Преобладаващата част от мисленето на повечето хора е неволно, автоматично, повтарящо се. То не е нищо повече от един вид умствена статика и не изпълнява никаква реална цел. Най-точно казано, вие не мислите; мисленето се случва с вас. Изказването „аз мисля“ предполага волево действие. Предполага, че имате дума по въпроса, че можете да избирате. Ала при повечето хора не е така. „Аз мисля“ е също толкова погрешно, колкото „аз храносмилам“ или „аз циркулирам кръвта си“. Храносмилането се случва, кръвообращението се случва, мисленето се случва.
Гласът в главата има свой собствен живот. Повечето хора са се оставили на милостта на този глас; те са обсебени от мисленето, от ума. А тъй като умът е обусловен от миналото, те са принудени отново и отново да повтарят миналото в действията си. Източният термин за това състояние е „карма“. Когато сте отъждествени, идентифицирани с този глас, нямате и представа как точно се случва. Ако имахте представа, нямаше да бъдете обсебени от него, защото обсебване съществува само тогава, когато човек взема това, което го обсебва, за това, което той е в действителност, т.е. когато той самият стане това, което го обсебва.
В продължение на хиляди години човечеството все повече е било обсебвано от ума, все повече се е проваляло в осъзнаването на обсебващата го цялост като един „не аз“. И в резултат от пълното отъждествяване с ума се е родило едно фалшиво усещане за аза — родило се е егото. Плътността на егото зависи от степента, в която вие — съзнанието ви — се отъждествява с ума ви, с мисленето. Всъщност мисленето не е нищо повече от един мъничък аспект от целостта на съзнанието, от целостта, която вие сте.
Степента на отъждествяване с ума е различна у различните хора. Някои хора успяват да се порадват на периоди, през които са освободени от това отъждествяване (дори тези периоди да са кратки), и покоят, радостта и живостта, която изпитват през това време, придават ценност и смисъл на живота им. Има и периоди, когато в тях се надигат силите на творчеството, любовта и състраданието. Други си остават в непрестанния плен на его-състоянията. Те се отчуждават от самите себе с и, от другите хора, от света около тях. И когато ги погледнете, понякога можете да видите тяхното вътрешно напрежение, изписано на лицето им, с бръчка между веждите, с отсъстващо или втренчено изражение. Преобладаващата част от тяхното внимание е погълната от мисленето, така че в действителност те нито ви виждат, нито ви чуват. Те не присъстват в ситуацията, вниманието им е насочено или към миналото, или към бъдещето, които, разбира се, съществуват единствено в ума им като мисловни форми. Или пък те общуват с вас чрез някаква играна от тях роля, т.е. не чрез себе си. Повечето хора са отчуждени от това, което са, като някои от тях са дотолкова отчуждени от себе си, че поведението им и взаимодействието с другите хора се възприемат като „фалшиви“ почти от всички, освен от онези, които са също толкова фалшиви, също толкова отчуждени от самите себе си, колкото тях.
Отчуждение означава да не се чувстваш удобно в нито една ситуация, на нито едно място, с нито един човек, нито дори със себе си. Винаги се опитваш да стигнеш до „дома“, но никога не се чувстваш у дома. Някои от най-големите писатели на XX в., например Франц Кафка, Албер Камю, Т.С. Елиът и Джеймс Джойс са осъзнали, че отчуждението е всеобщата дилема на човешкото съществуване, вероятно са го почувствали дълбоко в себе си и са го облекли в бляскава словесност. Ала не са предложили начин как да се излезе от него. Приносът им е, че ни представят един образ на човешкото затруднение, така че да го видим по-ясно. А да се види затруднението, в което човек се намира, е първата крачка към преодоляването му.
Раждането на емоцията
Наред с мисленето, макар и не изцяло отделено от него, в егото съществува и едно друго измерение — емоцията. Не искам да кажа, че всяко мислене и всяка емоция произхождат от егото. Напротив, те стават его едва когато се отъждествите с тях и те изцяло ви завладеят, т.е. когато станат „аз“.
Физическият организъм, вашето тяло, има свой собствен разум, какъвто има и организмът на всички други форми на живот. Той реагира на това, което умът ви говори, реагира на мислите ви. Емоцията е отговорът, който тялото дава на вашия ум. Разумът на тялото е, разбира се, неотделим от вселенския ум, той е една от безбройните негови форми на проявление. Разумът на тялото създава временно сцепление в атомите и молекулите, съставляващи физическия ви организъм. Той е организиращият принцип, стоящ зад функционирането на всички органи на тялото; зад превръщането на кислорода и храната в енергия, зад пулса на сърцето, зад кръвообращението, зад имунната система, защитаваща тялото от външни нашествия, зад преминаването на сетивното съдържание в импулси на нервната система, стигащи до мозъка, разкодирани там и събирани, и подреждани, за да се образува съгласувана вътрешна картина на външната действителност. Всички тези, както и хиляди други едновременно протичащи функции, се координират и то перфектно от този разум. Не вие управлявате тялото си. Разумът го управлява. Той също така отговаря за промените в отклика на организма на заобикалящата го среда.
Това е валидно за всяка форма на живот. Един и същ разум придава на растението физическата му форма, след което разкрива себе си в цветето, което растението създава, цветето, разтварящо листенца рано сутрин, за да поеме благотворните лъчи на слънцето, и прибиращо ги след залеза. Той е и същият онзи разум, който се проявява като „Гея“ — сложното живо същество, което е планетата Земя.
Този разум поражда инстинктивните реакции на организма на всяка заплаха или предизвикателство. Той предизвиква у животните реакции, доста наподобяващи човешките: страх, гняв, удоволствие. Тези инстинктивни реакции могат да се приемат за изначалните форми на емоциите. В определени ситуации човешките същества отговарят чрез инстинктивни реакции — също като животните. При опасност, когато оцеляването на организма е поставено под въпрос, сърцето започва да бие по-бързо, мускулите се свиват, дишането се ускорява — подготовка за битка или за бягство. Един изначален страх. Когато човек е поставен натясно, в тялото изведнъж избухва пожар от интензивна енергия, която влива в тялото непознати дотогава сили. Един изначален гняв. Тези инстинктивни реакции наподобяват на емоциите, но не са емоции в истинския смисъл на думата. Фундаменталното различие между инстинктивна реакция и емоция е следното: инстинктивната реакция е пряк отговор на тялото на една или друга външна ситуация. Емоцията е реакцията на тялото на една или друга мисъл.
Непряко, една емоция може също така да бъде отговор на действителна ситуация или събитие, но ще бъде отговор, преминал през филтъра на умствената интерпретация, през филтъра на мисленето, през умствените понятия за добро и лошо, харесване и нехаресване, аз и моето. Например, вероятно няма да изпитате никаква емоция, когато ви кажат, че нечия кола е била открадната, но когато откраднатата кола е именно вашата, сигурно доста ще се разстроите. Учудващо е каква силна емоция може да породи мъничкото умствено понятие „мой“.
Въпреки че тялото е много разумно, то не може да направи разлика между действителна ситуация и мисъл. И реагира на мислите сякаш са действителност. Не знае, че те са единствено и само мисли. За тялото една тревожна, изплашена мисъл означава „аз съм в опасност“ и то реагира съобразно с това, дори ако мислите тази мисъл, лежейки в топлото и удобно легло през нощта. Пулсът ви се ускорява, мускулите се свиват, дишането забързва. Натрупва се енергия, но тъй като опасността е само умствена фикция, енергията няма къде да се изразходва. Част от нея се връща в ума и създава още по-тревожни мисли. Останалата част се преобразува в токсини и нарушава хармоничното функциониране на тялото.
Емоциите и егото
Егото е не само ненаблюдаваният ум, гласът в главата, който претендира, че сте вие, но също и ненаблюдаваните емоции, представляващи реакцията на тялото на това, което гласът в главата казва.
Вече видяхме с какъв вид мислене се занимава его-гласът през по-голямата част от времето и нарушеното функциониране, вътрешно присъщо на структурата на мисловните процеси, независимо от съдържанието им. Именно на нарушеното функциониране на мисленето тялото реагира с негативни емоции.
Гласът в главата разказва история, на която тялото вярва и реагира съответно. Реакциите му са емоциите. Емоциите на свой ред връщат енергия на мис
лите и така ги подхранват, т.е. подхранват онези мисли, които са ги създали. Установява се порочен кръг между неизследваните мисли и емоции, пораждащи емоционалното мислене, и емоционалните истории.
Емоционалният компонент на егото се различава при различните индивиди. При някои е по-голям, отколкото при други. Мослите, които дават тласък на емоционални реакции в тялото, понякога могат така бързо да се задействат, че още преди умът да има време да ги огласи, тялото вече им е отреагирало с емоция, а емоцията се е превърнала в реакция. Тези мисли съществуват в едно предсловесно състояние и могат да бъдат наречено невербализирани, несъзнателни допускания. Те произхождат от обусловеността на човека в миналото, обикновено от ранното детство. „На хората не може да им се вярва“ е едни пример за несъзнателно допускане от страна на човек, чиито родители или братя или сестри не са го подкрепяли и не са му вдъхвали доверие. Ето няколко още по-чести несъзнателни допускания. „Никой не ме уважава и цени. Трябва да се боря, за да оцелея. Парите никога не стигат. Животът винаги ви измамва. Не заслужавам да живея охолно. Не заслужавам да бъда обичан.“ Несъзнателните допускания създават емоции в тялото, които на свой ред пораждат активност в ума и/или незабавно реагиране По този начин те изграждат личностната ви действителност.
Гласът на егото непрекъснато нарушава естественото състояние на благополучие на тялото. Почти всяко човешко тяло е подложено на голямо количество напрежение и стрес, не защото го заплашва някакъв външен фактор, а защото е под обстрела на ума. Към тялото е прикрепено едно его, което задължава тялото да отговаря на всички съставляващи егото умствени модели на нарушеното функциониране. По този начин един поток от негативни емоции се лее успоредно с потока от безспирно и натрапчиво мислене.
Какво представлява негативната емоция? Емоция, която е токсична за тялото и се намесва в неговото равновесие и в балансираното му функциониране. Страхът, тревожността, гневът, затаеното недоволство, тъгата, омразата или интензивната антипатия, ревността, завистта — всички тези емоции нарушават енергийния поток на тялото, отразяват се негативно на сърцето, имунната система, храносмилателната система, произвеждането на хормони и т.н. Дори конвенционалната медицина, въпреки че все още знае твърде малко за начините, по които егото действа, започва да признава връзката между негативните емоционални състояния и физическите болести. Емоция, която вреди на тялото, вреди и на хората, с които влизате в контакт, и непряко, чрез процеса на верижната реакция, на безброй други хора, с които никога не сте се срещали. За всички негативни емоции има един общ термин: нещастие.
Имат ли позитивните емоции обратния ефект върху физическото тяло? Укрепват ли имунната система, вдъхват ли нови сили и дух на тялото, лекуват ли го? Да, те правят това, но е нужно да разграничаваме позитивните емоции, породени от егото, от по-дълбоките емоции, които се излъчват от естественото ви състояние на свързаност с Битието.
Позитивните емоции, породени от егото, вече съдържат в себе си своята противоположност и доста бързо могат да преминат в нея. Ето няколко примера: това, което егото нарича „любов“, е притежаване и пристрастеност, а те лесно могат да преминат в омраза. Радостното очакване на едно бъдещо събитие, чиято значимост егото е надценило, лесно може да премине в неговата противоположност — провал или разочарование, — след като събитието се е случило и преминало, или ако не е удовлетворило очакванията на егото. Похвалите и признанието ви карат да се чувствате изпълнени с живот и щастливи днес, критиките и пренебрежението ви карат да се чувствате отхвърлени и нещастни утре. Удоволствието от един бурен купон се превръща в сивота и махмурлук на следващата сутрин. Няма добро без лошо, няма високо без ниско.
Породените от егото емоции имат за основа отъждествяването на ума с външни фактори, а всички външни фактори са нетрайни, променящи се от един момент на друг. По-дълбоките емоции всъщност не са емоции, а състояния на Битието. Емоциите съществуват в царството на противоположностите. Състоянията на Битието могат да бъдат засенчени, но не притежават противоположности. Те възникват вътре във вас — като любовта, радостта и покоя, които са аспекти на истинската ви природа.
Патицата с човешки ум
В „Силата на настоящето“ споменах за едно мое наблюдение — след като две патици се сборичкат (това впрочем никога не трае дълго), те се разделят и излитат в противоположни посоки. След малко всяка патица енергично плясва с крила няколко пъти, с което освобождава допълнителната енергия, създала се в нея по време на боричкането. Полетът й продължава, все едно нищо не се е случило.
