ПЪРВАТА И ПОСЛЕДНА СВОБОДА Джиду Кришнамурти 14-21

ГЛАВА 14. ОТНОШЕНИЯ И ИЗОЛАЦИЯ

ЖИВОТЪТ Е ОПИТ - опит в отношенията. Човек не може да живее в изолация, така че животът е отношения, а отношенията са действие. А как може да се развие способност­та да се разбират отношенията, които съставят живота? От­ношенията не означават ли не само общуване между хора, но също и контакт с вещи и идеи? Животът е отношения, които намират израз чрез контакти с вещи, хора и идеи. Когато разбе­рем проблема за отношенията, ние ще имаме възможност да се справим с живота. Така че нашият проблем не са нашите въз­можности, тъй като възможностите не са независими от от­ношенията, а разбирането на отношенията, което естествено ще създаде възможности за гъвкавост, бързо приспособяване и бърз отклик.

Отношенията са огледалото, в което откривате себе си. Без отношения вие не съществувате. Да бъдеш значи да имаш отношения, да имаш отношения значи да живееш. Вие същест­вувате не защото мислите, че съществувате, а съществувате, защото се намирате в отношения. Неразбирането на проблема за отношенията води до конфликти.

Ние не разбираме смисъла на отношенията, защото използ­ваме отношенията просто като средство за по-нататъшни постижения, промени и напредък. А отношенията са средство за самопознание, защото отношенията означават да бъдеш, да съществуваш. Трябва да разбера смисъла на отношенията. От­ношенията са огледало, в което виждам себе си. Това огледало може да изкривява образа, но може и да показва нещата такива, каквито са. Но повечето от нас виждат в това огледало по-скоро онова, което искат да видят, а не онова, което е. Ние сме по-склонни да идеализираме, да бягаме, да живеем в бъдещето, от­колкото да разбираме отношенията в непосредственото нас­тояще.

Ако разгледаме отблизо живота си, нашите отношения един към друг, ще установим, че животът ни представлява процес на изолация. Не сме истински загрижени за другите, макар и много да говорим за това, другите не ни интересуват. Ние поддържа­ме отношение с някого само докато това отношение ни удов­летворява, докато ни дава убежище и ни задоволява. Но в момен­та, в който се появи някакво смущение в него, което ни създава неудобство, ние слагаме край. С други думи, дадено отношение съществува, докато ни задоволява. Това може да звучи остро, но огледайте живота си отблизо и ще видите, че е факт. Човек живее в невежество, когато си затваря очите пред фактите, а не­вежеството не води до добри отношения. Ако огледаме живота си и нашите отношения, ще открием, че той представлява про­цес на изграждане на противодействия между хората, на изграж­дане на стена, над която наблюдаваме другите. Стената може да е материална, да е психологическа, икономическа, национална - ние я пазим и стоим зад нея. Докато живеем в изолация, зад ня­каква стена, няма да имаме истински отношения с другите. жи­веем затворено и смятаме, че това ни дава сигурност, защото сме доволни от положението. Светът е толкова разрушителен, в него има толкова много мъка, болка, войни, опустошения и страдания, че искаме да избягаме и да живеем зад стените на си­гурността на нашето съществуване, така че отношенията за повечето от нас са процес на изолация, а такива отношения не­избежно създават общество, което разделя хората един от друг. Това точно, става в целия свят - вие живеете изолирани, протягате ръка над стената, която можем да наречем национа­лизъм, братство или нещо друго, но правителствата продължават да си съществуват с техните армии. Гледате ограничено на нещата и въпреки това мислите, че можете да постигнете световно единство, световен мир - това е невъзможно. Докато има граници, било то национални, икономически, религиозни или социални, няма съмнение, че не може да има мир в света.

Процесът на изолация е процес на стремеж към власт. Независимо от това дали става въпрос за лична, расова, национална или групова власт - тя винаги води до изолация, защото желани­ето за власт, за положение, означава отделяне. В края на краища­та всеки иска това, нали? Всеки иска да има положение, което му дава възможност да властва, било то у дома си, на работата си или при някакъв бюрократичен режим. Всеки се стреми към власт и, търсейки власт, установява общество, основано на власт - военна, индустриална, икономическа и т. н. И това е ясно за всеки. Самото желание за власт не води ли по силата на своята природа до изолация? Смятам, че е много важно това да бъде разбрано, защото хората, които искат световен мир, свят, в който няма войни, ужасяваща разруха, катастрофална мизерия в невъобразими размери, трябва да разберат този основен проблем. Хората, които са сърдечни и благи, не са властолюбиви и поради това не изпитват чувството на принадлежност към дадена нация, към дадено знаме. Те нямат знаме.

Няма такава нещо като живот в изолация - никоя страна, никой народ, никой индивид не може да живее в изолация. И въп­реки това, тъй като по най-различен начин търсите власт, вие насаждате изолация. Националистът е проклятие, защото със своя националистичен, патриотичен дух издига стена, която разделя хората. Той е толкова обвързан със своята страна, че из­дига стени срещу другите. Какво става, когато изградиш стена срещу нещо? То непрекъснато се блъска в стената. Когато се противопоставите на нещо, самото противопоставяне показ­ва, че вие сте в конфликт с него. Така че национализмът, който е процес на изолация, и който е резултат на желанието за власт, не може да доведе до мир в света. Онзи, който е националист и говори за братство, е лъжец. Той живее в състояние на проти­воречие.

Може ли човек да живее на този свят без да желае власт, по­ложение, господство? Явно, че може. Човек го прави, когато не се отъждествява с нещо по-голямо. Отъждествяването с нещо по-голямо - партия, родина, националност, религия, Бог, е израз на желанието за власт. Защото вътре в себе си сте празни, бе­зинтересни и слаби вие се отъждествявате с нещо по-голямо. Това желание да се отъждествите с нещо по-голямо е желание за власт.

Отношенията са процес, в който се саморазкриваме, а без човек да се опознае, да разбере пътищата на своя ум и сърце, ус­тановяването на външен ред, на дадена система, прилагането на умела формула е от много малко значение. Онова, което е важно, е да разбереш себе си в отношенията си към другите. Тогава отношенията стават не процес на изолация, а движение, в кое­то разкриваш собствените си мотиви, мисли и стремежи. И това откритие е началото на освобождаването, началото на трансформацията.


ГЛАВА 15. МИСЛИТЕЛЯТ И МИСЪЛТА

ВЪВ ВСЕКИ ЖИТЕЙСКИ ОПИТ присъства субектът, наблюдателят, който събира в себе си все повече и повече неща или се отказва от други. Това не е ли неправилен процес, не е ли начин на поведение, който не води до творческо състоя­ние? Ако процесът е неправилен, можем ли да го отстраним, на­пълно да се отървем от него? Това може да стане само когато аз, като човек, който е субект на опита, осъзная, че процесът е погрешен и че има само едно състояние, при което мислителят е мисълта.

Докато съм субект на опита, докато се движа към нещо, ще има двойнствено действие, два отделни процеса в действие -мислителят и мисълта. Няма да има интеграция, винаги ще има един център, който оперира чрез волевото усилие да бъдеш или да не бъдеш част от дадена националност, от колектив, да бъдеш самостоятелен и т. н. Общо взето това е процесът. Докато уси­лията са разделени между субекта на опита и опита, положението ще се влошава. Възможна е интеграция само когато мислите­лят престане да бъде наблюдател. С други думи, в момента знаем, че съществуват мислителят и мисълта, субектът и обектът на наблюдение, субектът и обектът на опита - две различни състо­яния. Нашето усилие е да хвърлим мост помежду им.

Волята за действие има винаги двойнствен характер. Възможно ли е да преодолеем тази воля, която разделя, и да открием състояние, при което няма такава двойнствено действие? Това може да бъде постигнато само когато директно изпитваме със­тоянието, при което мислителят е мисълта. Ние смятаме, че мисълта е отделна от мислителя, но така ли е? Би ни се искало да бъде така защото тогава мислителят може да обяснява нещата чрез своите мисли. Усилието на мислителя е да стане нещо пове­че или нещо по-малко и следователно в тази борба, в това дейст­вие на волята, в този стремеж, винаги съществува разрушителен фактор, ние следваме не правилен, а погрешен път.

Разделени ли са мислителят и мисълта? Докато те са разде­лени, нашите усилия ще бъдат безполезни, ние ще вървим по гре­шен път, като води до разруха. Ние смятаме, че мислителят е отделен от мислите си. Когато открия, че съм алчен, властен, брутален, решавам, че не трябва да бъда такъв. В такъв случай мислителят се опитва да промени мислите си и прави усилия да постигне промяна, но в тези усилия той преследва илюзията, че има два процеса, докато процесът е само един. Смятам, че в това се състои разрушителният фактор.

Възможно ли е да достигнем състоянието, при което има единство, а не два отделни процеса? Може би тогава ще устано­вим какво означава да чувстваш творчески сили и какво е състо­янието, при което не действат негативни фактори в отноше­нията, които установявате, каквито и да са тези фактори.

Аз съм алчен. Аз и алчността не са две различни неща - има само едно нещо и то е алчността. Какво става, когато осъзная, че съм алчен. Старая се да не съм алчен поради социални или ре­лигиозни причини, но моите усилия винаги ще се движат в един тесен крьг. Колкото и да разширявам този кръг, той винаги ще бъде тесен. Така че негативният фактор остава. Но когато пог­леднем по-надълбоко и по-отблизо, виждаме, че онзи, който пра­ви усилията, е причината за алчността и самата алчност. Виж­даме също, че няма „аз" и алчност, които съществуват отделно, а само алчност. Но ако осъзная, че съм алчен, че няма наблюда­тел, който е алчен, а аз самият съм алчност, тогава целият проблем ще се промени из основи, нашето отношение към него ще бъде различно и нашите усилия няма да бъдат негативни.

Какво ще направите, когато сте целият алчност, когато всичките ви действия са алчност. За нещастие, ние не гледаме на нещата по този начин. За нас съществува висшият „аз", войникът, който контролира и доминира. За мене този процес е разрушителен. Това е илюзия и ние знаем какво правим. Аз се раз­делям на две - на висше и низше, за да мога да продължавам да действам, както съм действал досега. А ако има само алчност, не азът като носител на алчност, но целият аз съм алчност, тогава какво е положението? Тогава е ясно, че действа различен про­цес, възниква друг проблем. Този проблем е творчески, в него няма доминиращ, положителен или изменящ се аз. Трябва да стигнете до това състояние, ако искате да бъдете творчески личности. В това състояние няма субект, който прави усилия. Не става въпрос да открием това състояние или да го предадем с думи. Важното е да видим, че субектът на усилията и обек­тът, към когото те са насочени, са едно и също нещо. Изискват се голямо разбиране и наблюдателност, за да се види как съзнани­ето се разделя на висше и низше, като висшето е постоянното, чувството за сигурност, но продължава да бъде процес на мисъл­та и по този начин процес във времето. Ако можете да разбере­те това като непосредствено изживяване, тогава ще видите, че започва да действа съвсем друг фактор.


ГЛАВА 16. МОЖЕ ЛИ МИСЛЕНЕТО ДА РЕШИ НАШИТЕ ПРОБЛЕМИ

ДОСЕГА МИСЪЛТА не е успяла да реши нашите проблеми й аз не смятам, че ще може някога да ги реши. Досега разчитахме на интелекта да ни покаже изхода от нашата обър­каност. Колкото по-хитър, по-обигран, по-префинен е интелек­тът, толкова по-разнообразни са неговите системи, теории и идеи. А идеите не решават човешките ни проблеми. Те не са ус­пели досега и няма да успеят. Решението не е съзнанието. Пъти­щата на мисълта няма да ни изведат от трудностите. Струва ми се, че първо трябва да разберем процеса на мислене и да ми­нем отвъд него и може би, когато се освободим от мисълта, ще успеем да намерим начин, който ще ни помогне да решим не само личните, но и общите проблеми.

Досега мисленето не е успяло да реши нашите проблеми. Ум­ните хора, философите, учените, политическите водачи не са успели да решат нашите човешки задачи, които се отнасят до отношенията между вас и другите хора, между вас и мен. Досе­га използвахме ума, интелекта, надявайки се, че те ще намерят решението. Може ли мисълта да отстрани нашите проблеми? Мисленето, освен когато се прилага в лабораториите и край чертожните маси, не цели ли винаги да се самосъхрани и самовъзпроизведе? Не е ли неговата активност съсредоточена вър­ху самото него? И може ли такава мислене да реши някой от проблемите, които самото то е създало? Може ли съзнанието, което е създало проблемите, да ги отстрани?

Явно мисленето е вид реакция. Ако ви попитам нещо, вие отговаряте и вашият отговор зависи от спомените ви, от вашите предубеждения, от климата, от цялата среда, в която сте се формирали. Мислите по съответния начин, отговаряте по съо­тветния начин. В центъра на тази основа е азът в процеса на действие. Докато не разберем тази основа, докато не се разбе­ре и не се сложи край на мисловния процес и на аза, който създа­ва проблемите, неизбежно ще има конфликти в нас и извън нас, в нашите мисли, чувства и действия. Никакво решение, колкото и да е умно, колкото и добре да е обмислено, няма да сложи край на конфликтите между хората, между вас и мен. Разбирайки това и съзнавайки как и от какъв извор изниква мисълта, ние се питаме: „Възможно ли е мисълта да престане да съществува?"

Нали това е един от проблемите? Може ли мисълта да реши нашите проблеми? Решили ли сте някой от проблемите си с мис­лене? Вземете какъвто и да е вид проблем - икономически, соци­ален, религиозен, бил ли е някой от тях някога решен чрез мисле­не? Във всекидневния живот колкото повече мислите по даден проблем, толкова по-объркан, по-неясен и несигурен става той. Не е ли така - в истинския, всекидневния живот? Може като об­мислите даден проблем да разберете нечия гледна точка, но ми­сълта не може да види проблема в неговата цялост - тя може да го види само частично, а частичният отговор не е пълен отговор, затова не представлява решение.

Колкото повече мислим по даден проблем, колкото повече го изследваме и разискваме, толкова по-объркан става той. Тогава, възможно ли е да погледнем цялостно на даден проблем? Как може да стане това? Струва ми се, че тук е главната трудност. Наши­те проблеми се увеличават - съществува непосредствена опас­ност от война, в нашите отношения има най-различни тревожни явления - как можем да обхванем всичко, да го разберем в него­вата цялост? Явно, че можем да решим даден проблем, само ако го разгледаме в неговата цялост - не на части, не раздробено. Кога е възможно това? Явно, че е възможно само когато бъде прекратен процесът на мислене, чийто извор е азът, оформен от традициите, от условията, предубежденията, надеждите, отчаянието. Можем ли да разберем аза без да го анализираме, да го видим такъв, какъвто е, да го осъзнаем като факт, а не като теория, не да се опитваме да отстраним аза, за да постигнем ре­зултат, но да видим аза в действие? Можем ли да го разглеждаме без да го насърчаваме или унищожаваме? Нали в това е пробле­мът? Ако във всеки един от нас не съществуваше азът с негови­те желания за власт, положение, надмощие, непрекъснатост, са­мосъхранение, то тогава нашите проблеми щяха да изчезнат.

Азът представлява проблем, който мисълта не може да раз­реши. Необходимо е осъзнаване, което не е свързано с мисълта. Да осъзнаваш без да порицаваш или извиняваш дейността на аза, а само да осъзнаваш, е достатъчно. Ако съзнавате с цел да реши­те и промените даден проблем и да постигнете някакъв резул­тат, вие ще останете в сферата на аза. Докато търсите някакъв резултат, било то чрез анализ, чрез осъзнаване, или като проучвате всяка мисъл, вие оставате на нивото на мисълта, в сферата на аза, на егото, наречете го както щете.

Докато продължава дейността на съзнанието, не може да има любов. Няма да имаме социални проблеми, когато има любов. Но любовта не е нещо, което може да се придобие. Съзнанието може да се опита да я придобие като някаква нова мисъл, нов на­чин на мислене, нова играчка. Докато съзнанието се старае да се отърве от алчността, то продължава да бъде алчно, не е ли така? По същия начин докато съзнанието се стреми да постиг­не състояние на любов, то отхвърля това състояние, Не е ли това също вярно?

Виждайки този проблем, този сложен жизнен проблем и съз­навайки процесите на нашето мислене и факта, че те не водят доникъде, ние можем да постигнем състояние на мисленето, ко­ето не е нито индивидуално, нито колективно. Тогава пробле­мът за отношенията на индивида към обществото и към дейс­твителността изчезва, защото тогава ще има интелигент­ност, която не е нито лична, нито безлична. Имам чувството, че само такава интелигентност може да реши нашите огромни проблеми. Това не може да бъде някакъв резултат, то се появява, когато проумеем целия мисловен процес не само на нивото на съзнанието, но и на неговите по-дълбоки, скрити нива.

За да разберете всеки от тези проблеми, трябва да имате спокойно, тихо съзнание, така че умът да може да види съот­ветния проблем без да му налага идеи и теории, без да се разсейва. Това е трудно за нас, защото ние се разсейваме. Когато искам да разбера, да видя нещо, не е необходимо да мисля за него - аз просто го гледам. В момента, в който започна да мисля, започ­ват да се появяват идеи, мнения за него, разсейвам се, не съм със­редоточен. Така че когато сте изправен пред даден проблем, ми­сълта ви пречи да се съсредоточите - мисълта е идея, мнение, преценка, сравнение, затова не ви дава възможност да се вгледа­те, да разберете и разрешите проблема. За нещастие за повече­то от нас мисълта е станала нещо важно. Вие казвате: „Как мога да съществувам без да мисля? Как може съзнанието ми да бъде празно?" Съзнанието ви да бъде празно означава за вас да сте в състояние на пълна апатия, видиотеност, или нещо подобно, и вие инстинктивно отхвърляте тази възможност. Но съзнание, което е много спокойно, когато никакви мисли не го разсейват, отвореното съзнание, може, без съмнение, необезпокоявано да види проблемите по прост и прям начин. Решението на пробле­мите се крие във възможността да ги погледнем без да се разсей­ваме. Ето защо е необходимо тихо, спокойно съзнание.

Такава съзнание не е краен продукт на упражнения, медита­ция или контрол. То се постига не чрез някаква дисциплина, на­силие или сублимация, а без усилия от страна на аза, без мисли. То се появява, когато разбера целия процес на мисленето, когато съм в състояние да видя даден факт без да се разсейвам. При такава състояние, в мълчаливото и спокойно съзнание, има любов. А само любовта може да реши човешките проблеми.


ГЛАВА 17. ФУНКЦИЯТА НА СЪЗНАНИЕТО

КОГАТО НАБЛЮДАВАТЕ собственото си съзнание, вие наблюдавате не само тъй наречените горни слоеве на съзна­нието, но и подсъзнанието. Вие виждате какво точно прави съз­нанието. Това е единственият начин на изследване, който можете да използвате. Не налагайте на съзнанието какво трябва да прави, како да мисли и т. н. Тогава нещата ще се сведат просто до изявления. Ако кажете, че съзнанието трябва да бъде това и не трябва да бъде онова, ако цитирате някой голям авторитет, нали тогава пак спирате да мислите? Ако цитирате Буда, или Хикс Игрек, слагате край на вашето начинание, на вашето мисле­не и изследване. Така че човек трябва да се пази от това. Ако ис­кате да изследваме заедно проблема за аза, вие трябва да оставите настрана всички тези тенденции на съзнанието.

