„....Бог каза: Да бъде светлина. И стана светлина.” „... и Бог раздели светлината от тъмнината.” /Битие, 1:3-5/. След което, цикличната смяна на светлина с мрак започва да отброява дните и нощите на Земното време. Свещеното писание поставя първо сътворението на светлината и чак след това сътворението на големите светила на небето слънце, луна и звезди, защото предстои появата на първите духовно озарени хора Адам и Ева, вече осъзнали, че светлината /и нейното проявление топлината/ е истинската божествена същност на живота, а слънцето, луната, звездите, огънят представляват само източници на светлина. Издигането на светлината във висша култова категория става едновременно с овладяване словото на азбучно мотивирания некнижовен език, породен от „Говореща азбука”, което отличава първите духовни хора – ази от заобикалящите ги примитивни доадамови човешки племена /вж. статията „Ази – Самари – Шумери – Кимери”/. Светлината символизира живота, но тя също е синоним на Истината - сърцевината на Вярата, разпалваща порива на Човешкия Дух към Добродетелност и Жертвоготовност. Светът принадлежи на духовните хора, защото без силата на тяхната Светла Вяра, без саможертвата на тяхната Добродетелност, бездуховността ще обгърне Земята с мрак и зверски примитивизъм, което Всевишният никога няма да допусне, дори с цената на потоп и изтребление за недостойните си човешки творения. Само добрите дела преминават във вечността. До този извод достига още преди повече от пет хилядолетия Гилгамеш, „който видя всичко”, героят-полубог от най-значимия шумерски епос. Доброто съдържа божествения ген за обезсмъртяване на Човешката душа. Библията поставя знак за равенство между „жив” и „одушевен”, за нея животните също имат душа, те са създадени одушевени. Човешката душа обитава границата между тялото и Духа, между материалното и духовното измерение на човека. Смисълът на земното пребиваване на хората се състои в отсяване на доброто от злото в Човешките души с огъня на Човешкия Дух. След телесната смърт добрите души ги очаква вечен нетленен живот, злите души отиват за болезнено претопяване в пеща. Подобни идеи за съд и задгробен живот на душата проповядат древните духовно-религиозни учения, а Зороастризмът и Християнството /Християнството взаимства много от своите основни понятия от Зороастризма/ стигат до възгледа за Последен Съд и Възкресение на праведните при Последното Пришествие на Спасителя.
Духовно прогледналите хора-ази осъзнават светлинната хипостаза /същност/ на живота и на Духа, и в своите религиозни вярвания отреждат на светлината статут на най-висш белег за божественост и святост. След ожесточена битка архаичните богове-чудовища на хаоса и на природните стихии отстъпват върховната власт на одухотворено светлинно божество, което слага ред в природата и в човешкото общество чрез въвеждане на календарното време и годишните сезони, гарантиращи ритмичния цикъл на живота. Това прави живота на хората по-сигурен, по-уверен, а обществата им по-организирани и благоденстващи. Новият Върховен светлинен бог се разпорежда със всички жизнено важни за човека и природата светлинни явления, контролира светлинно-топлинната хармония на Земята. За хората, осъзнали светлинната равнозначност на живота, той е бог на живота, на вегетацията, на плодородието. Ето защо, Върховният светлинен бог носи много по-сложни съставни черти, най-често свързани със слънчевия или с лунния календар, със сезонната цикличност на възраждащата се природа. Той е отговорен за блестящата дневна светлина, за слънчевото сияние, за мълниите, но и за угасващата светлина при буря, нощ, зима, както и за мрака в подземното царство. Върховният светлинен бог е всепризнат „бог на боговете”, лидер на божествения пантеон, боговете на Слънцето, на Луната и всички останали богове се подчиняват на неговата воля. Той може да бъде добър и щедър, но понякога наказва хората с безпощадна жестокост.
