едно древноегипетско изображение, на което Сети I поднася статуетка на Богинята МаАт, на седящия на трана си Озирис, край който са Изида и синът им Хор.






Фиг. 8 Изображение от храма на Сети I (1291 – 1279 г.пр.н.е.), Абидос.

А за поетичните дарби на Яма (Йама,) за вдъхновеното му слово се намеква и в „Ригведа”:

„46 На четири четвърти речта е размерена.
Тях знаят ги брахманите, които са мъдри.
Три тайно подредени, в ход не пускат те.
На четвъртата реч говорят хората.

47 Дъждоносна буря (ИндРа), Споделено благо (МитРа), Даваща простор (ВарУна) Огън (Агни) я наричат (речта – б-а.),
а то, божественото слово е свещен орел (Гаруда).
Което е едно – вдъхновение наричат го различно:
Огън (Агни), Яма, първия жрец (Матаришван) грабнал мълнията от ръцете на дъждоносната буря(Индра) го наричат…”
(11, стр. 205; „Ригведа”, I, 164)

Този мотив присъства и в други митове, за герои отъждествявани с ОзИрис, на които ще се спрем по-натам. ОзИрис приобщил народа си към културата и бащински се грижел за него. Той странствал по всички земи, дарявайки благата на просвещението, така както Джам, Йима и Яма(Йама). По време на странстванията му, за държавата се грижела сестра му Изида – неговата съпруга.

1.9. ОзИрис, съгласно Плутарх, бил свален от рижия му брат Сет (старите гърци го унифицират с Тифон). „Тифон организирал заговор срещу него, след като си осигурил съучастничеството на седемдесет и двама съзаклятници и също така, последван от една царица на Етиопия, наричана Асо” (2, стр. 188; „За Изида и Озирис”, 13). Вярвам, всеки от вас разбира, че червената коса на Сет трудно се вписва сред аборигените на Египет. В „Авеста” същото прави брата на Йима Спитюра, като в нея също се говори за „риж змей”.. В „Шах наме” поетът буквално казва”:

„Така на царя дните, сред бедствия се сриха -
те святата му власт в сърцата угасиха.”
(5, стр. 52)
„Измъчи се иранската страна,
било навред – размирици, война.

Денят помръкнал в дим и във мъгли.
В Иран от Джам отвърнати били.

И се явили всичките князе,
със бойните байраци във ръце.

Прииждали с войскте в страшен вид
без вяра и без почит към Джамшид.”
(5, стр. 59; прев. авт.)

Така князете с мрачните лица прокудили Джамшид и отишли, да коленичат пред триглавия змей Заххак от Арабистан, с молба да наложи власт в страната им. Както вече изложихме в предходната Гусла и българите, според „Сказание за Бога на водите”, се отвърнали от Джам, когато страната била сполетяна от бедствия и глад, и предали властта на потомъка на Кан Тулук – чичото на Джам, който е наречен Урмар.

1.10. ОзИрис, според най-старата известна версия на мита в „Текстовете от пирамидите” (Pyr. 1008) е убит от брат си Сет. Изида, заедно с другата сестра Нефтида, намерили тялото на ОзИрис и Изида, с магическите си сили, временно го съживила, за да зачене от него Хор. (12, стр. 89, 112 и 254.) Според друга египетска версия, записана върху „Паметник на мемфиската теология”, създаден от фараона Шабака (ХХV-та династия, VIII-ми в.пр.н.е.,) но в който се говори за Старото царство, ОзИрис се удавя и Хор, с помощта на Изида и Нефтида, извадил тялото близо до Мемфис. Хор и Сет се скарали. Хеб назначил Сет за цар на Горен Египат, а Хор – на Долен Египет, но след това променил решението си и дал властта изцяло на Хор. (13, стр. 62) Тази версия не е намерила широко разпространение в Египет.
Според изложението на Плутарх (2, стр. 188 – 189; „За Изида и Озирис”, 13,) Сет и неговите съзаклятници затварят ОзИрис жив в сандък и го пускат „по едното танитично разклонение на реката (tanitique, от „Tanis” – единия ръкав на река Нил,) което и до днес Египтяните наричат ”прокълнато и злокобно”. Вълните го изхвърлили до финикийския гр. Библ (в днешен Ливан). Изида пристигнала, взела останките и ги скрила в Делтата. „Тифон (Сет – б.а.), една нощ докато ловувал с кучетат си на лунната светлина случайно го открил, познал тялото и го разкъсал на 14 парчета, които разпръснал.” (2, стр.192; „За Изида и Озирис”, 18).
Спитюра, който е обладан от злия дух Ажи-Дахак, след като сваля от власт брат си – авестийския Йима, също го издирва, открива и разсича на две.
Джамшид, след като неговата власт загубила светоста си, напуснал войската и страната, и почти сто години бил невидим за всички. Обладаният от дявола Иблис, Заххак го открил някъде далеч извън страната, настигнал го, макар и трудно, и го разсекъл на две: „за да не се подчинява света на предишната власт.” (5, стр. 60)

1.11. Така и за най-почитаните накрая идва смъртта. Първият роден сред хората – Яма (Йама) пръв и умира отказвайки се от своя Божествен статут. След като Сет разсича тялото на ОзИрис, Изида събира останките, извършва ритуал по балсамация, за да го съживи, но вече да отиде в отвъдното, където става цар и Бог на мъртвите. А според Плутарх: „Казват, че при откриването на всяко парче, Изис е правела светилище на бога.” Така: „Разчленяването на трупа обяснява наличието на множество гробове в Египет на Озирис.” (2, стр. 192 – 193; „За Изида и Озирис”, 18) Яма (Йама), след смъртта си, намира пътя към отвъдното, някъде далеч на юг, за да стане цар и Бог на мъртвите. Сестра му Ями (Йами) отказва да приеме смъртта му като реалност. Тя го съхранява в спомените си. Тогава „Боговете” (Девовете) се опитали да я накарат да го забрави: „Всеки път, когато я помолели за това, тя отговаряла: „Той умря едва днес.” Тогава Боговете си казали: „Така никога няма да го забрави. Трябва да създадем Нощта.” Защото в ония времена имало само ден, но не и нощ. Тогава Боговете създали Нощта. След нощта дошло утрото на следващия ден. И Ями забравила Яма.” (14, стр. 237) Така, казват, сестрата забравила брат си, но неговият народ – не го забравил! Те „въздигнали към небесата белязания от Бога”. Разнесли спомена за „Златния век” и установените от тяхния първи владетел традиции, навсякъде по света, защото по неговото време животът бил ясен, достоен и благочестив за синовете му – хората. Затова и тяхната борба, за въстановяване на законната власт продължила…