Каква е функцията на съзнанието? За да открием това, тряб­ва да знаем какво точно прави то в действителност. Всичко е мисловен процес, нали? Иначе не бихме имали съзнание. Докато умът не мисли, съзнателно или подсъзнателно, няма съзнание. Трябва да установим какво е умът, който използваме в нашето всекидневие и какво е неговото отношение към нашите пробле­ми, нещо което повечето от нас не осъзнават. Трябва да видим какво е съзнанието, а не какво трябва да бъде.

Какво е съзнанието в светлината на неговите функции? В действителност то е изолиращ процес, не е ли така? По същество мисловният процес представлява точно това. Той е мисле­не в изолирана форма, макар да е и колективно. Наблюдавайте собственото си мислене и ще видите, че то е изолирано и фрагментарно. Вашето мислене представлява реакции, определени от паметта ви, от жизнения ви опит, от вашите знания и вярвания. Вие реагирате на всичко, нали е така? Ако кажа, че е необ­ходима дълбока революция, вие незабавно ще реагирате. Вие ще се противопоставите на думата „революция", но имате духовни или друг вид интереси. Така че вашата реакция зависи от зна­нията ви, от вярванията ви, от опита ви. Това е безспорен факт. Има най-различен вид реакции. Казвате: „Трябва да бъда приятелски настроен към хората", „Трябва да си сътруднича с тях", „Трябва да съм дружелюбен", „Трябва да съм благ" и т. н. Какво представляват тези неща? Те са реакции, но основната реакция на мисленето е процес на изолация. Всеки наблюдава процесите в съзнанието си, което означава, че наблюдава собс­твените си действия, Вярвания, познания, опит. Те дават чувс­тво за сигурност, нали е така? Те ви дават чувство за сигур­ност, дават сила на мисловния би процес. А този процес дава сили на съзнанието, на аза, независимо от това дали вие го нари­чате висш или низш. Целта на всичка наши религии, социални норми, закони е да подкрепят индивида, аза, отделното действие. Тоталитарната държава се противопоставя на това. Ако навлезете дълбоко в подсъзнателното, ще откриете, че и там действат същите процеси. Там ние сме колективно повлияни от заобикалящата ни среда, от кашата, от обществото, от баща си. от майка си, от дядо си. И там намираме желанието да се наложим, да доминираме като индивиди, като „аз".

Не представляват ли функциите на съзнанието, такива каквито са ни известни, както действат всекидневно, процес на изолация? Не търсите ли лично спасение? Вие ще бъдете важен човек в бъдещето, или ще станете в настоящия живот голяма личност, голям писател. Всичко в нас се стреми да бъдем нещо отделно от другите. Може ли съзнанието да прави нещо друго, освен това? Възможно ли е съзнанието да не мисли изолирано, затворено в себе си, фрагментарно? Това е невъзможно. Ето защо издигаме в култ съзнанието, за нас то е извънредно важно. Нали знаете колко важен ставате в обществото в момента, в който проявите умение, будност, натрупате малко информа­ция и знания? Вие знаете как почитат онези, които са интелектуално издигнати - адвокати, професори, оратори, големи пи­сатели, люде, които излагат или тълкуват теории. Вие култивирате ума и интелекта.

Функцията на съзнанието е да бъде отделно. В обратния слу­чай то липсва. Тъй като сме култивирали този процес в продължение на векове, сега не можем да си съдействаме с другите -трябва да бъдем подтиквани, заставяни, принуждавани от ав­торитети, от страх - икономически или религиозен.Но дейс­твителното положение е такова не само на съзнателното, но и на по-ниските нива, в нашите мотиви, намерения и нашите цели, как може да има взаимодействие между хората? Как можем да се обединим по интелигентен начин, за да направим нещо? Тъй като това е почти невъзможно, религиите и организирани­те партии налагат на индивида известни форми на дисциплина. Така че, ако искаме да се съберем и да действаме заедно, дисцип­лината става императив.

Докато не се научим как да преодолеем това разделящо ни мислене, този процес, който слага ударението на „аз" и „мое", било в индивидуален или колективен план, няма да има мир, ще имаме постоянни конфликти и войни. Нашият проблем е как да сложим карай на този процес на мислене, който ни разделя. Може ли мисълта да унищожи сама себе си - мисълта, която е процес на реакция и на даване на словесен израз на нещата? Мисълта е реакция и нищо друго, мисълта не е творческа. Може ли такъв вид мисъл да сложи карай на себе си? Това се мъчим да открием. Когато мисля по следния начин: „Трябва да се дисциплинирам", „Трябва да мисля по-правилно", „Трябва да стана това или онова", мисълта заставя сама себе си, подтиква се, налага си дисциплина да бъде или да не бъде нещо. Това не е ли процес на изолация? Сле­дователно той не представлява онази интегрирана интелигентност, функционираща като цяло, при която единствено може да има взаимодействие.

Как можем да стигнем до края на мисълта? Или по-скоро, как може мисълта, която е изолирана, фрагментарна и пристрастна, да стигне до някакъв край? Какво трябва да направи човек? Ще я унищожи ли вашата тъй наречена дисциплина? Явно не сте успе­ли в продължение на дълго време, иначе нямаше да бъдете тук. Моля ви, разгледайте процеса на спазване на дисциплина, който е изцяло мисловен процес и при който има подчинение, потискане, господство - те всички засягат подсъзнателното, което се проявява, когато застареете. След като сте се опитвали напразно в продължение на толкова дълго време, трябва да сте разбрали, че дисциплината явно не е процесът, който ще разруши аза. Азът не може да бъде унищожен чрез дисциплина, защото дисциплина­та е процес, който му дава сила. И въпреки това, всички ваши ре­лигии я подкрепят. Вашите медитации се основават на нея. Ще унищожат ли знанията аза? Ще го унищожи ли вярата? С други думи, ще успеят ли нещата, с които се занимаваме днес, дейнос­тите, с които сме ангажирани днес, да ни помогнат да стигнем до корените на аз? Всичко това не е ли пълна загуба на усилия в един мисловен процес, който е процес на изолация, на реакции? Какво ще правите, когато дълбоко в себе си разберете, че мисъл­та не може да се отстрани сама? Какво ще стане тогава? Наблю­давайте се. Какво ще стане, когато напълно осъзнаете този факт? Вие разбирате, че всяка реакция е обусловена и при това положение не може да има свобода нито в началото, нито в края, а свободата е винаги в началото, а не в края.

Какво всъщност ще стане, когато разберете, че всички реакции са форми на обуславяне и поради това по различни начини подпомагат по-нататъшното съществуване на аза. Трябва да сте съвсем наясно по този въпрос. Вярата, знанията, дисципли­ната, опитът, целият процес, насочен към постигането на някакъв резултат, на някаква цел, на амбицията да станете нещо в този или в бъдещия живот - всички те представляват процес на изолация, процес, който води до разруха, мизерия, войни, които не можем да избегнем с помощта на колективни действия, колкото и да ви заплашват с концентрационни лагери и други подобни. Съзнавате ли този факт? Какво е състоянието на съз­нанието, което казва: „Така е", „Това е проблемът", „Точно такова е моето положение", „Виждам какво могат да направят зна­нията и дисциплината и какво прави амбицията"? Ако виждате всичко това, тогава е започнал друг процес.

Ние виждаме кои са пътищата на интелекта, но не виждаме пътя на любовта. Пътят на любовта не може да се намери с по­мощта на интелекта. Интелектът, с всички свои разклонения, със своите желания, амбиции и цели, трябва да си отиде, за да дойде любовта. Не знаете ли, че когато обичате, вие се обръща­те към другите, не мислите за себе си? Това е най-висшата фор­ма на интелигентност - не когато обичате от позицията на превъзходство или когато имате добро положение, което не е нищо друго, освен страх. Когато имате лични интереси, не можете да обичате. Тогава има само процес на експлоатация, поро­дена от страха. Така че любовта се появява, когато изчезне ра­зумът. Ето защо трябва да разберете процесите на ума, функциите на съзнанието.

Само когато се научим да се обичаме един друг, ще има сът­рудничество, интелигентни действия, единомислие по различ­ните въпроси. Само тогава ще можем да разберем какво е Бог, каква е истината, Сега се опитваме да открием истината чрез интелекта, чрез имитации, което е идолопоклонничество. Само когато благодарение на разбирането, се освободите напъл­но от структурите на аза, ще се прояви вечното, безвременното, неизмеримото. Вие не можете да стигнете до него, то ще дойде при вас.


ГЛАВА 18. САМОЗАБЛУДАТА

БИХ ЖЕЛАЛ сега да разгледаме въпроса за самозаблудата, за илюзиите, на които съзнанието се поддава, и които на­лага на другите. Това е много сериозен проблем, особено по вре­ме на криза като тази, пред която сега е изправен светът. Но за да разберем целия проблем за самоизмамата, не трябва да оста­нем на нивото на думите, а да навлезем в неговата същност. Ние лесно се задоволяваме с думите и с противоположните им думи, а понеже сме практични, очакваме нещо да се случи. Разби­раме, че обясненията за бойната не слагат край на войните. Без­брой много историци, теолози и религиозни водачи обясняват войните и какво ги предизвиква, а въпреки това войните продължават, и то по-унищожителни от когато и да било. Тези от нас, които са сериозни, трябва да стигнат отвъд думите и да търсят истинската революция вътре в себе си. Това е единст­веното средство, което ще донесе дълбоко и трайно спасение на човечеството.

Съответно, когато разискваме този вид самозаблуда, смя­там, че трябва да се пазим от повърхностни обяснения и възражения. Ако ми позволите, ще кажа, че трябва не само да слушаме какво казва някой по въпроса, но да изследваме проблема такъв, какъвто ни е известен от всекидневието, което означава, че трябва да се наблюдаваме, за да открием как мислим, как постъп­ваме, как нашето държание влияе на другите и какви са нашите действия.

Каква е причината, основата за самозаблудата? Колцина от нас всъщност съзнават, че се самозалъгват? Преди да отгово­рим на въпроса: „Какво е самозаблуда и как се проявява?", не трябва ли да разберем, че се самозаблуждаваме? Смятам, че това е важно, защото колкото повече се заблуждаваме толкова по-сил­на става заблудата, защото тя ни дава известна виталност, из­вестна енергия, известни възможности, които ни помагат да налагаме заблудата си на други хора. По този начин постепенно ставаме жертва на заблудата. Самозаблудите си взаимодейст­ват. Смятаме, че сме в състояние да мислим ясно, директно и целенасочено, а съзнаваме ли, че има самозаблуда в мисловния ни процес?

Мисленето не е ли процес на търсене, на самооправдаване, на търсене на чувство за сигурност, самозащита, израз на желани­ето ни другите да имат хубаво мнение за нас, израз на желание­то да имаме добро положение, престиж и власт? Причина за са­мозаблудата не е ли желанието да бъдем нещо от политическа или от религиозно-социална гледна точка? В момента, в който пожелая нещо различно от необходимите ни материални неща, не изпадам ли веднага в състояние, при което лесно приемам всичко? Да вземем например следното: мнозина от нас се инте­ресуват какво ще се случи след като умрем. Колкото повече ста­реем, толкова по-голям става нашият интерес. Искаме да знаем истината за смъртта. Как можем да открием каква е тя? Няма съмнение, че няма да я открием в книгите или в различните обяснения.

А как ще я открием? Първо трябва да прочистите съзнание­то си от всичко, което ви пречи - от всяка надежда, от всяко желание да продължите да съществувате, от желанието да откриете какво има от другата страна. Тъй като съзнанието ни непрекъснато търси сигурност, то желае да продължи, да се осъществява, да съществува и в бъдеще. Макар че съзнанието се стреми да открие дали има живот след смъртта, прераждане или нещо подобно, то не е в състояние да стигне до истината, не е ли така? Важното е не дали има прераждане или не, а че самозаблуждавайки се, съзнанието търси оправдание за нещо, независимо дали го има или го няма. Важен е подходът към проблема, какво ни мотивира, какво ни подтиква, какво е желанието, с което пристъпваме към него.

Човекът, който търси, винаги си налага тази самозаблуда. Никой не може да му я наложи, той сам го прави. Ние създаваме заблудата и след това й ставаме роби. Основният фактор при самозаблудата е постоянното желание да бъдем нещо в този и в отвъдния свят. Знаем какъв е резултатът от желанието ни да бъдем нещо на този свят - пълно безредие, в което всеки се конкурира с другите, всеки унищожава другите в името на мира. Из­вестна ви е играта, която играем с другите - необикновена фор­ма на самозаблуда. По същия начин искаме да имаме сигурност и положение и на другия какъв свят.

Така че заблудата се проявява в нас в момента, в който се по­яви подтикът да станем нещо, да бъдем нещо. Много е трудно за съзнанието да се освободи от възникналото желание. Това е един от основните проблеми в живота ни. Не можем ли да живеем без да бъдем нещо? Само когато това стане възможно, ще се освобо­дим от всички заблуди, защото тогава съзнанието няма да търси резултати, няма да търси задоволителни отговори, различни форми на оправдание, съзнанието няма да търси различни форми на сигурност в отношенията си с другите. Това става, когато съзнанието проумее възможностите и тънкостите на заблуда­та, в резултат на което изоставя всичка форми на оправдание и сигурност. Това, от своя страна, ще означава, че съзнанието е способно да бъде абсолютно нищо. Това възможно ли е?

Докато по един или друг начин се заблуждаваме, не може да има любов. Докато съзнанието си създава и налага заблуди, то явно няма да може да бъде част от общото ми цялостното раз­биране. Това е една от трудностите пред нас - ние не знаем как да си взаимодействаме с другите. Единственото, което можем да правим, е да се опитваме да работим заедно, за да постигнем някаква цел. Взаимодействие ще има само когато вие и аз не преследваме някаква цел, създадена от мисълта. Важното е да разберем, че взаимодействието е възможно само когато вие и аз не желаем да станем нещо. Когато вбие и аз желаем да бъдем нещо, тогава вярата и всичко останало стават необходими. Не­обходима е и някаква самосъздала се утопия. Но вие и аз творим анонимно, без самозалъгване, без бариерите на вярата и знания­та, без желанието да имаме сигурност, тогава идва истинското взаимодействие.

Възможно ли е да си взаимодействаме, да бъдем заедно без да имаме някаква цел? Можем ли да работим заедно без да очакваме някакъв резултат? Това е истинското взаимодействие, нали? Но вие и аз сме планирали и разработили програма с цел да постигнем някакви резултати и работим заедно, какво се получава? На интелектуално ниво между нас има съгласие, но емоционално целите ни същества се противопоставят. Това поражда изма­мата, а това предизвиква конфликти помежду ни. Това е неоспо­рим факт, който наблюдаваме в нашето всекидневие. На интелектуално ниво вие и аз се съгласяваме да работим заедно, но дълбоко, подсъзнателно, вие и аз сме в състояние на война. Аз искам резултатите да бъдат такива, каквито ми харесват. Макар че работим еднакво, искам да господствам, името ми да бъде пред вашето. Така че вие и аз, авторите на даден план, сме всъщност един против друг, макар външно между нас да съществува съгла­сие, що се отнася до плана.

Не е ли важно да установим дали вие и аз можем да си взаимо­действаме, да общуваме тясно, да живеем заедно в този свят, където вие и аз сме нищо, дали вие и аз сме в състояние наисти­на да си взаимодействаме по един дълбок, а не повърхностен на­чин? Това е един от големите, може би най-големият проблем за нас. Вие и аз се отъждествяваме с една и съща цел и се интере­суваме еднакво от нея. И двамата искаме да я осъществим. Не­съмнено, този начин на мислене е повърхностен, защото отъждествяването разделя хората - непрекъснато наблюдаваме това във всекидневието. Аз съм хиндуист, а вие католик. И два­мата проповядваме братство, а сме се хванали за гушата. Защо? Нали това е един от важните проблеми? Дълбоко и несъзнател­но аз нося своите вярвания, а вие вашите. Като говорим за братство, ние не решаваме проблемите, свързани с нашите убеждения, а само теоретично и интелектуално се съгласяваме, че те трябва да бъдат решени, но дълбоко, вътре в нас, ние сме противопоставени един на друг.

Докато не разрушим бариерите, които предизвикват самозаблудата и ни дават известна виталност, между вас и мен не може да има взаимодействие. Докато се отъждествяваме с даде­на група хора, с дадена идея и дадена страна, ние няма да можем да постигнем взаимодействие.

Вярата не води до сътрудничество. Напротив, тя ни разде­ля. Виждаме как една политическа партия се противопоставя на друга, всяка от тях е убедена, че по нейния начин могат да се ре­шат икономическите проблеми и затова те водят войни по-между си. Никоя от тях не е решена да сложи край на глада. Те се занимават с теориите как да се реши проблемът. Тях не ги ин­тересува самият проблем, а методите за неговото решаване. Между тях съществува несъгласие, защото ги занимават идеи­те, а не самият проблем. По същия начин религиозните хора са един срещу друг, макар на думи да казват, че всички имат един живот и един Бог. Това ви е известно. Техните вярвания, техни­те мнения, техният опит ги разкъсват вътрешно и ги държат разделени.

Опитът става разделителен фактор в човешките отноше­ния. Опитът е средство за самозаблуда. Ако познавам нещо от опит, подкрепям го упорито без да се задълбочавам как съм го придобил. За мен е достатъчно, че опитът е мой - аз се вкопчвам в него и по този начин, благодарение на опита, се самозаблуждавам.

Един от нашите проблеми е, че ние се отъждествяваме с да­дена вяра, с даден метод за постигане на щастие и на икономическа сигурност, че нашето съзнание е до такава степен ангажирано с такива неща, че не е в състояние да вникне по-дълбоко в проблема, оттука и нашето желание да се държим настрана от другите, да се справяме сами, следвайки своята вяра, своя опит. Докато не се освободим от всичка това като достигнем до раз­биране, не само на повърхността, но и в дълбочина, няма да има мир в света. Ето защо е важно за хора като нас, които гледат сериозно на нещата, да разберем проблема в неговата цялост, проблема за нашето желание да станем нещо, да постигнем нещо, да спечелим нещо, и да го разберем не само на повърхност­та, но и в дълбочина. Ако не направим това, няма да има мир в света.

Истината не може да бъде придобита. Любовта не отива при онези, които искат да я задържат или да се отъждествят с нея. Те идват, когато съзнанието ви не търси, когато съзнани­ето е напълно спокойно, не създава движения и вярвания, на които може да се облегне или от които може да добие известна сила - те са симптоми на самозаблудата. А съзнанието става спокойно, когато разбере какво представлява процесът на жела­нията. Само тогава съзнанието няма да се занимава с дилемата да бъде или да не бъде. Само тогава човек ще стигне до състоя­ние, при което се освобождава от всички видове самозаблуди.


ГЛАВА 19. ЕГОЦЕНТРИЧНАТА ДЕЙНОСТ

МИСЛЯ, ЧЕ ВСЕКИ ЕДИН ОТ НАС е бил убеждаван по най-различни начини, че трябва да се противопоставя на всяка егоцентрична дейност. С помощта на обещания, чрез стра­ха от ада и чрез всякакъв вид порицания религиите са се опитвали да накарат хората да се освободят от този вид поведение, пораждащо се в центъра на аза. След техния неуспех политическите организации се заеха с тази задача. И те убеждават и прибягват до надеждата, свързана с трайната утопия. Всякакъв вид закони, като се започне от най-умерените и се стигне до най-крайните, включително и въвеждането на концентраци­онни лагери, са прилагани срещу всички форми на съпротива. И въпреки това ние продължаваме да действаме егоцентрично, защото това е единственият вид дейност, който познаваме. Когато се замислим и осъзнаем проблема, ние се опитваме да променим нещата, но по същество, дълбоко в нас, няма промя­на - този вид дейност никога не секва напълно. Съзнателните разбират това, те разбират също, че когато тази дейност, която идва от центъра, спре, човек може да бъде щастлив. Но по­вечето от нас смятат, че егоцентризмът е нещо естествено и неизбежно, и че единственото, което можем да направим, е да го видоизменяме и контролираме. Съзнавайки колко всеобщ е процесът на егоцентричната дейност, онези, които са малко по-сериозни и по-задълбочени, но не са откровени - защото откровеността е проява на самозаблудата - трябва да се опитат да установят дали човек може да преодолее тази дейност и да отиде отвъд нея.