Върховните светлинни Богове от различните религии, притежават небесни и светлинни атрибути – сноп светкавици, сияен ореол, огнени пламъци, блестящ слънчев диск и пр., като най-често в името им участват лексикални съставки от езика на „Говорещата азбука”, изразяващи „светлинни” понятия – Зъ – огън, топлина, светлина; МРъ – мърдам, движение, жив /също синоним за „топлина” и „светлина”, вж. кн. „Следи от светлина”/; АЙ – небе, висш; както и производните им – ЗъБъ – светлина; ЗъРъ – заря, злато, жълт; ЗъНъ – слънце, сияен; АЙНъ– небесен, ясен, ден; и пр. В по-късния исторически период на нравствената вяра ролята на водеща ценностна величина приема Истината, абстрактна еманация на светлината, а също и Мъдростта като кулминация на истинността и правдивостта. Макар най-често не първо поколение богове, боговете контролиращи календара и светлинните явления се считат за създатели, организатори и вдъхновители на съвременния цивилизован начин на живот при хората от духовната епоха. Поради универсалния фундаментален характер на светлината, те оглавяват божествения пантеон и проявяват качества, присъщи на други богове, превръщат се във величествен универсален всебог.
Съграждайки по-съвършено устройство на Вселената, Върховният светлинен бог на живота приема функциите и дори името на своите предци, на старите първични богове, боговете на Небето, на Времето, на Бурята, на Слънцето, на Луната. Всемогъщи Върховни светлинни богове са трако-фригийският Сабазий, чийто аналог се явява елинският гръмовержец Зевс, асирийският Асур /Ашур/ - изобразяван като крилат слънчев диск, вавилонският „светъл бог на небето” Мардук – познат във вида си на златен грифон от статуята в храма Есагил, волжко-българският алп на светлината Сабан /Мардукан, Карга – Гарван/, хетско-хуритският бог на бурята Тешуб /Тару, Тархунт/ - със задължителен атрибут сноп мълнии /името му явно акцентира върху страховития шум на бурята и ека на гръмотевиците, които са се считали за повелителен глас на божеството/. В Шумерското царство, наричано в клинописите „велика страна на божествените закони на властта”, върховенството принадлежи на бога на Небето Ан. По-късно сред боговете доминира неговият най-голям син „огненият” Енлил, бог на бурята и на земните стихии, който направил да „блесне денят”, усъвършенствал божествените сили Ме /законите/, научил хората да се трудят и въвел напоителните системи. В нравствената Зороастрийска религия висшата божествена инстанция заемат Спента Майниу - Светия Дух /Светата Мисъл/ и седемте Амеша Спента /Безсмъртни Свети/, начело с Ахура Мазда /Царстващата Мъдрост/. На първо място сред славянските богове стои Свентовит, носител на светлина и плодородие. Аристофан (450 – 385 г. пр.н.е.) твърди, че траките наричали жреците /свещениците/ на бог Сабазий сабои. За волжките българи богът на светлината Сабан /Мардукан, Карга-Гарван/ и богът на бурята, дъжда и светкавиците Кубар /Барис, Бабай – име съвпадащо с Папай, името на скитския аналог на Зевс според Херодот/ са братя-близнаци и дори се явяват под едно и също име Субар /Барадж/. Религиозната толерантност, проявявана от господстващия Зороастризъм по време на Ахеменидите (7 – 4 век пр.н.е.) спрямо другите култове, позволява почитането на богове, различни от официалните зороастрийски божества, включително и на други Върховни светлинни богове, както например вавилонския бог Бел-Мардук /Белос/ по времето на Херодот (5 в. пр.н.е.).
Египетският бог Озирис /Асар, Озар/ „господарят на всички неща”, отъждествяван с Великия небесен бог, както и тракийският бог Загрей, също са висши „светлинни” богове, само че на угасващата светлина, на залеза, на земния мрак, на подземния свят, в който попадат душите на мъртвите. Всичко това показва етапа на разделение на божествените разпоредителни функции, отнасящи се за двете крайни светлинни състояния – лъчезарен блясък и съответно зимен, нощен, подземен мрак. Небесният цикъл, сменящ деня с ноща, служи за измерване на времето, сезоните, възрастта, живота, ето защо, полярното противостоене „светлина – мрак” поражда култово дуалистично възприемане на някои противоположни житейски състояния, младост – старост, веселие – скръб, трезвеност – пиянство, плодородие – глад, богатство – бедност, здраве – болест, живот – смърт и пр. Типичен изразител на дуалистичната светлинна концепция, въплатена в едно божество, е „двойно роденият”, „животворящ” бог на метаморфозите и маскарадните карнавали, на виното и на вакханските оргии, въобще на противоположните крайности, бог Дионис /често смесван със Зевс/ - бог на постоянно умиращата и възраждащата се природа. Характерна двойнственост притежава двуликият Янус, най-древният бог в римския пантеон, който отваря и затваря небесните врати, за да дойде деня и ноща, изобразяван с две лица – младо и старо, считан за бог на светлината и времето, отговорен за всяко начало и край /на него е кръстен първият месец от годината с международното име януари/.