1.12. Тази борба била възглавена от потомците на Джам, Йима и ОзИрис. В „Шах наме” това бил Фаридун, в „Авеста” – Траетаона, а в Древен Египет – Хор. След дълга борба, наследниците на Джам, Йима и ОзИрис доказват правото си и побеждавайки убиеца-узурпатор на властта, съответно – Заххак, Спитюра (Ажи-Дахак) и Сет, се възкачват на принадлежащия им престол. Фаридун побеждава Заххак и го приковава към скалите на огнената планина Демавенд. (5, стр. 92 – 93) Траетаона също пленява Ажи-Дахак и го оковава във вериги над вулканичното гърло на свещенната планина Демавенд (най-високият връх на планината Елбрус в днешен Иран). В египетския мит, войната със Сет: „Най-накрая Хорус я спечелил. Вързан Тифон бил закаран при Изис, но тя вместо да го убие го освободила. Хорус не могъл да приеме тази постъпка, загубил самообладание и вдигнал ръка срещу майка си, и й отнел короната от главата й.(обезглавил я, отнел й властта – б.а.) Тогава Хермес й дал маска с формата на крава.(кърмилка, хранителка – б.а.)”(2, стр. 193 и 194; „За Изида и Озирис”, 19). Така както и Джам, от „Сказание за Бога на водите”, отхвърлил и отнел властта на Турун Аби Омай – Богинята МайКа, заради отказа й да накаже престъпния му чичо, който убил баща му. Джам (Сам Скита) напуснал царството на Омай и създал свое царство, като в последствие завладял и всички стари територии на азите.
Старогръцките автори (Херодот, Плутарх) унифицират Сет със стоглавия змей Тифон (15, стр. 155; кн.II,144). Тифон, както Сет, се опитва да вземе властта сред Боговете, но Зевс успява да се пребори с него и да го захвърли в огнения Тартар. (16, стр. 46) А образът на триглавия змей Ажи-Дахак влезнал в народните приказки от „българския ареал”, като триглавата Ламя, която откраднала златната ябълка, но най-малкият син – юнака победил ламята и взел ябълката. При волжките българи Ажи-Дахак е наречен Аждаха, отсам Дунав – Аждер, сърбите му казват Аждайя, каракалпаците – Аждарха, киргизите – Ажидаар, таджиките – Аждаха, узбеките – Аждарха, тюркмените – Аждарха, ногайците – Азадага, а в арменския епос „Випасанк”, Аждахак е цар на марите (мидите) и т.н., и т.н.. А в „Сказание за Бога на водите”, Бога на водите (Чулман) спасил страната от бедствията и помогнал на Джам да прогледне, след което той въстановил властта си, прогонвайки братовчед си Урмар, който с измама бил отнел властта му.

1.12.а. Паралелът на благодетелните царе ОзИрис, Джам и Йима, свалени от високопоставените си велможи, носи множество съвпадения. Допълнителен елемент на съвпадението откриваме връщайки се към хорезъмското предание за Хошанг, което ни информира индиректно, че високопоставените велможи (дайвите,) в царството на Джам, Йима, както разгледахме по-горе, били седемдесет и двама. А съгласно произведението на Плутарх, както споменахме по-горе (2, стр. 188; „За Изида и Озирис”, 13,) седемдесет и двама високопоставени велможи помогнали на Сет (Тифон) да свали ОзИрис от власт. Тази малка подробност е изключително съществена. По онези времена, царството се е ръководело от царския род и фараона бил изразител на волята на семейният съвет – така било и в арийските традиции. Числото 72 естествено насочва към свещенното число 7 на арите, свързано със „седемплеменното” им обединение. Така е казано и в „Сказание за Бога на водите”, където 72-та рода приели властта на господарката МайКа в нейното Първо царство. И понеже няма нито един източник, който да навежда на мисълта, че царете в Архаичен Египет са имали 72-ма високопоставени велможи, следва да приемем, че мита механично пренася сведенията за тази арийска традиция… А, може би, съвета на фараона е спазвал тази традиция и е имал 72-ма члена?.. Дали в Древен Египет не са копирани и институциите на древните ари?..

1.14. От наравеният паралел на разлежданите митове, до тук можем да обобщим следното:
- Баща на главния герой е слънцето. Вариант – неговият прародител е слънцето. Съответно: на Йима – Вивахвант; на Яма(Йама) – Вивасват; на ОзИрис – Ра-Амон, а за Джам от „Сказание за Бога на водите” – Мар. В „Шах наме”, макар ДжамШид да е свален от божествения пантеон, в резултат от тенденцията наложена от зороастризма, той блестял в небесата на златния си трон, като ярко слънце и никой не можел да заличи неговия блясък.
- Главният герой има брат, братя: Йима – Спитюра, а в някои версии – Спитюра, Нарси и Тахма-Урупи; Яма(Йама) – Ваивасват и Ашвините – конниците-близнаци Дастя и Насатя, ОзИрис – Сет, или Сет и Хор. За Джамшид, наличието на страничен клон от родовото му „дърво”, излизащ от баща му Тахмурас, предполага също наличието на брат, или братя.
- Главният герой има сестри, сестра-близначка, която е и негова съпруга: Йима – Йимак, или Арнавак и Сахнавак (Шахнавак); Яма(Йама) – Ями(Йами); ОзИрис – Изида – съпругата му и Нефтис. ДжамШид има две сестри – Арнаваз и Шахрназ, но за брак не е упоменато нищо.
- Главният герой е преуспяващ цар и цивилизатор в пълният смисъл на думата.
- Главният герой е първи законодател, уредил обществените порядки и задълженията на всички в царството си.
- Главният герой е лечител и строител.
- Главният герой извършва първите свещенни обряди и е „господар на Боговете”. Изключението е ДжамШит, по изтъкнатите вече причини. Но в гордостта си той се обявил над всичко.
- Главният герой е свален от власт, с измама от своите високопоставени велможи. Преврата е организиран от неговия брат и 72-ма високопоставени велможи. В преданията за дядото на Йима-ДжамШид е казано, че 72-ма Девове, са мъдреците на царя. Те са жреците-водачи на арите. Тяхното участие (на неговите князе) в свалянето от власт на благодетелния цар е заявено ясно и в „Авеста”, и в „Шах наме” – казано е и в „За Изида и Озирис” на Плутарх.
- Главният герой, след свалянето му от власт, е убит и разсечен от своя брат: ОзИрис – от Сет, Йима – от Спитюра. В „Шах наме” същото извършва заелия трона на ДжамШид Заххак. Смъртта на Яма (Йама) не е уточнена, но е казано, че той сам предпочита смъртта, пред божествения статут, приемайки човешкият смисъл в живота и безсмъртието чрез поколенията, както и Джам от „Сказание за Бога на водите”. Дори и човек, за него се говори като за Бог. Яма (Йама) „умира”, като след смъртта си намира пътя към отвъдното, за да стане цар и Бог на мъртвите, както и ОзИрис.
- След смъртта на главния герой, тронът му е зает от неговия убиец. Наследника на бившия цар – Хор на ОзИрис; Траетаона на Йима; Фаридун на Джамшид – води продължителна борба и накрая успява да въстанови наследствените си права. Хор, Траетаона, Фаридун се възкачват на трона на великия си предшественик.
Но не всичко свършва до тук.