За да разберем какво е тази егоцентрична дейност, явно трябва да разгледаме, изследваме, да осъзнаем целия процес. Ако човек успее да го осъзнае, се явяват възможности за неговото решаване, но за да го осъзнае, е необходимо разбиране, реши­мост да погледне проблема в лицето, без да го обяснява, видоиз­меня или укорява. Трябва да разбираме какво правим, да съзнава­ме какви са действията, произтичащи от нашия егоцентризъм. Едно от нашите затруднения се дължи на това, че в момента, в който осъзнаем тази наша дейност, ние искаме да я видоизме­ним, да я контролираме или я отричаме, в резултат на което рядко сме в състояние да я видим непосредствено. А когато успеем да направим това, малцина от нас знаят какво да правят.

Разбираме, че егоцентричната дейност е вредна, разруши­телна и че всяка форма на отъждествяване - със страна, дадена група хора, известно желание, търсенето на резултати тук или в бъдеще, възхвалата на някоя идея, желанието да подражаваме на някого, да станем добродетелни - е по същество дейност на егоцентричния човек. Нашето отношение към природата, хо­рата, идеите се поражда от тази дейност. Какво трябва да нап­равим, като знаем това? Трябва съзнателно да сложим край на всякаква дейност от този вид - не като си го наложим сами или под чуждо влияние и ръководство.

Повечето от нас съзнават, но само до известна степен, че егоцентризмът причинява злини и бъркотия. Ние го виждаме при другите хора, но не съзнаваме, че и ние сме като тях, или, ко­гато в резултат на отношенията си с другите хора го осъзнаем, се опитваме да го променим, да му намерим заместител или да отидем отвъд него. Нали за да може да се справим с него, трябва да разберем какво го поражда? А за да разберем нещо, трябва да можем да го видим, а за да го видим, трябва да знаем как то дейс­тва на съзнателно и подсъзнателно ниво, как съзнанието ни го направлява и какви са подсъзнателните мотиви и намерения.

Човек съзнава за тази дейност на аза, когато й се противо­поставя. Когато нещо пречи на съзнанието му, когато азът иска да постигне нещо, не е ли така? Или осъзнава този център, ко­гато удоволствието му от нещо се прекъсне и той иска да го продължи. Тогава той се съпротивлява и настройва съзнанието си по такъв начин, че да се получи задоволство и удоволствие. Човек осъзнава себе си и своите действия, когато съзнателно се старае да стане добродетелен. Разбира се, човек, който иска съзнателно да се сдобие с добродетелност, не е добродетелен. Скромността не може да бъде придобита и в това се състои нейната красота.

Егоцентричната дейност е резултат и на времето, нали? Докато съществува този център на действие, съзнателно и подсъзнателно, времето се движи и аз осъзнавам миналото и настоящето във връзка с бъдещето. Егоцентричната дейност на аза е процес във времето. Тя е спомен, който придава трай­ност на центъра на аза. Ако се самонаблюдавате и имате съзна­ние за центъра на тази дейност, ще видите, че това е процес на времето, на паметта, на опита, на обяснението на всяко преживяване в зависимост от спомените ни.

Може ли съзнанието да се освободи от всичко това? Възмож­но е в редки моменти. На повечето от нас то ни се случва, кога­то правим нещо несъзнателно, не нарочно, не с дадена цел. А въз­можно ли е съзнанието да се освободи напълно от егоцентричното? Това е много важен въпрос, който трябва да си зададем, защото ще намерим отговора само когато си го зададем. Ако осъзнавате целия процес на егоцентрична дейност, ако разбира­те как действа на различните нива на съзнанието, тогава естествено трябва да си зададете въпроса как може да се сложи край на тази дейност. Възможно ли е да мислим не в категории­те на времето, да не мислим за това какво ще бъдем, какво сме били и какво сме? Защото егоцентричната дейност започва от такива мисли, от тях започва също решимостта да станем нещо, какво да изберем, какво да избегнем - те всички са процес на времето. Ние виждаме в този процес безкрайни беди, страда­ния, объркване, изопачаване, поквара.

Явно процесът на времето не е революционен. Няма преобразяване в процеса на времето, а само безкрайна продължител­ност, нищо друго освен утвърждаване. Само когато процесът на времето, дейността на аза спре напълно, става преобразяване, революция, идва новото.

Какво трябва да направи съзнанието, когато разбере изцяло този процес на аза? До новото се стига само чрез обновяване, чрез революция, не чрез еволюция, не чрез стремежите на аза, а когато азът бъде напълно отстранен. Процесът на времето не води до новото. Времето не е пътят на творчеството.

Не знам дали някой от вас е изпитал творческия момент. Нямам предвид пресъздаването в действие на някакво видение на въображението, а онзи творчески момент, при който няма и следа от утвърждаване. В такъв момент ние се намираме в необикновеното състояние, при което азът, като дейност на ут­върждаване, напълно изчезва. Ако осъзнаем този момент, ще ви­дим, че при това състояние няма субект, който изпитва, спом­ня си, преобразува се, разпознава и се отъждествява, че няма мисловен процес, който е част от времето. При това творческо състояние, с творческата сила на новото, което е в безвре­мието, азът не действа.

Явно въпросът, който ни интересува, е следният: възможно ли е съзнанието да бъде в такава състояние не за един момент или в редки случаи - няма да използвам думи като „постоянно", „вечно", защото те са свързани с времето - а независимо от времето? Всеки от нас трябва сам да установи това, защото то е вратата, която води към любовта. Всички други врати са проява на аза. Там където действа личният аз няма любов. Лю­бовта няма нищо общо с времето. Любовта не може да се практикува, защото в такъв случай тя ще бъде съзнателна дейност на аза, който се надява да постигне нещо чрез нея.

Любовта не е свързана с времето. Вие не можете да се добе­рете до нея чрез съзнателни усилия, чрез подготовка, чрез отъждествяване - всички те са действия, свързани с времето. Съзнанието, което е процес на времето, не може да разпознае любовта. Любовта е единственото нещо, което е винаги ново.

Тъй като повечето от нас са култивирали съзнанието си, което е резултат на времето, ние не познаваме любовта. Говорим за любов, казваме, че обичаме хората, че обичаме децата си, съпру­гата си, съседите си, че обичаме природата, но в момента, в който осъзнаем това, егоцентричното у нас започва да дейст­ва и чувството престава да бъде обич.

Целият този процес на съзнанието може да бъде разбран само чрез взаимоотношенията - отношенията ни с природата, с хората, със собствените ни проекции, с всичко около нас. Дори да се опитваме, не можем да живеем без тях. Взаимоотношени­ята могат да бъдат болезнени, въпреки това не можем да избя­гаме от тях като се изолираме, като станем отшелници и т. н. Всички те са израз на действието на аза. Когато видим тази картина в нейната цялост, когато разберем целия този процес на времето и съзнанието, тогава, без да правим избор, без да взимаме решение, без да търсим някакви резултати, ние ще ви­дим, че процесът на времето ще спре да действа от само себе си, а не в резултат на желание или налагане на волята. Само когато този процес престане да действа, идва обичта, която е веч­но нова.

Не е необходимо да търсим истината. Истината не е нещо далеч от нас. Тя е истина за съзнанието, за неговата дейност във всеки един момент. Осъзнаването на движещата се истина във всеки момент, на целия този процес на времето, ще освобо­ди съзнанието ни или онази енергия, която е интелигентност­та и обичта. Докато съзнанието е ангажирано със себична дей­ност, времето се проявява с всички свои страдания, конфликти, беди и преднамерени заблуди. А само когато, разбирайки целия този процес, съзнанието се оттегли, идва обичта.


ГЛАВА 20. ВРЕМЕ И ТРАНСФОРМАЦИЯ

БИХ ЖЕЛАЛ ДА ПОГОВОРИМ какво представлява времето, защото мисля, че богатството, красотата и значи­мостта на онова, което е безвременно, което е истината, мо­гат да бъдат изпитани само когато разберем какво представля­ва целият процес на времето. В края на краищата, всеки от нас по свой начин търси чувството на щастие и обогатяване. Без съмнение животът, който има смисъл и постига истинско щас­тие, не е свързан с времето. Също като обичта, такъв живот е безвременен. А за да разберем безвремието, трябва да се отне­сем към него не с помощта на времето, а като разберем какво представлява времето. Не трябва да използваме времето за да постигнем, да проумеем, да разберем безвремието. А точно това обикновено правим, когато се стараем да проумеем какво е безвременното. Именно поради това е важно да разберем какво представлява времето, защото смятам, че е възможно да се освободим от времето. Много е важно да разберем времето не частично, а като цяло.

Интересно е да разберем, че животът ни преминава главно във времето - времето не като хронологическа последовател­ност на минути, часове, дни и години, а като психологическа па­мет. Ние живеем във времето и сме резултат на времето. На­шето съзнание е продукт на много вчерашни дни, а настоящето е просто коридор, през който миналото отива към бъдещето. Нашето съзнание, нашите действия, нашето съществуване се основават на времето. Не можем да мислим без времето, защо­то мисълта е резултат на времето, мисълта е продукт на мно­гото вчерашни дни и няма мисъл без памет. Паметта е време, защото има два вида време - хронологично и психологично. Има вчера според часовника и вчера според паметта ни. Не можем да отречем хронологичното време. Това би било абсурдно - тогава ще изпуснем влака. Но има ли време въобще, независимо от хро­нологичното време? Без съмнение психологичното време е про­дукт на съзнанието. Явно няма време, което да не се основава на съзнанието - времето е просто споменът за вчера, свързан с днес, който оформя нашето утре. С други думи, споменът за преживяванията от вчерашния ден реагира на настоящето и създава бъдещето - това е все още процес на мисълта, път на съзнанието. Мисловният процес създава психологическия процес във времето, но той истински ли е, така както е истинска хро­нологичното време? И можем ли да използваме времето на съзна­нието като средство да разберем вечното, безвременното? Както казах, щастието не е нещо, което принадлежи на вчераш­ния ден, то е винаги в настоящето, то е състояние в безвреми­ето. Не знам дали сте забелязали, че когато сте в екстаз, в творческа радост, когато светли облаци са изместили тъмни­те облаци, в този момент времето го няма, съществува само не­посредственото настояще. Съзнанието, което се появява след преживяното настояще, помни и желае да продължи преживяването, все повече и повече се увеличава и създава времето. Така, че времето се създава от онова, което е „повече". Времето е придобивка и отделяне, което също е придобивка на съзнание­то. Ето защо като тренираме и дисциплинираме съзнанието си в рамките на времето, което е свързано с паметта, ние не мо­жем да открием безвременното.

Въпрос на време ли е трансформацията? По навик повечето от нас смятат, че за трансформацията е необходимо време. Ал­чен съм и моята алчност е придружена от неизбежната обърка­ност, антагонизъм, конфликти и страдание. Ние смятаме, че е необходимо време, за да се преобразим и да станем неалчни. Т.е., на времето се гледа като на средство да се постигне нещо по­висше, нещо значително. Проблемът е следният: човек е невъздържан, алчен, завистлив, сприхав, зъл, буен. Необходимо ли е време, за да се промени това, което е Най-напред, защо искаме да променим това, което е, защо искаме да се преобразим? Защо­то сме недоволни от онова, което сме - то създава конфликти, неприятности; не сме доволни от това положение и искаме нещо по-благородно, по-идеално. Оттук и желанието за преобразяване, за да се избегнат конфликтите, болката, неудобствата. Могат ли да се избегнат конфликтите с помощта на времето? Ако кажете, че е възможно, продължавате да бъдете в състоя­ние на конфликт. Може да сметнете, че са необходими двадесет дни или двадесет години, но през цялото това време ще продължите да бъдете в състояние на конфликт. Така че времето не води до промени. Когато казваме, че времето е средство за пос­тигане на дадено качество, добродетел или състояние, ние просто отлагаме или отбягваме онова, което е. Струва ми се, че е важно да разберем това. Алчността или насилието причиня­ват болка, безредие в нашите взаимоотношения с другите, с об­ществото. Съзнавайки тези смущения, които наричаме алч­ност и насилие, си казваме: „Аз ще се освободя от тях с време­то, ще практикувам ненасилие, независтиливост, ще прилагам миролюбие." Е, искате да практикувате ненасилие, защото наси­лието е състояние на хаос, конфликти, а вие смятате, че с вре­мето ще преодолеете насилието и конфликтите. Състоянието на неконфликтност резултат на времето ли ще бъде? Явно не, защото докато сте в процес на постигане на ненасилие, вие ще бъдете непрекъснато в състояние на насилие и поради това в състояние на конфликт.

Проблемът е дали конфликтите и хаосът могат да бъдат преодолени с времето, в продължение на дни, години или цял жи­вот. Какво става, когато кажете: „Ще практикувам ненасилие през даден период от време"? Самото практикуване показва, че сте в състояние на конфликт, не е ли така? Нищо нямаше да практикувате, ако не се противопоставяхте на конфликтите; вие казвате, че е необходимо да се противопоставите на конф­ликтите, за да ги преодолеете, а за това противопоставяне е необходимо време. Но самото противопоставяне на конфлик­тите е форма на конфликт. Вие изразходвате енергия, като се противопоставяте на конфликтите, които се проявяват под формата на алчност, завист, насилие, но съзнанието ви продължава да бъде в състояние на конфликт, така че е важно да разбе­рете колко погрешен е процесът, който разчита на времето и затова трябва да се откажете от него. Тогава ще бъдете в със­тояние да сте това, което сте: психологическо смущение, кое­то само по себе си е насилие.

Кое е важното, същественото, което ще ни даде възможност да разберем какъвто и да е човешки или научен проблем? Нали това е спокойното съзнание - ум, решен да разбере? Това не е изключителният ум, който се концентрира - това също е усилие на противопоставяне. Ако наистина искам да разбера нещо, незабавно настъпва състояние на спокойствие. Когато искате да слушате музика, да гледате картина, която обичате, в какво състояние е съзнанието ви? Веднага настъпва спокойст­вие, нали? Когато слушате музика, съзнанието ви не се рее по околните неща. По същия начин, когато искате да разберете да­ден конфликт, повече не разчитате на времето. Вие просто се изправяте пред онова, което е, а то е самият конфликт. Тогава незабавно настъпва спокойствие, отпуснатост на ума. Когато престанете да зависите от времето, за да преобразите онова, което е, защото съзнавате, че този процес е погрешен, тогава се изправяте лице в лице пред онова, което е, и тъй като наис­тина се интересувате от него, умът ви се успокоява. Разбиране­то идва, когато съзнанието е едновременно в будно и пасивно състояние. Спокойното съзнание, отпуснатото съзнание може да доведе до разбиране. Няма разбиране докато умът е в състо­яние на конфликт, докато обвинява, съпротивлява се, осъжда. Ако искам да ви разбера, не трябва да ви съдя. Спокойното съз­нание, отпуснатото съзнание, води до преобразования. Когато съзнанието ви спре да се съпротивлява, не бяга, не отрича, не вини онова, което е, а е просто будно, но пасивно, ще откриете, ако наистина вникнете в проблема, че при това състояние настъпва трансформация.

Революцията е възможна само сега, а не в бъдещето, обнов­лението е възможно днес, а не утре. Ако направите опит по на­чина, за който говоря, ще установите, че незабавно настъпва възраждане, обновление, чувството за нещо свежо, защото съз­нанието е винаги спокойно, когато се интересува, когато желае или има намерението да разбере нещо. Проблемът за повечето от нас е, че нямаме намерение да разбираме, защото се страху­ваме, че ако разберем, това може да доведе до революционни действия в нашия живот и затова се съпротивляваме. Когато започнем да използваме времето или някой идеал като средство за постепенна трансформация, предпазният механизъм започва да действа.

Значи, обновление е възможно само в настоящето, а не в бъ­дещето, не утре. Човек, който разчита на времето като сред­ство да постигне щастие, да вникне в истината или да достиг­не до Бог, се заблуждава. Той живее в невежество и поради това в конфликт. Човек, който вижда, че времето не е пътят, по който можем да преодолеем трудностите и поради това се е освободил от заблудата, наистина иска да разбере и затова съз­нанието му е в състояние на спонтанно спокойствие, постигна­то не насила и не в резултат на упражнения. Само когато умът е спокоен, отпуснат, не търси отговори или решения, не бяга, но и не се съпротивлява, може да има възраждане, защото тога­ва умът може да види истината, а истината, а не усилието, ви носи свобода.


ГЛАВА 21. ВЛАСТ И ОСЪЩЕСТВЯВАНЕ

ВИЖДАМЕ, че е необходима радикална промяна в обществото, във всеки от нас и в отношенията между отделни­те социални групи. Как може да бъде постигната? Ако промяна­та се извърши според схема, създадена от съзнанието, в резул­тат на разумен, добре подготвен план, оставаме в полето на съзнанието. В такъв случай намеренията на съзнанието стават цел, заради която сме готови да пожертваме собствения си живот и живота на други хора. Ако приемем това, от него следва, че ние, като човешки същества, сме просто творения на съзна­нието, което предполага конформизъм, принуда, бруталност, диктатура, концентрационни лагери - и всичко останало. Всички тези неща присъстват, когато се прекланяме пред ума, нали е така? Ако разберем това, ако видим колко напразни са самодис­циплината, самоконтролът, ако осъзнаем, че всички форми на подтискане само укрепват аза и чувството за „моето", тогава какво трябва да направим?

За да можем да разгледаме проблема основно, е необходимо да дадем отговор на въпроса какво е съзнанието. Интересно е дали сте мислили сами по въпроса или просто цитирате казаното от авторитетни хора за него. Не знам какво знаете за собстве­ното си съзнание от личен опит и самонаблюдение - не само за съзнанието, свързано с всекидневието, но и за съзнанието, кое­то е скрито, което е по-дълбоко. по-богато, и до което се сти­га трудно. Ако имаме намерение да разгледаме въпроса как можем основно да променим себе си, а оттук и света, и чрез тази промяна да събудим дадени откровения, ентусиазъм и жар, вяра и надежда, чувство за сигурност, което ще ни даде необходима­та сила да действаме - ако искаме да разберем това, не е ли не­обходимо да проучим въпроса за съзнанието?

Ясно е какво имаме предвид, когато говорим за съзнанието на най-горното ниво. Явно това е мисленето, мисловният процес. Мисълта е продукт на паметта. Тя намира израз в думите, дава имена, регистрира и съхранява неща от нашия опит в живота, така че да може да ги предаде на други хора. На това ниво също има различни задръжки, контрол, санкции, дисциплина. Всичко това ни е добре известно. Когато навлезем малко по-дълбоко, на­мираме натрупани родови особености, скрити мотиви, лични и общи амбиции, предубеждения, които са резултат на възприя­тия, контакти и желания. Това цялостно съзнание - и скритото, и откритото, е съсредоточено около идеята за аза.

Нали когато говорим за промяна, обикновено имаме предвид промяна на най-горното ниво? С помощта на решения, заключения, вярвания, контрол и задръжки, ние се борим да достигнем до дадена цел на повърхността, цел, за която мечтаем, която желаем, и се надяваме да достигнем с помощта на подсъзнание­то, на по-дълбоките нива на съзнанието. Ето защо смятаме, че е необходимо да разкрием дълбините в нас. Но съществува непрекъснат конфликт между повърхността и тъй наречените по-дълбоки нива - всички психолози, всички, които са се опитвали да се самоопознаят, знаят това.

