Наводнения в България /ХААРП и СУРА

                                 

                           

                                    

                         

След активните мероприятия в България и Македония на Гундяев и Дугин, Путин удари Врачанско със СУРА.

              

Екокатстрофа из цяла България. гр. Мизия потъна под вода, Цял квартал във Варна беше разрушен от потопа, Странджа и южното Черноморие на два пъти бяха залети, сега Тълъбово е под вода, Тунджа потопи Елхово и Тополовград, Средец също е под вода! И още десетки и десетки градове у нас пострадаха от екологичната катастрофа причинена само и единствено от климатично оръжие.

Путин спря атаките с климатично оръжие над България след като водата тръгна към Турция/ Марица и Тунджа заляха Одрин

На 2014-11-12 Путин заплаши театрално Юргдоган да не се меси във вътрешните работи на Сирия!? След като водата заля Турция - телефонен разговор с криптоеврейчето Ердоган - и атаките със климатично оръжие над България спряха.

Над 10 жестоки наводнения сполетяха България за 44 дни 

         

Преди присвояването на Крим,Путин използва климатично оръжие! В Кримския район над 5 хиляди домакинства бяха под вода. Точно 12 дни след молитвата през ноща на 07юли 2012 гигантска вълна от водоеми в Русия наводни КРИМ. Намерени тайни погребения на жертвите на наводненията в Kрим. Илюминатските наги се опитват да манипулират метео-времето.Те не управляват времето, а го манипулират,т.е.= само пакостят и рушат.

Скопеца Путин като Оракул. 

Поръчка/магия/ за наводнения в Крим. Според Лазар "четем Бекет 123 и 124, псалм"Псалм 124 (123 в pravoslavnata традиция) се посочва,нещо подобно :4 Tази вода и ще залее,всичко потоп;.Точно 12 дни след молитвата през нощта на 07юли 2012 гигантска вълна от водоеми в Русия наводни КРИМ. 

Дали Путин е шматка? Накарали са го да помисли че с молитва е предизвикал наводнение, а някой друг е използвал ХААРП. Или е в час? 

Индийския историк Kuttikhat Purushothama Чон вярва, че Авраам е изгонен от Индия. Той заявява, че арийците, неспособни да победят Асурите които унищожават огромната система от напоителни езера, и причиняват разрушителни наводнения/Технологията ХААРП не е от днес/. В древна Индия, арийската култа се нарича "Brahm-арийски." Арийците се покланяха на множество богове. Авраам се извърна от политеизъм. По този начин, той би могъл да се превърне в "A-Brahm" (вече не Брахман.) Арийците наричат Асурите "Ah-Brahm." Следователно, ние можем логично да предположим, че Асурите вероятно са били прототипични евреи. 

САЩ и РУСИЯ имат изведени в орбита секретни воени спътници. С помощта на спътника лъчите на ХААРП могат да се предават във всяка точка на планетата и да задвижат процеса за поява на мъгла или облак и да предизвикват наводнения ,земетресения или пожари. САЩ и РУСИЯ или по точно ИЛЮМИНАТИ/кръвни линии на Шумерските анунаги/ от древноста се борят с/у ХИПЕРБОРЕЙЦИТЕ живели в Тракия наследниците на които са пръснати из днешна Европа ,България, Украйна но и в Афганистан/Балкхара/.

След всяко наводнение/ритуално жертвоприношение/,може би следваме сценария на Украйна. Ритуални убийства ,наводнения или "Принасяне в жертва" за благополучие на начинание, например както заграбването на КРИМ или нещо в България.

Проектът HAARP е част от илюминатския арсенал за постигане на Новия световен ред, който включва и създаването на космическия щит за противоракетна отбрана. Чрез него ще бъде възможно да се манипулират икономиките на цели държави чрез предизвикване на изкуствени климатични аномалии. 

Например докато войната в Украйна, между хазари и ешкинази се водеше с конвенционално въоръжение. В окупираната от САЩ и Русия, България се използваше климатично оръжие. Навремето великите ядрени сили гледаха да пестят от конвенционално въоръжение, защото си имат ядрените сопи, а там точност не се изисква. Например СССР правеше такива ракети за ЯО, които по производствени параметри спокойно можеше да пропуснат целта с 1 км. А да воюват при сложни условия могат само специалните части и елитни формирования. Но днес климатичното оръжие се използва,като ноти между воюващи страни,един вид предупредителен знак и нанасяне на икономически загуби,преди използване на тектонично или конвенционално

След като американците удариха,окупираната от Путин източна/хазарска/ част на България/черноморието/,руския ХААРП-СУРА удари западната /ешкиназка/ част на България.Наскоро бяхме свидетели на използване на климатично оръжие едновременно от двете еврейски ХААРП системи и т. н.

Оръжието на Новия Световен Ред

HAARP в ръцете на комунагите е геофизично оръжие, което вещае глобална катастрофа.

Руснаците контролират облаците от 60-те години

На 1 май 1960 г. цяла Русия е обвита от облаци, но над Москва грее ясно слънце. Това се случва и на всички следващи големи празници за Съветския съюз. Няма 7 ноември или 9 май с лошо време в столицата им.

"Русия призна, че може да променя климата. Правят го с химически реагенти. Хвърлят в атмосферата вещества, които разпръскват облаците. И така грее слънце постоянно”, казва проф. Стамен Стаменов. Според него обаче Русия пострадала именно от тази намеса в естествените процеси през 2010 г., когато настъпиха огромни горещини.

В края на същото десетилетие, когато тази технология е използвана за първи път, в Русия започва разработването на СУРА. Това съоръжение е подобно на ХААРП и може да нагрява определени участъци от йоносферата, като по този начин се образува плазмоид или сгъстяване на материята, състояща се от магнитни полета и плазма. В началото е финансирано от съветското министерство на отбраната като част от програмата за геофизични оръжия.

Руснаците разполагат с още един проект, свързан с влияние над климата. Това е т.нар. "Меркурий 18". Според известните версии той представлява съоръжение от вибратори, което представлява тектонично оръжие и може да предизвиква земетресения.

САЩ, китайските и руските правителства, всички признават, че манипулират времето.

Виж тук-НЕБЕТО НЕ Е СИНЬО/КИСЛОРОДА ДЕЗИНТЕГРИРА НА АРГОН/НЯМА НИКАКЪВ ОЗОНОВ СЛОЙ

След прочитането на статията Time Magazine че Московския кмет Лужковобещава Зима без сняг става ясно , че пръскането на аерозоли в атмосферата съществува само ако решите да не вярвате в него. Това може да звучи Оруел, но САЩ, китайските и руските правителствата всички признаха, че манипулират времето.

В статия, озаглавена NASA Rocket как да създадете Clouds която беше публикувана на space.com , се говори за проект наречен Експеримент Aerosol Release или намерението да се предизвика образуването на облак около изгорелите частици от самолети. Изкуствените облаци ще бъдат предназначени да симулират естествените явления, наречени noctilucent облаци, които са най-високите облаци в атмосферата.

Уейн Везни, учен от Virginia Tech използва компютърни модели за изследване на физиката на изкуствени облаци от прах. Везни се надява, че проектът ще позволи на учените да изучават различни аспекти на изкуствен облак прах, включително и сътресенията, генерирани вътре в облаците и разпределението на праховите частици. 

 В статия на Лондон Guardian, озаглавена Геоинженерството: Радикалните идеи за борба с глобалното затопляне, публикувана през август тази година, се заявява, че идеята за гео-инженеринг на планетата, за контрол над климатът е на повече от 50 години. 

 Cybercast News Service публикува доказателства, че учени в Департамента на САЩ (DOE) Савана National Laboratory Energy в Aiken, SC са провеждали тестове и разработвали компютърни модели, за това какво може да се случи, ако огромно количество прахови частици се изстрелят в стратосферата. "Общата цел на тази задача е да се разбере и оцени последиците от разполагането на агент за намаляване на глобалното затопляне", е предложението на DOE.

В началото на 90-те Pаул Крътцен, носител на Нобелова награда и Tom Wigley, световно известен учен по климата, насърчава концепцията за изкуствено охлаждане на планетата. Чрез освобождаване на коктейл на сулфидни газове в горните слоеве на атмосферата които притежавали способността да се отразяват слънчевите лъчи далеч от земята, следователно причинявайки охлаждащ ефект.

Според AP интервю през април с д-р John Holdren, сегашната директора на Службата за научна и технологична политика, радикални методи за забавяне на глобалното затопляне като стрелба с частици в горните слоеве на атмосферата, за да отразява слънчевите лъчи не са били изключени. Д-р Смърт е също известна с работата си като съавтор на Ecoscience, държавен учебник насърчаване безумни мерки за контрол на населението, чрез насилствена стерилизация.

A статия London Telegraph озаглавена В Пекин дъжд няма да падне на нейна Parade, публикувана през август тази година съобщила, че Чжан Цян, заместник-началник на министерството за изменение на времето е заявил, по техните държавни медии, че анти-дъждовни ракети ще са готови за честването на 60-годишнината на Комунистическата партия правило. 

Това не е изненада, особено когато Los Angeles Times публикува статия, година по-рано, озаглавен Китай планира да спре дъжда за Олимпиадата. Те съобщават, че китайски екип за модификация на времето ще манипулира облаците за да "запази сух открития стадион." The Times продължава да обяснява как китайците "бърникат времето, тъй както в края на 1950-те години."

Wang Guohe, директор на изменение на времето за Китайската академия по метеорология казва че Китай има "най-голямата програма в света с най-много ангажирани хора и най-оборудването." Директорът признава че тяхната програма не е напреднала, като на руснаците, започнала сложни със засяване на облаци през 1986 г., за да се предотврати радиоактивен дъжд от аварията на реактора в Чернобил от достигането до Москва.

                               

Защо обещаваха сполука за България 

след като изпразниха държавната хазна 

или може би от Кремъл са им спуснали сценария, 

какви времена !

 

Прасета все още не могат да летят, но онази зима, кметът на Москва обеща да го пазят от сняг. Само за няколко милиона долара, кабинета на кмета на Москва щял да наеме руските ВВС да се пръска с химическа мъгла над облаците, преди те да стигнат до столицата, като предизвикат сняг извън града. Властите казват, че това ще бъде от голяма полза за Москва, която е обикновено покрита с одеяло от сняг - ноември до март. От Пътни екипи няма да има нужда постоянно да чистят улиците така трафика и качеството на живот - без съмнение ще се подобри.

Идеята дойде от кмета Юрий Лужков , който е познат че си играе на Бог. През 2002 г. той оглавява проект за обръщане на потока на по-голямата река Об през Сибир , за да помогне напояват сухите съседи от Централна Азия в страната. Оказа се че тази идея не е добра- учени заявиха, че това не е възможно, но този път, Лужков заяви, че няма начин той да се провали.

    

Управление на времето в Москва не е нищо ново, казва той. Предстоят двата основни празника чествани в града всяка година - Денят на победата през май и City Day през септември - ВВС често пръскаха без пари а сега ще им се плаща , по-добре е без дъжд на парадите. С градски бюджет от 40 милиарда щатски долара годишно (по-голям от бюджета на New York City ), Москва може лесно да си позволят $ 2-3000000 цена, за да запази небето синьо когато зрителите гледат танкове и ракетни установки да се търкалят по Червения площад.

   

"Знаете ли как всяка година на Деня на града и деня на победата ние създаваме времето?" сподели Лужков с група фермери извън Москва през септември, според руските съобщения в медиите. 

         

"Е, ние трябва да направим същото и със снега! Тогава извън Москва ще има повече влага, по-голяма реколта/може да си поръчвате и дъжд с/у минимално заплащане/, докато за нас няма да има толкова много сняг. Това ще има финансов смисъл. "

Планът беше изненадващо моментално-подпечатан от Общинския съвет на Москва , който е доминиран от поддръжници Лужков. Тогава в отдел за жилищта и благоустройството е описано как ще работи. Военновъздушните сили ще използва цимент на прах, сух лед или сребърен йодид за пръскане облаците от 15-ти ноември до март 15 - и само за да се предотврати "много голям и сериозен сняг" от падане над града, каза Андрей Tsybin, ръководителят на отдел.Tsybin изчислява, че общите разходи за поддържане на бурите в залива ще бъде 6,00 милиона щатски долара през тази зима, приблизително половината от сумата която Москва изразходва да изчисти улиците от сняг.

          

Досега основното възражение срещу плана идва от предградията на Москва, които вероятно ще бъдат затрупани със сняг, ако планът върви напред. Alla Kachan, министър на екологията в региона на Москва, заяви, че предложението все още трябва да се оценява от експерти по околната среда и обсъди с хората, живеещи в района преди Лужков да го приемат. "Гражданите на региона имат някои опасения. Ние получихме много съобщения, "каза тя пред новинарската агенция РИА. (Read TIME е 1991 статия "Краят на СССР")
Само с няколко седмици, оставени преди зимата идва, природозащитници ще трябва да работят бързо, за да запази Лужков от прилагането zaniest плана си до момента - и да спре първите снежинки носещи се надолу към улиците на града. 

Единствената опозиция, представена в тези истории е край предградията на Москва. Дали контролирането на времето е форма на "бог." Всеки, ако не и всички истории, свързани с Chemtrails, гео-инженерство и тераформирането не се позовават на възможните неблагоприятни ефекти, от пръскането на небето с химикали, върху здравето на хората, животните и растителността. Модификацията на времето може наистина да притежава много ползи за човешкото благосъстояние. Но тази технология става смъртоносна веднъж в ръцете на научна диктатура, чието ендшпил е намаляването на населението от 80 на сто или повече.

Самоубийците нихилисти виждат себе си като интелектуално / генетично превъзхождащи по-голямата част от нас/. Като такива, те виждат в играта на облаци оправдание да вземе акт от името на планетата. Ако приемем, че клонирането на хора, не е вредно, следващата морален въпрос ще бъде дали хората трябва да имат тази сила да си играят на бог. Нашите световни майстори в Съединените щати, Русия и Китай са прескочили най-важният етап, при който възможността за тежки здравословни проблеми от пръскането на аерозоли за тяхното население се обсъжда в съдилищата и са поели ролята на нашите богове.