Ако патицата имаше човешки ум, щеше да продължи да си мисли за боричкането като създаде история за него. Историята й вероятно щеше да бъде нещо такова: „Не мога да повярвам какво онзи ми причини. Доближи се на по-малко от десет сантиметра до мен. Мисли си, че блатото е негово. Изобщо не се съобразява с личното ми пространство. Вече никога няма да му имам доверие. Следващия път сигурно ще направи друго нещо — само и само да ме ядоса. Сигурен съм, че вече планира какво ще е то. Ала аз няма да го търпя. Ще го науча аз него, ще му дам такъв урок, че ще ме помни“. И т.н., и т.н., умът изприда своите истории, продължава да ги мисли и да говори за тях дни, месеци, понякога дори години по-късно. Що се отнася до тялото, боричкането все още продължава и енергията, която то генерира в отговор на всички мисли е емоция, генерираща на свой ред още мислене. Това е емоционалното мислене на егото. Виждате ли колко труден би станал животът на патицата, ако имаше човешки ум. А именно така се държат повечето човешки същества. През цялото време. Няма ситуация или събитие, които да са веднъж завинаги завършени за тях. Умът и създаденото от ума, „аз и моята история“, ги продължават и пресъздават отново и отново.
Ние сме форма на живот, изгубила пътя си. Всяко нещо в природата, било то цвете, дърво, животно, може да ни преподаде важни уроци, стига да спрем, за да го погледаме и послушаме. Урокът, който ни преподава нашата патица, е следният: плеснете с крила — преведено на човешки език „освободете се от историята“ — и се върнете на единственото място, което съдържа сила — настоящия момент.
Да носиш миналото със себе си
Неспособността или по-скоро нежеланието на човешкия ум да се освободи от миналото е описана по много красив начин в историята за двама дзен-будистки монаси — Тадзан и Екидо. Веднъж се случило да вървят по селски път, целият в кал от наскорошните проливни дъждове. Приближавайки се до едно село, монасите срещнали девойка, която искала да пресече пътя, но калта била толкова дълбока, че щяла да съсипе коприненото й кимоно. Без да му мисли, Тадзан я вдигнал на ръце и я пренесъл на другата страна.
Монасите продължили пътя си в мълчание. Пет часа по-късно, когато вече приближавали манастира, където щели да се подслонят, Екидо не издържал и най-после заговорил за това, което го гнетяло: „Ама защо взе на ръце онова момиче? — запитал той. — Ние, монасите, не бива да постъпваме така.“
„Оставих я на земята преди часове — отвърнал му Тадзан — Ти още ли я носиш със себе си?“
Сега си представете какъв би бил животът на някой, който през цялото време живее като Екидо, никога не успява или никога не пожелава да се освободи вътрешно от ситуациите, натрупвайки все повече и повече „материал“ вътре в себе си — именно такъв е животът на преобладаващата част от човечеството. Какъв тежък товар от минало носят хората в ума си!
Миналото живее във вас под формата на спомени, но спомените сами по себе си никога не са проблем. Всъщност именно чрез спомените вие се учите от миналото и от миналите си грешки. Единствено когато спомените, т.е. мислите за миналото изцяло ви превземат, те стават бреме, стават проблем, стават част от усещането ви за вашия аз. Вашата личност, обусловена от миналото, се превръща във ваш затвор. Спомените ви се пропиват с усещането за аза и историите ви стават този, като когото се възприемате. Този „малък аз“ е илюзия, която засенчва истинската ви идентичност, безвремево и непритежаващо форма Присъствие.
Вашата история обаче се състои не само от умствена, но и от емоционална памет — стари емоции, които непрекъснато се съживяват. Също както онзи монах, носил със себе си товара на своето негодувание пет часа, като го подхранвал с мислите си, така и повечето хора носят почти през целия си живот огромно количество ненужен багаж, както умствен, така и емоционален. Те ограничават себе си чрез скърбите си, чрез своите оплаквания, враждебност, чувство за вина. Емоционалното им мислене се е превърнало в техен аз и те са се вкопчили в старите емоции — защото те подсилват идентичността им.
Поради човешката склонност да се увековечават старите емоции, почти всеки носи в своето енергийно поле натрупвания на стари емоционални болки, наричани от мен „болково тяло“.
Но пък можем да престанем да добавяме още и още неща към болковото тяло, което вече имаме. Можем да се научим да прекършваме навика да трупаме и увековечаваме стари емоции всеки път, когато той отново надигне глава, като плеснем с криле (метафорично казано) и като се постараем да не обитаваме с мислите си миналото, независимо дали става дума за нещо, случило се вчера или преди тридесет години. Можем да се научим да не поддържаме ситуациите и събитията живи в ума си, а да връщаме отново и отново вниманието си към първичния, безвремеви настоящ момент, да се откажем в името на настоящето от безспирното създаване на умствени филми. Истинското Присъствие се превръща в наша идентичност, а не мислите и емоциите ни.
Нищо, случило се в миналото, не може да ви попречи да бъдете присъстващи в настоящето, А след като миналото не може да ви попречи, каква е тогава силата му?
Индивидуалното и колективното
Всяка негативна емоция, която не е напълно видяна като това, което е в момента на нейното възникване, не би успяла да се разпадне. След себе си тя ще остави остатък от болка.
За децата силните негативни емоции са твърде разтърсващи, за да могат да се справят с тях, и затова те се стремят да не ги изпитват. При отсъствието на напълно осъзнат възрастен човек, който да ги напътства с любящо и съчувстващо разбиране как да се изправят срещу емоцията, изборът тя да не се изпитва е наистина най-доброто решение. За жалост, този изработен в ранна възраст защитен механизъм обикновено се запазва и когато детето стане възрастен човек. Емоциите продължават да живеят в него неосъзнати и се проявяват косвено, като тревога, гняв, изблици на насилие, лошо настроение или дори физическа болка. При някои случаи те се намесват в най-интимните отношения и дори понякога ги саботират. Повечето психотерапевти са работили с пациенти, които първоначално твърдят, че са имали щастливо, безоблачно детство, а по-късно се оказва точно обратното. Може би това са само най-крайни случаи, но все пак никой не минава през периода на детството, без да изпитва емоционална болка. Дори и двамата ви родители да са просветлени, ще се окаже, че израствате в един до голяма степен несъзнателен свят.
Остатъците от болка, натрупвани у вас, когато всяка ваша силна негативна емоция е била недовидяна, ненапълно възприета и след това оставена да се разпадне, се съчетават, за да създадат едно енергийно поле, което обитава клетките на тялото ви. То се състои не само от изпитаната през детството болка, но и от болезнените емоции, прибавяни по-късно през юношеството и дори зрелостта, като много от тях са били създадени от гласа на егото. Емоционалната болка става ваш верен спътник, когато животът ви се основава на фалшиво усещане за аза.
Това енергийно поле от стари, но все още доста живи емоции, налично у почти всеки човек, е болковото тяло.
Ала болковото тяло не е само индивидуално. То също така участва и в болката, изстрадана от безброй човешки същества в хода на цялата човешка история, защото това е история на непрекъснати войни между племената, на поробвания, грабежи и изнасилвания, мъчения и всякакви други форми на насилие. Тази болка все още живее в колективната душа на човечеството и все още се увеличава всеки ден, както можете да се убедите, гледайки вечерните новини или ставайки свидетели на някоя драма в човешките отношения. Колективното болково тяло вероятно е кодирано в ДНК на всеки човек, макар все още да не сме го открили.
Всяко новородено дете, идващо в нашия свят, вече носи едно емоционално болково тяло. При някои то е по-тежко, по-плътно, отколкото при други. Някои бебета се чувстват добре, щастливи са през повечето време. Други носят огромно количество нещастие в себе си. Вярно е, че някои бебета все плачат, защото не получават достатъчно внимание и любов, но други плачат без очевидна причина, сякаш се опитват да направят всички около себе си също толкова нещастни, колкото са те самите — и често успяват да го постигнат. Те са дошли на този свят с тежък товар от човешка болка. Трети бебета пък често плачат, защото усещат излъчването на негативни емоции от бащата и майката, а това им причинява болка и допринася за нарастването на болковото им тяло чрез поглъщане на енергия от болковите тела на родителите. Независимо от това какъв точно е случаят, с нарастването на физическото тяло на бебето нараства и болковото тяло.
Едно дете с леко болково тяло не е непременно „по-напреднало“ в духовен план, отколкото мъж или жена с плътно болково тяло. Всъщност обикновено е точно обратното. Хората с плътно болково тяло в повечето случаи имат по-голям шанс да се пробудят за духовното, отколкото онези, чието болково тяло е по-леко. Докато някои от първите остават в плен на плътните си тела, други могат да достигнат до точка, в която вече не могат да живеят нещастни, и съответно мотивацията им да се пробудят става особено силна.
Защо страдащото тяло на Иисус, лицето му, изкривено в агония, и покритото му с кървящи рани тяло, е толкова могъщ образ в колективното съзнание на човечеството? Милиони хора, най-вече през Средновековието, не биха се чувствали така дълбоко свързани с него, ако нещо в тях не откликваше, ако несъзнателно не го разпознаваха като външен израз на собствената им вътрешна действителност — болковото тяло. Макар да не са били достатъчно съзнаващи, за да го съзрат непосредствено у себе си, те все пак вече са били на пътя към пробуждането. Иисус може да се смята за архетипния човек, въплъщаващ както болката, така и възможността тя да бъде превъзмогната.
Как болковото тяло се възпроизвежда
Болковото тяло е полуавтономна енергийна форма, която живее вътре в повечето човешки същества и се състои от емоции. То притежава свой собствен примитивен разум, леко наподобяващ разума на хитро животно, като той е насочен най-вече към оцеляването му. Подобно на всички форми на живот, и то се нуждае от храна — за да се зареди с нова енергия, — но тази храна е енергия, която е съвместима с неговата собствена, т.е. вибрираща със сходна честота. Всяко болезнено емоционално преживяване може да се използва за храна от болковото тяло, затова то разцъфтява бурно на почвата на негативното мислене и на драмите във взаимоотношенията. Болковото тяло е пристрастено към нещастието.
Може би ще се почувствате шокирани, когато за първи път прозрете, че у вас има нещо, което постоянно се стреми към емоционална негативност и търси нещастие. Нужна е обаче по-голяма осъзнатост, за да го видите в себе си, отколкото в друг човек. След като нещастието ви завладее, вие не само че не искате то да приключи, но искате да направите и другите също толкова нещастни, колкото вас, за да можете да се храните и от техните негативни емоционални реакции.
При повечето хора болковото тяло има както латентно, така и активно състояние. Когато е в латентно състояние, вие лесно забравяте, че носите вътре в себе си тежък тъмен облак или спящ вулкан, създаден от енергийното поле на вашето болково тяло. Колко дълго то ще остане латентно е различно при всеки човек: най-често няколко седмици, но е възможно и няколко дни или няколко месеца. В редки случаи болковото тяло може да бъде в състояние на летаргия години наред, преди да се активизира от някое събитие.
Как болковото тяло се храни от вашите мисли
Болковото тяло се събужда от съня си, когато изгладнява и е време да се обнови. То може да се активизира по всяко време от някакво събитие. Изгладнялото болково тяло е в състояние да използва най-незначителното събитие като активатор, например нещо, което някой е казал или направил, или дори една мисъл. Ако живеете сами и в този момент около вас няма никой, болковото тяло ще се храни с вашите мисли. Внезапно мисленето ви става подчертано негативно. Най-вероятно няма дори да осъзнаете, че точно преди да се надигне този прилив на негативно мислене в ума ви се е втурнала вълна от емоции — мрачни и тежки настроения, тревога или пламтящ гняв. Всички мисли са енергия и болковото тяло започва да се храни от енергията на мислите ви. Но не от енергията на всички мисли. Не е нужно да сте особено наблюдателни, за да забележите, че усещате позитивната мисъл по съвсем различен начин в сравнение с негативнатата мисъл. Те притежават една и съща енергия, но тя вибрира с различна честота. Щастливата, позитивна мисъл не става за храна на болковото тяло. То се храни само с негативни мисли, защото само те са съвместими с неговото енергийно поле.