Може ли този вътрешен конфликт да доведе до промяна? Това не е ли основният и най-важен въпрос във всекидневния ни живот - как да постигнем радикална промяна в себе си. Може ли тя да се постигне с изменения на най-горното ниво? Разбиране­то на съзнанието на различните нива на аза, разкриването на миналото, личните преживявания и опита от детството до този момент, проучването на колективния опит на моя баща, майка, предшественици, на моя род, на обществените условия, в които живея - анализът на всичко това ще доведе ли до про­мяна, която не се свежда до приспособяване?

Имам чувството, сигурно и вие имате същото чувство, че е необходима дълбока промяна в живота - промяна, която не е просто реакция, която не представлява изход от стреса и нап­режението, причинени от заобикалящата ни среда. Как може чо­век да постигне такава промяна? Моето съзнание е сбор от чо­вешкия ми опит плюс моите конкретни контакти с настоящето. Те могат ли да доведат до промяна? Проучването на моето съзнание, на моите действия, осъзнаването на мислите и чувствата ми, успокояването на ума, за да мога да наблюдавам без да давам оценка целият този процес ще доведе ли до промяна? Може ли да има промяна в резултат на вяра, на отъждествяваш с проектиран образ, наречен идеи? Всичко това не показва ли, че съществува конфликт между това, което съм и онова, което би трябвало да бъда? Конфликтът може ли да доведе до промяна? Аз съм в непрекъсната борба със себе си и с обществото, не е ли така? Съществува непрекъснат конфликт между това; което съм и онова, което искам да бъда. Този конфликт, тази борба ще доведе ли до промяна? Виждам, че промяната е необходима. Мога ли да я постигна, като изследвам целия процес на моето съзна­ние, като се боря, подлагам се на дисциплина, като прилагам раз­лични форми на потискане? Мисля, че това не може да доведе до радикална промяна. Човек трябва да бъде напълно убеден в това. Ако този процес не може, какво друго може да доведе до основ­на трансформация, до дълбока вътрешна революция?

Как може да се осъществи истинска революция? Каква е си­лата и каква е творческата енергия, които могат да осъщест­вят революция, и как могат те да бъдат освободени? Вие сте правили опити като сте се подлагали на дисциплина, като сте следвали идеали и различни теории: че сте Бог, и че ако осъщес­твите своята Божественост или ако изпитате Атман, най-висшето, или нещо подобно, тогава самата реализация от този вид ще доведе до основна промяна. Имахте ли успех? Първо, вие приемате, че има реалност, от която сте част, и изграждате около нея различни теории, разсъждения, вярвания, доктрини, догадки, според които живеете. Като мислите и действате според създадената схема вие се надявате, че ще постигнете основна промяна. Но възможно ли е?

Да предположим, че приемате, както повечето от тъй наре­чените религиозни хора правят, че дълбоко във вас има същнос­тна реалност, и че като култивирате добродетели, с помощта на различни форми на дисциплина, контрол, подтискане, самоо­трицание и саможертва, вие можете да установите контакт с тази реалност и тогава желаната промяна ще бъде осъществе­на. Това предположение не е ли част от мисълта? Не е ли резул­тат на формирания ум, трениран да мисли по даден начин, спо­ред дадени схеми? След като създадете образа, идеята, теория­та, вярата, надеждата, вие се надявате вашето създание да осъ­ществи радикалната промяна.

Най-напред човек трябва да види трудноуловимата дейност на „аза", на съзнанието, трябва да осъзнае идеите, вярванията, теориите и да ги отхвърли, защото те са измамни, не е ли така? Някои може да са усетили действителното, но вие не сте. Каква тогава е ползата да се занимавате с този въпрос, да си въ­образявате, че сте по същество нещо действително, безсмърт­но, божествено? Това също е в областта на мисълта, а всичко, което е продукт на мисълта, е обусловено, принадлежи на време­то, на паметта и затова не е истинско. Ако всъщност човек проумее това - не мисловно, не във въображението си, не по глу­пав начин, а наистина разбере, че всички дейности на ума в него­вите мисловни търсения, философски лутаници и предположе­ния, че въображението и надеждите са самоизмама - тогава се явява силата, творческата енергия, която осъществява дълбо­ката промяна.

Може би, достигайки до това положение, ние сме използвали съзнанието си, следили сме аргументите, приемали сме ги или сме ги отхвърляли, били сме наясно или не сме били наясно по от­ношение на тях. За да отидем още по-нататък и да изпитаме нещо по-дълбоко, е необходимо спокойно, но будно съзнание, нали е така? Съзнанието не трябва повече да търси идеи, защо­то тогава то започва да следи какво са казали другите, което веднага създава двойственост. Ако искате да навлезете по-дъл­боко в проблема за радикалната промяна, не трябва ли умът да се успокои? Само когато съзнанието е спокойно, то може да раз­бере огромната трудност, сложните отношения на мислителя и мисълта като два отделни процеса, субектът, който изпит­ва, и изпитваният обект, наблюдателят и наблюдаваното. Ре­волюцията, онази психологическа, творческа революция, при ко­ято аза го няма, идва само когато мислителят и мисълта са едно, когато не съществува двойственост, при която мислите­лят контролира мисълта. Аз казвам, че само при такова състоя­ние се освобождава творческата енергия, която от своя страна осъществява радикалната революция - разрушаването на психо­логическия аз.

Знаем как действа властта - власт чрез господство, власт чрез налагане на дисциплина, власт чрез принуда. Надявате се да постигнем промяна чрез политическа власт, но такава власт само поражда повече тъмнина, разруха, зло и укрепва аза. Позна­ти ни са различните форми на групови и лични придобивки, но никога не сме опитали пътищата на любовта. Ние дори не знаем какво означава това. Любовта е невъзможна, докато съ­ществува мислителят, центърът на аза. Какво трябва да напра­вим, когато разберем това?

Ясно е, че единственото нещо, което може да осъществи ра­дикална промяна, творческо, психологическо освобождаване, е непрекъснатата зоркост, да бъдем всеки момент наясно какви са мотивите ни, както на съзнателно, така и на подсъзнателно ниво. Когато разберем, че дисциплината, вярванията и идеалите само засилват аза и затова са безполезни - когато съзнаваме това непрекъснато, разбираме, че е точно така, не достигаме ли то­гава до централния момент, когато мислителят непрекъснато се отделя от мисълта, от наблюденията си, от собствения си опит? Докато мислителят съществува отделно от мисълта, над която той се опитва да господства, не може да има пълна промя­на. Докато личният аз е наблюдател, като трупа опит, става по-силен благодарение на своя опит, не може да има радикална промяна, не може да има творческо освобождение. Това творчес­ко освобождение идва само когато мислителят е мисълта - но не можете да хвърлите помежду им мост в резултат на усилия. Ко­гато съзнанието разбере, че философии, словесност, каквито и да са мисловни форми само укрепват аза, когато разбере, че докато мислителят съществува отделно от мисълта, ще има и огра­ниченост, конфликти, двойственост - когато съзнанието раз­бере това, то бди, вижда как се отделя от опита си, налага се, търси господство. Ако тогава то продължи да навлиза все по-ши­роко и по-дълбоко, без да се стреми към някаква цел, идва състо­янието, при което мислителят и мисълта са едно. При това със­тояние няма усилие, няма постигане, няма желание за промяна. В това състояние няма аз, защото се стига до трансформация, ко­ято не е свързана със съзнанието.

Само когато съзнанието е празно, има възможност за твор­чество, но аз нямам предвид повърхностната празнота на пове­чето от нас. Повечето от нас са повърхностно празни и това намира израз в желанието ни за забавления. Искаме развлечения и затова се обръщаме към книгите, към радиото, тичаме на сказ­ки и при авторитети, умът непрекъснато се пълни с нещо. Ня­мам предвид празнотата, която е безсмислие. Напротив, гово­ря за онази празнота, която идва като резултат т дълбокомислие, при което съзнанието вижда силата си да създава илюзии и отива още по-нататък.

Творческата празнота не е възможна, докато е налице мисли­телят, който чака, бди, наблюдава с цел да трупа опит, за да стане по-силен. Може ли съзнанието да се освободи от всички символи, от всички думи и свързаните с тях усещания, така че да няма вече субект, който трупа опит? Възможно ли е напълно да се оставят настрана всички разсъждения, опит, наслагвания, авторитети, така че човек да бъде в състояние на освободеност? Естествено няма да можете да отговорите на този въп­рос, защото не знаете, защото никога не сте правиш опит. Но ако ми позволите, аз ще ви задам споменатия въпрос, запомнете го, нека да бъде посято семето и то ще даде плод, ако запомни­те въпроса и не му се съпротивлявате.

Само новото може да доведе до промяна, старото не може. Ако продължавате със старите схеми, всички промени ще пред­ставляват само видоизменени продължения на старото и в тях няма да има нищо ново, нищо творческо. Творческото начало се проявява само когато самото съзнание е ново, а съзнанието става ново само когато е в състояние да проумее своята собствена дейност, не само на повърхността, но също в дълбочина. Кога­то съзнанието осъзнае своята дейност и своите желания, стремежи, подтици, страхове, авторитети, създадени от него, ко­гато види в себе си съпротивата, наложена от дисциплината и самоконтрола, надеждата, породена от вярвания и идеали - ко­гато съзнанието прозре тези неща, осъзнае целия процес, ще може ли да ги остави настрана, да стане ново и творчески сво­бодно? Дали можете или не можете да постигнете това, ще ус­тановите само ако направите опит, без да имате мнение по въпроса, без да желаете да достигнете до това творческо със­тояние. Ако искате, ще успеете, но това няма да бъде творческа свобода; а проекция на желанието ви. Ако желаете да изпита­те новото, вие просто се отдавате на илюзии. Но ако започне­те да наблюдавате, да осъзнавате постъпките си с всеки изми­нал ден, във всеки момент, да наблюдавате собствения процес като в огледало, и започнете да навлизате все по-дълбоко и по-дълбоко, ще стигнете до крайния въпрос за празнината, в която единствено може да се яви новото.

Истината, Бог или каквото и да е, не е нещо, което може да бъде изпитано, тъй като човекът, който изпитва, е резултат на времето, резултат на паметта, на миналото, и докато той участва не може да стигне до действителното. Действително­то се проявява единствено когато съзнанието е напълно осво­бодено от субекта, който анализира и изпитва, а така също се освободи от изпитвания обект. Тогава ще намерите отговора, тогава ще видите, че промяната идва без да задавате въпроси, че състоянието на празнота не е нещо, което може да бъде кул­тивирано - то е там, идва в тъмнината без покана. Обновлени­ето, новото, революцията е възможна само в това състояние.

http://realize.my.contact.bg/

ПЪРВАТА И ПОСЛЕДНА СВОБОДА Джиду Кришнамурти 7-13

ГЛАВА 6. ВЯРАТА

ВЯРАТА И ЗНАНИЕТО са тясно свързани с желание­то и, може би, ако разберем тези два проблема, ще можем да про­умеем и как действа сложната природа на желанието.

Струва ми се, че едно от нещата, които повечето от нас приемат с готовност и вземат за нещо дадено, е въпросът за вярата. Не нападам вярата. Онова, което искам да установим, е защо приемаме различните вярвания. Ако можем да разберем мо­тивите, причините за тяхното приемане, тогава, може би, ще разберем не само защо го правим, но и ще успеем да се освободим от тях. Виждаме как политическите и религиозните вярвания, националните и другите видове убеждения разделят хората, създават конфликти, смутове и враждебност - това е неоспо­рим факт и все пак не сме готови да се откажем от тях. Същес­твуват индуизъм, християнство, будизъм - безкрайно много секти и национални идеи, различни политически идеологии, които се борят помежду си, а всяка от тях се опитва да погълне другите. За всеки е очевидно, че вярата разделя хората, поражда нетолерантност. Възможно ли е да живеем без вяра? Човек може да установи това само ако успее да се самопознае в отно­шение с вярата. Възможно ли е човека да живее без вяра - да не променя вярванията си, да не подменя една вяра с друга, а да бъде напълно освободен от всички вярвания, за да може във всеки мо­мент да посреща живота по новому? Това, в края на краищата, е истината: да сме в състояние да приемаме всичко по новому във всеки момент, без условните рефлекси от миналото, без въз­действието на онова, което е натрупано у нас и е като бариера между нас и това, което е,

Ако го обмислите ще видите, че страхът е една от причи­ните, поради които с готовност приемаме дадена вяра. Какво ще се случи с нас, ако нямаме вяра? Трябва ли да се страхуваме от онова, което може да ни се случи? Ако нашите действия не се насочваха от дадена вяра - в Бога или в комунизма, в социализма, в империализма, или от някаква друга религиозна формула, от някаква догма, с която сме възпитани, щяхме да се чувстваме загу­бени, нали? Приемането на дадена вяра не е ли прикритие за страха - страха, че сме нищо, че сме празни? В края на краища­та една чаша е от полза само когато е празна. Съзнание, което е пълно с вярвания, убеждения, догми, твърдения, цитати, не е творческо. То е само повтарящо съзнание. Главното е желание­то ни да избягаме от този страх - от страха от празнотата, от страха от самотата, от страха от застоя, че няма да стиг­нем доникъде, няма да успеем, няма да постигнем нищо, няма да станем нещо, не е ли така? То обяснява защо с такава готовност приемаме различни вярвания. А разбираме ли себе си, ако прегър­нем дадена вяра? Напротив - религиозното или политическо вярване ни пречи да разберем себе си. То действува като прегра­да, през която се наблюдаваме. А можем ли да погледнем на себе си без вярвания? Ако отстраним всички вярвания и различни убеждения, остава ли нещо, което можем да видим? Ако нямаме вярвания, с които съзнанието се отъждествява, тогава съзнани­ето ще може да види себе си такава, каквото е - тогава ще за­почнем да разбираме себе си.

Въпросът за вярата и знанието е твърде интересен. Каква необикновена роля играе в нашия живот! В колко неща вярваме? Явно, колкото по-интелектуален, по-културен, по-духовен, ако мога да употребя тази дума, е човек, толкова по-малка е способ­ността му да разбира. Диваците, даже в днешно време, вярват в безброй суеверия. Онези, които имат малко вярвания, мислят по-дълбоко, имат по-живо и будно съзнание. Това е така, защото вярването обвързва човека и го изолира. Ние виждаме, че е така в целия свят, в икономическия и политическия свят, а също и в тъй наречения духовен свят. Вие вярвате, че има Бог, а аз може би не вярвам, или може би вие вярвате, че държавата трябва да контролира напълно всеки индивид, а аз вярвам в сво­бодната инициатива и всичко останало. Вие вярвате, че същес­твува само един Спасител, чрез Когото можете да постигнете вашите цели, а аз не вярвам в това. Вие защитавате вашите вярвания, а аз - моите. Едновременно с това и вие, и аз говорим за любов, мир, единство на човечеството, за общ живот -всичко това не означава нищо, защото вярваме в нещо, което разделя хората. Вие сте брамин, а аз не съм, вие сте христия­нин, а аз мюсюлманин и т.н. Вие говорите за братство и аз също говоря за братство, любов и мир, но в действителност ние сме разделени, ние се делим. Човек, който желае да има мир и който иска да създаде един нов свят, един щастлив свят, не би трябвало да се отделя от другите поради някакви вярвания. Не е ли ясно? Може би на думи е ясно, но едва когато разберете неговата значимост, валидност и истинност, едва тогава то ще започне да действа.

Виждаме, че желанието да се постигне нещо е съпроводено от процес на изолация поради някаква вяра или убеждение, защо­то вие вярвате, за да имате икономическа, духовна или вътреш­на сигурност. Не говоря за хората, които вярват в нещо поради икономически причини, защото са възпитани да разчитат на службата си и докато има работа за тях, те са католици или мюсюлмани - няма значение какви точно. Няма да обсъждаме също хората, които се придържат към някакво вярване от удоб­ство. Може би за повечето от нас това е едно и също нещо. Вяр­ваме в някои неща за удобство. Нека оставим икономическите интереси настрана и да вникнем по-дълбоко в нещата. Да вземем хората, които вярват силно в някоя идея - икономическа, соци­ална или духовна. Зад това явление винаги намираме психологическото желание за сигурност, не е ли така? От друга страна, съ­ществува желанието за продължителност. Сега не обсъждаме въпроса дали има или няма продължителност, а въпроса за постоянния импулс да вярваме в нещо. Човек, който е спокоен, който наистина иска да проумее целия процес на човешкото съществуване, не може да бъде обвързан с някаква вяра. Той вижда, че действащите му желания са средствата, които му носят сигур­ност. Моля ви, не мислете, че говоря против религията. Нямам такава намерение. Това, което искам да кажа е, че докато не сме в състояние да разберем процеса на желанията, проявяващи се във формата на вяра, ще съществуват спорове, конфликти, мъки, хората ще се противопоставят един на друг - неща, които наблюдаваме всеки ден. Така че ако усещам, но имам съзна­ние, че този процес взема формата на вяра, което е израз на стремежа за вътрешна сигурност, то тогава моят проблем няма да бъде, че вярвам в това или онова, а как да се освободя от желанието за сигурност. Може ли съзнанието да се освободи от желанието за сигурност? Това е проблемът, а не в какво и колко вярвам. Имаме просто израз на вътрешния стремеж да се чувс­тваме психологическа сигурни, да бъдем сигурни в нещо, когато всичко в този свят е толкова несигурно.

Може ли едно съзнание, будното съзнание, може ли личност­та да се освободи от желанието за сигурност? Искаме да се чувстваме сигурни и се нуждаем от помощта на нашата собстве­ност, нашите вещи и нашето семейство. Искаме да бъдем вът­решно, а така също и духовно, сигурни и издигаме стени от вяр­вания и убеждения, които са израз на стремежа ни към сигур­ност. Можем ли като индивиди да се освободим от този стремеж, от този порив за сигурност, който намира израз в желани­ето да вярваме в нещо? Ако не се освободим от всичко това, ставаме източници на несъгласие с другите хора, не носим спокойствие и в нашите сърца няма обич. Вярата руши - ние го наблюдаваме в нашето всекидневие. Мога ли да видя какво съм, кога­то съм в примките на желанието, което намира израз в придържането ми към някаква вяра? Може ли съзнанието да се освободи от вярата, напълно да се освободи от нея, а не само да намери някакъв заместител за нея? Не можете да отговорите на думи с „да" или „не" на този въпрос, но с положителност можете да да­дете окончателен отговор, ако вашето намерение е да се освободите от вярата. Тогава неизбежно ще достигнете до момен­та, когато ще започнете да търсите начин да се освободите от желанието за сигурност. Явно не съществува вътрешна си­гурност, която може би би ни искало, да бъде продължителна. Вие бихте желали да вярвате, че има Бог, който се грижи за ва­шите дребни проблеми, казва ви с кого трябва да се срещате, какво да правите и как да го правите. Такава мислене е детско, незряло. Вие мислите, че Великия Отец наблюдава всеки от нас. Това не е нищо друго освен проекция на собствените ви предпочитания. Но явно не е истина. Истината трябва да бъде нещо съвършено друго.