Така че, преди всички вас, халюциниращи с "правото на конспирацията " присъстват както държавни и университетски публични признания. Но никога няма да съществува в съзнанието на тези, които не избират да признаят фактите. Просто преминете към следващия човек, който да се надяваме, че не е се поддал на скандалното Оруел състояние на ума, известно като двумисъл. www.infowars.com/why-do-chemtrails-not-exist-because-they-exist/                 

                       

                           

От Крим до Камчия на Лужков: прилики и разлики между два руски/йуде анклава

Русия продължава да предизвика цунамита в САЩ а в случай на война Русия ще предизвика мегацунамита които ще издавят 80% от населението им

Циклофреничен сценарий на руския учен Сивков 

 Преди няколко дни САЩ съобщиха, че успешно са преминали тестовете на супермощна противобункерна бомба, способна да унищожи всеки ядрен обект на противника, колкото и надеждно да е защитен. Формално това изпитание е послание към Иран, за да бъде последният по-сговорчив на преговорите по ядрения проблем. Всъщност обаче, това е заплашителен намек към Москва за това, че янките във всеки един момент могат да атакуват руските АЕЦ, и военните атомни обекти ще превърнат Русия във втори Чернобил.
Руският президент Владимир Путин заяви, че Русия няма да се впуска в надпревара във въоръжаването, а ще приеме „асиметрични мерки“. Напълно очевидно е, че става дума за изцяло нови системи за оръжие, основани на идеи, напълно различни от вече съществуващите.
Именно на това оръжие е посветил докторът на военните науки Константин Сивков своя сензационен доклад, публикуван неотдавна във „Военно-промишлен куриер“. Докладът носи простото заглавие: „Ядреният спецназ. Ще оцелеят само страните от БРИКС“.
Западните експерти и медиите обсъждат доклада с тревога. И още как! Сивков е открил „ахилесовата пета“ на САЩ – това, което преди се считаше за преимущество на янките, а именно географското положение. Две световни войни американците си седяха зад океана, далеч от театъра на бойните действия. И спечелиха милиарди, доставяйки на воюващите страни оръжие, техника, муниции, продукти и др.
Сега просто да си седят няма да им се получи. Сивков предлага те да бъдат ударени точно по тази „пета“.
Как? Това ще покажат извадките от доклада.
„Русия е разположена в Евразийския континент. Основната, коренната част от нейната територия, на която е разположена голяма част от населението, е отдалечена от океанските и морските пространства, – пише Сивков. – Средната надморска височина гарантира защита от наводнение дори и при мащабни катастрофални явления, съпроводени от мощни цунамита (мегацунами).
Картината в САЩ е съвсем различна. Повече от 80 процента от населението там живее в крайбрежните райони, които са на незначително малка височина над океана. Именно на такива места са разположени основните производствени мощности на страната. Дори относително слаби цунамита с височина няколко десетки метра могат да причинят катастрофални последствия за САЩ. Ураганът Катрина демонстрира това достатъчно нагледно. Ню Орлиънс, десет години след като бе ударен от Катрина, все още не се е възстановил от последствията на катаклизма.
Друга геофизична особеност на Русия е, че основната част от територията й в Сибир почива на дебели (няколко километра) пластове базалт. Предполага се, че тези платформи са се образували в резултат на изригването на супервулкан преди около четвърт милиард години. Затова удари, дори и изключително мощни, няма да доведат до катастрофални геофизични последствия.
Гарантиран източник на такива обаче би бил удар по вулкана Йелоустоун, чийто период на активизиране приближава и той може да изригне всеки момент. Признаците за нарастването на активността му са налице. Затова, достатъчен е само малък тласък, за да се провокира изригването. Последствията ще бъдат катастрофални за САЩ – държавата просто ще изчезне и цялата й територия ще се покрие с дебел (няколко метра или дори десетки метри) слой пепел.
Друг вариант за мегаудар е иницииране на гигантско цунами. Това е идея на покойния академик Сахаров.
Същността на тази идея се състои в това, да бъдат взривени няколко боеприпаса в определени точки в атлантическите и тихоокеанските разломи ( около 3-4 във всеки) на дълбочина километър и половина – два. В резултат на това, според Сахаров и други учени, ще се образува вълна, която ще достигне височина от 400-500 метра и нагоре в крайбрежието на САЩ! Падайки върху континента, тя ще разруши всичко на разстояние 500 километра. Ако взривовете бъдат произведени на по-голяма дълбочина, по-близо до дъното, където земната кора е най-тънка, тя може да бъде локално разрушена. Магмата, встъпвайки в контакт с океанската вода, многократно ще увеличи силата на взрива. В този случай височината на цунамито ще достигне над километър и половина, а зоната на разрушенията ще обхване повече от 1500 километра от брега. Това ще бъде изключително „чисто“ оръжие!
Ядрена зима няма да настъпи, тъй като не се образуват гигантски облаци прах, а изпаренията от водата ще паднат на земята във вид на чудовищни радиоактивни порои в близост до мястото, където са се образували, тоест на същите тези САЩ. Такъв удар несъмнено ще предизвика тектонична активност в целия регион, включително и изригване на вулкана Йелоустоун. Обратната вълна ще залее Европа. Тоест целия блок на НАТО. Ще настъпи чудовищен катаклизъм! Това е асиметричната заплаха за последната граница! В резултат от предизвикването на цунамито Русия може да загуби част от своите региони, а западната цивилизация ще изчезне напълно“.

 "На Земята има няколко високочестотни трансмитери, които провеждат изследвания, подобно на ХАРП. Но нито един от тях няма капацитета да изследва широкия диапазон от научни проблеми, който има ХАРП. Най-мощните трансмитери са разположени в Русия и Норвегия и действат съвместно. Те имат ефективна излъчвателна мощ (ЕИМ) от един милиард вата (един гигават). ЕИM от 1 GW е прагова стойност, над която единствено става възможно генерирането на нужните радио вълни и анализа на предизвиканите от тях ключови йоносферни явления. Норвежеца евреин Йенс Столтенберг, комунист в червата и агент на съветската шпионска централа КГБ с псевдоним „Стеклов“.Кой командва НАТО, кой унищожава САЩ с ХААРП, може би сами си унищожават щатите. Кой атакува Япония с ХААРП?....Кой потопи Кримск с проливен дъжд предизвикан от ХААРП?,... кой потопи Куркс?,... кой унишожава България с ХААРП по поръчка на Ротшилд?.... Путин 

            

СУРА срещу ХААРП

""В случай на война Русия щяла да предизвика мегацунамита в САЩ, които ще издавят 80% от населението им. Отделно ще бъде атакуван и мегавулкана им Йелоустоун с ядрено оръжие, който така или иначе дава наченки за активиране. При успешното изпъление на този план Северна Америка може и да потъне.""                                             

               

http://budha2.blog.bg/

Войната на климатичните оръжия – ХААРП срещу СУРА

От обикновени дъждове до мощни земетресения, урагани, наводнения и други природни катаклизми. Да, тези бедствия съществуват от създаването на планетата, но дали могат да бъдат манипулирани те и защо зачестяват все повече напоследък в точки от света, където не се очакват?

Какво представлява климатичното оръжие и как то може контролира природата ?



Най-големите природни катаклизми 1983-2003 г.Събитие/място/година Загуби в USD

Ураганът “Алиша“ (САЩ, 1983) - 1.65 млрд.
Зимната буря “Херта“ (Европа, 1990) - 1.90 млрд.
Горският пожар (САЩ, 1991) 2 млрд.
Зимната буря “Уийбке“ (Европа, 1990) - 2.25 млрд.
Ураганът “Иники“ (Хавай, 1992) - 3 млрд.
Зимната буря “Вивиан“ (Европа, 1990) - 3.25 млрд.
Зимната вихрушка (Западна Европа, 1987) - 3.7 млрд.
Снежната фъртуна (САЩ, 1993) - 5 млрд.
Тайфунът “Мирел“ (Япония, 1991) - 6 млрд.
Зимната буря “Дария“ (Европа, 1990) 6.8 млрд.
Ураганът “Хуго“ (Карибите, САЩ, 1989) - 9 млрд.
Наводненията (САЩ, 1994) - 12 млрд.
Земетресението (САЩ, 1994) - 30 млрд.
Ураганът “Андрю“ (САЩ, 1991) - 30 млрд.
Наводнения в Европа (2002) - 47 млрд.
Пожари и суша (Канада-Европа) - 43 млрд.

Климатичното оръжие е средство за масово поразяване, основано на технологиите за геофизично въздействие върху природата. Чрез него може да се влияе върху количеството валежи, преместването на земните пластове, преместването на въздушните маси и т.н. Въздействието върху природата може да бъде извършено във всяка една точка на света и за броени минути може да причини катастрофи с милиони жертви.

Контролът върху климата се осъществява чрез въздействие върху йоносферата.

САЩ използва три съоръжения за контрол на йоносферата: ХААРП (намира се в Гакона, Аляска), ХИПАС (намира се близо до Феърбанкс, Аляска) и третото съоръжение се намира в Обсерватория Аресибо в Пуерто Рико.

Европа притежава EISCAT. Съоръжение за манипулация на йоносферата, която може да предава близо 1 GW (1,000,000,000 W) ефективно излъчена мощност (ERP). Намира се близо до град Тромсьо в Норвегия. Важно е да се отбележи, че EISCAT се финансира и управлява от изследователските институти и съвети на Норвегия, Швеция, Финландия, Япония, Китай, Великобритания, Франция и Германия.


ХААРП буря

Русия притежава Сура -изследователски център с йоносферен нагревател, разположен близо до град Василсурск, на около 140 км източно от Нижни Новгород, Русия.

Според официалните източници, целта на съоръжението е да се изследват възможностите за разработка на технология, която да използва йоносферата за подобряване на комуникациите и наблюдението.


Най-известният инструмент, използван в станцията на ХААРП, е Инструментът за изследване на йоносферата (ИИЙ) — мощен радиочестотен предавател, работещ на късите вълни (HF). ИИЙ се използва за временно възбуждане (намагнетизиране) на ограничена зона от йоносферата. Други инструменти, като VHF и UHF радари, магнитометър на енергийния поток, диджисонда и индукционен магнитометър, се използват, за да се изследват физичните процеси, протичащи във възбудената зона.

Освен промени в климата и природни бедствия като свръхгорещини, свръхстуд, ураган, торнадо, цунами, земетресения, лавини (от кал и сняг) и т.н има още едно нещо на което е способен ХААРП. Той може да е влияе на вълните с различен диапазон върху психическото състояние на хората.

ХААРП има две направления: отдел C за влияние върху времето и отдел P за управление на масите. Това става чрез излъчване на вълни с различна честота и дължина като по този начин могат да настъпят разстройства в работата на главния мозък и сърдечно-съдовата система. Възможно е създаването на изкуствени състояния на паника, агресия, страх и т.н

Виж специалните статии за ХААРП, с пълна информация за обекта и неговата дейност ТУК и ТУК.

Според официалните източници, проектът СУРА е започнат с цел да се научи повече за горните слоеве на земната атмосфера и за начина, по който промяната в тях влияе върху по-долните слоеве и съответно върху земния климат. Предмет на изследванията в Сура са атмосферната акустика, поведението на плазмата на големи височини, промяната на йоносферните течения чрез излъчване на нискочестотни сигнали, процесите в земната магнитосфера и влиянието на Слънцето върху планетата. Комплексът се използва и за нагряване на йоносферата.

Скоро след построяването на комплекса през 1981 г. учените получили сериозни резултати при изследване на въздействието на атмосферата. Бил е открит и ефектът на нискочестотното излъчване при модулацията на йоносферните токове.

Интересно е да се отбележи, че Сура е един от първите такива комплекси в света. ХААРП се създава през 1993 г.


СУРА

Отначало предназначението на Сура по изучаване на йоносферата било предимно във военната област. В края на 60-те години на 20 в. много страни са се опитвали да намерят начини за манипулиране на климата и метеорологичните условия. А при война – възможност да се извежда от строя техниката на противника, намираща се във всяка точка от земното кълбо, да се изпраща разрушителен електромагнитен импулс, да се предава мощен поток от енергия на всяко разстояние (в рамките на Земята).



Сура от поглед на птицата ..
Сокол, Нижни Новгород, Русия +55 ° 55 "26 .15 "до +36 ° 49 "10 .97


В края на март2011, руският министър на отбраната Анатолий Сердюков е направил изявление, че до края на 2012 г., Русия ще бъде готова да създаде физически, radijacijy, вълни, психо-физически и генна пушка. Министърът заяви, че задачата за създаване на оръжия, въз основа на нови принципи, вече включени в програмата за развитие на въоръжените сили в периода 2011-2020 година. Това твърдение не е реалистично, защото руснаците са усвоили този вид оръжия, дори и по-рано. Владимир Путин в предизборната си статия, казва: " Бъди силен - гарант на националната сигурност на Русия ", че Русия ще в дългосрочен план създаване на оръжия въз основа на нови физически принципи. Това, заедно с ядрени оръжия се превръща в нов инструмент за постигане на стратегическите и политически цели на Русия

Руската система сура - Tesla генератор Sičevka при +55 ° 55 "26 .15 "до +36 ° 49 "10 .97


След трагедията на урагана "Катрина" Американците се изпрати предупреждение от заместник-председател на руската Държавна Дума Владимир Жириновски до американския президент Джордж У. Буш през септември 2002.g.посещение в Ирак. Жириновски заяви: "През нощта, нашите учени леко променят гравитационното поле на Земята, и вашата страна ще бъде под вода. 24 часа (Жириновски) "... - и цялото ви страни ще бъдат под вода на Атлантическия океан и в Тихия океан." 

 

 Сура, както и американската и версия ХААРП, могат да възбуждат определени участъци от йоносферата, чрез „нагряване“ като по този начин се образува плазмоид (или сгъстяване на материята, състояща се от магнитни полета и плазма). По официални данни, радиокомплексът СУРА може да „подгрява” атмосферата до 300 км. височина.

В началото проектът е бил финансиран главно от съветското министерство на отбраната като част от програмата за геофизични оръжия. След разпада на СССР комплексът работи активно 100 дни в годината поради намаления бюджет на управляващия го Институт за радиофизични изследвания (ИРФИ).


ХААРП

Американският метеоролог и синоптик Скот Стивънс, известен със своите теории за управление на времето за военни цели, обвинява Русия, че посредством Сура е предизвикала урагана Катрина.

Според Юрий Токарев, оглавяващ катедрата по слънчеви и земни процеси към ИРФИ, контролирането на времето е възможно, но не и със средствата, с които Русия и САЩ разполагат, включително и по новия проект на САЩ в тази насока.

Едно от новите устройства на Сура е тествано през 2004 с такава цел и според академик Михаил Шахраманян са постигнати интересни резултати. Чрез насочване на поток от кислородни йони е било възможно разкъсването на облачността или сгъстяването и. Акад. Шахраманян също твърди, че впоследствие, между 15 и 16 април, над Ереван е имало валежи от 25-27 милиметра.



 

 ХААРП

През 2011 г. Владимир Жириновски, лидер на Либерално-демократическата партия в Русия направи сензационно изказване.

Твърдейки, че правителството на САЩ във Вашингтон „няма бъдеще и се разпада“, Жириновски споменава за превъзходството на Русия в космоса и казва, че страната му има „много пари, ресурси и нови оръжия, за които никой не знае.“

„С него ние ще унищожим всяка страна, в рамките на 15 минути“, предупреждава той.

„Това не е взрив, не са някакъв вид лъчи или избухване, това е доста тихо, спокойно оръжие“, добавя Жириновски , предупреждавайки, че „цели континенти ще заспят завинаги“ и че ще умрат „120 милиона“, ако някой се намеси в претенциите на Русия за Курилските острови, които са обект на териториален спор с Япония.

През 2012 г. Федералният секретар на Пакистан по изменението на климата Мохамед Джаваид Малик обвинява САЩ в използването на климатично оръжие срещу страната. Той заявява пред журналисти, че неговата страна е една от осемте държави на планетата, уязвими в най-голяма степен от климатичните промени.

Федералният секретар посочва и редица стихийни бедствия, случили се през последните години в страната, както и авиационни катастрофи, станали при загадъчни обстоятелства.


ХААРП

Малик уверява, че разполага с информация за това, че при неотдавнашните произшествия на ледника Сиачен, в който загинаха пакистански военни, виновни били не лавини и виелици, а лазерни лъчи, насочени към ледника от един от спътниците на НАСА.



Днес САЩ оказват огромна финансова подкрепа за провеждане на изследователска работа и усъвършенстване на програмата HAARP. По неофициални данни, оборудването на полигона сега работи 2000 часа в годината, а за поддържане на комплекса ежегодно се отделят около 300 млн. долара.

Да си играеш с природата не е шега работа. Време е правителствата играещи си на Богове да разберат, че рано или късно всичко ще излезе извън контрол и няма да има връщане назад.


setlans.wordpress.com/



>Технологията ХААРП не е от днес/Асурите са причинявали разрушителни наводнения

На сегашния етап в България, подобно на наводненията в Крим, се провеждат експерименти по усъвършенстване, на предизвикване на локални бури.


>ПАДАЩИ ОБЛАЦИ ПО МАГИСТРАЛИ- КАТАСТРОФИ-НАМАЛЯНЕ НА ПОПУЛАЦИЯТА
Нещо повече за проекта ХААРП

Йоносфера - това е горният слой на атмосферата, състоящ се от йонизирани атоми.

Авроралните течения представляват потоци от йонизирани космически частици, слънчев вятър, "духащ" по посока на линиите на земното магнитно поле, предизвикващи северните сияния в полярните ширини на планетата.

За какво става въпрос:

ХААРП (HAARP) е програма за високочестотни активни аврорални изследвания.

Опити за влияние върху състоянието на йоносферата с помощта на апаратура, монтирана в ракети и изкуствени спътници, са правени и преди, но темата придоби широк обществен резонанс едва в средата на 90-те, когато САЩ започват реализация на програма за високочестотни активни аврорални изследвания - HAARP (harp - арфа (англ.)).