Всички неща представляват вибриращи енергийни полета в непрестанно движение. Столът, на който седите, книгата, която държите в ръцете си, изглеждат солидни и неподвижни само защото вашите сетива възприемат именно под такава форма тяхната вибрационна честота, иначе казано, безспирното движение на молекулите, атомите, електроните и субатомните частици, които заедно създават това, което възприемате като стол, книга, дърво или тяло. Това, което възприемаме като физическа материя, всъщност е енергия, вибрираща (движеща се) в рамките на конкретен спектър от честоти. Мислите също се състоят от енергия, вибрираща с по-високи честоти в сравнение с енергията на твърдите тела, и поради тази причина те не могат да се видят или докоснат. Мислите притежават собствен спектър от честоти, като негативните са в ниските нива на спектъра, а позитивните — в по-високите нива. Вибрационната честота на болковото тяло съответства на честотата на негативните мисли и затова само негативните мисли могат да го хранят.
Обичайният модел на мисълта, създаваща емоция, е преобърнат в случая с болковото тяло — поне в началния етап. Емоцията, идваща от болковото тяло, бързо се сдобива с контрол над мисленето ви, а след като умът бъде завладян от болковото тяло, мисленето ви става негативно. Гласът в главата ви ще разказва тъжни, тревожни и гневни истории за вас или вашия живот, за други хора, за миналото, бъдещето или за въображаеми събития. Той ще обвинява, ще се оплаква, ще си въобразява. И вие ще бъдете напълно отъждествени с това, което гласът казва, ще вярвате на всичките му изопачени мисли. В този момент се установява пристрастеност към нещастието.
Не че не можете да спрете потока на негативните мисли — просто не желаете до го спрете. Причината е, че болковото тяло в този момент вече живее чрез вас, претендира, че е вас. А за него болката е удоволствие. То жадно поглъща всяка негативна мисъл. И гласът, който обикновено звучи в главата ви, сега става глас на болковото тяло. Гласът на болката се е настанил на мястото на вътрешния диалог. Създава се порочен кръг между болковото тяло и вашето мислене. Всяка мисъл се подхранва от болковото тяло, а то на свой ред генерира още мисли. И в даден момент, след няколко часа или след няколко дни, болковото тяло се е захранило и се връща към спящото си състояние, като оставя след себе си опустошен организъм и тяло, твърде податливо на заболявания. И ако болковото тяло ви изглежда като психически паразит, вие сте прави. То е именно такова.
Как болковото тяло се храни от драмите
Ако около вас има други хора, за предпочитане вашият партньор или близък член на семейството ви, болковото тяло ще се опита да ги провокира — както се казва, да им натисне бутона, за да може да се храни от развихрилата се драма. Болковото тяло обожава интимните отношения и семействата, защото именно от тях получава преобладаващата част от храната си. Трудно е да устоите на болковото тяло на друг човек, ако то е решило да ви въвлече в сблъсък. То инстинктивно знае вашите най-слаби, най-уязвими места. И ако не успее първия път, ще се опита отново. И отново. Защото е емоция в суров вид, търсеща още емоции. Болковото тяло на другия иска да ви провокира така, че двете болкови тела взаимно да обменят енергия.
Много взаимоотношения преминават на редовни интервали през бурни и разрушителни епизоди на болковото тяло. Почти непоносима е болката, която малкото дете изпитва, когато става свидетел на емоционалното насилие на развихрилите се болкови тела на неговите родители, а именно такава е съдбата на милиони деца по целия свят, кошмарът на всекидневния им живот. Това е един от основните начини, чрез които човешкото болково тяло се предава от поколение на поколение. След всеки епизод партньорите се сдобряват и настъпва интервал на относителен мир помежду им, дотолкова, доколкото егото им го позволява.
Прекаленото консумиране на алкохол често активира болковото тяло, най-вече при мъжете, но също и при някои жени. Когато един човек се напие, той претърпява пълна промяна на личността — болковото тяло го завладява. Един дълбоко несъзнателен човек, чието болково тяло обикновено се самозахранва чрез физическо насилие, често насочва това насилие срещу съпругата или децата си. Когато изтрезнее, той наистина ще съжалява за стореното и ще заяви, че то никога няма да се повтори — и ще бъде искрен. Ала човекът, който говори в случая и дава обещания, не е онова същество, което извършва насилието, така че можете да сте сигурни, че всичко ще се повтаря отново и отново, докато той не стане присъстващ, не осъзнае болковото тяло вътре в себе си и не прекъсне отъждествяването с него. В някои случаи съветът на хора, запознати с този род неща, ще му помогне да се освободи.
Повечето болкови тела искат както да причиняват болка, така и да страдат от болка, но има и такива, които предимно нанасят болка или предимно са жертви на болката. И в двата случая те се хранят от насилието, било то емоционално или физическо. Някои двойки си мислят, че „са влюбени“, а всъщност са привлечени един към друг, защото болковите им тела взаимно се допълват. Понякога в момента, в който се срещнат, вече е ясно кой ще изпълнява ролята на причиняващ болка, и кой — на жертва. Има бракове, които уж са сключени в рая, но се превръщат в ад.
Ако някога сте живели с котка, ще знаете, че дори когато котката изглежда заспала, тя знае какво става наоколо и при най-лекия необичаен шум наостря уши и леко отваря очи. Спящите болкови тела са като котките. На определено ниво те са все още будни, готови да скочат, да преминат в действие — щом получат импулс.
В интимните отношения болковото тяло обикновено е достатъчно умно, че да се снижи и „покрие“, когато заживеете с някой и, за предпочитане, подпишете договор, ангажиращ ви да прекарате останалата част от живота си с този човек. Вие не се оженвате или омъжвате просто за една жена или за един мъж, вие се оженвате или омъжвате и за нейното/неговото болково тяло — както и обратното. Възможно е да преживеете доста голям шок, когато може би скоро след медения ви месец, изведнъж един ден откриете, че у партньора ви е настъпила пълна промяна на личността. Гласът му е станал груб и остър, той ви порицава, обвинява, крещи ви, и то обикновено за нещо съвсем незначително. Или пък партньорът изведнъж се затваря в себе си. „Какво има, какво не е наред?“ — питате вие. „Нищо няма, всичко е наред“ — ви отвръща. Ала наситено-враждебната енергия, която излъчва, ясно говори „Нищо не е наред“. И когато погледнете в очите й/му, виждате, че в тях вече няма светлина; все едно се е спуснала тежка завеса и съществото, което сте познавали и обичали и което е проблясвало през егото, сега е напълно засенчено. Пред вас стои напълно непознат човек, в очите му има омраза, враждебност, горчивина или гняв. Но всъщност, когато той ви говори, не ви говори партньорът ви, а неговото болково тяло. Каквото и да казва, това е версията на болковото тяло за действителността и действителността се оказва изцяло изопачена от страха, враждебността, гнева и желанието да се причини и получи повече болка.
В този момент може да се зачудите да не би пък това да е истинското лице на партньора ви, което не сте виждали досега и затова сте направили ужасната грешка да се обвържете с този човек. Не е така, не това е истинското му лице, това е само болковото му тяло, което временно го е завладяло изцяло. Трудно е да се открие партньор, който да няма болково тяло, но все пак ще е по-добре да изберете някого, чието болково тяло не е твърде плътно.
Плътното болково тяло
Някои хора имат плътно болково тяло, което никога не заспива напълно. Възможно е да се усмихват и да водят любезни разговори, но не е нужно да си психотерапевт, за да усетиш нажежената топка от нещастни емоции, която се таи в тях, точно под повърхността, изчакваща следващото събитие, за да реагира, следващия човек, когото да обвини или с когото да се конфронтира, следващото нещо, за което да страда. Техните болкови тела никога не могат да получат достатъчно, винаги са гладни. И умножават потребността на егото от врагове.
Чрез тяхното реагиране незначителни неща се разрастват непропорционално, като с реакциите си те се стремят да привлекат и други хора да участват в драмата им. Някои се ангажират с продължителни и в крайна сметка безсмислени битки или със съдебни процеси — срещу организации или отделни хора. В други гори натрапчива омраза срещу бивша съпруга или партньор. И понеже не съзнават, че носят вътре себе си болка, чрез реакциите си те проектират тази болка върху събития и ситуации. Поради пълна липса на осъзнатост те не могат да направят разлика между дадено събитие и своята реакция на това събитие. За тях нещастието и дори самата болка се съдържат в събитието или ситуацията. Несъзнавайки вътрешното си състояние, те дори не знаят, че са дълбоко нещастни, че страдат.
Понякога хора с толкова плътни болкови тела стават активисти, борещи се за някаква кауза. Възможно е каузата сама по себе си да е ценна, достойна, може първоначално те да постигнат успех в начинанията си, обаче с времето негативната енергия, която вливат в думите и делата си, започва да предизвиква нарастваща опозиция срещу тяхната кауза. Обикновено става така, че те си създават врагове в самата организация, в която участват, тъй като където и да отидат, си намират причини да се чувстват зле, т.е. болковото тяло продължава да открива точно каквото търси.
Забавленията, медиите и болковото тяло
Ако не сте запознати с нашата съвременна цивилизация, ако идвате от друга епоха или друга планета, едно от нещата, които ще ви впечатлят, е, че милиони хора обичат да гледат — и плащат пари за това — как хората се убиват взаимно или си причиняват болка един на друг, и наричат това „забавление“.
Защо филмите с насилие привличат толкова много зрители? Съществува цяла индустрия, която в преобладаващата си част захранва човешката пристрастеност към нещастието Очевидно, хората гледат тези филми, защото искат да се чувстват зле. Но какво е това у хората, което обожава да се чувства зле и се нарича „добре“? Болковото тяло, разбира се. Голяма част от развлекателната индустрия го обслужва. И така, наред с реагирането, негативното мислене и личната драма, болковото тяло се възобновява и чрез ходенето на кино и гледането на телевизия. Болкови тела са сценаристи, продуценти и режисьори на тези филми, болкови тела плащат, за да ги гледат.
Винаги ли е „погрешно“ да се показва и гледа насилие по телевизията и в кината? Дали цялото това насилие обслужва болковото тяло? На настоящия еволюционен етап на човечеството насилието е не само вездесъщо, но дори нараства, тъй като старото его-съзнание, увеличило се посредством колективното болково тяло, се интензифицира, преди да настъпи неизбежният му край. Ако филмите показват насилие в по-широк контекст, ако показват произхода му и корените му, ако показват какво причинява то на жертвата, както и на извършителя, ако показват колективното несъзнавано, което стои зад него и се предава от поколение на поколение (гневът и омразата, живеещи у хората под формата на болково тяло), тогава тези филм; вече могат да изиграят жизненоважна роля за пробуждането на човечеството. Могат да бъдат огледало, в което човечеството да види собствената си лудост. Лудостта се осъзнава именно като лудост (дори когато става дума за собствената ви лудост), когато се пристъпи в царството на нормалността, и раждащата се осъзнатост. И това е краят на лудостта.
Такива филми съществуват и те не подхранват болковото тяло. Някои от най-добрите антивоенни филми показват истинската действителност на войната, а не захаросаната й версия. Болковото тяло може да се подхранва само от филми, в които насилието се показва като нормално и дори жестоко човешко поведение, или от филми, в които насилието се възвеличава с единствената цел да се породи негативна емоция в зрителя и да се „определи местоположението“ на пристрастеното към болката болково тяло.
Популярните таблоиди продават не толкова новини, колкото негативни емоции — храна за болковото тяло. „Копелета“ — пищи деветсантиметровото заглавие. Най-добрата в това отношение е британската таблоидна преса. Работещите в нея знаят, че негативните емоции се продават доста по-добре от новините.
В новинарските медии, включително и телевизията, съществува тенденция лакомо да се поглъщат и представят негативните новини. Колкото по-лоши стават нещата, толкова по-въодушевени са говорителите и репортерите, и обикновено медиите заразяват зрителите с негативното си въодушевление. Болковите тела просто го обожават.
Колективното женско болково тяло
Колективното измерение на болковото тяло съдържа в себе си различни течения. Племена, нации, раси — всички те имат свое собствено колективно болково тяло, като някои от тези тела са по-плътни от други. Повечето от членовете на дадено племе, нация и раса имат дял в съответното болково тяло.
Почти всяка жена също има своя дял в колективното женско болково тяло, което става особено активно точно преди менструацията. В този момент повечето жени се чувстват погълнати от море от интензивни негативни емоции.
Потискането на женския принцип през последните две хиляди години е дало възможност на егото да се сдобие с пълно върховенство в колективната човешка душа. Въпреки че жените, разбира се, имат его, егото по-лесно се вкоренява и разраства в мъжката форма на живот, отколкото в женската. Причината за това е, че жените по-малко се отъждествяват с разума, отколкото мъжете. Те са повече в досег с вътрешното си тяло и с разума на организма, а именно те раждат интуитивните способности у човека. Женската форма на живот е по-малко капсулирана от мъжката, тя е по-отворена и по-чувствителна към другите форми на живот, в по-голяма хармония с природния свят.