Нашият следващ проблем е знанието. Необходимо ли е зна­нието за постигането на истината? Когато кажа „знам", косве­но утвърждавам, че съществува знание. В състояние е ли това съзнание да изследва и проучи действителното? Освен това, какви са нашите знания, с които толкова се гордеем? Всъщност какво знаем? Имаме информация, пълни сме с информация и опит, определени от нашата среда, памет и умствени възможности. Какво имате предвид, когато кажете „знам"? Това потвърждение ли е, че онова, което знаете, е известен факт, известна информация или е част от вашия жизнен опит. Непрекъснатото натрупване на информация, овладяването на различни форми на знание образува съдържанието на вашето твърдение, че „знаете", и вие започвате да осмисляте онова, което сте чели, в зависимост от общественото ви положение, от вашите желания и личен опит. Вашите познания са процес в действие, подобен на процеса на вашите желания. Ние заместваме вярата със знанията. „Знам, имам такъв опит, това не може да бъде оп­ровергано; моят опит ми казва, че мога да разчитам напълно на еди какво си." Това са признаците на такава знание. Но когато проникнете зад него, анализирате го, разгледате го по-грижливо и интелигентно, ще откриете, че твърдението „знам" е друга стена, която ви отделя от мен. Вие се криете зад тази стена, търсите зад нея удобство и сигурност. Следователно, с колкото повече знание е обременено едно съзнание, толкова то е по-неспособно да разбира.

Не знам дали някога сте мислили върху проблема за усвояването на знание - дали знанието в края на краищата ни помага да обичаме, да се освободим от онези качества, които създават конфликти у нас, между нас и нашите съседи, дали знанието освобождава съзнанието ни от амбициите. Защото амбициите в крайна сметка разрушават връзките между хората, противо­поставят човек на човека. Ако живеехме в мир един с друг. амби­циите щяха със сигурност да изчезнат - не само политически­те, икономическите и социалните амбиции, но така също и по-неуловимата и вредна амбиция, психологическата амбиция да бъ­дем нещо. Възможно ли е съзнанието да се освободи от процеса на натрупване на знания, от желанието да знаем?

Интересно е да се наблюдава неимоверно голямата роля на знанието и вярата в нашия живот. Погледнете само как се пре­кланяме пред онези, които имат огромни знания и ерудиция. Раз­бирате ли значението на това? Ако искате да откриете нещо ново, да преживеете нещо, което не е проекция на вашето въображение, съзнанието ви трябва да бъде свободно, не е ли вярно това? Съзнанието трябва да е в състояние да види нещата, кои­то са нови. За нещастие, всеки път, когато видите нещо ново, вие привнасяте цялата информация, която имате, всичките си познания, всичките си спомени. И явно ставате неспособен да виждате, неспособен да възприемате нещо, което е ново, не е като старите неща, които са ви известни. Моля ви, недейте да свързвате това със знанията за конкретните неща. Ако не знам как да се прибера у дома ще се загубя. Ако не знам как да използвам дадена машина, ще бъда безполезен. Това са различни неща. Не това разискваме сега. Онова, което разискваме, е знанието, из­ползвано като средство за сигурност, психологическото и вът­решно желание да бъдем нещо. Какво получавате благодарение на знанията? Авторитета на знанието, тежестта на знанието, са­мочувствие, достойнство, чувство за жизненост и какво ли не. Човекът, който казва „знам", „има" или „няма такава нещо", е престанал да мисли, преустановил е целия процес на желанието.

В такъв случай нашият проблем, така както аз го виждам, е, че ние сме обременени от вярвания и знания. А възможно ли е съзнанието да се освободи от вчерашния ден, от вярванията, придобити през вчерашния ден? Разбирате ли въпроса? Възмож­но ли е аз като индивид и вие като индивиди да живеем в наше­то общество и, едновременно с това, да сме свободни от вярва­нията, с които сме възпитани? Възможно ли е съзнанието да се освободи от знанията си и от всички авторитети? Четем раз­личните Свещени писания и религиозни книги. Те много грижливо описват какво да правим и какво да не правим, каква е наша­та цел и как да я постигнем, какво е Бог. Знаете указанията на­изуст и сте ги следвали. Това са вашите знания, с това сте се сдобили, това сте научили. Това е пътят, по който вървите. Явно е, че ще намерите онова, което търсите. Но то ли е дейс­твителното? Не е ли то само проекция на вашите знания? То не е действителното. Възможно ли е да разберете това сега, не утре, а сега, да кажете: „Виждам, че това е истината" и да осво­бодите съзнанието си от осакатяващия ви процес на въображение и проекции.

В състояние ли е съзнанието да се освободи от вярванията? Можете да се освободите от тях само когато разберете харак­тера на вътрешните причини, които ви карат да се придържате към тях, не само съзнателните, но и несъзнателните моти­ви, които ви карат да вярвате. В края на краищата ние не сме просто повърхностна същност, която функционира на съзна­телно ниво. Ние можем да открием нашата дълбока съзнателна и несъзнателна дейност, ако дадем възможност на нашето под­съзнание, защото то реагира по-бързо от съзнанието ни. Докато съзнанието ни спокойно мисли, слуша и наблюдава, подсъзнание­то ни е много по-дейно, по-бдително и много по-възприемчиво и поради това то може да ни даде правилния отговор. Може ли съз­нанието, което е било подчиняваш, сплашвано, заставяно да вяр­ва, може ли то да мисли свободно? Може ли да погледне на неща­та по нов начин и да отстрани преградите, които ни разделят? Моля ви не казвайте, че вярата сближава хората. Толкова ясно е, че това не е вярно. Никога организираната религия не го е пости­гала. Вгледайте се в себе си и в онова, което става във вашата страна. Вие всички сте вярващи, но единни ли сте всички? Обединени ли сте? Знаете, че не сте. Вие сте разделени в дребнави модерни партии и касти. Известни са ви многобройните неща, които ви разделят. Този процес се наблюдава в целия свят - и на Изтока, и на Запад. Християни унищожават християни, убиват се един друг заради незначителни неща, затварят хора в лагери, во­дят угасяващи войни и т.н. Следователно вярата не обединява хората. Това е толкава ясно. Ако то е ясно и е вярно и вие го раз­бирате, то тогава трябва да го възприемете. Но проблемът е, че повечето от нас не могат да го видят, защото не сме в със­тояние да погледнем в очите вътрешната несигурност и вът­решното чувство за самота. Необходимо ни е нещо, на което да се опрем, независимо от това дали е държавата, класата, нацио­налното ни чувство, дали е някакъв водач, спасител или нещо друго. И когато проумеем колко погрешно е това, тогава съзна­нието ни е в състояние - временно, може би само за един мо­мент, да прозре истината, даже ако това ни струва скъпо. Но достатъчно е да ни се отворят очите, дори само временно, да я видим дори само за един мимолетен момент, защото тогава ще видим нещо необикновено. Подсъзнанието започва да действа, макар съзнанието да се съпротивлява. Макар и краткотраен, мо­ментът ще даде своите плодове, въпреки че съзнанието ще се бори против него.

Така че нашият въпрос е: „Може ли съзнанието да се освобо­ди от своите знания и вярвания?" Съзнанието не е ли изградено от знания и вяра? Знанията и вярата не определят ли структурата на нашето съзнание? Вярата и знанията са процесите на възприемане. Те са център на съзнанието. Процесът е всеобгръщащ, той е както съзнателен, така и подсъзнателен. Може ли съзнанието да се освободи от собствената си структура? Може ли съзнанието да престане да съществува? Това е проблемът! Зад съзнанието, такава каквото ни е известно, са вярванията, жела­нията, стремежът за сигурност, знанията и натрупаната сила. Но въпреки своето могъщество и чувство за превъзходство, човек не може да мисли самостоятелно, в света няма да има мир. Може да говорите за мира, да организирате партии, да викате с цял глас и така няма да имате мир, защото вашето съзнание е основата, на която се изграждат противоречия, което ви изолира и отделя от другите. Сериозният човек, който иска мир, не може да се изолира и да говори за братство и мир - това би било само политическа или религиозна игра, амбиция и желание да се постигне нещо. Човека, който гледа сериозно на тези неща, който иска да ги разбере, трябва да е наясно с проблема за знанието и вярата. Той трябва да вникне в тях, да разбере действащия процес на желание за сигурност, на стремеж към увереност.

Съзнанието, за да постигне състояние, при което новото ще се осъществи - било то отнасящо се до истината, Бога или нещо друго, безспорно трябва да престане да събира знания, трябва да остави всички знания настрана. Съзнанието, утежнено от знания, не е в състояние да види действителното, да види онова, което е неизмеримо.


ГЛАВА 7. УСИЛИЕТО

ЗА ПОВЕЧЕТО ОТ НАС ЖИВОТЪТ се основава на уси­лия, на някакви волеви прояви. Не можем да си представим действие без волеизява, без усилия. Нашият живот се основава на тях. Нашият социален, икономически, и тъй наречен духовен живот представлява серия от усилия, които винаги постигат някакъв резултат. И ние смятаме, че усилието е съществено, необходимо.

Защо правим усилия? Простичко казано, не е ли за да постиг­нем нещо, да станем нещо, да достигнем до дадена цел? Смята­ме, че ще изпаднем в застой, ако не правим усилия. Имаме идея за целта, към която непрекъснато се стремим и този стремеж става част от нашия живот. Когато искаме да се променим, да осъществим някаква основна промяна у себе си, ние правим ог­ромни усилия да се отърсим от старите навици, съпротивляваме се на влиянието на заобикалящата ни среда и т.н. Свикнали сме с постоянните усилия, чрез които се стараем да постигнем нещо, за да можем въобще да живеем.

Не са ли тези усилия дейност на аза? Усилието не е ли дей­ност, съсредоточена върху личния аз? Ако правим някакво уси­лие, изхождайки от централността на аза, то неизбежно ще има за последствие конфликти, объркване и още по-големи страда­ния. И въпреки това, ние продължаваме да правим усилие след усилие. Малцина разбират, че насочените към собствения аз уси­лия не решават проблемите ни. Напротив, те увеличават нашата обърканост, нашите страдания и печал. Знаем го добре и въпреки това се надяваме по някакъв начин да успеем да проби­ем чрез тези насочени към собствения аз усилия, чрез дейност­та на волята.

Смятам, че ще разберем смисъла на живота, ако разберем какво означава да полагаш усилия. Носят ли усилията щастие? Опитали ли сте някога да бъдете щастливи? Невъзможно е, нали? Мъчите се да бъдете щастливи и не достигате до щасти­ето, не е ли така? Щастието не идва като се потискаме, само-контролираме или се отдаваме на удоволствия. Може да дадете воля на желанията си, но накрая ще изпитате горчивина. Може да се потискате или контролирате, но винаги ще има скрита борба. Ето защо щастието няма да дойде в резултат на усилия, нито радостта ще дойде в резултат на потискане, контрол или жалко задоволяване на желанията ви. Към това трябва да до­бавим постоянната борба с цел да преодолеем нашите страсти, нашата алчност и нашата глупост. Не се ли борим непрекъснато, не правим ли непрекъснато усилия, надявайки се, че ще наме­рим щастие, нещо, което ще създаде у нас чувството за спокойствие и обич? А идват ли разбирателството и любовта в ре­зултат на борба? Смятам, че е много важно да разберем какъв смисъл влагаме в думите борба, домогване, усилие.

Думата усилие не означава ли борба да променим онова, кое­то е, в нещо, което не е, което трябва да бъде или трябва да стане? С други думи, ние непрекъснато се борим да избегнем онова, което е, или се опитваме да го трансформираме, да го променим. Истински доволният човек е онзи, който разбира това, което е, и му отдава значението, което то заслужава. Това е истинското чувство на задоволство. То не се интересу­ва дали притежава много или малко неща, а иска да разбере напъл­но значението на онова, което е. А това става възможно само когато приемете онова, което е, когато го осъзнаете, а не кога­то се опитвате да го видоизмените или промените.

Виждаме, че усилието е борба да изменим онова, което е. в нещо, което искаме то да бъде. Говоря само за психологическата борба, а не за борбата с физически проблеми, например инженерни - някакво откритие или изменения, които са чисто технически. Говоря само за онази борба, която е психологическа и винаги взима връх над техническата. Използвайки безкрайните познания, които науката ни дава, вие можете старателно да из­градите чудесно общество. Но докато не разберете психологическата борба, противопоставяне и битки и не преодолеете психологическите внушения и течения, колкото и да е чудесна неговата структура, обществото неизбежно ще се сгромоляса, както се е случвало и се случва отново и отново.

Усилията отклоняват вниманието ни от онова, което е. В момента, в който приемем онова, което е, борбата секва. Всяка форма на борба и противопоставяне отвлича вниманието; тя е активност, която съществува, докато психологически желаем да преобразим онова, което е, в нещо, което то не е.

Първо трябва да осъзнаем, че радостта и щастието не идват в резултат на усилия. Съществува ли творчество чрез уси­лие или успяваме да творим едва когато спрем да правим усилия? Кога пишете, рисувате и пеете? Кога творите? Без съмнение това става не когато правите усилия, а когато сте напълно ос­вободени, когато всички нива у вас си съдействат напълно, кога­то сте напълно интегрирани. Тогава изпитвате радост, тогава започвате да пишете стихотворение, да рисувате или да създа­вате нещо друго. Мигът на творчество не се ражда в борба.

Може би когато разберем въпроса за творческите способнос­ти, ще успеем да разберем какво имаме предвид, когато говорим за усилие. Резултат на усилие ли е творчеството, осъзнаваме ли, когато сме в творческо състояние? Или творческото състояние е чувство на пълна самозабрава, чувство, при което няма и следа от смут, когато човек не съзнава движението на мисълта, а из­питва само пълнота, цялост, богатство на съществуването? Следствие на мъка, на борба, на конфликт и усилие ли е това със­тояние? Не знам дали сте забелязали, че когато правим нещо бър­зо и с лекота, няма никакво усилие, никаква борба. Но тъй като в повечето случаи нашият живот е поредица от сблъсъци, проти­воречия и борби, ние не можем да си представим живот, състо­яние, при което напрежението напълно липсва.

За да разберем състоянието на съществуване без борби, творческото състояние, е наложително да проучим в пълнота­та му проблема за усилието. Усилието е опит за реализация, опит да постигнем нещо, нали? Аз съм това, но искам да стана онова, аз не съм това, но трябва да стана това. И достигаме до „това" чрез борба, конфликти и усилия. Ние неизбежно искаме да постигнем нещо, когато се борим. Ние търсим самореализация чрез дадено нещо, чрез дадена личност или идея, а това означа­ва непрекъсната борба и усилия за изява. Така че сме приели уси­лията за нещо неизбежно. Но се питам дали борбата, целяща да станем нещо, е неизбежна. Защо е тази борба? Всяко желание за изява, независимо от това от какъв вид е, предизвиква борба. Зад всяко усилие се крие желанието да станеш нещо, да постиг­неш, да вървиш напред, независимо дали си голям началник, домакиня или бедняк.

А защо е това желание за изява? Явно желанието да се изявиш, да станеш нещо, се поражда от чувството, че си нищо. Понеже съм нищо, празен, вътрешно беден, боря се да стана нещо. Вън­шно или вътрешно аз се боря, за да се изявя като личност, чрез дадено положение или идея. Целият процес на нашето същест­вувание представлява опит да запълним тази празнина. Имайки съзнанието, че сме празни, вътрешно бедни, ние се стараем или да натрупаме външни неща, или да култивираме вътрешно бо­гатство. Правим усилия, за да избягаме от вътрешната празно­та чрез действия, чрез размишления, чрез придобивки, чрез постижения, власт и т.н. Такава е нашето всекидневие. Аз съзнавам собствената си слабост, своята вътрешна нищета и се мъча да избягам от тях. Това бягство, желанието да прикрием празно­тата си, водят до борби и усилия.

А какво ще стане, ако не правим опити да избягаме? Тогава човек заживява със самотата си, с чувството за празнота. И като ги приеме, той ще установи, че се постига творческо със­тояние, което няма нищо общо с такива неща като борби или усилия. Усилията съществуват само когато се опитваме да избя­гаме от вътрешната самота и празнота. Но когато ги разгледа­ме, когато приемем онова, което е, без да бягаме, ще открием, че идва състояние, при което няма борба. Това е състояние на творческа сила и тя няма нищо общо с борбата.

Когато човек разбере онова, което е - празнотата, вътреш­ната нищета, когато човек ги приеме и ги разбере напълно, тогава идват творческата същност и творческата способност, които единствено носят щастие.

Следователно действието, такава каквото го знаем, е реакция, то е непрекъснат опит да станем нещо друго, то е отри­цание, бягство от онова, което е. А когато осъзнаваме самота­та, за която няма алтернатива, без да я съдим или оправдаваме, тогава с разбирането на онова, което е, идва истинското дейс­твие и това действие е творческо. Вие ще разберете това, ако осъзнаете себе си в действие. Наблюдавайте действията си, не само външно, но и вътрешно - движенията на вашите мисли и чувства. Когато имате съзнание за тези движения, ще видите, че мисловният процес, който е и чувства, и действие, се опре­деля от целта да постигнем нещо. Тази цел се появява, когато сме несигурни, а чувството за несигурност идва, когато имаме съзнание за вътрешната си празнота. Ако имате съзнание за този процес на мисълта и чувствата, ще видите, че той е пос­тоянно свързан с борба, с усилия да променим и видоизменим онова, което е. Това е опит да постигнете нещо, а тези опити са бягство от онова, което е. Чрез самопознание и самосъзнание ще установите, че борбата и конфликтите, предизвикани от желанието да постигнем нещо, водят до болка, нещастие и невежество. Само когато съзнавате вътрешната си нищета и жи­веете с нея без да бягате и я приемете напълно, ще достигнете до едно необикновено състояние на спокойствие, спокойствие, чиито корени са в разбирането на онова, което е. Само в това състояние на спокойствие ще бъдете творчески личности.


ГЛАВА 8. ПРОТИВОРЕЧИЕТО

ВИЖДАМЕ ПРОТИВОРЕЧИЯТА в нас и край нас. Тъй като живеем в противоречие, нямаме вътрешно спокойствие, няма спокойствие и извън нас. Ние сме в постоянно състояние на отрицание и утвърждаване - на онова, което сме и което искаме да бъдем. Състоянието на противоречие създава конфликти, а конфликтите не ни дават спокойствие - прост и очевиден факт. Това вътрешно противоречие не трябва бъде превръщано в нещо като философски дуализъм, защото би било твърде лесен начин за бягство. Да кажем, че противоречието е състояние на дуализъм, и да смятаме, че така сме решили проблема, не е нищо друго освен извинение, опит за бягство от действителността. А какво имаме предвид, когато говорим за конфликт, за про­тиворечие? Защо в мен има противоречие - непрекъсната бор­ба да бъда нещо различно от това, което съм? Аз съм едно нещо, а искам да съм нещо друго. Това противоречие в нас е факт, а не е метафизичен дуализъм. Метафизиката не е от никакво значе­ние за разбирането на онова, което е. Ние можем да разискваме, да речем, дуализма, какво представлява, дали съществува и тъй нататък, но от каква полза ще бъде това, ако не разберем, че в нас съществуват противоречия, противоположни желания, противоположни интереси, противоположни цели? Искам, но не мога да бъда добър. Това противоречие, тази противоположност в нас трябва да бъде разбрана, защото тя предизвиква конфликта. А когато сме в състояние на конфликт, в противоборство, не можем да бъдем творчески личности. Трябва да бъ­дем наясно в какво състояние живеем. Щом има противоречия, има и борба, а борбата е унищожителна, опустошителна. В това състояние не можем да създаваме нищо друго, освен анта­гонизъм, борба, горчивина и страдание. Ако разберем това доб­ре и по такъв начин се освободим от противоречията, ще пос­тигнем вътрешен покой, а това ще доведе до разбирателство с другите хора.