Колкото и да е странно, основата на ХААРП е заложена от руско-френския експеримент "Аракс", проведен още в началото на 80-те. Тогава от френски спътник, прелитащ над остров Кергелен в индийския океан, е бил изстрелян сноп електрони успоредно на геомагнитните линии, а съответните реакции на йоносферата са се регистрирали от селището Согра, Архангелска област, където е била разположена станция с френска апаратура.

Следва да отбележа, че ръководителят на съветската част от "Аракс", професор Троицкая, емигрира от страната през 1986 г.

Изобщо казано, съществуват два принципни начина за въздействие върху йоносферата - разпръсване в нея на химически реагенти и "напомпване" на избрания участък с помощта на фокусирани радиовълни, възбуждащи атомите. По този начин може да се въздейства на авроралните потоци заредени частици в района на Северния полюс (тези частици по-късно се придвижват по магнитните силови линии на Земята на огромни разстояния), или да се създават локализирани високойонизирани участъци на йоносферата - плазмоиди (с размери най-често от около няколко десетки километра).



Плазмоиди

По принцип плазмоидите не са нещо екзотично. Ежедневно в атмосферата се регистрират няколко такива естествени образувания, породени от слънчевия вятър, които бързо изчезват. Но изкуствените плазмоиди имат следната особеност: докато не се прекрати "напомпването", те са стабилни и притежават специфични, зададени отвън характеристики.

Например, изкуствените плазмоиди може да се използват за подобряване на радиовръзките, тъй като при определени параметри на възбуждащото излъчване те се превръщат в гигантски огледала, отразяващи радиовълните. Но това е само едната страна на въпроса. Ако променим параметрите на напомпването, то получаваме гигантски "заглушител", a ако накараме възбудените атоми синхронно да излъчат енергия, получаваме множество атомни лазери, поразяващи електронните системи на потенциалния противник.

Между другото, въпреки че плазмоидите визуално не се наблюдават, те ясно се прихващат от радарите. Случвало се е към района на опитите да се насочват изтребители. Долитат, а небето е чисто. Как да не си помислиш за НЛО...

Но да се върнем към ХААРП. Най-често, когато става въпрос за този проект, споменават грандиозния комплекс за йоносферни изследвания, изграден на територията на военния полигон Хакон (Аляска).



Комплексът наистина е потресаващ. Върху 60 квадратни километра е разгърната гигантска фазирана антенна решетка, фактически - мрежа от триста и шестдесет антени, които заедно съставят исполински свръхвисокочестотен излъчвател. Те излъчват радиовълни в диапазона 2,8-10 мегахерца, с обща мощност 1,7 млрд вата (по други източници - 10 гигавата), което надхвърля нивото на слънчевото излъчване в този честотен диапазон с 5-6 порядъка.

В ХААРП се включват не само антените, но и радар с некохерентно излъчване и антена с диаметър 20 метра, лазерни локатори, магнитометри, мощни компютри за обработка на сигналите и за управление на антенното поле. Комплексът се захранва от собствена електростанция и шест допълнителни дизелови генератора. За развитието на комплекса и за изследванията отговаря "Лабораторията Филипс", намираща се в базата на ВВС на САЩ в Къртленд, щат Ню Мексико. На нея са подчинени лаборатории по астрофизика, геофизика и лаборатории към Центъра за космически технологии на ВВС.

Но това не е всичко. Под егидата на проекта ХААРП функционира отделна станция в Скандинавия (Тромсьо, Норвегия), а е предвидена още една в Гренландия.

Официално комплексът за йоносферни изследвания ХААРП е построен с цел изучаване природата на йоносферата и развитие на системите за противовъздушна и противоракетна отбрана. Предполага се използването на ХААРП за откриване на подводници и за подземна томография. В същото време много изследователи твърдят, че истинската задача на комплекса е въздействие върху глобалните и локални природни процеси в границите на противниците на САЩ. На сегашен етап, използвайки оборудването ХААРП, може да се създават плазмоиди и целенасочено да се преместват в почти всяка една точка от Северното полукълбо. За Русия това значи практически пълно покритие от запад на изток - от Калининград до Камчатка, и от север на юг - приблизително до 45 паралел. Ако американците изградят комплекс ХААРП и в Южното полукълбо, то ще могат да покрият и всички страни, разположени на юг от екватора.



На 22 януари 1999 г. американците провеждат експеримент по иницииране на колебателни процеси в йоносферата, целящ засичане на бойни глави на балистични ракети. Посредством управляема експлозия на височина 270 км над тихоокеанското крайбрежие на Аляска е инициирано мощно плазмено изригване в близост до северния магнитен полюс на Земята. Между другото, генераторът за този експеримент е продаден на американците от Института по динамика на геосферата на Руската Академия на науките. Беше доказано, че параметрите на инициираното излъчване могат значително да се различават от параметрите на напомпването. Така че не е изключена възможността да се използва ХААРП като психотронно или климатично оръжие. Към сегашния момент съществуват методи, изкуствено предизвикващи свличане на ледник. За целта е достатъчно да го облъчим с инфрачервено излъчване, за което леда е прозрачен, но се поглъща от скалната основа. При тези условия се формира воден слой с нисък коефициент на триене, по който ледникът се срива към долината. Вероятно военните аспекти на прилагането на ХААРП са главна причина всички резултати от изследванията да са засекретени от 1997 г. насам.



Скъса се дига на р. Марица край Димитровград 

Комплексът ХААРП работи, макар засега с непълно натоварване. Непрекъснато се формират изкуствени плазмоиди.



Къмпинг Градина е изцяло под вода

HAARP йоносферното оръжие на новият 

световен ред!!! 

http://budha2.blog.bg

            

 Нагите от Била-сварга атакуват горният слой на Земните духове(бхутас)- Анта-рикша лока чрез ХААРП(HAARP). Тропосферата атакувана с chemtrails води до повишаване на дезинтеграцията и до глобално затопляне на климата.

 

Карта, показваща Илюминатските наги как
се опитват да манипулират метео-времето.
Те не управляват времето, а го манипулират,
т.е.= само пакостят и рушат. 

 Mетодите за забавяне на глобалното затопляне като стрелба с частици в горните слоеве на атмосферата, за да отразява слънчевите лъчи e измама.Chemtrails води до неравномерност и увеличаване на Дезинтеграцията.Слънцето предизвиква дезинтеграцията на Земята,увеличаването на праховото съдърание в атмосферата води до глобално затопляне.В резултат на неравномерност имаме нарушаване на 4-те защитните плазмени обвивки на Земята от Хелий и Аргон и образуване на плазмени неравномерности по ниско. Плазмените мехури са една от формите на плазмените облаци – нееднородности в горните слоеве на атмосферата. Тези „мехури” се състоят от електрически заредени частици газове. Обикновено техният диаметър е около 100 км и макар че такива нееднородности е невъзможно да се забележат с невъоръжено око, те могат да разпръснат радиовълните, което води до срив в работата на оборудването за връзка.
Плазмата се появява в йоносферата денем, когато слънчевата радиация „избива” електроните от атомите вещество, намиращо се в горните слоеве на атмосферата. В това време плазмата е стабилна и еднородна, но нощем лунните лъчи не предизвикват дезинтеграция и заредените частици отново формират електрически неутрални атоми.
В долните слоеве на атмосферата този процес протича по-бързо, което води до изместване на по-разредената плазма под формата на мехур в горните слоеве. Образуването на плазмените нееднородности в атмосферата,е подобно на 4 сферични концентрични повърхности на 50,100,150,200км.,които обгръщат Земята,като и 4-те могат да съставляват зони отразяващи вълните.Те се образуват в резултат на дезинтеграцията на О и Аr.Въздухът се състои главно от кислород и азот.При тази дезинтеграция чрез вертикални планове азотът дава/поражда хелий/,а кислорода дава аргон. Имали озон в атмосферата? Над 50км. дебел пласт ,върху който радиовълните се отразяват? С хелий като свидетел детектираме че има такъв/хелий/ и най вече над верикалата.С аргон,като свидетел,също детектраме такъв в атмосферата.С озон като свидетел махалото остава неподвижно,до 200км. височина.От 0 до 50км. има хелий,от 50 до 100км. има аргон,отново хелий и втори път аргон от 150 до 200км.В първата зона,от 0 до 50км. има и аргон от дезинтеграцията който се изкачва по вертикалните планове,със скорост 300000 км/с.Виж - Плазмени мехури

 

 ПРОТОКОЛ №2
ЮДЕИТЕ ФАЛШИФИЦИРАТ НАУКАТА И ЗАБЛУЖДАВАТ ВСИЧКИ НАРОДИ.
Нека за гоите да играе най-главна роля онова, което ние сме им внушили да считат за повеление на науката, на “теорията”. За тази цел, чрез нашата преса ние постоянно възбуждаме сляпо доверие към тези научни повеления. Интелигентните гои ще се кичат със знания и без да проверяват логичността им, ще привеждат в действие всички получени от науката сведения, които нашите агенти така комбинират, че да възпитат умовете им в нужната за нас насока. 

 Виж тук > Има ли озон в атмосферата 

Нашата земя е имала начало създаване,концентрация на етера в кристализирала материя,която е достатъчно стабилна. Ако Дезинтеграцията(Д-та) не спре нашата земя ще има край, и това е етерът. Ако Д-та започне да се забавя, за да стигне до 0-та, Земята ще устои по дълго време,но ще загине от студ съгласно принципът, че именно на дезинтеграцията дължим топлината/повече или по малко активизирана от космически и други вълни/. Ако дезинтеграцията се увеличава,което е по възможно,по причина забавяне скороста на атомите, или повишаване на наночастиците в топосферата с chemtrails , Земята ще завърши с излишък на РА и на разпад, с отделяне на огромно количество топлина, преди всичко да се обърне на етер. 

 Виж тук Еволюция на материята 2ч. 

 И тук Магнитно бомбандиране/Постоянни носещи вълни/Черна светлина                               

                                

Карта, показваща Илюминатските наги как се опитват да манипулират метео-времето.Те не управляват времето, а го манипулират,т.е.= само пакостят и рушат.

Технологията ХААРП не е от днес/Асурите са причинявали разрушителни наводнения

                            

Противно на твърденията, че в Русия климатично оръжие не съществува, а България никога не е и чувала за HAARP преди 90-те години на миналия век, това съвсем не е така. Докато страната ни беше в съветската сфера на влияние, някои от най-изтъкнатите български физици участваха в проекта Сура/ По ведите Маха-Сура е използваза изпращане на смъртоносна стрела към даден обект./, първообраз на американските климатични оръжия. Всъщност край Нижни Новгрод в Русия все още стои изследователски център с действащ йоносферен нагревател.

Друг е въпросът, че съоръжението е старо, освен това изключително скъпо за поддръжка и макар официално да замрази проекта, Русия отвори нова тайна лаборатия, в която вербува едни от най-добрите си учени, които да работят по поддръжката на ново и по-съвършено климатично оръжие. За което намекна преди години самият Владимир Жириновски с думите „Ще изчезнат континенти и ще загинат 120 милиона за 15 минути. Не се занимавайте с нас“.

Навремето американците обявиха Русия за приченител на урагана Катрин който заля Луизиана и Ню Орлиънс през 2008 ли беше коя там? Тогава твърдяха те , че руснаците активирали тяхната система.

                

HAARP - по някаква причина ... и някак си - "пое контрола" на тази руска ракета-тест, на 9-ти декември преди зазоряване. ..

"Nobel съобщение" към Обама ...

               

Естествена философия на времето 2ч.

II Индивидуалното време

1.Идея за време

Независимо от тясната връзка връзка с универсалния световен ред, източникът на идеята за времето се намира в ума на човека. Това ясно разбирал още от Аристотел. Ако само душата или интелектът са в състояние да преценяват, то „възможно е да възникне съмнение, ще съществува ли време при отсъствието на душа или не?” Той мислел, че без душа не би имало никакво време, но би съществувало само движение, атрибут на което е времето, ако само е възможно да си представим движение, съществуващо без душа като негова движеща сила.* Аристотел не започнал да развива тази мисъл, тъй като смятал, че, когато ние изследваме природата и ролята на времето, ние се държим като същества, обладаващи душа, за която времето е този аспект на движението, който прави движението измеримо. Освен това, по негово мнение, нашият ум обезателно е задължен да се подчинява на световния ред, който управлява както нашето възприятие на времето, така и процесът за неговото измерване. За Аристотел всяко движение се съотнася към кръговото движение на Първото небе, или сферата на неподвижните звезди, осъществяващо се в присъщото му време.*За разлика от Демокрит, който смятал, че атомите се движат сами по себе си, Аристотел се придържал към по анимистична гледна точка, но фактически идеите му били във висша степен умозрителни. Неговото понятие „психе” (обикновено превеждано като „душа”, но не съвпадащо с питагорейското, християнското или картезианското понятие) означавало естествена предполагаща цел функция на живото тяло. Отношението на живия организъм към неговата „психе” наподобявало отношението на флейтата към свиренето на флейта (J. H. Randall).

В късната античност анализът на Аристотел бил подложен на изчерпателна критика от Плотин и най-вече от св. Августин, който посочил, че ако разглеждаме движението като измеримо в термините на времето, а времето – в термините на движението, то ние опасно близо се приближаваме към кръг в определенията. „Измервам ли го аз, Боже мой и какво измервам в него, сам не зная”. Съгласно Августин, времето и движението трябва да се различават едно от друго, даже по-грижливо отколкото прави това Аристотел. По-специално, времето не е длъжно да се съотнася с движението на небесните тела: защото, ако небесните тела прекратят движението си, но грънчарското колело продължи да се върти, ще бъде възможно да се измерва неговото въртене. Въпреки че не може да се твърди, че всяко завъртане представлява ден, можем твърдо да се надяваме, че по някакъв начин отразява преминаването на времето. Аналогично, когато по молбата на Исус Навин Слънцето се спряло, времето продължило напред, защото „даже в тези случаи, когато телата се движат ту по-бавно, ту по-бързо, а понякога се установяват в покой, – и тогава времето служи за измерването не само на продължителността на движението, но и на покоя…… Така че движението не е време”

Неудовлетворен по начина, по който Аристотел тясно свързва времето с движението, св. Августин се обърнал към душата, а не към физическия ред в света, като краен източник и стандарт за времето.**Идеята, че времето съществува per se (абсолютното време) явно не се е разглеждала от античните мислители, със следните изключения:
(1) Съгласно Стратон Ламисакски, ученик на Аристотел, „денят, нощта и годината не са нито време, нито част от времето, но съответно светлина и тъмнина и завъртане на Слънцето и Луната, в своята същност времето е величина (quantity), в която те съществуват.
(2) Както съобщава авторът от II век Ибн Абу Саид Гален считал, че „движението не създава за нас време, то създава само дни, месеци и години. От друга страна, времето съществува pre se, а не е случайно следствие на движението.

Затова в тебе, душа моя, – възкликва Августин, – измервам аз времето.” Със своето решение на проблема той ни е дал един от най-проницателните анализи в историята на този предмет. Вместо да се обърне към движението с неговите пространствени асоциации той разглежда чисто времеви явления, по-скоро слухови, отколкото зрителни, такива, като четенето на стихове и звученето на гласове. „С протяжността на кратката сричка ние измерваме протяжността на дългата сричка…… По същия начин определяме мярката (spatium) на кое да е стихотворение, с мярката на стиховете, мярката на стиховете – с мярката на стихотворната стъпка, Мярката на стъпката – с мярката на сричките и протяжността на дългите срички – с протяжността на късите срички. Като, при това, ние имаме предвид не пространството на страниците, върху което всичко това се разполага (защото това би означавало да измерваме място, а не време), а преминаване по живия глас, произнасящ думи”. И все пак ние не получаваме фундаментална единица или скала на времето, „защото за кратката сричка може да се употреби повече време, отколкото за дългата, ако се произнесе тя по-бързо”. Но това разглеждане му е подсказало, че „времето в действителност е някаква протяжност. „Но в какво се заключава тази протяжност и къде се намира тя, не го разбирам, освен ако то е неотменяема представа на нашия ум”. След това Августин разглежда проблема за измерване с помощта на глас, произнасящ отделен звук и се сблъскал с характерна главоблъсканица, отнасяща се до противоречиви на пръв поглед едно с друго понятия на последователност и продължителност. Ясно е, че не можем да измерваме заеманото от звука време нито до произнасянето на звука, нито след това, когато звукът отсъства. Можем ли, в такъв случай, да измерваме времето в този период, когато звукът звучи? Августин посочва, че това би било невъзможно, доколкото се предполага, че настоящето е мигновено и не притежава протяжност. Защото всеки промеждутък от време, колкото и кратък да е, задължително би бил свързан или с миналото или с бъдещето. По този начин св. Августин е стигнал до извода, че ние можем да измерваме времето само в случай, когато умът е в състояние да съхрани в себе си отпечатък от нещата в тази последователност, в която те се появяват, даже след като са изчезнали. „В тебе, душа моя, измервам аз времената; и когато ги измервам, то измервам не самите предмети, които преминават, преминали са и ги няма, оставяйки впечатления в тебе, аз тях измервам, като присъщи ми образи, измервайки времената. Ако не е така, ако това не е вярно: то или времената имат самобитно съществувание, или аз не измервам времената”. Макар че св. Августин не е могъл да обясни, как умът може да служи като точен хронометър от външен порядък на физическите събития, трябва да го смятаме за велик пионер в изучаването на вътрешното време.