Ако равновесието между мъжките и женските енергии не беше унищожено на нашата планета, егото нямаше да се разрасне чак толкова. Нямаше да обявим война на природата и нямаше да бъдем така цялостно отчуждени от нашето Битие.
Никой не знае точните цифри — защото не са запазени свидетелства, но изглежда, че през един тристагодишен период между три и пет милиона жени са били измъчвани и убити от „Светата инквизиция“, институция, основана от римокатолическата църква за премахване на ересите. Това може да се сравни само с Холокоста и също като Холокоста може да се определи като една от най-мрачните глави в историята на човечеството. Достатъчно е било някоя жена да показва любов към животните, да се разхожда сама по полетата или в горите, да събира лечебни билки, за да бъде заклеймена като вещица и измъчвана, и изгорена на клада. Свещената женственост е била обявена за демонична и цяло едно измерение почти е било изтрито от човешкия свят. Други култури и религии, например юдаизмът, ислямът и дори будизмът, също потискали женското измерение, макар и по по-малко насилствени начини. Жените били сведени до средство за раждане на деца и до собственост на съпруга. Мъже, които отричали женското дори вътре в себе си, управлявали света, свят, напълно лишен от равновесие. Това е историята, или по-скоро историята на една лудост.
Кой е бил отговорен за този страх от женското, който може най-точно да се определи като остра форма на колективна параноя? Бихме могли да кажем: разбира се, виновни са мъжете. Ала защо в такъв случай в множество древни предхристиянски цивилизации, като например шумерската, египетската и келтската, жените са били уважавани и женският принцип е бил обект не на страх, а на почит? Какво внезапно е накарало мъжете да се почувстват застрашени? Много просто — развиващото се у тях его. То е знаело, че може да постигне пълен контрол над планетата само в мъжката си форма, а за да осъществи това, е трябвало да обезсили женския принцип.
С течение на времето егото подчинило на властта си повечето жени, макар никога да не успяло да се вкорени в тях така дълбоко, както в мъжете.
И ето че сега сме изправени пред ситуация, в която потискането на женското е станало вече вътрешно, интернализирано, дори при повечето жени. Свещената женственост, понеже е била потискана, се изпитва от повечето жени като емоционална болка. Тя е станала част от болковото тяло заедно с натрупваните векове наред страдания — раждането на деца, изнасилванията, поробванията, мъченията, смъртта в резултат от насилие.
Ала нещата днес вече бързо се променят. Все повече хора стават осъзнати и егото започва да губи властта си над човешкия ум. А тъй като никога не е било дълбоко вкоренено в жените, то губи властта си над жените по-бързо, отколкото над мъжете.
Национални и расови болкови тела
Страни, в които са били извършвани множество актове на колективно насилие и са причинявани много страдания, имат по-плътно болково тяло, отколкото останалите страни. Поради тази причина по-старите страни имат по-плътни болкови тела. По-младите страни, например, Канада и Австралия, както и онези, които са били заслонени от заобикалящата ги лудост, например Швейцария, имат по-леки колективни болкови тела. Разбира се, и във вторите страни хората имат свое лично болково тяло, с което трябва да се справят. Ако сте достатъчно чувствителни, можете да усетите плътността на енергийното поле на определени държави, още щом слезете от самолета. В други държави може да се усети енергийно поле на латентно насилие под повърхността на всекидневния живот, В страни от Близкия изток, например, колективното болково тяло е така изострено, че значителна част от населението се чувства принудено да го изяви чрез външни действия — безкраен и лудешки цикъл от извършване на насилие и възмездяване за претърпяно насилие, в хода на който болковото тяло възобновява себе си отново и отново.
В държави, в които болковото тяло е плътно, но вече не е изострено, настъпва тенденция хората да се стремят към намаляване на чувствителността си към колективната емоционална болка: в Германия и Япония това става чрез труда, в други страни — чрез ширещо се консумиране на алкохол (което обаче може да има противоположния ефект — да стимулира болковото тяло, особено ако консумацията е прекалена). Плътното болково тяло на Китай е в известна степен смекчено от твърде разпространеното практикуване на тай-чи, което — учудващо — не бе обявено за незаконно от комунистическите управници[1], чувстващи се застрашени от всичко, което не могат да контролират. Всеки ден по улиците и в градските паркове милиони хора упражняват тази двигателна медитация, успокояваща ума. Така колективното енергийно поле значително се променя и болковото тяло донякъде намалява, защото мисленето се редуцира и се генерира Присъствие.
Духовните практики, в които участва и физическото тяло — тай-чи, цигун и йога — все повече се разпространяват в Западния свят. Тези практики не създават разделение между тялото и духа и спомагат за намаляване на болковото тяло. Те ще играят важна роля в глобалното пробуждане.
Колективното расово болково тяло е особено ясно изразено при еврейския народ, който е страдал от преследвания векове наред. Не е изненадващо, че то е плътно и при индианците, чийто брой значително е намалял поради европейските заселници, които почти са унищожили местната култура. Силно изразено е и болковото тяло при чернокожите американци. Техните предци са били насилствено изтръгвани от земите им, бити, за да се научат да се подчиняват, и след това продавани в робство. В основата на икономическия просперитет на Съединените щати стои трудът на четири-пет милиона чернокожи роби. Всъщност страданията, причинени на червенокожите и на чернокожите, не са се влели в болковото тяло само на тези две раси, но са се превърнали в част от колективното американско болково тяло. Винаги става така, че и жертвата, и извършителят страдат от последиците на актовете на насилие, потисничество, жестокост. Каквото правиш на другите, го правиш и на себе си.
Няма значение каква част от болковото ви тяло принадлежи на страната или на расата ви и каква част е лична. И в двата случая можете да го надмогнете, като поемете отговорност за вътрешното си състояние. Сега. На минутата. Дори ако обвиненията ви срещу някого са повече от оправдани, щом обвинявате, ще продължавате да подхранвате болковото тяло с мислите си и ще останете в плен на вашето его. Има само един извършител на зло на нашата планета: човешката несъзнателност. Да се разбере това е истинска прошка. С прошката вашата идентичност на жертва се разпада и се ражда същинската ви сила — силата на Присъствието. Вместо да обвинявате мрака, вие донасяте светлина.Бележки
[1] Тъй като тай-чи съставлява важна част и от техния собствен живот, и от поддържането на способността им да се справят с държавните проблеми, отказът от него би означавал и отказ от собствената им идентичност и сила. — Бел.прев. ↑
Освобождението
Началото на освобождаването от болковото тяло е осъзнаването, че имате болково тяло. Следващата, още по-важна крачка, е развитието на способността ви да сте достатъчно присъстващи, достатъчно осъзнати, че да забележите своето болково тяло — когато се активира — като тежък прилив на негативна емоция. Когато осъзнаете това, болковото тяло вече няма да може да претендира, че е идентично с вас, да живее чрез вас и чрез вас да се възобновява.
Вашето съзнателно Присъствие разрушава отъждествяването с болковото тяло. Когато не се отъждествявате е него, то не е в състояние да контролира мислите ви и съответно вече не може да се възобновява, хранейки се с мислите ви. В повечето случаи болковото тяло не се разпада незабавно, но след като веднъж сте скъсали връзката между него и мисленето си, то започва да губи своята енергия. Мисленето ви вече не се замъглява от емоции; сегашните ви възприятия вече не се изопачават от намесата на миналото. Енергията, която болковото тяло си е присвоило, променя вибрационната си честота и се превръща в Присъствие. По този начин болковото тяло се превръща в гориво за пламъка на съзнанието. Затова и много от най-мъдрите, най-просветлените мъже и жени на планетата някога са имали плътно болково тяло.
Независимо от това какво казвате или правите, какъв свой образ представяте на света, умствено-емоционалното ви състояние не може да остане скрито. Всяко човешко същество излъчва енергийно поле, което отговаря на неговото вътрешно състояние, и повечето хора могат да усетят чуждото енергийно поле, макар и само подсъзнателно. Това означава, че те не знаят, че го усещат, при все това именно то до голяма степен определя как чувстват съответния човек и как реагират спрямо него. Някои хора най-ясно осъзнават чуждото поле, когато срещнат един човек за първи път, преди изобщо да разменят дума с него. Малко по-късно обаче думите завземат взаимоотношенията, а с думите идват и ролите, които повечето хора играят. Вниманието се измества към сферата на ума и способността да се усеща енергийното поле на другия значително намалява. При все това то продължава да се чувства на несъзнателно ниво.
Когато разберете, че болковото тяло несъзнателно се стреми към повече болка, т.е. че вие искате да се случи нещо лошо, ще разберете и че много от пътните инциденти са дело на шофьори, чието болково тяло е активно точно в момента на катастрофата. Когато двама шофьори с активни болкови тела стигнат до кръстовище по едно и също време, вероятността да се сблъскат е доста по-голяма, отколкото при други обстоятелства. Несъзнателно те и двамата искат да се случи инцидент. Ролята на болковото тяло в катастрофите е най-очевидна в така наречения „пътен бяс“, когато шофьорите употребяват физическо насилие поради тривиални причини, например, само защото човекът пред тях кара твърде бавно.
Много актове на насилие са дело на „нормални“ хора, които временно се превръщат в маниаци. Из целия свят по бреме на съдебни процеси адвокатите от защитата заявяват: „Това изобщо не съответства на характера на обвиняемия“, а самият обвиняем: „Не знам какво ми стана, че направих това“. Доколкото ми е известно, нито един адвокат от защитата не е казал на съдията — въпреки че може би не е далеч денят, когато ще го направи — „Това е случай на намалена отговорност. Болковото тяло на моя клиент е било активирано и той не е знаел какво върши. Всъщност не той го е направил. Направило го е неговото болково тяло.“
Това означава ли, че хората не носят отговорност за постъпките си, когато в тях взема надмощие болковото тяло? Аз бих отговорил по следния начин: „А как биха могли да носят отговорност? Как е възможно човек да е отговорен, когато е несъзнателен, когато не съзнава какво върши?“ В по-обхватната схема на нещата на хората е отредено да еволюират в съзнаващи същества и онези, които не успяват да го постигнат, ще страдат от последиците от несъзнателността си. Защото са в дисхармония с еволюционния импулс на Вселената.
Дори и това е само относително вярно. От по-висша гледна точка не е възможно да си в дисхармония с еволюцията на Вселената и дори човешката несъзнателност и поражданото от нея страдание са част от тази еволюция. Когато вече не можете да издържате на безкрайния цикъл на страданието, започвате да се пробуждате. Така че и болковото тяло има своето необходимо място в общата картина.
Присъствието
Веднъж при мен дойде една жена на тридесет и няколко години. Докато ме поздравяваше, можах да усетя болката зад любезната и повърхностна усмивка. После тя започна да ми разказва историята си и след секунди усмивката й се превърна в болезнена гримаса. Жената захлипа неудържимо. Каза, че се чувства самотна и неудовлетворена, че е изпълнена с гняв и тъга. Като дете била малтретирана от склонния й към физическо насилие баща. Бързо забелязах, че болката й не се дължи на обстоятелствата на настоящия й живот, а на изключително плътното й болково тяло. То се бе превърнало в призмата, през която тя гледаше на житейската си ситуация. И не бе способна да види връзката между емоционалната болка и мислите си, тъй като напълно се отъждествяваше и с двете. Не можеше да види, че с мислите си подхранва болковото си тяло. С други думи, живееше с товара на един дълбоко нещастен аз. Но на определено ниво изглежда бе осъзнала, че тя самата генерира болката си, че тя самата е бреме за себе си. Беше готова да се пробуди и затова бе дошла при мен.
Насочих вниманието й към това, което тя изпитваше вътре в тялото си, и я помолих да усети емоциите си непосредствено, а не през призмата на нещастната си история и нещастните си мисли. Тя ми каза, че очаква от мен да й покажа как да излезе от нещастието си, а не как да влезе в него. Макар и с голяма неохота, все пак направи това, за което я бях помолил. По лицето й се стичаха сълзи, цялото й тяло се тресеше. „В момента ти се чувстваш точно така — й казах — И не можеш нищо да направиш, за да го промениш в този момент. Сега, вместо да искаш този момент да е различен — по този начин само ще прибавиш още повече болка към преизпълненото ти с болка същество, — можеш ли изцяло да приемеш, че именно така се чувстваш именно в този момент?“
За момент тя се умълча. Внезапно започна да излъчва нетърпение, сякаш се канеше да стане, и заяви: „Не, не искам да приема това.“ „Сега кой говори? — я запитах. — Ти ли, или нещастието в теб? Можеш ли да видиш, че нещастността ти от това, че си нещастна, е чисто и просто още един пласт на нещастието?“ Тя отново се умълча. Казах й: „Не те съветвам да правиш нещо. Всичко, което искам от теб, е да откриеш дали си в състояние да позволиш изпитваните от теб чувства да си стоят у теб. С други думи, и всъщност това може да ти прозвучи странно, след като нямаш нищо против да си нещастна, то какво става с нещастието? Не искаш ли да го разбереш?“
За кратко време тя придоби доста озадачен вид, но след една-две минути мълчание забелязах, че в енергийното й поле внезапно настъпи значителна промяна. Тя каза: „Ама че странна работа. Все още съм нещастна, но сега около нещастието ми се създаде пространство. Сякаш то вече започна да има по-малко значение“. За първи път чух някой да формулира нещата по този начин: „Около нещастието ми се създаде пространство“. Това пространство, разбира се, се създава, когато настъпва вътрешно приемане на това, което се преживява в настоящия момент.
