Последователи

вторник, 24 януари 2017 г.

Очи в очи с потомците на Алцековите българи в Италия/БЪЛГАРИ В ИТАЛИЯ ВЕКОВЕ ПРЕДИ АЛЦЕК






https://www.youtube.com/watch?app=desktop&v=kD78VaxIKAk



Следите от Алцековите българи са значими - в Италия има град Чилле ди Булгария, планина Булгaриа, област Бургария и много много други
"През времето на Константин , когато Кубрат, повелителят на казаната България и на котрагите, умрял и оставил петима синове, като им завещал никога да се не разделят със съвместното си живуване, чрез което те навсякъде ще господаруват и няма да бъдат поробени от друг народ, не след много време от смъртта му тия негови петима синове дошли до несъгласие, разделили се един от други, като се отцепил всеки от тях с подчинения нему народ"

Теофан


https://www.youtube.com/watch?app=desktop&v=qee0O5myw8c



Все още може да се срещнем очи в очи с потомците на Алцековите българи, живеещи край град Бояно в Италия и околните населени места.

Българиските поселения в Италия са исторически факт. Днес от тях са останали множество топоними, хидроними, оригинални носии, уникален средноазитски архитектурен стил непознат никъде другаде в западна Европа и най вече - богато генетично облагородяване на италианците с българска кръв. Според италиянският познавач на Алцековите Българи, Чиченцо ди Амиго, между 1 500 000 и 3 000 000 италианци имат българска кръв. Но дори тази цифра да е завишена, то следите оставени от нашите сънародници там, заслужават вниманието ни.
В историята са оставени две съобщения за Алцек. Някой историци спорят, че те не се отнасят до едно и също лице, поради факта, че в едното съобщение името на Алцек е написано като Alzeco, а в другото "Alciok". Дали става дума за различни българи, можем да преценитем сами:
"В това време българският воевода на име Алцеко (Alzeco), който бе напуснал своя народ неизвестно по коя причина, мирно достигнал до Италия и отишъл с цялата си войска [с ордата си] при крал Гримуалд, като му обещавал, че ще му служи и ще живее в неговото отечество [царство]. Гримуалд, като го изпратил при сина си Ромуалд в Беневент, заповядал на последния да определи местоживелища на Алцеко с неговия народ. Ромуалд го приел благосклонно и им назначил разпръснати места за поселение, които дотогава били пусти, а именно: Sepinum, Bovianum et Iserniam, и по други градове в своята територия, а самаго Алцеко, като изменил името на достойнството му, заповядал вместо вожд (воевода, dux) да се нарича gastaldius-управител."


Началото на заселването на българи в Италия вероятно е започнало още в 4 и 5 век. Във военните кампании на Велизарий срещу готите в Италия са били включени и български части. Друга част от българите са участвали в походите на Атила в Италия. Очевидно много от тях са се заселвали там и са останали да живеят в свои селища. Редица топоними и в Северна, и в Южна Италия говорят за това и днес.

Диалектът на Бояно и Пиетрароя, свързан с българския език

Един бегъл поглед върху диалекта на района показва наличие на думи, разбираеми за българите, но не и за италианците. Такава дума в езика на гр. Пиетрароя (град, свързан в съзнанието на околните райони с легенди за вещери и вещици, т.е. с езически обичаи) например е думата „тринке” или „трунке”. Това означава малка слива, т.е. трънка. В италианския език липсва буквата „ъ” и очевидно се е търсел начин за фонетично изразяване на тази дума. За сравнение италианското съответствие на думата е „пруноле“, твърде различна от използваната в този район. В района на гр. Бояно обаче тази дума не означава трънка, а глогинка. Разликата не е голяма. Думата урва на местния диалект означава вада за напояване на посеви. Синоним е думата „чуру” (сравни с чучур). „Шерте” на местния диалект е значението на дума за улея, който докарва вода до колелото на воденицата. Може да се сравни с думата „шурти”. А думата „крик” означава „прав”. „Варта” е дума, означаваща „чакам“. Думата има прилика с използвана в някои песни от Македония дума „варам”, която има и значение „оставам някого намира”. „Зурре” означава човка, а в нашия език може да се сравни със „зурла”. „Дъб“ на местния език е „церк“, а у нас за това се използва и думата „цер“, вероятно и в двата случая има латинско влияние. Интересно, че за сиренето качокавало (произнасяно на местния диалект като „качкавало”) се твърди, че някога е правен от кобилешко мляко. „Кавало“ означава „кон“ на италиански, но думата „качо“ – качен на коня, която описва начина на поставянето на меховете на сиренето върху коня, е неразбираема за италианците. Затова пък е използвана от българите и днес в разновидността „качвам (се)“. В района на градчето Фрозолоне освен сиренето качокавало се организира и родео с магарета. То е любимо занимание за местните хора и е свързано с големи веселби. Особено интересни са барелефите на църквата „Санта Мария дела Страда“ в Матриче, които напомнят много барелефи от Плиска и Преслав. Тези няколко примера дават основание за организиране на професионална етноложка експедиция по тези места. Време е след 1300 години да се срещнем отново с потомците на далечните ни роднини от Кампобасо, Изерния, Кастропиняно, Петрароя, Бояно и Матезе.


Карта с разпространението на Българският топоним.
Дава добра представа къде е имало заселване на компактни български маси.


Повечето от днешните градове и села от региона на Кампобасо на своите електронни сайтове имат историческа информация за миналото си.

Много от тях посочват, че през 7 век там са се заселили българи. Почти всички в тези райони говорят на диалект, в който се срещат доста думи, много по-различни от италианските. За градчето Кастропиняно например се казва, че около 11 век то дори се е наричало Българският Кастропиняно. Там през 11 век се е говорел латински диалект и езикът на българите едновременно. През 7 век в Кастропиняно резидирал българският първожрец, което превърнало градчето в религиозен център със специален статут. Изглежда, че това обстоятелство правело възможно даването на убежище на преследвани хора. В него „триумфирали всички лоши хулигански навици”, казвали околните „зли езици”. По западно от него пък се намира селцето Канталупо, което някои превеждат като седалището на кана (на българите). Близо до това село се намира малкото селце Вичене – и двете в района на град Бояно. Там през 1987-1988 г. е открит голям „пра”-български некропол от 7 век. 13 от гробовете са на войни, погребани заедно с конете си по азиатския обичай на степните конни народи. В гроб № 33 на един от погребаните са открити и два златни пръстена, единият от които е пръстен на гасталд (гащалд). Пръстените на гасталдите – васали на херцога на Беневенто, са добре проучени и няма съмнение, че погребаният с коня си в гроб № 33 е бил удостоен с тази титла. Това кара италианските археолози да обявят с пълно основание откриването на гроба на самия Алцек. Неговите кости, меч, копие и останките на коня, с който е погребан, са пренесени и експонирани днес в музея на Кампобасо. В същия некропол са открити и редица други предмети, мечове, токи, стремена, които някои обявяват за аварски, но авари в този район никога не е имало.

Историята на Алциок


Фредегарий, който в своята хроника описва историята на франките от 584 до 641 г., пише за един български вожд – Алциок, който е прогонен от Панония. Той поискал убежище при краля на франките от династията на Меровингите Дагоберт I. Дагоберт отначало приел българите, но след това вероломно заповядал те да бъдат избити в една тъмна нощ. От клането оцелели около 700 души, които начело с вожда си Алциок се заселили във Венетската марка при вожда на венетите Валук. Близо до днешния манастир „Санкт Флориан“, по горното течение на Дунава, в Австрия е открит масов гроб от епохата, обявен първоначално за гроб на раннохристиянски мъченици – около 6000 души. Това е територия, някога владяна от крал Дагоберт. Тъй като такъв огромен брой жертви не биха могли да се обяснят с религиозно гонение, най-вероятно това са останките от българите на Алциок, избити по нареждане на крал Дагоберт. Днес костите им са подредени и запазени в криптата на манастира около саркофага на прочутия църковен композитор Антон Брукнер. Науката вече разполага с генетични методи, които могат да отговорят на въпроса за произхода на тези хора, ако бъде допуснато изследване на останките им.

Историята на лангобардите и заселването на Алцек в Италия

Една от най-известните истории за заселване на българи в Италия е описана от хрониста от 8 век Павел Дякон в неговата „История на лангобардите”. Там той описва как нареченият от него „дук на българите” Алцек поискал мирно от крал Гримуалдо да се засели в земите край Беневенто в Южна Италия. Това се случило около 667 г. Кралят го отпратил при сина си Ромуалдо, който му дал титлата Гасталдо (управител на областта), предоставил му градчетата Изерния, Сепино и Бовианум (прекръстено на Бояно) и други, както и земите около тях, намиращи се в планините, където българите се заселили. Павел Дякон твърди, че българите са се заселили в обезлюдени земи. Тези места се намират близо до планинските проходи, водещи към Неапол. Войниците на Алцек играели роля на въоръжена охрана на тези проходи. По времето на Павел Дякон и до 11 век те все още говорели своя език.

Потомците на Алцек

Редица народни носии от района удивително напомнят българските. При един експеримент, направен у нас, показвайки снимки на носиите от село Летино, намиращо се на 1000 м надморска височина в района на парка Матезе, без изключение всички посочват отделни райони в България, откъдето смятат, че са тези носии. Подобни са носиите в селата Черчемаджоре, Черчепиколо, Йелси и др. Селото Гало Матезе, на брега на езеро, на чийто срещуположен бряг е селото Летино. То се намира високо в планината. За него в интернет може да се види филм в четири части от 1967 г. Интересно е да се отбележи, че и мъжете, и жените, и децата там масово яздят коне, магарета и мулета, които подкарват със същия вик „дий” който се използва у нас (а също в Северна Индия и Бирма, където думата означава „върви!“).

На уеб страницата на селото изрично е указано, че то е основано от малка българска орда, заселила се по тези места.



В Сандански: Италиански гайдари от земите на Алцековите българи

През 1993 г. в кметството на селото е представена книгата, издадена от университета в Бари, за българите в Гало Матезе. Интересно е, че точно районът Матезе и Изерния са център на гайдарството в Италия. В една културна асоциация на гайдари там са регистрирани 201 гайдари. В този регион и съседните с него са 3/4 от всички гайдари в Италия, а село Скаполи е единственото, където се произвеждат гайдите, наричани цампони (зампони). Провеждат се ежегодни фестивали на гайдари. Гайдата присъства задължително в традиционното празнуване на много празници, като Рождество Христово, Нова година, а също и едни особени празници, подобни на кукерски, свързани с човека-елен и с човека-мечка. Легендите за човека-мечка в Широка лъка и във Врачанско у нас може би са отглас от подобно празнуване на такива празници някога и в България. Интересно, че в района се носят един вид цървули, наричани на местния диалект „чоча”. В останалата част на Италия названието на цървулите е „цампито”. Заедно с навущата и вървите, „чоча“ не се отличават по нищо от българските цървули.






БЪЛГАРИ В ИТАЛИЯ ВЕКОВЕ ПРЕДИ АЛЦЕК


През 2012-та година, в blog.bg публикувах работата си “Чудото с българина-една интересна история”. Материалът действително предизвика интерес защото бе прочетен над 24 000 пъти. Темата засяга ранното присъствие на българи на Апенинския полуостров, или казано другояче – в земите на Италия. Използвах представения от Веселин Бешевлиев разказ на папа Григорий Велики.


Става дума за събитие, което главата на църквата определя като чудо. През VI на територията на Италия се провеждат много битки. При една от тях пострадва малко воловарче, което явно изненадано от бойните действия, не е успяло да се оттегли навреме и бива ранено. След битката при детето бил доведен един българин, който служи като мечоносец в армията на пълководеца Нарзис. Българинът заговорил на воловарчето на своя език, а то отговорило разбирайки всичко казано.


За Папа Григорий това е истинско чудо. Той смята, че тежко раненото дете е било на небето, където е научило всички езици, включително и българския и това е направило общуването с българския боец възможно.


Всъщност обяснението е друго. Много по-логично е да се приеме, че раненото воловарче е принадлежи на обитаваща Апенините етническа група, към която спада и българинът на римска служба. Дори да живеят в различни региони, хора от един и същ произход биха били в състояние да се разберат, ако се срещнат. Нашият език е много консервативен и това със сигурност помага на хора отделили се от Балканите преди много време да се разберат със своите роднини.