Това е проблемът. Осъзнавайки факта, че конфликтите са разрушителни и пагубни, защо всеки от нас позволява в него да има противоречия? За да разберем това, трябва да отидем малко по-далече. На какво се дължи чувството за противоречиви желания? Не знам дали вътре в себе си ние го съзнаваме - това противоречие, това чувство, че искаме и едновременно с това не искаме, че си спомняме за нещо и искаме да го забравим, за да намерим нещо ново. Наблюдавайте го. То е нещо обикновено и естествено. Не е нищо особено. фактът, че живеем в противо­речия, е неоспорим. А какво пораждат противоречията?

Какво означава противоречието? То не подсказва ли наличи­ето на състояние на несигурност, на което се противопоста­вя друго състояние на несигурност? Да предположим, че имам някакво постоянно желание, а в мен се появява някакво друго же­лание, което му се противопоставя. Това противопоставяне довежда до конфликт, който е пагубен. С други думи, едно жела­ние винаги отрича друго желание, една цел измества друга цел. Е, тогава има ли такава нещо като постоянно желание? Ясно е, че всяко желание е нещо непостоянно. В действителен, а не в метафизичен смисъл. Искам да получа някаква служба или смя­там, че дадена служба ще ме направи щастлив, но когато я полу­ча, откривам, че не съм доволен. Първо искам да стана управи­тел, а после собственик на фирмата и т.н. И това е така не само в материалния, но и в тъй наречения духовен свят - учи­телят иска да стане директор, свещеникът - владика, ученикът - учител.

Това постоянно желание за движение нагоре, от едно ниво към друго, води до противоречия, не е ли така? Тогава защо да не гледаме на живота не като на някакво постоянно желание, а като на поредица от пробягващи желания, винаги противопос­тавящи се едно на друго? Ето защо съзнанието ни не трябва да е в състояние на противоречие. Ако гледаме на живота не като на едно постоянно желание, а като на временни желания, които непрекъснато се менят, то тогава няма да има противоречия.Противоречието съществува само когато съзнанието е със­редоточено върху едно желание, т.е. когато съзнанието не гле­да на всички желания като на нещо движещо се, преходно, а се вкопчва в едно желание и го превръща в нещо постоянно. В такъв случай, когато се появят други желания, се получават конфликти. Но всички желания са в постоянно движение, а не са нещо фиксирано. При желанията няма фиксирана точка, но съзнание­то въвежда такава точка, защото то гледа на всяко нещо като на средство да стигне донякъде, да постигне нещо. И докато човек се движи към цели, които си е поставил, се получава про­тиворечие, конфликт. Искате да стигнете до някъде, да успее­те, искате да се доберете до някакъв бог или истина, които да ви донесат постоянно чувство за удовлетвореност. В такъв случай вие не търсите истината, не търсите Бог, а търсите продължителна удовлетвореност и обличате тази удовлетво­реност с някаква идея, с внушително звучаща дума като Бог или истина. В действителност ние всички търсим удовлетворе­ност и поставяме тази удовлетвореност, тази задоволеност и наричаме най-висшата й степен Бог, а на най-ниското й стъпало поставяме пиенето. Щом съзнанието ни търси задоволеност, няма никаква разлика между Бог и пиенето. От социална гледна точка пиенето може да е лошо нещо, но не е ли по-лошо от него вътрешното желание за удовлетвореност, за печалба? Ако искате наистина да откриете истината, трябва да сте съвсем искрени, не на думи, а искрени във всяко отношение. Трябва да сте съвсем наясно, а не можете да бъдете наясно, ако не сте в със­тояние да погледнете фактите в очите.

Какво предизвиква противоречията във всеки от нас? Не е ли желанието да станем нещо, да преуспеем в живота и по този начин да постигнем вътрешно някакъв резултат. Докато мис­лим от гледна точка на времето, на постиженията и на положението, ще има противоречия. В края на краищата съзнание­то е продукт на времето. Мисълта има за основа вчерашния ден, миналото. И докато мисълта функционира в полето на времето, докато мислим за бъдещето, за промяна, за печалба, докато искаме да постигнем нещо, ще има противоречия, защо­то няма да сме в състояние да се изправим лице в лице с онова, което е. Само когато разберем, когато безусловно осъзнаем онова, което е, ще се освободим от противоречията, които са разрушителен фактор.

Важно е да разберем цялостния процес на нашето мислене, защото именно там намираме противоречието. Самата мисъл се превръща в противоречие, защото не разбираме как действа цялостният процес в нас. А можем да го разберем само когато напълно осъзнаем как мислим, не като наблюдатели на мислов­ния си процес, а като подходим към въпроса цялостно и безус­ловно, а това е много трудно нещо. Но само тогава ще можем да се отървем от противоречието, което е толкова вредно и болезнено.

Докато се мъчим да стигнем до някакви психологически ре­зултати, докато искаме да имаме вътрешна сигурност, в живо­та ще има противоречия. Смятам, че повечето от нас не съзна­ват, че има такава противоречия, а когато го осъзнаем, не виждаме калка голямо е тяхното значение. Напротив, противоре­чията ни стимулират за живот. Самото безпокойство ни кара да смятаме, че сме живи. Усилията, борбата на противоречията ни дават чувството за жизненост. Ето защо обичаме бойните, защото са ни приятни безизходните сблъсъци. Докато същест­вува желанието да се достигне до някакъв резултат, което е же­лание да имаме чувство за психологическа сигурност, ще има противоречия, а човек не може да бъде спокоен в условията на противоречия. Спокойното съзнание е абсолютно необходимо, за да можем да разберем цялото значение на живота. Мисълта никога не може да бъде спокойна. Мисълта, която е продукт на времето, не може да достигне до безвремието, до онова, което е отвъд времето. Самата природа на нашето мислене е противоречие, защото ние винаги мислим от гледна точка на минало­то и бъдещето, поради което не можем напълно да разберем и осъзнаем настоящето.

Необикновено трудно е да проумеем настоящето, защото съзнанието не е в състояние да погледне фактите направо, без да се самозалъгва. Мисълта е продукт на миналото и поради това винаги действа от гледна точка на миналото или бъдеще­то, тя не може да осъзнае даден факт от гледна точка на насто­ящето. Докато мисълта, която е продукт на миналото, се опитва да отстрани противоречията и всички проблеми, които те създават, тя всъщност преследва някакви цели, опитва се да достигне нещо, а такава мислене създава само допълнител­ни противоречия, оттук и конфликти, страдание и обърканост в нас и около нас.

За да се освободи от противоречията, човек трябва безус­ловно да осъзнае настоящето. Как може човек да избира, когато е изправен пред даден факт? Няма съмнение, че фактът става неразбираем, докато мисълта гледа на него в условията на прео­бразуване, видоизменение и промяна. Следователно самоопознаването е началото на разбирането. Без самопознание противоречията и конфликтите продължават. Не е необходимо да си експерт или авторитет, за да опознаеш целия процес, за да стиг­неш до самопознание. Разчитането на авторитети поражда само страх. Никакъв експерт или специалист не може да ви по­могне да разберете как действа собствения аз. Човек трябва сам да проучи това. Ние с вас си помагаме в това отношение като разговаряме по въпроса, но никой не може да ни го разкрие. Никакъв учител или специалист не може да го проучи вместо нас. Ние можем да го осъзнаем само в нашите взаимоотношения, в отношението ни към нещата, към собствеността, към хората, към идеите. Във взаимоотношенията ще установим, че проти­воречията се появяват, когато действията ни се ръководят от някакви идеи. Идеята не е нищо друго, освен кристализация на мисълта като символ, а усилието да живеем според даден символ води до противоречия.

Противоречията ще продължат да съществуват, докато има мисловни схеми. Единствено самопознанието ще сложи край на противоречията. Познаването на аза не е нещо, което само малцина могат да постигнат. Нашата всекидневна реч, начи­нът, по който мислим и чувстваме, по който гледаме един на друг, всички те разкриват аза. Ако осъзнаем всяка наша мисъл, всяко наше чувство във всеки момент, тогава ще видим как чрез отношенията азът може да бъде разбран. И само тогава е възможно да постигнем спокойствието на духа, при което се дос­тига до истински действителното.


ГЛАВА 9. КАКВО Е АЗЪТ?

ЗНАЕМ ЛИ какво имаме пред вид, когато говорим за аза? За мене той означава идеите, спомените, заключенията, преживяванията, различните форми на назовани и неназовани на­мерения, съзнателните усилия да бъдеш или да не бъдеш нещо, натрупаните спомени на подсъзнателното, расовото, родово­то, груповото, личното - всичко това, независимо дали се проя­вява чрез външни действия или духовно чрез вътрешни качест­ва, всичко това е азът. Той включва съревнованието, желанието да бъдеш нещо. Целият този процес е азът. И когато се изпра­вим пред него, откриваме, че той е нещо злощастно. Използвам думата „злощастно" нарочно, защото нашият аз ни отделя от другите хора, той се самоизолира. Колкото и благородни да са, неговите действия ни отчуждават и отделят един от друг. Ние всички знаем това. Познати са ни онези необикновени моменти, когато нашият аз го няма. Когато няма усилие, желание да се пос­тигне нещо - моментите, когато сме изпълнени с любов.

Струва ми се, че е много важно да разберем как нашият опит укрепва личния аз. Ако сме сериозни, би трябвало да разберем този проблем на нашето съществуване. А какво означава думата опит? През цялото време ние имаме преживявания, добиваме впечатления и осмисляме тези впечатления, реагираме и дейст­ваме по един ши друг начин под тяхно влияние, правим си сметки, хитруваме и т.н. През цялото време съществува взаимодействие между онова, което виждаме обективно, и нашето отно­шение към него, взаимодействие между съзнателното и споме­ните на подсъзнателното.

Спомените ми определят начина, по който се отнасям към онова, което виждам и чувствам. Опитът участва в процеса на моите реакции към онова, което виждам, чувствам, знам и вяр­вам. Опитът е реакция, отклик на нещо видяно. Аз реагирам, когато ви видя и наричам тази реакция опит. Ако не дам име на мо­ята реакция, тогава тя няма да бъде опит. Наблюдавайте ваши­те собствени реакции и онова, което става около вас. Ако през това време вие не назовавате нещата, това ще означава, че не може да се говори за опит. Ако не ви разпозная, как мога да говоря за някакво преживяване, за това, че съм се срещнал с вас? Звучи просто и ясно. Това не е ли факт? С други думи, ако не реаги­рам според моите спомени, според моите условия на живот, според моите предубеждения, как мога да говоря за опит, за това, че съм преживял нещо?

Да вземем проекциите на нашите желания. Желая да не съм изложен на опасност, да имам вътрешно чувство за сигурност. Или желая да имам гуру, учител, Бог. И опитът е проекцията на моето желание, т.е. моето желание е възприело известна форма и аз съм му дал име. И аз реагирам на това. Проекцията е моя и аз съм й дал име. желанието, което за мене е опит, ми дава основание да кажа: „Това е моят опит", „Срещнах Учителя", или: „Не срещнах Учителя". Нали желанието е онова, което наричаме опит?

Какво става, когато желая съзнанието ми да бъде спокойно? Какво се случва? Виждам колко важно е съзнанието ми да бъде спокойно, в покой, поради различни причини - защото Упанишадата казва това, религиозните писания казват това, светците го казват и понеже понякога аз самият чувствам колко хубаво е да съм спокоен, понеже съзнанието ми е толкава бъбриво. Поня­кога разбирам калка приятно е съзнанието да е спокойно, да е в покой. Искам съзнанието ми да бъде спокойно и се питам: „Как може да стане това?" Знам какво една или друга книга казва за медитацията и за различните форми на дисциплина. И се мъча да постигна спокойствие чрез дисциплина. Следователно моят аз се утвърждава с помощта на покоя.

Искам да разбера каква е истината. Това е моето желание, моят стремеж, в резултат на което обективизирам онова, което смятам за истина, защото съм чел много за нея, слушал съм много хора да говорят за нея, религиозните писания я описват. Искам всички тези неща. И какво се случва? Обективизирам само­то желание и приемам състоянието, до което съм стигнал. Ако не приема това състояние, не бих говорил за истина. Аз го при­емам, преживявам го и този опит ми дава сила, не е ли така? А след това човека казва: „Знам", „моят Учител", „има Бог", „няма Бог", казва, че дадена политическа система е правилна, а всички други не са.

По този начин опитът винаги утвърждава аза. В резултат на това вашият характер придобива известна сила, засилват се вашите знания и вашите вярвания, изкарвате ги на показ пред другите хора, които не са толкава умни, колкото сте вие, защо­то имате дар да пишете, да говорите или сте обигран. Тъй като вашият аз действа, а също и вашият Учител, социалната група, към която принадлежите, икономическото ви положение - всички те ви изолират от другите хора и пораждат противоречия. Ако сте искрен и сериозен, трябва напълно да разрешите този център, а не да го оправдавате. Ето защо трябва да проу­меете процеса на личния опит.

Възможно ли е за съзнанието, за собствения аз да не се обективизира, да няма желания и опит? Виждаме, че целият опит на собствения аз е отрицание, че е пагубен. А го наричаме положително действие, нали? Именно това наричаме положителен на­чин на живот. Да се откажете от целия този процес за вас е от­рицание. Това правилно ли е? Можем ли, вие и аз, да стигнем до корена на проблема и да разберем процеса на собствения аз? Какво води до разпадане на аза? Религиозните и други групи предла­гат да се отъждествим с нещо, не е ли така? „Отъждествете се с нещо по-голямо и собственият аз ще изчезне", казват те. Но безспорно отъждествяването е все още процес на собствения аз. Онова, което ни се струва по-голямо, не е нищо друго, освен проекция на собствения аз така, както го чувстваме, поради което то ни дава сили.

Всички различни форми на дисциплина, вяра и знание също подсилват собствения аз. Можем ли да открием какво ще накара аза да изчезне? Но, всъщност, неправилен ли е въпросът? По съ­щество това искаме. Искаме нещо, което да накара собствения аз да изчезне, така ли е? Смятаме, че съществуват различни средства за това, например отъждествяване, вяра и тъй нататък, всички те са на едно и също ниво, защото всички те утреп­ват аза по един и същи начин. Е, мога ли да видя собствения аз навсякъде, където той действа, да видя неговата разрушителна сила и енергия? Каквото и име да му дам, той е сила, която отчуждава, пагубна сила, и аз искам да намеря начин да я унищожа. Сигурно сте си задавали същия въпрос: „Виждам как собствени­ят аз действа през цялото време и винаги ми носи несигурност, страх, неудовлетвореност, отчаяние, страдание, не само на мен, но и на хората около мен. Може ли този „аз" да бъде премах­нат цялостно, а не частично?" Можем ли да стигнем до негови­те корени и да ги изтръгнем? Нали това е единственото нещо, което ще ни даде възможност да функционираме? Не искам да бъда частично интелигентен, а хармонично интелигентен. Някои от вас са интелигентни в своя бизнес, други в своята служба и тъй нататък. Всички хора са интелигентни по различен на­чин, но ние не сме хармонично интелигентни. За да бъдеш хар­монично интелигентен, трябва да се освободиш от собствения аз. Това възможно ли е?

Възможно ли е азът да липсва напълно? Знаете, че е възможно. Какви са необходимите съставки, изисквания за това? Какъв е факторът, който може да го осъществи? Мога ли аз да го уста­новя? Когато задавам въпроса: „Мога ли аз да го установя?", явно показвам, че съм убеден, че това е възможно. Аз вече направих пред вас експеримент, който показва как собственият аз се за­силва. За да разберем аза е необходима голяма интелигентност, остра наблюдателност и бдителност, непрекъснато да го наб­людаваме, за да не убегне от вниманието ни. Аз, който съм бди­телен, искам да се освободя от своя аз. Когато казвам това, аз знам, че е възможно да го направя. В момента, в който казвам: „Искам да се освободя от него", осъзнавам своя аз и по този на­чин той се засилва. Е, тогава, как е възможно азът да няма съзна­ние за себе си. Човек може да види, че творческото съзнание изключва съзнанието за аза, за себе си. Има творчество, когато азът липсва, защото творчеството не е интелектуална дей­ност, акт на съзнанието, не е проекция на собствения аз, а нещо, което е отвъд всякакъв вид опит. Възможно ли е съзнани­ето да бъде напълно спокойно, в състояние на неразпознаване, в несамосъзнание, за да стигне до положение, при което творческият процес става възможен, което означава, че собственият аз го няма, че азът липсва? Нали това е проблемът? Всяко движение на съзнанието, положително или отрицателно, е преживяване, което в действителност усилва собствения аз. Може ли съзна­нието да престане да разпознава? Това е възможно само при пъл­но спокойствие, но не спокойството, което осъзнава собстве­ния аз и поради това му дава сили.

Има ли нещо, освен самия аз, което може да наблюдава аза и да го разруши? Има ли нещо духовно, което замества аза, отст­ранява го, унищожава го? Нали смятаме, че има? Повечето рели­гиозни хора смятат, че има такава нещо. Материалистите каз­ват: „Не е възможно азът да бъде унищожен, той може да бъде само подобрен, укротен - политически, икономически или соци­ално, с помощта на дадена формула можем да го държим под кон­трол, да го опитомим и по този начин да го накараме да води благороден, морален живот, да не пречи на нищо, да следва соци­алната формула и да функционира като машинка." Това ни е из­вестно. Има и други, тъй наречените религиозни хора - така ги наричаме макар да не са религиозни, които казват: „По същест­во има такъв елемент. Ако успеем да се свържем с него, той от­странява собствения аз."

Имали такъв елемент, който отстранява аза? Вижте, моля ви, ние правим точно това. Ние притискаме своя аз в ъгъла. Ако позволите някой да ви притисне в ъгъла, ще видите какво ще се случи. Бихме желали да има нещо, което да е извън време­то, което не е свързано със собствения аз, което се надяваме да дойде, да се намеси и да отстрани аза - нещо, което нари­чаме Бог, Има ли нещо такава, което умът ви може да си представи? Може да има, но може и да няма. Не в това е въпросът. Когато съзнанието търси духовно състояние извън времето, състояние, което ще започне да действа и ще унищожи собст­вения аз, тогава това не е ли друга форма на преживяване, което усилва аза? Не става ли точно това, когато вярвате? Кога­то вярвате, че има Бог, истина, състояние извън времето, без­смъртие, това не е ли процес, който укрепва собствения Ви аз? Азът е проектирал чувствата и вярата, които изпитвате, и това му дава по-голяма сила. И какво сте постигнали тогава? Вие не сте унищожили своя аз, а само сте му дали друго име, придали сте му други качества, вашият аз си е все още там, за­щото сте го осъзнали. По този начин нашето вътрешно движение е едно и също от началото до края, само че ние си мис­лим, че то се развива и става все по-красиво и по-красиво. Но ако се вгледате в себе си, ще видите, че това е същият аз, който функционира на различни нива, под различни етикети и имена.

Когато видите целия процес - хитруването, необикновените измислици, интелигентността на аза, как той се прикрива като се отъждествява с благодетелност, жизнен опит, вяра, знания, когато видите как съзнанието се движи в кръг, блъска се в клетка, която самото то си е създало, какво се случва тогава? Когато напълно осъзнаете това, тогава не изпитвате ли необикновено спокойствие, което идва не като награда или в резул­тат на принуда, на страх? Когато разберете, че всяко движение на съзнанието е форма за укрепване на аза, когато го наблюдавате, когато сте напълно наясно за действията му. Когато стиг­нете до това положение - не по идеологически път или в резул­тат на жизнения си опит, когато сте наистина в такава състо­яние - тогава ще установите, че съзнанието, което е в пълно спокойствие, няма сила да твори. Каквото и да твори вашият ум, то ще бъде в границите на вашия аз. Когато съзнанието не е творящо, има творчество, процес, който не можете да разпознаете.