Казах й не повече от две-три думи, оставяйки я да постои при преживяването си. По-късно тя осъзна, че в момента, в който бе престанала да се отъждествява с изпитваните чувства, старите болезнени емоции, живеещи в нея, при сблъсъка си с вниманието й, насочено право към тях, но без съпротива, не могат да контролират мисленето й, както е било доскоро в умствено-построената история, наречена „нещастната аз“. В живота й бе навлязло друго едно измерение, което бе отвъд личното й минало — измерението на Присъствието. И тъй като човек не може да бъде нещастен без своята нещастна история, с това нещастието й приключи. Това беше началото на края на болковото тяло. Емоциите сами по себе си не са нещастие. Само обединени с една нещастна история са нещастие.
Когато сеансите с тази жена приключиха, се почувствах удовлетворен, че току-що бях видял как в Присъствието се ражда друго човешко същество. Истинската причина за нашето съществуване в човешка форма е да внесем в този свят измерението на съзнателността. Също така бях видял как болковото тяло намалява, но не чрез борба с него, а чрез внасяне на светлината на съзнанието в него.
Няколко минути след като тя си бе тръгнала, една приятелка се отби да ми остави нещо. Още щом влезе в стаята, възкликна: „Ама какво се е случило тук? Енергията е така тежка, плътна, мрачна. Кара ме да се чувствам зле. Трябва да отвориш прозорците, да запалиш ароматни пръчици“. Обясних й, че току-що съм станал свидетел на освобождаването на човек с много плътно болково тяло и че тя вероятно чувства енергията, освободена по време на сеанса. Приятелката ми обаче не искаше да ме изслуша, нито да остане миг повече в стаята. Бързаше да излезе навън.
Отворих прозорците и отидох да вечерям в малък индийски ресторант наблизо. Случилото се там допълнително потвърди онова, което вече знаех: на определено ниво всички привидно индивидуални болкови тела са взаимосвързани. Но формата, която това потвърждение прие, ме удари като гръм.
Завръщането на болковото тяло
Седнах на една маса и си поръчах храна. Имаше само още няколко посетители. На една близка маса седеше мъж на средна възраст, в инвалидна количка и тъкмо приключваше с вечерята си. Той впери кратък, но интензивен поглед в мен. Минаха няколко минути. Внезапно той стана неспокоен, нервен, тялото му започна да потръпва. Келнерът дойде да вземе чинията му. Мъжът заспори с него: „Храната не е добра. Направо е ужасна“. „Тогава защо я изядохте?“ — отвърна келнерът. Това го отприщи. Той започна да вика, да обижда. От устата му излизаха зли думи, силна омраза изпълни ресторанта. Можеше да се почувства как енергията навлиза в клетките на тялото, опитвайки се да се сдобие с нещо. Човекът започна да крещи и на другите посетители, но поради някаква страна причина не и на мен. Аз седях в състояние на интензивно Присъствие. Предполагам, че всеобщото човешко болково тяло се бе върнало при мен и ми говореше: „Помисли си, че си ме победил. Я погледни. Аз съм тук, все още съм тук“. Размислих върху възможността освободената енергия на онази жена да ме е проследила и да е влязла с мен в ресторанта, където се е прикрепила към единствения човек, с когото се е оказала в съвместима вибрационна честота, т.е. със също толкова плътно болково тяло.
Управителят отвори вратата: „Напуснете. Напуснете ресторанта“. Мъжът се понесе навън на електрическата си инвалидна количка, оставяйки всички зашеметени. Но след минута се върна. Болковото му тяло не беше изразходвало заряда си. Искаше още изява. Той бутна вратата, отваряйки я с инвалидната количка, и започна да крещи неприлични думи. Една келнерка се опита да го спре. Той така извъртя количката си, че я притисна към стената. Останалите посетители наскочиха и се опитаха да го избутат извън ресторанта. Крясъци, викове, пандемониум. Малко по-късно пристигна един полицай, мъжът се укроти, помолиха го да напусне ресторанта и да не се връща. За щастие, келнерката не беше наранена, освен драскотините по краката й. Когато всичко приключи, управителят дойде на моята маса и ме попита уж на шега, може би усещайки интуитивно, че има някаква връзка: „Вие ли предизвикахте това?“
Болковото тяло при децата
Болковото тяло при децата понякога се проявява като лошо настроение или оттегляне в себе си. Детето се муси, отказва да общува, възможно е да седне в някой ъгъл и да прегръща куклата си или да си смуче палеца. Болковото тяло може да се прояви и като пристъпи на плач или гневни избухвания. Детето плаче, случва се да се тръшка на пода или да започне да чупи или къса каквото му попадне. Осуетеното желание може лесно да отприщи болковото тяло, а в едно развиващо се его силата на желаенето понякога е много интензивна. Може родителите да стоят и да гледат, безпомощни, неразбиращи, невярващи как малкото им ангелче за няколко секунди се е превърнало в истинско чудовище. „Откъде идва цялото това нещастие у него?“ — питат се те. В по-малка или по-голяма степен това е делът на детето от колективното болково тяло на човечеството, родено още с човешкото его.
Ала се случва детето вече да е приело болка от болковите тела на родителите си и тогава родителите могат да видят в него отражение на това, което е в тях. Много чувствителните деца особено лесно се влияят от болковите тела на родителите си. Наблюдението на лудата драма на родителите предизвиква у тях почти непоносимо емоционално страдание и често довежда до това, че чувствителните деца придобиват плътни болкови тела, когато пораснат. Децата не могат да бъдат заблудени от родителите, които се опитват да скрият от тях болковото си тяло, и си казват: „Не бива да се караме пред детето“. Това обикновено означава любезни разговори между родителите и дом, наситен с негативна енергия. Потиснатите болкови тела са извънредно токсични, по-токсични от открито активните, и тази психическа отрова се поглъща от децата и прави болковото им тяло по-плътно.
Някои деца научават подсъзнателно за егото и болковото тяло — просто като живеят с несъзнателните си родители. Една жена, чиито родители имали силно его и плътни болкови тела, ми разказа, че често, когато родителите й крещели един на друг, тя си мислела: „Тези хора са пълни откачалки. Как съм се озовала при тях?“ В нея вече е съществувало съзнание, че е лудост да се живее по този начин. И съзнанието за това й е помогнало да намали количеството болка, което попивала от родителите си.
Родителите често се чудят как да се справят с болковото тяло на детето си. Основният въпрос, разбира се, е как се справят със собственото си болково тяло. Способни ли са да бъдат достатъчно присъстващи, когато то се активира, така че да съзнават емоциите си на нивото на чувствата, преди те да се превърнат в мислене и да ги направят „нещастни хора“?
Когато детето получи пристъп на болковото тяло, не можете да направите почти нищо, освен да останете присъстващи, за да не бъдете повлечени в потопа на емоционалното реагиране. Болковото тяло на детето ще се подхрани от това. Болковите тела могат да бъдат изключително драматични. Не им се хващайте. Не ги приемайте твърде насериозно. Ако болковото тяло е задвижено от някакво осуетено желание, не се поддавайте — сега — на исканията му. Иначе детето ще научи, че „колкото по-нещастно съм, толкова по-лесно ще получа каквото искам“. Това е пътят към състоянието на нарушено функциониране по-нататък в живота. Болковото тяло ще бъде фрустрирано от вашето нереагиране и може за кратко още повече да се развихри, преди да се срине. За щастие, пристъпите на болковото тяло на децата са по-кратки, отколкото при възрастните.
Малко след пристъпа или на следващия ден, можете да си поговорите с детето за случилото се. Не му казвайте за болковото тяло. Вместо това му задайте въпроси от рода на: „Какво ти стана вчера, че крещя толкова? Спомняш ли си? Как се почувства? Чувството добро ли беше? Това, което ти стана има ли си име? Не? А ти как би го нарекъл? Ако можеше да го видиш, на какво щеше да ти прилича? Какво стана с него, когато си отиде? То да спи ли отиде? Мислиш ли, че ще се върне пак?“
Това са само няколко предложения за въпроси. Всички те имат за цел да събудят способността за наблюдаване у детето, а именно тази способност е Присъствието. То ще помогне на детето да прекъсне отъждествяването с болковото тяло. Можете също така да си поговорите с детето за вашето собствено болково тяло, като използвате детска терминология. Следващия път, когато детето бъде завладяно от болковото му тяло, можете да му кажете: „То се върна, нали?“ Използвайте думите, които детето е използвало, докато сте разговаряли с него по въпроса. Насочете вниманието на детето към това как чувства то болковото си тяло. Нека нагласата ви бъде неподправен интерес или любопитство, а не критицизъм и осъждане.
Надали това ще спре проявите на болковото тяло. Вероятно детето дори няма да чуе какво му говорите, но все пак някъде вътре в съзнанието му ще остане известна осъзнатост, дори когато болковото му тяло е активно. След няколко негови пристъпа осъзнатостта ще нарасне и болковото тяло ще отслабне. У детето ще започне да възниква Присъствието. И един ден ще откриете, че именно детето ви показва, че вашето болково тяло ви е завладяло.
Нещастието
Болковото тяло не е причина на цялото нещастие. Част от него е ново нещастие, създадено, когато не сте били в хармония с настоящия момент, когато сте отрекли по един или друг начин настоящето. Когато осъзнаете, че настоящият момент е винаги такъв, какъвто е, и в този смисъл е неизбежен ще бъдете в състояние да внесете безкомпромисно вътрешно „да“ в него, с което ще спрете нарастването на нещастието, а щом вътрешната съпротива изчезне, ще откриете, че самият Живот ви дава сили.
Нещастието на болковото тяло е винаги непропорционално на привидната му причина. С други думи, то е свръхактивност. Така то може да бъде разпознато — макар и невинаги — от страдащия от него, от обсебения от него. Хората с плътно болково тяло лесно намират причини за това, че се чувстват разстроени, наранени, тъжни или изпълнени със страх. Сравнително маловажни неща, който някой друг би отминал с усмивка или дори не би забелязал, се превръщат в привидната причина за интензивна нещастност. Това, разбира се, не е истинската причина, а само поводът. Той съживява старите натрупани емоции. После емоциите навлизат в главата и дават енергия на умствените структури.
Болковото тяло и егото са близки роднини. Те се нуждаят едно от друго. Отприщващото ги събитие, или ситуация, се интерпретира и реакцията е през призмата на плътното емоционално его. Значимостта на събитието или ситуацията напълно се изопачава. Вие гледате на настоящето през очите на емоционалното минало вътре във вас. С други думи, това, което виждате и преживявате, се съдържа не в самото събитие или ситуация, а вътре във вас. Или, в някои случаи, наистина се съдържа в събитието или ситуацията, но е многократно умножено от вашата реакция. И тази реакция иска болковото тяло, нуждае се от нея, защото тя го захранва.
Ако някой притежава плътно болково тяло, често е невъзможно да излезе извън създаваната от това болково тяло изопачена интерпретация, извън създаваната от него натоварена е емоции „история“. Колкото повече негативна емоция има в една история, толкова по-плътно и непропускливо става болковото тяло. И съответно, историята не се осъзнава като история, а се приема за самата действителност. Когато сте изцяло в плен на движенията на мисълта и на съпровождащите ги емоции, излизането извън тях не е възможно, понеже вие дори не знаете, че има „навън“. Пленени сте от собствения си филм или сън, пленени сте от своя собствен ад. За вас това е действителността и друга действителност няма. И смятате реакцията си за единствено възможната.
Прекъсване на отъждествяването с болковото тяло
Човек със силно активно болково тяло има особено енергийно излъчване, което другите възприемат като крайно неприятно. Когато срещнат такъв човек, някои хора незабавно си тръгват или пък свеждат общуването до възможния минимум. Те се чувстват отблъснати от енергийното му поле. Други пък се изпълват с вълна от агресия срещу този човек, отнасят се грубо с него, атакуват го словесно, а понякога и физически. Това означава, че нещо в тях се намира в резонанс с болковото тяло на този човек. Това, спрямо което реагират толкова силно, го има и у тях. То е собственото им болково тяло.