Това обяснение е логично, но веднага изниква един сериозен хронологичен проблем. Описаните от Папа Григорий събития са от VI век. Или се касае за битката при Тагѝнай - 552 г., или за тази край Волтурно -554 г. Във всеки случай – около век преди идването на Алцек в земите на Италия. Според Павел Дякон, Алцек и неговите българи идват доста по-късно - по времето на лангобардския крал Гримуалд, а той властва в периода 662-667 г.


“During these times a duke of the Bulgarians, Alzeco by name, left his own people, from what cause is unknown, and peacefully entering Italy with the whole army of his dukedom, came to king Grimuald, promising to serve him and to dwell in his country.” -P.Deac.H.L. XXIX


http://www.thule-italia.org/Nordica/Paul%20the%20Deacon%20-%20History%20of%20the%20Lombards%20(1907)%20[EN].pdf?lbisphpreq=1


В старата си работа от 2012 година предложих разрешение на загадката: причината в земите на Италия да има хора разбиращи езика ни се крие в това, че Алцековите българи принадлежат на старите балкански народи, за които има сведения, че още в най-дълбока древност са се заселили на Апенинския полуостров.






За установяване на стари балканци в земите на Италия има не само исторически извори, не само има названия на селища и реки като тези от наша територия, но могат да се намерят дори свидетелства, че част от въпросните балкански преселници са носили името българи, както ще се уверим след малко.


Преди обаче това да стане, държа да направя кратно, но важно уточнение – обитаващите земите ни от най-дълбока древност траки и пеласги са хора от един и същ произход.



Капитолийската вълчица с близнаците Ромул и Рем -Lupa Capitolina: she-wolf with Romulus and Remus. Bronze, 13th century AD[1] (the twins are a 15th-century addition). - - Jastrow (2006)
https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/a/aa/Capitoline_she-wolf_Musei_Capitolini_MC1181.jpg/800px-Capitoline_she-wolf_Musei_Capitolini_MC1181.jpg



Да започнем с историческите извори. Те засягат различни преселения на различни групи наши предци. При описанието на Лаций, Плиний Стари споменава, че областта е обитавана в различни времена от различни хора, като пеласгите са една от групите:


“Latium antiquum a Tiberi Cerceios servatum est m. p. L longitudine: tam tenues primordio imperi fuere radices. colonis saepe mutatis tenuere alii aliis temporibus, Aborigenes, Pelasgi, Arcades.”- Plin.III.56


http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Pliny_the_Elder/home.html


Уповавайки се на свидетелства на Меандрий, Страбон твърди, че след Троянската Война, енети и траки са се заселили в северните покрайнини на Адриатическо море:


“Maeandrius says that the Eneti first set forth from the country of the White Syrians and allied themselves with the Trojans, and that they sailed away from Troy with the Thracians and took up their abode round the recess of the Adrias. “-Strab.XIII.3.25


http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Strabo/12C*.html


Дионисий от Халикарнас пише за едно доста по-ранно преселение на стари балканци на Апенинския полуостров. Този автор е уверен, че пеласгите са взели участие в основаването на Рим:


“As for the Pelasgian nation, however, those who were not destroyed or dispersed among the various colonies (for a small number remained out of a great many) were left behind as fellow citizens of the Aborigines in these parts, where in the course of time their posterity, together with others, built the city of Rome. “-Dion.Hal. Rom.Ant.I.30.5


http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Dionysius_of_Halicarnassus/1B*.html


В cвоя работа от 2015 г. “Мистерията на древните етруски” представих едно интересно свидетелство на Плутарх. Според него пеласгите били могъщи хора, който успели да покорят почти всички народи. След идването си (в земите на Лаций бел.моя) пеласгите основали Рим, името Roma означавало сила на пеласгийски език: “Some say that the Pelasgians, after wandering over most of the habitable earth and subduing most of mankind, settled down on that site, and that from their strength in war they called their city Rome.“ –Plut.Rom.I.1.


http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Plutarch/Lives/Romulus*.html


На старобългарски думата рамѣнъ означава силен. Явно тук коренът е *ram/*rom-сила, мощ, а частицата -ѣнъ служи за образуване на прилагателно както е и днес: силен, волен, мощен, горен. В старогръцкия срещаме пеласгийската заемка ὄρμενος-висок (едър, силен бел.моя). Явно южните ни съседи са префасонирали ромен/ρὄμενος-на ὄρμενος, тъй както преобразуват древната наша дума ἔλενος-елен на ἔνελος-елен. За справка – H.Frisk, Griechische Etymologische Wörterbuch, z.514, бел.Niedermann.


Коренът *ram/*rom-сила, мощ, намираме в тракийската ономастика по простата причина, че както вече бе обяснено - траки и пеласги са хора от една и съща общност, делят един език и култура. Според акад. Вл. Георгиев към едно от най-древните названия на тракийски богове трябва да се причисли Роме/Рομη, в Дакия пък се среща топонима Ramidava/Рамидава.


Нашата древна дума *rome-сила е обяснение за предложеното от Плутарх значение на името на град Рим-Roma. Разбира се има и други възможности за тълкуване на названието на древния град. Цитирайки Шулце, Кречмер и други свои колеги, езиковедът Алоиз Валде е склонен да види в названието на Рим значение Stromstadt- град на река, като при анализа споменава и стблг. думи строуiа-струя и островъ.


Действително, Мавър Сервий Хонорат пише за това, че Румон е по-старото име на река Тибър: “nam hoc est Tiberini fluminis proprium, adeo ut ab antiquis Rumon dictus sit…”-Serv. Serv. A. 8.63


http://www.perseus.tufts.edu/hopper/text?doc=Perseus%3Atext%3A1999.02.0053%3Abook%3D8%3Acommline%3D63


В края на анализа си, Валде споменава нещо, което е много, много интересно: “Der Name des Tiber, Rūmo, erinert freilich stark an Στρῡμων” – “(По-старото бел.моя) име на Тибър, Румо (също и Rūmon бел.моя), наподобява, напомня силно за Стрюмон (река Струма бел.моя).”


Благодарение на Есхил ние знаем, че преди Троянската Война пеласгите са обитавали земите край река Струма. В работата “Молителките” срещаме следния ценен пасаж:
“Аз съм Пеласг, потомък на Палехтон, когото земята роди, господар на тази земя и по моето име – това на техния цар, са назовани поданиците ми пеласги-тези, които обработват тази земя. В цялата област, в която чистата река Стрюмон тече, та и на запад, аз съм господар”-“For I am Pelasgus, offspring of Palaechthon, whom the earth brought forth, and lord of this land; and after me, their king, is rightly named the race of the Pelasgi, who harvest the land. Of all the region through which the pure [255] Strymon flows, on the side toward the setting sun, I am the lord.” – Aesch.Suppl. 250-255


http://www.perseus.tufts.edu/hopper/text?doc=Perseus%3Atext%3A1999.01.0016%3Acard%3D234


Съвсем нормално е когато един народ се пресели в друга област, да нарече реки и местности с имена на реки и местности от Родината. Давайки описание на остров Крит и опирайки се на сведенията на Омир, Страбон посочва пеласгите като поселници там: “ there Cretans of the old stock, proud of heart, there Cydonians, and Dorians too, of waving plumes, and goodly Pelasgians." Strab. V. 2.4


http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Strabo/5B*.html


Пеласгийското присъствие на остров Крит обяснява защо там има топоними като Ида, Пергам, Сетоя, Гортиния, Истрон, Аптера, отговарящи на старобалканските Идаке, Пергам, Сети-дава, Гортиния, Истрия, Абдера.


Пеласгийското присъствие на Апенинския полуостров обяснява и защо намиращите се в Лациум и Етрурия селища Verulae, Satricum, Scaptia, Setia, Sura, Caletra, Visentium, Stabiae имат паралели в тракийската/ пеласгийската ономастика:Vereta (Ereta), satri, Scapte syle, Seti-dava, Chalastra, Visante, Stobi.


В такъв случай, имайки предвид ранното идване на определена група трако-пеласги на Апенините, не бива да се учудваме, че те са дали на реката течаща през тяхното селище името Стрюмон, което по-късно римляните променят на Румон.


И в двата случая – дали Roma идва от *romen-силен, или *strumon-струя, смисъл на български език има. Ha този момент е трудно да се направи крайно заключение от коя древнобългарска дума произлиза името на Рим, но реално нещо друго е по-важно, а това е – как точно са се наричали хората дали името на Вечния град?


Пеласги е само колективно название, известни са отделни групи като кавкони, сели, темники, лелеги и т.н. Съществуват индикации, че сред дошлите от балканите преселници е имало хора от групата на сатрите, те са дали името на намиращият се близо до град Рим Сатрикум.


Проф. Диана Гергова съобщава за Сатрианум -друго селище с подобно име, като свързва името с тракийското племенно название сатри: “The toponym Satrianum also suggests Southwestern Thrace, in the Pangaion region, between the Nestos ans Strymon river, and the area of the Western Rhodope Mountains that abounds in sanctuaries, where Satri, through their priestly clan of Bessoi, dominated the famous sanctuary of Dionysos.”


http://arheologie.ulbsibiu.ro/publicatii/bibliotheca/acta%20V%20special%20number/6%20gergova.htm


За дарданите (чието име е запазено в българските имена Дардан и Дардана) знаем, че името им е синоним на трояни, а според Тит Ливий, хората, от чиито среди произлизат царете от династията на Силвиите, са потомци на Еней и неговите трояни:


“Ascanius was succeeded by his son Silvius, who by some chance had been born in the forest. He became the father of Aeneas Silvius, who in his turn had a son, Latinus Silvius. He planted a number of colonies: the colonists were called Prisci Latini. The cognomen of Silvius was common to all the remaining kings of Alba, each of whom succeeded his father. Their names are Alba, Atys, Capys, Capetus.”


http://perseus.uchicago.edu/perseus-cgi/citequery3.pl?dbname=LatinAugust2012&getid=1&query=Liv.%201.3


Плиний Стари пише за друга група дардани твърдейки, че хората наречени корани са наследници на дошлия от Троя Дардан: “Corani a Dardano Troiano orti”-Plin.III.63


http://penelope.uchicago.edu/Thayer/L/Roman/Texts/Pliny_the_Elder/3*.html






Най-интересно обаче е името българи –Vulgares. Смятам, че то е принадлежало на стари балканци, които са се заселили на Апенинския полуостров дълго преди появата на Рим, колкото и странно да звучи това.


Както нашите, така и чуждите учени отричат възможността името българи да е принадлежало на стар балкански народ, но това се прави не защото се следват фактите, а защото се следват предубежденията и политическата конюнктура на момента.


В далечното минало името на народа ни е записвано в различни варианти от римски, гръцки, арменски и др. автори. Различните начини на представяне на името на дедите ни се дължат на това, че то е документирано от хора от друг етнос, говорещи език, който не им позволява да изразят правилно най-древния вариант на името българи и по-точно бльгии. Значението е светли, сияйни.*(1)


Бльгии отговаря на сткелт. bolgscio-сияние, блясък, гр.*βλέγω/ φλέγω-горя, *βλεγῠρος φλεγῠρος-горящ, санскр. bharga/bhalga-блясък. Тук могат да бъдат добавени също латв. balgans-светъл, да не забравяме и нашата благ, чийто най-древен смисъл е светъл, лъчезарен, а най-древна форма е *bolgъ – БЕР, Т.1, с.52-53.


Да се върнем обаче на обитавалите Апенинския полуостров хора носещи името Vulgares. Официално такъв народ там не е живял, но от друга страна, латинските думи volgus, volgaris, vulgus, vulgaris – народ, народен, нямат убедително обяснение на латински.


Държа да отбележа, че изконната латинска дума за народ е populus. Неслучайно правителството на Римската Република е бива представяне като SPQR - Senatus pupulus que Romanos - Сенатът и народа на Рим.


Други латински думи за народ, простолюдие, тълпa са: plebs, plebes, plebicula, turba, multitudo, gens.