Отразили идеята за движещата сила на противоположностите, господстващите Върховни светлинни богове гарантират безкрайността на жизнените процеси в природата, което изпълва хората с надежда за оцеляване пред угрозата на стихийните бедствия. Съвсем закономерно те са почитани и като богове на продуктивните природни сили, на растителността, на плодородието. Ето защо, сред техните отличителни знаци влизат абстрактните символи на живота – вълнообразни линии /бич, змия, растителни филизи, вълнообразни и спираловидни орнаменти и пр./, а също спиралата, означаваща вечен кръговрат, вечност. В качеството му на растителен бог, боядисват изображенията на Озирис в зелено. Дионис носи на главата си лозов или бръшлянов венец. Върху каменните релефи изобразяват хетския бог на бурята и плодородието с висящ спираловиден орнамент, спускащ се от главата му /вж. Фиг. 1/.
Могъществото на Върховния светлинен бог се демонстрира от бика, негов често срещан символ, култово животно, образец за сила и плодовитост. Два бика, бял и черен, с имена Утро /Хурри/ и Вечер /Шери/ дърпат колесницата на хуритския бог на бурята Тешуб. Зевс се превръща в бял бик за да отвлече Европа. Асирийският главен бог Асур язди небесен бик. Покровителят на Вавилон бог Мардук понякога е изобразяван като крилат бик. Шумерският небесен бик /на шумерски Умар Утуку, превежда се „светлинен (слънчев) бик”; същият прочит се получава и от МРъ ТъУКъУУ – светлина (живот=светлина) бик (теку)/ изорава голяма бразда в небето. Жреците на Озирис отглеждат бик в негова чест, а той самият носи прозвището „земен бик”. Дионис понякога бива представян с рога и глава на бик. Творецът Ахура Мазда създава изначалния „огнен” бик, чието „огнено” семе, сложено във вода, поражда живота. Каменният релеф на Фиг. 1 (2 хил. пр.н.е.) изобразява хетския Бог на бурята с характерните атрибути за върховно божество – сноп светкавици, рога на бик, змия на челото, спираловидни апликации по шапката, както и висящ от косата спираловиден орнамент. Да не забравяме брадвата, белег за висш съдия на богове и хора.
Епохата на нравствената религия, която започва в началото на 2 хил. пр.н.е., събужда у хората проникновение за естествен нравствен дуализъм, водещ към антагонистично разделение на светлото от тъмното начало, към рязко противопоставяне между добрите и злите богове. Светлината и мрака, доброто и злото влизат в нескончаема ожесточена война. В основата на Зороастрийската идейност стои титаничният сблъсък между светлия добър дух Ахура Мазда и неговия брат близнак-антипод злия дух Ангра Майниу /Ахриман, АЙ ГРъРъ МъУИНъ – най-черен дух, най-черна мисъл/. От изхода на тяхната непримирима битка в душите на хората, зависи спасението на човечеството. Същите двама противоположни духа-близнаци участват в централната сцена върху уникалния златен пекторал /нагръдно украшение/ от Толстая могила /в обл. Днепропетровск в дн. Украйна/, изящно произведение на скитското изкуство от 4 в. пр.н.е. – вж. Фиг. 2. Диаметралната противоположност на двамата персонажи, които коленичили един срещу друг съшиват ризата на живота от овча кожа /вълната, руното асоциират вълнообразни линии, символизиращи живота/, е кодирана във всеки елемент от композицията. Знаците за „по-висше”, „по-горно” достойнство са изцяло на страната на мъжа, който гледа на дясно /дясната посока също е признак за превъзходство в случая/, той носи царска превръзка-диадема на главата, неговият лък стои горе, лъкът на опонента му е сложен долу. И докато „положителният” герой шие „ризата на живота”, „отрицателният” продължава да разшива.