След публикуването на „Начала”-та на Нютон философите-емпирици Лок, Бъркли и Юм разглеждали произхода на понятието за време като признавали, че то е последователност от идеи в ума, но не били в състояние да обяснят, как тази последователност се съотнася с физическото време. Бъркли се оплаквал, че „всеки път, когато се опитвах да изградя проста идея за време отделно от последователността на идеите в моя дух, която да протича единно и съпричастно на всичко съществуващо, аз се губех и се оплитах в затруднения без изход”. Той предполагал, че „продължителността на някакъв краен дух трябва да бъде определима по количеството идеи или действия, които следват едно след друго в този дух”. Но Бъркли не обърнал внимание на проблема за еднородност и универсалност на времето и в „Първи диалог между Хилас и Филонус” Филонос предполага, че идеите могат да следват една след друга два пъти по-бързо в един ум, отколкото в друг. Независимо от това прав ли е или не Завирски, изразяващ недоволство от това, че „Бъркли явно отхвърля не само абсолютното време на Нютон, но и времето в обичайния му смисъл”*, няма съмнение, че нито Бъркли, нито Юм са могли да дадат някакво обяснение на различието, което ние правим между времето на подреждането на нашите идеи и времевото подреждане на външните обекти, които ние имаме претенции, че можем да познаем с помощта на идеите.*Бъркли е задължен за тази мисъл на Лок, но тя е възможно да бъде проследена до Хобс. Възражения срещу нея от гледна точка на здравия разум е била ясно формулирана от съвременника и критика на Юм Томас Рейд (Thomas Reid, Essays on intellectual Powers of Man, Edinburgh, 1785: “Аз по-скоро съм склонен да мисля, че истинно е точно обратното. Когато човек страда от болка или очакване, той едва ли може да мисли за нещо друго, освен за своето страдание; и колкото повече неговият ум е зает с този изключителен предмет, толкова по-дълго му се струва времето. От друга страна, когато той се развлича с приятна музика, жива беседа и интересни преживявания, имаме, видимо, много бърза последователност на идеите, но времето ни се струва кратко”.

Особено внимание на този много важен момент е обърнал Кант. Той предполагал, че времето е форма на „интуицията”, съответстваща на нашето вътрешно чувство, така че ние само си представяме, че състоянията на нашия ум при самонаблюдение се намират във времето, но в същност те не лежат във времето. Въпреки че Кант смятал, че всяко знание започва с опита, той не разглеждал времето (или пространството) като изведено от опита. „Времето не е емпирично понятие, извлечено от някакъв опит. В същност, съществуванието или последователността дори не биха влизали в състава на възприятията, ако в основата им не лежеше a priori представата за време. Само при това условие можем да си представим, че събитията съществуват в едно и също време (заедно) или в различно време (последователно). Въпреки че Кант бил горещ последовател на Нютон, той отричал, че времето представлява някаква абсолютна реалност. По мнението на Кант, понятието време „е заключено не в обектите, но само в субекта, който си представя обектите”. С други думи, времето (както и пространството), по същество имат отношение към деятелността на ума, а не към нещата в себе си. Но независимо че времето представлява само промеждутъчноусловие на проявите на външните обекти (които ние си представяме и като съществуващи в пространството) то е също непосредствено условие за това наше вътрешно чувство, благодарение на което ние си представяме себе си като съществуващи само във времето.
2. Психологически източник на идеята за време

В края на XIX век кантовата идея за времето като необходимо условие за нашето възприятие на физическия свят беше подложено на решителна критика от страна на психолозите. Гюйо (Guyau, Jean-Marie (1854-1888)) в своята блестяща работа „Произход на идеята за времето” (La genese de l’idee de temps), публикувана през 1898 година, две години след неговата смърт, се обърнал от формалния проблем, поставен от Кант, към разглеждане на действителното развитие на понятието за време. Гюйо считал времето за неаприорно условие, а за следствие от нашето възприятие на света, което е резултат от дълга еволюция. Гюйо утвърждавал, че то в същност е продукт на човешкото въображение, воля и памет. В противоположност на английските еволюционисти и еволюционистката школа, възглавявана от Хърбърт Спенсер, които разглеждали идеята за време като източник на идеята за пространството, Гюйо утвърждавал, че даже ако можем да използваме едно за измерване на друго, времето и пространството са твърде различни идеи със свои собствени характерни черти. Освен това, идеята за пространството първоначално се е развила до идеята за времето. В епохата на първобитното умствено развитие от последователността на идеите не възниква автоматично идеята за тяхната последователност, докато движението във всички направления е отговорно за възникването на идеята за пространството като начин за възприемане на едновременни усещания произхождащи от различни части на организма. Идеята за събитията и тяхното подреждане във времето е възникнала след идеята за обектите и тяхното подреждане в пространството, тъй като последната се отнася към възприемането или самото впечатление, докато първата зависи от репродуктивното въображение или представата. Крайният източник на идеята за времето лежи в нашето възприемане на сходство и различие. И двата са необходими, доколкото голямото несходство на следващите един след друг образи, възникващи в съзнанието, са почти толкова неефективни, колкото малкото несходство, тъй като всеки нов образ ще занимава изцяло нашето съзнание, изключвайки това, което е дошло по-рано. Следователно, определена степен на непрекъснатост и регулярност в еднородния поток на усещания е необходимо условие са възникване на идеята за времето. Затова, твърди Гюйо, времето не може да бъде чисто априорно понятие.

Не мисля, че този аргумент, независимо от неговата убедителност, напълно опровергава идеята на Кант, в съответствие с която времето представлява от себе си „форма на нашето вътрешно чувство, т. е, интуиция за нас самите и нашето вътрешно състояние”, макар да не можем да се съгласим с Кант, че времето не представлява нищо друго, освен това. Но Гюйо допускал, че човешкият ум обладава способност, явно не присъща на животните, да създава идея за времето от нашето опознаване или осъзнаване на някои черти, характеризиращи данните на опита. Даже ако Кант не е разкрил източника на тази способност, доколкото той разглежда нашата идея за времето като неизменен умствен „скелет”, нямащ никаква еволюционна история, той най-малкото е разбрал сложната специфика на човешкия ум.

Задължени сме на Гюйо за някои проницателни предположения относно пътя, по който се е развила тази способност на ума. Гюйо отхвърлил наивното предположение на Хърбърт Спенсър, че идеята за времето е била изведена от примитивното осъзнаване на времевата последователност. Напротив, Гюйо твърди, че на примитивната степен на умствено развитие не е имало никаква концепция за едновременност, нито последователност. Гюйо предполагал, че идеята за времето е възникнала тогава, когато човекът започнал да осъзнава своите реакции на удоволствие и болка и свързал тези реакции с последователността на мускулните си усещания. „Когато детето е гладно, то плаче и протяга ръце към своята кърмачка: ето зародишът на идеята за бъдещето. Всяка потребност предполага възможност за нейното удовлетворение, съвкупността от такива възможности ние означаваме с термина „бъдеще”. Времето би преградило достъпа към себе си на същество, което нищо не пожелава, което към нищо не се стреми …..Бъдещето не е само, това, което идва към нас, но и това, към което ние отиваме”. Психологическият източник на понятието време затова се намира в осъзнатото разбиране на разликата между желанието и удовлетворението. Чувството за цел и свързаното с него усилие е крайния източник на идеята за причината и действието, но хората в края на краищата са изработили понятия за еднородна времева последователност и определен каузален процес благодарение само на редица научни абстракции.

По мнението на Гюйо, понятието за време винаги е било вътрешно свързано с понятието пространство. Фактически бъдещето е това, което лежи отпред и към което се стремим, докато времето като минало лежи отзад и вече не се разглежда. „Най-общо, последователността е абстракция на задвижващо усилие, извършвано в пространството, което когато бъде осъзнато, се превръща в намерение”. Идеята за цел е свързана с някаква посока в пространството и, по този начин, с движение. В резултат, времето може да се счита за абстракция на движението, която е свързана с последователност от усещания на мускулни усилия и съпротива, проявяваща се по протежение на линията от първоначалната точка на пространството към друга точка, която движението желае да достигне.

По този начин, Гюйо утвърждава, че по същото време когато са се създали пространствените концепции, вероятно тогава човекът започнал напълно да осъзнава своите движения и да размишлява върху тях и времевите понятия могат да бъдат сведени до усещания за усилия и умора, свързани с тези движения. Но, както впоследствие е подчертал Жане, на човека му се е наложило да придобие способност да прави разлика между съответните усещания за започване, продължение и завършване на действието. През последните години стана очевидно, че умствените способности на човека са потенциални способности, които той може да реализира на практика, само като се научи да ги използва. Защото, докато животните наследяват различни специални схеми на сенсорно осъзнаване (awareness), под название „освободители” (releasers), доколкото те действат като автоматически включватели на специфични типове действия, човекът наследява само един „освободител”, който се предава на детето с майчината усмивка. Затова човекът е принуден да се научи да създава всички свои други схеми на осъзнаване (awareness) изхождайки от своя собствен опит. Следователно, нашите идеи за време и пространство, които съгласно Кант, действат така, както ако бяха освободители, трябва реално да смятаме за умствени (mental) построения , придобити в процеса на научаване.
3. Социологическо развитие на идеята за време

Хипотезата на Гюйо, гласяща, че първоначалният източник на човешката идея за време лежи в натрупване на усещания, което е създало вътрешна перспектива, насочена към бъдещето, се подкрепя от мнението на съвременните антрополози, че огромното развитие на челния дял на мозъка на homo sapiens може да бъде тясно свързано с растящата възможност за приспособяване към бъдещи събития, защото, макар че неандерталецът е могъл да открие в себе си някакъв елементарен интерес към бъдещето (почти сигурно е, че те са погребвали мъртвите си), възникването на съвременният човек е свързано със силно нарасналата тенденция да гледа напред. Принципно доказателство за това се заключава в бързото развитие на сечивата, които за разлика от примитивните брадви (handahes) на неандерталците са били използвани за създаване на все по-широк асортимент от нови сечива (харпуни, риболовни кукички, игли с ухо и т. п.) за използване в бъдеще.

Жизнено важна крачка в развитието на разбирането на човека за времето е било откритието, че тази устремена напред перспектива може да се разглежда ретроспективно: в течение на своя живот в ума ни се е образувала някакъв отпечатък на това, което първоначално е присъствало в нашите мисли и чувства. Постепенното развитие на мисленето и паметта, навярно е било тясно свързано с прехода от евокативното „слово”, насочено към бъдещето, към описателното „слово”, насочено към миналото. Това зависело от опознаването на предметите с продължително съществувание, на които е било възможно да се дадат имена, което изглежда е било във висша степен трудна крачка.

Хипотезата, съгласно която доисторическото развитие на идеята за време е било тясно свързана с развитието на езика, се подкрепя от факта, че макар първоначално времето да се е разглеждало в термините на пространственото въображение, производно на зрението*, то в действителност е много по-тясно свързано със слуха, който играе преобладаваща роля в развитието на речта. Фундаментален както за времето, така и за речта, е ритъмът. Ритъмът представлява повторение, функцията на което се заключава в затвърдяване на това, което трябва да бъде изявено. Освен това, в него се проявява естествена тенденция към кинестетическа стимулация на самосъхранението Това може да се обясни с това, че самата нервна система се намира в състояние на очакване и по тази причина е готова за съответен разряд в нужния момент. Високо развитото чувство за ритъм на племето му дава възможност да функционира като добре смазан механизъм както в условията на лов, така и на война.*Японците даже са намерили практическо приложение на обонянието за да определят с негова помощ времето. Неотдавна от учени от Токийския университет е бил намерен часовник на около двеста години, периодично изпускащ аромат на тамян. Малки късчета тамян, подредени върху часовника едно след друго и изгарящи едно след друго, така че всяко от тях изпуска различен аромат, което дава възможност на този, който помирише часовника да определи съответното време. („The Illustrated London News”, 5 Юли 1958)

При първобитния човек интуицията за време се обуславяла по-скоро от чувството за ритъм, отколкото от идеята за непрекъсната последователност. Съществувало не отчетливо чувство за време, а само някакви времеви асоциации, които разделяли времето на интервали, подобно на тактовете в музиката. Оказва се даже, че с възникването на цивилизацията, първостепенна важност се е придавала по скоро на едновременността, отколкото на последователността. Определени религиозни и жертвени актове са се извършвали при особени обстоятелства, често свързани с конкретни фази на Луната или слънцестоенето, и само при тези обстоятелства. В средновековна Европа първите крачки за създаване на механични часовници са били предизвикани от потребността в манастирите точно да бъде определян часа на различните религиозни служби, а не толкова за някакво желание да се регистрира хода на времето.

В първобитната мисъл ние намираме безброй примери на вярата в това, че обектът или действието са „реални” само дотолкова, доколкото те имитират или повтарят идеалния прототип. Следователно, ние се сблъскваме с парадоксална ситуация, че при своето първо съзнателно осмисляне на времето човекът инстинктивно се опитва да превъзмогне или да отстрани времето*. По-специално, всяка ритуална жертва се е смятала повторение на първоначалната божествена жертва и съвпадала с нея. Както е посочено от Мирча Елиаде на базата на многочислени примери, животът на древния човек се характеризира с повторение на архетипни актове и непрекъсната репетиция на едни и същи изначални митове, като по този начин той се стреми да живее в непрекъснато настояще**.*В своята статия „Произход на религиите” („The Hibbert Journal” 57 1959) С. Дж. Брандон твърди, че на този стремеж първоначално е даден тласък като следствие на умственото и емоционално напрежение в резултат на откритието на човека това, че всяко живо творение се ражда и умира, и това откритие интуитивно го е довела до до опит да „надхитри” безжалостния поток от време при помощта, например, на „ритуалното увековечаване на миналото”.Професор Брандон смята, че първоначално религията противодействала на осъзнаването от човека на времевия процес, „ужасът от който се фокусира в смъртта, но се облекчава с обещанието за нов живот, изразен в явлението раждане”. За да защити този възглед той привежда следните археологически данни: по времето, когато човекът от късния палеолит погребвал умрелите и ги снабдявал с оръжия, сечива и даже храна, а също така със стилизирани примитивни фигурки, символизиращи майчинството и по този начин обещание за нов живот, няма данни, че той е имал понятие за божество (или, че той е проявявал някакъв интерес към небесните явления). **Този извод се потвърждава от поведението на съхранилите се първобитни раси, например австралийските аборигени. Макар в децата на аборигените да се откриват като цяло същите умствени способности, както и при белите деца, на тях им е много трудно да свързват времето с часовете. „Те са в състояние много точно да запомнят положението на стрелките и циферблата на часовника, но не и да свържат часовете с времената на деня, което явно сочи някакъв умствен недостатък, който някои от тях се изхитряват да преодолеят. Причината за това се заключава в това, че в техния живот за разлика от нашия, не господства времето“. (C. Railing A Vanishing Race, „The Listener” 62 1959)Разбира се, всички първобитни хора притежават някаква идея за време и някакъв метод да го отчитат, обикновено основаващ се на астрономически наблюдения. Например австралийските аборигени фиксират времето на предполагаемо действие, поставяйки камък, да кажем, в разклонение на дърво така, че Слънцето да го освети в определен час. Освен това не по-малко забележително е че Русо, който превъзнасяше „благородния дивак”, изпитвал отвращение към времето и часовниците. Когато си загубил джобния часовник, той благодарил на небето, че вече няма да знае колко е часът (E. Cassiter, „Rousseau, Kant, Goethe“, Prinston, 1945).