Смятам, че volgus/vulgus е латинизираното име на дедите ни, които макар да дават много на местното население на Италия, след време биват низвергнати и поставени в подчинено положение.


Точно такава е съдбата на древното предгръцко население на Южните Балкани. След идването на данайците от Африка, предците ни от този регион попадат под властта на нашествениците и са принудени да търпят унижения, а и терор.


Ние не разполагаме с точни сведения как точно данайците са успели да завладеят дедите ни, няма сведения и за това как трако-пеласгите от земите на Италия губят позицията си на доминантна група и са превърнати в подчинени на хората, на които са дали култура.


Едва ли някога ще намерим информация на тази тема. Търсейки нужният им престиж и самочувствие, новите господари на Апенините – римляните демонизират своите стари благодетели и започват да използват името им в изкривен вид, като символ на роби.


Това е причината за появата на особена класа роби- така наречените vulgares. За тях се знае твърде малко, в Речника на Гръцката и Римска древност, съставен от Уйлям Смит през 1875 г. срещаме следния пасаж:


“Vulgares included the great body of slaves in a house who had to attend to any particular duty in the house, and to minister to the domestic wants of their master.”
http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/secondary/SMIGRA*/Servus.html


Подобен термит Vulgares-роби срещаме и на друго място: MEDIASTI´NI the name given to slaves of all work either in town or country, who are said by the Scholiast on Horace, Hor. Ep. 1.14, 14, to be those “qui in medio stant ad quaevis imperata parati.” They would therefore be those of whom Cicero speaks (Par. 5.2, 37), “qui tergunt, qui ungunt, qui verrunt, qui spargunt.” In Ulpian they are spoken of as equivalent to vulgares servi.


http://www.perseus.tufts.edu/hopper/text?doc=Perseus%3Atext%3A1999.04.0063%3Aentry%3Dmediastini-cn


Същата дума Vulgares срещаме в работата на анонимния римски космограф, който определя (имащият тракийски име бел.моя) Зиези като праотец на Българите: Ziezi ex quo Vulgares.


Никой не е търсил връзка между особената класа римски роби Vulgares и потомците на Зиези – Vulgares по простата причина, че през 1875 г. за българите се знае твърде малко, или нищо. По-лошото е, че дори оскъдната информация засягаща произхода на народа ни е невярна и подвеждаща.


За писалите по-рано за нас Енгел, Тунман, Шафарик и др. ние сме потомци на късно дошли в Европа тюрки, татари, угро-фини. В такъв случай кой би се заел да свърже народа ни с трако-пеласгите, които са отговорни не само за появата на Рим, но дори и за полагането на основите на културата на Апенинския полуостров?


Кой би предположил, че споменатите в Илиада Φλεγύες (*бльгии), описаните в ирладските предания като дошли от Тракия Fir Bholg, са предци на българите? Кой навремето би предположил, че Йоан Цеца, Йоан Малала, Йоан Зонара, Михаил Аталиат, Димитри Хоматиан, Лаоник Халконкондил и др. са били прави свързвайки българите с древните балкански народи? Нито някой е имал достатъчно знания, за да отсее лъжите от истината, нито пък тези, които са разполагали с информация, са имали интерес да го направят.


През ХХ век когато лингвистиката е вече напреднала наука, на мнозина специалисти е станало ясно, че името на Рим, а и на други древни селища като Сатриакум, Стабия, Калетра, Руселе, Сетия и др. нямат смисъл на латински, или който и да било друг италийски език, но заслепени от догмите, малцина са тези, които гледат към Балканите.


И докато някои изследователи като Антонио Скиарета се осмеляват да споменат трако-пеласгийските имена на определени древни селища от земите на Италия, то никой не дръзва да признае, че българите са потомци на хората, които след като се заселват на Апенините, са положили основите на Рим.


По-лошото е това, че вредните за Родината теории, че дедите ни идват от Сибир, Памир и т.н. продължават да бъдат подкрепяни от представители на научните среди. Защо за Бога се сеят заблуди вместо да се работи за популяризация на заслугите на предците ни в оформянето на европейската култура!


Учените са виждащите –тези, които трябва да водят, но когато тези, които водят доброволно слагат черна превръзка на очите си поради страх или друга причина, то каква ще е съдбата на следващите и вярващите на учените сънародници?


Всеки има право да определи сам пътя си, сам да избере сам съдбата си, но намираш ли се в позиция на водещ, нямаш право да поставиш личния интерес над обществения. От друга страна и ние – тези, които са осъзнали сторената неправда, не бива да мълчим и да се примиряваме. Трябва да изискаме това, което ни се полага – културно, спокойно, но и решително. За своето човек трябва да се бори до последно!


https://sparotok.blogspot.com/2019/11/blog-post_10.html

БЪЛГАРИТЕ И ПИСМЕНОСТТА НА ДРЕВНАТА ТРОЯ

През XIX век се случват много неща, които променят науката. Жан Франсоа Шамполион разчита египетските йероглифи. Норвежкият учен Кнудсон прави първите опити да разшифрова хетската писменост. През 1898 г. войските на Османската Империя напускат окончателно остров Крит. Така за британския учен Артър Еванс става възможно да направи проучвания там и да се натъкне на минойската цивилизация. Най-разтърсващото откритие обаче е това на Хайнрих Шлиман.





http://www.hellenicaworld.com/Greece/Literature/HeinrichSchliemann/en/images/ill_plate_001_lg.jpg


Извършвайки разкопки в областта Хисарлък, Турция той доказва, че обезсмъртената от Омир Троя не е мит. Ахейското нашествие и опит да завладее градът на цар Приам се оказват реално събитие. Целият свят притаява дъх в очакване на повече информация за живота на цар Приам, благородния Хектор, Парис и неговата възлюбена Елена.





http://cache.graphicslib.viator.com/graphicslib/media/17/archaeological-site-troy-photo_1343767-770tall.jpg



http://classconnection.s3.amazonaws.com/1674/flashcards/703973/jpg/troy-2.jpg





http://ancientgreece.ru/images1/greece.jpg
http://ancientgreece.ru/


Шлиман не разочарова никого. В продължение на колко години той успява да открие не един и два археологически слоя на мястото на древната Троя. Намерена е интересна керамика, оръжия, скелетни останки и не на последно място изящни златни украшения. Представянето на най-красивите от тях, германският учен преодставя на своята съпруга София. С това си действие Шлиман сякаш пробужда духа на хубавата Елена.





http://www.archeologienadosah.cz/sites/default/files/clanky/sophia_schliemann_philosophyofscienceportal.blogspot.com.jpg





http://www.bible-archaeology.info/Priam-treasure.jpg



http://web.grinnell.edu/courses/cls/s03/cls248-01/gallery/TroyGallery/images/troy012.jpg


Съкровището намерено от германския археолог е наистина впечатляващо. Обеците, огърлиците, диадемата не са загубили първоначалния си блясък. Несъмнено дарбата на древните майстори ще да е била голяма. Най-ценното от гледна точка на науката обаче не е златото, а нещо друго. Става дума за обекти, чиято значимост на времето Шлиман подценява. Това са керамични съдове и тежести за вретена, станове, върху които са гравирани особени знаци. Те се отличават рязко от писмеността на съседите на троянците – хети и лувити. Няма прилика и с египетските йероглифи, или пък клинописите на Шумер и Акад...


Проучвайки писмеността използвана от народа на цар Приам, първото, което ме впечатли бе количеството знаци, които са типични за нас българите. Става дума за символи, които се срещат по ритуални хлябове, сандъци за чеиз, носии, повезки. На различни предмети могат да се видят кръстове, свастики и други слънчеви символи.





http://www.hellenicaworld.com/Greece/Literature/HeinrichSchliemann/en/images/ill_plate_025_lg.jpg





знаци от Троя имащи ясни парaлели с със символи от българското народно творчество


Разбира се писмеността на древните троянци се е състояла от доста повече знаци. Могат да бъдат изолирани над тридесет с различни форми. Броят е такъв, че спокойно може да се приеме, че се касае не само за идеограми, но и за символи притежаващи звукова стойност, т.е. древни букви. С тях народът на цар Приам е белязвал ясно своята собственост.




http://www.hellenicaworld.com/Greece/Literature/HeinrichSchliemann/en/images/ill_pg_023_lg.jpg



http://www.hellenicaworld.com/Greece/Literature/HeinrichSchliemann/en/images/ill_pg_312b_lg.jpg





http://www.hellenicaworld.com/Greece/Literature/HeinrichSchliemann/en/images/ill_pg_367_lg.jpg





No. 296. Inscription on a Trojan Whetstone
http://www.hellenicaworld.com/Greece/Literature/HeinrichSchliemann/en/images/ill_pg_368c_lg.jpg




Тази древна азбука, която е ползвана преди повече от три хилядолетия притежава необичайно голямо количество сходни форми с тези на старобългарските руни. Не става дума за две-три съвпадения, а за над тридесет. Колкото и невероятно да звучи, писмеността на старата Троя показва родствена връзка със свещените символи на нашите деди.










Как да си обясним това? Как е възможно народи, които са отделени един от друг на хиляди години да имат почти идентични знаци? Чудо ли е това? Все пак според официалната историография дедите ни са се оформили като народ в Средна Азия и са се установили на Балканите около 2000 години след Троянската Война. Официално няма допирни точки между народът на цар Приам и старите българи.


Oбщоприетите теории не винаги са верни. Всеки разумен и прогресивен човек знае, че история и политика винаги са били смесвани от недобросъвестни личности. Дори събития от недалечното минало могат да бъдат представени под ужасно изкривен вид. Какво остава за деянията от преди векове и хилядолетия...


Приемем ли, че дедите ни са местен народ, всичко си идва на мястото.Точно това – нашите балкански корени дават логическо обяснение на приликата между троянската писменост и старобългарските руни.


Учените знаят добре, че основателите на Троя са балкански преселници. За това свидетелства сходната керамика:“Ceramics were no longer made on a wheel, and betray strong influences from the Balkans. The houses were different. There may have been a connection to the Phrygians , who migrated from Thrace to Asia Minor: Troy may have been a first stop during this migration”.


http://www.livius.org/to-ts/troy/troy_VI-VII.html


Това, че възпетият от Омир град е основан от траки, се доказва от характера на топонимите Ἴλιος /Илиос, Ζέλεια/Зелея, Πέργαμος/Пергам, Γάργαρα/Гаргара Ἴδή/Ида, хидронимите Σκάμανδρος/ Скамандър, Θύμβριος/Тюмбриоси т.н. Всички те имат ясни паралели в Тракия, а най-интересното е, че етимология намираме в българския език. *


Не по-малко важни са сведенията на различни стари автори, определящи българите като палеобалкански народ.Мястото, в което се намира Троя спада към областта Мизия. Троада е само една от петте части на Мизия – “The principal city of this part was Pergamum, from which the country is also called Mysia Pergamene (Μυσία Περγαμηνή; Strab. l.c.; Ptol. 5.2. §§ 5, 14.) 3. TROAS ( Τρωάς), the territory of ancient Troy, that is, the northern part of the western coast, from Sigeium to the bay of Adramyttium.“ – (W.Smith Dictionary of Greek and Roman Geography, illustrated by numerous engravings on wood).


Тук е мястото да се спомене, че в продължение на хиляда години различни автори отъждествяват старите българи с мизите и Мизия с България - μύσοι δὲ, οἷς εἰδικὴ προσηγορία τὸ τῶν Βουλγάρων καϑέστηκεν ὄνομα, μυςῶν ἔθνος, Mesia hec et Vulgaria…Това правят Св.Йероним, Лъв Дякон, Михаил Гавала, Михаил Аталиат, Йоан Кантакузин,Никита Хониат, Фотий Тесалийски, Деметрий Хоматиан и др.


Освен с мизите българите биват сравнявани и с друго тракийско племе – пеоните - Παίονες δὲ οἱ Βούλγαροι. За Йоан Цеца няма съмнение, че българите от неговото време са старите пеони. На това мнение е и летописецът Йоан Зонара - Д. Ангелов, Образуване на българската народност, стр. 374.