Съществуването на двама отделни богове при некнижовните траки - на сияйната светлина Сабазий и на угасналата светлина Загрей /Зъ А ГРъ И – светлина без земя оставям – най-вероятно означаващо „подземна светлина”, „залез”, считало се, че през ноща слънцето преминава под земята, в света на мъртвите, от запад на изток /, за разлика от популярния сред книжовните елини един „двойнствен” бог Дионис, несъмнено доближава траките до скитската зороастрийска дуалистична духовност. Не трябва да подценяваме факта, че невероятният културен и обществен подем на траките, ерата на тяхните забележителни храмове и могилни гробници, протича в периода 6 – 3 век пр.н.е., по-време на световното господство на Персия и на нравствената Зороастрийска вяра. Завладели значителна част от Балканския полуостров, през 512 г. пр.н.е. персите включват земите на траките и на македоните в административна сатрапия /провинция/ Скудра, име близко до месопотамското название за Скития - Шкуда, употребявано още от времето на асирийците. Затова, че персийската държава счита Тракия за неделима част от необхватното Скитско пространство говорят известни персийски царски надписи, в които траките /скудрите/ са наричани също „Саки Парадрайа”, преведено „Задморски скити” /твърдение според изследванията на редица учени напр. Guive Mirfendereski; гледано от Персия, Тракия наистина се намира зад Черно море/. Най-сигурното потвърждение за Зороастрийското влияние в Тракия е доказаният в погребения на тракийски царе и жреци ритуал – разчленяване, типичен при погребенията на персите зороастрийци, отразяващ вярване в освобождението на безсмъртната праведна Душа от затвора на тленното тяло.
Духовното преобразяване на човечеството, започнало с универсалното азбучно мотивирано слово на „Говорещата азбука”, е съпътствано от дълбоки промени в обществените структури и семейството, което от своя страна води до нова властова подредба в божествения пантеон, отражение на промените в човешкото общество. Господстващите Върховни богове - герои, извоювали в миналото победата на духовната светлина над първичния мрак, вече са остарели и позагубили от жизнеността си. Моща на техния съзидателен дух остава непокътната, но за да внушат отлив на действена управленска енергия, религиозните епоси ги представят като жертва на най-различни телесни увреждания, получени в битка с враговете. Хетският бог на бурята остава без сърце и очи при сблъсъка му със Змея – олицетворение на злото, гръмовержецът Зевс губи сухожилия в битката с чудовището Тифон, тялото на египитския висш бог Озирис е нарязано на 14 части и хвърлено в река Нил от завистливия му брат Сет и пр. Подобно на върховни жреци-първосвещеници, Върховните светлинни богове остават формално начело на божествената йерархия, всепризнати за бащи-творци и съдници на богове и хора, а изискващата енергични усилия и постоянни управленски решения царска длъжност се поема от техните млади наследници, сияйни синове Слънце, тъй както Слънцето е цар сред небесните светила. Така за пръв път неограничената и непредсказуемо субективна царска власт се поставя под висшата опека на духовната власт, на утвърдени от предците морални ценности. Или казано с други думи, Върховният светлинен бог заема трона на духовен старейшина, първожрец и висш съдия в религиозния култ, а „светския” царски трон оставя на сина си Слънце.
Тъй както земното царство представлява продължение на небесното, така земните царе се считат покровителствани от небесния цар Слънце, обявяват се за Слънчеви синове, а понякога самите те биват наричани Слънце. Според египетските жреци царят е „син на слънцето и плът от плътта му”. Вавилонският цар Хамурапи (1792 – 1750 г. пр.н.е.) сам се определя като „слънце на Вавилон, озарил със светлина страната”. В официални документи хетските царе наричат себе си „мое слънце”, очевидно отъждествявайки се със слънчевия Бог.
В духовната епоха небесната /както и земната/ власт се поделя между двама царстващи лидери – между Върховния светлинен бог, духовния първенец /духовния цар, царя-жрец/, стария цар-баща и между сина-цар Слънце, реалния изпълнител на царската длъжност, следващ указанията и заветите на своя светлейши предтеча. Често не се прави разлика между двамата царе или те се обединяват в един, в много случаи се наблюдава съвпадение на царските им символи. Българската фолклорна традиция възприема светлинния бог – Сива Бога /Светла Бога, Зар, Сур, Марко/ в човешки възрастови категории на слънцето, съответстващи на календарните годишни фази на слънцето – Млада Бога – слънцето между 23 декември и 22 март /от раждането до пълнолетието на слънцето/ и стария бог – слънцето в оставащата част от календарната година /от зрелостта на слънцето до неговата смърт/. Едва ли Слънцето може да играе успешно стабилизираща света роля на Върховен светлинен бог, поради ежегодното си раждане и умиране в представите на обикновените хора, а така също поради проблема с постоянното си „изчезване” или „открадване” както разказват древните митове. По-скоро то служи като култова алегория за царската власт и за нейната преходност. Така, че календарното Слънце се ражда и умира всяка година, но календарът и неговият разпоредител Върховният светлинен бог остават вечни.