Този възглед беше подкрепен от опити от близкото минало да се изтълкуват културните особености на древните цивилизации. Например, обяснявайки характерните явления от древноегипетската цивилизация – обожествяване на фараона, погребването му в пирамида, погребението на котки и кучета, мумифицирането на умрелите, Хенри Франкфорт отхвърли възгледа на Шпенглер, че египетската цивилизация е била въплъщение на осъзнато отношение към бъдещето и, вместо това, е достигнал до значително по-правдоподобен, според мене, извод, че египтяните са имали много слабо чувство за историчност или чувство за миналото и бъдещето. Защото те са си представяли света статичен и неизменен. Светът е излязъл напълно Готов от ръцете на Твореца. Историческите събития са били, следователно, не нещо друго, а повърхностни нарушения на установения ред или повтарящи се събития които никога не са били от такова значение, че да променят нещо. Миналото и бъдещето – изобщо не представляващи самостоятелен интерес – напълно се подразбирали в настоящето;, и….обожествяването на животни и фараони, пирамидите, мумификацията, а също така някои други на пръв поглед несвързани една с друга черти на египетската цивилизация са нейни морални максими, форми на нейната поезия и проза – всички те могат да бъдат разбрани като резултат на основното убеждение, че само неизменното има истинско значение.

Както отбелязва изтъкнат френски асирлог „ние трябва да признаем факта, че древните жители на Месопотамия не са разглеждали историята в тази светлина, в каквато я разглеждат нашите съвременници. Те са се интересувал най-вече от себе си и практически през цялото време са били доволни от съществуващото”* Даже за гърците цялата история се е свеждала най-общо към съвременната им история. Още повече, времето, регистрирано от техните слънчеви, пясъчни, водни и т. п. часовници „повече е приличало на нерегулярното течение на река, отколкото на строго градуирана скала”** И ако се натъкваме на примери на абстрактни спекулации с относително големи промеждутъци (alons) от време, особено при древните индуси, ние откриваме, че въпреки че времето е обект на най-сложни изчисления, то се разглежда като вечно повторение на космическия ритъм.*G. Confenau, Everyday Life in Babilon and Assiria, London 1954

Като цяло в първобитните общества и в най-древните цивилизации изменението се е смятало за не непрекъснат процес, произтичащ във времето, а за накъсан и скокообразен. Принципните изменения в природата са се разглеждали като случващи се внезапно, но неизбежно в кръговрат с определен ритъм. Аналогично, протичането на живота на човека се представял във вид на поредица от периоди, прекратяващи се с неочаквани кризи и промени. Началото на всеки период се отбелязвал с определени ритуални церемонии, които, както първи е отбелязал ван Генеп, в различните култури се различават само в детайлите си, но, всъщност, са универсални.*A. van Gennep, Les Rites de Passage, Paris, 1909

Действително, дълъг е бил пътя от нееднородността на митическото време с неговите особени святи дни и щастливи и нещастни делници към еднородността на физическото време, признавана от съвременния цивилизован човек.

По този начин, независимо от своята ограниченост, древната концепция за времето е имала огромно значение за развитието на цивилизацията. Нарастващото освобождаване на мисълта на човека от господството на непосредствените чувствени впечатления, неизбежно се е съпровождало от развитието на осмислянето на времето и човешките представи за вселената. Докато първобитния човек се е стремил нагледно да си представи всички природни процеси и чисто субективно ги разглеждал като намиращи се във властта на произволни демонични сили, на които е възможно да се повлияе с помощта на магии, цивилизованият човек е склонен все повече и повече да насочи своята мисъл към съзерцание на универсалния световен ред. В тази най-велика революция в човешката мисъл небесните тела са играли фундаментална роля. Те престават да го интересуват изключително от гледна точка на техните непосредствени физически действия, които започват да се разглеждат като неизменни еталони за време, гарантиращи истинска синхронизация на събитията. По този начин, от първоначалното осмисляне от човека на ритъма и периодичността, постепенно е възникнала абстрактната идея за световното еднородно време. Но тази концепция, както и концепцията за пространството, не е била ясно формулирана в математически термини до протичането на научната революция от XVII век*.*В средновековна Европа, както и в средновековен Китай и доколумбовска Америка, времето не се разглеждало във вид на непрекъснат математически параметър, то било разпределено на отделни годишни времена, знаци на зодиака и т.п., при което всяко от тях е имало свое особено влияние. В китайската мисъл вселената се уподобявала на огромен организъм, подложен на циклични изменения, които се намирали във властта ту на един, ту на друг компонент, а тяхната последователност се подчинявала на идеята на взаимната им зависимост. (M. Granet, La Pensee Chinoise, Paris, 1934).
4.Биологично време (I)

През последните години бяха проведени много изследвания за изясняване на биологическата и физиологическата основа на нашето осъзнаване (awareness) на времето. Традиционно ние разглеждаме нашето тяло като притежаващо пет чувства: зрение, слух, осезание, вкус и обоняние; но не притежаваме ли и някакво чувство за осъзнаване на времето? На този въпрос са били давани най-различни отговори. Например Мах в противоположност на Кант твърди, че времето не е априорно условие за умствената дейност, но трябва да се разглежда като особено апостериорно усещане, което по неговото мнение, било свързано с „работата на вниманието”. Гюйо посочва, че усещането за време е смътно, неподредено и твърде податливо на грешки. Пиер Жане отива още по-далече и категорично отхвърля идеята за Zeitsinn (чувство за време): „Не трябва да се интерпретира като първично (елементарно) усещането за продължителност, този сложен и сравнително късен феномен, който ние разбираме много лошо, тъй като нашите представи за време са твърде неопределени”.

Но, въпреки трудностите и объркаността на нашето съзнателно осмисляне на времето, т. е, времето на психологическо равнище, появяват се все повече доводи в полза на съществуванието на надеждни биологически часовници не само в човека, но и в животните и даже в растенията.

Някои най-интересни изследвания по този въпрос бяха направени при изучаване прелета на птиците. Специалистите твърдят, че птиците са в състояние да поддържат определен курс по положението на слънцето и с помощта на някакъв вид „вътрешен часовник”. Макар този механизъм да е още малко известен, смята се, че във много случаи, той притежава изключителна точност. Този вътрешен часовник, съвместно с вродената способност да усещат положението на слънцето по небето, позволява на младите и неопитни птици да летят приблизително във вярната посока по време на есенните прелети. В забележителна серия от експерименти Крамер приучава скорците да се хранят на едно място и в определено време на деня, след което ги изпитвал по друго, различно от първото, време. Крамер открил, че те все пак откривали мястото на хранилките. Той направил извод, че птиците могат да следят регулярното денонощно движение на слънцето и че притежават някакъв вид вътрешен часовник, който им дава възможност действително да измерват течението на времето. Той открил също, че, ако ги държи в закрито помещение, осветявано с електричество, въпреки това те изменят своята ориентировка в течение на деня в съответствие с въртенето на земята, доказвайки вътрешната природа на този процес.

Още по забележителни са резултатите от експериментите по миграцията на warbles, направени във Фрайбург от Зауер. Тъй като тези птици летят главно нощно време, току що излюпени пиленца са били поставени в специално конструирана изследователска клетка вътре в планетарий, където птиците живеели с илюзията за вечно лято. Без всякакви външни намеци за годишното време, когато настъпила есента, те започнали безпокойно да летят нощ след нощ, като че ръководени от вътрешни часовници, че е дошло време да променят мястото си. Освен това експериментите показали, че те се водят по звездите с помощта на точно чувство за време, което им дава възможност да координират картината на небето по всяко време на годината с географията на земната повърхност.

Устойчива денонощна ритмичност била открита при много животни. Често тя се съхранява, даже когато те са отделени от определено обкръжение, с което те периодично трябвало да се съобразяват. Например, медузите на брега се разтварят, когато водата ги покрие, но, ако ги преместят във вана с морска вода,те продължават да правят това в съответствие с приливите и отливите, въпреки че във ваната няма нито приливи, нито отливи. Напълно точен вътрешен механизъм за контрол на времето се открива и при насекомите. По специално, медоносните пчели, явно притежават много добра памет за време, която ги предупреждава, че е безполезно да пътешестват до цветята по всяко време, защото цветята дават нектар само в определено време от деня. Известния познавач на пчелите Карл Фриш е открил, че е възможно те да бъдат научени да летят към хранилка на определено място по едно и също време в продължение на много дни, но не по различно време, благодарение на което се открива съществуванието на някакъв вътрешен денонощен цикъл. И пчелите ще продължават да посещават това място по едно и също време, въпреки че хранилката е празна.

В много случаи се оказва, че биологичните часовници зависят по някакъв начин от метаболичната активност. В случите когато животните спят зимен сън, биологичните часовници могат ефективно да бъдат изключени. Много често върху биологичните часовници малко или много оказва влияние външната температура Така например Леб е открил, че ако мухите се държат при твърде високи температури, те бързо стареят и скоро умират. Пчели, които са подхранвани с химикали, които ускоряват техния метаболизъм се стремят да отидат по-рано при цветята, от които обикновено получават нектар. От друга страна, ако са държани в хладилник в промеждутъка между полетите, те отиват при цветята по-късно.

В предели, съвместими с жизнените функции, повишението (или понижението) на температурата предизвиква ускорение (или забавяне) на физиологическите процеси. Причина са това е, че нивото на температурата е първичен фактор, контролиращ химическата активност, лежаща в основата на тези процеси. Когато температурата на организма се повиши, органичната активност се усилва, вътрешните метаболични часовници вървят по-бързо и усещаната продължителност на единица време съответства на по-кратък интервал физическо време.

Но, съществуват данни, че даже при много студенокръвни животни съществуват биологични часовници, върху които малко влияят измененията на температурата, най-малко в пределите на приблизително 10 до 300С. Това е трудно разбираемо, ако часовниците зависят от метаболичната активност и ни кара да мислим, че тези часовници е възможно да бъдат клетъчни. Например Ф. А. Браун и неговите асистенти, работейки в Уудс-Хоул, Масачузетс са изследвали часовници, които контролират ритъма на разширение и свиване на пигментните клетки на раци със защитно оцветяване. В течение на деня черният пигмент на гръбни клетки се разпространява по тези клетки и прави рака тъмен, като по този начин го защитава от хищници. С настъпването на нощта ракът избледнява, тъй като пигментът се концентрира в ядрата на клетките, а с разсъмването цикълът започва отново. Няколко такива рака са били поместени в тъмна стая в която се поддържа постоянна температура и било отчетено, че колебания на температурата в границите от 26 до 60С не влияят върху ритъма. Макар че при по-ниска температура съществуващото разпространение на клетъчния пигмент да е било значително по-малко отколкото при високите, часовниците на раците, свързани с последователна промяна на цвета, си вървели съгласно смяната на деня и нощта с грешка от около няколко минути за два месеца. В случаите, когато температурата се понижи почти до 00 C , ритъмът изчезва. Но, когато отново се повиши, ритъмът се възстановява, но със съответното изоставане по фаза. Например, когато ниската температура се е поддържала в продължение на шест часа, възстановеният ритъм изоставал по фаза с четвърт цикъл, а ако ниската температура се задържи 24 часа, възстановеният ритъм би се намерил във фаза.

Освен това, било забелязано, че периодът на максимално потъмняване се стреми да настъпи приблизително по-късно с пет минути всеки ден. Този период съответства на времето на максималния отлив, което се изменяло с такава скорост ден след ден. Оттук било ясно, че, освен 24 часов цикъл, би трябвало да има и друг цикъл от 12 часа и 25 минути. Установило се, че този ритъм също съществува със забележителна точност. Обобщавайки, Браун предсказал, че „развитието на точни независими от температурата вътрешни часовници е от полза, помагайки на организмите да се приспособяват към околната среда и за поддържането на тяхната жизнеустойчивост, и че те могат да бъдат открити във всички живи същества”.

Фактически всяка жива клетка може да притежава свой часовник. Това не е удивително, ако си припомним, че клетката, в отличие, да кажем на камъка, обикновено притежава своя история на живота, заключаваща се в точна последователност на процесите. Смята се за възможно да се разработи лабораторна техника, посредством която да се синхронизират „историите на живота на всички клетки на дадена култура”.
5. Биологично време (II)

Що се отнася до човека, може да се каже, че неговото чувство за време е подложено на сравнително малки изменения от гледна точка на времето, независимо от огромните изменения в околната среда. Но при човека вътрешната температура се поддържа практически постоянна, независимо от външната температура. В класическия експеримент от 1936 година Р. Б. Маклауд и В. В. Роф са открили, че двама човека, разположени в изпитвателна камера съответно за 48 и 86 часа, са определяли времето с такава точност, че тяхната относителна грешка не надхвърляла един процент. Но тези оценки не бива строго да се сравняват с наблюдаваните при птиците и пчелите подобни явления, които явно имат чисто автоматична физиологическа основа. От друга страна, мнението на Лок, че хората нямат никакво възприятие за време, „но при размишление върху потока от идеи те откриват следването на една идея след друга при тяхното осъзнаване”, очевидно съвършено не подхожда за обяснение на високата степен на точност при този експеримент.

Интересен, но от по-различен тип е експериментът за проверка съществуването на някакъв вид часовник в подсъзнанието, е бил проведен от Дж. Редууд Андерсън с използването на canabis indica (хашиш). Експериментът, както пише Андерсън на Уолтър де ла Мар, се заключава в оценка на интервали от време по време на разговор (с някой, който не се намира под въздействие на наркотик), така че изпитваният да не може по някакъв начин съзнателно да определи протичането на времето. Той бил обсебен от халюцинация за огромна измерителна лента, разграфена не в инчове и футове, а в секунди, минути, дни и години. По протежение на лентата се е движила стрелка. Когато неговият събеседник му съобщавал времето, стрелката отбелязвала това време върху скалата. Ако събеседникът го помолел да съобщи, кога са изминали, да кажем пет минути и тридесет секунди, се оказало, че той е в състояние да направи това съвършено точно. Андесън повторил този експеримент много пъти и всеки път успешно. За изпитвания халюцинацията изглеждала напълно реално съществуваща. „Не мога да кажа какво време се отчита на скалата, но тя беше разчетена за много години напред; стрелката точно определяше даден момент – в ляво върху нея беше миналото, а в дясно – бъдещето, в същото време скалата се движеше постоянно и неумолимо”.

Много вероятно е, че постоянната температура на човешкото тяло е решаващият фактор, свързващ индивидуалното време на човека с универсалното физическо време и предохраняващ отношението им от излишна неустойчивост. Тази хипотеза е била проверена от Г. Холанд, който в своето изследване на „химическата основа на нашето чувство за време” е открил, че при хора с повишена температурата химическите часовници вървят по бързо и затова външното време изглежда като че върви по-бавно.

Важен времеви процес при човека, а и при животните, е процесът за контрол на съня. Знаем, че в мозъка съществува „център на събуждането” и, е възможно да съществува и „център на заспиването”, но все още не знаем, как те обезпечават денонощния цикъл, подложен, обаче, и на някои колебания, обусловени от външни стимули. Д. О. Хеб счита, че би трябвало да съществува физиологически синхронен процес в ствола на мозъка, който в своята основа не е зависим от сенсорна регулация.

Процесите свързани с физиологическото време на човека, се разпадат на две групи повтарящи се процеси, подобни на свиването на сърцето и на прогресиращите процеси, подобни на склерозата на тъканите и артериите. Повтарящите с процеси, обаче, често са подложени на прогресивни изменения. Това явление е било детайлно изучено от Леконт де Нуйи, особено по отношение на скоростта на заздравяване на външни рани. Така например, времето за извършване на единица възстановителен процес средно е четири пъти по-дълго при човек на петдесет години, отколкото при едно дете на десет години, и става така, като че звездното време тече четири пъти по-бързо при човек на петдесет години отколкото при дете на десет години.