Херодот казва за пеоните, че са колонисти от средите на трояните -They declared to him that they had come to give themselves up to him, and that Paionia was a country situated upon the river Strymon, and that the Strymon was not far from the Hellespont, and finally that they were colonists from the Teucrians of Troy - V. 13.


http://www.sacred-texts.com/cla/hh/hh5010.htm


Ето къде е разковничето! Ето обяснението на загадката защо троянската писменост показва такава смайваща близост със старобългарските руни. Ние сме потомци на най-древното население на Балканите, население, което е основало много колонии в Европа, Средна Азия и не на последно място Троя.


Градът, в който е властвал цар Приам е създаден от преселници от различни тракийски племена – мизи, тевкри, пеони. В по-късни времена тези племена са се консолидирали в една общност позната като българи.


Потвърждение за това получаваме и от факта, че троянската писменост показва силни прилики и с възникналия в Тракия Линеар А. Тази система е използвана на обитавания от траки остров Крит. Там още през XVIII век преди Христа са документирани имена като Диза, Питак, Арей, Реза. Последното е известно и в Илиaда под вида Резос, цар Резос. Питак от друга страна е име на цар на едоните споменат от Тукидид.


В сравнителната таблица са представени успоредиците между знаците от Троя, Линеар А и старобългарските руни.






T-Троя
БР- Български руни
ЛА-Линеар А


Жалко е, че никой от учените ни в миналото не се е заел да направи сравнение на знаците от Троя с руните на дедите ни. Ако това бе направено на нас щяха да ни бъдат спестени множество унижения, загуба на територии. Стотици хиляди българи нямаше да бъдат подлагани на геноцид, а името на народа ни щеше да се радва на престиж.


Светът можеше да знае, че тези, които са изградили белостенната Троя не са изчезнали в небитието и, че ние българите сме техни пълноправни наследници. Лингвистите нямаше да се чешат зад врата правейки опити да разгадаят какъв е бил троянския език. Та това е повече от ясно! Нужно е само да се провери с речта на кой народ се тълкуват топонимите и хидронимите край Троя.


Един непредубеден анализ би показал, че в основата на Илиос, Зелея, Пергам, Ида, Скамандър, Тюмброс, са българските думи илъ, зелiе, праг, видя, каменъ, тъма, бара. За всеки разумен човек би станало ясно, че ние говорим развита форма на езика на цар Приам, Дарес, Димас, Парис и техния праотец Дардан. Тези благороднически имена имат смисъл на български.


Леонид Гиндин свързва Приям със санскритската дума прия – приятен, достоен. Сроден с Приям е тракийският етноним приянти и старобългарската дума приянтънъ –приятен. Други близки по значение наши думи са прияя – оказвам добро влияние, приятно, приятел.


Дарес се обяснява със стблг. даръ-дар, подарък. Сродно на него е Дардан, чийто вариант намираме в българското лично име Дародан – Й.Заимов, Български Именник, с.80.


Димас се обяснява със стбл. дымъ-дим и отговаря точно на българското Димо.


Троянският принц Парис носи също тракийско име, което е със значение борецът (Г. Батаклиев- Антична Митология, стр.122). Пαρις/Парис всъщност е гръцкия вариант на Барис, а това е само вариант на българското име Борис идващо от боря се. Парис/ Барис е сродно на тракийските имена Далебор, Мукабор, Кетрибор, Борискос. Вместо това да бъде оповестено на българския читател, някои учени ни залъгваха, че името на цар Борис I било тюркско…


За пореден път се убеждавам, че перото е по-страшно оръжие от меча. За пореден път ми става ясно, че лъжите и манипулациите погубват повече хора отколкото едно калено острие. С хистрост и измами нашето съзнание бе промито, накараха ни да вярваме в нелепи измислици, да забравим кои сме. Отнета бе славата ни, престижа ни, заслугите ни. С тях се накичиха тези, които с фанатизъм горяха българската книжнина и съчиниха безброй лъжи за нас...но всяко зло е до време.


Днес истината излиза на бял свят за ужас на мошениците. Днес българите започват да се пробуждат и да осъзнават, че притежават сила. Изцеленото съзнание кара много от нас да търсят примера на предците, да бъдат уверени, честни, почтени, благородни и да не се плашат от бедите. Основата за една нова България вече е положена, остава само да продължим градежа с упорство, вяра и любов един към друг.






Използвана литература и пояснения:


1. H.Schliemann, Illios, the city and the country of the Trojans, London, 1880;
2. Вл.Георгиев, Траките и техния език, БАН, Институт за Български Език, София, 1977;
3. W.G.Arkwright, Lycian and Phrygian names, The Journal of Hellenic Studies, Voll. XXXVIII, (1918), The Society for the Promotion of the Hellenic Studies, MACMILLAN AND CO., Ltd, St.Martin.s Street, London, MDCCCXVIII;
4. Pliny, Natural History, Books 3-7, transl. H.Rackham, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press,London, 1999
5. Procopius, History of the Wars, Books III-IV, trasnl. H.B.Dewing, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, HarwardUniversity Press, London, 2000;
6.Herodotus, Histories, transl. G.Rawlingson, ed. T.Griffith, Wordsworth Classics of World Literature, Herofordshire, 1996;
7. Л.Гиндин, Древнейшая Ономастика Восточных Балкан, фрако-хетто-лувийские и фрако-малоазийские изоглосы, БАН, София, 1981;
8. Й. Заимов, Български Именник, БАН, София, 1994;
9. Г.Батаклиев, Антична Митология, Изд. Д-р П.Берон, София, 1985;


* Ἴλιος /Илиос е алтернативното име на Троя. Селище с идентично име е съществувало и в Тракия. Вл.Георгиев сравнява Илиос със стблг. илъ-кал, тиня. На пръв поглед изглежда страно, такова богато селище да носи название кал, тиня. Да, но градът е построен точно в такава област – заобиколена с блата и глинести земи. Най-важното в случая е това, че топоними като Иловица, Иловицата се срещат на много места в нашите земи – Тетово, Ярлово, Добринища, Българичево, Близнак и др. Това показва, че ние сме наследници на тези, които са създали европейския и малоазийския Илиос.


Съществува и друг троянски топоним, който притежава българска етимология. Касае се за споменатият от ОмирΖέλεια/Зелея - Hom. Il. 2.824. Названието на древното селище може да се обясни със стблг. зелiе – трева, зеленина. Както можем да очакваме, дори и днес съществуват сродни български топоними. Това са Зелениково, Зеленик,Зелениче, Зеленок, Зеленуша, Зеленово...


Цитаделата, крепостта на Троя, там където търси подслон семейството на цар Приам носи името Πέργαμος/Пергам. Подобно на Илиос, то е идентично на селищното име Πέργαμος/Пергам от земите на Траките – Хер., История VII-112. Името Пергам е сродно на хетката дума паргасти-височина, лувитската паркуи-висок и българската дума праг, чието първоначално значение е височина. Укрепленията винаги се правят на високи, трудно достъпни места.


Γάργαρα/Гаргара е най-високият връх на намиращата се в близост до Троя планина Ида. Името е сродно на тракийския топоним Γαρήσκος/Гарескос. Елементът гара означава гора, планина, като най-близката дума е блг. диал.гарица-горица.


Дори името на планината Ἴδή/Ида притежава паралел в Тракия, това е селището Ἴδη/ Ида – Д.Дечев, с. 214. Има и друго с подобно име, става дума за Ἴδακος/Идакос. То е споменато от Тукидид в работата му “Пелопонеските Войни” – VIII.104. Значението на Ида е високо, видно място, обяснява се с диал.гл. вида-видя, виждам.


Σκάμανδρος/ Скамандър е име на река течаща край Троя и известна също под названието Kάμανδρος/Камандър. Елементът бива свързан от Вл.Георгиев с думата каменъ-камък. Скамандър/Камандър означава река влачещакамъни. Името е сродно на намиращите се на Балканите Асmonia и Κείμενος – Proc.Aed.IViv.


Θύμβριος/Тюмбриос отговаря на локализираните на Балканите Томарус/Tomarus, Тамон бари/Ταμονβαρι– Plin. H.N. IV. I, Proc.Aed.IV.xi. В Тюмбриос и Тамон бари намираме българските думи тъма и бара-рекичка.