Действителното, истината, не са неща, които човек може да разпознае. За да се прояви истината, вярата, знанията, лич­ният опит, стремежът към благодетелност - всичко това трябва да си отиде. Добродетелният човек, който съзнава, че се стреми към добродетелност, няма никога да открие дейст­вителното. Той може да е много почтен човек, но това няма нищо общо с човека на истината, човека, който разбира. За човека на истината истината се проявява сама. Добродетелният човек е добър човек, но той никога няма да открие истината, защото добродетелта за него е прикритие на неговия аз. Стараейки се да бъде добродетелен, той засилва своя аз. Когато каже: „Не трябва да бъда алчен" състоянието на не-алчност, ко­ето той изпитва, само засилва аза. Ето защо е толкова важно да бъдеш беден, не само материално, но също така в областта на вярата и знанията. Материално богатият човек, човекът, бо­гат със знания и вяра, ще познава само тъмнината и ще бъде сре­дище на беди и страдания. Ако вие и аз като индивиди разберем по какъв начин действа азът, ще осъзнаем също какво е любов­та. Уверявам ви, че това е единственото преображение, което може да промени света. Любовта няма нищо общо с аза. Азът е сляп за любовта. Казвате „обичам", но в самото казване, в само­то изживяване няма любов. Там където има любов, азът не при­съства.


ГЛАВА 10. СТРАХЪТ

КАКВО Е СТРАХ? Страхът никога не съществува сам за себе си, той винаги е свързан с нещо. как мога да се стра­хувам от смъртта, как мога да се страхувам от нещо, което не познавам? Мога да се страхувам само от неща, които познавам. Когато кажа, че се страхувам от смъртта, всъщност от неиз­вестното ли се страхувам, а това е смъртта, или се страхувам, че ще загубя неща, които познавам? Страхувам се не от смърт­та, а от това, че ще загубя връзката си с неща, които ми принадлежат. Страхът ми винаги е свързан с известното, а не с не­известното.

Това, което ще се опитам да проуча сега, е как мога да се ос­вободя от страха, от известното, което е страхът, че мога да загубя семейството си, репутацията си, реномето си, банковата си сметка, апетита си и тъй нататък. Може да кажете, че мислите пораждат страха, но нашето мислене е определено от условията на живота ни, така че те са резултат на известното. А какво знам? Знанието означава, че имаш идеи, имаш мнение за нещата, имаш съзнание за продължителността на известното и нищо повече. Идеите са спомени, резултат на опита ни, кой­то пък е отклик на различни предизвикателства. Страхувам се от известното, което означава, че се страхувам да не загубя близки хора, вещи или идеи, страхувам се да открия какво точ­но съм, страхувам се да не изпадна в безпътица, страхувам се от болката, която може да изпитам, защото съм загубил нещо, не съм постигнал нещо или вече не изпитвам удоволствие.

Страхуваме се от болката, физическата болка е реакция на нервната система, но психическата болка се появява, когато имам съмнения, че нещо или някой може да ми отнеме неща, които ми доставят удоволствие. Психологическите натрупвания възпират психологическата болка, докато нещо не им попречи. Аз представлявам съвкупност от натрупани неща, от опит, който ме предпазва от смущения. А аз не искам да бъда смуща­ван. Ето защо се страхувам от всички, които ме смущават. Т.е., страхувам се от известното, от натрупаните физически и психологическа фактори, които ме предпазват от болка и възпи­рат мъката. Така както медицината ни предпазва от физическите болки, вярата ни помага да възпрем психическите болки. Ето защо се страхуваме да не загубим вярата си, макар и да не сме убедени и да нямаме конкретни доказателства, че вярата е нещо реално. Може да отхвърляме някои от традиционните вярвания, които са ни били внушени, защото личният ни опит ни е дал сила, самочувствие и разбиране, но вярата и знанията, които сме придобили, са по същество едно и също нещо - сред­ства да се предпазваме от болки.

Страхът съществува, докато се натрупват знания за извес­тното. Това ни кара да се страхуваме, че можем да го загубим. Следователно страхът от неизвестното е страх да не загубим натрупани известни неща. Натрупването неизбежно означава страх, което от своя страна означава болка. В момента, в кой­то си казвам: „Не трябва да губя", изпитвам страх. Макар че на­мерението ми, когато натрупвам неща, е да предотвратя болката, болката е вложена в процеса на натрупване. Нещата, кои­то имам, създават страх, а това е болка,

Семената на отбраната раждат нападението. Искам да бъда физически в безопасност. Ето защо създавам суверенно прави­телство, на което му е необходима войска, а това означава вой­на, която разрушава моята сигурност. Когато има желание човек да се предпазва, има и страх когато разбера погрешното си же­лание за сигурност, преставам да натрупвам. Ако кажете, че разбирате това, но не можете да не трупате, то тогата значи не виждате, че болката е вложена в природата на натрупването.

Страхът съпровожда процеса на натрупване, а вярата в нещо е част от процеса на натрупване. Умира синът ми и аз за­почвам да вярвам в прераждането, за да се предпазя психологически от болката. Но съмнението съпътства вярата. Външно аз натрупвам неща и по този начин допринасям да има войни. Вът­решно натрупвам вяра и си причинявам болка. Докато искам да имам сигурност, банкова сметка, удоволствия и т.н., докато искам да стана нещо, физиологичеки или психологически ще из­питвам болка. Самите неща, които върша, за да предотвратя болките, ми носят страх и болки.

Страхът се появява, когато искам да се вместя в дадена схе­ма. Да живееш без страх означава да живееш извън схемите. Же­ланието да живея по даден начин е извор на страх. Трудности­те, които изпитвам, се дължат на желанието ми да живея в да­дени рамки. Мога ли да разчупя рамките? Мога да го направя само когато разбера истината, че рамките предизвикват страха и страхът укрепва рамките. Ако кажа, че трябва да разруша рамките, защото искам да се освободя от страха, аз просто влизам в друга схема, която предизвиква допълнителен страх. Всяко мое действие, чиято цел е да разруши рамките, ще създаде нова схема, предизвикваща страх. Как мога да разруша рамките без да предизвикам страх, т.е., без каквото и да е съзнателно или не­съзнателно действие от моя страна по отношение на страха? Това означава, че не трябва да действам, не трябва да предпри­емам нищо с цел да разруша рамките. Какво става с мен, когато просто наблюдавам рамките и нищо не правя? Откривам, че рамките, схемата са самото съзнание. То съществува в обичай­ната сфера, която само е създало. Следователно страхът е само­то съзнание. Всичко, което съзнанието прави, помага да се под­сили старата схема и да се създадат нови схеми. Това ще рече, че всичко, което съзнанието прави, за да се освободи от страха, причинява страх.

Страхът си намира различни убежища. Най-обикновеното сред тях е отъждествяването с родината, с обществото, с някоя идея. Не сте ли забелязали какви чувства изпитвате, когато видите някакво шествие - военен парад или религиозна проце­сия, когато родината ви е в опасност, когато е нападната. Вие несъмнено се отъждествявате с родината си, с дадена личност или идеология. В други случаи се отъждествявате с детето си, със съпругата си, с дадена форма на действие или бездействие. Отъждествяването е процес на самозабрава. Докато имам съз­нание за себе си, знам, че има болка, борби и постоянен страх. Но ако може да се отъждестви с нещо по-голямо, с нещо, което си струва - с красотата, с живота, истината, вярата, знанията, човек избягва, поне временно, от своя аз, прав ли съм? Когато го­воря за „моята родина" аз забравям себе си за известно време. Забравям себе си и ако мога да кажа нещо за Бога. Ако мога да се отъждествя със семейството си, с дадена социална група, с някоя партия или идеология, тогава временно успявам да избягам. Следователно отъждествяването с нещо е форма на бягст­во от себе си. Даже добродетелта е бягство от себе си. Човек, който следва пътя на добродетелта, бяга от себе си. Такъв човек е ограничен. Неговото съзнание не е добродетелно, защото добродетелта не е нещо, което може да се достигне. Колкото повече се стараете да бъдете добродетелен, толкова повече за­силвате своя „аз". Страхът, който всички ние изпитваме под различна форма, винаги намира заместител и още повече усилва нашата борба. Колкото повече се отъждествявате със замести­теля, с толкова по-голяма сила се вкопчвате в онова, за което сте готов да се борите, дори да умрете, защото непосредстве­но зад него е страхът.

Знаем ли сега какво е страхът? Не е ли той отказ да приемем онова, което е? Трябва да разберем смисъла на думата „приемам". Не използвам думата, за да означа усилията, които правим, за да приемем нещо. Не може да става дума за приемане, когато въз­приемаме онова, което е. Как мога да се придвижа по-нататък, след като представлявам възел от реакции, спомени, надежди, униние, неудовлетвореност, след като съм резултат на блокирано съзнание? Може ли съзнанието да се осъзнае без тези пречки и бариери? Знаем, че когато нямаме препятствия, можем да изпитаме необикновена радост. Нали знаете, че когато тялото е съвършено здраво, изпитвате известна радост, чувство за бла­госъстояние, и нали знаете, че когато съзнанието ви е напълно освободено, без бариери, когато центърът за разпознаване - вашият „аз" - липсва, тогава изпитвате известна радост? Не сте ли изпитали това състояние, състоянието, когато азът липсва? Сигурно сте го изпитвали.

Изпитвам свобода от аза само когато мога да погледна на не­щата в тяхната обвързана цялост. И успявам да направя това само когато разбера целия процес на всички дейности, породени от желанията, които са израз на мисълта - защото мисълта не се различава от желанията - без да оправдавам, без да порицавам, без да потискам личното. Когато успея да направя това, тогава ще знам дали е възможно да преодолея ограниченията на аза.


ГЛАВА 11. СКРОМНОСТТА

БИХ ИСКАЛ ДА РАЗИСКВАМЕ ВЪПРОСА за скромността и може би по този начин ще успеем да установим какво представлява чувствителността. Струва ми се, повечето от нас смятат, че скромността е само външен израз, че тя означа­ва оттегляне от живота - да имаме малко собственост, да няма­ме дом, да имаме малко дрехи, малка банкова сметка. Явно това не е израз на скромност. Това е външна показност. Смятам, че скромността е нещо съществено, но тя се проявява само когато започнем да разбираме значението на самопознанието.

Скромността не е просто пригаждане към дадена схема. Не­обходима е голяма интелигентност, за да можеш да бъдеш скромен без да се съобразяваш с дадени схеми, колкото и важни да изглеждат те. За нещастие, повечето от нас започват с външни­те неща. Сравнително лесно е да живеещ с малко вещи и да си до­волен, възможно е дори, колкото и малко да имаш, да успяваш да го споделяш с други хора. Но външният израз на скромност, от­насяща се до вещи и собственост, не предполага вътрешна скромност. Защото в сегашния свят все повече и повече неща ни се предлагат външно. Животът става все по-сложен и по-сложен. За да избягаме от тази сложност, ние все повече и повече започваме да се отказваме и да не се обвързваме с неща - коли, къщи, организации, с безкрайно многото обстоятелства, наложени ни отвън. Ние смятаме, че ще бъдем скромни, като се оттеглим от живота. Много светци, много Учители са отричали земното, но струва ми се, че такава отрицание няма да реши на­шите проблеми. Истинската скромност може да се прояви само вътрешно, а оттам да намери и външен израз. Тогава пробле­мът е как да станем скромни, защото това прави човека по-чув­ствителен. Чувствителното съзнание, чувствителното сърце са нещо много важно, защото тогава човек бързо се отзовава и откликва на другите.

Човек може да стане вътрешно скромен само когато осъзнае безкрайно многото пречки, привързаности и страхове, които го ограничават. Но повечето от нас обичат да бъдат обвърза­ни с хора, вещи, идеи. Нрави ни се да бъдем затворници. Вът­решно ние сме наистина пленници, макар и външно да изглеждаме много естествени. Вътрешно ние сме пленници на нашите желания, на нашите идеи, на безкрайно много подбуди. Не можете да постигнете истинска скромност, ако не сте свободен вътрешно. Ето защо трябва да тръгнем отвътре, а не отвън.

Човек изпитва необикновено чувство за свобода, когато раз­бере целия процес на вярата, когато разбере защо съзнанието се отдава на дадена вяра. Скромността идва, когато се освободим от вярата. Но скромността изисква интелигентност, а за да бъ­деш интелигентен, трябва да осъзнаеш собствените си ограни­чения. Човек може да постигне това, ако е постоянно нащрек, ако не се движи по установен ред и не се придържа към дадена схема на мислене или действие. В края на краищата, вътрешно­то засяга и външното. Обществото и всички форми на действие са израз на това, което ние, хората, сме, и без вътрешна промя­на, каквито и закони да се приемат, те ще имат много малко зна­чение за външното. Те могат да доведат до някои реформи, до известно подобрение, но вътрешното винаги надделява над вън­шното. Ако човек е вътрешно алчен, амбициозен, следва някои идеали, тази вътрешна сложност ще разстрои и дори унищожи външното общество, колкото и грижливо да е замислено то.

Затова трябва да започнем с вътрешното, без да отричаме външното. Човек стига до вътрешното, когато разбере външ­ното, когато установи как конфликтите, борбите, болките съществуват отвън. Когато навлезе все по-дълбоко и по-дълбоко в тях, той естествено достига до психологическото състояние, което причинява външните конфликти и страдания. Външното е само израз на вътрешното състояние, но за да разберем вът­решното състояние, трябва да тръгнем от външното. Повече­то от нас правят точно това. Като разберем вътрешното без да отхвърляме външното, като стигнем до вътрешното, разчитайки смисъла на външното, ще установим, че изучаваме на­шата вътрешна сложност, ние ставаме все по-чувствителни и по-свободни. Тази вътрешна скромност е от съществена важност, защото тя ни прави чувствителни. Съзнанието, което не е чувствително и будно, не е в състояние да възприема, не е годно за творческа дейност. Конформизмът като средство да постигнем естественост притъпява ума и сърцето и ги прави безчувствени. Всякакъв вид авторитарна принуда, наложена от правителството или лично от нас под натиска на стремежа да успеем, също води до безчувственост, просто защото не идва отвътре. Външно може да се приспособите и да си придадете вид на скромен, нещо, което много религиозни хора правят. Те си налагат различни видове дисциплина, стават членове на раз­лични организации, отдават се на съзерцание по даден начин -те всички си дават вид, че са скромни, но такъв конформизъм не води до естественост. Всякакъв вид принуда е пречка за пости­гане на скромност. Колкото повече натиск се оказва, колкото повече нещата се подменят, толкова по-малка е скромността. А колкото по-добре разбирате процесите на натиск и подмяна, толкова по-голяма е възможността да постигнете истинска скромност и естественост.

Нашите проблеми - обществени, политически, религиозни, проблемите на околната среда, са толкова сложни, че могат да бъдат решени само като постигнем естественост, а не като станем необикновено ерудирани и умни. Обикновеният човек вижда и изпитва нещата по-непосредствено, отколкото сложният човек. Нашите умове са така задръстени от факти и ин­формация за това какво са казали другите, че не сме в състояние да изживяваме нещата по непосредствен начин. Тези проблеми изискват нов подход. И ние можем да подходим към тях само ако сме естествени, наистина вътрешно скромни. Тази скромност идва само в резултат на самопознание, като разберем какво сме, как мислим и как чувстваме, какво е движението на нашите разсъждения, как реагираме на нещата, как от страх се приспособя­ваме, съобразяваме се с общественото мнение, с онова, което другите казват, с това какво Буда, Христос и големите светци са казали - всичко онова, което ни прави конформисти и което правим, за да имаме сигурност, да бъдем в безопасност. Когато човек търси сигурност, той явно се страхува и не може да ста­не скромен и естествен.

Ако не сте скромни и естествени, не можете да бъдете чув­ствителни - към дърветата, птиците, планините, вятъра, към всичко окова, което става около нас в света. Ако човек не е ес­тествен, не може да почувства вътрешните внушения на неща­та. Повечето от нас живеят повърхностно на най-горното ниво на своето съзнание. И на това ниво се стараем да бъдем дълбокомислени или интелигентни. което е синоним на религиозността. На това ниво се стараем умовете ни да бъдат естес­твени, Като ги подлагаме на принуда и дисциплина. Но това не е скромноет и естественост. Когато насилим най-горното ниво на нашето съзнание да бъде естествено, насилието втвърдява съзнанието ни, а не го прави подвижно, ясно и бързо. Да бъдем ес­тествени в целия процес на нашето съзнание е извънредно трудно, защото трябва да преодолеем всякакви видове вътреш­ни резерви, трябва старателно да следим и изучаваме процеса на нашето съществуване, което означава да бъдем будни за всички вътрешни внушения и загатвания, да имаме съзнание за нашите страхове и надежди и все повече и повече да се отърсваме от тях. Само когато умът и сърцата ни станат естествени, кога­то се отървем от обгръщащата ни закоравялост, ще можем да решим проблемите, пред които сме изправени.

Знанията няма да ни помогнат да решим проблемите. Може би знаете например, че човек се преражда, че продължаваме да съществуваме след смъртта. Може би знаете. Не казвам, че зна­ете, може би това е въпрос на убеждение. Но това не решава проблемите. Смъртта не може да бъде класифицирана с теории, информация или убеждения. Тя е много по-тайнствена, по-дълбока и много по-градивна.

Човек трябва да има способността да изследва всички тези неща по нов начин, защото проблемите ни се решават само чрез непосредствения опит, а той е възможен само ако сме естест­вени, което означава да станем чувствителни. Умът се притъпява под тежестта на знанията. Миналото и бъдещето притъпяват ума. Само умът, който може да се пригоди към настояще­то, да бъде с него непрекъснато във всеки момент, може да се справи с огромното влияние и огромния натиск, който ни оказва заобикалящата ни действителност.

Така че религиозен човек не е този, който си слага расо, яде само едно ядене на ден и е дал обет да бъде това, а не онова, а онзи. Който е вътрешно скромен, чиято цел не е да стане нещо. Такава съзнание е необикновено възприемчиво, защото пред него няма прегради, страх, преследване на цели. Ето защо то е в състояние да изпита Божията милост, да достигне до Бога, до истината и какво ли още не. Съзнанието, което търси, не е ес­тествено. Съзнание, което се подчинява на вътрешни и външ­ни авторитетни схеми, не може да бъде чувствително. А само когато едно съзнание е наистина чувствително и будно, разби­ра своите мисли, знае какво става около него и как да реагира, ко­гато не се старае да стане нещо - само тогава то може да стиг­не до истината. Само тогава може да има щастие, защото щас­тието не е цел, то е резултат от действителността. Когато нашият ум и нашето сърце станат скромни и естествени, ще станат чувствителни, но не по принуда, натиск или насилие, тогава ще открием, че нашите проблеми могат да бъдат реше­ни по много лесен начин. Колкото и сложни да са проблемите ни, ние ще бъдем в състояние да ги видим и да подходим към тях по нов начин. В настоящия момент са необходими хора, които мо­гат да, посрещнат външната бъркотия, неуредици и конфликти по нов начин, творчески и естествено - не с помощта на тео­рии и формули, идващи отляво или отдясно. Не можете да под­ходите по нов начин, ако не сте скромен.

Даден проблем може да бъде решен само когато подходим към него по този начин. Но подходът ни няма да бъде нов, ако го разглеждаме в светлината на дадени мисловни, религиозни, политически или други схеми. Така, че трябва да се освободим от всички тези неща, за да станем скромни и естествени. Ето защо е толкова важно да се познаваме и да сме в състояние да разберем процесите на нашето мислене, да разбираме напълно какво представляваме. Тогава ще бъдем естествени, а това ще ни направи смирени. И нашата смиреност няма да бъде практикувана добродетел. Придобитата смиреност не е смиреност. Съзнанието, което се научава да бъде скромно, не е скромно. Само когато човек постигне смиреност, но не култивирана сми­реност, ще може да посрещне тежестите на живота, защото няма да гледа на нещата през призмата на своето време и чувство за значимост, а ще проумее самия проблем и ще е в състоя­ние да го разреши.