1.15. В индоевропейската митология има ред специфични чертити, които са общи и характерни. Проучванията в това отношение не са от вчера. Като една от тези характеризиращи „индоевропейската” митология особености, Ж. Дюмезил изтъква тричленните структори, които се изразяват в наличието на три типажа Богове: сакрални, военни и стопански, съответстващи на трите основни аспекти от бита им; Боговете са разположени на три нива – небесни, земни и водни (подземни); акцентира се върху тричленни комплекси – „баща, майка, син”, „трима сина”, „трима герои” и „герои от третото поколение”, като вариант на „третия син”. Зевс, който се бие с безсмъртния стоглав змей Тифон, също е от „трето поколение”. Според Хезиод (16, стр. 28,) той е син на Кронос и Рея, а те са деца на Гея и Уран. Гея от своя страна е майка на Уран и Понт. Тези свои деца, с които в последстве влиза в брачни връзки, създавайки Боговете от второто поколение, тя ражда след появата на Ерос, който събужда силите на любовта у всички самовъзникнали Божества (Хаос, Гея, Тартар и Ерос). В „Шах наме” Фаридун е от трето поколение, като син на Абитин, произхождащ от бащата на Джам и същевременно е третия син. Той има двама по-голями братя – Пурмай и Киянуш (5, стр. 82). В „Авеста” Траетаона е герои от третото поколение. Той е син на Атвя, който пък е вторият човек („Ясна”, IX,) след бащата на Йима Вивахвант. Във „Ведите”, Тритя и по име е „третия по ред”, който се бори и побеждава тройственото по природа чудовище. Один, Вили и Ве са тримата братя в Едите. Агатюрсос, Гелонос и Скютес – също са трима братя, родени от Херкулес и змиеподобната им майка, както и съответстващите им Арпоксаис, Липоксаис и Колаксаис, синове на Таргитаос, от легендите за скитите, предадени от Хродот. (17, стр. 10 – 12; кн. IV, 5 – 10)
В най-старите египетски източници, Хор-брата също се явява един от тримата сина на Хеб и Нут и същевременно Хор-синът е роден от третото поколение. Първото небесно семейство – Шу и Тефнут, раждат първото божествено поколение – Хеб и Нут. Те от своя страна, като второто небесно семейство, създават второто поколение Богове – ОзИрис, Хор-брата, Сет, Изида и Нефтис. А третото небесно семейство – ОзИрис и Изида, раждат третия – Хор-сина.

1.16. Друга характерна структора в „индоевропейската” митология са кръвосмесителните съпружия, инцеста между близнаци, или брат и сестра. Представители на такава структора са брачните двойки-близнаци Яма (Йама) – Ями (Йами), Йима – Йимак, или Йима и Арнавак. Бракът между Зевс и Хера; инцеста на славянските Иван и Мария, за празника Купала; брака на тридесетте братя и тяхните тридесет сестри-близначки, деца на царица Канеса, от древнохетските митове и т.н., все типично „индоевропейски” сюжети. Продължавайки, можем да добавим двойките от хелиополския пантеон Шу – Тефнут, Хеб – Нут, ОзИрис – Изида и Сет – Нефтис.
Така изложеното допълнително приближава мита за ОзИрис, към общността на „индоевропейската” и съответно на арийската митология. И ти, БолгАрино, вече сам разбираш, че не може да бъде друго, щото всичко от едно произхожда. Този древноегипетски мит има характерни за „индоевропейските” митове черти. Затова, без да забравяме, че в историята нищо не е 100% сигурно, съгласно изложеното до тук, имаме достатъчно данни да твърдим, че египетската митология, в основния си митологичен сюжет – за Озирис, с голяма вероятност има общ корен с предзороастрийските предания на древните ари; че ОзИрис, Йама (Яма), Йима и Джам, Сам, Шам имат единен първообраз, един и същи исторически прототип. Възможно е да допуснем, че в „Ригведа” има завръщане на мита от Египет, към старите арийски земи: Специално в постановката, че вече мъртвия цар е открил „Пътя към Отвъдното”, някъде далеч, далеч на юг, където е станал Бог и Цар на мъртвите. С други думи, информацията, за метаморфозата на сваления и разсечен от брат си Велик владетел, в „Бог на Отвъдното”, някъде на юг, където неговите съплеменници са го обожествили и въздигнали на нов пиадестал, да е дошла от Египет. Този въпрос е свързан с местоположението на Царството на Джам, разрастването му на юг и свалянето му от власт. Ако се съобразяваме с времето на възникване на разглежданите документи, не може да се отхвърли и версията, че мита е пренесен от Египет на север, но в светлината на цялостната информация, ще се убедите, че това не е така. Този мит е вписан спекулативно в Египетската реалност. Този мит е отзвук от арийската древност и тя надхвърля плахата хронология на съвременната историческа наука… На този етап целта ни е да отбележим основните моменти, указващи единството в обследваните митове, като доказателство, че мита за Озирис е арийски, че арийски народ е замесен в историята на Древен Египет и от друга страна, че мита за Озирис съдържа информация за Предците на Древните БългАрски държавни формирования. Затова да продължим, към дебрите на историята и същността на древноегипетската митология, в която основна фигура е „Богът на всички Богове и на Отвъдното” ОзИрис.

1.17. Преди това, не бих искал да отминем с мълчание един проблем, който трябва да намери своето решение, за да продължим по набелязания път. Става въпрос, че мита за ОзИрис е вписан в географията на Египет. Както бе казано, в „Паметник на мемфиската теология” ОзИрис се удавил в р. Нил и Хор, с помощта на Изида и Нефтида, извадил тялото близо до Мемфис. Съгласно „Текстовете от пирамидите” пък (Pyr. 1008) ОзИрис е убит от Сет в местността Недит (Гехест,) близо до Бузирис (Пер Усир,) в Делтата. Изида, заедно с другата сестра Нефтида, намерила тялото на ОзИрис и заченала Хор, когото отгледала в усамотение, в блатата на Делтата. В Делтата се намирали един до друг два града: единият, според древните гърци бил Исеум, а другият – Бузирис (др.-егип. Пер Усир,) за които се считало, че били „родните места”, съответно на Изида и ОзИрис. (1, стр. 71) И т.н., и т.н.. А веднъж вписан в географията на Египет, без задоволително обяснение на този факт, трудно е да се оспорва египетския произход на първоосновата на мита. Отделни изследвачи, водени от принципно:„изказаното в мита твърдение, че Озирис е бил първия цар на Египет…” (4, стр. 36,) даже развиват тази тезата: ОзИрис бил първи цар на Египет, който в последствие е обожествен (12, стр. 112; 18, стр. 79, бел.3). Макар да има известно несъответствие и неяснота относно статута на предшестващите ОзИрис трима „царе” – Ра-Атум, Шу и Хеб, на пръв поглед, това твърдение изглежда вероятно. Все пак, те имат космическо естество и тяхното царстване може да се приеме само като духовно, а не физическо. Обръщайки се и към „Сказание за Бога на водите” имаме същият проблем, но и съответния отговор. Джам Идик (Сам Скита) е предшестван от неговия прадядо Леу Субан Субаш (Боян Имен, или още Трак) основател на рода Имен, който фактически пръв събрал седем племена в един народ – именците. След него идва дядото Джам Имен Алабуга, или Аспандияр, който управлявал именците от Междуречието, Мала Азия и Балканите – „първосвещената” земя „БирАк”. А след това баща му Шура (Сура,) или Кавес, който управлявал във Второто царство на Богинята МайКа наречено Бурджан, в земята Джеремел. Но този въпрос има естествен отговор: Предшествениците на Джам Идик (Сам Скита) са управлявали под егидата на Богинята МайКа – Тя е царицата, а те са управници и нейни велможи. ОзИрис, макар и персонаж на най-човешка история, също има и космическо естество. Той е цар, но само „цар и Бог на мъртвите”, на Аменти – „Страната в отвъдния свят”, в духовния космос, в ноосферата на Египет:

„Привет, Озирис, господар на Аменти,
Велико божество, владетел на Абидос, (в Абидос – др.-егип. Абджу, в Тиниския ном – се намирал един от най-древните храмове на Озирис. Там Озирис е „владеел” като Божество, измествайки по-старо божество на мъртвите.)
Цар на вечността, на търпението господар,
Бог тайнствен на Ре Стау.(област в Отвъдното)”
(19, стр. 284; гл.173)
„Отвсякъде си обграден с богове, о, Озирис!
За Бик (господар) на Аменти провъзгласен си, о, Озирис!
…
Вратите на Дуат, (област в Отвъдното – б.а.)
небесните и земните, ти отвори ми!” ( 19, стр. 134; гл.78)

Вратите на „седемте области” на Отвъдния свят „Аррити” Той отваря… А вратите „Аррити” не са в реалния Египет… Затова други изследвачи се противопоставят категорично на предположението, ОзИрис да е древен египетски цар, с факта, че: „Озирис е персонификация на умрелите царе.” (20, стр.104) „Необходимо е специално да подчертаем, че в египетските текстове Озирис никога не символизира жив, царстващ фараон. „(1, стр. 153). За него винаги се говори, като за цар на мъртвите и като за превъплъщение на умрелия фараон. И този факт не може да бъде подминат мълчаливо. Защото горните думи са на хора работили дълго и задълбочено върху древноегипетските текстове. Но, БолгАрино, за да бъдем перфектни и напълно научно издържани, всичко това подлежи на проверка.

1.18. Но извън контекста за Египет, ОзИрис е цар. Той е един от Боговете царували над света и е бил свален от власт… Животът Му бил естествен и човешки… Обаче, в Египет Той е единствено и само „Бог на Отвъдното”, „Господар на Боговете” и превъплащение на вече починалия фараон… Получава се някакъв конфликт?! Буриданова апория. И тази апория, поражда отговора: Да, ОзИрис е бил цар – но само на народа заселил се и пренесъл културата си в Прадревен Египет? Неговото царстване е осъществено във времето, преди този народ да стъпи на египетска земя? Земното Му царуване е оставило незаличими спомени и тези спомени народът Му пренесъл със себе си, преселвайки се в Египет. А когато наследниците Му наложили своята власт, родствената връзка с Великия предшественик се явила идеална обосновка, за неоспоримото им духовно право върху династичната власт. Този цар, който бил обожествен, за великите Му дела, който бил цар на заминалите вече в Отвъдното предци, който дал „свещенните божествени закони” – „МаАт”, който обрисувал космогонията на света, назвал Боговете и определил тяхните функции, станал Бог и Цар на мъртвите – на Отвъдното царство, с неговите седем прекрасни области; „Господар” на Боговете, които го изоставили… Вероятността за такава възможност е голяма – много голяма. Човешкият характер на мита, описаната несправедливост на недолюбваните високопоставени велможи, верността на неговата сестра и съпруга, докоснали сърцата на народите живеещи по поречието на великата река Нил и породили тяхното вътрешно съчувствие и съпричастие. Съпричастието, вече се явило идеалната възможност, да се проникне в душите на етническото, културно и лингвистично многообразие на Египет, за обединението му в общество и за лансиране в това общество неотменимото династично право на фараона, превъплатил се в Хор, да властва над него. И разковничето се крие в същността на Повелителя Хор – последният от Боговете, който царувал над света. Така натурализацията на мита се оказала, чисто по човешки, желана от местните жители и изгодна за тези които го пренесли от своята древна родина. А след него, “първият човек, царувал в Египет, бил Мин” (15, стр. 108; кн. II, 4).

1.19. Това обяснява и приветливото, като цяло, описание на царството на ОзИрис Аменти: „Към Аменти красивата отивам.” (19, стр. 212; гл. 133) Това обяснява, защо в „Книга на мъртвите” Аменти е свещена земя с хубави пътища, защо е “убежище” с прекрасни „ракитови поля”³, където: „… пшеницата в полята пет лакти стига: две за класа, три – за стеблото. Там ечемикът е от седем лакти: три за класа и за стеблото – четири.” (19, стр. 168; гл. 109,) което описание повече подхожда на „рай” и спомен за обичана земя, отколкото на възглед за „подземен” свят, с мрак и мъртви, чиито тела гният в небвението, а душите им страдат, както е в един „Ад”, или в „Царството на Хадес”:

„В полето на блаженните пристигам.” (19, стр. 138; гл.81)
„Да бих могъл до господаря на Аменти(Озирис) да остана
и на свещенната земя да стана жител!” (пак там)
„О, Ра, пусни ме в мир да влезна в твойта лодка
и в мир да плавам из красивата Аменти…”
(19, стр.210, гл. 131)

Последните стихове ни указват, че Аменти е страна из която плава Богът на слънцето, макар да съществува и някакво: „царството на тъмнините, където на Аменти мъките царуват.” (19, стр. 132, гл. 78). В „Текстовете от пирамидите”, „Царството на мъртвите” е на изток, макар „аменте” в коптския език да има значения на „запад” и „некропол”, „отвъден свят”. А на изток е „Царството на Боговете” – на изток, където е подхода към Египет и по-точно – на североизток, където е била седемплеменната Идел. Даже изрично се предупреждава: „Не тръгвай по тези пътища на Запада, които водят към него, понеже тръгналите по тях не се завръщат. Тръгни на изток със свитата на Ра.” (Pyr. 2175). И най-вероятно, именно тези особености на древноегипетските религиозни възгледи, да са довели, до изграждането на възгледите за „рай” и „ад”, в по-късни времена. Защото представата за Рая, по принцип да се свързва с Бога на мъртвите, изисква уникалните изходни постановки, каквито имаме в изложеният по-горе текст. Рая, според „Библията”, е мястото, където са живяли първият човек и жена му, сътворена от неговата плът, каквито са Йима и Йимак, Яма (Йама) и Ями (Йами,) Джам и неговата Сандух („Славея”). Спомените на народа за древния цар, за тяхнотоседемплеменно обединение на благополучието, биха ни насочили, към отговора на въпросите, защо областите на „другия” свят са седем и защо портите към тях „АрРити” са названи…