 от ПАВЕЛ СЕРАФИМОВ - SPAROTOK

ВРЪХ БЪЛГАРИЯ III. МОНТЕ БУЛГАРИЯ



През 2004 г. заминах за Италия. От дете обичах тази страна и израснах с музиката Ј, с репродукциите на картините Ј в албумите, които баща ми купуваше, със сладостта на нейната реч, така понятна на сърцето ми. Винаги съм желала да отида в нея, както влюбената желае да срещне своя годеник. Бях на цели 43 години, когато я видях за първи път и не я посетих като туристка, не отидох в нея за да вляза в библиотеките Ј като изследователка или в галериите Ј като художничка и страстна почитателка на Ренесанса. Отидох като гастарбайтер.
Беше времето, когато за българите Италия бе престанала да бъде храм, в който проникваха щастливи поклонници на изкуството и се бе превърнала в разпределителна за емигранти и по-точно за емигрантки, защото там, особено на Юг, се търсеха преди всичко жени, които веднага бяха хвърляни в месомелачката на унизителна работа - слугуване по къщите и гледане на старци. Никаква отколешна мечта за среща с Италия, никакъв трепет от преживяно духовно докосване до нея, не изпълваше тези десетки хиляди съсипани от мъка българки от всички професии и съсловия, които всеки ден се тъпчеха в мръсните български микробуси, карани от тъпи мръсни шофьори и пристигаха след 2-3-4 дневно пътуване по мръсните пазарни площадки на Неапол или Реджо Калабрия. Единственото, което движеше тия потъмнели сгърчени души, бе да спечелят къшей хляб за децата си. Никога Италия не е имала толкова образовани и примирени робини. Бяхме така унизени в собствената си страна, че се съгласявахме да работим за мизерни стотинки и да премълчаваме, когато работодателите под различни плоски предлози не плащаха уговорената на черно жалка надница. Казвахме си: "Та щом България ни изпъди, мигар трябва да чакаме съчувствие в чужбина?" Но всъщност бяхме наясно, че ни бе изпъдила не България, а нейните убийци, изчадия, изпълзели от клоаката, които за една нощ се бяха превърнали в милиардери и управници. От петнайсет години (тогава, в 2004 г., а сега стават почти трийсет) в ход беше страховитият план за унищожение на българския народ, държава и култура, на присмех наречен "демократичен преход", който по официални, много занижени данни, вкарваше в гроба от глад двеста хиляди българи годишно. И това бе интелигенцията на България, нейните квалифицирани труженици, етнически българи - не циганите, не турците, не криминалните престъпници. Спомням си как със спестяванията на родителите ми, с които през 1989 г. можеше да се купи апартамент, си купихме 3 кг сирене. Спомням си как бивши инженери и учители ровеха вечер в кофите за боклук. Спомням си как през февруари 1994 г. тълпи от моя град излизаха към местността Вратцата за да търсят коприва, едва покарала, скована във все още ледената земя. Тогава дъщеря ми каза с детското си гласче: "Мамо, бабо, деди, всички се хванахме за зелено, ние - за копривата, а други - за доларите". Селяните от Видинско купуваха на вересия за Коледа половин хляб и двеста грама кучешки салам. Ако вече не го правят, то означава само, че страдалците междувременно са измрели. В България спряха да се раждат деца, през 1993 г. не видях нито една бременна българка, раждаха само циганките. Малкото българчета, дошли в тоя дол плачевни през 90-те години на миналия и първото десетилетие на настоящия век, които сега са поотраснали, а някои вече са станали мъже и жени, ме поразяват с тесните си рамене и малки глави - сигурен белег за израждане от глад, започнало още в майчината утроба. И тези две паралелни оргии - на чудовищното богатство и на чудовищния глад, се разиграват в страна, в която винаги е имало имуществено равенство, която при самото си основаване през 680 г. е била създадена на принципа на имущественото равенство. Никога досега българският народ не е измирал от глад в мирно време. Война да бе избухнала, астероид да се бе сгромолясал, нямаше да паднат толкова гладни жертви!
Пет години преди да замина в емиграция бях загубила постоянната си работа. Три години работех, каквото завърна, а през последните две изпаднах в пълна безтегловност. С детето ми пиехме гореща вода вместо закуска, обяд и вечеря, а през пролетта варяхме крехките листа на липите в парка. Човек, носещ хляб, ни се струваше богаташ, да не говорим за този, който носеше мрежа портокали или за този, който можеше да си позволи да купи пиле от уличните грилове, край които минавахме с подкосени крака. През първия месец на работа в Италия, преди да изпратя в България първата си заплата, не смеех да ям, знаейки, че милите ми там гладуват. Бяха изминали две години, когато се хванах да пиша роман за българка, емигрантка в Италия, денонощно прикована за средновековния креват на огромна, разплута бабичка, в дом, който прилича на гробище, на пропаст. Болката в гърдите ми бе така инфарктна, че след 20-30 страници хвърлих ръкописа. И завинаги замълчах.
Напразно уверявах себе си и оставях другите да ме уверяват, че никой труд не е срамен. Отвратителното ми занятие завинаги жигоса това, което исках да бъде един от върховете в моя живот - срещата ми с Италия.
Започнах да търся лошите страни на италианците - професионални измамници, родени лицемери, фалшиви набожници, страхливци и подлеци, които пълзят в краката на висшестоящите. Обяснявах си го с животинската, продължила векове наред, почти до днешни времена, нищета на народа, смазван и обезчовечаван от феодалната аристокрация, която го е третирала като добитък. Една банкова чиновничка, която известно време бе моя работодателка, ми разказваше, че родителите Ј, селяни от района на Урбино, родени около 1910 г., са се смятали за кал под нозете на господин графа (ил синьор конте!). За мое удивление италианците бяха лишени от истинско чувство за хумор. Обичаха палячовщината, тя бе тяхното убежище, когато са хванати на тясно, самата дума палячо е италински патент и означава сламеното човече, което плаши врабците по бостаните, но в тая страна на палячовците хуморът бе превърнат в смехория, нямаше я дълбоката разкъсваща ирония, която отеква в нашия горък смях. Освен това в Италия за първи път в живота си се срещнах с цяла кохорта аналфабети в буквалния смисъл на думата, връстници на моите родители, които не можеха да четат и пишат, неграмотни хора, които едва налучкваха буквите! Запознах се с индивиди, които нямаха елементарни хигиенни навици, например да си измият ръцете, след като са ходили в клозета, да не стават посред обяда, за да отидат в клозета или дори да затварят след себе си вратата, когато влизат в клозета! Това бе самата истина, то шокираше всички чужденци, прекарали повече време в тая страна, но нима аз някога съм си представяла, че ще дойда в Италия за да се ровя в недостатъците на италианците! В своята съвкупност те си оставаха гениален народ, за което бяха дали достатъчно доказателства и наши братя, за което, уви, изобщо не подозираха.
Излишно е да изброявам всички градове, в които съм работила. Ще спомена само няколко опорни точки. Казал ди Принчине в Кампания, гнездото на камората, някогашна колония за криминални престъпници, част от триъгълника Неапол - Аверса - Казерта, наречен днес "земя на огъня" заради планините отровни отпадъци от цяла Европа, които камористите трупат тук и ги запалват; Акуино в Лацио, родно място на св. Тома Аквински, в сърцето на Чочария, волската земя, където врачанинът Андрей Николов, най-големият скулптор на България, е идвал на лов за изразителни лица и където видях официални документи от XII в., написани на говоримия тогава език, произхождащ от езика на волските, в една епоха, когато всички подобни документи са писани на латински; Асизи в Умбрия, родният град на Св. Франциск, цитаделата на францисканския орден, където, облъчена от магнетизма на Свещения Манастир с фреските на Джото и Чимабуе и от вдъхновението на капуцини и поклонници от цял свят, за миг пожелах да дам обет на католическа монахиня; и накрая Монтезе - курортно градче в Апенините, между Болоня и Модена, в най-развитата област на Италия - Емилия Романя, в зоната на реките Рено и Панаро, позелена и подредена от Швейцария.
С избора на работни места (а избор почти нямаше), се стремях да се изтръгна от прокълнатия Юг и да се доближа до развития Север, мъчително катерейки се нагоре по Ботуша. Но древните следи, които търсех, ме връщаха обратно.
Запознах се с един българин, емигрант като мен, който стана част от живота ми. И първото голямо пътуване, което направихме заедно, беше до едно предизвестено място - Връх България (Монте Булгария).
Беше лятото на 2005 г. За пътеводител ни служеше едно старо интервю на бивш български посланик в Италия, отпечатано в забравен вестник. Селищата, основани от алцековите българи, се намираха в подножието на Планината България, разположена на 120 км южно от Салерно. Допреди по-малко от половин век тази местност все още е отбелязвана в италианската картография като Мontagna di Bulgaria. Но съвременната администрация ревниво е заличила това име и днес тя носи названието "Парко дел Чиленто е Валло ди Диано". Само върхът на тази неголяма, но внушителна планина с грамадна отвесна скала, спускаща се стремително в топлия залив на Поликастро, продължава да се нарича Монте Булгерия - Monte Bulgheria. Защото името Булгария е променено в Булгерия (с "е" вместо с "а") мога само да гадая, но ми се струва, че е направено нарочно за да се отдалечи алюзията с държавата България. Така или иначе, без да искат, италианците бяха превърнали България в един чист символ - Връх България.
Слязохме на Чентола, последната гаричка на влака, близо до изоставеното каменно селце Сан Северино, почти невидимо в гънката на стръмния планински склон, връщащо се обратно в първичното естество на камъка. Над целия пейзаж, сякаш от небето, като градоносни облаци в слънчевия ден надвисваха странните скали на Планината България. Бях ги видяла предишната нощ в съня си, тъкмо такива, с форма на купи, тъмносиви и заплашителни, но толкова мили зад мрачния си облик. Сънувах Връх България в образа на човек, на църковен прелат, обвит в зелена мантия. Той отслужваше литургия, гледайки втренчено в мен. И наистина под скалните хребети зеленината беше в своята стихия - ярка, свежа. Намирахме се в дълбокия италиански Юг - в земите на древна Лукания.
Нямахме кола, автобусите минаваха нарядко. Едно момченце с колело ни даде разяснения за селищата и километрите до тях. Всъщност имаше само един път, който зизгзагообразно се изкачваше нагоре. Подминахме тунела, водещ към малкия полуостров Палинуро, край който някога се е удавил Палинур, кормчията на Еней и на който днес се разполага един креслив, прекалено застроен курорт и поехме пеша към Челле ди Булгерия, селото, което единствено се сочи за българско, въпреки че алцековите българи са основали и околните селища. Влязохме в бакалията и хората, които заварихме там, веднага ни попитаха кои сме, откъде сме. "Voi siete Bulgari, ma anche noi siamo Bulgari" ("Вие сте българи, но и ние също сме българи") казаха те, когато отговорихме на въпросите им. До края на живота си ще помня тия думи.
Жителите на Челле бяха наясно с произхода си, те разказаха, че техните деди са дошли тук, водени от "un principe bulgaro" ("един български принц") и че името на селото им идва от пещерните скитове, обитавани някога от благочестиви монаси от тяхната общност: "celle", килии. Беше горещо, някаква покруса, позната ми от моята родина, витаеше на това място, но в същото време природата ме обгръщаше и ми говореше мило, сякаш се бях върнала във Врачанския Балкан. Селяните предпочитаха да споделят днешните си грижи - че няма работа, че младите отдавна са започнали да напускат Челле, че жителите са останали съвсем малко. В бара, където на моменти екваше вял смях, се запознахме със синьор Роберто, който ни откара до Поликастро за да ни представи на абата, автор на исторически труд за произхода на тукашните българи. Не го открихме.
На няколко километра от Челле се намират селата Рока и Рокета, сега слети в едно, удивително красиви, напомнящи отдалеч стъпаловидна пирамида с обелиск на върха - църковната камбанария. В Рока е роден принц Антонио де Куртис, ТотҐ, един от първите филмови комици на Италия, всенароден любимец. В землищата на тези села видяхме останките от прадревни лукански селища, едва разгадаеми под буйната трева, разрушени при гръцката колонизация. "Тук се разиграха епичните боеве между лукани и гърци" - пишеше на една табела. Няколко мегалита, за които се твърдеше, че са лукански гробници, стърчаха край древен, покрит с плочи път. И тези съкровища се пазеха от един козар, Уго, чието лозе беше разположено върху част от руините и който спеше с козите си в лозарската колибка. Седнахме край дъсчената маса на тоя гид, който водеше толкова прост, толкова близък (и в буквалния смисъл) до Античността, живот и пихме от резливото му бяло винце. Долу в ниското течеше плитката Мингардо, чието име споменавам като името на приятел. Когато се изкачвахме от реката обратно към Рока, една черна змия тупна от клоните над нас почти в краката ни и със замах, във висока спирала, скриптейки с люспите си по асфалта, изчезна в храстите. Не се уплашихме, напротив, избухнахме в смях .
Разказвам толкова подробно този мой спомен, един от най-хубавите ми от Италия, защото днес той отеква в мен с мъчителен упрек и съжаление. Казах довиждане на Връх България, бях сигурна, че скоро отново ще отида там, ще направя моето проучване. И повече не се завърнах.
Така още една среща, както толкова много в живота ми, бе проиграна.
След години, когато вече не живеех в Италия, но моето скитничество в Европа продължаваше, прожекторите на Българската национална телевизия са осветили ярко това място, посещавано дотогава от малцина. Събитието е било голямо и със сигурност е повдигнало духа, както на алцековите, така и на аспаруховите потомци, съдейки по ентусиазма, с който ми го описаха моите близки. С научните сведения, събрани при тази среща, все още не съм запозната.
Наскоро чух, че българи - емигранти в Италия се готвят да вдигнат паметник на Алцек. Това е похвално, но смятам, че патриотите трябва да съсредоточат усилията и оскъдните си средства най-напред за спасяването на нашата България, единствената, която днес продължава да носи това свято име. Само докато тя съществува, ще бъде жив споменът и за другите Българии, заченати и родени в хилядолетния път на българите.
И на други места в Италия има компактни български поселения. До едно от тях, в района на Беневенто, в Кампания, имах леко като дъх, случайно докосване, ако изобщо има случайност на тоя свят. Приятелят ми започна работа в една мраморна фабрика в Каутано, село недалече от Беневенто. Собственикът ни настани във вилата си сред лозята по планинския склон, на няколко километра от Каутано. Това беше голяма нова къща, бяла отвън и отвътре, пълна със светлина, с дървени тавани и врати, намазани с восък. Нямаше никакви мебели освен леглата, а и за тях липсваха завивки, завивахме се с якетата си. Беше неизчерпаем тих септември, вилата се намираше в градина от стари смокини и избата Ј беше пълна с прашни бутилки шампанско, тъй като семейството по-рано бе държало и ресторант в селото. Смокините зрееха поетапно, изяждахме всички зрели до вечерта и в утрото на следващия ден тия чудни дървета ни предлагаха новата си партида узрели плодове. Бях намерила рая на земята и не бих се помръднала повече оттам, но работата на моя приятел не вървеше. Този тежък и опасен каменоделски занаят, с който бе заменил професията си на машинен инженер, му харесваше, работеше го с вдъхновение, но във фабриката в Каутано работният ден продължаваше единайсет-дванайсет часа. Връщаше се гневен на целия свят и се карахме жестоко в нощта, в която аз прекарвах топли мирни дни. Нито той, нито аз, бяхме свикнали да превиваме глава пред работодател и експлоатацията, която всички наоколо безропотно приемаха, кривите думи, надменното поведение на този, който държеше в ръцете си хляба и ножа, ни хвърляха в умопомрачение и ни караха да забравяме, че основната ни грижа трябва да бъде набавянето на насъщния. Накрая решихме да си тръгнем. В деня преди заминаването слизахме пеша за покупки в Каутано, когато ни настигна една раздрънкана кола, идваща от планинските села над лозята, където изобщо не бяхме ходили. Шофьорът караше бързо и занасяше на завоите, но закова край нас и с любезен жест ни предолжи "un passaggio" - автостоп. Беше усмихнат старец, мил като дете. Помисли ни за местни и ни попита на своя диалект: "Дов `идите?" . Останахме като треснати. Той помисли, че не го разбираме и се поправи на италиански: "Дове андате?" ("Dove andate?" "Къде отивате?"). На другия ден, както беше уговорено, заминахме и повече не стъпихме в Беневенто, а аз добавих нова черна точка в списъка на моите разминавания.
Едно от най-известните селища, основани от българи, е Болгери на тиренското крайбрежие, близо до Ливорно в Тоскана. То се намира в т.нар. Ливорнска Маремма, между морето и последните възвишения на Колине Металифере ("Металотворните хълмове", още едно доказателство, че българите се настаняват винаги в райони, богати на метали). Според италианската историография, то е създадено от български воини, съюзници на лонгобардите, които е трябвало да защитават брега от нападенията на византийците, настанили се на остров Сардиния. Най-ранните сведения за неговия замък - Кастело ди Болгери - датират от Х век, но самото селище е споменато от Павел Дякон в неговата "Historia Longobardum" и според италианските историци е основано през VI - VII век. Днес това село или поскоро градче, е един от луксозните тоскански курорти, в него се произвежда прочутото вино "Болгери", едно от най-фините тоскански вина, известно в 9 "типологии" - разновидности. Към Болгери, което в административен план е " фракция" - подобщина - на по-голямото селище Кастаньето Кардучи, води една великолепна, типично тасканска алея с кипариси от двете страни, възпята от поета Джозуе Кардучи.