ГЛАВА 12. ОСЪЗНАВАНЕТО

ДА ПОЗНАЕМ СЕБЕ СИ означава да знаем какви са отношенията ни със света - не само със света на идеите и хо­рата, но също и с природата и нещата, които притежаваме. Това е нашият живот - животът е отношение със света в неговата цялост. Трябва ли да бъдем специалисти, за да разберем тази връзка? Явно не. Онова, което е необходимо, е да осъзнава­ме, че трябва да посрещнем живота в неговата цялост. А как да го осъзнаем? Това е един от нашите проблеми. Как може човека да постигне това осъзнаване - ако мога да използвам думата без да й придавам значението на специализация. Как може човек да пос­рещне живота като цяло? Нямам предвид само отношенията ви с вашите съседи, но също отношението ви към природата, ве­щите, които притежавате, идеите, илюзиите, които умът ви фабрикува, желанията ви и т.н. Как може човек да осъзнае целия този процес на отношения? Нали е ясно, че това е животът? Няма живот без отношения. Разбирането на тези отношения не означава изолация. Напротив, то изисква пълно признаване и осъзнаване на цялостния процес на отношения.

Какво означава да осъзнаваш? Как осъзнаваш нещата? Как осъзнаваш отношенията си с даден човек. Как осъзнаваш, че чувстваш дърветата, повика на птиците? Съзнаваш ли по какъв начин реагираш, когато четеш някой вестник? Съзнаваме ли колко повърхностни са реакциите на ума, колко повърхностни са вътрешните реакции? Как въобще осъзнаваме нещата? Нали най-напред реагираме на даден дразнител - това е нещо явно. Виждам дървета, реагирам на тях, после идват осъзнаването, контактът, отъждествяването и желанието. Нали това е обикновеният процес? Вие сте в състояние да наблюдавате какво става. И това не се научава от книгите.

И така, вие изпитвате удоволствие и болка в процеса на отъждествяване. И вашите „възможности" са израз на интере­са ви към удоволствието и на желанието да избегнете болката. Ако ви интересува нещо, ако то ви прави удоволствие, „възможностите" ви се проявяват незабавно, осъзнаването на този факт идва незабавно. А ако става въпрос за болка, „възможностите" ви служат, но за да я избегнете. Мисля, че няма да успеем докато проучваме „възможностите" си да разберем какво предс­тавляваме. Ако разчитаме чрез „възможностите" си да разберем себе си, няма да успеем, защото разбирането на самия себе си не зависи от възможностите. Те не представляват техника, която можем да усъвършенстваме, култивираме и усилваме с време­то и непрекъснато да подобряваме. Осъзнаването на самия себе си може да бъде проверено в процеса на отношенията ни, чрез начина, по който говорим и по който постъпваме. Наблюдавай­те се без да се отъждествявате, без да се сравнявате, без да се порицавате - просто се наблюдавайте и ще откриете, че ста­ва нещо необикновено. Не само ще сложите край на постъпки, които са несъзнателни - повечето от нашите постъпки не са съзнателни - не само ще сложите край на тях, но освен това вие ще осъзнаете какви са мотивите за тези постъпки без да ги проучвате и без да вниквате в тях.

Когато постигнете осъзнаване, ще можете да наблюдавате целия процес на вашето мислене и вашите действия. Но това може да стане при условие, че нямате отрицателно отноше­ние. Аз имам отрицателно отношение към нещо, когато не го разбирам и това е начин да се откажа да го разбера. Мисля, че по­вечето от нас правят това нарочно - веднага показваме отри­цателно отношение към нещо, смятайки, че сме го разбрали. Ако не тръгнем с отрицание, а отворим съзнанието си към дадено нещо и го разгледаме внимателно, тогава неговото съдържание и значение ще започнат да се отварят пред нас. Направете опит и сами ще се уверите. Просто отворете съзнанието си -без всякакво оправдание, което може да ви се стори негативно, но не е негативно. Напротив, то има качеството на пасивност, която представлява непосредствено действие, и ще откриете, че е така, ако направите опит.

В края на краищата, нали за да разберете нещо, трябва да бъ­дете в пасивно състояние? Не можете да продължите да мисли­те за него, да го разисквате, да го поставяте под въпрос. Ваша­та чувствителност трябва да бъде достатъчно изострена, за да можете да възприемете неговото съдържание. Трябва да бъ­дете като чувствителна фотографска плака. Ако искам да ви разбера, моето съзнание трябва да бъде пасивно, тогава вие ще започнете да разкривате своята история. Явно, за това не са не­обходими специални възможности или знания. Това е процесът, който ще ни помогне да разберем кои сме - не само повърхнос­тните слоеве на нашето съзнание, но дълбочините, които са много по-важни, защото там са нашите подбуди, намерения, на­шите скрити, объркани желания, нашите апетити, опасения и страхове. Отвън те може да изглеждат под контрол, но вътре кипят. Докато тези неща не бъдат осъзнати, не можем да бъдем свободни, щастливи и интелигентни.

Необходима ли е някаква специализация, за да станем интели­гентни? Интелигентността е цялостно осъзнаване на процеси­те в нас. И може ли този вид интелигентност да се култивира в резултат на специализация? Защото всъщност става тъкмо това, нали? Мисленето на свещеника, лекаря, инженера, индуст­риалеца, бизнесмена, професора се определя от тяхната специа­лизация.

За да достигнем до най-високата степен на интелигент­ност - до истината, до Бог, до нещо, което думите не могат да изразят - смятаме, че трябва да се специализираме. Учим, из­следваме, търсим чрез мисленето си на специалисти, или облягайки се на нашите знания като специалисти, ние се самоизучаваме, за да разбием възможности, които да ни помогнат да разкрием нашите конфликти и страдания.

Нашият проблем е да осъзнаем дали конфликтите, страда­нията и мъките на всекидневния ни живот могат да бъдат раз­решени от някой друг и ако е невъзможно, как ние да се справим с тях. Явно е необходима известна интелигентност, за да се справи човек с даден проблем и тази интелигентност не може да бъде постигната или култивирана в резултат на специализа­ция. Тя се появява само когато, макар и пасивно; осъзнаваме це­лия процес на нашето съзнание, което означава да имаме ясна представа за себе си без да казваме какво е правилно и какво не е. При състояние на пасивно съзнание, което не е леност или сънливост, а извънредна бдителност - проблемът придобива друго значение. Това означава, че вече не се отъждествяваме с пробле­ма и поради това не правим оценки, тогава проблемът започва да разкрива своето съдържание. Ако правите това постоянно и непрекъснато, ще можете да решите всеки проблем основно, а не повърхностно. Но е трудно, защото повечето от нас не мо­гат да достигнат състоянието на пасивно осъзнаване, т.е., да оставят проблема да се разкрие сам без ние да го обясняваме. Ние не знаем как да гледаме хладнокръвно на проблемите. За не­щастие не можем да го направим, защото искаме от всеки проблем резултат, искаме отговор, очакваме да се стигне до даден край, мъчим се да обясним проблема в зависимост от това как­во ни доставя удоволствие или ни причинява болка, или имаме готов отговор как да се справим с проблема. Следователно, ние подхождаме към всеки нов проблем, като използваме стари схе­ми. Предизвикателството е винаги нещо ново, но нашето от­ношение към него е винаги старо. За нас е трудно да се справим напълно и по подходящ начин с предизвикателството. Пробле­мът винаги се свежда до нашето отношение към неща, хора, идеи. Други проблеми не съществуват. И за да можем да се спра­вим с проблема за отношенията, с неговите непрекъснато изме­нящи се изисквания, да го посрещнем правилно, по най-добрия на­чин, трябва да развиваме пасивното осъзнаване. Тази пасивност не е въпрос на решителност, воля или дисциплина. За начало трябва да осъзнаем, че не сме пасивни. Без съмнение в началото е осъзнаването, че искаме отговор на даден проблем, че сме наясно какво е отношението ни към този проблем и как да подходим към него. Едва тогава осъзнаваме какво е отношението ни към проблема - как реагираме, какви са нашите предубеждения, изисквания и цели, когато се изправим пред него - това осъзнаване ще разкрие нашия процес на мислене, нашата вътрешна природа и ще ни даде свобода.

Несъмнено важното е осъзнаването без избор, защото избо­рът боди до конфликти. Човек, който избира, е объркан, затова и избира, ако не е объркан, няма да избира. Само онзи, който е объркан, избира какво да прави и какво да не прави. Човекът, кой­то е наясно с нещата и е естествен, не избира. За него каквото е, това е. Явно действието, основано на дадена идея, е резултат от избор. Такава действие не води до освобождаване. Напротив, то създава противодействие и конфликти в зависимост от мис­ленето ви, определено от вашите условия на живот.

Важното е да осъзнавате нещата по новому във всеки нов момент, без да натрупвате опита, който осъзнаването ви носи, защото от момента, когато започнете да трупате, вие започвате да осъзнавате нещата в зависимост от онова, което сте натрупали, според дадена схема, според даден опит. С други думи, вашето осъзнаване започва да се обосновава от онова, ко­ето сте натрупали и затова вече не наблюдавате, а обяснявате. Там, където има обяснения, има и избор, а изборът причинява конфликти. В условия на конфликт не сте в състояние да разби­рате нещата.

Животът се свежда до отношения и за да разберете тези отношения, които не са статични, е необходимо осъзнаване, което е гъвкаво, будно и пасивно, а не агресивно и активно. Както вече отбелязах, до това пасивно осъзнаване не се достига чрез каквато и да е форма на дисциплина, нито чрез упражнения. Трябва във всеки момент да осъзнаваме нашите мисли и чувст­ва, не само когато сме будни, защото ще видим, че когато нав­лизаме по-дълбоко, започваме да сънуваме, да изхвърляме на по­върхността най-различни символи, които преживяваме като съ­нища. Така отваряме вратата към тайното, което се превръща в известно. Но за да открием неизвестното, трябва да стигнем далеч по-нататък от вратата - и в това е трудността за нас. Умът не може да познае действителното, защото умът е резул­тат на известното, на миналото. Следователно умът трябва да разбере какво представлява и как функционира, да разбере ис­тината за себе си. Само тогава за неизвестното става възможно да бъде.


ГЛАВА 13. ЖЕЛАНИЕТО

ЗА ПОВЕЧЕТО ОТ НАС ЖЕЛАНИЕТО е важно нещо -желанието за собственост, за положение, власт, удобства, за безсмъртие, за непрекъснатост, желанието да бъдем обичани, да имаме нещо постоянно, задоволително, нещо, отвъд време­то. Какво е желанието? Какво е това, което непрекъснато ни подтиква? Не искам да ви внушавам, че трябва да сме доволни от това, което имаме или от това, което сме - то не е нищо друго освен обратното на онова, което искаме. Опитваме се да видим какво представлява желанието и ако навлезем в проблема колебливо и предпазливо, струва ми се, ще можем да стигнем до промяна, която не е просто подмяна на един обект на желание с друг обект на желание. Нали обикновено това имаме предвид ко­гато използваме думата „промяна"? Когато не сме доволни от даден обект на желание, ние намираме друг, с който да го замес­тим. Непрекъснато се движим от един обект на желание към друг, когото смятаме за по-възвишен, по-благороден, по-изтън­чен. Но колкото и да е изтънчено, желанието си е винаги жела­ние. И движението на желанията винаги е съпроводено от без­крайна борба на противоположностите.

Това не прави ли важна задачата да установим какво е жела­нието и дали можем да го променим? Какво е желанието? Не е ли то символ и усещането за него? Желанието е усещане и обект за неговото постигане. Има ли желание без символ и усещането за него? Явно, че няма. Символът може да бъде картина, някой човек, дума, име, образ, идея, която ми дава усещането, че я харесвам или не я харесвам. Ако усещането е приятно, искам да се до­бера до него, да задържа неговия символ и да продължа удоволствието. В зависимост от моите склонности и намерения, отвреме навреме променям картината, образа, обекта. Дадено удоволствие ми омръзва, става ми скучно и затова търся ново усеща­не, нова идея, нов символ. Отхвърлям старото усещане и се захващам с ново, с нови думи, ново значение, нов начин на преживяване. Противопоставям се на старото и се отдавам на новото, което смятам за по-висше, по-благородно, по-задоволително. При желанието наблюдаваме явленията противопоставяне и отдаване, което винаги е съпроводено от изкушението. И раз­бира се, когато се отдадем на нов символ на желание, ние винаги се страхуваме, че можем да се разочароваме.

Когато наблюдавам целия процес на желания в себе си, виждам, че винаги има един обект, към който моето съзнание е насо­чено, търсейки допълнителни усещания и че този процес е съп­роводен от противодействие, изкушение и самоконтрол. Тук са включени възприятие, усещане, контакт и желание, а умът става механичен инструмент на този процес, където символи, думи, обекти образуват центъра, около който се изграждат всички желания, стремежи и амбиции. Този център е азът. Мога ли да разруша този център на желания - не едно единствено же­лание, апетит, страст, а цялата структура на желания, стреме­жи, очаквания, в която винаги присъства страхът от разочаро­вание? Колкото по-разочарован се чувствам, толкова повече се засилва азът. Докато има надежда и копнеж, винаги зад тях ще има страх, който укрепва този център. Истинска революция е възможна само в този център, не на повърхността - процес, който само ще отвлече вниманието ни и ще доведе до повърх­ностни промени, чийто резултат ще бъдат вредни действия.

Когато съзнавам каква е цялата структура на желания, аз съм в състояние да видя, че моят ум е станал мъртъв център, меха­ничен процес на запомняне. И когато желанието ми омръзне, аз автоматично искам да се осъществя в друго. Съзнанието ми ви­наги експериментира с усещания, то е инструмент на усещанията. Когато ми доскучае от дадено усещане, търся ново усеща­не, то може да бъде онова, което наричам осъществяване на Бога, но то е все още усещане. Не мога да понасям повече този свят и неговите страдания, нуждая се от спокойствие, спокойствието на вечното, ето защо медитирам, контролирам се, тренирам ума си, за да изпитам това спокойствие. Но да изпит­ваш такъв вид спокойствие продължава да бъде усещане. Тоест: моят ум е механичен инструмент на усещания и спомени, мър­тъв център на моите действия и мисли. Целите, които прес­ледвам, са проекции на съзнанието като символи, от които то получава усещания. Думите „Бог", „любов", „комунизъм", „демокрация", „национализъм" са символи, пораждащи усещания в съзна­нието, поради което то се придържа към тях. Ние всички зна­ем, че всяко усещане има край и поради това се движим от едно усещане към друго и всяко усещане засилва навика ни да търсим нови усещания. По този начин съзнанието става просто инстру­мент за усещания и спомени и ние не можем да се освободим от този процес. Докато съзнанието търси все нови преживявания, то може да мисли само от гледна точка на усещанията. По този начин всяко преживяване, което може да е спонтанно, творческо, жизнено, необикновено ново, незабавно се свежда до усещане, а после се превръща в спомен. Ето защо преживяването е мърт­во, а съзнанието се превръща в застоял вир от миналото.

Когато навлезем дълбоко във всичко това, се запознаваме с този процес. Но изглежда, че не сме в състояние да минем отвъд него. Искаме да отидем отвъд него, защото ни е омръзнала безкрайната рутина, механичното преследване на усещания. Ето защо съзнанието проектира идеите за истината и за Бога. То мечтае за съществена промяна, да играе главната роля в тази промяна и т. н. Така и не се стига до творческо състояние. Виждам, че този процес на желанията в мене е механичен, повтаря се, съзнанието се навиква на еднообразието, превръща го в мър­тъв център на миналото, в който няма творческа спонтан­ност. Виждам и внезапни моменти на творчество, които не во­дят своето начало от съзнанието, спомените, усещанията или желанията.

Нашата задача в такъв случай е да разберем какво е желание­то - не докъде трябва да стигнем и къде трябва да спрем, а да разберем целия процес на желания, стремежи, изгарящи страс­ти. Повечето от нас смятат, че като ограничим притежания­та си, ние се освобождаваме от желанията - и как се прекланяме пред тези, които имат малко неща! Парче плат около бедрата и една роба са символи на нашето желание да се освободим от желанията. Но това също е повърхностно отношение. Защо трябва да започнем като се откажем от външните неща, кога­то съзнанието ни е изпълнено с безброй желания, вярвания, стремежи. Явно там трябва да започне революцията, а не с това какво притежаваме, какви дрехи носим, колко пъти на ден ядем. Но ние отдаваме голямо значение на тези неща, защото мисленето ни е повърхностно.

Важният проблем е да видим дали съзнанието ни може да се освободи от желанията, от усещанията. Явно творчеството няма нищо общо с усещанията. Действителността, Бог, или как­вото и да е друго, не са състояния, които можете да изпитате като усещане. Какво става, когато изпитвате нещо? Вие имате някакво усещане или изпитвате чувство на въодушевление или на униние. Естествено вие се опитвате да се отървете от уни­нието, но ако чувството е чувство на радост, на въодушевле­ние, вие се стараете да го продължите. Вашите усещания са приятни и вие искате да са повече, а повечето усещания подсил­ват мъртвия център на съзнанието, което жадува за повече приятни преживявания. Ето защо съзнанието не може да изжи­вее нещо ново. То не е способно да изживее нещо ново, защото подхожда към всичко чрез спомените си, чрез нещата, които може да разпознае. А онова, което разпознавате чрез спомени­те, не е истината, творчеството, действителното. Такава съзнание не може да изпита действителното, то може да има само усещания. А творчеството не е усещане, а нещо винаги ново, във всеки момент.

Сега разбирам какво е състоянието на съзнанието ми. Виж­дам, че то е инструмент на усещанията и желанията, или по-скоро, че то самото е усещания и желания и се е превърнало в нещо механично. Такава съзнание никога не е в състояние да из­пита или да почувства новото, защото новото е отвъд усеща­нията, а усещанията са винаги нещо старо. Ето защо на този механичен процес с неговите усещания трябва да се сложи край, прав ли съм? Желанието да имаме повече, стремежът към симво­ли, думи, образи и техните усещания - всичко това трябва да свърши. Само тогава съзнанието ще бъде в онова творческо със­тояние, при което се ражда новото. Ако можете да разберете това без да попаднете под хипнотичното въздействие на думи, навици, идеи и ако можете да видите колко важно е новото да обладае съзнанието, тогава ще разберете процеса на желанията, рутината, скуката и на постоянния копнеж за преживявания. То­гава, струва ми се, ще започнете да разбирате, че желанията са почти без значение за човек, който наистина търси. Без съмне­ние, всички се нуждаем от някои физически неща - храна, дрехи, покрив и всичко останало. Но те никога не се превръщат в пси­хологически апетити, в нещо, около което съзнанието се изг­ражда като център на желания. Като оставим физическите нуж­ди настрана, каквито и да са желанията - за величие, да стиг­неш до истината, да бъдеш добродетелен - се превръщат в пси­хологически процес, чрез който съзнанието изгражда идеята за собственото „аз" и поставя себе си в центъра.

Когато наистина проумеете този процес, осъзнаете го бе­зусловно, без изкушение, без да го съдите или оправдавате, тога­ва ще откриете, че съзнанието е в състояние да приеме новото и че новото никога не е усещане, че то никога не може да бъде разпознато и изпитано отново. То е състояние, при което творчеството идва без покана, без спомени и това е действи­телното.

http://realize.my.contact.bg/