1.20. Разглеждайки мита, прави впечатление и факта, че вписването му в географията на Египет е неустановено и объркано. Веднъж ОзИрис се е удавил в Горен Египет; веднъж е убит в Делтата; веднъж сандъка със закования в него ОзИрис се озовава далеч извън Египет – в Библ, съгласно Плутарх. В Абидос, ОзИрис измества местното много древно божество на мъртвите Хентиментиу и то е слято и „погълнато” в последствие от него. Много градове претендират да са убежище на тленните останки на ОзИрис. Уж прахът (значи кремиран, нещо недопустимо за традициите на Египет) на ОзИрис се намирал на о. Биге (Абатон,) близо до първия праг на р. Нил (1, стр. 65,) но в Хераклеопол (др.-егип. Хенсу) бил погребан десният му крак… А и други части (12, стр. 317 и 318). ОзИрис е погребан и в Делтата – в Недит (Гехест,) до Бузирис (12, стр. 89, 112 и 256). Казано е, че и на други места имало погребани части от ОзИрис. Явно египетските жреци са намерили, как да удовлетворят претенциите на всички светилища на Бога, разпръснати по цялата страна! По сведения от Плутарх (2, стр. 192; „За Изида и Озирис”, 18) Сет разсякъл тялото на ОзИрис на 14 парчета, които разхвърлял из цял Египет. Изида погребвала всяко парче там, където го намирала, затова на територията на страната имало много погребения на ОзИрис. Плутарх също указва, че обясненията за това са различни, но във всички случаи са свързани с храмовете на Озирис и тяхната легитимация. За съжаление, на този етап ни липсва информацията, колко са били светилищата на ОзИрис по цялата територия на Египет. Съдейки по казаното от Плутарх, те би трябвало да са четиринадесет. Но обсъждайки от всички страни въпроса, почти сигурно е едно: В Египет никога не е имало мощи на ОзИрис, дори и фалшиви! Защото, ако би имало, то и до днес биха били съхранявани, или щяха да са съхранени предания и легенди за тях – за тяхните чудодейни сили, въпреки християнството и последвалият го ислям. Цялата тази „бъркотия” се дължи на това, че мита за ОзИрис е вписван и нагаждан към Египет, за потребностите на властта (същото ще се убедите по-долу, че важи и за Хор,) и при вписването са вземани предвид регионални претенции и палеативни съображения. Ако митът бе автохонен, положенията в него щяха да бъдат ясни, установени и знайни. Особено, ако това е била история за истински египетски цар. Щяха да се знаят и неговите земни родители – не само божествените. Както при теогамните версии, за зачеването на по-късните фараони, при които майките им ги „зачевали от Боговете”, които се „превъплъщавали” във фараонът-съпруг – земният им баща (1, стр. 190). Щеше да се знае подробно цялата му биография и всичко около него и целият му род, защото един толкова забележителен цар не може да се укрие от собствения си народ, в собствената си родина. А когато разказът е внесен и се излага пред несведущи, всеки може да има своя версия, без някой да му я оспорва. Египтяните са приемали религиозните ритуали и разиграваните театрални сцени с искрена наивност, защото са били близки и желани за манталитета им и истината е била несъществена – даже нежелана, за управниците. На този етап от изследването нека отбележим, че според Плутарх, а той е получил своята информация от египетските жреци, Изида донася мощите на ОзИрис от Бибъл. И това, както ще се убедите по-сетне е изключително съществено…

1.21. Съмненията, че реалността на ОзИрис трудно се вързва с Египет не са нови. Не един автор е излагал доводи, че Озирис не е с египетски произход, че е „пришелец” от Предна Азия. (21 и 22)„Името на Озирис – казва достатъчно ясно и Р.Антес. – не се поддава на обяснение и изглежда не е египетско.” – (4, стр.37,) като се има предвид, че той не споделя теорията за извънегипетския произход нито на Озирис, нито на мита… Но съмненията си, относно неегипетският произход на имената, Р.Антес отнася и до имената на Сет и Хор. А когато имената на основните персонажи в един мит не са местни, съмненията в местният му произход имат сериозни основания. Или по-скоро той е местен, доколкото е нагоден. Значението на имената на Изида и Нефтис експертите намират съответно, за Изида – от „изис”, свързвайки го с египетското „исет”, като „място”, „трон” (23, стр. 123, виж „Изида”) „престол” (4, стр. 38,) а за Нефтис – „владетелка на дома” (пак там). Опирайки се на старогръцкия език „Οσιρις” може да се тълкува, като „който е небесна дъга”, или – „който е пратеник на Боговете”: от „οσ” – „който”, „тоз” и „ιρις” – „небесна дъга”, „вестител на Боговете”. [Ир][ис] – буквално означава „възвишен е”, „небесен е”, „високо извит – дъга”, „дъгата в небето”, „ирис” (на окото в бълг.ез. – дъга от небето). Името Озирис е поне от преди 5-6000 години и за разчитането му трябва да се търсят онези морфеми, родени в зората на нашата цивилизация – в протоиндоевропейския език, в езикът на шаманите, които с Боговете са говорели и през мъглата на времето са се взирали, когато героите на народа са наричали.

1.22. И тук, може би, е момента да кажем, че в митологията на марите, един фински народ, от уралското семейство, който хилядолетия е бил в състава на българската държава, по Западното Поволжие, при вливането на р. Волга и р. Кама, е съхранено предание, за „духът на смъртта” ОзИрин, така както и в произведението на Плутарх буквално е записано – „Οσιριν”, или АзИрен (7, стр. 63,) който имал антропоморфен вид на могъщ мъж (а при всички варианти – Джам, Йима, Яма, Озирис, става въпрос за могъщ, силен мъж,) дордето не бил измамен: Според един от митовете, дърводелец, който искал да се избави от смъртта, се престорил, че не знае как да легне в ковчега си. Когато АзИрен (ОзИрин) ляга, за да му покаже, измамникът сложил бързо капака и заковал ковчега. А през нощта го хвърлил в дълбоката река. (Версия, както по Плутарх.) Хората престанали да умират, но ги налегнали старост, болежки и недъзи – измъчили се (виж. „Сказание за Бога на водите” в предходната Гусла, за мъката на Джам) и тогава Луната („рогатата хранителка”) им показала къде е ковчега с АзИрен (ОзИрин,) така както Изида, с кравешката глава и рога от лунен сърп, открила магически трупа на ОзИрис. Когато хората освободили АзИрен (ОзИрин,) той изпратил в отвъдното първо дърводелеца-измамник и престарелите, а след това станал невидим, за да не попада повече в ръцете им. Произходът на името АзИрен (ОзИрин) е неясен, но както виждате, то не само фонетично, но и в същността си е изключително близко, до египетския ОзИрис. А марите живеят на хиляди километри на север от Египет, до великата река Волга (Болга,) която някога в древността, дедите ни са наричали Ра, или РаАнг.