Първостепенният ранг на сина-цар Слънце в обществото на боговете му отрежда 1 за свещено число, отговарящо на буквата Чъ – едно. Най-често синът-цар символно се изобразява чрез слънчев диск, лъчисто копие, лъчисти стрели, обръч или венец, означаващи царска власт и слава на победител, рог, означаващ челен, първи. Негови емблеми са хищни и грабливи птици – орел, сокол, лешояд /при северните народи гарван/, но също и телец, като потомък на небесния бик. Над сина-цар бди и го направлява творческият дух на Върховния светлинен бог-баща-цар, потомък на първични космически богове – Небето, Слънцето, Времето. Неговото свещено число 3 се приема за най-висше култово число, защото фонетичната буква Тъ – баща, мъжко - с графичен знак Y или T, има значение на числото 3 /вж. „Говореща азбука на прабългарите”, 6-то издание/. Най-често Върховният светлинен бог-баща-цар се изобразява символно със сноп светкавици, лъчист диск, Т-образен крилат носител на светлинен диск, или със знака на висшия цар - вж. Фиг. 3. За негова животинска емблема обикновено служат бикът и грифонът /хибрид между орел и лъв/ - разчитан и приеман понякога също за гарван /вж. Фиг. 4 – гарвани и царски кръст от времето на франките Меровинги (5 – 8 век), с точки е предадено цифровото значение на буквите Чъ – 1 – едно и Ръ - + - четири, 1+4=5; и Фиг. 5 – царски знак и грифон от стар църковен иконостас от Прилепско/. Сложният образ на Върховния бог-баща-цар предполага на него да се приписват и други свещени числа, 5 - отговарящо на числовия сбор (1+4) от буквите на ЧъРъ – цар; 6 - числово съответстващо на АЙ – небе, висш; 7 – като резултат от (1+6), възприемано в смисъл на „пръв сред висшите (небесните)”.
В тази божествена номерация числото 2, съответстващо на буквата Йо – очи, вода, две - принадлежи на Великата богиня-майка, която ражда царя Слънце, заченат по магически, неприроден начин от върховния бог-баща-цар. Нейно стандартно светило върху небесния свод, разбира се, е Луната. Символно царевата богиня-майка се изобразява със двурог сърп на месеца, два рога на крава, кана за вода и др. За нейна животинска емблема най-често служи кравата. Слънцето и Луната в представите на древните хора изразяват също полярни понятия, Слънцето – мъжко начало, дясно, ден, откритост, а Луната – женско начало, ляво, нощ, тайнственост.
Отражение на биологичния и на семейния закон, триумвиратът отец-дух /Върховен светлинен бог/, син-цар /цар Слънце/ и царева майка /Велика богиня-майка/, оглавява божествената йерархия в съзнанието на хората, често въпреки явни противоречия с господстващата религиозна догма. И днес в българските православни храмове от дясно стои ликът на Христос, от ляво на майка му Дева Мария, отгоре ни гледа Отеца, независимо че точно за подобна доминираща троада трудно може да се открие основание в евангелията. Навярно днешната международна дума за „син” /син, son, Sohn/ също произлиза от думата за „слънце” /Зъ Нъ – огнен кръг, огнена уста – слънце, сонце, sun, Sonne/.
Имената на Великата богиня-майка от най-ранния период, в повечето случаи произлизат от думите КъБъ – жена, Къ - женско, раждам,МъЛъ – майка, НъНъ - майка, нанка. Такива са имената на шумерските богини прародителки Ки, Нинхурсаг, Нингал, Нинту, Нинмах, Нинлил, хуритската главна богиня Хебат, хетската Кубаба, трако-фригийската богиня-майка Кибела, асирийската Мюлита, шумерската Инана.