Съществува друга алтернатива: когато разглеждаме скоростта на протичане на звездното време като постоянна, откриваме, че физиологичното време при различните хора е различно, а, също така, тя се променя при един и същ човек при различните стадии от неговия живот. Лекот де Нуйи предполага, че, макар че не всички биологичните явления се забавят с една постоянна скорост при процеса на стареене, все пак ние можем да говорим за основно физиологично време, свързано с размножението на клетките, тъй като това е „основното явление при изграждането на живата материя”.

Фактът, че забавянето на органичните процеси с възрастта най-общо е флуктуиращ, а не напълно регулярен процес, може да изглежда противоречащо на нашата хипотеза за много точните вътрешни часовници, но последната се отнася само за кратки интервали от време в сравнение с нормалната продължителност на живота, докато флуктуацията на физиологическото време се отнася за значително по-дълги интервали.

Физиологическото време се различава от физическото с това, че то е всъщност вътрешно време, време, свързано с област от пространството заемана от живи клетки, които са относително изолирани от останалата вселена. Физиологическото време се регулира от реакцията на клетките на измененията вътре в тази област, например скоростта на натрупване на отработените продукти. Ако съставът (composition) по изкуствен начин се поддържа постоянен, то животът в нея би бил действително вечен, но в природата продължителността на живота се контролира от факта, че не е възможно да бъдат избегнати бавноите прогресивни изменения в тъканите на клетката. По този начин, постепенното забавяне на нашите физиологични процеси създават илюзия, че когато станем по-възрастни, времето се стреми да ускори своя ход. Тази илюзия е облагоприятствана и от психологически фактори. Когато ставаме по-възрастни, не само нашият живот се стреми да стане по-пълноценен, но също така и единицата за физическо време става по-кратка и по-кратка част от нашия минал живот. Но и при тези, животът на които е сравнително пуст, физическото време минава по-бързо, когато те стареят.

Физиологическото време също така се различава от психологическото време с това, че на последното влияят съзнателни фактори, например интелектуалната нагласа (mental attitude). Но, както твърди видния физиолог Алексис Карел, психологическото време не е продукт на един от тези фактори. Всяка клетка регистрира времето по своему. „Регистрирането на времето от тъканите е в състояние, вероятно, да достигне прага на съзнанието и да предизвиква неопределено чувство в глъбините на беззвучно течащия поток на нашето „аз”, поток, в който плуват състояния на нашето съзнание, подобно на проблясъците на светлината на прожектор по тъмната повърхност на необятна река”.

Въпреки това, макар най общо да се счита, че човешкото чувство за време не е свързано със специален телесен орган, в течение на последните около тридесет години физиологът Анри Перон и някои други са предполагали, че определянето на времето от човека, вероятно, зависи най-вече от процесите в централната нервна система, в частност от мозъчните ритми (които се ускоряват с увеличение на температурата на тялото) Тази хипотеза неотдавна беше разработена от физика У. Гудди и значително по подробно от математика Норберт Винер.

Разбира се, освен нервната система, има много органи на тялото с ритмичен характер на своята активност, особен артериален пулс, който отдавна е известен със своя най-общо казано регулярен ритъм при постоянни условия. Но Гудди, твърди, че благодарение на своята обобщаваща функция като краен посредник на нашето осъзнаване на всички ритмични механизми на тялото, които в основата си са не нервни, централната нервна система представлява от себе си вътрешен часовник от последна инстанция. Добре е известно, че паметта и предвиждането, както и здравия смисъл, съсредоточаването на вниманието, способността за съждения и т. п. се нарушават, ако е повредена мозъчната кора. Гудди посочва, че тези различни процеси имат една обща основополагаща черта, загубата на времевата оценка. Така че, ако паметта пропадне, то припомнянето и подреждането на миналото време се нарушава. Загубата на способността за съсредоточаване на вниманието е обусловена от неспособността да се съхрани „на малка скала” сенсорномоторната активност, непосредствено отнасяща се до настоящето, а загубата на способността за предвиждане, здравия смисъл и способността за съждения означава дефект „на напред гледащата памет” или предсказването. Ако тези способности са развити недостатъчно, то болният не е в състояние да оценява степента на вероятност на бъдещите събития въз основа на информацията, постъпваща от миналото.

На неврофизиологическо равнище, – пише Гудди, – ние трябва да очакваме, че ще открием данни за система от часовници, особено ако тези данни предполагат, че (а) кората на мозъка играе роля на изчислител и че нейната функция е в отбора, диференцирането, кондензирането и абстрахирането на ритмите и схемите на невронна активност” и че (б) възприятието зависи от пространствено-временното подреждане на нервната дейност. Ние трябва да сме в състояние да дедуцираме още по-напред, че характерна особеност на неврофизиологическият часовник на кората е опростен ритъм, абстрахиран от множеството нервни клетки, процеси,канали и импулси.

От времето на новаторските изследвания на английския физик Р. Кейтън през 1875 година е известно, че мозъкът генерира електрически токове. С по-нататъшното усъвършенстване на регистриращите прибори Х. Бергер откри през 1924 година непрекъснатата ритмична дейност на мозъка. Но едва през 1934 година Едриан и Матюс убедително показаха, че електроенцефалограмите, зарегистрирани под формата на разлика в потенциалите между двойка електроди, прикрепени външно на черепа, представляват най-общо казано ефективен запис на дейността на мозъка. Съответната разлика в потенциалите е много малка, от порядъка на десет микроволта, но честотите на колебанията са по съществени от амплитудите. Показването на записите във вид на хармоника е много сложно, но в крайна сметка са били открити четири основни типа ритми, всеки от които се характеризира с различна честота на колебанията. От тях най-важен за нормалния възрастен човек е така нареченият алфа-ритъм, честотата на който се колебае от осем до дванадесет ритъма в секунда. Гудди твърди, че този ритъм е крайна абстракция от всички други ритми на тялото ритми и е вътрешният часовник сам по себе си.

Тази хипотеза е подложена на съмнение вследствие на това, че алфа-ритъмът изчезва, когато мозъкът е най-активен. Като правило, това е най очевидно, когато очите са затворени и субектът почива. Ако той отвори очи и започне интензивно да мисли над проблем, оказва се, че е много трудно този ритъм да се открие. Но, въпреки това, чувството за време в субекта се съхранява.

Норберт Винер показа, все пак, че, тъй като ние сме в състояние да генерираме алфа-ритъм изкуствено, като въздействаме на очите с проблясъци от външни импулси със скорост от около 10 в секунда, разумно е да предположим, че естественият ритъм е реакция на мозъка на миганията, които предизвикват негови собствени вътрешни колебания. Щателният анализ на записите показа, че в областта около обособената средна честота, близка до 10 херца, съществува остър пик с голяма интензивност и с малка ширина по честота (по-малка от 0,1 херц) в центъра. Винер твърди, че тази тясна лента представлява часовникът на мозъка, който върви с точност от около две хилядни или около три минути на денонощие. В полза на тази интерполация той привежда данни от неотдавнашен анализ на явлението „време на реакция”, т. е, времето на закъснение на нашата реакция на подаден сигнал. Вместо съществувание на фиксиран интервал между въздействието, да кажем на очите и последващо задействане на мускулите съществува, пише той, „реално доказателство за това, че окото не може да предаде на мозъка своето дразнение, преди в определен момент да „тик-такне” часовникът в мозъка, а честотата на тиктаканията е около десет в секунда”. Точно така както, когато импулсът се движи от мозъка към мускулите, той се предава не непрекъснато, но трябва да почака, да „тиктакне” друг часовник, а този часовник, както изглежда, тиктака със същата скорост. Затова Винер заключава, че разглежданият часовник съвпада с часовника, намиращ се в центъра на алфа-ритъма.

Що се касае до възможния механизъм на този часовник, то колегите на Винер М. Брезьо, Дж. Барлоу и У. Розенблит са открили, че някои локални колебания на активността в мозъка, явно, имат тенденция да се синхронизират една с друга. Следователно колкото и нестройни да са осцилаторите на мозъка, те могат въпреки това да съставят сравнително синхронна комплексна система. Освен това, предварителният математически анализ открива разпределение на интензивност около централната честота с широчина, подобна на широчината на разпределение, получена по-рано от електроенцефалограмите, с остра, тясна лента на честоти с голяма честота в центъра. Винер предполага, че „тук ние имаме механизъм, който осигурява точността на часовника на мозъка”.

http://iztoknazapad.com/?page_id=5916

Естествена философия на времето 1ч.

Предисловие

Неотдавна професор Синг заяви, че, от негова гледна точка, от всички измерения най-фундаментално е измерението време и че теорията, върху която се базира това измерение е най-важната” » (J. L. Synge, «The New Scientist», 19th February 1959, p. 410). Той твърди, че Евклид ни е насочил по лъжлив път, като е приел в качеството на основно понятие в науката пространството, а не времето. Липсата до настояще време на какъвто и да е общоприет термин за означаване на изследването на времето служи като очевидно доказателство за това любопитно пренебрежение. Синг е предложил да се използва думата „хронометрия” за означаване на тази част от науката, която си има работа с времето в този по широк смисъл, в какъвто „геометрия”-та си има работа с понятието пространство. Като прави това предложение, той посочва, че чистата или теоретичната хронометрия трябва да се отличава от приложната или практическата хронометрия (астрономическото определяне на времето, дендрохронологията, определянето на възрастта на минералите по съдържанието на радиоактивен изотоп на въглерода и т.н.).

Ръкописът на тази книга беше вече завършен, когато се появи статията на Синг за времето.Беше ми приятно да науча,че трудът, с който се занимавах в продължение на повече от пет години, би могъл да запълни общопризната празнина в литературата посветена на естествената философия.

Бих искал да благодаря на д-р П. Морисън, че ме подтикна да напиша тази книга и за неговата постоянна подкрепа; на проф. М. С. Бартлет от Университетския колеж, Лондон – за неговото разрешение да имам достъп до машинописен екземпляр от лекциите, които той прочете на срещата на Групата по философия на науката през Септември 1956 г.; на проф. Адолф Грюнбаум от Питсбъргския университет за копията от негови статии, които той ми изпрати, а също, за неговите интересни статии от сборника „Философия на Рудолф Карнап” . По покана на Хамбургския университет през Май 1960 година прочетох в Хамбург три публични лекции по материали от тази книга и бих искал да благодаря на проф. О. Хекман, директор на Хамбургската обсерватория, който беше този, който любезно ми предостави тази възможност.

Най-много съм благодарен на моя стар приятел Питър Бърджес за прочитането на коректурите. Бих искал да изразя моето непреходно чувство на благодарност на покойния проф. Е. А. Милн, който четвърт век по-рано предрече мисълта на Синг. И накрая, изразявам благодарност на моята съпруга за нейната постоянна помощ.
Дж. Дж. У.
17 септември 1960 г.




I. Универсалното време

1. „Отстраняване” на времето

Историята на натурфилософията се характеризира с взаимодействието на две противоположни гледни точки, които могат да се свържат с имената на Архимед и Аристотел, тези интелектуални гиганти на античността, трудовете на които са имали решаващо значение за основателите на съвременната наука, живели в епохата на късното средновековие и Възраждането. Архимед служи за прототип на тези, чиято философия на физиката предполага „елиминиране” на времето,т.е, тези, които предполагат, че времевия поток не представлява понятие от съществено значение за първоосновата на нещата. От друга страна Аристотел е предшественик на тези, които разглеждат времето като фундаментално понятие, като той твърдял, че съществува реално „ставане” (comings-into-beings) и че светът има в своята основа времева структура* .
*По-ранни и по-мъгляви концепции, които може да се каже, че предшестват тези две гледни точки, са концепциите на Парменид и на Хераклит. Парменид твърдял, че физическата реалност е извънвременна, докато централната доктрина на Хераклит се заключава в това, че светът е съвокупност от събития, а не неща.


Архимед е бил основател на хидростатиката като наука и автор на първия важен трактат по статика. Това, което Евклид е направил за занаята на майсторите каменоделци-строители, то Архимед го е направил по отношение на практическите и интуитивни познания на многобройни поколения инженери, които се ползвали от най-прости машини, на базата на лостове от първи и втори род. Той е положил теоретичните основи на това знание и следвайки примера на Евклид, го изложи във вид на логически стройна система. Неговият трактат „За равновесието на равнините” представлява изключителен пример за научно изложение, основаващо се върху строги изводи от напълно очевидни предпоставки. Този труд е въплъщение на този идеал, който така настойчиво в наши дни търсеха Айнщайн и други изтъкнати учени – свеждане на физиката до геометрията, понятието време в него е напълно изключено. Аристотеловата трактовка на физическите проблеми била съвършено друга. Метафизическият принцип, съгласно който всяко изменение изисква причина, бил фундаментален за начина на мислене на Аристотел. Например, книга 7 «Физика» започва с твърдението: „Всичко, което се движи по необходимост трябва да се привежда в движение от нещо друго”. Този постулат от физиката е бил отхвърлен още преди да бъде формулирана съвременната динамика. Но така или иначе, колкото и погрешни да изглеждат сега принципите на Аристотел, то самият факт, че те толкова дълго са били общоприети, показва, че те са толкова „самоочевидни”, колкото са аксиомите и постулатите на Евклид и Архимед. Съществената разлика между тях се заключава в следното: каквото и да са мислили математиците Евклид и Архимед, фактически те са имали работа с абстрактни гранични случаи, докато Аристотел е бил емпирик, когото е интересувала изключително действителната физическа вселена, в този вид, както той си я представял и затова той отстоявал всички грешки на тази своя ограничена концепция. Така или иначе, Аристотеловата физика е била отхвърлена още преди да възникне съвремената физика, за да бъде възприет методът на Архимед.

Въпреки това физиката на Аристотел с всичките й недостатъци в едно жизнено важно отношение превъзхождала физиката на Архимед. Определеността и яснотата на принципите на Архимед в голяма степен са били резултат на това, че тези принципи засягали, така да се каже, повърхностно явленията и не прониквали в дълбочина. Логически идеалният трактат на Архимед за статиката бил на практика по-малко задълбочен и по-малко богат в смисъл на перспектива за по-нататъшното му развитие, отколкото нелишените от недостатъци работи на Аристотел. Причината за това е очевидна: Архимед заобикалял проблема за движението; Аристотел се занимавал непосредствено с него. В натурфилософията на Архимед законите на природата се свеждали до законите на равновесието и свързаните с времето понятия не играят в нея никаква роля, докато за Аристотел природата била „начало на движение и изменение” и не би могла да бъде разбрана без анализ на времето.

Макар че особено фундаменталната природа на времето да става за нас очевидна, щом осъзнаем, че нашите съждения за времето и събитията във времето, съществуват „във” времето, докато нашите съждения за пространството явно не се отнасят в някакъв определен смисъл към някакво място „в” пространството, на физиците значително по-дълбоко влияе фактът, че пространството ни изглежда на нас дадено цялото наведнъж, тогава, когато времето ни се „представя” късче по късче. Миналото трябва да се възстановява с помощта на ненадежната памет, бъдещето е скрито от нас и само настоящето ние преживяваме непосредствено. Това удивително различие между пространството и времето не е имало никъде другаде такова голямо влияние, както във физическата наука, основана на понятията за измерения. Свободната подвижност в пространството води до представата за единица за дължина и неизменна измерителна линийка, която е възможно да бъде премествана. Липсата на свободно преместване във времето ни лишава от увереност в това, че този същият процес продължава в това същото време всеки път, когато той се повтаря. Следователно, както е забелязал Айнщайн „за физическото мислене е характерно, че то се старае по принцип да има работа само с с едни „пространственоподобни” понятия и и се стреми да изрази с тяхна помощ всички отношения, които имат форми на закони”. Истина е, че Айнщаин в термина „пространственоподобни” включва понятията за време и за събития в този вид, в който те са използвани в неговите теории, но той е предполагал, че по-естествено е „физическата реалност да се мисли като четиримерен континуум, вместо като по-напред, да се счита тя като еволюция на тримерния континуум”. По този начин, за ефективното изучаване на времевия аспект на природата хората използват своята изобретателност, за да измислят средство „при помощта на което специфичните характеристики на времето или се игнорират или се изопачават. (Наистина, това е очевидно даже на равнището на обикновен разговор, говорим за „кратък промеждутък от време”, като че интервалът от време е напълно възможно да се разглежда като интервал в пространството.) Великите постижения във физиката са били постигнати при строго провеждане на тази парадоксална политика. Няма нищо специфично съвременно или революционно в тенденцията да се подчини времето на пространството. Още през 1872 година в своята знаменита реч „За границите на естествените науки” Емил Дюбоа-Реймон категорично заявил, че познанието на природата се заключава в свеждане на всички изменения във физическия свят към движение на атомите, управлявани от независещи от времето сили. Четвърт век по-рано Херман фон Хелмхолц в своята лекция „За съхранение на силите” твърдял, че задачата на физиката, в края на краищата, се заключава в свеждане на всички явления в природата към силите на притегляне и отблъскване, които зависят само от разстоянията между телата.