1.23. Ако разбием името ОзИрис на съставящите го базови морфеми [{гл.}з] [{гл.}р] [{гл.}с], първата, и третата от тях са протоформи на глагола „съм”, а втората по смисъл е „персоната, обекта на превъзходни качества, или неговото пространство”, то за общата фонетична форма можем да извлечем следното вариантно значение около: „озарен е”, „тоз който е осветен, белязан отгоре”, „белязан от Бога е”, или за формата [оз][ир][ис], значенията – „който е високо, въздигнат, възвишен, небесен, божествен, свещен”. Възможна е и формата [аз][ир][ис] – „окото на Всевисшния”, предвид „Изгряващият иззад високите белоснежни върхове – Всевисшният”, опората на живота и света – „Азът на БългАрите”. Неговото име египтяните записвали така:





Фиг. 9. Йероглифно изписване на името Озирис

Което Ви дава възможност да си направите и сами изводи. Това име предполагат, че е звучало като „АсЕр”. „Ас” е „Азът на БългАрите”, а „ер” е „той”, „он”, „този който”. Подробна обосновка и тълкуване на имената, защото ономастиката не е само лингвистика, ще намерите в следваща Книга. На този етап за нас е съществено, дали името ОзИрис има прочит в древният език на Бълг Арите. Същото се отнася и за „Изида” [из][ис], строгръцкото Ισις, ιδος, йон. ιος, както и египетското „исет”, чийто прочит по-точното е „издигната е”, „извисена е”, „високопоставена е”, „поставена отгоре е”, „турена е”, а не нелепото „трон”, или „престол”, като „място” (виж предходния текст). Щото първосмисълът на думата „трон” идва от „поставен”, „турен” (на субекта над другите,) да властва (древнобългарското „турун” – „власт”, „туран” – „владяната”, „владението”; „турнов”, „турин”, „търнов” – „място което е престолнина”). В случаят, символ на властта се явява стола, на който сядал високопоставения властелин, откъдето този стол, този престол добил наименованието „трон”. А Богинята Изида е именно „високопоставена” – Господарката МайКа, която е ръководела народа на Азите, който нейният син Хор обединил в едно. Затуй, БолгАрино – ти който свято пазиш с името си своя арийски произход; ти, който си наследник на азите и себе си „Аз” зовеш; ти, който дълбоко в подсъзнанието си си скрил смисъла на понятието „хор”, щото народът-БългАрски е единственият, който от хора се е нароил, чуй за…

2. Тайната на ХОР

2.1. Египтяните, още преди началото на III–то хил., се докоснали до понятието „хор”. То е установено още за времето на първата династия. Но двусмислеността му (λοξος, старогръцки) трудно понятна била, както за старите гърци Аполон-Локсий, с който те отъждествявали Хор… Трудно понятно то е и днес – за съвременниците ни. Постановките, че ОзИрис е роден Хор; че брат му Сет е Хор и че наследника на ОзИрис е Хор действително объркват и специалистите. Затова, казва един от изследвачите на египетската митология: „…древните египтяни често смесвали различните богове Хор, поради което възникнала истинска митологична бъркотия.“ (1, стр. 169). Според текстовете от светилището в Едфу (др.-егип. Джеба, или Бехдет,) в Горен Египет, се различават трима Хор-Богове: Хор-бехдетски, Хор-старши и Хор-сина (24, стр. 77). Където Хор-бехдетски е изобразен като крилат диск. Това изображение било символ на божественост и най-висша святост, и красяло входа на всеки египетски храм. Но Хор-бехдетски е Бог и на друг град наричан също Бехдет – от Делтата (25, стр. 180,) който по-късно е назван СамБехдет („Белязания от Бог Бехдет”). Фактически Хор-бехдетски е „роден” в Делтата, но после култът му се „сраснал” с Едфу и Той станал типично горноегипетско божество (26, стр. 45). Известно е съществуването още и на Хор-мерти (Хор-очи,) местен Бог в източната част на Делтата (25, стр. 170;) Хор-безокия, който бил отъждествяван с вечерното слънце (12, стр. 205). На о. Филе почитали Хор-пократ. Хор – братът на ОзИрис е Хор-старши (Харур, др.-гръцкото „‘Αρουηριν”,) а Хор – синът на Изида е Харсиес. Хор-бехдетски от Едфу бил мъж на Богиня Хатор от гр. Дендера, отъждествявана от гърците с Афродита (1, стр. 67 и 69) и техен син бил Хор-сматауи (Хор-обединителя на Двете Земи). В района на днешния гр. Ком Омбо почитали Харур (Хор-великия, който е Хор-Старшия). Хор е и хелиополският Бог на светлината (12, стр. 205). Тук отново да припомним, че Хор бил отъждествяван от древните гърци с Бог Аполон (15, стр. 155; кн. II, 144,) които е Бог на светлината. Но, примерно, как да обясним и следния текст от „Книга на Мъртвите”:

„Така наричат се децата, които Хор е имал:
Дуатмутф, Хапи, Местха, Хебхсеннуф,
а майка им Изида е…”? ( 19, стр. 176; гл. 112).

Където, за четири от децата на Хор, се казва, че майка им е Изида – майката на Хор. Изложеното до тук показва, че Хор е многовариантен и не достатъчно ясен по същество.

2.2. В една от старите версии, фиксирани в „Текстовете от пирамидите” има разказ за „Окото на Хор”:„Сет заграбил Окото на Хор, който в последствие станал Озирис, когато се сражавали в Хелиопол, а младият Хор, синът на Озирис, го отнел при двубоя си със Сет и го върнал на убития си баща Озирис, за да го съживи.”(21, стр. 73; 27, стр. 102) Този текст ясно казва, че живият цар на Египет е Хор, който, след като му била отнета властта (Окото на Хор,) се превърнал в Озирис (бил убит, бил свален,) при сражение в Хелиопол. Ако в този текст заменим понятията, с тяхните значения, се получава следното: „Сет заграбил властта от царя, който в последствие бил убит, когато се сражавали в Хелиопол, а младият цар, синът на убития, отнел, при двубой със Сет, властта, за да въстанови царството на баща си.” Постановката, че живият цар винаги е Хор обяснява метаморфозата на Хор-старши, Хор-велики в Хор-сина. Р.Антес, от своите дългогодишни проучвания на древните египетски текстове, прави заключението: „че египетската митология е била по-скоро спекулативна, отколкото творческа и поетична.” (4, стр. 22). Тя е водена от прагматизма и мистиката в нея е по-скоро привидна. „Медицината в III-то хил. пр.н.е. – твърди той – явно се е справяла без магии, противно на навика постоянно да се прибягва към нея в рецептите от II-то хилядолетие. Оракулът на бога, както изглежда, не се е намесвал в рационалното изпълнение на правосъдието до 1500-та г. пр.н.е…” (4, стр. 27). Пирамидите, каналите и монументалните строежи също не са градени с магии, макар с мистични обряди да са освещавани. Мистификацията на египетската реалност е по-късен резултат от преекспонирането на същата тази спекулативност.