В зависимост от конкретния обществено-религиозен модел през вековете, в божествената триада могат да настъпят някои промени. Когато ролята на жената в управлението е незначителна, божестеният ранг 2 се заема от заместващо мъжко божество, например Енки /Еа/ – бог на водите от шумеро-акадския пантеон замества Ки съпругата на върховния небесен бог Ан в най-старата тройка висши богове Енлил Ан Енки. Навярно поради ниския социален статут на жената в Римската империя, майката на сина-цар Христос /Куриос, Ахура, висш цар/ Дева Мария /в българския фолклор Марко е слънцето, Мара е луната/ не е допусната да заеме полагаемото и се второ място, а се е наложило Върховният бог Саваот /Йехова/ да се раздвои на Отец и на Дух, за да я замести, въпреки че в православните храмове хората продължават да зачитат класическия ред на висшата тройка богове. Хуритите също имат мъжко божество Кушух за Луната, а някои хетски градове следват култ към богиня Слънце от Арина. В южните географски ширини, постоянно застрашени от засушаване, живителната вода представлява най-скъпоценното благо, ето защо, тук най-почитана е Луната и лунният календар. Тогава вавилонският бог на Луната Син /на шумерски Нана/ става баща на бог Уту – Слънцето и на Инана /акад. Ищар/, считана също за Велика богиня-майка. И само имената Син и Уту загатват за принудително направената размяна в троадата. В Египет царския трон заема синът на Озирис и Изида /Асета/ бог Хор – „окото на Слънцето”, възприеман като син-цар Слънце. Любопитно е, че прижеве фараоните се наричат Хор, а починалите фараони приемат името на баща му, бога на подземния свят Озирис. Това издава амбициите им за пълно отъждествяване с боговете царе и демонстрира характерния елитаризъм на обществата от юга. Силата на традиционната вяра в божествената триада принуждава дори педантичните зороастрийци по някакъв начин да запазят до Върховния си светъл бог Ахура Мазда още две стари общоарийски божества, бога на Слънцето Митра /Михра/ и бога на водите Варуна, по-късно заменен от Анахита в ролята на Велика богиня-майка. Старото индо-иранско божество на вятъра /бурята/ Веретрагна, победител на дракони, с характеристики на Върховен светлинен бог /негови животински форми са бикът, гарванът, конят/, отстъпва „светлинния” престол на Ахура Мазда /Царстващата Мъдрост/ и остава в авестийската митология само като дух на войната и на победата.
Емблемите и знаците на божествената „семейна” царска тройка, баща Светлина, син Слънце и майка/най-често/ Луна шестват изобразени на челно място върху паметниците от дълбока древност до наши дни. Върху каменния релеф от Фиг. 6 символите на Луната, Слънцето и Светлината заемат върха на световното устройство, според космогонията на шумерите. На Фиг. 7 характерните знаци на Луната, Светлината и Слънцето стоят най-отгоре върху релеф с образа на асирийския цар Асурнасирпал /Ашурназирпал/ (884 – 859 г. пр.н.е.). Навярно за същата божествена тройка говори сакралният прабългарски надпис от гр. Бяла Варненско от Фиг. 8 - „<” /Чъ – едно, пръв, цар/, “IYI” /ЪТъЪ– отец, „този,който е”/, и третият графичен знак наподобява изписването на КъБъ – жена - от розетата от Плиска, всъщност става въпрос за богинята-майка, позната по тракийските земи като Кибела.
Всебългарският летописен сборник „Джагфар Тарихи” /в летописа на Гази Барадж (1229 – 1246 г.)/ предоставя сведения за ново тълкуване на известната прабългарска рисунка върху камък от Плиска на Фиг. 9, че всъщност тя пресъздава легендата за магическото раждане в образ на змия /ТъЛъ – змия – Дуло?/ на родоначалника на българите и пръв цар от именската династия, Иджик /Азак?/, излязъл от лявото ухо на огромна риба, която на рисунката от камъка е с глава на змия. Отгоре, знакът на Върховния бог, така нареченият „Знак на гарвана”, допълва царската триада.