Не е изненадващо, че хора с плътни и често активизирани болкови тела нерядко се оказват в конфликтни ситуации. Понякога, разбира се, те активно предизвикват такива ситуации. В някои случаи може нищо да не правят, а просто негативността, която излъчват, да е достатъчна, за да се привлече враждебността на другите и това довежда до конфликт. Нужно е високо ниво на Присъствие, за да избегнете реагирането, когато се изправите пред някого с активно болково тяло. Ако успеете да останете присъстващи, понякога вашето Присъствие дава възможност на другия да прекъсне отъждествяването си с болковото тяло и така да изживее чудото на внезапното пробуждане. И въпреки че пробуждането може да е краткотрайно, то все пак полага началото на процеса на по-нататъшно пробуждане.
Едно от първите такива пробуждания, на които станах свидетел, се случи преди много години. Беше почти 11 часа вечерта, когато на вратата се позвъни. Изпълненият с тревога глас на съседката ми Етел се чу през домофона: „Трябва да поговорим. Моля те, отвори“. Етел беше на средна възраст, интелигентна и високообразована. Тя също така имаше и силно его и плътно болково тяло. Като тийнейджърка беше избягала от нацистка Германия и много членове на рода й бяха загинали в концентрационните лагери.
Етел седна на канапето, неспокойна, с треперещи ръце. Извади писма и документи от папката, която носеше със себе си, и ги подреди върху канапето, както и върху пода. Внезапно изпитах странното чувство, че сякаш някакъв превключвател вътре в мен увеличи енергията в тялото ми до максимум. Не ми оставаше нищо друго, освен да остана отворен, осъзнат, интензивно присъстващ — присъстващ с всяка клетка на тялото си. Гледах Етел, без у мен да има каквато и да е мисъл, нито преценка и слушах в покой, без никакъв умствен коментар. От устата й се изля потоп от думи: „Днес получих още едно обезпокоително писмо. Организирали са вендета срещу мен. Трябва да ми помогнеш. С общи усилия ще се справим с тях. Продажните им адвокати няма да се спрат пред нищо. Ще изгубя дома си. Заплашват ме, че ще ме лишат от собственост.“
Оказа се, че е отказала да плати таксата за услугата, защото търговците на недвижимо имущество не извършили някакви необходими поправки. Те на свой ред я заплашили със съд.
Етел ми говори около десет минути. Аз седях, наблюдавах и слушах. Изведнъж тя спря да говори и изгледа подредените около нея документи, все едно се събуждаше от сън. Успокои се, изпълни се с мекота. Цялото й енергийно поле се беше променило. Погледна ме и каза: „Ама това няма никакво значение, нали?“ „Не, няма“ — отвърнах й. Тя постоя, мълчейки, още няколко минути, после прибра документите и си отиде. На следващия ден ме спря на улицата и впери в мен поглед, изпълнен с подозрение. „Какво ми направи? Миналата нощ за първи път от години спах добре. Като бебе“.
Тя си мислеше, че съм й „направил нещо“, но не бях. Вместо да пита какво съм й направил, може би трябваше да попита какво не съм й направил. Аз не реагирах, не потвърдих действителността на нейната история, не подхраних ума й с още мисли, а болковото й тяло — с още емоции. Позволих й да изживее това, което изживяваше в момента, а силата на позволяването е в ненамесата, в недействането. Да си присъстващ в настоящия момент е безкрайно по-мощно от всичко, което човек може да каже и да направи, въпреки че понякога и да си присъстваш, поражда думи или действия.
Това, което се бе случило с нея, все още не бе трайна промяна, а просто съзиране на това, което е възможно, съзираме на това, което вече бе у нея. В дзен това се нарича сатори. Сатори представлява момент на Присъствие, кратко излизане извън гласа в главата, извън мисловните процеси и тяхното отразяване в тялото като емоция. То е възникването на вътрешна пространственост там, където преди това е имало куп мисли и хаос от емоции.
Мислещият ум не може да разбере Присъствието и затова често го тълкува неправилно. Той ще ви каже, че не проявявате грижовност, състрадание, че оставате на разстояние, не се обвързвате. Ала истината е, че вие се обвързвате, но на ниво, по-дълбоко от мисленето и емоциите. Именно на това ниво се намира истинската среща, истинското съединяване, което е нещо много повече от обвързването. В покоя на Присъствието вие можете да усетите непритежаващата форма същина във вас и в другите хора като едно. Знанието, че сте едно с другите, е истинската любов, истинската загриженост, истинското състрадание.
„Стимулатори“
Някои болкови тела реагират само на един конкретен вид стимулатор или ситуация, която обикновено е в резонанс с определен вид емоционална болка, изстрадана в миналото. Например, ако детето израства с родители, за които финансовите въпроси са източник на чести драматични сблъсъци и конфликти, то може да попие страха на родителите по отношение на парите и да развие болково тяло, което се стимулира винаги, когато се намесят финансови въпроси. Детето, вече като възрастен, се разстройва дори ако става дума за незначителни парични суми. Зад разстройването, или гнева, стои загриженост за оцеляването, както и силен страх. Виждал съм духовни, т.е. сравнително осъзнати хора, които крещят, упрекват и сипят обвинения в момента, в който започнат разговор по телефона със своя борсов или търговски посредник. Също както на всеки пакет цигари има предупреждение за вредата от пушенето, така и върху всяка банкнота или банково извлечение би трябвало да има предупреждение: „Парите могат да активират болковото тяло и да доведат до пълна несъзнателност.“
Някой, който през детството си е бил пренебрегван или често оставян сам от единия от родителите си, най-вероятно ще развие болково тяло, което ще се стимулира от всяка ситуация дори в далечен резонанс с изначалния страх от изоставяне. Приятел, който закъснее с няколко минути, за да го вземе от летището, или съпругата, която се връща по-късно вкъщи, може да доведе до силен пристъп на болковото тяло. Ако партньорката или съпругата го напусне или почине, емоционалната болка, която ще преживее, далеч ще надхвърли болката, естествена при такива ситуации. Тя може да е интензивно терзание, продължителна депресия или обсесивен гняв.
Жена, която е била физически малтретирана от баща си като малка, може да открие, че болковото й тяло лесно се активира, когато установи близка връзка с някой мъж. Образно казано, емоцията, която изгражда болковото й тяло, ще я привлече към мъж с болково тяло, сходно с това на баща й. Нейното болково тяло може да се почувства привлечено като с магнит към някой, който ще му даде още от същата болка. Тази болка понякога погрешно се тълкува като влюбване.
Мъж, който е бил нежелано дете и не е получил никаква любов и минимални грижа и внимание от майка си, развива у себе си плътно амбивалентно болково тяло, състоящо се от неосъществен силен копнеж да получи любовта на майка си и едновременно с това интензивна омраза към нея, защото не му е дала това, от което отчаяно се е нуждаел. Когато той стане възрастен, почти всяка жена ще стимулира у него страданията на болковото му тяло — емоционална болка, — и това ще се проявява като пристрастеност да „завладее и съблазни“ почти всяка жена, с която се запознае, за да получи женската любов и внимание, за които болковото тяло копнее. Той ще стане експерт по съблазняването, но веднага щом връзката му с някоя жена стане интимна или бъде отхвърлен, гневът на болковото му тяло към майка му ще се върне и ще саботира връзката.
Когато осъзнавате болковото си тяло още щом се прояви, бързо ще научите кои са най-честите стимулатори, които го активират — било те ситуации или определени неща, които други хора казват или вършат. Когато се появят такива стимулатори, веднага ще ги видите като това, което са, и у вас ще настъпи състояние на повишена осъзнатост. В рамките на секунда-две ще забележите емоционалната си реакция, която всъщност е проявяващото се болково тяло, но щом сте в състояние на осъзнато Присъствие, няма да се отъждествите с нея, което означава, че болковото тяло няма да ви завладее и да стане гласа в главата ви. Ако по това време сте с партньора си, можете да кажете: „Това, което току-що каза (или направи), активира моето болково тяло“. Споразумейте се с партньора си винаги, когато някой от вас каже или направи нещо, което стимулира болковото тяло на другия, незабавно да го споделя. Така болковото тяло няма да може да се възобновява чрез драмите във вашите взаимоотношения и вместо да ви хвърля в състояние на несъзнателност, ще ви помогне да станете напълно присъстващи.
Всеки път, когато сте присъстващи, но болковото ви тяло се активира, част от неговата негативна емоционална енергия ще изгори, ще се преобразува в Присъствие. Останалата част бързо ще се оттегли и ще изчака по-добра възможност да се прояви отново, т.е. ще изчака момент, когато сте по-малко съзнаващи. Една по-добра възможност за проява на болковото тяло е, когато изгубвате Присъствието си, може би след като сте пили алкохол или докато гледате филм, изпълнен с насилие. Дори най-малката негативна емоция, например раздразнение или разтревоженост, може да послужи като врата, през която болковото тяло да се върне. То се нуждае от вашата несъзнателност. И не може да понася светлината на Присъствието.
Болковото тяло при децата понякога се проявява като лошо настроение или оттегляне в себе си. Детето се муси, отказва да общува, възможно е да седне в някой ъгъл и да прегръща куклата си или да си смуче палеца. Болковото тяло може да се прояви и като пристъпи на плач или гневни избухвания. Детето плаче, случва се да се тръшка на пода или да започне да чупи или къса каквото му попадне. Осуетеното желание може лесно да отприщи болковото тяло, а в едно развиващо се его силата на желаенето понякога е много интензивна. Може родителите да стоят и да гледат, безпомощни, неразбиращи, невярващи как малкото им ангелче за няколко секунди се е превърнало в истинско чудовище. „Откъде идва цялото това нещастие у него?“ — питат се те. В по-малка или по-голяма степен това е делът на детето от колективното болково тяло на човечеството, родено още с човешкото его.
Ала се случва детето вече да е приело болка от болковите тела на родителите си и тогава родителите могат да видят в него отражение на това, което е в тях. Много чувствителните деца особено лесно се влияят от болковите тела на родителите си. Наблюдението на лудата драма на родителите предизвиква у тях почти непоносимо емоционално страдание и често довежда до това, че чувствителните деца придобиват плътни болкови тела, когато пораснат. Децата не могат да бъдат заблудени от родителите, които се опитват да скрият от тях болковото си тяло, и си казват: „Не бива да се караме пред детето“. Това обикновено означава любезни разговори между родителите и дом, наситен с негативна енергия. Потиснатите болкови тела са извънредно токсични, по-токсични от открито активните, и тази психическа отрова се поглъща от децата и прави болковото им тяло по-плътно.
Някои деца научават подсъзнателно за егото и болковото тяло — просто като живеят с несъзнателните си родители. Една жена, чиито родители имали силно его и плътни болкови тела, ми разказа, че често, когато родителите й крещели един на друг, тя си мислела: „Тези хора са пълни откачалки. Как съм се озовала при тях?“ В нея вече е съществувало съзнание, че е лудост да се живее по този начин. И съзнанието за това й е помогнало да намали количеството болка, което попивала от родителите си.
Родителите често се чудят как да се справят с болковото тяло на детето си. Основният въпрос, разбира се, е как се справят със собственото си болково тяло. Способни ли са да бъдат достатъчно присъстващи, когато то се активира, така че да съзнават емоциите си на нивото на чувствата, преди те да се превърнат в мислене и да ги направят „нещастни хора“?
Когато детето получи пристъп на болковото тяло, не можете да направите почти нищо, освен да останете присъстващи, за да не бъдете повлечени в потопа на емоционалното реагиране. Болковото тяло на детето ще се подхрани от това. Болковите тела могат да бъдат изключително драматични. Не им се хващайте. Не ги приемайте твърде насериозно. Ако болковото тяло е задвижено от някакво осуетено желание, не се поддавайте — сега — на исканията му. Иначе детето ще научи, че „колкото по-нещастно съм, толкова по-лесно ще получа каквото искам“. Това е пътят към състоянието на нарушено функциониране по-нататък в живота. Болковото тяло ще бъде фрустрирано от вашето нереагиране и може за кратко още повече да се развихри, преди да се срине. За щастие, пристъпите на болковото тяло на децата са по-кратки, отколкото при възрастните.