2.3. Изхождайки от постановката, че в основата на египетската митология стои чист прагматизъм, а не мистика, за целият хаос, или недоразбиране около Хор, ОзИрис и мита за тях, има едно елегантно обяснение, което ти, БолгАрино, вече сам подозираш: Този мит в Египет е институционализация на върховната власт. А няма нищо по-спекулативно и порочно от врастта. Хор е върховната държавна институция, чрез която фараонът упражнява висшата власт в Египет. Или, с други думи, с „хор” се е наричала царската институция, както и съответния жив фараон, представляващ тази институция (цар и царска институция). При смъртта на това лице – то отива в небитието, напускайки институцията. То престава да бъде Хор едва при обявяване на събитието за неговата кончина, с което се превръща в ОзИрис. Хор-институцията остава и друг поема функциите й, когато бива коронясан. Хор не „умира”, докато съществува монархичната институционна форма и държавното формирование. Хор може да „погине”, само при смяна на институционната форма, както става в България през 1946 г.4), или когато държавата погине. Недоулавянето на разликата между, образно казано, „еднолично представляваното юридическо лице” и „лицето представляващо това юридическо лице” е в основата на „проблема Хор”.

2.4. Потвърждение за това, че в Древен Египет, с понятието “хор” са означавали монархичната институция и държавния глава намираме и в титуловането на фараона. Неговата титулатура била петкомпонентна и един от компонентите задължително включвал елемента (титула) “хор”, указващ че той представлява институцията (28). Ето, като пример туловането на един произволно избран фараон – СенУсерт І (S-n(y)-Wsr.t), който съгласно Царственика на Манетон е Сесонхосис (1970 – 1934 г.г.пр.н.е.). Неговото лично прозвище е:





„Сен-Усерт”, или „Син-Усерт” – „синът на Усерт”.

Той е посветен на фетиша Усерт (виж “Книга на мъртвите”, гл. 110) и името на баща му Анемхат не е почетено. Според египетската етикеция от древността, фараона винаги бил зачеван от някое божество, което се явявало пред майка му евентуално въплътено в неговият земен баща. Затова в титулатурата на фараона задължително бил указван божествения му корен, като „син на Ра” и не винаги се упоменавало бащиното му име. Така е и в нашият пример, където вторият компонент от титула на Сенусерт е:



„Хепер-ка-Ра” – „Възродена душа на Ра”.

Титулатурата включвала институцията, с венцехвален епитет към нея и евентуално седалището. Примерно – „Хор, могъщ Бог, възсиял в Тива”, или „Хор животороден” (29, стр. 71 и 72). При Сенусерт е:



„Хор Анх-месут” – „Роден за живот като Хор (цар)”
Освен това, бил посочван обхвата на юрисдикцията му: примерно, птицата каня – сокола повелител на Долината и кобрата – владетелка на Делтата, както е в нашият пример:



              „Анх-месут-небти”

 – „Роден за живот с Двете Владетелки” (на Горен Египет – птицата каня и на Долен Египет – змията-кобра,) или „Роден да владее Горен и Долен Египет”.

И като последно, задължително било включвано венцехвалебствие към самият владетел, като „животороден златен Хор”, или „могъщ в силата и свят с короните си”( и т.н.30, 4, стр. 55 – 79). При Сенусерт е:


„Анх-месут-небти” – „Златен сокол роден за живот” – „роден да блести над другите” (31, стр. 623)

Отблясък от тази “древноегипетска” традиция откриваме и в българската история, Бълг Арино. Върху един от пръстените (пръстен-печат) на Кана на Стара Велика БългАрия от VII-ми век Кубрат е изписаното „ХорБат”.





Което не е лично име на кана, а неговият институционен титул – “Хор-Старши”. Пример отлично илюстриращ същността на понятието, както и ясно указващ, за връзка институционните титули в Древен Египет и тези в по-късните български държави. Този титул указва и връзката между титуловането при българските управници и това при управниците в Древен Шумер, върху който въпрос ще се спрем по-натам.

2.5. Хор-бехдетски бил „Повелята” свише – небесната институция, всевиждащото небесно око, изворът на светлината, който осветява и благославя делата на своите деца – хората! Божествената жена „Светилището на Благородния” (ХатОр,) „Домът на Хор” била негова съпруга. Но тя е по принцип Богинята-Жена, Богинята-Майка, затова имала много прозвища – „Котка” (Бубастис,) „Лъвица” (Сехмет,) „Небесна” (Нут,) „Страшна и непримирима” (Нейт) и „Високопоставена” (Изида). Тези прозвища, или превъплъщения отразяват многостранната същност на жената-майка… Майката на децата на Хор не може да не е „Високопоставена” (Изида,) както е в гл. 112 на „Книга на мъртвите” и смисълът на цитираните по-горе стихове е, че майката на децата на Хор е високопоставена. С други думи “изида”. А не, че децата му са родени от неговата майка Изида (“Високопоставената”). Институцията (Хор) създава Хорсматауи („Обединителя”) и Той е роден от Хатор („онази”, на която институцията служи – домът на повелителя). Синът на ОзИрис Хор не може да е роден от друга, освен от „Високопоставената” (Изида). И в абстрактната си същност образите се преплитат, а те са едно, гледано по разному… Връзката на Хор с ОзИрис и неговите предшественици, започвайки от „свещенородения” Атум, целяла да удостовери божествения произход и същност на институцията. Архаичен Египет се управлявал от Съвета на царският род и Хор изразявал повелите му недвусмислено – независимо от двусмисленото си естество… И за да се изяснят нещата, трябва да се подходи към него, като към абстрактно понятие, защото всички тези персонажи са превърнати в абстракции от жреците, като с тяхните „превъплъщения” обрисували образно същността им, за да се запечатат те устойчиво в паметта на общността на хората. Целият мит за ОзИрис (древно БългАрското предание, за блестящият цар обединил седемте азийски племена и поставил основата на дълбокомъдра философска концепция целяща да създаде от човеците социална общност – “Роденият от слънцето”, “Дракона обединяващ дома”, “Окото на Всевисшния”, което следи своите деца от небето) бил необходим на египетските мъдреци единствено и само, като обосновка на концепцията за държавното формирование. Затова той е вписан в египетската действителност и се явява спойката на цялото египетско етническо, лингвистично и културно многообразие. Този мит спекулативно е променян и и обхваща от социално-битови елементи, до висши, абстрактни комплицирани конструкции недостъпни до масовия жител на страната. И този процес на мистификация на образите довел до положението, в последствие, те да са неразбираеми, дори и за посветените…