Резултат от грандиозен сблъсък на цивилизации на Балканите, тракийските култура и религия съдържат в себе си черти на най-големите световни духовни тенденции през древността, проявили се тук вследствие на близкото влияние на Египет, на постоянните контакти с многобройните анатолийски /малоазиатски/ култури, на родствените връзки със скитите, на доминиращия Зороастризъм по време на Персийското господство (6 – 4 век пр.н.е.), на допира с книжовния робовладелски елинизъм и най-накрая, по-време на военната хегемония на Рим. Ето защо, тракийските божества са представители както на елитарния книжовен юг на градовете-държави, така и на народностния безкнижовен север, владян от териториалните държави. Трако-фригийският върховен светлинен бог Сабазий, най-често се появява върху тракийските релефи под името Збелсурд с атрибути на „гръмовержец”, подобно на Зевс. Също като Върховен бог траките почитат своя бог на подземната светлина Загрей, в много отношения аналог на египетския господар на подземния свят бог Озирис. Дуалистичният мироглед на траките се олицетворява от „двуродния” и двойнствен бог на виното Дионис /негово култово число е 5/, който обединява качествата на бог Сабазий и на бог Загрей. Най-популярното тракийско божество, Тракийският конник, тракийският Херос, в ролята си на цар Слънце, герой-победител, винаги обърнат на дясно върху релефите, често е изобразяван като елинския бог на слънцето Аполон с неговия типичен лъчист ореол, с копие и с колчан стрели - вж. Фиг. 10 – релеф от Пловдив (3 – 2 век пр.н.е.), изображение на Тракийския конник, държащ ритон /рог/, символ на царска власт. Понякога смесват Хероса с персийския бог Митра – „непобедимото слънце”. Както всички царе по света, тракийските царе също се идентифицират с Хероса - Тракийския конник, божествения цар Слънце. Според мен, зад Хероса се крие известното тракийско божество Сурегетес, име с очевиден индоевропейски превод „Слънцебог” /Surya – слънце и Got – бог/ или бог Слънце. Името Херос, струва ми се, надделява най-вече поради съзвучие с понятието на азите за „кон” или „конник”, идващо от Шъ КъОРъ – шепа кост – копито, кон, идентично на прабългарското шегор, на шумерското аншекура, на унгарското /хунско/ гьор, на английското horse, на името на най-известния християнски конник св. Георги, между впрочем, винаги оприличаван на Тракийския конник - Херос. Особен култов заряд траките влагат в ритуала, при който Великата богиня-майка връчва на тракийския цар Слънце знаците на царската власт – златен венец /отговарящ на представата за обръча на властта/, златен ритон /отговарящ на представата за рог - челен и за култовото числото 1 - първи/. Трако-фригийската Велика богиня-майка Кибела, позната при траките под имената Бендида, Котито, Брауро, Зеринтия има за характерен атрибут две копия, навярно поради свещеното число 2 на богиня-майка, подобно на двурогия сърп на месеца.
Световна слава траките получават заради учението за човешкото прераждане, забележително духовно постижение, приписвано на Орфей, певеца на Дионисовите тайнства, предхождащо с векове християнската идея за възкресението. Името Орфей може да се разчете като Ор БъЕЕ – пеещ /свирещ/ камък /арфа?/, не само защото той почти винаги е изобразяван стъпил върху камък, но защото Тракийската култура се отличава с мегалитна /каменна/ предства за света, може би, идваща от свещените мегалитни комплекси в Тракия /напр. Перперикон, Татул/, от егиипетските пирамиди или от най-старите зороастрийски легенди за каменното небе. Най-древното име на Тракия – Перке /Перкоте/ се извежда от името на митичния тракийски цар-герой Пейрой /съответстващ на тракийския бог-герой Перкос, Перкойс, Перконис, явно вариант на Хероса/, превеждано от староиндийски също в значение на „камък”, „скала”, „планина” /немското Berg - планина, БъОр - скала/, участник в троянската война на страната на Троя, прочут с поразяващото острие на каменното си оръжие.
Херодот (История, кн. 2:81) заявява директна прилика на орфизма с египетски обичаи: „По това египетските обичаи си приличат с мистериите, наричани орфически, и с бакхическите, които са египетски......”. Сериозно потвърждение неговите думи намират в златните маски от орфически погребения на тракийски царе, аналог на златните маски от мумиите на фараоните /вж. Фиг. 11 - златна маска на владетел от могилата Светица (5-4 век пр.н.е.) в Долината на тракийските царе/, което показва, че египетското културно влияние на Балканите също има дълбоки корени /вж. статията ми „За надписа върху стела от остров Лемнос”/.