Друго българско село е Болгаре, в провинцията на Бергамо и Бреша, в най-наситената индустриална зона на Ломбардия. Според италианските историци, то е основано през V в. "от българи, които са част от хуните". Всъщност и самото име "Бергамо", което произхожда от "пергам", навежда на много предположения. Край Болгаре, недалеч от което се намира по-малкото село Палоско (Плиска! пеласги!) гърми чудовищната магистрала А-4, свързваща Азия с най-западните краища на европейския континент. Минавала съм десетки пъти оттам и винаги, когато видя табелата за отбивка с името на село Болгаре, се заричам, че следващия път непременно ще спра в него. Досега не съм го сторила.
Понякога кратки сведения като светкавица озаряват силуетите на отделни личности със знаменателното име "булгаро","болгаро" - "българин". Ватиканът познава кардинал Петър Българина, за когото писа ст.н.с. Петър Добрев. Бокачо в "Декамерон" (Ден V, новела VI) споменава Марино Болгаро, управител на остров Иския и баща на най-красивото момиче в района на Неаполския залив. Доскоро си фантазирах, че този Марино Болгаро е болярин, напуснал България в първите години на турското нашествие на Балканите, но това едва ли е така. Бокачо разказва тази история като нещо, случило се отдавна и следователно родът на българската красавица може би е живял по тези места още в най-ранна епоха, от памтивека, от времето на сикулите.
От българско потекло със сигурност е фамилията дели Скровеньи (degli Scrovegni) от Падуа, една от наймогъщите в града в периода от XI до XVI век. Името поразително съвпада с това на ботевградското село Скръвена. През 1081 дели Скровеньи фигурират в алманаха на падуанската аристокрация, макар че според преданието произходът им е скромен. Първият познат дели Скровеньи е вероятно Риналдо Пота от село Скрова - лихвар, който предава доходоносното си занятие на своето потомство. Риналдо, син на Уголино дели Скровеньи е вече един от първенците на падуанската република през 1261 г. и притежава земи в селата Селвацано (придобити през 1271 г.) и Саколонго (1290 г.). Името на Саколонго е много интересно, защото тук отново попадаме на корена "сак", "сек" и на българска следа. Днес към Саколонго административно е присъединена "фракцията" Кр˜ола, по-малко село, чието име произхожда от латинското Кр˜дула и от още по-древното Крета, както пишат местните историци. В землището на Кр˜ола, в близост до реката Бакилионе (Bacchilione) са открити "olle", глинени съоръжения за оттичане на водата, чието название за българина не се нуждае от превод - това са олуци.
Но да се върнем на Риналдо, който като лихвар, не се ползува със симпатиите на Данте - великият поет го заклеймява (и обезсмъртява!), хвърляйки го в седмия кръг на своя "Ад" (Песен XVII). Синът на Риналдо, Енкрико дели Скровеньи, е най-известният член на фамилията. През 1300 г. той купува част от Римския амфитеатър в Падуа и построява върху терена на античния паметник прословутата Капела дели Скровеньи, наричана още Капела дел`Арена. Макар че строежът не е одобряван от падуанското гражданство, през 1304 г. капелата е вече готова и самият Джото, най-славният художник на Тоскана, е поканен да я изпише. Джото работи над стенописите в нея от 1304 до 1306 г. и я превръща в една от най-изящните реликви на Ранния Ренесанс и в символ на Падуа. През XVI в. фамилията дели Скровеньи се премества във Франция, където, според италианските си биографи, дълго време продължава да тъне в благоденствие.
През 1994 г. българката Дафина Ленци от Кюстендил, съпруга на италианеца Лоренцо Ленци (произхождащ от едно от разклоненията на Медичите) публикува книгата "Кажи си името", в която дава сериозни доказателства, че някои от най-знатните семейства на Тоскана и Умбрия, станали известни в епохата на Ренесанса, имат тракийски - български произход. Тя твърди, че фамилията на Медичите е напуснала българската територия през VIII век и се е настанила в Тоскана. Там е приела това име, указвайки така произхода си от медите, народа на Спартак, тракийският народ, известен с лечителското си изкуство, откъдето всъщност идва понятието медик - лекар и самото название медицина. Ако твърдението Ј се окаже вярно - а податки за истинност има - можем да си представим каква огромна роля в политиката на Италия, Франция и изобщо на Европа, както и в развитието на европейското изкуство, продължава да играе българският ген, дълго след като България е пропаднала в преизподнята на турското робство. Та фамилията Медичи освен всичко друго е дала на Франция двама крале от династията Валоа и стои в основата на цялата френска Бурбонска династия!
Имам всички основания да предполагам, че и римската фамилия Булгари, собственик на марката за свръхскъпа бижутерия, също неслучайно носи това име. Дори се учудвам, че още никой не е писал по този въпрос. Кратката история на семейството, публикувана в различни рекламни брошури като част от продукта Булгари, не удовлетвори, а още повече възбуди любопитството ми. Според нея родът произхожда от някой си Сотир Българина, грък (?) от Епир, златар по занаят, който през XIX век идва в Рим и създава успешното предприятие, прераснало в днешната световноизвестна фирма.
Но аз не търсех отделни личности и родове, не търсех отделни селища и анклави, аз исках да стигна до общата тъкан, до общия генетичен код на българи и италианци, до общото им ДНК. И понеже никога не разполагах с достатъчно време и пари за системни проучвания, мимоходом отбелязвах съответствията, които ме впечатляваха. Плод на тези мои бележки са, както предходната глава, така и следващите редове.
В днешното си светоусещане италианците и ни приличат и се различават от нас. Има в тях една подмолност, прекалена пластичност, фанфаронство, липса на доблест, които винаги се опитвам да си обясня с по-сетнешната им историческа съдба. Има кресливост и многословие, които невинаги означават сърдечност. Сълзите им бързо избиват и бързо съхнат. Всичко това говори за повърхностност на чувствата. Но има и едно особено съучастие, милосърдие, солидарност, които не са фалшиви. Тъкмо те днес са на път да изчезнат от вкоравената душа на нашия измъчен народ. Въпреки пословицата "parenti - serpenti" ("роднини змии"), въпреки голямата емигрантска маса, която са давали и дават, италианците несравнимо по-често от днешните българи, се срещат с членовете на рода си, посрещат общо празниците. Това е много важно защото запазването на семейната връзка означава запазване на народността.
И после за манталитета на една нация не бива да се съди само по ежедневното средностатистическо поведение на масата. Днешните времена са белязани от всеобща разруха на нравите. Но върховните прояви на италианския народ - неговите благородни гении - поети, художници, композитори - не могат да бъдат обвинени в липса на дълбочина на чувствата и на душевно величие.
Вкусовете по отношение на храната са еднакви, но италианската кухня е много по-бедна, въпреки хвалбите на италианците, че представляват епоха в гастрономията или че дори въплъщават самото понятие гастрономия. Това, че във всеки квартал на Ню Йорк, Берлин и Лондон има поне десет италиански ресторанта, не бива да ни заблуждава. Те изобщо не могат да се мерят с българите по разнообразие и изисканост на ястията и аз си обяснявам това с две причини. Първата е, че народите на полуострова и по островите са търпели в миналото глад и сиромашия, каквито българите не са познавали до днешния момент, когато на свой ред са жертва на подобна нищета. Италианските селяни не са имали достъп до хранителните продукти, с които би могла да се поддържа етническата кухня, обща за италийци и българи. А тъкмо народните дълбини, селяните, създават, пазят и препредават традициите, включително в гастрономията. Гладът не е изискан кулинар. Така че днес цял свят може да нагъва пица, фокача и паста ала карбонара и да ги обявява за шедьоври, но те си остават само сиромашко ехо от нашата доскорошна трапеза. Второ, съвременните мултинационални вериги за хранителни продукти и бързо хранене са навлезли в Италия много по-рано, отколкото в България и са заличили почти напълно спецификата на националната кухня, както и желанието на домакините да приготвят със собствените си ръце обяда на семейството си. Когато в Италия готвех български ястия и въздухът се напояваше с аромат на нещо неистово вкусно, дотолкова, че лакомниците подскачаха на един крак около печката, възрастните италианци ми казваха, че познават тия блюда от времената на майките и бабите си, но днес вече никой не готви така.
Във вените ни ведно с общата кръв, тече и виното, дар от Дионис. Великолепните италиански лозя, терасовидно надвесени над морето, напомнят мираж от рая. За по-лесно прибиране на реколтата, те често са снабдени с малки зъбчати железници и когато наесен виждах влакчетата да се спускат надолу, пълни с каси черно грозде, покрито сякаш със синя мараня, когато чувах радостния вик на стопаните, най-добрите синове на тая земя, останали Ј верни от древността досега, усещах леден кинжал в сърцето си. Българското село бе погубено, лозята му бяха изкоренени и веселието бе прокудено от България.
Италианците, за разлика от нас, са останали господари и на още едно световно чудо - маслината, докато ние сме били изтласкани от гърците от нейния климатичен и културен пояс. Тъкмо течното Ј злато е спасявало от изтощение и гладна смърт поколения италианци - хора, по-млади от мен ми разказваха, че са били отгледани с шепа макарони на ден, поляти със зехтин и че това е била традиционната дневна дажба на бащите и дедите им. Край манастира във Вишано, в Самнитските планини над Нола, в Кампания, видях маслинова гора, чиято възраст бе над две хиляди години, по думите на монасите. Огромните корубести дървета бяха приели заплетените страдалчески форми на всякакви животни и влечуги. Наскоро в телевизионен репортаж по повод ужасната болест, която поразява маслината в Южна Италия, станах свидетел на отчаяната постъпка на един собственик на маслинови насаждения в Сицилия. В градината ведно с другите, растеше и любимото му дърво, за което той твърдеше, че е на три хиляди години и въплъщава за него миналото и бъдещето, здравето и късмета на неговото семейство. Каза, че предците му са се клели в това дърво, когато е трябвало да дадат клетва на живот и смърт, следователно то е гарант на честта на неговия род. Камерата показа хилядолетното дърво - то бе заболяло и трябваше да се отсече. Присъдата не търпеше отлагане, бригадата с електрическите триони бе вече там, чакаше само телевизионният екип да приключи снимките. Тогава мъжът се вкопчи в напукания дънер и изкрещя, че ако трионът докосне дървото, трябва първо да пререже неговото тяло. Настана суматоха, репортажът бе прекъснат и съдбата на този човек, на неговото маслиново дърво и на цялата му бащина земя, обречена на посичане заради миазмите на нашето време, потъна в пълна неизвестност. Никога повече не чух, нито видях продължението на тази история.
Пълно съответствие на българско с италианско откриваме в един прадревен обичай - внукът да носи името на дядо си, а внучката - името на баба си "за да ги подновят". Тази традиция и днес е непоклатим закон в много селища на италианския Юг. Тъй като италианците не са толкова чувствителни към комичното, както българите, стига се и до абсурди. Така например всеки от четиримата синове на дядо Пиетро и баба Мария от Кастел Волтурно в Кампания, бе кръстил първородния си син Пиетро и първородната си дъщеря Мария. Южните италианци живеят на големи семейства в къщи с общ двор - представете си объркването, когато майките излязат на балкона да викат чадата си. Тази грижа да се просъществува във вечността чрез името е (доскоро беше) характерна черта в народностната психология на българина.
За паралелите в народната музика и песен вече говорих по-горе. Те са удивителни, но са останали само във фолклора на по-слабо развитите области. Явно геният се е пренесъл от народното анонимно творчество в непостижимата авторска музика на италианските композитори. Голямата дарба за творчество обединява българи и италианци. Но те са имали късмета да развият своето изкуство в една земя, относително свободна от чужди (най-вече от диви) завоеватели, а нашият народ е ударен в сърцето, в размаха на творческия си подем, от турското нашествие и паметниците му са унищожени от невежествения поробител, вилнял цели пет столетия. Представям си колко художници, архитекти, каменоделци и мислители са напуснали поруганата родина и са дошли в Италия, давайки тласък на нейния Ренесанс. Една безпогрешна, както средновековна, така и по-дълбока българска следа откривам в особеното редуване на бели и черни ивици във външната украса на стените на прочутите църкви във Флоренция, в Сиена и в много други градове, които упорито ми напомнят Рилския манастир. Явно, това е характерна черта на българското храмово строителство, натоварена с точно определен смисъл (небесно и земно?).
Но и самият архетип на езическите храмове, който познаваме преди всичко от рисунките върху "древногръцката" керамика, също произхожда от тракийската/ българската архитектурна традиция, чието наследие са храмовете в т.нар. Долина на царете в района на Старосел. Досега смятахме, че са строени по гръцки образец - един поглед върху най-старото италийско храмово строителство, без нищо общо с влиянието на гръцката колонизация, ще ни накара да приемем обратното.