Малко след пристъпа или на следващия ден, можете да си поговорите с детето за случилото се. Не му казвайте за болковото тяло. Вместо това му задайте въпроси от рода на: „Какво ти стана вчера, че крещя толкова? Спомняш ли си? Как се почувства? Чувството добро ли беше? Това, което ти стана има ли си име? Не? А ти как би го нарекъл? Ако можеше да го видиш, на какво щеше да ти прилича? Какво стана с него, когато си отиде? То да спи ли отиде? Мислиш ли, че ще се върне пак?“
Това са само няколко предложения за въпроси. Всички те имат за цел да събудят способността за наблюдаване у детето, а именно тази способност е Присъствието. То ще помогне на детето да прекъсне отъждествяването с болковото тяло. Можете също така да си поговорите с детето за вашето собствено болково тяло, като използвате детска терминология. Следващия път, когато детето бъде завладяно от болковото му тяло, можете да му кажете: „То се върна, нали?“ Използвайте думите, които детето е използвало, докато сте разговаряли с него по въпроса. Насочете вниманието на детето към това как чувства то болковото си тяло. Нека нагласата ви бъде неподправен интерес или любопитство, а не критицизъм и осъждане.
Надали това ще спре проявите на болковото тяло. Вероятно детето дори няма да чуе какво му говорите, но все пак някъде вътре в съзнанието му ще остане известна осъзнатост, дори когато болковото му тяло е активно. След няколко негови пристъпа осъзнатостта ще нарасне и болковото тяло ще отслабне. У детето ще започне да възниква Присъствието. И един ден ще откриете, че именно детето ви показва, че вашето болково тяло ви е завладяло.
Нещастието
Болковото тяло не е причина на цялото нещастие. Част от него е ново нещастие, създадено, когато не сте били в хармония с настоящия момент, когато сте отрекли по един или друг начин настоящето. Когато осъзнаете, че настоящият момент е винаги такъв, какъвто е, и в този смисъл е неизбежен ще бъдете в състояние да внесете безкомпромисно вътрешно „да“ в него, с което ще спрете нарастването на нещастието, а щом вътрешната съпротива изчезне, ще откриете, че самият Живот ви дава сили.
Нещастието на болковото тяло е винаги непропорционално на привидната му причина. С други думи, то е свръхактивност. Така то може да бъде разпознато — макар и невинаги — от страдащия от него, от обсебения от него. Хората с плътно болково тяло лесно намират причини за това, че се чувстват разстроени, наранени, тъжни или изпълнени със страх. Сравнително маловажни неща, който някой друг би отминал с усмивка или дори не би забелязал, се превръщат в привидната причина за интензивна нещастност. Това, разбира се, не е истинската причина, а само поводът. Той съживява старите натрупани емоции. После емоциите навлизат в главата и дават енергия на умствените структури.
Болковото тяло и егото са близки роднини. Те се нуждаят едно от друго. Отприщващото ги събитие, или ситуация, се интерпретира и реакцията е през призмата на плътното емоционално его. Значимостта на събитието или ситуацията напълно се изопачава. Вие гледате на настоящето през очите на емоционалното минало вътре във вас. С други думи, това, което виждате и преживявате, се съдържа не в самото събитие или ситуация, а вътре във вас. Или, в някои случаи, наистина се съдържа в събитието или ситуацията, но е многократно умножено от вашата реакция. И тази реакция иска болковото тяло, нуждае се от нея, защото тя го захранва.
Ако някой притежава плътно болково тяло, често е невъзможно да излезе извън създаваната от това болково тяло изопачена интерпретация, извън създаваната от него натоварена е емоции „история“. Колкото повече негативна емоция има в една история, толкова по-плътно и непропускливо става болковото тяло. И съответно, историята не се осъзнава като история, а се приема за самата действителност. Когато сте изцяло в плен на движенията на мисълта и на съпровождащите ги емоции, излизането извън тях не е възможно, понеже вие дори не знаете, че има „навън“. Пленени сте от собствения си филм или сън, пленени сте от своя собствен ад. За вас това е действителността и друга действителност няма. И смятате реакцията си за единствено възможната.
Прекъсване на отъждествяването с болковото тяло
Човек със силно активно болково тяло има особено енергийно излъчване, което другите възприемат като крайно неприятно. Когато срещнат такъв човек, някои хора незабавно си тръгват или пък свеждат общуването до възможния минимум. Те се чувстват отблъснати от енергийното му поле. Други пък се изпълват с вълна от агресия срещу този човек, отнасят се грубо с него, атакуват го словесно, а понякога и физически. Това означава, че нещо в тях се намира в резонанс с болковото тяло на този човек. Това, спрямо което реагират толкова силно, го има и у тях. То е собственото им болково тяло.
Не е изненадващо, че хора с плътни и често активизирани болкови тела нерядко се оказват в конфликтни ситуации. Понякога, разбира се, те активно предизвикват такива ситуации. В някои случаи може нищо да не правят, а просто негативността, която излъчват, да е достатъчна, за да се привлече враждебността на другите и това довежда до конфликт. Нужно е високо ниво на Присъствие, за да избегнете реагирането, когато се изправите пред някого с активно болково тяло. Ако успеете да останете присъстващи, понякога вашето Присъствие дава възможност на другия да прекъсне отъждествяването си с болковото тяло и така да изживее чудото на внезапното пробуждане. И въпреки че пробуждането може да е краткотрайно, то все пак полага началото на процеса на по-нататъшно пробуждане.
Едно от първите такива пробуждания, на които станах свидетел, се случи преди много години. Беше почти 11 часа вечерта, когато на вратата се позвъни. Изпълненият с тревога глас на съседката ми Етел се чу през домофона: „Трябва да поговорим. Моля те, отвори“. Етел беше на средна възраст, интелигентна и високообразована. Тя също така имаше и силно его и плътно болково тяло. Като тийнейджърка беше избягала от нацистка Германия и много членове на рода й бяха загинали в концентрационните лагери.
Етел седна на канапето, неспокойна, с треперещи ръце. Извади писма и документи от папката, която носеше със себе си, и ги подреди върху канапето, както и върху пода. Внезапно изпитах странното чувство, че сякаш някакъв превключвател вътре в мен увеличи енергията в тялото ми до максимум. Не ми оставаше нищо друго, освен да остана отворен, осъзнат, интензивно присъстващ — присъстващ с всяка клетка на тялото си. Гледах Етел, без у мен да има каквато и да е мисъл, нито преценка и слушах в покой, без никакъв умствен коментар. От устата й се изля потоп от думи: „Днес получих още едно обезпокоително писмо. Организирали са вендета срещу мен. Трябва да ми помогнеш. С общи усилия ще се справим с тях. Продажните им адвокати няма да се спрат пред нищо. Ще изгубя дома си. Заплашват ме, че ще ме лишат от собственост.“
Оказа се, че е отказала да плати таксата за услугата, защото търговците на недвижимо имущество не извършили някакви необходими поправки. Те на свой ред я заплашили със съд.
Етел ми говори около десет минути. Аз седях, наблюдавах и слушах. Изведнъж тя спря да говори и изгледа подредените около нея документи, все едно се събуждаше от сън. Успокои се, изпълни се с мекота. Цялото й енергийно поле се беше променило. Погледна ме и каза: „Ама това няма никакво значение, нали?“ „Не, няма“ — отвърнах й. Тя постоя, мълчейки, още няколко минути, после прибра документите и си отиде. На следващия ден ме спря на улицата и впери в мен поглед, изпълнен с подозрение. „Какво ми направи? Миналата нощ за първи път от години спах добре. Като бебе“.
Тя си мислеше, че съм й „направил нещо“, но не бях. Вместо да пита какво съм й направил, може би трябваше да попита какво не съм й направил. Аз не реагирах, не потвърдих действителността на нейната история, не подхраних ума й с още мисли, а болковото й тяло — с още емоции. Позволих й да изживее това, което изживяваше в момента, а силата на позволяването е в ненамесата, в недействането. Да си присъстващ в настоящия момент е безкрайно по-мощно от всичко, което човек може да каже и да направи, въпреки че понякога и да си присъстваш, поражда думи или действия.
Това, което се бе случило с нея, все още не бе трайна промяна, а просто съзиране на това, което е възможно, съзираме на това, което вече бе у нея. В дзен това се нарича сатори. Сатори представлява момент на Присъствие, кратко излизане извън гласа в главата, извън мисловните процеси и тяхното отразяване в тялото като емоция. То е възникването на вътрешна пространственост там, където преди това е имало куп мисли и хаос от емоции.
Мислещият ум не може да разбере Присъствието и затова често го тълкува неправилно. Той ще ви каже, че не проявявате грижовност, състрадание, че оставате на разстояние, не се обвързвате. Ала истината е, че вие се обвързвате, но на ниво, по-дълбоко от мисленето и емоциите. Именно на това ниво се намира истинската среща, истинското съединяване, което е нещо много повече от обвързването. В покоя на Присъствието вие можете да усетите непритежаващата форма същина във вас и в другите хора като едно. Знанието, че сте едно с другите, е истинската любов, истинската загриженост, истинското състрадание.
„Стимулатори“
Някои болкови тела реагират само на един конкретен вид стимулатор или ситуация, която обикновено е в резонанс с определен вид емоционална болка, изстрадана в миналото. Например, ако детето израства с родители, за които финансовите въпроси са източник на чести драматични сблъсъци и конфликти, то може да попие страха на родителите по отношение на парите и да развие болково тяло, което се стимулира винаги, когато се намесят финансови въпроси. Детето, вече като възрастен, се разстройва дори ако става дума за незначителни парични суми. Зад разстройването, или гнева, стои загриженост за оцеляването, както и силен страх. Виждал съм духовни, т.е. сравнително осъзнати хора, които крещят, упрекват и сипят обвинения в момента, в който започнат разговор по телефона със своя борсов или търговски посредник. Също както на всеки пакет цигари има предупреждение за вредата от пушенето, така и върху всяка банкнота или банково извлечение би трябвало да има предупреждение: „Парите могат да активират болковото тяло и да доведат до пълна несъзнателност.“
Някой, който през детството си е бил пренебрегван или често оставян сам от единия от родителите си, най-вероятно ще развие болково тяло, което ще се стимулира от всяка ситуация дори в далечен резонанс с изначалния страх от изоставяне. Приятел, който закъснее с няколко минути, за да го вземе от летището, или съпругата, която се връща по-късно вкъщи, може да доведе до силен пристъп на болковото тяло. Ако партньорката или съпругата го напусне или почине, емоционалната болка, която ще преживее, далеч ще надхвърли болката, естествена при такива ситуации. Тя може да е интензивно терзание, продължителна депресия или обсесивен гняв.
Жена, която е била физически малтретирана от баща си като малка, може да открие, че болковото й тяло лесно се активира, когато установи близка връзка с някой мъж. Образно казано, емоцията, която изгражда болковото й тяло, ще я привлече към мъж с болково тяло, сходно с това на баща й. Нейното болково тяло може да се почувства привлечено като с магнит към някой, който ще му даде още от същата болка. Тази болка понякога погрешно се тълкува като влюбване.
Мъж, който е бил нежелано дете и не е получил никаква любов и минимални грижа и внимание от майка си, развива у себе си плътно амбивалентно болково тяло, състоящо се от неосъществен силен копнеж да получи любовта на майка си и едновременно с това интензивна омраза към нея, защото не му е дала това, от което отчаяно се е нуждаел. Когато той стане възрастен, почти всяка жена ще стимулира у него страданията на болковото му тяло — емоционална болка, — и това ще се проявява като пристрастеност да „завладее и съблазни“ почти всяка жена, с която се запознае, за да получи женската любов и внимание, за които болковото тяло копнее. Той ще стане експерт по съблазняването, но веднага щом връзката му с някоя жена стане интимна или бъде отхвърлен, гневът на болковото му тяло към майка му ще се върне и ще саботира връзката.
Когато осъзнавате болковото си тяло още щом се прояви, бързо ще научите кои са най-честите стимулатори, които го активират — било те ситуации или определени неща, които други хора казват или вършат. Когато се появят такива стимулатори, веднага ще ги видите като това, което са, и у вас ще настъпи състояние на повишена осъзнатост. В рамките на секунда-две ще забележите емоционалната си реакция, която всъщност е проявяващото се болково тяло, но щом сте в състояние на осъзнато Присъствие, няма да се отъждествите с нея, което означава, че болковото тяло няма да ви завладее и да стане гласа в главата ви. Ако по това време сте с партньора си, можете да кажете: „Това, което току-що каза (или направи), активира моето болково тяло“. Споразумейте се с партньора си винаги, когато някой от вас каже или направи нещо, което стимулира болковото тяло на другия, незабавно да го споделя. Така болковото тяло няма да може да се възобновява чрез драмите във вашите взаимоотношения и вместо да ви хвърля в състояние на несъзнателност, ще ви помогне да станете напълно присъстващи.