Подчертано ритуалното предназначение на златните маски, на златните венци, на златните съдове и въобще на извънредно богатите високохудожествени златни съкровища на траките, говори за сакрално отношение към благородния метал, чийто непотъмняващ жълт блясък несъмнено му отрежда място на първостепенен светлинен знак. Оттам произтича значимостта на „свещеното злато” в религиозните култове на траките и скитите. Те възприемат свещените златни предмети за форма на присъствие на самия Върховен светлинен бог, гарантиращ царската власт, военните победи и устоите на обществото им. За скитите Херодот (История, кн. 4:7) пише: „Царете пазят свещеното злато най-грижливо и всяка година, почитайки го, принасят големи жертви”. Човешките жертвоприношения в чест на „Златния” бог при траките и скитите са доста сходни. Впечатлява фанатичната религиозна убеденост в отвъдния живот, жертвеният индивид приема за най-висока чест да умре и да отиде като вестоносец при бога. Под влияние на орфическото учение за прераждането, при траките култът към „свещеното злато” преминава в култ към бог, превъплащение на възкръсналия пророк Залмоксис, проповядал вечен живот, наричан от „траките” гети Гебелейзис. Според Херодот(История, кн. 4:94-96) траките повярвали във възкресението и вече не се бояли от смъртта „....те смятат, че не умират и че загиващият отива при божеството Залмоксис, което някои от тях назовават Гебелейзис.” Самите имена на божеството, според мен, сочат култ към „златно” божество. Лесно се забелязва етимологично-лексикалната верига започваща от ЗъРъ - светлина много – светъл, заря, зора, заран /на скитски злато е „зар”, на старобългарски злато е „сърма”/, което явно служи и за изразяване на „жълт” цвят /напр. в думата сяра/, оттам след речева трансформация на звука „р” в „л” се появяват днешните славянски думи злато и жълт, но и немските Gold – злато, gelb – жълт, както и английските gold – злато и yellow – жълт. Което пък показва възможна равнозначност на имената Зал-моксис и на гетското Гебел-лейзис в смисъла на „Златна маска” или „Жълто лице”. Сведенията за солидно гетско-готско присъствие на Балканите и на територията на днешна България /особено в Северна България/ през древността, включително и през Средновековието, вече не впечатляват никого, както и родството между скити, готи /гети/ и траки, всички потомци на азите в необятното мегаскитско пространство. Нищо чудно, от „злато” и „gold” да произлизат също имената на скитския бог на слънцето Колаксай /доколкото точно е достигнало до нас/, както и на българския бог на слънчевия календар Коледа /съответстващ на Сива Бога – Светлия бог/, който обитава златната планина Кайласа и чиято майка е Злата в народните песни /Дядо Коледа отговаря на Санта Клаус в западноевропейската християнска традиция/.
Всичко казано дотук, надявам се, очертава мащабите на всемирен соларен култ към светлината като към осъзната същност на живота, истината и Духа. В представите на предците ни, праведните души светят като факли в подземното царство на мъртвите. И ако светлината е Върховен бог-отец, слънцето е син-цар, луната е Велика богиня-майка, то блещукащите звезди са безброя от поданици, деца на светлината, изпълващи небосвода.
http://borislav.digicom.bg/statii/pismeni.htm
Азбучното Слово открива пред човечеството Духовните порти на Светлата епоха. Със силата на Светла Вяра хората побеждават зверските нагони, за да излязат от мрачния хаос и да прекрачат в Светлата духовна епоха на нравствения порядък, мирен свят на съзидателен труд, в който се сбъдва човешката мечта за живот, изпълнен с Любов, защитен от насилие и престъпна измама. Днес в условията на обществен упадък и ценностен разпад, става безпощадно ясно, че дори кризата в прагматичната икономика се дължи на криза в Доверието, т.е. дължи се на нравствена криза. Защото тоталната финансиализация на обществото, без информационен еквивалент на паричните знаци, издига на власт лъжата, а тя угасява Духа, убива Любовта и Доверието. Дали ще докажем, че сме достойни за божествения Дух или ще бъдем принудени да напуснем завинаги Светлата епоха, зависи от силата на нашата Светла Вяра, с която се противопоставяме на злото.