Традиционната българска къща с първи етаж от дялани камъни и втори дървен етаж с еркери и чардак, покрита с плочи или " римски" керемиди, се разпознава в най-старите образци на къщи на богати градски семейства, запазени от римската епоха в самия Рим и околностите му. Този тип къща, но разгърнат в цял комплекс, намираме и в останките от разкошните вили на римските аристократи в Помпей и Херкуланум. Видях две такива в центъра на Болоня, които датират от XIII век. Все едно, че се бях пренесла в Жеравна. Според мен и самото най-древно градостроителство, типично за земи, в които изобилства камъкът като основен градивен елемент - пирамидалното застрояване на селищата около вътрешен акропол, по планински склонове и хълмове, опасани с дебели каменни стени, произлиза от общата за българи и италийци традиция, разпространена по-късно в цяла Европа.
Но истинското родство се открива в речта, която е код на мисълта, нагласите и инстинктите на един народ. Еднаквите звуци формират еднакъв гласов апарат, еднаква челюстна конструкция и лицата, като фино настроен инструмент, след толкова векове на различна историческа съдба, продължават да си приличат. Българите и италианците са изключително надарени певци тъкмо поради еднаквия си гласов апарат, пригоден за произнасянето на ярки, отворени, сонорни гласни. Както в българския, така и в италианския език съществуват звуците "дж", "дз", "ц", "ч", "ш". Италианците имат и звука "я", например самата дума "Италия" те произнасят като "Италя", макар че нямат графичен знак за него и го изписват с буквосъчетанието "ia". В южноиталианските говори съществува знаменателният за българската реч звук "ъ". В италианския (поне в днешния) обаче липсват звукът "ж" и звукът "ю", който навсякъде се произнася като "у", типично за персийския език.
Тъй като не съм изследовател на италианските диалекти, а от южноиталианските (в това число и сицилианския, имам бегли впечатления), за сходствата между българската и италианската граматика и лексика мога да съдя само изхождайки от литературния италиански, който през вековете, последвали Ренесанса и особено през XIX в. нарочно силно е доближен до френския език, както българският - до руския. Но дори и така може да се открие общата тракийска и българска основа. Съответствията с българския език започнаха да ме бомбардират от момента, в който стъпих на италианска земя. Ето някои от тях:
Структурата на фразата е абсолютно идентична. Идентични са съюзните частици "che" - "ке" (в западнобългарските диалекти и специално в македонския), "че" (в съвременния български) и "ma" - "ма", "ама" (в разговорния български език). Финалната гласна "о", с която завършват почти всички италиански съществителни от мъжки род и която е толкова характерна за италианския език, оцветява го, прави го мелодичен и звучен, съществува в някои диалектни български говори. По еднакъв начин, с еднакви суфикси се образуват спреженията на глаголите от всички групи в I и II л. мн. ч. - "noi amiamo, voi amate" (ние обичаме, вие обичате). Вече говорих за идентичния начин на образуване на умалителните имена - ще допълня само, че в гореказаните влизат и умалителните суфикси "-ino", "-ina" (в българския съответно - "-инко", "-инка"). Освен това от праезика се е запазила една интересна особеност, все още съществуваща и в българския - представката "с" ("s" в италианския), която, поставена пред глагола, изразява противоположно действие: "обувам" - "събувам", "обличам" - "събличам" и "scalzare" (събувам), "svestire" (събличам) и пр. Това впрочем е и едно доказателство, за негръцкия, тракийски произход на града и името Спарта.
В лексиката и в устойчивите изрази съответствията също изобилстват до такава степен, че смисълът на новонаучената италианска дума веднага, без превод, става ясен за българина. Самото име Италия е пример за това - достатъчно е да заменим "а" с "е" (дивтонгът "ае"!), за да си го преведем като "страна на телците". Понякога думите и изразите в литературния италиански ми се струваха по-селски, по-близки до простонародния български, отколкото самият литературен български език. Едни от най-употребяваните изрази: "ti voglio bene" - "воля те, обичам те" и "mi sa che" - "сакам че", "сякаш", "струва ми се" го доказват.
По-долу предлагам кратък списък на общи по звучене и смисъл думи, които са от такъв характер, че сходството им не може да бъде обяснено с чужди (гръцки) влияния и случайни заемки. Подредила съм ги не по азбучен ред, а в смислови кръгове. В тях отново доминира консервативният Юг.