Само в случай, че този проблем има решение, бихме могли да бъдем уверени, че природата е познаваема. Подобен възглед е изказал Симеон Дени Поасон в „Елементи на статиката”: „В идеалното знание ние знаем само един закон – законът за постоянство и еднородност. Към тази проста идея ние се опитваме да сведем всички останали и си мислим, че до това свеждане се заключава науката”. Връщайки се към XVIII столетие, ние намираме, че възгледите на Лавoазие са се основавали на постулата, че във всяко химическо преобразуване има място съхранението на „материята”: „На този принцип се основава всяко изкуство на химическия експеримент”. Химическите уравнения са израз на тъждество при запазване на отстранението на времето (time-elimination) – накратко казано, въпреки всички външни изменения, в основното нищо не се случва. Затова специалистът по философските науки Емил Майерсон (Émile Meyerson) заключил, че „науката в старанието си да стане „рационална”, все повече се стреми да унищожи измененията във времето”. В математическата физика съвременникът на Лавоазие Лагранж бил предшественик на Минковски и Айнщайн, като твърдял, че времето може да се разглежда като четвърто измерение на пространството. Той разбирал, че както е в геометричната координатна система, времевата променлива в аналитичната механика, основана върху нютоновите закони за движението не е еднопосочна и че по принцип всички движения и динамични процеси, подчиняващи се на тези закони са обратими. Още повече, началото на отчитане на нютоновото време може да се избере така произволно, както и началото на декартовата координатна система. Разглеждайки физическото време като четвърто измерение на пространството, Лагранж изобщо изключил времето от динамиката. „Отстраняването” на времето от естествената философия е тясно свързано с влиянието на геометрията. Архимедовата теория за статичните явления почти напълно била геометрическа (негеометричните елементи в нея не били непосредствено очевидни, например, неявно предположение е, че въртящият момент около опорната точка на няколко товара, разположени по едното рамо на лоста, ще бъде такъв, какъвто би бил, ако всички товари биха били съсредоточени в центровете им на тежест). Великите постижения на Галилей в динамиката в голяма степен са били обусловени от удачното избрано от него изобразяване на времето във вид на права линия. Главната цел на задълбочените изследвания на Айнщайн за силите на природата е добре изразена с термина „геометризация на физиката”; времето напълно се разтваря в геометрията на многомерното пространство. По този начин, вместо игнориране на времевия аспект на природата, както е правил Архимед, математиците и физиците от новото време се опитват да обяснят времето чрез пространството и в това начинание в голяма помощ са им философите, особено идеалистите.
6. Време и вселена

Въпреки многото опити да се отдели времето от понятието вселена, от най-древни времена се е предполагало, че тези две понятия се намират в особено тясна връзка едно с друго, независимо от това, има ли естествено начало потокът на времето. Както е забелязал Ч. Д. Броуд „обикновено се смята, че ако изследването се осъществява в термините моменти и мигновени събития, то събитията в историята на света получават мястото си в естествен ред от моменти”. С други думи, обикновено се предполага, че времето, първо, по същество е едномерно и че, второ, съществува единен времеви ред, асоцииран със света като цяло.

Първото предположение възниква от психологичното осъзнаване на човека на определен последователен във времето ред от събития, породен в съзнанието му от неговия непосредствен опит. Второто предположение е екстраполация на този опит върху света като цяло.

Тясната връзка между вселената и времето се обсъжда от Платон в „Тимей”. В космологията на Платон вселената била създадена от божествен творец, демиург, придал форма и ред на първобитната материя и пространство, които първоначално са се намирали в състояние на хаос. Демиургът като принцип на разума въвел порядък в хаоса, придал на хаоса закономерност. Като образец на закона служили идеалните геометрични форми. Те били вечни и се намирали в съвършено състояние на абсолютен покой. „И също както образецът й е живо същество и тази Вселена той се заел да я направи, доколкото е било възможно, също такава. Природата на това живо същество е вечна и не е било възможно това качество да се даде напълно на нещо, което е създадено. Затова творецът (демиургът) намислил да направи някакво движещо се подражаване на вечността и уреждайки Небето, същевременно направил на тази вечност, неподвижна в единството си, вечен образ, който се движи според закона на числата, това е нещо, което сме нарекли Време”*. Съгласно тази гледна точка, времето и вселената са неразделими. Времето, за разлика от пространството, не се разглежда като предварително съществувала сграда, в която е „настанена” вселената, но е съществена черта на нейната рационална структура. В отличие от своя основополагащ модел, вселената се изменя. Като времето е този аспект на изменението, който прехвърля мост през пропастта между вселената и нейния модел, защото, подчинявайки се на правилната числова последователност, то е „подвижен образ на вечността”. Този подвижен образ се проявява в движението на небесните тела. Времето е възникнало едновременно със създаване на небето и ако някога то се разруши и времето ще изчезне.*Платон, Диалози, том 4 – превод Г. Михайлов

Следователно, по-нататъшната аналогия на подвижен образ и вечност води до извода, че сътворените небеса, са и ще пребъдат завинаги. Както е отбелязал Ч. Д. Броуд, тази гледна точка напомня гледната точка на Спиноза, който смятал, че нещата, застават пред разума, такива каквито те са в действителност – безвременни, но „тази безвременност не може да бъде уловена от въображението, което неправилно си я представя във вид на продължителност на безкрайното време.

Докато платоновият анализ на времето се основава на хипотезата, че времето и вселената са неделими, Аристотел не започва своя анализ с такъв широк поглед върху света, какъвто намираме в „Тимей”. Аристотел не само смята за неудовлетворителното отъждествяване на времето с равномерно въртящата се вселена, но твърдял, че времето изобщо не трябва да се отъждествява с движение, защото движението (което за него означавало не само преместване, но и физическо изменение) може да бъде „по-бързо” или „по-бавно” или равномерно или неравномерно, докато времето само по себе си не може да бъде определено. Но, въпреки че времето не е тъждествено с движението, то се струвало на Аристотел зависещо от движението: то е свързано с движението защото „ние и времето разпознаваме, когато разграничаваме движението, определяйки предидущото и последващото в него и казваме, че е протекло време тогава, когато получим чувствено възприятие на предидущото и последващото в движението”. Аристотел мислел, че времето е вид число – числен (numerable) аспект на движението. За да оправдае тази гледна точка той твърдял, че „голямо и малко ние оценяваме с число, а малко или голямо движение – с времето”. По този начин, от негова гледна точка, времето е процес на броене, основаващ се на нашите представи за „преди” и „после” в движението. Времето е числото на движението по отношение на предидущото и последващото”. С други думи, то е този аспект на движението, който прави възможно изброяването на последователните състояния.

Въпреки че Аристотел е бил по-внимателен при при различаването на време и движение, отколкото са били неговите предшественици, той твърдял, че отношението между времето и движението е взаимно. „ние не само измерваме движението с време но и времето – с движение, вследствие на това, че те взаимно се определят, защото времето определя движението, бъдейки негово число, а движението – време”. Очевидно трудността, свързана с тази гледна точка, се заключава в това, че движението може да се прекъсне или предизвика, а времето – не може. Аристотел се опитвал да преодолее тази трудност с помощта на доказателство, че времето е също и мярка за покой, тъй като покоят е отсъствие на движение.

Забележителен пример за движение, което продължава непрекъснато, е движението на небесата и без да се гледа на това, че Аристотел, не обосновавал своето обсъждане чрез космологически доводи, той изпитал дълбокото влияние на космологическите възгледи за времето. По- специално, той, видимо се е ръководил от определението, формулирано от питагорееца Архит от Тарент, който казвал, че времето е число на някакво движение и че съществува интервал от време, който съответства на природата на вселената.

Питагорейците вярвали във вечната повтаряемост и интервалът за време, за който говори Архит, е бил, вероятно, „великата година”. Следователно, въпреки, че Аристотел отначало определено да е отхвърлял някаква тясна връзка между времето и конкретен вид движение въобще, той в края на краищата, също дошъл до възгледа, че съществува особено тясна корелация между времето и кръговото движение на небесата, което за него било идеален пример за равномерно движение. Праволинейното движение не би могло да бъде „непрекъснато”, т.е, непрекъснато еднородно, ако то не е по безкрайна права линия, но Аристотел не вярвал във възможността за съществувание на такава линия. Първичната форма на движението, затова била по кръг, защото само така би могло да продължава еднородно и вечно и времето би трябвало да бъде преди всичко мяра точно за такова движение. Затова за Аристотел времето било кръг, защото се измерва с „кръгово движение”, под което той разбирал кръговото движение на небесата. Така че аристотеловата концепция за времето била в крайна сметка не по-малко космологична от платоновата. Времето, от негова гледна точка, не било броен аспект на някакъв конкретен вид движение, защото „едно и също време съществува навсякъде едновременно”.

Тази идея за всемирно време се допуска от Кант в неговото знаменито обсъждане на времето при формулирането на първата от четирите кантови антиномии на чистия разум. Фактически Кант е стигнал до централния проблем на своята „критика на чистия разум” при разглеждането на въпроса за това, би ли могла вселената да има начало във времето или не. Той предполагал, че се намират неоспорими аргументи против двете алтернативи и затова заключил, че нашата идея за времето е неприложима към самата вселена, но е част от нашия психически апарат за отразяване и нагледна представа за света. Тя е съществена за нашето преживяване (experience) на нещата в света, но ние правим грешка, ако го приложим към нещо, което е трансцедентално за целия възможен опит и в частност към вселената като цяло.

Аз ще оспоря заключенията на Кант, защото не мисля, че неговата антиномия изчерпва всички възможности за връзка между времето и вселената. От моя гледна точка, значително по-силен аргумент е неговото доказателство, че светът не може да съществува безкрайно дълго време. Защото, ако предположим, че светът няма начало във времето, в такъв случай до всеки даден момент светът е преминал през безкраен ред последователни състояния на нещата. Кант доказва че безкрайността на реда се състои в това, че той никога не може да бъде изчерпан с последователен синтез, а оттук следва, че безкрайният световен ред не може да бъде „извървян” и че началото на света е необходимо условие за съществуването на света. Забележително е, че този аргумент неправилно се разбира от много проницателни умове. Неправилното разбиране се обуславя от вярата, че от кантовите антиномии е възможно автоматично да се довършат при прилагане на съвременната теория за безкрайните редове. Но аргументът на Кант не се унищожава от тази теория, която не се занимава с понятието време. Фактически всички позовавания на времето като такова са отстранени от съвременната теория на множествата и редовете. Аргументите на Кант от друга страна, в същност се отнасят за следващи едно след друго действия, произтичащи във времето. Този аргумент нищо не говори за възможностите на безкрайните редове в бъдещето, той говори за невъзможен ред действия, които вече са се случили. Протеклата (elapsed) безкрайност на действията е противоречиво в същността си понятие. Това заключение, по мое мнение трябва да бъде прието.

Сега да се върнем към контра аргумента на Кант, съгласно който светът не може да има начало. Анализът на Кант представлява обосновано доказателство за това, че светът не може да има начало във времето. Защото, доказва той, ако би имало начало, то е необходимо да бъде предшествано от празно време. Но в напълно празно време е невъзможно никакво възникване (coming-to-be), тъй като никаква част от такова време не може да се отличи от друга негова част и „ни една част от такова време не притежава в сравнение с коя да е друга негова част особен признак по-скоро на съществувание, отколкото на несъществувание и това е правилно независимо от това, предполага ли се, че нещото възниква само по себе си или по някоя друга причина. С други думи, моментът преди началото на света трябва да притежава несъвместими свойства: той трябва да бъде подобен на всички подобни моменти на празното време и в същото време да не прилича на тях по силата на своето непосредствено присъствие до момента на създаването на света”.

Въпреки че втория аргумент на Кант е решителен довод в полза на отказа от идеята, че вселената е била сътворена във времето, ние не сме длъжни да приемем неговото заключение, съгласно което и двата аргумента предполагат, че времето няма отношение към вселената.Вместо това ние сме готови да приемем отговора, даден по-рано от Платон, а и от св. Августин, че светът и времето съществуват. Но, колкото и странно това да изглежда, понятието първи момент на времето не е противоречиво само по себе си понятие, защото този момент може да бъде определен като първо събитие, което се е случило, например, със спонтанен разпад на елементарни частици в статична вселена. Преди това събитие не е имало никакво време.

Аргументът на Кант против възможността за осъществяване на първо събитие в същност е свързан с идеята – която той се е старал да отхвърли, – че времето е нещо съществуващо само по себе си. Добре известно е, че в своя анализ Кант е тръгнал от размишления за натурфилософията на Нютон, който вярвал не само в съществуванието на универсалното време (включвайки световната едновременност), но е придал на това понятие статус на величина, съществуваща сама по себе си, независимо от действителните физически събития.
7. Абсолютно време

„Абсолютното, истинското, математическото време, – пише Нютон – само по себе си и по своята същност, без всякакво отношение към нещо външно, протича равномерно, обикновено то се нарича продължителност”. Това знаменито определение, което се появява в началото на „Principia”, ако се гледа справедливо, е едно от най-критикуваните твърдения на Нютон. То осветява времето и го представя във вид на поток. Ако времето беше нещо текущо, то би се състояло от ред събития във времето, и това би било безсмислено. Още повече, трудно е да се приеме твърдението, че времето тече „равномерно” или е еднородно, защото това, видимо би означавало, че има нещо, което контролира скоростта на потока на времето по такъв начин, че тя винаги е една и съща. Но ако времето може да се разглежда изолирано „без да бъде отнесено към нещо друго”, какъв смисъл би могло да се придаде на изказването, че скоростта на неговото протичане е непостоянна? Ако никакъв смисъл не е възможно да се придаде на възможността за неравномерно течение, то какво значение може да се придаде на особеното условие, че течението е „равномерно”?

Нютон не е бил философ в съвременния професионален смисъл на тази дума и, затова не е удивително, че той не дава никакъв критически анализ на своите определения, но обикновено е удовлетворен от тяхната практическа пригодност за използване. Удивително е, все пак, че неговото определение за времето няма никаква практическа употреба! На практика ние можем само да наблюдаваме събития и да използваме процеси, които се основават върху тях, за да измерваме времето. Нютоновата теория за времето предполага, все пак, че съществува единен ред моменти и че събитията са нещо различно от моментите, но могат да се случат в някои от тези моменти.

По този начин времевите отношения между събитията зависят от отношенията на събитията към момента време, в който те се случват, а отношението „до и след” се осъществява между различните моменти от времето*.

*За съжаление, след появата на теорията на относителността се разпространи разглеждането като синоними на прилагателните „универсален” и „абсолютен” приложени за времето. Строго казано първото означава „всесветски” (world-wide), тогава, когато последното трябва да се употребява само за нютоновото понятие, съгласно което времето е независимо от събитията. Според Нютон, времето е и универсално, и абсолютно. От друга страна, съвременното понятие за „космическо време” е универсално, но не е абсолютно.