Всеки път, когато сте присъстващи, но болковото ви тяло се активира, част от неговата негативна емоционална енергия ще изгори, ще се преобразува в Присъствие. Останалата част бързо ще се оттегли и ще изчака по-добра възможност да се прояви отново, т.е. ще изчака момент, когато сте по-малко съзнаващи. Една по-добра възможност за проява на болковото тяло е, когато изгубвате Присъствието си, може би след като сте пили алкохол или докато гледате филм, изпълнен с насилие. Дори най-малката негативна емоция, например раздразнение или разтревоженост, може да послужи като врата, през която болковото тяло да се върне. То се нуждае от вашата несъзнателност. И не може да понася светлината на Присъствието.
Болковото тяло и пробуждането
На пръв поглед може да изглежда, че болковото тяло е най-голямото препятствие по пътя към възникването на ново съзнание у човечеството. То превзема ума ви, контролира и изопачава мислите ви, нарушава отношенията ви с другите хора, усещате го като тъмен облак, завзел цялото ви енергийно поле. Склонно е — казано с духовни термини — да предизвиква у вас несъзнателност, т.е. да ви подтиква изцяло да се отъждествявате с ума и емоциите. Превръща ви в реагиращи, кара ви да казвате и правите неща, насочени към увеличаване на нещастието в самите вас и в света около вас.
Когато нещастието се увеличава, това довежда и до увеличаване на нарушенията в собствения ви живот. Може би тялото не може да поеме повече стрес и затова развива някаква болест или някаква форма на нарушено функциониране. Може би ставате участник в инцидент, в някоя конфликтна ситуация или драма, причинена от желанието на болковото тяло нещо лошо да се случи, или извършвате физическо насилие. Или пък се оказва, че всичко ви идва твърде много и повече не сте в състояние да живеете с нещастния си аз. Болковото тяло е, разбира се, част от този фалшив аз.
Когато бъдете завладени от болковото тяло, когато не го осъзнавате като това, което е, то се превръща в част от вашето его. И всичко, с което се отъждествявате, се превръща в его. Болковото тяло е едно от най-могъщите неща, с които егото може да се отъждестви, също както болковото тяло на свой ред се нуждае от егото, за да възобновява себе си чрез него. Този съюз обаче в крайна сметка се разпада всеки път, когато болковото тяло е толкова плътно, че его-структурите на ума, вместо да се подсилват от него, отслабват от неспирната, мощна атака на енергийния му заряд. По същия начин едно електрическо устройство може да се зареди от тока, но и да се развали, когато волтажът е твърде висок.
Хората с плътни болкови тела често стигат до момент, в който усещат, че животът им вече е станал нетърпим, че не могат да понасят повече болка, повече драма. Една жена изрази това състояние с категоричните и простички думи: „Писна ми да съм нещастна“. Някои хора могат да почувстват, както аз навремето, че не могат да живеят повече със себе си. В такъв случай основен приоритет става вътрешното спокойствие. Силната емоционална болка ги принуждава да прекратят отъждествяваното с ума и умствено-емоционалните структури, които са родили и увековечили нещастния им аз. Тогава те научават, че нито нещастната им история, нито изпитваните от тях емоции са това, което те самите са. Осъзнават и че са познаващото, а не познаването. Вместо да ги тласка в несъзнателното, болковото им тяло ги пробужда, оказва се решаващият фактор, който ги изстрелва в състоянието на Присъствие.
Ала поради безпрецедентния прилив на осъзнатост, който се случва на нашата планета сега, много хора вече се нуждаят да стигнат до дъното на изпитваното от тях силно страдание, за да прекъснат отъждествяването с болковото тяло. Всеки път, когато осъзнават, че се връщат обратно към състоянието на нарушено функциониране, те се оказват способни да излязат от отъждествяването с мисленето и емоциите и да навлязат в състоянието на Присъствие. Не упражняват съпротива, стават спокойни и осъзнати, едно с това, което е вътре в тях и извън тях.
Следващата стъпка в човешката еволюция не е неизбежна, но за първи път в историята на планетата може да бъде съзнателен избор. Кой прави този избор? Вие. А кои сте вие? Съзнанието, което е осъзнало себе си.
На пръв поглед може да изглежда, че болковото тяло е най-голямото препятствие по пътя към възникването на ново съзнание у човечеството. То превзема ума ви, контролира и изопачава мислите ви, нарушава отношенията ви с другите хора, усещате го като тъмен облак, завзел цялото ви енергийно поле. Склонно е — казано с духовни термини — да предизвиква у вас несъзнателност, т.е. да ви подтиква изцяло да се отъждествявате с ума и емоциите. Превръща ви в реагиращи, кара ви да казвате и правите неща, насочени към увеличаване на нещастието в самите вас и в света около вас.
Когато нещастието се увеличава, това довежда и до увеличаване на нарушенията в собствения ви живот. Може би тялото не може да поеме повече стрес и затова развива някаква болест или някаква форма на нарушено функциониране. Може би ставате участник в инцидент, в някоя конфликтна ситуация или драма, причинена от желанието на болковото тяло нещо лошо да се случи, или извършвате физическо насилие. Или пък се оказва, че всичко ви идва твърде много и повече не сте в състояние да живеете с нещастния си аз. Болковото тяло е, разбира се, част от този фалшив аз.
Когато бъдете завладени от болковото тяло, когато не го осъзнавате като това, което е, то се превръща в част от вашето его. И всичко, с което се отъждествявате, се превръща в его. Болковото тяло е едно от най-могъщите неща, с които егото може да се отъждестви, също както болковото тяло на свой ред се нуждае от егото, за да възобновява себе си чрез него. Този съюз обаче в крайна сметка се разпада всеки път, когато болковото тяло е толкова плътно, че его-структурите на ума, вместо да се подсилват от него, отслабват от неспирната, мощна атака на енергийния му заряд. По същия начин едно електрическо устройство може да се зареди от тока, но и да се развали, когато волтажът е твърде висок.
Хората с плътни болкови тела често стигат до момент, в който усещат, че животът им вече е станал нетърпим, че не могат да понасят повече болка, повече драма. Една жена изрази това състояние с категоричните и простички думи: „Писна ми да съм нещастна“. Някои хора могат да почувстват, както аз навремето, че не могат да живеят повече със себе си. В такъв случай основен приоритет става вътрешното спокойствие. Силната емоционална болка ги принуждава да прекратят отъждествяваното с ума и умствено-емоционалните структури, които са родили и увековечили нещастния им аз. Тогава те научават, че нито нещастната им история, нито изпитваните от тях емоции са това, което те самите са. Осъзнават и че са познаващото, а не познаването. Вместо да ги тласка в несъзнателното, болковото им тяло ги пробужда, оказва се решаващият фактор, който ги изстрелва в състоянието на Присъствие.
Ала поради безпрецедентния прилив на осъзнатост, който се случва на нашата планета сега, много хора вече се нуждаят да стигнат до дъното на изпитваното от тях силно страдание, за да прекъснат отъждествяването с болковото тяло. Всеки път, когато осъзнават, че се връщат обратно към състоянието на нарушено функциониране, те се оказват способни да излязат от отъждествяването с мисленето и емоциите и да навлязат в състоянието на Присъствие. Не упражняват съпротива, стават спокойни и осъзнати, едно с това, което е вътре в тях и извън тях.
Следващата стъпка в човешката еволюция не е неизбежна, но за първи път в историята на планетата може да бъде съзнателен избор. Кой прави този избор? Вие. А кои сте вие? Съзнанието, което е осъзнало себе си.
Освобождаване от болковото тяло
Хората често задават следния въпрос: „Колко време е нужно, за да се освободя от болковото тяло?“ Отговорът е, разбира се, че зависи от плътността на болковото тяло на конкретния човек и от степента или интензивността на неговото Присъствие. Не болковото тяло, а отъждествяването с него причинява страданието, което вие причинявате на себе си и на другите. И не болковото тяло, а отъждествяването с него ви кара да изживявате отново и отново миналото и ви държи в състояние на неосъзнатост. Така че по-важният въпрос, който трябва да си зададете, е: „Колко време е нужно, за да се освободя от отъждествяването с болковото тяло?“
Отговорът на този въпрос е: никакво време. Когато болковото тяло се активира, знайте, че това, което усещате, е болковото тяло във вас. Да знаете това е всичко, от което се нуждаете, за да се освободите от отъждествяването с него. Щом отъждествяването престане, започва преобразуването. Знаенето пречи на старите емоции да се появят отново в главата ви и да завладеят не само вътрешния ви диалог, но и действията ви, и взаимоотношенията с другите. Когато знаете, болковото тяло вече не може да ви използва и чрез вас да възобновява себе си. Възможно е старите емоции да се задържат у вас известно време и понякога да излизат на преден план. Възможно е дори да ви подлъжат да се отъждествите с тях и така да засенчите знаенето, но такива „тъмни“ периоди не траят дълго. Да не проектирате старите емоции върху настоящите ситуации означава да ги погледнете „очи в очи“. Може да ви е неприятно, но не е болка за умиране. Вашето Присъствие вече е по-способно да ги удържи. Емоциите ви не са този, който сте.
Иисус има предвид именно това, когато казва: „И тъй, бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“. Новозаветното „съвършени“ е погрешен превод на гръцката дума в оригинала, означаваща „цялостни“. Така че не е нужно да ставате цялостни, защото вече сте такива — просто бъдете това, което сте, със или без болково тяло.
Когато усещате болковото тяло, не изпадайте в грешката да си мислите, че нещо с вас не е наред, Егото обожава да правите проблем от самите себе си. Знаенето трябва да бъде следвано от приемане. Всичко друго отново би го затъмнило. Приемането означава да си позволите да чувствате това, което чувствате в момента. То е част от битието на настоящето. Не може да се борите с това, което е. Е, всъщност можете, но би ви причинило доста страдания. А като приемете, като позволите, ще станете тези, които сте: обширни, пространни. Ще станете цялостни. Вече няма да бъдете фрагмент, като какъвто егото се възприема. На светло ще излезе истинската ви природа, която е едно с природата на Бог.
Екхарт ТолеНова ЗемяХората често задават следния въпрос: „Колко време е нужно, за да се освободя от болковото тяло?“ Отговорът е, разбира се, че зависи от плътността на болковото тяло на конкретния човек и от степента или интензивността на неговото Присъствие. Не болковото тяло, а отъждествяването с него причинява страданието, което вие причинявате на себе си и на другите. И не болковото тяло, а отъждествяването с него ви кара да изживявате отново и отново миналото и ви държи в състояние на неосъзнатост. Така че по-важният въпрос, който трябва да си зададете, е: „Колко време е нужно, за да се освободя от отъждествяването с болковото тяло?“
Отговорът на този въпрос е: никакво време. Когато болковото тяло се активира, знайте, че това, което усещате, е болковото тяло във вас. Да знаете това е всичко, от което се нуждаете, за да се освободите от отъждествяването с него. Щом отъждествяването престане, започва преобразуването. Знаенето пречи на старите емоции да се появят отново в главата ви и да завладеят не само вътрешния ви диалог, но и действията ви, и взаимоотношенията с другите. Когато знаете, болковото тяло вече не може да ви използва и чрез вас да възобновява себе си. Възможно е старите емоции да се задържат у вас известно време и понякога да излизат на преден план. Възможно е дори да ви подлъжат да се отъждествите с тях и така да засенчите знаенето, но такива „тъмни“ периоди не траят дълго. Да не проектирате старите емоции върху настоящите ситуации означава да ги погледнете „очи в очи“. Може да ви е неприятно, но не е болка за умиране. Вашето Присъствие вече е по-способно да ги удържи. Емоциите ви не са този, който сте.
Иисус има предвид именно това, когато казва: „И тъй, бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“. Новозаветното „съвършени“ е погрешен превод на гръцката дума в оригинала, означаваща „цялостни“. Така че не е нужно да ставате цялостни, защото вече сте такива — просто бъдете това, което сте, със или без болково тяло.
Когато усещате болковото тяло, не изпадайте в грешката да си мислите, че нещо с вас не е наред, Егото обожава да правите проблем от самите себе си. Знаенето трябва да бъде следвано от приемане. Всичко друго отново би го затъмнило. Приемането означава да си позволите да чувствате това, което чувствате в момента. То е част от битието на настоящето. Не може да се борите с това, което е. Е, всъщност можете, но би ви причинило доста страдания. А като приемете, като позволите, ще станете тези, които сте: обширни, пространни. Ще станете цялостни. Вече няма да бъдете фрагмент, като какъвто егото се възприема. На светло ще излезе истинската ви природа, която е едно с природата на Бог.