Интимен свят

tata (сиц. същ. м. р.) [тата] - тато, тате
naca (сиц. същ. ж. р.) [нака] - люлка, от "нанкам"
nanna, fai la nanna (итал. израз) [нанна, фаи ла нанна] - нанкай, спи, галено обръщение към дете
papa (итал. същ. ж. р.) [папа] - папкане, храничка за дете
papare (итал. гл.) [папаре] - папкам
dondolare (итал. гл.) [дондоларе] - дундуркам, люлея
ciocciare (итал. гл.) [чочаре] - суча
cioccia (итал. същ. ж. р.) [чоча] - бозка, майчина гръд
nenne (сиц. същ. ж. р. мн. ч.) [ненне] - ненки, майчина гръд
ciccia (итал. същ. ж. р.) [чича] - сланина, но думата има развитие; днес тя се използва и като име от мъжки род - ciccio, за галено обръщение към приятел или син, и име от женски род за обръщение към приятелка или дъщеря - дебеланко, дебеланка - буквално шишо, шишко, шишка
suocero, a (итал. същ.) [суочеро, а] - свекър, свекърва
cucciolo (итал. същ. м. р.) [кучоло] - малко животинче, но и нежно наименование за малко дете
cuccia (итал. същ. ж. р.) [куча] - кучешка къщурка
Домашен бит, къща, кухня
casa, ca (итал. същ. ж. р.) [каза, ка] - каща (македонски диалект), къща
scala (итал. същ. ж. р.) [скала] - скала, скали, стълба (в Камено поле и до днес не се употребява друга дума за стълба, тя е скала, скали)
mangiare (итал. гл) [манджаре] - ям, храня се, но също и манджа, ядене, храна - не мога да си обясня защо и досега всички подминават този крещящ паралел
sedia (итал. същ. ж. р.) [седиа] - стол
sedile (итал. същ. м. р.) [седиле] - седалка
scrigno (итал. същ. м. р.) [скриньо] - ковчеже за ценности, скрин
ciotola (итал. същ. ж. р.) [чотола] - чутура, по-дълбок кухненски съд, дървен или керамичен
damigiana (итал. същ. ж. р.) [дамиджана] - дамаджана
copagna (неаполитански същ. ж. р.) [копаня] - черпак
focaccia (итал. същ. ж. р.) [фокача] - погача, питка
tegame (итал. същ. м. р.) [тегаме] - тиган
luccu (сиц. прилаг.) [лукку] - лаком 
calza, calze (итал. същ. ж. р. ед. и мн. ч.) [калца, калце] - чорап, и (в миналото и обувки)
calzoni (итал. същ. м. р. мн. ч.) [калцони] - калцуни, панталони; понякога - дълги чорапи
fustagno (итал. същ. м. р.) [фустаньо] - дебел вълнен или памучен плат, но в миналото също и частите на традиционното облекло, които се изработват от него
ciantella (тоск. същ. ж. р.) [чантелла] - обувка, но е виден еднаквият Ј произход с българската дума "чанта" - изработена от кожа, четина
scassare (южноит. гл.) [скасаре] - скъсвам, късам, чупя
tuppiari (сиц. гл.) [тупиари] - тупам, чукам (на вратата)
Най-древни занятия - дърварство, животновъдство, риболов, земеделие, лозарство и др.
mannaia (итал. същ. ж. р.) [манайа] - манара, брадва
scura (итал. арх.) secure (итал. същ. ж. р.) [скура, секуре] - секира
segare (итал. гл.) [сегаре] - сека
ceppo (итал. същ. м. р.) [чеппо] - дънер, пън, етимологията води към българската дума чеп
grasta, crasta (сиц. същ. ж. р.) [граста, краста] - овен, овца; удивителна дума, която е директно признание за българския произход на сицилианците и едно от доказателствата, че българите са траки, защото същата дума е съществувала в гръцкия език отпреди колонизацията на Сицилия
cascina (итал. същ. ж. р.) [кашина] - кошара
mandra, mandria (итал. същ. ж. р.) [мандра, мандриа] - стадо, но и оградено място, в което временно се събира добитъкът
mucca (итал. същ. ж. р.) [мукка] - крава, звукоподражателно название, което съответства на нашето "муна", употребявано от децата
vitello (итал. същ. м. р.) [вителло] - теле
fieno (итал. същ. м. р.) [фиено] - сено
fiutto (итал. същ. м. р.) [фиутто] - обоняние (за животно), човешки нюх
fiuttare (итал. гл.) [фиутаре] - обнюхвам, душа
seme (итал. същ. м. р.) [семе] - семе за посев, семка на плод
cerna, cernia (итал. същ. ж. р.) [черна, черня] - вид шаранова риба
sciaragno, sciarrano (итал. същ. м. р.) [шараньо, шаррано] - шаран - не се нуждае от превод vite (итал. същ. ж. р.) [вите] - лозница
vitigno (итал. същ. м. р.) [витиньо] - лоза, директно доказателство, че витините и изобщо траките са дали на света лозарството и виното
carrozza (итал. същ. ж. р.) [кароца] - каруца, кола
coccio (итал. същ. м. р.) [коччо] - кочия, каляска
loppa (итал. същ. ж. р.) [лоппа] - изгорели отпадъци в пещта, паралелът с българската дума "лопата" е очевиден
loppaio (итал. същ. м. р.) [лоппайо] - работник, който изгребва отпадъците от пещта
По-широк кръг от думи
bello, a (итал. прилаг.) [белло, а] - красив, а; тази всеизвестна италианска дума произхожда от понятието "бел, бял" в българския език, което явно е съществувало и в италийските езици; очевидна е общата древна концепция, че красив е този, който има най-бяла кожа - "бела и червена"
buria, buriana (итал. същ. ж. р.) [бурия, буриана] - буря
ciuccoli (сиц. същ. м. р. мн. ч.) [чуколи] - скали с особена форма, чукли
gorbo (итал. прилаг.) [горбо] - гърбав
lannu (сиц. нар.) [ланну] - лани, миналата година
maschio, maschi (итал. същ. м. р. ед. и мн. ч.) [маскио,
маски] - мъж, мъже, от пол мъжки; в южните и централни говори се произнася като "машкио, машки", което е идентично с македонския диалект
patire (итал. гл.) [патире] - патя, няма нужда от превод
progredire (итал. гл.) [прогредире] - създавам поколение, съществувам в грядущето, в бъдещето
(di) rado (итал. нар.) [(ди) радо] - (на) рядко, нарядко
sbiadire (итал. гл.) [сбиадире] - избледнявам; тук имаме пример за характерната за италианския език промяна на звукосъчетанието "la" в "ia", друг пример: blanco - bianco
sbagliare (итал. гл.) [сбаляре] - сбърквам, бъркам; натъкваме се типичното за италиаския език преминаване на звука "r" в "gl" - "ль", в средата на думата
scucciare (южноит. гл.) [скучаре] - скучая, думата не се нуждае от превод
sciarra (итал. същ. ж. р., но идва от сиц. зони под Етна)
[шарра] - напластявания от изтеклата лава по склоновете на вулкана, в които сред черния цвят се наблюдават и ярки цветни ивици от минералите, изхвърлени от кратера
certosa (итал. същ. ж. р.) [чертоза] - специфичен манастирски комплекс, състоящ се от два вътрешни двора, затворени от сгради от двете страни на църквата; в пообщ смисъл: голям и богато украсен, важен манастирски и храмов комплекс
Ето я най-сетне жива и здрава думата "чертог", която според тюркската теория за произхода на българите беше "една от десетте тюркски думи, запазени в днешния български език от изчезналия език на прабългарите". Глупост, която можеше да бъде заличена само с едно надникване в италианската лексика. Думата "чертог", "чертоза" ми прилича на историята с тия фамозни, уж изчезнали риби, уж пример за свързващо междувидово звено, върху които Дарвин бе базирал еволюционната си теория и които впоследствие бяха открити да си плуват невинно, здрави и читави в морето. Във връзка с това, не преставам да се натъквам на бедите, които навлече социалистическия режим на българското светоусещане и на българската наука със забраната да се пътува в чужбина. Много заблуди, включително и митът за "благоденстващия Запад", щяха да бъдат разобличени.
Територията на собствените имена винаги е била за мен съкровищница, в която не спирам да се ровя. Италианските имена са толкова благозвучни, че не мога да се начудя как така днешното поколение, особено на Север, кръщава децата си Уилиям, Малкълм, Кевин, Дженифър, Хилари и пр. Явно това желание за именна мимикрия и доближаване по този начин до господстващия англо-американски свят не е само наша, типично българска тенденция. Но да оставим настрана днешната мода. Още от дете се удивлявах на фамилното име на италианския скулптор Арналдо Дзоки, автор на един от най-популярните български паметници - "Цар Освободител" в София. Към това толкова българско "Дзоки" - Дзоко (Цок - Цоко) се прибави и Дзено (Цено) - собствено име на главния герой в романа "Съвестта на Дзено" на Итало Звево. Когато пристигнах в Италия, знаех вече какво да търся и подобно геолог, под пласта от общоевропейски, християнски и поиталианчени немскоезични имена, попаднах на същинска златна жила, която, както и обикновената лексика, водеше предимно в южна посока, но обхващаше и останалите територии на полуострова. Тази златна жила, тази мрежа от златни имена, е скрита дълбоко и е свидетелство за първична древност. Днес тези имена, както и в България, продължават да се носят само от по-старото поколение и са на път да изчезнат.
Ето някои от тях: Дзоко (Цоко), Дзеко (Цеко), Дзено (Цено), Джото (носено и от великия художник, в български вариант - Йото). И още: Deccio (Дечо), Diccio (Дичо), Duccio (Дучо), Liccio, Liccia (Личо, Лича), Milo (Мило), Mincio (Минчо), Mara (не Мария, Мара), Mita (Мита). Nencini (Ненчини) съм чула като фамилно име, но това означава, че съществува и собствено име Nencio (Ненчо). Интересни са имената Тано и Нино, които днес обикновено са умалителни съответно от Гаетано и Джовани, но съществуват и като независими собствени имена. Българските имена Благой, Благия имат своето италианско съответствие в името Biaggio (Биаджо), като звукосъчетанието "ла" е преминало в "иа" по принципа, за който вече стана дума. Много любопитно е италианското Дуилио, което е сходно с българското Дульо, Дулинко и е една следа, която води към името Дуло. Един от бележитите тоскански художници се е казвал Dossio Dossi (Доссио Досси), име, което освен пълната идентичност с българското Досьо, ни дава и пример за еднаквата традиция внукът да приема името на дядо си, превърнало се в родово име - обичай, от който идва характерната за българите тавтология на собственото и фамилното име - Досьо Досев, Петър Петров, Иван Иванов. Колкото до имена като Джорджо (Георги), Деметрио (Димитър) или Никола (idem), след всичко, което казах дотук за гърците и за гръцкия език, трябва вече да престанем да ги приемаме за гръцко влияние, както в българската, така и в световната именна практика. Същото се отнася и за името Андреа (българското Андрея), което и в италианския и в българския вариант още пази суфикса "а", характерен за мъжките имена от арийската древност.
И накрая под пласта от класически имена, възродени най-вече от романтичните навеи на XIX век - като Анибале, Акиле, Етторе (Хектор), Чезаре и пр. - откриваме автентичните Енио (българското Еньо), Трифоне и Дардано, които никога не са преставали да съществуват и да се препредават. Така че, ако перефразираме евангелската мъдрост, можем да кажем простичко - "по имената им ще ги познаете".
Ето на какви поразителни сходства се натъкнах аз, без никога да съм правила нарочни издирвания, а какви ли богатства би разкрил подготвеният езиковед, отишъл специално да изследва старинната лексика във вътрешността на Сицилия. Предупреждавам обаче за едно малко затруднение - италианските селяни повсеместно са далеч по-малко любознателни от българските (които вече са на изчезване), по-малко културни. Когато ги питаш за произхода на дадено име, те вдигат рамене: "E semplicemente un nome, non significa niente" - "това е просто едно име, не означава нищо".
Ще завърша тази глава с думите на една стара сицилианска песен: "Ако отнемеш постелките и дрехите на един народ и го оставиш гол и бос, той пак е богат. Ако му отнемеш хляба и го оставиш гладен, той пак е богат. Но ако му отнемеш езика, той става по-нищ от просяка, той става роб, защото е изгубил бащиния завет, изгубил е паметта си, изгубил е името си."


ДА БЪДЕ!

Един прастар народ - траките и българите - надига снага и чака признание за своето величие. Една грандиозна лъжа - че гърците са цивилизаторите на Европа - е на път да се срути завинаги. Тя е може би най-старата и най-трайната, но далеч не е единствената. Напротив, историята на човечеството, която днес изучаваме, е пълна повече със заблуди, отколкото с истини. Не знаем истината за световните революции и световните войни, не знаем най-напред кои сме и откъде сме се взели. Всички находки и писания, които биха могли да отворят очите ни, в продължение на векове старателно се прикриват и унищожават. Някой има интерес да си мислим, че сме произлезли от маймуните и ще се върнем при тях. Изглежда, че по ирония на съдбата, човешкият род ще разкрие правдата за произхода и смисъла на историческото си развитие в мига на своята гибел, в полето на Армагедон. Боговете наистина имат чувство за хумор.
А което важи за света, в двойна степен важи за нас, българите. Петър Добрев с право твърди, че сме загадъчен народ. Имаме дарбата във всички исторически катаклизми да се оказваме на кръстопътя на световните стихии. Сега такъв катаклизъм отново предстои. Още не е казано, че той ще ни унищожи. Може би неговият ураганен повей ще ни разтърси и изправи на крака. Защото наистина ни трябва ураган, за да се събудим.
Достатъчно сме отстъпвали. Трябва да започнем да настъпваме. А най-доброто оръжие за настъпление не са нито бомбите, нито парите, а истината. Тези народи, които преди хилядолетия или само преди няколко века са използвали миговете ни на слабост и са се вмъкнали на наша земя, продължават да имат претенции дори към днешната ни територия. Трябва да спрем тази наглост с удара на истината. Вие сте дошли през едикойси век и сте уседнали в земята на нашите деди. Заварили сте тук процъфтяващи градовете, които впоследствие сте направили свои столици. Дори имената им сте взели наготово. Атина, Бизантион и Халкедон, които стават двете опорни точки на Константинопол и после на Истамбул, Белград и Пеща, да не говорим за Скопие - всички те са създадени от траките и българите. Румънците искат да се представят за наследници на траките, имаше дори една комична сцена, когато на тържественото събрание в чест на 1300-годишнината на Дунавска България, представителят на румънската делегация заяви, че Аспарух, идвайки в Онгъла, е сключил пакт с Румънската държава. Подобна държава тогава изобщо не е съществувала и знаем много добре, че даките, достоен тракийски народ, са били почти напълно изтребени след завоеванието на император Траян. В пространствата между Дунав и Карпатите, първо Византия, а след това и Българската държава, са заселвали военнопленници и криминални престъпници. Отвреме навреме се е спирал и е усядал и някой завоевателски етнос - кумани, печенеги, татари и пр. Векове наред България се е простирала до Карпатите и влашката администрация до средата на XIX век е пишела официалните си документи на български език. Това трябва да се извика високо, за да го чуе всеки и да се пресекат претенциите от всички страни, базирани само върху нашето мълчание.
Една друга подла идея, която цели да размие истината и да ни принизи, е теорията, че "всички сме балканци". Да, ние, българите, сме дали името на Балканския полуостров, както и толкова още имена от Сицилия до Индия, но не сме някакви си чешити, които просто ядат чесън, баница и кисело мляко, нито пък сме еднакви с другите по-късни заселници. Околните държави не ни обичат, омразата им избухва при всеки повод - та кой ли длъжник обича кредитора си, както казва Петър Добрев, кой не би желал да го види на смъртно легло? Ядрата на тези държави са чужди и макар че техните народи са наша собствена плът и кръв, те, по законите на идеологическата алхимия, сякаш губят българската си душа и се превръщат в наши врагове и преследвачи. Достатъчно е да видим какво става в днешната република Македония. Но това може да се промени, историята е доказала, че това е обратимо. На примитивната омраза на тези държави ние трябва да противопоставим нашата цивилизована твърдост, без да таим вендета към народите. Така биха постъпили нашите деди.
Това трябва да бъде отговорът ни на всички посегателства към земята, миналото и идентичността ни, откъдето и да идват те!
Истината ражда самоуважение. А самоуважението налага най-сетне да изберем достойни водачи на народа си. Карикатурите, които днес ни управляват, крадците, които ни ограбват, убийците, които ни погубват, трябва да бъдат провалени в бездната на срама и забравата. Но, ще попитате, как един толкова надарен народ е произвел такива изчадия? Обяснявам си го с данъка, който трябва да платим за нашата древност. Като прастар народ, преживяваме процес на страшна поляризация, на единия полюс се групират престъпниците, на другия - достойните българи. Силите на времето са центробежни, те разделят материята от духа. Липсва средата, свързващото звено, което уравновесява блюдата на везната. Престъпниците погубват или изгонват достойните. Този процес е знак за гниене, за смъртоносна болест. Този процес трябва да се спре със секирата на Крум Страшни. В нашата история той е бил спиран на няколко пъти.
Самоуважението изисква утвърждаване на името. Всеки успял българин в чужбина, всеки изобретател, всеки спортист, стъпил на стълбицата на победителите, трябва високо да заявява, че е българин, а не да се радва на чуждия химн, който свирят в чест на неговата победа. Всеки тъмен емигрант като мен трябва да прави същото, вместо да целува като спасение новополучения американски, френски или патагонски паспорт.
О, неразумни и юроде, не се срамувай, а се гордей, че съдбата ти е отредила тежкия дял да се родиш българин!
Ние не бива да бъдем последното българско поколение, а поредното, което ще пренесе името на България в грядущето.

Да бъде!

21 февруари 2016 8 април 2016
Враца Валемаджа