2.6. Ако приемем, БолгАрино, че изложеното до тук е ясно, идва и въпросът: какъв е смисъла на понятието „хор”? Някои автори определят „хор” (Hr), като „небесен”, „планински”, от (hrt) – „небе” (1, стр. 168). Обсъждайки обаче всички фактори, по-скоро тези специалисти са водени от фонемата „гор” в руския език, както в него се произнася името Хор. Не, че в горното няма нищо вярно, защото „ορος” е „планина”, „хълм”, „възвишение” (ст.-гр.,) „or” е „благородна, планинска земя” (англ.,) а БългАрското понятие „гора” означава „множество извисили се дървета”, както и „множество възвишения”, откъдето и значението „планина” в руския и в старобългарския език. Но „небе” у древните египтяни е „нут” и е от женски род, като женски паралел на първичния океан „нуну” (4, стр. 37). В изписването на „хор”, „бог” и „цар” при египтяните има обединителен елемент, свързан с изобразяването на сокол в йероглифите им. Това, може да се каже, е „словообразуващата морфема” на тези слова. Соколът е „господар на небесата”. Той е „небесен” и по подразбиране „божествен”, „превъзходен” и „благороден” – Той е роден от Бог и е син на Бог ОзИрис. Хор е герой в делата си! Хор е „издигнат”, „възвишен”, „господар”, „повелител” и с всичките си качества цар! Хор въобще е блестящ Бог и Негови са Царството Небесно, както и съдбите човешки и замните владения. Той се превъплъщава в своя Бог-баща!.. И всичко сякаш е казано… За древните египтяни „хор” означавало „цар” и „сокол” – „небесен повелител”, „бог”! Но… защо днес, за съвременните египтяни (и не само за тях,) това е понятие навяващо само спомени за древността?..



2.7. Думата „хор” е образувана от морфемата [{гл.}р], добавяйки префиксния звук [х] от издишването, при изговарянето й. А основната морфема [{гл.}р] е една от най-древните„индоевропейски” морфеми. В старогръцкият език от нея са формирани такива слова като „αρχι” - ”главен”; „αρχος” - „вожд, водач, началник, главатар”; „αρχη” – „начало, началство, ръководство, власт, управление”; „ουρανος, ουρανιος” (УрАн) – „небе” („на висините простора”) и споменатото „ορος” (ор) – „планина”, „хълм”; “аря” в санскрита5), както и древноперсийското “айрия”, означаващи “благородник”, “знатен”, “човек с известен, добър произход”; “er” – “той”, в немския и английския език, както и “Erde”, съответно “Erthe” – “земя”, като небесно тяло, територия – не почвата, пак там; „ур” – стръмнина, насип, вал, укрепление, изкуствено заграждение – при шумерите; „урва” – „стръмнина, пропаст”, „кър”6) – „поле, равнището в полите на възвишенията” и много други в българският език. Под формите на суфикси, означаващи „той”, „в общия смисъл личността, персоната, която носи някакви качества, или осъществава определени функции и дейности”, тази морфема е застъпена широко в индоевропейското словообразуване. Примери безчет: зидар, овчар, кожар, грънчар; “commander” (командир) -„военноначалник”, „той – който издава устни заповеди”, от “commande” (устна заповед,) във френския език; imperator (император) – „той, който властва”, от imperium (власт,) в латинския език и т.н., и т.н.. Производната морфема [х][{гл.}р], както и чистата й форма се среща широко в БългАрските диалекти, като многосмисловно и променящо се според ударението понятие. В БългАрския език това древно слово разкрива напълно своето смисловно величие. Неговият абстрактен смисъл е: „единство на множеството” – абстрактно понятие изразяващо „той – главният, който обединява с превъзходните си качества, с благородният си статус множеството”, както и самото обединение… „Хор” е „добър”, „харен”. Той е „горен” (демек издигнат,) „възвишен”, „благороден”, „божествен”, „небесен”, „свещен” и „блестящ”. Със статуса си на носител на тези качества, Той общува,хортува, казва, говори, нарежда и повелява, и със силата на словото си „хора” сбира, като общност формирана около Него. Обединение хортуващо (общуващо) с Хор, вслушано в мъдростта на думите и повелите Му. Общност завладяна от харизмата Му и благородният му блясък. Не сборище на диви и себелюбиви човеци – а социална общност, хор с висок статус, озарен от божествената Му същност…



2.8. Той е „ор” (хор,) Той е „ар” (хар,) Той е дева! Благороден дух – Светлината на Божествения Огън, около която те са се хванали яко един за друг… Хор, който понася песента си нагоре, към сияйното небе и в единството си усеща силата на словото си… В хармонията на своя Хор, хората се изпълват с доброта един към друг и се чувстват харни („добри”,) и извисени… Човек е сам – а те са хора, залюляни в единен ритъм! Пеещи, наричащи в хор и понесли се в диво хоро! Хорото се вие и увлича в бесовският си ритъм душите им… Ритуал, в който всяка стъпка е мисъл, всяко движение – дивна страст… Неравноделен ритъм на многократно повтарящи се движения ставащи все по-бързи… Раз, два, хопа-ха! Хорото се люлее и ги понася в транс към небесата… Хоро на хора, в хорустремени към своя съвършен, божествен Свят… Вие сте хора!.. Ритуал, който само духът БолгАрски може да проумее!.. Вие сте Хора!.. И хора (както и χωρα, -η, в старогръцкия език) е мястото, което ви сбира – вашата МеРа, вашата земя, вашият дом – землището на общността, на което по празник вашите [х][О, Ра!] се вият; земята върху която свещенодействате – земята, която орете и засявате със святото семе на бъдното…
Що ли си забравил ти, БолгАрино, че хороводните стъпки са определени движения от древното БългАрско бойно изкуство!?. А бойните изкуства дедите ни създали, не само като средство за ефективна отбрана и нападение, но и като част от мирова философия… С посвещаване в този неравноделен ритуал човеците в хора се превръщали – в един дух, една мисъл, една общност – всички сляти в едно, полетяли към небето… с озарени отРа(Божествена благодат)дост лица… Те били хора, които на Земята-черната, своя Божествен свят съграждали… Те били едно - едно тяло, едно сърце, една мисъл… Те били БолгАри – Славни, Благородни, обединени в името на всеобщото си благо… Велика Космогония, към която те водя, БолгАрино… Теб, който сърцето ти неиздържа, кога чуе неравноделния ритъм… И ти рипваш и ставаш един от тази понесла се към небесата бесовица… За да се проумее същността на Хор, ОзИрис и цялата египетска митология - частица от тази мирова философия трябва да станеш! Щото тя не е автохонна – тя е Болг Арска, БългАрино! На народа, който бил… владял… и си отишъл… А дето са остали – те с времето се разтворили сред египетската реалност… Но там – дълбоко в пластовете на Земята-черната, от преди Архаичното царство, Болг Арино, следите на дедите ни са зарити… Затуй ела! Ела да продължим да ровим времето безмерно, за да изровим блясъка на Народа на Хора Небесен…

http://bulg-arite.com/bogt-na-otvdnoto/