Защо Нютон е въвел това противоречиво метафизично понятие? Две причини биха способствали за това: едната е физическа, другата математическа. От гледна точка на физиката Нютон е бил длъжен да разгледа това понятие, което е имало отношение към понятията абсолютно пространство и абсолютно движение. Добре известно е, че той притежавал определени емпирически данни, които интерпретирал като убедителен аргумент в полза на своята увереност в абсолютното движение. Тези данни били динамически. „Истинското абсолютно движение не може нито да възникне, нито да се измени по друг начин, освен от сили приложени непосредствено към самото движещо се тяло, докато относителното движение на тяло може и да се породи, и да се измени без прилагане на сили към това тяло”. Тези фактически ефекти, благодарение на които, считал Нютон, абсолютното движение може да се различи от относителното, били центробежните сили, свързани с движение по кръг: „Защото в чисто относителното въртеливо движение тези сили са равни на нула, докато в абсолютното те са по-малки или по-големи, в зависимост от количеството на движението. Ако на дълга връв окачим кръгъл съд и завъртайки го започнем да усукваме връвта, докато стане съвсем твърда, след което напълним съда с вода и след като го задържим за малко заедно с водата в покой, го пуснем, то той под действието на появяващата се сила ще започне да се върти и това въртене ще се поддържа достатъчно дълго в зависимост от усукването на връвта. Отначало повърхността на водата ще си остане плоска, както е била преди да се завърти съда, след което съдът посредством сила постепенно действаща на водата ще застави и нея да участва в неговото движение. В зависимост от засилването на въртенето си водата постепенно ще започне да отстъпва от средата на съда и да се издига по края, приемайки вдлъбната форма на повърхността; със засилването на въртенето тя все повече и повече се изкачва към краищата, докато не започне да се върти за едно и също време със съда и постигне по отношение на съда състояние на относителен покой”.

Този експеримент показва, че, след като съдът започне да се върти, отначало съществува относително движение между водата и съда, което постепенно се намалява в степента в която водата се включва в движението на съда. Нютон отбелязва, че когато относителното движение е било най-голямо, то не е предизвиквало никакъв ефект по отношение на повърхността на водата, но в степента в която то е намалявало до нула и се е увеличавало въртеливото движение на водата, повърхността ставала все по-вдлъбната. Нютон изтълкувал това, като доказателство на това, че въртеливото движение е абсолютно. Следователно, не е необходимо да се прилага някое друго тяло, за да се придаде определен физически смисъл на изказването, че дадено тяло се върти и от тук той доказвал, че времето, както и пространството трябва да бъде абсолютно.

От гледна точка на математиката, Нютон е намирал поддръжка на своята вяра в абсолютното време в неизбежната потребност да разполагаш с идеален измервател на скоростта (rate-measurer). Той посочва, че макар земните денонощия обикновено да се смятат за равни, в действителност те не са такива. Възможно е, пише Нютон, че не съществува такова нещо, като равномерно движение, посредством което времето да може да бъде точно измерено. Всички движения могат да се забавят и ускоряват, но протичането на абсолютното време не е подложено на никакво изменение.

Продължителността на съществуванието на нещата, казва Нютон, не зависи от това бързи или бавни са движенията им или от това, че са неподвижни, и затова тази продължителност трябва да бъде отличавана от тези продължителности, които са само сетивни (sensible) мерки на тези движения. Нютон е смятал, че моментите абсолютно време образуват непрекъсната последователност, подобно на последователността на реалните числа и предполагал, че постоянната скорост, с която тези моменти следват един след друг, е независима от всички конкретни събития и процеси.

Аргументът, който бил използван от Бертран Ръсел в полза на теорията за абсолютното време, зависи от отношението на времето към положението. Ако е дадено времето положението на материалната частица се определя еднозначно, но ако е дадено положението, то възможно е да има много, фактически безкрайно много съответстващи моменти. По този начин, отношението на времето към положението не е взаимно-еднозначно, а може да бъде многозначно. Изхождайки от това разглеждане, Ръсел твърди, че времевата последователност трябва да бъде независима променлива, съществуваща сама по себе си и че корелацията на събитията е възможна само благодарение на тяхната предварителна корелация с моментите на абсолютното време.

Въпреки авторитета на Нютон и първоначалната поддръжка на неговата гледна точка от Ръсел (от която той по-късно се отказал), теорията за абсолютното време не била удовлетворителна за философите. В настояще време обикновено се счита за незадължителна хипотезата, според която моментите абсолютно време могат да съществуват сами по себе си. Събитията са едновременни не защото, се случват в този един момент от времето, но просто защото съвместно се случват. Както точно отбелязва Александър Гън „те са се с-корелациирали, благодарение на това, че съществуват и не се нуждаят за съществуванието си от „момент абсолютно време”, за да се скорелациират. По-скоро благодарение на това, че те протичат, ние говорим за момент и този момент не е единица време съществуваща сама по себе си, но е клас на самите съществуващи събития. Ние извеждаме времето от събитията, а не на обратно”. За корелация във времето на събитията, които не съществуват заедно, съществено е да се постулира, че съществува линейна последователност на състоянията на вселената, всяко от които представлява клас от събития, едновременни с дадено събитие и че тези състояния се подчиняват на простото отношение на „до” и „след”.
8.Относително време

Теорията, че събитията са по-фундаментални, отколкото са моментите, които не съществуват сами по себе си, но представляват класове за събитията, определяни с понятието едновременност, е известна обикновено като теория на относителното време. Тя е формулирана от Лайбниц, който я е противопоставил на теорията на Нютон за абсолютното време. Теорията на Лайбниц е базирана на неговите принципи за достатъчното основание, тъждеството на неразличимите (indiscernibles) и предустановената хармония.

Съгласно първия от тези принципи, нищо не се случва, без то да има основание, за да бъде то такова, а не друго. „Истините на разума, – пише Лайбниц, – са необходими и противоположното им е невъзможно….. Но достатъчно основание трябва да има също така и в случайните истини или истините на факта”. Конкретната форма на този, по-скоро лошо определен основен принцип се заключава в това, че еднаквите причини трябва да предизвикват еднакви действия. Например, както сочи самият Лайбниц в второто от своите писма до привърженика на Нютон Кларк: „Когато Архимед в своята книга за равновесието е искал да премине от математиката към физиката, е бил принуден да се възползва от частен случай на великия принцип на достатъчното основание. Той допуска, че везните ще останат в равновесие, ако в техните два таса всичко е еднакво или ако в краищата на двете рамена на лоста са приложени равни тежести. В такъв случай няма никакви основания за това, едната страна на везните да се спусне по-бързо от другата”.

Лайбниц приложил този принцип към времето в знаменития фрагмент от своето трето писмо: „Да допуснем, че някой би попитал, защо Бог не е създал всичко една година по-рано; да допуснем още, че този някой си направи извод, че Бог е сътворил нещо, за което не може да се намери основание, защо Той е действал така, а не иначе. На това може да се възрази, че подобен извод би бил правилен, ако времето е нещо, което е извън временните неща, тогава наистина не би могло да се намери основание, защо нещата – при положение че е съхранена тяхната последователност – трябва да бъдат поставени по-скоро в този миг, отколкото в някое друго мигновение. Но това просто доказва, че мигновенията откъснати от нещата са нищо и те притежават съществувание само в последователната подреденост на самите неща, а тъй като този ред си остава неизменен, то едното от двете състояния, например това, при което всичко би се случило на определен промеждутък време по-рано, с нищо не би се различавало от другото, когато всичко се е случило в дадения момент и би било невъзможно да ги различим.

Съгласно принципът на тъждеството на неразличимите, който Лайбниц дедуцирал от своя принцип за достатъчното основание, невъзможно е, щото да съществуват неща, които се отличават sole numero, или само затова, че са две, а в останалото са напълно подобни. В своето четвърто писмо до Кларк Лайбниц пише: „Да се предполага, че две неща са неразличими означава да имаме едно и също нещо под две имена. Така че, хипотезата, съгласно която вселената би могла да има различно положение в пространството и времето от това, които и е присъщо сега и когато всички отношения между нейните части да са същите, каквито са сега, е невъзможна измислица”.

Монадите на Лайбниц са взаимно независими, но за да образуват една вселена, всяка по своему отразява целия процес на вселената. Знаменитият принцип на предустановената хармония изисквал, щото състоянието на всички монади във всеки миг да си съответстват една на друга. Лайбниц илюстрирал този принцип със сравнение на два часовника, които могат да се направят идеално синхронни по три различни начина. Като първо те могат да бъдат свързани физически, както в опита на Хюгенс, в който двете махала са окачени на дървена гредичка и са били пуснати така, че първоначално са се разклащали различно, но в резултат на взимното предаване на вибрации чрез дървото започват да се люлеят синхронно. Като второ, часовниците могат да се синхронизират с помощта на непрекъсната намеса отвън. И накрая, часовниците могат да бъдат изработени така идеално, че да бъдат синхронни без каквото и да е взаимно въздействие или външна намеса. Последната възможност представлява предустановена хармония.

По такъв начин, в теорията на Лайбниц нито пространството, нито времето могат да съществуват сами по себе си, независимо от телата, с изключение на съществуванието си във вид на идеи в ума на Бога. Пространството е подредбата на съществуванията, а времето – подредбата на последователността на явленията. Тази подредба е една и съща за две монади, защото, доколкото всяка от тях отразява цялата вселена, те по необходимост трябва да бъдат синхронизирани една с друга.

Следователно, доколкото става дума за времевия аспект на вселената, принципът на Лайбниц за хармонията е еквивалентен на постулата за универсалното време. Това съвършено ясно е видно във въпроса за произхода на вселената във времето. „Подобна, т.е, невъзможна измислица се съдържа в предположението, че Бог е сътворил света няколко милиона години по-рано. Който се впуща в измислици от такъв род, той не може нищо да противопостави на аргумента в полза на вечността на света. Тъй като Бог не прави нищо без основание, а тук не е възможно да се посочи основание за това, защо Той не е създал света по-рано, то оттук следва, че Той изобщо нищо не е създал или е създал света преди всяко определимо време, от което следва, че светът е вечен. Но ако посочим, че начало, каквото и да е то и винаги едно и също е имало, то въпросът, защо то не е било друго, сам по себе си отпада.”. Ако времето и пространството бяха нещо абсолютно, т.е, ако те биха били нещо по-голямо, отколкото определената подредба от неща, то казаното би било противоречие. Но тъй като такова нещо не съществува, то всички предположения са изпълнени с противоречия и са невъзможна измислица.

Лайбниц, очевидно, не е изложил някаква подробна критика на най-силните аргументи на Нютон в полза на абсолютното време, които се основават, както видяхме, върху неговото убеждение, че въртеливото движение е абсолютно. Първата атака по отношение на тълкуването на експеримента с ведрото, окачено и въртяно на дълга връв, е извършена от Бъркли, цялата философия на който се е опирала на отказа от абсолютните идеи и в частност на отказа от абсолютното пространство и време като обективни реалности, съществуващи независимо от нашето възприятие. В своето произведение „За движението” (“De Motu”) публикувано през 1721 г. Бъркли е посочил, че решаващ пункт в аргументацията на Нютон е било подразбираното от него предположение, че експериментът е длъжен да даде този същия резултат ако бъде изпълнен в празно пространство, докато в действителност ведрото първоначално се е въртяло, след което е било в покой относно земята. Неговото движение само видимо, а не в действителност, е било кръгово, тъй като то по неизбежност е включвало въртенето на Земята около своята ос, движението на Земята около Слънцето и т.н. Бъркли е заключил, че явленията, на които се позовава Нютон просто сочат към въртене относно други тела във вселената и че не въвеждат задължително идеята за абсолютно въртене.

До същото заключение е стигнал Мах през втората половина на XIX в. в своята класическа „Механика”. Мах отбелязал, че единствената експериментална проверка, която може да предложи за опровержение на представата, че въртеливото движение е относително (по отношение на вселената като цяло), е да се сравни експеримента на Нютон с друг, при който ведрото си остава непипнато, а вселената се върти около ведрото. Но такъв експеримент е невъзможно да се изпълни и в резултат ние не сме длъжни да приемем нютоновото тълкуване на експеримента с ведрото. Следователно доводът на Нютон в полза на абсолютното време е несъстоятелен.
9. Циклично време

Вече отбелязахме, че на основа на теорията на относителното време ние можем да корелираме събития, които не съществуват, ако постулираме, че съществува линейна последователност на състоянията във вселената, всяко от които е клас на събития, едновременни с дадено събитие и че тези състояния се подчиняват на простото отношение „до и след”. Сега трябва да разгледаме следното възражение против корелативното определение на момента като дадено състояние на вселената, формулирано от Ръсел. Той твърди, че логически не е абсурд да си представим разделно наличие на две идентични състояния на вселената. Но ако определим момента като дадено състояние на вселената, в такъв случай ние се сблъскваме с логическа нелепост, че два момента могат да бъдат различни и тъждествени.

За щастие, това противоречие може да бъде разрешено без да се обръщаме към нютоновата концепция за абсолютното време. Защото ако състоянието на вселената се определя като клас от всички едновременни събития, то две състояния, които са неедновременни не могат да бъдат тъждествени във всички отношения. Но това преодоляване на трудностите води след себе си недвусмисленото признание на фундаменталния характер на времето: времето става съществена характеристика на събитията. Строго погледнато в такъв случай състоянията на вселената ще бъдат неповторими.

Аргументът на Ръсел има отношение към същественото различие между идеите за цикличната вселена и цикличното време. Първата води към понятието периодично универсално време, докато втората идея означава, че времето е затворено подобно на кръг. М. Ф. Клюф с основание отхвърля това понятие за цикличното време. Във връзка с твърдението, че „това същото” събитие може да се повтаря много пъти, Клюф пише: „…това са глупости. Друг въпрос е могат или не могат да се повторят същите обстоятелства (content). Това явно е заключено в самата дума „повтаря се” (recur). Възможно е възражение, че ако две състояния на вселената са съвършено еднакви във всяко дадено отношение, като изключим времето, но би бил чист педантизъм да ги наричаме „две” и да смятаме, че те в действителност са идентични.

При прокарване на това строго различие може да ни се стори, като че неявно предполагаме, че времето не зависи от нещата и съществува само за себе си, т. е, то е абсолютно. Ние сме съгласни с мис Клюф, че даже ако разглеждаме времето като корелативно и, следователно, присъщо на вселената, няма да бъде безсмислица да твърдим, че събитие във вселената, преминаващо през даден стадий веднъж, трябва да се отличава от съответното събитие при повторно преминаване през този стадий*. Фактически ние можем да отидем по-далече и да заявим, че ако времето беше кръгово, то не би имало разлика между вселена, преминаваща през отделен цикъл събития и вселена преминаваща през редица идентични цикли. Понеже всяко различие по необходимост би означавало, че времето не е циклично, то би имало основно нециклично време, в което различни цикли, биха могли да се корелират и да се различават едни от други. Този същия аргумент може да се приложи също така към началното и крайното събитие на отделния цикъл. Защото ако те бяха идентични, не би имало смисъл да ги разглеждаме като протичащи разделно. С други думи, ние не можем да отличим „кръговия порядък” на съществувание на вселената от „праволинейния”.*Ако тяло, движещо се във вселената има, съгласно теорията на Айнщаин, собствено време, което се отличава от универсалното време на света като цяло, то ние можем да си представим възможността, че при определени обстоятелства такова тяло описва затворен кръг във времето. Такава възможност се обсъжда в гл. V и се отхвърля вследствие на това, че наблюдателят, пътешестващ на това тяло, по принцип би могъл да оказва влияние върху собственото си минало. (Междувпрочем, целият смисъл на притчата за човека, на когото се изпълнило желанието да преживее отново изминалия час от своя живот, – включвайки автоматически и самото изказано желание – се свежда до безкрайно повторение, а това предполага, че времето тече неумолимо, т.е, има разлика между нещо да се преживее един път и нееднократното му преживяване. Накратко казано, един и същи час не е възможно да се преживее вторично, доколкото действията, които го изпълват, оказват влияние върху всички следващи часове.)

http://iztoknazapad.com/?page_id=5070

Алън Уотс - Даоизмът: Пътят отвъд стремлението